“И ти ли, брате”, охкат (не)волните защитници на Цезар от Банкя – изпитание на огън и опън

Иво Инджев

Ехото от приключилите президентски избори още не е заглъхнало, но все така продължава приятелският огън между съмишленици в средите на прозападните българи, поставени отново пред трудния избор кого да подкрепят на балотажа.  Най-гласовити са прокурорските заклеймявания на ближния, който, подобно на Брут, забил нож в гърба на дясното с гласа си за Румен Радев.

“И ти ли, брате”, се носят вопли из интернет, но (уж) не от името на поразения Цезар от Банкя, а обобщаващо за онези братя по обезоръжаване на лявото, което все така не може да се състои поради нестихващото братоубийство сред “разбитите авари” (по Петър Стоянов от преди 20 години относно синия залез по онова време).

Излишно е да обяснявам за кой ли път защо наистина беше важно да бъде отстранено статуквото на убиеца на дясното, възпитаник на двата университета имени “Живков” и “Симеон”. Който не желае да схваща и да продължава да се заяжда на тази тема, явно няма да бъде убеден да признае важността на приоритета и ще тръби, че най-голямото зло е все пак Радев.

Не съм от гласувалите за него и не се разпознавам в упрека “и ти ли, брате”. В този смисъл призовавам изказващите се в тази посока да конкретизират с имена упреците си. Нито е достойно, нито е достатъчно като обяснение на казуса да попържат “изпълзелите ченгета” относно хилядите българи, избрали трудния компромис. Правят услуга на противника с обобщенията си, пък и да вземат да покажат лична храброст в евентуален сблъсък на мнения.

Ще драсна все пак още няколко реда, но не за Радев, а за честта на логиката, по която мнозина съмишленици все пак го подкрепиха с едничката цел да бъде отстранен радващият се на пълна, безконтролна, корупционна и мафиотизирана власт твърде прост властелин на България. Ако има нещо вярно в твърдението, че това отстраняване е въпрос на някаква едва ли не ирационална омраза, то тя е за уважение, драги мои. Защото мутризацията на България си заслужава рационалната съпротива. 

Това ли е поредната поточна линия край потока от мисълта (където нямаме търпение да дочакаме труповете на нашите врагове) във фабриката на фабрикувани поводи за вътрешновидова война в редиците на прозападните българи?

Не разбраха ли някои самозвани пазители на десните скрижали, че позата на жреци на абсолютното идеологически чисто дясно пространство отива повече на техните антиподи с петолъчка на челото и нездрав блясък в очите, на които започват да приличат подозрително? Дано не стигнат до потвърждаването на принципа за сливането на крайно дясното с крайно лявото.   

Знам, че няма да помогне (отново) примерът на демократична Франция, където леви и десни се обединяват на президентски избори срещу крайно дясната фамилия Льо Пен. Нито пък ще рекламирам успешно примера на съседна Турция (нали сме европейци, под нивото ни е !), където нещо подобно се случва срещу автократа Ердоган.

Да не говорим за мъчителното, но все пак случващо се единодействие на пъстри по своята идеологическа разнопосочност сили в Унгария срещу Орбан, който превърна тази прекрасна страна в черната овца на ЕС с червенеещи по своя смисъл петна по козината му  в тон с оцветяването на Червения площад, където го обичат заради овчия му таран срещу портите на Брюксел.

Тези примери не помагат за изтрезняването на братоубийците у нас. Така си признават, че тук не сме като европейците – дори не и като онези от европейската част на Турция и анклавите на европеизъм в евразийската държава.

Обявяват за Брут всеки, събрат който не е съгласен с тях.  Но по този начин хранят надеждите на бруталния душител на дясното в България, който си напазарува самата марка СДС, за да се легитимира като носител на дясното. Носи го на гръб като коруба на костенурка, за да се скрие в нея и да се предпази от истината, че всъщност е десният крак на лявото. С него той шутира дясното и го доведе до положение да не може да излъчи избираем кандидат за президент въпреки благоприятната вълна, определяна от мерителите на нивото на пристрастията като дясна. 

Подобно е на онзи “депесарски шут” на Доган срещу СДС от 1992 година, който поне беше еднократен акт (на предателство), докато истинският Брут на дясното брутално го наритваше дузина години и го отстрани трайно от терена на политически мач поради тежките контузии, които му причини.

Това е изпитание на огън и опън. Някои се огъват, други се опъват, но приятелският огън не калява дясното, драги съмишленици.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s