Отношението и грижите за най-уязвимите хора в едно общество са мерило за неговата цивилизованост. Вече направих някои сравнения между Изтока и Запада чрез разликата в качеството на живота на възрастните хора. https://ivo.bg/2021/05/18/четиво-за-български-пенсионери-за-изб/
Бегло и без претенция за изчерпателност, но достатъчно показателно правя същото сравнение във връзка с грижите за децата.
Дали ви се вярва или не, но в Норвегия за цяла година няма нито едно убито дете при пътен инцидент. Пишат го в руските социални мрежи като истински повод за национална гордост в Норвегия.
В Германия, където детските градини са измислени в края на 19 век от капиталистите (с цел да са доволни работещите за тях хора, разбира се), се случват и днес чудеса.
Пенсионерът Хорст Ешлер (на снимката по-долу) купил 33 333 билета за зоопарка в Мюнстер като благотворителен жест за децата, желаещи да го посетят.
Пенсионерът направил на 82 години дарението си на стойност 750 000 евро от натрупванията в пенсионната му сметка.
А у нас? В столицата ни продължават да не достигат 12 000 места в детските градини.
В най-богатия град в държавата, в който е съсредоточена приблизително една четвърт от националната икономика, този проблем е хроничен и емблематичен за самохвалното управление на гражданите за “европейско” развитие на България.
Не им стигнаха десетилетие и половина кметуване на Методиевич и негова заместничка в партията Фандъкова да решат проблема.
В поднебесната Народна република, където все така управляват не мимикриращи, а откровени комунисти, дори бройката на децата, позволена на семействата, е под строг контрол от страна на диктатурата. В КНР през 1980 година беше приет закон за единствено дете в семейството.
Резултатът от тази демонстрация на предимството на “плановата държава” днес е такова застаряване на нацията, че по последни данни тя ще се смали с близо половин милиард до края на века. Ето защо Политбюро на ЦК на ККП, което преди няколко годони благоволи да позволи второ дете на китайските семейства, вече им разрешава от днес да имат и по три деца. Със закон!
За последните 40 години изключение от забраната за второ дете се допускаха от комунистическите власти предимно в селата, но само ако първото дете в семейството е момиче (т.е. непълноценен човек). Градските семейства пък можеха да си позволят второ дете, ако и двамата родители нямат братя и сестри.
Другото “изключение”, макар и неофициално, бяха богатите, които могат да си плащат огромните глоби. Но и да си милиардер в Народната република не е голямо щастие, май. През последните 8 години от 72 китайски милиардери 15 са били убити, 17 са се самоубили, 7 загинали при нещатни случаи, 19 са се споминали от болести, а 14 са били екзекутирани.
Също със закон в КНР е наредено на децата да се грижат за родителите си, тъй като “социалната държава” напълно е абдикирала от тази функция. Пак по официална информация, на един внук се падат задължителни грижи за по две баби и двама дядовци, за които внукът е длъжен да отделя време и средства “според възможностите си”.
Изглежда на пръв поглед човеколюбива, но тази принуда е всъщност признание за провала на комунизма в Китай в демографската и социалната сфера. Виж, по отношение на робовладелския капитализъм, командван централно, проблеми няма, но това не пречи на нашите носталгици по комунизма да се прехласват по успехите на китайския комунизъм.
Да видим някои щрихи от историята и съвременността на страната на победилия социализъм – история на геноцид спрямо собствения народ и цели националности, 11 от които са депортирани до последния човек като форма на колективно наказание.
Една от най-срамните страници в историята на тази държава е създаването на концлагери за децата на “враговете на народа”. Ужасяващ разказ за това уродливо явление цитира Александър Яковлев в книгата си “Здрач”. Да виждате една усмивка на съветско дете на долното снимка?
В днешно време като мерило за отношението към децата в Руската Федерация се е превърнал въпросът за продължаващото нещастие на милиони ученици, лишени от нормални тоалетни в училищата.
Коментатори изчислиха, че разходите за ликвидирането на тази неразрешима досега задача за властта биха възлезли на 438 милиона долара.
Но Путин предпочете да даде онзи ден на Лукашенко 500 милиона долара, възкликват в руските социални мрежи разярени руснаци.
Ако ги беше дал за нуждите на 16 милиона ученици, щяха да останат и 62 милиона за нормална тоалетна хартия, иронизират критиците.
НА СНИМКАТА: Тоалетна в руско училище
На снимката: Действащо училище град Уст Кут, иркутска област. Властите отказват да обявят състоянието му за аварийно, защото имал и по-тежки случаи…Същевременно Путин се заканва да “избива зъби” ако някой му посегне на богатствата на Сибир ( където впрочем все повече се разпореждат китайските комунистически капиталисти)
Но не си мислете, че в любимата на нашите русофили държава не се грижат се децата изобщо. Нищо подобно!
Грижат се все по-фанатично да им промият мозъците като бъдещо пушечно месо – още от пеленачета в семейството (на стоп кадъра от руско домашно видео) .
И анализатори, и политици твърдят, че изборите на 11 юли ще копират под индиго резултатите от 4 април. Но засега е сигурно не как ще завършат изборите, а как се подготвят – със същите скандали, с които беше съпроводена и предишната кампания.
В БСП например ситуацията се повтаря едно към едно.
Преди месец и половина партията остана трета политическа сила, сривайки подкрепата си до малко над 400 000 гласа. В началото на годината, непосредствено преди подреждането на листите за изборите на 4 април, на „Позитано“ 20 се организираха протести срещу лидера на партията Корнелия Нинова, депутати напускаха парламентарната група на БСП в 44-то Народно събрание, а местни структури вещаеха катастрофални резултати и обвиняваха Нинова в „авторитаризъм“.
Непосредствено преди изборите броженията в левицата бяха поне привидно овладени, но провалът ги съживи. Недоволството се засили от факта, че Нинова накара тясното партийно ръководство да подаде оставка, а тя самата не стори същото. Впоследствие лидерката използва оставките на Изпълнителнито бюро, за да се освободи от критиците си там.
Тези сътресения бяха медийно „захлупени“ от положителната вест на Нинова за предстояща „голяма лява коалиция“. Но минаха няколко дни и се разбра, че става дума просто за сътрудничество на БСП с АБВ на Георги Първанов и с бившия депутат от социалистите Георги Кадиев.
Подредбата на листите и защо „партията е сърдита“
Междувременно в БСП започна традиционната процедура по номинация и утвърждаване на листи. А с нея очаквано започнаха и скандалите. Поводът – гласуваните от Националния съвет (широкото партийно ръководство) водачи.
Според устава на партията първите места в кандидатските подредби се поставят от ръководството. От второто място нататък листите се подреждат от местната областна структура, а накрая се гласуват отново от Националния съвет.
В хода на тази процедура ръководството на БСП се оказа бламирано от местните организации във Велико Търново, Пловдив, Добрич, Стара Загора и други градове на страната.
Вътре в партията скандалите се тълкуват по различен начин. Приближените до Нинова смятат, че тя трябва да прояви твърдост и да не позволява „своеволия“ на структурите.
Вътрешната опозиция пък твърди, че случващото се, което е повторение на ежбите преди миналите изборите, ще доведе само до повторение на разгромяващия резултат за БСП. Диагноза в тази посока постави и бившият лидер на БСП и настоящ председател на ПЕС Сергей Станишев, който пред БНР коментира, че „партията е сърдита“ и това си личи.
Случаят Велико Търново
В края на миналата седмица широкото ръководство реши, че ще нареди листата в област Велико Търново служебно. Това стана след като местните структури бойкотираха ръководството на партията и на два пъти Областният съвет на БСП не събра кворум, за да определи имената на кандидат-депутатите.
Бойкотът беше направен от 7 от 10-те общински структури на БСП в областта, които не приемат представител на гражданската квота да е водач на листата. Те искат начело да стои партиен кадър.
Седмица преди това националният съвет определи юриста Явор Божанков за водач във Велико Търново, както се случи и на изборите преди месец. Този ход доведе до остри критики срещу Нинова и обвинение, че гарантира места за свои доверени хора, вместо да залага на доказани партийци.
Велико Търново е регион на бившия депутат и член на Националния съвет Весела Лечева. През годините тя е имала разнообразни отношения с Нинова, но напоследък е от нейните критици. След като не получи водаческото място Лечева се отказа от участие в изборите и си направи отвод. Корнелия Нинова разтълкува хода на Лечева като проява на „лични интереси“.
Пред Свободна Европа Лечева коментира, че „не става дума за лични интереси, става дума за лична вендета. От Нинова към мен“. Като причина за вендетата тя посочи позициите, които е заемала срещу идеи на ръководството по време на партийни заседания.
„Разкритикувах Нинова, че не подкрепихме навреме президента Радев за втори мандат, например. Радев е най-големият ни политически актив, а тя остави тази подкрепа за след парламентарните избори“, обясни бившият депутат. По думите й в момента се извършва поредното отстраняване на неудобните и несъгласните.
Пловдив, Стара Загора, Добрич
Макар че случаят във Велико Търново добри най-широка медийна известност, проблеми има не само там. Несъгласие с определените от ръководството водачи на листи и отводи от местни социалисти има и в други области.
Напрежение възникна в Добрич, където водач ще бъде икономистът от София Димитър Данчев. Той е от „младите попълнения“ на Нинова, за първи път беше депутат в 44-я парламент и е лоялен към ръководството.
Проблем с водаческото място има в Стара Загора. Там за първото място е определен бившият член на БСП Георги Кадиев. Местните настроения са, че се спуска човек, който от години не е в БСП за сметка на място, което се дължи на хора, работили за партията в областта.
Наред с това градската конференция в Пловдив в края на миналата седмица отказа да утвърди своя списък с депутати. Това стана в огтовор на пренареждането на листите в града от страна на Националния съвет.
На предишните избори водач в Пловдив стана Нинова, въпреки че най-много преференции получи проф. Иво Христов. Нинова твърдеше, че тя ще да мотивира повече социалисти в града да гласуват за БСП. Уверенията й дойдоха на фона на други скандали в левицата, от която беше изгонен крупният бизнесмен Георги Гергов.
За тези избори в крайна сметка Националният съвет се съобрази с номинациите и определи Христов за водач на листата. Пловдивската конференция обаче е гласувала точката за утвърждаване на кандидат-депутатите да отпадне от дневния ред.
Без критици в Изпълнителното бюро
Регионалните раздори съжителстват с проблеми в централното ръководство. По настояване на Нинова единствените членове на Изпълнителното бюро (ИБ), които й поискаха оставката след провала на изборите през април – Янаки Стоилов и Крум Зарков, бяха махнати от тясното ръководство на партията.
Решението за освобождаването им, заедно с още четирима вече бивши членове на ИБ, беше мотивирано с аргумента, че са водачи на листи.
Стоилов и Зарков бяха поискали оставката на Нинова заради лошия резултат. Тя обаче обяви, че остава на поста си, но пък Изпълнителното бюро, което се предлага от нея, подаде оставка.
След гласуването на новото ръководство на БСП миналата седмица, Нинова подчерта, че между смяната на двамата и факта, че те са поискали оставката й няма връзка. Тя дори каза, че съзирането на такава връзка е повтаряне на „опорни точки“. По думите й „въпросът е принципен“, защото от Изпълнителното бюро са освободени всички, които са водачи на листи.
Но това твърдение не е вярно. На първо място, защото Янаки Стоилов не е водач на листа, а служебен правосъден министър. На второ място някои членове на ИБ запазиха местата си, въпреки че са водачи. Това са Ирена Анастасова, Атанас Зафиров, Христо Проданов, Вяра Емилова и Кристиян Вигенин.
Така БСП се оказва в сложното положение да повтори същите грешки, които извърши и преди изборите от 4 април. Освен това лидерът на левицата е в деликатно положение – тя е бламирана в някои райони, а в София си осигури лоялни съпартийци, които да прокарват решенията й. До какъв резултат ще доведе подобна конфигурация предстои да стане ясно на 11 юли.
Ако живеехме в библейски времена, действията на Бойко Рашков щяха да бъдат оправдани с думите на Йов: „Бойте се от меча“. Но през 2021 не това очаква обществото от един министър на вътрешните работи, бил той и служебен.
Ако живеехме в библейски времена, действията на силовия вицепремиер Бойко Рашков щяха да бъдат оправдани с думите на Йов 19:29: “Тогава бойте се от меча; защото гневни са наказанията, нанесени от меча, за да познаете, че има съд”.
Но през 2021 година в България, страна-член на ЕС, не това очаква обществото от един министър на вътрешните работи, бил той и служебен. Още повече, когато неговата и на колегите му дейност е под президентския слоган за “връщане на държавността” в една страна, управлявана повече от десетилетие от ГЕРБ и Бойко Борисов. Макар че “правова държавност” би бил по-добър надслов.
Какво свърши Рашков досега? Подписа n-брой заповеди за уволнения и пенсиониране на началници от МВР. Даде n-брой интервюта, в които обеща факти (ама по-късно) и нагруби журналисти, чиито въпроси не хареса. Разпореди и дисциплинарно производство срещу преназначения на нова длъжност бивш шеф на “Вътрешна сигурност” в МВР Стефан Банков, оплакал се публично от “безпрецедентен натиск” от страна на министъра и обявил, че ще търси правата си в съда.
В следващи интервюта отново натъртваше колко усилено работят шредерите, а после съобщи, че и служебният премиер Стефан Янев е бил сред подслушваните (в качеството му на съветник на президента). Анонсът дойде преди да са приключили разпоредените от самия него проверки във връзка с използваните специални разузнавателни средства.
Самият Янев не беше така категоричен: по БНТ той заяви, че “когато фактите са неоспорими, когато има доказателства, когато мине съдебна фаза – тогава може да се коментира всичко”. В следващи интервюта и Рашков зае същата позиция: “Ще дойде време, когато ще съм по-конкретен за подслушването”.
От една страна служебното правителство иска да разкрие какви са ги вършили МВР и службите срещу политическите опоненти на ГЕРБ. От друга страна май не са убедени, че ще намерят следи, тъй като вече са заличени. Но ако има политическа воля, доказателства би следвало да се открият – протоколи от записи, заповеди за подслушване със съответните подписи. Освен това могат да бъдат разпитани служителите, осъществявали записите – което значи дадени под клетва показания, данни от телекомите и пр.
Давам Борисов на прокуратурата, не давам Борисов на прокуратурата
Вътрешният министър смени за 36 часа и позицията си относно това дали ще дава или няма да дава Борисов на прокуратурата. В предаването на Сашо Диков по телевизия “Евроком” той разказа за среща с анонимен свидетел, според когото бившият премиер го заплашил с думите, че “има жена и деца, които няма да разберат дали не ядат неговото месо”. Запитан с какви доказателства разполага, Бойко Рашков отговори, че “както се казва в литературата, следите остават”. И обяви, че до седмица ще внесе сигнал срещу Борисов в прокуратурата и ще му даде публичност.
В неделя по БНР вече беше на друга позиция. “Обмислям има ли смисъл да подавам сигнал до прокуратурата – или вие като медии да упражните функциите на обвинителна власт, като ви дам възможност да се запознаете с това, което пристига при мен ежедневно”, каза вицепремиерът, пояснявайки, че му е необходимо още малко време, за да реши как да реагира в този конкретен случай.
Основният довод на Рашков е, че прокуратурата се е превърнала в политическо оръжие на предишните управляващи и едва ли има смисъл да бъде сезирана за техни действия. Борисов “притежава” главния прокурор, който се обръща към него с “шефе”, каза вътрешният министър, добавяйки, че е известно кои две банки в България продават златни кюлчета и затова е редно прокуратурата да провери показаните на снимките от спалнята на Борисов.
Като меч или като следовател ще действа?
Когато обаче стане въпрос за това кой му е препоръчал началничката на кабинета Елена Фичерова, която не е познавал лично преди това, Рашков съвсем не е толкова словоохотлив. И пред Сашо Диков отново заяви, че “това няма значение, това са детайли”.
Както е известно, Фичерова е предложена за кандидат-депутат от листата на БНО (партията, с която формално “Българско лято” на Васил Божков се яви на изборите на 4 април), но е заличена по нейно желание. Освен това е сред учредителите на формацията на избягалия в Дубай хазартен бос, когото в ефира на “Eвроком” Рашков определи “като един бизнесмен, който, видите ли, окрал държавата, пък тя държавата си е окрадена от Комисията по хазарта”.
Самият Рашков казва, че „труден за решаване въпрос е политиците да не се изкушават да използват МВР за политически цели“. Той е и политик, и човек от системата. Като меч или като следовател ще действа сега?
Първо, да отбележа все пак, че съм изразил – публично и писмено – какво мисля за Бойко Борисов десетки, а вероятно и стотици пъти. Мнението ми е равномерно разположено в последните почти 20 години. Нямам какво да добавя, поне засега.
Второ: Румен Радев и Бойко Рашков са ми политически интересни и близки точно толкова, колкото са ми Бойко Борисов и Цветан Цветанов.
Все още ме вълнува какви ги върши моят народ.
И така, говори се все по-широко и по-свободно, че Бойко Борисов бил много лош, а можело да се окаже току-виж, че е и чудовище. Лъжел, крадял, грабел, насилвал… (Няма да крия, че като чух находчивия мутренски „лаф” за човешкото месо, първият, за когото си помислих, че му „пасва”, бе Бойко Борисов. Естествено някак се връзва с цялата му „пикантна” логорея.) Изобщо политическото и медийното ни пространство е пълно с думи като „ужасяващо”, „потресаващо”, „зловещо”…
Появиха се и се появяват разни умувания за Стокхолския синдром на българина, за ефекта на Дънинг-Крюгер при Бойко Борисов (прост, прост, ама с коскоджамити ефект Дънинг-Крюгер), за загадъчната нашенска психоверига Фройд – Живков – Борисов – Кобургготски… Накратко – опитваме се да си обясним нещата сложно, защото ние не сме прости като Бойко Борисов, въпреки че той твърди обратното.
Да го кажа директно – нищо няма да си обясним. Само шикалкавим. И напъните да шикалкавим ще продължат, понеже това е простоват, но надежден начин да избягаме от общата си отговорност.
Онова, за което дружно си мълчим, разбира се, е на повърхността. А то е да си отговорим колко и защо. Отговорим ли си, няма да ни безпокоят нито Борисов, нито Радев, нито Рашков, нито филанкишията утре и догодина.
Колко и защо?
Колко милиона пъти българи гласуваха през последните над 15 години за Бойко Борисов, за партията на Бойко Борисов и за угодниците по места на Бойко Борисов? Което в ГЕРБ-овия случай означава да гласуваш лично за Бойко Борисов. Колко милиона човекогласове подадоха за него българите на Бог ги знае колко и всякакви избори за тези над 15 години? 8 милиона, 10 милиона? Или 12? Или са повече? Колко процента средно от вменяемите българи гласуваха за сикаджия, бандит, лъжец, мошеник, измамник?
И защо? Защо го направиха? С какво ги привлече? Само защото е прост ли? Или защото е як? Защо ослепяха? Защо оглупяха? Да не би пък да е заради възможността да крадат, която той любезно им предостави? Да не би пък да е заради възможността да не им се търси отговорност за нищо? Да не би пък да е заради възможността всяка поцинкована кофа да може да се превърне за една чалгаджийска нощ в позлатен съд за изстудяване на френско шампанско? (Според нея, според кофата.)
А семействата им, родата, приятелите, които може и да не са гласували за яката проста „бащица”, но мълчаха и смятаха, че изобщо не е важно, и хич даже не им пукаше как гласуват бащите им, сестрите им, братовчедите им, приятелите им? Защо никой днес не се чувства отговорен за собствените си многократни избори – включително да не ти пука? Защо търсим отговорите в Стокхолм, Виена или при господата Дънинг-Крюгер?
Когато и ако българският народ се самозапита публично какви ги е вършил последните двайсетина години (стотици хиляди и милиони българи още го вършат), когато и ако пак публично произнесе присъдата си за собствените си политически избори, когато и ако мнозинството приеме тази самоприсъда, тогава вече бива да се кахърим коя дружина и кой войвода са подходящият ни избор да водят България към изход от батака ни.
През 2013, при управлението на БСП, Борисов заяви, че МВР и ДАНС „масово подслушват лидери на опозицията“. Осем години по-късно излезе информация, че през 2021 са били подслушвани 32 опозиционни политици. Какво следва?
Българската политика редовно бива разкаляна от скандали с незаконни подслушвания. Последствия няма. Виновни не се намират, така че до поръчителите не се стига. А каквато и информация да е събрана от спецслужбите, тя се приватизира за кланово-партийни нужди или частни интереси.
Историята се повтаря
Наскоро лидерът на ДСБ и бивш шеф на контраразузнаването ген. Атанас Атанасов обяви по БНР, че са подслушвани 32 опозиционни политици. И през февруари 2015 отново той обяви, че свързани с протестите граждани са подслушвани незаконно 300 дни.
В сегашния случай политици от „Има такъв народ“ (ИТН), „Демократична България“ (ДБ) и „Изправи се! Мутри вън!“ били слушани от МВР, ДАНС (контраразузнаването) и ГДБОП. А в операцията преди 6 години, според ген. Атанасов, са участвали МВР, ДАНС и Държавна агенция „Технически операции“ (ДАТО).
През декември 2013 година, при кабинета на БСП и ДПС с премиер Орешарски, лидерът на ГЕРБ Бойко Борисов публично заяви, че МВР и ДАНС „масово подслушват лидери на опозицията“. Осем месеца по-рано председателят на БСП Сергей Станишев подаде сигнал, че в първия кабинет „Борисов“ – при вътрешния министър Цветан Цветанов, са били подслушвани „магистрати, журналисти, бизнесмени и политици от опозицията“.
Кой когато му отърва, обвинява политическите си противници, че службите се използват за политически цели и рекет на бизнеса с цел преразпределение на пазари и активи.
Не оставки, а нови механизми за контрол
Заради новия скандал лидери на опозиционни партии – като Слави Трифонов на ИТН и съпредседателят на ДБ Христо Иванов – поискаха оставки. Иванов настоя и за бързи резултати от проверката на Софийска градска прокуратура, самосезирала се за случая. Нито призиви президентът да се намеси, нито настойчиви искания за пълно разследване не решават обаче системния проблем за ефективния надзор върху разузнавателните служби.
Те продължават да работят като в тоталитарния режим, когато бяха ключов елемент от контрола върху обществото и нарушаваха човешките права. Разликата е, че тогава бяха военизирани и го правеха в интерес на една управляваща партия, а в новите условия – не са с нашивки и работят за партията, която е на власт или по-скоро за нейната върхушка.
Чуждестранни анализатори нееднократно са отбелязвали трудностите при реформиране на спецслужбите в посттоталитарните източноевропейски държави – и поради общественото недоверие към институциите, и поради спецификата да работят тайно, за да бъдат ефективни.
Предизвикателство е да се организира и спазва балансът между отчетността на управляващите пред управляваните, както изисква демокрацията, и работата на службите. Следващият парламент следва да се заеме и с тази демократична отчетност, освен тази, която се обмисля за главния прокурор.
Какво и как работят службите
В една демократична държава работата на специалните служби е да подпомагат управляващите с информацията, която придобиват и анализират. Тя се използва за решения в областта на външната политика, за неутрализиране на външни и вътрешни заплахи за националната сигурност – ако службите, разбира се, са в състояние да направят адекватна оценка на риска.
Как така тогава службите не са предотвратили отравянето на оръжейния бизнесмен Емилиян Гебрев през 2015 в София и не са неутрализирали групата, предизвикала четири взрива във военни заводи и складове в България в периода 2011-2020? Прокуратурата разследва руска връзка между тях. Успели ли са службите задоволително да оценят заплахата за България от напрежението между Украйна и Русия и ситуацията в Черно море? Защото от действията на бившия вече премиер Борисов това не пролича.
Но дори и да предупреждават службите, има ли кой да ги чуе? Например в доклада си за 2019 година – точно преди да се разрази пандемията от Ковид-19, ДАНС са констатирали, че здравната система в България се превръща в една от основните заплахи за националната сигурност.
В доклада, изпратен и до тогавашния премиер Бойко Борисов, се посочва, че все повече българи отказват да се имунизират; невъзможност за превенция и лечение на детски и обществено значими заболявания; закъсняло и некачествено лечение; разнородни схеми за източване на НЗОК; дефицит на лекарства заради реекспорта им към други държави…
Стоп. Всички тези проблеми се изостриха по време на пандемията, но вероятно част от тях можеха да бъдат предотвратени, ако Бойко Борисов беше предприел действия заради изводите в доклада. Например да разпореди най-сетне да тръгне специализираната система за проследяване и анализ на лекарствените продукти (СЕСПА).
Преди време председателката на Българския фармацевтичен съюз проф. Асена Сербезова настоя за това. СЕСПА е трябвало да заработи още през февруари 2019 година, за да проследява количествата и пътя на внесени лекарства (включени в Позитивния лекарствен списък) и да ограничава износа им при установен дефицит. Не е станало.
Ако следващите управляващи не искат още кал на политическия терен, реформата на спецслужбите е неизбежна. Ще познаем, ако и те са решили да ги използват срещу политически противници и критични медии, в опит да ги неутрализират и контролират. Просто ще сменят ръководствата им.
Интервю на Диана Янкулова с Бойко Ноев и с Михаил Екимджиев в предаването „Неделя 150“
„Имам обосновани предположения да мисля, че под ръководството на главния прокурор България е давала фалшиви имена на руските агенти за издирване на Интерпол. Българската прокуратура саботира работата по разследването на чехите по взривовете в Чехия, които вероятно са свързани по някакъв начин с България“, каза пред БНР Бойко Ноев, бивш министър на отбраната, български посланик в НАТО.
По думите му под ръководството на Борисов и неговия антураж специалните служби са си затваряли очите за действията на Русия. И призова:
„Насърчавам честните хора в службите да не се колебаят и да говорят с новите си ръководители за извращенията и закононарушенията, извършвани от ръководствата им под ръководството на Бойко Борисов“.
„Справката на ДАНС, която ме цитира да казвам в БНР – да правя връзка между взривовете в Сопот през 2015 година с присъствието на руските агенти, е казано на 24 февруари 2019 година. По това време никой не предприема стъпки да разследва дали е вярно. Днес, след като гръмнаха историите в Чехия, българската прокуратура набързо излезе и каза, че има връзки между тези взривове. Отново умишлено представяйки на обществеността лъжлива информация, за да прикрие, не знам какво. Под външен съвет Гешев, преди това Цацаров, и Борисов прикриват дейността на руските служби в България“, допълни Ноев.
Според него на обществото се дължи отговор – дали службите са работили в защита на националните интереси и защо Борисов е приватизирал системата за национална сигурност, ликвидирал е Съвета по сигурността на Министерски съвет и „го е превърнал в лична спявка“.
С коментар по темата в предаването „Неделя 150“ се включи адвокатът правозащитник Михаил Екимджиев:
Михаил Екимджиев
„Когато в България гърмяха военни заводи и складове, знаехте ли какво правеха Цацаров и Гешев? Те провеждаха срещи с руския главен прокурор Юрий Чайка. Важно е да разберем какво са си говорили. Възможно е да е договорено бездействието на нашата прокуратурата и поставянето на чадър над тези руски агенти, които безнаказано взривяват, убиват, тровят“.
Екимджиев посочи, че при темата за подслушването е важно да се разбере как е извършвано то, защото „не е тайна, че службите подслушват абсолютно бандитски“.
Той цитира данни, че за 2020 година специализираните съдилища са издали 2798 разрешения за СРС, тоест по 14-15 на ден.
„Това е страшно много за мащабите на държавата ни и от гледна точка на предназначението на СРС“.
Бойко Ноев допълни, че „Гешев трябва да си ходи и новият парламент трябва да се съсредоточи върху това – махането на специализираните съдилища и прокуратури, като бухалка на извратената власт, махането на главния прокурор и въвеждането на нормалност“.
Интервюто с Бойко Ноев и с Михаил Екимджиев можете да чуете в звуковия файл.
Темата за силата на пропагандата е необятна като Русия и като онази мегаломания на нацистка Германия, която беше превърната от едно от най-цивилизованите места на планетата в антипод на цивилизацията от шайка изроди, овластена за едва 12 години от замаяния от национална обида германски народ.
Който подценява пропагандата в наши дни, също ще има да пати. Защото тази зараза не само не е преболедувана, но и мутира чрез мутрите на повикване с техните медийни бухалки у нас.
Нямам амбицията в кратък текст да обхвана дългата история на фалшивите новини. Не трактат и докторат, а упорит и колективен труд е нужен за противодействие на това оръжие за масово обезобразяване на истината в интерес на властолюбци с дълги позиции в икономиката и с къса памет за всеобщата покруса, която можем (отново) да платим при водещата се срещу истината война на пропагандния фронт.
Поради невъзможност да обхвана необятната тема ей така, на един дъх, ще дам малък пример. Сигурно изглежда незначителен и дори направо безобиден на фона на друга бомбастика. И все пак…
Работещата на пълни обороти пропаганда в защита на все по – трудно защитимия й господар Методиевич търси как да уязви противниците му. Не се спира пред нищо, дори и пред брутална порнография, стига да може да се докопа до съответните илюстрации.
Сега на мушката й излиза Кирил Петков (на снимката по-долу). Служебният министър на икономиката посегна на най-милото на господарите: големите мангизи, които са получили близки до бившата власт фирми под формата на кредити от банка, създадена с държавни пари да подпомага дребните и средните предприятия. Плячката обаче е била сервирана на Големите 8 фирми. Г -8 в български вариант.
Това е разкритието на Кирил Петков, което толкова вбесява поръчковата Пропаганда, че тя се чуди какво да му извади като компромат. Не й е лесно този път.
Да е бил член на БКП? Не, твърде е млад.
Нещо да има досие от онова време? Също няма как как.
Да е учил в СССР или поне в Русия?
Да е имал бизнес там или да е женен за руска шпионка? Не, не и не…
Амииии… учил е в Харвард. Я да му лепнем тогава един прякор Киро Харварда! И така с този злополучен прякор започват да го “компрометират” навързани помежду си медии. За тях и за простите им началници явно е компромат да си завършил Харвард.
По-голямо самопризнание за безсилие в обслужването на господарите си Пропагандата не можеше да направи. Тя се маскира на русофобка, на антикомунистка и на защитница на Родината от Изтока, но се издава като лепи отровен (в собствените й очи) етикет на българин, завършил един от няколкото най-престижни университети в света.
Да се опиташ да уязвиш някого на “Харвард” е признак за умствено безсилие и извънредна, умопомрачаваща злоба от страна хора, които не биха допуснали да мият стъпалата на въпросния университет.
Така Пропагандата брани своя прост вожд от Банкя, когото величае като “най-големия геополитик”, обиждайки на “Харвард”!
Не става дума за личността на министъра, когато не познавам, а за безсилието на прислугата на Методиевич да скалъпи нещо повече от бумерангов спрямо собственото празноглавие прякор.
„На 11 юли то ще се провали, но това няма да е голяма беда, ако скоро прати в музея един от мастодонтите на прехода.“
Крилатият лозунг на Ленин: „Преди да се обединим, трябва да се разграничим“ разкрива драмата на руската социалдемокрация в предреволюционните години. Парадоксално е, че повече от век по-късно българската левица, скъсала още преди три десетилетия с наследството на „ленинизма“, се намира в предписаното от Владимир Илич състояние на разединение. Ако до неотдавна то беше резултат предимно от междуличностни битки, днес отразява по-пълно обективните процеси в лявото пространство.
В краткия промеждутък след парламентарните избори на 4 април и предсрочния вот на 11 юли се появиха три много различни заявки за бъдещето на лявото и на България. Изборните резултати ще имат голямо значение за бъдещето на тези „проекти“.
В центъра на вниманието е инициативата на Корнелия Нинова за „широка лява коалиция“.
Въпреки пиар офанзивата около нея, коалиция няма. На бял свят се пръкна нещо, което не е „широко“, а левият му характер е силно под въпрос.
Столетницата се опита да се ребрандира с помощта на знакови лица от близкото й минало чрез подписване на двустранни споразумения. Старата коалиция „БСП за България“ вече е в съюз с произлязлото от нея АБВ на Първанов и Румен Петков, с бившия си кадър Георги Кадиев и с Движението на непартийните кандидати на бившия ляв атакист Минчо Христов. Не стана съвсем ясно дали по вина на Нинова или на Татяна Дончева „Движение 21“ няма да е част от начинанието.
То може да бъде разглеждано като отчаян ход на Нинова да отклони вниманието от своята вина и неподадена оставка след скандално слабото представяне на партията на 4 април. Тогава уж с претенции за най-сериозната алтернатива на ГЕРБ и със статута на най-голямата опозиционна партия БСП загуби почти половин милион гласа и финишира трета. Очевидно калкулациите на „Позитано 20“ не са аритметически, а по-скоро имиджови тип „Съединението прави силата“. И как би могло да бъде другояче, след като неотдавна АБВ взе под 15 хил. гласа, с 2 хил. по-малко от движението на Минчо Христов. Общият им резултат прави един процент.
„Не знам дали тази тъй наречена широка и лява коалиция ще донесе допълнителни гласове. По-скоро може да отблъсне гласове именно заради отношението – съществува нетърпимост към хората, които са предали идеята, партията“, анализира Велислава Дърева в интервю за пловдивското издание „Марица“. Това вещае краткосрочен живот на новото „обединение“. На всичкото отгоре последните дни в БСП върви истинско брожение. В Пловдив, Видин, Враца, Добрич и други градове социалистите масово си правят отводи от листите в знак на протест срещу спуснатите от Нинова водачи и едноличните решения в партията.
Задругата около лидера на БСП няма как да претендира и за укрепване, камо ли за възраждане на лявото,
защото политици като Първанов и Дончева са автори на българския вариант на тезата, че „няма ляво, няма дясно“. Тя нанесе пагубни щети на европейската социалдемокрация в условията на ускорена неолиберална глобализация и финансови кризи. А под ръководството на Нинова БСП направи рязък завой към консервативните ценности, без да направи сериозен опит да върне социалдемократическия облик на партията като преодолее неолибералното наследство от Станишев (плоския данък от 10%).
Преди изборите левият активист и анализатор Станислав Додов критикува БСП, че „не изглежда да признават на хората друго право, освен на труд“. В анализ за сайта „Барикада“, базиран на проучване на честотата на няколко ключови думи в предизборните програми, той установява видими дефицити в платформата на БСП. „Въпреки профила им на хипотетично социалистическа партия“, социалната справедливост е тема, която е слабо представена в нея.“
Според анализа единствено при „Изправи се! Мутри вън!“ „социалната справедливост може да бъде очертана като някаква тема“. Лидерът на тази формация – Мая Манолова, бивше знаково червено острие, не получи покана за коалиране от Нинова, защото отказва сътрудничество с БСП като „партия на статуквото“.
Коалицията на Манолова, въпреки умерено десния сегмент в нея в лицето на „Отровното трио“, вече има изграден имидж на бореща се за социална справедливост и граждански права.
Той е резултат не само от „наследството“ на Манолова като успешен омбудсман, но и в продължаващата й активна работа на терен из цялата страна за даване на гласност и в търсене на решения на конкретни остри проблеми на хората по места. Всъщност тя прави успешна авансова предизборна кампания в стил граждански активизъм. ИСМВ печели и от ореола на „партия на протеста“, докато БСП ще се запомни с противоречивото си отношение към антиправителствените демонстрации от миналата година.
В същото време в БСП вече никой не говори за „лява вълна“, както беше популярно в навечерието на вота през 2017 г. и каквито реплики се чуваха все още през тази зима. Думи като „демократичен социализъм“ пък, който все още присъстват в партийната програма, са табу за идеологически всеядното ръководство.
Ориентирът „демократичен социализъм“ е фундамент за новата идейно-политическа Платформа „Социализъм 21 век“, отворена и за леви симпатизанти. Тя е вик, засега доста самотен, за олевяване на партията. Групираните около Пирински, Дърева, Валери Жаблянов, Юри Асланов, Ана Пиринска и други вътрешнопартийни „опозиционери“ социалисти, обвиняват БСП, че през последните пет години „се е превърнала в част от компрометираното статукво“ и се стреми към „консервативен социализъм“ и „бизнес-ориентирана политика“.
Те искат БСП да започне реални действия срещу „социалната, икономическата и политическата криза на капитализма“. И констатират, че „партията не активизира широко демократично движение, което да се противопостави на систематичното и целенасочено рушене на демокрацията от неолибералните олигархични безчинства на антиконституционния модел „ГЕРБ-ДПС“.“
Обединението обаче е затапено. В листите няма негови представители.
Тепърва ще се види дали ще успее да създаде структури в страната. Успехът му зависи тъкмо от „отварянето“ на БСП към гражданското общество. Например към малките прогресивно леви НПО, издания и автономни групи извън партията, които имат добър експертен потенциал и реализират полезни инициативи, но критикуват остро или дори мразят сегашната соцпартия.
Вляво „млади и вече не толкова млади социалисти се сдружават в колективи извън БСП с ясната нагласа, че се борят срещу БСП като изразител на консервативни идеи и прокапиталистически политики“, пише в разясненията за „Компас за социалисти“. „Компасът“ е полезна съвместна инициатива на лявоалтернативното сп. dВерсия и сп. „Ново време“ – теоретичния орган на социалистите с главен редактор Георги Пирински. Това едно добро начало за евентуално по-дългосрочно сътрудничество, но нищо повече засега.
И докато новото ляво все още остава по-абстрактен идеен проект, на сцената неочаквано се заяви и дори ще участва на изборите носталгичното (или ретроградното – в зависимост от прочита) ляво.
Групираният около бившия премиер и лидер на БСП Жан Виденов „Ляв съюз за чиста и свята република“ е заявка за един вид комунистическа левица –
на фона на БСП, която все още претендира да е „социалистическа“, и твърде размитите контури на прогресивната левица.
Завръщането на политика четвърт век след като беше остракиран заради „Виденова зима“, не е чак толкова голяма изненада. Коалицията, на която той е обявен за „архитект“, ще се опита да запълни вакуума, оставен от БСП, отвърнала глава от най-пострадалите от прехода като експлоатира и носталгията по държавния социализъм. Да не забравяме, че „виденовистите“, както ги наричаха през 90-те години, мразят и перестроечния, и по-новия елит на БСП.
Първоначалните изказвания на бившия червен лидер звучат архаично и дори стряскащо. От малко публични изяви на коалицията правят впечатление силната антиолигархична и етатистка реторика, както и говоренето в стил „анти-Сорос“ и националистическия патос, характерен за късните години на живковизма. Виденов критикува „ролята на международния антидържавен капитал“ и онези, които „рушат класическата национална държава и средната класа“.
Той дори направи реверанс на диктатора Лукашенко, когото дава за пример как трябва да се борят цветните революции. „В изявлението си Жан изобщо не спомена думата социализъм“, алармира Дърева пред „Марица“. И обръща внимание на подценявания факт, че „в този т.нар. ляв съюз са милионер до милионера, капиталист до капиталиста!“.
Месец и половина преди изборите, българското ляво окончателно заприлича на орел, рак и щука. На 11 юли то ще се провали, но това няма да е голяма беда, ако скоро прати в музея един от мастодонтите на прехода – оная БСП, която получи от държавата квази монопола в лявото пространство. В противовес на предписанието на Ленин, то трябва да си остане разединено. И пречиствайки се, да търси своя образ и подобие в разнообразието и конкуренцията за гласовете на работниците, прекариата, пенсионерите, младите и малцинствените групи.
Обективното обединение около нашата обща история от времето на Самуил и по-късно не само ще допринесе да изпълним Договора за приятелство и добросъседство – то ще ни помогне да решим много от съвременните проблеми, които ни пречат да станем по-богати, по-свързани и по-европейски. С това заключение съпредседателят на Съвместната мултидисциплинарна експертна комисия по исторически и образователни въпроси между България и Северна Македония доц. Наум Кайчев отговаря на статия от македонските членове Огнен Вангелов и Любчо Ристески, с които те се противопоставят на изказани от него тези в публикуваната от „Дневник“ статия „За обединението около нашата обща история – цар Самуил erga omnes“.
Реакцията на Вангелов и Ристески, в резултат на която доц. Кайчев написа и предостави на „Дневник“ настоящата статия (македонският ѝ вариант е достъпен от миналата седмица на сайта на „Рес публика“), четете тук.
Членовете на Съвместната комисия по исторически и образователни въпроси от Р Северна Македония Огнен Вангелов и Любчо Ристески с текста „Обединение около „исторически истини“ или около различия?“ се опитват да дадат отговор на моята публикация „За обединението около нашата общата история – цар Самуил erga omnes„.
В този първи текст, нека да припомня, дадох многобройни примери, че освен изворите, също и съвременната авторитетна византинистика във Великобритания и САЩ, както и на Балканите – в Хърватия, Сърбия, Албания, Косово, включително и албанските историци от Северна Македония, разглежда държавата на цар Самуил по сходен начин – като Българско царство.
Също така разказах, че много пъти сме питали колегите от Скопие да приведат поне един извор, доказващ, че Самуил е някакъв небългарски „славянски“ или пък „македонски“ цар, но отговор нямаше. О. Вангелов и Л. Ристески имаха възможност да отговорят публично в текста си, а също и на 13-тата среща на Съвместната историческа комисия, която имахме на 22 и 23 април 2021 г. Те отново не бяха в състояние да го направят. Не се изненадваме, тъй като в науката не са известни исторически извори, които да подкрепят техните две тези.
За българската народност по времето на Самуил
Двамата съавтори вместо това прибягват до друг метод – да разсъждават за несъществуваща теза в моя текст: „десетвековната етнична хомогенизация“ на българите в Македония. Ние сме посочвали в разговорите си в Комисията много доказателства, че средновековната славянска българска народност действително се създава и развива след ІХ-Х век на териториите на Българското царство, включително и в голяма част от днешна географска Македония (макар да не сме споменавали никога за „десетвековна хомогенизираност“), но не това е темата на статията ми.
Тук ще се огранича да дам кратко пояснение, а предполагам при нужда колеги специалисти-медиевисти биха предложили още по-детайлна информация по този въпрос.
Двамата съавтори не са историци – единият политолог, а другият антрополог, и това личи от предложения на вниманието ни блог. Така например, те наричат книгите, които проф. Момчил Методиев предостави на членовете на Комисията, именно като „извори“ (исторически свидетелства, написани или произлизащи от разглежданата епоха, в случая от Х-ХІІ в.) – а всъщност става въпрос за вторични исторически изследвания (по-късни, а в случая съвременни научни проучвания, които използват и анализират изворите; без извори историческите изследвания и науката история не могат да съществуват), като споменатите в първия текст монографии на Пол Стивънсън, Кетрин Холмс, Антъни Калделис и други.
Те самоуверено заявяват: „нито една от библиографските единици от списъка на г-н Методиев няма такива категорични твърдения, нито пък тези извори се занимават с такива въпроси. Тъкмо фактът, че тези извори НЕ се занимават с въпроси на „трайната етнична хомогенизация“ на един български народ на пространствата на днешните България и Македония е сърцевината на несъгласието между македонския и българския дял от Комисията“.
Достатъчно е да отворим предоставената ни от проф. Методиев „The Cambridge History of the Byzantine Empire“ и ще видим, че точно обратното, наличието на средновековния славянски български етнос на обширни географски пространства на Балканите е всеобщо приетo от световната византинистика – терминът „българи“ се употребява десетки пъти, като например, за да се поясниq че византийците към първата трета на Х в. считали българите за варвари (с. 508).
Срещаме същия етноним и при анализа на държавата на интересуващия ни владетел, като например в следния пасаж: „Самуил можел да се надява чрез такива имперски мерки [пренасянето на мощите на Св. Ахил от Лариса в Преспа] да спечели приемане и дори преданост сред своите поданници от различен състав: българи, власи, албанци, арменци и гърци“ (с. 526).
Тук ще напомня нещо, което е добре известно на професионалните историци, но не е много познато за по-широката общественост. Терминът „македонци“ в Кембриджката история се употребява само шест пъти, защото през Средновековието на Балканите той означава основно представителите на византийската Македонска династия (867-1056) и жителите на византийската тема (провинция) Македония, откъдето те произлизат.
Тази тема е била разположена в днешна Тракия около Одрин и на запад от него. Мнозинството от тези македонци, тоест от населението на темата Македония, етнополитически са византийци (ромеи) и говорят предимно гръцки език.
Георгий Острогорски и неговият авнойски югославски компромис с цар Самуил
Вместо да приведат съответен извор или пък днешно авторитетно изследване, двамата съавтори се позовават на Г. Острогорски (1902-1976), за да аргументират своята теза, че „състоянието с изворите е такова, че не позволява окончателни и твърди заключения“ за средновековния владетел.
Той е единственият цитиран от тях историк по въпроса за Самуил, което налага кратки пояснения. Г. Острогорски е от руски белоемигрантски произход и е немски възпитаник, но още като млад учен през 1933 г. се преселва в Югославия и отстава там докрая на живота си през 1976 г. Намерил добър прием както в кралска, така и после в авнойска (т.е. федерална комунистическа; от АВНОЮ, органът, който през 1943 г. я провъзгласява) Титова Югославия, той става професор по византийска история на Белградския университет и доживотен директор на основания от самия него Византолошки институт на САНУ.
Независимо от своя произход и несъмнени научни качества, проф. Острогорски е глава на югославската византинистика, което се отразява на неговото третиране на държавата на цар Самуил, която сама по себе си е периферен проблем в научните му интереси.
Все пак в първото немско издание от 1940 г. на своята „История на византийската държава“ той пояснява, че „държавно и църковно то (царството на Самуил) се съединявало с царството на Симеон и Петър; както от своите създатели, така и от византийците, то се възприемало просто като Българско царство…“ (с. 213). Това коректно обяснение е запазено и в следващите издания, независимо от конюнктурата.
Двамата съавтори цитират руската версия, която е превод на третото немско издание от 1962 г., дописано във време, което политически се доминира от Йосип Броз Тито, Александар Ранкович и Лазар Колишевски. Именно тогава Г. Острогорски повторно ревизира своето първо издание и го „допълва“ с новото твърдение, че ставало въпрос за „македонска държава“, която се отличавала от предишната българска държава (с. 378).
Да обобщим: завръщането към югославската историография за Македония от петдесетте и шестдесетте години на ХХ век е пътешествие в миналото, което може да доведе до тежки колизии не само с изворите, но и с цялата световна историография.
Също така, необходимо е да уточним, че предоставеният от проф. Методиев списък умишлено включваше само чужди автори, чиито изследвания са издадени от авторитетни англоезични издателства през последните 30 години. Причина за това беше прокарваната от някои колеги от Р Северна Македония теза за „остарял“ или дори „примордиален“ подход от страна на историците от България към темата за държавата на цар Самуил. Затова съзнателно списъкът не включва както български автори, така и чужди автори, работили по времето на Георгий Острогорски или преди него.
Особено силно впечатление прави, че в съвременната литература дори не се издига идеята за Самуил като небългарски „славянски“ или пък „македонски“ цар, което е показател за екзотичността на тази хипотеза, макар от дискусиите за етническия състав на държавата да е видно, че тя се познава.
Има ли достатъчно извори за Самуил?
Двамата съавтори считат, че за държавата на Самуил нямало достатъчно извори, а това приписват това на „кажи речи всяка“ от книгите, предоставени от проф. Методиев. Всъщност никое от тези заглавия не посочва това конкретно за цар Самуил.
Някои от византинистите – като Антъни Калделис в цитираната книга Romanland: Ethnicity and Empire in Byzantium, пишат точно обратното – „проблемът за етничността е обилно засвидетелстван в първичните извори, но рядко е обсъждан в науката за Византия“ (с. XI). Други изследователи като Катрин Холмс отбелязват, че проблемът с фрагментарната изворова база за Византия е характерен за цялата история на Европа от Ранното Средновековие (с. 7).
Както всички историци, и ние бихме желали да разполагаме с повече източници, но все пак за Самуил и неговата държава има достатъчно запазени първични извори.
Без да навлизаме в допълнителни подробности, ще посочим само няколко от тях – Битолската плоча на цар Йоан Владислав от 1015 г. , изложена в музея в Битоля, в която племенникът на Самуил се самоименува „самодържец български“ и „българин родом“, обновил крепостта Битоля „за убежище и за спасение и за живота на българите“.
Неговият съвременник – арабският християнски историк Яхия Антиохийски описва подробно войната на византийския император Василий ІІ с държавата, ръководена от комитопулите: „Цар Василий срещнал българите и ги обърнал в бягство. Взел в плен техния цар и го върнал в тъмницата, откъдето бил избягал. Спасил се комитопул, началникът на войската му, и управлявал Българското царство“.
Самият император Василий ІІ в своя грамота от ок. 1019 г. свидетелствува с удоволствие, че „ромейската държава се разшири и държавата на българите мина под един ярем с нея“. Съществуват многобройни подобни свидетелства. Повечето от тях бяха събрани в специален том от покойната проф. В. Тъпкова-Заимова, който наскоро бе преведен на английски език.
Историците определят чертите на държавата на Самуил не само въз основа на нейното наименование. Както ни обърна внимание колегата специалист Георги Николов, автор на книги за Самуил и председател на Македонския научен институт, византийските извори свидетелстват за „кавханите“ Дометиан и Теодор при сина на Самуил цар Гаврил Радомир, а такава титла и длъжност на Балканите има само в първата българска средновековна държава.
Така ако за О. Вангелов и Л. Ристески българският характер на държавата на цар Самуил и неговите наследници са „готови тези, които в по-голяма или по-малка степен са спорни“, то поради наличието на многобройните запазени доказателства това е общоприето доминиращо становище на цялата съвременна световна медиевистика.
За прецизното боравене с термините от методиката за преподаване на история
Двамата съвтори продължават да изтъкват на преден план „мултиперспективността“, при което те не я дефинират, а си я представят своеволно, като включване на днешни държавнополитически перспективи към миналото, по-конкретно към цар Самуил, камуфлирани зад общи пожелания за „включване на всички по-значими теоретични становища в историографиите в световен мащаб“ (при това се забравя, че теоретичните световни историографски подходи трудно се преподават в университетите, а какво остава за средното училище).
Мултиперспективният подход съвсем не е представяне на дадено явление от различни днешни историографски политически гледни точки. Той е част от методиката на преподаването на историята. Според вече цитираната дефиниция, той е „мултиперспективността е форма на представяне на историята в класната стая, при която историческият факт се представя от най-малко две различни перспективи на участващи или въвлечени съвременници, които имат различни социални позиции и интереси“.
Перспективите са именно на агентите, на участващите в тогавашните исторически процеси, а не на днешните историци и държави. Затова почти всички методически материали за мултиперспективността подчертават, че тя преди всичко изисква работа със съответните извори.
Противно на произволните обвинения на двамата съавтори ние насърчаваме критическото мислене на учениците и многообразното възприемане на историята и именно затова предлагаме да се включат извори, по възможност в оригинал, в учебните материали. Така можем да се опитаме да достигнем до гледната точка на някои различни социални актьори от времето на Самуил. Работата с източниците помага на въображението и критическото мислене на учениците, и е далеч от описвания „авторитарен“ и „ригиден“ процес.
За съжаление, противопоставяйки се на достиженията на световната историческа наука, включително на всички съвременни историографии в нашия регион и на албанските историци от държавата, подходът на двамата колеги от Северна Македония се опитва да подчертае различното, да прокарва граници и разделения, така както беше правено през периода след 1945 г., в едно вече друго време.
Обратното, европейската идея е основана на преодоляване на противопоставянията от миналото, на изтъкване на общото и обединяващото. Никой днес няма ексклузивитет върху държавата на княз Борис Покръстител и Св. Климент Охридски, на цар Симеон и Св. Наум Охридски, на цар Самуил и Йоан Дебърски, върху нейните традиции, запазени частично и от самия византийски император Василий ІІ.
Обективното обединение около нашата обща история от времето на Самуил и по-късно не само ще допринесе да изпълним Договора за приятелство и добросъседство – то ще ни помогне да решим много от съвременните проблеми, които ни пречат да станем по-богати, по-свързани и по-европейски.
Служебният министър Бойко Рашков се ангажира с цитат на анонимен свидетел, според когото премиерът Методиевич го е заплашвал да го сготви. В буквалния смисъл. И да го сервира на децата му, които няма да знаят какво месо ядат.
Няма как да зна(е)м доколко този сценарий за филм на ужасите е автентичен. Разказва го пред публиката обаче самият вътрешен министър. Това е ангажимент с много висок залог. Защото може да струва скъпо на разказвача и всичко, свързано с образа на служебното правителство, ако обвинението не бъде доказано.
Методиевич, който напоследък твърдо си е избрал анонимен младежки фон за монологичните си послания и реакции към широката аудитория, вече се надсмя сред млади активисти над изреченото от Бойко Рашков. Иронизира, че могат да му вменят как е изял човек. На филета.
Този сблъсък е зареден с острота, каквато не сме виждали от времето на реалната крайна конфронтация, когато антикомунисти правеха разкрития за престъпленията на комунизма, а (бившите?) комунисти ги наричаха презрително “хлебарки”, определяйки антикомунизма им като “пещерен”. Видният другар Филип Боков се разписа в историята на тази конфронтация с предизвикателството, че БСП ще поеме вината само с мезета. Стана за мезе, но се оказа …прав.
Здраво замезиха с трупа на социализма им хиените и лешоядите на прехода, покровителствани от двуглавия орел от Москва.
Не, възмездие нямаше. А сега? Дали ще има този път?
Цели 4 милиарда бяха ограбени от една банка пред очите на всички – рекорд за всички времена в историята на кражбите не само за България. Защото калкулацията на тази сума, ако се насложи пропорционално като процент от българския БВП, би се равнявала на стотици милиарди в Съединените щати или в друга богата държава. Макар и драстичен, този случай е само една от илюстрациите за престъпния характер на досегашното управление, “допуснало” тази нагла безнаказаност.
В картината на Франциско Гоя зловещо е пресъздаден гръцкият мит за Кронос, прекръстен от римляните на Сатурн, титан, който изяжда децата си защото Уран му предсказал, че ще го свалят от власт. Но чудовището не успяло да погълне всичките си синове. Съпругата му Рея успяла да скрие малкия Зевс и вместо него му дала да изяде камък.
Далеч съм от надеждата на нашия политически Олимп да се появи някой нашенски Зевс, а камъни на Методиевич досега никой не е пробутал.
И все пак обвинението срещу всевластния ни доскоро едноличен управител на територията България е твърде сериозно, за да бъде оставено без последици.
Колегата Огнян Стефанов пише по този повод за деградацията на Методиевич. Не съм съгласен. Не може да деградира някой, който е нахлул в политиката от подземния свят на застрахователния и охранителния бизнес в условията на деградиралия до див капитализъм някогашен социализъм.
кафенето 
