(В)десетката за Горбачов: 10 НАЙ за него

Иво Инджев

Почина Михаил Горбачов, човекът, за когото може да се каже, че е допринесъл за промяната на света към по-добро повече от всеки друг. 

Той беше НАЙ. Ето в какво отношение.

1. Най-младият ръководител на най-голямата по територия държава в света.

2. Най-дълголетният управник на неуправляемата иначе, освен в условията на самодържие, съветско-руска империя.

3. Най-голямата изненада в персонален план в съвременната световна политика.

4. Най-заслужилият за мирния разпад на най-голямата оцеляла империя в съвременната история.

5. Най-невероятният пример за лична трансформация от представител на войнстващия комунизъм до носител на Нобеловата награда за мир.

6. Най-уважаваният в демократичния свят съветско-руски лидер.

7. Най-мразеният, включително заради горното, от носталгиците по съветското потисничество граждани на Руската Федерация.

8. Най-търсеният авторитет от политици и анализатори за оценяване на световните политически кризи.

9. Най-усмихнатият водач на вечно настръхналата за бой срещу всички Русия.

10. Най-недосегаемият за Путин негов категоричен критик, който зашлеви в лицето своя антипод с изказването, че се срамува от него.

Фатално привличане

Путин води война не само на украинския фронт. Той води и Kulturkampf срещу материалистичните и либерални ценности на Запада: идеологическа битка, която прилича на закъсняло ехо от времето на Първата световна война, когато германският интелектуален елит, начело с Томас Ман, фанатично отстоява достойнствата на германската „култура“, противопоставяйки я на западната „цивилизация“. 

Джеръми Клиф, Култура

Руската агресия срещу Украйна промени всичко. Тя преобрази военно-политическия пейзаж на Европа, изкристализирал след Студената война, уби всякакви надежди за помирение между Москва и Запада поне за едно поколение и ангажира пряко останалата част на континента не просто в сдържането на Владимир Путин, но и в усилията за неговия разгром.

Сърцераздирателните сцени на бомбардирани жилищни блокове и болници, на убити и осакатени украинци драматизираха тази нова действителност. Ако е имало време за колебание, то вече отмина.

Мнозина в Германия обаче все още се мъчат да осмислят тази промяна. Правителството на канцлера Олаф Шолц декларира пълна подкрепа за Украйна, но се ослушва, когато става дума за изпращането на оръжия.

В края на юни Йенс Пльотнер, главният външнополитически съветник на Шолц, заяви, че бъдещето на отношенията Берлин-Москва е „не по-малко важен и релевантен проблем“ от оръжейните доставки. Едно показателно изявление.

Всъщност значителна част от германската интелигенция се занимава тъкмо с този проблем. В поредица от отворени писма писатели, философи, актьори и коментатори предупреждават против „непропорционални“ и „ескалационни“ действия. Алис Шварцер, ветеранка на феминистката журналистика и авторка на едно от споменатите писма, настоява за преговори с Путин и необосновано нарича украинския президент Зеленски „провокатор“.

На фона на доловимата сред гражданите умора от войната и загрижеността около газовите доставки през зимата, натискът върху Берлин за някакъв вид споразумение с Кремъл расте.

На фона на стария германски импулс страната им да бъде мост към Москва, наблюдателите често търсят обяснения в историята. Едно от тях е десетилетната зависимост на Германия от руския газ, което е свързано обаче с още нещо: наследството на Ostpolitik на бившия германски канцлер Вили Брант, насочена към тесни връзки с Москва, се цени особено много в лявоцентристкия лагер на Шолц.

Русофилията в източна Германия се дължи отчасти на десетилетията под съветски контрол (15-годишната Ангела Меркел печели националния конкурс по руски език, за което е наградена с екскурзия до Москва). Но върхът на всичко е чувството за вина на германците заради нацистките зверства срещу Русия и нейния народ.

Това са все убедителни обяснения. Ала все пак недостатъчни. Защото за да вникнем в дълбочината на германската русофилия – и свързания с нея копнеж за добри отношения с Москва дори на най-черния възможен фон, – не е достатъчно да познаваме икономическите данни или развоя на важни исторически събития.

Необходимо е задълбаване в културата и идеите, и връщане много по-назад от 1945 г., към още по-старите пластове на германската психика и въображение. За щастие имаме на кого и на какво да се опрем.

Книгата на Томас Ман „Размисли на аполитичния“ (1918), чийто английски превод бе публикуван отново миналата година, е продукт на политизирането на автора вследствие на Първата световна война и нейната роля за влошаване на отношенията му с неговия брат Хайнрих Ман.

Докато Томас прегръща националистическия ентусиазъм на 1914 г., неговият по-голям брат осъжда войната и апелира за демократична германска република. В хода на конфликта двамата си отправят едва прикрити взаимни обвинения. На пръв поглед те дебатират дали политика и естетика имат място под един покрив, докато всъщност става дума за спор относно самата същност на германството.

Когато „Размисли“ излиза, двамата братя са престанали вече да си говорят. В книгата си Томас се позовава на популяризираното от Ницше разграничение между френската и английската „цивилизация“ („разум, скептицизъм, хуманизъм, демокрация и прогрес“, според сбитата характеристика на американския историк Марк Лила, автор на увода към английския превод) и германската „култура“ („по-първична, черпеща енергия от тъмната страна на човешката природа, достигаща по-голяма дълбочина на чувствата и следователно произвеждаща по-велико изкуство“).

Ман пише, че войната е била необходима, за да се запази консервативният ред, охраняващ музикалните, философските и артистичните постижения на германския дух от упадъчния и материалистичен Запад, за чийто жалък лакей смята своя брат.

Ман се позовава на два фундаментални тропа на германската идентичност: народ, дефиниран от своята култура, а не от една фиксирана, териториална национална цялост (за разлика от Франция и Англия), и народ, който не принадлежи изцяло на римския Запад.

Лутеранският разрив с римския католицизъм през XVI век е по същество германско явление; ядрото на бъдещата германска държава се формира в опозиция на Наполеонова Франция; а либерално-националистическите идеали на революциите от 1848 г. се провалят при германците, отстъпвайки пред романтично-консервативния национализъм.

Германската амбивалентност към римския Запад се съчетава често с изкушението на Русия, с която германците поддържат тесни културни и политически връзки. Тези връзки укрепват много при управлението на Екатерина и Петър Велики, но могат да бъдат проследени още по-назад към Средновековието и Ostsiedlung, разселването на германски търговци и занаятчии в части от Източна Европа. Тъй че представите пост-1848 г. за германската „култура“, противопоставяща се на западната „цивилизация“, се оказват тясно свързани с Русия.

Презрението на Ницше към посредствените „модерни идеи“ („френски идеи…, които са английски по произход“) отговаря на неговия копнеж по Русия. Той боготвори Достоевски, с когото се чувства „сроден“, и превъзнася руската шир, като „онази огромна междинна империя, където Европа сякаш прелива обратно в Азия“.

Ман цитира одобрително описанието на Германия от Ницше като „протестиращото кралство… чийто вечен протест е насочен срещу наследниците на Рим и всичко, което съставлява това наследство“. Той подчертава, че „тази формулировка на германския характер, на първичната германска индивидуалност, на онова, което е вечно германско, съдържа цялата основа и обяснение за самотната позиция на Германия между Изтока и Запада“.

Според Ман „германската и руската хуманност са по-близки помежду си, отколкото руската и френската, и несравнимо по-близки от германската и латинската“. Завършвайки книгата си, Ман отправя поглед напред към следвоенния пейзаж в Европа и зове: „Мир с Русия! Мир с нея преди всичко! А ако войната продължи, тя ще продължи само срещу Запада, срещу „trois pays libres“ [Франция, Англия и САЩ], срещу „цивилизация“, „литература“, политиката и риторичната буржоазия“. С други думи, пост-1918 г. Германия трябва да възприеме едно „Mittellage” (средно положение) между Русия и Запада.

Четейки „Размисли“ днес, човек се пита как е възможно авторът на едно толкова хуманно произведение като „Буденброкови“ да бъде и автор на толкова реакционна проза. Впрочем най-добре е тя да се разглежда като продукт на трескавия военновременен сън, от който Ман много скоро се пробужда.

В ранните следвоенни години той се сдобрява с брат си, а шокиран от убийството през 1922 г. на германския външен министър Валтер Ратенау, произнася прочутата си реч „По въпроса за германската република“, с която се дистанцира от много от аргументите в „Размисли на аполитичния“.

Прероденият Ман заклеймява „сантименталния обскурантизъм“ и апелира към германските интелектуалци да подкрепят Ваймарската република. В своя шедьовър от 1924 г. „Вълшебната планина“ той персонифицира сблъсъка между просвещенския хуманизъм и романтическия ирационализъм в лицето на двамата герои Лудовико Сетембрини и Лео Нафта.

Показателен за резкия завой на Ман от авторитарната десница към либерално-демократичната левица е фактът, че още през 1933, с идването на власт на Хитлер – екстремист, мотивиран от някои от ирационалните идеи, в плен на които писателят е бил само допреди 15 години, – Ман избягва в Швейцария.

Няколко години по-късно той се спира на иронията  на този обрат в есето си „Моят брат Хитлер“. През 1939 г., живеещ вече в САЩ, Ман се отдръпва още по-категорично от „Размисли“, като пише за своя „аполитичен германец“, че „неговото елегантно презрение към демократичната революция го превърна в инструмент на една друга, анархична революция, която се е развилняла и застрашава основите на целия западен морал и цивилизация“.

Кръгът на политическото пътуване на писателя към римския и англосаксонския Запад се затваря, интелектуално и географски, през военновременните години, които той прекарва в Лос Анджелис. От Калифорния той изнася по ББС беседи на немски, заклеймяващи нацизма, и опознава президента Рузвелт, когото сега боготвори така, както навремето е боготворил Достоевски.

Три седмици след капитулацията на Германия през 1945 г. Ман изнася в Библиотеката на американския Конгрес реч, в която подчертава, че вината на неговото отечество се корени в националната психика и особено в „морбидния“ вагнериански романтизъм, който той самият е изповядвал преди. Същността на германския романтизъм, според него, се свежда до „изкушението на смъртта“.

Тези идеи приемат литературна форма в неговия роман „Доктор Фаустус“ (1947), където се описва смъртоносното изкушение на германската нация от диаболичните сили на нацизма.

Междувременно отечеството на писателя тръгва по политическия и интелектуален път, който той самият е поел. Докато частта от Германия под съветски контрол се превръща в ГДР и остава заложница на СССР, около три четвърти от германците се оказват в създадената през 1949 г. Федерална република Германия (Западна Германия).

Тази нова република представлява всичко онова, което Ман от 1918 г. ненавижда: демократична, консуматорска и подчертано прозападна. Нейният пръв канцлер, Конрад Аденауер, е франкофил, католик, умерен демократ от Кьолн, който гледа инстинктивно на запад и дава предимство на Westbindung (обвързването със Запада) пред старото Mittellage.

ФРГ величае Ман като титан на германската литература, чието реноме е останало ненакърнено от годините на нацизма. Неговите романи, забранени при Хитлер, стават бестселъри. През 1949 г. той получава Гьотевата награда, едно от най-високите литературни отличия на Германия.

„Социалната пазарна икономика“ на Федералната република е сходна в много отношения на принципите на Рузвелтовата политика, известна като New Deal. Концепцията на Ман за „европейска Германия, а не германска Европа“, за „свободна Германия в една европейска федерация“ съвсем скоро придобива конкретна форма със създаването през 1951 г. на Европейската общност за въглища и стомана, предшественицата на днешния Европейския съюз.

Ман доживява присъединяването на Западна Германия към НАТО през май 1955 г. и умира три месеца по-късно – отчетлив символ за окончателното сдвояване на пътя, изминат от писателя, с този на неговата страна.

Прекалено отчетлив, всъщност. Защото историята на Германия не е така дуалистична, както би могло да се заключи от тази хронология. Ман (и страната) изминава дълъг политически път от началото до средата на 20 век, но някои характерни черти се запазват. Дори в „Размисли“ той не твърди, че романтичната нишка изчерпва изцяло германската природа, нито пък твърди, че културният афинитет между Германия и Русия е абсолютен.

Описаното от него германство е по-скоро Mittellage, междинно състояние „между гражданин и артист, между протестиращ и западник, консерватор и нихилист“. Неговият русофилски консерватизъм от 1918 г. е разказ за това, коя страна на това междинно положение неговите сънародници би трябвало да предпочетат, ако имат възможност да избират.

Този дуализъм е характерен и за Ман през следвоенните години. Главният герой на „Доктор Фаустус“, неговата персонификация на Германия, е просвещенец, който се поддава на мощното (и диаболично) течение на ирационалния романтизъм. По същество той се оказва притиснат между две традиции, също като самия Гьоте, автора на „Фауст“.

Застаряващият Ман не клони към абсолютни позиции и в своите политически възгледи: той ненавижда разделението на Германия и Европа, и изглеждал е смятал, че Аденауер се отнася твърде лековато към отчуждението от Изтока на Федералната република (която в тесен кръг наричал „неговата ватиканско-американска Западна Германия“). Онази „европейска федерация“, за която мечтае, обхваща както Запада, така и Изтока. Ман запазва амбивалентното си отношение към своята родина до края на живота си и прекарва своите последни години край бреговете на Цюрихското езеро.

Заради цялата тази противоречивост, Ман е идеален символ на съвременна Германия. Неговите импулси и противоречия, неговите вътрешни борби и преломи отразяват един аспект на страната, просъществувал чак до днес, когато танковете на Путин мачкат Украйна: става дума за напрежението между прозападния курс на Германия (Westbindung, оспорван само от крайната десница и крайната левица) и нейния културен и емоционален баланс, проявяващ се понякога като Mittellage.

Ирационалното въздействие върху германската психика е все още живо. А докато то е живо, ще се долавя и дълбокото романтично притегляне на Русия: необяснимата магия, която упражняват върху сърцата на германците клишета като брезови горички, луковиците на черковните камбанарии, самовари, безкрайни заснежени ширини, Достоевски; това е „Руският комплекс“, както е озаглавена известната книга от 2005 г. на германския историк Герд Кьонен.

Разберем ли интензивността на този копнеж, ще разберем и защо германският истаблишмънт остава вкопчен в него вече от толкова дълго; защо отвръщането на Путинова Русия от Запада е толкова трудно за възприемане; защо политически фигури като бившия канцлер Герхард Шрьодер (главния адвокат на германската газова зависимост от Москва) се размекват, когато заговорят за Seelenverwandtschaft (душевното родство) между германци и руснаци; защо през 2014 г. друг бивш канцлер, Хелмут Шмит, със скандално безочие нарече анексията на Крим от Путин „разбираема“; защо Меркел, макар и предана на Westbindung, държеше на стената в кабинета си портрет на Екатерина Велика, и защо след 2014 г. дори задълбочи енергийната зависимост на своята страна.

Ще проумеем също защо реформисткото ляволиберално правителство на Шолц кърши ръце за „бъдещите ни отношения с Русия“ и му е трудно да се отнесе сериозно към молбите на страните вклинени между източната граница на Германия и Русия – Полша, балтийските републики и самата Украйна.

Войната на Путин в Украйна не само отправи предизвикателство към много от политическите постулати на Берлин, но хвърли светлина и върху фундаментални конфликти в идентичността на страната – Изток или Запад, Mittellage или Westbindung, рационалност или романтизъм, – които все още не са се слегнали.

Данните от не една анкети навеждат на извода, че младите германци, онези израснали след падането на Стената, са по-непоклатими в своята прозападна ориентация от по-старите поколения. Налице е и осезаемо поколенческо разделение между по-възрастните интелектуалци, които доминират сред авторите на открити  писма, застъпващи се за преговори с Русия – такива като родената през 1942 г. Шварцер, – и по-младите автори на контраписма, апелиращи за твърда германска подкрепа за Украйна. Времето ще покаже дали това са признаци за по-драматични размествания в обществените настроения.

Изкушаващо е да се запитаме как би гледал Ман на днешна Германия, каква позиция би заел в конфронтацията на отворените писма, ако беше все още жив. Дали неговият романтичен, залитащ по Достоевски дух щеше да намери за непоносимо перманентното замразяване на отношенията с Русия, а концепцията за Mittellage твърде емоционално завладяваща, за да бъде шкартирана?

Или пък неговият рузвелтовски демократичен рационализъм щеше да го тласне към онези, които настояват да не се пестят никакви усилия и средства за въоръжаването на Украйна? Без никакво съмнение обаче той щеше да бъде заинтригуван от Володимир Зеленски, комедианта, преобразил се в национален лидер.

И все пак е трудно да се каже как щеше да се отнесе старият романист към участта на своята страна днес, когато нейната морална спойка е подложена може би на най-голямото си изпитание след 1945.

В контекста на тази амбивалентност Томас Ман се оказва уместен символ на Федералната република, чието дълго пътуване – емоционално, културно и политическо – далеч не е приключило.

Превод от английски Стоян Гяуров

Jeremy Cliffe. A fatal attraction: Thomas Mann, German identity and the romantic allure of Russia. The New Statesman

„Изневяра в Хавай“. Неизвестното минало на министъра, който обяви „Газпром“ за неизбежен

Генка Шикерова, Свободна Европа

Учил е в Америка, представлявал е голяма фирма в Русия. Това пише в биографията на министъра на енергетиката. Нито за едното, нито за другото обаче има писмени следи.

Разследване от „Свободна Европа“.

Когато България започна да се откъсва от руската енергийна зависимост, той обяви връщането към „Газпром“ за неизбежно. Росен Христов влезе в обувките на служебен министър на енергетиката в пика на енергийната криза в Европа. Цените растат, Русия намалява и спира доставки на газ без предупреждение и без икономическа логика.

В този момент Христов се появи сякаш от нищото. Назначи го президентът Румен Радев. Името на Христов не е популярно за широката публика. Това не е необичайно за сферата на енергетиката, където експертите не са толкова много. Необичайното е, че той се оказа непопулярно име и в професионалните среди, свързани с енергетиката.

В разпространената биографична справка за него пише, че е завършил в САЩ и е представлявал голяма международна фирма в Русия. Проверки на „Свободна Европа“ не откриха писмени следи нито за едното, нито за другото. Самият Христов също не отговори на въпросите къде е завършил и кога е работил в Русия.

Докато въпросите за миналото остават без отговори, той влезе с летящ старт в новата си роля. Първите действия и изказвания на Росен Христов показаха, че той ще действа радикално. Той първо опита да спре газовата връзка с Гърция, а после излъга, че не го е направил. После каза, че връщането на България към доставки от „Газпром“ е неизбежно, което означава отказ от водената досега политика на освобождаване от зависимостта от Русия.

Кой е човекът, който се оказа точно в този момент с властта да взима решения, които ще се помнят дълго? Обществото не знае отговора на този въпрос, а малкото представени факти може и да са измислени.

Фактите от биографията

Известните факти от биографията на Росен Христов не са много. Основното е, че е завършил в САЩ и е работил в две компании с бизнес Русия. Така пише в справката, която беше изпратена до медиите след назначаването му. Така пише и на сайта на Министерството на енергетиката.

Нито за първото, нито за второто обаче могат да бъдат открити писмени следи в регистрите.

Според официалното представяне „Росен Христов е магистър по международни икономически отношения от Калифорнийския университет в САЩ. Има многогодишен опит в енергетиката, заемайки високи отговорни позиции в международни компании“.

Пише още, че Христов е работил за италианската енергийна компания „Енел“, отговаряйки за „реструктурирането и интеграцията на придобитите мащабни енергийни дъщерни компании в Гърция, Франция и Русия“. Пише също, че Христов е бил регионален директор за Източна Европа и Латинска Америка в нидерландската компания за ремонт и поддръжка на енергийни активи „Дитсман“.

Самият Христов също изтъкна предимствата, които има от опита си в международни компании. Това се случи в деня, в който обяви разговорите с „Газпром“ за доставка на газ за неизбежни.

„Изгонихме всички дипломати, прекратихме всякаква комуникация, така че ситуацията изобщо не е розова. Ние очевидно ще трябва да се обърнем към тях, нито очакваме лесни, нито бързи преговори, нито кой знае какъв резултат, при все опита ни. За разлика от предишния министър, аз не съм продавал телефони, преди да стана министър на енергетиката“.

Той имаше предвид бившия министър на енергетиката Александър Николов („Има такъв народ“), който в началото на кариерата си е работил във финансовия отдел на мобилния оператор „Йетел“ (бивш „Теленор“ и „Глобул“).

Николов не е продавал точно телефони, но пък не е известно какво точно е продавал Христов.

Някъде в Калифорния

Според официалната биографична справка Росен Христов е магистър по международни икономически отношения от Калифорнийския университет в САЩ.

Калифорнийският университет обаче не е един, а въпросът къде точно е завършил министърът се оказа неудобен. Повече от седмица „Свободна Европа“ не получи отговор от Министерството на енергетиката и Министeрския съвет, а опитът Христов да бъде питан лично завърши с рязка смяна на посоката и затваряне в сградата на президентството.

Т. нар. Калифорнийски университет е система от 10 публични университета.

„Свободна Европа“ изпрати въпроси до всичките 10 университета, обединени като Калифорнийски университет, и до този момент не можем да открием мястото, където се е дипломирал Христов.

От публичните данни в американските регистри става ясно, че в периода 2009 – 2017 г. Росен Христов е бил съсобственик във фирмата „Ari International“, чийто офис се намира близо до университета в Сан Диего. Това обаче все още не означава, че е завършил и университета там.

Повече капитан и малко рекламист

Търговският регистър хвърля известна светлина върху бизнеса и връзките на Росен Христов. Той е съдружник и управител в 5 фирми. В началото на август сайтът BIRD описа част от съдружията му.

От петте фирми, с които е свързан Христов, само една работи в сфера, близка до енергетиката. Това е фирмата „Вариант Еко“, която се занимава с консултантска дейност, свързана с разработка и управление на проекти за намаляване на въглеродния отпечатък и негативното въздействие върху околната среда.

Предметът на дейност на останалите фирми е основно търговия с имоти, реклама, продуцентска дейност, връзки с обществеността, сервиз и отдаване под наем на яхти.

Това, че служебният министър на енергетиката е познат с морските си занимания, стана известно в първите дни след назначаването му от няколко поста в социалните мрежи.

Именно с яхта е свързана и една от малкото публични изяви на настоящия служебен министър, която може да бъде открита. През 2020 г. в интервю за корпоративен сайт на агенция, която предлага наем на яхти, Христов рекламира дейността си като капитан на яхта.

„Специално за нас очаквам по-натоварен сезон“, казва тогава Христов.

„Започнах да се занимавам с ветроходство като хоби преди 10 години, а последните 5 съчетавам приятното с полезното като чартирам лодката си – ветроходен катамаран модел „Lagoon 400 S2“, казва Христов.

От регистрите става ясно, че през 2018 г. Росен Христов е бил съдружник с Даниел Петканов и Александра Петканова. Двамата са известни с участието си в риалити предаването „Биг Брадър“, както и като хора, които публично разказват за личния си живот.

„Имахме агенция, която да създава различно съдържание за социалните мрежи и да се занимава с инфлуенсър маркетинг“, каза за „Свободна Европа“ Даниел Петканов. Това е тип маркетинг в социалните медии, който включва одобрение на продукти и позиционирането им от популярни хора с много последователи в социалните мрежи.

„Росен беше двигателят на това. Участваше в криейтива и намирането на съдържание“, каза Петканов. Един от проектите, които са реализирали съвместно, са серия от видео клипове, заснети на тенис турнир в Хавай.

https://www.youtube.com/embed/o

„Той имаше връзки в този турнир“, каза Петканов. Част от резултата от работата на Даниел Петканов и Росен Христов може да бъде открит в YouTube канала на Mix Media Fun. Един от епизодите е озаглавен „Неочаквана изневяра в Хавай“ и разказва за „страстни танци, тенис, стрелба с копия“.

Енергиен профил с руски акцент

Публичната информация за Росен Христов не позволява да се проследи в детайли опитът му като експерт в областта на енергетиката. Според официалната биографична справка на министъра той е работил за италианската компания Енел в Русия, а след това е станал регионален директор за Източна Европа и Латинска Америка на холандското дружество „Дитсман“.

В руските публични регистри не се появява името на Росен Христов, но може да се проследят връзките на компаниите, в които е работил, с руското правителство и политици.

„Енел Русия“ (Enel Russia) е публично дружество. Италианската компания „Енел“ е основен собственик в нея до юни 2022 г. В управата на дружеството през годините влизат различни хора, част от които са свързани с правителството в Кремъл. Като Михаил Абизов – бивш министър и съветник на руския президент, разследван за мрежа от офшорни компании. Друго политическо лице, което е било в управата на компанията, е Анатолий Копсов – бивш премиер на Башкирия.

Росен Христов не отговори на въпроса на „Свободна Европа“ в кой период е работил в Русия. От Министерството на енергетиката и Министерския съвет също не отговориха на въпросите в кой период Росен Христов е работил в „Енел Русия“ и на каква позиция. В руските регистри името му не се появява като представляващ или управляващ дружество в страната.

Другата фирма, за която е известно, че е работил Христов, е „Дитсман“. Това е холандска компания, която развива дейност основно в държави в Африка, Русия, Казахстан и Боливия. Според биографичната справка Христов е бил регионален директор за Източна Европа и Латинска Америка. В съобщение на компанията от 2017 г. той е представен като регионален директор за Азия и Източна Европа.

Поводът да попадне в прессъобщение на „Дитсман“ е сделката по придобиване на „Енергоремонт холдинг“. Това е периодът, в който според Търговския регистър, Христов влиза в управителния съвет на представителството на дружеството в България.

При встъпването в длъжност на Христов като министър вестник „Сега“ припомни поръчката, която печели „Енерегоремонт“ за ремонт на три блока на ТЕЦ-Варна, собственост на почетния председател на ДПС Ахмед Доган. Фирмата е изпълнявала и поръчка за модернизация в „Лукойл Нефтохим“.

С встъпването си в длъжност като служебен министър на енергетиката Росен Христов направи редица противоречиви изказвания, свързани с отношенията и политиката на България към „Газпром“.

В последните дни на няколко пъти служебният министър на енергетиката Росен Христов обяви, че ще бъдат търсени изменения в дългосрочния договор с „Газпром“. Той каза, че българската страна ще търси подновяване на доставките, начин да ги разсрочи във времето, както и начин да си гарантира сигурността на извършените плащания.

С встъпването си във власт служебното правителство, назначено от Румен Радев, обяви „хаос и разруха“ в енергетиката и създаде кризисен щаб. То се отказа от шест от договорените седем танкера за доставка на американски втечнен газ с мотив, че не е имало възможност за осигуряване на точки за тяхното разтоварване на разумни цени.

Полу-истини и псевдосъбития: Защо България слуша тези глупости

Един самозабравил се шоумен, един бивш военен, който по стечение на обстоятелствата е бил и премиер, редом с купища други полу-новини са превзели медиите в България и хвърлят димна зависа над всичко, което е важно. Коментар на А. Андреев от Дойче Веле.

„За което не може да се говори, трябва да се мълчи“ – прочутият седми афоризъм на философа Лудвиг Витгенщайн от неговия „Логико-философски трактат“ едва ли присъства в полезрението на онези медии и журналисти в България, които – волно или неволно – непрекъснато говорят за подлежащи на ледено обмълчаване псевдосъбития.

Какво попада в централните новини

Един самозабравил се шоумен, който повече от година бракониерства из и без това доста ошмулените полета на българската политика, за пореден път се опитва от тв-екран да мобилизира деструктивния потенциал (и без това достатъчно силен) на българските избиратели – и поне за 24 часа успява да превърне непохватната си изява в новина номер едно.

После неговите ординарци един през друг тръгват да обясняват какво точно е имал предвид – и вместо начаса да станат за посмешище, както им се полага, те на свой ред попадат в централните новини.

Един бивш високопоставен военен, а после по стечение на обстоятелства и служебен премиер, подписва предизборно споразумение с партията на бивш столичен кмет (и той по някое време служебен премиер), над когото открай време висят сериозни подозрения за корупция и политическо търгашество. И макар че едната партия води призрачно, а другата полу-призрачно съществувание (извинявам се за това „полу“), редица български журналисти и медии, като кучето на Павлов начаса отделят стомашен сок пред това лакомство.

Полу-новини

Списъкът с призрачни полу-новини продължава още дълго. Дали бившият премиер е докоснал с лакът един разпищолен и агресивен млад мъж (посочен като „журналист“)? Хубаво ли припяват на народна музика (не, не на „Васко Жабата“) един войнствен политически лидер и неговият верен помощник, пътуващи в автомобил?

Що за информационен поток е всичко това? Информационен не е във всички случаи. Прилича по-скоро на печално известния „сив поток“ от времето на НРБ, в който плуваха неграмотни поети и придворни писатели, а публиката безропотно поглъщаше помията. Прилича и на потока на съзнанието българско, което е объркано от клишета и кухи фрази.

Не, това не са новини. За такива сегменти от действителността наистина трябва просто да се мълчи. Особено в момент, когато на изток от България руските агресори водят кървава война. Когато маниакалните визии на една отчаяна върхушка в Москва рушат световния мир, световната икономика и нормалния живот на милиарди хора. Когато България за пореден път върви към предсрочни избори и отчаяно се нуждае от стабилно, смислено, некорумпирано, решително европейско и атлантическо управление.

Димни завеси

И в този момент българските гражданки и граждани са принудени да се лутат в истински лабиринт от димни завеси: призрачни лидери, призрачни партии и коалиции, Васко Жабата и народни песни в автомобил. Ако не беше страшно, щеше да е много, много тъжно.

Да, Лудвиг Витгенщайн разбира се не е имал предвид сивия новинарски поток. Той пише още: „Границите на моя език означават границите на моя свят“. Затова истинско престъпление вършат онези хора, които стесняват „границите на езика“ (новинарския) до чалга напеви, махленски клюки и „новини“ за насилие, секс или псевдо-политика. Така те стесняват границите на света, в който живеят техните потребители.

Защото трябва да се говори за важните неща. Докато все още имаме думи за тях.

Рашистите нямат място на Шипка със символиката на путлеристката агресия

Иво Инджев

Голямо хлипане от самосъжаление долита от лагера на путлеристката пета колона у нас, която властите не допуснали да се развее байряка на връх Шипка във връзка с годишнината от боевете там през август 1877 година. Искат да знаят защо не са допуснати.

Нито знам какво точно е мотивирало такава забрана, нито съм нечий говорител. Но мога да кажа защо наистина не трябва да бъде позволявано повторението на рашистката демонстрация от тържествата на Бузлуджа.

В присъствието на наместническата на путлеризма у нас Митрофанова забранените в страните от ЕС имитатори на рашистките “Нощни вълци” демонстрираха за пореден път, че България е резерват и развъдник на овълчения балкански вариант на рашизма. Под предлог, че отдават почит на миналото, те славят путлеристкото настояще.

Ако трябва да бъда кратък в обяснението и обръщението към самосъжаляващите се:вие сте рашисти и не трябва да сте на Шипка. 

Тези вълци вият на умряло срещу официалната европейска позиция на България срещу руската агресия в Украйна. Смятат за свое право да пропагандират любов към държавата, която открито заплашва света с ядрена война. Развяват знамето й. А то, отгоре на всичко, няма нищо общо с руското от 1877 и 1878 г.

Знамето на руската империя, с което руските войски са дошли на балканите за своята поредна война за доближаване до Проливите, е било черно-жълто-бяло.

Цветовете му са заимствани от Свещената римска империя, т.е. от Германия, която след Петър Първи системно прелива германска кръв в жилите на руската империя. Жълтото, златното като основа, е заимствано от Византия.

Това е бил бил цветът на московския флаг, под който през 1472 г. великият княз Иван III Василевич се е женил за София, племенницата на последния византийски император, приемайки двуглавия византийски орел за свой символ. Позовавайки се този брак от 15 век Русия и днес има налудничавата претенция да бъде продължител на Римската империя.   

Заимстваният от Германия трикольор е утвърден от Александър II с негов указ от 1858 г. Той заменя като държавен флаг утвърдения от Петър Първи  бяло-синьо-червения трикольор, видян от Петър I в Холандия. Прощъпулникът на това знаме на московска почва с холандски произход е на първия руски кораб “Орел”, построен в Холандия от холандеца Давид Бутлер. Петър I го утвърждава  като “флаг царя Московского” на построения вече в Архангелск кораб “Свети Петър” през 1693. Четири години по-късно Петър пристига и дефилира из Холандия именно под това знаме.

Въпреки тази създадена от Петър традиция на преклонението пред всичко холандско (дори изобразеният на знамето андреевски кръст Петър I прекопира от герба на Амстердам, независимо от руската традиция да се почита Апостол Андрей като покровител на рибарите и мореплавателите), черно-жълто-белият германски трикольор се запазва паралелно с холандския бяло-син-червен флаг в Русия – преди Александър II да възстанови първенството на германския вариант и армията му да марширува с избраното от него знаме с германските цветове. 

Александър I утвърждава черно-жълто-бялото за кокардите на военните, а Николай I нарежда тези кокарди да бъдат носени от всички офицери.

Защо все пак Руската империя се връща по-късно (след руско-османската война от края на 19 век) към бяло-синьо-червения вариант? Разривът със знамето, което прекалено се родее с германското, настъпва заедно с влошаването на отношенията на Русия с Германия и Австро-Унгария.

Синьо-бяло-червената комбинация отива повече на сближаването на Александър III с Франция и той предпочита да имитира нейния трикольор, състоящ се от същите цветове, както в холандския вариант. Александър III го реабилитира през 1896 г. Разпорежда се декорирането на официални сгради в империята да става в бяло-синьо-червено. Така се стига до коронацията на Николай II, в навечерието на която знамето се налага като официално. 

Да повторя: утвърденият от признатия от всички историци за най-мракобесен руски император Александър III руски флаг няма нищо общо с руското знаме от 1877-1879 г. Но има много общо с възприемането му от балканските народи, които виждат руски кораби под този флаг в Средиземно море.

Развяват  го сърбите, черногорците, хърватите и словенците. Цветовете се предават на чехите. В България руският трикольор е възпроизведен с максимално близкия до синьото зелен цвят на негово място – разлика, която често не си личи при избеляването на слънцето.

Колкото до червеното знаме, което рашистите веят в прослава на бившите ни окупатори, то също е крадено. Харесва се на болшевишкия вожд Яков Свердлов, който го препоръчва по аналогия с червените фригийски шапки на френските революционери. Така този цвят се превръща в емблема на комунизма и фон за държавното знаме на СССР със сърпа и чука.  

Рашистките папагали, които не се славят с познания за същността на онова зло, на което се кланят, подкрепят с развяването на червения съветския флаг и на трикольора антибългарската политика на императора, скъсал отношенията с младата българска държава през 1896 г., която заплашва да окупира отново, подстрекавайки същевременно султана да се включи в подялбата на обединената след съединението България като наказание, че е нарушила Берлинския договор с това “своеволие”. 

В днешно време онези, които се наричат русофили, демонстрират солидарност със символиката на путлеризма и бойкотират общоевропейската солидарност срещу него.

Ето защо нямат място на Шипка, където искат да извършат още един атентат срещу европейския път на България. Защото са рашисти.

Отиде си Михаил Горбачов

Възхваляван на Запад, недооценен в Русия – Михаил Горбачов безспорно беше една от най-значимите политически фигури на 20 век. Тук припомняме биографията му.

Почина Михаил Горбачов. Първият и последен президент на СССР си отиде на 91-годишна възраст. Без него 20-ти век не би бил същият.

Бившият лидер на Съветския съюз има огромен принос към световната история. А в Германия е особено почитан и ценен, тъй като е възприеман за един от бащите на Обединението – затова е и удостоен с множество отличия. За разлика от отношението към него в собствената му страна, където така и не получава истинско признание.

Гласност, перестройка и обединение

Михаил Горбачов е роден през 1931 година в севернокавказкото село Приволное. Той гради успешна партийна кариера и през 1985-а е избран за генерален секретар на Комунистическата партия.

Задачата му е да върне позициите на втората по значимост суперсила СССР – най-вече в икономически план. И се впуска в реализацията на сериозни реформи, за да промени бюрократичните и корумпирани съветски структури.

Руските понятия „гласност“ и „перестройка“ добиват световна слава. А провежданата последователната външна политика, насочена към намаляването на напрежението в отношенията със Съединените щати и техните западни съюзници по време на Студената война, води до неочаквани исторически резултати.

Когато през 1990-а Горбачов е избран за пръв президент на Съветския съюз, външният пръстен на съветската империя вече е започнал да се руши. През есента на 1989 година гражданите на тогава народните републики в Източна и Централна Европа се освобождават от своите социалистически диктатури.

Варшавският договор рухва, а в най-ценният трофей на Съветския съюз от Втората световна война – ГДР – хората настояват не само за свобода и демокрация, но и за обединение със Западна Германия.

Михаил Горбачов допуска това да се случи мирно – въпреки съпротивата от страна на консервативната съветска номенклатура. Неговата политика се базира на хуманистичните му убеждения, но със сигурност голяма роля изиграва и доверието, което изпитва към германския канцлер Хелмут Кол.

Впоследствие Кол описва нещата по следния начин: „Личните решения на Михаил Горбачов в трудната историческа ситуация не бива да се подценяват. 24 часа след падането на Стената ЩАЗИ и КГБ се опитват да го убедят, че съветските войски в ГДР са в опасност, че съветските военни трябва да се намесят. Горбачов отказва.“

Приятелството между Хелмут Кол и Михаил Горбачов изиграва съществена роля, когато съветският лидер дава съгласието си за обединението на Германия, което позволява сключването на договора „2+4“ между двете Германия, от една страна, и Франция, Великобритания, Съветския съюз и Съединените щати – от друга.

Краят на Съветския съюз

Само че колкото повече Горбачов успява да охлади напрежението в международните отношения и да получи признанието и доверието на Запада, толкова повече му се изплъзва политическата власт в самия Съветски съюз.

Неговата реформаторска политика съсипва устоите на съветската система, а в рамките на провежданите реформи така и не са изградени устойчиви институции. И докато европейците и по-специално германците превръщат през 1990-а Михаил Горбачов в идол на мирната и демократична революция, съветската планова икономика все повече се разпада.

Прибалтийските републики Естония, Латвия и Литва първи се обръщат срещу съветско-руския властови център в Москва. Но не след дълго кризата засяга и гражданите на Съветския съюз, които от ден на ден все повече обедняват и пряко обвиняват за това Горбачов. Дали единствено неговата политика предизвиква залеза на Съветския съюз или съветската система просто не е подлежала на реформиране, остава основен въпрос за историците и до днес. 

Така или иначе Горбачов губи все повече власт и престиж, а съветската номенклатура вижда в него все по-голяма заплаха за влиянието и приходите си. И когато през август 1991 година Горбачов отказва да се съобрази с настояванията на съветските хардлайнери за по-твърд подход спрямо отцепническите съветски републики, се стига до пуч срещу него и до поставянето му под домашен арест в Крим.

Пучистите обаче се провалят, тъй като московчани под ръководството на новоизбрания президент на Руската федерация Борис Елцин успешно им се противопоставят.

Промененият свят

Когато Горбачов се връща от Крим в Москва, светът вече е друг: съветските структури са ликвидирани, а постът му като съветски президент практически не съществува. Затова се налага на 25 декември 1991, само няколко часа преди разпада на Съветския съюз, Горбачов да подаде оставка с телевизионно изявление.

Заключителната му реч слага и край на политическата му кариера в Русия – на президентските избори през 1996-а той получава едва 0,5 процента от гласовете. И оттам нататък се радва на признание само на Запад. Във всичко това има нещо дълбоко трагично, макар да са живи очакванията, че един ден Горбачов ще получи дължимата почит в Русия.

Кой ни е крив, ако не самите ние?

Стършел

Александър Маринов, председател на Стратегическия съвет при президента и личен довереник на Радев, станал съветник и на служебния премиер Гълъб Донев.

Брей, умна глава, голяма глава! Готов да притичва от двете страни на „Дондуков” и да съветва ту изпълнителната власт, ту президентската.

Умното агне от две майки бозае, умният съветник – от две държавни ведомости!

Освен че е голяма глава, Александър Маринов е известен и като агент на ДС с псевдоним Майстора.

Навремето този Майстор бе близък другар и съветник на Илия Павлов и Мултигруп.

Заради такива съветници Илия Павлов отдавна не е между живите, Радев и Гълъб Донев е добре да имат едно наум!

А иначе, ако имаше лустрация, Маринов щеше да е г-н Никой и нямаше да припари до властта.

Пък сега агент Майстора дърпа конците в държавата – той забърква интриги, сваля и качва правителства, създава партии и политически проекти.

Търсихме демокрация, а си намерихме Майстора!

Кой ни е крив, ако не самите ние?

Предателство: как България се самоунижава

В България гледаме сериал на националното унижение. Какво точно прави служебното правителство и защо София така се самоунижава пред Москва? Коментар от Веселин Стойнев:

Безкраен сериал на националното унижение е очакването на служебното правителство да се договори с Газпром. Първо обяви курса към връщане на газовата зависимост за неизбежен, без да убеди обществеността, че няма други възможности да осигури по-евтин газ. И вече цял месец не дава нито едно число как точно руският газ би бил по-евтин и ако изобщо – с колко.

Енергийният министър Росен Христов пък – в опит да се оправдае, че и в Европа плащат в рубли на Газпром – очевидно не прави разлика между частни и държавни компании и дори не знае, че Булгаргаз, на която е принципал чрез Българския енергиен холдинг, е държавна.

Министър Росен Христов

После военният министър, без изобщо тъкмо на него да му е работа, заяви, че България ще загуби евентуален арбитраж с Газпром за неполучените количества газ от май досега. За същото в Русия полковник Димитър Стоянов веднага би отишъл на военен трибунал.

Епизоди на самоунижението

За да се доведе предателската работа докрай, премиерът Гълъб Донев каза, че правителството водело разговорите с Газпром без тази клауза – тоест, арбитражът е въпрос на бъдеще, ако изобщо го има. И в стремежа си да получаваме газ до края на договора, който даже да разсрочим с още няколко месеца заради пропуснатите доставки, премиерът изобщо не смята да поиска от руската страна да се откаже от евентуални претенции към нас, задето ни е спряла кранчето.

Всъщност, Гълъб Донев така и не можа да обясни в обширното си интервю за БиТиВи с кого точно се водят разговори „на високо ниво“ в Газпром и дали изобщо те са започнали. Правителството бе поставило  ултиматум на Газпром до края на деня в понеделник да определи човек за преговори с България, но оттам дори на ниво портиер не сметнаха за нужно да отговорят.

Това бе и финалният досега епизод от самоунижението, пред който бледнеят дори образците на литературната класика.

Опит за прикриване на излагацията с кризисен пиар направи принципалът на служебния кабинет Румен Радев. Президентът се срещна с шефове на гръцките компании, изграждащи терминала за втечнен газ в Александруполис, в който България участва с 20%.

По думите на министър Христов е постигнато „принципно споразумение“ за удвояване на капацитета за България до 1 млрд. куб.м. газ. От гръцките компании пък казаха, че според тях България трябва да има приоритет, което дава още по-ниско ниво на „принципното споразумение“.

Разбира се, терминалът в Александруполис ще бъде основен плацдарм за българската газова независимост и акционерното участие в него, както и разширяването на ползваните количества, които при излишък дори можем да търгуваме, са напълно правилни стъпки на българските правителства досега.

Въпросът е, че тази зима от този терминал няма да потече газ към България – най-рано през следващата. А показното мероприятие сега имаше за цел да убеди публиката, че докато „неизбежно“ сме се обърнали на изток, се диверсифицираме усилено от юг.

Със същата цел Румен Радев прие преди две седмици ръководствата на компаниите, отговорни за интерконектора Комотини-Стара Загора – за да обещаят „принципно“ за пореден път, че по тръбата ще потече газ към България от 1 октомври.

Как да се предотврати предателството

Междувременно под прозорците на президента и правителството периодично се събират протести срещу завоя към Газпром. Последният такъв протест, започнал в понеделник, е под формата на постоянен палатков лагер пред „Дондуков“ 1.

Въпреки че тези граждански прояви не са особено масови, медийното им влияние е голямо и сякаш е една от причините лицата на премиера и на енергийния министър да изглеждат неуверени и гузни от екрана.

Другата причина навярно е, че тези хора не са така обиграни фарисеи като мнозина други петоколонници, които десетилетия наред успешно държаха България под газовия ботуш на Кремъл. Вътре в себе си Донев и Христов изглежда все още поне малко се борят с изпълнението на поръчката и се срамуват, когато говорят откровени глупости. Но точно такива хора – дошли отнякъде и за малко, са най-удобни за поръчителите.

Свършат ли мръсната работа, ще бъдат изхвърлени като торбички за боклук. Те го знаят много добре и затова изпитват страх. Няма цена, която да пребори страха – той пръв ще предаде поръчителите. И който иска да предотврати предателството, трябва да накара предателите много, много да се страхуват.

Стотици хиляди българи дариха средства, за да не чакат арбитража с Газпром

НеНовините

Сатиричният сайт „Не!Новините“ с ексклузивна новина за отношенията на България с „Газпром“.

НАВСЕГДА – Стотици хиляди българи се отзоваха и дариха средства според възможностите си, за да не чакат арбитражни дела с „Газпром“.

Акумулирането на пари се случва и в момента, като нацията изрази желание да не прецака „Газпром“ и да не ощети руската страна, след като редица политици и експертни лица обясниха, че България не е правата в заплетения случай и би загубила правен спор.

Най-съвестните представители на населението обявиха, че ще спят по-спокойно, като знаят, че са си платили газа, който не получават.

„Ние сме виновната страна, няма какво да чакаме. По-добре е да съберем пари и да платим сега, преди зимата“ – коментира З.Ч. (78), дарила половината си пенсия.

Към момента българите са събрали 12 милиарда лева, като се очаква сумата да се удвои, тъй като плащането за неслучване на руски енергийни проекти и доставки е национално хоби в България.

Най-нови данни за това как Путлер превърна царството си в токсична държава под международна карантина

Иво Инджев

За големите постижения на Путлер в геополитиката съм писал не веднъж. Сред тях са сплотяването на НАТО и ЕС, които той искаше да разцепва преди агресията си от 24 февруари. Също и разширяването на НАТО с 1300 км граница с Финландия и Швеция, които излекува мигом от отколешния им неутралитет.

В списъка на видно място е и обединяването на украинците пред общия рашистки враг. Путлер с право може да бъде смятан за баща на украинската консолидация чрез изнасилване.

Но има е още. Путлер в торба не стои. Упорства и постига нови успехи.

Миниатюрната Норвегия, по-малка по население от България, вече изпревари  Русия като главен снабдител на Европа с газ. САЩ постигнаха нещо подобно вече, но за могъщата Америка това някак се подразбираше – тя може всичко, стига наистина да поиска и да има интерес. Но малката Норвегия?!

Газохранилищата в Европа чупят рекорди по лятно запълване на газохранилищата. Европейците са готови да платят всякаква цена, за да не бъдат шантажирани през зимата от Газпром. А след това ще продължат да търсят алтернативи за все по-пълна изолация на руските рекетьори.

Държави, като Индия и Китай, които в Москва смятат за приятелски, все по-често избягват сделки с Русия. Самите те не налагат санкции на Москва, но търпят косвени загуби от тях. Индийски и китайски банки странят все по-осезаемо от контактите с токсичните си руски партньори.

Някои полезни на Путлер идиоти на Запад, като бившата външна министърка на Австрия Кнайсъл, вече се крият на твърде необичайни места. Ако е вярна информацията на австрийски медии, тя се е завряла чак в Ливан, една от най-бедстващите държави в света през последните години. 

С бързи темпове продължава десъветизацията в бившите съветски колонии, където падат един след друг монументите на окупационната червена армия.

В Украйна десъветизацията вече преминава в дерусификация. Масово се преименуват улици, наречени на руснаци. Там се очаква наесен да няма деца, чиито родители желаят да ги пуснат да училище, в което се преподава руски език.

В редица европейски държави се обсъжда карантина срещу руски пришълци под формата на отказ от предоставяне на визи за руски граждани. 

На бойното поле Русия започва да осъзнава, че заграбеното в Украйна подлежи на реокупация. Особено болезнено научиха този урок окупаторите  в/на Крим.

На полето на дипломацията не Украйна, а Русия вече пледира за преговори, но не от внезапен пристъп на миролюбие, а от желание да разколебае решимостта на украинците да си отвоюват родината.

Множат се бравурните рашистки съобщения за отблъснати украински нападения. Вече не става дума за успешни рашистки настъпления, а за храбрите им отбранителни действия.

Президентът Байдън направи най-голeмият подарък за националния празник на Украйна – нови повече от 3 милиарда долара помощ. Това е най-големият еднократен пакет американска помощ  за изпаднала в беда украинска страна, жертва на руската агресия.

И всичко дотук-само в международен аспект. А в самата Русия Путлер тоже жъне подобни успехи.

От Русия бягат още западни гиганти. Най-нов е случаят със заводите на Мерцедес, които са обявени за продажба. Fсвен всичко друго (отлив на капитал, съкращаване на работни места, технологичен срив за изостаналата Русия, нов спад в автомобилната индустрия, спихнала се вече с 80 на сто от началото на агресията) това е и силно имиджов удар с бранда “мерцедес”.

След започналия вече самолетен канибализъм за гражданската авиация, където се налага разфасоване на самолети за запасни части, канибализмът започна да изяжда по същия начин и хеликоптери в Русия. Ограничаването на въздушния транспорт, само една трета от която е свързана с пътища, означава в обозримо бъдеще разпад на огромната държава. 

Статистиката за юни показва спад на печалбите на руските предприятия с 31 на сто спрямо същия период на миналата година. 

Най-интересното предстои, дори и Путлер да бъде усмирен на бойното поле в Украйна. Защото валякът на санкциите тепърва ще набира скорост по нанадолнището. Няма как да бъде спрян още дълги години.

Който не вярва, да се консултира с избягалите след 24 февруари в чужбина милиони поданици на самодържеца, който започна този ужас в Украйна заради ужасно силното си желание да се прослави и увековечи, сравнявайки се сам с Петър Велики, провъзгласил московското царство за руска империя.

На практика Путлер постига обратното: превръща империята-или каквото беше останало от нейното съветско минало-в токсична държава, поставена под световна карантина.