Антагонизмът елит-народ

Как бе създаден той у нас

Калин Янакиев, Култура

От четири-пет години насам и по-точно откакто т. нар. „патриотични“ партии и блокове успяха да се доберат до властта в държавата ни, а т. нар. млади „консерватори“ започнаха да ни внушават, че са „автентичните“ приемници на антикомунистическото гражданско общество от предходните десетилетия, наблюдавам един дълбоко тревожен процес: превръщането на понятието граждански (и културен) „елит“ в идеологическа стигма.

Чисто политико-пропагандно тази стилизация започна у нас във времето на масовите протести през 2013-2014 г., когато противниците на тези протести изобретиха за участниците в тях определението „умните и красивите“. В него без съмнение вече имаше антиелитистка интенция: „умните и красивите“ – внушиха ни – това бе някакво столично (и даже централно столично) малцинство, противопоставено на масовия, непротестиращ „народ“ (който – така излизаше – се състоеше от… „глупави и грозни“ люде, населяващи заспалата „провинция“). И макар самите политически активни граждани, които искаха тогава оставката на монструозното парламентарно мнозинство зад „сламения човек“ Орешарски въобще да не се противопоставяха тъкмо на някаква „провинция“, на някакво по-ниско образовано и не добре облечено „мнозинство“, определянето им именно като „умните и красивите“ трябваше да създаде масов ресантиман срещу тях.

Щом протестиращите бяха „умни-те и красиви-те“ в страната, то всички извън столичния ареал на „жълтите павета“, всички оставащи си у дома или нямащи възможност да митингуват в столицата се превръщаха в „глупави и грозни“. А да попаднеш в едно общество именно на „глупави и грозни“ – независимо, че не онези, на които те противопоставят са те определили по този начин, няма как да не предизвика обида, да не доведе до отчуждаване на мнозинство от малцинство.

По изключително лукав начин, определянето на протестиращите не по стария елементарно казионен начин като „пещерни антикомунисти“, „платени партизани“, „сини агиткаджии“ и т. н., а като „умните и красивите (столичани)“ ги отчуждаваше, изолираше ги на площадите, които инак те изпълваха. Превръщаше ги – за първи път – в гражданско-политически „елит“ обособен от „всички останали“, които, щом тези са „умните и красивите“, нямаше как да не са „глупавият и грозният“ остатък.

Пак казвам: протестиращата общност през 2013-2014 г. нито се преживяваше, нито се определяше по натрапения ѝ начин. Нея – по трябва да се признае „гениално“-лукав начин я „стигматизираха“ чрез тази уж позитивна дефиниция нейните противници. И така създадоха нейния далеч по-масов в сравнение с предходните години антагонист. Защото на дотогавашните „сини“ противостояха чисто и просто „червените“, на „антикомунистите“ – „комунистите“, а този антагонизъм бе чисто политико-идеологически и следователно бе антагонизъм на равнопоставени противници (колкото и гореща да бе нетърпимостта помежду им).

„Умните и красивите“ обаче не бяха вече просто политически или идеологически полюс – те бяха именно висшестоящ „елит“, на който противостоеше „масата“, „народът“ – онези, които не попадат в този „елит“ и които винаги са много повече от „елита“, каквито и да са по своите политически нагласи. Те можеше да са и „комунисти“ и „антикомунисти“, можеше да са представени или непредставени от управляващата конфигурация, но доколкото не принадлежаха към „умните и красивите“ обитатели на столичните „жълти павета“, ставаха вече – като цяло „прост народ“, „не-елит“ и значи – каквито и да бяха – бяха по-глупави и по-грозни в сравнение с „ония“.

Казвам, че „произвеждането“ на тази дихотомия – за първи път над-партийно политическа и създаването на нов тип антагонизъм, имаше само началото си през 2013-2014 г. По-късно – и пак ще повторя, особено след кооптирането на т. нар. „патриотични“ и „консервативни“ политически сили в популистко-клиентелисткото „месиво“ на ГЕРБ – този вече произведен антагонизъм едновременно се задълбочи и неимоверно разшири своя обхват. Освен гражданско-политически „елитът“, противопоставен на „народа“, придоби и културен профил.

Към „умните“ (а следователно противопоставени на „глупавите“) освен активните граждани бяха причислени въобще по-ярко изразените публични личности с по-сложен и нюансиран поглед към обществото и културните реалности. Напротив – в „народа“, от който тези „елитници“ бяха отчуждени, се вляха всички склонни да ориентират вижданията си предимно съобразно „общи места“, масови медийни внушения и битови традиции.

В резултат – към днешния ден в България възрастна (и е съзнателно подкрепян от цял ред „патриотични“ и „консервативни“ сили) един обобщен антиелитизъм, противопоставен на патетично и същевременно уязвено „народничество“; антиелитизъм, който – както казах и в началото – намирам за изключително тревожно в перспектива явление.

Защото всеки, който поне малко е запознат с историята на отминалия ХХ в. знае, че антиелитизмът е неизменен симптом за зараждащи се авторитарни и тоталитарни тенденции и е иманентен спътник и на двата глобални тоталитаризма на този век – на комунизма и на нацизма. И двата тоталитаризма буквално „произвеждат“ един социално и идейно неразслоен, априорно консолидиран и почти митологично исторически-континуален „народ“ и един антагонистичен нему, отчужден от него и егоцентрично-развращаващ го „елит“.

И ето: ние няма как да не видим, че точно такъв антагонизъм все повече се налага и у нас, дезактуализирайки и изпращайки в миналото политико-идеологическото (и присъщо на демократичното обществено устройство) противопоставяне на „дясното“ и „лявото“, характеризирало предходния период на живота ни.

Както казах, новият – и бременен с тоталитарни тенденции – антагонизъм противопоставя днес не вече „ляво“ и „дясно“, а един, както казват „господстващ елит“ – и граждански и културен – с постоянно приписвани му „крайно либерални“ характеристики на един „народ“ със също тъй постоянно, почти „онтологично“ присъщи му обобщени и „консервативни“ характеристики. „Елитът“ – т. е. по-високо образованият, с по-богата култура обществен слой, състоящ се от хора с ярка личностна индивидуалност и таланти – в този антагонизъм се характеризира като по определение (и именно поради тези си качества) отчужден и откъснат от своя „народ“.

Позитивните качества на въпросния „елит“ следователно по парадокс се гледат тук като негов същностен порок, защото с тях – с оригиналните си идеи и индивидуалистичните си вкусове – той се отделя от „традицията“, която пък е основното (позитивно) качество на „народа“. Да, вярно е, елитът се ръководи от (авангардни) „идеи“, от лични „възгледи“, от индивидуални „вкусове“ – той „експериментира“, но с това, внушава ни се, той се отчуждава от и руши „традицията“.

По-нататък: на базата на тази дихотомия личностност-традиция на „елита“ бива приписван иманентен „прогресизъм“, който руши естествения морал на обществото, неговите „здрави“ вкусове и предания; тегли го в рисковани и непредсказуеми посоки – нещо, на което „народът“ отговаря изключително с „устояване“ – с устояване на този „прогресизъм“, което ако не бъде подкрепено от антиелитистките „народозащитници“, неминуемо ще доведе до неговото „разлагане“.

Още по-нататък: именно защото не се ръководи от народните „традиции“, а от лични и индивидуални възгледи, от свои идеи и проекти, „елитът“ е по определение и „космополитен“ („без-роден“), с което пък руши колективното единство на „народа“ и така го превръща в неминуема „жертва“ на външни (чужди) нему сили – в жертва, казвам, каквато ще стане задължително, ако не бъде защитен от антиелитистките „народозащитници“.

Както се вижда, антагонизмът „елит-народ“ с неизбежност предполага „народозащитна“ политическа сила и антиелитистка идеология. А това вече означава – авторитарна (респективно тоталитарна) политическа сила и идеология.
Тези най-първоначални щрихи на антиелитизма – за който твърдя, че наблюдавам да възраства у нас, поставят обаче един основен въпрос: действително ли са антагонистични (и по определение антагонистични) елитът в едно общество и народът в него. Или те са именно политически произведени по модела, за който припомних по-горе: щом елитът – това са „умните и красивите“ в обществото, следователно народът пък са… „грозните и глупавите“, от които този „елит“ е самоотчужден, презиращ го, рушащ го?

На тези въпроси си заслужава да се опитам да отговоря по-нататък.

Селекция 2021 – юруш на перифериите

Емилия Милчева, Тоест

Големите системни партии са предприели походи за избиратели в нови ловни полета. В периферията има всякакви, но главно огромен брой негласуващи.

Анализът е препубликуван от „Тоест“.

„Политиците и пелените трябва да се сменят често – поради една и съща причина.“ Доста разумен съвет от Марк Твен. Тазгодишната селекция за 45-тия парламент, изготвена от 23 партии и 8 коалиции, заявява определени амбиции. Макар обявеното „проветряване“ да не е точно глътката свеж въздух (или чист памперс) за политическата перспектива.

Да не възлагаме прекомерни надежди на листите, след като дотук сме констатирали фундаменталната неспособност на управляващата класа да работи за интересите на обществото. Не че сред кандидат-депутатите не се намират и читави хора с капацитет и стратегическо мислене. Шансовете им да надделеят над партийната целесъобразност по съществени теми обаче никак не са големи.

Но какво показва информацията за една или друга листа, която се появява в медиите – големите системни партии са предприели походи за избиратели в нови ловни полета. На езика на политолозите означава, че се борят за перифериите, защото са се свили до твърдите си ядра. На езика на гражданите – напинят се за повече гласове в урните. „Периферията“ е доста обемно понятие. В периферията има всякакви, но главно огромен брой негласуващи: някои – поради отвратеност от политическото и затова алиенирани от процеса; други – гласували за различни партии в различно време; млади хора, които не се интересуват от политика.

Не е лесно да се привличат избиратели от „периферията“, след като там „ловуват“ и други политически сили. Поради ноторно известния факт, че не се четат предизборни програми, а повечето хора гласуват емоционално, партиите разтварят ветрилото на листите. БСП дори ги и подмлади в опит да излезе извън поколенческата си обремененост от избиратели в третата възраст – и заради осъщественото от председателката Корнелия Нинова вътрешно „проветряване“ на „Позитано“ 20.

Само ДПС не пробва с „граждани“, те разчитат на твърдите ядра – и в краен случай ще натаманят с ромски гласове. Впрочем в първоначалната информация за водачите на листи прави впечатление, че гражданина Пеевски го няма – в Пазарджик, запазения му район, води евродепутатката Искра Михайлова.

Ще кълват ли на медици

Изглежда, че любимата рецепта на политическите централи за омесване на листите е партийни функционери начело, политически номади и просто известни – в различни пропорции. Лекари и преподаватели са особено търсени, актьори, както и величини в спорта (бивши и настоящи), и непременно бизнесмени (плащат добре за местата си и могат да издържат партийни офиси). Както се вижда от информацията за листите, всички специалисти в здравеопазването, станали известни покрай пандемията от COVID-19 – било като критици на правителствената политика, било като нейни изпълнители, – са намерили място в листите. Коронавирусът е наистина големият политически играч

Макар най-често сменяните министри на Борисов да са в здравеопазването, ГЕРБ са атрактивни за известни имена от лекарското съсловие. В Плевен партията слага начело „граждански водач“ – известния с роботизираните си операции проф. Георги Горчев, почетен ректор на Медицинския университет в Плевен и шеф на местна болница. Горчев участваше и в инициативния комитет за създаването на партията на Георги Първанов – АБВ, а беше и негов съветник. С пари от излишъка през 2007 г. (му) беше купен и медицинският робот „Да Винчи“, с който той беше сертифициран да оперира.

Във Велико Търново ще води министърът на здравеопазването проф. Костадин Ангелов. Как ще бъде употребен шефът на Националния оперативен щаб генерал проф. д-р Венцислав Мутафчийски, засега не се знае. (На местните избори с листата на ГЕРБ в Столичния общински съвет влезе известният кардиолог проф. Иво Петров.)

Популярността си на публични личности, придобита покрай пандемията от COVID-19, ще оползотворят и други лекари – доц. Атанас Мангъров сe оказа водач на софийска листа от гражданската квота на АБВ, а кандидат за народен представител от засега неназована политическа сила (може би ГЕРБ?) е и пулмологът д-р Александър Симидчиев.

БСП също включи в гражданската си квота известен медик – бившия директор на УМБАЛСМ „Пирогов“ проф. Димитър Раденовски. За втори депутатски мандат начело на листата в Благоевград е проф. Георги Михайлов, бивш шеф на Националната специализирана болница за активно лечение на хематологични заболявания.

Слави избухна

Както прогнозирахме, Слави и компания уцелиха момента да излязат на сцената точно когато ръкоплясканията на публиката станаха френетични, а мълчанието им почна да тежи. Трифонов представи всичко накуп, стегнато и ясно – не водачи, а екипи, не приоритети, а политиките с хората, които смята, че ще ги изпълняват.

От гледна точка на комуникацията това е добър ход, защото е изпреварващ – никоя политическа сила още не е представила идеите си за политики, освен на парче. Началото на предизборната кампания е 5 март, регистрацията на листите приключва дни преди това. А лидерът на „Има такъв народ“ показа всичките си хора, част от които са достатъчно известни.

И разбираемо за пандемична ситуация, започна най-напред с имена от здравеопазването: с уролога и бивш шеф на Александровска болница д-р Силви Кирилов, кардиолога д-р Николай Драгнев, проф. д-р Андрей Чорбанов, ръководител на Лабораторията по експериментална имунология в Института по микробиология „Стефан Ангелов“ на БАН, д-р Ивайло Христов – хирург, специалист по болничен мениджмънт, участник в мисията в Афганистан.

Други известни имена са бившият директор на НЕК Иван Хиновски, световната шампионка по шахмат Антоанета Стефанова, Мика Зайкова – бивш експерт към КНСБ, и др.

ВМРО го удря на комасация

Някои партии като ВМРО пък се стремят да комасират националистическия вот. Така можем да си обясним прехвърлянето на бившия дипломат, бивш разузнавач и вече и бивш член на БСП Боян Чуков в листата на ВМРО в Сливен (на трето място). Друг негов съпартиец – изключеният от БСП с обвинение заради побой над съпартиец депутат Иван Иванов – също е присламчен като „гражданин“ в листата на ВМРО във Варна. Нещо като „Националисти от сите партии – обединявайте се при нас!“

Лидерът на партията и министър на отбраната Красимир Каракачанов съобщи, че 105 души в листите им са от т.нар. гражданска квота – това е почти половината от всички кандидати. В тях се оказа и актрисата Ернестина Шинова (съпруга на режисьора Андрей Слабаков, който стана евродепутат именно от ВМРО), но и ръководителят на ансамбъл „Българе“ Христо Димитров и Давид Александров от сдружение РОД, многодетен баща и активист срещу Истанбулската конвенция.

Една силно притоплена яхния от патриотизъм и българщина – и „силна ръка“, разбира се, в лицето на бивши антимафиоти и антитерористи като Арлин Антонов (бивш шеф на контраразузнаването и политик от изтлелия Бизнес блок на Жорж Ганчев), ген. Кирил Радев (начело на НСБОП по времето на Иван Костов), Христо Смоленов, който беше и кандидат за евродепутат от ВМРО. Пак в тази квота е и бившият депутат от партията на Яне Янев „Ред, законност, справедливост“ Димитър Чукарски.

Сред „гражданите“ на Каракачанов се появи и човек, когото очаквахме да видим сред „гражданите“ на Борисов – Кузман Илиев, бивш водещ на предаването „Плюс-минус. Коментарът след новините“ по „Нова телевизия“, лансиран в кариерата си от Института за дясна политика. Явно в листите на ГЕРБ се е намерило място само за колегата му от същото предаване Владимир Сиркаров. И двамата са млади, обучени, с развити комуникативни умения и добра визия.

Политически номади

Част от хората в листите са политически номади, слизали от една партия и възкачвали се на друга с непосилна лекота. Добрите комуникатори сред тях винаги намират аргументи, с които да обяснят защо са суингъри в политиката: „Оставам в същия политически спектър“, „Коригираха неприемливите за мен политики“, „Това, което предлагат, е по-близо до моите разбирания“ – или просто нищо не обясняват. Политическото номадство е характерно за незрели или дефектни демокрации; може да го срещнете, освен на Балканите, и в африкански държави.

В годините преди Борисов такива типажи бяха рядкост. Като Христо Бисеров и Йордан Цонев например, изключени от СДС през 2001 г. заради корупция (както обясни тогава Иван Костов) и появили се по-късно в ДПС. Цонев се издигна и до зам.-председател. А председателят на Движението Ахмед Доган преди време обясни трансфера с визията си за ДПС: да се превърне в партия, в която съотношението „мюсюлмани-християни“ да е „фифти-фифти“ – до ден днешен непостигната мечта.

В десетилетието на Бойко Борисов политическото номадство се превърна в практика. С морков и тояга от първия мандат насам лидерът на ГЕРБ прикотка, опитоми и подкупи доста свои критици. Някои от тях споделиха съдбата на памперсите, като Яне Янев например, на други им предстои. Разбира се, рекрутват се и други. Например Любен Дилов-син, известен някога заради Движение „Гергьовден“, по едно време водещ в телевизията на КТБ – TV7, вече фалирала, ще води листата на ГЕРБ в Бургас – сигурно защото е любител водолаз

Сега активисти на ГЕРБ – кметове и местни координатори, дори и депутати, вече прескочиха при бившия си съпартиец Цветан Цветанов и неговите „Републиканци за България“. Броят ли се за изменници? Какво толкоз – ако не си при единия шеф, си при другия.

Просто известни

Всички тези хора, с които партиите са нашарили листите си, имат една-единствена цел – да убедят колкото може повече граждани да им дадат своя глас. Водач на листа на проруската „Възраждане“ в Кюстендил е бившата съдийка Румяна Ченалова, известна от скандала „Двете каки“ и онова изявление на бившия френски посланик Ксавие Лапер дьо Кабан за „гнилите ябълки“ в съдебната система. Актьорът Веселин Плачков е начело на листата на АБВ в Пловдив.

БСП засега държи първенството, вкарвайки футболни легенди от „Левски“ и ЦСКА в една и съща листа, отбелязано дори в прессъобщението на „Позитано“ 20 по темата „граждански листи“. Изглежда, че в БСП припознават като гражданин и един от верните си съратници, член на инициативния комитет на Георги Първанов при издигането му за втори президентски мандат – издателя Иван Гранитски.

Въпрос за милион е какви граждани ще доминират в най-гражданската от всички политически сили – родената в „Триъгълника на властта“ коалиция на „Отровното трио“ и „Изправи се.БГ“. Преди време оттам обещаха най-малко 70% от местата в листите им да са за граждани, не за политици. С интерес се очакват листите и на обединението „Демократична България“, в които гражданските активисти преобладават.

Ако с нещо са важни тези избори за България, то е, че пандемията от COVID-19 приближи твърде бързо човечеството до вододела, отвъд който едни държави ще успеят в модернизацията, в структурирането на постковид икономика, други ще изостанат безнадеждно. Дали хората, които ни се предлагат, могат да преведат държавата по верния път, или са поредните еднакви плоскоглави човечета, скрити зад високоговорител (помните „Магьосникът от Оз“)?

А граждани в парламента няма, всички са политици.

Бивш македонски премиер предлага изход от задънената улица

Македония да даде гаранции, че няма претенции към Пиринска Македония и че не подкрепя организации, подкрепящи македонски малцинства. Българският парламент да приеме декларация, в която ще се казва, че термините македонска нация и македонски език се отнасят само за нацията и езика, създадени след 1944 г. Да се определят още 10 или 15 събития, които са общи без много големи текстове и обяснения. Македонските учебници да бъдат изчистени от обидите към българите. Македония да признае избиването и преследването на македонските българи след 1945. Публично да съобщим, че Гоце Делчев, Даме Груев, Гьорче Петров и стотици други са били учители на Българската Екзархия.

Това се казва в проект за разрешаване на българо-македонския спор от страна на бившия македонски премиер и създател на ВМРО-ДПМНЕ Любчо Георгиевски. Агенция БГНЕС публикува пълния текст от проекта на Георгиевски с негово разрешение:

От известно време насам виждам как българо-македонските отношения отиват към задънена улица, а оттам и към нова ескалация на всички нива, което може да доведе до дългогодишна омраза между двата народа. Поради тази причина правя следното предложение – един вид пътна карта или план за действие за изход от ситуацията. Обикновено на тази тема пиша и говоря като читател на историята, но този път предложението ми има политическо-дипломатически смисъл.

1. Северна Македония да даде гаранции, че няма никакви претенции към Източна Македония. Да съобщи, че в наименованието Северна Македония не влиза Източна Македония. Като погледнем от Скопие Пиринска Македония винаги е била на изток от нас.

2. Северна Македония да даде гаранции, най-вероятно за 6-ти пореден път, на три пъти спрямо Гърция и за трети път специално за България, че като държава с нищо и по никакъв начин няма да подпомага и подкрепя организации, които търсят македонско малцинство в съседна България.

3. Българският парламент да приеме декларация, в която ще се казва, че термините македонска нация и македонски език се отнасят само за нацията и езика създадени след 1944 г. и че България с нищо не приема тезите, че те са фалшиви и че подкрепя българската историография в защита на своята истина. /Тази теза в България може би ще бъде възприета като политическа игра, но това не е така, аз предлагам нещо, което е част от сръбската стратегия, как те разрешават техните проблеми. Именно, точно Сърбия има същият проблем с хърватския език, с босненската и черногорската нация и езици, та дори и с македонската нация и език. Политически Сърбия е признала четирите нации и езици, включително и на собствената си територия. И хърватският, и черногорският, и босненският, и македонският са служебни езици в няколко сръбски общини. Но, сръбската наука и историография, както и лингвистика не признават този факт и всекидневно водят борба с аргументи. Същата история е и с Македония. Политиците дават максимална подкрепа на македонската нация и език, но в същото време всяка година при тях излизат от печат книги, в които се твърди, че Македония всъщност е Стара Сърбия, как са освободили Македония по време на Балканските войни. Излизат книги за сръбските манастири и черкви от Средновековието, а изглежда, че не са малко. Да не споменавам за Сръбската православна църква, за която ние сме чисти сърби, а изглежда, че БПЦ подкрепя тези им намерения./

4. Съвместната историческа комисия трябва да промени малко стратегията си:

– Да обявим и петте вече потвърдени личности плюс Делчев като общи, без да влизаме в подробности. И също така и Григор Пърличев, за когото първо се договорихме и след това българската страна се оттегли.

– Да се определят още 10 или 15 събития, които са общи без много големи текстове и обяснения, и да започнем да празнуваме заедно. Може и 115, но тогава политиците ще трябва да ходят от тържество на тържество.

– Българската страна да изготви по най-бързия начин списък с писанията в македонските учебници, които са обидни за тях и те да бъдат изтрити бързо без никаква дискусия.

– Да се създаде нова специална комисия, която по най-бързия начин да разкрие преследването и убийствата на македонците с българско национално съзнание. Според български източници става дума за 30 000 убити и 120 000 малтретирани. Но и 1200 да са демокрацията трябва да го обяви.

– Македонската страна да бъде задължена във всички исторически книги, независимо дали са издадени от държавата или частен издател, да дава правилния превод, особено там, където писателите са писали македонци или българи. Всяка фалшификация трябва да бъде финансово санкционирана.

– Македонска историография да коригира и даде истинските имена на институциите, например Народната федерална партия???

– Македонската историография да попълни важните биографични моменти от живота на големите личности. Например, не е маловажен фактът, че ние крием, че Гоце, Даме, Гьорче и стотици други са били учители на Българската Екзархия.

– И накрая имам предложение, с което можем да решим проблема с езика. Македонската страна да признае, че цялото македонско възраждане се е опитало да създаде общ език с българския, но въз основа на македонските диалекти, но българската интелигенция поради късогледство е кодифицирала езика си само на базата на северозападните диалекти, които са проправили пътя за македонския езиков сепаратизъм, а на сръбските лингвисти това е дало основание да твърдят, че шопските говори в България са сръбски език. Официалната азбука и език на всички македонски организации през османския период са българският език и азбука. Това са лесно проверими факти. А българската страна да приеме, че това е добър подход за приключване на езиковия въпрос.

5. Инфраструктурни въпроси. Македонската страна да даде на концесия железопътната линия на българските железници с изчислена допълнителна печалба за нейното доизграждане. Българската страна да изгради пътищата до граничния пункт Клепало, който в продължение на 20 години има както път, така и гранична сграда и до граничния пункт “Черна скала”, където пътят между Делчево и Кюстендил беше изграден, но с времето се унищожи.

Македонската страна като подарък към България да изгради втора лента на пътя Делчево – Благоевград, където хората чакат с часове на всеки празник. /БГНЕС

Хиляди почетоха паметта на Борис Немцов в Москва

Дневник

Хиляди руснаци, както и западни дипломати, се събраха в центъра на Москва да почетат паметта на опозиционера Борис Немцов, един от главните критици на президента Владимир Путин, който беше убит точно преди шест години, предаде „Франс прес“, цитирана от БТА.

По повод днешната годишнина от смъртта на Немцов САЩ заявиха, че са дълбоко обезпокоени от „растящата нетърпимост“ на Русия към свободата на словото.

Борис Немцов е бил вицепремиер при управлението на президента Борис Елцин. Той беше застрелян от упор с четири куршума на мост на две крачки от Кремъл на 27 февруари 2015 г.

Още от сутринта руски граждани и западни дипломати положиха цветя на самоделния мемориал на Немцов на мястото на смъртта му, който редовно е демонтиран от властите.

„Събираме се в този ден всяка година, за да покажем на властта, че не сме забравили и никога няма да забравим. Споменът за Борис няма да бъде заличен“, заяви опозиционерът и бивш премиер Михаил Касянов.

„Сигурен съм, че това, за което се бореше Борис, свободата на руснаците, благоденствието им и достойният им живот, скоро ще стане действителност“, добави той и приветства приноса на Немцов „в освобождаването на руснаците от това потисничество и този тоталитаризъм, които ни следват от съветско време“.

Годишнината от смъртта на Немцов обикновено се отбелязва с шествие на опозицията в центъра на Москва, но тази година беше решено само да се посети мемориала заради наложените от пандемията от новия коронавирус санитарни ограничения.

Според НПО „Бял брояч“, която е специализирана в отразяване на демонстрации, към 17.30 ч. местно време в събирането са взели участие около 7800 души.

Сред присъстващите беше и съпругата на Алексей Навални Юлия с букет червени карамфили. Цветя положиха и посланиците на ЕС, САЩ и Великобритания, както и други западни представители.

„Немцов все още е пример за хората, които не са безразлични към свободата, човешките права и демокрацията“, написа в Туитър представителството на ЕС в Русия.

„Той остава вдъхновение за много от тези, които се стремят към справедливост, прозрачност, свобода“, туитна говорителката на посолството на САЩ в Москва Ребека Роуз.

В отделно изявление държавният секретар на САЩ Антъни Блинкън почете паметта на Немцов, който по думите му „посвети живота си на изграждането на една свободна и демократична Русия“.

„Тези, които защитават своите свободи и демокрацията в Русия продължават да са мишена на атаки и убийства. Оставаме дълбоко обезпокоени от растящата нетърпимост на руското правителство към всяка форма на независимо изразяване на мнение“, заяви Блинкън.

Кремъл се подигра днес на Сиера Леоне, както на България още през 1992 година

Иво Инджев

Многократно съм изтъквал очевидния факт, че клаузата от т.14 в договора за приятелство с Русия от 1992 година е истинска подигравка с България. Защото там пише, че България и Русия обещават да се грижат взаимно за своите паметници на респективната територия на двете страни.

Тази имперска шега е съвсем съзнателно вплетена в отношенията ни с постколониалната ни владетелка, на чиято територия просто няма български паметници. 

На онези привърженици на коминтерновската правда, които ще ми изтъкнат, че нейде там стърчи паметник на Георги Димитров, ще припомня, че е той е бил съветски гражданин и знаменита маша на Сталин за разправа с виновни или набедени за виновни пред него чужди комунисти, включително и с българи между тях, че и с цели партии.

А на паметника на Кирил и Методии в Москва, превърнат от десетилетия вече в сборен пункт за митингуване на руски шовинисти, никъде не пише те да са дошли “от българския земи”. А още по-малко се споменава, че руският народ им е благодарен за освобождението от собственото му безкнижие.

Досега стандартно се “шегувах” горчиво, че това е все едно да подпишем със Саудитска Арабия договор за взаимно обгрижване на респективните пустини в двете държави. Но Кремъл не спи. Грижи се да не сме сами в унижението. Дава нови поводи да се посмеем тъжно (и над себе си).

Този път Руската Федерация е сключила договор със Сиера Леоне двете страни да се ангажират, че няма първи да разположат оръжие в Космоса. От уважение към африканската държава, нарицателно за бедност и изостаналост в света, ще си спестя квалификациите относно нейните възможности да изстреля в Космоса каквото и да било. Какво остава за оръжие – при това първа, изпреварвайки самата Русия, чиято космическа програма е изцяло зачената и развивана по милитаристични съображения.

НА СНИМКАТА: Сиералеонци обещават на Русия да не е я изпреварят с изстрелване на оръжие в Космоса

Не питам защо Сиера Леоне си причинява тази подигравка, а защо България продължава да позволява на Русия да се държи с нас като със сиеролеонци на Балканите.  https://theins.ru/news/239723

(Бел. ред. Кафенето: Малко преди това Русия подписа подобен космически договор с Того, което предизвика масови подигравки в руски интернет сайтове)

Мария Бакалова: Отвъд Океана ѝ предричат „Златен глобус“

FilmcafeСнимка: Getty Images Издания за кино в САЩ масово очакват успех за българката

Мария Бакалова стана първата българска актриса, номинирана за престижното отличие „Златен глобус“, а ако медиите отвъд Океана се окажат прави в прогнозите си, тя ще стане и първата българка, която е печелила наградата.

24-годишната актриса е фаворит в прогнозите за „Златен глобус“ на редица големи издания, фокусирани върху киното и развлекателната индустрия – от Variety до The Hollywood Reporter.

Наградите ще бъдат връчени на 28 февруари в Бевърли Хилс, а заради часовата разлика началото на церемонията у нас се пада в нощта на неделя срещу понеделник. Бакалова е номинирана в категорията „Най-добра главна женска роля в комедия или мюзикъл“ за ролята на дъщерята на Борат (Саша Барън Коен) във филма Borat Subsequent Moviefilm.

За наградата българката ще се съревновава с Кейт Хъдсън (Music), Мишел Пфайфър (French Exit), Розамунд Пайк (I Care A Lot) и Аня Тейлър-Джой („Ема“).

Макар някои редактори в Щатите да изтъкват симпатиите си за други от претендентките в категорията, всички са единодушни, че Бакалова ще си тръгне със „Златен глобус“.

Нещо повече – Бакалова е фаворит и на букмейкърите. Коефициентите в сайта Oddschecker са изцяло в подкрепа на очакването, че българката ще спечели наградата, което обяснява защо над 67 процента от потребителите залагат на неин успех.

Но какви са прогнозите на журналистите в САЩ, които следят отблизо американската киноиндустрия и знаят какво могат да очакват от HFPA – Асоциацията на холивудската чуждестранна преса, чиито представители определят победителите?

Variety посочва Бакалова за фаворит за спечелване на „Златен глобус“. Редакторът Клейтън Дейвис подчертава, че ако това се случи, българката ще е едва третият човек, който грабва отличието за дебютно изпълнение. Преди това са постигали Барбара Стрейзанд за „Весело момиче“ (1968 г.) и Джули Андрюс за „Мери Попинс“ (1964 г.).

В своите прогнози от Vulture също залагат на това, че Бакалова ще вземе наградата, а освен това тя е и тяхното предпочитание за актриса, която трябва да си тръгне с глобуса.

„След като Мерил Стрийп не беше номинирана за The Prom, тази надпревара стана много по-лесна за предсказване. От Глобусите оценяват достатъчно високо Бакалова, за да я преместят в категорията за водеща роля (тя се бори за поддържаща навсякъде другаде), а българката се усеща като типа победител, който гласуващите искат да видят на подиума“, пише в прогнозите на Vulture.

Кайл Бюканън от „Ню Йорк Таймс“ отбелязва, че Бакалова е направила едно от най-добрите дебютни изпълнения за годината и категорията, в която е номинирана за „Златен глобус“, ѝ дава възможност да се сдобие с високопрофилна награда. И според него именно 24-годишната бургазлийка е фаворит за отличието.

Бакалова в сцена от продължението на „Борат“.

В някои от прогнозите обаче се забелязва колебание. Дори там редактори и репортери предвиждат, че Бакалова ще си тръгне от церемонията със „Златен глобус“, но в личните си оценки те посочват предпочитания за други актриси.

Така например в The Hollywood Reporter водещият критик на изданието Дейвид Руни и анализаторът Скот Файнбърг посочват като свой фаворит за категорията Мишел Пфайфър за ролята ѝ в комедията French Exit. В същото време обаче очакват със „Златен глобус“ да се сдобие Бакалова.

Сборен екип на Entertainment Weekly избира Аня Тейлър-Джой за изпълнението ѝ в „Ема“. Въпреки това залагат на победа на българката, като допълват, че журналистите, даващи отличието, „обичат да помазват бъдещи суперзвезди, а Бакалова е готова да избухне“.

От IndieWire разделят прогнозите си за категорията на три. Според тях ще спечели Бакалова, може да спечели Пфайфър, а трябва да спечели Тейлър-Джой.

„Историята за възхода към славата на непозната българска актриса като дъщерята на Борат (Барън Коен) в Borat Subsequent Moviefilm е неустоима. Завръщането на филмовата звезда Пфайфър във French Exit също е в зоната на комфорт на HFPA, но в тази политическа година Бакалова ще грабне победата“, пише редакторът в IndieWire Ан Томпсън. Webcafe Оня, дето не го трият

Не можем ли просто да се зарадваме за Мария Бакалова

…или поне да не се търсят начини успехът ѝ да бъде омаловажен, а тя – окаляна?

Критикът Питър Тарвър също посочва в своите прогнози за Good Morning America на ABC, че българката ще си тръгне със златното отличие. Той обаче също е на мнение, че друга актриса трябва да вземе наградата, като негов фаворит е Розамунд Пайк за ролята ѝ в I Care A Lot.

„Бакалова заслужава похвали за комедийния ѝ тайминг и емпатия, но моментът ѝ с [Руди] Джулиани я поставя в комедийна времева капсула“, пише критикът, визирайки може би най-популярната сцена от продължението на „Борат“.

Oстава да видим дали прогнозите ще се сбъднат. Церемонията по връчване на наградите „Златен глобус“ започва в 03:00 ч. българско време на 1 март.

След като „зелените коридори“ спряха: Кога и как продължава ваксинирането

Полина Паунова

Министърът на здравеопазването Костадин Ангелов

Обявените преди седмица от правителството т.нар. “зелени коридори” за масова ваксинация срещу коронавирус в големите болници временно спряха заради липсата на ваксини. Това се случи на фона на новината, че AstraZeneca ще забави доставките за Европейския съюз (ЕС) не само за първото, но и за второто тримесечие на 2021 г.

Какво се случва с ваксинирането в България и какво следва? Отговорите са в следващите редове:

Спирането на „зелените коридори“ не означава, че в България няма никакви ваксини. Страната разполага с количества от РНК препаратите на Pfizer/BioNtech и Moderna, но те се поставят на приоритетните групи, записани в Националния ваксинационен план. Кооринацията се извършва от Районните здравни инспекции (РЗИ) във всеки град. Така общопрактикуващите лекари имат достъп само до препрарата на AstraZeneca, който обаче към момента е изчерпан.

Работата на “зелените коридори” само за няколко дни и острата публична реакция на здравния министър Костадин Ангелов към AstraZeneca засилиха усещането за хаос. Още докато зелените коридори бяха действащи, общопрактикуващите лекари се оплакаха, че раздаването на ваксини за болниците, които ги поставят на “всеки пожелал”, отнема възможността записалите се при тях пациенти да получат дозата, която чакат като редови граждани.

Към всички неуредици се добавиха и опасенията, че заради забавянето на доставките и масовото ваксиниране, вторите дози на вече имунизираните не се запазват и така има опасност да не бъдат поставени в срок.

В петък здравният министър Костадин Ангелов заяви от Варна, че до месец и половина в страната може да има „пълен контрол върху епидемията“. Това би се случило ако ваксинрането продължи със същия темп, който “е поддържан в последните няколко дни”.

Мнението му обаче е оспорвано от личните лекари в страната. Те твърдят, че при тях ваксини няма и ще получават препарати “седмица за седмица” и то ако има налични.

“Вече при мен ваксини няма“

Пред Свободна Европа д-р Христо Димитров от Националното сдружение на общопрактикуващите лекари обясни, че при него в момента няма препрат, с който да имунизира пациентите си.

“Във вторник взех три флакона, поставих ги на част от записалите се. И вече при мен ваксини няма. Евентуално другата седмица ще мога да взема пак ако от РЗИ ми дадат бройки”, каза той. И допълни, че на този фон ваксинацията във Велико Търново продължава, но на “приоритетните”, а не на редовите граждани.

Лекарят обясни също, че във Велико Търново, където е неговата практика, на общопрактикуващите лекари се раздават само ваксини от AstraZeneca.

“Разбрах, че има и от РНК-ваксините, но те се пазят за изборната администрация”, каза д-р Димитров.

“Това създава лошо впечатление. Че в организацията има по-наши хора. Нали щеше да има избор, обещаваха го и премиерът, и здравният министър?”, каза той.

ВИЖТЕ СЪЩО Къде е България? Кой как се справя с ваксинирането по света

Димитров постави и един, според него, чисто практически проблем. И той, и колегите му са поставени в ситуацията да нямат бройки за записалите се пациенти.

“Аз имам по списък 160 желаещи, подал съм ги към здравните власти. Но мога да сложа ваксинация на малка част от тях. И после аз съм виновен пред пациентите”, казва лекарят.

Според него моделът на ваксиниране не е измислен така, че да работи добре. Наблюденията му сочат, че държавата е трябвало да реши как да процедира и едва тогава да отпуска ваксини.

“Ако бяха казали, че първо ваксинират в РЗИ приоритетните групи, ситуацията щеше да изглежда по друг начин, ние щяхме да си чакаме реда. А сега ваксинират тях, пускат на нашите пациенти съвсем малко бройки, само за накусване, и ни казват да идем другата седмица пак”, обяснява лекарят.

Той оспорва и ефективността на т.нар. “ваксинационни центрове”. В тях, по думите му, ходят млади и здрави хора, а самите центрове са в София, за да могат да ги снимат журналистите. Така за възрастните пациенти по малките населени места ваксини не остават.

Зелените коридори ще се възобновят ако има ваксини 

На този фон от здравните власти обясниха пред Свободна Европа, че работата на ваксинационните центрове, наричани още “зелени коридори”, ще бъде възстановена след като в България пристигнат нови ваксини.

Бройките за ваксинационните центрове ще се разпределят, след като препаратите бъдат разпределени към приоритетните групи и общопрактикуващите лекари.

“С оглед забавените доставки и установения недостиг на дози, към настоящия момент т.нар. “зелени коридори” са преустановени и продължава ваксинирането само на приоритетните групи от фаза I-IV, изпълнението на които към настоящия момент е стартирало”, обясняват от Националния ваксинационен щаб.

И преди затварянето на зелените коридори принципът им на действие беше такъв. Според общопрактикуващите лекари обаче именно той не работи, защото “намалява” доставките на полагаемите се дози на техните пациенти.

“Виждаме млади и здрави хора, които се редят на тези опашки. Не е ли по-добре първо да ваксинираме възрастните ни пациенти?”, попита д-р Христо Димитров от съсловната организация на джипитата.

Общопрактикуващите лекари, а и районните здравни инспекции не запазват втора доза за ваксинираните с AstraZeneca. Това се случва не по тяхно решение, заради малкия брой дози, който получават, а заради решение на Националния ваксинационен щаб.

То гласи, че постъпващите дози от двете РНК ваксини се разпределят така, че количества за прилагане на „втора игла“ се пазят.

“За Оксфордската ваксина беше взето решение, с оглед препоръката за интервала на приложение между двете дози (от 70 дни), да се прилагат всички доставени в страната дози”, обясниха от щаба пред Свободна Европа.

Какви ваксини очаква България през март

На фона на всички съмнения и критики все пак основният въпрос е какви бройки ваксини и кога очаква страната. От ваксинационния щаб обясниха, че след проведените разговори между Министерството на здравеопазването и AstraZeneca, в неделя сутрин – 28.02.2021 г., се очаква да пристигне първоначално планираната за 02.03.2021 г. доставка от ваксината. Това са 52 800 дози.

От компанията Pfizer има потвърждение за доставка на 105 300 дози до края на месец март, разпределени в 5 доставки по 21 060 всяка.

От Moderna има потвърждение за увеличение на общото количество за месец март от 38 400 на 85 200 дози, разпределени в 2 доставки от 33 600 дози и 51 600 дози, с ориентировъчна доставка съответно средата и края на месец март.

De Profundis: Посланик Макаров си тръгна доволен…

Пламен Асенов, специално за Faktor.bg – https://faktor.bg

Неотдавна по живо, по здраво и почти тихомълком изпратихме за родината му руския посланик в София Анатолий Макаров.

Аз лично бих предпочел изпращането да е доста по-шумно. Да е организирано например по метода с газеното тенеке, отдавна предложен от великия Алеко: „Вържи го на ябанджията, па да издюдюка цяла България с един глас, та като прескочи границата, тенекето тъй да се тресне с пограничния камък, щото цял Балкан да загърми“.

Но де ги такива изпращачи тук! По нашите земи изглежда най-многото, което българите са свикнали да правят с руските генерал-губернатори и всякакви други лица, изпратени по заповед на кремълската щука да нагледат добре ли се държат тукашните им крепостни, е да се кланят, сякаш са им нещо длъжни. Или сякаш онези са Чехов и Чайковски в едно, дори когато всъщност са обикновени нискочели кагебисти с помътени от водка и мания за руско величие мозъци, пратени тук да тровят хората. Или поне живота на хората.

Така или иначе, Н.Пр. Посланик Анатолий Макаров си тръгна само с един мандат и някои тук побързаха да решат – или поне да внушат на по-невинната политическа публика – че този мандат е донякъде провален, защото точно по негово време България се осмели да изгони най-много руски шпиони под прикритие на дипломатическа служба, отколкото е гонила когато и да било досега.

Да, шпиони има изгонени и това вероятно се дължи донякъде на по-активната помощ от страна на западните ни съюзници, донякъде – надявам се – и на активизацията на самите български спецслужби и тяхната /нова?/ ориентация да разследват в правилната посока. Но руснаците, както знаем, не се интересуват от хората, дори своите. За тях шпионите са като хартиени носни кърпички – цапат се и ги изхвърляш, не си играеш да ги переш и ползваш отново. В Русия хора бол, а и кандидат-шпиони наспорил Господ, заради свързаните с този занаят екстри – зер иначе кога ще му падне случай на някой обикновен руснак да разгледа катедралата в Солсбъри например, освен ако властта не го командирова там да трови някого…

Така че – тц! Не е вярно, че Макаров е провален дипломат, напротив, той свърши прекрасно работата си в София, като реализира в максимално възможната степен и в много посоки, основни руски интереси. Неслучайно в интервю на изпроводяк дипломатът заяви: „Като посланик на Русия в България се завръщам в Родината с чувство на изпълнен дълг.“

Да, това е дипломатическо клише, но не е само клише, според мен то дава съвсем точна представа как се чувства Макаров – доволен като пистолет, който е уцелил мишената.  

Смятам, че дори да беше постигнал само реализацията на газопровода „Южен поток“, за повече конспиративност наричан Турски, Балкански или дори Български поток, Макаров пак щеше да е на върха на представянето си.

Да не забравяме няколко прости факта. Първо, правителството и лично премиерът Борисов бяха замели под килима този руски инфраструктурен проект, но изведнъж мненията им се преобърнаха на 180 градуса.

Второ, Русия и Турция подписаха за потока през октомври 2016, когато посланик Макаров вече беше тук и през май следващата година България изневиделица се включи в проекта. Трето, някак ентусиазирана до небето, София инвестира цели 3 млрд. лева собствени пари в руския проект. Нищо, че днес вече е доказано категорично онова, за което скептиците предупреждаваха още тогава – че с транзитните такси, които страната ще получи от газовата тръба, няма да може да се върне инвестицията, поне не в нормалните за това срокове.

Така че заровихме пари за наслада на руснаците и в това дело със сигурност енергично е намесен посланик Макаров. Вероятно човекът, макар при публичните си изяви да звучи твърде зле, е много художествено убедителен в разговорите насаме. И може би заради тази му убедителност стана така, че руският проект бе реализиран само за година, а много  по-стратегическата за нас газова връзка с Гърция, която /не/ се строи вече десетина години, е до никъде.   

Но не е само това. По времето на Макаров се възстанови и проектът за гьола в Белене. И, да, макар там нещата като цяло да са по-забатачени, руснаците си изкараха тяхното – България най-чинно им плати за Нероден Петко, купчина парчета от ядрени реактори, които някой „родолюбци“ са им поръчвали, без страната изобщо да има решение за строеж, камо ли проект. Даже всички знаят и името на главният родолюбец, но съдът не можа да го осъди.  

Докато сме повече в полето на икономиката, макар неизбежно размесена с политика, интересно ще ми бъде да разбера каква точно е ролята на посланик Макаров по отношение странната история с древните руски МИГ-ове, за чиито ремонти натовска България продължава да плаща на основния противник на НАТО – Русия. Все едно другарят Ким в Северна Кореь да плати на американците да му ремонтират съоръженията за изстрелване на ядрените ракети. При това работата с нашите МИГ-ове може да се свърши в Полша много по-евтино, качествено и в срок, както видяхме.

Но не, всъщност не може, защото веднага ще го подгони независимият български съд, както също видяхме от случая с бившия военен министър Николай Ненчев. Съдът ни е наистина дотам независим, та си призна открито, че всъщност с това дело защитава интересите на руската корпорация МИГ.

Дали това не е същата пълна форма на независимост, която позволи на втори съд да пусне разследвания Николай Малинов да пътува до същата тази Русия, за която службите и прокуратурата имат съмнения, че шпионира.

Само съмнения ли? Ами да, аз например продължавам да имам големи съмнения спрямо този човек, въпреки че трети независим български съд най-спокойно регистрира зловещо откровения му политически проект за създаване на изцяло русофилска партия.

Ама може и посланик Макаров да не е замесен във всички тези независими действия на съда, де. Нещо повече, той лично със сигурност не се е обаждал на никой български съдия, за да му каже – абе виж там направи нещо за онова наше момче. Просто високият му дипломатически статут не позволява такова нещо – така че според мен някой друг го е сторил от негово име. На български или на руски – изберете сами.

Като споменахме Малинов и русофилския му проект, да си припомним и някои действия на руското посолство, начело с Макаров, които са в посока заздравяване и масовизация на братската любов към Русия, която пърха в душата на /почти/ всеки българин. То не бяха коледни елхи, подарени на невинни български общини, за да се продължи и затвърди у хората по места светлата традиция на вечна благодарност към Русия; то не бяха чествания на някакви „безсмъртни полкове“, всъщност, стадо зомбита, които ни се стоварват на главите, за да не забравим никога, че Кремъл винаги може да ни прати още един комплект освободители, дори ние да не ги искаме; то не беше финансиране на проекти, изложби и концерти за възхвала на Русия, раздаване на икони и картини, то не беше поддържане на стари и издигане на нови паметници на руски убийци и сатрапи, които се откриха тържествено по време на мандата на Н.Пр.;  то не бяха навеждания, целуване на ръце и други патриотични актове от страна на онези многобройни български политици, за които любовта към Русия е най-висшата форма на български патриотизъм.

Да, до този пълен абсурд докараха нещата. Ама не им пука. А Макаров се радва – добро наследство ще остави човекът на заместничката си, кака Елеонора Митрофанова, ще има тя върху какво да надгражда.

О, да, няма да пропусна и един от най-хубавите руски проекти, за които Макаров работеше здраво и които, за радост на Кремъл, ще продължат да тровят българския политически живот поне още година. Имам предвид, разбира се, проекта, наречен Румен Радев, пиеса в няколко действия, която продължава да се играе пред очите на публиката.

Не разбирайте нещата прекалено буквално. Това не означава, че Радев като президент получава указания директно от Москва по някакъв таен телефон и така работи в техен интерес. Или че получава руски пари за работата си. Това означава, че той просто изначално е подбран като човек и характер такъв, какъвто е, подпомогнат е по различни линии да стигне до поста и сега се държи, както се очаква от него.

Основният интерес на руснаците след промените тук винаги е бил един единствен – България да се намира постоянно в хаос, в сивата зона на неспокойствието, да се поддържат вътрешни конфликти, да живеем винаги в мътна вода, за да може Кремъл в определен момент да налови точно онази риба, която му трябва. Това, което в един период правеше Доган, после Първанов, Сидеров и други, сега го прави основно Румен Радев.

А самите руснаци му помагат отстрани, непряко  – подават му удобни за отиграване политически топки, запознават го с подходящи хора по разни приеми, подхвърлят в пространството реплики, които го ориентират за правилната линия, която трябва да следва и прочие. Ето, това пък прави основно руският посланик в София.

И трябва да му се признае на Анатолий Макаров, че добре се справи по време на мандата си. В политически план, днес Румен Радев е наистина най-здравата опора, а според мен – и най-голямата утрешна надежда – за реализация на кремълските интереси в България.

Книгата на Пламен Асенов „Великите европейци”, първа и втора част от едноименната поредица, можете да поръчате в Онлайн-книжарница Книги.ею

https://книги.ею/заглавия/пламен-асенов-великите-европейци/

Големият риск: опасност от антиевропейска истерия

Големият късмет на България не е, че я управлява Борисов, а че е в ЕС. Особено в сегашната извънредна ситуация. Но заради забавянето на ваксините от АстраЗенека се задава ново развихряне на антиевропейската истерия.

Коментар от Даниел Смилов:

Началото на кампанията за парламентарния вот по всяка вероятност ще съвпадне с усложняване на Ковид-кризата в България. Ще бъдат отворени ресторантите и други заведения, но това разхлабване на мерките може да се окаже само временно поради повишаващия се брой на заразените.

Имунизацията – трайното решение на проблема – сериозно зацикли поради недостиг на ваксини и слаба организация на целия процес. В една такава ситуация Ковид-19 може да измести останалите проблеми и да се окаже основният фактор в предизборната надпревара.

Този факт засега изглежда удобен за управляващите. Вярно е, че те няма с какво особено да се похвалят в справянето със здравната криза. Смъртността е много висока, а системата на организиран хаос ни закотвя на последното място в ЕС по поставени ваксини. Но това не пречи на премиера Борисов сам да се хвали, че най-добре управлява кризата, с най-либералните мерки и т.н. Фактите не спират политическия устрем и полета на премиерската мисъл.

Заради ваксините: опасност от антиевропейска истерия

Още повече, че със забавянето на ваксините от АстраЗенека българските власти намериха удобно оправдание за неудачите си – саботаж отвън, от лошия ЕС, който не ни доставя обещаното навреме. Проблемът с доставката на ваксини е сериозен и той трябва да бъде решен на общо европейско ниво, за да бъдат третирани всички еднакво и справедливо.

Това най-вероятно ще стане, защото европейските институции имат достатъчно лостове, с които да накарат фирмите да спазват договорите си или да ги заменят с доставки от други източници. Но времето до окончателното решение на този проблем може да съвпадне с нашата предизборна кампания и да доведе до развихряне на анти-ЕС истерия.

Борисов и правителството дават тон за подобна истерия, като посочват причината за нашите неудачи, която, подразбира се, е извън България. Оттук нататък тази тема ще бъде поета и развита от “патриотичните” гласове, както и от професориата на БСП, който вече взе да възнася успехите на Русия и Сърбия и “провала” на Европа по отношение на Ковид-кризата. Фактите и тук нямат особено значение – и тук е важен полетът на мисълта.

А накрая ще дойдат “консервативните” дълбокомъдрия, че в кризата всеки е сам за себе си, че на вълка вратът му е дебел, защото е единак и т.н. Вълците обаче основно живеят на глутници и затова оцеляват. Така е и с хората, и с държавите. В един глобализиран свят и най-големите единаци имат нужда от съюзи и подкрепа. Големият късмет на България не е, че я управлява Борисов, а че е в ЕС. Поради този факт, който, уви, все повече изглежда като щастлива случайност, България е в следната благоприятна ситуация:

1. Участваме при равни и сраведливи условия с 26 други държави, които са сред най-развитите в света, в разпределението на ограничен брой ваксини от най-високо качество;
2. Ползваме се от щедра финансова рамка, стабилизираща икономиката ни и даваща възможност за нейната модернизация – около 30 милиарда евро за срок от седем години, с възможност за ударно изразходване на средства в близките няколко години;
3. Зад нашите институции стоят институциите на ЕС, включително ЕЦБ, които могат да ни окажат спешна помощ при нужда, включително за набиране на допълнителни евтини средства на международните пазари.

Това не е ситуация, в която всяка страна от ЕС е “за себе си” в тежката криза. Това е много луксозна ситуация на колективна защита, за която мнозина завиждат и която малцина могат да си позволят.

Да, има проблеми, които трябва да се решат в ЕС. Да, постигането на съгласие между 27 правителства не винаги е лека задача. Но и България трябва да престане да се мисли просто като консуматор на политики и ползи от ЕС, а да започне да действа и като двигател за взимане на добри решения. А тези добри решения не са по линията “всеки за себе си”. Много се спекулира например с това всяка държава сама да си набавя ваксини, включително от Русия и Китай.

Първо, никой не ни спира да го направим – ако има толкова много други ваксини, които стават, да си купим. Но изглежда и самата Русия не е много напред в масовата ваксинация (Русия – 2,7 на 100 души, България – 2,4, Румъния – 7,5). Второ, ако държавите от ЕС започнат поотделно да се конкурират за такива ваксини, колко от тях ще дойдат до България и какво ще спечелим от подобна политика?

Големият риск сега

От ключово значение за България е отпадането на пречките за пътуване. За тази цел е необходимо ваксинацията в целия ЕС да бъде успешна. А в България имаше забавяне на този процес дори и като изключим проблемите с АстраЗенека и другите големи компании.

Българската политика би трябвало да е ориентирана към общи европейски решения за ефективна ваксинация и ваксинационни паспорти, които да дадат шанс за възстановяване на туристическия сектор. Дали обаче тези послания ще влязат в предизборната кампания? Дали няма да бъдат заглушени от примитивен нативизъм?

Големият риск на предстоящата кампания е да произведе нови или санирани и рехабилитирани „спасители” на нацията, които я пазят от несъществуващи опасности, но я карат да забрави реалните си проблеми. Тези проблеми са структурни – във властта, в правосъдието, в липсата на достатъчна дигитализация и модернизация, в околната среда.

Тези проблеми са и персонални обаче – и станаха болезнено ясни през лятото на миналата година. Заради здравната криза журналистите изглежда спряха да питат премиера за всички онези проблеми от лятото на 2020 – хазартния скандал, записите, шкафчетата и т.н. Но това е плитко заровена мина, с която България не може да си позволи да влезе в нов 4-годишен мандат.

Мнозина биха предпочели да пораздухат антиевропейски теми – къде за Ковид-19, къде за Северна Македония, за да насочат предизборната кампания в изгодна за тях посока. Дали това е изгодно и за гражданите – те сами ще преценят.

Тоталитарният рефлекс на властта

Евгений Кънев

Съвремието познава два типа държави. В едните най-висшата ценност е Свободата от държавата. Във вторите най-висшата ценност е … Държавата.

Общото в езика на допусканите до националните телевизии политически коментатори са три догми, които имат за цел да формират мисленето на електората:

Първата догма е, че България е винаги споменавана в тесния смисъл на държава (state) вместо в широкия смисъл на страна ( country). А българите винаги в широкия безличен смисъл на народ (people) вместо в тесния конкретен смисъл на български граждани с техните права на личности (citizens). Това е тоталитарният рефлекс на властта, където държавата (на тези, които я представляват) е всичко, а единицата от народа нищо. Затова и „клетвите“ на политиците винаги са пред българския народ, т.е пред никого. Отношението е винаги вертикално държава – народ, както от памтивека. Оттам и разделението на „ние, властта“ и „вие, народа“, между които реално няма връзка.

Втората догма е стремежът за „обективност“, при което мястото на България в геополитиката е на равно отстояние от големите сили в защита на националните, разбирай държавните (на властта) интереси. Тук място за ценностни предпочитания към нашите политически и военни партньорства няма, защото нашият „национален интерес“ е да сме добре с всички, т.е да даваме всичко, което ни поискат. Членството пък в съюзи е само, защото властта трябва да получи нещо, представяно за националния (но реално държавния, т.е на властта интерес).

Третата догма е категоричното нарочване на либерализма за враг на държавата, т.е враг на властта. Защото той може да накара народа да стане граждани, които да си поискат държавата. И правата, с които държавата трябва да се съобразява. Затова върховенството на правото е най-опасната за държавата либерална ценност, защото пречи да се управлява според волята на държавата, т.е на властта, а според Правото, което й връзва ръцете. За тази цел „либералното“ трябва да се осмее, да се окарикатури, да се изопачи до перверзност, като синоним на крайности в половите и сексуалните отношения. За да се отврати народът и да не иска да стане граждани. А държавата да не се съобразява с правото.

Съвремието познава два типа държави. В едните най-висшата ценност е Свободата от държавата. Във вторите най-висшата ценност е… Държавата.

Уви, България продължава да е във втората група държави.