Бойко Борисов, Слави Трифонов и изборите на 4 април: Какво пишат две немскоезични издания

„Застаряващ мъж, който прилича на тийнейджър“ и „бивш бодигард, който очарова със селските си хитрини“: Слави Трифонов, Бойко Борисов и изборите на 4 април през погледа на две немскоезични издания.

default

„С една политика на зиг-заг премиерът Борисов очевидно иска да спечели на своя страна и най-заклетите противници на локдауна. Дебати по същество обаче почти не се водят“, отбелязва в началото на анализа си германският журналист Франк Щир, който живее в България.

В електронното издание „Телеполис“ Щир описва мерките на правителството срещу пандемията през тази година. „През първите два месеца българите сякаш живееха на Острова на блажените – посред морето на европейския локдаун,“ констатира той и разказва как после изведнъж се е стигнало до въвеждането на строги мерки.

„Тактически ход преди изборите на 4 април?“

„Дали внезапната смяна на курса е просто свидетелство за некомпетентност и липса на план или пък е тактически ход преди изборите на 4 април?“ – пита се авторът на статията и отбелязва, че в предизборния дебат почти не се чуват съдържателни аргументи в областта на икономическата, социалната или енергийната политика. Щир изказва предположението, че с непоследователния си курс в борбата срещу пандемията Борисов иска да спечели на своя страна както противниците, така и привържениците на строгите мерки.

„Но може би налагането на нов локдаун за него просто е изпитано средство да се увеличи страхът от пандемията и така да се снижи избирателната активност?“, коментира Франк Щир и обяснява, че ниската избирателна активност би била от полза за ГЕРБ и във вреда на малките партии. По-нататък той припомня за протестите през миналата година и отбелязва, че на този фон изглежда изненадващо колко лишена от вдъхновение и емоции е сегашната предизборна битка.

„По време на многомесечните протести политическата съдба на Борисов на няколко пъти изглеждаше окончателно решена, сега обаче социолозите отново прогнозират, че неговата партия ще бъде най-голямата политическа сила в 45-то Народно събрание,“ отбелязва авторът.

„Човек от народа“

Същата прогноза четем и в статия в швейцарския „Нойе Цюрхер Цайтунг“ (НЦЦ), който между другото пише: „Протестите срещу социалната ситуация и срещу корупцията в цялата страна съпътстваха приключващия трети мандат на консервативния правителствен ръководител Бойко Борисов. Смята се за сигурно обаче, че той ще продължи да управлява и след тези избори.“

Специално за Бойко Борисов Франк Щир пише следното: „Бившият бодигард на бившия цар Симеон Сакскобургготски и на бившия комунистически ръководител Тодор Живков печели всички избори от октомври 2005 година насам – с изключение само на президентските през 2016.

Той поляризира българското население с импулсивния си прагматизъм и с очарованието на селските си хитрини. Интелектуалците отляво и отдясно го ругаят като мафиот и автократ, но очевидно все още много българи, най-вече в провинцията, го смятат за човек от народа. По време на почти 12-годишното си управление той сякаш беше вездесъщ, а това силно присъствие на неговата личност задуши в зародиш всички дискусии по принципни политически въпроси,“ коментира Франк Щир.

„Политическата съдба на Борисов изглеждаше окончателно решена“, пише Франк Щир

Авторът отбелязва, че коалицията „Демократична България“ на бившия министър на правосъдието Христо Иванов, която произхожда от средите на дясно настроените градски хора, както и протестното движение „Изправи се! Мутри вън!“ биха могли да прескочат 4-процентната бариера и така да изместят разцепилите се националисти. Доколкото тъкмо националистите досега бяха коалиционен партньор на Борисов, такова развитие на събитията ще затрудни бъдещото му управление, констатира Щир.

Авторът обръща внимание и на новата партия „Има такъв народ“, като пише за лидера й Слави Трифонов, че като поп-звезда и шоумен той в еднаква мяра се радва на популярност и омраза.

„Вентил за гнева на хората“

На Слави Трифонове посветен почти целият анализ в швейцарския НЦЦ, който пише, че шоуменът е „мегафон на недоволните“. В статията се припомня появата на Трифонов на мотоциклет пред многохилядната публика на стадиона преди пет години: „Непрекъснато надува газта, а моторът реве. Застаряващият мъж прилича на тийнейджър, който се опитва да привлече внимание насред село.“

Хиляди хора го смятат за спасител, защото той ги измъква от всекидневието и ги отвежда в друг свят, пише вестникът. „Особено хората от провинцията харесват „Слави“ (както го наричат навсякъде), понеже той им предлага тъкмо онези обяснения за окаяното им положение, в които вярват и те самите.

Той им говори за липсващите левчета в портмонето, за усещането, че в тази най-бедна страна от ЕС нямат шанс да се измъкнат от село и да направят професионална кариера. За чувството, че всичко се направлява от една мафия в държавата, и че на никого не може да се вярва,“ четем още в анализа на НЦЦ.

Вестникът пише, че Трифонов призовава към съпротива българите, които се чувстват безпомощни и не виждат никаква перспектива. В края на статията четем: „Изявите на Слави са вентил за гнева на хората. А за неговите фенове това е достатъчно.“

„Поне три бомби“. Какво става, ако никой не е доволен от изборите

Полина Паунова

До изборите за Народно събрание остава по-малко от една седмица. Проучванията показват вероятност в следващия парламент да има между 4 и 7 политически сили, като почти всички дават първо място за ГЕРБ и второ за БСП.

Прогнозите са, че нито една партия няма да има самостоятелно мнозинство, а дори и две политически сили няма да са достатъчни за съставяне на правителство, като имаме предвид декларациите им за това с кого биха или не биха направили коалиция.

В последните дни обаче се говори много повече за техническото провеждане на изборите, отколкото за това кой какво предлага и как и с кого би го направил. Съмнения към процеса на гласуване и отчитане на резултата бяха изказани и от управляващи, и от опозиция. И ако претендентите за властта традиционно обвиняват силните на деня, че могат да влияят по някакъв начин на резултата, то сега и самите управляващи заговориха за „криза“ и „хаос“.

Готвят ли се всички да не признаят изборите?

Това е най-логичният въпрос, който възниква след всичко, което чухме през последната седмица. Той обаче не идва от нищото, защото проблеми наистина има.

Все още няма отговор на въпроса дали ще гласуват хората под карантина. В момента това са 63 313 души, според данните в Единния информационен портал. На хартия те трябва да бъдат посетени от т.нар. мобилна урна, но няма достатъчно желаещи да обикалят от адрес на адрес и да контактуват с хора, които доказано имат COVID-19.

Въпросите остават за това как ще се отчитат гласовете от машините, които за първи път ще бъдат използвани масово на тези избори. Районните избирателни комисии започнаха обучението на членовете на Секционните избирателни комисии онлайн и не се знае дали оставащите няколко дни ще бъдат достатъчни. Не е известно дали в деня на изборите всички членове на близо 12 хиляди комисии ще се явят или някои от тях ще се уплашат.

Изискването за спазване на мерки срещу епидемията със сигурност ще забавят гласуването и може да доведат до опашки. Накрая идва попълването на протокола, който е значително по-сложен от преди.

Какъвто и да е резултатът от всичко това, със сигурност ще чуваме съмнения за резултата. Предстои да видим дали това ще доведе и от официално оспорване по съдебен път.

„Както пачките“

Коалицията “Изправи се! Мутри вън!” вече поиска президентът Румен Радев да свика Консултативния съвет по национална сигурност заради „хаоса“ с изборите. Лидерката на коалицията Мая Манолова каза пред Свободна Европа, че “ако Борисов открадне гласовете, както пачките, суверенът ще си поиска изборите”.

Това не е изненада, защото преди всички избори някоя от опозиционните партии говори така. Новото сега е, че управляващата партия ГЕРБ също се усъмни в провеждането на изборите.

“Всичко това може да доведе до недоверие в резултатите, каквито и да са те”, каза политологът и изпълнителен директор на “Галъп интернешънъл” Първан Симеонов.

Той припомни, че от месеци опозиционните партии “подготвят терена”, че ако ГЕРБ спечели, значи изборите са откраднати. По думите му сега, “когато ГЕРБ се усетиха”, те самите опитват да намерят друг виновник за създалата се ситуация.

“Това в момента е ЦИК (Централната избирателна комисия – б.р.), видяхме как се прехвърли отговорността върху тях”, каза Симеонов.

Той вижда “поне три бомби”, които могат да избухнат след изборите на 4 април. Симеонов ги описа така:

“Дали няма да има протести, дали няма да изпаднем в тотален хаос и дали президентът Румен Радев ще признае изборите”.

Според Първан Симеонов “вместо развръзка изборите могат да се окажат завръзка на нови сюжети”.

Перфектната буря”

А завръзката изглежда почти сигурна. И сигналите за това идват не от опозицията, а от представители на държавата.

„Навлизаме в условията на перфектна изборна буря“, предупреди в средата на миналата седмица пред БНТ директорът на държавната фирма „Информационно обслужване“ проф. Михаил Константинов. Това е фирмата, която обработва подадените протоколи от избирателните секции и на практика обявява резултата от изборите.

По думите му „предстоят големи неприятности“ при отчитането на резултата. Причината е в сложния протокол, който трябва да бъде попълнен от секционните комиисии.

„Това е най-сложният изборен протокол до този момент“, смята Константинов.

В резултат на това „Информационно обслужване“ няма да може да обработи резултатите в законния срок, тъй като „трябва да се сметнат над 10 милиона числа дори при безупречно попълнени протоколи“. Това се дължи както на многото данни в протокола, така и на многото машини, с които ще се гласува.

Седмици преди изказването на Константинов членове на секционни и районни избирателни комисии също предупредиха, че се очакват грешки в протоколите заради необходимостта да се събират на различни места много числа, които практически отчитат общ резултат.

„Вероятно е 48-часовият срок за предаване на протоколите да не бъде спазен, особено за големите избирателни райони. Но четиридневният срок за обявяване на окончателните резултати няма да бъде нарушен“, каза в неделя пред БНР говорителят на ЦИК Димитър Димитров.

ВИЖТЕ СЪЩО Кампанията: „Демократична България“ ще иска парламентарно разследване на „Турски поток“

Прокотоклът е единственият документ, който след преброяването на гласовете ще удостоверява резултата от грасуването във всяка една секция. Той е около 20 страници формат А3.

След предупреждението от страна на „Информационно обслужване“ ГЕРБобвини Централната избирателна комисия (ЦИК), че е изготвила излишно сложен протокол.

Управляващата партия видя и конспирация с участието на основната опозиционна партия, БСП, защото начело на работната група по книжата е бил Емил Войнов, избран в ЦИК от квотата на социалистите.

Как парламентът можеше да избегне “бурята”

Управляващата партия ГЕРБ забеляза проблема 10 дни преди изборите. На извънредна пресконференция вицепремиерът Томислав Дончев (ГЕРБ) видя умисъл „за дълбока конституционна криза“.

Според него целта е „персонална и политическа реабилитация на загубилите“, както и създаване на “дълбока конституционна криза“. ГЕРБ призова ЦИК да промени протокола.

От ЦИК казаха, че няма да променят нищо, защото самият изборен протокол е одобрен още през февруари и той стъпва изцяло върху законовите изсиквания. Т.е. ЦИК не може на своя глава да не прилага части от Изборния кодекс, одобрен от Народното събрание.

„Няма как да променим протокол, който е законово регламентиран“, обосноваха се от ЦИК пред Свободна Европа.

Законът в този вид беше приет по предложение на ГЕРБ. Проблемът възникна, когато упрвляващите решиха на тези избори в секциите с над 300 избиратели да има задължително и машини за гласува. Според приетите с гласовете на ГЕРБ текстове, данните от машинен и хартиен вот трябва да се вписват в протоколите „поотделно“. Именно това е и документалното и аритметическо усложняване в протоколите на всяка секция, за които говори Михаил Константинов.

ВИЖТЕ СЪЩО Кои са водачите на партийните листи във всички избирателни райони

Досега управляващите подминаваха предупрежденията с мълчание, а ЦИК от дни повтаря, че просто изпълнява изискванията на закона и няма какво повече да направи.

ГЕРБ поиска от ЦИК да промени протокола няколко часа след окончателното разпускане на Народното събрание. А пък само Народното събрание може да прави промени в Изборния кодекс, който определя вида на протокола.

В последния месец от работата си си парламентът беше призован да отвори за ремонт Изборния кодекс заради проблемите пред гласуващите в чужбина, но от ГЕРБ отказаха да го сторят.

Накратко: поне от месец е известно какъв точно ще бъде изборният протокол. Чак в последния момент обаче ЦИК и ГЕРБ решиха да алармират за проблем. 

Никой не е виждал машините

На този фон едва в края на миналата седмица започна обучението на Районните избирателни комсии (РИК) от страна на Централната. Те на свой ред трябва да обучат секционните, които провеждат самите избори.

Членовете на секционните комисии все още не са виждали машините. Партиите пък не са убедени, че одитът на устройствата е сигурен. От „Демократична България“ няколко пъти поискаха кандидатите да имат достъп до документацията, която удостоверява изправността на устройствата, но такъв не беше даден.

Все още не е категорично ясно дали на изборите ще бъде разрешено или не видеонаблюдението. Софийският административен съд разреши видеонаблюдението при броенето на бюлетините, след като „Демокартична България“ поиска това, но се очаква ЦИК да обжалва решението непосредствено преди изборите.

Междувременно започна подаването на заявления от страна на хората под карантина за гласуване в подвижна избирателна кутия. Възможността беше дадена с промени в закона за извънредното положение.

Процедурата по заявяване на подвижна урна може да стане или дистанционно – през Единния информационен портал, чрез линкове в сайта на ЦИК или през различните общини в страната. Транспортът на мобилните комисии ще се осигурява от местната власт, а обезпечаването на изборния процес от ЦИК. Според „Демократична България“ това ще доведе до предварително заложен хаос.

Възникват и странични проблеми, за които още в самото начало беше ясно, че ще се появят, но не им бе обърнато внимание. Най-сериозният от тях е, че право на глас се упражнява по постоянен или настоящ адрес, а карантинирането може да се случи на всеки адрес. Така много хора установяват, че просто няма как да гласуват.

По думите на политолога Първан Симеонов, въпреки че избирателите са изморени и не искат “непредвидимости”, създаденият хаос може да има сериозно отражение както в самия изборен ден, така и след него.

“Не можем да пропуснем възможността да се организира сценарий Беларус или САЩ [където изборните резултати предизвикаха многохилядни протести]”, коментира той.

“Виждате обаче какво се случва: опозицията от месеци говори, че изборите ще са откраднати, управляващите в последния момент прехвърлят отговорността за неразбориите върху трети страни, така че да не изглеждат виновни. В последна сметка – какъвто и да е изборният резултат, може да бъде оспорен и се създават предпоставки за това”, каза Симеонов.

Дебеловратият го бранят пинчерите

Иво Инджев

България е на първо място в Европа и на второ в света по процент смъртни случаи сред заразените с COVID-19, показват данните на университета “Джонс Хопкинс”. https://offnews.bg/

Премиерът Борисов и неговите следобърсачи се надпреварваха да вещаят грозна, гадна предизборна кампания с компромати. Застраховаха се така със серум срещу ухапванията по дебелата му кожа с нови отровни снимки със златни кюлчета, пачки и пистолети. Или срещу ускорено разследване на барселонската полиция за онази къща за милиони, свързвана с нашия премиер.

Остават броени до изборите. Нищо подобно не се случва. Поредната лъжа на властта.

Борисов, бягайки от дебат и от среща с граждани в столицата и в други градове, все така обикаля строителни обекти без предупреждение. Изненадва в упор сащисани човекоединици. 

Това е имитация на тактиката на Русия, която упорито държи да заобикаля силния опонент, като НАТО и ЕС. Оитва се да изкопчи някаква полза от преговори с отделни държави. Предпочита да отделя от силната компания такива, които са накиснати предварително и продължително във вкусен за руската мечка русофилски SOS. 

И ето че днес, неделя, 28 март, точно седмица преди фаталните за бъдещето на Борисов пирови парламентарни избори, най-после му дадоха повод да задейства сирените на тревогата за неговата личност. 

Посетиха го пред дома му демонстранти. Той  ги финтира като център-нападател в уреден мач. Използва страхливо зигзагообразни заешки подскоци в играта на криеница из цялата страна. Употребява за целта неоповестените си посещения по села и паланки, за да избяга от онези, които са решили да му кажат какво си мислят за него.

Този път му дойдоха пред високия дувар на къщата му в Банкя.

“Намериха” го в заешкото му домашно му скривалище, откъдето няма как да избяга на символично ниво.

Грешка. Бинго. Дюшеш от гледна точка на пропагандната стратегия на участника във “ възродителния процес” и многобройните възродители на повехналия му образ. 

Алармената система на пружината, изпаднала в пренапрегнато състояние на отчаяние поради липсата на повод да ожали личността и делото на своя вожд, се задейства. Системата нададе вой до Началника (както Борисов години наред подигравателно наричаше Бога, преди да се смири по нечий съвет и да ограничи играта си на набожност  до целуване на попски ръце).

Дали е правилно майки на деца с увреждане да “преследват” със символиката на черните забрадки неуловимия иначе където е и да било обект на своя майчински гняв? Не трябва ли, след като са толкова непримирими, да го “сгащят” пред работното му място в Министерския съвет или “поне” пред парламента, който го е назначил на работа, но той презира “?

Трябва, но няма как. Той бяга ловко. “С 200”. 

Питайте някоя от тях. Не знам как се чувстват такива майки. Бедна ми е фантазията да си представя този ужас. 

Имам щастието да съм баща на 5 здрави деца, част от които са пораснали достатъчно, за да ме направят дядо вече 6 пъти. Нямам думата да се произнасям солидарно относно “правото” на почернените майки да се борят със символиката на черните забрадки. 

Борисов е системен беглец от гражданското правозапитване. На негова страна е могъществото на държавната машина, която той ползва в своята игра на криеница. Гордее се с този свой заешки успех. Слугите му са във възторг.

В това отношение мога да направя личен паралел с битката на майките при цялата условност на сравнението. Знам как се чувстват те срещу бронирания с държавния нашийник як врат на шефа на глутницата. 

От години разни руски вълци у нас се опитват да ми прегризат гърлото. Бойният им вик е “ Долу ръцете от Русия”. Бранят огромното нещо от мен, презряното от тях нищожество.

И с протестиращите майки, макар и при далеч по-драматична от моята мотивация за протест,  се случва нещо подобно. Намират се пинчери на каишката, които започват да ръмжат и да лаят, ближейки благодарно ръката, която ги храни. 

Да ги пита човек лаещите в защита на щедрия им голям господар: ако сте кучета, пазачи на правдата, за каквито се представяте, защо глозгате шепа майки, а не алармирате за истинското почерняне  на България, която е рекордьор по смъртност от китайския вирус в момента в Европа и е вицешампион по същия показател в света? 

Политиката в 30 секунди: кой как се рекламира

Тежка скука, захаросани внушения, лош вкус, съмнителни постижения – партийните предизборни клипове не получават висока оценка от Георги Лозанов. 

default

Всички партии с надежда за място в парламента участват в предизборната кампания с един или няколко клипа – чиста форма на политическа реклама, в която до минута-две трябва да кажеш кой си и с какво превъзхождаш конкурентите си.

Работата никак не е лесна, тъй като предполага самопознание, експресивност и находчивост, така че често, въпреки намесата на професионалисти, се случва да изявиш в клипа свои страни и амбиции, за които предпочиташ избирателите да не знаят.

Политическата реклама, за разлика е търговската, е допустимо да бъде насочена срещу конкурентите и клиповете на основните претенденти очаквано са два типа: едните (от кръга на управляващите) бодро отчитат успехи, другите разобличават управляващите (главно ГЕРБ и Борисов), че са ограбили и съсипали държавата.

Само ДПС е неясно къде застава в своя клип-обръщение на председателя Карадайъ. От устата му звучат навяващи тежка скука (подобно на самия клип) общи приказки, ако изключим слогана „Рестарт на държавността“, в който трябва да се четат критически нотки спрямо управляващите.

Парадът на успехите започва, разбира се, с трийсетсекундния клип на ГЕРБ, който във витринна естетика пресъздава образа на днешна България. Негов главен герой, естествено, е Бойко Борисов – той чете дикторски текст, в който се откроява персонифициращата цялата политика на партията фраза „Аз обещавам“. Внушението става захаросано-ласкателно, когато представителка на трудов колектив му поднася цветя. Но не това е проблемът на клипа, а че можеше да бъде направен и за предишните и за по-предишните избори, без какъвто и да било актуален контекст.

Клипът на ВМРО маркира връзки с контекста чрез напомняния от типа „Спряхме Истанбулската конвенция“. Това е изречено от единствената жена (и единствено права) сред група насядали около масата мъже начело с Красимир Каракачанов между знамена на ВМРО – схематична имитация на нещо като среща на македонски заговорници, която издава комплекса на партийните „войводи“, произтичащ от липсата на собствена героична история.

Комплексът им търси лек и в друг предизборен клип – за славни имена и моменти от националната история, като че ли те едва ли не са заслуга на каракачановата партия. Ако не е незаконно, най-малкото е проява на лош вкус да печелиш гласове от подвига на предците.

Валери Симеонов пък изтъква в клип на коалицията „НФСБ-Воля“ като свои постижения оградата с Турция, контрола на шума, битката с хазарта (има и нарочен клип по темата) и пр., които излизат изписани със щемпел „Изпълнено“ на фона на патетична музика. Доколко са точно негови и доколко са точно постижения е отделен въпрос, но има нещо, меко казано, твърде самонадеяно да искаш да те изберат отново заради действия и изявления, които са предизвиквали скандали в обществото. А едно от тях ти е струвало и поста на вицепремиер.

Марешки от своя страна, който като политик няма с какво конкретно да се похвали, използва в клипа класическа рекламна хватка. Най-напред виждаш как изпълняват задълженията си представители на три уважавани професии – хлебар, лекар и скулптор, така че, когато той се подреди четвърти след тях, да изглежда, че политиката, която обещава да прави, ще е също така градивна

По право задочната анти-ГЕРБ коалиция трябва да започне с БСП. Клиповете на социалистите обаче са неочаквано безкритични и позитивни. Единият прилича на балкантуристка реклама на страната, а другите (седем на брой) – звучат като извадки от партийни документи, подготвени за конгрес. Тонът става по-остър единствено в обръщението на Корнелия Нинова, която обаче извършва поредния си предизборен гаф като казва: „Четири години не се предадохме и не се продадохме за пари на паралелната държава“. Звучи като че ли едва са устояли на изкушението и това е най-голямото им постижение. 

Плахостта на БСП може би се дължи на лоши спомени от черен предизборен пиар, а може ролята на „острие“ да е оставена на новите играчи, попаднали в нейния отбор, на които не може да се нарадва. И се страхува, че ако се държи като техен предводител, може да ги отблъсне.

Клипът на Слави също е слабо критичен на фона на общата ярост срещу ГЕРБ и се занимава по-скоро с набавяне на партийна легитимация и биография, като напомня за политическите акции на партията, разбира се в обща мрачно-сърдита стилистика.

Най-последователен в критичността си е клипът на ДБ, който във визуалната матрица на криминална драма чете обвинение по точки на управляващите и нагнетява очакване за възмездие.

Основният клип на „Изправи се! Мутри вън!“ залага на добре разработената метафора на стената (в аналогия с „Тухла в стената“ на „Пинк Флойд“). Тя е между опустошената и възродената България и новосъздадената коалиция се наема да я срути, за да може народът да премине от едната в другата България. Клипът обаче нищо не казва за самата коалиция и се налага да имат и друг, далеч по-кротък, от който се разбира, че Мая Манолова и Отровното (вече) дуо са един и същ политически играч.

Това, впрочем, беше ясно от началото на протестите през лятото, но тогава те упорито настояваха да се премълчава под претекст да не се разпилее протестният вот срещу ГЕРБ. В резултат сега стана именно това – вотът е разпилян и ДБ, на която той  принадлежеше като предистория, идеи и активност, не можа да се превърне в значим трети политически субект, способен да се противопостави на ГЕРБ и на БСП.

Така добре познатият двуполюсен модел ГЕРБ-БСП има всички шансове да оцелее, а за нас остава само, както беше казал Радой Ралин, да „лепим афишите“.

Външната политика: Още от същото и след изборите

Александър Малинов, Тоест

Конформизмът по тази тема е следствие и от острия недостиг на експертен потенциал - нещо, което си проличава в предизборните програми.
Конформизмът по тази тема е следствие и от острия недостиг на експертен потенциал – нещо, което си проличава в предизборните програми.

Анализът е препубликуван от „Тоест“.

Броени дни преди провеждането на парламентарните избори в България на практика липсва дебат между водещите партии на тема външна политика. На пръв поглед това изглежда нормално в ситуация на пандемия, когато най-обсъжданите въпроси са здравеопазването и държавната подкрепа за икономиката. Ако се вгледаме обаче в позициите на българските партии, разбираме, че причината е друга. Дебат по външнополитически въпроси липсва, защото

огромната част от играчите на политическата сцена у нас следват наложената от двете най-големи партии линия –

и в много малко и много специфични случаи си позволяват да изразят различно мнение. Конформизмът по тази тема е следствие и от острия недостиг на експертен потенциал – нещо, което си проличава в предизборните програми, където липсват конкретни външнополитически цели или ако са изброени такива, те не са последвани от описание на начините за тяхното постигане. Вместо това секциите за външна политика в партийните програми съдържат основно повтаряни от години клишета и изтъркани фрази, групирани в няколко по-големи теми.

Тук ще разгледаме три основни насоки във външната ни политика, които стават жертва на статуквото между големите партии, както и на липсата на дългосрочна визия.

„С нас Москва е в мир и в бой“

Разигралият се едва десетина дни преди изборите шпионски скандал, при който бяха задържани няколко лица по подозрение за шпионаж в полза на Русия, показа няколко неща. Първо, че българската държава е „пробита“ откъм външни интереси. И второ, може би още по-важно – че управляващите използват чуждото проникване в държавната система за собствени политически цели.

Според бившия военен министър Бойко Ноев българските власти се опитват „да си спасят кожата пред Брюксел и Вашингтон“, а тази имитация на борба с руското влияние се налага, защото „Бойко Борисов лично – особено по време на последния си мандат – по стратегическите въпроси изцяло защитаваше или провеждаше интересите на Русия в България“.

Третият мандат на ГЕРБ (2017-2021) се превърна на практика в изпълнение на вижданията на БСП и други русофилски партии за отношенията на България с Русия. Правителството на Борисов завърши българската отсечка на газопровода „Турски поток“ и по този начин бетонира руския енергиен монопол на Балканите, с потенциално разрастване към Централна Европа през Сърбия и Унгария. Всъщност по енергийната тема ГЕРБ се оказаха по-големи русофили дори от БСП.

Правителството на БСП и ДПС с премиер Пламен Орешарски все пак под натиск от ЕС и САЩ прекрати строежа на „Южен поток“ през 2014 г. Реализирайки енергийната стратегия на БСП, Борисов успя да стопли и личните си отношения с Владимир Путин, след като руският президент бе преминал през период на открити словесни атаки срещу България заради спрения „Южен поток“.

Междувременно единствената възможност за реална диверсификация – изграждането на газов конектор с Гърция – се бави вече цели 12 години и изглежда, не е приоритет на управляващите, въпреки многократно по-ниската инвестиционна цена в сравнение с изградения вече „Турски поток“. Свързвайки газовата си мрежа с Гърция, България щеше да може да внася и газ от наскоро откритото находище в Източното Средиземноморие, както и от гръцките и турските терминали за втечнен газ. Именно вносът на втечнен газ от САЩ помогна на Литва да сложи край на пълната си енергийна зависимост от Русия.

В предизборните програми на по-малките партии различни виждания за „Турски поток“ изпъкват само на две места.

Обединението „Демократична България“ говори за „намаляване на загубите от проекта“ и за „търсене на отговорност на лица и институции за стартирането на тези икономически неизгодни за България проекти“. Подобно виждане за ширеща се корупция около руските енергийни проекти беше коментирано наскоро и от американски анализатори като потенциална причина САЩ да наложат санкции срещу „Турски поток“, подобни на тези срещу „Северен поток 2“.

Партията на бившия втори човек в ГЕРБ – „Републиканци за България“ – също споменава в програмата си нуждата от „ограничаване на позициите на Русия в България и региона“, защото „националният интерес на България предполага диверсификация на енергийните източници и отслабване на руското политическо влияние в региона“.

Според програмата на ГЕРБ тази проруска политика ще бъде приоритет и в евентуален следващ мандат: „Ние сме за прагматичен диалог на ЕС с Руската федерация в областта на научния, образователен и културен обмен, както и активизиране на икономическото сътрудничеството.“ Тук виждаме пълно съответствие между възгледите в програмите на ГЕРБ и БСП. Социалистите от своя страна пишат: „Нормализирането на отношенията с Руската федерация е стратегически важен аспект от реализацията на националните ни интереси; сътрудничеството с Русия трябва да има за приоритет икономиката и енергетиката“

Че причината за изграждане на „Турски поток“ е именно засилване на влиянието на Русия в България – това призна и самият Бойко Борисов в края на 2019 г. на среща с генералния секретар на НАТО:

„Именно заради диалога с Русия работя толкова активно за съвместния проект за АЕЦ „Белене“ и за „Балкански поток“. Това го знаят в Белия дом, в НАТО и в ЕС. Нищо тайно и скрито не правим. Това е балансът, който дава възможност на България да играе ключова роля в Черно море и региона.“

Тези думи на българския премиер бяха в контекста на плановете на НАТО да засили способностите си за отбрана в Черно море след руската окупация на полуостров Крим пет години по-рано.

Точно по въпроса за нуждата от засилена отбрана срещу руската агресия в Черно море си проличаха еднаквите позиции на двете най-големи партии спрямо отношенията между София и Москва. През 2016 г., когато Румъния призоваваше за създаването на постоянна флотилия на НАТО в Черно море, премиерът Борисов отказа българско участие.

Тази позиция на ГЕРБ впоследствие беше одобрена и защитена именно от БСП. През 2019-та Борисов отново беше на първа линия в защита на руските интереси, като в условия на засилващо се присъствие на НАТО и САЩ в Черно море премиерът пак повтори, че „няма да допусне“ военноморска база на НАТО на територията на България.

Хармонията между ГЕРБ и БСП пролича и в още един случай, свързан с Русия. През март 2018 г. бившият офицер от руското военно разузнаване и британски шпионин Сергей Скрипал и неговата дъщеря Юлия Скрипал бяха натровени в Солсбъри, Англия, предполагаемо с препарата „Новичок“. Последва изключително остра реакция от страна на Великобритания, а в солидарност с Лондон редица страни изгониха руски дипломати.

Това включваше дори държави като Албания, Северна Македония и Молдова. Премиерът Борисов демонстративно зае изчаквателна позиция и в крайна сметка България не изгони руски дипломати – позиция, която според анализатора Даниел Смилов „руши доверието на основните ни партньори от ЕС и НАТО и ни превръща в удобна мишена за провокации от страна на Русия“:

„С неясното си поведение ние се самоизолираме в Европа и създаваме впечатление, че се стремим към непълноценен, половинчат статут в евро-атлантическите организации.“

Както и в случаите с „Турски поток“ и присъствието на НАТО в Черно море, тук ГЕРБ отново получи пълната подкрепа на БСП. Допълнително доказателство за крайността на проруската позиция на правителството беше и личната похвала за Борисов от страна на Волен Сидеров – политикът, който само три години преди случая „Скрипал“ започна инициатива за излизане на България от НАТО.

Прокарването на руски интереси в България от ГЕРБ , удобно наречено от Борисов „балансирана външна политика“, получаваше подкрепа не само от традиционно русофилските БСП и „Атака“, но и от българския президент. Румен Радев, който, по думите на вицепрезидентката Йотова, е върнал „мястото на Русия в българската история“, също недвусмислено подкрепи решението на ГЕРБ да не бъдат гонени руски дипломати след опита за отравяне на Скрипал.

Македонският пъзел

Освен по посока на отношенията с Русия, съглашението между ГЕРБ, БСП и Румен Радев пролича и по друга ключова тема от външната ни политика. България блокира началото на преговорите за членство на Северна Македония в Европейския съюз, като по този начин саботира собствения си национален интерес, спирайки разширяването на ЕС на Балканите и създавайки нови разделителни линии в региона. Наложеното от правителството на Борисов вето на Скопие получи подкрепата както на социалистите, така и на президента. От друга страна, партията „ВМРО – БНД“, която влезе в настоящия парламент чрез коалиция с крайно проруската „Атака“, използва разгарянето на този спор, за да вдигне собствения си рейтинг преди изборите.

В предизборната си програма ГЕРБ претупва този въпрос в две изречения:

“ настояваме за спазването на Договора за добросъседство, приятелство и сътрудничество от 2017 г. и спирането на езика на омразата. Общата ни история трябва да ни обединява, не да ни разделя.“

Не става ясно какво планира управляващата партия, за да намали създалото се напрежение между София и Скопие.

Партията на Корнелия Нинова от своя страна също залага на клишетата по тази тема, като отново не виждаме предложения как именно да се реши спорът. Според социалистите „следва да се търси трайно и устойчиво решение на спорните въпроси като предпоставка за напредък в процеса на присъединяване на Северна Македония към ЕС, при последователно отстояване на националните интереси на страната“.

Макар и неочевидно на пръв поглед, съвпадащите становища на ГЕРБ и БСП по тази тема отново са в полза на Русия, както потвърдиха германски и американски анализатори.

В контраст с написаното в програмите на двете най-големи партии, Обединението „Демократична България“ отбелязва в платформата си следното:

„Продължаването на сегашния блокаж на преговорите на Република Северна Македония с ЕС не е в интерес на България, която така и не успя да обясни добре своята позиция на своите европейски партньори, камо ли да получи подкрепа за нея. Времето не работи в наша полза. [] Оставането на Северна Македония трайно вън от ЕС е огромен риск за националния ни интерес.“

За да се излезе от безкрайните спорове със Скопие, ДБ описва детайлно и нуждата от „пътна карта за излизане от блокажа“, в която се включват и доста смели идеи, като „конкретен график за изграждане на обща комуникационна инфраструктура с наш административен ресурс; редовни общи заседания на кабинетите и парламентите, на които да се обсъжда прилагането на договора за приятелство и другите мерки, и особено инвестициите; програма за общи действия в областта на отбраната и службите“.

В предизборната програма на „Републиканци за България“ също личи противопоставяне на настоящото статукво. Партията на Цветан Цветанов дава негативна оценка на досегашната политика спрямо Северна Македония, но без да навлиза в детайли как този спор би могъл да се разреши:

„Оценяваме ветото от страна на България за началото на преговорния процес с Република Северна Македония и Албания като непоследователно и недалновидно решение. На мнение сме, че страната ни може да защити ефективно интересите си в рамките на преговорния процес на ЕС и той трябва да започне възможно най-бързо.“

Китай – далеч и встрани

Противопоставянето между САЩ и Китайската народна република достигна връхната си точка през 2020-та. Все повече анализатори описват конфронтацията между двете най-големи световни икономики като „нова Студена война“. Европейският съюз еволюира в подхода си спрямо Китай и започна да нарича Пекин „системен съперник“, отклонявайки се от дългогодишното ползотворно, изцяло търговско партньорство и доближавайки позицията си до тази на Вашингтон. Промяната в курса на Брюксел си пролича най-силно, когато Съветът по външните работи на ЕС одобри първите от 31 години насам санкции срещу Китай.

На този фон фрапантно изпъква почти пълната липса на темата за отношенията между София и Пекин в предизборните програми.

Единствено ГЕРБ, БСП и „Демократична България“ споменават Китай в платформите си, като и на трите места това става само в едно изречение.

Партията на Бойко Борисов говори за „продължаване на сътрудничеството с Китай, включително в инициативата 17+1“. Както Емилия Милчева вече писа в предишния брой на „Тоест“, тази позиция на управляващите е странна, след като България не изпрати лидер – премиер или президент, на срещата на китайския държавен глава Си Дзинпин на 9 февруари т.г.

Според БСП е „необходимо да се търсят възможности за задълбочаване на икономическото сътрудничество с Китай чрез реализация на конкретни инвестиционни проекти в инфраструктурата, информационни технологии, земеделие, здравеопазване, култура, образование“. Споменавайки инфраструктурни проекти, социалистите явно имат предвид по-широко включване на България в китайската глобална инфраструктурна инициатива „Един пояс, един път“.

„Демократична България“ единствено споменава нуждата от координиране на отношенията ни с Китай към общата политика на ЕС: „Взаимноизгодно сътрудничество с Китай на основата на общата европейска външна и търговска политика на ЕС и други наши съюзници и партньори към тази голяма страна с бързоразвиваща се икономика.“

Това, което нито една партия не е успяла да отбележи, е, че най-голямото предизвикателство пред София с оглед на отношението към Пекин е

съчетаването на икономическия интерес с геополитическа позиция, следваща тази на партньорите ни в ЕС и НАТО.

Две са основните опции пред България като държава със стратегически важно местоположение на Балканите. По тези два възможни пътя поемат северната и южната ни съседка. Румъния наскоро прекрати възможността китайски компании да участват в обществени търгове, а през 2020 г. спря участието на китайска фирма в изграждането на АЕЦ „Черна вода“. Изглежда, че блокирайки китайското икономическо навлизане на своя територия, Букурещ иска ясно да покаже, че застава зад Вашингтон в глобалното противопоставяне между САЩ и Китай.

На противоположна позиция e Гърция, която през 2016 г. се съгласи да продаде 51% от пристанище „Пирея“ на китайския морски гигант COSCO, с опция компанията да изкупи още 16% през следващите пет години, ако изпълнява записаното в концесионния договор. Ключовото значение на това пристанище като връзка между морските пътища на Азия, Близкия изток и Европа накара китайските собственици в последно време да планират разширяването му и превръщането му в най-голямото пристанище в Европа.

Паралелно с това в Гърция бяха открити клонове на две от най-големите китайски банки. Тази позиция на Атина предизвика негативни реакции от САЩ, но в същото време чрез умела дипломация правителството на Мицотакис успя да договори пълно модернизиране на военната си авиация чрез договор за доставка на американски изтребители. Именно страхът във Вашингтон от нарастващото китайско влияние в Гърция направи тази сделка възможна.

България има пред себе си два избора: да последва Букурещ в създаването на антикитайски фронт на Балканите или да се нареди до Гърция като място за китайски инвестиции и инфраструктура. Единственото, което българските политици не могат да си позволят, е да останат без ясна позиция и действия по темата.

Oперетата #избори2021 навлиза в своето кресчендо

Maria Spirova

Тази седмица, приятели зад граница и в България, оперетата #избори2021 навлиза в своето кресчендо. Много арии ще изслушате за безумието избори посред пандемия, РИК, ЦИК, контролиран вот, безобразия и безобразийца.

В какофонията ще се включи и своеобразен хор на евреите от „Набуко“ на Верди – ние, емигрантите, ще „опяваме“ до дупка за продължаващите неволи по организацията на изборите в чужбина.

Сега ще ви кажа защо е важно да не спирате музиката и да скочите в оркестъра.

Какво ли не причиниха управляващите на избирателите зад граница, та сега иде ред на последния набег. Знаете, че навсякъде по света групи от доброволци се самоорганизират – с варираща помощ от посолства и консулства по места – да направят изборите възможни въпреки институционалния отказ на държавата да улесни и демократизира процеса. 

ЦИК и партиите в Народното събрание ни изчакват да се изтрепем, да разкрием секции, да намерим, спазарим и наемем помещения, да замъкнем всичко – урни, бумаги, паравани – в тях като мравки, да намерим сред общността членове – по 7-9 човека доброволци за секция. И когато вече всичко е подредено, партиите използват Изборния кодекс, който им позволява това, и атакуват вече готовите секции през ЦИК, като няколко дни преди изборите разтурят седенките ни и наблъскват секциите с никому неизвестни лица, които ние, балъците дето се трепем с тая организация, наричаме с умиление „парашутисти“. От Нюрнберг до Екзитър, от Испания до Белгия, доброволците са възмутени и отвратени.

Няколко неща са важни тук.

Първо, говорим за партии като ГЕРБ, БСП и ВМРО, които не просто не са си помръднали пръста да помогнат за това нечовешко глобално усилие, а активно и публично го саботираха, с огромно задоволство и явно презрение към нас, гласоподавателите зад граница!

От поне пет години тези партии упорито отказват да въведат дистанционно гласуване – нещо, което щеше да помогне много на съгражданите ни в самата България по време на тази пандемия, да не говорим как щеше да се отрази на контролирания вот. Не само това, ами заложиха всякакви капани в Изборния кодекс, така че да ограничат разкриването на физически секции в чужбина – за да не им пречим на сметките и да не сме непредвидим фактор.

Обаче ние се запънахме и почнахме напук да пречим. До степен, че се чу гласът ни по медиите и от 2016 нататък мира нямаха от нас. До степен, че Валери Симеонов в жив ефир ни се озъби да не му „врякаме“ и отиде да събори на земята възрастна българска гражданка от турски произход на границата, за да покаже, че в борбата му да отнеме неотменимото конституционно право на глас на хора, които го дразнят, няма непозволени средства. 

Тази тактика не успя.

Само ни вбеси и мотивира повече. 

Активността на гласуващите от чужбина се покачва в пъти във всеки следващ изборен цикъл. Хората продължаваха да напускат България, отвратени и разярени от мутрокрацията. Емигрантските общности в Европа продължиха да се разрастват главоломно – все с хора, които ги боли за родните им места, за семействата им, за страната им. 

[За пример: в Германия тази година са разкрити 62 секции. Във Великобритания разкрихме 87 изборни секции с около 17 000 заявления. На изборите се явяват двойно повече хора от подалите заявление, но понеже имаме лимит от 35 извън ЕС, няма как 1000 души да минат през ръцете на 7 до 9 души, които трябва да спазват всички здравни мерки и да мигат в същото време.]

Така статуквото най-сетне схвана, че не може да си позволи да ни пренебрегва, защото ние може да сме избягали от хватката на мутрите, захапали държавата България, но не сме избягали от отговорността си към идеала България. 

Опитаха се, но осъзнаха, че няма да успеят да ни разделят на останали и заминали, на патриоти и родоотстъпници. Защото когато българите в България протестираха, с тях се вдигаха и българите зад граница. 

И тогава вече ни взеха на сериозно. От европейските избори насам интересът на партиите на статуквото към изборите в чужбина е невиждан.

И все пак.

Това, което описах в началото на този пост – наблъскването на секциите с партийни фантоми – е напълно законно. 

Това е важно да се знае. 

По принцип в България изборите се правят от партиите. В чужбина ги правихме гражданите, докато те бяха разглеждани от властта просто като някаква формалност. Сега захапалите България ще се заемат сериозно да овладеят процеса и зад граница.

Това ни поставя пред сериозен принципен проблем: навсякъде по света партиите правят избори. Изборите, като гръбнак на демокрацията, като цяло не са над/извън/безпартиен процес. Точно обратното.

Именно затова навсякъде по света партиите се стремят да изграждат имидж на достойни за доверие, компетентни и прозрачни организации. Затова в САЩ може на едни избори да има десетки съдебни дела за най-малкото подозрение, че нещо не е наред с някоя секция, урна, машина. 

У нас обаче парламентарно представените партии са дълбоко компрометирани, доверието в независимостта на съдебната система е критично ниско и ние, гражданите, приемаме тяхната намеса, която е легална и дори неизбежна в общия случай, като враждебен акт. Тежестта, неестествеността, гадкостта на тази ситуация, нейния брутален абсурд, трудно може да се опише с думи.

Как да излезем от тази ситуация? 

Налага се да повторя: изборите не са нещо, което е възможно без партии. А в България сме се докарали до там, че партиите почват да стават нещо, което е възможно и без избори.

Какво е решението ли? Изтикването на компрометираните партии от управлението на държавата – от Народното събрание. Ако не наведнъж, то на парче и на почивки. Нямаме друг ход, ако искаме да сме функционираща демокрация.

Ако не искаме, то е друга работа.

Затова, гласувайте! 

Ако може да е за партии, които не се стремят с всички сили да ви отчаят, отвратят и откажат от гражданската ви воля – добре ще е. 

Ако може да е за партии, които с действията си са доказали, че не страхуват от вашия глас, от естественото и правдиво желание на всеки гражданин да участва в управлението на собствената си държава, да изразява несъгласие, да задава неудобни въпроси и дори да дюдюка и да се присмива на нелепостите в политиката – по-добре ще е.

И преди да възразите, такива партии има. Не са перфектни или дори много добри. Вероятно, както всичко оцеляло честно в България, накуцват в много отношения и не обещават нищо бързо и на корем. 

Но това е положението.

И ние сме в него, с двата крака, ако ще да идем чак на Марс.

#ИскамДаГласувам

#ИмашПравоНаБългария

Ако можеха да говорят (предизборно)

Иво Инджев

Какво правят нормалните политици в нормалните демокрации преди избори?

Говорят с хората и помежду си. Състезават се с конкурентите си в пряко премерване на силите. 

У нас в това отношение цари пандемично мълчание от страна на чобаните с резервирано водещо място в първата четворка на предполагаеми победители на предстоящите само след седмица избори.

Монологично словоохотливият собственик на водещата в прогнозите управляваща партия ГЕРБ си говори буквално сам. Ни се кара, ни се води. Сам си кара.  Водач е на МПС с претенцията да води нацията. Демонстрира я чрез водачеството на джипката си в епохата на простите, на които се умилква да му подарят още една пирова победа над България. Като продукт на времето на дебеловратите, говори на хората с врата си.

Конкурентната му Корнелия Нинова, която оригиналничеше в миналото с яздене на кон, този път и с магаре не се заиграва. Говори си на партийното обкръжение и мълчи дори когато я предизвикват враговете й с партиен билет с изтекъл срок на годност.  

А какви времена бяха, по които тъгуват нейните избиратели – и магаретата държаха да се информират от първа ръка!

Шампионът по многогодишно загадъчно мълчание Ахмед Доган все така “почетно” пасува в ролята на Почетния председател с ореол на върховен жрец, самозатворен саможиво приживе в собствената пирамида на политическото “величие” . Не благоволява да се показва пред простолюдието и електоралните роби, върху чиито гърбове е стъпил, за да се зазида в луксозните си фараонски сараи.  

Новата звезда Слави Трифонов, отскоро част от голямата четворка кандидати за законодателно основание да ни управляват, близо 20 години говореше на народеца от екрана на най-гледаната телевизия  практически денонощно и мажоритарно (ако се броят повторенията на шоуто му).

Сега следва примера на батковците и каките си в политиката. Млъкна, когато дългогодишните му зрители най-после искаха да го чуят какво смята да прави в рамките на политическото реалити, към което се е устремил.  

Ех, ако можеха да говорят…

Първият разказ на Йордан Йовков от сборника му “Ако можеха да говорят” се казва “Всеки с името си”. Звучи като предсказание за днешната предизборна кампания, направено през 1936 година. 

Йовков пише за българските селяни и мъчителната им раздяла със селото. А животните, с които българският селянин е имал мистична връзка, “проговарят” в разказите му в поддържащата роля на спътници в живота на българските селяни.

Споменатите по-горе довчерашни селяни демонстрират селяндурското си отношение към гражданите на България и тяхното право да направят информиран избор. Третират гражданите като добитък, от който се очаква одобрително да мучи, докато неговият чобанин мълчи. 

Не е точно ферари (“цвят червен”), а е ламборджини, заседнало сред овцете, символизиращи на снимката от руските социални мрежи ситуацията в Русия. Разликата у нас е, че ламборджинито или джипките на главните претенденти за власт изобщо не се впечатляват от овчите пречки пред тях. Натискат клаксона на монологичната си пропаганда и стадото им прави път. За кой ли път!

Българи и македонци: За името ли спорим?

ИНТЕРВЮ НА ДИМИТЪР ВАЦОВ 

Интервюто е подготвено като оригинална публикация на сп. Критика и хуманизъм, кн. 56, бр. 1/2022, откъдето с разрешението на редакцията бива изпреварващо публикувано поради актуалността на темата[1].

Димитър Вацов: Здравей, Яворе! Събрали сме се да си поговорим за българското отношение към Македония и за тяхното към нас. Ти си един от хората, които имат поглед към Балканите, предимно през театралната сфера, поставял си и в Македония, доколкото знам от предварителните ни разговори, и се чувстваш въвлечен в македонската тема. Какво виждаш в момента в отношението между нашите две държави, а и като обществени настроения?

Явор Гърдев: Аз се интересувам главно от психологическите аспекти на случващото се, както и от влиянието на идеологемите върху колективното съзнание, поради което се опитвам, благодарение и на режисьорска методология, винаги да гледам на случващото се през очите на различни хора. Аз съм по-скоро любител в историческото поле, но съвсем съзнателно си поставям за цел да оценявам събитията в исторически контекст и непременно от различни перспективи. Познанията ми за съвременния македонския контекст значително се обогатиха през последните две години.

Познавам тезите на основните играчи в публичното полемично пространство, маниера им на спорене, телеологичните им предпоставки, а дори в немалка степен и характера на перформативите, които ползват, включително и на част от тези, които спорят любителски в интернет. Често стигам дотам да се поставям на тяхно място и да споря в съзнанието си от тяхно име. Целта ми е не просто да разбера тезите им, ами да овладея и аргументационния им арсенал, при това не само на професионалистите, но и на ентусиазираните любители, чудаците и чистите фантазьори. В известен смисъл, ако особено се вживея, вече бих могъл пълноценно да имитирам аргументацията и перформативния дискурс на доста такива хора. В резултат на любителските си наблюдения установих, че дори на нивото на масовите поверия в основата си това е ономастичен спор от номиналистко естество, спор за произхода на имената и надеждността на връзката им със субстанциите.

Едната група хора упреква другата, че в резултат на историческа случайност се е оказала с национално име, неправомерно заето от изчезнало антично племе („македонци“), претопено от нахлула славянска маса, а другата група отрича и реципрочно упреква първата, че в резултат на историческа грешка тя, от своя страна, се е сдобила с име, неправомерно заето от изчезнало чергарско племе („пра-българи“), също така претопено, но този път от заварена славянска маса.

Двата етнонима реципрочно се разконспирират един друг като de facto топоним (Македония) и политоним (България). Кое остава да бъде общото в двата случая? Славянската маса. Популярните възгледи боравят общо взето с тези поверия освен ако не претендират за непрекъснат отколе континуитет с посочените две стари неславянски племена при смесването им със славянските.

Поглеждайки от този ъгъл май имаме работа с ономастичен спор, защото не се дебатира толкова дали има и каква е разликата между двата народа по същество, колкото защо двете части са усвоили „грешни“ имена и защо името на едните е правилното, а на другите е сгрешено. Дотам, че някой наивен утопист, непознаващ балканския характер, може невинно да се запита: „Защо тогава не зарежат двете имена и не заживеят в хармония под трето?“

Наивният утопист обаче не знае, че задавайки толкова глупав въпрос, тутакси ще бъде сгазен от самосвал поради неволно проявено неуважение към родовата памет, историческия дълг и сакралността на имената. Затова и всички сме в ситуацията на главния герой от „Името на розата“, който накрая на романа, налегнат от непрежалим спомен за изгубената си мимолетна любима, изповядва: „От някогашната роза остана само името. Остават ни едните голи имена” (Stat rosa pristina nomine. Nomina nuda tenemus).

Та към днешна дата самосвалът ежедневно мачка из интернет групите за приятелство и омраза, каквито вече има много. Ономастичният спор си се вихри. Никой не дава името си и колко сме близки или далечни, доколко сме същи или различни, престава да има толкова голямо значение, при положение че трябва да се отстояват имената. Отбраната на имената и схватката между имената надделява и над въпросите кой е автохтонен, кой има континуитет през вековете и хилядолетията.

Тези неща като че автоматично се доизграждат във въображението на спорещите. За много хора в Македония България си остава идеологически стигматизирана, при това със силно негативен оттенък и сега е огромна изненадата при осъзнаването, че България има доста по-голям дял в македонските работи, отколкото колективното съзнание в Македония доскоро си е представяло. И обратното – българското въображение пък започва да схваща, че не става дума просто за дребен инат и запъване, а че македонската идентичност вече е достатъчно оформена, за да не е толкова лесно обратима, колкото си представят в мечтите си много хора у нас. Не знам дали имаш опит с тези сайтове, аматьорските, на лаиците-историци?

Д.В.: Не, по-скоро с официалните имам!

Я.Г.: В аматьорските може добре да се проследи как работи колективното въображение по отношение на официалните дискурси. В един момент от македонска страна с изненада се разбира, че позициите на България са твърди и безкомпромисни и не става дума само за тактически игри и окупационни стратегии на ръководните елити, а за почти консенсусно обществено мнение. Тогава се проявява едно ярко възмутено учудване, но и сепване от тяхна страна. Един вид: „Откъде накъде тези клети фашизоидни татаро-монголи решиха, че имат нещо общо с нас, славяните-арийци, допълнително увенчани и с жилката на античните македонци в кръвта?“. И закономерно стигат до извода, че всъщност май българите не са такива, за каквито се представят, тоест…

Д.В.: Българи!?

Я.Г.: Да, всъщност в очите на македонците самото допускане, че си българин, е толкова самоунизително и позорно, че се учудват как сами не се опитваме да избягаме от него и да го скрием. Но ако не сме онова чергарско племе, то тогава какво друго ни остава да бъдем освен македонци, или най-малкото смесени субекти, прихванали, така да се каже, македонския език и култура и по този начини християнизирани, цивилизовани и ограмотени. Предразсъдъкът към въображаемото тюркско-монголско или татарско племе като „нисше“ при македонците е бетонно изградена идеологема, която е възпитала условен рефлекс на директна погнуса.

Мнозина македонци, дори и сред възпитаните и коректните, имат осезаема физиологическа непоносимост към българите като към нещо гнусно, доколкото във въображението им българите са автоматично свързани с допотопно номадство, чергарство и обирджийство. „Българското“ е ефективно стигматизирано на осезателно ниво, въобразено е като генетичен дефект, който не може да бъде измит, доколкото е иманентен. Оттам за да бъдеш истински македонец, трябва да бъдеш иманентно непричастен на въображаемия татарски генетически маркер. Този маркер е дамга. „Българското“, така да се каже, на нивото на популярните идеологеми е белязано като генетически дефектно. Именно тук, а не по билото на Осогово, минава истинската идентификационна граница между Македония и България. Проблемът е да не се окажеш генетически „оцапан“ с българщина, защото това те декласира идентификационно, дамгосва те, маркира те като най-другия възможен друг.

Този идеологически вкоренен предразсъдък с последните събития всъщност само се задълбочава. Колкото повече от изток на Осогово се пита: „Защо не ни обичате? Та ние сме роднини?“, толкова повече на запад от Осогово това предизвиква реакцията на крайна физиологична погнуса, като че пред вратата на семейната къща се е изтъпанила чергарска орда, която претендира да влезе в чуждия двор и да седне на роднинската софра. Погледнато от тяхна популярна перспектива, спорът за името по-скоро ни дава на нас шанса да се отречем от татаро-монголския маркер и да заложим на славяно-християнската си страна, тоест да се „измием“ от прабългарите и да се идентифицираме със славянските им „претопители“ от Борис-Михаил насам. В тяхното въображение, ако това стане, тогава би следвало да признаем, че македонските славяни са ни цивилизовали и просветили, като са надвили и надмогнали лошата прабългарска жилка.

В същия момент македонските славяни, фантазират те, са прихванали благородния маркер на остатъците от античните македонци. Забележете, че такава една очистителна евгеника в народното въображение всъщност се мисли като подаване на ръка, като шанс за нас българите да осъществим идеологически обрат на полето на собствената си идентичност по презумпцията, че всъщност копнеем да се „отмием“ от прабългарската жилка в себе си.

В тази презумпция, разбира се, не се предполага актуалната хипотеза, почиваща на палеогенетически изследвания, че българите имат индо-ирански, т.е. също арийски произход. Желанието за отмиване от предполагаемото чергарско начало се предполага a priori, доколото обратното само продължава мъката под номадския белег. Номадската дамга, дават ни шанс те, може да бъде измита с отказ от българското име в полза на предполагаемо супериорното македонско. Запечатване на прабългарската нишка в езическия период на историята ни и третиране на името „България“ като ненужен остатък, като рудимент от преминала и завършена епоха. Този остатък, мислят те, не е нищо повече от инерционно онаследен политоним, който е останал по случайност като белег върху снагата на обновената от Борис I вече славяно-християнска държава.

От своя страна, обратно, българският масово споделен възглед се уповава на една изначална синонимия в названията „българин“ и „македонец“, възприемайки второто единствено и само като регионален придатък. Оттук то извежда своя ономастична версия за случилото се, а именно, че след Първата световна война, вследствие на сръбски терор с цел прекъсване на идентификацията с българското име, фокусът се е изместил към регионалния „номен“ и е започнал да образува около него идентичност, която, разбира се, е такава по един несубстанциален, тоест неестествен начин. Злощастните исторически обстоятелства, а именно фактическата разделеност на регионите в различни държави, са довели до това, че периферният, регионалният предикат е заместил същностния, основния.

Забележи, че в тази игра на имена и от двете страни има инвестирана надежда. В македонското въображение има надежда за самоотричане на българите от дамгата на атрофиралото прабългарско име и възвръщане в славянското, разбирай „македонското“ лоно, а в българското въображение има надежда за възраждане на „изкуствено“ трансформираната в македонска изначална българска идентичност. Ако забелязваш, и в двата случая на хоризонта остава презумпцията за възсъединяване в някаква обща правилност. На хоризонта остава еднаквостта, която само временно е дегизирана под грешно име. От българска страна стои надеждата – понякога скрита, но често пряко артикулирана, – че ще настъпи някакво отрезвяване, някакъв душевен „възродителен процес“ при македонците, в резултат на който ще се случи възвръщане към българския „корен“, а от македонска – че ще се получи обратното движение към македонския „корен” за сметка на чергаро-езическия рудимент.

И тогава неволно се запитваш: „Добре де, ако спорът де факто е само за имената, значи ли това в утопичен план, че ако заявим, че не сме българи, а те заявят, че не са македонци, можем да се прегърнем под трето име?“ Задавайки си този чисто утопичен въпрос, освен че чувам шума на приближаващия самосвал, си давам сметка и че цялата тази работа със споровете за идентичността е всъщност жизненоважно занимание за огромно количество хора.

Тези хора плътно живеят в този дебат, живеят чрез него, денонощно го обитават в групите по интереси и в крайна сметка изповядват самото това напрежение. И си помислих, че може би напрежението не задължително ще доведе до задълбочаване на разделението, а по-скоро може да доведе до собственото си снемане в определен момент. Този напрегнат и адски невъзпитан дебат около идентичността всъщност отваря и много врати за взаимно разбиране. Той превръща все повече хора в историци-любители, в краеведи, в родови хроникьори, в изследователи на миналото, може би по-скоро в митологичните му аспекти, но все пак ги държи в дейно усърдие по отношение на границите на идентичността им. А от това все пак може в по-далечен план да произлязат и някои добри последствия. Не в съвсем близко време. Малко по-нататък.

Защото напрежението между двете общности трябва някак си да се изразходва, за да се снеме; и по-добре да бъде снето по този начин, чрез изконсумирането му във виртуални побоища, отколкото да се поддържа пасивно-агресивен сепаративен мир, който да таи скрита враждебност. Сепаративният мир предполага да стоиш с гръб към границите. Той предполага да държиш границата, включително и инфраструктурно, задънена, да правиш от нея „кьорсокак“, ако си послужим с този красноречив турцизъм.

Напротив, сегашното интензифициране на спора за идентичността може би в последна сметка ще доведе до успокояване, най-малкото поради изразходваната агресия и настъпилата след нея умора. Така, както преуморените фронтови войници вечер след поредно сражение скришом излизат от противоположните окопи и се срещат на браздата, за да споделят остатъка от ракия в манерките си. Там именно те стават приятели. Вече наблюдавам моменти, в които дори най-крайните националисти от двете страни в определен момент забравят патоса и започват да проявяват чувство за хумор един към друг. Дори и това вече се случва. Започват лека-полека дори да иронизират опорните си точки, а опонентите пък започват да разбират тази ирония и да отвръщат на нея с ирония, което е знак, че напрежението в един момент ще спадне за добро.

Д.В.: Не е ли този спор за името неизбежен ефект на суверенизма на двете държави? Македонците имат силно развита „югоносталгия“, веднъж, защото чрез Югославия са получили своята автономия, своя, пък макар и само частичен суверенитет. И, разбира се, второ, те са се чувствали, както и всички югославяни, част от едно превъзхождащо другия изток пространство – доста по-западно, не в географски смисъл, доста по-европейско, по-отворено спрямо нас. Сега малко се е обърнала монетата – ние сме „западни“ спрямо тях като членове на ЕС. Но във всеки случай спорът за имената е суверенистки спор: той е спор за това кой има правото да решава за точното име? Щеше може би той по-лесно да бъде решен, ако преди да го поведем, взаимно си бяхме отстъпили по малко суверенитет, приемайки започването на преговорите на Македония с ЕС. Ветото върху началото на преговорите за присъединяване значително отдалечава според мен възможността за намиране на решение в този разговор – то е тропане по масата. А ти смяташ, че това, че сега разговорът е опрял, така да се каже, „до кокал“, ще го направи по-сериозен!?

Я.Г.: Да. Аз мисля, че трябва да търсим – или поне аз лично се опитвам да търся – в настоящото стечение на обстоятелствата и някакъв позитивен ефект. Понеже ние двустранно не се вземаме достатъчно насериозно, ми изглежда, че това няма как да се промени без някакво разтърсващо събитие, каквото именно беше ветото. То безспорно е негативно събитие, но поне поставя ребром премълчаваните аспекти на враждебността: то разтърсва. След такъв сблъсък можеш да прогледнеш истински за другия, за сериозността, с която той се отнася към тези въпроси. Дори чрез неговата агресивност като носител на претенция. В другия случай често се загърбва самият въпрос, защото не се сблъскваш челно с крайността на другия. Тук има и възможност за болезнена психоанализа.

Например моят работен престой в Македония ме срещна с реалности, с които иначе не бих могъл да имам директен досег. Много е важно човек да се срещне с директните обстоятелства и по някакъв начин да ги изпита, да ги понесе. Въпреки че аз, според даденостите на професията ми, общувам в култивирана среда и в моя случай с доброжелателни хора. Все пак в ежедневните срещи извън тясната среда на театъра, можеш да усетиш голямо ветрило от реакции, които не са свързани задължително с лошо отношение. Напротив, в много случаи и с много добро, но винаги с едно наум.

И сега, когато вече имам много добри приятели в Македония, разговорите с които са действително приятелски и то не в дипломатическия, а в сърдечния смисъл на думата, тоест реално приятелски, вече се научих да виждам всичко и през техните очи, през тяхната перспектива. Мога да си представя всяко изявление, на който и да било наш говорител по македонския въпрос как звучи в техните уши. Развил съм емпатичен македонски слух, така да се каже. Слух, който винаги ме държи и в другата перспектива към случващото се и ми дава възможност за съчувствено отношение към противоположната страна. Постоянно наум си казвам: „Те какво ли изпитват в този момент?“.

Има и друго важно нещо – при пряк контакт нивото на предразсъдъците спада, защото някак си самото лично присъствие в споделено пространство опровергава негативните митологеми. Не всички българи се оказват агресивни фашизоиди например и не всички македонци – култивирани в идеологически парник.

Д.В.: „Хуни“, „татари“, „фашистички окупатори“?

Я.Г.: Да, при съвместна работа температурата на „татарлък“ и „фашизоидност“ някак си спада. Както пропагандата и предразсъдъците работят чрез изключване на другите, така пък изключването, като се видиш с някого очи в очи, работи пък обратно срещу пропагандните клишета: „Я виж, не всички българи били „фашисти“! Оказва се, че имало и други българи!“, „Българите не били всичките баш толкова прости! Ето че имало и по-сложни!“ Както и реципрочното. Изведнъж и българският език се оказва много по-богат, отколкото онзи, който чуват в ежедневните кавги и който, така, с едно презрение, им се струва селски език. И на нас македонският започва да ни се явява в своята усложненост и задълбоченост, понеже, работейки с интелигентни хора, влизаш в разните нюанси на превода, с тънкости в сленговите и нормативните употреби и така лека-полека на лично ниво стените падат.

Нашите инстинктивни предразсъдъци, които функционират по огледален начин, също падат, защото и ние на епидермално ниво разпознаваме македонския като архаично-диалектен селски говор, но когато влезем в него през акумулираните вече литературни образци, а и в разговори със задълбочените му носители, нещата се променят.

Тук си припомних как още през 90-те години в Хамбург участвах в едно театрално изследване на DV8 Physical Theatre, чрез което експериментално установихме огледалността на предразсъдъците при съседните народи. Това, което единият си мисли за другия, това вторият си мисли за първия. Абсолютно огледални негативни митове. Тогава се разпитвахме взаимно с един румънец и го установихме отвъд всякакво съмнение. Натрупването на негативни митологии отвежда обратно в първичните фази на морала, където нещата много ми напомнят на онова известно етнографско изследване, в което хора от две съседни племена (май папуаси бяха) отговаряли на етнографи кое е добро и кое е зло. От едното племе казали: „Лошо е, когато от другото племе дойдат, запалят ни селото, изнасилят жените ни и ни вземат в робство“. А кое е добро? „Добро е, когато ние отидем при другото племе, запалим им селото, изнасилим жените им и ги вземем робство“. В ситуация на изострена идеологическа поляризация заработва базовият инстинкт.

А когато започне сблъсък от друг порядък, символен, тогава в сблъсъка се опитваш да осъзнаеш основанията на другия, но започва да се формира и някакъв коректив спрямо теб самия. Например комфортът на моята българска идентичност беше вътрешно поставен на изпитание през цялото време в Македония. Защо? Защото постоянно осъзнаваш, че един поглед върху света или върху определена територия, култура или нейното развитие може да има и съвършено различен прочит. И колкото и тези погледи да са върху едно и също нещо и уж да се припокриват, те създават два съвсем различни разказа за реалността и оформят два трудно съвместими свята. И докато ние не успеем да си представим как другите си представят и вярват в своята реалност, много трудно можем да разберем какво всъщност ни се случва на нас самите. Както казва Гадамер: „Образованието означава възможност да гледаш на нещата от гледната точка на другия.”

Д.В.: А какви елементи на българската национална идентичност или на българския исторически мит според теб могат да бъдат преосмислени? Аз се сещам поне за две неща във връзка с македонския национален мит, които проблематизират българския. Едното е, разбира се, окупаторите-фашисти. Ние мълчим за това, че сме били съюзници на Третия Райх, или най-малкото не обичаме да го подчертаваме. Това в нашата историография се описва като неизбежност: била е принудена България, Борис, да подпишат… Има такъв елемент, разбира се, защото немската армия е оттатък Дунава и ще мине до Гърция, така или иначе, въпросът е как, с какви жертви? Но после държавата ни се държи като лоялен съюзник на Райха – изселва, изпраща на смърт македонските евреи, води, макар и съвсем минимални от гледна точка на числеността на жертвите, но все пак битки с техните партизани. Тоест ако не за цялото население там, то със сигурност за една част от населението българската армия е била вражеска действително.

И другото нещо, за което се мълчи, е, че благодарение на комунизма, на победата на Съветската армия в крайна сметка, те извоюват своята независимост в рамките на Югославия. И една от причините – носеща конструкция на техния национален мит – е, че техните партизани, които воюват с българската армия, са представяни – доколкото македонските комунисти доминират в АСНОМ[2] – като националноосвободителна армия. В този смисъл комунизмът при тях има друга – националноосвободителна, еманципативна, но и антибългарска – окраска, която днес особено ревностно се поддържа от наследниците на някогашните комунисти.

Така те са по-малко склонни да ревизират наследството на комунизма, а ние пък мълчим, че тяхната държава е наистина създадена точно от хората (макар и малцина да са били), които българската армия е преследвала. Нали все пак преследваните партизани са тези, които благодарение на историческата конюнктура са създали македонската република и са вградили в идеологическите ѝ темели антибългаризма си?

Я.Г.: Аз смятам, че тези неща спокойно може и трябва да се заявяват, но да се заявяват с необходимата степен на детайлен анализ. В този смисъл трябва безусловно да се признае сътрудничеството с Третия Райх, но трябва и да се уточнява, че то не се е случило поради идеологическа екзалтация или лоялност на българския цар към Хитлер, а под принудата на обстоятелствата и като единствена възможна алтернатива на потопяването на България в кръв. Преди години обаче се занимавах с един филмов проект и ми трябваше информация от Музея на Холокоста в Скопие. Отидох, разгледах го и забелязах, че цар Борис III е изведен в ролята на главния негативен герой. Това влезе в сериозно противоречие с лично чутото от мен малко по-рано на възпоменателно събитие в Бостън от оцелели български евреи, живеещи отдавна в Израел, които пък говореха за цар Борис едва ли не като за светец. Тези две противоположни крайности трябва винаги да се имат предвид едновременно.

И в това е трудността на задачата. Как да удържаме противоречивостта на историческите личности, на които имаме склонността да придаваме редуцирани характери: най-големия злодей или най-чистия светец. От видяното в музея, покрай иначе верните неща, можеше да се остане с впечатлението, че цар Борис е бил едва ли не ентусиазиран приятел на Хитлер, да не кажа натегач, докато в същото време множество преки свидетелства, при това и от израелски автори, говорят за точно обратното. Абсолютизирането на всяка една от тези две представи неизбежно произвежда пропаганден ефект. Част от картината се замазва и се създава предпоставка за самосакрализиране и стигматизиране на другия.

Това с основание се критикува например от Катерина Колозова[3], която провежда вътрешна критика в Македония като посочва това самомнение, което отправя всички представители на македонската нация в зоната на изначалната праведност, а на българската – в зоната на изначалната вина. A priori фашисткият народ (българският) срещу a priori антифашисткия народ (македонския). Между другото, мисля си, че именно противопоставени една на друга на база „фашизъм – антифашизъм“, двете нации се доразделят и етнически, но вече през принципа на праведността. Самооблащаването става реципрочно на нашето премълчаване и пак зацикляме в митологеми.

В този смисъл аз съм човек, който категорично е за това да се признае участието в депортацията… Не че тя не е призната, призната е, но някак си с половин уста. Трябва да се признае с изясняване на условията, при които се е случила: при върховна юрисдикция на Германия върху окупираните зони. И, да, наистина се е случила. Това българската държава трябва да го каже недвусмислено. В момента, в който го направи, част от напрежението ще се снеме. Но само част.

Д.В.: Би трябвало българската държава да се извини за това.

Я.Г.: И трябва да се извиним, да. Това е най-нормален, хуманен, така да се каже, жест. Същото би могло да се случи и за всеки друг акт, който има такъв хуманен аспект. Защото наистина има убити хора в борбите с партизаните, а роднини на тези хора са живи и днес и носят това като травматичен спомен. Абсолютно нормално е това също да се признае и те да получат своя хуманен жест. Това изобщо няма да промени факта, че друго голямо множество от хора е възприемало българската армия като освободителна. Защото и това също е вярно.

Д.В.: Може би жест на съчувствие, не точно на извинение в този случай! Като да се подчертае, че българската армия в онези условия е преследвала не македонци, а партизани, както е преследвала партизани и на собствената си територия. И разговорът да се пренесе към оценка и на партизанското движение, и на комунизма, а не към етническите разделения. В крайна сметка според мен въпросът е историята да бъде откопчана от ръцете на етно-суверенистката държавна пропаганда – и от двете страни – и да бъде оставена на спокойно историческо изследване и на обществен дебат. Защото пропагандата е именно елиминиране на модалностите, на нюансите и на начините, по които нещата са се случили, на техните аспекти – тя работи като брутална генерализация. Всяка пропаганда е такава, включително всяка национална пропаганда – и македонската, и българската. Дали не е по-добре тогава, както мнозина по-либерално настроени и от двете страни на границата казват, историята да бъде оставена настрана, на историците, за неопределено бъдеще, както и за публични граждански дебати, разбира се? Но със сигурност историята да бъде извадена от контекста на политиката, на междудържавните отношения и на преговорите в момента?

Я.Г.: Тук ще ти дам един малко неочакван отговор: не зная дали е по-добре. И ще ти кажа защо не зная. Въпросът е, че историческият дебат има обществена значимост, когато третира конфликт, в който ангажира обществеността директно. Обратно, в момента, в който този конфликт се остави на професионалните общности, тогава общественото мнение престава да се интересува и възстановява комфорта си във вече съществуващите идеологически клишета. Тогава всички спокойно и безпроблемно остават в своите си митологеми, защото на исторически конференции ходят малко хора, в детайли и нюанси навлизат малцина, а базовата неяснота или базовото припокриване на тези идентичности пак остава проблематично и конфликтно.

Просто историците ще излязат от фокуса на внимание и ще потънат в своята си професионална сфера. И без тях любителите-историци, ентусиастите-историци ще продължат по същия начин, както и досега, да циклят във въпроса посредством стари карти и изрезки от стари вестници в социалните мрежи и с все същата предишна цел – да намерят доказателства за собствените си убеждения по въпроса. Не знам дали имаш наблюдение колко много са пишман-историците, които боравят с извори по един съвършено наивен деконтекстуализиран начин и са въоръжени с арсенал от всякакви „доказателства“ във всеки един момент.

Всъщност тяхното основно предназначение е да отбраняват идентитета, а не да го разширяват с нови аспекти, които според тях всъщност го застрашават. Привеждането на доказателства за предварително усвоена теза, която нямаш никакво намерение да ревизираш, независимо какви са доказателствата на другия, води до зацикляне. Перформативите се повтарят до болка като долитащи от прескачаща грамофона плоча. Това е война на клавиатурите и усърдието – кой ще издържи да повтаря по-дълго.

В този смисъл може би било по-добре Македония по-бързо да влезе в ЕС, да се отвори границата, да тръгне обменът, но трябва да е ясно, че и това няма да стане психологически безболезнено. Не и толкова безболезнено, че да не остане усещането, че единият е излъгал другия. Защото сега усещането за обида и излъгани надежди е в Македония, а тогава то ще се пренесе в България.

Но както казах преди малко, раните се лекуват със срещи очи в очи. Противно на тезата на крайните поддръжници на ветото. По отношение на професионалните исторически общности обаче мисля, че задълго ще останат бариери, защото съдейки от това, което пишат най-либералните български историци, които са против ветото, и какво пишат техните най-либерални македонски колеги, базови несъгласия пак ще има. Например по отношение на етническото самосъзнаване на възрожденците или по разликата в етническото и политическото самоосъзнаване на революционерите от БМОРК, ТМОРО, ВМОРО, ВМРО и крилата му. Какви са Гоце, Даме, Гьорче и другите? Това са засега нерешими въпроси.

Даже проблемът с иредентистката окупация, наричана упорито „фашистичка”, изглежда по-лесен за решаване от тези двата. Защото евентуално признаване на българска идентичност на революционерите по болезнен начин иззема фундаментите, на които се гради националната идентичност в Македония. И това, което се случва в момента, втвърдяването на митологемите и надигането на антибългарските гласове, е в защита на тази идентичност.

Ако аз се поставя в позицията на днешен македонски историк, даже такъв с феноменална критическа рефлексия, на когото неговата собствена общественост е делегирала мисията да отбранява темелите на македонската идентификационна памет, той, дори да има тонове доказателства за противното, няма да се отметне от своята мисия. Просто защото има някои неща в живота, които са по-базови и по-силни и от най-неопровержимите доказателства. И те са свързани с онова, което Фройд нарича свръхаз, на колективната санкция на който после ще подлежи всяко индивидуално мнение на всеки индивидуален историк.

А санкцията ще бъде много тежка. Виждате какво се случва с певеца за Евровизия. Тези, които дори и малко се отклоняват от мисията за защита на идентичността, просто гърмят като бушони. Един по един. И стават жертви на нещо сходно с публичен линч. И опитът им е травматичен. Дотам, че направо им се чудя как изобщо се решават. Защото колективната памет после ти отмъщава асиметрично, ако приемеш твърдение, което я дефундира. Като заявяваш неща, които според нея, в нейния си собствен страх, ѝ отнемат фундамента. Заради травматичността на този процес не е зле да поотмине пушилката, да спадне поляризацията между обществата и да се ускори обмена в съвместните дейности от всякакво естество. Всичко това ще подейства като терапия на ежедневно ниво, но съм песимист за бърз прогрес на терена на професионалните заключения при историците.

Д.В.: Не само пишман-историците, но и професионалните историци продължават да се замерят с разноречиви цитати, каквито има в изобилие. Гоце веднъж казва „сите сме българи“, а на друго място казва, че само с вътрешни сили, без България, Македония ще се освободи. И двете страни се замерят с фактология, често произволно избрана, според защитаваната теза. А пък това са противоречиви исторически личности. Кръсте Мисирков има всякакви периоди в своята биография. Тоест цялата история на самоопределянето на македонците е много сложна. И след 1878 г. те наистина са били подложени на тройна пропагандна война между Гърция, България и Сърбия. Това е още травма за тях, още от края на XIX век. А макар интелигенцията през XIX век там да се самоосъзнава като българска, все пак македонизъм има още от 1870-те години, тоест много преди с Берлинския договор Македония да бъде откъсната от България. Македонизъм, който е изцяло за самостоятелност за Македония. Тоест в историческите извори виждаме много и разнородни идентификации…

Я.Г.: Имаш предвид Пулевски и Чуповски ли? Ранните македонисти?

Д.В.: Не съм специалист. Имам предвид една статия на Петко Славейков, от началото на 70-те години на XIX век, която наскоро прочетох препечатана в сп. Култура[4]: там той се бори срещу и влива патриотичен разум в главите на македонистите. Но за да се бори с тях още тогава, тях трябва да ги е имало, нали?

Я.Г.: Така е, но за да се оформи контекст, винаги трябва да се имат предвид повече едновременни примери и техните нюанси. В случая например, докато Славейков влива ум на едни, цели други общности в македонските предели вече по собствена инициатива са отправили молба, при това в един от случаите и първи от всички, за да поискат  българска екзархия. От това сякаш следва, че докато едните са тръгвали по пътя на разликите, други не са мислели за себе си като за нещо различно от българите, или най-малкото са мислели за идентичността си като за съвместима, или за такава, която се побира в рамките на по-голяма обща. Сложността на ситуацията идва от това, че има много нюанси в различните случаи: различно мислене за етническите параметри, езиковите параметри, културните параметри, фолклорните параметри, еклектично смесване на горните и прочие.

Всичко това варира в различните случаи, а често се случва и на полето на биографията на една и съща личност в различни периоди от време. Един е македонист и български опълченец с пенсия от правителството, друг заминава за Русия и няма никакъв досег с България, трети в София се осъзнава като македонец, а в трети страни като българин и т.н. Пълно е с противоречия, които подлежат на изясняване и детайлизация. И може би тъкмо противоречивите личности са примерите, които трябва да разглеждаме. Добре е да се вглеждаме и във възможностите за съжителство на повече от една идентичности при такива хора. Ето, при Кръсте Мисирков даже има няколко на брой такива периоди…

Д.В.: Много пъти се преобръща, да.

Я.Г.: В тази сложност има нещо напрягащо, но и нещо, което трябва да ни доведе до спокойно приемане на парадоксите. Проблемът е, че колективната памет, колективното въображение трудно помнят неща, които имат нюансировка. Те трудно се справят с нещо, което само по себе си е плаващо. За да влезе нещо в колективната памет, то трябва да има твърда стойност. Да е това или да не е това. То трябва да е категорично, а в тези случаи не е. За да може да стане национална идеологема, то също трябва да е категорично. Затова е проблемът и с Гоце Делчев. Как така общ? Такъв или онакъв? Как така политически един, пък етнически друг? Макар и твърде вероятно, за хората това е объркващо. Нуждата от съвместяване на противоречия ги напряга неимоверно, защото е тежка за разбиране, тежка за последваща идентификация. Как да се идентифицира колективното съзнание с недоопределен субект, който е така, пък и онака. Идеологемите търсят опростяване и за да се случат от двете страни на границата, просто придобиват противоположен знак.

Д.В.: Всъщност устойчивата и категорична колективна памет се прави от вече създадената национална държава, от нейната пропаганда и от нейното масово и хомогенизиращо паметта образование. А пък ние говорим за един период, в който все още няма национални държави и съответно държавно образование. Националните държави все още предстоят – до 1878 г. за България, до 1944 г. за Македония де факто. Макар че македонците попадат под стандартизирано сръбско държавно образование след Първата световна, и за кратко – по време на Втората световна – под българско. Но преди това няма стандартизирано държавно преподаване на историята – до малко по-рано при нас, до малко по-късно при тях – около половин век е разликата. И както от днешна гледна точка, със задна дата ние ругаем онези българи, които са се гърчеели, а така е било първоначално с българската интелигенция в края на XVIII век – гърчеела се е, нали затова ругае Паисий: „Поради что се срамиш…!“

Има и пропагандни акции – аз сега чета новия двутомник[5] на Благовест Златанов, колегата-българист от Хайделберг, в който той описва дебатите във Великобритания – точно около Илинденско-Преображенското въстание – за това какви са македонците. Кеймбридж чрез едни фолклористи прокарва тезата, че те са гърци, други известни фолклористи застават на тезата, че са българи. Зад тях стоят местни лобита – Пенчо Славейков зад българската акция. Това е 1903–1904 г. Западът говори за нас. И говори по този разноречив начин, който донякъде е и реалистичен, защото действително консолидираната национална идентичност е постижение на националната държава. И макар доминиращата езикова и културна общност по македонските земи изглежда да е в най-близко семейно родство с българската, все пак там има български, гръцки, сръбски и мюсюлмански училища, кръстосват се пропагандите на съседните държави и има хора, които тръгват в една или друга посока на идентификация: някои като Кръсте и по „пет пъти“ я сменят! И може би именно тази неопределеност, тази ситуация на несигурност, доколкото продължава твърде дълго – над половин век – в крайна сметка подхранва македонизма: „Стига сте ме дърпали на разни страни! Аз съм си македонец!“ А когато толкова дълго са те дърпали на разни страни, накрая намразваш този, когото чувстваш най-близък, но който така и не ти е дал убежище. И антибългаризмът, за жалост, разцъфтява.

Я.Г.: Да, така е, но нека върна разговора там, откъдето тръгнахме и където според мен ще продължава да бъде проблемът: че не бива да подценяваме тази работа с оставащото противоречие между най-либералните хора от двете страни. Защото точно те са лакмусът дали има брод. Вижда се, че в някои основни точки и техните възгледи, въпреки толерантността, са несводими до общо становище. Значи историците от българска страна, които проявяват максимално разбиране към другата страна, стигат до една точка, от която нататък също изглежда, че няма път. Напротив, има стена и други хора от другата страна на стената. Те може да са приятели и даже в определени случаи да се превеждат едни-други, и все пак дори и те, подаващите ръка, имат една последна червена линия за прекрачване, която ако си позволят да прекрачат, ще бъдат публично остракирани и обвинени в предателство в собствените си страни.

Точно тази линия е истинското препятствие. Последната линия, над която тегне страхът, че бъде ли премината, ще се заличи разликата, ще се срути фундаментът, който конституира различието. Ето тук сякаш е заровено кучето. Затова и един от запалените историци-любители от македонска страна веднъж беше написал на стената на един от нашите най-либерални и най-толерантни историци: „Ти си само лаjт верзиja на Каракачанов!“.

Какво трябва да значи това, освен че последната червена линия е просто непреодолима? Ето, ти протягаш ръка, изживял си, дето се казва, живота си в архивите, познаваш документите и максимално се опитваш да се приближиш до другата гледна точка, но все пак не можеш да си позволиш да кажеш: „Не, тези хора изобщо не са се мислили за българи!“ Ето тук някъде разговорът спира, защото във въображението на другия това е просто смекчена версия на същото, което казва и Каракачанов. И тук се удряме в стена.

Това е нещото, което ме притеснява мен – че и в случаите на най-голяма близост има точка на разделяне и тя ще остане да боде като камъче в обувката, независимо от това какво политическо решение ще се изработи. Взаимоотношенията имат лимит в зоната на доверието, който понастоящем не може да бъде снет. Там е и там ще си остане още дълго. Но като се замисля, за някои от македонците вероятно това е още по-неприятно. Макар и да усещат близост, те вече отдавна ни смятат за чужди. Но не ги дразни толкова нашата чуждост, колкото ги плаши непризнаването на тяхната наличност. И в това има нещо, което минира всички взаимоотношения – културни, икономически, политически, а вероятно и лични.

Дори и когато – не знам дали забелязваш – българската държава заяви чрез своите основни представители, че признава тази идентичност, както често напоследък прави, това пак е недостатъчно. Защото ние заявяваме, че признаваме тяхната идентичност, но чрез своите въпроси към историята минираме нейния континуитет и проблемът се възражда. Така на тях им изглежда, че я признаваме и отнемаме едновременно. С един жест.

Д.В.: Да, ние им признаваме 70-годишна идентичност без собствен език, т.е. идентичност хем новоизлюпена, хем безгласна.

Я.Г.: Точно така, безгласна. Или не – гласна, но едва от 1945-а насам. Но мисля, че в момента, в който паднат трите болни точки: Самуил, Преродбата и ВМРО, ако се намери формула, под която да са общи – тогава България веднага ще признае и езика. Проблемът е, че македонците няма как да са сигурни, че това ще се случи. И аз ги разбирам. Нито пък, да бъдем честни, са изобщо готови да ги споделят. Въпросът за динамиката на идентичността е всъщност толкова сложен, че понякога се онагледява даже с метафори. Запомнил съм такава метафора на един от членовете на македонския литературен кръжок в София – Михаил Сматракалев, с поетическия псевдоним Ангел Жаров. Заедно с Вапцаров, с Венко Марковски членуват в кръжока. Тогава с изключение на Вапцаров, другите членове на кръжока пишат поезия на родните си говори. Вапцаров обаче пише друг тип поезия…

Д.В.: Вапцаров е модернист.

Я.Г.: Да, точно така, той няма етно-фолклорен поетически профил. Но пък се радва, че другите пробват, макар той самият да не го прави. Та мисля, че Сматракалев даваше пример с една голяма опаковъчна кутия, на която пише „българин“, в която има друга по-малка кутия, на която обаче пише „македонец“.

Д.В.: Бисерът е Македония!?

Я.Г.: Да, рисува една графика на идентичността, в която има външна обвивка и вътрешност. Тази по-съкровената, дето е вързана повече за твоето родно място, по-малката и по-близката до сърцето ти, е македонската.

Д.В.: А черупката е българска.

Я.Г.: Поне за нещо такова говори образът. Този елемент на едното в другото ми напомня, че ние сме позабравили истинския смисъл на думата царство. Приравняваме го към кралство например и така губим част от самочувствието да живееш в царство. Самата дума цар е контракция от думата „цясарь“, тоест Цезар или в немската интерпретация Кайзер. Власт от такъв тип означава само и единствено imperium, а в империята обикновено има повече от един домейни. Поради което и в чуждоезични източници средновековните български царства се обозначават като империи: First Bulgarian Empire и Second Bulgarian Empire.

Факт, който подминаваме мимоходом, е, че от 1908 г. България отново е със статут на царство и нейните аспирации отново се свързват с повече от един домейн, особено след като по-рано е вече присъединен според народно волеизлияние домейнът Източна Румелия. Да не говорим за обсъжданите, но неосъществили се няколко опита България да се сдвои под една корона с други монархии под формата на лични унии – веднъж с Румъния около абдикацията на Батенберг, веднъж с Албания по времето на Фердинанд, че се е мислело и със Сърбия дори. България си е имала своя микроимперски хоризонт на действие. Ние вече отдавна сме изгубили осезанието и самочувствието на граждани на голяма и силна държава поради рязкото свиване в самочувствието и амбициите след втората национална катастрофа. Като човек от по-голяма страна съм се чувствал само в Македония и Люксембург.

Навсякъде другаде се чувствам по-скоро като потенциален обект на колониален надзор. Като погледнат на теб като на потомък на „фашистичкия окупатор“, изведнъж разбираш, че във въображението на другия идваш от по-голямо и опасно място, какъвто опит рядко можеш да имаш като българин другаде. Когато отида в Русия, да кажем, имам точно обратното усещане – за една грамадна империя с очевиден капацитет да ме надзирава. Все пак там има над 190 подведомствени народа, и при това положение един народ повече или по-малко, навън от границите или вътре в границите на империята, е почти все същото. Това са характеристиките на голямата империална структура.

Та след независимостта и изобщо през първата половина на ХХ век в България изглежда е била жива тази идентичност на големия и разпръснат в множество домейни народ, който трябва да бъде събран. В резултат на това е и експанзионистичната тенденция на българската държава, чиято цел винаги е била да събере всички домейни на голямото българско землище с огромната си за времето армия. Хората от наше време отдавна сме загубили усещането за този бивш гигант на полуострова, който гази и мачка. Всъщност ние, поколенията родени след националните катастрофи, никога не сме имали представа от това самочувствие просто защото не го помним този гигант.

Ние сме просто наследствените потребители на двете национални катастрофи. Но у македонците има онаследено опасение, което възпроизвежда у теб това усещане. Начинът, по който поглеждат на теб, понякога те сепва: „Толкова ли сме пък опасни?“. Та ние, съвременните българи, нямаме усещането, че носим размаха и самочувствието на третото царството, което воюва на всички фронтове от Тулча до Охрид и от Дунав до Бяло море, но ми се струва, че другите ни свързват с такава застрашителност и опасност да извършим големи поразии. Имал съм подобен опит и с гърци. Дори раздаването на български паспорти генерира подобно напрежение в Македония. Викат му „тивка асимилация“, тоест тиха асимилация.

Д.В.: Български паспорти за европейско гражданство…

Но по-важното, което казваш: няма как да не признаем, че Македония е част от последния български имперски проект, какъвто е проектът за голяма Санстефанска България. Това според теб е късният, третият и последен български имперски проект. И той само благовидно е прикрит зад национална идеология! Този имперски проект е причината, поради която ние не им признаваме идентичност? Защото този трети имперски проект е консолидиран и маскиран като националистически.

Я.Г.: Не съвсем. Мисля, че третият проект по характера си е иредентистки, тоест идеологически е основан в стремежа за етнонационално обединение, но е заченат и предприет със самочувствието и авантюризма на сила от имперски тип, базирано на несъразмерно по-голямата тогавашна военна мощ на България спрямо другите славянски балканските страни и спрямо Гърция. Ако проверите изходната численост на армиите, дори и без опълченията и допълнителните рекрути, е съвсем очевидно, че България е тогавашната Прусия на Балканите. С което е вървяло и съответното самочувствие, каквото трудно можем да си представим днес.

Този синтез между имперско самочувствие и иредентистка мечта, въплътен в образа на Санстефанска България, стъпва върху плътното вътрешно убеждение, че проектът не е просто хегемонистична амбиция, а освободителна война, базирана на демографската картина в българското етническо землище. Също и на това, че този проект никога не е искал нещо повече от самото това землище в неговите действителни граници. И когато започнеш да дебатираш по този въпрос, обикновено те насочват към спорната зона и безспорната зона в Македония от българо-сръбския договор от 1912 година. Е, спорната зона, аргументират се, е тази с по-дифузната етническа картина, докато безспорната си е била предварително призната за българска.

Любопитното е, че преди време чух в интервю на Васко Ефтов с експремиера Любчо Георгиевски, че по време на мандата на последния е постъпвало предложение за размяна на територии с албанците и предлаганите зони са били все важни точки от някогашната спорна зона: Дебър, Гостивар и Тетово. Изглежда зоната латентно си остава спорна, но този път не между сърбите и българите, а между македонците и албанците.

Д.В.: Тези зони са част от зоната, която е била спорна и през войните!?

Я.Г.: Да, ситуацията там отдавна е етнически дифузна и това само по себе си не е някаква новина. Новината по-скоро беше в това, че са били предлагани разговори за размяна.

Д.В.: Каквато дифузна е била ситуацията и в Егейска Македония до войните.

Я.Г.: И тук проличава разликата между унитарните национални държави и многонационалните империи. Вярно е, че националните държави възникват при разпада на големите империи, но в тях имперският импулс не изгасва, а просто се пренасочва от завземането на нови територии, които трудно могат да бъдат покорени и удържани, към хомогенизиране на вече наличната демография, включително чрез етнически прочиствания и размени на население. Националните унитарни държави трудно търпят различия в езика, в културата, дори и малки. Империята напротив, толерира малките разлики и особености, даже ги подразбира.

Пример за това може да се открие в културните връзки между Русия и Украйна. Преди малко говорихме за Вапцаров, сега ще добавя и Смирненски, които в македонския наратив са двудомни писатели. Какви писатели тогава биха били Гогол и Булгаков? Украинците вероятно ще кажат украински. От друга страна, като едни от най-изявените стилисти на руския език, а и според собственото си усещане за културна принадлежност те какви са? Ами руски писатели. Така, между другото, и Вапцаров е един от най-изявените стилисти на българския език. Това също не може да бъде прескочено току-така и поражда същата необходимост за удържане на тънки разлики, за която говорих по-горе.

Д.В.: Както и Светлана Алексиевич, която всъщност експлоатира целия арсенал на руския език и на съветското наследство, е беларуска писателка, даже дисидентка спрямо Лукашенко.

Я.Г.: Беларус пък в културно отношение е даже още по-интегрирана от Украйна в руското културно пространство. Познавам хора и оттам, и от Украйна, които творят и пълноценно функционират в рамките на руския културен ареал и на пълноценен руски език. Те, разбира се, имат силното си вътрешно усещане за своя обособена етническа и политическа принадлежност, но културно и езиково оперират в рамките на по-широкия културен ареал. С България и Македония нещата са стояли по подобен начин преди повече от 75 години, но случаят вече е доста по-различен. Връзката е била прекъсната и вече не прилича много на онази в предвоенния период. Ако сега например пишеш литературни произведения, просто трябва да бъдеш преведен на този език, няма начин.

Аз например разбирам и чета спокойно на македонски, но от това не следва, че мога да седна и да напиша статия или аналитичен текст на същия. Не бих могъл да го направя. Ще се наложи или да ме преведат, или да ме прочетат и разберат на български. А говоримо пък работя на един такъв странно смесен говор… Допреди да науча правилото за преноса на ударението върху третата сричка от края на думата, просто си цепех на български, теглейки произволно ударенията напред според общата интуитивна логика за движение на запад в диалектния континуум, и упражнявах съзнателен контрол върху е-тата, който следва да се упражнява западно от ятовата граница.

После си добавих македонска клавиатура в телефона и взех да пиша есемеси на македонска кирилица, а накрая стигнах дотам да направя веднъж забележка на актьор да не спряга излишно модалния глагол „мора“ в сценичен диалог. Но всичко това си остават само куриози от опита на един филологически любопитен турист, не на човек, който е овладял езика. Дори на семантично ниво има разлики в двата езика, с които човек трябва да внимава, за да не изрече някоя глупост, която иначе му се струва съвсем логична.

Д.В.: Добре де, а какво да направим? Хрумва ми веднага някакво помирително правосъдие, или по-скоро помирителни разпри в духа на това, което предлагаш. Помирителни публични караници ли трябва да се проведат?

Я.Г.: Те в момента се случват. Заинтересованите от караницата са много и вече са намерили своя път. Те имат широки форуми в интернет и си се псуват ежедневно. А на още по-широките части от населението това ще им се случи на живо, когато падне границата. Мисля, че с доста по-малко псуване. В директен контакт човек е по-внимателен. Но няма как да очакваме, че този процес ще бъде съвсем безболезнен и безконфликтен. Виж, в това отношение нямам съмнения. И все пак напрежението може да спадне само при отваряне. При затваряне то няма как да спадне. Капсулирането ще продължава. Кому е нужно това принудително гетоизиране? Може би тук има и нещо в стратегията на българската държава, за което аз не мога да си дам докрай сметка. Може би имат някаква по-точна представа за целите и тактиката си, но аз нямам капацитета да я съзра.

Просто наблюдавам как начело с ВМРО всички тичат по десния фланг на игрището и с върховистки патос влизат твърдо с бутонките, но стратегическата цел на този тип активност засега ми убягва. Особено когато в центъра на терена самотно тича една-единствена политическа сила, а зоната на лявото крило е изцяло пуста.

Мисля си обаче, че тази твърда политика ще продължи още известно време, и то независимо от това дали ВМРО ще влезе в парламента. По този въпрос в българското общество явно има консенсус, който всички партии следват. Смятам обаче, че почти никой не си дава сметка каква голяма жертва правят определени интелектуалци от западната страна на границата, които се опитват да подадат ръка, с което буквално стават курбан. Подлагат се на силна колективна атака само и само да поставят диалога на такива релси, на които някой би могъл изобщо да чуе някого. В своите си обществени условия те направо се самоостракират, спечелват си огромно количество врагове, невероятна ненавист и попадат в максимална изолация от собствената си среда и окръжение, докато същевременно тук пружината продължава да се пренатяга, което поставя интелектуалната им честност там в още по-тежки условия. Даже не мога да си представя как те самите се решават на това. Питам себе си бих ли имал същата тази смелост в подобна ситуация и никак не съм сигурен.

Мисля, че малко повече такт и вникване в сложността на чуждите обстоятелства няма да са ни никак излишни. Особено с оглед на това, че за македонското общество това са големи сътресения. Огромни. Тектонични. Не зная колко хора си дават истинска сметка за това. Ние май продължаваме да си мислим, че те просто нещо шикалкавят.

Не би било зле да си даваме сметка за реалния размер на техните крачки, защото те са много големи и се осъществяват за доста кратко време. Все пак натрупванията са на повече от 100 години. Немалко хора лека-полека започват да отварят очи за някои факти и имат интелектуалната смелост да ги отчетат. Аз просто им свалям шапка.

В състояние съм да разбера и хората, които не им свалят шапка, а се включват в хора на линчуващите. Сред тях също има мои приятели, които не мога да виня. Те усещат това като директно предателство и ги боли. И това разбирам. Точно затова ситуацията изисква изключително завишено взаимно чувство за такт. Аз лично, когато общувам с хора от Македония, се опитвам да бъда максимално внимателен по всички тези въпроси. Старая се да не предизвиквам никакви болезнени изживявания. От това не следва, разбира се, че си кривя душата и изказвам твърдения, в които сам не вярвам. Не става дума за двуличие, а за елементарно чувство за такт.

Изобщо, ако всеки попаднал в полемична ситуация по македонския въпрос, се постарае да говори така, сякаш негов много скъп и близък човек от другата страна на границата го слуша в този момент, много от този грубиянски вой би бил избегнат, а с това не биха били нанесени и множество вътрешни рани. Трябва да бъдем изключително внимателни, защото всичко в тази ситуация наранява. Трябва да внимаваме дори със самото внимание, което след определена граница се превръща в снизхождение, а снизхождението е в състояние да наранява дори повече и от грубостта.

Явор Гърдев е магистър по философия от Софийския университет и театрален режисьор, възпитаник на НАТФИЗ. Един от най-изявените режисьори в България, той има над тридесет и пет представления в родината си и зад граница, представени в София, Берлин, Париж, Лил, Берн, Гданск, Москва, Санкт Петербург, Лисабон, Ротердам, Утрехт, Скопие. Сред пиесите, които е поставял, са: „Хамлет“ и „Крал Лир“ на Уилям Шекспир, „Пиесата за бебето“ и „Козата или коя е Силвия?“ на Едуард Олби, „Квартет“ на Хайнер Мюлер, „Слугините“ на Жан Жьоне, „Марат/Сад“ на Петер Вайс, „Пухеният“, „Ръкомахане в Спокан“ и „Палачи” (постановка в Македонския народен театър) на Мартин Макдона, „Пияните“ от Иван Вирипаев, „Чамкория“ по едноименния роман на Милен Русков. От 2009 г. е член на Европейската филмова академия.

Проф. д-р Димитър Вацов е преподавател по философия в Департамента по философия и социология на Нов български университет. Главен редактор на сп. „Критика и хуманизъм“ и председател на УС на Фондация за хуманитарни и социални науки – София. Автор е на книгите: Това е истина! (НБУ, 2016); Опити върху властта и истината (НБУ, 2009), Свобода или признаване: Интерактивните извори на идентичността (НБУ, 2006); Онтология на утвърждаването: Ницше като задача (Изток-Запад, 2003). Публикувал е редица статии на италиански, руски, френски, испански, полски и английски език. Интересите му са в областта на политическата философия и постаналитичната философия на езика.

–––––––––––––––––––––

[1] Интервюто е проведено в рамките на изследователски проект „Политически употреби на Възраждането: исторически наследства и съвременност“, подкрепен от ФНИ към МОН в края на 2017 г. Подготвено e като оригинална публикация на сп. Критика и хуманизъм, кн. 56, бр. 1/2022, откъдето с разрешението на редакцията то бива изпреварващо публикувано поради актуалността на темата.
[2] Антифашистичкото собрание на народното ослободување на Македонија (АСНОМ), на първото заседание на което – на 2 август 1944 г. – се обявява автономията на Македония и включването ѝ като република в състава на Федеративна народна република Югославия.
[3] https://bgnes.bg/news/prof-kolozova-ot-skopie-vreme-e-za-isto/
[4] Бр. 1 (2974), година LXV, януари 2021: П. Р. Славейков, „Македонскийт въпрос“, препечатано от в. Македония, 1871 г.
[5] Златанов, Благовест, 2020, Сборникът „The Shade of the Balkans”. Участници и контексти на възникването и „Софийският лъв в клетка“. Модели, мистификации и рецепция на сборника „The Shade of the Balkans”Múnchen: AVM-Verlag.

По Великден българите щели да донесат зараза в Германия. А германците?

На австрийско-германската граница.
На австрийско-германската граница.

За Великден много българи и румънци, които живеят и работят в Германия, ще се опитат да се приберат у дома при роднините си. В тази връзка германският политик Волфганг Кубики се опасява от ръст на заразите, разказва „Дойче веле“. Но прав ли е?

За Великден много българи и румънци, които живеят и работят в Германия, сигурно ще се опитат да се приберат у дома при своите роднини. Подобно предположение прави и един от водещите политици на германската либерална Свободна демократична партия (СвДП) Волфганг Кубики.

Пред обществено-правната телевизия MDR той казва следното: „Това ще ни се случи: много наши съгражданки и съграждани с чуждестранен произход от България, Румъния, Турция, Косово или Сърбия по Великден ще поемат към своите страни. А от миналото лято помним, че тъкмо покрай връщащите се от тези региони тръгна да се повишава и броят на новите случаи на зараза – а не от германците, които ходят на почивка в Майорка.“

Сега ситуацията е различна от лятото на 2020

Дали твърдението на Кубики отговаря на действителността? Журналисти от MDR го провериха. В своята статия те припомнят, че миналото лято епидемиолозите от германския институт „Роберт Кох“ са проучили връзката между летните пътувания и броя на новите зарази.

А Маркус Шолц от Института за медицинска информатика, статистика и епидемиология в Лайпциг, който е анализирал проучването на „Роберт Кох“, потвърждава: „Да, вярно е, че най-големият процент нови зарази, влезли отвън, тогава дойде от Югоизточна Европа. Но нека в същото време да не забравяме, че трафикът в тази посока е особено интензивен.“

Не е чудно при това положение, че през миналото лято най-много новозаразени с коронавирус пристигнаха от Косово – 4369. След това в списъка на „Роберт Кох“ идват Босна и Херцеговина и Турция, а ключовата туристическа дестинация Испания, накъдето през лятото се отправиха стотици хиляди германци, беше едва шеста в списъка – от там в Германия се бяха завърнали 1059 заразени с коронавирус. България е по-назад в списъка – от там миналото лято в Германия са пристигнали 693 заразени.

При това статистиката не различава между германски туристи или живеещи и работещи в Германия мигранти, които са се върнали през отпуската си у дома. Така че, погледнато според данните за отделните страни на „Роберт Кох“, Волфганг Кубики се оказва прав.

Само че сегашната ситуация по никакъв начин не бива да се сравнява с миналото лято, предупреждава епидемиологът Маркус Шолц: „През лятото броят на новите зарази беше много нисък. Сега обаче пандемията е в разгара си и новите случаи, които идват от чужбина, не играят почти никаква роля. Техният ефект на практика няма значение на фона на сегашния висок ръст на новите инфекции в Германия.“

Освен това вече се правят много повече тестове, а това създава много по-голяма сигурност при пътуванията и осигурява по-лесно проследяване на инфекциозните вериги, обяснява още Шолц. Всеки, който пътува от Германия за Майорка, за България, Сърбия, Косово или Турция, трябва да представи отрицателен PCR-тест – независимо дали пътува със самолет, по суша или по вода.

Допълнително към това Турция изисква от всички, които от нейна територия се завръщат в Германия, също да представят отрицателен PCR-тест. И най-важното: всички дестинации, изброени от Кубики, с изключение на Майорка, според германските здравни власти са рискови или дори високо рискови, тъй че завръщащите се от тях в Германия са длъжни да се регистрират, да направят тест и да се карантинират.

Заразени след гостуване при роднините в чужбина?

Освен това трябва да се прави разлика между туристическите пътувания и гостуване при роднини. Маркус Шолц изтъква, че има огромна разлика между събиранията с един или двама роднини и срещите с многочленни семейства. Той подчертава, че при втория вариант опасността от заразяване е по-висока, защото с колкото повече хора се срещаме, толкова по-вероятно става и някой от присъстващите да е заразен.

Затова според Шолц срещите с роднини в самата Германия се оказват по-опасни от туристическите пътувания. Но не и гостуванията при семействата в чужбина, защото при тези пътувания така или иначе се провеждат тестове. Епидемиологът е убеден, че гостуванията при роднини в самата Германия са по-рискови, отколкото гостуванията в чужбина. При посещенията в Германия човек е зависим от личната отговорност на всеки един, изтъква той.

„Училищата не се правят само с камъне“ – предизборно за образованието

Дияна Боева

Догматичната естетика на мрака, в която живеем, е непредсказуемост, която отблъсква младежите с пориви и мечти
Догматичната естетика на мрака, в която живеем, е непредсказуемост, която отблъсква младежите с пориви и мечти

„Училищата не се правят само с камъне. Училището го прави учителят.“
Иван Вазов

Проблемите в образованието ни са доста и трябваше да започнат да се решават, когато ескалираха, а именно по времето на учителската стачка от 2007 г. и „седенката“ на двама министри. Изключително интересни и добри колеги напуснаха системата след отношението на държавата към нас. Нещата щяха да са на друго по-ефективно ниво, ако тези колеги бяха в клас.

Един от основните проблем в системата е човешкият ресурс. Учители има, но не се допускат в училище, ако не отговарят на стандартния „калъп“. Образователната система се брани с всички сили от различието на всички нива.

Училището е място на истината. Спрях да говоря, че най-добрите ще просперират у нас, не искам да отговарям на неудобни въпроси. В училище не пребивават малки и глупави хора, отговорите се искат веднага и по възможност най-честно и обективно.

Любовта към ученето е свързана с мотивацията, която в общия случай отсъства. Обвързахме мотивацията с един див прагматизъм, което неминуемо води до разочарование, защото се получава следното: нито идеалът е факт, нито реализацията в живота ни съществува като естествен модел и правило.

Какво, как и защо се учи? Това е основен проблем, който така и не го решиха от Министерството на образованието и науката (МОН). Започвам да си мисля, че не могат или че невежи и силни политици им пречат постоянно. С риск да се повторя: малкото е повече, както казват финландците. Важно е упражнението и осмислянето, не фактите сами по себе си и количеството.

Липсата на гъвкавост в образователната система. Изборът в училище се явява като печат, и после край, почти не може да се промени. Системата не е разчупена и „сензитивна“ към несъвършенството на човешкия избор, който варира.

Проблемът за сегрегацията. Към това се подхожда изключително лицемерно. В българското училище има сегрегация и се насърчава, като се правят умишлено ромски паралелки. Бях с дъщеря си на ученическа национална конференция, в която тя чете есе за Оги Пулман и Чарли Чаплин.

В присъствието на учители по философия и история от цялата страна осмокласник каза, че „по-черничките деца трябва да бъдат отделяни, за да не дразнят другите“, което бе отличено и с награда. Исках да изляза и щях да го направя, ако не бях с детето си, на което трудно обясних ситуацията след това. Ситуацията с тъжния Чаплин и неговото различие, имам предвид!

Творчеството и оригиналността не са част от ученическото всекидневие, защото не се насърчават. Доцентка от Националната комисия за олимпиадите по български език и литература излезе и публично каза, че който пише есе и се прави на творец (нещо подобно беше), няма да му се обърне внимание, щели да гледат онези, които пишат литературно интерпретативно съчинение. Няма да коментирам.

Състезателният елемент в българското училище. Не всеки е готов за „битка“. Трябва да направим така, че ученици и учители да се чувстват добре в училище и да бъдат оценявани според потенциала си, по формални и неформални критерии. Учители и ученици (сме) се съсредоточили към „събиране на оценки“, сякаш в това единствено се изразява училището, но ние (учители и ученици) не сме в състояние да променим базата и капацитета, на онези, които създават правилата.

Към тези проблеми може да се добави спорното финансиране, преките политически назначения на директорите и експертите в РУО и Националния инспекторат по образование, липсата на свежи идеи, неефективната употреба на облачните технологии за административни цели, безкрайното зубрене (да не припомням какво се прави с биологията, за да се влезе медицина) и прочие.

Може би трябва да създадем модел, матрица, която да запълваме с най-доброто; да си представим ситуацията като казус, не като абстракция, и да се запитаме простичко: С какви умения трябва да излизат учениците от училище? Ясно е: всеки има право да избере с какво да се занимава и трябва да му се даде възможност затова. Нужен е разговор между всички страни, но ефективен и действен, а не наужким, както досега.

Какво предлагат партиите?

Не знам кой е колегата, който е подготвил визията за образование на „Изправи се! Мутри вън!“, но заслужава поздравление за кратките, ясни и коректни отговори. Откривам леко залитане в концепцията на „Демократична България“ в посока „отвън навътре“: учителят (и останалите в системата) са представени като изпълнители, а пък някакви други, „отвън“, контролират, виждат и знаят как трябва да се свърши всичко най-добре. И не, че е лошо, но начинът, по който се структурира системата ни, не може и не трябва да е наложен или самоцелен.

Моя колежка казва, че не желае да чува за никакви „иновации“, защото директорката им ги кара по два пъти на седмица да развиват писмено какви „нови методи“ използват. Пак предозиране.

За БСП ролята на държавата е ключ, което пак не е лошо, ако е в съвременни измерения. ГЕРБ не се появяват с писмени отговори в дискусията на „Диалог за бъдещето 2021“, но знаем, че те са печеливши и губещи едновременно. Да признаем: в тяхното управление се случи първото рязко увеличаване на учителските заплати в по-ново време, само че не успяха да реформират системата, така че да я направят ефективна, да излъчат посланието, че търсят на всяка цена грамотни хора, че им трябват такива за управлението.

Просветният министър Вълчев коментира при откриването на предизборната кампания, че посоката на инвестиции в образованието ще продължи, за да имаме добри специалисти във всички области. Ще се засилят и акцентите на възпитателната функция и взаимодействието с родителите.

Партиите се обединяват около равния достъп на образование и са съгласни, че всеки трябва да има право да учи и да се реализира. Формациите обещават мерки против сегрегацията.

От „Демократична България“ отбелязват, че качественото висше образование е от значение за средното училище. Допълвам, че ако си представим двете системи като някакъв конструкт и им сложим общо „име“, после ги разделим пак на две, ще видим как се изграждат отделно и заедно.

Правдиво от БСП отбелязват, че никой не държи сметка какво точно правят обучителните организации, които раздават кредити в средното образование. От „Изправи се! Мутри вън!“ казват, че е необходим детайлен анализ първо на нуждите на учителите.

Всеки един от тях има различни нива на компетентности и най-адекватно е на ниво училище да бъде възложена тази задача, плюс анализ и инвестиция в качествени програми.

В отговорите на партиите се подчертава, че равният достъп е свързан с учителя и неговата компетентност, но и зависи от усилията на другите: институции и родители. ГЕРБ се похвалиха с нов проект, с който МОН ще противодейства на рискаот отпадане от образователния процес на деца и ученици в ситуация на обучение от разстояние. „Равен достъп до училищно образование в условията на кризи“ е с бюджет 109 562 641,93 лева и ще продължи 35 месеца, а в него могат да участват всички държавни и общински училища.

БСП дават пример с „нелегитимните конкурси“ за директори. От там предлагат свеждане на политическото влияние до минимум. Единствено партията на Слави Трифонов „Има такъв народ“, която не участва в дебата на НПО-та, говори за мандатност на директорите.

Дигитализацията и компетентностният подход са също засегнати като проблем.

Никой не знае колко точно пари са похарчени за електронно управление в България в последните 13 години – оттогава насам се отчита дейност в тази посока. Оценките за похарчените средства варират от минимум 200 млн. лв. (колкото са усвоени по европейски проекти с етикет „електронно управление“) до 2 млрд. лв. (колкото са всички разходи за IT в държавната администрация). Това са публични данни към 2020 г.

Образованието няма как да е цифровизирано, ако управлението, не е. Чета, че нямало политическа воля и капацитет за дигитализация. Изобщо училището не може да съществува модерно, адекватно и честно, както биха казали учениците, в общество, което държи да раздава „на ръка“ обществени поръчки и каквото още там. Тази догматична естетика на мрака, в която живеем, е непредсказуемост, която отблъсква младежите с пориви и мечти.

Партиите от образователния форум отделят място на квалификацията на учителите, атестирането, лидерските компетентности на директорите, възможностите за придобиване на образователни кредити, методиката, изпитите за НВО И ДЗИ. Това е специфична проблематика, набелязват се някои добри идеи, по които може да се мисли за в бъдеще. Никой не говори за дублиращите функции на администрацията обаче.

Отделя се място за личностното развитие на ученика и възможностите му за изява. За групите от малцинствата ще се полага особени грижи. От „Демократична България“ желаят да сменят философията на принуждаване, чрез която ученикът трябва да присъства в училище. 

Всички са на мнение, че съдържанието, което се изучава, е редно да е съобразено с възрастта на учениците, и пак искат да го сменят, а според БСП трябвало и „пълен преглед“. А, не! Пак започваме старите въпроси дали комунизмът да се изучва като светло и неопетнено бъдеще. Очевидно е време да се излезе от блатото на притворството и догматизма, бъдещето е на децата и човека. „Днес като вчера и този инспектор не знае английски“.

От „Изправи се! Мутри вън!“ казват, че за да се говори за качество на преподаването, трябва да стане факт Наредбата за качеството, а тя ще е налице, когато се съберат „експерти от системата, от нейното ядро, които да помогнат за изработването ѝ“.

От „Демократична България“ са на мнение, че учениците не се подготвят адекватно съобразно XXI век и неговите изисквания, а предметните знания, трябва да отстъпят на компетентностния подход. Предлагат и три стълба на финансиране. Направи ми впечатление, че от „Изправи се! Мутри вън!“ говорят за належаща училищна автономия и възможност училищата да изготвят свои учебни програми.

БСП искат да отпадне таксата за яслите и детските градини, предлагат се различни начини за справяне с липсата на места за най-малките и подпомагане на семействата. От ГЕРБ твърдят, че са върнали авторитета на учителя и професионалните гимназии, идвала ерата на дигиталния свят.

Силно впечатление ми направи, че идеята за духовно израстване липсва в програмите на партиите, съответно липсва в нашето образование и в живота ни.

Добрите романи имат скрит смисъл, център, нещо, до което се достига не много лесно, но после впечатлението е трайно и задълго. Ще трябва да създадем нашия „образователен център“ и да го изведем на повърхността, за да могат младежите, които завършват училище да го вземат със себе си за после.