Пак е Великден

Игор Марковски

Едно приятелско семейство били влюбени от ученическата скамейка и се оженили месец след завършването на гимназията, а след 6 месеца тя родила близнаци, когато била само на 18.

Дванадесет години по късно се появила и дъщерята…

Той бил предприемач, имал няколко фирми, които неотлъчно следвали принципите на почтеност и имали много клиенти. В онези години на възкръсване на капитали и ценности произвеждал благини за хората…
…..
Видях ги в „Александър Невски“ по време на литургията. Беше Великден. Уговорихме се да обядваме в близките дни.

По време на кафето той, някак си с усмивка при това, успя да ми каже колко е разочарован от непрекъснатия рекет на който е подложен и как не искат да му върнат данъка за добавена стойност и как умело го притискат разни субекти с бели якички, очевидно пратени от някого…

Не спестяваше критиките си на глас…

За 4-5 години беше чест „гост“ в някое и друго тв предаване – показваха го предимно като грешник…
….
Звънна неочаквано и помоли да обядваме семейно.

По време на този обяд разбрахме две новини:

  • Тя е отново бременна. „На стари години“ казваше с изключителна топла усмивка, а той добавяше – въпреки, че всеки момент чакаме внуци от момчетата…
  • Втората новина беше шокираща – напускаха България. Бяха обезверени. Разпродали цялата покъщнина. Всеки един спомен, стол, плевнята към селската къща и куп ненужни вещи. Останал един таван, който имал отделен нотариален акт и който приютил един очукан велосипед и стотина дискове с музика…

„Ти нали обичаш музиката, ето ти ключ от тавана, отиди и ги вземи….“

Не казаха къде заминават. И не искаха да кажат. Отрязаха пъпната връв с Отечеството…

  • Някой ден ще се намерим, светът е малък…
    …..
    …..
    Напразно го търсих в Лицевата Книга (както обичам да казвам на facebook), питах общи приятели, писах му мейл – уви – нито следа….
    …..
    И получих картичка преди две години. С три думи написани:

„Ще те намеря!“
…..
Беше отново Великден. Непознат номер от далечна земя разлюля тишината. Каза тихо „Здрасти“…
…..
Купили си къща в едно малко градче, почти село, на скалата, но с чудна гледка към морската шир, всъщност това не било море, а океан. Близнаците живеели далеч от тях, намерили си работа на един остров, дъщерята учела в Париж, имала си приятел, май и там сватба ще има, а те отглеждали близначки, да точно така, тя родила близначки (нали помните „На стари години!“).

Избрали това малко градче, почти село, защото имало училище в което идвали и от другите малки градчета (почти села) наоколо. Той се договорил с директора на училището и направил козметичен ремонт – сменил всичките 121 прозорци за негова сметка – сложил цветни дограми – бели, червени, жълти, зелени, каквито цветове се сетите – такива. Кметът бил изненадан, а всички били очаровани. Живеели тихо, скромно и се справяли с живота…

Един ден отишли при кмета с молба – дали може да им съдейства да осиновят дете – така и така били огромна фамилия, защо да не отгледат още едно. Процедурата не била лесна, но те не се отказали… Осем месеца по-късно в тяхното семейство дошло още едно тригодишно момче.

Първата вечер то заспало в ъгъла на стаята, а не на леглото, като се покрило с юргана, който треперел от неговите страхове…

След няколко дни пощальонът им връчил голям плик, вързан с конец и червен восъчен печат.

Президентът на Републиката им написал кратко писмо. На ръка, не на компютър. Така и така – благодаря Ви, че ще дадете семейство и живот на още едно самотно дете. Ваш … и подпис…
….
Всеки последен петък в градчето, дето приличало на село, местните рибари предлагали прясната риба, която изваждали същата сутрин. Съпругата на моя приятел винаги ходила на този рибен пазар. Седмицата след като осиновили детето тя пак била там, за да купи прясна риба. Избрала две риби, попитала колко струват, а рибарят казал – От днес Вие и Вашето семейство, уважаема мадам Р. няма да плащате за рибите – това е от нас с благодарност…
….
След малко повече от половин година звъннал телефонът на моя приятел. Кметът развълнуван му казал:

  • Президентът обикаля страната. Звъннаха от кабинета му и попитаха дали имаш нещо против, ако утре се отбие и дойде да ви види?
    ….
    На другия ден дошли две коли – ни повече ни по-малко – нямало кортеж, нямало охрана, не минал три пъти хеликоптер, нито пък предишната нощ асфалтирали централната улица – и в къщата на моите приятели дошъл Президентът на Републиката.
  • Имате ли нужда от нещо? – това попитал той, а моят приятел, с присъщото си чувства за хумор, отговорил:
  • Не, а Вие?

Всички се разсмели…

Не си направили снимка за спомен. Нито пък селфи. През цялото време момченцето седяло в скута на майка си и я стискало за ръката…
….
Пак е Великден.

Един българин, чужденец в собствената си страна, но свободен по дух и останал Човек, създал дом в близост до морската шир. В България оставил страховете и онази тиха ненавист към управниците и рекетьорите…

А един Президент сигурно си е извадил поуки от една случайна среща и е бил щастлив, че има поданици, които имат сърца, без значение каква е кръвта във вените им….
…..
Възкресявам този спомен и тази история защото вярвам, че кръвта вода не става!
…..
Игор Марковски
Събота, 01 Май, 01:45ч

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s