„Как един журналист не попита Петков и Лена за парапета“, пита от месец насам журналистите в почти всяка своя изява бившият премиер Бойко Борисов. Той има предвид видеото, получено от охранителна фирма за видеонаблюдение и вероятно пуснато от ГЕРБ, на което се твърди, че Кирил Петков влиза в някакъв апартамент половин година преди да стане премиер. Не бихме се занимавали с това, ако не беше един от мръсните щрихи на доста отчетлива картина на България към средата на 2022 г.
Въпросното видео е откровен опит за класически компромат – хвърля се много кал с надеждата нещо да залепне. Борисов не е единственият политик, който се включва в това упражнение.
За това видео от месец насам говорят още форлойфери на ГЕРБ като Тома Биков, както и политици от ДПС и, разбира се, цялата схема от свързани кафяви медии. Едните вдигат топката, другите се опитват да вкарат гол. За следващия ден се сменят – редуват както себе си, така и злоба с гнус.
От тази история не излезе нищо и затова беше измислена друга – че премиерът и министрите са си поръчвали в сградата на Министерския съвет наркотици. „Пици с кристали“, „подозрителни пакети“… Кафявите сайтове започнаха да публикуват нищо не значещи снимки и да повтарят до безкрай внушения.
Показателното в този епизод е, че в него се включи прокуратурата, която изиска записите от камерите на входовете в Министерския съвет, за да види кой е влизал вътре. Пикът на сюжета беше твърдението, че лично заподозреният в убийството на двете момичета до хотел „Хемус“ в София е носил наркотици в сградата на правителството.
Тези два случая рисуват следната картина – ГЕРБ и ДПС използват компромати от внушения и откровени лъжи с помощта на няколко сайта от моралното дъно на медийния пейзаж и любезното рамо на прокуратурата.
Пълният образ на превзетата държава се очертава и от решенията на Конституционния съд, с което се направи преврат в енергетиката, както и на ВАС, който блокира опитите да се върне контролът върху граничния пункт „Капитан Андреево“.
Има обаче и нещо друго много интересно – този филм вече е прожектиран по екраните на изстрадалата ни родина.
В далечната 1992 г. министър-председател е Филип Димитров. Той иска да промени България. От затънала в посткомунистическо безвремие страна да я превърне в модерна европейска държава, както това започва да се случва вече в Полша, Чехия, Унгария. Съпротивата е огромна. Срещу правителството му и него лично започва яростна кампания от компромати, която удивително прилича на сегашната.
В новосъздадените тогава „свободни“ български медии се публикува какво ли не. Основните обвинения са, че той е луд, като за „доказателства“ се публикуват откровени глупости, като например, че се съблича гол в сградата на Министерския съвет и се увива във в. „Демокрация“ – органът на тогавашния СДС.
Особена ярост срещу Филип Димитров тогава предизвиква признаването на Македония за независима държава. С откровеното участие на специалните служби беше изфабрикуван друг компромат – че един от съветниците на Филип Димитров е замесен в незаконен износ на оръжие към бившата югославска република.
Това в крайна сметка доведе до свалянето на правителството, след като ДПС оттегли подкрепата си за Филип Димитров. После дойдоха Беров, „Мултигруп“, източването на държавните фирми, мутрите, Виденов, банковите фалити и кризата от 1996-1997, която запрати България толкова силно в икономическото дъно на Европа, че и до днес не успява да излезе от там.
Филип Димитров (в средата с бялата риза) беше първият премиер, който беше категоричен, че държавата трябва да се върне на хората. Издържа на власт малко повече от Кирил Петков. Техните две правителства са най-кратко управлявалите в новата история на България.
Историята, разбира се, никога не се повтаря буквално. Кирил Петков не е Филип Димитров. И двете правителства са направили и обективни грешки. Но за причините да са най-кратко управлявалите в модерната българска история приликите са много.
И двете правителства са убедени, че България не се управлява в интерес на хората, а за да има полза много тесен кръг, овладял ключови позиции в държавата. И двете искат да отвоюват държавата обратно. И при двамата премиери политическата наивност е повече от политическия опит – пробвайки с много малко хора, нестабилно парламентарно мнозинство и съмнителни партньори да проведат истинска война срещу мафията. Изглежда, че и двамата на пръв поглед губят. Само обаче на пръв поглед.
Сега акулите на задкулисието надушиха кръвта от политическите рани в управляващата коалиция и започнаха описаните по-горе атаки с всички свои сили – съдебната система, кафявите медии и зависими компании, като например тези от строителния сектор.
През 1992-1993 обаче започна промяна, която се оказа напълно необратима. Комунизмът тогава си тръгна по-бавно, отколкото бяха първите надежди, но си замина. Същото е и сега.
ГЕРБ, ДПС, прокуратурата и прочее се хвърлят като чули командата „Дръж!“, за да си върнат предишния тотален комфорт. Изглежда, че печелят, но промяната вече е трудно обратима. Предишното няма да се върне.
Първите ми пътувания на Запад в края на 80-те години на миналия век (с напредването на перестройката на Горбачов) неизменно съдържаха лъжичка катран в голямата бъчва примамлив евроатлантически мед.
Проблемите възникваха винаги, когато чужденците ми задаваха стандартния и съвсем невинен според тях въпрос: „Ти откъде си?“. Краткият отговор „Юкрейн“ почти никого не удовлетворяваше. „Извинете – любезно реагираха някои – Бахрейн?“
Други не толкова любезно възкликваха: „Украйна? Какво е това?“.
Страна в самия център на Европа (чисто географски) с население 50 милиона изглеждаше невидима, фактически липсваща. Ситуацията започна леко да се променя след 1991 г., когато грамадният Съветски съюз, който обикновено наричаха „Русия“, се разпадна и върху руините му възникнаха ред нови независими държави с непроизносими названия.
Най-загадъчно за повечето чужденци беше отделянето на едната Русия от другата – тази на Елцин от тази на Горбачов.
Появата на независима Украйна далеч не беше най-важното събитие. Международната общност повече се интересуваше от разпределянето на наследството между бившите републики, съдбата на мръсното ядрено оръжие, разположено на техните територии, различните етнически конфликти и погранични сблъсъци, а също и последствията от олигархичната приватизация.
В тогавашните медии украинците се явяваха основно като смутители на постсъветското спокойствие, създаващи излишни проблеми в привичното и разбираемо за чужденците москвоцентрично пространство.
Авторитетни западни издания съобщаваха, че това е „нация отникъде“ (nowhere nation), че границите на Украйна са „изкуствени“ (като че всъщност абсолютното мнозинство граници не са такива), че страната е разделена на „националистически Запад и пропуски Изток“ (сякаш „прорускостта“ автоматично опрощава „национализма“), че украинският език се бил „разклонил от руския през ХVІ в.“ и че украинците имали нахалството да претендират за Кримския полуостров, който бил „изконно руски“ (сякаш там не са съществували коренни жители със своя държава до завладяването ѝ от руснаците през ХVІІІ в.).
И най-лошото – украинците не искали просто така, за едното „благодаря“, да предадат на Русия наследеното от СССР ядрено оръжие. Една статия по този повод в приличен американски вестник се наричаше „Пакостната Украйна“ (Nasty Ukraine), в друго авторитетно издание страната се описваше като „нежеланата неродна дъщеря на съветската перестройка“, продукт на „нелеп мезалианс на комунистическата номенклатура с националистите“, които всъщност натрапили на доверчивото население ненужната му независимост.
Междувременно до края на 1994 г. въпросът за ядреното разоръжаване на Украйна все пак беше разрешен. На конференцията на ОССЕ в Будапеща заклетите украински „националисти“ се съгласиха да предадат стотици ракети и тежки бомбардировачи на Русия, която Западът по това време смяташе за „дружеска“ и „демократична“.
В отговор на това украинците получиха гаранции за сигурността си от трите най-големи ядрени държави – САЩ, Великобритания и – само не се смейте – от Русия. Цялото трио тържествено се задължи да „уважава независимостта и суверенитета на Украйна в настоящите граници“, да „се въздържа от заплахи със сила или от използването ѝ против Украйна“, а също да не прибягва към икономически натиск с цел да се повлияе на политиката ѝ. Всички подписали декларираха готовност „да се консултират един с друг в случай на възникване на въпроси относно тези задължения“.
След това името на Украйна изчезна от международната сцена, за да изплува отново през 2000–2001 г. във връзка със скандала с касетите и вероятната причастност на украинския президент към убийството на журналиста Георгий Гонгадзе.
Тази криза се проточи до 2004 г. и завърши с масови протести (така наричаната Оранжева революция) в отговор на опита на длъжностни лица да фалшифицират резултатите от президентските избори.
Тогава задграничните медии едва ли не за първи път започнаха да представят украинските събития в положителна светлина. Немалко заглавия звучаха възторжено и едновременно двусмислено: „Възникването на една нация“ (The Wall Street Journal), „Роди се нация“ (The Financial Times), „Пробужднето на една нация“ (The Times), „Ние сме народ“ (The Independent) или „Украинците: неочакваната нация“ (заглавие на книга от Е. Уилсън).
Двусмислието на тези уж благоразположени, но в действителност „ориентализиращи“ заглавия се състоеше в това, че украинците съвсем не се смятаха за „новородени“, „пробудени“ или „неочаквани“. Във всеки случай не повече от жителите на някои екзотични земи, „открити“ от Кук или Колумб.
НАСЛЕДСТВОТО НА КИЕВСКА РУС
Украинският исторически наратив, признат в независима Украйна за каноничен, се основава на фундаменталната десеттомна „История на Украйна-Рус“ на Михайло Грушевски. Заглавието на този дързък труд подчертава пряката приемственост на съвременната му Украйна със средновековната държава (и цивилизация) Киевска Рус.
Този променлив конгломерат от източнослвянски княжества, който възниква през ІХ в. на територията на днешните Украйна, Беларус, Източна Полша и Западна Русия, достига своя разцвет през ХІ–ХІІ в. и се разпада в резултат на татаро-монголското нашествие през 1240 г. С раждането през ХІХ в. на украинския и руския национализъм квазиимперското наследство на Киевска Рус се превръща в препъникамъка на руско-украинскте отношения.
Основните спорове се разгарят около мита за „Киевска Рус“, който възниква в началото на ХVІІІ в., когато Московското царство се превръща в Руска империя, присъединило източноукринските земи („левобрежните“ земи, земите по левия бряг на Днепър) и, което е особено важно, избрало ново име, което фонетично и символично препраща към средновековната държава (Киевска Рус).
Връзката между тези две държави е също толкова приблизителна, колкото между Древния Рим и съвременна Румъния, но този непретенциозен семантичен трик – отъждествяването на Русия и Рус – позволява на евразийската Московия да присвои наведнъж няколко века киеворуска история, да легитимира претенциите си върху по-голямата част от киеворуските, тоест украинските и белоруските земи, които по онова време принадлежат на Жеч Посполита и най-важното – да делегитимира самото съществуване по тези земи на украинците и белорусите, които по този начин са сведени до руски регионални субетноси.
„Изобретяването на традиция“ е типично явление в историята на много народи. Но точно това изобретение – преименуването на Московия в митичната „Русия“ и по този начин отъждествяването с Рус – се оказва особено токсично и фатално вредно както за покорените етноси, така и за господстващия. То за цели три столетия задържа развитието както на украинско-белоруската, така и на руската идентичност (в единия случай в донационална локална, в другия – в донационална имперска), като в еднаква степен пречи на модернизирането и на трите народа.
Фактически цялата история на руско-украинските отношения от това време може да се характеризира, от една страна, като история на колонизация, потисничество и кооптиране, а от друга – като история на съпротива и колаборация.
ОТРОВНАТА МАГИЯ НА „ИМПЕРСКОТО ЗНАНИЕ“
Натрапчивото отричане на съществуването на Украйна и геноцидните опити на Путин за унищожаване на украинците като нация израстват, колкото и да е парадоксално, от същия този псевдоинтелектуален корен, от същото „имперско знание“, което формира западното ориетналистко виждане на Украйна като „недонация“, като „съсед“ на Европа, но не и нейна част, като някакъв руски „заден двор“, който няма собствена политическа субектност, а значи по право се отнася към руската „сфера на влияние“.
Ева Томпсън (следвайки Едуард Саид) сполучливо характеризира това „имперско знание“ като система от наративи, насочени към замълчаване, поробване и провинциализиране на потиснатите народи. Като монополизира правото да говори и действа от тяхно име, империята ги прави безгласни и почти невидими за останалия свят.
„Имперското знание“, което в течение на векове са изработвали и разпространявали мощни имперски институции, е оказало силно влияние върху западните медии, научни кръгове, масовата култура и общоприетите възгледи.
То е не само възприето, но и превърнато в норма; международната общественост по навик е настроена да слуша не маргиналните гласове на второразредните, подчинени народи, а имперските послания на господстващите, „първокачествените“, като безусловно важни и априори авторитетни.
Това на практика означава, че каквато и лъжа да изрекат Путин и Лавров, международните медии автоматично ще я разпространят по целия свят и така ще принудят всички да я възприемат и сериозно да я обсъждат, вместо веднага да нарекат наглостта – наглост, а лъжците – лъжци.
Количеството създава определено качество; силата на гласа може да не прави лъжата убедителна, но прави истината нечуваема, маргинална. Каквото и да говорят украинските политици и експерти, техните гласове просто физически се губят на фона на мощното „имперско знание“, което се излъчва от Москва.
В най-добрия случай техните думи се свеждат до основни съобщения като един вид „алтернативна гледна точка“, което не опровергава лъжата, а само я балансира, намеквайки, че истината е някъде по средата.
Друг проблем, който усложнява деконструирането на „имперското знание“, е всеобщото невежество на Запада относно „Изтока“, в частност относно Украйна, езиковите, етнокултурните и другите ѝ особености.
Обикновено описанието на страната се свежда до изтъркания шаблон: всяка държава, а особено пък нововъзникнала, се опитва да „национализира“ своите подвластни, в частност да асимилира малцинствата, да им наложи господстващия език и култура (за каквито априори се смятат езикът и културата на титулното мнозинство), като при това всячески ги потиска и маргинализира.
В дадения случай напълно се игнорира фактът, че Украйна е постколониална страна, в която „господстващият“ език и култура са били (и до определена степен продължават да бъдат) езикът и културата на имперското малцинство, докато титулното мнозинство е било (и до определена степен продължава да бъде) социално и културно маргинализирана част от населението.
Още повече се игнорира принципният факт, че независима Украйна възниква не като следствие от националноосвободителна борба и радикален политически преврат, а вследствие на своеобразен мезалианс между стария, абсолютно русифициран комунистически елит и новороденото гражданско общество, оглавено от национално-демократичната интелигенция.
Резултат от този контракт става един съгласуван преход, много бавен, криволичещ, но относително плавен. От една страна, старият режим в значителна степен запазва политическата и икономическата си власт, а от друга – прави на по-младите си партньори от неформалната коалиция важни отстъпки в сферата на политическите и гражданските свободи, а също в сферата на културата и образованието, като допуска мекото им „украинизиране“.
Но и трийсет години след придобиването на независимостта украинофоните (каквото и да означава този термин в предимно двуезична страна) остават, както и преди, силно недопредставени във висшите ешелони на държавното управление, сред висшите военни или полицейски чинове, във висшите съдебни органи и практически отсъстват в големия бизнес.
Достатъчно е да се припомни, че нито един от „олигарсите“ не използва украинския език като основен (ако изобщо някога го използва). Измежду шестимата украински президенти (1991–2022) само Виктор Юшченко си служи в частния живот с украински (и то, както казват някои шегаджии, принудително, защото втората му съпруга е американка с украински произход, която не знае руски).
Същото може да се каже и за огромното мнозинство от украинския постсъветски елит, предимно рускоезичен. Можем само да си представяме кого и от кого е тръгнал да „освобождава“ и да „защитава“ Владимир Путин в страна, която от самото начало е основана и оглавявана от рускоезични елити, и в която митичните „нацисти“ и „бандеровци“ използват руския език понякога по-добре и по-охотно от украинския, особено когато става дума за военната терминология, наследена още от съветско време, и за могъщата, наследена от империята руска псувня.
Украйна е в значителна степен двуезична страна, в която мнозинството от жителите владее както украински, така и руски, нерядко прескачайки от единия към другия в зависимост от обстоятелствата.
Руските стратези не вземат под внимание (или съзнателно игнорират) факта, че абсолютното мнозинство рускоезични украинци и преобладаващото мнозинство етнически руснаци в Украйна са патриоти на своята страна, а не на Русия – също както ирландците или американците, които говорят на английски, остават патриоти на своите страни, а не на Англия.
Гражданите на Украйна може да спорят и дори да се карат по различни въпроси, но това са семейни разправии, които не влизат в работата на чужденци. А пък ако влязат и ако това чужбинско „любопитство“ стане прекомерно, украинците грабват оръжието, за да защитят своята страна, своята политическа нация. Защото за тях политическата нация се определя не от езика или етническия произход, не от общата история или религия (които наистина могат и да ги разделят), а от общи ценности и общо бъдеще, което те виждат като „европейско“.
ВЪПРЕКИ КРЕМЪЛСКИЯ „НОВОГОВОР“
Изглежда Путин и съратниците му са станали жертва на собствената си пропаганда. В течение на много години те прокарваха идеята за Украйна като „изкуствена“ държава, която е сериозно разделена и е на прага на разпада.
В течение на много години промиваха мозъците на своите граждани и на доверчивите чужденци чрез истерични нападки против киевската „фашистка хунта“, която преследвала етническите руснаци и забранявала руския език.
До февруари 2022 г., след осем години война de facto, основните им представи за Украйна оставаха същите като през 2014 г. По същество те не са се променили от ХІХ в.: в тази мирогледна система украинците са руснаци („един народ“ в терминологията на Путин), които мечтаят да се обединят с московските си побратими, но националистите (неонацистите, които са и „бандеровци“) ги държат като заложници и пречат на мечтаното завръщане в „руския свят“.
За тези илюзии руснаците трябваше да платят с катастрофалното поражение край Киев (впрочем за милиони украинци цената на руското митотворчество се оказа много по-висока).
Засега това руско поражение е твърде частично и недостатъчно, за да ги принуди радикално да преосмислят политиката си, ценностите си и токсичната си имперска идентичност – както приблизително направиха немците след Втората световна война. Засега в Кремъл подложиха на ревизия само представата за уж приятелски настроеното украинско мнозинство, което копнеело да се възсъедини с Матушка Русия.
Тази теза се провали с гръм и трясък на фона на масовата гражданска мобилизация във всички украински региони и яростната съпротива срещу окупаторите вместо топли прегръдки.
Кремъл се отказа от разбирането на „доброто“ и уж „благоразположено“ към Русия украинско мнозинство, поробено от нацистко малцинство, като вместо това призна, че „значителна част от народа, вероятно мнозинството, е завладяна и въвлечена от нацисткия режим в неговата политика“.
Тоест хипотезата, че народът е добър, но управниците са лоши не работи. Признаването на този факт, както обяснява един от Путиновите идеолози, е „основата на политиката на денацификация, на всичките ѝ действия“.
Тук влиза, от една страна, физическото унищожаване на всички, които са взели оръжие в ръка, а също и на висшето ръководство и активистите – „активните нацисти, които трябва да бъдат образцово и показно наказани“ (в руските СМИ живо се обсъжда идеята споменатите „нацистки престъпници“ да бъдат бесени публично).
От друга страна, наказателните „мероприятия“ във вид на „неизбежни несгоди“ трябва да се наложат върху мнозинството от населението, „виновно в помагачество на нацизма“. Програмата предвижда „превъзпитание, което се постига с идеологически репресии (смазване) на нацистките постановки и с жестока цензура: не само в политическата сфера, но и задължително в сферата на културата и образованието“.
Оруеловската терминология, която Кремъл използва, може да заблуди аудиторията вътре в страната, но едва ли ще принуди външните наблюдатели да повярват в украинските „нацисти“ – в страна с функционираща многопартийна демокрация, полиетническо гражданско общество и в края на краищата – с президент евреин, избран с голяма преднина на свободни и честни избори.
Извратената терминология на Путин в действителност означава, че всеки украинец, който отказва да бъде „един народ“ с руснаците, е нацист и трябва да бъде унищожен или „превъзпитан с помощта на идеологически репресии и жестока цензура“ в условията на „неизбежни несгоди“.
Това прави всички благи пожелания на западните миротворци за „диалог“, „компромис“ и възможни отстъпки пред Москва – било като заветния „неутралитет“ от страна на Украйна или като териториални жертви – толкова напразни, каквито са си от самото начало, преди всичко да стане толкова очевидно.
Украинците разбират едно важно нещо, което на Запад и досега много хора не могат или не искат да проумеят: за Путинова Русия е неприемливо самото съществуване на независима, демократична и европейска Украйна. За тях Украйна е неразделна част и сърцевина на тяхната (все още непълна, както им се струва) имперска идентичност.
Това звучи ирационално за привикналите към формалната логика и ясните правила западни граждани. Но и омразата на Хитлер към евреите също е била рационална, а едва ли някакви отстъпки са могли да го възпрат от „окончателното решение на еврейския въпрос“.
Украинците нямат друг избор освен да се борят (било то със западна подкрепа или без). Защото става дума не за територии и граници, не за „неутралитет“ и отказ от членство в НАТО – става дума за оцеляване.
Като свободни граждани на свободна държава украинците се борят за свобода и достойнство – неща, които изглежда са напълно неразбираеми за Путин и неговите поданици.
Превод от украински Албена Стаменова
Микòла Юрийович Рябчỳк (1953) е украински журналист, публицист, поет, прозаик, преводач и колумнист, лауреат на Националната премия на Украйна „Тарас Шевченко“ за 2022 г. Почетен председател на Украинския ПЕН-клуб. Старши научен сътрудник в Отдела по етнополитология в Института за политически и етнонационлни изследвания „И. Ф. Курас“ на Националната академия на науките на Украйна, кандидат на политическите науки. Предложеният по-горе текст е публикуван в zbruc.eu.
Ако отиващото си правителство има поне един успех, това е откъсването от руската газова зависимост. Румен Радев обаче определи ситуацията като опасен хаос, а БСП, ГЕРБ, ДПС и „Възраждане“ поискаха сдобряване с „Газпром“. Ще се хлопне ли обратно открехнатата врата на промяната?
С врата, отворена към светли хоризонти. Така започна обещанието за промяна на Кирил Петков и Асен Василев. И въпреки че логото на тяхната формация понесе много критики, след 7 месеца управление едно е сигурно – вратата към промяната беше открехната в поне едно отношение.
България вече не купува газ от Русия. Правителството дори отхвърли възможността да поднови изтичащия договор с руския монополист „Газпром“. След 13 години отлагане газовата връзка с Гърция беше завършена. Така за първи път, откакто се заговори за нуждата от алтернативни източници, България предприе сериозни действия, за да осигури доставки, различни от руските.
Накратко, промяната се случи с газа.
В последните си мигове отиващото си правителство показа и допълнителна решимост срещу руското влияние и изгони 70 руски дипломати от страната – нещо безпрецедентно в модерната българска история.
Други реформи обаче продължиха да съществуват само под формата на пожелания.
Какво успя и какво не успя да направи отиващото си правителство? И кои врати останаха затворени?
Промяната в българския тон
„Днес е важен ден да продължим промяната – промяната на мисленето, промяната в управлението“, каза Кирил Петков при встъпването си в длъжност като министър-председател на 13 декември.
Седем месеца по-късно промяната по отношение на енергийната зависимост на България от Русия е факт. Вече трети месец поред България не получава руски газ, но това не доведе до предвещаваната газова криза, а кабинетът успя да осигури алтернативни доставки.
Дотук се стигна, след като правителството отказа да изпълни ултиматума на Москва и да започне да плаща за руския газ в рубли – действие, което би нарушило съществуващия договор. През април България направи плащане в долари към „Газпром“, както е записано в договора. Парите обаче бяха върнати, а руската държавна компания едностранно спря да изпълнява задълженията си.
Премиерът Кирил Петков определи решението на „Газпром“ като „шантаж“ и обоснова отказа на България да изпълни руския ултиматум с липсата на гаранции, че след плащането в друга валута страната действително ще получи договорените количества газ.
„Ние няма да се поддадем на подобен рекет“, каза Петков.
Вицепремиерът и министър на финансите Асен Василев се включи в променения тон на говорене и директно каза, че това правителство няма да поднови договора с „Газпром“, защото компанията е „ненадежден партньор“. Договорът между „Булгаргаз“ и руския доставчик изтича на 31 декември тази година.
„Имайки предвид държанието на “Газпром”, никога няма да преговаряме за нов договор“, каза Василев.
Намирането на алтернативни доставки
Освен тона към Русия обаче, се промениха и усилията в търсенето на алтернативи. Дълго поддържаната теза, че България е непоправимо зависима от руския газ, защото няма откъде да транспортира количества на други доставчици, се оказа с пукнатини.
„Да се твърди, че нямаме трасета да доставим газ, извън тези, по които доставяме руски газ, е смешно“, каза тогава Асен Василев.
Управляващите направиха няколко визити в Азербайджан, както и една в САЩ. Впоследствие стана ясно, че са договорили няколко американски танкера с втечнен газ, за които има възможност да бъдат доставени през Гърция и Турция.
Преди дни Кирил Петков съобщи, че Азербайджан е готов да достави на България допълнително между 500 млн. и 1 млрд. куб. м природен газ годишно. Освен тях България има договор за внос на 1 млрд. куб м азерски газ годишно, който обаче досега не се изпълняваше в пълен обем.
Газовата връзка с Гърция
Най-съществената стъпка дойде на 8 юли. Тогава Петков и неговият гръцки колега Кириакос Мицотакис откриха газовияинтерконектор Гърция-България(IGB), който свързва Комотини със Стара Загора.
Завършването на проекта беше записано като цел още в коалиционното споразумение между четирите управляващи партии, след като беше отлагано в продължение на близо 12 години по време на управлението на ГЕРБ.
Връзката с Гърция е на дневен ред още от газовата криза през януари 2009 г., когато спор между Русия и Украйна доведе до спиране на руските доставки. Още тогава беше подписано споразумение между Българския енергиен холдинг и консорциум между гръцката публична газова корпорация DEPA и италианската енергийна група Edison. Първият краен срок за завършването на връзката беше 2013 г. Строителството обаче започна едва през 2019 г.
С окончателното му завършване сега най-накрая се слага край на руския монопол на доставки. Проектът дава на България нов маршрут за внос на газ, различен от руския, повече възможности, конкуренция и съответно – потенциално по-ниски цени.
По него ще могат да стигат доставки от Израел и Кипър, например, както и от пазарите на втечнен газ от други точки на света. Очакванията са интерконекторът да влезе в експлоатация през август или септември, след като приключат последните административни процедури.
Именно по него ще могат да влязат всички договорени по-евтини количества азерски газ, които досега не идваха в пълния си обем. При откриването на връзката министърът на енергетиката на Азербайджан Парвиз Шахбазовпосочи, че до края на годината България ще получи 430 млн. куб. метра природен газ от Баку. За сравнение по данни на БТА през първото шестмесечие на годината България е получила 160 млн. куб. метра газ.
Според експертите това общо количество азерски газ, заедно с количествата втечнен газ от САЩ, ще бъдат достатъчни на България, за да избегне сценарий на „газова криза“.
Кой иска сдобряване с „Газпром“
Говоренето за „газова криза“ и опасността от студен зима изглежда още по-популистко, след като в четвъртък Петков съобщи, че предлага България да сключи договор за доставка на още 7 карго кораба с втечнен газ от САЩ.
По думите му договорът изцяло ще обезпечи енергийната сигурност на страната от октомври до април и ще може да бъде „потвърден“ от служебното правителство на 19 август.
Открехнатата врата към по-малка енергийна зависимост обаче изглежда застрашена от затваряне. Служебното правителство, което предстои да взима решенията, ще бъде назначено от президента Румен Радев. Той многократно критикува управляващите заради „хаоса в енергетиката“ и определи прекъсването на отношенията с „Газпром“ като „увеличаване на риска“.
Още през април пък една от партиите в коалицията – БСП, призова коалиционните си партньори да приемат ултиматума на „Газпром“ и да „възстановят“ руските доставки – въпреки факта, че те всъщност бяха спрени еднолично от руската компания. Към тези призиви се присъединиха и ГЕРБ, ДПС и „Възраждане“ в сряда, с което подсилиха опасенията, че откъсването от руските зависимости може да се окаже само мимолетно.
Не толкова решително изглеждаше правителството по темата с петрола. България заплаши с вето налагането от ЕС на петролно ембарго на Русия и така си издейства изключение – вносът на руски петрол ще продължи.
София, Скопие, Москва
Самият премиер в оставка Кирил Петков на няколко пъти обвърза руското влияние в България с опитите за саботаж на собственото му правителство. Руската посланичка Елеонора Митрофанова, например, беше сред тези, които Петков обвини за свалянето на кабинета.
Преди ден в интервю за британския всекидневник The Times той обвини Русия и в опит за намеса в друг от успехите на правителството – решаването на спора със Северна Македония. Петков посочи подобряването на отношенията със Северна Македония като свой приоритет още в началото на мандата си, а първото му официално посещение в чужбина беше именно в Скопие.
„Русия имаше влияние и от двете страни на границата“, каза Петков. „Видяхме координирани действия, когато нашите националисти излязоха с медийни инициативи, преди културният ни офис в Северна Македония да бъде изгорен.“
Става дума за подпалването на българския културен център „Иван Михайлов“ в Битоля в началото на юли.
Този месец България оттегли ветото, наложено от ГЕРБ и „Обединени патриоти“ през 2020 г., и така отвори пътя пред Скопие за преговори за присъединяване към ЕС. Това стана, след като българският парламент одобри т.нар. френско предложение за решаване на спора.
Вратите, които останаха притворени
В други области обаче обещаната промяна така и не дойде.
Правителството започна мандата си със заявките за „нулева толерантност към корупцията“. Основен приоритет беше реформата на антикорупционната комисия (КПКОНПИ) и антикорупционното законодателство, но и двете не се случиха. Последно тези идеи бяха заложени в програмата, предложена от БСП в сряда, която обаче така и не беше гласувана в парламента. Ако тя получеше подкрепата на 121 депутати, социалистите щяха да предложат нов кабинет с третия мандат.
Големи разкрития за корупционни схеми, каквито имаше, докато Петков и Василев бяха служебни министри, липсваха. Изключение прави казусът „Капитан Андреево“. И там обаче опитът за промяна удари на камък, след като преди 10 дни Върховният административен съд възстанови дейността на частната фирма „Евролаб 2011“ по извършване на фитосанитарен контрол на граничния пункт.
Заявките за съдебна реформа също останаха неизпълнени. Безспорният успех на отиващото си правителство в тази област остава единствено закриването на специализираните съдилища и прокуратура.
Войната
Освен в забавяне по темата корупция и съдебна реформа, управляващите бяха обвинени и в забавяне по основната тема на изминалите пет месеца – войната в Украйна.
Водещата партия в коалицията – „Продължаваме промяната“ (ПП) – дълго време запази тишина по централните въпроси и не зае ясна позиция. В тази тишина успешно се наместиха манипулативни и неверни твърдения, а от ПП казаха, че подкрепят предоставянето на военна помощ за Украйна едва след като Москва спря доставките на руски газ за България.
Едва тогава Кирил Петков каза, че дълги години Русия е третирала България като „пета колона“, а Асен Василев категорично определи Русия като агресора в конфликта с Украйна.
В края на юни дойде и още по-категоричен акт – изгонването на 70 руски дипломати, някои от които, по думите на Петков, работили „срещу интересите на България“.
Въпреки това последно категорично действие обаче нито скъсването с политическата, нито с енергийната зависимост на България от Москва изглежда окончателно. Притесненията, че съвсем скоро може да настъпи обрат, остават.
От БСП казаха, че не подкрепят изгонването на дипломатите, а Румен Радев, от когото зависи следващото служебно правителство, укори лидерите на коалицията, че това решение „увеличава риска за България“. Добавяйки към този хор и гласовете от ГЕРБ, ДПС и „Възраждане“, които поискаха възстановяване на доставките от руския монополист „Газпром“, въпросителната, надвиснала над откъсването от руските зависимости, става все по-ярка.
Вратата на промяната, която беше открехната през последните 7 месеца, може да бъде отново затворена.
Докато си пишем с мой приятел от Харков, без да се оплаквам, разбира се, и без да се жалвам, естествено, аз му казвам с думи прости какви мерки предприемам, подготвяйки се за една възможно доста тежка зима заради енергийната и в частност газовата криза, резултат от рекета, шантажа, тормоза и изнудването на Империята на злото.
Но – признавам си – споделям това, което виждам и което ме изпълва с обида и негодувание – нарастващите страхове сред широките, така да го кажа, народни български маси, какво ни очаква през зимата.
Изненадан съм, пиша му, даже не толкова от съзнателното насаждане на страхове от част от политиците
(какво да искаш от подобни политици – те са си донякъде лъжци, донякъде мерзавци и кога ли не са били – имах възможността да ги видя с очите си преди време),
колкото от плашливостта, превръщаща се в естествено състояние на народа ни или поне на по-голямата му половина.
Моят харковски верен приятел (и състудент отпреди повече от 45 години) за известно време се умълча, не ми отговоряше. Реших, че Харков пак го бомбардират.
И ето, едва сега той ми отговори чрез един доста дълъг и разтърсил ме целия монолог!
– Доколкото следя нещата и съдейки по това, което си говорим, вие в България сте се задавили от страхове и лоши очаквания, поддали сте се на много висока степен на тревожност и болезнен песимизъм.
Спокойно, нищо чак пък толкова безнадеждно няма. Обзел ви е страх от самия страх! А това е най-болезненият и парализиращ страх.
И тази зима ще мине и замине. Няма страшно, не ви очакват блокадни дни като в Ленинград…
Може идващата зима да е малко по-сложна за вас, но не повече от това. Нищо повече от това!
Следващата пролет ще си казвате – а ние какво очаквахме, а ние как се плашехме, а ние каква я мислехме, а ние как се бяхме овайкали!
Пак ти казвам – спокойно!
Нас ни обстрелват ежедневно и еженощно, кръглодневно и кръглонощно. Нас ни мародерстват, подпалват, съсипват, разрушават. Нас ни насилват, изнасилват, изтезават, убиват. Нас една варварска държава, с варварски вожд, с варварска идеология, с варварски безучастно обществено мнение иска да ни няма, да ни заровят дълбоко под земята, да не съществуваме, да не живеем изобщо и въобще.
А ние не се предаваме, не се отчайваме, не сме се паникьосали и не си позволяваме и капчица съмнение дали ще оцелеем и дали ще бъдем.
Та вие ли!?
Дяволът не е толкова черен.
Дяволът е всъщност един подъл, мизерен, гаден и страхлив дявол. Той трябва да се срамува от нас, от вас, от нормалните народи, от европейските държави, а не ние да се боим от него и да му се предаваме…
Я се вземете в ръце, стига сте хленчили, престанете да се плашите от сенките си, може ли така да истеризирате – ама какво щяло да бъде като дойде зимата!?
При нас от 24 февруари зимата е дошла и е все зима. И то истинска зима, а не такава, каквато е в главите ви още сега, насред лятото, предстоящата зима като зима.
Братя българи, не ни разочаровайте, вашата страхливост ще бъде нож в гърба на нас, украинците! Ние ще се справим и въпреки вашия нарастващ страх от това, което щяло било да ви очаква.
Но вие – вие как ще гледате някой ден децата и внуците си в очите, ако продължавате да вдигате олелия до Бога колко тежки дни ви били очаквали! И, не дай Боже, ако подвиете опашки и паднете на колене, молейки за пощада и газ чудовището от Кремъл.
Не сте ли си помисляли, че на фона на онова, което ние в Украйна изпитваме, подобен на вашия страх може да бъде само едно от двете – или циничен, или подъл? Той не може да бъде нищо друго, освен предателство – колкото към нас, украинците, толкова повече към вас, българите.
Не си го позволявайте, не го допускайте, защото страхът ви ще ви покрие завинаги със срам и ще ви лепне петното на жалки лигльовци и ревльовци, каквито никога не сте били.
Вчерашното изявление на Мутрофанова, че не може да си тръгне от България заради 200-те хиляди убити при освобождението ни от турско робство руски войници, е най-наглата лъжа, изричана от най-скандалната посланичка, която Кремъл някога е пращал в България.
Според „Военно-медицинский отчет за войну с Турцией“, 1886, публикуван в: „Урланис, Б.Ц.,Войны и народонаселение Европы, Москва, 1960“, загубите на Балканския фронт са:
Россия — 15 567 убито,
56 652 ранено,
6824 умерло от ран,
81 363 умерло от болезней,
3,5 тыс. пропавших без вести,
1713 погибло от других причин,
35 тыс. уволено в небоеспособные
Румыния — 4302 убито и пропало без вести,
3316 ранено,
19 904 заболели
Болгария — 15 тыс. убито и ранено
Сербия — 5 тыс. убито и ранено
Черногория— 5 тыс. убито и ранено
Турция — 30 тыс. убито,
90 тыс. умерло от болезней
Нещо повече: 5 000 от убитите руснаци са загинали „при инциденти с битов характер“, т.е. ликвидирани са при секвестиране на добитък, „инциденти с жени от местното население“ и др. Нали се сещате какви мародери са били???
И нали разбирате, че „местното население“ се е съпротивлявало само 3 пъти по-малко ефективно от отстъпващата османска войска???
По-нагъл от Мутрофанова е бил може би само ген. Каулбарс, когото през септември 1886 г. императорът праща, за да въведе ред в страната и да принуди българското правителство да изпълнява взетите в Петербург решения.
Два дни след пристигането си руският барон се заема с налагане на ред по начин, който само той умее. Той връчва на правителството нота с искания да се отложат изборите за Велико народно събрание, да се вдигне военното положение и да се освободят всички задържани след преврата на 9 август 1886.
Каулбарс тотално се проваля – освободени са само задържаните – и на 6 ноември 1886 скъсва дипломатическите отношения на Русия с България, използвайки като претекст инцидент със служител на руското консулство в Пловдив.
Преди месец Мутрофанова също се закани да скъса дипломатическите отношения с България, но нито на нея, нито на Путин им стисна да направят това. Сега се чуди как да оправдае 180-градусовия завой, който беше принудена да направи. Би трябвало да се чувства унизена, но се съмнявам, че притежава чувство за чест.
Проблемът е, че много малка част от българския политически елит притежава чувството на национално достойнство. Още един признак, по който да решите кого след два месеца да изберете.
Слушайте радио, гледайте телевизия и се наслаждавайте на тревожния танц на руските матрьошки…
Сега голямата тревога е газът. Хенри Хъб го продавал по-евтино, но било голяма мъка да се регазифицира. Ох, мъко моя, нерегазифицирана…
И аз съм писал за газ и „Газпром“, но винаги съм се съобразявал, че не съм нито технически, нито икономически експерт по въпроса.
Сега обаче можете да наблюдавате дълга редица от четирихилядници, завършили българска филология, философия и други близки до транзита на газ специалности, които бият силна тревога, че ако не върнем час по-скоро „Газпром“, ще наблюдаваме „края на света в една отделно взета страна“ (ако ми разрешите каламбур с великия теоретик В.И. Ленин…)
Всичко можете да чуете от инфлуенсърите – четирихилядници, само не и това, от което по право тръгва днешния разговор за газа. Днес в Европа няма по-скъп газ от този на „Газпром“. Днес в Европа няма по-малко надежден доставчик на газ от „Газпром“.
Днешната политика на „Газпром“ се нарича „тука има, тука нема…“ И няма никакво значение дали си по-покорен или по-нетърпим към кремълския произвол – не само към газа, но и към всичко останало. „Газпром“ ти спира газа за да разбереш колко е лошо, когато се противопоставиш на бруталния произвол на евразийската варварска империя.
Произвол в агресията спрямо съседни – и несъседни страни. Произвол в пропагандата, разпространяваща системни лъжи – до върхове на пропагандната медийна истерия. Произвол в кражбата – на украинско жито, на български данъци, на монополни цени, на мафиотско ограбване на народи и държави, предоставили живота си под контрола на кремълския бандитизъм.
Българите трябва да знаят – няма как нормален управляващ българската държава политик или чиновник да не може да намери енергийни източници – включително газ, които към днешна дата да бъдат по-изгодни или в краен случай – равностойни – на монополните доставки на „Газпром“ и „Лукоил“, които съдират от гърба на българина по седем кожи.
Съдират ги с безценната помощ на продажници с български произход, които управляват, крадат или пропагандират незамернимата роля на Москва за това, че имаме ток, газ, бензин, слънце, вятър…
Нали вождът и учителят на партията, от която всички те произлязоха беше казал: „Българо-съветската дружба е като слънцето и въздуха за всяко живо същество…“
Омерзително е да живееш в подобна лъжа и разврат – разврат политически, разврат мафиотски, разврат инфлуенсърски…
Докато всички цивилизовани държави се обединиха категорично и монолитно срещу кремълската имперска агресия и в подкрепа на Украйна, на родна земя нещата се оказаха амбивалентни, двузначни, че и многозначни.
Вярно е, че още никой държавник в София не е застанал открито на страната на агресора и неговите ежедневни издевателства, но онези родни гласове на парламентарно, на извънпарламентарно, че и на правителствено равнище, които отчитат вината за бушуващата война като обща вина на Москва и на Киев, набират сили. Това не ни прави нас, българите, разбира се, по-малко свободни, но по-несправедливи и по-неморални ни прави.
Аргументите (аз бих ги окачествил по-скоро като доводи) на тази двузначност и многозначност са общоизвестни: не бива да въоръжаваме Украйна, защото повече оръжие значи и повече война, повече разрушения, повече престъпления и жертви. Докато неутралитетът, видите ли, значи миротворство.
Така ли е всъщност? Когато един въоръжен до зъби безскрупулен нашественик нахлуе в една независима съседна държава с едничката цел, сривайки я до основи, да я завладее и подчини на себе си, неутралитетът се превръща в несигурно морално убежище – тогава да си неутрален, значи да заемеш страната на палача срещу жертвата.
Да откажеш да въоръжиш жертвата в съпротивата ѝ срещу агресора, е точно толкова алогично и неподобаващо, колкото и да въоръжиш агресора в издевателствата му над жертвата – морално погледнато, едното е равнозначно на другото.
Спомням си в този смисъл думите на хуманитариста, епископ Туту: „Ако сте неутрален в ситуация на несправедливост (а нашествието в Украйна е крещяща несправедливост – б.м.), сте избрали страната на потисника. Ако слонът е стъпил на опашката на мишката, а вие казвате, че сте неутрален, мишката няма да оцени вашата неутралност”. И не само мишката – и Христос (при цялото Му великодушие) ще осъди подобен неутралитет.
Когато битката между доброто и злото пламне на бойното поле, да останеш неутрален наблюдател значи да се солидаризираш със злото срещу доброто – фронтовете са така ясно откроени, че място за друга, щадяща интерпретация няма.
От зората на човешката история, та чак до ден днешен всяко изпитание от подобен формат се превръща в проверка и коректив и на нашите нравствени ценности и ориентири, заставя ни да преосмислим и пренаредим моралните си приоритети, много от които просто не издържат проверката на времето.
В тези, казано с езика на Ясперс, гранични ситуации неутралитетът не върши работа – тяхната критичност налага заемането на позиция. Впрочем така е не само в огъня на битките – така е и в ежедневието, но там нещата и критериите са по-размити, омекотени и неустановени, прикрити са зад паравана на делника.
Взрем ли се по-внимателно обаче, ще установим, че в целия ни земен път много място за неутралитет няма – неутралитетът не решава, а само страхливо заобикаля, малодушно игнорира проблемите, пред които сме изправени. Така неутралитетът влиза в ролята на скривалище, за което ние наивно се надяваме, че ще ни предпази от неминуемото морално терзание, че ще ни спести риска на едно или друго решение.
Вземането на подобни решения обаче няма алтернатива – както като индивиди, така и като общности ден след ден, на всяка крачка животът ни изправя пред необходимостта да решаваме.
Това предполага и конфронтация с едно или друго статукво, но да отхвърлиш тази необходимост значи да занулиш сам себе си, да се себеобезличиш и себезаличиш, да се лишиш от себебиография. След като си се изправил върху лицето на земята, а можеше да бъдеш и под нея, след като си избрал веднъж да живееш, а можеше да избереш и да не живееш, значи си заел вече позиция, сиреч напуснал си неутралитета в името на живота – духовен и дори физически.
Изборът е човекът, а избирайки, човек се обвързва с едно или друго отношение, тръгва след една или друга кауза – крачка, чрез която той се легитимира като гражданин, вписва се в регистъра на битието, себезаявява, себелегитимира се екзистенциално както пред себе си, така и пред цялото човечество, престава да бъде неутрален и безимен и се конкретизира и персонализира, става реален – наличен, действителен, личностен става.
Анулирането на този избор е бягство, а бягството, учи Лафонтен в „Двата гълъба”, не е изход – безизходица е. Онзи, който вместо да избира, хукне да бяга от избора, тръгва, съзнавайки го или не, от живота към не-живота, сиреч от позицията към неутралитета.
В „Ад” Данте предупреди, че най-горещите, най-жежките места в пъкъла са резервирани за онези от нас, които в момент на кризи и върховни изпитания са запазили неутралитет.
Векове след него Айнщайн предрече, че светът ще бъде погубен не от злодеите, а от милионите безучастно наблюдаващи злодеянията им свидетели. Защо става така през годините и епохите, защо хората предпочитат бездействието пред действието, е един колкото труден, толкова и интересен от психологическа гледна точка въпрос. До чието решение можем да стигнем само по бердяевски, като проследим отношението на човека към робството и свободата.
Търсейки отговора на този фундаментален въпрос, Ерих Фром стига до един колкото тъжен, толкова и недвусмислен извод: тезата, че народът е по правило свободолюбив, че масите копнеят природно за свобода, е измамна. Всъщност – пише блестящият психоаналитик – масите по-скоро бягат от свободата, защото свободата не е товар за плещите на всеки – свободата обременява, свобода значи да напуснеш уюта на безучастието и да го замениш с тревожността на участието.
Този преход е мъчителен, той предполага да поемаш и носиш собствени морални отговорности. А понякога тези отговорности са толкова тежки, че ти не си дорасъл до тях и затова предпочиташ да си ги спестиш. Така ден след ден тези невидими спестявания се трупат на камара в душата ти, а ти дори не подозираш, че от подобни лични спестовни влогове е съставено всяко робство.
Възходът на националсоциализма илюстрира убедително тази печална ситуация – не по-малко убедително я илюстрира и възходът на комунистическия тоталитаризъм. И двата колосални режима станаха възможни само защото милиони хора по света предпочетоха безучастието пред участието – неутралитета пред позицията предпочетоха. Когато впоследствие, макар и с едно непростимо историческо закъснение гражданската съвест на планетата се пробуди, когато дрямката на моралното безучастие бе заменена с оперативността на моралното участие, и хитлеризмът, и комунизмът бяха скоропостижно пометени от лицето на земята.
Да се върнем към войната в Украйна – една война, която от двустранна се превърна във всеобща, в световна морална война. Милитаризираните ни неокомунисти във и извън парламента предпочитат Свободният свят да не подкрепя отбраняващата се от нашествениците Украйна – особено с оръжие.
Онова обаче, което нашите ентусиазирани демагози тактично премълчават, е, че на практика това би значело руските пълчища да превземат и окупират за броени дни Украйна.
Ясно като ден е, че без подкрепата (както морална, така и политическа; както икономическа, така и военна) на световната демократична общност прекратяването на войната би значело със сигурност поробването на Украйна.
Явно нашите миролюбци са готови да платят тази цена. За тях тя не е висока – за разлика от цените на хранителните стоки и жилищата, свободата, гражданските права и националната независимост за тях явно не са особена ценност. Пък и не тях ще поробват.
Това не са интелигентни основания, но интелигентност в неокомунисти не търси – в техния социален манталитет интелектът е отстъпил на заден план, за да отвори място на идеологизираната слепота, на прикритото интересчийство, на безскрупулността и цинизма.
Да заплатиш мира със свободата си е губеща, неизгодна и позорна сделка. Свободата е висше благо, несравнимо с всички останали блага – дори с мира. Защото въпреки цялата относителност на фундаменталните духовни категории, всемирният исторически опит сочи, че както има справедливи и несправедливи войни, така има и справедливи и несправедливи хора, а оттам – и справедлив и несправедлив мир.
Несправедлив е всеки мир, заплатен с нечие (собствено или чуждо) робство. Както е справедлива всяка война за свобода и независимост – отново собствени или чужди. Само на базата на това разделение ние, свидетелите на върлуващото в Украйна кремълско мракобесие, можем да изградим и личното си отношение към воюващите сили, и целия си светоглед.
Подобен градеж обаче е въпрос на характер – не на безхарактерност. Безхарактерността е по правило неутрална, а неутрален светоглед няма – има само неутрална конюнктура. Тя е опасна и злосторна за всеки от нас. Защото ако позволиш на днешната конюнктура да те осинови, утрешната ще те направи сирак.
Едно осиротяване, което лъжепацифистите лицемерно декларират като мир и дружба между народите, но чието същинско име е морален и граждански разврат.
Димитър Бочев е роден през 1944 г. Следва философия в СУ „Климент Охридски”. Многократно е арестуван от Държавна сигурност за другомислие, два пъти е изключван от университета. През 1972 г. напуска нелегално страната и се установява в Западна Германия, където получава политическо убежище. Работи като редовен извънщатен сътрудник на „Дойче Веле”, където си дели есеистичните понеделници на българската емисия с писателя Георги Марков. От 1975 г. е програмен редактор в българската редакция на Радио „Свободна Европа”, където отговаря за културно-публицистичната програма „Контакти”. През 1976 г. е осъден задочно на 10 години затвор. Присъдата е отменена от Върховния съд в София през 1992 г. Автор на книгите: „Междинно кацане”, „Генезис ІІ”, „Синеокият слепец”, „Хомо емигрантикус”, „Несъгласни думи” („Хермес”, 2016) и др.
Евгений Дайнов: Въпросът с патриотизма стои, днес и у нас, точно по този начин. Не иде реч за Аспарух, Крум или Бенковски. Иде реч за това дали сме онези хора, които искаме да бъдем
Във величествената си книга „Философът и вълкът“ (издадена на български от НБУ) Марк Роуландс разказва следната история. Отиват ирокезите на зимно обиталище, разпъват типитата. Оказва се обаче, че на тази територия вече са се настанили да зимуват вълци. Те, естествено, се ядосват на неканените гости и започват да им правят всякакви бели – крадат кози, нападат коне и деца. Събират се старейшините да решат какво да правят. Стигат до извода, че могат, разбира се, да се мобилизират и да изтребят вълците до крак. Но тогава възниква въпросът: „Ако направим това, дали ще сме онези хора, които искаме да бъдем?“. Накрая решават да вдигнат племето, насред зима, и да се преместят другаде. За да бъдат такива хора, каквито искат да бъдат.
Въпросът с патриотизма стои, днес и у нас, точно по този начин. Не иде реч за Аспарух, Крум или Бенковски. Иде реч за товадали сме онези хора, които искаме да бъдем. В последните десетилетия обикновено търсим модел за онова, което искаме да бъдем, в „Европа“ или в някакво бъдеще. Някак си мислим, че за да станем такива, каквито искаме да бъдем, ще трябва да станем различни от това, което сме и сме били.
Оказва се обаче, че е по-лесно. Можем да бъдем такива, каквито искаме да бъдем, ако погледнем не напред и встрани, а назад и навътре. Защото вече сме били такива, каквито искаме да бъдем. Виждаме това най-ясно в описанията, които са ни оставили различни посещаващи ни чужденци.
През 1916 година в Америка излиза книгата „Войната в Източна Европа“. Тя е написана от журналиста Джон Рийд. Неговото остро око вече му е осигурило световно признание с репортажите от мексиканската революция, предвождана от Панчо Виля през 1913 година. По-късно ще стане легендарен с книгата си за болшевишката революция „Десет дни, които разтърсиха света“.
Да видим какво пише Рийд за българите такива, каквито ги заварва през 1915 година, на влизане откъм Румъния.
„Оттатък Дунав е просто друг свят. Фериботът е още на 100 метра от брега, когато от кея започва да ти маха за поздрав, ухилен до уши, огромен полицай, с когото си говорил веднъж два месеца по-рано. Добродушни войници ти преглеждат багажа надве-натри и те даряват с усмивки за добре дошъл. Докато чакаш, добре облечен непознат те пита на френски: „Чужденец сте, нали? Мога ли нещо да направя за вас?“. Това не е гид; но е българин и следователно – дружелюбен. Отрадно е да видиш отново (т.е. след Румъния) приветливите лица на свободни хора…“
Такива хора ли искаме да бъдем? Дружелюбни, приветливи, добре възпитани, гостоприемни, услужливи? Искаме, разбира се. И очевидно сме били. Целият текст на Рийд направо диша от облекчение всеки път, когато стане дума за българите и за България. За него сме оазис насред дивотията на Балканите и особено – на Русия.
След като вече веднъж сме правили описаните от Рийд неща, защо вече не ги правим? Защо всеки път, когато напусна България през Дунав мост и стигна до отсрещния бряг, въздъхвам с облекчение, че съм на територията на цивилизацията? Защо моите сънародници по границата ме гледат като враг, а румънците ми се радват като на роднина? Кога за последно сте виждали усмихнат български граничар, митничар, полицай, чиновник или подобни? Кога за последно сте казали някому: „Чужденец сте, нали? Какво да направя за Вас?“.
Да продължим със свидетелството на Рийд:
„България е единствената страна, която познавам, където можеш да се обърнеш към всеки човек на улицата и да получиш учтив отговор – където ако някой магазинер ти даде грешно ресто, после хуква след теб и те преследва до вратата на хотела, за да ти даде двата цента, с които те е ощетил. Няма чувство толкова радостно като нашето облекчение, че най-сетне сме отново в страна, населена от истински хора.“
Прочетете отново последното изречение. Става дума за нашите прадядовци, но все пак – за нас. Носим го някъде в душите си: и да сме истински, свободни хора; и да сме учтиви по улиците; и да имаме търговци, които не дерат клиента до шушка, защото сега им е паднал.
Нямало е нужда, тогава, да гледаме чужди образци, за да сме такива, каквито ни описва Рийд. Били сме част от възпитания, цивилизован свят.
„Количеството хора, които говорят английски, е смайващо“, продължава Рийд. „А българските офицери, учени, учители, журналисти и политици, учили предимно в Германия, свободно ползват немски…“
Накрая Рийд прави следното обобщение: „Българите са почтени, честни и лесно се дисциплинират, за разлика от анархистичните сърби.“
Носим всичко това вътре в себе си. Въпросът е да го изкараме на повърхността – така, щото именно това наследство, а не „вековната злоба на роба“ да определя нашето поведение.
Не знам точната дата, на която сме престанали да вярваме, че можем да бъдем хората, описвани от Джон Рийд. Но знам, че дори през инак мрачната 1973 година – след смачкването на Пражката пролет и последвалата вълна репресии в Източна Европа, след като в магазините вече започваха да липсват елементарни хранителни продукти – все още сме били такива, че външни хора са се радвали да са при нас.
Та, през тази инак мрачна година, американска делегация обикаля Източна Европа и СССР. Участник в нея е полковник (тогава) Колин Пауъл, впоследствие Държавен секретар на САЩ и глава на Обединения комитет на началниците на щабове на САЩ. Ето какво пише той в своите мемоари за 1973 година:
„Излетяхме от Москва и кацнахме в София, България. Изпитахме чудно чувство. Бяхме все още в комунистическия блок, но изведнъж около нас започна да блика от ярки цветове… кипеше живот… беше като излизане от черно-бяла фотография и влизане в цветен филм. Нашите сетива, умъртвени от престоя в Съветския съюз, отново се съживиха.“
Половината от днес живите българи са били живи и през 1973 година. Те – ние, нашите родители – са създавали онези бликащи цветове, онзи кипящ живот, който е съживил сетивата на Колин Пауъл. Правили сме го. Били сме такива, каквито искаме да бъдем.
Не само сме били, но и сме имали държавници, които са извели гореописаните страни на български характер като идея за държавата България.
Нееднократно Константин Стоилов, министър-председател от 1894 до 1899 година, повтаря една и съща мисъл: Не можем, ние българите, да впечатлим Европа с индустрия или военни походи. Онова, което можем, е да си подредим къщичката така, че всички да искат да станат като нас. И заключава: „България не може да бъде Велика сила. Но може да бъде морална сила“. След което, чрез правилна подредба на усилия и ресурси, отприщва невиждано развитие на индустрията, селското стопанство и транспортната инфраструктура.
Та, ако патриотизмът не е пиянско фукане с отдавна загинали герои и ръмжене по съседите, а е усилие да станем такива, каквито искаме да бъдем – няма защо да търсим някъде надалеко. Ние знаем, как да бъдем такива, каквито искаме да бъдем. Защото вече сме били.
В първото есе от книгата ми „От Мърквичка до Минотавъра“ („Жанет 45“, 2017), наречено „Меланхолия, сякаш изневиделица“, правя следното наблюдение:
Имената на чешките „строители на съвременна България“ са тъй много, че нито могат да се изброят, нито пък да се измери приносът им за устройване, укрепване и заздравяване на младата държава: „[…] Възраждането на българската държава след Освобождението (1878 г.) е свързано не толкова с руски, колкото с чешки дейци“. Това, разбира се, не значи, че русите не са дали на България, но техния „вклад“ откриваме преди всичко в армията и в държавните институции, докато чехите помагат предимно в културата и образованието…
И в тоя различен принос може да съзрем голямото противоречие в българския обществен живот: противоречие между една държава, изградена по руско-монголски евразийски модел, каквато е по онуй време Руската империя (честно казано, тя си е такава и до днес – за съжаление, безкрайно вярна се оказа тази констатация, войната в Украйна го доказва – М.Н.), последна издънка на някогашната Монголска империя на Темуджин, наречен Чингис хан, и една култура, всмукала вътре в себе си средно-европейското и австро-унгарско убеждение, че тъкмо през културата е възможно въздигането и успешното състояване на националния идеал.
Това противоречие пронизва цялата българска следосвобожденска история, пронизани сме от него и сега, затова държавата и културата продължават у нас да не се (о)познават. Българската политика е евразийска (руска) по съдържание, българската култура е централно-европейска (чешка) по характер и тя е такава благодарение на „чешките дейци“, вградили в нея енергии, сили, умения, живот цял. Затова политиците ни трудно се стиковат с културата, а творците ни тежко се отнасят към политиката и в това взаимно отчуждение се крие една от причините за огромните трагедии, сполетели българите през „краткия“, но кошмарен за страната ни ХХ век.
Странното в цялата ситуация е, че – макар и признателни на чехите, все пак спрямо тях ние, българите, сме някак по-сдържани, по-обрани и умерени в показа, докато по отношение на руснаците мнозина от нас чак до днес, 29.VІІ.2022 г., изпадат в телешки възторг и като се каже „Русия“, веднага падат ничком, готови да челобитстват оттук до Владивосток и обратно. Крепостни българи с крепостно съзнание…
Разбира се, някои върли крепостни челобитници ще възразят, че ако не била армията на Царя Освободител Александър II, никакви чехи не биха се появили по българските земи да ни помагат да си спретнем държавичката. Защото, ще кажат те, чехите идват тук чак след 1878 г., защото сами се надяват в един момент да проимат своя собствена държава, в която да влеят сили и енергия, вече изрепетирани в Княжеството. Млада България като опитно поле на „Млада Чехия“.
Същото можело да се каже и за другите славяни, поели на изток – поляци, словаци, словенци, хървати. И да, може да се каже, но няма да бъде вярно. Най-напред нека не забравяме, че движението на младочехите настоява за превръщане на двуединната Австро-Унгарска империя в триединна с отчитането и на чешкия народностен елемент в нея и с настояването, че това е възможно точно заради чешкия език и чешката култура. Че именно културата, славянската култура е маркерът, който разделя чехи от австрийци (немци).
А тази култура още по османско време се подвизава по българските земи: д-р Любомила Соленкова от Института за изследване на историята на БАН увлекателно разказва (в сайта chitatel.net) за две чешки учителки, вградили живота си по нашите простори и предавали знанията си на български девойки: Фани (Франтишка) Майзнер и Богдана (Йозефа) Ираскова-Хитева. Първата работи за протестантската мисия на Джеймс Кларк, учейки местните момичета на бродиране и други фини умения в Стара Загора.
Според Владимир Сис – чешки поборник за българско благополучие и правдини, Франтишка била роднина на Йозеф Майзнер, участник в Славянския конгрес в Прага и избухналата впоследствие Пролет на народите (1848), който след разгрома на революцията намира убежище в пределите на Османската империя – първо в Шумен, после в Пловдив. Като и той подобно на Франтишка учел българите на ум и разум.
Другата чешка педагожка Йозефа, преименувала се на Богдана, след като дава ръката си на карловеца Иван Хитев, първоначално преподавала в Карлово. Влязла обаче в конфликт с местния отец поп Христо – не можели да се разберат как се полага да бъдат обучавани момичетата, затова се преместила в Калофер.
Там заедно с младите калоферчанки работели ръкоделие „докле се смръкнело и когато говедата се прибирали от паша“, цитира д-р Соленкова. Братът на Йозефа/Богдана, художникът Ярослав Ирасек, на два пъти посещавал Калофер. Плод на тези визита станали поредицата статии, публикувани през 1874 г. в седмичника „Светозар“, „Картини от пътуването ми из България“. Някои дори са илюстрирани.
През 1876 г. българската снаха става свидетел на ужасите на разгрома на Априлското въстание, които разказва в писма до братята си в Прага. А те ги публикували във в. „Покрок“, известявайки по този начин европейската общественост за османските зверства. Прочее, от разказите ѝ е вдъхновен и Константин Иречек, използвал част от тях в прочутата си книга „Пътувания по България“ – един от най-проникновените и детайлни пътеписи за земите ни…
Да не забравяме Иржи (Георги) Прошек, който още през 1870 г. пристига в България като инженер, за да строи Хиршовата железница. Съчувстващ на българите и на борбите им за национално освобождение, той общува с Левски, купува пушки и пренася писма… През войната 1877–78 г. саботира турските жп връзки, с което забавя с близо 30 часа придвижването на султанските войски към прохода Шипка, за което е награден с орден „Света Ана“ лично от император Александър ІІ.
Заедно с Иржи, за да работят за барон Хирш, пристигат сънародниците му Антон Пелц и Антонин Свобода, с тях са и поляците граф Станислав Домборовски и Пан Банковски, които участват в създадения от Апостола Интернационален революционен комитет в с. Алмъли (днес Ябълково, Хасковско). Поставят основите и на т.нар. „Славянски дом“, където е отсядал и Гаврил Хлътев и където бъдещият Бенковски узнава за смъртта на Дякона.
Тъкмо Иржи/Георги по-късно убеждава брат си Богдан/Теодор, че има хляб в България и че ще е добре той да се присъедини към него. Богдан го прави, а заслугите на двамата за българския просперитет в годините на свободна България са безценни. Наричат ги „строители на съвременна София“, на тях дължим Орловия и Лъвовия мост, „Прошековото пиво“ и още толкова много красиви и достойни неща…
Така че чехите и други славяни не са чакали Освобождението, за да открият братята си по славянска кръв, много по-отрано са се подвизавали по българските земи и дори са взели участие в националните ни борби. Като винаги наред с нея са слагали начело образованието, културата, изкуството – най-важните неща, за да може един народ „да лови риба“.
Най-най-българската картина „Ръченица“ е нарисувана от чех – Иван (Ян) Мърквичка. Най-героичната българска картина „На нож“ е нарисувана от чех – Ярослав Вешин. Най-помнещата българска картина „Самарското знаме“ е нарисувана пак от него.
Чехите ни създават изобразителното изкуство, археологията, градското благоустройство, музиката; чехите ни създават културно и цивилизационно. И въпреки това улиците, кръстени с техни имена, са сврени нейде из покрайнините, докато в центъра гордо се пъчат „заслужили“ руски дейци – граф Игнатиев, един от душманите на Левски; генерал Гурко – палачът на Варшава; че и централният ни булевард доскоро беше „Руски“, не „Чешки“. Загубена работа…
Разбира се, размерът на Северната империя е впечатлявал „чичовците“ и „българите от старо време“; спомняме си гордостта на чорбаджи Мичо, когато учителят Климента показва на картата де е Русията: „Страшна работа! – издумваха всички“. Както и българският блян по епопея, така изглежда, че и българският блян по империя никога не угасва. Империята ни заслепява, примираме от възхита!…
Тази възхита я виждаме всеки ден например на моста над Владайската река на пресечката между „Граф Игнатиев“ и „Евлоги Георгиев“: изваяните руски бойни мужци и покровителствени тëтки са всички по-високи от своите български братя и сестри.
И колкото и да отдаваме този „художествен“ факт на подлизурското почитание, показвано от социалистическия режим, в него все пак има и непреходна истина: руската Славия винаги се е мислела за по-голяма, по-велика, по-достойна от всички други славянски Славии, обречени от нея да бъдат събрани под благодушния скиптър на Кремъл. Пък ако не искат, със скиптъра може и да се удря, а благодушието да се преобърне на ботуши и с тях да се мачка, мачка, мачка…
Докато чешката Славия винаги е ратувала и работела за равноправие: българите не са били по-малки, българите са били равни. Да, Константин Иречек добре ни е описал чудните нрави в своя „Български дневник“, но то е било не от презрение, а от разочарование: вместо да я заздравяваме държавата, ние предимно сме ѝ подривали основите.
А най-всеотдайно са подривали тия основи тукашните рубладжии, продали се за руски пари (днес това национално предателство толкова поевтиня, че пустите рубладжии станаха копейчици): „Имайки предвид ползата, която можем да извлечем за собствените си интереси, като обвързваме към себе си Цанков с материални изгоди, аз си позволявам да подкрепя неговото ходатайство за оказването му на парична помощ от сумите на окупационния фонд. Като начало във вид на лично подпомагане би следвало да му отпуснем от 10 до 12 хиляди франка. Впоследствие също би могло да го снабдяваме и със средства, необходими за водене на борбата с неговите политически противници, които сега са и наши най-опасни врагове“ („Авантюрите на руския царизъм в България“).
Вижда се тоест, че ако чехите са работели безкористно за строителството на съвременната България, то руснаците по-скоро са гледали да развалят и съборят тази наша съвременна България. И сякаш от тях сме взели пример, затова не спираме да (я) рушим, рушим, рушим… Будали!
Чешката Славия е благородна Славия, руската Славия – не ми я хвали, жлъч, яд и нагайки, за българите особено. Остен и точка!… „[О]вчарският и първобитен български народ“, нарича ни например Константин Леонтиев. И, за жалост, като гледам раболепието на някои днешни български държавни мъже и жени, чини ми се трагично прав. Щото то бива-бива лакейщина, ама тяхната на нищо не прилича…
Митко Новков (1961), роден в с. Бързия, общ. Берковица. Завършил Софийския университет „Свети Климент Охридски”, специалност психология, втора специалност философия. Доктор на Факултета по журналистика и масова комуникация на същия университет. Автор на 6 книги, на множество публикации във всекидневния и специализирания културен печат. Директор на Програма „Христо Ботев” на БНР. Носител на няколко национални награди, между които „Паница” за медиен анализ (2003) и „Христо Г. Данов” за представяне на българската литература (2016).
„Путин нанесе чудовищен удар по мястото на руската култура в световната цивилизация и в крайна сметка руският режим ще загуби. Украйна ще спечели, но загубите ще бъдат много тежки.“ Разговор с дисидента Натан Шарански:
Натан Шарански е съветски евреин, правозащитник и дисидент, министър и вицепремиер в четири израелски правителства. Пред ДВ той говори за грешките на Путин и за това как гледа на него Западът. Обяснява и как Украйна се превръща във водеща нация в Европа.
ДВ: Очаквахте ли Путин да нахлуе в Украйна?
Шарански: Владимир Путин оказваше натиск, заплашваше, шантажираше. Мисля, че искаше да накара Запада да притисне Украйна и да направи отстъпки, без да произведе нито един изстрел. Когато произнесе зловещата си реч, в която каза, че Украйна не е нация, разбрах, че положението е сериозно. Чудовищната агресия започна само 24 часа по-късно.
За Украйна това е силен исторически момент – трагичен и тежък, но и момент, в който тя се превръща във водеща нация в Европа, бореща се за свобода и националност. Докато Русия прави точно обратното – потъва. Путин нанесе чудовищен удар по мястото на руската култура в световната цивилизация и в крайна сметка руският режим ще загуби. Украйна ще спечели, но загубите ще бъдат много тежки.
ДВ: Неведнъж сте се срещали с Путин. Каква е Вашата оценка за него?
Шарански: За първи път се срещнах с него, когато беше начело на ФСБ – и забелязах, че е по-умен от обичайната номенклатура. Когато стана президент, сме се виждали неведнъж – тогава той искаше признание от Запада, за него беше важно да се върне в клуба на суперсилите. Търсеше признание и от Буш, и от Меркел.
С течение на времето обаче забеляза, че тези хора изчезват – че са временни. Докато той е вечен и затова вече не се интересува от тяхното признание. Той мисли за историческата си роля – вижда се като продължител на великите дела на Петър Първи, Екатерина Велика, Сталин. Мисля, че той иска да възстанови не Съветския съюз, а Руската империя – в това той вижда историческата си задача. Затова и Украйна за него е исторически момент.
ДВ: Правилен ли е според Вас подходът на западните лидери спрямо Путин днес?
Шарански: Украйна помага на Запада да постъпва правилно. Няма съмнение, че Путин не очакваше Западът да се обедини. От една страна той явно подцени украинците, защото не вярваше, че са нация, която ще воюва и ще жертва живота си. От друга страна се заблуди по отношение на Запада, мислейки, че може да го шантажира и да го сплашва с ядрен удар.
Първоначално той парализира Запада, имаше опасения – „можем ли да даваме оръжие, това няма ли да разгневи Путин“. Но страхът бе преодолян и бе осъзнато, че борбата не е за територии, не е за Донбас, а за промяна на правилата на играта, по които съществува днешният свободен свят.
Моята гледна точка е, че Западът още от самото начало можеше да се държи по-рязко и да затвори небето над Украйна, без да се страхува от директен конфликт. В крайна сметка Западът разбра, че победата или поражението на Украйна ще е победа или поражение на Запада, на свободата. И се обедини. Не се знае докога, понеже Путин явно разчита приближаващата зима да доведе до разколебаване. Затова е много важно Западът да устои.
кафенето 