Президентът на „Мултигруп“ Илия Павлов (вляво) и Николай Вълканов
За какво ти е да връчваш орден, ако ще го правиш тайно? Президентът и назначеното от него правителство подходиха точно така с един бизнесмен. Решението да го наградят би трябвало да има тържествено звучене. Но нищо подобно, взето е скришом. Въпросът е защо.
Бизнесменът Николай Вълканов получи най-високото държавноотличие, но хората, които му го дават, мълчат, а в биографията му липсва ключов момент – връзката с „Мултигруп“.
Вълканов е бившият вицепрезидент на тази компания.
Орден „Стара планина“ първа степен е най-високото държавно отличие, което се връчва от президента. Орденът не дава специални привилегии и няма финансово изражение, но има силна символна стойност. Той се дава на хора, „ които имат изключително големи заслуги към Република България“.
Значимостта на ордена не съответства на мълчанието, което съпровожда решението такъв орден да се връчи на Николай Вълканов. Противоречието идва на фона на биографията на наградения бизнесмен, протекла предимно в „Мултигруп“.
Кой и кога е взел решението
В петък, 25 ноември, в „Държавен вестник“ е публикуван указ на президентаРумен Радев за награждаването на Вълканов. Самият указ е бил издаден на 21 ноември. Преди това, на 17 ноември, решението е било прието от Министерския съвет.
Въпреки че става въпрос за най-високото държавно отличие, за решението липсва не само предварителна информация, но и официално съобщение на сайтовете на правителството и на президентската администрация.
Свободна Европа изпрати въпроси до Николай Вълканов, за да разбере как той си обяснява мълчанието около неговото награждаване. До редакционното приключване на този текст отговор не беше получен.
Що се отнася до решението на Министерския съвет за връчването на този орден, то е взето още на 17 ноември. На тази дата не е имало редовно заседание на кабинета. В такива случаи се казва, че решението е „взето на подпис“ (тоест на неприсъствено заседание; министрите се подписват един по един).
От Министерството на транспорта казаха за Свободна Европа, че служебният министър Христо Алексиев е гласувал против.
Служебният министър на културата Велислав Минеков каза за Свободна Европа, че „не е стигал до [него] такъв документ“, но ако го е подписал, ще се откаже.
Свободна Европа не получи отговор от Министерския съвет на кого е първоначалното предложение за Вълканов, как са гласували останалите членове на кабинета и защо всичко това се случва тайно.
От президентството казаха, че издаденият от президента Румен Радев указ е обнародван съгласно закона. Няма информация кога орденът ще бъде връчен официално.
„Прессекретариатът на президентската институция своевременно информира за провеждането на церемониите по удостояване с държавни отличия“, казаха от президентството.
Под указа стоят подписите на президента, на премиера Гълъб Донев и на министъра на правосъдието Крум Зарков.
Тихо, но резултатно
Вълканов е близък до почетния председател на ДПС Ахмед Доган. Самият Доган получи същия орден през 2005 г., но го върна заради това, че отличието е било връчено и на проф. Васил Мръчков – бившият главен прокурор по време на т.нар. Възродителен процес.
Първият опит Николай Вълканов да получи орден „Стара планина“ беше направен през 2021 г. Предложението за връчването беше разгледано на последното – извънредно, заседание на правителството на Стефан Янев, назначено от президента Румен Радев.
Четирима министри тогава се обявиха против и решението беше оттеглено. Това бяха Христо Алексиев, Николай Денков, Велислав Минеков и Светлан Стоев.
Вторият опит за връчване на орден „Стара планина“ на бившия вицепрезидент на „Мултигруп“ е успешен. Решението е вкарано за гласуване отново в служебно правителство, назначено от президента Радев.
Кой е Николай Вълканов
Вълканов е влиятелен бизнесмен, но за дейността му преди 1989 г. има оскъдна публична информация.
Той е бивш директор на Научноизследователския институт по минно дело, генерален директор на държавната фирма „Минстрой Холдинг”, а след това вицепрезидент по инвестициите на „Мултигпруп” и управител на „Минстрой Майнинг Къмпани”.
В официалната биографична справка от Министерския съвет Вълканов е представен като „български предприемач, учен и общественик, посветил дългогодишния си професионален път на успешното развитие на българската икономика“.
В мотивите към решението на МС пише, че „дейността на проф. Вълканов е свързана и със значителния принос във формирането на БВП“. В изброената поредица от компании, с които е свързан Вълканов липсва най-голямата – „Мултигруп“.
„Мултигруп“ е холдингът, символ на прехода. Компания, която винаги е била близка до властта. Фирмите, които са под шапката на корпорацията, работеха основно в бизнеси с държавна собственост и протекция. Публично известно е, че интересите и отговорностите на Вълканов в рамките на холдинга са основно в минното дело и строителството.
През 1994 г. Николай Вълканов влиза като физическо лице в ръководството на „Топенерджи“. Това е смесеното дружество между „Газпром” и „Булгаргаз”, в което по-късно влиза и „Мултигруп“ чрез фирмите „Минстрой Майнинг Къмпани” и „Овергаз”.
„Случаят с „Топенерджи“ е най-драматичният, но не и единственият прецедент, при който „Мултигруп” се поставя в услуга на руските опити страната ни да изпадне под пълна енергийна зависимост от Русия“, пишебившият политик и общественик Едвин Сугарев.
Хотел „Орфей“
Николай Вълканов е смятан за един от приближените до почетния председател на ДПС Ахмед Доган. През 2012 г. пред БТВ Вълканов казва, че с Доган са приятели.
Тогава става известно и че фирмата на Вълканов „Минстрой майнинг“ е изплатила хонорар от 1,5 млн. лева на почетния председател на ДПС за консултантски услуги по хидроенергийния проект „Цанков камък“. Хонорарът легитимира бизнес начинанията на Доган в следващите години.
Интересите на Вълканов и Доган се преплитат и в хотел „Орфей“ в Девин. Мястото е знаково за лидера на ДПС. Спа комплексът е открит от Доган, който казва, че е инвестирал в него „не само за топлата вода, да си топя краката там“, а защото има бъдеще в здравния туризъм.
Основен акционер в хотел „Орфей“ е фирмата „Еконейчър груп“, която също е свързана с Вълканов. Спа хотелът е и в портфолиото „Курортно строителство“ на „Минстрой холдинг“.
Вълканов притежава и хотели по морето. Последният му проект е офис кулата NV TOWER в София.
Кадър от филма „Не поглеждай нагоре“ (2021), режисьор Адам Маккей
ПЪРВО ПО NOVA: Мъж извършва непристойни действия пред детска градина (ВИДЕО)
ЕКСКЛУЗИВНО: Само по NOVA говорят синовете на французина, загинал в катастрофата на Околовръстното
Само по bTV: Непоказани кадри по скандалния случай с прокурорския син
Дори да нямате професионален интерес към медиите, вероятно ви е направило впечатление, че националните телевизии в последно време си присвоиха една порочна практика на жълто-кафявите търсачи на кликове, харесвания и споделяния, а именно поставянето на акцент върху „ексклузивността“ на информацията, която предлагат на зрителите.
Иначе казано, те все по-често използват – в заглавията на журналистическите материали и/или в самите материали – думи и словосъчетания като „Ексклузивно“, „Първо по…“ и „Само по/пред…“. Целта: да заявят категорично, че са първите, най-добрите, най-великите, най-способните, най-специалните, уникални, капи на всички капи.
За да няма нито един неразбрал сред зрителите, телевизиите понякога се подсигуряват с двойно подчертаване на „есклузивността“ на материалите. Да вземем едно от извадените от мен примерни заглавия: не стига че синовете на французина, загинал в катастрофата на Околовръстното шосе, говорят ЕКСКЛУЗИВНО, ами го правят и само по NOVA.
Ако смятате, че ви занимавам с дребнави и уж безобидни явления в българската медийна среда, моля ви да отделите няколко минути, за да разберете защо според мен тези явления са проблем, който засяга всички ни.
ПОРОЙ ОТ „ЕКСКЛУЗИВНИ“ НОВИНИ
Наблягането на „ексклузивността“ на една или друга информация нямаше да е проблем, ако говорим за единични случаи. В действителност обаче тук става въпрос за порой от „ексклузивни“ новини.
Бърза справка в сайта на bTV Новините потвърждава думите ми. Напишете в търсачката в сайта „само по/пред bTV“ или „ексклузивно“ и ще получите десетки резултати за материали със заглавия, които съдържат тези думи, като:
Само по bTV: Нарушил ли е домашния си арест прокурорският син, обвинен в побой? (31 октомври 2022 г.)
Иван Гешев ексклузивно пред bTV: Исканията за оставката ми са от наследниците на номенклатурата, няма да я подам (30 октомври 2022 г.)
Ексклузивно по bTV: Как в ромската махала в Ихтиман се гласува единодушно (16 октомври 2022 г.)
Ексклузивно: Задържането на ръководителя на канала за мигранти, свързан със смъртта на полицаите в Бургас (ВИДЕО) (20 септември 2022 г.)
Само пред bTV: Разказ на лекаря, първи помогнал на децата от катастрофата на „Тракия“ (20 август 2022 г.)
Ексклузивно по bTV: Говори бившият премиер Кирил Петков (19 август 2022 г.)
Само по bTV: Говорят спешните медици, помогнали първи при катастрофата с деца на АМ „Тракия“ (18 август 2022 г.)
Ексклузивно пред bTV: Говори жената, оказала първа помощ на удареното от мълния момиче (17 август 2022 г.)
Само пред bTV: Говори лекарят, помогнал първи на пострадалите на „Тракия“ деца (16 август 2022 г.)
Ексклузивно в „Лице в лице“: Премиерът в оставка Кирил Петков (20 юли 2022 г.)
Кирил Петков ексклузивно пред Мария Цънцарова тази вечер в „Защо, господин министър?“ (9 юли 2022 г.)
Ексклузивно: Екип на bTV беше допуснат в Приднестровието (7 май 2022 г.)
Ексклузивно: Военен парад „влиза“ в студиото на bTV (6 май 2022 г.)
Петков ексклузивно пред bTV: Военните ни заводи работят на пълни обороти, Зеленски поиска да ремонтираме тежка техника (1 май 2022 г.)
Собственикът на „Рожен“ ексклузивно пред bTV: На кораба има 11 моряци (29 април 2022 г.)
Само пред bTV: Говорят пострадалите при стрелбата в с. Сърница (1 декември 2021 г.)
Пред bTV говорят близките на заподозрения за тежкото убийство на дете в Самоковско (5 юни 2021 г.)
От Нова телевизия също демонстрират силна страст към „ексклузивната“ журналистика. Ето няколко примера:
„Събуди се“: Зад кулисите на властта – ексклузивно Росен Плевнелиев и Соломон Паси (4 ноември 2022 г.)
САМО ПО NOVA: Защо полицията отказва да върне 20 000 лв. на обрана двойка украинци в Пловдив (4 ноември 2022 г.)
САМО ПО NOVA: Свидетелски разказ за минутите преди катастрофата на Околовръстното (ВИДЕО) (7 октомври 2022 г.)
ЕКСКЛУЗИВНО: Само по NOVA говорят синовете на французина, загинал в катастрофата на Околовръстното (27 септември 2022 г.)
ЕКСКЛУЗИВНИ КАДРИ: Задържането на шефа на канала за мигранти, свързан с катастрофата в Бургас(ВИДЕО) (20 септември 2022 г.)
Ексклузивно: Корнелия Нинова за третия мандат пред Любо Огнянов в „Офанзива“ (23 юли 2022 г.)
Ексклузивно по NOVA: Никола Минчев говори за първи път след оставката пред Лора Крумова (8 юли 2022 г.)
ПЪРВО ПРЕД NOVA: Братът на Георги Семерджиев говори за катастрофата (6 юли 2022 г.)
ЕКСКЛУЗИВНО в „На фокус с Лора Крумова“: Говори началникът на премиерския кабинет Лена Бориславова (10 юни 2022 г.)
ЕКСКЛУЗИВНО: Говорят майките на Евгения и на заподозрения за убийството ѝ Орлин (29 май 2022 г.)
Ексклузивно в „Събуди се“: Любомир Каримански – за първи път, след като не беше избран за шеф на БНБ (6 май 2022 г.)
ЕКСКЛУЗИВНО: Кой стои зад заплахите срещу прокурор Ангел Кънчев (9 април 2022 г.)
САМО ПО NOVA: Разказ на жената, паднала в шахта в Русе (ВИДЕО) (11 февруари 2022 г.)
ЕКСКЛУЗИВНО: Говори един от първите пристигнали на мястото на трагедията на „Струма“ (23 ноември 2021 г.)
САМО ПРЕД NOVA: Разказът на бащата на прегазеното 8-годишно дете (24 юли 2021 г.)
В Българската национална телевизия (БНТ) не изостават от тенденциите, които следват в двете частни национални телевизии:
Ексклузивно пред БНТ: Задържаните за убийството на българския полицай са с психични заболявания и крайно бедни (11 ноември 2022 г.)
Ексклузивно пред БНТ: Проф. Пламен Моллов – не съм се крил от антикорупционната комисия (15 юни 2022 г.)
Ексклузивно за БНТ от Киев: Сирени, сражения и хора, които отчаяно се опитват да напуснат града (ВИДЕО) (5 март 2022 г.)
Ексклузивно: Екипът на БНТ след завръщането си от Украйна – в първите минути човек няма време да се страхува (27 февруари 2022 г.)
Ексклузивно от нашите пратеници: Нощувахме на бензиностанция, където бяха разположени украински военни сили (25 февруари 2022 г.)
Ексклузивно пред БНТ: Първо интервю на премиера Кирил Петков (13 декември 2021 г.)
Ексклузивно пред БНТ: Синът на втория шофьор на автобуса потвърди за смъртта му (25 ноември 2021 г.)
Ексклузивно: Екип на БНТ разговаря с годениците, оцелели в трагедията на „Струма“ (24 ноември 2021 г.)
Ексклузивно пред БНТ: Проговаря моряк от заседналия кораб (4 октомври 2021 г.)
Ексклузивно пред БНТ: Хляб за 5 лв. продават в павилион в мигрантския център в „Бусманци“ (2 юли 2021 г.)
„ЕКСКЛУЗИВНИ“ ПОСЛЕДСТВИЯ
Ожесточената телевизионна надпревара за „ексклузивност“ не е някаква абстракция, а конкретно явление с три конкретни (и сериозни) последствия.
Първо, ненаситният стремеж към „ексклузивност“ изкривява разбиранията ни за понятия като „новина“ и за ролята на медиите в отразяването на събитията от заобикалящия ни свят.
Дори подчертаването на „ексклузивността“ на даден репортаж или интервю да е уместно, тази „ексклузивност“ трябва да произтича от и да е насочена към събитието, а не медията. В противен случай мислещият зрител е естествено да се запита кое всъщност е новината.
Да вземем материала със заглавие „Ексклузивно: Екип на БНТ разговаря с годениците, оцелели в трагедията на „Струма“. Кое е новината тук – това, че БНТ е разговаряла с тези хора, или това, което те са споделили пред медията?
Според мен новината е свързана с казаното от тях, но в БНТ явно са на противоположното мнение и са решили в заглавието да акцентират върху „новината“, че екип на телевизията е разговарял с тези хора.
Същото важи за заглавието „ПЪРВО ПРЕД NOVA: Братът на Георги Семерджиев говори за катастрофата“. За мен новината е свързана с това, което е казал интервюираният, а не с това, че той е говорил „ПЪРВО ПРЕД NOVA“.
Същото се отнася и за „Ексклузивно от нашите пратеници: Нощувахме на бензиностанция, където бяха разположени украински военни сили“ (БНТ) – като зрител мен на първо място ме интересува какво се случва в Украйна, а не къде са нощували пратениците на телевизията.
Самоизтъкването и тупането в гърдите от страна на медиите в такива ситуации е проява на лош вкус, която създава впечатлението, че те се смятат за по-важни от самата новина.
В някои случаи посланието дори може да е обидно спрямо героите на репортажа. Такъв, струва ми се, е случаят със заглавието „Ексклузивно за БНТ от Киев: Сирени, сражения и хора, които отчаяно се опитват да напуснат града (ВИДЕО)“. Когато прочетем това заглавие, лесно може да си помислим, че на работещите в БНТ не им дреме за трагедията, която отразяват, и че най-важното за тях е, че точно те (а не някой друг) я отразяват.
За разлика от тези заглавия, които разкриват липса на професионализъм и емпатия, други „ексклузивни“ заглавия са комични. Например: „Ексклузивно пред БНТ: Хляб за 5 лв. продават в павилион в мигрантския център в „Бусманци“.
Ако аз гледам или не прочета целия репортаж, това заглавие ще ме накара да се запитам дали хлябът в Бусманци се продава за 5 лв. по принцип, или това е „ексклузивна“ цена за БНТ.
От самия репортаж вече става ясно, че с кадрите „разполага само БНТ“, но това самоизтъкване отново ми се струва неуместно, защото за зрителите и читателите от значение е разкритата със скрита камера информация, а не кой притежава тези кадри.
Второ, понякога телевизиите използват „ексклузивно“ за привличане на вниманието към теми, които са далеч от определението за „новина“, камо ли пък за новина, която засяга обществото.
Пример: „Ексклузивно: Военен парад „влиза“ в студиото на bTV“. В този случай телевизията не предлага никаква новинарска стойност на зрителите, а чисто и просто им казва: „Вижте ни колко сме готини/велики/специални/неповторими“.
Освен това двете частни национални телевизии така добре са овладели копипейст практиките при прилагането на нови технологии и организирането на своите програмни схеми, че на практика те не се различават, което автоматично прави предлаганото от тях съдържание еднакво „ексклузивно“, което означава, че то въобще не е „ексклузивно“.
Трето, колкото по-голям е броят на „ексклузивните“ репортажи и интервюта в медиите, толкова по-малко „ексклузивни“ са те, защото „ексклузивното“ става обичайно. Когато водещ представител на политическия елит, например настоящ или бивш премиер, говори пред една и съща медия три пъти за по-малко от месец и половина, очевидно интервютата с него не са чак толкова „ексклузивни“.
Аз лично не намирам нищо „ексклузивно“ в това, че популярна политическа фигура е поканена да говори по актуални теми от обществен интерес в някое телевизионно студио, още повече в България, където партийните лидери са в постоянен режим на обикаляне из телевизионните студиа.
И четвърто, копирайки техниките и подходите за привличане на вниманието, използвани от имитации на медии, националните телевизии неизбежно олекват. Вместо да се издигат в очите ни като стожери на професионалната журналистика, те индиректно заявяват, че рейтингите и броят на посещенията в сайтовете им са по-важни за тях от полезността на информацията, която поднасят на зрителите, и от начина, по който я поднасят.
„ЕКСКЛУЗИВНИ КАДРИ“ ОТ АПОКАЛИПСИСА
Ако експлозията от „ексклузивни“ репортажи и интервюта в родния ефир от последните месеци се запази във времето, все повече от хората, които гледат и четат тези материали, ще загубят и без това рехавото си доверие в медиите и ще стигнат до извода, че „всички са маскари“.
От това ще загубим почти всички, като единствените печеливши ще са онези, които търсят сензации и черпят дивиденти от поддържането на токсична медийна среда.
Нездравословният стремеж към „ексклузивност“ подкопава професионалните и етични стандарти в журналистиката.
На какво основание можем да очакваме от родните медии да пазят достойнството на героите на своите материали, да полагат усилия да предлагат разнообразни гледни точки, да избягват да засилват скръбта и мъката на хората, които интервюират, и да не изострят съзнателно тревожността на зрителите/читателите, когато ръководителите, журналистите, продуцентите и редакторите във водещите национални телевизии продължават да демонстрират плашеща безотговорност и ненаситен апетит за сензационност във връзка с елемент от своята работа (заглавията на материалите), който могат да коригират с минимални усилия и ресурси?
Може да ви се стори крайно, но истината е, че в огромна степен кръвожадната борба за привличане и задържане вниманието на зрителите е толкова кръвожадна по желание на самите телевизии.
Логиката на тази борба е толкова извратена, че немалко от работещите в тези организации копнеят – съзнателно или подсъзнателно – за катастрофи, побоища, кражби, престрелки, войни, терористични нападения, природни бедствия, икономически и политически кризи и други катаклизми.
Ако не настъпят радикални промени в медийния сектор, първата от които е осъзнаването на личната отговорност от страна на всеки един журналист, редактор и продуцент, нищо чудно един ден националните телевизии у нас да се напреварват коя от тях ще предложи най-ексклузивни кадри от апокалипсиса.
Голяма работа, че няма да има кой да ги види – важното е да са „ексклузивни“.
*Даниел Пенев е журналист, преводач и редактор. Автор на книгите „Хората, които променят България“ (2019), „От нас зависи“ (2020) и „Да тичаш към себе си“ (в съавторство с Краси Георгиев, 2021). В ролята си на преводач от английски език работи по книги като „Дарът“ на Едит Егер, „Забави темпото!“ на Карл Онорè и „Обещанието на един молив“ на Адам Браун.
Войната в Украйна показа, че Русия е загубила статута си на велика сила. Но какво следва от това? Най-вероятният сценарий е войната да ускори колапса на самата Руска федерация, пише Стефан Попов.
Още преди месеци, когато Украйна отблъсна атаката срещу Киев, започна да се вижда, че нападнатата страна вероятно ще победи във войната с Русия.
Разбира се, необходимо е да се уточнят още някои условия, ситуацията не е така определена. Но вероятностите са в тази посока след девет месеца военни действия.
Ясно е, също, че Русия загуби завинаги статута си на велика сила – оказа се, че отдавна не е такава. Нейното мнимо величие се дължи в момента единствено на шантажа с ядрените оръжия и непрекъснатите, макар косвени и мъгляви внушения за използването им.
Но какво ни казва от тази генерална равносметка? Какво да мислим за месеци напред, за зимата и за следващата година?
Пет сценария
На първо място следва да се отхвърли възможността САЩ и Европа да намалят значително помощта за Украйна. В Демократическата партия на САЩ има група, която клони към подобна политика.
Републиканската партия с новото крехко мнозинство в Камарата на представителите настоява за строг мониторинг на военната помощ. Но това са неизбежни демократични епизоди.
Западът знае, че след една руска победа целият свят ще полети към хаоса и цената ще бъде неимоверна.
Една кошмарна възможност е прибягването до тактическо ядрено оръжие, чиято сила е сходна с тази на атомните бомби през 1945 г. над Япония. Засега смятаме, че това развитие има ниска вероятност.
То има обаче страничния ефект да форматира мисленето на западните политици, анализатори и стратези. Всички се страхуват дори от минималната вероятност Путин да предприеме ядрен удар.
Друг сценарий е военните операции да продължават неопределено дълго, военният процес да замръзне. Факторът, който занижава вероятността на това развитие е ограниченият и все по-малък ресурс на Русия за поддържане на военни действия.
Войната не може да продължава безкрайно дълго, тъй като Русия няма необходимата икономика за безкрайна или неопределено дълга кампания с цел пределно изтощаване на Украйна.
Четвърта възможност е сваляне на Путин по познатия руско-съветски маниер. Путин обаче е със силни позиции, около него цяла кохорта функционери ще бъде изметена при свалянето му.
Но ако той прибегне до обща мобилизация, повишава се вероятността руснаците в големите градски центрове на Русия да се пробудят и да осъзнаят черния трилър, в който са ги тласнали, а това да мотивира една смяна.
Накрая, един катастрофичен сценарий е колапсът на самата Руска федерация. Русия по принцип е архаична политическа форма от имперски вид, каквито днес рядко се наблюдават.
Инвазията в Украйна демонстрира тази вътрешна структура на Русия по доста категоричен начин. Конфликтът изнесе наяве и накара светът да се замисли над този аспект. Особено бившите бизнес партньори на Русия в Европа.
Защо колапсът е най-вероятен
Това развитие ми се струва най-вероятно, дори да е в комбинация с други. Русия е привидно монолитна, но дълбоко неустойчива конструкция.
Историята преди сто години допуска подобни форми като Османската империя, Австро-Унгария (случай на либерална империя), Германия, Русия, Великобритания. След Голямата война повечето се разпадат.
След 1920 остават малко, предимно Великобритания, която след Втората световна война се разгражда като колониална сила.
Това става главно поради международни фактори, сред тях натискът от САЩ за приемане на долара в колониите, но също и изчерпване на вътрешния й потенциал да поддържа най-голямата колониална система в света.
Съвременната устойчива форма на държавност по правило е националната държава, в която се откроява и възникналата в европейската традиция конституционна държава. Русия не е подобен тип държавност. Въпросът не опира до това, че е авторитарна, диктатура, тирания или какъвто етикет решим да й прикачим.
По-скоро Русия е организирана като неправдоподобен конгломерат от национални групи под шапката на всесилен център, който ги държи заедно. И ги държи в граници, които също не са конституирани като на граници на национална държава, а са експанзивни, както се вижда постоянно от поне две десетилетия.
Тази имперска форма на всеяден Гаргантюа няма вътрешна стабилност. Тя живее в перманентни параноидно-психотични пристъпи, поражда образи за себе си ту като жертва, ту като величествен герой, фантазира болезнено, че е във война с целия свят, отсамния и отвъдния, влиза и за кратко излиза от породени в нея самата и във висока степен фиктивни извънредни положения, преживява екзистенциални заплахи, постоянно е в тревога за съществуването си.
Всичко това е илюзорно, болезнено и деструктивно за самата Русия и значителен риск за света и близките й съседи. Руската федерация няма капацитет – никой не би имал – да пребивава устойчиво в това състояние.
Войната в Украйна ще ускори края на Руската федерация. Още от 1991 година в аналитични среди се лансират сценарии за продължение на разпада на СССР вътре в самата Русия. Този срив би протекъл по силата на необходимост, следваща от логиката на самата политическа форма.
Но анализите не предизвикват събития, както е ясно от случая със Съветския съюз, една от днешна гледна точка непонятна държава. Но Украйна прави този сценарий по-вероятен.
С войната срещу Украйна Русия сама, по силата на самоубийствената логика на политическата си форма, поставя на пределно изпитание своята неправдоподобна политическа и конституционна форма.
Ето какво става в една софийска секция от Факултета по време на местни избори през годините
Коментарът е от профила на автора във фейсбук.
Основната причина да се иска връщането на хартиената бюлетина е желанието за манипулиране на резултата с нея по познати схеми.
Като пример, ето какво става в една софийска секция от Факултета по време на местни избори през годините. И това е софийска секция – да не говорим за отдалечени краища на страната.
Обърнете внимание на недействителните бюлетини, които на моменти надминават 50%. Така е в много подобни секции, като вариацията е между 0% невалидни в някои години и 70% в други.
Също така има систематичност при победителите, които в рамките на страната в подобни секции са ГЕРБ и ДПС:
„…секция № 254611062, Факултета. На изборите през 2007 година избирателите са 750 души, от тях гласувалите са 362, а недействителните гласове са повече от половината гласували или 195 невалидни бюлетини.
Очевиден е печелившият кандидат за кмет Бойко Борисов със 114 гласа, а Мартин Заимов е подкрепен от 10 души…
Четири години по-късно в същата секция избирателите са се увеличили до 810, от които 333 са упражнили своето гражданско право. Недействителни гласове -115.
От всички гласували 74 са пуснали своя глас в полза на кандидата на ГЕРБ Йорданка Фандъкова, а 52 души са подкрепили Георги Кадиев, който е кандидат на левицата.
За общинска листа са гласували 331 избиратели, а недействителните бюлетини са значително по-малко,или 31.
Победител е партия ДРОМ със 188 гласа, а Коалиция Евро София е получила второто място със 75 гласували.
Същата секция през 2015 година избирателите по списък са 948, от които гласували са едва 139 души.
Отново е висок броят на недействителните гласове – 51. Кандидатът на ГЕРБ получава 70 гласа, а Андрей Георгиев, издигнат от ДПС, е получил 9 гласа.
Точно 139 са гласували и с бюлетина за общински съветници, но недействителни са 58 от всички подадени бюлетини.
От общият брой на получени действителни гласове в конкретната секция 54 са за листата на партия ГЕРБ, а 12 за ДПС.
Последните проведени местни избори през 2019 г. избирателите са 910, а упражнилите своя глас 292.
От всички гласували 207 са подкрепили досегашният кмет Йорданка Фандъкова, а едва 10 са гласували за Мая Манолова.
На проведения втори тур само седмица по-късно избирателите вече са 905, а 340 от тях са се мотивирали да отидат до избирателната урна, 49 са недействителните бюлетини.
Отново се повтаря високият резултат на кандидата на ГЕРБ, той печели 256 гласа, 24 избиратели са подкрепили независимия кандидат Мая Манолова.
По отношение не гласуването за общинска листа, резултатите доста приличат на тези за кмет, а именно 292 гласували, от които 160 са подкрепили ГЕРБ, а 8 ДПС.“
Б. а. Текстът е от дисертация, по която се работи в момента. Данните от секциите са публично достъпни. Обобщенията и изводите са мои и не обвързват дисертанта по никакъв начин.
Както си играех с кучето Бари, през двете му сладки уши – добър тъмен преден план за всеки кадър, забелязах на екрана познато от миналия век лице.
Веднага разбрах, че има зъбобол. Два гранулома в напреднала фаза тормозеха червения социалист Първанов.
Възможно е такива свинеподобни бузи да са резултат от постсоциалистически разгул. Поправил се е човекът.
После се мерна Шаренкова, по-скоро приличаше на сафрид. Ето и Масларова е там, изсъхнала като осолен чироз.
Толкова социалисти на едно място, ще стане нещо социално
Сякаш са изпаднали от консервите на ф-ка “Славянка”. Гледам ги всички извадили брусове и точат саби да режат глави.
Ако започне социалистически танц със саби между социалисти, по Арам Хачатурян, тези стогодишни пацифисти ще извършат най-доброто дело от 1919 г. насам. Първата общополезна дейност на лявото за България.
Квалифицирам предстоящата битка на глутници от изгладнели социалисти, като добро зрелище и отлична оздравителна социална политика.
По принцип социалист социалисту око не вади. Но никъде не е казано из обърканите им устави, че не реже глави.
В предстоящото фентъзи социалистите могат внезапно да придобият вълчи или чакалски вид.
Когато бях на 3-4 годинки дете, много се плашех от зловещата оркестрова сюита “Танц със саби”. Сега разбирам силата, драматизма и смисъла на това талантливо произведение.
Великата, свръхвъоръжена и свръхготова за война Русия падна до жалката истерична заплаха към света: „Ние може и да нямаме армия, но винаги ще имаме атомна бомба!“.
„Планът на Путин се провали“ стана най-общото място в коментарите по света за пръв път след отстъплението от Киив, за втори – след отстъплението от Харкив, и за трети – след изоставянето на Херсон. Поредицата руски отстъпления започва да прилича на „кутузовски план“: „Да отстъпим по-назад, пък да ударим по-силно“. А? – може ли да има сериозно такъв военен план?
В Русия може, когато става дума за лъгане на народа от страна на началството. През 1941 г. за шест месеца Червeната армия губи около 3 милиона войници (1 милион убити, 2 милиона пленени)[1] и територията от река Буг в заграбените полски земи до Москва.
След като руснаците успяват да защитят Москва и да останат във войната, за началниците се появява проблем: как да се оправдаят за нечуваното отстъпление? (За загубите те просто не казват, но отстъплението няма как да остане скрито.) Затова измислят, че отстъплението било нарочно, както Кутузов бил отстъпил пред Наполеон, дал и Москва, но победил накрая („А ние дори Москва не дадохме!”).
Официалната версия е друга, тя оправдава отстъплението със съветската неготовност за „вероломното нападение без обявяване на война” (като се изпуска, че ги напада съюзникът им). А версията с „кутузовския план” не е обявена официално – Западът няма как да я преглътне, – но се разпространява от НКВД „сред народа” като мълва[2].
Разбира се, не съществува никакъв план – исторически и в двата случая, и Кутузов, и Сталин, отстъпват и обричат половин Русия на смърт и разруха, защото са по-слаби и нямат избор. Така лъжата от 1941 г. се оказва основана на друга лъжа – за случилото се през 1812 г.; но нали „народът” и на фронта, и в тила (а) не помни исторически „подробности” и (б) не смее да задава неудобни въпроси.
Но по всичко изглежда, че за изминалите 80 години от 1941 г. досега руското общество не се е научило, когато търси „стратегически” оправдания, да премисля и човешката смърт и страдание, да си дава сметка колко животи се прекъсват и колко съдби се осакатяват в такава „маневра назад-напред”. Но само елит и народ, които не ценят човешкия живот, могат да се опитат да се оправдаят с подобен „план”, в който под уж дълбокомъдрата стратегическа мисъл наяве избиват безогледност и цинизъм.
Засега прирежимните на Путин не смеят да кажат, че отстъплението в Украйна е било нарочно – може би защото очакват да отстъпват още, а не знаят докъде ще им се наложи? След 2014 г. Путиновите пропагандисти все по-силно тръбяха за свръхготовността на Русия за война – не с някаква си Украйна, а с целия свят!
Рекламираха невиждани чудодейни оръжия, снимаха масови демонстрации на сексапилни девойки с неустрашим поглед и блестящи модерни автомати (от „Росгвардията” на Шойгу), че и трогателни мъничета от детската градина на картонени танкчета; хорове от неокомсомолчета и бабички пееха, че ще си върнат родната Аляска и че ако „Главният Командир ги призове на последен бой – те са с него, с чичо Вова!”. Млади и стари – всенародно под знамената…
2. Реалната неготовност
Знаем какво се получи на практика: агресорът сам избра деня и вида на агресията – и се провали. Дори преди внезапния успех в Крим през 2014 г. Русия да не се е готвила за обща антиукраинска война, от този момент нататък генералщабните плановици са се задействали. Русия си отпусна осем години за цялостна подготовка – да обучи войници, да произведе оръжие, да планира икономиката, да задейства дипломацията, да активира своите пети колони по цял свят…
Резултатът? Светкавичната агресия не успя, а продължителната война сега е сведена до военно и политически безсмислени кланета на фронта и системно избиване на мирното население в украинския тил. Великата, свръхвъоръжена и свръхготова за война Русия падна до жалката истерична заплаха към Света: „Ние може и да нямаме армия, но винаги ще имаме атомна бомба! И ако продължавате да ни се противите и да помагате на Украйна, ще я хвърлим!”.
3. В търсене на причините
Военните коментатори говорят за стратегически грешки, тактическа неграмотност, за висши командири, които не знаят да организират взаимодействие с друг род войски, за средни и низши командири, дресирани да не поемат лична отговорност, за лошо обучени-въоръжени-хранени-облечени-ориентирани редници.
Приемам тези оценки – аз съм лаик и не мога обосновано нито да се усъмня в тях, нито да ги критикувам. Затова си задавам следващия логично въпрос: Защо се случи така? Защо на равнище планиране и изпълнение руснаците излязоха толкова отчайващо некадърни?
Аз мога да съдя само за социално-психологическите причини. Общо ще ги нарека неготовност за страдание.
3.1. Скъсване с руската традиция
3.1.1. „Страдание за правдата”
В целия християнски свят се чете Новият завет, но мисля, че само в Русия страданието за правдата е станало толкова силна културна форманта[3].
В Русия изразът „пострадать за правду”, тръгнал от църквата, се е вкоренил сред „простия народ”. Функцията му е на квазивсеобщ обяснителен принцип за всяко страдание, което всеки, „който се обади”, търпи от Силата на коя да е Власт.
Предполагам, че относителната свръхпопулярност на този новозаветен стих се дължи на свръхнепопулярността на протестите пред властите. В Русия при протест преобладаващите очаквания към властта са две: да не направи нищо или да накаже и да не направи нищо.
При наказание – мълвата за случилото се с лекота го лишава от съдържание и свръхоценностява формата: няма значение за какво точно, но някой е протестирал и е бил наказан, значи е наказан „за права Бога” (та дори в конкретния случай протестът да е бил неоснователен или глупав).
Такива страдалци за правдата, ако оживеят от прякото насилие или каторгата, са хора с авторитет в руския мир. Само на юродивите се позволява да бръщолевят безнаказано всичко, включително истината: те будят любопитство, но не се радват на уважение.
Затова и аристократът Чаадаев, който пише своите Философски писма през XIX век, и комунистът генерал Григоренко, който се изказва критично на конгрес на КПСС век и половина по-късно, биват обявени от властта, респективно царската и комунистическата, за луди. Щом са юродиви, властта няма защо да ги убива, но и народът няма защо да ги уважава.
3.1.2. Новият стремеж към консумеристки хедонизъм
В Путинова Русия страдателната традиция увехна и умря. Не заради свръхзасилване на терора – по Сталиново време той е бил много по-страшен; не и заради липса на общественоангажирани хора. А защото „широките народни маси” (а) вече не смятат протестите против власттта за стремеж към „правда”; и (б), в резултат – не изпитват уважение към пострадалите от властта [4].
За сметка на това започнаха да изпитват уважение към хората, които имат достатъчно пари, за да си купят всичко. Това е един от не най-положителните ефекти от отварянето на руския пазар за световните стоки.
В консумеристкия свят страданието е функция от способността за купуване и се преживява предимно в два банални случая: когато средствата не достигат за купуване на нещо или пък закупеното не отговаря на анонсираното качество.
3.2. Ефекти на по-слабата централна власт върху обществото
„За всичко е виновен прогресът!” – реалният руски политически прогрес от последните 70 години, еволюцията на комунистическия тоталитаризъм на Сталин в националистическия авторитаризъм на Путин. При Сталин „системата” гнетеше обществото с огромна сила. Под този натиск постепенно се бяха разтрошили практически всички дореволюционни връзки, които правеха руското общество организъм.
В резултат обществото бе сведено до необщество от атомарни индивиди – пясък в насипно състояние, пресован в паве, допълнително стегнато от лепилото на леещата се отгоре идеология. Но от Сталин до Путин натискът постепенно отслабна, а идеологията изчезна – и пясъкът се върна в насипно състояние [5]. (Защо неоимперският национализъм – оксиморон? – не смогна да изиграе ролята на ново идеологическо лепило, вж. по-долу.)
До голяма степен това атомизирано руско общество отговаря на схемата на Томас Хобс, хронологически третия по ред велик политолог в нашата култура[6] (четвърти засега не виждам).
Преди почти четири века Хобс предлага схващането, че група хора, които не са приели да спазват обществен договор за мирно съжителство, са обречени на „природно”, пред-обществено съществуване, чиято основна характеристика е „постоянна война на всеки човек против съседа му”[7]. Оттук следват ред неблагополучия – и много от тях характеризират именно руския живот днес. Примерно:
В такива условия няма място за промишленост, защото [притежанието на] продукта ѝ е несигурно [Преразказвам сбито: същото важи за Земеделието, Корабоплаването, Познанията за лицето на Земята, Пресмятането на Времето…]; няма Изкуство, няма Литература; няма Общество; и най-лошото от всичко – непресекващ Страх, и опасност от насилствена смърт; и животът на човека е самотен, беден, мерзък, зверски и къс[8].
3.3. Руският национализъм като пропаганда и реалност
В този контекст би трябвало да стане по-ясно защо във войната с Украйна национализмът на Путин не можа да се задейства като мобилизираща идеология. Национализмът функционира като идеология тогава и само тогава, когато гражданинът на една държава е готов да умре за нея.
Ако не е готов на това, национализмът е задоволяване на някои частни нужди. Макронуждата е психокомфорт, постигнат на различни равнища: индивидуално (примерно, когато псувам чужденеца, защото е дошъл в моята страна); колективно (примерно, когато група скинари пребиват някой мигрант), най-сетне на държавно (примерно, когато Гърция изнудва Македония за името ѝ, а България не я пуща в ЕС).
Но перспективата да умреш – та макар и за отечеството – не носи психокомфорт. „Следователно – заключава логически съвременният руснак (или българин, и т.н.) – щом не ми носи психокомфорт… това не е национализъм! И патриотизъм не е! Патриотизъм е да викам за наш’те, като ги гледам от канапето пред телевизора!”
Нагласата dulce et decorum est pro patria mori[9] може да е важала за Рим, но е силно непопулярна в „Третия Рим” – както путиноидите обичат да наричат Русия, заемайки бранда от дореволюционната имперска пропаганда, заела го на свой ред от един руски монах тъмен от началото на XVI век. И изобщо не вярват на следващия „утешителен” стих: mors et fugacem persequitur virum. И гласуват против него „с краката си” – за две седмици мобилизация между 600 хиляди и 1 милион подлежащи на повикване са напуснали страната[10]. Очевидно те не мислят, че смъртта ще ги стигне и в „заграница-та”, зер е заета на украинския фронт.
Да отбележим: това не е протест против войната, това е „отклоняване” от военна служба (както казват там), защото службата е нещо неприятно, което във война може да завърши съвсем неприятно. Протестират само избрани хора, малцината избраници на съвестта и смелостта – масата „се отклонява”.
Същата тази маса е ръкопляскала на Путин, когато обяви Крим за руски и когато заплаши света с ядрено убиване на Земята. Една по-инертна част от същата тази маса се остави да я подкарат за фронта (тук подминавам ония, които си залагат живота заради доброто заплащане – добро за техните бедни способности и възможности).
От друга страна, вече на няколко пъти са регистрирани протести в тренировъчните лагери. Има коментатори, които гледат тези явления втренчено и с надежда: „Като се разбуни войникът, край на войната!”. Не и в тоя случай. Тези хора не протестират против очакващите ги убийства и умирания – те се оплакват.
От край време руският потиснат човек не протестира организирано, той или се оплаква на началството, или в пароксизъм тръгва да коли всичко живо, от което се бои и на което завижда, докато не го заколят и него. Залудо, разбира се, но е отпразнувал кървавия празник на руската воля…
А от какво се оплакват? – От глад, студ, ниско качество на предлаганите от воюващата казарма продукти: облекло, защитна екипировка, оръжие, обучение…
Като помислиш, така се държи масовият нов руснак в долнопробен мол: очаквал той, значи, определено минимално качество, надявайки се на максимално – и какво? Той да плаща с живота си, а в замяна да му дават боклуци! Следва оплакване до ръководството на мола!
Руският вариант на посткомунистически капитализъм явно е разширил традиционния оплаквачески диапазон: преди се оплакваха само от произвола на Началството, сега и от качеството на предлагания от държавата deathstyle.
Преди войната аз (не само, но тук говоря аз и отговарям за себе си) смятах, че наци-имперският световен Путинов PR е опасен, защото е подготовка за война – или за шантаж чрез заплаха с война. Трябваше да започне войната, за да стане ясно, че едно е да подготвиш обществото си, цялото от мало да голямо, за идеята за война, а съвсем друго е да имаш армия, способна да воюва.
Наивно смятах, че най-напред тайно са подготвили армията идеално, че тогаз са почнали да подготвят обществото си и света пропагандно. А на практика руските управници постъпиха сякаш са повярвали на собствената си лъжлива пропаганда, в която декларацията за готовност се приравняваше с реална подготвеност. Резултатите на закъсняха. Закъсняхме ние да ги асимилираме и да отчетем, че са ни подвели самомамещи се измамници.
3.4. Невойните против Финландия и Украйна: паралели
„През 1939 г. Финландия нападна СССР”. Никой не знае защо, най-малко финландците, тъй като „нападението” е артилерийски обстрел на съветска гранична застава, извършен от съветска батарея под ръководството на НКВД с цел оправдаване на подготвеното нахлуване във Финландия[11]. (За Крим’2014 оправдание не бе нужно, защото нали „тяхгинямашетам” – имаше хибридчета; за 24 февруари 2022 г. също нямаше нужда от провокация – цяла Украйна бе предствена като жива провокация за Русия, да не говорим за проблемите с „двете републики”!)
В отговор на самообстрела Червената армия веднага тръгва да освобождава финландските „братя по класа” от тяхното реакционно правителство, насъскано от световния империализъм за война против страната на работниците и селяните. (Ще подчертавам преките паралели с днешната война на РФ против Украйна.)
Ето официалната съветска позиция: „Империалистите се домогнаха до някои временни успехи във Финландия. Те успяха в края на 1939 г. да провокират финландските реакционери да започнат война против СССР”.
„Война” започват финландците, но СССР не отговаря с война: през цялата война руснаците нееднократно декларират, в пресата и по радиото, за страната и света, че „СССР не е в състояние на война с Финландия”.
Вместо с война Червената армия отговаря с „освободителен поход” за „отблъскване на финландската агресия” (като украинската в ДНР и ЛНР) и за „борба с белофините”. „Белофини” руската пропаганда нарича лошите финландци, по аналогия с лошите „бели” от Гражданската война; днес им съответстват, разбира се, „укрофашистите”, по аналогия с „немскофашистките окупатори” от Междусъюзническата война 1941–1945 г.
Недекларираната цел на Сталин е да свали демократично избраното правителство и да тури в Хелзинки свои марионетки – затова още отпреди войната е подготвен Министерски съвет, а два дена след началото ѝ СССР признава „правителството от Териоки” за единственото легитимно финландско правителство, обявявайки правителството в Хелзинки за незаконно. (Не било решено предварително дали марионетките ще поискат от СССР да присъедини Финландия.)
Марионетките само излезли с обръщение към „народа” да свали „правителството на палачите” (сега са „нацисти”) чрез гражданска война. (Революционни времена… А в наше време излезе, че Путин не може да се осланя на аналогични украинци…)
Като част от съветската военна подготовка излязла комисарска директива, че ако някой боец се намери в плен жив, то той е предател, клетвопрестъпник и изменник на Родината. (Видяхме видеотизираната екзеуция на дезертьор от частната армия на Пригожин; това не е официалната позиция на Кремъл, но Путин мълчаливо одобрява – иначе Пригожин щяха да го съдят за подбудителство към убийство.)
А иначе, пропагандната преса през 1939 г. цвили: „Червената армия е най-миролюбивата…” Sic![12]
За сметка на политическата подготовка бойната се оказала не/достатъчна/съществуваща. Финландците се бият геройски с противник със смазващо превъзходство в хора и особено в техника – и успяват да провалят съветския план за бърза война.
След това паралелизмът прекъсва – СССР с огромни жертви пробива отбраната (самите руснаци наричат такова воюване „затрупване на противника с трупове”) и Финландия капитулира; при сключването на мира губи територии, но запазва независимостта си.
Ако в днешната война се запази досегашната тенденция за броя на жертвите от двете страни, можем да прогнозираме възстановяване на паралелизма[13]. Финландия влиза във войната от 1939 г. с около 300 хилядна армия – загубите са към 70 хиляди, по-малко от четвъртината; СССР влиза с около 700 хиляди, губи към 350 хиляди – около половината и 5 пъти повече от финландците[14]. Мрачна статистика, но показателна.
Но не и поучителна за Путиновия режим, защото успоредицата между двете войни продължава и в публичното лъготене. Главният руснак в ООН Небензя говори в Съвета за сигурност на 23 ноември т.г.:
Днес мнозина се вайкаха [в Съвета за сигурност] заради това, че жителите на Украйна рискуват да останат без ток и вода… [Небензя обяснява, че ударите по жилищни сгради и др. невоенни обекти са от ракетите на „украинската противовъздушна защита”]… В заключение […] искаме да подчертаем: ние нанасяме удари по инфраструктурните обекти на Украйна в отговор на помпането на тази страна със западно оръжие и на безразсъдните призиви на Киев да бъде спечелена военна победа над Русия[15].
По наглост това е подобие на думите на Молотов, Сталиновия слуга за външна политика и масови разстрели, когато в първия ден на войната се оказало, че държавата на работниците и селяните бомбардира предимно работническите жилищни квартали на Хелзинки, и то със запалителни бомби (а не фугасни, като за военни обекти). В радиообръщение към „съветския народ” Молотов разяснява:
Съветската авиация не бомбардира финландските градове, а хвърля хуманитарна помощ за гладуващото финландско население[16].
Същото дебелоочие – само че днес вече го правят не само вкъщи, а и в ООН.
4. Необратимост на руската неготовност за война
Тук ще сумирам главните линии на неготовност, споменати по-горе, за да обоснова тезата за необратимост на процеса.
4.1. „Цялата сила отива в свирката”
Ако утре денят те събуди с война, днес бъди ти готов за война![17]
(Масова съветска песен от 1938 г.)
Както знаем, до 4 часа сутринта на 22 юни 1941 г. Съветският съюз беше абсолютно готов за Войната срещу Врага. Кой враг – не се уточняваше, всеки можеше да спечели съветския кастинг за тази роля; важното беше, че – както се пояснява в същата песен, този враг щеше да бъде разгромен на неговата си, „вражата” земя, „с малко кръв и могъщ удар”[18].
След 1941 г. да се пее за „малкото кръв” станало малко неудобно дори за руснаците, но в песента вече била направена огромна пропагандна инвестиция, така че тази фраза просто била заменена с безобидни думички – и си припявали пак, невъзмутимо.
Вървяла е и обективистичната легенда за т.нар. „Ворошиловски залп” – като гръмнат купно всички оръдия, тежестта на джепането щяла да излезе три пъти колкото на Франция и два пъти колкото на Германия[19].
Има още много аватари на руската вяра в голямото и многото, които са техен ексклузивен монопол: да си спомним „Цар топ”, който не може да гърми, и „Царица камбана”, която не може да звъни – но са иначе „по-по-най”. Или специфично руският термин „шапкозатрупване” (шапкозакидетельство) – че врага само с шапките си да го замерим, и ей го готов, затрупан. Щото сме много, най-много от всички.
Извод: предвоенните пропагандни цунамита неизменно се разбиват в скалата на реалността. Но Русия неизменно не си взема бележка от собствения си страшен опит.
Затова този опит не може да повлияе възпиращо на процеса на неприемане на неприятното. Напротив, фасцинацията от голямомногото приспивно обещава и на днешните руснаци, че неприятното никога няма да дойде.
4.2. „Къде си вярна ти любов народна?”
Няма я тук, къде е – кой знае? – е късият отговор, който ни дава едно проучване на руските мнения, направено по поръчка на Кремъл в началото на ноември т.г. То е засекретено, естествено (за Путинова Русия), но ето как го обобщава един от хората, които са видели резултатите и са се решили да ги изнесат (анонимно):
Оптимизъм във връзка с войната няма. Един от участниците във фокус-група казва:
„Това [настроение] не е движение към опозиционност, нито пълно неприемане на Специалната военна операция. Това е равнодушие и апатия. Нищо не въодушевява, нищо не тегли напред. Просто ни се махнете от главата [вие, проучвателите], не ни се натрапвайте.”
Тези обобщения от тайните фокус-групи се потвърждават и от поредица открити количествени проучвания на частните социологически компании Chronicles и Russian Field, действащи в Русия.
Вижда се недвусмислена тенденция към бавно, но постоянно падане на първоначалната висока подкрепа за войната. Важен е един от регистрираните трендове: у хората нараства умората от всичко, свързано с войната. От края на юли до началото на ноември преживяването на умора се е вдигнало от 41% на 57%[20].
Вдигане с 16 процентни пункта за три месеца – близо 40% от първоначалната стойност, е много. (И да не е баш точно, да е с 1/3 – пак е много.) И е знаменателно, че става дума за умора. Един протестен изблик най-често буква – и бързо угасва. Но в зададените от хода на войната обстоятелства тази умора на хората може само да расте. И да действа синергично с незаинтересоваността, проявена в кремълските фокус-групи.
Тук се прибавя още един фактор – пропагандата на „руския свят”, който не е като света, на руския светоглед, който е миро-глед и вижда не като „западно-световното” око. Подпомогната от общосветовната релативизация, тази руска пропаганда явно е намерила свръхблагодарна почва.
През 2018 г. Тимъти Снайдър в книгата си Пътят към несободата: Русия, Европа, Америка[21], оказала се – за жалост – в много отношения пророческа, обобщи специфично руския релативизъм с помощта на едно твърдение на командир от ДНР: фактите са „информационни технологии“ на Запада и „унищожаването на фактите е унищожаване на Запада!”. А в разговор с американска журналистка (май 2022) един руски правителствен новинар споделя: да приемеш, че нещо е истина, е „… като да вярваш в Бога или в извънземни. Всеки сам си преценя!”[22].
И такива хора – настроени към психокомфорт, пасивни ралативисти – ще повярват в абсолюта на Отечеството, та да направят абсолютната саможертва? Няма. Не днес, а утре още по-малко.
* * *
Напоследък множество руски сайтове възкресяват един – предполагаемо американски – лозунг от началото на Студената война: „Задачата ни е в Съветския съюз да няма вече Матросовци и Космодемянски”.
Някои добавят към онези, които според американците трябвало да ги няма, и младогвардейците; но аз цитирах по-късия вариант, взет от един опус на патриотичен протойерей от РПЦ[23]; този свещенослужител с горест оценява съвременното състояние на делото на предполагаемите американци: „Понякога ми се чини, че са успели”.
Да, във войната на Русия против Украйна няма Матросовци и Космодемянски. Няма и да има. Значи са успели наистина?
Успели са. Но не американците.
––––––––––––––––––––
[1] Усреднявам грубо данни от руски, съветски и западни извори. Специалистите са далеч от консенсус – и между руснаци, и между руснаци и не-руснаци – и надали скоро ще бъдат близко, досежно каквито и да било бройки за ВСВ. Примерно, бройката общи загуби на СССР във войната 1941–1945 според различни историци е в диапазона 7–27 милиона. [2] И аз научих за „кутузовския план” като „мълва” – разказа ми го критично мой връстник, руснак, през 1970-те години; знаел го от баща си, който е бил на фронта. Споменава го мимоходом и Константин Симонов в Живые и мертвые, гл. 9. [3] Първо съборно послание на св. ап. Петър (3:14): „Но и да бихте страдали за правда, блажени сте; а от страх пред тях се не бойте, нито се смущавайте”. [4] Потвърдено от реалността на масовото отношение към противниците на режима – да почнем от най-известните: Алексей Навални, Владимир Кара Мурза, Иля Яшин… Ако има към тях някакво не-негативно отношение, то е любопитство, не уважение. Тук проработва и разпространилия се в Русия, както и в целия свят, морален и интелектуален релативизъм; накратко той е споменат по-долу, а надълго е отделна тема. [5] Неотдавна Евгений Дайнов излезе с тезата, че вследствие на атомизацията между индивидите се води всекидневна война; и само ако някой закъса, обръща се към държавата за помощ против съседа. В частен разговор чух негативан вариант (от Асен Кюранов): руснакът чака от държавата само зло; единствено се надява, че тя ще удари комшията му по-лошо, отколкото самия него. [6] Първите двама са Полибий и Сима Циен, които през II в. пр. Хр., незнаещи един за друг, са измислили теорията за „естествения” кръговрат на властите: монархия – аристокрация – демокрация – охлокрация – монархия. Политтехнолозите биха включили и Макиавели, но аз го изключвам не заради липса на гениалност, а на моралност, по формулата „политолог минус съвест = политтехнолог”. [7] Предпочитам в случая английския вариант на изказване на Хобсовата идея (в Левиатан) пред по-популярния bellum omnium contra omnes (в De Cive); предпочитам го заради думичката съсед – neighbour. Защото конкретният комшия – за разлика от обобщението „всички”, както и „ближни” – може да бъде причина не само за абстрактен страх, но и за конкретна завист, като му надничаш в „държавата” през плета. [8] Вж. Томас Хобс, Глава XIII „За Природното Състояние на Човеците, Досежно Тяхното Щастие и Несрета” – В: За Човека, Съставляваща Първата част от Левиатан. [9] И двата стиха са от ода на Квинт Хораций Флак. В неангажиращ превод: За татковината сладко и право е да срещнеш смъртта. Беглецът от боя и него ще го застигне смъртта. [10] Данните са на сп. Forbes от 04.10.22 г. [11] Всичко това до 1991 г. беше на практика табуирано; днес е в руския исторически mainstream – но в училищата им не се учи много-много. Тук и по-долу цитирам по Википедия, „Советско-финляндская война (1939–1940)”. [12] В. Ленинградская правда, 02.12.1939 г. Цит. Википедия, „Советско-финляндская война (1939–1940)”. Смятахме за виц лозунга „Советские бельные – самые здоровѝые в мире” – но след тази „най-миролюбива армия” аз съм разколебан. [13]Медуза от 25.11.22 г. съобщава, че по сведения от извори около Кремъл режимът очаква 100–120 хиляди жертви до пролетта; но не било страшно, щели да ги попълнят с новоповикани. Разбира се, това далеч не са „твърди” данни, но дават ориентировка за порядъка на количествата. Вж. тук. [14] Вж. Wikipedia, „Winter War”. [15] Вж. видеото. [16] Вж. 30 ноября 1939 года – Бомбардировка Хельсинки. [17] Если завтра война, если завтра в поход, Будь сегодня к походу готов! Текст: Василий Лебедев-Кумач. От филма Если завтра война. Батальный фильм на хроникальном материале. Реж. Ефим Дзиган и др. Пропаганден филм. „Хроникалният материал” е от маневри на Червената армия. През март 1941 г. филмът получава предвоенна Сталинска награда II степен. Достъпен е тук. [18] И на вражьей земле мы врага разгромим Малой кровью, могучим ударом! [19] Константин Симонов, Солдатами не рождаются, Гл. 18. Заглавието на армейския вестник Ворошиловский залп от годините на междусъюзническата война 1941–1945 г. показва колко е било популярно това словосъчетание. [20] Във военно време независимата емпирична социология е трудно занимание: главният руски феномен е огромното количество откази от интервюиране. Това прави резултатите несигурни като абсолютни стойности, но може да даде представа за по-ярко изразените тенденции. Вж. тук и тук. [21] Timothy Snyder, The Road to Unfreedom: Russia, Europe, America. [22] „Everyone decides for themselves.” Вж. тук. [23] N.B. Преди да прекратя търсенето, намерих поне 5 руски сайта, които също цитират този „американски” призив-обещание. При това, за разлика от дядо поп, дават извора: списание Collier’s от 27.10.1951 г. Броят го има в интернет и ще му посветя специална публикация, защото е ни повече, ни по-малко експертен сценарий за Третата световна война (1952–1960) с атомни взривове над Вашингтон и Москва и tutti quanti. Броят брои 132 страници; прегледах го, но не видях нищо за/против Матросов и т.н.; при това целият тон на броя е човечен и подобно изречение би било дисонанс. За публикацията ще го изчета дума по дума.
Какво означава опитът за обединение около и с БСП? Освен различни вариации на носталгичен комунизъм, старомоден етатизъм и ляв популизъм, тези хора ги обединява единствено здрава русофилия и путинофилия.
Бившият президент и бивш лидер на БСП Георги Първанов прави опит за ляво обединение на всички политици и формации, отронили се от БСП в последното десетилетие. Заедно с вътрешнопартийната опозиция в Столетницата, те ще се опитат с дружни усилия отвън и отвътре да превземат БСП от окопалата се в нея Корнелия Нинова.
Старите нови леви признават, че колкото и да се топи, БСП остава голямото ляво и ще пробват да го вкарат в широка коалиция, ако и да са наясно, че Корнелия Нинова никога няма да предаде крепостта си.
И тя отвърна с контрапредложение – призова отцепилите се от БСП да възстановят партийното си членство. Разбира се, без изключените от партията, като дори не удостои Кирил Добрев с поименно споменаване.
Нинова побърза да уточни, че повечето от отцепниците са напуснали партията при председателствата на Сергей Станишев и на Михаил Миков. Тя изтъкна разногласията между тях още преди учредителната сбирка на обединението днес. И отсече вътрешнопартийния напън за изтегляне на предвидения за 11 февруари конгрес с два месеца по-рано, защото няма време по устав за това.
Стари муцуни в ново ляво
Лявото обединение ще се състои от стари и доста изхабени вече политически играчи.
Повечето от тях оглавяват формации, които са по-слабо известни от имената на лидерите им. Като „Българска прогресивна линия“ на бившия организационен секретар на БСП Красимир Янков или „Нормална държава“ на бившия червен депутат Георги Кадиев, или различните вариации на „Изправи се!“ на Мая Манолова. АБВ, начело с Румен Петков, пък се радва на още по-мижав успех, както и когато се ръководеше от Георги Първанов, ако не броим номиналната ѝ коалиция с „Български възход“, заради която сега се води парламентарно представена.
А след като „Изправи се БГ! Ние идваме“ остана далеч под парламентарната бариера с едва 60 000 гласа на изборите през ноември миналата година, участвалото в коалицията „Движение 21“ на Татяна Дончева благоразумно отказа изобщо да се яви на последния парламентарен вот на 2 октомври.
В начинанието са и стари знакови имена за левицата без собствени структури, като Костадин Паскалев, Георги Пирински, Емилия Масларова, Георги Божинов, Калоян Паргов, Нешка Робева, и по-нови като социологът проф. Иво Христов и евродепутатът Петър Витанов.
Инициаторът на обединението Георги Първанов говори предимно за консолидация в ляво във вид на голяма коалиция, а Кристиян Янков – и за модерна лява политика.
Съдейки по биографиите на обединяващите се обаче едва ли може да се очаква какъвто и да е модерен криейтив от тях. Освен различни вариации на носталгичен комунизъм, старомоден етатизъм и ляв популизъм, тях ги обединява, без всякакви вариации, здрава русофилия и путинофилия.
От Румен Петков и Светлана Шаренкова, които се изявяват като пажове на посланик Митрофанова и говорители на Кремъл у нас, до Мая Манолова и Нешка Робева – всички в публичните си изказвания декларират „миролюбивата“ си прокремълска ориентация.
Петимни за авторитаризъм, империализъм и олигархия
Както лидерите, така и избирателите на БСП също нямат нищо общо с европейската левица и имат подчертано антиевроатлантическа ориентация. В проучвания на агенция „Алфа Рисърч“, проведени в партньорство с Институт „Отворено общество“ и Центъра за либерални стратегии, електоратът на БСП изпъква като най-русофилски сред парламентарно представените партии, дори повече от този на „Възраждане“.
На въпрос, ако в Европа има ново разделение, подобно на Студената война, къде трябва да се позиционира България, 56% от симпатизантите на БСП казват – в съюз с Русия и Беларус, а едва 21% отговарят – в съюз със страните от ЕС и НАТО.
Нагаждането към масови нагласи в полза на авторитарни, империалистически и олигархични режими не е нито лява, нито европейска политика. Така че едно ново обединение на бившите социалисти просто ще разшири путинофилския антиевропейски и псевдоляв терен в българската политика.
Опитът за поредното обединение около и с БСП не е нищо друго освен все същата реинкарнация на ретроградни посткомунистически елити и обществени нагласи. Автентичното, проевропейско ново ляво в България още не се е случило като отчетлива политическа заявка.
Българското ляво все повече се обръща с лице на Изток, където няма нито ляво, нито демокрация, нито мир, нито развитие. И докато не се появи нормално, прозападно ляво, българският политически живот ще бъде осакатен. Нещо много по-лошо – страната ще стои постоянно под угрозата да смени посоката и да кривне в глух коловоз.
Заплаха и за дясното в България
Ще пострада и дясното, защото не е далечен денят, когато там ще се наложи да се загърби антикорупционната разделителна линия, в името на запазването на геополитическата ориентация на страната.
Предавайки евроатлантизма и лявото на Кремъл, Нинова, Първанов и останалите бивши и настоящи другари предават и антикорупционния фронт в България. Включително чрез конкуренцията на започналия завой на Нинова към ГЕРБ от отдавна по-петимната за колаборация с Борисов кохорта на Първанов.
Снимка: БГНЕС / Webcafe Партиите не искат властта сега, когато тя ще изисква търсене на решения на нашите проблеми.
Имате ли понякога чувството, че политическата прослойка у нас (умишлено не употребявам думата „класа“) живее в отделен свят, далеч от тези на останалите граждани на България? Че приоритетите им са много по-различни от това, което може да бъде прието за всеобщ приоритет?
Не че това е необичайно явление по света, но не се усеща така рязко, когато е добре замаскирано.
В последните дни от ноември 2022 г. никакво замаскиране не помага – докато растящите цени (в комбинация със задаващите се празници) карат българите да се взират в настоящето, по върховете на партиите гледат няколко месеца напред – към евентуални следващи предсрочни избори.
Така са се вторачили в тази възможност, че не могат да видят какво се случва извън партийните централи и Народното събрание. Или просто не им пука, докато се чудят как за пореден път да минат (да се разбира и в сексуален смисъл) през Изборния кодекс, че да им е най-удобен за следващите избори.
Алчност за власт при растяща сиромашия. Но власт не сега, а догодина.
Спорове за машини, кодове и хартиени бюлетини са акцент в комуникацията между политически лидери, а партийни глашатаи от екрана се опитват да прокарат тезата, че това е най-важната тема. Междувременно, заради споровете всеки изминал ден възможните конфигурации за редовно правителство намаляват.
В тази ситуация аз, вие, всички все повече усещаме инфлацията върху джобовете си. Излизаме от магазините с торби, които далеч не са така пълни, както бихме очаквали за парите, които даваме. И нормално – ръстът на инфлацията изпреварва този на доходите.
Влизам онзи ден в кварталната бакалия и докато пазарувам, с магазинерката – жена на над 65, преживяла съзнателно няколко икономически кризи повече от мен – се заговаряме за цените.
Показва ми някакви сладки – производство на по-малък цех из страната, не на популярна марка, в прозрачна пластмасова кутия с един семпъл етикет отгоре. От типа, който пенсионери се осмеляват да купят, за да се порадват и те на малко сладко. Или от типа, който носите на помен.
Покрито е само дъното на кутията; тя изглежда някак празна, куха. Цената обаче върви нагоре.
Тези сладки, обяснява ми магазинерката, струваха 2,50. Сега са на цена 7,50 лв. А не е да кажеш нашата надценка да е по-голяма, допълва. Продават ли се, питам.
„А, продават се…“, клати глава. „Взех само 2 кутии тоя път. Едната я купи една жена, другата не знам какво ще я правя.“
Сладките са просто пример. Колегата ѝ, няколко дни преди това, изненадано ми сподели, че това е първата седмица от много време, в която не му се налага масово да сменя етикети, заради пристигащи на по-висока цена артикули. Не че пак не е сменял, просто не е било масово.
Та в тази приказна, предколедна пазарна среда, в която си живеем, все още нямаме редовно правителство, макар от изборите да минаха почти 2 месеца. То дори мандат няма връчен – накрая президентът ще го даде едва ли не като коледен подарък, ама от безсмислените.
На партиите им е по-интересно да се карат с машини ли да гласуваме, с хартия ли, с двете ли, машините да имат ли смисъл или да са просто принтери…
С други думи, всяка партия се бори за вариант, който според нея ще ѝ е от най-голяма полза на избори догодина (ако историята ни учи на нещо, то е, че най-често промените в ИК се оказват в ущърб на този, който ги е въвел – за справка, приемането и последвалото премахване на частичния мажоритарен вот от изборите 2009 г.).
Същевременно бягането от отговорност в случая е повсеместно. Властта не е цел сега, защото върви първо, с много компромиси за формирането на кабинет и второ, с много проблеми за решаване.
Вместо да се търсят варианти за правителство – пък било то и „експертно“, „надпартийно“ или каквото друго оправдателно име измислят, което правителство да се заеме с предложение за бюджет, икономически, енергийни и социални мерки, погледите са вторачени в ИК и следващите, пети поредни избори.
За партиите, на които не им хареса последното раздаване, е по-лесно и изгодно да се надяват на по-добра ръка при следващ вот.
Но до такъв вот има поне няколко месеца, в които Българя и всички ние в нея очевидно ще продължаваме да се носим по течението, докато торбите ни стават все по-леки.
А там, „горе“, явно са на принципа: „Като хлябът е скъп, ще ядат бюлетини“.
Докато България договаря с „Лукойл“ условия, за да остане руската компания в страната, Италия предприема решителни стъпки и обмисля национализация на втората си по големина рафинерия, която е собственост на „Лукойл“.
Логото на „Лукойл“
Италия се опита да спаси втората най-голяма петролна рафинерия в страната – ISAB. Тя се намира край Сиракуза, Сицилия, и принадлежи на руския концерн „Лукойл“. Правителството в Рим е разработило спасителен план за предприятието, пише германският „Франкфуртер Алгемайне Цайтунг“ (ФАЦ).
Мерките се налагат заради петролното ембарго на ЕС, което влиза в сила от 5 декември. След тази дата ще бъде забранено да се внася петрол от Русия, припомня изданието.
Какво обмисля Италия
В момента рафинерията преработва почти само руски петрол – около 90% от внасяните количества идват от Русия, остатъкът е от Казахстан. След 5 декември това ще се промени драстично и ISAB рискува да остане без суровина за преработка.
На този фон Рим обмисля няколко възможности за справяне с кризата. Сред тях е и национализация на рафинерията или продажба. Вече имало няколко кандидати, заявили своя интерес пред „Лукойл“, посочва ФАЦ.
ISAB е петата най-голяма рафинерия в Европа. През миналата година тя е реализирала оборот от 2,6 милиарда евро и печалба от 615 милиона евро – преди облагането с данъци. Кпацитетът ѝ на преработка е между 10 и 14 милиона тона петрол годишно.
Времето обаче притиска италианското правителство, които дори обмисля да поиска от Брюксел изключение от регламента за петролното ембарго. В крайна сметка рафинерията е най-голямото предприятие на остров Сицилия.
1000 души работят в тамошното предприятие, други 10 000 работни места са свързани косвено с рафинерията. Всички те ще бъдат засегнати, ако рафинерията фалира или бъде затворена. Да не говорим за това, че тя осигурява 20 процента от горивата, потребявани в Италия.
Как България се договори с „Лукойл“
Не само в Италия петролното ембарго създава главоболия на властите и недоволство сред заетите в сектора.
Изданието припомня, че преработваният в най-голямата в Югоизточна Европа рафинерия петрол се внася през швейцарския посредник Litasco, който е и мажоритарен собственик на „Лукойл Нефтохим Бургас“. Поради това рафинерията не плаща данъци в България, което е трън в очите на българското правителство.
Сега обаче „Лукойл“ предлага от 1 януари 2023 година да започне да облага приходите си в България, а не както досега в Нидерландия и Швейцария. От това се очакват нови постъпления в държавната хазна от порядъка на 350 милиона евро, посочва германското издание.
Срещу това служебното правителство в София, което е приятелски настроено към Русия, се съгласява „Лукойл“ да продължи да изнася продукцията си. И още по-точно – половината от преработваните 7,1 милиона тона годишно руски суров петрол.
Брюксел нееднократно припомни, че въпросните петролни продукти са само за вътрешния български пазар и не могат да бъдат изнасяни в трети страни. А София настоява, че въпросните горива са произведени не в Русия, а в България.
Горивата от „Лукойл“ междувременно стигат и до САЩ. Неотдавна „Уолстрийт Джърнъл“ написа, че въпреки американските санкции продукти на втория по големина руски петролен концерн стигат до бензиностанциите в Америка. Защото след преработката в Европа те вече не се водят официално за руски.
Тази договорка предизвика вълна от несъгласие. То се дължи на обществения облик на правителството и „Лукойл“, както и на начина, по който то представи предимствата на договаряното.
Привилегиите, които компанията е получавала през вече 23 години, общественият ѝ облик, политиката на поредица правителства за поддържане на изключителни права на „Лукойл“ върху петролната инфраструктура, политически неприемливото поведение на управители на компанията и славата на президента и правителството като проруски, според мен предопределиха отрицателната реакция спрямо целия замисъл.
Въпросът е ще наруши ли износът на горива, произведени от руски петрол в България, условията на ембаргото на ЕС върху руския петрол.
Служебното правителство твърди, че няма. Някои политици казват, че точно това ще стане. Реалността е, че до момента категоричен отговор няма.
В тази обстановка има смисъл да се прочетат и разтълкуват както духа и буквата на регламента, така и аргументите на различните страни в спора.
Ембаргото на ЕС и изключенията
Основният аргумент на забраната на внос на суров петрол от Русия е агресията ѝ спрямо Украйна. Преамбюлът на съответния регламент на ЕС от 3 юни 2022 г. се позовава на 29 фактически и правни основания за ембаргото. Нито едно от тях не буди подозрения в несъстоятелност.
Разпоредбата на чл. 3m от регламента категорично забранява „закупуването, вносът или трансферът, пряко или непряко, на суров нефт или на нефтопродукти, ако те са с произход от Русия или се изнасят от Русия“. Това е казано в параграф 1.
Тук точка 18 се позовава на особеното географско положение на България, за да въведе „специална дерогация от забраната за внос на суров нефт с морски транспорт („суров нефт, превозван по море“) и на нефтопродукти“. Единствената друга страна, която може да внася по море от Русия, е Хърватия – и то само един конкретен нефтопродукт.
С параграф 5 на „компетентните органи на България“ се разрешава да запазят стари (отпреди приемането на регламента) договори „или допълнителни договори, необходими за изпълнението на такива договори, за закупуването, вноса или трансфера на суров нефт, превозван по море, и на нефтопродукти с произход от Русия или изнасяни от Русия“.
Параграф 7 гласи, че „стоките, внасяни вследствие на дерогация, предоставена от компетентен орган съгласно параграф 5, не се продават на купувачи, разположени в друга държава членка или в трета държава“.
За мен това значи, че забраната се отнася само до внесени от Русия петрол и продукти.
Говорител на Европейската комисия каза, че целта на дерогацията от петролното ембарго е България „да се снабдява с петрол поради специфичната ѝ ситуация, а не да го продава на други държави членки или на трети страни, включително ако е преработен“.
Говорителят се позовава насоките на Европейската комисия за прилагането на ембаргото от началото на ноември.
В него точка 3 потвърждава забраната на вноса, а точка 7 предопределя, че:
държавите от ЕС трябва да извършват подходяща надлежна проверка, преди да закупят такива стоки от държавите, които са получили дерогации
когато купуват такива стоки, те трябва да „направят необходимите проверки, за да се уверят, че тези стоки не произхождат от Русия, не се изнасят от Русия или не са петролни продукти, които са получени от суров петрол с произход от или изнесен от Русия“.
Очевидно в тези отговори има известно двусмислие. Но контекстът си остава вноса от и изнася на Русия.
В европейския регламент има изрична забрана след 5 февруари 2023 г. от държавите, които внасят руски суров нефт по тръбопровод, да се трансферират, транспортират и продават нефтопродукти, получени от такъв суров нефт, на други държави от ЕС или трети страни.
България обаче внася нефт по море. Никъде в регламента не е записано изрично, че има забрана за износ на горива, произведени в рафинерията в България от руски нефт.
Преди седмица вицепремиерът Христо Алексиев заяви, че „в регламента няма изрична забрана за износ на продукти, на нефтопродукти, произведени от преработения суров руски нефт“ и че „забрана има за суров нефт, който е получен по нефтопровод, по морски транспорт няма забрана, а България внася нефт с морски транспорт“.
Друг аргумент на служебното правителство гласи, че горивата, произведени от руски нефт в България, придобиват произход България. А митническите правила на ЕС позволяват безпрепятствена търговия със стоки с произход ЕС.
„Лукойл“ и войната
Общата цел на регламента остава непроменена от 2014 г. Той санкционира Русия в отговор на нарушаването на международното право с анексирането на Крим. Промяната в регламента засилва тези санкции, за да ограничи средствата, достъпни на Кремъл за финансиране на войната срещу Украйна. Като по този начин даде възможност на Украйна, при допълнителна европейска и международна подкрепа (която е факт, макар и далеч от съвършена), да се защити и отблъсне агресора.
Страницата на „Лукойл“ в интернет изброява осем вида петролни продукти за износ, но не дава информация за къде се изнасят те. Очевидно е обаче, че това може да стане в страните от Черноморския регион, през Босфора, с железница и/или автомобилни цистерни – за балканските страни, Армения, Грузия, Гърция, Молдова, Румъния, Северна Македония и Украйна. Това са страни, които не само категорично осъждат, но и търпят загуби от агресията на Русия. Не само Украйна, но и Молдова и Грузия са с отнети от агресора територии.
Спиране на доставка на петролни продукти за Украйна е в явна полза на Русия – и през тази зима, през цялата 2023 г. и след това. Остава въпросът, поставен месец преди войната от Валери Рачев и Тодор Тагарев, дали България е съюзник на НАТО или на Русия. В отговора на този въпрос „Лукойл“ има особено място.
Пряко участие във финансирането на войната на Кремъл има данъкът върху износа на петрол. За последните пет години той е най-висок в края на 2018 и 2019 г. и през януари тази година. Сегашната му ставка е 43 щатски долара и повече от три пъти по-ниска от октомври 2018 г. (40% по-ниска от януари тази година).
Това ще рече, че приносът на българското подразделение на „Лукойл“ към тази война не надвишава 302 милиона при сегашния данък или около 7% от оборота на компанията в добри години като 2019 г. например.
„Лукойл“ бе първата и засега единствената голяма руска компания, която се обяви решително против войната на 3 март. Новината тогава бе разпространена първо от „Таймс ъф Израел“, но остана почти незабелязана в България. Засега компанията не е включена в нито един списък на санкционирани фирми или личности. Ако наруши ембаргото, компанията ще загуби многомилиарден бизнес и активи в цял свят.
Един законопроект на ГЕРБ предполага, че целият преработен руски петрол може да бъде продаден в България и да понижи значително цените на бензина и дизела на дребно. Той не забранява износа на петролни продукти за трети страни.
Костанца Рангелова от Центъра за изследване на демокрацията (ЦИД) смята, че забраната за износ на продуктите ще има същият ефект върху цените, придържайки се към мнението, че тази забрана е факт. Такъв ефект би бил възможен, ако пазарът би могъл да поеме или складира 50-60% повече от сегашното потребление на дизел и бензин.
Илюзорни приходи
Не може да се мисли, че пазарните условия ще се запазят непроменени през следващата година и по-нататък. Развитията им ще дадат разпознаваеми външни и вътрешни последици.
Във външен план още сега се вижда, че посредниците от Турция печелят: вносът на руски петрол от тях се е увеличил с 85%. Увеличават се таксите и времето за преминаване през Босфора. Доставките на суров петрол от други производители през Босфора ще е скъп за преодоляване логистичен проблем. Цените на танкероден вече не са 20 както през февруари, а 100 хиляди щатски долара.
Тази конюнктура и невъзможността засега да бъде продадена рафинерията на „Лукойл“ в Сицилия мотивираха правителството на Италия също да потърси дерогация (въпреки безпроблемните алтернативни доставки на суров петрол).
Във вътрешен план следствие на конюнктурата ще е пълната несигурност на обещаните приходи от т.нар. данък печалба от „Лукойл Нефтохим“, независимо от намеренията на компанията, правителството, вижданията за употреба на „златната акция“, особения надзор или национализацията на фирмата със закон. Такива са решенията на казуса, които се обсъждат в момента.
Между другото работата на рафинерията на „Лукойл“ на „ишлеме“ и съответно пестенето на данък печалба е напълно законно и доста разпространено. Отгоре на това този данък изобщо не толкова важен, колкото изглежда в очите на широката публика. Отчетите на компанията са публични.
От тях се вижда, че допреди пандемията от COVID-19 бюджетните постъпления от ДДС, акцизи, мита, осигуровки и данък върху личните доходи са стабилно над 1 милиард лева (а в някои години и над 2 милиарда).
Да се представя целият замисъл с илюзорни приходи от данък печалба е напълно неразбираемо. Но основните причини за несъгласие с намеренията на правителството по този казус са другаде.
България (президентът, правителството и поне две парламентарни фракции) засега се държи като застъпник на интересите на Кремъл. Правата, които българските правителства имат първоначално със съществения държавен дял в собствеността, а после са осигурени от „златната акция“, не са упражнявани от шест редовни и пет служебни правителства.
Много е трудно някой да повярва на добрите намерения на България сега, но има достатъчно основания страната да се опита да убеди ЕС.
кафенето 