Кой е Магнитски и защо трябваше да умре

По повод дебата около евентуален български закон „Магнитски“ да припомним чие име носи той: Сергей Магнитски е руски адвокат, който през 2009 година умира в следствения арест. Кой беше Магнитски и защо трябваше да умре?

Гробът на Сергей Магнитски

На Запад името на Сергей Магнитски често се изговаря редом с това на Анна Политковская или Борис Немцов – известни критици на Кремъл, станали жертва на убийство. Но московският адвокат Магнитски не е бил опозиционер – и стана известен чак след смъртта си в следствения арест през 2009 година.

В чужбина неговият случай се превърна в нарицателно за корупцията и съдебния произвол в днешна Русия. В родината си той беше осъден посмъртно, а смъртта му предизвика спирала от санкции – не само срещу руски граждани.

„Враг номер 1“

Сергей Магнитски е роден през 1972 година в Одеса. Първоначално той работи като финансов ревизор в Москва. Сред клиентите му е и фирмата Hermitage Capital Management на американския предприемач с британски паспорт Уилям Браудър, който от края на 1990-те години е сред най-големите инвеститори в тогавашна Русия.

Впоследствие обаче Браудър изпада в немилост и получава забрана за влизане в страната. Самият той се определя като „враг номер 1 на Путиновата държава“. През 2007 година неговата фирма е претърсена заради съмнения за укриване на данъци.

В помощ на Браудър се притичва адвокатът Сергей Магнитски, който в хода на проучването си разкрива гигантска корупционна схема. Той твърди, че данъчната полиция е отклонила 5,4 милиарда рубли. Въпросните пари по-късно били препрани през една скандинавска банка в балтийските страни.

През 2008 година самият Магнитски е задържан по обвинение в укриване на данъци. Прекарва почти една година в следствения арест, където здравословното му състояние сериозно се влошава. Впоследствие Магнитски умира едва 37-годишен. Според официалната версия причината за неговата смърт е сърдечна недостатъчност, но близките на Магнитски се съмняват в това.

През август 2019 Европейският съд за човешките права постанови, че по време на задържането си Магнитски не е получил необходимата медицинска помощ. Овен това обстоятелствата около неговата смърт не са били съвестно проучени.

Малко след това американският сенатор Бенджамин Кардин подема инициатива за налагане на санкции срещу отговорните за смъртта на Магнитски. В края на 2012 година, по времето на президента Барак Обама, американският Конгрес гласува т.нар. закон „Магнитски“. Мярката предвижда замразяване на банкови сметки и налагане на забрани за влизане в САЩ.

Първоначално в списъка със санкционираните лица фигурират само имената на малко известни служители от системата на правосъдието в Русия, които, според американските власти, имат отношение към смъртта на Магнитски.

През 2016 година е приет изцяло нов вариант на закона, който вече не се отнася само до Русия. Новият закон дава право на американското правителство да предприема мерки срещу лица в целия свят, за които има съмнения, че нарушават човешките права.

На основата на този закон са налагани санкции например срещу чеченския лидер Рамзан Кадиров, както и срещу лица, замесени в убийството на саудитския журналист Джамал Кашоги.

Как реагира Русия?

След разследване, проведено в Русия, властите обявиха, че Магнитски е починал от естествена смърт. И случаят беше прекратен. През 2013 година Магнитски беше задочно осъден за укриване на данъци.

На два пъти беше осъден и бизнесменът Браудър – също за укриване на данъци. Москва дори на няколко пъти постави името на отявления критик на Путин в списъците на Интерпол за международно издирване – но без успех.

В отговор на първия закон „Магнитски“ Русия прие през 2012 свой закон, забраняващ на определени американски граждани да влизат в Русия – по обвинения в нарушаване на човешките права или за действия срещу руски граждани в чужбина.

Много критики породи онази част от закона, с която на американски граждани бе забранено да осиновяват руски деца, останали сираци. След разпадането на Съветския съюз това се беше превърнало в масова практика – хиляди руски сирачета бяха осиновени в САЩ.

Неофициално руските медии нарекоха закона на името на Дима Яковлев – руско момче, което умира малко след осиновяването си в САЩ, след като бащата го оставил твърде дълго в жегата в затворена кола.

По-добър аргумент за приемане на еврото няма

Emil Sokolov

BIRD разкриха, че Стефан Янев, Костадин Костадинов и други политици от Възраждане държат парите си в евро. Някои ще кажат, че това е тяхно право. Какво от това, че държат спестяванията си в евро?

Просто е. Янев и Възраждане се опитват да ни убедят, че ако приемем еврото, губим суверенитета си. Казват ни, че по-сигурно от лева няма.

Ако се откажем от него, едва ли не се отказваме от България и я предаваме. Ясно е обаче, че всеки човек държи спестяванията си в тази валутва, в която е най-сигурен.

За нашите патриоти тази валута не е рублата, не е левът, а е точно еврото. Това е същото евро, срещу което денонощно говорят и ни убеждават, че приеманието му е предателство.

Стефан Янев и Костадин Костадинов доброволно са се отказали от суверенитета си и са обърнали парите си в евро, за да осгируят на спестяванията си най-добрата защита. С други думи, патриотите говорят едно, но правят друго.

Това не е нещо ново. Това политическо лицемерие се превърна в запазена марка на патриотичните партии в България.

Докато залъгват хората с патриотични фантазии, нашите патриоти отварят сметки в евро, трупат влогове в евро и правят бизнес в евро. Така е най-сигурно.

Никакви популистки постери с руски баби, които си броят стотинките, не променят факта, че кампанията срещу еврото е по поръчка на Кремъл.

Оказва се обаче, че дори Кремъл плаща на нашите патриоти не в рубли, а в евро, защото е наясно, че еврото е по-надеждна и сигурна валута от рублата.

Излиза, че всички противници на еврото ползват евро, но ни обясняват, че не бива да правим като тях, защото ще изгубим суверенитета си.

Когато пак чуете тази опорка, спомнете си, че на тези, които я разпространяват, е платено в евро. По-добър аргумент за приемане на еврото от това няма.

Как оръжията на Русия работят благодарение на американски технологии

Ю. Александров

Оказа се че доста от прехвалените оръжия на Русия работят благодарение на американски чипове инсталирани в тях.

Това стана ясно, благодарение на заловени и разглобени от украинците руски оръжия.

– В комуникационните системи на автоматизираната система за управление на ПВО „Барнаул-Т“ са открити 8 микрочипа на американските компании Intel, Micrel, Micron Technology и Atmel.

– В търсещия модул на ПВО системата „Панцир“ са намерени 5 произведени в САЩ чипа на AMD, Rochester Electronics, Texas Instruments и Linear Technology.

– В крилатата ракета Х-55 са намерени 35 американски чипа, производство на Texas Instruments, Atmel Corp. Rochester Electronics, Cypress Semiconductor, Maxim Integrated, XILINX, Infineon Technologies, Intel, Onsemi и Micron Technology.

– В ударния хеликоптер Ка-52 Алигатор украинските специалисти открили 22 чипа произведени в САЩ и един в Южна Корея. Сред американските производители са Texas Instruments, IDT, Altera USA, Burr-Brown, Analog Devices Inc., Micron Technology, Linear Technology и TE Connectivity.

Чудя се, как го понасят това руските фашисти? Как може руски оръжия да работят благодарение на американския враг 🙂

Сега навярно руската армия ще се ориентира към чипове китайско производство. Лошата новина за Кремъл е, че някои американски чипове просто нямат аналог сред останалите производители по света…

Същевременно според американския министър на търговията Джина Раймондо пък имало свидетелства от украинските служби, че често когато открият руска военна техника, тя е пълна с чипове, които са извадени от съдомиялни и хладилници.

Това обяснява донякъде, защо руските войници наблягат толкова упорито на перални и хладилници по време на своите мародерства из Украйна. Ако, разбира се, изключим факта, че повечето от тях са от бедни райони на Руската федерация като Дагестан и Бурятия и нямат шанс нормално да си купят подобна техника.

Да не се окаже някой ден, че по този начин „непобедимата руска армия“ си набавя части за своите „безаналогови“ оръжия.

Източник:
https://www.thedrive.com/the-war-zone/captured-russian-weapons-are-packed-with-foreign-microchips

„Искахме по-добре, но се получи както винаги“

Ognyan Minchev

Русия не е труп – нито може да бъде занулена по какъвто и да е начин предвид на своите размери, мащаби и потенциали за участие в международната система. Но в резултат на авантюристичната агресия в Украйна, Русия ще загуби значителна част от своя стратегически потенциал, икономически ресурси и статут на участие в международната система.

Русия е христоматиен пример за това как една империя не разбира императивите на времето, което обитава и губи както интелектуалните, така и моралните си ресурси по посока на възможно съхраняване чрез промяна.

Когато Британия излезе с огромни поражения – стопански, демографски и стратегически – от Първата световна война, имперският елит в Лондон насочи основните си усилия към спасяване на империята. Дори логистиката на британската имперска конструкция изискваше много повече ресурси, отколкото следвоенна Британия бе в състояние да отделя.

Грижата за съхранението на империята отклони вниманието на Лондон от Европа и – заедно със стратегическия упадък на Франция – допусна възхода на Хитлеровия нацизъм в Германия. Оттук идва и мюнхенското самоунижение от есента на 1938 г. – компромис на всяка цена с Хитлер, за да остане фокуса върху „ремонта“ на имперския упадък.

След края на Втората световна война британският имперски залез е вече неудържим. Ключовата стратегическа роля на „разпоредител на моретата“ е поета от новия световен лидер – САЩ.

Това, което може да бъде спасено от „славната империя, в която слънцето не залязва“ е наследството от икономически и културни връзки и отношения на елитарно равнище между метрополията и извоюващите си една по една независимост колонии. Така се формира Британската общност – общност на доброволно споделяне на идентичност, наследена от колониалната епоха.

Някои връзки в общността са по-силни от други. Някои страни остават по-близки, други – по-формално включени. Тази гъвкава структура функционира от дълги десетилетия и е пример за успешна трансформация на имперско колониално наследство.

Континенталните империи се разпадат с по-големи катаклизми от колониалните, но логиката е една и съща. Модерната епоха създава нова доминантна общност – нацията – която се бори за своята еманципация от имперския универсум на всяка цена. Самата дефиниция на нацията като общност и като държава я прави несъвместима с принадлежността към каквато и да е имперска структура.

Руската империя оцеля доста по-дълго от другите традиционни империи, рухнали в пламъците на Първата и на Втората световна война поради своето превъплощение в тоталитарния Съветски съюз.

След разпада на Съветската империя Русия се изправи пред необходимостта да избира свой нов път – дали да бъде национална държава, демократична федерация или възродена империя. Какъвто и път да бе избрала Русия, с разпадането на съветската империя тя имаше шанса да повтори – дори в по-успешен вариант – опита на Британската общност.

Общността на независимите държави бе декларирана като наследник на разпадналата се империя, но нейното съществуване беше и си остана твърде номинално.

Русия имаше огромни шансове да се превърне в център на една нова международна общност. Под нейн контрол остана „лъвският дял“ от икономическия ресурс на бившия Съветски съюз – в частност енергоизточниците.

Руският език и породената от него културна традиция останаха „лингва франка“ на постсъветското пространство. (Днес в Украйна воюват рускоезични срещу рускоезични.) Единственото условие за успех на новата Общност на независимите държави бе свободата – доброволното участие. Британската общност спази това условие. Русия – не.

След първоначалната стратегически вярна позиция на Елцин – „вземете толкова суверенитет колкото можете да упражнявате“ – отношенията между бившата колониална метрополия и нейните „съветски републики“ поеха в изцяло грешна посока.

Преди всичко, Русия се изкуши да използва масирано класическия инструмент на имперски контрол – етническия конфликт – в отношенията си в постсъветското пространство. Разгроми грузинската амбиция за независимост с пряката подкрепа и чрез военни престъпления в Абхазия и Осетия. Не успя да удържи чеченския прецедент в Северен Кавказ и проведе двете чеченски войни… Окупира Приднестровието.

Постепенно през 90-те години – с усилията на водещи фигури на съветските специални служби като Примаков – се появиха първо теориите, а след това и практиките на „легитимната руска сфера на влияние“ в постсъветското пространство. Енергийните доставки все по-често се използваха като оръжие за саморазправа с неугодни режими и лидери в бившите републики.

Демократичните движения на „Розовата“ и „Оранжевата“ революция в Тбилиси и Киев в началото на 21 век бяха използвани като аргумент за възраждане на пряко имперско насилие на Москва над конституиращите се нови нации (и възраждащи се стари) в постсъветското пространство. „Искахме по-добре, но се получи както винаги“ бе въздъхнал някъде по това време Виктор Черномирдин.

Агресиите в Грузия през 2008 г. и в Украйна през 2014 г. сложиха край на надеждите, че Русия би могла да се трансформира в нещо различно от репресивна империя. Оправданието за това старо ново поведение на Москва бе очаквано – „козните“ на Запада, разширението на НАТО и настъплението на ЕС.

Истината е доста по-различна. Между 1990 и 2014 г. (дори и много след това) нямаше и няма по-облагодетелствана страна от Русия в отношенията с основните фактори и организации на колективния Запад.

Целта бе да се интегрира Русия към широкия кръг на принадлежност към тази „либерална империя“, която възникна с края на Студената война и с хегемонната позиция на Запада в тогавашния международен живот.

Русия не бе задължена да се присъедини към Запада, но тя можеше да се възползва от неговата добронамереност за да изгради на нова основа своите връзки с бившите си републики – на основата на тази доброволност и споделен интерес, които функционираха в много по-широкото – глобалното стопанско и политическо пространство.

Без да се лишава от каквато и да е част от своята идентичност, Китай успя да използва този процес на глобална експанзия за да се трансформира в основна глобална сила – стопанска и стратегическа.

Доброволната общност на Русия с нейните бивши сателити – на конкурентна основа и на основата на споделен интерес – можеше да създаде и втори прецедент (след Китай) на успешно посткомунистическо развитие, този път на територията на бившата съветска империя.

Уви, в културата на руския имперски елит не съществува елемент на доброволност. Тази култура е изградена изцяло върху насилие. Насилие както върху собствения народ, така и върху подчинените от империята народи.

Резултатът от провалената възможност за доброволна Общност на независимите държави след рухването на съветската империя е пред очите ни. Преживяваме втори – по-болезнен цикъл на имперски разпад, за който плащат с кръвта си обикновените украинци и затворените отново в поредна утопия на кремълска сатрапия обикновени руснаци. Плаща и цяла Европа, целият свят с последствията на войната – продоволствена криза, енергийна криза, инфлация…

Украйна пред очите ни израства като една нова и внушителна европейска нация. Също пред очите ни Русия пропилява последните остатъци от своя международен престиж и легитимност на водеща сила в международните отношения. Архаизирането на имперския манталитет е в основата на разпада на всяка империя. Светът се променя, илюзиите и утопиите на имперската власт остават непроменени…

Проф. Келбечева за 24 май, образованието и метастазите на комунизма

Липсата на държавен ангажимент за политика на почит към места за памет, събития и личности, свързани с комунистическия режим, е най-важната причина за невежеството на българина по отношение на комунизма, и определя днешния му манталитет и електорални нагласи, казва известният историк

Кремена Крумова

Проф. Евелина Келбечева
 Снимка: novetika.com

Какво е историческото значение на 24 май – Денят на българската писменост, просвета и култура? Кои са истините и митовете за нашето минало? Как те обуславят манталитета и електоралните нагласи на българина? Докъде стигна реформата на учебниците по история и как трябва да продължи? И каква е същността на марксизма/комунизма като идеология и начин на управление?

По тези актуални и важни теми разговаряхме с проф. Евелина Келбечева, историк, преподавател в Американския Университет в България, инициатор на реформата в преподаването на история в българското средно образование и сценарист и продуцент на филма „Второто освобождение“.

Новетика: Какво е историческото значение на датата 24 май?

Проф. Евелина Келбечева: 24 май е свързан с поредица противоречия между историци и държавни политики. Малко хора знаят предисторията на славянофилството. Когато през 19-и век славянофилството става културна идеология, за да покаже, че славянските народи имат не по-малко култура и цивилизация, отколкото западните им съседи, това движение, което започва от Чехия и Полша, много бързо е „яхнато“ от Руската империя и става панславизъм. Т.е., тя започва да го използват като оръжие за своя натиск върху другите славянски народи.

Поляците са първите, които казват: „Какво славянофилство е това, когато една славянска държава потиска и коли други славяни“, както става с потушаването на прочутото Полско въстание от Руската империя.

Оттам и фалшивата пропаганда, че руснаците идват, за да помогнат на братята славяни. Това са митологии, създадени от руската имперска канцелария, за да прикрие експанзията си на юг. Защото основната доктрина, която се оформя при Екатерина Велика в края на 18-и век, е достъп през Проливите – Босфора и Дарданелите – до топлото море.

Това е алфата и омегата на външната политика на Руската империя. Ние сме ситуирани геополитически на техния път към Проливите и заради това попадаме във военния театър, който те организират десет пъти – Руската империя води десет войни с Османската империя в борба за геополитическо влияние чрез излаз на Средиземно море.

Освен това има и тайни споразумения между Австро-Унгария и Русия преди войната през 1877 г. Тогава те се договарят в Райхщат, че никога няма да се допусне голяма славянска държава на Балканите. Т.е., предварително се знае, че прелиминарният мирен договор от Сан Стефано ще бъде една от най-големите лъжи и кьорфишеци за българите.

Така, превръщайки славянофилството в панславизъм, т.е. политически инструмент за експанзия и доминация над другите славянски народи, руснаците започват да изкривяват и фалшифицират историята до ден днешен. Помним деня, в който Путин каза, че азбуката ни е създадена в македонските земи. Това не е случайно изпусната фраза.

Историята показва ясно, че България е мястото, където се създава нова цивилизация, която учените наричат „Бизантинославика“. Това е големият проект на Византийската империя, чрез патриарх Фотий, да се организира великото дело – създаването на славянската азбука, език и литература.

Ние днес го празнуваме чрез деня на светите братя Кирил и Методий и техните ученици – Светите Седмочисленици. Нека това да се разбере в дълбочина – колко бързо българската църква канонизира славянските първоучители и как култът към образованието става най-ценната характеристика на българина.

Българската държава в лицето на княз Борис I и на цар Симеон създават условията за налагане на втората графична система (кирилицата) и тук се създава езикът и литературата, станали образци за целия славянски свят. Често забравяме, че и езикът се кове от Кирил и Методий и от техните ученици, докато превеждат евангелията и богослужебните книги на славянски език.

Азбуката е само графичната система, а те коват и езика. Защото високата лексика на Библията не съществува в обикновените говори и славянските диалекти на тези паганистични общества. Т.е., първопросветителите създават високите образци на бъдещия официален език. И третото е литературата.

В обобщение: в България се създава втората славянска азбука (кирилицата), кове се езикът и се дава началото на първославянската българска литература в школите в Плиска, Преслав и Охрид.

Когато Светослав, княз на Киевска Рус, напада и унищожава североизточна България, отнася цялата библиотека на цар Симеон в Киев. И така ние оставаме без нито един средновековен ръкопис в България от това време.

Друг е въпросът, че Киевска Рус и Московското княжество са две различни политически формации и руснаците си присвояват историята на Киевска Рус, за да удължат и увеличат своята собствена история, включително тази на християнството и книжовността, които са всъщност привнесени от България.

Така всички тези митологии за дружба от векове за векове не издържат каквато и да било критика. По времето на комунизма пропагандата стигна дотам, че прабългарите се споменаваха спорадично. По това време се тръбеше, че сме само славяни, а съвременните генетични изследвания доказват точно обратното: че ние имаме много малко т.нар. славянска кръв.

Винаги казвам, че ние продължаваме не 45, а 77 години да бъдем обект на нестихваща пропаганда, идваща от БКП/БСП. Знаем как само за една нощ те си смениха името, но никога не смениха дълбоко идеологията си. Това се вижда в политическата им дейност, включително в зависимостта от СССР и след това от Русия.

Това е партията, която заедно с дъщерните си фирми „Атака“ и след това „Възраждане“ са най-русофилските и поддържат линията на абсолютно невежа и арогантна русофилия в България.

Русофилията е една емоционална нагласа, тя няма никаква друга основа. Защото цялата история говори точно обратното – че както Руската империя, така и Съветският съюз, а днес Русия – са нанасяли дълговечни щети върху българската държава, политика и общество.

Новетика: Какво се промени в учебниците след 10 ноември 1989 г.?

Проф. Евелина Келбечева: Още в началото на 90-те години на 20-и век, голяма част от модерно мислещите български историци видяха необходимостта да се направи дълбока ревизия на учебниците, които бяха изцяло парен чук на комунистическата пропаганда, задръстени от митове и фалшификации, които са характерни за всяка една тоталитарна държава. По това време излязоха т.нар. Записки по българска история, които предизвикаха два сериозни сериозни обществени скандала.

Първият беше по повод термина „турско робство“. Османистите възразиха, че „турско робство“ не е исторически термин и той наистина не е. Първо, това не е Турция, а Османска империя. Второ, ние не сме били роби. Всеки, който погледне един възрожденски квартал, къща, манастир или църква, веднага ще разбере, че това не са нито къщите, нито манастирите на роби.

Роб означава човек, който е лишен от правото на собственост, женитба, свободно движение. Робски статут има в Османската империя – системата „кул“, но тя важи само за пленници по време на война. Българското население не само че е било свободно да работи, да се движи и търгува в цялата Османска империя, но и през 19-и век изживява своето Възраждане.

Нека също отбележим, че ние сме единствената балканска нация, която си иска „робството“. Дори гърците, които се смятат за наследници и на Византия, не употребяват думата „робство“, нито пък сърбите. Това идва от нашата възрожденска пропаганда, защото сме последните, които не са успели да създадат добре организирано и успешно национал-революционно движение, което да доведе до освобождаването от османско владичество.

Парадоксът е, че градът с най-много българи през всичките векове на Османската империя, е Констатинопол/Цариград: до 60 000 души. В нито един друг град по това време нямаме толкова компактна българска общност. Освен това цариградските българи са много активни и успяват да доведат до успешен край борбата за самостоятелна българска църква.

Скандалът за „робството“ бе подсилен и от факта, че журналисти в търсене на сензация бяха написали, че „турско робство“ е заменено с „османско присъствие“. Това абсолютно не е вярно. Никой учен никъде не е произнасял такова нещо, камо ли да го сложи в учебник.

Вторият скандал избухна във връзка с плахия опит да се промени разказът за комунистическото време. В частта за България в периода 1944-1948 г., седеше заглавието „Възстановяване на многопартийната система“. Само че липсваше втората част: „… и нейното унищожаване“. Това беше сътворил силно зависимият от БКП/БСП кръг от хора, които се мъчеха дори да минат за дисиденти. Същите тези автори бяха отговорни, че в учебниците нямаше и една дума за Народния съд.

Народният съд присъстваше дори в учебниците през комунизма, като там беше представен като акт на възмездие срещу фашизма, който никога не е съществувал в България! Това е абсолютна измислица на комунистическата пропаганда. Дори в нотата, с която Съветският съюз обявява война на България, също няма нито една дума за България като фашистка държава!

И когато попитаха в предаването „Всяка неделя“ един от авторите на този дял от учебника как така Народният съд липсва, отговорът беше: „Ами аз просто забравих“… Това е като да пишете за Възраждането и да забравите да споменете Априлското въстание.

По подобен начин, и досега в български учебници има само един параграф за атентата през 1925 г. в църквата „Света Неделя“ (който е най-големият в света терористичен акт на 20-и век, с изключение на Локърби) и не се казва и една дума, че той е заповядан, организиран и платен от Коминтерна. А приложените снимки показват само жертвите на белия терор, който е резултат от касапницата, организирана от БКП, по заповед от Москва.

Новетика: Какво разкриват за комунизма днешните учебници?

Проф. Евелина Келбечева: Европейско изискване е да имаме няколко учебника. Директорите избират по кой учебник да преподават. Учебниците са написани по различен начин, в зависимост от авторските екипи. Все пак съдържанието се определя предимно от учебния план – той е един и се одобрява от Министерство на образованието (МОН).

Още през 2018 г. от нашата фондация „Истина и памет“ изпратихме писмо до МОН, със списък от събития и термини, без които не може да се преподава този период.

След много усилия и с цената на нов скандал през 2019 г. успяхме да се преборим. Причината: събрахме всички учебници на едно място и установихме, че много ог изискванията на новия учебен план са заметени „под килима“ или въобще не се споменават.

Под натиска на МОН и от страх, че няма да им одобрят учебниците и че ще изгубят доста средства, главните редактори промениха най-ярките девиации в текстовете. Те са много, но тук ще спомена четири от тях.

Първо, терминът „държавен социализъм“ беше заменен с „тоталитарен комунистически режим“ – това меко казано не беше добра новина за левите историци. Второ, политическият терор веднага след 9 септември 1944 г. Ние и досега не знаем колко точно са убитите, наречени „безследно изчезнали“, но дори членове на ЦК на БКП казват цифрата 20 000 души.

Този терор се омаловажава: било такова времето, било „законно възмездие“… Такава форма бил и Народният съд, който е противоконституционен съгласно въстановената Търновска конституция и въпреки че нямат право да организират извънреден трибунал, комунистите отново действат под диктата на Съветския съюз.

Да не забравяме, че всичко това се случва по време на тригодишната окупация на България от Съветската армияОкупацията не се прие да влезе в учебниците. И това, въпреки че е абсолютно документирана и е довела България до най-голямата продоволствена, финансова и политическа криза.

Трето, учебният план одобри включването на трите фалита на българската държава – никъде и никога дотогава не бяха споменавани. Сега се споменават.

И четвърто, „Възродителният процес“ се ситуираше само между 1984-1989 г., а той е всъщност кулминацията на една ескалираща тенденция да се анихилират мюсюлманските малцинства в България. Истината е, че този процес тече много преди това с българските роми и с помаците. Освен това са преследвани католици, протестанти и се затварят арменски училища и църкви.

Вторият термин, който наши колеги от Софийския университет (СУ) „изхвърлиха“, беше историята как Тодор Живков два пъти предлага на Съветския съюз да станем част от СССР. За това също не се разказва в учебниците.

Единствено в един учебник се казваше, че предложенията на Тодор Живков били представени „медийно“ (!) след 10 ноември 1989 г. като опит да се присъединим към Съветския съюз. Т.е., че това е медийна кампания, която иска да очерни великия държавник, „човека от народа“, който е направил всичко за благоденствието на собствената си страна.

Скандалът и отхвърлянето на двете предложения се случи по време на обществен дебат, на който присъстваха министри, заместник-министри шефове на дирекции в МОН, депутати, специалисти от БАН, СУ, НБУ. Един от аргументите против нашите предложения беше, че „дори в предаването История.бг се спорело за 16-ата република“ , а пък ние сме искали да го включим в учебниците!

Сигурна съм, че присъстващите там много добре знаят истината, но вероятно имат зависимости – политически и идеологически – които им пречат да я подкрепят, за да стане публично достояние. Защото това не са невежи хора. Дори по времето на комунистическия режим, партийните лидери знаеха, че режимът им е пълно фиаско.

Докато сменяхме учебния план, от БСП издадоха две декларации в НС – да се спре веднага тази реформа, защото ние сме изкривявали историята. За жалост, реакцията на определени „леви“ и т.нар. „патриотични“ политически кръгове е мълниеносна, когато става въпрос за справяне с метастазите на комунистическото наследство.

Още преди десетилетие започнах да алармирам, че невежеството по отношение на комунистическия режим у нас е ужасяващо. Трябваха ни години, за да стигнем до някакъв резултат. Най-тревожното е, че в СУ се подготвя вече трето поколение защитници на комунизма.

Новетика: Кога е следващият рунд?

Проф. Евелина Келбечева: Ще има такъв, ако Корнелия Нинова, след като заяви, че трябва най-после да се напише истината в учебниците по история, се задейства. Това беше едно от първите ѝ изказвания, като дойде на власт последния път. Не съм видяла още действия в тази посока. Но те прозират през коментарите относно войната в Украйна и е ясно, че тежките зависимости и тази абсолютно криворазбрана русофилщина продължават да имат много почва у нас.

Новетика: Кой учебник е най-близо до историческата истина?

Проф. Евелина Келбечева: Петте налични учебника за 10-и клас, където се разглежда комунизмът в България, имат различни акценти. Но навсякъде има предимно политическа история, която е написана преднамерено подробно, с десетки ненужни детайли и с множество маргинални имена, без да се очертаят ясно и категорично големите характеристики на политическите системи с техния генезис и с техните последици, и да се акцентира на най-важните социо-културни процеси.

Затова казвам, че учебниците са умишлено перфидно написани, за да завоалират фундаменталните характеристики на комунизма. Така децата се объркват, не могат да поемат тази огромна фактология и отново казвам – доминира политическата история, почти няма социална история, няма разказани събития чрез човешки съдби. Съществуват зле подбрани откъси от спомени.

Например споменът за един човек от лагера в Ловеч е, че жена му отишла на свиждане и не могла да го познае, понеже бил много отслабнал. Ето така се прави учебник, който отново ще продължи да замазва историята.

Това, което ме изумява е, че във всички учебници културата е поставена накрая, т.е. тя не е вплетена в тъканта на историческия разказ. И още – всеки от петте учебника дава различни имена на най-великите българи в областта на културата, с едно изключение – „Мистерията на българските гласове“.

Ето пример: като една от най-важните личности от комунистическия период беше дадена Елена Лагадинова, която е най-младата партизанка и несменяем шеф на Съюза на българските жени. Абсолютно маргинална личност, част от номенклатурата! Беше голяма борба поне тя да бъде премахната като голяма историческа фигура от този период.

Друга дилема беше да сложим Кристо в учебниците. Най-известният българин от втората половина на 20-и век. Не можело – той бил емигрант и говорел на френски. За мен това са политически поръчки.

На практика обаче се оказва, че най-великите българи са тези, които са се реализирали на Запад – Джон Атанасов, Борис Христов, Кристо, астрономът от Харвард Димитър Съселов и т.н. Това са двайсетина души, които са световноизвестни учени, конструктори, оперни певци, артисти и т.н. Явно именно прославата им извън България дразни силно някои тукашни историци, автори на учебници.

При всички случаи учебниците по история сега са доста нечетивни. Казвам това на базата на разговори с ученици и студенти – чието знание е пряк продукт на тези учебници.

Новетика: Kак младите хора възприемат комунизма?

Проф. Евелина Келбечева: Обобщено е трудно да се каже. Но това, с което се сблъсквам през последните години и особено след като излезе нашият филм „Второто освобождение“, е доста симптоматично.

Срещаме изключителен интерес от младите хора. Канени сме по училища, показваме филма и след това обсъждаме с часове. Те разбират всичко за съветската окупация на България 1944-1948 г. – не само като фактология, а като голям исторически процес, включително на фона на съвременната история. И реагират с много интересни коментари. Отбелязват различни детайли, които са ги впечатлили: например кадъра във филма, в който възторжени хора подават касетки с ябълки на съветските войници, а след това те ги изхвърлят. Ако бяха цигари и алкохол, нямаше да ги изхвърлят.

Сред младите хора има огромен интерес към устната история. Моите студенти правят сравнение между написаното в учебниците и спомените на техните баби и дядовци, които са живели при комунизма. Бабите и дядовците буквално разцъфват от вниманието на своите внуци, /които за първи път не им искат пари за маратонки/, а ги питат как са живели, какво са учели, как са се обличали… Там излизат големи поколенчески сблъсъци и се появяват интересни сравнения.

Изключително важно е как учителите преподават материала и как заинтересуват ученици и студенти – затова аз наблягам силно на документалното кино. Друг способ са изложбите и училищните екскурзии. 

В педагогическата практика е установено, че най-ярките спомени и знания от учебния процес идват от ученическите екскурзии. Това е така, защото те са едновременно фактологически и емоционални събития. Веднъж заведени на Шипка или в Батак, учениците го помнят цял живот. В тази връзка питам защо нямаме училищни посещения в лагерите в Белене и Ловеч. Това е абсолютно изключено от учебния процес.

Новетика: Kак трябва да продължи образователната реформа?

Проф. Евелина Келбечева: Моето абсолютно убеждение е, че трябва да се продължи с радикализиране на учебните реформи, на всяко ниво. Също да се преработят учебниците от гледна точка на модерното писане на история – което „хваща“ младите поколения. Т.е., да има много повече социално-културна история, много повече културно-антропологически разказ, вместо този телефонен указател на политическата история.

И трето, което отново идва от опита ми – това поколение разчита на визуалното учене и серия от документални филми, които да покажат цялото изкривяване на българската история, и то не само след Втората световна война, а и преди това, ще има много по-дълбок ефект, отколкото всички опити отново малко да се реформират или понапудрят с полуистини учебниците.

Трябва да се види как се създават съвременните учебници – с много лични истории, примери, видеа. А не да изпитват учениците кога Кимон Георгиев е бил министър-председател на България.

Също е изключително важно да видим какво е състоянието на историческото знание и култура на сегашните поколения в България – единствената страна в Източна Европа, която няма кохерентна културна политика по отношение създаване на историческа памет за комунистическото минало. Трябва да се изчистят най-после мантрите, че днес сме най-бедните (след като всяка година ни се повишават доходите и благосъстоянието) и че през социализма сме били по-добре (пълна лъжа и пандемия на глупост и невежество!).

Второ, ние сме на първо място по соцносталгия в цяла Източна Европа – директно причинена от невежество и неразбиране какво и как сме преживели през тези 45 години. Защото образованият човек, който мисли самостоятелно, не може да бъде поддръжник на нито една тоталитарна или авторитарна доктрина и режим. Ние все още сме отровени – ментално и духовно – от метастазите на комунизма: идеология на примата на материалното и на обсесията със стомаха. Не това движи света.

Заради тази десетилетна отрова на пропагандата, мнозина отказват да приемат истината за комунизма. Например моята приятелка журналист и писател, Нася Кралевска, живееща в САЩ, написа една чудесна книга „България под комунизъм“. Един човек ѝ се обадил по телефона и ѝ казал: „Аз съм полковник от ДС. Вашата книга е изключителна! Поздравления! Но аз няма да позволя на моята дъщеря да я прочете!“

Този отказ от знания е много симптоматичен и страшен при поколенията, живели при комунизма. Като във вица за милиционера, който стои пред жирафа и казва: „Е па те такова животно нема“.

Да не говорим за продължаващите ритуали, с които обрасват над 200 паметника на Червената армия, няколкото хиляди паметника на партизани, /плюс паметниците на Тодор Живков/ – които са фактически терористи срещу собствената си държава. Култът към тези т.нар. антифашистки герои не е мръднал и на местно ниво.

И третото, особено важно е липсата на държавен ангажимент за политика на почит към места за памет, събития и личности, свързани с комунистическия режим. Например на мястото на най-зловещия лагер в Ловеч има една плоча, която е счупена и до нея е поставена нова. По пътя има табела, на нея пише „Лагер Слънчев бряг“. Като питам да ме упътят към лагера, хората или не знаят къде е кариерата, или не искат да ми кажат.

Там са унищожени бараките и няма и помен от мястото на лагера. Само ентусиасти мечтаят за информационен център, който да говори за истината на лагера с най- садистичните убийства в България.

В останалите бивши комунистически страни тази памет не само се пази, а се и пресъздава. Там има институти за паметта, музеи на комунизма. В Румъния има впечатляващи места на памет из цялата страна: затвори, лагери, музеи на селото. В Будапеща има уникален музей на терора. В Полша е най-големият и най-добре работещ институт за национална памет. В Източна Германия, комисията на Щази и публикациите ѝ отвориха очите на цели поколения.

Единствено ние нямаме държавна политика в тази насока. Това показва нивото на ангажимент на всички български управляващи елити спрямо необходимостта от самопознание чрез историята. Те неглижираха една от най-важните задачи на прехода. Признаха си липсата на лустрация, на съдебни процеси за т.нар. справедливост на прехода, с всичките пропаднали дела срещу садисти и убийци, началници на лагерите в Ловеч и Белене, които бяха живи по това време.

И когато на посещение в България беше пастор Йоахим Гаук – първият председател на комисията на Щази и по-късно президент на Германия – той каза, това не е дело на отделни, малки организации, а трябва да бъде държавна политика. Ние единствени в Европа нямаме такава държавна политика и това е най-голямата причина за това ниво на невежество какво наистина е бил и какви са последиците от комунистическият режим.

Втората най-голяма причина за това е дългият процес на съветизация на България – който започва не 1944 г., а 1919 г.; също зависимостите между българския комунистически елит и Москва.

Днес ние продължаваме да сме жертви на непресъхващата русофилска пропаганда, която е изкривила цялото разбиране на съвременното общество относно каква роля са играли Руската империя, Съветският съюз и сега Русия, спрямо България. Невежеството и изкривяването на историята ясно влияят на манталитетните и електорални нагласи в България днес.

Новетика: Защо именно образованието е обект на комунистическа пропаганда?

Проф. Евелина Келбечева: Няма сфера от живота, която да не беше използвана от режима за идеологически цели. Но образованието навсякъде е част от държавните институции, които градят националната идентичност.

Чрез образованието се прокарват ценностите и ориентацията на едно общество. Затова то винаги е идеологизирано и политизирано. Но има и степени. Не можем по никакъв начин да сравним една комунистическа тоталитарна диктатура с нейната цензура, и либералната демокрация с плурализма на мнения, медии и учебници.

Голямата червена линия е там, където се изкривява историята и не се отразява нейното съвременно развитие като наука. В това число новите документи, обнародвани след падането на Берлинската стена. Ако досега се измъкваха с довода, че сме нямали документи, сега това не работи – имаме разсекретени държавни и партийни документи, включително досиетата на ДС.

Целият архив на БКП е достъпен. Разбира се, руските архиви остават затворени – включително заграбените от СССР наши документи като „военен трофей“ – но въпреки това имаме достатъчен масив от натрупани знания и публикации. Обществото ни има глад за истина. И тя е не само дело но професионалните историци, създали модерната историография за комунизма, като екипът на Института за изследване на близкото минало.

Ето например разследващият журналист Христо Христов свърши работата на три института с разкритията си за досиетата и всички други книги, които предизвикаха трус в общественото съзнание. Същото направиха и проф. Вили Лилков и Борислав Скочев.

Така много от българските историци и журналисти са си свършили работата. Въпросът е как да направим това знание основа на учебниците и на обществените медии – чрез които да се изчисти тази ужасно агресивна и фалшива пропаганда, поддържана от БКП/БСП.

И да не забравяме, че все още на ключови позиции в България стоят високопоставени агенти на ДС или техните наследници. Вече знаем кои са те в икономическата сфера, също в журналистическата сфера, но трябва да ги видим в общокултурен мащаб, като формиращи обществените нагласи.

Новетика: Справедливостта ли е най-голямата измама на комунизма?

Проф. Евелина Келбечева: „Справедливостта на социалистическото общество“ е една от най-големите измами на комунистическата пропаганда. Тази абсолютно изкривена представа и почти религиозна вяра, че всички са били равни, е отново незнание за структурата на обществото и за комунистическата номенклатура: 200 фамилии управляваха България по феодален начин и дори се женеха помежду си.

Днес техните наследници продължават да играят сериозна роля във вземането на политически и държавни решения. И това глорифициране на агентите на ДС е единствено български феномен. Няма друга държава, в която да се биеш в гърдите и да казваш: „Аз служих на България“, след като си служил на една комунистическа сатрапия, и директно, и косвено си унищожавал хора и съдби.

Наскоро агент от техническото разузнаване ми обясняваше колко е горд, че крал в продължение на 20 години различни лицензи от западните държави и купувал от най-различни места на Запад части от машини.

Попитах го: „Не ви ли хрумна, че това е непочтено занимание?… Но, да оставим моралната страна на въпроса: добре, крали сте, обикаляли сте целия свят, огромен финансов ресурс сте усвоили…. но кажете ми, направихте ли нещо добро за България, внедрихте ли някоя от тези технологии, за да промените към добро икономиката на страната?“ и той млъкна. А парите, давани за това т.нар. техническо разузнаване, са колосални.

В книгата под редакцията на Димитър Иванов, бивш шеф в ДС, се казва гордо, че през комунизма България внедрявала по 200 лиценза на година – крадени. Добре, каква е ползата от това? Чува се, че и досега плащаме неустойки на компютрите „Правец“ за краден софтуер от Запад.

Новетика: Някои казват, че идеята на комунизма е добра, но се проваля заради неумело прилагане?

Проф. Евелина Келбечева: Това е мантра, която може да бъде произнесена само от хора, които не са наясно със същността на идеологията на Маркс и с политическата реалност в комунистическите страни. Тя е факт и днес в Северна Корея и Китай, и ние непрекъснато неглижираме политическата система, която продължава да бъде тоталитарно–комунистическа. Една от причините е развитието на икономиката: тя заглуши истината за режима в Китай.

Но искам дебело да подчертая, че в самата идеология на марксизма е заложена диктатурата и липсата на всякаква свобода; свободата не е ценност. В теорията за революцията на Маркс и Енгелс, публикувана през 1848 г., се казва, че с революция трябва да се смени строят и да се унищожи цяла една класа – класата на тези, които притежават т.нар. средства за производство. Това е средната класа – която организира производството и движи обществото. Това показва, че в сърцето на тази идеология е политическото насилие.

Нещо много интересно: по време на първите публични прояви на марксизма, в Париж се срещат Маркс и анархистът Прудон. В началото двамата много си допадат като радикални политически мислители. Много бързо обаче Прудон разбира, че Маркс е диктатор по разбиране и натюрел.

Прудон наблюдава начина, по който Маркс създава комунистическия интернационал, диктува своите виждания и подбира и налага хората си. Това отвращава Прудон от Маркс и те стават идеологически и политически врагове. Стига се дотам, че Маркс пише цяла книга, която да го разбие: в отговор на Прудоновата „Философия на нищетата“ Маркс отвръща с „Нищета на философията“.

По това време Маркс вече е започнал да създава структурите на комунистическите партии, обединени в Първия интернационал. Създават се национални и международни институции, които да прокарват идеята за кървава революция, която да унищожи съществуващия ред. Крайната цел е диктатура на пролетариата, която да замени свободното капиталистическо общество.

Що се отнася до практическото приложение на марксизма – никога и никъде не е имало диктатура на пролетариата. Имало е диктатура на една малка част от партийната номенклатура, която още преди да дойде на власт, също се държи като номенклатура. Такъв е случаят с налагането на болшевишката диктатура и създаването на Съветска Русия. А след Втората световна война отново насилствено и против волята на 100 милиона души в Източна Европа се налага съветският модел с неговия комунизъм/болшевизъм.

Тогава отново се вижда, че има огромна разлика между самата теория на Маркс и практиката – пролетариатът никога и никъде не е бил на власт. Има диктатура, но тя е на върхушката на съответната социалистическа или комунистическа партия, която идва на власт, унищожава предишния политически и културен елит във всички страни, където се налага и създава всичко друго, но не и пролетарска държава.

Все пак идеите на Маркс са прилагани, в смисъла на философията на историята: че „битието определя съзнанието“. Т.е., че материалният живот диктува всичко останало. Това унищожи разнообразието и свободата на мисленето. И показа как еднофакторното разбиране на историята винаги води до изкривяването на знанието за нея.

Учението на марксистите, че материалният свят определя духовния, е едно от най-големите изкривявания на мисленето ни за историята. А аз мисля, че е точно обратното: че винаги първо съществува идеята за нещо, след което тя се материализира, включително в политически проекти. Това е платоническото обяснение на света.

В момента политическите и социалните проблеми у нас затъмняват другите и тук играе роля наследството на марксизма. Мисля, че едно образовано общество има много повече възможност да реформира себе си и да върви към просперитет, отколкото необразованото.

Отново поставяме каруцата преди коня, защото голямата мотивация е културата – тоест начина на поведение на едно общество. Въпросът за образоваността и самосъзнанието на това общество е много по-важен, отколкото въпросът колко струва хлябът. Сигурно и това е много важно, но именно това е марксизмът – той подлъгва хората, че от цената на хляба зависи културата и просперитетът на нацията, а всъщност е обратното.

Новетика: Как се развива идеологията на марксизма/комунизма?

Проф. Евелина Келбечева: Скоро след създаването на марксическите организации, редица дейци, които се смятат за социалисти в Западна Европа, започват ревизионизма на марксизма. Те отричат най-страшната и кървава част от тази идеология – за революция, която да унищожи огромна част от населението, както и става в Съветския съюз.

Те виждат, че теорията на Маркс, че „революцията ще победи в най-развитите капиталистически страни“ не отговаря на реалността. И Ленин е фактически ревизионист, той проповядва, че революцията ще победи в най-неразвитата капиталистическа страна – Русия.

Ленин успява да организира болшевишкия метеж с 3 милиона райхсмарки, дадени му от кайзера на Германия, за да свали временното руско правителство на Александър Керенски и изведе Русия от Първата световна война. Това е трябвало да доведе до победа на Германия на Западния фронт. Споменаването на този факт е абсолютно табу в Путинова Русия днес.

Всяка теория се развива. Западноевропейските социалисти ревизират Маркс. И Ленин ревизира Маркс. Марксистите също се променят и стават неомарксисти.

И какво се оказва: че ревизионистите на марксизма, които отричат кървавата революция и не смятат, че трябва да унищожат най-важната и най-креативната част от обществото, за да наложат диктатура на пролетариата, създават социалдемократическите партии в Западна Европа. И в момента най-проспериращите страни в света са западноевропейските демокрации, в някои от които има силно участие на държавата в социалните проекти.

Те твърдят, че обществото може да върви към все по-голяма социална справедливост със средствата на парламентарната демокрация – както и го правят: с данъчна система, социални, образователни и здравни програми. А не с терор и диктатура по комунистически.

„Жертвата сама си е виновна“ винаги хваща дикиш по нашите територии

Daniel Dimitrov

Държавната администрация си постла още вчера, за да прехвърли вината по провала на акцията с преместването от морето в планината върху самите бежанци. „Жертвата сама си е виновна“ винаги хваща дикиш по нашите територии.

Новата шефка на Държавна Агенция по Бежанците (някой ми я изрекламира, че била много емпатичен човек) изрично каза в пресконференцията си, че няма как да се удовлетворят искания от типа на това да са на първа линия на морето, да имат сешоар в стаята и т.н.

Не изключвам от всичките няколко десетки хиляди да е имало един човек с такива искания, напълно е възможно. Но това ли е основното, това ли е масовото искане? Не затвърждава ли това един негативен стереотип, който руската пропаганда в България експлоатира – че бежанците идват тук на безплатна почивка?

Истината е, че бежанците, като всички останали хора се интересуват от няколко базови неща – ще има ли цивилизация там където отиват, така че ако нещо лошо се случи да има към кого да се обърнат, ще има ли лекарска помощ, така че ако детето се разболее да има кой да го види, ще има ли храна годна за ядене (при 40 лв на ден и хотели няколко звезди, имаше хотели в които нямаше, при 15 лв на ден аз също бих имал съмнения), ще има ли аптека, ще има ли магазин, от който да си набавят всичко, което настаняването не осигурява, ще има ли възможност за работа?

Аз не съм сигурен, че и на един от тези въпроси може да се отоговори с „да“ в Паничище и Рибарица или където там е плана да ги карат. А ако може да се каже, че всичко е осигурено, някой излезе ли да го обясни на тези хора, да даде гаранция, че няма да бъдат забравени някъде в гората, извън цивилизацията, без пари да напуснат.

Много ми е жалко, че в момента, виждайки провала с очите си, дори мислещи хора тръгнаха да повтарят тази опорка – били прекалено претенциозни бежанците, затова се връщат обратно в Украйна, където има реален шанс да им падат бомби над главите.

Или заминават в Румъния, където има шанс да спят в палатки, и на походни легла, но поне ще се отнасят с тях с уважение и ще има реален опит за интеграцията им.

Паралелният руски опозиционен език ражда чудовища по мерките на рашизма

 Иво Инджев

Руският език, както и самата руска култура, е в санкционен режим – не толкова наложен отвън, колкото е спазван от онези, на които им идва отвътре. Засрамени от от руската агресия руснаци предпочитат в чужбина да общуват на друг език (дори в Грузия, където все още мнозинството хора владеят езика на бившите си владетели, избягали от Русия поданици на империята употребяват английски).

Има и паралелен свят, списван на опозиционен по своето съдържание руски език. На него пишат както носителите на езика, така и представители на народи, които вече са се откъснали от т.н. “руски свят”. Дали са украинци, белоруси или просто са руски опозиционно настроени граждани, това трудно може да се определи, освен ако авторът не пожелае сам да се обозначи. 

Таза паралелна руска реалност ражда “чудовища” по мерките на руската чудовищна пропаганда, за която всяко противоречие на официалната кремълска позиция е “предателство”, наказвано с 15 години затвор. 

“Предателите”  на руския путлеристки свят водят своята битка остроумно на фона на тъпите опорни точки на путинизма.

Не става дума само за вицовете, които подиграват руското състояние на “невойна”, обхванала и голяма част от бомбардираното (много преди Украйна) с пропаганда руско население. Ето няколко примера.

Войната с Украйна не е братска, а бурятска, пише неизвестен автор по повод факта, че бурятите от далечния Изток се оказаха на второ място по брой на убитите в руската армия в Украйна.

По повод факта, че гласоподавателите и в демократичния свят дават примери за малоумна подкрепа на политически мошеници (като Тръмп), популярният блогър Айдер Муждабаев формулира следната мисъл:

“Не глобалното затопляне, а глобалното затъпяване е основният проблем на човечеството”.

Украинската армия разпространи изповед на истински ядосан на Русия пленник, мобилизиран в т.н. Донецка народна република ( ДНР ) да казва, че там вече са останали само жени. Поради това “републиката” вече се казва ЖНР.

Какво означава “руският свят”? Това е, когато сред руините на твоя град обикалят камиони с монтирани телевизионни екрани, излъчващи “Россия 1“. Дори и на Данте не му е хрумнал такъв кръг на ада.

Байдън подписа закона за ленд – лиза именно на 9 май. Без коментар.

Заради демилитаризацията на Русия, която търпи огромни загуби в техника и жива сила, коментатори предлагат Путин да бъде обявен за Герой на Украйна.

“Демилитаризацията” на Украйна може да заеме от 5 до 10 години, заявява заместник-председателят на комитета на държавната Дума по развитието на гражданското общество генерал-полковник Владимир Шаманов, цитиран от РИА “Новости”.

Отбелязваме: 5 години като минимум! 

Трябваше да минат само три месеца и “За три дни ще превземем Киев” вече се промени на “От 5 до 10 години”.

Интересно, каква ще бъде версията след още три месеца?

И още един въпрос: колко ли ще “народят женките” междувременно.

“Пушечното месо” на Русия е сред големите теми в рамките на черния хумор. Например във връзка с подписания от Путин указ за отмяна на възрастовата граница за наемниците, които се бият за пари (контрактники).

20 май. Появи се законопроектът.

25 май. Законът е приет от Държавната дума в рамките на 3 четения.

25 май. Утвърден от Съвета на федерациите.

28 май. Подписан е от Путин.

Само за осем дни!

Явно недостигът на пушечно месо е голям.

НА СНИМКАТА от Русия, разпространявана от зевзеци с черно чувство за хумор, рашисткият  знак Z се мъдри на витрината на магазин под надписа ”Истински месни продукти”

Повече от 150 градове в повече от 20 държави скъсаха договорите си за побратимяване със 160 градове. Санкт Петербург и Гатчино бяха изключени от съюза на Балтийските градове.

Какво геополитическа победа на Путин!

В крилатата ракета Х-101, която минава за руска, са открити 35 микросхеми американско производство: Texas Instruments, Atmel Corp, Rochester Electronics, Cypress Semiconductor, Maxim Integrated, XILINX, Infineon Technologies , Intel, Onsemi и Micron Technology.”

По въпроса за завръщането на Русия във времето на СССР:

СССР 1982 г.: Забранени са рок групите Аквариум, Машина времени, ДДТ.

Русия 2022 г.: Забранени са рок групите Аквариум, Машина времени, ДДТ.

Тук слагам многоточие…

Необятна е темата, но горната малка илюстрация си струва усилието да бъде видяна. Още повече, че тя някак си “убягва” на българските медии, независимо от факта, че руските пропагандни инструменти продължават да се подиграват на България.

“Българите се възхитиха на възстановяването на марката “Москвич”, най-сериозно написа РИА “Новости” във връзка с решението на френския гигант “Рено” да напусне Русия, което роди решението на московските власти да купят производствените линии и да реанимират “Москвич”. 

Честито на “възхитените” българи. Да видим колко български рашисти биха се снабдили от вярност към рашизма с “легендарния” москвич, ако изобщо се стигне до неговото производство.

Модерира ли се от тъмни сили нашият Фейсбук?

Калин Янакиев, Култура

Ще започна с разказ за съвсем конкретен случай. Запознат съм с него от мой близък и го имам надлежно документиран. Случаят, който ще разкажа, е толкова фрапантен, че може да илюстрира и подкрепи всичко, което ще си позволя да утвърдя по-долу.

И тъй: на Фейсбук страницата на председателя на (парламентарно представената) политическа партия „Възраждане“ Костадин Костадинов (на 22 май) се появява следният пост: снимка, на която въпросният председател е застанал пред крайпътна табела „село Бродилово“, сочи я с пръст и ни осведомява, че в това село се провежда „семинар по тричане“ (надявам се читателите да имат представа какво е „тричането“).

Текстът под снимката гласи: „Според местните хора не е нужно почти нищо освен два кола и едно въже, за да се осъществи „процедурата“. Веднага се сещам, че една друга процедура също не изисква нищо освен два кола и въже. Само че нея ще я прилагаме не на кучета, а на национални предатели“.

Прочитайки този пост моят близък пише свой пост, обръщайки се към онези, които ще четат и коментират „възрожденеца“: „Докладвайте. Каквото си изберете – всичко има. Аз докладвах за насилие. ПП Подобни заплахи не са ли подсъдни?

Познайте сега каква е реакцията на модераторите на българския ФБ по този казус. Ето я: по-малко от ден след публикуването на своя пост моят близък получава следното съобщение: „Публикацията ви нарушава нашите стандарти на общността по отношение на насилието и подстрекателството“. И уведомление, че акаунтът му е ограничен за срок от 29 дни.

Пояснявам (защото самият аз първоначално се обърках) – „нашите стандарти по отношението на насилието и подстрекателството“ е нарушил не Костадин Костадинов, а моят близък, призовал „общността“ да докладва – да речем „за насилие“ – „възрожденеца“, и попитал (именно попитал) дали заплахите на този последния не са подсъдни.

Сега аз ще попитам читателите на моя текст – има ли някой от вас, на който да не е ясно какво всъщност казва със своя пост Костадин Костадинов? Има ли някой, на когото да не е ясно за каква „друга процедура“, за която – също като за „тричането“ не се изисква нищо освен „два кола и едно въже“, говори председателят на парламентарно представената партия и която именно „процедура“ обещава, че „ще я прилагаме не на кучета, а на национални предатели“?

Макар буквално думата „бесене“ да не е употребена, сигурен съм, че не може да се намери носител на българския език, който да не разбере, че се има предвид именно тази „процедура“. Което впрочем се доказва и от първите коментари на привържениците на Костадинов под „ироничния“ му пост.

Не, опонират те на „лидера“ си – националните предатели ние няма да бесим, а ще ги въдворим в трудови лагери (в „концлагери“ уточнява се понятието), за да „допринесат и те с нещо за обществото ни“; Ще ги изпратим в урановите мини, за да съживим най-сетне и този „важен за страната ни отрасъл“.

За да завърша с описанието на случая, ще осведомя читателите, че приведените току-що коментари към настоящия момент са изтрити от страницата на Костадинов, но въпреки че собственият му пост е масово докладван, той и до днес (28 май) може да бъде прочетен на нея. За сметка на това акаунтът на (поне) един от „докладвалите за него“ – този на моя близък – е „ограничен за 29 дни“, защото е нарушил „стандартите на общността по отношение на насилието и подстрекателството“.

Не съм специалист в тази сфера, но съм осведомен поне за това, че надзорът и модерирането на словесното съдържание на публикациите във Фейсбук (което в случая ни интересува) би трябвало да се извършва на смесен принцип – от алгоритъм, генериран на съответния език, и от колегия от модератори – реални хора.

Ролята на алгоритъма, който модерира – т. е. спира, санкционира и т. н. определено съдържание по чисто формални критерии („език на омразата“, „нецензурност“, „расизъм“ и т. н.), безспорно е по-решаваща при публикации на някои от глобалните езици – английски, френски, немски.

Напротив – ролята на реалната колегия от модератори, т. е. на конкретни хора (можещи да бъдат ръководени в работата им от субективни политически пристрастия и користни мотиви; можещи да бъдат „купувани“, „притискани“ и т. н.) е практически решаваща при модерирането на словесното съдържание в публикациите на малки езици, какъвто е именно българският.

Известно ми е също, че това модериране на публикации на малките езици, централите на ФБ възлагат (с договори) на локални (местни) подизпълнителски компании, контролът над чиято работа от страна на „центъра“ е практически нищожен.

Накрай – осведомен съм и за онова, което определено се твърди от почти всички у нас, а именно че специално в България ролята на модератор на ФБ-съдържанието се извършва от компания на име Telus International, разполагаща със свои офиси в София (на пл. „Македония“) и в Пловдив.[1] 

И ето: случаите подобни на разказания от мен в началото – а те у нас, лесно може да се докаже, стават все по-многобройни[2] – свидетелстват, че модерирането (респ. спирането, санкционирането) на публикациите във ФБ, извършвано от споменатите колегии, е вече мощно овладяно от фактори с опасни за обществените настроения в страната ни интереси и цели. И това, което твърдя сега, далеч не е мое (частно) убеждение.

Само преди дни безпокойство от овладяността на българското ФБ-пространство и то от „прокремълска“ агентура изрази министърът на електронното управление Божидар Божанов, а евродепутатът Ева Майдел публикува онзи ден официално писмо до ФБ, в което алармира за водеща до опасни последици цялостна дефективност на системата за модериране на българското съдържание в социалната мрежа. И също посочи прокремълски среди[3].

Аз от своя страна ще се опитам да дообясня, защо според мен е изключително важно на подобно (и очевидно вече неотрицаемо) овладяване на модерацията на българския ФБ да се противодейства най-решително и по всички възможни начини.

Не може да се отрече, мисля, че все по-масово въздействащи върху обществените настроения у нас напоследък са именно акциите – спонтанни, дирижирани или спонтанно-дирижирани – които се извършват в социалните мрежи (най-вече ФБ) от специално организирани групи.

Именно тези акции, с много голяма бързина генерират днес и най-масовите ре-акции в публичното ни пространство. Може да се забележи дори, че на конвенционалните медии в България (ТВ, вестници и т. н.) все по-често се налага да реагират именно на реакции, изявяващи се и ставащи видими в социалните мрежи, т. е. те са вече реакции на реакциите, буквално пораждани, предизвиквани от акциите в тези мрежи.

Но значи ясно е, че една овладяност на модерирането на тези мрежи (на ФБ) от „неидентифицирани“ агенти може решително да манипулира както създаването на обществени настроения в определена посока, така и заглушаването на други в противоположна посока.

И понеже започнах с поста на Костадин Костадинов, нека да илюстрирам казаното току-що именно с действията на и отношението към този „субект“ във ФБ.

Не може да не се забележи, дори само от цитирания пост (многократно вариран и в другите му публикации), че онова, което Костадинов върши, представлява фактически „нормализиране“ – придаване на „гражданственост“ на откровено и тежко „стигматизиращи“ цели групи хора определения като например присъстващото и в цитата „национални предатели“ (но също „дегенерати“, „отродители“ и т. под.).

Ако се проследи ФБ-продукцията на „възрожденеца“, ще се види, че като ни повече, ни по-малко от „национални предатели“ той определя следните групи хора:

а) Всички привърженици – политически и културни – на евроатлантическата интегрираност на съвременна България. От което следва, че поддръжката на тази интегрираност въобще е „национално предателство“;

б) Подкрепящите членуването ни в ЕС и НАТО. От което следва, че подкрепата за такова членуване е „национално предателство“;

в) Настояващите за (реална) помощ за нападнатата от Русия Украйна, каквато помощ оказва практически и целият цивилизован свят. От което следва, че това настояване, в съгласие с глобалното обществено мнение е „национално предателство“.

Съобрази сега, читателю, в какво тогава би трябвало да се състои, според „субекта“ националната „лоялност“ на българските граждани – лоялността им към „нацията“.

Първо – в отчуждаването ни от семейството на европейските народи (ЕС) и от евроатлантическия отбранителен съюз (НАТО).

Второ – в отказа от подкрепа за Украйна и следователно в не-съгласието ни с глобалното обществено мнение по този въпрос.

Не означава ли обаче това, че за Костадинов „да бъдем лоялни към своята нация“ (да не сме „национални предатели“) означава собствено да сме… лоялни към антагониста на европейското семейство от народи, към агресора в Украйна, към глобално осъжданата от света Русия? Не означава ли, че да сме верни на нацията си, означава да сме верни на… Русия, респ. да сме предатели на нацията си – да сме предатели на Русия?

И ето: неглижирането на подобни словесни стигматизации, „нормализирането“ им чрез системно несанкциониране в социалните мрежи „нормализира“ всъщност… радикалното путинофилство (русофилство) у нас, т. е. националното предателство в полза на тази чужда страна в момент на водена от нея агресивна (включително спрямо България) политика.

По-нататък: не може да не се забележи – пак дори само от цитирания пост (също многократно вариран във ФБ-продукцията на „възрожденеца“), че онова, което на него му се позволява със странното модериране на социалната мрежа на български език, представлява също „нормализиране“ на най-радикални форми на насилие и поощряване на тяхното желаене.

Забележете, че с „остроумицата“ си за „другата процедура“, неизискваща нищо освен два кола и въже, която „ще прилагаме обаче не на кучета“ като „тричането“, очевидно не нарушаващият с нищо „стандартите на общността по отношение на насилието“ Костадинов обещава не даже съд за „националните предатели“, а направо саморазправа с тях.

Забележете също, че със „спонтанните“ реакции, които предизвиква с този „ненарушаващ стандартите на общността по отношение на насилието и подстрекателството“ свой пост, авторът му придава легитимност на едно възможно възраждане на абсолютно престъпни тоталитарни практики, които отдавна са отхвърлени като дори мислими форми на наказание.

Разкриването на концлагери, които, надпреварвайки се със своя „фюрер“, предлагат поддръжниците на бъдещото му „човекотричане“, нека припомня, бе отричано и крито дори от извършвалите го тоталитарни режими на нацизма и комунизма, защото дори те съзнаваха, че то е неоправдаемо по дефиниция.

С „ненарушаващия стандартите на общността по отношение на насилието“ свой пост, неговият автор – бидейки председател на политическа партия в конституционно-правово устроената ни република – внушава още, че най-уродливи форми на удовлетворяване на примитивни, криминални страсти могат да са (реална) възможност в държавата ни.

Едно тяхно удовлетворяване не просто може да бъде „бленувано“ единствено насаме, защото е обективно престъпно. То може да бъде огласявано и гласно поисквано с легитимната форма на гласуване – за „Възраждане“, чийто председател не се стеснява да обещава да „беси“ (пак повтарям: не дори да осъжда на смърт, да „екзекутира“, а да „трича“) националните предатели като кучета.

Безспорно ми се струва също, че двете неща, на които обърнах внимание, вървят ръка за ръка. Придаването на гражданственост, „нормализирането“ на стигматизиращи определения на цели групи хора, при това за политически възгледи и манталитет, разбира се води до придаването на „нормалност“ и допустимост на най-радикални форми на насилие спрямо тях. Щом страната ни се е напълнила с „национални предатели“ (с „дегенерати и т. н.“), няма как да не започнем направо да бесим.

И обратно: щом подсещаме за „процедури“, аналогични на „тричането“, които утре ви казваме, че ще извършваме, значи цели групи в страната ни не могат да бъдат гледани другояче, освен като „кучета“. И ние ви насърчаваме да ги гледате и да се отнасяте към тях именно като към „кучета“.

В заключение ще кажа: с този текст въобще нямам намерение да придавам (устрашаващ) ръст на Костадин Костадинов и на неговата партийка. Взех за пример скандалния случай с „модерирането“ на неговия пост във ФБ и с поста на моя близък, за да покажа, че изглежда тази социална мрежа у нас действително е започнала да се овладява от подмолни сили, които старателно се мъчат да превърнат „общността“ ѝ от подчинена на цивилизовани „стандарти“, в общност, моделирана по „стандартите“ на една страна, от която в момента целият свят е настръхнал. А на това трябва решително да се противодейства.

Тя не може да се оставя в ръцете на „модератори“, за които масовото докладване на остроумицата за „човекотричането“ е глас в пустиня, докато масовото (тролско) докладване на докладването за насилието свидетелства за „нарушаване на нашите стандарти“. Никакъв „алгоритъм“ – нека ви кажа – тук не действа. Действат човеци от плът и кръв с ясни цели, макар и, за съжаление, с лица, които са ни още неизвестни.

______________________________________

[1] https://www.economy.bg/world/view/35161/Facebook-V-centyra-v-Sofiya-shte-preglezhdame-sydyrzhanie-na-bylgarski-turski-ruski-i-dr-ezici-

[2] https://www.dnevnik.bg/sviat/voinata

[3] https://www.dw.com/bg/%D0%BF%D0%BE%D0

Интереси на Таки и ГЕРБ в „златните“ гьол, паркинг и лаборатория на ГКПП „Капитан Андреево“

Atanas Tchobanov

Скандалната „златна лаборатория“ на Капитан Андреево е свързана с не по-малко скандалните „златен гьол“, и „златен паркинг“. Общото е, че са контролирани от лица свързани с  наркобарона Христофорос Аманатидис-Таки и ГЕРБ, установи проучване на БРРД.

Темата за лабораторията „Евро лаб“, на която БАХБ е възложила екслузивно тестването на вносните зеленчуци и плодове на Капитан Андреево, изплува през последните дни и стигна до парламентарната Комисия за превенция и противодействие на корупцията. На заседанието на 26 май в комисията се яви собственикът на „Евро Лаб“ Васил Димитров, а депутатът Константин Бачийски огласи информация за връзки на „Евро лаб“ със знакови лица от подземния свят – Размиг Чакърян и Таки.

Според Бачийски връзката е адвокатът на „Евро Лаб“ Венцислав Милушев, който също присъстваше на заседанието. Васил Димитров отрече да познава Чакърян и Таки и се ожали, че някой искал да му отнеме лабораторния бизнес, който той находчиво инсталирал на границата. Но бизнес историята му говори друго.

Информацията за лабораторията „Евро лаб“, инсталирана на ГКПП „Капитан Андреево“, не е нова. Още през 2015 г. Капитал пише, че тя представлява БАБХ и е закачена на хранилката с тестването на селскостопанската продукция. Тогава лабораторията е била собственост на „Интерпред Еврологистик„. На свой ред тази фирма е собственост на „Интерпред-БГ„, в която съсобственици чрез „Прогресив бизнес дивелъпмънт“ са Размиг Керопе Чакърян – Ами и Мирослав Петков.

Гьол + паркинг + лаборатория = 850 лв. на ТИР

Първата касичка на влизане в България е преминаването през „златния гьол“ за дезинфекция на МПС. Той е стопанисван от фирма „Пи Еф Си“. Фирмата многократно е сменяла собствеността си през годините, но в най-доходоносните времена е собственост на Филип Стоянов, управител на борсата „Слатина – Къра“, която е представлявана от съпругата на Къро – Светлана Каменова. Размиг Чакърян пък е бил управител на „Слатина-Къра“ от 2010 до 2016 г.

Втората касичка е паркинг. Проверка на Мая Манолова на място през юли 2021 г. установи, че чуждестранните тирове са насочвани към „златен паркинг“,където плащат по 24 евро. Той също е собственост на фирма на Чакърян.

Третата касичка е лабораторията за тестване на селскостопанската продукция. Тя също e свързана с Чакърян и Къро, както ще се види по-долу. Така комплексното обслужване 3 в 1 на влизащите в България от Турция тирове със селскостопанска стока излиза средно по 850 лв. на камион.

Приходите на практика са повече, тъй като на паркинга функционират казино и ресторант за услаждане на живота на залостените там тираджии.

Тази схема функционираше перфектно от години при правителството на ГЕРБ, докато първото служебно правителство след изборите 2021 г. не я атакува. Започналите проверки разкриха, че „Пи Еф Си“ е фирмата с най-голяма касова наличност – 32 милиона лева. След осем месеца НАП успя да го намери и преброи кеша, става ясно от финалния протокол от февруари 2022, публикуван от приходната агенция.

Сянката на Таки

Централната фигура в схемата е Размиг Чакърян – Ами, който е свръзан чрез множество фирмени участия с Красимир Каменов – Къро, сочен като дясната ръка на наркобоса Христофорос Аманатидис-Таки

Твърди се, че Чакърян живее на семейни начала с Магдалена Тепавичарова – Маги Бадер, която се прослави покрай предположенията, че тя е прословутата Мата Хари, обслужвала потребностите на Бойко Борисов в резиденцията в Банкя.

Иначе Чакърян стана публично известен след като той и други мутри от фирмата „Омега 69″ /бивша собственост на жената на Къро/ пребиха журналисти от Нова ТВ на магистрала „Тракия“. Основателят на „Омега 69“ Михаил Младжов неотдавна беше зрелищно арестуван от ГДБОП за наркотрафик.

Още през 2015 г. Капитал посочва връзката на Чакърян и Къро с обръча от фирми, които държат както „златния гьол“ на Капитан Андреево, така и „златните“ лаборатории за изследвания за пестициди на вносните плодове и зеленчуци.

Тогава лабораторията „Евро лаб“ е собственост на „Интерпред еврологистик“ ЕООД, която е собственост на „Интерпред-БГ“ на Размиг Чакърян и Мирослав Петков.

Теренът на паркинга пък е собственост на фирмата „Ай би ти ти“, в която мажоритарен собственик е „Прогресив билдинг 2016″, еднолична собственост на Чакърян, показа справка в Имотния регистър.

След като връзките на гьола, паркинга и лабораторията с подземните босове стана прекалено видими, в края на миналата година лабораторията „Евро Лаб“ смени собственика си. Но следите водят отново към същите герои.

Актуалният собственик на акредитираната от БАБХ лаборатория „Евро лаб“ е фирмата „Евролаб 2011“ на Васил Димитров. Тя е създадена през ноември 2021 г, а на 31 декември подписва договор с БАБХ. Въпреки краткото си съществуване на пазара, тя успяла да подпише договори със 700 турски превозвачи да ги представлява пред БАБХ .

Димитров, който се яви в Комисията за превенция и противодействие на корупцията, има оскъдна бизнес история, но и при него също се открива връзка с Чакърян и Къро

Връзката е през фирмата „Хуманно отношение към животните„. Там Димитров е бил собственик, преди да продаде дяловете си на двама турски граждани и на фирмата „Хексала„.

В „Хексала“ съсобственици до 2017 г. са били Чакърян през „Прогресив бизнес дивелъпмънт“ и Светлана Каменова – жената на Къро

И връзка с ГЕРБ и СИК

В плетеницата от фирми и подставени лица покрай хранилката на „Капитан Андреево“ най-интересна е следата, която води към ПП ГЕРБ и силовата групировка СИК, до която е бил близък лидерът на ГЕРБ Бойко Борисов.

Съдружник на Чакърян в ключовата фирма „Интерпред-БГ“ е Мирослав Петков – разкрит от КОМДОС като нещатен служител на ДС. Както посочва Капитал, той е съдружник с общинския съветник от ГЕРБ в столичния общински съвет Искра Ангелова във фирмата „Лигал файненшъл консултинг„.

Петков има интереси в строителния бизнес и през 90-те е бил съдружник с прочутия Славчо Христов от кръга „Олимп“. По същото време Христов е съдружник с Малкия Маргин във фирмите „Селекта“ АД и „Чоби-90“. Това се вижда от справки в системата „Дакси“.

Сикаджийската връзка се уплътнява и от факта, че Мирослав Петков е притежавал 5% в „Юнион инс“ – застрахователната компания, която СИК направи през 1998, за да избегне ограниченията в закона за застраховането против силовите компании – подчертава Капитал.

Забележително е, че именно депутатите от ГЕРБ ревностно бранеха в комисията новия сламен собственик на „Евро лаб“ Васил Димитров, който без съмнение е подставено лице.

Eврото означават най-вече ДОВЕРИЕ

Valentin Stoyanov

Ползвам евро от 2002г, когато заминах да уча в Германия. Бяха го въвели на 01.01. същата година. Всеки, който чете това, също го е ползвал. Еврото е втората по значение резервна валута в света след щатския долар.

Много по-назад остават йената и паундът, а всички останали валути са с минимален дял в глобалните търговия и финансови резерви. Световното значение и делът на еврото означават най-вече ДОВЕРИЕ, а това е всичко в света на парите.

Въобще не коментираме, че Еврозоната създава 15% от световния БВП, а Европейският съюз е втората по големина зона на икономически просперитет след САЩ-Канада, които са с общ дял от над 25%.

Нещо повече – евро с доверие ползват дори хората, които през идните месеци ще наговорят куп лъжи, спекулации и може би дори откровени глупости по темата за влизането на България в Еврозоната. Те самите отдавна са влезли там, но иначе в публичното пространство ще се изказват против нея…

Да не забравяме, че дори в нашия регион държави като Косово, Босна и Черна гора едностранно въведоха еврото като национална валута – без да покриват Маастрихските критерии. Което също говори красноречиво за степента на доверие към „европейските пари”.

Разбира се, че България ще влезе в Еврозоната и разбира се, това ще е добре за стабилността на страната ни. Но тук няма да има нищо ново за нас. Във валутен борд сме от четвърт век.

Левът е закрепен към еврото и отдавна не е „независим”, за което публично плачат някои. Именно поради тази причина се радваме на безпрецедентни за цялата ни история след Освобождението икономически растеж и финансова стабилност.

Не го преподават в училищата, но през втората половина на ХХ век България е най-често фалиралата държава в северното полукълбо (в южното е Аржентина). Патетичните изказвания за „независимостта” на лева ще спестят и тази история на лековерните любители на темите за „двойното поскъпване на всичко” и за „гибелта на Запада”.

Дали в публичния дебат по темата ще има руска следа? Да, със сигурност. И днес в колата слушах обичайния репертоар на Волгин по радиото. Между другото, този човек е лакмус за изгубени каузи – всичко, за което е проповядвал, се проваля…

Едната причина за тази реторика е, че Еврозоната е и вид геополитически съюз. Влизането в него ще е част от дългия процес на откъсване на България от московската орбита.

По-тривиалното обяснение е, че така или иначе ежедневните перфидни критики срещу всичко европейско са със същия североизточен адрес – та и критиките срещу еврото могат да бъдат подведени под този знаменател на инертната съпротива срещу придвижването на България в западна посока…

Накрая добавям, че след неизбежното ни присъединяване към Еврозоната някои хора дълго ще живеят със срама, че са говорили против бъдещата ни валута, която самите те и техните деца със здраве ще ползват и с която в крайна сметка даже ще се гордеят. Дори и само тайно.