Ден за помен на Истанбулската конвенция

Радослав Стоянов

null

Дойде поредният 25 ноември – Международен ден за елиминиране на насилието срещу жените на ООН. Това не е „празник“, а ден за повдигане на обществена дискусия по тема, която засяга тъканта на самото общество. Ден за помен за Истанбулската конвенция.

Ето защо не мога да скрия, че с вълнение очаквам много от най-страстните борци срещу насилието над жени – онези, които пламенно обясняваха, че нямаме нужда от конвенцията, защото законодателството ни е отлично и така, както си е – да почетат този ден, ако не с публично изявление, то поне с такова в социалните мрежи. Но надали.

Тяхното осъждане на насилието над жени беше само за измиване на ръцете, след като пред очите на всички ни с чук строшиха черепа на жертвите на това насилие. Образно казано.

Докато държавите, страни по Истанбулската конвенция отдавна започнаха да изпълняват задълженията си по нея, България на практика сама е разрешила този проблем и у нас основано на пола и домашно насилие вече няма!

Такъв поне може да е изводът, ако се съди по каменното мълчание на гореспоменатите страстни борци срещу Истанбулската конвенция, които дума не обелиха за медийните публикации по темата от последните дни. Какво имам предвид?

Само през последните два месеца, докато кандидат за народен представител от Бургас, издирван от Нидерландия по подозрение в убийство на партньорката си, бе намерен самоубил се, в град Цар Калоян мъж изнасили и запали братовчедка си, край Перник откриха тялото на изчезнала жена в куфар, за което бе арестуван съпругът ѝ, а пък в село Медковец жена бе намушкана от семейния си партньор в гърба.

Трябва да помним добре, че ратификацията на Истанбулската конвенция бе отхвърляна с доводите, че или законодателството ни в момента е предостатъчно, или ако не е, то поне можем да го оправим сами и без да поемаме отговорност за това пред наднационални органи.

След като масова кампания от лъжи срещу конвенцията, финансово подкрепена от международна консервативна лобистка мрежа, обърна общественото мнение в България относно ратифицирането ѝ буквално за първите четири месеца на 2018 г., управляващото тогава правителство на ГЕРБ положи максимални усилия да не се противопоставя на дезинформацията и след едно основаното на неистини решение на Конституционния съд по въпроса реши да приеме собствени мерки по въпроса, като измени Наказателния кодекс.

Въпрос на време е обаче този прах в очите да падне.

Защото приетите в началото на 2019 г. изменения в Наказателния кодекс са всичко друго, но не и достатъчни или заместващи мерките, които страната ни трябваше да предприеме като задължения по конвенцията.

С приетите изменения у нас се въздигнаха в престъпления някои случаи на домашно насилие, но не и основаното на пола насилие. Нито последното правителство на ГЕРБ, нито опонентите на Истанбулската конвенция разбраха, че още в заглавието ѝ освен домашно насилие присъства и изразът „насилие над жени“. Опитите на експертите на гражданския сектор да обяснят, че основаното на пола насилие е отделно и по-общо понятие, което не е засегнато в българското законодателство, останаха без желаещи да слушат, а камо ли да чуват.

Обхватните мерки за привеждане на вътрешното ни право в съответствие с конвенцията бяха изхвърлени в кофата съвсем съзнателно от правителството на ГЕРБ и Обединени „патриоти“. От два подготвени законопроекта, очакващи ратификацията на конвенцията, в крайна сметка бяха приети силно орязани мерки само в сферата на наказателното право.

А първоначално законопроектите планираха криминализиране също така на насилието, основано на пола въобще, планираха да се укрепят гражданскоправната защита на жертвите, правата на пострадалите в наказателния процес, ресурсите за предоставянето им на правна и психологическа помощ и сигурно убежище, както и да се въведе обхватна превенция чрез образование. Всичко това беше стъпкано, удавено в лъжи за мнима „джендър идеология“, а трупът му бе оставен да потъне дълбоко в блатото на патриархалното лицемерие.

В същото време пострадалите от домашно насилие жени и мъже са изправени пред редица предизвикателства и пълно институционално безхаберие.

Ефективна защита след промените в Наказателния кодекс те могат да получат само при системно домашно насилие, тоест след поне три подавани сигнала за такова; гражданскоправната защита все така се осъществява с жалба, подадена само в едномесечен срок; под въпрос е дали биха получили формално полагащата им се по закон безплатна правна помощ, каквато не е осигурена почти никъде в страната; под въпрос е дали би имало къде да бъдат настанени, ако трябва да напуснат спешно дома си; под въпрос е доколко адекватно са подготвени разследващите органи, прокурори, съдии и дори адвокати, които трябва да ги защитят и да изправят извършителя пред съда; под въпрос е дали въобще ще получат защита в редица случаи, които попадат извън определението за „домашно насилие“.

За прост пример ще посоча, че към България най-малко от 2017 г.

насам са отправяни напразно препоръки от редица международни институции да реформира правната уредба

на изнасилването в Наказателния кодекс, тъй като настоящата е силно стеснителна и допуска изключването на широк кръг пострадали от сексуално насилие. И не само препоръки – България е осъждана от жертви на такова сексуално насилие пред Европейския съд по правата на човека, чиито решения държавата ни е задължена да изпълнява, като премахва законодателство, което води до нарушения на Европейската конвенция за правата на човека. Последното такова осъждане е през октомври 2020 г. по делото З срещу България (жалба №39257/17).

Ефектът от препоръките обаче е нулев. Ефектът от решенията на Европейския съд – също. Дебат по тези въпроси не се води дори в професионалната юридическа общност, а ние, данъкоплатците, вече сме платили парично обезщетение на жертвата на нарушението от страна на държавата ни в лицето на прокуратура и съд. Готови сме за следващите жертви.

Същото е положението и с актуалните събития. Тези дни текат преговори за ново правителство на фона на жестоко насилие над жени, което обаче остава незабелязано и неспоменавано от усмихнатите хералди на промяната, участващи в преговорите. На това отгоре

стари гласове на идеологическото реакционерство, в лицето на номинално социалистката Корнелия Нинова и верните ѝ апаратчици, опитват да поставят съпротивата

срещу несъществуващата „джендър идеология“ – понятие, което е просто консервативен код за реакция против равноправието на жените и ЛГБТИ хората – като условие за политическата стабилност на републиката.

И ако полубудният гражданин е готов да роптае и протестира, ако бъде ударен в джоба, то основаното на пола и домашното насилие нямат капацитета да генерират такова обществено недоволство. За повечето от нас те са далечни абстракции, които могат да се случват само на другите, но не и на нас самите. Това, което не се разбира обаче, е, че когато това насилие се случва, пътят между безметежността и куфара в реката или пък клечката кибрит може да е неочаквано кратък.

Не търсете оръдието на убийството. То е апатията и е пред очите на всички ни.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s