В никоя друга страна от ЕС няма толкова много непълнолетни майки, колкото в Румъния и България. Но и в двете страни часовете по сексуална просвета в училищата са изключително непопулярни.
Рифеа Станеску ражда първото си дете, когато е едва на 12. Дъщеря ѝ Мария пък става майка на 11. Така само 23-годишна Рифеа се превръща в най-младата баба в Европа, разказва „Райнише Пост“. „Радвам се, че съм негова баба. Но си пожелавах друго за Мария – и за мен самата“, признава Рифеа в едно интервю.
България и Румъния – първенци по млади майки
По данни на Евростат България и Румъния са държавите с най-висок процент на непълнолетни майки в Европейския съюз. 12,5% от всички раждания на първо дете през 2017 година в България са на жени под 20-годишна възраст.
В Румъния стойността е малко по-ниска – 12,1%. Средно за ЕС тийнейджърките–майки са едва 4% от всички родилки. В Дания, Италия, Словения, Нидерландия, Люксембург и Швеция те са дори под два процента.
Всяка четвърта майка под 18-годишна възраст в ЕС е румънка. 83 процента от младите майки в Румъния преустановяват образованието си по време на бременността или след раждането. И в случая съвсем не става въпрос само за представителки на ромското малцинство.
Всеки четвърти румънски тийнейджър се е заразявал с болест, предавана по полов път, е цитиран да казва депутатът Стефан Паларие от Съюз за спасение на Румъния. “Това не е уличен проблем или проблем на бедните, а засяга цялото младо поколение на Румъния“, допълва той.
Против часовете по сексуална просвета
Липсата на сексуално образование в Румъния е познат проблем. Но идеята на президента Клаус Йоханис да бъдат въведени такива часове в училищата среща сериозна съпротива. Часовете по сексуална просвета са “атака срещу невинността на нашите деца“ и водят до преждевременно започване на полов живот, твърдят от румънската православна църква.
Децата трябва да бъдат пазени, смятат и от популистката партия „Алианс за обединението на румънците“. Социалистите, консервативното крило в управляващата Национална либерална партия, както и Партията на унгарското малцинство също се обявиха срещу сексуалната просвета. Така инициативата беше саботирана.
Отговорната комисия в парламента подготви законопроект, в който се говори за здравна, вместо за сексуална просвета, която може да се провежда с разрешението на родителите. Президентът обаче подаде конституционната жалба срещу законопроекта, защото в него нито се споменава, че целта е предотвратяване на нежеланата бременност и предаването на болести по полов път, нито става ясно колко често тези занятия ще се провеждат.
Конституционният съд отхвърли жалбата на президента миналия септември. Оттогава в парламентарните комисии продължават да се водят остри, но безрезултатни полемики по темата.
Децата – жертва на политическия опортюнизъм
Румънският вицепремиер Дан Барна предупреди, че ако за провеждане на сексуална просвета се изисква разрешението на родителите, то надали ще стигне до децата, които действително се нуждаят от него. Вместо това той се застъпва за правото на родителите да се откажат от занятията.
“Тези, които все още искат да живеят в Средновековието, могат да го направят. Но не може да става така, че децата да нямат право на сексуална просвета и тя да е грижа единствено на родителите, които се грижат за децата си”, смята той.
И докато от Съюза за спасение на Румъния се борят за повече просвета в училищата, техните коалиционните партньори от Националната либерална партия и Демократичния съюз на унгарците в Румъния имат резерви.
Те се опасяват да не разочароват своите консервативни избиратели. “Не знам в какъв свят живеят румънските парламентаристи, но всяка година 15 хиляди момичета биват изхвърляни към периферията на обществото заради невежество и липса на достатъчно знания”, казва в тази връзка социологът Гелу Думиница.
Дияна Боева е учител по български език и литература, написала е и две книги. Тя е автор на „Дневник“ – коментира проблемите в училищното образование. За края на учебната година публикуваме нейни ескизи, в които отново се докосваме до абсурдите в българското училище.
Наричам го „чичо Орлин“, не е чичо, мой колега е от преди. Нямаше как да му стигнат парите в учителската професия и тръгна да обикаля моретата – стана моряк. В дома си в малко добруджанско крайморско село има предмети от цял свят. Иначе е завършил философия и психология в СУ „Св. Климент Охридски“.
Селата на север не са точно на морето, за разлика от румънските от другата страна на границата. Така е устроен тукашният човек, знае, че там, където започва морето, хляб няма за него. Чичо Орлин си купи къща в едно подобно малко селце, на няколко километра от морето. Гледах схлупената керемидка с отделно голямо помещение и се чудех какво точно иска да прави. От края на просторния двор започва гората на селото. Това е впечатляващо.
Очите на моя колега по философия винаги горят.
Преди време се наложи да замине да работи в метрото в Лондон, за да осъществи мечтата си да живее на ръба на гората, и да оправи къщата си. В Лондон се срещаше с друг общ колега, който стана преводач в една европейка централа. Обикаляха наляво-надясно и мечтаеха да се върнат в малкото селце със семействата си, където и двамата имат дом. А порасналите им деца да им идват на гости.
Просторното помещение Орлин превърна в трапезария. Понеже е едър човек – там всичко е голямо и дървено: канапето, столовете, одърът, масата за билярд. Направи и пристройка към тавана в огромната стая, където има ниша с легла. Шкуреше и лакираше вратите втора употреба, после ги поставяше по местата им. Последния път като се видяха с мъжа ми е дялкал камъни. Не го искали за възпитател, нито за учител, нито за пазач. Нещо не се е помолил достатъчно на местните деребеи, които владеят малкото работни места в околността. Обаждах се тук, обаждах се там – никой не иска да го приеме на среща дори. И дялка камъни морякът – на километър от морето.
***
Т.е. само първата буква на името на майка на дете с аутизъм, което вече порасна. Жената трудно си намира място за учителка. Работи една година в малко село като възпитател в занималня. На другата година директорът я вика, й и казва:
– Искам да ми се обади началникът за твоето място.
– Кой началник? – отвръща Т.
– Големият – казва директорът.
Чуди се Т. какво да прави. Сеща се, че тогавашният началник на РУО е неин бивш колега. Моли го да й помогне.
Директорът я вика отново:
– Началникът ми се обади.
– И? – казва Т.
– Искам по-големият началник да ми се обади.
Оказва се, че чака да му се обади народен представител, за да я назначи пак като възпитател на село.
***
Моята история. По време на учителската стачка получих прищипване на нерв в кръста. Предполагам, че е от танците, на които ходех някога. Наложи ми се да посетя болницата, усетих, че скоро няма да мога да вървя. Пътьом минах да си взема последната заплата от старото училище и да оправя някакви документи.
Пулсиращата болка тръгваше към десния ми крак и гърба ми. Нервът учестяваше пулса ми. Най-ужасното беше, че вече чувствах болка в глезена, вероятно си въобразявах, но и в китките на ръцете.
Някой ме забеляза как вървя по улиците като пребито коте и на момента подаде сигнал до инспектората, че не съм в училището по време на стачка, както е по закон. Наложи се в изпитателен срок да пиша обяснение къде съм била, защото такова обяснение се изиска от моя директор.
Инспекторите пристигнали в училище и искали да видят тетрадката, в която се отбелязва излизанията на всички ни. Не видели името ми. Там си беше, чинно записано, само дето не знаеха фамилията ми.
Към писменото си обяснение приложих рентгенова снимка. По погрешка на снимката се вижда копчето от жилетката ми, попаднало случайно в последния момент… срещу лъчите.
България пасува в ЕС когато става дума да се накаже Унгария на Орбан за уникалния му в рамките на организацията закон срещу ЛГБТ хората. Съответно България, чрез своя президент Радев, (ако са верни информациите на гербаджийските медии) се натиска за среща на ЕС с Путин.
Има ли връзка между п(а)суването по въпроса за “обратните” и натискането в скута на Путин?
Има и още как. За пазители на “традиционното семейство”, за каквито се обявяват гонителите на хората с нетрадиционна ориентация у нас, се обявяват приблизително толкова много нашенци, колкото са и онези, мразещи сънародниците си поради цвета на кожата им, но изтъкващи за това всякакви други причини да се гордеят със своята традиционност. Говорим за едно и също мнозинство и неговото отношение към малцинствата, ако използваме термина от времето на презрелия социализъм.
Омразата към “обратните” беше официална политика в НРБ със съответните съдебни процеси, затвор и публичен линч в най-буквалния смисъл срещу “заловени” в градските тоалетни нещастно откроени или заподозрени като пе…, абе знаете какви. Биеха ги доброволци и ги хвърляха за забавление в езерото “Ариана”.
Доброволците се наричаха отрядници, верен отряд на Партията. Официалното им призвание по заръка на властта беше да поддържат реда. Защото да бият и линчуват в рамките на глутницата си беше в реда на нещата в онази държава, която поощряваше разправата с различните хора.
Как този манталитет не само се пренесе, но и избуя в днешната уж правова, уж демократична, уж европейска България? Ами така. Не си е тръгвал. За кратко беше срамно да си го показваш на публични места, както и любовта към съветските паметници, които за около три години след началото на промените бяха пременени в шарени графити във всички цветове на дъгата като знаме на ЛБГТ.
Нашенците обичат да мразят по руски образец – защото в Русия хомофобията е узаконена и Москва се самоизтъква като световен лидер в тази измислена борба, нещо като водеща сила в Интернационала по времето на СССР. И не е вярно, че в многонационална Русия били толерантни към различните националности.
Фамозната пратеничка на “Комсомолская газета” Даря Асламова, твърде представителна за съвременната руска простащина, ми потвърди категорично циганомразието си, когато й обясних, че не желая да й давам интервю, споменавайки как илюстрира статиите си с роми на бунището като обобщаваща картина за това как изглежда днешна Европейска България (защото във вчерашната съветска България нямаше нито бунища, нито ровещи там роми, нали!?).
НА СНИМКАТА: Ето така Даря Асламова представя България пред читателите на тиражния посткомунистически таблоид “Комсомолская газета”
Как ли щеше да се развие разговорът ми с Асламова, ако не бързах да й затворя телефона (защото устата й няма как, фанатиците не разбират от аргументи) и бяхме коментирали темата за “еврогейска Европа” и нейните български измерения?
Най-вероятно щеше и тази “приказка” да протече в духа на омразата от нейна страна и напълно политкоректно по мерките на руската хомофобия, която изисква безпрекословна хетеросексуалност от поданиците на Путин. Самата Асланова обича да се демонстрира в този дух в социалните мрежи.
НА СНИМКАТА: А така Асламова представя себе си в съответната предизвикателна поза, “облекло” и на подходящ фон
За съжаление не сме в европейския отбор, а в евразийския по този неформален показател. А съжалението ми е свързано с факта, че деградираме, вместо да ставаме по-толерантни, каквито бяхме в началото на 90-те години на миналия век в желанието си да бъдем като европейците.
Това говори много за успеха на управляващите да си внесем колкото се може повече руско влияние, след което да се правим, че се борим с него, за да умилостивим богатите си западни партньори да отпуснат някой и други милиард за крадене.
Само едно не ми е ясно: как до подобно нещо се стигна в европейска Унгария, която по времето на комунизма се смяташе за най-отворена към Европа по своя манталитет и най-разкрепостена в сексуално отношение дестинация сред бившите съветски европейски колонии.
Не случайно тъкмо в Унгария, която беше и първата паднала крепост на комунизма през лятото на 1989 година, позволила масово преселение на туристи от ГДР в лелеяния от тях капиталистически съседен свят, процъфтя порнографската индустрия както никъде другаде в Източна и Централна Европа. Дали все още е така, не знам.
НА СНИМКАТА: Италианската порнозвезда и депутат Чичолина изпраща съветските танкове на тръгване от Унгария след краха на комунизма там
Фактът, че Орбан обича да прави напук на Брюксел не ми е достатъчен да проумея как свободните по дух унгарци се оказаха впримчени в подкрепата си за един режим, който става все по-мракобесен.
Има тук един специалст по Орбан и орбанизацията на Унгария, който дори написа възторжена книга за своя кумир, но до неговите услуги не желая да прибягвам. Знам как ще обясни феномена с превръщането на Унгария в европейски анклав на хомофобията – ще изтъкне всичко друго, само не и руската подражателска връзка, която по никакъв начин не “забелязва” и когато стане дума за неговото политическо божество у нас Методиевич.
А на онези, които ще се опитат да ме уязвят като поборник за правата на “обратните” и ромите ще отговоря предварително (защото няма да влизам в спор с безспорни простаци), че отношението към различните и по-слабите е въпрос на цивилизованост, а не на ориентация е етнически предпочитания. Точно както отношението към възрастните хора, на които иначе държавата и политиците се подмазват грозно с предизборна цел просто защото са много, дори прекалено много за застаряващия демографски пейзаж в България.
Пък и възрастен човек е обречен да стане всеки, който доживее до съответните години, та и за най – яростния расист и хомофоб е лесно да си представи, че и него го чака същото. Докато гордият със своята хетерозаслуга пред Родината е малко вероятно да бъде сполетян от съдбата на различните от него, а цветът на кожата му се променя към по-тъмни багри само на плажа или на къра. Така че му дреме на къра за онези, които псува на педал или циганин.
Всички, които са правили „бизнес“ с Пеевски, попадат под съмнение за участие в корупционни схеми. Това не може да бъде заличено с евтини фрази. Пожарът на санкциите рано или късно ще подпали и тяхната черга.
Да му дожалее на човек за Делян Пеевски! Протестите през 2013 срещу избора му за председател на ДАНС го превърнаха за мнозина в аватар на българското задкулисие. След като олигархът бе санкциониран по глобалния закон „Магнитски” през юни 2021, лидерът на ДПС Мустафа Карадайъ се „дистанцира” от Пеевски, а собствената му майка Ирена Кръстева писа до министерството на финансите, че „няма нищо общо” с него (по думите на министър Асен Василев).
Днес никой „не обича“ Делян Пеевски, ала мнозина работиха чудесно с него в продължение на години. Опитите на същите тези лица сега да се „разграничат” от дискредитирания политик и бизнесмен трудно ще сполучат.
Стремителна кариера
Цели две десетилетия Пеевски бе „дяланият камък“ на българската политическа система. Възходът му започна през далечната 2001, когато, като член на НДСВ, стана парламентарен секретар на царската партия и оглави най-голямото пристанище у нас – „Варна” ЕАД. Тогава Пеевски бе едва на 21 години.
След НДСВ Пеевски премина в ДПС, стана и заместник-министър в правителството „Станишев”. Дългогодишен депутат, състоятелен бизнесмен с интереси в различни сектори – дълги години кариерата на Пеевски вървеше стремително нагоре.
Въпреки протестите, въпреки настойчивите питания към прокуратурата, винаги около него имаше хора, които му се доверяваха и при нужда грижовно му подаваха ръка. Още през 2007 срещу него бе отправено обвинение в изнудване от тогавашния изпълнителен директор на „Булгартабак”; прокуратурата обаче преустанови разследването поради липса на доказателства, а ВСС го възстанови като следовател.
С оглед на „добрите практики” от миналото, не би било чудно, ако настоящият главен прокурор г-н Гешев направи изненадващ „прочит” на законите и се съгласи с г-жа Кръстева, че със сина й всъщност не се „свързани лица”. Все пак вятърът рязко смени посоката си и прокуратурата сега е принудена „от обстоятелствата” да се придържа по-стриктно към задълженията си.
Влияние и власт в ДПС
Г-н Карадайъ бърза да ни напомни, че Пеевски винаги е бил „само” от гражданската квота на движението, но никога не е бил негов член.
Фактите обаче показват, че влиянието и властта на Пеевски в ДПС са били много по-големи от тези, които се полагат на редови депутат и „външен наблюдател”.
Александър ПетровСнимка: БГНЕС, Facebook/Политическа партия „Има такъв народ“ Дебатите са средство на работещата демокрация, а тука такова нещо не сме виждали отдавна
Помни ли някой кога за последно Бойко Борисов се е явявал на лидерски дебат? И дали въобще.
Трябва да поровите доста назад, за да стигнете до онзи момент от края на май 2009 г., в който по БНТ лидерът на ГЕРБ и неговият екип се изправиха срещу тогавашния премиер Сергей Станишев и неговите министри, за да спорят за икономика и за бъдещето на България.
Разбира се, имаше я и оная злощастна сапунка с опита да се организира публичен дебат между Борисов и Корнелия Нинова за изборите от 2017 г., но тогава нещата пропаднаха с гръм и трясък.
Така че сега, малко над 12 години след последното си излизане в подобен формат, лидерът на ГЕРБ призовава за това, което по принцип е задължителен елемент от всички сериозни избори в демократичния свят – телевизионни дебати между водачите на основните политически сили.
И разбира се, вероятността подобно нещо да се реализира през оставащите по-малко от 2 седмици преди вота е толкова нищожна, че чак изглежда смехотворно.
От „Има такъв народ“ вече категорично се изказаха, че с „терористи не преговаряли“, с което приключиха еднолично всяка идея за смислен сблъсък на мнения, визии и идеи за политики между водещите играчи преди вота.
Изненадани от това едва ли има. Реалната изненада щеше да е ако наистина имаше организиран предизборен дебат, на който политическите лидери да се изправят един срещу друг в опит от телевизионния екран да убедят хората, че си заслужава да гласуват за тях.
Но в нашата демокрация подобен филм отдавна няма. При нас такива формати просто не работят.
Не че дебати липсват като цяло. За предишните избори имаше. Но кажете ми, какъв е този дебат в сутрешен блок с участието на трети и четвърти резерви на лидерите. Ще отговори някой, че това е сблъсък на партийните експерти по конкретни теми, за да се представи най-добре идейната и практическа подготовка на формациите да управляват държавата.
И ако по принцип това на една теоретична база е точно така, практиката показва друго. Подобни дебати са просто отбиване на номера. Нещо, с което да се каже, че да, дебати е имало, провели са се и са били адски експертни и насочени. Минало и заминало, съжаляваме, че не ви е било интересно да гледате титаничния сблъсък между някакви хора, които знаете, че сте виждали и преди, ама не можете да си спомните имената им.
Да не говорим, че го има и другия неприятен момент – у нас партиите отдавна са се отучили да дебатират нормално, възпитано и смислено помежду си.
Представете си какъв дебат бихме видели сега, когато всички са извадили да громят „образа на врага“ – който както го вижда. Едно подобно мероприятие на секундата ще се превърне в замеряне с фекална маса (чисто метафорично, разбира се) между отделните кандидати.
Друг е моментът дали Борисов не предлага тъкмо сега този дебат, именно защото знае, че шансовете той да се проведе са нищожни. Един вид като лансирането на кандидат за премиер в миналото Народно събрание – абсолютно безсмислено, но да се покаже желание и готовност, които да се сблъскат със стената от „незаинтересованост“ и „недемократичност“ на останалите партии.
За толкова години бившият премиер се стараеше всячески да избягва подобни формати, в които той свободно може да бъде атакуван с неудобни въпроси.
Всички си спомняме как депутатите от партията му трябваше да го бранят със зъби и нокти от това да бъде привикан в Народното събрание, за да отговаря на депутатски въпроси – нещо, което премиерът по принцип е длъжен да прави.
Ситуацията в щаба на ГЕРБ трябва да е станала доста сложна, щом сега се опира до идеята да се излезе на лидерски дебат. Освен ако от партията не са се подготвили да се строят в телевизионното студио и да вдигат шум при всеки въпрос към лидера си, както видяхме, че могат да правят в 45-ото НС.
За да преминем и към „Има такъв народ“ (ИТН) – към момента втора политическа сила с претенции за първа, чийто маниер към общуването с избирателите и с медиите е дори по-мътен от този на ГЕРБ.
И в предишната кампания, и в тази хората на Слави Трифонов отказват всякакви медийни прояви, които се провеждат извън тяхната собствена телевизия 7/8. Другият канал за комуникация е през Facebook (и евентуално някоя и друга социална мрежа). Отношението към въпроси от медиите е високомерно, защото, разбира се, всички преиначавали посланието им, и от тази гледна точка – свито до отговори в по едно-две изречения.
Как можеш да очакваш смислен дебат, та дори и не лидерски, от партия, в която вечният отговор е нещо от сорта на „Ще видите, като му дойде времето“ или „Програмата я има на сайта ни, вижте там“.
„Американците не преговарят с терористи. И ние така“, гласи отговорът на Тошко Йорданов към в. „Сега“ относно потенциален дебат с ГЕРБ.
Тежко-тежко звучаща реплика, чийто единствен смисъл е за пореден път да покаже, че ИТН отрича самото съществуване на партията на Борисов и не може да функционира в една и съща реалност с нея.
Самата идея за това да се покаже чии идеи са по-добри, по-смислени, по-адекватни на политическата реалност, тук няма роля. Поведението на партията на Трифонов и Йорданов е такова – информацията към „суверена“ се спуска контролирано, пък ако искате, подкрепяйте.
И щом засега тази схема работи, в екипа на ИТН очевидно не виждат нужда да променят каквото и да е.
Самата цел на един публичен дебат е да сблъска реалните претенденти за власт в държавата, за да могат те да защитават своята визия за това как трябва да бъде управлявана държавата, какви промени трябва да се направят, какви закони трябва да се приемат и като цяло каква политика да се следва.
Този начин е достатъчно достъпен за всички гласоподаватели и не изисква от тях толкова инициатива да четат дълги и сложно написани политически платформи и предизборни програми. Сещате се защо – за да може и по-заетите, и по-слабо образованите, та дори и по-незаинтересованите да имат по-лесен начин да направят информиран избор преди реалния вот.
Ясно е, че дебатите са и средство кандидатите да бъдат уязвени, нападани, та дори и унижавани публично. И сякаш именно от това се страхуват партиите – да не им окалят кандидатите.
Веднъж изправени пред публиката в живо предаване, кандидатите стават уязвими, а с тях и партиите, които те представляват. Това е един голям риск за по-утвърдени политически сили. Все пак едно слабо представяне на такова мероприятие може да ги удари, а никой не иска такова нещо толкова скоро преди вота.
И затова у нас формациите го удрят на шубе, криейки лидерите си и основните си фигури, вместо да изпълнят задължението си по време на кампания да образоват избирателите на своето виждане за правилното управление на държавата.
Защо да си рискуваш кандидата и резултата, когато можеш и да не го правиш? Защо да си играеш на истинска демокрация, когато нещата ти се получават и само с популизъм и джипки?
Затова и демокрацията ни е такава – предимно на игра. Дебатите са нещо ценно, когато работят в здрава политическа среда, където е ясно, че съществува някаква основа, някакво общо разбиране за базови ценности, които няма да бъдат пожертвани в боричканията между политическите сили.
Но когато има проблем в самата демокрация, тогава политиката като цяло, включително дебатите, се обръща на цирк. Ако някой въобще се сети да провежда дебати…
Напоследък в творчеството на Борисов все по-отчетливо преобладава нов жанр: взима реални факти и събития, обръща ги на 180 градуса и се държи така, сякаш току-що е паднал от небето. Ето примери – кой от кой по-нагъл.
Това по принцип винаги е било негова отличителна черта. Тогава обаче, опитвайки се да наложи някакъв свой прочит на събитията, той беше започнал да надминава себе си: „Искат да съборят изборите и да продължат в условията на еднолична диктатура”; „Така е било 1944 година – избили са елита на нацията и след това – айде 45 години комунизъм. Това в момента се опитват да направят”; „Така сме паднали под турско робство“. Характерна за подобен род твърдения е тяхната пълна откъснатост от действителността.
Такива абсурди могат да се чуят от бившия премиер и неговата партия и сега, когато предизборната кампания е в разгара си. (Като например: „Българското правителство положи безпрецедентни усилия за разкриването на руската шпионска мрежа. Това ядоса политическите ни противници – радикализираха се и тотално унищожиха нормалния диалог“.)
През последните седмици обаче в творчеството му все по-отчетливо преобладава друг жанр. В него авторът взима реални факти и събития, след което ги преобръща на 180 градуса, като се държи така, сякаш току-що е паднал от небето и няма нищо общо с тях. Резултатът е същият – откровени лъжи. Ето примерите – кой от кой по-нагъл.
Прехвърляне на отговорността
Факт е например, че България твърдо е блокирала преговорите за членство на Северна Македония в Европейския съюз, а отношенията между двете страни са близо до точката на замръзване. В тази ситуация Борисов се опита да прехвърли отговорността за кризата изцяло върху служебното правителство и назначилия го президент на републиката.
„Те ще дезертират, нищо няма да излезе от днешната ви среща (…) Те ще избягат от отговорност, както винаги правят. В същото време лъжат и евроатлантическите партньори, че са за членството на Северна Македония в ЕС“, каза той на македонския премиер Зоран Заев. Сякаш ако зависеше от него, щеше веднага да каже „да” за преговорите на Скопие с ЕС.
Истината обаче е, че по този въпрос служебното правителство следва изцяло и дословно политиката (добра или лоша) на бившия премиер. Именно той блокира европейския път на Северна Македония – и отговорността за последиците от това (като дипломатическата самоизолация на България в ЕС например) е основно негова.
„Можехме да се къпем в пари…“
„Оставихме им План за възстановяване. От злоба и инат те го замразиха и докато нашите съседи в Гърция вече ползват милиарди евро безвъзмездно, България още не си е подала плана. Европа дава безвъзмездно милиарди, а те излизат и казват на докторите, че няма пари. Няма – щото сте некадърни да си направите плановете! Нашият – хубав, лош, сега щеше да има пари и да се къпят в пари“. В това твърдение на бившия премиер няма абсолютно нищо вярно.
Първо, след изборите през април всички караха правителството му да внесе Плана за възстановяване, но то не пожела да го направи. Второ, нито Гърция, нито която и да било друга държава вече „ползва милиарди“ – по процедура предоставянето на първата част от средствата може да стане едва в края на септември. И трето, никой няма „да се къпе в пари”, защото държавите ще получават тези средства за конкретни проекти, а не за да си харчат на воля за каквото им скимне.
Колкото до въпроса чий план е „некадърен”, трябва да се каже, че далеч по-важно от сроковете е качеството на тези планове. Планът, разработван от служебното правителство, е насочен към проекти с максимална добавена стойност, водещи към реална трансформация на икономиката и модернизация на страната. А не към просто „усвояване” без траен ефект.
„Чудовищен провал“
„Новите щамове идват, а ние нямаме план за ваксинация (…) Получихме 2,7 млн. ваксини. Сега голяма част от тях стоят по фризерите и не се ползват. Това е чудовищен провал“. Така Борисов се опита да прехвърли на служебното правителство и отговорността за едва-едва кретащата ваксинация.
В действителност обаче „планът” (доколкото въобще го е имало) бе много бързо зарязан и провален от него и собственото му правителство. То на практика месеци наред не си мръдна пръста, за да се противопостави на дезинформацията и конспиративните теории и да мотивира хората да се ваксинират. Тъй че отговорността и за този провал е преди всичко негова.
Стратегия на отчаянието и безсилието
Списъкът с примери за подобен род небивалици може да бъде продължен. Тяхното разпространение очевидно е трайно възприета стратегия в предизборната кампания. Защитна реакция с цел отклоняване на вниманието от несекващия поток скандални факти за „постиженията” на предишното управление.
Може ли полиция и прокуратура да се вълнуват от въпроса как един журналист си подбира темите, по които пише? За юристите това изглежда недопустимо. Но именно това е била попитана в понеделник журналистката Венелина Попова . Тя е била повикана на разпит в качеството й на свидетел в ОДМВР-Стара Загора.
Свободна Европа потърси институциите, които имат отношение към разпита, но те не отговориха на обажданията или казаха, че нямат информация.
За това, което се е случило, разказа тя самата пред Свободна Европа.
Всичко започва от два нейни текста.
Единият е разследване на Попова за купуване на гласове, публикувано последователно в сайтовете “За истината” и “Дневник”. Историята е за оформянето на избирателните списъци преди парламентарния вот в Гурково. Става дума за “прехвърлянето” на гласоподаватели от Твърдица в доминираната от ДПС община Гурково. Материалът е публикуван в деня на предишните парламентни избори (4 април).
Другият текст е авторски анализ на Попова, публикуван в “Тоест” под заглавието “Липсващият Пеевски и възможната турска следа”. В него тя пише, че “все по-видим става масовият ромски вот” за ДПС. Авторката допуска и каква е причината – купуването на гласове в махалите с компактно ромско население. Анализът е публикуван в началото на март.
След текстовете не се случва нищо със седмици. В средата на май, когато Венелина Попова се възстановява след тежка операция, тя получава телефонно обаждане от полицията в Твърдица.
“Обадиха ми се, за да ме поканят на разпит. По телефона полицаят каза, че става дума за образувано разследване за купуване на гласове”, коментира Попова.
„Дори се зарадвах“
“Дори се зарадвах, защото реших, че полицията и прокуратурата са се заели с разследването ми за прехвърляне на избиратели от Твърдица в Гурково. Кметицата на Гурково ми отказа съдействие. Тя е от ДПС. Но реших, че след излизането на текста властите са се задействали”, разказва журналистката.
Заради здравословното си състояние тя обаче не е могла да отиде до близката община.
След като обяснява това на полицая, той любезно й казва, че ще се обади на колегите си в Стара Загора, за да не й се налага да пътува.
За какво се оказва разпитът
Така месец по-късно, във втората половина на юни, Попова е поканена на разпит в качеството й на свидетел в ОДМВР-Стара Загора.
Разпитът се провежда в понеделник (28 юни). Когато журналистката отива в полицията в града си, тя има само предварителната информация, че прокуратурата в Сливен (в нейната юрисдикция е ОДМВР-Твърдица) е започнала разследване за купуване на гласове.
“Бях подготвена да дам цялата информация, която събрах за прехвърлените избиратели в Гурково”, каза тя пред Свободна Европа.
Оказва се обаче, че разпитът не е посветен на разследването й. Причината да бъде привикана да дава обяснения е анализът й за Пеевски и ДПС. “Останах много изненадана. Едното е авторски текст, позиция. А другото е разследване. Оказа се, че властите не се вълнуват от фактологията, а от това защо съм писала за ДПС и Пеевски”, разказва Попова.
По думите й в началото на разпита полицаят й е задал въпрос как е стигнала до извода, че се купуват гласове и какви доказателства има за това. Попова се е изненадала, че разследващият е научил от едно нейно изречение, и то поместено в анализ, че в България се търгуват избиратели.
А как си подбирате темите?
“Попитах го дали от мен е разбрал, че се купуват гласове и му обясних, че за да се напише анализ, авторът се е запознал с множество новинарски текстове. Та нали самата полиция около избори, в най-различни населени места, разследва такива случаи”, казва Попова.
След като са обсъдили този въпрос, разследващият полицай й е задал и друг: “Как подбирате темите, по които пишете”.
“Това ме взриви. Как ще ме питат подобно нещо? Затова се обадих на адвоката си, който ми каза, че нямат право да ми задават такива въпроси. След това напуснах и отказах да давам показания”, разказва журналистката.
На изпроводяк разследващият дори е казал на Попова, че ако отказва да свидетелства доброволно, тя може да бъде заведена и принудително на разпит, както и да бъде глобена с до 3000 лева.
“Попитах дали това е заплаха и натиск, но полицаят ми каза само това, че ме предупреждава какво може да последва след отказа ми”, допълва тя.
“Въпрос със смразяващ ефект”
Свободна Европа потърси мнението на адвоката и правозащитник Михаил Екимджиев. След като изслуша историята, той коментира, че “задаването на въпрос как един журналист си подбира темите може да бъде хипотетично мислимо ако става дума за защита на националната сигурност, казус с класифицирана информация и други разследвания, които предполагат достъп до дълбоки тайни”.
По думите му конституцията и Конвенцията за защита на правата на човека допускат известни ограничения на свободата на словото в защита на колективни ценности.
“Когато става дума за анализ на журналист, само заради този въпрос може да се мисли за смразяващ ефект върху автора и за опит за натиск. Този въпрос може да бъде основание за дело в България, а защо не и в Европейския съд да правата на човека в Страсбург”, коментира Екимджиев.
Свободна Европа опита да се свърже с говорителката на прокуратурата в Сливен, за да се изясни какво е наложило полицейско разследване заради публикуване на аналитичен текст. Тя обаче не се намираше в кабинета си.
Опитахме да разговаряме и с говорителката на ОДМВР-Стара Загора, където е проведен разпитът на Попова. Тя обаче обясни, че няма информация по повода и ако разбере нещо ще предостави информация. До редакционното приключване на текста това не се случи.
Лидерът на ДПС Мустафа Карадайъ се “разграничи” от санкционирания Делян Пеевски по маниера на Ивачно от вица, който нарекъл Марийка курва, но се извинил пред класа и учителката с три пъти заявеното изречение с възходяща въпросителна интонация : “Марийка не е курва? Марийка не е … Еее, много се извинявам!”.
НА СНИМКАТА: Карадайъ и Пеевски заедно и в навечерието на изборите от 4 април, на които най-желаният години наред кандидат депутат в ДПС “изпадна” неочаквано от избирателните листи. Въпросът е защо е бил изтеглен (явно във връзка с очакваните санкции на САЩ), след като в ДПС смятат санкциите за неоснователни.
По същия начин Карадайъ се изяви по отношение на Пеевски, който никога не е бил член на ДПС и не участвал във взимането на политическите решения на партията – само дето беше редовно най-номинираният кандидат за депутат от същата партия и едва на изборите от 4 април се “оказа” изведнъж извън листите в очакване да му се случи онова, което му се случи по закона “Магнитски” в САЩ. https://www.dnevnik.bg/izbori_2021/2021/06/28/4226653_karadaiu_peevski_nikoga_ne_e_bil_chlen_na_dps_toi/
Карадайъ каза и още много също толкова “верни” неща.
1. ДПС не си изхвърля приятелите на база твърдения, заяви Карадайъ. Сигурно е вярно за русофилите сред тях, защото иначе си изхвърлиха като мръсно коте “русофоба” Лютви Местан от самия партиен връх. За Осман Октай, Мехмед Дикме, Касим Дал и прочее видни неприятели на русофилщината в ДПС да не говорим.
2. ДПС е свалило комунистическия режим, излъга също Карадайъ (и поради това никой не може да му “чете лекции”). Тъкмо напротив, ДПС качи отново на власт посткомунизма чрез правителството на проруската корпорация “Мултигруп” с мандата на ДПС в парламента в края на 1993 г., препъвайки мъчителния пръв опит за декомунизация в България. А режимът на Живков наистина беше подкопан от протестите на българските турци, но не беше свален от тях, а по заръка на Москва, след което в политиката у нас решително се намеси Д(П)С.
3. Образът на Пеевски го били създали от “Икономедия” по заръка на собствениците, философства марионетката на “философа” от село Дръндар. Визира същите “всемогъщи” ваятели на образа на Пеевски, които прокуратурата на ДПС мачкаше години наред.
4. Карадайъ поиска доказателства от САЩ за този образ – вероятно поради “факта”, че “Икономедия” нарежда на Държавния департамент и на Министерството на финансите на Америка (а защо не и на всякакви други служби, че и на самия президент Байдън) да сатанизират невинния български младеж от партията, чийто лидер не смята България за своя родина (както беше цитиран от Анадолската агенция да заявява при посещението си в Турция). С тази глупава претенция Карадайъ не само прави на идиоти българските граждани, които сами “забелязаха” що за “преуспял млад бизнесмен” (по собствената му самооценка) е Пеевски, но и позиционира партията си като откровено русофилски инструмент с вече открито антиамериканска нагласа.
На базата на горните “верни” заключения Карадайъ прогнозира, че враговете на ДПС (и Пеевски) ще изчезнат както СДС (виж. т. 2) – с което призна ролята на партията си за разбиването на синята партия чрез прословутия “депесарски шут” на Доган.
Не знам дали местните врагове на ДПС ще бъдат разбити по същия начин, но че превръщането на САЩ във враг на тази функционираща на ръба на конституционната забрана за създаване на партии по етнически принцип е форма на ритуално харакири.
Карадайъ явно бърка значението на близко звучащи думи. Като сарай и самурай.
Бел.ред. – Докато правихме в понеделник (28 юни) последна редакция на този текст, ДПС разпространи кадри на председателя на партията Мустафа Карадайъ от предизборна среща в Хасково, на която по повод санкциите на САЩ по закона „Магнитски“ той обяснява, че бившият депутат Делян Пеевски не е бил част от ДПС и член на партията, а представител на гражданската квота. Определя го още като приятел на партията, както и като свой „личен приятел“. Също така обявява „Икономедиа“ (издател на „Дневник“ и „Капитал“) за организирана престъпна група, която изградила образа на Пеевски. Това прави този текст още по-важен за разбирането на модела и на механизма, по който е станал възможен.
Изминаха 8 години от злополучния избор на Делян Пеевски за председател на ДАНС до санкционирането му от САЩ по закона „Магнитски“. Срещу икономическите контрагенти на „модела Пеевски“, посочен от американското финансово министерство като генератор на корупция, българските управляващи вземат някакви мерки – посочват фирми и свързани лица, блокирани са сметки, преглеждат се договори, които да бъдат прекратени.
Моделът обаче просъществува толкова успешно благодарение не само заради икономическата си хранителна среда, а и заради стабилна политическа протекция и солидна поддръжка от съдебната система. Без съмнение прокуратурата го подкрепяше през цялото време и благодарение на нея нито едно разкритие не стигна до съществено разследване и наказване на виновните. Вместо Пеевски, разследвани ставаха политически опоненти, икономически конкуренти или нарочени за превземане бизнеси, както и критични медии.
Тези пазители на статуквото няма да бъдат засегнати от санкциите на САЩ. Важно е обаче да бъдат припомнени или осветени. „Дневник“ проследи по публични източници кои бяха основните жалони на кариерата на „успелия млад човек“, участници в изграждането и поддържането на модела.
Политическата подкрепа
Първите 13 години на Пеевски в политиката са описани в статията „Поименно: Кой създаде Пеевски“ на „Капитал“ преди 8 години. Накратко: Министърът на транспорта в правителството на НДСВ Пламен Петров прави 21-годишния студент свой парламентарен секретар и го вкарва в борда на директорите на „Пристанище Варна“ през 2001 г.
През 2003 г. амбициозният кадър на НДСВ завършва право в Югозападния университет в Благоевград, декан му е проф. Александър Воденичаров, който в края на същата година става член на Висшия съдебен съвет (ВСС) от квотата на ДПС. През 2005 г. Пеевски става член на Благоевградската адвокатска колегия, до 2001 г. ръководена от Васил Петров. Той е баща на жената, която първа ражда дете на Пеевски, и член на Висшия адвокатски съвет към онзи момент, а по-късно член на ВСС от квотата на ДПС от 2012 до 2017 г.
През пролетта на 2005 г. Пеевски е назначен за следовател в Столичната следствена служба – стопански отдел, без да има необходимия 2-годишен юридически стаж, по предложение на шефа на националното следствие Ангел Александров – близък приятел на Ахмед Доган. През есента на същата година премиерът Сергей Станишев назначава Пеевски за заместник на министър Емел Етем в Министерството за държавната политика при бедствия и аварии.
Заместник на Емел Етем
През 2007 г. на тази длъжност го сварва корупционен скандал – тогавашният шеф на държавния „Булгартабак“ Христо Лачев обвинява зам.-министъра Пеевски и Ангел Александров в натиск. Уволнен е, но тъй като разследването е прекратено, отново е възстановен от Станишев на длъжността зам.-министър.
През юли 2009 г. Ахмед Доган предлага Пеевски за председател на парламентарната комисия за борба с корупцията. Зад него застават групата на ДПС и депутатите от БСП: Антон Кутев, Асен Гагузов, Валентина Богданова, Георги Петърнейчев, Димитър Дъбов, Димчо Михалевски, Евгений Узунов, Евгений Желев, Емилия Масларова, Захари Георгиев, Кирил Добрев, Мая Манолова, Милена Христова, Пенко Атанасов, Петър Курумбашев, Пламен Орешарски, Румен Такоров, Румен Петков, Спас Панчев и Стефан Данаилов. Кандидатурата е отхвърлена благодарение на поименно гласуване – останалите се срамуват открито да подкрепят кандидата.
С Доган в парламента – 2009 г.
През юни 2013 г. Пламен Орешарски предлага Делян Пеевски за председател на ДАНС. По признания на депутати от БСП пред „Дневник“ ги събрали и им казали, че или избират Пеевски, или правителството пада.
От БСП решението е подкрепено от 81 души. От ДПС гласуват всички членове на парламентарната група (имената на всички гласували вижте най-долу в текста). Впоследствие решението за Пеевски беше защитено и от различни министри от кабинета „Орешарски“. Сред тях е дори министърът на културата Петър Стоянович, пише „Капитал“.
14 юни 2013 г. – току-що е избран за шеф на ДАНС с 116 гласа „за“. Пламен Орешарски и Хасан Адемов наблюдават избора му.
Изборът е проведен в рамките на 15 минути. Оказва се, че ДАНС с временен председател Владимир Писанчев е снабдила кандидата с разрешение за достъп до секретна информация в невиждана досега предварителна експресна процедура. Веднага след като е избран, новоизпеченият шеф на ДАНС се среща с главния прокурор Сотир Цацаров и вътрешния министър Цветлин Йовчев, за да набелязват „основни насоки и приоритети“.
Ден след избора си Пеевски е принуден да подаде оставка, но политическата подкрепа за него не спира с мащабните протести и падането на правителството на Орешарски.
16 юни 2013 г. – въпреки че предишния ден Пеевски е подал оставка като шеф на ДАНС, протестите срещу правителството на Орешарски продължават
Следващият кабинет на ГЕРБ е официално в коалиция с „Реформаторския блок“, но представителите на коалиционните партньори подават оставки от министерските си постове, тъй като се сблъскват в задкулисието, което всъщност е в коалиция с кабинета на Бойко Борисов. Метафората на това управление става въпросът, зададен на премиера от българин в Лондон: като се погледне в огледалото, вижда ли Пеевски.
Че има отношения между ГЕРБ и Пеевски впрочем е ясно още от 2010 г., когато успелият мъж е сниман в бар с финансовия министър от правителството на Борисов – Владислав Горанов. През 2020 г. Горанов е сменен като „министър на ДПС“, заедно с още двама министри, а в предизборната кампания отново е „острие“ на ГЕРБ.
Среща между зам.-министъра на финансите Владислав Горанов и депутата Пеевски
Немаловажен е въпросът с отсъствията на Пеевски от парламента. Като депутат от три Народни събрания той има малък брой явявания на работното си място. Според правилата на парламента при неоправдано отсъствие от три поредни или общо 5 пленарни заседания за съответния месец Народното събрание не поема повече от една трета от т.нар. представителни разходи на депутата и удържа и две трети от месечното му възнаграждение. Случаят с Пеевски не е такъв – неговите отсъствия са извинявани и си е получавал заплатата.Извинявал ги е председателят на парламентарната група на ДПС, а председателките на последните два парламента, в които е депутат – първо Цецка Цачева, след това Цвета Караянчева, не са възразявали.
И друга политическа помощ: младият успял човек получава и още един скъп подарък от данъкоплатците – безплатна охрана от НСО. Чак 5 години по-късно, при отмяната й, се изяснява, че тя е заради сигнал за убийство, който обаче изобщо не се доказва.
На път за първото заседание на 44-ото Народно събрание с охрана от НСО
Съдебната „патерица“
Младият Пеевски започва да бъде подпиран още с първото си назначение в съдебната власт като следовател – заради липсата на двегодишен стаж, което по принцип е непреодолимо препятствие за младите юристи, които желаят да влязат в системата. През пролетта на 2005 г. обаче ВСС го назначава. Протоколът от това заседание не може да бъде намерен на страницата на съвета, но по това време това назначение не е прецедент – по същия начин в системата влизат, без да отговарят на условията, куп деца на хора от властта. Ето кой е в състава на ВСС по това време – информацията е от страницата на съвета:
Не знаем кои са гласувалите „за“, но очевидно са мнозинство.
Когато Пеевски е уволнен през 2007 г., след като директорът на „Булгартабак“ разказва, че младият зам.-министър искал да получава ежемесечни „вноски“ от холдинга и го е принуждавал да сключва договори с фирми, близки до ДПС, срещу него е образувано досъдебно производство за длъжностно престъпление. Прокурорът по делото е Иванка Трифонова. Тя заявява пред журналисти, че очевидец е потвърдил думите на Лачев, че е бил изнудван от Пеевски. След три месеца Софийската градска прокуратура прекратява разследването поради липса на доказателства. Оказва се, че единственият независим свидетел не бил потвърдил по никакъв начин казаното от Лачев – обяснява го лично главният прокурор по това време Борис Велчев, днес председател на Конституционния съд. Прокурор Трифонова мълчи. И, естествено, Пеевски е възстановен на поста си. Според „Капитал“ – след интензивен натиск от ДПС.
Пеевски на разпит в Съдебната палата през 2007 г.
На 16 май 2007 г. обаче, веднага след уволнението, Висшият съдебен съвет отказва да възстанови на работа като следовател уволнения зам.-министър Пеевски. Тъй като преди това е работил в Столичната следствена служба и по закон мястото му се пази, той бърза да се върне там. След проведеното тайно гласуване резултатът е: 8 „за“, 10 „против“, 2-ма „въздържали се“. Председателят на Апелативния съд в Пловдив Радка Петрова заявява, че е гласувала против – след като той няма морални качества, за да бъде зам.-министър, значи няма и за магистрат. Колегите й приемат, че така ще мотивират решението си срещу Пеевски.
По-късно състав на ВАС с председател Стефка Стоева и членове Захаринка Тодорова, Надежда Джелепова, Марияна Дечева отменя решението на ВСС. Мотивът е, че „законът не поставя като изискване при възстановяване на освободените от длъжност заместник-министри в съдебната система да бъдат разглеждани техните морални качества“.
Обвързан с решението на ВАС, на 14 ноември 2007 г. ВСС го връща на работа. Само двама от членовете му – Петър Стоянов и Пламен Стоилов, гласуват против. Пеевски не остава дълго следовател – съвсем скоро Станишев го връща в правителството.
През 2013 г. във ВСС отново започва кадрил с назначаване и освобождаване на Пеевски в следствието. През март е възстановен два часа след края на последното заседание на 41-ото Народно събрание. За връщането му са гласували 18 от членовете на съвета, двама са били против и двама са се въздържали. Още преди заседанието председателят на етичната комисия на ВСС Ясен Тодоров парира всякаква съпротива с думите: „Ако откажем да го възстановим, ще бъдем в нарушение“.
„Право на всеки народен представител е да се върне на заеманата преди това длъжност“, казва през 2013 г. тогавашният главен прокурор Цацаров. Без дискусия ВСС възстановява Пеевски в следствието. За решението гласуват 17 души, като трима са против и трима се въздържат. Още тогава е ясно, че Пеевски се връща само за броени дни и едва ли ще работи нещо, защото ще влезе в листите с кандидати за следващия парламент.
Три седмици по-късно ВСС отново освобождава Пеевски като следовател и му оставя вратичка да се върне в системата пак. Преди гласуването между членовете на съвета възникна спор дали да смятат освобождаването на бившия депутат за оставка от системата, както предлага членът на ВСС Калин Калпакчиев. Позицията на Калпакчиев предизвиква гневната реакция на Цацаров и страстно противопоставяне от Ясен Тодоров. Резултатът от гласуването е: 17 гласа „за“ временно освобождаване на следователя Пеевски, 1 въздържал се и трима против.
Мнозинството във ВСС продължава да играе в „отбора“ на Пеевски. През ноември 2013 г. например комисията по атестиране, и по-конкретно членовете й Милка Итова, Камен Иванов, Светла Петкова, Даниела Костова, Елка Атанасова и Ясен Тодоров, отказват на журналист от „Сега“ информация дали Пеевски има статут на несменяем и кога евентуално го е придобил, както и дали някога е атестиран и дали ВСС има данни по колко и кои разследвания е работил. Причината за отказа: Пеевски не бил съгласен да се оповестява тази информация. И Христо Динев, оглавяващ Софийската градска прокуратура, отказва да отговори на запитване от в. „Капитал“ колко дела е решил следователят Пеевски. По-късно и делата на Ясен Тодоров се оказват тайна.
Драмата със статута на неуспелия шеф на ДАНС се пренася в Конституционния съд, който трябва да реши може ли да се върне като депутат, или трябва пак да прибягва до следствието. Съдиите не събират необходимите 7 гласа, и така Пеевски все пак остава депутат. Съставът на съда по това време е: Димитър Токушев, председател, и членове: Благовест Пунев, Пламен Киров, Красен Стойчев, Цанка Цанкова, Стефка Стоева, Румен Ненков, Кети Маркова , Георги Ангелов, Борис Велчев, Анастас Анастасов, Гроздан Илиев. За оставането му в парламента гласуват Токушев, Киров, Стойчев, Стоева, Велчев и Илиев – те са на мнение, че пълномощията му като депутат не са прекратени, защото парламентът не е гласувал изрично оставката му.
Пунев, Ненков, Маркова, Ангелов и Анастасов смятат, че „когато народен представител приема да заеме друга държава длъжност, освен министър, той поема и евентуалните неблагоприятната последица при освобождаване от длъжността да не може да бъде възстановен като народен представител“. Според Цанкова искането е недопустимо, защото „с избора за председател на ДАНС Пеевски престава да е народен представител“.
Кадруването на модела
Изборът на Цацаров и Гешев за главни прокурори без съмнение е част от крепенето на модела. Заради отказа им не само изобщо да го разследват, а заради страстта им да му адвокатстват. Като шефове на държавното обвинение и двамата се ангажираха да разследват дали някой не иска да убие Пеевски, но нямаха никакъв успех по сигналите срещу самия Пеевски. По идентичен начин не бяха разследвани съмненията за търговия с влияние, свързани с Бойко Борисов, и бяха игнорирани абсолютно всички сигнали срещу него. Затова пък всички прокурори, работили или не работили по важните казуси, получаваха бонуси.
Цацаров стана главен прокурор със странна процедура, измислена специално за него – двамата му конкуренти така и не бяха гласувани, след като той получи 18 гласа. Министърът на правосъдието Диана Ковачева, която ръководеше избора, пък призова членовете на ВСС да не правят изказвания за кого ще гласуват, за да не нарушат тайната на вота. Така остана мистерия как номираният от 7 човека кандидат: Михаил Кожарев, Ясен Тодоров, Соня Найденова, Магдалена Лазарова, Каролина Неделчева, Светла Петкова и Галя Георгиева, изведнъж се оказа фаворит и на номиниралите Галина Тонева и Борислав Сарафов.
Кариерата на Пламен Георгиев също е показателна за това как моделът кадрува – след като не забелязва Борисов в разследването „Мишо Бирата“, той е изхвръква нависоко – в спецпрокуратурата, в министерството, начело на антикорупционната комисия, където обяви Пеевски за „един от най-чистите хора в държавата“. Днес Георгиев е консул във Валенсия, където беше пратен „на завет“ след скандала с апартамента и терасата с барбекю – част от скандал с евтините жилища на правителството на ГЕРБ и Патриотите.
Гешев беше избран като единствен кандидат с две гласувания и 20 на 4 гласа във ВСС. И двата пъти го подкрепиха: Сотир Цацаров, Георги Чолаков, Боряна Димитрова, Севдалин Мавров, Боян Магдалинчев, Боян Новански, Вероника Имова, Даниела Марчева, Драгомир Кояджиков, Стефан Гроздев, Георги Кузманов, Даниела Машева, Огнян Дамянов, Пламен Найденов, Евгени Диков, Гергана Мутафова, Йордан Стоев, Калина Чапкънова, Пламена Цветанова, Светлана Бошнакова.
Цялата енергия на последните състави на ВСС е насочена срещу критиците на модела „Пеевски“. Мнозинството в съвета от години отказва да се занимава със сигналите за влиянието на Пеевски при назначенията на съдебни ръководители. Методи Лалов, бивш председател на Софийския районен съд, разказа преди време как се е явил на нещо като кастинг за одобрение. От разказа му не последва нищо. Преди това през 2014 г. ВСС отказа да се занимава и с откровенията на съдията Веселин Пенгезов, който в прав текст заяви публично, че „Доган и Пеевски диктуват на главния прокурор“. На 3 май 2019 г. Съюзът на съдиите поиска ВСС да провери дали Пеевски кадрува в правосъдието. Отново нищо не последва.
Завесата на задкулисното кадруване на кръга около Пеевски се повдигна многозначително при избора на Гешев за главен прокурор. Тогава Цацаров заяви, че „изборът се случва в две други сгради“, а не в тази на ВСС, а Борисов потвърди, че едната е неговият кабинет. След това Боян Магдалинчев, който представлява ВСС, припомни думите на Румен Ненков, бивш зам.-председател на Върховния касационен съд: „Аз нямам съмнение, че политическата класа по някакъв начин има участие в избора на тези фигури“. И нито самият Магдалинчев, нито мнозинството във ВСС сметна това за проблем. Напротив, изборът на главен прокурор протече точно по този модел, докато Цацаров и Магдалинчев уверяваха, че думите им не се отнасят за Гешев.
Сотир Цацаров, Данила Машева, Боян Магдалинчев и Данаил Кирилов промотират новия главен прокурор Гешев
Познанство на Гешев и Пеевски повдига въпроса за конфликт на интереси при разследването на бившия вече депутат. Той обаче никога не е поставян на дневен ред. А би трябвало, защото Гешев не видя ролята на Пеевски в разследването за КТБ, така както не видя ролята и на Путин и Обама. Това цинично отношение има своето обяснение, но нито една институция не е проявила смелост да го установи.
Подкрепа за модела идва и от съда – например ВАС отказва да провери къде живее Пеевски, а Софийският административен съд блокира въпроси за дома на Гешев.
Светлина върху „разстановката“ в трите власти при управлението на Борисов хвърля бившият му антикорупционен съветник Яне Янев в последното разследване на Антикорупционния фонд „Списък за бърз контрол“.
„На Жоро Ушев се е обаждал два пъти Гешев. Единият път Жоро е питал Гешев какво да прави, а вторият път самият Гешев се е обаждал и е казал: „До дупка“. Това няма как да стане без Борисов. Такова е моето заключение. (…) И третото нещо е свързано с възможността да се провери има ли синхрон, все още, след новата политическа ситуация, Гешев – Цацаров – Ушев. И това нещо по отношение на вашия човек, дали е в оня списък за бърз контрол. (…) Пеевски на последните избори, сега на четвърти, които бяха, заедно Бойко му даде 11 места за депутати. Начело с Марин Маринов, бившият министър. (Бившият министър е Младен Маринов – бел. ред.) Това всичко са хора на Пеевски. Всичко. Единадесет мандата му даде, бе, човек. За да може тия гласове от ДПС да отидат при Борисов. Те това направиха. В момента Делян Пеевски е 100 процента на подчинение на Борисов. Той, Доган с Доган всичко приключи.“
Медиен издател
Като говорим за „асоциирани лица“ по закона „Магнитски“ е добре да си припомним и медийната компания, в която пребиваваше Пеевски години наред. Освен собствената си медийна група, той направи широк кръг, в който влязоха национални хартиени всекидневници, сайтове, телевизии.
2012 г., учредяване на Български медиен съюз с Тошо Тошев, Тодор Батков, Светлана Шаренкова, Петьо Блъсков
Те още в началото се дистанцираха от Етичния кодекс на българските журналисти, спряха да го спазват и се заеха с негласно обявена, но ясно демонстрирана пропаганда на властта. Много от тези медии бяха финансирани с пари от рухналата КТБ, които останаха невърнати.
Да те потупа по рамото шефът на Шести отдел в Шесто управление на ДС.
–––––––––- Гласували за избора на Пеевски в ДАНС от БСП: Александър Паунов, Антон Кутев, Атанас Зафиров, Атанас Пъдев, Атанас Мерджанов, Борис Цветков, Борислав Гуцанов, Валентина Богданова, Валери Жаблянов, Ваня Добрева, Васил Антонов, Георги Андреев, Георги Мърков, Георги Борисов, Георги Свиленски, Георги Анастасов, Георги Гьоков, Деница Златева, Деян Дечев, Димитър Горов, Димитър Дъбов, Димчо Михалевски, Добрин Данев, Дора Янкова, Евдокия Асенова, Екатерина Заякова, Емил Райнов, Жара Пенева, Жельо Бойчев, Захари Георгиев, Иван Иванов, Иван Ибришимов, Илия Баташки, Йордан Стойков, Йордан Младенов, Йорданка Йорданова, Калин Милчев, Кирил Добрев, Корнелия Нинова, Красимир Мурджев, Красимир Янков, Лазар Попов, Любомир Петков, Маргарита Стоилова, Мариана Тотева, Мариана Бояджиева, Мартин Захариев, Мая Манолова, Методи Костадинов, Милка Христова, Милко Багдасаров, Минчо Минчев, Михаил Миков, Николай Петев, Николай Малинов, Павел Маринов, Петър Курумбашев, Петър Мутафчиев, Петър Кънев, Петър Дулев, Пламен Славов, Росен Малинов, Румен Гечев, Румен Йончев, Светла Бъчварова, Сергей Станишев, Сияна Фудулова, Смиляна Нитова-Кръстева, Спас Панчев, Станислав Владимиров, Стефан Танев, Стефан Данаилов, Страхил Ангелов, Таню Киряков,Татяна Буруджиева, Тодор Радулов, Филип Попов, Христо Монов, Явор Куюмджиев, Явор Гечев.
На 30 юни 1971 г. при автомобилна катастрофа загиват българските футболисти Георги Аспарухов-Гунди и Никола Котков. По съвпадение в същия ден загиват и трима съветски комонавти. Политическите реалии създават ситуация в която покрусата на цял народ е безцеремонно потъпкана от властите, а българо-съветската „дружба“ придобива трагични измерения.
През 1971 г. България вече се е отдалечила от сталинския, военизиран тип комунизъм. Стандартът на живот в големите градове е относително добър. Картонените капачки на бурканите с кисело мляко са заменени със станиолови, а тежките стъклени бутилки за прясно мляко – с полиетиленови пакети. На 10-ия конгрес на БКП Тодор Живков помпозно обявява началото на „развития социализъм“.
За родените през 21 век е трудно да си представят, че някога е имало живот без интернет, дори без TikTok! В този труден живот едно от малкото масови удоволствия беше футболът. А във футбола имаше едно име над всички – Гунди. Георги Аспарухов-Гунди беше не просто име, Гунди беше понятие. В Гунди се съчетаваха талант, признание и всенародна обич.
Баща ми, запален славист, ме мъкнеше като дете по софийските стадиони да гледаме футбол. Побърквах се от скука, но два или три мача съм запомнил заради неистовия вой на запалянковците „Г-У-У-У-У-Н-Д-И!!!“ Снимки на прославения футболист бяха налепени навсякъде: във фризьорски салони, над седалките на ватманите в трамваите, в таксита, магазини, клубове.
В следващите редове са спомените на няколко човека за срещите им с Гунди и Котков.
Стефан Аладжов, съотборник на Гунди и Котков в „Левски Спартак“ и националния отбор:
„През 1967 г. току що бях подписал договор да играя в „Левски“, влизам в съблекалнята и ги гледам като извънземни. Независимо от напрежението преди големи мачове Гунди седна до мен и ми каза: „Момче, няма от какво да се притесняваш. Влизаш и играеш без страх за да докажеш, че имаш място в отбора“.
Георги Аспарухов по време на мача между „Левски“ и „Милан“ през 1967 г.
Гунди беше хубавец с лъчезарна усмивка, приятно бе да го слушаш когато говори. Преди един мач с ЦСКА той ми разказа как пред вратата на апартамента му винаги имало букети с цветя, главно от почитателки. Получавал и много писма. Една девойка му беше написала „Нищо не искам от теб освен малък сувенир – дете“.Целите му крака бяха в рани и операции, обаче Гунди беше половината отбор.
На терена не му беше никак леко тъй като в противниковите отбори винаги имаше определени поне двама играчи: единият да стои плътно до Гунди, а другият беше така наречения „метач“. Срещу Гунди се играеше твърдо и безкомпромисно. Целите му крака бяха в рани и операции, обаче Гунди беше половината отбор. Когато Гунди играеше, публиката се удвояваше, макар че на него често му се налагаше да излиза от игра заради контузии.
Котков и Гунди бяха изключителни футболисти. Котков обикновено бележеше голове със силния си ляв крак. Той дойде от „Локомотив“ в „Левски“ с намерение като приключи с футбола да започне работа в МВР. А Гунди? За Гунди нямаше тайни във футбола. Освен, че много добре играеше и с двата крака, той отлично насочваше топката с глава там, където вратарите най-малко очакваха.
Автомобилът, в който изгарят Гунди и Котков.
През 1970 г., преди един мач със „Славия“, поканих Гунди в къщи. Той ходеше с едно бомбе, но го забрави в колата ми. Аз го закарах до тях и се прибрах. После оставих колата на брат ми, а един негов познат видял бомбето и попитал брат ми „Ти с бомбе ли вече ходиш?“ Той му казал, че бомбето е на Гунди. Познатият го помолил да му го даде за малко. Извадил пинсета и с нея почнал да вади от бомбето косъмчета и да ги събира в салфетка. До такава степен го боготворяха хората.Там ни разпознаха едни рибари, донесоха каса бира, риба бяха наловили, Гунди ги покани да се присъединят към нас.
В живота и двамата бяха големи спортсмени, интелигентни, със силно чувство за хумор. На улицата не страняха от хората, които ги спираха не само за автографи, но и да разменят няколко думи с тях. Даже си спомням когато бяхме на морето през лятото на 1970 г. Гунди, Сашо Костов, аз, Янко Кирилов и Бисер Михайлов, отидохме на почивка. Там ни разпознаха едни рибари, донесоха каса бира, риба бяха наловили, Гунди ги покани да се присъединят към нас, беше свалил колата на самия бряг. Обаче те не пожелаха, стояха на около 5 метра от нас. Радваха се, че имат възможност да видят Гунди отблизо. Няма да е пресилено ако кажа, че Гунди беше идол на цяла България.
Играх в мача срещу ЦСКА през 1969 г., дето ги бихме със 7:2. Гунди направи хет-трик. Имаше виц, че ЦСКА вкарват първия гол, за да видят колко публика има по трибуните и последния – за да видят колко публика е останала. Зрелището беше незабравимо, палеха факли по трибуните, след мача Добри Джуров (министър на отбраната) нареди да острижат играчите на ЦСКА нула-номер.
Георги Аспарухов и Никола Котков с екипите на националния отбор преди мача с Белгия, завършил 3:0. Мачът се играе на 26 септември 1965 г.
Котков беше симпатяга, изключителен спортсмен. Играхме мач с ЦСКА, бихме ги 5:2, тогава Котков вкара 4 гола. Обаче съдията изгони Якимов и Марашлиев. Котков до такава степен беше спортсмен, че успокояваше публиката, която освиркваше най-вече Якимов.
Котков редовно ходеше с официален костюм. Един от колегите го пита „А бе, Коте, що така, все с костюми?“ Той отговаря: „Ами ако някой ден нещо се случи – друг да може да ги носи“.
Александър Шаламанов, съотборник на Гунди и Котков в националния отбор:
„С Гунди бяхме заедно в юношеския национален отбор. Неслучайно още когато беше 17-18 годишен го включиха в основния отбор на „Левски“, беше ясно още тогава, че е изключително талантлив футболист. Гунди беше много силен и с глава. Отличен дрибъл. Можеше както да организира играта, така и да подава голови пасове. Всестранен футболист. Притежаваше особен финес. Днес такъв финес във футбола няма.
Господ му беше дал всичко на Гунди. Когато ходехме по лагери из провинцията, случи се понякога, че ни поканят в местно училище. Децата веднага го наобикаляха, беше страхотно популярен. На Гунди понякога му се случваше да играе срещу такива футоблисти, които е по-добре да не ги срещаш на пътя, камо ли на игрището.Гунди беше баровец. На която и врата да почукаше – отваряше се.
С него не сме прекарвали много време заедно, но се случи един път, че и той и аз бяхме контузени. Националният отбор замина да играе в Португалия и Франция, а ние с Гунди всеки ден се срещахме в ресторанта „Балкан“, готвачът много вкусно готвеше за нас. Само че не влизахме през главния вход, а отзад, през служебния. Гунди беше баровец. На която и врата да почукаше – отваряше се.
Макар че имаше тежка контузия на глезена, Гунди никога не се оплакваше по лагерите, че нещо го боли. Към края на живота си вече не можеше и да тича добре. Специални обувки му изработваха в Австрия, стелки му слагаха“.
Борислав Константинов, прес-секретар на футболен клуб „Славия“, приятел и на Гунди, и на Котков.
„Питаш дали могат ли да се сравняват Гунди, Стоичков и Бербатов? Всеки е велик за времето си. Това е най-точното, което може да се каже. Както всичко друго се мени, така и футболът се мени. Ако днес Гунди играе футбола от своето време, той ще изглежда като грамофонна плоча на забавени обороти. Дори и Стоичков да играе днес – той не може да покаже онова, което е правил в „Барселона“ преди почти 30 години. Гунди цялата си кариера е изиграл в един български клуб, „Левски“. На Стоичков трамплинът е друг – „Барселона“. Това са различни ситуации, различни шансове“.
***
Катастрофата в прохода Витиня на 30 юни 1971 г. е добре документирана. На бензиностанцията Гунди спира да зареди бежовата си Алфа Ромео. Касиерката си спомня, че й е подал банкнота от 10 лв. и е отказал да вземе рестото, около 80 ст. Жената впоследствие горчиво съжалява, че не го е накарала да си вземе рестото и по този начин да го задържи за няколко секунди.
Но нали знаете как е в живота? Картината на съдбоносните събития впоследствие може да се възстанови и да се отбележат ключовите моменти. Единственото, което не е възможно, е времето да се върне назад.
След като зареждат, Гунди и Котков поемат към прохода. Взимат със себе си един стопаджия. Малко след моста над река Бебреш от странично разклонение на пътя внезапно изскача камион ЗИЛ с ремарке. Алфата се е движила с голяма скорост и въпреки реакцията на Гунди – спирачният път е бил 30 метра – колата се врязва челно в резервоара на камиона. Бензинът облива Алфата и тя лумва като бенгалски огън. Случва се непоправимото.
Ясно го помня този ден, бях на пионерски лагер в Берковица. Привечер ни събраха пред бараките, с покрусен глас началничката на лагера оповести за смърта на тримата съветски космонавти. След това съобщиха за гибелта на Гунди и Котков. Някои от учителите плачеха. За повечето деца това беше първият непосредствен допир с необратимото. Обявиха тридневен траур – заради космонавтите. Доброволски, Волков и Пацаев загинаха няколко часа преди българските футболисти при приземяването на спускаемия апарат на космическия кораб „Союз-11“.
Страница на спортния седмичник „Старт“, 6 юли 1971 г.
От пропагандния отдел на ЦК на БКП на всички български медии изрично е наредено да публикуват на първи страници или в началото на новинарските емисии само вестта за гибелта на космонавтите. Съобщението за трагедията с Гунди и Котков е забутано по вътрешните страници на вестниците и е съвсем кратко. На 6 юли спортният седмичник „Старт“ публикува цветна снимка на Гунди и Котков в черно каре и статия на цяла страница със заглавие „Незабравимите“.
Погребението на Гунди и Котков се състоя на 2 юли на централните софийски гробища в Орландовци. Преди това имаше поклонение на стадион „Герена“. Оценките за броя на участниците в поклонението варират от 150 до 550 хиляди души. Второто число не изглежда да е реално, населението на София през 1971 г. е под 1 милион. Обаче спонтанното събиране на толкова много хора на едно място стряска властите и в крайна сметка води до отстраняването на Ангел Солаков от поста министър на вътрешните работи.
Спомня си Борислав Константинов:
„Погребението се превърна в политическо събитие, не защото бе на двама изтъкнати футболисти, а защото съвпадна със смъртта на тримата съветски космонавти и хората според тогавашната власт трябваше да скърбят повече за космонавтите отколкото за футболистите. Аз бях на погребението и добре си спомням цялата история. Миналия юни със съпругата на Гунди, Величка, пак говорихме на тази тема. Според нея събитията доста се драматизират от медиите“.
Спомня си Стефан Аладжов:
„Тълпата започваше от площад „Пирдоп“ в Подуене и се проточваше до стадион „Герена“ – може би около 300 хил. души. На погребението ковчезите бяха запечатани. Бяха се наредили първо ръководителите на клуба, а след това ние футболистите застанахме на почетна стража. Казаха отначало, че ще изложат ковчезите на стадиона и хората се втурнаха натам. След това процесията трябваше да тръгне към гробищата в Орландовци. Един милиционер силно ме удари по гърба, не знаеше, че съм играч в отбора, явно си е помислил, че съм зяпач, който се опитва да проникне. След катастрофата много хора в България не вярваха, че това се е случило, че Гунди и Котков са си отишли“.
Спомня си Александър Шаламанов:
„В деня на катастрофата бях вече във Враца. Ние минахме по дефилето, тъй като пътят през Витиня беше затворен. Обаче Гунди и Котков имаха служебни карти от МВР и с тях можеха да минават навсякъде. Та тия карти може да са им изиграли лоша шега. С един мой приятел бяхме отвън пред „Герена“ по време на поклонението, не можахме да влезем вътре. Аз толкова много хора на едно място до тогава не бях виждал. Създаде се изкуствена конфронтация между гибелта на българските футболисти и съветските космонавти“.
На Централните гробища в София двамата са погребани близо до църквата, на около 50 м. вляво. На двата гроба са поставени бюстове и релефни плочи. Винаги има и цветя.
Снимка: БГНЕС, Facebook/Политическа партия „Има такъв народ“ Дебатите са средство на работещата демокрация, а тука такова нещо не сме виждали отдавна
кафенето 