Поданици богомолци

Няколко предположения за месианския комплекс на руснаците

Митко Новков, Култура

„Болярката Морозова“ на Василий Суриков по всички критерии е историческа картина. Историята, която изобразява, е свидетелство за разлома между народ и власт в руската държава и общество. Началото на този разпад поставя разколът.

Суриков е избрал да синтезира този обществено-културен разлом в картина, изобразяваща откарването в заточение на болярката Морозова, състояло се на 16 (или 17 ноември) 1671 г. Епизодът е кулминация на една от най-драматичните епохи в Русия – разкола в Православната църква: „[М]оже би едно от най-трагичните събития в руската история и безспорно най-трагичното в историята на руската Църква“, определя го Борис Успенски.

Разривът се случва във време, когато московското царство едва-едва е излязло от поредната криза, и без съмнение е свързан с нея, дори бих казал, че изцяло е предопределен от нея; разделението сред пасоми и клир, между народ и власт увенчава края на низ от кървави и хаотични събития през целия руски ХVІІ век. Най-хаотично е неговото начало: пламтят пожарищата на Смутното време, след като в края на ХVІ век опричнината на Иван ІV Грозни (1533–1584) и управлението на „роба-цар“[1] Борис Годунов (1598–1605) разлюляват Московията. Полски шляхтичи нахлуват и превземат столицата.

С тяхна помощ на престола е въздигнат Лъже-Дмитрий І, уж спасилият се син на Иван Грозни от брака му (шести или седми поред) с Мария (Марфа) Фьодоровна Нагая, негова последна съпруга. Разбира се, според канона най-малкият син на руския цар няма права върху короната – Православната Църква признава светостта на брака само до третата женитба, нататък не.

В Константинопол около шест века по-рано византийският император Лъв VІ Философ (886–912) се жени за четвърти път за Зоя Карбонопсина (Въгленоока), но патриарх Николай Мистик отказва да узакони брака, лишавайки от престолонаследие сина, който тя ражда. Но не бива да се опълчваш на императора – Николай е заточен, а синът на Лъв става византийски император под името Константин VІІ Багренородни.

Кончината на царевича Дмитрий е оплакана горко от майката Марфа Нагая, замонашила се след странната му смърт – самопробол се бил по време на епилептичен пристъп. Мнозина обаче обвиняват гласящия се за царството Борис Годунов, че има пръст в кончината на царевича, обаче княз Василий Шуйски (който по-късно също сяда на престола) след проведена анкета заключава, че смъртта на деветгодишния Дмитрий била плод на нелеп инцидент.

Гражданите на Углич не вярват на тази версия, линчуват нарочените за убийци Михаил Бятиговский, сина му Данило и племенника му Никита Качалов, които Борис Годунов дни преди това изпратил уж да подсилят охраната на царевича. Тази „невяра“ в царската версия се разпростира сред народа: плъзва слух, че синът на Грозни бил жив, спасил се по чудодеен начин.

От този и от други слухове се възползвал самозванецът, за да оспори властта на Годунов. Историците издигат различни версии за неговата самоличност, общоприетата е, че това бил бившият монах Григорий (с гражданско име Юрий) Отрепиев, беглец от Чудовския манастир, поставил се в доброволна услуга на поляците.

Отрепиев, въпреки името си, изобщо не е случаен човек – води произхода си от западналия болярски род Нелидови. И по съвсем прагматични подбуди влиза в Чудовския манастир – да се спаси от преследванията на цар Борис срещу рода Романови, бъдещите руски царе и императори. Неговият баща и той самият били от т.нар. „хранени хора“ на Романови. Прякорът на семейството дошъл от язвителна забележка на цар Иван ІІІ, отправена към Гришкиния праотец Давид Фарисеев, че се носел „отреповато”, сиреч неопрятно, небрежно, вехто.

Самозванецът не бил хубавец: нисък на ръст, тромав, с кръгло лице, загрозявано от две брадавици на челото и бузата, непропорционално широк в раменете, с бича шия и различни по дължина ръце. Въпреки руския обичай нямал нито брада, нито мустаци – нещо като предвестник на анти-брадатата реформа на Петър I.

Това, прочее, възмущавало московските му поданици. Историкът С. Ф. Платонов го описва: „Той бил твърде некрасив: с различна дължина на ръцете, голяма брадавица на лицето, грозен голям нос, щръкнали коси, несимпатично изражение, лишена от талия неизящна фигура…“ Първоначално посрещнат с надежда и възторг, постепенно народът („чернь“, го зоват хронистите) и най-вече знатните князе и боляри оттеглят подкрепата си заради чуждоземните му нрави и своеволията на полските гвардейци в Москва.

Специалистът по руска църковна история от Киевския университет „Тарас Шевченко“ Василий Уляновски подчертава в книгата си „Смутното време“, че още при посрещането на Лъже-Дмитрий руснаците се смутили от поведението на новия цар:

Традиционната размерност, степенност на руската православна церемония била донякъде нарушена от поляците, които шумно свирели с тръбите си и удряли по литаврите по време на пеенето на псалмите; същите – католици и протестанти – влезли след царя и в кремълските събори. Това фактически става първият знак за двойствеността на „законния цар“: той хем следва руските православни традиции, хем е склонен към новаторство по западен маниер. По-късно новаторствата, въвеждани от царя, ще се превърнат в препъни-камък за неговите поданици и – усложнявани от действията на поляците – ще станат важна причина за свалянето на самозванеца при мълчаливото съгласие на „свещенството“.

Благородните московчани се дразнели от каприза на самозванеца да поднася на трапезата телешко месо и да ги гощава с него – телешкото по онова време руснаците смятали за „поганска“ храна. Не си и лягал да поспи следобед като всеки нормален велможа, а скитал същи просяк по московските улици. Историкът на град Москва, монархистът Владимир Владимирович Назаревски, описва в книгата „Москва – сърцето на Русия. Осем века история“ странното поведение на Лъже-Дмитрий:

Но Москва започнала да забелязва в новия властител, в неговите действия и в самата обстановка нещо фалшиво, нещо неруско. Освен упоменатите нарушения на руските обичаи, всички били поразени от невижданата разточителност на Лъже-Дмитрий в полза на чужденците; той възнаградил чуждоземните музиканти с такова заплащане, каквото не били получавали и най-първите сановници в държавата. Наричайки се „непобедим император“, самозванецът си направил свръхбогат трон от чисто злато с лъвове и голям орел, като го украсил с брилянти и перлени пискюли. Облечен в полски костюм, той яздел бясно по Москва, – и даже до Успенския събор, което никога не се било случвало преди, се доближавал седнал върху седлото. Организирал борби между мечки и вълци с небивал плам, като в тях участвал и той самият. Не си лягал да спи след обяд, а ходел пеш при поляците и немците; поради което на болярите, които не забелязвали, че бил излязъл от двореца, им се налагало да го търсят по целия град. Поляците пирували из Москва, високомерно се държали с руснаците и ги обиждали.

За краткия период, през който бил на власт (21 юни 1605–17 май 1606), самозванецът ги натворил такива, че успял да скандализира заедно „чернь“, и „бояры“ със западните си (по полски образец) чудновати за ортодоксалното царство обичаи.

Чашата преляла, когато се венчал за полската пани Марина Мнишек, без тя да премине през православно кръщение, запазвайки католическата си вяра, въпреки че се омъжвала за „царя на Третия Рим, единствения останал защитник на истинското християнство“. Но Лъже-Дмитрий І нямал кой знае какъв избор – бащата на неправославната царица, сандомирският войвода Йежи (Юрий) Мнишек (по баща чех), финансирал авантюрата на претендента и осигурил полковете за неговата победа. Тази помощ той му оказал срещу обещанието, че „царят“ ще се ожени за дъщеря му и ще я направи владетелка на Русия[2] без тя да променя вярата си.

Чудатостите, които новият владетел внесъл в праведната столица (както и успешната пропаганда на враговете му начело с Василий Шуйски), допринесли много, за да тръгне из Москва мълвата, че Лъже-Дмитрий всъщност бил слуга на дявола.

Сергей Соловьов, бащата на известния руски философ Владимир Соловьов, разказва в осми том на своята история на Русия, че когато водели търговеца пекар Фьодор Калачник и дребния дворянин Пьотр Тургенев (далечен предтеча на писателя Иван Тургенев) към ешафода заради това, че изразили съмнения в царското достойнство и в „синовството“ на самозванеца, първият крещял срещу тълпата: „Приехте вие вместо Христос антихриста и се кланяте на изпратения от сатаната, но тогава ще се опомните, когато всички погинете!“ И иконите Марина целувала не както трябва – вместо ръката на Богородица целувала устните ѝ.

Лев Николаевич Гумильов, син на поета Николай Гумильов и на Ана Ахматова, „великият евразиец“, описва шока: „Царицата Богородица по устата целуна, кога е било такова чудо!“ Цялата пропагандна „слухотевица“, грешните поведенческо-религиозни жестове[3] и неумелите управленски ходове на новопроизведения цар довеждат в крайна сметка до убийството му, организирано от братята Шуйски и привърженици.

А за да се отърват от вредното чуждо влияние и от привнесената в православна Русия „латинска“ еретическа и антихристиянска демоничност, след като оставят тялото на Лъже-Дмитрий І за поругание[4] непогребано цели четири дни, го изгарят и изгърмяват пепелта му с Цар-Пушка към Полша – поне така твърди Лев Гумильов. Ако е вярно казаното, това ще е единственият регистриран случай в историята, когато гигантският топ е произвел гърмеж.

Смутното време обаче не завършва с Лъже-Дмитрий І, самозванците по руската земя не секват, има един даже с прозвището Иля (Илейка) Муромец – повтарящ почти дословно името на прочутия богатир. Муромец, защото бил от Мурома, родното място на героя. Истинското му име е Иля Иванович Коровин, казак, обявил се за Пьотр Фьодорович, уж син на слабоумния цар Фьодор І. Хич не се притеснявал от факта той, че цар Фьодор изобщо не се е сдобивал с мъжка рожба, а само с дъщеря Теодосия, споминала се в младенческа възраст.

Почти веднага след смъртта на първия Лъже-Дмитрий се развихря втори, наречен „Тушинския (или Калужския) крадец“. „Тушински“, защото в Тушино, близо до Москва, разположил бойния си лагер; „крадец“, защото искал да окраде (присвои) монархическата самоличност, а по този начин и святост, защото царят в руското народностно съзнание не е обикновен владетел, а помазаник Божи, тоест земен Христос. И ако Лъже-Дмитрий І лъже, че е починалият най-малък и последен син на Иван ІV Грозни, то Лъже-Дмитрий ІІ лъже, че е изстреляният с топ към Полша Лъже-Дмитрий І, починалият най-малък и последен син на Иван ІV Грозни…

Това ако не е метафизика или по-скоро, метакратия или метаархия, здраве му кажи! Разумът в руското господарство вероятно се бил размътил и разсмутил съвсем. И може би заради точно този разстроен разум, а не само заради анархията, хаоса и безчинствата произтича и назоваването на тия времена – Смутни. Макар че ако ги наречем „побъркани“, няма да сгрешим. Както отбелязва Н. И. Костомаров: „Бедният народ си изгубил ума с тези Дмитриевци. Явява се един Дмитрий, друг, трети, четвърти…“

Мнозина казаци си присвояват идентичността на царски наследници (както по-късно Емелян Пугачов), за да придадат легитимност на сглобяваните от тях разбойнически шайки, напъплили Южна Русия. „Тушинският крадец“ чак се „възмутил“ от внезапно изникналите отвсякъде негови „роднини“, че издал специална грамота, осъждаща и порицаваща самозванството (sic!). Самозванец самозванци осъжда, де се е чуло-видяло!…

Историците са озадачени от явлението и хвърлят доста усилия да го обяснят. Игор Андреев определя самозванците като „руската разновидност на Фауст“, докато украинският изследовател Лес Качковски подчертава, че самозванството не се среща в близки до русите славянски племена – украинци и поляци например. Според интерпретаторите сред главните причини за явлението са особеностите на властта в Московията.

Царят е сакрална фигура за обикновения руски човек: Лъже-Дмитрий например го наричат по същия начин, както наричат и Христос – „праведно слънце“; и единствено към царя е редно да се прилагат категории от рода на „истинен“ и „неистинен“, „праведен“ и „неправеден“, „от Бога“ и „от дявола“. Борис Успенски: „Можем да допуснем, че самозванството като типично за Русия явление е свързано именно със сакрализацията на царя.

Йезуитът Антонио Посевино[5], първият папски пратеник в Москва, е озадачен: „По отношение на своя господар угодничеството и почтителността са удивителни до такава степен, че се създава впечатление, че някои негови мнения се смятат едва ли не за божествени: те убеждават сами себе си, че той всичко знае, всичко може, всичко е в негова власт“.

Подобна вяра означава, че е много лесно един цар да бъде или въздигнат до небесата, или сравнен със земята, тъй като – ако не съответства на представите за истински цар, за наместник на Бога, той мигом се превръща в слуга и пратеник на сатаната. А онова, което определя неговата истинност, е предаността му към изконната руска вяра – православието, също доколко е съответен на изконните руски традиции, осветени от древния обичай и нравственост.

Славянофилът Александър Иванович Кошельов е недвусмислен (в писмо до Иван Сергеевич Аксаков): „Без Православието нашата народност нищо не струва“. Според Достоевски „руският народ е целият в Православието“.

Следователно в съпротивата си срещу полските агресори през Смутното време руснаците не просто защитават свободата на земята си, руснаците защитават последния бастион на православието, тоест последния бастион на истинската християнска вяра. Защото след превземането на Константинопол (1453) от Мехмед ІІ Фатих (Завоевателя) Русия остава единствената православна независима държава в тогавашния познат свят (ако не броим Грузия – твърде малка и твърде разпокъсана).

Трагичното за православен Константинопол събитие се случва почти по едно и също време с радостната за православна Москва вест, че е отхвърлена зависимостта от Златната орда (1480): „В Древната Рус – пише Борис Успенски – тези две събития се свързват: по това време, когато във Византия ислямът тържествува над православието, в Русия става обратното – православието тържествува над исляма.

По този начин Русия заема мястото на Византия, а руският велик княз – мястото на византийския василевс“. Ражда се идеята за „Москва – трети Рим“, най-напред формулирана от монаха в разположения край Псков Елиазаровски манастир Филотей през 20-те години на ХVІ век. „Православието – отбелязва Николай Лоски – за руския народ е тясно свързано с патриотизма и национализма“.

Царската длъжност е отговорност за Бога, в Бога и пред Бога. Царят е едновременно Месия – този, който ще преведе Божиите чеда през пустинята на неверниците, езичниците и еретиците; но и предводител на Божието войнство в последната битка преди края на света, когато сатаната ще бъде окончателно победен и ще се възвести Господното царство на земята. Но преди това светът трябва да премине през изпитанието на антихриста. С избирането на Михаил Романов на престола православието е спасено, Светата Рус е спасена, а третият Рим укрепва своята праведност…

Но „заразата“ на чуждото, оказва се, дълбоко е просмукала руския свят. Французинът Пиер Паскал, специалист по история на Русия, в книгата си „Протопоп Авакум и началото на разкола“ заявява: „Фактически причините за дълбокия разрив, произтекъл в руското общество (разкола – б.м.,М.Н.), трябва да се търсят в Смутното време“.

Към всичко чуждо, привнесено, не-руско след това време руснаците са вече тънко чувствителни и когато патриарх Никон решава[6], че заедно с поправянето на светите книги и на служенето в черквите трябва да се сменят и някои обичаи и обреди, против него се вдига яростна опозиция. Води я протопоп Авакум.

Двамата са почти земляци, селцата им (в Нижнегородска област) са в съседни райони, Болшемурашкински и Перевозски. Въпреки това (а може би точно поради това) те са непримирими противници, злостни врагове. Старообрядците виждали както в новата църква, така и в подкрепящата я царска власт сатанински черти.

Дякон Фьодор, близък сподвижник на Авакум, директно твърди, че патриарх Никон и цар Алексей са „двата рога на Антихриста“. Авакум обаче не е съгласен, най-малкото поради това, че според него Антихристът няма да се яви из недрата на руския народ: „От Галилеи и антихрист изникнет; а не от нашея Русии“. Антихристът, признава той, наистина ще бъде цар, а не патриарх, но този антихрист не е цар Алексей Михайлович: „Не от царя нам мука сия, но грех ради наших от Бога дьяволу попущено озлобити нас“[7].

Стоическата убеденост, проявена от Авакум, близо 350 години по-късно извиква почти инфантилен възторг у някакъв петербургски професор по философия, А.Ф.Замалеев: „Не може да се съгласи той с печата на антихриста върху царя руски, владетеля на Светата Рус!“ Преведено на човешки език: в Русия властта е свята, дори да е неправедна… „В масовите представи – отбелязва Николай Усков – руската държава е съвършена не благодарение на разумните закони или устойчивите институции, а когато управлява с твърда ръка“.

Всъщност разколът не е чак толкова заради двупръстието или трипръстието: тия знаци просто се превърнали в разпознаваеми маркери или на преданост към древните народни нрави, или на отдаденост на новите западни влияния.

Залогът е дали северната империя ще се подчини на „поляците“, тоест на идващите от Европа модни веяния, но този път доброволно, а не насила, както по времето на Смута; или да си остане изконно руска – такава, каквато се само-помни от векове. Властта първоначално с половин уста, а впоследствие и с пълно гърло се провиква, че избира първия път. И стриже бради, и реже кафтани. На което болярката Морозова, протопоп Авакум, дякон Фьодор, юродивите Фьодор и Киприан отвръщат с мълчание, стиснали упорито устни и високо вдигнали двата кръстни пръста. Всички те са екзекутирани – Морозова от глад, Авакум и дяконът – на кладата, юродивите на бесилото.

Властта се оттегля от тях и вярванията им, тръгват реформи по европейски образец още по времето на Алексей І, бащата на Петър І. И ги превръща в мъченици на старата руска вяра. А заедно с тях и целия руски народ, жалък роб на своите господари: „В действителност – пише Борис Тарасов – реалността в крепостническа Русия е такава, че помешчиците се държат наистина като завоеватели в завоювана страна, а държавната власт практически винаги е заставала на тяхна страна“.

Русия се цепи на две половини, никоя от които не вярва на другата. (И това е мантрата на днешната власт – ние сме с народа, ние сме народът, НАШИ, а всеки, който е против нас, е против народа, е предател на народа.) За властта и възпитаното от тази власт благородническо съсловие някогашната изконна Рус е твърде старомодна, за другите никоя друга Рус, освен тази, която помнят и съхраняват, не е истинска. Староверците не са прости староверци, те са старосвяторуси…
Между другото, Александър Дугин, идеологът на новото евразийство, е староверец…

[1] Наричат Борис Годунов роб, защото е въведен в болярски чин сравнително скоро – едва през 1580 г., а също и заради татарския му произход – потомък е на мурзата (мурза е княжеска титла в татарското ханство) Чета, който през 1328 г. бяга от Златната Орда в Москва, където е покръстен. Татарският произход не е нещо необичайно за руското дворянство, великият руски историк Николай Карамзин например води родословието си също от татарски емигрант – Кара Мурза, чието име през ХVІ век е транскибирано в Карамзин/и. Предците на Иван Тютчев, Анна Ахматова и Михаил Булгаков също са приютени в Русия емигрирали татари и тюрки. Според Василий Ключевски сред руската аристокрация едва 33 % били великорусите, 24 % били с полско-литовски произход, 25 % – немски и западноевропейски, 17 % – татарски и източен, а 1 % са без ясен генезис. Сумарно – 67 срещу 33 %. В Московското княжество това е практика – чужденците биват издигнати в благороднически сан, докато холопи са предимно местното население. Само нека си спомним в тази връзка арапа на Петър Велики, предтечата на Пушкин.
[2] Съвременници на събитията твърдят, че Лъже-Дмитрий истински обичал своята шляхтичка и горял от нетърпение Марина да пристигне в Москва, да застане с нея пред олтара, че да я заведе в брачното ложе. Това междувременно не му пречело да се забавлява с „руские девушки“, включително с дъщерята на Борис Годунов, нещастната Ксения. Княз Иван Михайлович Китирьов-Ростовски пише в своята „Летописна книга“: „На царевня Ксения, дъщеря на цар Борис, девица още, се нахвърли и девството ѝ оскверни…“ Пет месеца се наслаждавал на прелестите на Ксения Лъже-Дмитрий, след това щерката на Годунов била силом замонашена под името Олга.
[3] Украинският историк Василий Уляновски сравнява Петър І и Лъже-Дмитрий: „За разлика от Петър І, който съзнателно употребявал „импортния език на западноевропейските културни представи“, „игнорирайки своя роден език като неправилен“, Лъже-Дмитрий публично подчертавал своята вярност към традиционния език на руската култура и само „в личния си живот“ отдавал предпочитание на Запада. Въпреки това културният език и на двамата герои бива четен от руснаците като антиповедение, а в тях самите те привиждали образа на Антихриста“. Това е важното – в очите на руснаците западното е антихрист(иян)с(т)ко и антируско. Ето откъде тръгва митът за „колективния Запад“…
[4] Хвърлят върху него маска, свирка и гайда – все скомороховски (шутовски) атрибути; не случайно в официалните документи Лъже-Дмитрий дълго бива назоваван „ряженый цар“, тоест „ръжен“, шутовски цар.
[5] Антонио Посевино е първият йезуит, достигнал Москва в ролята си на папски посредник в преговорите между Иван ІV Грозни и полския крал Стефан Батори за сключване на мир между Русия и Жеч Посполита. Именно благодарение нему двете страни се договарят за т.нар. Ям-Заполски мир, който слага край на Ливонската война (неудачна за Грозни). С разрешение на страшния цар Посевино участва в религиозен диспут в Москва, но с доводите си го разгневява така силно, че Грозни едва не го убива. Според Василий Розанов един от най-настоятелните въпроси на царя към йезуита бил защо католическите отци си бръснат брадите – според Грозни това било еретическо и нехристиянско. Как да не си спомним тук Лъже-Дмитрий с неговото голобрадо лице, което ще рече – еретическо и нехристиянско за неговите поданици и православни приближени… А след това и „реформите“ на Петър І.
[6] За начало на разкола се приема датата 11 февруари 1653 г., когато излиза псалтир, в който „са пропуснати статиите за двупръстието и за поклоните, заемащи видно място в предишните издания“. Както се знае, именно въпросът за двупръстието е един от най-яростно защитаваните от старообрядците, не случайно на картината на Суриков болярката Морозова е вдигнала високо двата си пръста в знак на неподчинение и преданост към староверските традиции.
[7] „Не идват от царя мъките наши, а заради греховете ни Бог е позволил на дявола да се озлоби срещу нас.“

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s