С провала си в Украйна Путлер помага без да иска на своя най-заслужил колаборационист в България

Иво Инджев

Путин е длъжник на своя Бойко Методиевич, който му прокопа ударно транзитен канал за печелене на стотици милиони евро на ден за водене на войната му в Украйна и за укрепване на сръбския му клин в Европа, който всеки момент може да превърне във военна база. Дали точно Путлер е напълнил онова чекмедже в резиденция “Бояна” с пачки евро и кюлчета злато, видени от целия свят? Това може и да не узнаем никога с точност, дори и да се смени прокурорският предпазен механизъм срещу разследването на деянията на бившия ни премиер, за който предпазител имаме всички основания да предполагаме, че също е захлебил, макар напоследък да прави нацупени “русофобски” муцунки за заблуда на противника, т.е. на българския народ и на западните съюзници.

Парадоксално, но Путлер е на път да помогне без да иска на своя главен помагач в България чрез своя провал във войната, за за чието отприщване Методиевич му помогна толкова много.

Колкото по-ясно става, че руската агресия затъва необратимо в украинското тресавище, толкова повече гербаджийските андрешковци се опитват да скочат от путинофилската каруца и да я зарежат, за да се спасят.  И ако може – по този начин да изплава отново на повърхността непотопяемото до миналата година политическо туловище на техния корпоративен бос.

Самият бос си трае в Банкя. Продължава да внимава да не подразни с нещо Путлер. В редките случаи, когато се обажда по темата, проявява истинско майсторство на терена на изразяването, на който иначе доказано се изявява като властелин на просторечието на кръчмарско ниво. Много, много се старае едновременно да заяви модерна осъдителна позиция спрямо войната на Путлер, но в същото време гледа да не заклеймява московския си началник. Не сте го чули да употребява израза “руска агресия”. Няма и да го чуете преди Путин да падне безпомощно в калта и тогава да го нарита здраво като един бистришки тигър.

Имам усещането, че е поел конкретен ангажимент да не обижда Путин като агресор по подобие на ангажимента с обещанието му, дадено публично,  Монументът на окупационната червена армия МОЧА да стърчи непокътнат, докато това зависи от него.

В тази негова “предпазливост” няма нищо ново. И в качеството си на премиер действаше по същия начин. Още тогава пускаше напред строго определени остриета да отвръщат епизодично и дипломатично на руските провокации, като Даниел Митов и Екатерина Захариева. Днес те са вече в нападателна позиция от името на ГЕРБ, което значи от името на шефа, “избран” наскоро с пълно мнозинство да остане владетел на корпорацията ГЕРБ по модела на “изборите”, взаимстван от гласуването за Ким чен Ун в комунистическата Северна Корея. Последното не му пречи да продължи с антикомунистическата реторика за заздравяване на редиците сред онези, които маршируват зад гърба му и не искат да знаят и да чуят за личния му възторг от охранявания от него диктатор Живков, нито за подвига му да напусне МВР заради нежеланието му да напусне БКП.

НА СНИМКАТА: На този кадър може да се спори дали охранителят Борисов иска да разцелува по руски уста в уста своя кумир Живков, или само да го прегърне “крепко” , за да се хареса на носталгиците по комунизма.

НА СНИМКАТА: Но на тази снимка няма място за съмнения: Борисов вече е “по задължение” в Живковото близко обкръжение – присъства на възстановяването на паметника му в Правец в компанията на своя ментор Георги Първанов.

 

 

 

 

Разделението на труда в ГЕРБ по оста Изток-Запад беше ясно и изцяло в полза на Изтока, защото на този кантар тежеше с огромна сила споменатото туловище от Банкя. То беше безспорният ориентир за останалите пазители на кремълската репутация в отбора му. Докато с едната ръка той позволяваше на външния си министър да отбие с някой друг коментар руските стрели срещу България и оставяше президентът Плевнелиев да ядосва путинофилите у нас, споменавайки завета на Левски да не се осланяме на Русия, то   дясната му ръка Красимир Велчев ( както и редица гербаджийски кметове ) не пропускаше да удари с присъствието си гербаджийски печат на одобрение за русофилските сборища край язовир “Копринка”, бивш “Георги Димитров”. 

Същият, трябва да се помни, беше и шеф на руско-българската дружба в съответната парламентарна група за приятелство с Русия. Най – видната илюстрация за приликата между ГЕРБ и БСП беше фактът, че двете корпорации се бяха сговорили да си делят ръководството на групата подмазвачи на Москва. Бяха полегнали заедно ( по израза на американска посланичка Нанси Маккълдауни, описала България при управлението на Методиевич в един изтекъл доклад на Уикилийкс като “полегнала между Газпром  Лукойл” ).

Шампион по откровена русофилщина в ГЕРБ по своето институционално влияние беше и продължава да е Данчето, както шефът публично нарича(ше) отдавна обезличената от него кметица на София Йорданка Фандъкова. Данчето не пропускаше 3 март, на който да не разпрати покани, подписани съвместно с Национално движение “Русофили” на Любомир Коларов. И как не, самата тя (беш)е на повикване от руското посолство и местните пипала на този октопод на многобройни учредявания, годишнини и форуми на русофилски организации. Тя не само с ентусиазъм обяви 2009 Година за година на Москва в София, като продължение на Първановата Година на Русия в България през 2008 година, но на практика прави всичко възможно да няма година, в която София да не марширува под барабаните на Москва. Тук сборищата със съветски маршове и знамена станаха редовно явление, за нейна радост.  

Сега Данчето е изправена пред ужаса да решава как да спре преименуването на част от булевард “Драган Цветков”, както предложи немирникът Найо Тицин в Столичната община, доказвайки, че и едно камъче в обувката може да затрудни марша на руския ботуш. 

Представяте ли си какво й е: не стига, че ще трябва да измени на руското си началство, ами трябва и да опетни по този начин паметта на самия Драган Цветков, разобличен от отварянето за кратко на руските архиви през 1935 година като най-лакомия български рублояд, просил многократно пари от Азиатския департамент за пропаганда и “въоръжени шайки” срещу българската власт. Това е същият Драган Цветков, който беше увековечен, благодарение на нейното обгрижване, с паметна плоча в началото на едноименния булевард в столицата, кощунствено съжителствайки върху оградата на техникума, носещ името на бунтаря Христо Ботев, затварян за бунтовническа дейност от руските власти. На табелата гордо е изписано, че е дело на русофили. Посланието е, че трябва да се тачи паметта на най-доказания по документи руски корупционер в историята на България. За да се повтаря примера му.

В икономическия екип на премиера Методиевич няма(ше) “русофобски” своеволия. От Ангелкова, която се бореше за вниманието на руските туристи както никога не се е борила за украинските ( а те не бяха по-малко ), до Теменужка Петкова, която доеше пропагандно и неуморно свещените крави на руското влияние у нас АЕЦ “Белене” и “Турски поток” – всички спазваха омертата да не казват крива дума за Русия, чието влияние тук се формира именно по икономическия корупционен друм ( а не по “пътя на копринката”, както мило обича да се изразява напоследък самият Методиевич ).

В днешно време многобройните колаборационисти от отбора на най-заслужилия за подпалването на войната на Путлер срещу Украйна европейски премиер са се изпокрили. Мениджърът пуска в атака онези, които бяха изключение и играеха в отбрана пред вратата на България срещу руските нападения, като Митов и Захариева. Те вече откровено жилят Путин. Вижда се, че го правят от сърце. Но сърце не трае да попитам: не ги ли е срам да спасяват оногова, който услужи на Путин с прокопаването на “Турски поток” и дори да твърдят, че той е “балкански”, както еднолично го прекръсти гузният им вожд? 

Разбирам, че така те спасяват себе си защото при цялата си различност от него така и не можаха или не пожелаха да го оставят на дъното на позора, който заслужава. А това си е за срам. Ако не днес, то в близко бъдеще, когато текстове като този, няма да са изключение. 

Някои текстове от наказателния кодекс ще помогнат за разкачването на доста вагони от техния банкянски локомотив. Рано или късно. Особено защото “локомотивът” може и да измами пак електорално българите в позата на “истинския” евроатлантик ( а вече и на пръв водач на защитата на Украйна у нас, вкл. от кекавите български власти ), но няма как да се върне на истинските евроатлантически релси, които водят към Европа. Там не го чака никаква реинкарнация след колаборационизма му с Путлер. Което е политически смъртоносно за самоспасителните амбиции на един балканец, поставил в основата на политическата си кариера измамното твърдение, че е “гражданин за европейско развитие”.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s