Програмите на партиите – лъскавите кули на лицемерието

Емилия Милчева

В България предизборните програми не се четат. В България предизборните програми не се дискутират. В България никой не пита политиците какво пише в предизборните програми на техните политически сили. Затова и биват съчинявани като за булки: нещо ново, нещо старо, нещо назаем. Новото са слоганите, старото – обещанията, другото е плагиатствано от също такива програми.

Фразите, в които думи като „справедлив“, „прозрачен“, „конкурентен“, „равен достъп“, „законосъобразно“ и техните производни са разпилени като пуканки в киносалон. Четейки, човек си мисли, че има наръчник за съставители на политически програми, който указва: употребете 20 пъти думата „справедливост“ и гледайте поне 10 пъти да е в болд; сложете 5–6 пъти „подобряване качеството на живот“, щипка „правова държава“ и непременно повечко „реформи“; „високите доходи и пенсии“ са задължителни, а „борбата с корупцията“ – о, борбата с корупцията трябва да е като „йе, йе“ в припева в песните.

България се промени, програмите – не

Седем месеца след първите парламентарни избори тази година в програмите на политическите сили, участвали в 45-тото и 46-тото и с шанс за 47-тото Народно събрание, не е променена и буква.

А от април насам много неща в България се промениха. Пандемията от COVID-19излезе извън контрол и смъртността хвръкна нагоре. Изискването за зелени сертификати за работа и свободно време изкара на улицата хиляди. Служебните министри извадиха на бял свят разхищения с публични средства, подпечатани със закони от ГЕРБ – порочните схеми с „инхаус“ поръчките, използването на държавната Българска банка за развитие от малобройна група хора на принципа „Имаш крава, пиеш мляко“, авансово раздадени милиарди на пътностроителни фирми… 

Планът, който ще обезпечи Четвъртата индустриална революция в България, ще озонира въздуха и позелени енергетиката ни, ще намали бедността и въздигне правовата държава, беше на два пъти поправен и най-сетне изпратен в Брюксел. Европейската комисия е настойчива в искането си България да представи ясен план за закриването на въглищната индустрия и предстоящата неизбежна трансформация на трите района – Перник, Кюстендил, Стара Загора.

Но предизборните програми заобикалят пандемията и необходимото преизграждане на системата на здравеопазване в България. Политиците не искат да се цапат с въглищен прах и също така странят от темата. Нито дума за хората, заети в сектора с изкопаеми горива, и работните им места в бъдеще – едно от най-големите предизвикателства за държава, в която икономически активното население намалява за сметка на пенсионерите. (Трима работещи издържат двама пенсионери.) Заетите пряко в отрасъла са над 40 000, тяхното заплащане е над средното и осигуряване на нов поминък, без да се понижи стандартът им на живот, ще е изпитание за който и да е управляващ.

В нормалните държави е различно

Подобно мълчание и разхищение на захарен памук не е характерно за развитите демокрации. Там предизборните програми се обсъждат, а политиците залагат в тях визията си за промени и развитие на държавата. И в съседна Гърция предизборните програми са предмет на обсъждане. Понякога бурно, както бяха 10-те мерки, които вече бившият премиер на Гърция Алексис Ципрас обяви от името на СИРИЗА преди спечелените от него избори през 2015 г.

Голямата здравна реформа на американския президент Барак Обама също стана достояние на избирателите преди изборите като част от предизборната програма. Както и конкретните мерки за средната класа – от намаляване на данъците на домакинствата с 1000 долара до защита на семейния дом от възбрана и реформа на законодателството за фалитите.

В Германия например Християндемократическият съюз и канцлерката Ангела Меркел, която се оттегля от политиката след парламентарните избори на 26 септември 2021 г., представиха предизборната си програма три месеца преди вота заедно с коалиционния партньор Хорст Зеехофер от баварския Християнсоциален съюз.

В документа от 120 страници бяха записани съвсем конкретни предложения, например да не се допуска никакво съвместно поемане на публичния дълг на правителства от еврозоната чрез т.нар. еврооблигации, за които призоваваше Германската социалдемократическа партия. Предвидени бяха финансови бонуси за семействата, по-високи пенсии за майките и др. Също така ХДС и ХСС се обявиха за „близко стратегическо сътрудничество между Турция и ЕС“, но смятат, че ЕС ще се „претовари“, ако Анкара се присъедини към Общността.

Програмата на ХДС, управлявал 16 години Германия, се обсъжда най-напред между ръководството и партийните членове. Впоследствие се представя и публично и става предмет на дискусии, като се налага и канцлерката да я защитава.

В България партиите качиха предизборните си програми на сайтовете и някои от тях дори не направиха събитие от това. А „Продължаваме промяната“ на бившите служебни министри Кирил Петков и Асен Василев обяви своята десетина дни след началото на предизборната кампания.

Нова политическа оферта

Като формация, явяваща се за пръв път на избори (за разлика от останалите политически сили, за които вотът на 14 ноември е третият поред тази година), „Продължаваме промяната“ има повече енергия. В програмата на партията обаче не се предлагат някакви чудодейни решения – и както при останалите, тук също имаме комбинация от нещо ново, нещо старо и нещо назаем.

Например от партията предлагат доизграждане на магистралите „Хемус“ и „Струма“, също като ГЕРБ, но и наддават: ГЕРБ отдавна говори за два тунела под Стара планина, ПП – за три. Бойко Борисов настояваше за два нови моста на Дунав, ПП – за четири и един над варненския канал, та стават пет.

В едни по-стари програми на ГЕРБ се говореше за изгpaждaнe нa магистрала „Чepнo мope“ чрез публично-частно партньорство. Е, сега ПП я вкарва в програмата – макар още миналата година да се разбра, че проектът ще кандидатства за финансиране от инвестиционния фонд „Три морета“, както и разширението на газохранилището в Чирен, което също е в програмата на „Продължаваме промяната“.

Има и за Маришкия басейн, но звучи така: „Приоритетно реализиране на инвестиционни програми и проекти на територията на комплекс „Марица Изток“, насочени към развитие на региона като модерен индустриален и енергиен център, с което ще се гарантира запазването на работните места и справедливи доходи на заетите.“ Със същия успех можеха и нищо да не запишат. За трите района, в които ще се закрива въглищната индустрия, са предвидени 1,3 млрд. евро от Фонда за справедлив преход – почти колкото преките чуждестранни инвестиции в България за 2020 г.

Според двамата лидери Кирил Петков и Асен Василев с предлаганите решения в програмата, чийто лайтмотив е „Нулева корупция“, ще бъдат освободени 8 млрд. лв. Не бе пояснено къде се крият тези милиарди. По същия начин лидерката на БСПКорнелия Нинова беше обявила миналата година, че 10 млрд. изчезват чрез корупция, докато през 2019 г. беше назовала друга сума – 6 млрд.

Впрочем милиардите, за които Петков като служебен министър на икономиката и колежката му от МРРБ Виолета Комитова обясняваха как са изплащани авансово на пътните фирми, пак ще се дадат за 2022 г. Но не по „схемата на ГЕРБ“ – записва се малка сума в бюджета, сключват се договори за три пъти повече пари, които накрая се изплащат от излишъците.

Сега Комитова обеща, че ще предложи в бюджет 2022 да се предвидят 1,5 млрд. лв. за поддръжка и ремонт на пътища. Тя установила, че от 2018 г. насам по толкова се дават за тези дейности, но проблемът бил, че нямало санкция на парламента. Само че по-рано министър Комитова и министър Петков твърдяха друго – как са завишени цените на строителни материали, купувана е скъпа техника и са предплащани огромни аванси. Сега пък се оказа, че толкова пари си трябвали за дейностите…

Така или иначе, каквото и да бъде написано в предизборните програми, повечето българи така и няма да ги прочетат. Те не харесват политиците – харесват спасителите.

Промяната срещу Пеевски – почтеност срещу човечност

Стоян Радев, Култура

В началото на президентската предизборна кампания кандидатът за вицепрезидент на ДПС Искра Михайлова обясни в свое телевизионно интервю, че Делян Пеевски е човечен и затова хората го обичат.

Политическите противници на ДПС и Пеевски от своя страна квалифицират себе си като почтени, говори се за едно бъдещо „мнозинство на почтените”.

Ако приемем определенията, които двете страни сами си дават, то значи се оформя сблъсък между почтеност и човечност. И така една съществена част от гласоподавателите ще избира между тези две благини.

Можем да не приемаме определенията. Лесно е да бъдат отхвърлени и първото, и второто. Публичният образ на Пеевски в голяма степен се е превърнал в емблема на корупцията. А щом мнозинството на почтените включва предложилата Пеевски Мая Манолова в съчетание с други смущаващи лица и биографии, то и неговата морална претенция е меко казано съмнителна.

Но в името на разсъждението, което търси нещо по-различно от известните взаимни упреци, се съгласяваме за момент с положителните самооценки и мислим спрямо тях.

Преди 20 години Симеон Сакскобургготски лансира почтеността като основен белег на своята политическа амбиция и точно по негово време Пеевски поникна, цъфна и върза. Излиза, че тогава почтеното и човечното са се съчетали в едно. Сега обаче те се състезават в различни коридори. Или поне такъв е анонсът.

Бихме се върнали на чудесното съчетание, защото в него има неслучайна предразположеност, но нека за момент разгледаме актуалното и твърде специфично противопоставяне на почтеността и човечността на български терен като чист феномен – без уговорки и препратки.

Какво значи „Пеевски е човечен”? Какво значи да си човечен въобще? И как това се превръща в предпочитано качество по време на избори?

За да отговорим на тези въпроси, най-вероятно трябва първо да се съгласим какво е човек, а после от съществителното да изведем прилагателното. Основна отличителна черта на човека като човек е разумът. Но разумен ли се има предвид, когато наричаме някого „човечен”, „Пеевски е разумен и затова хората го обичат”? Може би донякъде, но по-скоро не точно.

Друга отличителна черта на човека като човек е неговата осъзната, а не просто инстинктивна загриженост както за себе си, така и за ближния. Тази загриженост и състрадание, подсказва и едно разбиране за човешката слабост.

Тук някъде май повече се доближаваме до съдържанието на човечността, за която става дума. „Пеевски знае, че човек е слаб, и е готов да се погрижи, да състрадава, да иска и да дава прошка, затова хората го обичат” – така вече твърдението придобива смисъл.

В такава интерпретация на човечността веднага проблясва потенциалната конфронтация с почтеността, която има проблем с компромисното поведение и човешките слабости като цяло. Оказва се, че не на шега добродетелите могат да конфликтуват и да се конкурират.

Отново се чуват възмутени възгласи – ама, моля ви се, човечност и Пеевски не може сериозно да присъстват в едно изречение, за нищо не се грижи той, освен за собственото си богатство и за тези, дето го пазят и държат!

Разбрахме се обаче да не обсъждаме тези основателни избухвания, а да запазим спокойствие и да чуем онези, които викат: да е жив и здрав, добре че е той.

Има хора, за които човечността е нещо по-голямо от принципите и правилата. Даже тя собствено се проявява точно в тяхното прекрачване. Защото спазването им е нечовешко или най-малкото дава откровено предимство на една порода човеци за сметка на друга.

За нашенската порода изглежда свойствено да реализира своя потенциал извън официалните регламенти. Открай време у нас се знае, че нещата се получават не по силата на всеобщо наложен закон и ред, а благодарение на неформална близост и произтичащата от нея индивидуална мотивация, наречена личен интерес. Под личен може да се схваща и интереса на „родата”.

Много трудно се работи, когато споменатите по-горе условия не са изпълнени, а вместо тях се налага друга форма на организация. Нито комунистическият, нито либерално-демократичният идеал и модел можаха да подействат стимулиращо на масовото съзнание, така че да се породи всеобщ съзидателен стремеж. Напротив, съзиданието спира, ако така наречената „човечност” изчезне.

В това се състои рискът почтеността да вземе превес. На пръв поглед не може такава победа да не е благотворна, но у нас случаят е особен. И все пак…

Почтените хора нямат нужда от защита – те са всичко, от което светът се нуждае, а в частност почтените политици би трябвало никога да не слизат от пиедестала на народната любов. „Мнозинството на почтените” има на какво да основава своята властова претенция, ако ще тя да не се вписва автоматично в изконните електорални нагласи по нашия край.

Многобройни са доказателствата, че развитите страни дължат своя просперитет на почтеност и в личните, и в обществените дела, като най-сполучливият вариант е този, в който личното и общественото са неотделими едно от друго. Истина е, че дори пленените от човечност души страдат от жажда за почтеност и са готови да я прегърнат. Така че промяната има своите прилични шансове.

Но и по отношение на нея се изразява не просто вроден, а и съвсем конкретно аргументиран скептицизъм. Кои са почтените? Тези ли червени ренегати, онези ли меркантилни безродници? На това ли му викате почтеност?

Последният въпрос ни отвежда към важен детайл. От една страна е добре „човечен” и „почтен” да не бъдат абстрактни категории, а да се свързват органично с характеристиките на националния манталитет – тогава те биха придобили действително значение. От друга – опасно е, когато категориите се натурализират до степен на обезсмисляне.

Ако се върнем към примера с почтеността а ла Сакскобургготски, влязла в симбиоза с човечността а ла Пеевски, разбираме какво значи да се изпразнят от съдържание и двете понятия, нещо повече – да се превърнат в своето противоположно. Една нашенска „почтеност” предпоставя една нашенска „човечност” и става лошо. И грозно.

Но ето ни отново – изправени предизборно пред двете, както ги нарекохме в началото, благини. В настоящия момент не съюзени, а борещи се една с друга за повече места в парламента. Опитахме се да ги разгледаме добронамерено, търсейки техните както универсални, така и локално обагрени добри страни.

Допуснахме, че исторически у нас приоритетна роля получава човечността, прекрачваща границите на официалните порядки, и мотивираща съзидание първо в строго личен и чак после, евентуално, в обществен интерес. Открихме, че тази топла, но мъчителна специфика поражда и реципрочна нужда от почтеност – в полза на общото.

В политиката е важно работите да вървят – застоят е по-неприемлив дори от движението в грешна посока. Остава ни надеждата, че конкуренцията няма да спъва вървежа, а ще бута напред.

Ако пък се размечтаем смело, можем да си представим, че почтеността и човечността не влизат в порочно взаимодействие, нито си пречат, а си помагат, както между нас казано ни се струва, че е съвсем естествено да бъде. Може да стане, при положение че ги превръщаме в наше качество, но не по „нашенски”.

Двата пола като хромозоми и народност

• Стефан Попов

Мъж и жена наблюдават бурното прииждане на река Рейн в източна Франция. Снимката е илюстративна.

На 26 октомври 2021 г. Конституционният съд публикува свое решение №15, според което думата „пол“ има само биологичен смисъл. Стефан Попов оспорва тук не толкова извода, колкото самия факт, че подобен въпрос за половете е бил допуснат за разглеждане.

През тази седмица Конституционният съд произнесе следното тълкувателно решение: „Понятието „пол“ според конституцията следва да се разбира само в неговия биологичен смисъл.“

Това кратко изречение резюмира всичко, до което се свежда текстът. Зад решението обаче лежи аргументация от над 15,000 думи, което е равно на половин дисертация или на книга от 75 страници.

Напомня ми сцената от „Диктаторът“ на Чарли Чаплин, в която Хитлер разпалено държи дълга реч, спира, а секретарката му чуква на пишещата машина един единствен клавиш, тоест една буква. До това се свежда цялата му реч.

Три години по-рано

Решението не е първо по темата „пол“. През 2018 година съдът реши, че т.нар. Истанбулска конвенция не съответства на конституцията. Така България отпадна от голямото мнозинство ратифицирали я европейски страни и показа на света, че има свои си вътрешни тревоги около пола.

Разправията през 2018 няма фундаментални правни основания, защото се свежда до раздор за смисъла на думи в дефинициите. А и конвенцията има друг обект, превенция и борба с насилието над жени и домашното насилие“, както казва още заглавието. Тя нямаше да бъде отхвърлена, ако преводачи, редактори, експерти, политици бяха помислили върху превода на страховитата дума „джендър“, предизвикала буря срещу „джендър-идеологията“. Или да предложат свое уточнение за дефиниция на термините и така да избегнат разделянето на „пол“ и „джендър“.

И все пак решението от 2018 година има правен характер, защото развива нормативно тълкуване на международен документ във връзка с предстоящата му ратификация. Такъв документ би породил задължения, които според съда не са в съгласие с конституцията. Както и да го разказваме, става дума за конституция, задължения, договори, ратификации и пр., все правни отношения. Дали и кой е съгласен, дали решението е коректно, дали не можеше да бъде избегнато и други „дали“ е отделен въпрос.

През 2021 обаче Конституционният съд се произнася по тема, която практически е извън полето на правото. Цялото му Решение №15 е езиковедски труд. Въпросът, който Съдът приема за разглеждане, се отнася до значението на „пол“ в текста на конституцията. Съдът трябва да обясни какво е значението на тази дума. Поканени са около 50 (петдесет!) експерти от всякакви области, институции, организации да представят становища. Слава Богу само десетина се отзовават, иначе решението щеше да е завършена дисертация за институт по езикознание.

Но защо казвам „езикознание“, а не „право“?

Аргументи отвсякъде

Думата „пол“ е спомената един път в конституцията – в член, който казва, че не се допускат ограничения на права по признаци като етнос, народност, убеждения … и така 12 (дванадесет). Сред тях е и „пол“. Могат да се изброяват още, може списъкът да се съкрати, а значението да се запази. Няма как такъв списък да е изчерпателен. Текстът е формулиран така, че дори и без да се споменава изрично „пол“, ще е ясно, че дискриминация на половете не е допустима.

Съществено е, че този списък от съществителни няма пряко правно значение. Правна тежест има забраната за ограничаване на правата, а тя е универсална, освен ако не се допуснат изключения, които са специално обосновани (присъда, война, извънредно положение и пр.).

Отсъствието на видима правна тежест прави тълкуването на „пол“ езиковедска, културологическа, антропологическа, дори фолклористка задача. А съдът се заема с нея, което е несвойствена за него работа. Това личи и по изтъкнатите основания „полът“ в конституцията да бъде определен „еди-как-си“, няма значение как. Те са емпирични и забавни за един юридически, в частност конституционен език. Като най-сериозно основание е посочена „българската народностна, духовна и културна традиция“.

С това аргументиране всъщност се казва, че конституцията като текст не съдържа ясна отправна точка за определяне на значението на „пол“. Все пак всяка дума има смисъл в контекста на употребата си в поне едно изречение или в по-голяма езикова цялост.

Ако кажеш „нос“, например, това „Нос“ на Гогол ли е, смъркащият нос на Пипи Дългото чорапче ли е, нос Калиакра ли е, носът на кораба „Радецки“ ли е? Нужно е поне изречение, за да отговорим на този въпрос. А Конституцията в цялост не е достатъчна за да се определи значението на „пол“ вътре в самата нея. Затова съдът се пита откъде произтича значението. И първият му отговор е „от народностната традиция“, което си е принос към фолклористката юриспруденция.

Това не изглежда много солидна основа за конституционно тълкуване. Идва ред и на следващата, която според Конституционния съд е не друго, а всекидневният („общоупотребимият“) български език. Тук е излишно да се разсъждава пространно. Всекидневният език е трудна материя, обект на няколко традиции в теорията на езика. Но да не се замисляме в тези посоки: да, във всекидневния език „пол“ масово (засега поне, а и през 1991, когато е приета конституцията) се свързва с дву-половото делене на мъж и жена. Но какво общо има това с едно конституционно тълкуване?

За да не изглежда аргументът за всекидневния език всекидневен аргумент, съдът повдига нов въпрос: Какво е мислил под „пол“ самият „конституционен законодател“. И отговаря – не знаем, няма следи в протоколите на VII Велико народно събрание.

Конституционният законодател е натворил големи бъркотии през 1991, но все пак той е имал друга работа, а не да изяснява смисъла на думата „пол“. Съдът стига до извода, че все пак, тъй като и законодателят е човек, той/тя трябва да е употребявал/а думата с всекидневното й значение. Той/тя не я е употребявал/а като законодател, защото в текста думата няма специфични правни значения, но като човешко същество това би следвало да е имал/а наум. Което на свой ред е в съгласие с „народностната традиция“, с „естествения стремеж към възпроизводство“ и с „генетичния хромозомен набор“, казва Конституционният съд.

Тази езиковедска публицистика в духа на „народностната традиция“ не е много полезна за здравето на конституционната идея. Съдът не трябва да приема подобни запитвания. Ето защо.

В конституцията има и други думи с широк смисъл, без ясно правно значение. Ами ако утре някой попита какво е значението на повечето думи от Преамбюла – „общочовешко“, „ценност“, „хуманизъм“, „воля“, „търпимост“…? Съдът ще трябва да стане факултет по свободни изкуства. По-нататък, в чл. 23 се споменава „изкуство“. Може ли съдът да приеме да тълкува какво е „изкуство“? И да напише докторат по естетика.

Първостепенна работа на Съда е филтърът на допустимите запитвания и Съдът го знае много добре. А при този филтър най-важно е какво не трябва да се тълкува. Какво означава „пол“ в текста на конституцията при посочената неопределеност не е допустимо питане. По ясно посочената причина, че то принуждава съда да изпълнява несвойствени и комични функции на тълкувател не на конституция, а на всекидневния език. А всекидневният език е флуидна реалност, която днес твърди едно, утре – друго и поради това не е база за определяне на значения в правен език.

Въпрос за пола може да бъде зададен във връзка с конкретен казус, който би набавил контекст за определяне на значението. Но в общо, абстрактно, универсално тълкувателно решение той е нереден. А и опасен предвид задължителността на тълкуванията. В случая задължителното тълкуване се позовава на „националната идентичност“, най-хлъзгавата метафора.

Ами биологичният пол?

Един въпрос, които не се разбира много, но в конституционната политика стои остро от решението за Истанбулската конвенция през 2018 насам, е противопоставянето на социален и биологичен пол. Противници на т. нар. социален пол внушават, че това е трети, четвърти, пети и т.н. пол, измислен, несъмнено, с цел сриване на национална идентичност, народна традиция, история и всичко свято. Самият „социален пол“ се интерпретира често като лично хрумване на индивиди.

Аз, възкликва някой из Фейсбук, решавам, че съм римлянин, наследник на Юлий Цезар и хоп, ставам такъв. До това ли се свеждат нещата, пита човекът в социалната мрежа. Отговарят му, че, разбира се, „не“, с допълнение: „как пък ти хрумна тази нелепост“? И продължават: ако някой си представя, че е римлянин от рода на Юлий Цезар, това е фантазиране, мечтаене, сънуване, бълнуване. Ако обаче същият човек започне да настоява и дори публично да се държи така, ситуацията е излязла от контрол, тя си е за болнична помощ. Лицето има психотичен пристъп, загубило е връзка с реалността. Подобни внушения говорят или за недобронамереност, често за маниакален национализъм, или за неразбиране на обективността на социалното.

Социологически въпросът е съвсем друг. Той се свежда до простото положение, че асоциален пол няма. Всеки пол е социален. Онова, което се нарича „биологичен пол“, е обект на биология, практикувана от учени-биолози. В обществения свят то автоматически, по дефиниция, без преходни фази става социална структура. Изобщо не е нужно да се оспорва бинарната половост мъж/жена и да се прибягва до измислен трети социален пол, бинарните полове са социални. И не измислени роли, а основни структури.

Понеже това никога не е съвсем ясно, дори изглежда като мъгляво шикалкавене, ще се позова на един пример от Макс Вебер (без когото социология няма). Вебер казва в капиталния си труд Икономика и общество, че „етническа група“ е безполезно понятие в социологията, безсмислени думи в нейните граници. Оттук и недействителен обект в обществения свят. За да си набави смисъл, трябва да бъде обвързано със социално действие. Етносът става действителен в обществения свят, ако стане точка на конфликт, например, ако се политизира. Но преди този момент той е екзотика, която социологията и самият обществен свят не забелязват. Той има толкова социална действителност, колкото сините очи и кестенявата коса. И все пак, ако сините очи се приемат за престижни белези, те стават социално действителни. Същото е положението с т. нар. биологичен пол.

Тогава защо толкова настояваме на израза „биологичен пол“? Защото това е начин на изразяване, с който в светския контекст на модерността обозначаваме фиксирането на половете в библейските текстове. Двойката Адам и Ева не са биологични индивиди с хромозомите XX и XY. И дефинирането на половете чрез двойката мъж/жена в християнската култура не е заето от никаква биология, каквато имаме едва след научната революция в 17 век и секуларизацията на света.

Този начин на изразяване ползва термини, разработени в езика на научните общности. Но в обществения свят те са условни обозначения. Затова и думата „биологичен“ в обществената комуникация има интуитивен смисъл, който не идва от науката биология, а я предхожда, и би се формирал без нея. И без биология хората знаят какво е мъж или жена.

Нужно ли е да се тълкува абстрактно конституцията

Защо става така? Случайно ли е?

Дори да има момент на случайност или скрита политическа, културна, идеологическа ориентация, има една страна в този казус, която не е никак случайна. Това са тълкувателните решения, предвидени от самата конституция.

Нека опитаме с един пример.

В България не спира оплакването от дефектната организация на съдебната власт, смесването на прокуратурата със съда, безотчетността и свръх-активността на обвинението. Главният прокурор е несвойствено свръх-активен за една демократична държава, до степен да упражнява социалистически тип надзор за законност повсеместно.

Този въпрос е критичен за цялата държавност и за състоянието на институциите.

Но вредната свръхактивност не е особеност само на прокуратурата. Тя характеризира и Конституционния съд в областта на абстрактните тълкувателни решения. Решение №3 от 2003 за „формата на държавно устройство и на държавно управление”, например, блокира нормалния конституционен процес и превърна прословутата съдебна реформа в безпредметно клише. Това правомощие трябва да се свие до минимум, само за особени случаи, с особена процедура, или да се премахне, което мисля за най-доброто решение.

В решението си за половете самият Конституционен съд навлиза в дълго разсъждение, за да изтъкне, че макар това да е конституционното значение на „пол“, то не следва да ограничава законодателя и съдилищата.

С други думи, след като е дал задължителното тълкуване, той се е опитал за занижи силата на тази задължителност. Това уточнение заобля върволицата от парадокси в аргументацията на съда: тълкуването е задължително, но не произвежда задължение и май никого не задължава.

Пандемията – тестът, с който българските политици не се справиха

Коронавирусът е биологичен феномен, който още с появата си започна да се преживява като политически и се превърна в тест за годност на политиците. Засега, поне в България, никой не се справя с теста, пише Георги Лозанов.

С предпазни маски под колоните на властта

В началото изглеждаше, че тогавашните управляващи от ГЕРБ може и да успеят и дори да извлекат имиджови дивиденти от пандемията. Тя за тях в някакъв смисъл беше добре дошла, защото разсея надвисналите над главите им облаци на недоволство, като измести от медийния дневен ред снимките на кюлчетата и пачките в премиерската спалня или поименните обвинения в корупция, които забегналият хазартен бос Васил Божков сипеше от Дубай. Недоволството от само себе си затихваше… 

Народът, стъписан пред непознатата заплаха, нямаше към кого друг да адресира надеждите си, освен към управляващите в момента. И те с готовност приеха ролята на негов строг, загрижен бащица, чието медийно изпълнение бе поверено на специално сформиран Национален щаб и лично на председателя му генерал Мутафчийски.

Той обещаваше спасение, ако народът слуша и изпълнява. А онези, на които „такива не им минават“ и продължаваха да са срещу властта, ѝ се противопоставяха, като демонстративно пренебрегваха епидемиологичните ѝ мерки.

През първата Ковид вълна политическото противопоставяне в обществото, преведено на „пандемичен език“, звучеше така: който вярва на генерал Мутафчийски – подкрепя статуквото, който е против статуквото – отрича или най-малкото поставя под съмнение разпорежданията му. За опозиционните кръгове маската стана метафора на запушената уста, на цензурния критичен глас.

Защото не се справиха с пандемията

Но властта вече си бе върнала самочувствието и, окуражена от първоначалните благоприятни данни за ограниченото разпространение на вируса в страната, настояваше, че се е справила с пандемията едва ли не най-добре в цяла Европа, което е негласно основание всички други претенции към нея да отпаднат.

Преносът на политическото противопоставяне върху темата за пандемията беше обаче симптом, че ако тенденцията в данните се обърне, както и стана, недоволството към управляващите ще избие с нова сила. Като върху тях по неизбежност ще се стовари и вината за личната драма на всеки, загубил близък или неуспял да стигне до болница. Всекидневни протести разтърсиха столицата, които в далечната си перспектива доведоха до падането на ГЕРБ от власт. И тя задълго попадна в ръцете на президента Радев.

Ако преди хората на Борисов разчитаха, че справянето с пандемията може да ги спаси от надигащото се недоволство, сега хората на Румен Радев разчитаха по-скоро на обратното – че след като сами са представители на това недоволство, то няма да се обърне срещу тях, ако срещнат трудности в борбата с вируса.

Разбира се, и във втория случай надеждите бяха напразни. Когато Ковид данните влязат в мрачния регистър и хората търпят човешки загуби, никаква политическа победа не може да ги утеши. Независимо от острите противопоставяния между предишните и сегашните управляващи и взаимното им прехвърляне на отговорността за многото заразени, пандемията започна да ги сближава в очите на масовия човек.

Политически дениализъм

Качвам се на такси и казвам на шофьора: „Моля, сложете си маска“. Той ме поглежда с неприкрито омерзение: „А, значи и ти си от тия, никога няма да гласувам за вас, ще гласувам за …“ и споменава името на маргинална партия. Напоследък все по-често ми се налага да участвам в подобни разговори и да си давам сметка, че Ковид кризата вече е разделила вота на три: тия от сега, тия от преди и срещу тия вкупом. 

Третият вот, който социологията трудно хваща, е проява на политически дениализъм – отричаш съществуването на реалността, когато не ти харесва, даваш политическото си доверие на партии и личности в перифериите или направо извън политиката, за да накажеш политиците. До голяма степен на същото основание партията на Слави в предишните избори получи водеща роля.

В предстоящите избори за такава роля очевидно се готви партията „Продължаваме промяната“, разчитайки на това, че е нов (извън заварения пейзаж) политически субект, чиито лидери относително навреме напуснаха потъващия във водите на пандемията кораб на служебния кабинет.

На този етап тя може да бъде спряна само с пищен скандал, в какъвто удобен повод се превърна гражданството на Кирил Петков – формално обстоятелство, което трябваше да увисне с тежестта на воденичен камък около врата на партията.

„Демократична България“ също има шанс да се възползва, че не е от „тия“, ако освен от ГЕРБ се отдалечи и от Радев, каквато позиция зае подкрепеният от нея кандидат за президент Лозан Панов. Но засега не изглежда, че кампанията му е в състояние да генерира кой знае какъв вот.

Нов измерител на (не)доверието в политиците

Със сигурност и този път изненадите ще дойдат от политическия дениализъм, резултат от нарастващото от много години недоверие към действащите политици, попаднало под увеличителното стъкло на пандемията. Но даже няма особено значение как точно то ще се отрази на вота за партиите, защото е разрушително и само по себе си. И не толкова за политиците – те винаги оцеляват, колкото за хората – включително и физически.

Пандемията въведе негов математически измерител – процента на неваксинираните, според който, напълно очаквано, ние в ЕС имаме най-малко доверие в политиците си и управляваните от тях институции.

Провокацията Пеевски

Венелина Попова, Тоест

Делян Пеевски знае, че почти военната мобилизация на електората на ДПС, каквато беше възможна допреди едно десетилетие, днес е немислима.

Анализът е препубликуван от „Тоест“.

В сряда Конституционният съд се произнесе с решение за канадското гражданство на Кирил Петков. С мнозинство от 11 гласа съдът обяви президентския указ в частта му за назначаването на Петков за служебен министър на икономиката за противоконституционен.

Това става в разгара на предизборната кампания, в която той и Асен Василев влязоха с амбицията в следващия парламент създадената от тях партия „Продължаваме промяната“ да получи мандат за съставяне на правителство.

Нека припомним как през 2019 г. Върховният административен съд отказа да провери къде е прекарал Делян Пеевски последните шест месеца преди провеждането на изборите за Европейски парламент и дали има право да участва в тях. Делото беше образувано по жалба на гражданското обединение БОЕЦ срещу решението на ЦИК да допусне депутата от ДПС да бъде кандидат в евроизборите.

Единственият мотив за отказа от проверка на ВАС е, че според справка от Главна дирекция „Гражданска регистрация и административно обслужване“ (ГРАО) Пеевски има постоянен и настоящ адрес в България повече от 6 месеца – както изисква законът.

Макар да бе публична тайна, че той от години трайно пребивава в Дубай,

което по своеобразен начин беше потвърдено и от Бойко Борисов в интервю за bTV през 2016 г. с репликата: „Пеевски си отиде, Пеевски напуска страната.“ Проверка на БОЕЦ също доказа, че народният представител не живее в посочения от него хотел „Берлин“, а сайтът „Биволъ“ разкри схемите, които той е използвал при резервации на самолетни билети за полети от и за Дубай с двата си паспорта, за да не може да бъде установено с точност кога и дали е пътувал. Но всички тези преки и косвени доказателства нямаха пред ЦИК и ВАС тежестта на справката от ГРАО.

Връщаме се към 2021 година. Делян Пеевски не участва в парламентарните избори през април и юли – за първи път от 2009 г. насам. Междувременно през юни САЩ му наложиха санкции по Глобалния закон „Магнитски“, а в началото на октомври името му се появи в разкритията по досиетата „Пандора“.

Сега обаче олигархът реши да се върне в политиката с нова визия и обещание пред журналистите, че ще го виждаме по-често. Този ход не е нищо друго, освен предизвикателно неглижиране на общественото мнение от страна на Пеевски и на ДПС. Още повече че за първи път партията на Ахмед Доган издига и свой кандидат за най-представителния пост в държавата – президентския. И то не фигурант, а самия председател на ДПС.

Какво преследва със стратегията си ДПС?

Дали единствено мобилизация на вота и постигане на резултат, който да върне на Движението позицията на балансьор в парламента (позиция, която Доган осребряваше успешно през тези 30 години, като използваше картата на етническия мир)? Или преследва амбицията за директно участие във властта, която заяви и публично? Предстои да разберем.

През 2009 г. на предизборна среща в село Кочан, община Сатовча, Ахмед Доган каза, че ДПС не може да не е във властта, защото притежава свойството на бацила. Репликата му „ДПС е бацил – където влезе, не излиза“ медиите забравиха, макар тя да е толкова важна, колкото и тази, че той е „инструментът на властта, който разпределя порциите на финансирането в държавата“.

Още преди 12 години в интервю за БНР Мендерес Кунгюн, политолог и представител на неправителствения сектор на мюсюлманите у нас, предупреди:

„като продукт на държавата в сянка ДПС изобщо не се интересува от правата и свободите на зависимия от него електорат. И не само не е гарант за етническия мир, но има и ресурса за подклаждане на етнически конфликти и рекет на българското общество.“

Тази опасност днес изглежда още по-реална в контекста на агресивната предизборна реторика на кандидата за президент Мустафа Карадайъ и на други представители на политическия елит на българските мюсюлмани. Все по-отчетлива става и

опасната перспектива ДПС да се клонира в откровено религиозна партия.

А оттам и опасността развитието на демокрацията ни да се тласне към босненски вариант – опасност, която политици и държавници предпочитат да не артикулират гласно.

Станах неволен свидетел на разказ на баща, който отказва да приеме радикализацията на своите синове и внуци и напуска дома си. Този човек на достолепна възраст, с добра репутация и собствен бизнес, който уважава държавата, нейните закони и ценностите на цивилизацията ни, изживява драма. Защото е истински притеснен, че нацията ни може да бъде разделена, ако уахабизмът продължава да се разпространява в страната ни. И обвинява за това ДАНС и държавата, която сякаш е поставена на командно дишане.

Защо ДПС използват помаците и като своеобразен боен отряд, попитах човек от мюсюлманската общност в Казанлъшко. „Защото им трябват наивни и доверчиви хора, които могат да манипулират лесно“, беше краткият му отговор. По-дългият е по-страшен и ще го спестя.

Повече светлина върху политиката на Ахмед Доган и на ДПС хвърля документалният филм „Държавни тайни“ на Малина Петрова, чиято премиера предстои в края на тази година. В краткия откъс от него лица от общността и бивши кадри от висшия ешелон на етно-религиозната партия разкриват задкулисието в управлението ѝ.

Публичният разказ от юли 2020 г. на Христо Иванов за сараите на Доган в „Росенец“ създаде вълна, която повиши доверието към „Демократична България“ на извънредните парламентарни избори тази година. Но в този разказ отсъстваха някои важни подробности. Например това, че да пазят своя почетен председател дойдоха не етнически турци от Бургаско, където ДПС има силни структури, а помаци от Родопите и пиринския край, изсипани на брега, без да знаят къде ги водят и защо, както се разбра по-късно от самите тях.

Активисти на ДПС от помашкия етнос, приближени до Пеевски, стигнаха до върховете на партията. Като Халил Летифов, който като областен лидер на Движението в Стара Загора осигури депутатски мандат от региона за олигарха в 43-тото Народно събрание. А няколко години по-късно стигна и до поста на зам.-председател на партията и в това качество днес е сред най-активните защитници на реномето на Пеевски. Летифов заедно с кмета на Белица Радослав Ревански (също от помашката общност) беше в щаба, който организира т.нар. дарителска кампания на Делян Пеевски в началото на епидемията от COVID-19.

Встрани от интереса на медии и анализатори е и въпросът

защо Делян Пеевски се кандидатира за народен представител винаги от региони с помашко население –

като Пазарджик, Стара Загора, Благоевград, а не от североизточните, които са крепости на етническите турци. Сега оглави листата на ДПС и в старата българска столица Велико Търново, което беше разчетено като съзнателна провокация към общественото мнение. И потърси подкрепа от кметове на общини, срещите с които са представени като интерес към проблемите на хората в тези региони. Естествено, никой не си и помисли, че тази подкрепа ще е безвъзмездна.

Делян Пеевски знае, че почти военната мобилизация на електората на ДПС, каквато беше възможна допреди едно десетилетие, днес е немислима. По много причини, най-важната от които е разочарованието сред българските турци от тяхното политическо представителство. Практиката показа, че е по-лесно да се купят гласове в малките общини и села, особено в Северозапада, където е съсредоточено най-бедното българско и ромско население, отколкото да се агитират етническите турци, объркани и все по-отчуждени от ДПС.

Комплексите на българските политици от руския комплекс край Камчия в комплект с мълчанието за МОЧА и подобията му

Иво Инджев

Предварително уточнявам, че не се заяждам с Христо Иванов конкретно, сравнявайки акцията му срещу руския анклав край Лукойл в Росенец миналата година и липсата на подобно усилие спрямо руския анклав край Камчия. 

Един текст в мрежата ме подсети да попитам отново защо българските политици от всякакви цветове, но най-вече от партиите с демократични инстинкти или поне   претенции за демократичност ( и свободолюбие?), пазят пълно мълчание по далеч, далеч по-големия и продължаващ много по-отдавна във времето назад национално предателски казус с продажбата на национален суверинитет на една вилна зона разстояние от морската ни столица Варна. Същата, която остава в пределите на България по изричното, дори войнствено императивното настояване спрямо делегацията на османците на Берлинския конгрес през 1878 година германски канцлер Бисмарк.

Толкова много съм изписал по случая и толкова малко отзвук по темата има в българската публичност, че се зарадвах да видя един съмишленик да повдига въпроса. https://kafeneto.wordpress.com/2021/10/29/бляновете-на-една-руска-империалистк/

Желаещите да се запознаят с фактологията на най-голямото престъпление срещу националния ни суверенитет, на продажна стойност поне 300 милиона евро ( по оценка на московското кметство, собственик на “санаториума” край Камчия ),  могат да се запознаят с развитието на темата от страна на колегата Спас Спасов в “Дневник” с няколко солидно подкрепени с фактология негови статии.https://kafeneto.wordpress.com/2021/10/29/бляновете-на-една-руска-империалистк/

Бляновете на една руска империалистка

Напомням, че днешният руски царизъм сам определя въпросната руска придобивка като изключително постижение на експанзията на руското влияние в чужбина. Самият руски външен министър Сергей Лавров, определян като втория по влияние политик ( и първи по трайно присъствие и несменяемост на високия си пост ) в Русия, посочи българската придобивка като перлата в короната на империята в наши дни, определяйки я като първа по значение подобна руска база за влияние, построена извън пределите на Русия пред последните десетилетия. https://www.svobodnaevropa.bg/a/30342556.html

Та се питам: щом на Кремъл това завоевание му е толкова мило- това ли е причината никой политик и никоя партия у нас да не смеят да предизвикат с въпроси относно статута на “санаториума” ( за отглеждане на руско влияние у нас)  Путин и компания, която стопанисва комплекса, създаден от мафиота Лужков, прогонен от Путин от кметския пост в Москва поради прекалени претенции за влияние в държавата му?

Да, Росенец беше важен пробив в крепостта на съвременното местно средновековие, олицетворявано от неговия почетен председател Ахмед Доган и не случайно заслужи уважението на публиката тук. Но този удар по местния феодализъм е сравним по значение с нанасянето на щети по локалния комунизъм без да се засягат неговите съветски темели. Комплексът в Камчия е тяхното видимо, макар и съзнателно укривано сред вековната гора на българския резерват материално и духовно имперско продължение в наши дни.

Комплексът “Камчия” издава комплексите на българската политика спрямо нашите дългогодишни владетели както и страха от поставянето под съмнение на съветските монументи у нас. Ако има някаква разлика между комплексарското мълчание по двата казуса, това е надграденото край Варна национално престъпление с огромни дози корупция на поредица от правителства, съд и места власт. Ръка за ръка те са узаконили руското безобразие да откъснат от България парче от природен резерват уж за лечение на дечица от Москва, а- както се (д)оказа от думите на Лавров- там е монтиран най-скъпият генератор на руско влияние, създаван досега от Русия извън нейните предели. 

Мащабът на престъплението е такъв, че сараите на Доган изглеждат спрямо него като жалки бараки на селски баракониер. Руснаците държат да подчертаят своята безнаказана господарска хватка като си поставиха в центъра на комплекса бюста на главния окупатор на България маршал Толбухин. Предполагам, че в своята крепост биха приютили и Монумента на окупационната червена армия МОЧА, барабар с “Альоша” и неговите подобия, ако имаше кой да ги свали от пиедестала им в България.

Доган все пак не е посмял да увековечи по подобен начин делото на Баязид Завоевателя.

Всичко това стана за сметка на България й нейния суверенитет, но в полза на притаени корупционери, купени по веригата с парцалите от мафията на Лужков, която започна да разиграва тук “мачлета” с негово лично участие (и участието на софийския кмет Софиянски) още от края на 90-те години на миналия век и откри обекта край Варна с ентусиазираното присъствие на новоизбрания по онова време премиер Бойко Методиевич.

Именно той даде своята завършваща грабежа окончателна благословия с прегръдки с Лужков – само няколко седмици, преди мафиотът да бъде изритан брутално от изборния му пост в руската столица от президента Медведев по указание на уж подчинения му премиер Путин.   

И нито веднъж нито един депутат не оспори в българския парламент статута на завладяната от Русия българска територия! 

Това е продължаващо престъпление спрямо България, което чака да бъде изобличено от своя Христо Иванов.  

Кoйтo paзмaxвa лoзyнга „Bceĸи caм cи пpeцeня“, нямa ниĸaĸвo зaщитимo пpaво

Емилия Недева, Де факто

Cepтифиĸaтът ce въвeждa имeннo, зa дa нe ce пpибягвa в cтpaнитe дo пълни oгpaничeния – дo зaбpaнa нa пpaвoтo нa пpидвижвaнe, дo пълнo oгaничaвaнe нa пpaвoтo нa тpyд.

Пoгaзвa ли зeлeният cepтифиĸaт пpaвaтa ни – тoзи въпpoc пpoдължaвa ycилeнo дa ce диcĸyтиpa, a yлицитe чac пo чac ce пълнят c пpoтecтиpaщи xopa, yбeдeни, чe дъpжaвaтa им oтнeмa cвoбoдaтa. B интepвю за „Дapиĸ paдиo“ в пpeдaвaнeтo „Koй гoвopи“ aдвoĸaт Eмилия Heдeвa пpocтpaннo paзяcнявa пpичинaтa зa въвeждaнeтo нa зeлeния cepтифиĸaт oт EC, ycлoвиятa зa издaванетo мy и тepитopия, в ĸoятo личнитe пpaвa cпиpaт дa ca aбcoлютни. „Дневник“ препубликува есенцията на интервюто от правния сайт „Де факто“.

Eвpoпeйcĸият cepтифиĸaт бешe въвeдeн въвeдeн oт EC c peглaмeнт 953 oт 14 юни и влeзe в cилa oт 1 юли. Taзи нoвинa няĸaĸ бeшe пpoпycнaтa oт нaшитe мeдии, пъĸ и oт oфициaлнитe инcтитyции, a тpябвaшe дa ce oбяcни чe тoзи peглaмeнт в пpeaмбюлa cи пocoчвa пpичинитe зa въвeждaнeтo мy, a тe ca имeннo пpaвaтa и cвoбoдитe нa гpaждaнитe нa Eвpoпeйcĸия cъюз.

Cepтифиĸaтът ce въвeждa имeннo, зa дa нe ce пpибягвa в cтpaнитe дo пълни oгpaничeния – дo зaбpaнa нa пpaвoтo нa пpидвижвaнe, дo пълнo oгaничaвaнe нa пpaвoтo нa тpyд. Зa дa yпpaжнявaт гpaждaнитe вcичĸи cвoи пpaвa, ca пpeдвидeни тpи типa cepтифиĸaти – зa вceĸи вaĸcиниpaн, зa дoĸaзaнo пpeбoлeдyвaнe c пиcиap (РСR) тecт (и тo в paмĸитe нa шecт мeceцa oт издaвaнeтo нa пoлoжитeлния тecт), ĸaĸтo и пиcиap тecт, c ĸoйтo ce ycтaнoвявa, чe в мoмeнтa нямa aĸтивнo зaбoлявaнe, ĸoйтo вaжи в paмĸитe нa 72 чaca. Πocлeднoтo e вaжнo, зaщoтo e нeлeпo издaвaнeтo нa cepтифиĸaти нa лицa, ĸoитo в мoмeнтa ca в aĸтивнa фaзa нa зaбoлявaнe, ĸaĸтo cъoбщиxa cepиoзни мeдии.

Taĸъв cepтифиĸaт зa пpeбoлeдyвaнe нe мoжe дa бъдe издaдeн пo paнo oт 11 дни oт дaтaтa нa peгиcтpaция нa пиcиap тecтa ĸaтo пoлoжитeлeн.

Πълeн и oпaceн либepaлизъм e издaвaнeтo нa cepтифиĸaт cлeд aнтигeнeн тecт, ĸaĸтo и издaвaнeтo нa cepтифиĸaти cлeд пocтaвянe нa пъpвa вaĸcинa, тъй ĸaтo cпopeд мeдицинaтa e яcнo, чe имyнитeт ce пocтигa cлeд 14-ия дeн oт пocтaвянeтo нa втopaтa инжeĸция нa „Πфaйзep“ и „Moдepнa“.

Teзи възмoжнocти бяxa пpeдocтaвeни, зa дa имaт гpaждaнитe, пъpвo, пpaвo нa избop и, втopo, дa ce въpнaт ĸъм нopмaлния cи живoт и дa yпpaжнявaт вcчĸи дpyги cвoи пpaвa – дa ce пpивдвижвaт, дa paбoтят и т.н.

За apгyмeнтa „aмa тoвa e мoeтo тялo, нe мoгaт дa мe пpинyдят дa ce бoдa и тecтвaм“

Ниĸoй нe ги пpинyждaвa дa cи пocтaвят инжeĸции или дa ce тecтвaт. Зa вcичĸи, ĸoитo oбaчe избиpaт дa нe гo нaпpaвят, вaжaт oбщитe пpaвилa в зaпoвeдттa нa миниcтъpa нa здpaвeoпaзвaнeтo oт 19 oĸтoмвpи, тoecт зaбpaнявa ce вcичĸo. Hecлyчaйнo в пpeaмбюлa нa peглaмeнт 953 нa EC ce пocoчвa, чe въвeждaнeтo мy e cpeдcтвo дa ce зaoбиĸoлят зaбpaнитe, и тo във вcичĸи eвpoпeйcĸи cтpaни. B дpyгитe eвpoпeйcĸи дъpжaви cъщecтвyвaт зaбpaни c мнoгo пo-cтpaшни pecтpиĸции. Имaм пpeдвид и чe в мнoгo cтpaни e зaдължитeлнa вaĸcинaциятa зa oпpeдeли ĸaтeгopии дъpжaвни cлyжитeли.

Зaĸoнът зa здpaвeтo и вcичĸи мeждyнapoдни cтaндapти във вpъзĸa cъc зaщитaтa нa чoвeшĸитe пpaвa пpeдвиждaт oгpaничaвaнe нa чacт oт пpaвaтa пo вpeмe нa извънpeднo пoлoжeниe, извънpeднa cитyaция или в cлyчaя нa извънpeднa пaндeмичнa oбcтaнoвĸa, ĸoятo cпopeд KC e пpиpaвнeнa нa бeдcтвeнo пoлoжeниe пo Зaĸoнa зa бeдcтвиятa и aвapиитe, нaпoмни тя. Πpи тoвa пoлoжeниe ca дoпycтими oгpaничeниятa нa oпpeдeлeни пpaвa в зaщитa нa oбщecтвeния интepec, oбщecтвeнoтo здpaвe и oгpaничaвaнe нa paзпpocтpaнeниeтo нa пaндeмиятa.

Πpoблeмът e във възмoжнocтитe зa ocмиcлянe в чacт oт нaceлeниeтo нa тoвa, зa cъжaлeниe. Ho пpoблeмът ce ĸopeни и в липcaтa нa ĸaĸвaтo и дa e paзяcнитeлнa ĸaмпaния.

Πъpвo, y нac пpaвaтa ce възпpиeмaт ĸaтo aбcoлютни, тoecт xopaтa cмятaт, чe тeзи им пpaвa нe ĸopecпoндиpaт c няĸaĸвo oбщecтвeнo зaдължeниe. Πpaвaтa oбaчe cъщecтвyвaт дoтaм, дoĸъдeтo нaвлизaт в тepитopиятa oт пpaвa нa дpyгия, a тoгaвa зaпoчвaт зaдължeниятa. Kaĸтo e paзпиcaнo в peглaмeнтa нямa cпop, чe нямa пълнa пpeвeнция нитo чpeз вaĸcини, нитo чpeз пpeбoлeдyвaнe, нo oгpaничeниятa, пpeдвидeни в тpитe cepтифиĸaтa, ca бaзиpaни имeннo нa дocтижeниятa нa cъвpeмeннaтa нayĸa. И чe вcяĸa дъpжaвa тpябвa нa тaзи бaзa дa въвeждa oгpaничeниятa – нeщo, ĸoeтo y нac нe ce cлyчвa и ce въвeждaт фopми нa cepтифиĸaти, ĸoитo нe ce пpизнaвaт в нитo eднa дpyгa cтpaнa и ĸoитo oбeзcмиcлят cигypнocттa, чe нe paзпpocтpaнявaш зapaзa.

Учитeли, лeĸapи, дъpжaвнa aдминиcтpaция, cъдилищa

Eднa oт cлaбocтитe нa миниcтъp Kaцapoв e, чe вaди дъpжaвнaтa aдминиcтpaция oт цялaтa ĸaтeгopия cлyжитeли, зa ĸoитo ce изcĸвa зeлeн cepтифиĸaт. Taĸa ce пoлyчиxa и пapaдĸocитe yчитeли дa зaявявaт, чe нямa дa ce вaĸcиниpaт, чe дъpжaвнaтa aдминcтpaция, ĸoятo paбoти, зa дa oбcлyжвa гpaждaнитe, мoжeлa дa paбoти c нaмaлeн ĸaпaцитeт, a тoвa oзнaчaвa, чe тя cъздaвa ycлoвия зa cтpyпвaнe нa гpaждaнитe в aдминиcтpaтивнитe cгpaди.

Зa cъдилищaтa нямa нитo eднa дyмa, a тaм e cтpaшнo – нитo имa изиcĸвaнe зa зeлeн cepтифиĸaт зa влизaнe в cъдeбнитe cгpaди, нитo зa мaгиcтpaтитe, ĸoитo дoняĸъдe ca пpeдпaзeни oт пapaвaни, дoĸaтo гpaждaнитe чaĸaт пpeд зaлитe в eдни тecни пpocтpaнcтвa.

Дoĸaтo в peд дъpжaви дopи нe ce изиcĸвaт тecтoвe, a зa вcичĸи, ĸoитo paбoтят c гpaждaни – лeĸapи, мeдицинcĸи paбoтници, aдминиcтpaция, пoлиция, yчитeли, apмия, пoжapниĸapи, coциaлни paбoтници, e зaдължитeлнo дa ca вaĸcиниpaни. Зaдължeниeтo e aбcoлютнo – ĸoйтo нe иcĸa, бивa лишaвaн oт пpaвoтo дa paбoти.

Hecлyчaйнo пpeз aвгycт и ceптeмвpи имa oбpaзyвaни дeлa пpeд Eвpoпeйcĸия cъд пo пpaвaтa нa чoвeĸa oт 60 фpeнcĸи пoжapниĸapи и 30 гpъцĸи мeдици, ĸoитo пoиcĸaxa cъдът дa cпpe дeйcтвиeтo нa зaĸoнитe в тexнитe cтpaни, ĸoитo ги зaдължвaт дa ce вaĸcиниpaт, в пpoтивeн cлyчaй щe бъдaт oтcтpaнeни oт paбoтa. Cъдът oтĸaзa c yгoвopĸaтa, чe тoвa нe пpeдoпpeдeля изxoдa нa дeлoтo, нo пoдчepтa, чe пpивpeмeннитe мepĸи ca изĸлючeниe и ce взeмaт caмo тoгaвa, ĸoгaтo пpилaгaнeтo им щe дoвeдe дo cepиoзнa и нeoбpaтимa вpeдa зa жaлбoпoтaдaтeлитe. Oчeвиднo e, чe дeйcтвиeто нa тaĸивa зaĸoни нe вoди дo тaĸивa вpeди зa xopaтa, ĸoитo нe ca cъглacни c тяx, и зaтoвa нe cпиpa дeйcтивиeтo им.

Heдeвa нaпoмни пpoизнacянeтo нa ECΠЧ пo дeлoтo „Baвpичĸa“ и Чexия, зaвeдeнo oт poдитeли cpeщy зaдължитeлнитe вaĸcинaции зa дpyги зaбoлявaния, нe зa кoвид, ĸoитo нe жeлaят дa вaĸcиниpaт дeцaтa cи. Πpeз пpoлeттa нa тaзи гoдинa cъдът пocoчи, чe нe мoжe дa ce пpиeмe ĸaтo нeдoпycтимa тaĸaвa интepвeнция в пpaвoтo нa личeн живeт, aĸo ca cпaзeни вcичĸи cтaндapти зa вaĸcиниpaнeтo. Πo тoвa дeлo cъдът пoдчepтa, чe иcĸaнe зa ocъждaнe нa дъpжaвa зaтoвa зa въвeдeнa зaдължитeлнa вaĸcинaция нe пoпaдa в члeн 9 oт ĸoнвeнциятa зa пpавoтo нa изpaзявaнe нa мнeниe, yбeждeниe и т.н.

Taĸa чe вceĸи, ĸoйтo paзмaxвa лoзyнга „Bceĸи caм cи пpeцeня“, нямa ниĸaĸвo зaщитимo пpaвo, ĸoгaтo имa дpyги пpиopитeтни пpaвa, ĸoитo тpябвa дa бъдaт зaщитeни.

Eдин oт cтaндapитe, ĸoитo въвeждa ECΠЧ пo дeлoтo “ Baвpичĸa“, e пpeцeнĸaтa дoĸoлĸo зaдължитeлнaтa вaĸcинaция или xapaĸтepът нa вaĸcинитe мoжe дa дoвeдe дo няĸaĸви вpeди и дaли имa oпит зa пocтaвянeтo им. Чyx глacoвe oт юpиcти, ĸoитo нeпpaвилнo възпpиeмaт чл. 29, aл. 1 oт кoнcтитyциятa, ĸoйтo нe дoпycĸa чoвeĸ дa бъдe пoдлaгaн нa мeдицинcĸи oпити бeз нeгoвo cъглacиe.

Ha пpoтивинцитe нa вaĸcиниpaнeтo тpябвa дa ce ĸaжe, чe eĸcпepимeнтaлният пepиoд вeчe e зaвъpшил – oĸoлo oбщo 5 млpд. дoзи вaĸcини ca пocтaвeни. Toecт oпитнaтa фaзa вeчe e пpиĸлючилa, пpилaгaнeтo нa вaĸcинитe e cтaнaлo c paзpeшeниe нa eвpoпeйcĸaтa aгeнция пo лeĸaрcтвaтa EMA зa пpилaгaнeтo им нa тepитopиятa нa Eвpoпa, a ĸaĸтo ce виждa и извън нeя, тъй ĸaтo тe ce пpилaгaт в мнoгo нeeвpoпeйcĸи cтpaни.

Oбpaтнa диcĸpиминaция

Зaпoвeдттa нa миниcтъpa нe oгpaничaвa пpaвa пoвeчe oт дoпycимoтo в тaзи cитyaиция. Bceĸи aдминиcтpaтивeн aĸт oбaчe мoжe дa имa paзличи пopoци и нe изĸлючвaм няĸoи и cъдилищa дa yвaжaт няĸoи oт жaлбитe пpeд тяx. Haпpимep нeeднaĸвo ce тpeтиpaт xopaтa, ĸoитo oтгoвapят нa eвpoпeйcĸитe cтaндapти c пpиĸлючил циĸъл нa вaĸcиниpaнe и ĸoитo имaт зaĸoнocъoбpазен eвpoпeйcĸи cepтифиĸaт зa вaĸcиниpaнe c oнeзи, ĸoитo имaт caмo eднa дoзa. B ĸpaйнa cмeтĸa eдиният cepтифиĸaт cъoтвeтcтвa нa eвpoпeйcĸия peгaмeнт, a дpyгият – нe.

B тoзи cлyчaй cтaвa дyмa зa oбpaтнa диcĸpиминaция – тoзи, ĸoйтo e изпълнил вcичĸи пpeдпиcaния нa eвpoпeйcĸия peглaмeнт и имa пълeн циĸъл нa вaĸcинaция, e пo-злe тpeтиpaн oт oнзи, ĸoйтo нe e. Имa пpoблeм и в нepaвнoтo тpeтиpaнe нa дъpжaвнaтa aдминcтpaция и oпpeдeлeни ĸaтeгopии paбoтници и cлyжитeли, зa ĸoитo ce изиcĸвa вaĸcинaция. Aз cчитaм, чe цялaтa дъpжaвнa aдминcтpaция, пъpвo ĸaтo пpимep и нa втopo мяcтo ĸaтo гpyпa oт xopa, ĸoитo ca в нeпpeĸъcнaт ĸoнтaĸт c гpaждaни, cъoтвeтнo гoлям фaĸтop зa paзпpocтpaнeниe нa виpyca, тpябвa дa бъдaт пoдлoжeни нa изиcĸвaнe зa зaдължитeлнa вaĸcинaция.

„Озлобление към всичко и всички“: що за хора са българите

Александър Андреев, Дойче веле

Индивидуалисти, които не понасят чуждия успех, не държат особено на независимото мислене и вечно се смятат за излъгани и ощетени: това ли са ценностните особености на българите? Разговор с проф. Марин Паунов за „Дойче веле“.

Проф. Паунов, по няколко актуални повода (пандемията и изборите) сега ще си говорим за Вашето изследване „Българското (не)доверие: ценности и социално доверие на българите в европейски контекст“. Нека първо уточним един терминологичен въпрос. Вие използвате категориите „народ“ и „национална култура“, но могат ли те да се възприемат съвсем безкритично? Съществуват ли наистина или са само въобразени?

– Не харесвам думите народопсихология и манталитет, предпочитам национална култура и национални ценностни особености и използвам предимно тези понятия. Въпросът Ви всъщност е интересен и предполага дълъг и сложен отговор, защото няма една общоприета дефиниция за нация, а и терминът се родее с други две категории – етнос и народ. За да не затъваме в тези дебри, нека да се ограничим в разбирането, че изследването се занимава с национални особености – тоест, с нацията като голяма общност с общо съзнание за историческа и културна принадлежност, обща територия и общ език, организирана в държава.

България се намира в четвъртата вълна на пандемията, предстоят избори за парламент и президент. Дали в тази ситуация се задълбочават нагласите, които описвате – негативизъм, песимизъм, озлобление.

– Поредна вълна и поредни избори. Ситуацията, която визирате, потвърждава за пореден път изводите от изследването. Не може да не сме се питали защо България е на последно място в Европа по толкова много параметри: от процента ваксинирани до изпитвано щастие или доходи. Задавали сме си въпроса защо сме затънали в толкова проблеми, които започваме да виждаме особено ясно, когато попаднем в други страни. И защо отношенията ни са такива, каквито са.

Чудили сме се как е възможно да сме свидетели, участници и потърпевши в толкова много абсурди – от политиката до движението по пътищата. И сега сме във вихъра на поредния абсурд: рекордната смъртност и антиваксърството. Всъщност отговорите на всички тези и много други мъчителни въпроси се коренят предимно в нас самите, в нашите собствени български ценностни особености и национална култура.

Наричате ги много предпазливо „ценностни особености“. Искате ли да ги конкретизирате?

– Ето само някои важни характеристики:

• Индивидуализъм, съчетан с непонасяне на чуждия успех, на авторитети и на всеки, който ни превъзхожда. Стара и утвърдена социална практика е не импулсът към единение, а разделението и „поединичното спасяване“ при всяка кризисна или неблагоприятна ситуация.
• Искаме да успяваме, но все ни преследва горчивото съмнение, че сме излъгани, несправедливо третирани, че незаслужено сме останали на долните стъпала на стълбичката на социалния престиж. А успехът определено е интерпретиран като осъществяване предимно в материален смисъл.
• В сравнение с останалите европейци българинът най-малко държи на независимостта на мисленето и действието, свободата на избора и съзидателността. Неслучайно мнозина българисти ни описват с почуда като особено „търпелив народ“. Налице е специфично цинично безразличие към великата европейска ценност на гражданската свобода и достойнство. Търпението обаче, както и въпросното безразличие, са привидни. Просто българинът усеща и дефинира свободата по различен начин, който има повече общо с поединичното спасяване
• Декларираме средни за Европа нива на религиозност. Но тук, както при всяко духовно измерение, нас по-скоро ни интересува ритуалният или показен аспект, а не дълбоката същност.
• Болезненото усещане за непостигане и неудачност, съчетано с индивидуалистичния ни уклон, ни води до озлобление към всичко общо и към другия. Затова успяваме да „постигнем“ конфронтация по абсолютно всеки въпрос от обществена значимост и да се разделим на враждебни лагери по всяка тема. Мисля, че сега, в тази обстановка на здравна и политическа криза, всички тези особености са все по-очевидни.

Проф. Марин Паунов.

Току-що описахте „българина“ като човек недоверчив към институциите (тук веднага се сещаме за недоверието към ваксините), като неособено религиозен, като прекалено търпелив и загрижен за сигурността си, като човек, който се чувства вечно излъган, който е общо неудовлетворен и се спасява индивидуално. Не сгъстявате ли боите?

– Не. Българинът е подчертано най-недоверчив в Европа и на едно от последните места по доверие в целия свят. Има един показател, наречен общо социално доверие, който измерва нагласата ни в междуличностен план да се доверяваме на други. А на основата на това общо доверие израстват и серия по-конкретни доверия към различните институции на обществото и държавността. Равнището на общо социално доверие в България е най-ниско в Европа и даже едно от най-ниските в света. Нещо повече: почти 8 от 10 човека в България са на мнение, че честността и справедливостта не са ориентири в обществените отношения и че индивидуализмът и егоцентризмът са доминиращи ценностни приоритети.

Можете ли да дадете примери?

– Общото социално недоверие има своите конкретни проявления, показващи съответно рекордното за Европа недоверие на българите към парламента, съдебната система, полицията и политиците. Това недоверие често е до 8 пъти по-ниско в сравнение със страните, намиращи се на другия полюс – най-вече скандинавските държави и Швейцария. Към тази картина бихме могли да добавим и потискащия щрих с българския песимизъм, по който на по-предни позиции са само меланхоличните португалци и традиционните лидери по песимизъм в Европа – унгарците. Освен това сънародниците ни имат рекордно високи субективни притеснения за здравословното си състояние, българинът се чувства най-самотен в Европа и най-често изпитва тревожност в сравнение с всички останали обитатели на Стария континент, обхванати от изследването.

До какво води липсата на социално доверие в България?

– Първо, общото социално доверие е доказано свързано с редица параметри на икономическото развитие и благосъстоянието. И обратно: социалното недоверие влошава качеството и производителността на труда на индивидуално равнище и производителността на националната икономика. То влияе върху предприемаческите нагласи, подоходната диференциация, „философиите“ на данъчната система и бюджетирането, спестяванията, склонността към притежаване на дом вместо наемането на такъв, отношението към застрахователни инструменти, нагласата към законите и спазването им и т.н. В крайна сметка доверието или недоверието и ценностите ни в значителна степен обуславят икономическия ни успех или неуспех.

И още: в общества с по-високи равнища на доверие по правило има по-малко агресия и повече политическа стабилност и социална отговорност. По данни на Евростат България е устойчиво на първо място в Европа и по индекса „усещане за корупция“. Този показател не измерва обективните равнища на корупция, а усещането на населението за наличие на такава. Разликата между едното и другото може да е значителна по принцип, но в случая тя няма никакво значение, защото съществени са именно индивидуалните убеждения и нагласи спрямо наличието на корупционни практики в социалната действителност. Убедеността, че те съществуват е направо разрушителна. Тази убеденост дава удобна обосновка за собствените ни корупционни практики и ще има като следствие забележителни подозрителност и недоверчивост, привиждане на всякакви конспирации, в това число разцвет на антиваксърството и негативното отношение към противоепидемичните мерки и т.н.

Какви източници сте използвали, за да стигнете до своите заключения? Например за това, че българите са на последно място в Европа не само по доходи, но и по усещане за щастие.

– Суровите данни, обработени и анализирани за целите на изследването, идват по линия на Европейските социални изследвания, European Social Survey – формат, реализиран в европейските държави по доста строга методика и обхващащ не по-малко от 50 000 респонденти. И още: данни от Световното изследване на ценностите (World Values Survey) и от Евростат.

По-конкретно за втората част на въпроса Ви: българите са на последна позиция в Европа по отношение на преживяваното щастие. Два независими източника – Европейските социални изследвания и Евростат – единодушно констатират рекордно ниската в Европа българска обща неудовлетвореност от живота. Вижда се, че българите са около 12 пъти по-неудовлетворени от холандците и над три пъти по-нещастни от средното в Европа.

Марин Паунов е български икономист с приноси в областите на мениджмънта и човешките ресурси, професор в УНСС, където преподава управление на човешките ресурси, организационно поведение, стратегии на бизнеса, корпоративна култура и др. Консултант е и по бизнес администрация и автор на редица публикации в български и международни издания.

Любов към държавния глава

Тони Николов, Култура

Има истории, които ни спохождат изневиделица. И тази е една от тях. Вървях си из софийските улици и от време на време поглеждах телефона си, за да съм наясно с последните вести около решението на Конституционния съд за „двойното гражданство“: кой го е страх и кой не; кой за какво е отговорен и носи ли държавният глава отговорност за деянията на министрите си. С периферното си зрение забелязвам как известна конституционалистка вече дава становище пред медиите, недалеч от фонтана край президентството. Решавам да свърна по „Леге“, за да си поема поне за миг глътка въздух от казуса, който явно ще ни занимава дълго време.

Най-лошото в такива ситуации е, че главата ти бръмва. Паузата между новините никога не е достатъчна, за да можеш да свършиш нещо. Пресичам „Витошка“ и свървам по малките улички. Когато крача така, мислите ми вървят по мен. Махвам с ръка на познат антиквар, излязъл да подиша чист въздух пред магазинчето си, за който знам, че едновременно храни и гълъбите, и котките на своята улица, намалявайки „борбата на видовете“ в квартала. Но при хората явно не е така.

Щом го наближавам, той изведнъж се шмугва в магазинчето си, сякаш за да не ме разочарова, и след малко излиза с някакъв бял плик в ръка, от който стърчат пожълтели страници.

– Какво е това? – питам го.
– Не си виждал такова нещо. Наскоро ми го донесоха. Коленопреклонно излияние към Фердинанд. Само виж почерка – букви като мъниста.

Почеркът наистина си го бива. Съвършен краснопис. А жанрът ми се видя повече от странен – да преписваш личните си писма в „сборник“ – в случая „том вторий“ от 26 април 1901 г. Съзнание за собствената ти значимост, която те подтиква да съхраниш всеки свой ред, или дан на духа на времето? Името на автора – Д. Д. Бъчваров – също не ми говореше нищо. Вътре в „сборника“ той бе упоменал себе си като журналист и редактор на неизвестния за мен вестник „Щастие“. Зачетох се и честно казано силно се стъписах от „високия слог“ на изложението – истинско обяснение в любов пред властващата Особа. Не бях попадал досега на нещо такова.

– Нали ти казвам – тържествуваше моят събеседник. Уникат и половина. Може да се окаже невероятна находка… Тайните на някой неизвестен фаворит на двореца…

Запознатите със знаменитите „Спомени за княжеското време“ на Добри Ганчев, учител по български на княз Фердинанд, сигурно се сещат за какво иде реч. Въпросната книга преседява половин век в архивите и излиза едва през 70-те години на миналия век, отначало с цензурни съкращения (от гледна точка на морала), като вътре – освен язвителните политически характеристика на монарха и неговото обкръжения (как са се купували съвести) – има множество разкази и за конкретните му „любимци“ – разни напети адютанти или синеоки шофьори с черни очила, които той сменял като ръкавиците си.

А журналистите? Дали и с тях е било същото? Ако се вярва отново на Добри Ганчев, височайшата Особа е имала добре изработен подход към пресата:

С вестникарите [Фердинанд] обичаше да се среща. Канеше ги в двореца, говореше с тях по-длъжко, хвалеше ги, награждаваше ги, било с ордени, било със субсидии за „тъй отлично списвания вестник“. В първите времена на князуването си особено благоволеше към редактори, на които вестниците бяха против Стамболова, но не и против него. Само че туй благоволение се проявяваше скрито.

Нищо ново под слънцето. Подмолно корумпиране на общественото мнение във вид на „целева субсидия“. Методът е до болка познат, но резултатът понякога надминава всички очаквания. За да се стигне до излияния от рода на това в ръкописа, придобит преди малко:

Моята любов към Тебе, Княже, винаги е била неизразимо голяма, буйна, пламенна и винаги нейният източник дълбоко се е коренил в сърцето ми. Даже и в онези тежки минути, когато моето сърце беше дълбоко нажалено и когато писах известния мой Апел до Тебе, любовта ми към Тебе, любовта ми към Тебе не само, че не беше ни най-малко отслабнала, както това се случва при пръв поглед на повърхностния читател, но – напротив – цялото ми същество тогава не се състоеше от нищо друго освен от най-гореща любов към Тебе. И под неизразимото влияние на тази любов аз се чувствах извънредно щастлив: аз чувствах тогава, че съм едно същество само от дух, че целийт този дух е любов и че този дух обитава и се носи в едно приятно зефирно пространство между безбройни други такива духове, но ни най-малко не почувствах, че съм същество от тяло, от плът.

Какво да кажеш след всичко това? Любовта към Особата на държавния глава тъй пламенно блика, гори и тупти… Тя прави поданикът неземно щастлив, пък бил той и журналист по професия, подавайки нови импулси за издавания от него вестник „Щастие“…

Вярно, че Фердинанд е умеел да „зашеметява“ – с изтънчеността на дворцовия етикет и с финеса на обноските си – недодяланите си поданици; а и да купува „признателността“ им (щом е необходимо) с постове и скъпи подаръци. Интересното е обаче, че между него и българския народ все пак си остава да зее дълбока бездна. Швейцарският журналист Пол Жантизон, който добре познава България от онова време, го е формулирал най-добре: „Царят обичаше народа си, но не го уважаваше, а народът уважаваше своя цар, но не го обичаше“. Краят на историята е ясен и напълно предвидим.

Ала все пак – признавам си – недоумявах какъв точно е бил авторът на тези редове. Да не би „редактор-издателят на в. „Щастие“ да е някой безумен графоман, а пък съответното издание да е чиста фикция?

Оказа се, че не е така. От справочника на българския периодичен печат до 1944 г., издаден от Народната библиотека „Св. св. Кирил и Методий“, става ясно, че в. „Щастие“, ръководен от въпросния Димитър Д. Бъчваров, наистина е излизал в София в периода 1899–1901 г. Разрових из интернет и със смайване установих, че същият Д. Д. Бъчваров (1862–1902) е смятан за основоположник на „добруджанската журналистика“. Биографичната информация за него е крайно оскъдна, но все пак успях да узная някои неща. Роден е в силистренското с. Гарван и през 1885 г. започва да издава в. „Време“ – първото професионално издание в Северна България за „новини, книжовност и литература“, което излиза в Силистра само в 10 броя. Днес те се съхраняват в Националната библиотеката в София.

След което същият този редактор издава вестниците „Белий свят“ (1886) и „Свободна България“ (1886–1887, 1891). В един период се преселва в Цариброд, където с неговите усилия тръгва научно-литературното списание „Домашний учител“, излизащо всеки месец. Тогава Бъчваров е 27-годишен, изданието е амбициозно и се отпечатва в Българската народна печатница в София. Цената му е 50 стотинки и то излиза през цялата 1889 г.

Обществените амбиции на журналиста Д. Д. Бъчваров са очевидни: той издава брошури и няколко вестника и списания, докато се установява окончателно в София (вероятно след 1890 г.). Убеден е, че има с каква да допринесе на „обществената нива“, както личи и от друго негово писмо до историка Йордан Иванов, на което попаднах в някакъв царибродски сборник: „Отидох за първи път в град Русе, там се запознах с някого си Х. М. Гребенаров, един почти неграмотен човек, а освен това и твърде дрипав – който издаваше календарчета и други книги с анекдоти, пословици и др. Право да си кажа, като гледах себе си, като гледах Гребенарова, аз завидях на последний. Казах си: „Защо този човек, който е по-неграмотен от мене, да има няколко книжки и календарчета от него, а от мене да няма нищо?“.

И тъй, редакторът на в. „Щастие“ е искал да се произнесе по „обществените въпроси“. Дали е бил пряко субсидиран от двореца за „отлично списвания си вестник“, не се наемам да твърдя.

Ала от следващия пасаж в писмото му до княз Фердинанд, с което се сдобих в антиквариата, проличава известна „гузност“ към Височайшата особа:

Аз паднах в голямо нещастие, което не мога да изразя с думи. Повдигнаха се гонения против мене и против отговорния ми редактор, животът ми се намери в опасност, семейството ми биде изложено на страх и неспокойствия от нощни нападатели, духът ми се смути, любовта ми се разколеба, съмнението ме завладя и аз се почувствах паднал в една ужасна бездна. Под влиянието на това неизразимо нещастие, съвършено разбит душевно, изпод моето перо излезе тогава тази статия под заглавие „2-ий Август“, пълна с отрова по Твой адрес, за която по-рано аз никога не съм помислювал.

Оттогава и досега моята душа беше завладяна от едно голямо съмнение спрямо Твоите царски добродетели, но и любовта ми към Тебе, макар и разколебана, не ме напущаше. А между любовта и съмнението моята душа страдаше – страдаше тежко, страдаше горко: за мен щастлива минута нямаше. И душата ми, болна от нещастие, с неизразима жадност блуждаеше във всичко да намери една секунда щастие.

Поразяващи редове от историята на българската журналистика, писани преди 120 години. Да не говорим за паралелите, натрапващи се от само себе си. И тук стигаме до най-интересното:

В Твоята реч от 22 ноември мин. год. аз намерих нещо, което повече ме опечали и повече усили съмненията ми, а това нещо беше вторият пасаж от поместената Твоя реч. От този пасаж тогава се уплаши всеки честен и здравомислещ человек у нас, уплаших се и аз, защото Ти за първи път каза от висотата на Престола, че системата, под която е подведена деятелността на нашийт политически живот, не е добра, и че всеки трябва да извлече от предизвиканата тогава министерска криза скъпи поучения касателно тази система. Изплашиха се тогава честните и здравомислещи хора именно затуй, защото на тези Твои думи не можеше да се даде друго значение освен това, че Ти мразиш системата на конституционно управление у нас, че Си решил премахването на тази система и че за това явно я осъждаш.

Става дума за времето, когато се установява „личният режим на Фердинанд“. Разширим ли рамката, виждаме, че някои от проблемите, измъчващи ни и днес, са явно прастари. Носи ли конкретна отговорност държавният глава за управлението на страната? Или такава отговорност се полага само на министрите и на министър-председателя? По Търновската конституция владетелят е „неотговорен“ пред закона, защото царува, без да управлява. Ала така ли е било наистина?

Само две години след откритото от мен писмо на един журналист, влюбен в Особата на монарха, Стоян Михайловски пише някои от най-силно изобличителните си статии във в. „Ден“ – за „Дедите на Фердинанда“ или за „Потайностите на софийския дворец“.

Статиите са инкриминирани, а техният автор набързо става подследствен. Народното събрание приема специален „Закон за защита на Особата“, който брани държавния глава от „посегателствата на журналисти и каналии“. И така: за „оскърбление“ срещу държавния глава, съпругата му или престолонаследника се предвижда наказание до 5 години строг тъмничен затвор и глоба до 20 000 лв. И немалко остри пера (на публицисти или карикатуристи) попадат под ударите на този закон.

Докато четях „бисерното писмо“ до Фердинанд, се опитах да си представя как ли известният столичен редактор г-н Д. Д. Бъчваров го е изпратил в двореца. В грижливо подшитата купчинка листове открих и две негови писма до знаменития Страшимир Добрович, началник на канцеларията на Н. В. Княза. От тях става ясно, че живущият на улица „Аксаковска“ редактор на в. „Щастие“ лично е пратил по пощата препоръчано писмо до Негово Царско Височество. От своя страна развълнуваният вестникар лелее да получи доказателство, че творбата му е попаднала във Височайшите ръце. И скоро (неофициално, на бяла книга) пристига следният отговор:

Получих писмото Ви от 26 того. Не Ви отговорих по-рано, понеже нямах случай да се уверя дали Негово Царско Височество е получил писмото Ви. Днес съм в положението да Ви явя (частно, разбира се), че Н.Ц. Височество е получил писмото Ви и е останал много доволен от съдържанието му.

С почитание:
С. Д. Добрович.

Има си хас.

А за да не останете с впечатлението, че Д. Д. Бъчваров е завършил писмовната си поема до Фердинанд с някакъв „журналистически упрек“, бързам да ви предам финала, предизвикал тъй изразеното „одобрение на двореца“:

И вижда тук душата ми Твоя светъл лик, вижда до Тебе нашия буден народ, вижда заспалия народен дух, вижда развъдените наши недостатъци… И вижда душата ми, Княже, как Ти от сърце и душа скърбиш за този духом непробуден народ и как искрено му подаваш Твоята царска десница, за да го вдигнеш на нозете му, да го пробудиш духом, да разломиш недостатъците му и да го направиш велик, славен и щастлив.

И обръщам се към Бога със сълзи на очи, Княже, и горещо го моля да премахне завинаги всякакви недоразумения между Тебе и Твоите действително добри българи и да Ти подари живот и здраве и всяко благополучие в живота и величието на Твоята Династия и на обичната ти и многострадална България.

След тези високопарни слова просто си представям как владетелският щандарт, намиращ се отляво на двореца, още по-силно е започнал да плющи и да се рее из въздуха. А „будният народ“ със „заспал народен дух“ са го чакали сериозни „исторически изпитания“ или „крушения“.

Тях авторът на „писмото до Особата“ не успява да види, преселвайки се на следващата година в един по-добър свят. От подшитите писма до брат му Недялко (по разни семейни разпри) става ясно, че е имал „остри проблеми“ със стомаха, но никога със сърцето – не бил „коравосърдечен човек“.

Остават и двата модела на журналистика в България.

Този на редактора на в. „Щастие“, който пред лицето на държавния глава изпада във възторжен унес и щом чуе думите му, се възнася на небесата:

Аз не мога Ти изкажа с думи великата радост, на която съм всецяло предаден само като прочитам Твоите високо патриотични и съвършени назидателни речи. Слаб е езикът ми, слабо е перото ми да стори това. Но аз чувствам, че душата ми плува… ах, много приятно чувство във вълните на една чудесна радост, на едно извънредно сладко умиление.

И този на Стоян Михайловски:

Нацията е изтощена, тя не смее да се оплаква, нейната добродетел се изчерпва с мълчанието, тя е познала режима на отоманските паши, ще преживее и един подобен режим.
Ще ви обясня неговите средства, неговата система.
С три думи: „деморализирай, за да управляваш“. Някога казваха „разделяй и владей“, но това е стара, демодирана практика.
Корупция и преследване!
Първа точка: наказвай, преследвай недоволните, компрометирай честта им, заплашвай богатството им, отдалечи ги от народа, хвърли ги в затвор, изолирай ги – накратко – направи ги безсилни и неми.
Втора точка: създай си чрез всякакви облаги и щедрост армия от клакьори – депутати, областни управители, съдии, чиновници от всякакъв ранг, жандарми и пъдари.
Ето ти режим. И той продължава с години.

Въпрос на морален избор. С произтичащите от това последици.

Бляновете на една руска империалистка

Николай Флоров

НАЧАЛОТО НА КРАЯ НА ИМПЕРСКАТА КИРИЛИЦА

Азербайджан премина на латинска азбука.

Казахстан днес използва кирилица, латиница и арабска азбука, но до 2025 година трябва да мине на латинска.

Узбекистан е приел официално латинската азбука.

Киргизия планира да въведе латинска азбука.

Балтийските държави използват латинската азбука.

Днес можем спокойно да кажем, че в България се използват две азбуки – кирилица и латиница, а населението е двуезично, тоест български плюс още един западен език (с предимство на английския). Чуждиците нахлуват неудържимо, но в това няма нищо порочно – налага го живота.

Българите не обичат руски. От всички славянски езици българският е най-отдалечения от руски по своята структура и безпадежност, но и поради силното си влияние от гръцки, турски и латински. СЪС СВОЯТА ПАДЕЖНА СИСТЕМА И ХАОТИЧНА ГРАМАТИКА РУСКИЯТ ЕЗИК Е ЗАСТИНАЛ В СВОЕТО ПЪРВОНАЧАЛНО СРЕДНОВЕКОВНО СЪСТОЯНИЕ И ДНЕС БИ ТРЯБВАЛО РУСНАЦИТЕ ДА ИЗУЧАВАТ БЪЛГАРСКИ ЕЗИК КАТО ПИСМЕНОТО НАЧАЛО НА РУСКИЯ. Съветските окупатори  и техния комунистически слугинаж в България заобикаляха особено старателно  и цялата тракийска история, която е в основата на етническия състав на нацията.  

Руският език в България си спечели славата на репресивен имперски език. Неговото натрапване на българите през комунистическия режим дойде с въвеждането на концлагери, непознати по своята жестокост и цинизъм, подкрепени от политически преследвания и затворени граници, непознати за историята на България. 

Днес Путин още не може да преглътне разпадането на съветската империя, още по-малко упадъка на кирилицата. Като верен КГБ-ист той не може да приеме тоя факт поради наранената си грандомания. По-интересен е факта, че продължава да третира българите както стария комунистически слугинаж, според който «курица не птица – Болгария не за граница».

ГЛАДНА КОКОШКА ПРОСО СЪНУВА

И ето, на фона на и без това раздразнената руска имперска чувствителност, се появи едно същество на име Маргарита Русецкая като ректор на института «Пушкин» в Москва, която в интервю за «Росийская газета» по повод открития на 15 септември санитарно-оздравителен комплекс «Камчия» заяви следното: «РУСКИЯТ ЕЗИК ТРЯБВА ДА СТАНЕ ЧАСТ ОТ ОБРАЗОВАТЕЛНАТА СИСТЕМА В БЪЛГАРИЯ».

Претенциите на госпожата веднага напомнят за амбициите на Русия да обсеби земята около паметника МОЧА, или за трагичното национално предателство чрез продажбата на комплекса «Камчия».

Ако българските политици имат гръбнак, те би трябвало да откупят обратно имота ако трябва и с последните стотинки на държавата. Ако нямат, те ще принудят българите да преглътнат и това комунистическо престъпление, особено противно на фона на една вече европеизирана България.