Продължаваме статуквото?

Александър Донев

Размишления и тревоги по повод коалиционните преговори по тема „Култура“

Успоредно с продължаването – не на промяната, а на статуквото в културната политика – се лансира на пълен глас тезата, че дейностите в културата и творците трябва да се самоиздържат.

Най-дълбокото усещане, което получи добре осведоменият и достатъчно честен наблюдател на въпросните преговори, беше чувство на угнетение и безнадеждност. За пореден път поредна група „експерти“ и кандидат-„политици“ демонстрираха пълно неразбиране, че основната причина за процесите на социален разпад на българското общество, протичащи вече повече от трийсет години, е пълната немара в областта на културата.

На практика всеки от големите проблеми на нашето общество – от корупцията, ксенофобията, липсата на активно гражданско поведение, та чак до огромния брой жертви по пътищата – са породени от липсата на възпитание в областта на културата и общуване с художествени образци.

В същото време е очевидно, че хората изпитват, дори без да го осъзнават, културни потребности. Те имат нужда да общуват с някакво изкуство и когато от най-ранна възраст в семейството, в училище или от обществото не са получили необходимото насочване и възпитание, те задоволяват тези потребности с псевдокултура, която им носи все някакво, макар и примитивно естетическо удовлетворение.

В този смисъл най-важното поражение, нанесено особено жестоко през последните 12 години, е внушението, че културата не е ценност, че заниманията с изкуство и общуването с него са каприз. Оттам дойде и класическата реплика на министър-председателя, повтаряна и от министри на културата: „Дайте им там някакви пари да не пискат“.

Внушаваше се публично, че хората на изкуството са глезльовци и използвачи, които с нищо не допринасят за обществото. Но трябва да им се дават от време на време някакви пари, за да не „реват“. Никой не се опитва да измерва какъв е социалният ефект от създаваното изкуство и културното потребление. Какво трябва да се подкрепя и до каква степен. А въздействието на културата върху обществото е сложен процес, чийто ефект се проявява далече във времето.      

Фокусирането и от културни дейци, и от политици единствено във въпросите на финансирането, крайното икономизиране на културните процеси тотално задуши въпроса за ценностите, които създава културата. Всичко се свежда до икономически показатели, бройки, траншове и свободно тълкувани бюрократични разпоредби, за чието пренебрегване могат да последват жестоки наказания.

Вследствие на това от процесите на управление на културата бяха изтласкани хора, които възприемаха тази работа като мисия, и на тяхно место се настаниха чиновници. Тяхна основна задача е не да служат на хората и процесите, свързани със създаване на съвременната българска култура, а да не правят гафове (т.е. най-добре да не правят нищо) и да създават комфорт за своите началници – все по йерархията нагоре. 

Трябва високо да се заяви, че нищо от това не само че не беше премахнато от служебния кабинет, но не беше направен и опит то да бъде променено от управляващите вече почти седем месеца негови министри.

Служебният министър на културата не само че не въведе никакви нови културни политики, но и си приписа предизборни инициативи на предишното правителство като свои постижения. Беше блокирана с чисто административни хватки дейността на Националния филмов център (НФЦ) и възможността да бъде задействан поне в частта си за подкрепа на националното кино измененият Закон за филмовата индустрия. Бяха отблъснати безцеремонно независимите млади филмови творци, които разчитаха на фонд „Култура“ за минимална подкрепа. Не беше започната нито една дискусия по важните проблеми на съвременната културна политика.

Съвсем основателно бяха отстранени предишните директори на национален фонд „Култура“ и НФЦ, но това с нищо не промени дейността на тези институции по отношение на процесите, за които те са отговорни. Бяха извършени някакви ревизии, за които имаше достатъчно категорично обществено мнение и преди това, но от тях не произлязоха някакви реални резултати. Бяха прекратени договори, от които са се облагодетелствали предишните управляващи и техни партньори. Но и това беше направено от немай-къде, когато стана очевидно, че авторитетът на това управление клони към нула.  

Беше затвърден моделът, че министърът на културата трябва да обслужва министъра на финансите. Подозирам, че блокирането на дейността на НФЦ, за да не бъдат усвоени полагащите се средства за създаване на българско кино, имаше точно тази цел. И въпросът не е толкова в парите, а в унижението и дресировката: да мълчиш и да се подчиняваш, „да слушкаш, за да папкаш“.

Сигурно малцина вече си спомнят, че в класическата формула за културна политика финансите служат на културата, а не обратното. През последните 20 години все по-влиятелни и себевлюбени финансови министри поставят в подчинена поза все по-безлични културни министри. Които, ако са малко по-шумни и по-близки до министър- председателя, могат да осигурят нещо за себе си и за близкото си обкръжение, но не и за българската култура и нейните творци.

Успоредно с продължаването – не на промяната, а на статуквото в културната политика – се лансира на пълен глас и тезата, че дейностите в културата и творците трябва да се самоиздържат. Отначало не всички, но постепенно и останалите. За пример ни се дава Христо Явашев и рапърът „нов политик“ Христо Петров, по-известен като Ицо Хазарта.

За сметка на последния, емблема на „самоиздържащата се култура“, от нейното управление са изтласкани истински компетентни хора с доказан опит и образование в сферата на културната политика, хора с визия и чувство на мисия. На тяхно място идват новоизлюпени бюрократи, които лъжат на всяка крачка, и ентусиазирани кариеристи с докторати по сценична реч.   

Да, всички те и тези, които са ги инсталирали там, повтарят: „Културата е най-важната“, но от погледа и интонацията им ти става ясно, че нито вярват в думите си, нито разбират какво следва от тях. Тази фраза се е превърнала в поредната мантра, която им развързва ръцете да правят каквото си искат. И винаги ще се намерят удобни клакьори от „творческия сектор“ и медийни рупори, които да тръбят, че това е най-доброто, което може да се случи на нашето общество и култура. Може и да не е толкова добро, но по-добро не заслужаваме. Или може би заслужаваме? От нас зависи.

Александър Донев е филмов експерт и преподавател, доктор по кинознание, киноизкуство и телевизия. Сценарист, режисьор и продуцент на документални, игрални и анимационни филми. Автор на книгите „Помощ от публиката. Българските филми и техните зрители в началото на ХХI век“ (2018) и „Независимите в киното. От Едисон до Нетфликс“ (2019).

Спокойно, делово, без нито един скандал: най-после добра развръзка в България

Никой не тропа по масата, нито един скандал. Спокойно, делово, прагматично. В България най-после се задава благополучна развръзка: коалицията изглежда сигурна.

Коментар от Ясен Бояджиев:

Една трудна година, изпълнена с перипетии и безплодни политически бури, завихрили цели три парламентарни избори, изглежда ще завърши мирно и тихо – с мнозинство в парламента и редовно правителство. Това сочат знаците, дадени от завършилия първи кръг от коалиционните преговори.

Ще е голяма изненада, ако не се случи

Сега мнозина с основание повтарят известното правило, че „нищо не е договорено, докато всичко не е договорено”. Защото, поне на теория, задачата наистина изглежда трудна – цели четири партии (две от които са всъщност коалиции) трябва да намерят сглобката помежду си. И защото, поучени от досегашния български политически опит, можем да предположим, че по този път има подводни камъни.

Е, може би е рано преговарящите да се заричат за пълен 4-годишен мандат. Но въпреки това, струва ми се, вече може да се каже, че коалицията изглежда „изрисувана”. И че ще е много голяма изненада, ако не се случи.

Въпрос на оцеляване

Основният аргумент в полза на този извод се набива на очи. Всеки от участниците ужасно се страхува от провал на преговорите – и най-вече от това самият той да не се окаже в очите на избирателите виновник за този провал. Защото ясно си дават сметка, че на фона на всеобщата умора от досегашното безсилие и в контекста на всеобщите очаквания за (най-после) благополучна развръзка, политическото оцеляване на всяка партия е неотменимо свързано с успеха на това начинание.

На всичко отгоре никой не може да се отметне, защото коалицията е невъзможна без която и да било от тези партии (гласовете няма да стигнат, а и „резервната скамейка” е празна). Това обстоятелство, впрочем, прави участниците до голяма степен равнопоставени, което също е гаранция за успех.

И с камери, и без камери

Показателен за характера на преговорите е и фактът, че дори камерите и прякото излъчване, които обикновено водят до емоционални речи, лозунги и взаимни нападки, в случая имат точно обратния ефект – всички бяха по-скоро спокойни, делови и прагматични.

Разбира се, във финалните етапи от преговорите (лидерските срещи по нерешените въпроси и определянето на бъдещите министри) вероятно ще е по-добре камерите да бъдат изключени. За да се даде на всеки простор за отстъпки, без да се притеснява от погледите на партийните си фенове.

Заобикаляне на спорните въпроси

И така – никой не се заяжда за миналото, всички гледат в бъдещето. Никой не тропа по масата, нито един скандал. Никой не акцентира върху различията, всеки изтъква колко много са разбирателствата, колко „огромна” е близостта. За разлика от друг път сравнително малко са и идващите отстрани критични, провокативни, разколебаващи изявления.

Показателен е начинът, по който бяха отложени, заобиколени и преодолени парещите въпроси и несъвместимостите. Как например БСП успя да предложи формулировка за ядрената енергетика, без дори да спомене името „Белене”. А най-„острата” реплика, която чух, бе шеговитият въпрос на Мика Зайкова по повод прекомерните социални въжделения на социалистите: „Извинете, но става въпрос за бюджета на Съединените щати ли?“.

Преговорите бяха широки и подробни като тематичен кръг и предвидени реформи. От друга страна – не прекалено детайлизирани. Така че има шанс да помогнат за поставянето на здрава основа за бъдещата коалиция в програмно отношение – достатъчно широка, плътна и гъвкава. Оптимистично е и засвидетелстваното намерение за бъдещо включване на по-широк кръг експерти и професионални общности, които да направят планираните реформи по-реалистични и ефективни.

Защо ни беше цяла година

Това е нов за българската политика стил на публичност, диалогичност и прагматичност. Ясно е, че за него бяха нужни ново съотношение на силите, нови играчи и най-вече нови мандатоносители-модератори.

И все пак остава въпросът: защо ни бяха цяла година и цели три избора, защо трябваше да стигнем до този резултат по толкова заобиколен и труден път?

Както се казва в стария виц: „Оти ги ручааме жабетата?”. Дано поне поуката да е разбрана.

Кога ще ги стигнем швейцарците

И има ли защо да се присмиваме на подкрепата им за зеления сертификатСнимка: iStock И има ли защо да се присмиваме на подкрепата им за зеления сертификат

„Tezi sertifikati si gi navrete otzat“, „наи сатаниската държава в света“, „Правото на избор им е вече чуждо. Срам.“, „Ние не сме Швейцария и подобни мароумни решения не ги приемаме!“, „Швейцарска му работа, ням пък“…

Тези виртуозни клавиатурни изпълнения (правописът е запазен) са от коментари във Facebook под медийни публикации с новината, че на референдум в Швейцария мнозинството от гласувалите – над 60% – подкрепя зелените сертификати.

Швейцарците би следвало да имат правото сами да решат по възможно най-демократичния (и любим на Слави) начин дали подкрепят подобен документ, защото това решение ще се отрази най-вече върху техния живот.

Незнайно защо обаче български интернет потребители – защото няма как тези единици да обобщим с „българите“ – решават, че това решение ги засяга пряко и трябва да му се присмеят, да го осъдят и да охулят онези „Tapaci“ (пак цитат от коментар) в Швейцария.

Глупави ли са наистина швейцарците? Не само защото одобряват прилагането на мярка като зеления сертификат, но и по принцип? По-глупави ли са от онези българи, които са скептични спрямо ваксините, медиите и специалистите, които препоръчват ваксинация?

Едва ли. Но това се очертава като позицията на хора, които вече са си „преценили“ и сега, от тази висока позиция, се присмиват и сочат с пръст.

А има ли за какво да се присмиваме на швейцарците? Да видим:

Швейцария е на второ, а ние – на 60-о място в Human Capital Index 2020 (HCI) – докладът на Световната банка, който измерва кои страни най-добре оползотворяват икономиката си и професионалния потенциал на своите граждани, както и какъв капитал се губи заради недостатъчно добри образование и здравеопазване.

Докладът показва, че продуктивността на дете, родено днес в Швейцария*, би била 76% по скалата на индекса, ако то е в добро здраве и получи пълно образование. Това е над средното за Европа и Централния азиатски регион, като дори се наблюдава повишение от 0,71 до 0,76 за последното десетилетие. При България** е обратното – дете, родено в страната ни днес, ще е 61% продуктивно при същите условия. Не само че това е по-ниско от средните стойности, но и за последното десетилетие HCI у нас спада от 0,64 на 0,61.

Да, вероятно ще имаме право, ако кажем, че не е невъзможно да обърнем „резултата“ във второто полувреме, т.е. следващото десетилетие, нали така? Оптимизъм ни е нужен, скептицизъм имаме достатъчно.

И все пак според същия индекс българските деца изкарват по-ниски резултати на сравними тестове (441) в сравнение с швейцарските деца (515 от общо 625 максимални). У нас по-малко деца влизат в образователната система преди основното училище (77% на 104%), а също така по-малко хора имат трета степен на образование – висше или колеж (34% на 51%).

Не, не е шега, а съвсем очаквана прогноза, която ще има своите последици

„Български щам“ звучи ли гордо?

Не, не е шега, а съвсем очаквана прогноза

Що се отнася до продължителността на живота – 87 процента от 15-годишните у нас ще доживеят до 60, а за швейцарците процентът е 95. Същевременно водим в нещо, не унивайте – имаме по-голям шанс да починем между 30 и 70 от сърдечни болести, рак, диабет или хронични респираторни заболявания – 24% на 9% за швейцарците! Браво!

Същевременно харчим по-голям процент от брутния си вътрешен продукт за обществено здраве – 4,2% на 3,8% при швейцарците. Даваме с процент по-малко от БВП и за образование. Но ние си се раждаме научени, нъл тъй?

Естествено, има такива български интернет експерти, за които данните на Световната банка са дяволско творение и заслужават пръскане със светена вода. За тях ще се допитаме до родния Национален статистически институт (НСИ) и Организацията за икономическо сътрудничество и развитие (ОИСР) за средното възнаграждение у нас и в Швейцария.

Защо? Ами не би ли следвало щом сме по-умни, по-мислещи от швейцарците, да сме и по-богати? Не сме: според ОИСР средният нетен доход на член на домакинство в Швейцария е 3122 долара месечно (37 466 долара годишно, трето място в света)***.

Средната брутна заплата в България според НСИ**** за септември 2021 г. е била 1543 лв. Нетната е 1197 лева, което в долари – по курс от 29 ноември – прави към 690 долара.

Ами хубаво, по-бедни сме, но със сигурност сме по-щастливи. Няма как да не сме, когато сме открили истината за ваксините, вирусите, медиите, света, всичко.

Не и според т.нар. Световния доклад за щастието (World Happiness Report 2021)*****, базиран на данни от допитвания на Gallup. Швейцарците са на 4-то място в света в класацията за най-щастливи народи. Българите сме 56-и.

Ееее… Ама… Ама… Невежеството е блаженство! Това е! Така казват. Та може би наистина ние тук сме гениите, които съзнават колко лошо място е светът, колко е гадно да живееш и как всеки те лъже. И заради това сме по-малко щастливи.

Очаква се над 60% от гласувалите да са "за" документа, доказващ ваксинация или преболедуване

Швейцарците подкрепиха COVID-сертификат на референдум

Очаква се над 60% от гласувалите да са „за“ документа, доказващ ваксинация или преболедуване

Всичко написано дотук е статистика. Статистиката е наука. Като медицината. Когато не вярваш в едното, не вярваш и в другото, та не обръщайте внимание. Това бяха просто разсъжденията на човек, който се опитва да си обясни как се стигна дотук.

Кой сбърка, къде сбърка и най-вече поправимо ли е всичко, което беше объркано. Швейцарците ще се оправят, тях няма какво да ги мислим. За едно са прави недоволните от швейцарския референдум – „ние не сме Швейцария“, вероятно и никога няма да бъдем.

Но може би надежда има. Дайте така да завършим този текст, че аман от скептици.

–-

Източници:

Human Capital Index 2020 – Switzerland 

** Human Capital Index 2020 – Bulgaria 

*** OECD Better Life Index

**** Средна месечна брутна заплата по данни на НСИ 

***** World Happiness Report 2021 

Вирусът на радикализма. Зависи ли заболеваемостта от ковид от ценностната ориентация?

Марина Лякова

През септември т.г. германският министър на здравеопазването Йенс Шпан нарече предстоящата есенно-зимна ковид вълна „пандемия на неваксинираните“. Дали обаче тя не е по-скоро пандемия на радикализираните? И съществува ли връзка между споделянето на екстремни политически нагласи и радикални ценности, от една страна, и заболеваемостта от ковид, от друга?

Отговори на тези въпроси търсят в своето изследване социални учени от университетите в Йена и Билефелд и епидемиолози от научния център „Хелмхолц“ в Мюнхен.

Поглед върху картата на Германия показва наличието на съществени регионални различия в степента на заболеваемост. Понастоящем в най-гъсто населената провинция Северен Рейн-Вестфалия, в която на една трета от територията на България живеят около 18 млн. души, заболелите от ковид са 274 на 100 000. Същевременно в източната област Саксония с 4-милионно население заболеваемостта е 1192 на 100 000 души, при все че саксонци живеят в по-малки населени места и са значително по-малко мобилни.

Защо в определени райони на Германия заразата от коронавирус се разпространява много по-масирано, отколкото в други?

Някои изследователи намират отговор в историческото разделение Изток–Запад. Според професорката по руски и източноевропейски изследвания в Пенсилванския университет Кристен Гудси съществува местна специфика, която определя слабото ниво на ваксинация и съответно предпоставя по-високата степен на заразяемост и заболеваемост от ковид.

Гудси смята, че недостатъчната имунизация срещу ковид се дължи на недоверието в публичните институции, но и в междучовешките отношения, натрупано в посткомунистическия период. А вероятно и в годините преди него – отпечатък върху поколения източноевропейци оставя аварията в Чернобил, твърде дълго премълчавана от тогавашния режим. Именно този скептицизъм обуславя и бързото и лесно разпространяване на фалшиви новини.

Разглеждайки темата от различна перспектива, авторите на германското изследване проследяват какво е влиянието на политическата ориентация на хората, живеещи в определени региони в Германия, върху степента на разпространение на коронавируса. Анализирани са процесите в 401 окръга и окръжни града по време на първите две вълни на ковид пандемията през 2020 и 2021 г. Изследователите установяват, че

особено често се заразяват с коронавирус подкрепящите една определена политическа сила – „Алтернатива за Германия“.

При това независимо от големината на населеното място, което обитават. В региони с по-висок резултат за тази крайнодясна партия на изборите за Бундестаг през 2017 г. заболеваемостта от ковид е значително по-висока. При гласоподавателите на други политически формации такъв ефект не се установява или той не е толкова значим по обхват.

Нещо повече – изследователите проследяват гласуването за други крайнодесни партии назад във времето, когато „Алтернатива за Германия“ още не е съществувала. И установяват, че подкрепилите тези партии на парламентарните избори през 2005 и 2013 г. също се разболяват по-често от ковид в настоящата пандемия. Следователно не гласуването за една конкретна дясна партия, а определена радикална политическа нагласа обуславя по-лесното разпространение на заразата.

Какви са причините?

Според изследователите избирателите на крайнодесните партии са значително по-скептични спрямо институциите на правовата държава. Те показват висока степен на недоверие към принципите на функциониране на демокрацията и са далеч по-податливи на разпространяваните конспиративни теории. Хората с радикални политически нагласи в по-голяма степен изразяват недоверие по отношение на обществените медии.

В затворения свят от идеология и конспирация място за научни аргументи сякаш няма. По време на пандемията обаче точно научното знание и държавните институции имат водеща роля за овладяване на кризата, а качествената и проверена информация има огромно значение за предпазването от зараза. Ниското доверие към тях означава спад в готовността да се следват техните предписания.

В различни изследвания на общественото мнение избирателите на „Алтернатива за Германия“ са по-често склонни да се съпротивляват срещу мерките, налагани от правителството с цел овладяване на пандемията. В много по-голяма степен те са скептични към ваксинацията и участват в протести срещу носенето на маски и затварянето на заведения и магазини. А именно тези фактори обуславят и по-високата заболеваемост от ковид в райони, в които „Алтернатива за Германия“ е предпочитана политическа сила.

Нещо повече, в изследване на фондация „Фридрих Еберт“, проведено в седем европейски държави, се установява, че радикалните организации печелят от страха и несигурността, нараснали по време на пандемията. Те втвърдяват своите позиции и мобилизират допълнително поддръжниците си.

Има ли и други фактори?

Разбира се, далеч не само афинитетът към определена част от политическия спектър има значение за високата заболеваемост от ковид. Фактори като гъстотата на населеното място, възрастта на хората, разликите между малките села и големите градове, икономическата ситуация, мобилността, инфраструктурата на региона, близостта до държавни граници и международният трафик също оказват влияние. Но според авторите на изследването те далеч не са толкова значими, колкото индивидуалната политическа ориентация.

На редица въпроси обаче проучването не дава отговор. Пример: католическият Югоизток в Германия е значително по-силно засегнат от северозападните протестантски провинции.

Доколко религиозната принадлежност оказва влияние върху разпространението на коронавирусната инфекция?

Въпросът не е без значение, още повече когато религиозните норми вървят ръка за ръка с определени по-либерални или по-консервативни интерпретации. Изследване на екип от Мюнстерския университет показва зависимост между религиозния фундаментализъм и високата заболеваемост от ковид. 

Религиозният радикализъм, също както и политическият, е свързан с отказ от ваксинация, с капсулиране в един доминиращ светогледа интерпретационен модел и с недоверие в научно проверените факти – перфектните условия за разпространение на зараза. Католически и мюсюлмански фундаменталисти наричат пандемията „божествен план“, според който чрез болестта „неверниците“ са наказвани с мъки.

Наред с политическите и религиозните убеждения, основна роля за високата заболеваемост имат и социалните фактори. Хората с по-високо образование и доходи имат далеч повече възможности да се предпазят от заразяване. Те са по-добре информирани, общото им здравно състояние е по-добро, а и по-често разполагат с възможността да работят от дома си. Социалният статус от своя страна оказва влияние върху афинитета към крайни възгледи – по-ниското образование и доходи благоприятстват по-лесното възприемане на радикални послания.

Заболеваемостта от ковид е доста по-висока и при хората с миграционен бекграунд в Германия.

А те едва ли са сред най-верните гласоподаватели на „Алтернатива за Германия“. Причините са свързани именно със социално-битовите условия – мигрантите разполагат с по-малки възможности от средното ниво в Германия. Поради трудности с владеенето на немски език, особено при новодошлите, получаването на адекватна и проверена информация за пандемията невинаги е възможно.

Част от новозаселилите се стават жертва на фалшиви новини, публикувани из социалните мрежи. Възможно е по-ниското ниво на ваксинация сред руските мигранти отчасти да се дължи и на антиваксърските послания, излъчвани от държавната телевизия RT, както и на общия скептицизъм към държавните политики. Освен това много от мигрантите упражняват професии, при които преминаването към работа от дома не е възможно.

Наред с това сред част от мигрантските общности са разпространени и радикални политически позиции, които усилват недоверието в институциите и вероятно имат роля за по-ниското ниво на ваксинация.

Така например българската крайнодясна партия „Възраждане“, която официално се обявява срещу ваксинацията и спазването на противоепидемични мерки, се радва на одобрение сред мигрантската ни диаспора. Тя получава 6,15% от вота в чужбина на парламентарните избори на 14 ноември 2021 г. – с близо 1,3 пункта повече, отколкото е сумарният резултат на партията. На изборите в Турция през 2018 г. дясноекстремистката Партия на националистическото движение спечели 8% от гласовете на турските имигранти в Германия.

Къде сме ние?

Едва ли има лесни обяснения за ниското ниво на ваксинация и съответно високата заболеваемост от ковид в България. Но със сигурност може да бъдат очертани тенденции в контекста на различните изследвания. И в България има партии, които идеологически наподобяват „Алтернатива за Германия“.

Но защо тогава заболеваемостта у нас е толкова висока, включително сред хора, които не са крайнодесни избиратели?

Отговорът отново може да бъде потърсен не толкова във връзката между разпространението на заразата и принадлежността към една конкретна партия, а в споделянето на определен ценностен хоризонт. Той включва недоверие към институциите, слаба държавност, безкритично приемане на конспиративни теории и неспособност да се разграничават сериозни от манипулативни източници на информация. Вероятно в България избирателите с такъв профил се разпределят между различните партии – дори сред тези, които са далеч от радикалния спектър.

Изследване на „Екзакта Рисърч Груп“, проведено в периода между 29 октомври и 5 ноември 2021 г. сред 1025 пълнолетни български граждани, показва, че поддръжниците на ваксинирането (хора с една, две или три дози, както и планиращи да се имунизират) преобладават сред симпатизантите на „Демократична България“ (70,3%), ГЕРБ (69%) и „Продължаваме промяната“ (55,6%). При ДПС този дял е 49,3%.

Противниците на ваксинирането, от друга страна, доминират сред подкрепящите „Има такъв народ“ (56,6%), БСП (52%), ИБГНИ (55%) и „Възраждане“ (75%). Висок е делът им сред негласуващите и сред колебаещите се дали да гласуват (по 63% при двете категории).

Причините за високата заболеваемост от ковид на отделни социални прослойки са с различен характер и те съвсем не се отнасят само до България или Германия. Връзката между заболеваемостта, отхвърлянето на предпазните мерки, приемането на доверие на конспиративни теории и политическите предпочитания е предмет на изследванията и на екипи от САЩ и Австрия. Радикализмът обаче има множество проявления, като той съвсем не се ограничава в политическото поле.

Не по-малко значима е цялостната ценностна ориентация на индивидите, както и социалната им изключеност, обуславяща недоверието в институциите на правовата държава и поставяща под въпрос предлаганите от тях мерки за справяне с пандемията. Обвързването на радикализма единствено с определени партийни предпочитания е израз на известна изследователска едностранчивост, която вероятно има своите основания в идеологическите очевидности на авторите на някои от представените тук проучвания.

Във всеки случай заболяването от ковид далеч не е само медицински проблем.

Социалните фактори и ценностните нагласи на отделните индивиди в голяма степен определят доколко са изложени на риск. А това в крайна сметка предопределя и степента на засегнатост на цялото общество от ковид. Съответно ограничаването на разпространението на пандемията означава да се търси лек не само срещу медицинските симптоми, а дори в много по-голяма степен срещу социалните и ценностните дефицити в отделните общества.

Вирусът продължава промяната, ние също

Драго Симеонов"Левите цели са налице. Сега очаквам и десните инструменти да видим."Снимка: БГНЕС „Левите цели са налице. Сега очаквам и десните инструменти да видим.“

Понеделник. На един приятел му хрумна страхотна идея. Предлага да се създаде Министерство на вината. Понеже ние винаги настояваме да знаем кой е виновен за нещо, но все не успяваме да отнесем искането си до съответната институция. Новата структура ще си сътрудничи тясно с МВР и Правосъдието, обаче ще е по-близо до културата и образованието. Смирено, смачкано министерство, но за сметка на това ще излъчва вицепремиер. Хората все ще са недоволни от него, но няма да искат оставки, защото това значи да освободят държавата от вината. Пък и администрацията ще си върши работата, като незабавно поема отговорност. Така или иначе до наказания рядко се стига.

Едва ли ще ги ненавиждат кой знае колко повече от останалите министерства. Пък от друга страна ще бъде предоставено на по-неприятните субекти в широките коалиционни споразумения. Какво пък, пак си е министерство. Та случи ли се нещо кофти, всички ще вдигат ръце и ще казват: не ни занимавайте нас, че имаме друга работа. Обърнете се към Министерство на вината. И ние веднага ще входираме жалба през фейсбук.

Вторник. Вие мислите ли за смъртта, приятели? Не, не питам пишете ли постове за нея, споделяте ли статистика и обвинявате ли министерства. Питам дали мислите. Не ми отговаряйте, и аз чак днес се замислих, понеже прочетох гневния изблик на една дама. Написала, милата, на стената си: писна ни да умираме. Дадох си сметка колко е права. От известно време ние друго не правим. Само умираме и броим. Всеки ден малко по малко. Как да не ни писне. Страната на морбидните математици. 45 повече ли е от 310? А от 276? Две брои ли се за двеста, ако е в новините? Жената единица ли е или половинка? Съвсем оплетохме сметките, върнете ни в училище!

А ето, в Европа вече никой не умира. Видях данни на някаква отговорна институция с цветничка графика. На Запад пак първи победиха смъртта, ние още сме в червеното от соца. Чудя се с какъв акъл Арктик Мънкис ще идват; ние само Соната №2 от Шопен заслужаваме. Това за по-културните го казвам. Вярна е оная приказка за българския казан в ада. И най-добрите сред нас, като видят, че някой се опитва да е безгрижен, го връщат обратно. От загриженост.

Сряда. Днес е ден на траур. Официален. Останалите са ни все неофициални. Чудя се би ли могъл да изпита някаква емоция човек, ако не гледа новини. В тях винаги всичко ни обясняват с отговорните си включвания. Възмущаваме се от безчувствието на репортерите, докато не спираме да ги гледаме. И после самите ние споделяме чернилка в информационните си канали. За чиста съвест и кило одобрение. Какви обществени медиатори се извъдихме само, всеки от нас вече сам си е медия. И не е виновен за нищо, за разлика от другите.

Ето затова идеята за Министерството на вината е гениална. Тия там оплитат всичко. Защо изобщо им даваме власт на подобни. Сетих се. За да ги обвиним после, че са некадърни и не ни заслужават. Как мислите, дали в самото Министерство на вината някой за нещо ще се самообвини, или ще чакат пак от нас да дойдат предложенията в сектора? Това наричам аз жива демокрация. Освен кръглата маса по проблемите на бъдещето ни, която от „Продължаваме промяната“ наричат „консултации“. Колко иновативно!

Пътищата са скапани, но ние сме тези, които карат безобразно по тях

Пътищата са скапани, но ние сме тези, които карат безобразно по тях

На опасен участък никой не е длъжен да кара с 200, нали?

Четвъртък. Събуждам се и разбирам, че пак са ни направили на маймуни. Сайтът за продажба на билети за Арктик Мънкис се сринал. Страхотна изненада. Вие сещате ли се някой сайт с отговорна обществена функция да не се е сривал? Нищо. Аз към несринали се сайтове доверие нямам, те тепърва ща са опасни и податливи на вируси. Хората негодуват с право. Такава тежка седмица, а те и на концерт няма да могат да идат.

Служебният кабинет няма ли да вземе отношение по казуса? Гешев да разследва незабавно! Поканете на кръглата маса специалисти от различни партии, да си стане нещо като брифнг. Измислете някакъв маймунджилък овреме, докато още няма Министерство на вината. После всичко ще се оправи, като го структурираме организационно.

Иначе дочувам, че се обсъждало да имаме чип в личните карти. С който да гласуваме евентуално. Или да си отваряме входната врата на блока, не разбрах съвсем. Бил Гейтс не може ли да даде едно рамо, като измисли как директно да си инжектираме личната карта в организма и да ни се издаде сертификат после, че сме добродетелни. Трябваше да помоля Цитиридис да пита това Херо Мустафа, като му гостува в шоуто. Или той беше в нейното, викате. Не знам, пропуснах и тая забава.

Петък. Черен петък. Но черен по хубавия начин; пазарен. Че не едно и две неща вече са ни черни. Особено мислите. Магазините работят днес повече и от лаборатории за тестване. Всичко е обезценено, след като е струвало майка си и баща си. Мода, какво да се прави. От гледна точка на десена, много девалвираха цветовете напоследък, така ми се струва. Прекалихме не само с черната краска. Съсипахме и червената. Нямам предвид БСП и Корнелия Нинова. Червеното е вече зона, в която една идея по-често се проверява червено ли ти е гърлото. Много актуално за сезона.

Но нищо не може да се сравни с издевателствата над зеленото. Зелена карта, зелен коридор, зелен сертификат, зелена зона, зелена икономика, зелен хайвер. Толкова зеленина навсякъде, все едно къмпингуваме на плажа Алепу, преди да го укрепят със стена. Тая строителна защита, апропо, втора доза получи ли, че вече ѝ изпуснах здравната история? Ако няма да го дострояват, нека поне го боядисат. В бяло. Пък ако държат, да добавят зелено и червено по избор.

Събота. Държа да отбележа, че категорично осъждам домашното насилие, дори жената да е антиваксърка с фалшив сертификат. А сме постигнали обществен консенсус тия да не подлежат на морално оправдание. Така или иначе напоследък всички сме в токсични отношения. Самият ковид се държи като съпруг-насилник. Удря, после обещава да се промени, за да продължи да е с нас. Напредничав вирус, с всяка мутация продължава промяната.

Новата му версия се нарича Омикрон и за нея нищо не се знае, но въпреки това я казаха по новините. Омикрон. Твърде лично стана вече с тия имена. Да не говорим, че покрай пустия ковид цялата гръцка адбука научихме, да му се не види.

Иначе поне преговорите за правителство са успешни. Днес се разбраха каквото прави-струва, но армията ни да имала нулев въглероден отпечатък. Все едно има какъвто и да е друг отпечатък. Това го разбирам така: ще продължим да купуваме бойни самолети, но няма да летим с тях, да не замърсяваме околната среда. Зелена сделка със зелени пари за зелени дни. Левите цели са налице. Сега очаквам и десните инструменти да видим.

За да бъде чудото пълно

Те изглеждат така, сякаш са пристигнали от друго измерение, от някаква по-добра версия на света: възпитани, уважителни, уравновесени. Хора, олицетворяващи приветливостта. Тези дни в България се случва чудо.

Коментар от проф. Евгений Дайнов:

Бях на около 10, когато си дадох сметка, че чудеса се случват. Наближавах 30, когато разбрах, че в плановете си – особено политическите – човек задължително трябва да включва фактора „чудо”. Защото, макар да са непредсказуеми, чудесата все пак се случват. И когато чудото внезапно се стовари от нищото, ще си готов да влезеш във вратата, която то ти отваря.

Добре дошли в 21 век

Тия дни наблюдавахме „на живо” именно случването на чудо. Иде реч, разбира се, за преговорите на „Продължаваме промяната“ за съставяне на правителство. Тези преговори отварят врата към едно бъдеще, желано от три десетилетия, но изглеждало недостижимо: „България да стане нормална западна страна” – фраза, която за пръв път е произнесена още на Кръглата маса от 1990 година.

В последните над три десетилетия в българската политика наблюдаваме няколко основни, базисни типажи. Имаме тарикати, тоже простаци, които се отнасят към политиката така, както Остап Бендер се отнася към чуждата собственост. Имаме предводители на крепостни селяни, имаме клоуни, които искат да са известни, за да ги разпознават на улицата. Имаме и безкористни революционери, които се борят срещу всички горепосочени. Но сравнително рано прегарят и така стават безполезни за общото благо. А в крайна сметка основният режим на взаимодействие между всички тях е скандалът.

Сегашните преговори, с малки изключения, разкриват наличието на един друг типаж, различен от изброените. Повечето участници, макар някои от тях да познаваме от години, нямат поведението, очаквано от обитателите на тези земи. Те изглеждат така, сякаш са пристигнали от другаде, от някаква по-добра версия на света.

Последните избори показаха, че на българския народ са му писнали обичайните политически типажи. Дори след сериозен флирт с революционерите народът отсъди, че и от тях му е писнало. И сложи на челното място други хора – именно онези, които изглеждат като пристигнали от по-добрата версия на света: възпитани, уважителни, уравновесени. И може би най-важното – хора, олицетворяващи приветливостта. Онази добродетел, която Джейн Остин поставя на върха на добродетелите.

Гласувайки за приветливи хора, българите най-сетне дадоха сигнал, че искат да напуснат 19 век (в момента олицетворяван от БСП и „Възраждане“), в който традиционното семейство отрежда на жената живот в кухнята, а мъжът задължително трябва да е намръщен, за да бъде взиман насериозно. Българите очевидно искат да напуснат и онзи 20 век (в момента олицетворяван от ГЕРБ и ДПС), в който силните мачкат слабите. Накратко: българите ни съобщиха, че вече искат да живеят в 21 век.

Дори само следенето в интернет на експертните преговори за правителство илюстрира това случващо се в момента чудо. Къде са обичайните крясъци, подскоци и плезене? Къде са идиотските „червени линии”? Къде е опитът да унизиш другарчето или да го обявиш за предател?

Тези неща останаха затворени във вътрешнопартийните разправии. Навън, на голямата арена, виждаме някакви прилично изглеждащи хора да обсъждат общото благо с приличен тон и разумни аргументи – тоест, да правят онази истинска политика, която е описана още от Аристотел преди около 2300 години. Не минаха и две хилядолетия и половина – и влязохме в крак с времето…

Случващото се чудо има две страни. Едната е, че се намери група българи, която да приложи на родна почва онзи тип организация на преговорите, който отдавна се прилага в „нормалните западни страни”. Не си казаха като мнозина преди тях: „Тия неща работят ТАМ. Тук, в родината на Бай Ганьо, Андрешко и Големанов – тука е друго”. Те демонстрират онова устойчиво („западно”) поведение, което по принцип липсва по нашите земи и което изисквам (с променлив успех) и от моите студенти: научил си нещо – прилагай го, не се повличай по другите около теб, които не са го учили.

Втората част от чудото е, че този подход засега сработва. Родната почва не се оказа чак толкова негостоприемна за семена, донесени от по-цивилизовани земи. В масата си събраните за преговори експерти, макар излъчени от партии, поеха топката, вдигната от Кирил Петков и Асен Василев и заиграха с нея по правилата.

Пророкуванията за бърз провал пред камерите не се сбъднаха, тъй като участниците в тази игра се отказаха от обичайното за тези земи поведение. Експертите се оказаха устойчиви. Не се преродиха в обичайните политически типажи, а удържаха поведението си: да спорят по проблем, за да стигнат до неговото решение, както са свикнали на стотици конференции, кръгли маси и семинари.

За да бъде чудото пълно

За да бъде пълно обаче, чудото трябва да има и трета част: когато дойде фазата на политически разговори между партийни лидери, те да продължат да следват вече зададения стил и начин на работа. Ако някой реши да превърне в „червена линия” някой свой варварски блян – борба с „джендъра”, да речем, или съкращаване на народните представители наполовина – чудото може да се разсърди и да си тръгне. Да тръшне вратата след себе си и като се огледаме, да видим, че не сме на кон, а на магаре. И че не се носим с лекота напред, а сме затънали в калта.

Съвет към всички преговарящи: чудеса се случват, но не често. Ако пропуснеш едно, после не се знае кога ще дойде друго. Радвайте се, драги, на случващото се чудо, докато е тук. Ползвайте го. То пари не иска.

Въпреки заученото си черногледство, в последните три десетилетия българите няколко пъти са влизали във врата, отваряна от някое чудо. И винаги са печелили. Именно това приемане на чудото е основната причина в момента България да не е Беларус или Молдова.

Промяната. Иде ли?

Емилия Милчева

… А през 2025 г. покривите на 18 900 панелни сгради в България ще са покрити с фотоволтаици, Северозападът ще стане нов индустриален център – заради специална инвестиционна програма, в болниците няма да се доплаща, а благодарение на ваучерите за култура обществото ще е културно стимулирано и естетически задоволено. 

Ако реалността се строеше на база политически обещания, горната картинка можеше и да се получи след четири години управление на бъдещия коалиционен кабинет, за което преговарят от „Продължаваме промяната“ заедно с „Има такъв народ“, „Демократична България“ и БСП.

Но българската реалност е плод на политически компромиси и политически услуги.

В коалиционен кабинет от четири формации те няма как да бъдат избегнати, затова е по-добре преговарящите да се фокусират върху цели, за които има реални измерители.

Например в края на мандата средната пенсия в България да не е 35% заместващ доход (и най-ниската в ЕС), както е сега, а поне 50% – в западноевропейските държави е 70%, а в някои скандинавски страни надминава 80%. За това целеполагане стъпките са ангажимент на управляващите – как ще растат осигурителните вноски, как ще работят фондовете, които сега управляват средствата по втория стълб, какви ще са политиките за заетостта и за насърчаване на производства с по-висока добавена стойност, от които зависят средствата в пенсионната система.

Или в края на мандата да няма доплащане в болниците, което сега е от най-високите в ЕС – 50%. Да се намали детската смъртност, показател, по който България е трета в ЕС. Също да се намали делът на децата в риск от бедност и на работещите бедни. Или…

В действителност бедността в най-бедната държава от ЕС изобщо не беше дефинирана като генерален проблем.

Може да се продължи с целеполагането. Все пак в зората на политическия си проект Кирил Петков и Асен Василев (предполагаеми премиер и министър на финансите) обещаха „леви цели с десни средства“, но засега първата част на слогана, изглежда, ще бъде уплътнена с бъдещи назначения на личности, свързани с „Позитано“ 20. Така председателката на БСП Корнелия Нинова ще потуши бунта и опитите за свалянето ѝ от поста, раздавайки порции. А Петков и Василев изглеждат повече като скръм мастъри, макар че за българското дередже ползата ще е от проджект мениджъри.

Вместо преговори ангро, които гледаме тази седмица благодарение на излъчването им на живо, в условията на няколко кризи и липсата на бюджет за 2022 г. партиите трябваше да се споразумеят за пакет краткосрочни мерки с прогнозен ефект, като ги приоритизират.

Сега по отношение на пандемията от COVID-19 получаваме добро намерение, че ваксинацията трябва да се ускори и да се направи разяснителна кампания с фокус върху хората с хронични заболявания, малцинствата и възрастните в отдалечени места. Но ще се запази доброволният принцип, твърдото изискване за зелен сертификат ще бъде разхлабено и отново ще има национален кризисен щаб.

Предвид факта, че проектобюджетът е полуподготвен от служебното правителство,

няма как това да е израз на каквито и да било сериозни реформи и нови политики.

Вероятно ще се отразят някои или всички административни промени, свързани с разширяване на обхвата на Министерството на икономиката, като към него се придадат нови структури и финансови инструменти (като иновациите); с изваждане на Изпълнителната агенция по горите и Агенцията по безопасност на храните от Министерството на земеделието; със създаване на ново Министерство на енергетиката, преместване на АПИ от МРРБ към Министерството на транспорта, изваждане на ГД „Пожарна безопасност и защита на населението“ от МВР и други такива. Тези промени бяха и сред шумно обсъжданите.

Бездруго големите реформи бяха оставени за след анализ, оценка и/или изобщо без срок, както и за „прецизиране“ от лидерите. А големият лозунг на победителя на изборите претърпя радикална редакция:

от „Нулева корупция“ стана „Нулева търпимост към корупция“.

Публичните преговори за коалиционно споразумение, инициирани от „Продължаваме промяната“, позволиха на всички представени да повторят още веднъж пред камерите предизборните си програми и обещания. Последната част от преговорите – по темите финанси и международни отношения – едва ли ще излезе от тренда. Програмата на бъдещия коалиционен кабинет за 4-годишно управление ще бъде екстракт от изговореното пред камерите и одобреното от лидерите, но вече при закрити врата и след двустранни, тристранни и четиристранни срещи.

Четирите политически сили са единни в лозунгите и разделени в конкретните действия. Всички искат по-ниска корупция, всички искат смяна на главния прокурор (но дали и дълбока съдебна реформа с промени в Конституцията?), всички искат да се помогне на домакинствата и бизнеса заради високите енергийни цени, всички искат държавата да пречи по-малко на бизнеса.

Но при проблем със съгласието се съгласяваха за анализи, оценки и стратегии за проблема.

Преговорите родиха идеи за много такива. Например по парливи теми, които биха разсърдили големи бизнеси (като субсидиите за зърнопроизводителите, които са най-малката част от земеделските производители, но получават лъвския пай – 80% от субсидиите отиват при 2% от производителите) съгласие няма. Но има идея за анализ. Консенсус липсва и по темата за комасацията на земята, има неясно съгласие за таван за директните плащания. Както написа Деница Ватева в „Капитал“, и сега има таван, но няма контрол. За затягане на контрола обаче никой не говореше.

Реформата на здравната система, свързана с промяна на механизма на финансиране, също е неясен обект на желанието – и на анализ. До края на 2022 г. трябва да бъде намален броят на болничните легла в България до 5,3 на 1000 души, какъвто е европейският показател. В България той е 7,5 на 1000 (по данни от 2017 г.), което означава, че трябва да се закриват болнични легла в някои от над 340-те лечебни заведения, повече от една трета от които са частни. Няма правителство досега, което да го е правило – точно обратното, остави безконтролно да расте броят им, довело до концентрация в няколко града, а националните здравни карти се правеха… за сведение.

Но все пак някаква конкретика се появи –

до средата на 2022 г. трябва да заработи националната информационна система, за да се контролира потокът от публични средства. По много причини, свързани именно с блокирането на контрола, тя се „работи“ вече двайсетина години. Смяната на финансирането от клинични пътеки към диагностично свързани групи, за което слушаме от десетина години, се отпраща за в бъдеще. Първо ще има пилотни проекти, после – ще видим. За вдигане на здравната вноска никой не говори пред камерите, но и да говорят при закрити врата, за 2022 г. няма да има ръст.

Енергетиката е другата спорна тема. Ще има нова енергийна стратегия, а БЕХ засега няма да се пипа (въпреки обявеното от Петков и Василев в предизборната кампания, че може и без него), нито пък от холдинга ще се вадят мрежовите оператори, като ЕСО и „Булгартрансгаз“. Преговарящите се съгласиха да се изясни финансовото състояние на държавните фирми, което от само себе си се разбира, че трябва да направи всяка нова власт.

Как ще стане подпомагането на домакинствата и бизнеса за високите енергийни цени и за чия сметка,

е въпрос на бъдеща калкулация и механизми. Одобреното поемане на осигуровки от държавата за бизнеси, ограничени заради пандемията или отварящи нови работни места, също е въпрос на пресмятане и пари в бюджета за догодина. Темповете на растеж се забавят, новите безработни от края на декември 2020 г. до 21 ноември 2021 г. надхвърлиха 250 000, инфлацията се ускорява до 6% през октомври на годишна база. Ако се вдигнат разходите на държавата, ще нараснат дългът и дефицитът.

По време на дебатите обаче се изясни нещо съществено – ПП категорично подкрепя запазването на България като държава с ядрена енергетика, тоест ще има нови мощности, вероятно на площадката на АЕЦ „Козлодуй“. Освен това Асен Василев изрази увереност, че предложението на Франция ядрената енергетика да бъде призната за „зелена“, подкрепено от България и няколко държави, ще бъде прието от ЕК. Следователно изграждането на бъдещи ядрени мощности в България може да бъде частично финансирано със средства по Зелената сделка.

Отпаднаха няколко важни предложения.

Няма да има анализ на конструктивното укрепване на панелките, в т.ч. и на асансьорните шахти, както направиха в Германия преди санирането им (може би някакъв пилотен проект). Но независимо от това колко са годни за обитаване, проект за фотоволтаици ще има и „пудренето“, както беше наречено санирането от един от преговарящите, ще продължи. И жилищна стратегия ще има, също и премахване на незаконни обекти. ДНСК ще бъде задължена да направи преглед на построеното в защитените територии и да установи дали има нарушение на строителните книжа (забавно ще бъде Дирекцията да проверява сама себе си за евентуални нарушения).

Належащата нужда от ново административно деление на България заради намалялото население – по-малко общини и областни управи, остана дискусионна. Не се хареса главно на БСП. Появи се добрата идея за нов Закон за устройството на територията – настоящият е променян над 130 пъти. Записано бе конкретното предложение на Асен Василев, че общини без одобрен Общ устройствен план до края на 2022 г. няма да получат средства за капиталови разходи за 2023 г. Записано бе и поредното предложение за специална инвестиционна програма за Северозапада, както и за сближаване на регионите.

Политиката спрямо държавните предприятия и фирми ще се промени,

обещаха си преговарящите. Властта на ГЕРБ заобиколи изисквания на ОИСР и еврозоната в тази посока, особено при пререгистрацията на част от тях в акционерни дружества, но бъдещите коалиционни партньори се разбраха да поправят пропуските, както и конкурсите за управление на тези държавни фирми да станат прозрачни, а не уредени от властта.

Обещаха си и грижи за малки, средни и микропредприятия (ако не са загинали от високите енергийни цени, докато се погрижат за тях…). Обещаха и да променят концесионните такси, така че да догонят средноевропейските – според Кирил Петков сега приходите от всички тях на година са над 90 млн. лв. Това означава обаче промяна на договори и не е сигурно дали ще се получи.

Останалото си го знаем от толкова други предизборни платформи.

Икономика на високата добавена стойност, е-управление, „eдно гише“, намаляване на административната тежест, такса „смет“ на база „замърсителят плаща“, качество на образованието, специалисти според нуждите на бизнеса…

Голямото предизвикателство обаче ще бъде новите управляващи да се опазят от наплива на кариеристи, „калинки“ и обикновени лапачи, които ще ги налазят, за да получат постове. Административният капацитет на бъдещите управляващи не е висок, а ресурс трябва да намерят. Докато лидерите се разбират за компромисите, изглаждат несъгласията и разпределят креслата, желаещите напират като за шоу на талантите.

Има една библиотека само със стратегии в Министерството на икономиката, каза на една от дискусиите съпредседателят на ПП Кирил Петков. Дано коалиционното споразумение не уплътни някой от рафтовете.

А фотоволтаиците вероятно ще блеснат. Ако не за всичките 2,7 милиона българи, обитаващи панелки – за част от тях.

„Където видим, ще хващаме“. Как бъдещото правителство ще се бори с корупцията

Кирил Петков
Кирил Петков

 

“Думичката “корупция” е бранд, който е свързан с България. Искам накрая да ни изучават като пример за бързо справяне с този бич”.

Думите са на един от лидерите на “Продължаваме промяната” Кирил Петков. И напълно се вписват в заявката на победителите на изборите от 14 ноември, които поставят за своя основна цел справянето с корупцията в страната.

България от години е приемана за “най-корумпираната” страна в Европейския съюз заради най-лошите си показатели в индекса за възприятие на корупцията на Трансперънси интернешънъл.

Справянето с корупцията беше основната тема в предизборната кампания на бившите служебни министри Асен Василев и Кирил Петков. А след 14 ноември, когато се оказаха първа политическа сила, двамата казаха, че възнамеряват да въведат нов политически стил в България: коалиционни преговори „по германски модел“ за постигане на парламентарно мнозинство, което да извърши такива промени, че да измъкне страната от „корупционното блато“.

Седмица след това започнаха и преговорите, които продължиха от вторник до събота миналата седмица. Работните групи на “Продължаваме промяната”, БСП, “Има такъв народ” и “Демократична България” заседаваха по 18 сектора.

Обсъдени бяха приоритетите от икономика до образование, през здравеопазване и вътрешна сигурност, до околна среда и отбрана. На практика всички 18 сфери, които ще включва и бъдещото коалиционно споразумение. Серията от разговори завърши в събота с приоритетите в областта на финансите и международните отношения.

Червената нишка във всички срещи беше борбата с корупцията. В почти всяка сфера бяха обсъдени и антикорупционни стъпки.

В различните сектори те минават през изсветляване на непрозрачни практики, търсене на досегашните грешки, намиране на виновниците и налагането на наказания. За целта е необходима също независима съдебна власт и преосмиляне на начина на работа на антикорупционната комисия КПКОНПИ.

Посочените по време на преговорите мерки започват от заявката за смяна на главния прокурор и стигат до детайли за инхаус поръчките и следене на държавните харчове.

„Ще следим за нула откраднати пари. Където видим, ще хващаме. Където хващаме, ще обявяваме. Надяваме се скоро да имаме и друга прокуратура“, каза по време на преговорите в събота Кирил Петков. С думите си той обедини всички засегнати до момента теми.

Засега в разговорите не са посочени ясни срокове, но според първоначалните обяснения на партиите хоризонтът, в който мислят е пълен управленски мандат. Т.е. четири години.

Още по време на предизнорната кампания Кирил Петков каза, че „Продължаваме промяната“ ще настоява „всеки да си понесе последствията“ за извършеното.

Прокуратура, регулатори, български „Магнитски“

А веднага след изборите Асен Василев каза, че правораздавателната система в България трябва да бъде реформирана и то „пред скоба“. Целта на тази заявка двамата лидери на „Продължаваме промяната“ са заявявали нееднократно – без независима съдебна власт е невъзможно да има последствия за стореното до момента.

Ето защо темата „правосъдие“ беше една от първите обсъдени от четирите партии в началния кръг преговори.

През седмицата по време на дискусията между работните групи на четирите партии стана ясно, че всички те са “близо до постигането на пълно съгласие” относно идеите за реформа в съдебната власт.

Основните проблеми за бъдещите коалиционни партньори са политическото влияние и безконтролността на главния прокурор, който може да решава сам дали да разследва или да не разследва дадено престъпление. Според бъдещите управляващи, това води до политически чадър за едни и неоснователно преследване за други.

Бъдещото управление си поставя за цел цялостна реформа на Висшия съдебен съвет (ВСС), който отговаря за назначенията в съдебната система, включително и за избирането на главния прокурор. След това амбицията на четирите партии е да променят начина на функциониране на прокуратурата.

Като част от антикорупционната стратегия е и промяна в начина на работа на регулаторните органи, за да не продължават да бъдат „бухалка на властта“.

Начинът на работа на регулаторите в България отдавна е обект на критика от различни неправителствени организации. Сред основите аргументи срещу сегашния начин на функциониране на независимите органи, които контролират цели сфери от обществения живот, е, че членовете им често са политически зависими, което е път за прокарване на лични интереси, а оттам и корупция.

Темата се изследва отдавна, а един от основните доклади за състоянието на регулаторите у нас беше публикуван през 2015 г. За изтеклите шест години обаче конкретни стъпки не бяха предприети. На различни правителства през това време са предлагани поредица от мерки за подобряване на работата на регулаторните органи, но те не бяха реализирани.

Друга стъпка, която обмислят бъдещите управляващи, е преосмисляне на начина на работа на антикорупционната комисия КПКОНПИ. Засега по тази тема няма изчистен план заради различия във вижданията на четирите партии. Общото им мнение обаче е, че КПКОНПИ не може да продължи да функционира по този начин.

Като бъдеща безспорна мярка изглежда и приемането на български закон “Магнитски”, който да ограничава работата на държавата с компрометирани компании, за чиито собственици има съмнение, че са замесени в корупционни схеми.

В качеството си на служебен финансов министър Асен Василев беше човекът, измислил създаването на българския “черен списък”, след санкциите на САЩ по закона “Магнитски”, които засегнаха бившия депутат от ДПС и бизнесмен Делян Пеевски.

“Където видим, ще хващаме”

Антикорупционните мерки бяха фокус в изказването на Кирил Петков и в събота, когато евнтуалните бъдещи партньори обсъждаха политиките си в сектор “Финанси”.

Според данните, с които Петков разполага и огласи, към момента България харчи “три пъти повече държавни пари, в сравнение с това, което е необходимо”.

Според примера, който Петков даде „в сферата на околната среда е най-голямото безхаберие, корупцията е безумна – крадяло се е 1 към 3, тоест една част от трите е отивала за корупция”.

Ето защо “Продължаваме промяната” казват, че трябва коренно да се промени философията на харчене на държавни средства. 

През харченето на пари ще хванем и схемите, казва Петков. Ето защо най-вероятно ще бъде приета идеята на „Демократична България“ за одит на дейността на Българската банка за развитие (ББР) за поне пет години назад. Банката се прочу с това, че е раздала повечето пари на малко на брой фирми, които са свързани с политически лица.

Като антикорупционна мярка занапред от “Продължаваме промяната” предлагат при банково теглене на суми над 10 хил. лв. в брой да се докладва на ДАНС.

ПП настоява регистрираните по ДДС фирми всеки месец да подават информация към НАП за касовите си наличности и да съобщават за платените фактури по ДДС.

Друга съществена мярка е както ограничаването на инхаус поръчките, така и публичното огласяване, ако се стига до такива договорености между държавата и бизнеса.

Практиката на инхаус (вътрешни) поръчки – директно възлагане на държавна фирма без обявяване на обществена поръчка – е позната в цяла Европа. Тя се ползва за наемане на подизпълнители, но най-вече при ниво на определена неотложност, когато трябва да се изпълняват определен вид дейности за кратки срокове.

По време на служебното правителство обаче стана ясно, че в България голяма част от държавните форми са получавали финансиране за изпълняване на големи обекти, след което са сключвали поредица малки договори с частни подизпълнители. Темата нашумя след разкритията как държавното дружество „Автомагистрали“ е разпределяло средства в големи размери именно с инхаус поръчки, без да бъдат зачитани процедурите по Закона за обществените поръчки.

Край на политическия контрол през земеделието 

По време на преговорите през изминалата седмица бъдещите партньори разпознаха и като основен инструмент за политически контрол слуващото се в Министерството на земеделието.

“Министерството на земеделието и агенциите към него, в т.ч. и Агенцията по горите, се използват като политически инструменти за контролиране на голяма част от населението под някаква форма. Този контрол трябва да си го възстановим”, каза Кирил Петков.

„Министерство на земеделието е единственото място в света, в което данни за субсидиите няма дори и финансовият министър. Това е пълно безумие. Време е да премахнем политическите инвеститори от сектора, чрез които се контролират групи от населението. Това министерство трябва да е основен фокус на новата антикорупционна агенция“, каза още Петков.

Горският експерт на „Продължаваме промяната“ Александър Дунчев, който беше и шеф на Агенцията по горите в служебното правителство посочи с какво се е сблъскал в предходните месеци, заемайки този пост.

„Голяма част от назначенията в горите се правят по политическа линия и отзад винаги стърчеше ръката на ДПС и частично на ГЕРБ, което трябваше да променим“, каза той.

По тази причина в сектора се обмисля пакет от антикорупционни мерки.

Сред тях са създаване на системи по отношение на прозрачността на управлението на горите и горските територии и разваляне на сделките за замяна като механизъм.

Дясното консервативно левичарство – уникален български принос

Иво Инджев

Да се спори дали левият популизъм е по-вреден от десния е като да има значение дали покойникът е щял да оцелее ако товарният влак го беше блъснал отляво, вместо отдясно.

Левият популизъм у нас обаче все пак е уникален с едно нещо: той е десен по своя консерватизъм. 

Не е от вчера. Спомнете си онзи десен по своята философия данък, който левите въведоха, когато управляваше техният лидер Станишев. Няма как да не го помните, защото той и днес се прилага от всички управления без оглед на идеологическите им претенции.

Поводът за тези констатации е поредното телевизионно интервю на лидера на БСП Корнелия Нинова, която не е съвсем лидер, защото е подала оставка, но щяло да се реши дали ще остане лидер на конгрес догодина. Така е и с партията й – лява, ама не съвсем. Щеше да бъде за добро да е изпитала положителното влияние на дясното и да се е попримъкнала към центъра, но случаят не е такъв.

Вижда се от “червените” линии на червените. Нинова отново ги повтори: Истанбулската конвенция и упоритият отказ на македонците да се съобразят с българските изисквания, за да бъдат допуснати да станат съюзни европейци като нас.

Честно казано, направо съм учуден от скромността на Нинова. На нейно място любимият й враг Бойко щеше сто пъти да се похвали, че е изиграл главна роля за отхвърлянето на Истанбулската конвенция. Но Нинова не е такъв човек. Тя скромно премълчава факта, че тъкмо БСП и лично тя превърнаха отхвърлянето на документа в своя кауза, към която ГЕРБ се присламчи, след като вече се беше направила на партия за европейско развитие и беше приела конвенцията на правителствено ниво.

Сега Нинова не само препотвърждава антиевропейския характер на лявото у нас, но и с гордост го размахва като интригантства срещу очертаващия се основен опонент за лидерското място в партията им. В телевизионно интервю тя натопи другарчето си Крум Зарков, че е привърженик на Истанбулската конвенция. Този грях за БСП се превърна в компромат от рода на това да открият в “Демократична България” смятан преди за свой човек, който се е притаил и не си е признал за досието.

Не мога да твърдя, че тази тежка слабост на Зарков е публично неизвестна. Може би само аз съм пропуснал ужасното му залитане към “джендър идеологията”, както се изразява на руски жаргон Нинова. Но е очевидно, че Нинова доносничи за нещо, което се предполага да е новина за широката публика с цел да навреди на репутацията на Зарков – в случай, че е припознаван досега за правилен червен мачо.

Това силно ми напомня за комунистическите времена, когато на “джендърите” им викаха само пе…, абе знаете как. И досега така им викат в посткомунистическата ни държава. Тогава обаче нямаше глезотии като дискусии и разни неправителствени организации, които да ги защитават. Не само ги съдеха (както в нацистка Германия), а направи ги биеха по подозрение, че са “обратни”.

В София имаше “отрядници”, доброволци по поддържане на комунистическия ред, които душеха в мъжките градски тоалетни и се забавляваха да ги ловят и да ги бият. Доказано или не,  заради престъплението им да са “обратни”, ги хвърляха ги в езерото “Ариана” за публично опозоряване и са свой кеф. 

Нинова не е отишла много по-далеч от този начин на мислене, макар и да не пропагандира чак пък реставрирането на старите изпитани методи от времето на НРБ. Левичарката на думи е за силна десница в зъбите на тези врагове на “традиционно българско семейство”, в което мъжете традиционно си бият жените и никаква конвенция не им пречи да го правят и днес – вкл. с подкрепата на лидери на партии, от които се очаква съчувствие към т.н. слаб пол.

Виж, по отношение на македонците Нинова и компания от бившата компартия, е направо обратна на българската традиция от времето на комунизма. Или поне на неговия първоначален етап, наложен тук от СССР, който изискваше именно българите да се откажат от себе си в името на интернационализма, т.е. на македонизма, рожба на коминтерна в Москва. Само че за тази чудесна червена традиция Нинова предпочита да не говори. Пък и любезно не я питат. 

Ако я питаха можеха да стигнат и до въпроса как така левите в Европа са готови да се прегърнат с всякакви братя и сестри без оглед на тяхната националност (и сексуална ориентация), а у нас тъкмо левите са прегърнали национализма и консерватизма от средновековен тип като своя чисто нова кауза.

Това е направо принос в световната съкровищница на левичарството. Като се притури към него и уникалното в историята монархо-социалистическо управление на БСП със Симеон, можем да кажем, че и ний сме дали нещо на света. Уви. 

Хората решиха да детронират „Борисовщината“

Калин Янакиев, Култура

След приключилия изборен маратон на 2021 г. (три парламентарни вота и един президентски) бих могъл донякъде и да разбера потреса на мнозина от неговия финал: съкрушителната победа на Румен Радев над „генерала на духа“ проф. Герджиков.

Не мога да разбера обаче упоритото нежелание (пак на мнозина) най-сетне да признаят нещо, което стана напълно очевидно именно с този финал – което собствено го и предизвика. Защото колкото и необичайно и неочаквано за „политическите инженери“ да бе, волята на огромно количество хора да свалят ГЕРБ и „Борисовщината“ от власт не отшумя. Не отслабна от лятото на 2020 г., през каквито и политически перипетии да преминахме за повече от година оттогава.

Да, дежурните „говорещи глави“ в официалните медии лансираха какви ли не версии за ставащото от онова лято насетне, само и само да не нарекат с истинското му име този неотслабващ процес. То не бяха задкулисните машинации на Васил Божков от Дубай, отмъстителната воля на Румен Радев, „запалил протестите“ заради прокурорското нахлуване в президентството, „репресиите“ на служебните му правителства и на ужасния Бойко Рашков, аферите с „объркващия народа машинен вот“, „подлият“ ход със създаването на „президентската партия ПП“ и какво ли още не.

Всички тези версии трябваше да ни обяснят онова, което на никаква цена не искаха да признаят и което, повтарям, собствено резултира в изборите за президент миналата неделя. А то е, че хората решиха да детронират „Борисовщината“.

Че този път волята за това бе дълбока и трайна, „политическите инженери“ наистина не успяха да повярват. Все им се струваше, че тази воля постепенно ще отслабне, ще се дисперсира, ще се разочарова и „гербаджийското“ статукво отново ще се възстанови.

Е, не се случи. За последен път Борисов се похвали, че е „бил всички останали“ на 04.04. т.г., но вече бе ясно, че „първата му политическа сила“ е изолирана и няма никакви изгледи да доминира в 45-ото НС. Действително съотношението на силите в това НС беше такова, че и правителство „анти-ГЕРБ“ практически не можеше да се състави. Новите звезди – ИТН, бяха окуражавани, че могат да постигнат много повече и съвсем сами, поради което бързо-бързо ни изпратиха на нови избори.

„Сгрешиха!“ – обнадеждиха се „политическите инженери“. Сгрешиха, защото социологическите сондажи почти до края сочеха, че след преживения трус ГЕРБ отново се завръща на лидерското място и „протестърите“ – поради лакомията си – са пропуснали момента. Той е бил на предела си на 04.04. и сега хората отново са се насочили към преживялото кризата си „статукво“.

За всеобща изненада през юли т.г. се оказа, че съвсем, съвсем не било така. Авангардът на „протестърите“ – ДБ – повиши резултата си доста над предвижданото, „кресливата“ Мая Манолова също, а „хората на Слави“ за първи път от повече от десет години насам детронираха Борисов от първото място и задълбочиха парламентарната му изолация. Волята да се свали ГЕРБ от властта, оказа се, въобще не бе угаснала.

Не бе угаснала след един провален парламентарен цикъл и цяла година след като площадните протести бяха утихнали. Това би трябвало да впечатли „политическите инженери“. Тук ни се разкриваше някаква изненадваща – и от доста време ненаблюдавана – именно народна упоритост.

Понеже не съм привърженик на конспиративните теории, не бих се наел да твърдя със сигурност, че нелепото поведение на Слави Трифоновото ИТН в новото 46-о НС, в което тази партия бе първа (но с 65 депутати) и имаше възможност да състави правителство с още две от „протестните партии“, но по безумен начин я провали, е било дирижирано отвън. И все пак и до днес това ми се струва правдоподобно, защото идиотското държане на шоумена спрямо потенциалните му партньори трудно би могло да се обясни иначе.

Във всеки случай след двата абсолютно несъстоятелни и „диктаторски“ обявени проекта за кабинет ИТН започна да изглежда направо като „прокси“ на статуквото, имащо за цел най-сетне да внуши на електората, че „партиите на протеста“ са способни единствено на хаос и междуособни крамоли. Със старанията на казионните медии това, че тези последните непоправимо са се разделили и блокът им окончателно се е разпаднал, дори бе превърнато в неотрицаема истина. И ето: навлязохме в третия изборен цикъл, в който, щем или не щем, вече трябваше да приемем завръщането на ГЕРБ като „първа политическа сила“.

Поредните социологически сондажи отново (буквално до изборния ден на 14.11.) ни сочеха това, а че статуквото след дългия (и безплоден) „протестърски“ ексцес се завръща ни убеждаваше и обстоятелството, че същите социологически сондажи до последната седмица преди този 14.11. нареждаха на второ място след ГЕРБ БСП. „Продължаваме промяната“, ако си спомняте, излизаше ту трета, ту четвърта.

По-миналата неделя, уважаеми читатели, партията на Бойко Борисов за трети път бе поставена от избирателите в абсолютна невъзможност да участва в каквото и да било управляващо мнозинство. Казах го и в предишния си текст – една предимно млада генерация, донякъде (политически) инфантилно постави на първо място партията на Кирил Петков и Асен Василев, но с вота си показа нещо неподлежащо повече на отричане. Волята ГЕРБ да бъде оперативно отстранен от властта вече е доказано непреборима.

Щом досегашните анти-ГЕРБ партии, както вие – „говорещите глави“ – ни казвате, не успяват да се справят с него, ние пък ще гласуваме масово за новата, но… няма да допуснем Борисовщината да се завърне! Ето това бе знакът, даден от избирателите на „неочаквано“ спечелилата „харвардска гарнитура“. ГЕРБ, повтарям, за трети път – и изглежда непоправимо – се озова в тотална изолация. БСП пък се класира не втора, а четвърта и встъпва солидно унизена в преговорите за ново правителство.

Е, няма ли най-сетне да бъде признато именно това най-главно случило се през тази 2021 г.? Това най-главно, което не е нито „навлизането на несистемни играчи в българската политика“, нито „възлагането на надежди на свръхнови звезди“, нито „умората на обществото ни от разделението“, а… неотстъпното, непрекратяващо се от всякакви пертурбации и „прокси“-политически провокации усилие по отрязването на пъпната връв на ГЕРБ от властта.

Ограждането на „Борисовщината“ в буквално чумаво политическо „гето“. Няма как, повтарям, именно това да не е главното, което се извършваше през тази 2021 г., след като то продължи да се извършва въпреки толкова различните помежду си политически „пейзажи“ от лятото на 2020 г. насам. 

Въпреки неуспелите площадни протести миналата година, въпреки „прокси“-операцията с партията „на Слави“, въпреки разпадането на блока на „партиите на протеста“, въпреки всичко това българските избиратели, пръснали предпочитанията си към различни и често несъвместими помежду си „проекти“, не престанаха да преследват (и постепенно да постигат) една постоянна и неизменяща се цел: изтласкването на „епохата Борисов“ в миналото.

И ето: за да се върна към началото на този текст – потреслата различни („десни“, „консервативни“, „староседесарски“ и пр.) среди победа на „комуниста“ Радев не е – ако я погледнем по-хладнокръвно и в дълбочина – победа на „лявото“, на „русофилското“, на „предателско-либералното“, а всъщност… финален епизод от ето това обществено усилие.

Финал, ще кажа сега, до голяма степен предизвестен и предизвикан и от глупавата съпротива срещу това усилие на самата „Борисовщина“ и на обслужващите я „политически инженери“.

На тази обречена съпротива обаче очевидно ще трябва да посветя един следващ текст, за да сложа своята точка на изминаващата 2021 г.