БСП не е ни лява, ни социалистическа. ГЕРБ не е дясна, нито е партия, а част от обществото, сплотена във властническа прослойка. Това е реалност, в която много политолози сякаш не могат да вникнат, коментира Иво Беров.
Много политолози в България сякаш не могат да вникнат в действителността. Прогнозите им нерядко са необосновани и погрешни. Но иначе те привидно обясняват нещата умно или по-скоро сладкодумно, а също и самоуверено.
Къде грешат политолозите?
Според доста от тях например „Продължаваме промяната“ (ПП) след последните избори трябваше да изгуби поне половината от спечелените гласове. А на изборите, които предстоят, ПП щяла да се стопи както навремето се стопи НДСВ, предричаха те. Вместо това обаче се стопи една съвсем друга партия.
И тези пропуски, освен на корист и недалновидност (в повечето случаи), се дължат може би на младостта и липсата на онзи опит, който вече имат по- възрастните. Защото с годините научаваш нещо много съществено. И то е, че никое политическо познание или учение не може да обхване действителността. И никоя книга, колкото и дебела и мъдра да е тя.
Редица млади политолози и социолози, прочели купища книги и взели с отличие всички изпити, съвсем добросъвестно и прилежно разчепкват родния политически живот според научените примери и образци, със стремеж да припознаят лявото, дясното, центъра, център-дясното, център-лявото, консервативното и либералното.
И припознават БСП като ляво, ГЕРБ като дясно, ПП като център или нещо подобно, чудят се какво точно е ДПС, както и дали „Демократична България“ (ДБ) е по-дясна от ГЕРБ например. Но не могат да напъхат действителността в усвоените с не малко усилия познавателни калъпи и стигат до изцяло погрешни изводи.
Приказките за загриженост към социално слаби, наемни работници и пенсионери си останаха само приказки. А разпадът на някогашната каста отразява една явна зависимост – една властова каста не може да просъществува дълго без власт.
И не, ГЕРБ не е дясна партия. Те въобще не са партия. Това е стремежът на една сплотена във властническа прослойка част от обществото да задържи властта си. Като сплотяването става чрез похвати, познати още от социализма.
След назначенията вървят и парите (понякога и обратното). Така се нанизват зависимостите и във всички видове власти, тук много важно е да бъде привлечена и прокуратурата. Но явлението засяга и съвсем неочаквани области, като културата и изкуството, например.
Филмът за Ботев, показан наскоро по БНТ, е показателен (и не само този филм). Една със сигурност несполучлива продукция, след която изкушените зрители с право се питат: „Как се получава така, че парите на данъкоплатците се харчат за подобни провали?“ Ами така.
Върховният властник си подбира послушни депутати, които си избират послушни мнозинства и във ВВС, и в СЕМ, и навсякъде. СЕМ пък назначава верен на прослойката човек за началник на телевизията, а той пък дава хорските пари на някой свой си човек. Тук уменията и дарбите нямат никакво значение.
За тази промяна са нужни години. Най-малко една.
И политика също няма. Няма началá, няма възгледи, няма преследване на полезни за обществото цели, а доколкото ги има – те са само опаковка, под която се провижда само борба за пари, власт, влияние и обществено положение. И когато подобна власт продължи достатъчно дълго, примерно повече от едно поколение, прослойката се превръща в каста.
Това предопределя и основния сблъсък при сегашната поредица от избори. Дали ще продължи управлението на прослойката, за да се превърне тя в каста, или политическият живот в България ще започне да следва едни истински демократични началá. Точно затова този сблъсък е толкова яростен и продължителен.
Ако противопоставянето не беше толкова решаващо, едва ли не съдбоносно, то незначителните в сравнение с него законови промени за влизане в Еврозоната и Шенген можеха да бъдат приети и за две седмици.
Само че за да се отърси България от управлението на тази прослойка, две седмици са недостатъчни. Необходими са години. Най-малко една.
„Мисля, че тези, които се интересуват от историята на прехода, ще намерят някои нови детайли“, казва авторът Евгений Тодоров – съпруг на известната журналистка.
В средата на март ще излезе книга, посветена на известната журналистка Нери Терзиева (1952 – 2022), съобщи издателство „Хермес“. Тя е озаглавена „Книга за Нери“ и е написана от Евгений Тодоров – съпругът на Терзиева.
„Мисля, че тази книга трябваше да се напише. Опитах се тя да не бъде строго биографична, а в някаква степен да обяснява и някои обществени събития от последните десетилетия. Тези, в които Нери е присъствала. Мисля, че тези, които се интересуват от историята на прехода, ще намерят някои нови детайли в общата картина“, казва Евгений Тодоров в интервю, разпространено от издателство „Хермес“.
Нери Терзиева почина на 2 юни миналата година. Тя остави забележима следа в историята на българската журналистика, особено в първите години на прехода. Между 1975 и 1989 г. Терзиева работи като репортер и водещ в Пловдивския телевизионен център, който прави популярното икономическо предаване по БНТ – „За един милиард“. От 1990 до 1993 г. е продуцент и водещ на новинарската емисия „По света и у нас“ и програмен директор в Българската национална телевизия. Основател и директор е на Ефир 2.
В периода 1996 – 2002 г. Нери Терзиева е прессекретар на президента Петър Стоянов. Автор е на сценария на филма „Откраднати очи“, посветен на „Възродителния процес“ в България. Чете лекции по медиазнание и връзки с обществеността в Пловдивския университет, а в Софийския университет – новинарство в катедра „Европеистика“ на философския факултет.
Евгений Тодоров е телевизионен журналист, драматург и режисьор. Автор е на много книги, сред които превърналата се в бестселър „Особености на филибелийския характер“, „Наръчник на носталгика“, „Тайните писма до Бойко Борисов“ и романите „Рекет“ и „Рекет 2. Бардакът срещу държавата“. Тодоров е автор и на популярна серия от пет документални книги „Запомнете Пловдив“ – стари истории, разказани от очевидци.
„Дневник“ публикува откъс от книгата, предоставен на редакцията от издателство „Хермес“.
Из „Книга за Нери“ от Евгений Тодоров
ЕКИП 2
Не помня кога точно Кеворк Кеворкян стана програмен директор. И вместо да идва като другите в Пловдив на оглед, просто вдигна телефона и се обади на Нери. И я покани да стане водеща в „По света и у нас“.
Тя не можеше да си го представи. Имахме дъщеря – ученичка.
Аз обаче бързо прецених, че предложението е един голям шанс да се направи нещо ново и различно в професията и обещах да стана и баща, и майка. Казах, че сега е моментът. След няколко месеца ще бъде късно.
Ами ако бях казал като истински мъж: „Я си стой вкъщи!“?
Решихме, че експериментът ще трае няколко месеца и Нери ще се върне.
Може би това е най-големият ми принос към българската журналистика.
Един месец Нери беше двойка с Васко Василев, който се върна от Париж, където беше кореспондент. В това време Асен Агов беше в САЩ.
Двамата с Асен въведоха незабравимото „Добър вечер, дами и господа“. Асен написа тези дни, че той го е предложил. На Нери бил финалът: „Бъдете здрави“.
След първите избори, на които не се случи онова, на което се надявахме, Асен започнал с „Добър вечер, другари и другарки“, а Нери продължила: „И дами и господа от Пловдив“. Не си го спомням, може да е виц. След тези избори Пловдив беше останал „синя столица“.
Днес седесарите под тепетата са една шепа.
В архивите си Нери е запазила една емисия от онова време. Върху смачканите листове няма параф на генералния директор – както това ставаше в БНТ дълги години. Беше драскано и преподреждано до последния момент. Имаше и новина „Номер 1“. Това беше нещо ново. И тази новина рядко беше в услуга на силните на деня.
В едно интервю от онова време Нери ясно дефинира своите възгледи за журналистиката, които изповядваше до последния си ден: „Журналистиката не се учи. Тя е начин на мислене, и то на опозиционно мислене. Който го има, който е в състояние да се освободи от собствените си пристрастия и да гледа с очите на критикар, той е готов за журналист. Трябва опозиционно око и ухо. Журналистиката е оръжие срещу властта, която и да е тя. Не непременно да я смени, а да я усъвършенства“.
Тогавашният новинарски шеф Иван Константинов поемаше ударите като гръмоотвод, но в един момент се наложи да се намеси. Изглежда, не намери сили да говори директно с екипа, а написа писмо до подчинените си. В него той напомняше, че в България се случват ежедневно и добри неща – влюбват се хора, раждат се деца… Тоест, искаше да подскаже, че се прекалява с критиките.
Дали и днес някой не пише подобни писма на новинарите? И им напомня, че има ако не добри неща, то много катастрофи. Примерно.
Нери известно време пътуваше всеки ден. Вечер се прибираше в Пловдив на стоп. Служебна кола я возеше до караулката и там я оставяше. Само че проститутките от района, като забелязали новата „колежка“, тръгнали да се разправят с нея.
После станали приятелки.
Нощните и сутрешните пътувания не я уморяваха – зареждаха я. Срещаше се с различни хора. Сверяваше си часовника – както се казваше едно време.
Един път я качва рецидивист, излязъл от затвора преди два часа. Изглежда, там не е гледал телевизия и не я разпознава. На Нери се налага да слезе още на Калугерово.
Друг път я качва автобус с работници от КЦМ. Познават я и започват да си говорят. Изваждат ракия. По едно време Нери забелязва, че автобусът обикаля около Пловдив по някакъв странен маршрут. Нери пита какво става, а шофьорът отговаря, че днес няма да работят. Ще си говорят с Нери.
Кой днешен журналист пътува с работнически автобус?
Нери имаше невероятния талант да се разбира с всякакви хора.
В онзи период всяка вечер пред БНТ имаше протести. Основно срещу Нери и Асен.
Чакаха ги отвън и ги замеряха с турски лири.
Самите протестиращи ли бяха измислили тази форма на протест, или някой им беше подшушнал? Една вечер ѝ крещяха в лицето, че като туркиня трябва да отговаря и за баташкото клане. Такива думи тя не беше чувала даже по време на Възродителния процес.
Защо демокрацията отпуши омразата? Този въпрос и аз си го задавам до днес.
На ежевечерните протести срещу Нери и Асен пред БНТ особено гласовита беше една руса висока жена. Нери обаче беше успяла да се срещне с нея. Седнали, поприказвали и станали приятелки.
Една вечер се внедрих тайно в протеста. Една жена крещеше: „На Нери ще ѝ избода очите!“. Русата нова приятелка обаче запя друга песен: „Нерито е много добра, да знаете“.
Останалите се нахвърлиха срещу предателката.
Вече написах в началото, че „Екип 2“ извърши нещо като екранна революция.
Някой беше написал в онези години, че СДС са спечелили битката за бъдещето, но БСП – битката за историята.
Не по-важна в българските условия е битката за БНТ. Тя продължава и до днес.
„Партиите на мира”, които досега бяха сдържано агресивни, стават все по-нагло агресивни. С агресивна натрапчивост повтарят, че не трябва да помагаме на Украйна с оръжие.
Българската оръжейна промишленост от десетилетия работи на пълни обороти, незасегната от кризи, тя е една от основните промишлености в българската икономика, една от най-устойчивите, която храни десетки хиляди семейства, една от най-конкурентните на световния пазар, на който нито един произведен патрон не е останал непродаден.
Искат да ни убедят, че досега тази промишленост е работила за мирни цели и едва от една година, откакто Русия нападна Украйна, работи в полза на войната, и към Украйна не трябва да отива нито един патрон. За малоумни ли ни мислят!
„Нито един патрон” стана един от най-употребяваните изрази през последните месеци. Бившият вицепремиер Нинова го повтори стотици пъти и след нея го поеха миролюбците, желаещи поражението на Украйна.
Какво е произвеждал досега българският военно-промишлен комплекс, къде са изнасяни милионите патрони, произведени до този момент? „Миролюбците“ не си ли зададоха този въпрос поне един път?
Животът на всички, срещу които са изстреляни тези патрони, по-малко ценен ли е от живота на наемниците на Кадиров и Пригожин? Наистина ни мислят за малоумни, щом мислят, че ние не си задаваме тези въпроси.
Как да се защитава Украйна срещу наемниците на Кадиров и Пригожин, които стрелят с ракети, патрони и снаряди? Ние сме за мир! Ние сме за мир! Хубаво, че сте за мир, но когато се стреля срещу тях, украинците с голи ръце ли да се отбраняват?
Или патроните са безопасни във всички други случаи и стават опасни само когато отиват в Украйна, единствено тогава те служат за война и за смърт. Наистина ли ни мислите за малоумни?
Работниците, които работят в българския ВПК, могат да са спокойни, когато произведената от тях продукция се изнася във всички краища на света, но когато се изнася за Украйна, тогава се проявява драматичен социален проблем – да затворим ли военните заводи, да съкратим ли хиляди работници, да останат ли без хляб техните семейства?
Те са за мир, но не са за закриването на ВПК. Не искат десетки хиляди българи да останат безработни, да бъдат обречени на глад и мизерия, нека най-спокойно да си произвеждаме мирни оръжия и боеприпаси за целия останал свят. Опасни са само оръжията за Украйна.
Никога досега в българската история не е имало толкова миролюбиви политици, колкото се появиха след 24 февруари миналата година.
С наближаването на изборите се появяват все повече „партии на мира”. Сигурно сме оглавили европейската класация, както отдавна я оглавяваме по бедност.
За тези, които не виждат връзката, ще припомня един популярен цитат: „Бедността е най-справедливото наказание за глупостта на един народ“.
В цял свят медиите говорят, че се очаква голямо пролетно настъпление на руската армия, а в същото време в България се наблюдава голямо пролетно говорене за мир. Пяна им излезе на устата от говорене за мир. Когато започне пролетното настъпление на руската армия, тогава ли ще настъпи мирът в Украйна? Наистина, за малоумни ли ни мислят!
В речта си миналата седмица руският президент отново повтори пропагандната лъжа, че Украйна била започнала войната, а той използвал сила, за да я спре. Никой досега не е лъгал по-нагло. Никой не си е позволявал такава гавра с фактите.
Никой не си е позволявал така цинично да заявява, че международно признати граници на една страна са руски изконни територии. Подобно на онова негово налудничаво изказване, че границите на Русия не свършват никъде.
Долу-горе това е идеологията на „Русский мир“. Затова се налага нашите „партии на мира“ да поясняват, че става дума за „русский мир“.
Няма разумен човек на земята, който да не желае мир. Но нашите „партии на мира“ не бива да забравят, че в Русия, когато някой гражданин се появи на улицата с плакат, на който пише „Нет войне!“, той моментално бива задържан от милицията.
В Русия всеки е длъжен да бъде за войната! В този контекст трябва да поставим нашите „партии на мира“. Така на всеки ще стане ясно дали те служат на мира, или на Москва.
Здравият разум изисква да настояваме за мир. Но здравият разум не изисква ли същото и от Русия?
Тъй като сме за мир, ще помагаме на Украйна само с бинтове и марли. Руснаците ще стрелят срещу украинците, а те ще се превързват с нашите бинтове и марли. Това хуманизъм ли е, или цинизъм?
Украинците една година се бранят свръх сили, докато руската армия разрушава украинската промишленост, електроцентрали, пътища, градове. Подпомагана от целия свят, Украйна се брани мъжествено. Смелата съпротива на Украйна изуми целия свят.
Ако има голяма изненада от тази война, то е именно успешната съпротива, която Украйна оказва на агресора. Тази съпротива още първите дни спря огромната колона от тежка военна техника, насочена към Киев. Брани успешно всяка педя украинска земя, мобилизира духовните сили и съпротива на целия украински народ, обърка първоначалните, както и всички следващи планове на агресора. И го принуждава да търси нови тактики, като всяка от тях впоследствие се проваля.
Даваме си сметка колко тежко е поразена икономиката на Украйна от войната и именно затова духът на украинския народ ни възхищава. Духът е основното оръжие на Украйна. Украйна се нуждае от танкове, самолети, ракети, оръдия именно защото има дух. Без този дух, всичко е купчина желязо. Затова на украинския пилотски шлем, който президентът Зеленски подари на британския парламент, е изписано: „Имаме свобода, дайте ни крила да я защитим“.
Тези, които ни призовават да не помагаме на Украйна, нямат криле и се стремят да превърнат своето безкрилие в национална политика на България. Но нашият народ винаги е бил крилат.
В народната митология най-големите герои винаги са крилати. Славната българската войска винаги е била крилата. Българинът не е жалил залъка си и кръвта си да се брани, когато е бил нападан.
Същото прави сега и украинският народ. Затова се нуждае от помощ. От подкрепа. И е предателство пред нашия народ, ако не му помагаме – убиваме не духа на Украйна, а духа на България.
В случай, че имате нужда от мигновен отговор на въпроса защо България, въпреки изключителните си културни богатства, е туристическа дестинация най-вече за егренски запои, това заглавие изяснява всичко.
Защото в България културата е мислена не като нещо, което се практикува от живи хора, а като нещо, което трябва да се *отбранява* от въобразени врагове и нечистотии и да се държи затворено в буркан с формалдехид.
Културното си наследство сме свели просто до племенна землянка, в която се крием от настоящето, а не като жив процес, който тече от миналото към бъдещето и неизбежно се развива и променя с времето, включвайки всички, които все още имат някакъв интерес към изучаването й.
Защото в България да си изтрещял до буйна публична неадекватност не е пречка за академична кариера, а повечето пъти ценна препоръка.
Защото дребнавото буквоедство е уважаван начин да упражниш власт заради самото чувство, че 20 секунди ти колиш и бесиш в тоя ми ти живот, а бесният естетически/фолклорен фетишизъм и провинциалното женомразие бликат от всички медии, които незнайно защо само и единствено в тези случаи рязко престават да се интересуват от „другата гледна точка“.
Можете да гугълнете статията, с която не възнамерявам да цапам стената си.
Коментар от жените, участвали във фестивала, няма да намерите. Те трябва да мълчат и въобще да ги няма.
Някакъв си там професор му била мила традицията, пък хората, отборите, популяризацията на традиционните практики, приобщаването, смисълът на фестивала… кучета ги яли.
[Обратно в реалността, тук става дума за *международен фестивал* пресъздаващ приблизително и без претенция за свещенодействие един разпространен в много държави обичай. Това е публично развлекателно събитие, не говорим за църковно тайнство. Говорим за решение да се намалят точките на отбори с жени, така че на следващата година фестивалът да бъде по-малко международен (познайте ще дойдат ли пак санкционираните ансамбли от чужбина) и по-малко посетен. Ашколсун.]
Монголците в дивите степи допуснаха момичета да се учат да ловуват с орли – най-почитаната практика в чисто мъжките им ловни общества.
Номади, непосещавали университет, имат по-развито разбиране за това какво е култура и как се опазва от кос-коджа ми ти български професор. Това е положението.
Сега, не е лошо изражденците, които искат да управляват да са поне малко грамотни, но няма как да се очаква това от тях.
Пише се „50 подписа“ – не подписи – защото… ох, абе защо да се хабя да се обяснявам…
За запетайките дори няма да говоря… че клетостта там е неописуема
Не знам какво значи думата „антиевропейдна“ хаха!
Пише се Нидерландия – а не Холандия. Един политик, който иска да управлява би трябвало да ползва официалното име на една държава…
Бих добавила, че съм учудена защо Нидерландия не е представила още протестна нота за речта на омразата и клеветите, но предполагам, че са решили да не комуникират с низши организми.
Но най-великото е посланието на копейката, дето си печели парите в евро, пък събира подписи за българския лев! Ахааа!
А още по-смешна е наградата му, свързана с Априлското въстание! Абе копейки, вие имате общо с Априлското въстание, точно толкова колкото идола ви Уйлото има общо с битката при Сталинград!
За и против МОЧА, путинофилия и путинофобия, патриотизъм и патриотарство, лев или евро, българин ли си или национален предател: в навечерието на Трети март и преди изборите в България патриотизмът излиза на преден план.
Ако предизборната кампания за предсрочните парламентарни избори в България на 2 април можеше да се стилизира, в единия ѝ край щеше да е Паметникът на Съветската армия (ПСА), а в другия – непостроеният 111-метров пилон на Роженските поляни с развят български трикольор.
Между монумента и постамента се събира кампанията. Путинофилия и путинофобия, за Украйна и срещу Украйна, патриотизъм и патриотарство, за лева и срещу еврото, ти българин ли си или национален предател…
Шоуменът и лидер на „Има такъв народ“ (ИТН) Слави Трифонов притопли вчера своя идея от 2008-ма за паметник на създателя на българската държава. По онова време инициативата лансира комитет „Мила родино“, създаден от Трифонов и бившия главен сценарист на шоуто му Росен Петров.
И макар година по-рано тогавашният областен управител на София-град Иван Кючуков от ИТН да се обяви за консултации с Русия за съдбата на паметника, днес Трифонов предизборно е по-радикален.
Ако с предложението си шоуменът обединява българщината, макар и по соц тертип, и антируски настроения, лидерът на ГЕРБ Бойко Борисов, запомнен като защитник на ПСА, зави рязко към градската десница с искане за незабавно премахване на паметника. Съветниците на „Демократична България“ в СОС отдавна настояват за същото, но така и не получаваха подкрепата на ГЕРБ.
Битката за София започва на тези парламентарни избори. На последните партията на Борисов изгуби центъра на София – 24-ти МИР, макар и с малко, а в 23-ти МИР изоставането ѝ от победителя „Продължаваме промяната“ (ПП) беше над 7%. ГЕРБ спечели първото място единствено в 25-ти МИР.
Именно районите, в които ГЕРБ губи, взимат допълнителните 4 мандата, които София получава при преразпределението на депутатските места след преброяването – три отиват в 23-ти, един към 24-ти. Затова и Борисов, награден като кмет с орден „Михаил Ломоносов“ заради твърдата му позиция да не премахва паметника, докато е кмет, днес е готов да го бутне, за да запази ГЕРБ София.
Демонтирането на монумента от центъра на града, освен че е отколешна мечта на столичните десни, е символно и предвид войната, която Русия води в Украйна.
„Възраждане„, чиито активисти преди време бранеха ПСА заедно с БСП, сега предвидливо мълчат, докато от БСП започват общонационална подписка за „масова защита на монумента“.
Партията на Костадин Костадинов избра да отстъпи проруската карта на БСП, залагайки на общонационални, каквато за тях е запазването на лева. Който иска евро, се е продал на „чужди господари“ и „чужди интереси“. Сиреч, ако обичаш „от сърце таз земя и тоз народ“ (по Петко Р. Славейков), не може да си европеец.
Какъв монумент да бъде издигнат на мястото на Паметника на Съветската армия, ако бъде премахнат – на хан Аспарух, а може би на Тангра, или на света Петка Българска… А защо не на големия композитор Панчо Владигеров, на големия дипломат и изследовател Симеон Радев?
Или пък модерна скулптура, която да „брандира“ Княжеската градина (и столицата) с оригиналност и неповторимост, а защо не и арт пространство за различни творчески акции – София не може да се похвали с нито едно от двете. Столицата вече се сдоби с паметник на цар Симеон Велики, в идеалния център има и монумент на руски цар, дали пък да не се върнем още по-назад, при траките, по примера на скопската античност.
„България заслужава!“ – с патрон президента
Бодряшки глас в реклама призовава да се включим в националната дарителска кампания „България заслужава!“, за да бъде издигнат 111-метров пилон на Рожен, от който да се вее на 1430 м надморска височина трикольор от 1100 кв. м, символ на територията на България от 111 хиляди кв. км. Кампанията е под патронажа на президента Румен Радев, а идеолог е управителят на фондация „Наследство в бъдещето“ Симеон Караколев, чийто бизнес е овцевъдството.
В основата на пилона, който ще претендира да е най-високият в ЕС, ще бъде направена от мрамор карта на България, ще бъдат издълбани послания от 28-те области (до 7 думи, за да се пести място). Знамето ще се вее над Смолянска област, която е сред първенците по обезлюдяване в България заедно с Добрич, Габрово и Видин – по данни от последното преброяване.
Не за първи път в България мегаидеи са охотно приети. В Хасково например е издигната най-високата в света статуя на Света Богородица, а инициативата за проекта е на бившия кмет Георги Иванов, изкарал четири мандата на поста.
Преди десетина години сдружение „Аз обичам България“ пък обяви дарителска кампания, за да вдигне 133-метрова статуя на Васил Левски в „най-големия мемориален комплекс в България и един от най-големите в целия свят“ – в Свиленград, в близост до границата с Турция. По проект в дръжката на знамето (закъде без знаме), което държи Апостолът, високо почти колкото него, щеше да има два асансьора, а наоколо облагородена с пари от Програмата за развитие на селските райони местност… Обаче няма нищо.
Българското настояще остава в сянката на wannabe-история, а политиците не могат да представят убедителна визия за българското бъдеще. Усещането е като за кофти реплика на „1300 години България“ на тодорживковата власт. По БНТ, след премиерата на некадърния по общо мнение, филм „Ботев“, върви сериал с потпури от световната конспирация и българската история за царстването на Симеон Велики – „Войната на буквите“.
И нищо не пречи да започне нова дискусия – на кон или прав да бъде хан Аспарух. В огромния монумент „Създателите на българската държава“ край Шумен, издигнат в чест на „1300 години България“, e изправен, със забит в земята меч, а конят е зад него.
Да, измина цяла година, откакто се спука циреят на фашизма на ХХІ век. Циреят на отдавна зреещия руски фашизъм, в сянката на който живее светът днес.
Фалшивите миротворци се опитват да ни внушат, че чувството, което трябва да ни изпълва след тази една година, е чувството на умора, на досада – на умора и досада, че този „конфликт между Русия и Украйна“ (както го наричат) не свършва.
Само че нормалният човек – човекът, който има ухо за гласа на съвестта си – помни, че през изминалата вече година в този т.нар. „конфликт“ станахме свидетели на масовите убийства в Буча, на разрушаването на Мариупол и на масовите гробове там, на хилядите избити цивилни в градовете из цяла Украйна, на масовите мародерства, на изтезанията и изнасилванията, които башибозуците-наемници на „православнейшата“ Русь извършиха на окупираните ѝ територии, на хилядите украински дечица, отвлечени от агресора, за да бъдат „де-украинизирани“ на неговата територия.
Станахме свидетели на постепенното превръщане на „военната операция“ на Путин в откровен държавен тероризъм, опитващ се с ракетни удари от дистанция да остави без ток, вода и храна страната, която, оказа се, няма сили да победи на бойното поле и се опитва да я подложи на откровен геноцид.
При това положение желанието просто „да се постигне мир“ е абсолютно неморално. Неморално е да се търсят начини на Русия да бъде помогнато да излезе „неунизена“ от тази война.
Извършените за една година от нея престъпления срещу човечеството не могат да бъдат оставени ненаказани – техните извършители трябва да бъдат разгромени и съсипани. Това ни диктува моралът, а не лукавството.
И да, след тази година светът трябва да направи дълбок поклон пред този невероятен украински народ, който с непоколебимата си съпротива удържá и удъ́ржа руското зло да не експанзира върху територията на цялата съвременна цивилизация, каквато – чухме го през тази година от все по-вбесените му евразийски и прочее идеолози – е същинската негова цел.
Да накараме украинците да спрат да се съпротивляват след Буча и Мариупол (дори само след тях) и да отстъпят свои територии на руския Хитлер на ХХІ в., да уговорим този „Хитлер“ да се задоволи с „някакви си там Крим, Донецк и Луганск“?
Какво ужасяващо лицемерие! Бих попитал и нашия „миротворен“ президент как би се почувствал той (а и целият ни народ), ако някой, примерно наш съсед, окупира половината ни Черноморие, разруши една трета от градовете ни във вътрешността на страната, избие населението на, примерно, Варна и след това някой отвън започне да ни съветва да забравим за това и да се съгласим да отстъпим това половин Черноморие, „за да настъпи мир“?
Как следва да реагираме на това? То е все едно – ще повторя метафора, с която съм си служил и друг път – пред очите ни корпулентен изрод да започне да изнасилва жена, а ние да започнем да я молим да престане да се съпротивлява, „за да настъпи мир“. И даже нещо повече – на призивите ѝ за помощ – да се отзовем, като йѝзавържем ръцете, за да „не се разгаря повече този конфликт“.
И веднага ще поправя тази метафора – за изминалата една година Украйна ни показа, че тя не е, не е в положението на изнасилвана жертва. Нищо не я сломи, нищо не я отказа от волята ѝ да спре руския корпулентен изрод.
Тя се оказа и мъченик, но и герой, от който светът се възхищава. Тя, Украйна и нейният героизъм обедини света и цивилизацията така, както никой не ги беше обединявал от времето на Втората световна война. Британският парламент аплодира на крака президента Зеленски, Европейския парламент също го аплодира на крака, американският президент отиде в Киев, за да засвидетелства респекта си към този народ.
Светът въоръжава (и ще продължи да въоръжава) украинците. И това е заслужено, това е естествено – той, този народ задържа фашизма на ХХІ в. да не продължи да разпростира своята маниакалност, варварство и болна мистика все по на запад.
Не, никакъв мир с този фашизъм не може и не бива да има! За Буча и Мариупол ултимативно нужна е не забрава, а възмездие. За идеологията на „Русский мир“, за дуалистичната ерес на руското православие, разделила света на „Святая Русь“ и „царството на сатаната“, лелеещо средновековна глобална и абсолютна монархия и изтриване на либералната демокрация е нужно не затваряне на очите, а съд!
Наистина, в това отношение (но само в него) Путиновите идеолози са прави: в Украйна с Русия воюва светът и след онова, на което станахме свидетели през изтеклата година, това е неизбежно, това е естествено, както бе естествено с Наполеон в началото на ХІХ в. да воюва цяла Европа, в края на ХІХ в. с Османската империя да воюва цяла Европа, в средата на ХХ в. с Хитлеровия Райх да воюва Евро-Атлантика, с болшевишкия СССР до края на ХХ в. да воюва пак Евро-Атлантика, защото друг начин за ликвидиране на (периодично изригващото) световно зло историята на нашия континент не познава.
Пак ще повторя: да „преглътнем“ дори само Буча и Мариупол – не по-малко чудовищни престъпления срещу човечеството от извършените от Хитлеровия нацизъм, да оставим на мира все по-приближаващия се до севернокорейския тоталитаризъм Путинов режим, да „ампутираме“ части от плътта на Украйна, да приемем чудовищната мистика на агресора, за да можем да свалим с две-три евро „цената на горивата“ и с малко по-голямо спокойствие да ядем вечерите си по ресторантите, ми се струва абсолютно филистерство.
Отново – година подир спукването на цирея на новия фашизъм е дошло времето да кажем не „мир“, а – победа на Украйна, разгром на руския фашизъм, съд за престъпниците срещу човечеството (и за онези, които ги подкрепят) и – ще добавя от себе си: анатема за псевдоправославните жреци, които благославят и общуват с тия престъпници!
В края на първата година от започването на войната в Украйна вече е ясно кой от коя страна на историята стои. Това не важи за България, защото тук все още не можем да преглътнем факта, че „национален“ е различно от „руски“ интерес. Как президентът участва във всичко това – анализ на Емилия Милчева.
Президентът Румен Радев постави България на международната сцена – и тази заслуга трябва да му бъде призната.
Постави я така, че всички я забелязаха – с поредица от изявления, че войната в Украйна трябва да се реши с дипломатически средства. Подразбира се, че Русия ще запази завоюваните окупирани територии, а на военната подкрепа за Киев е най-добре да се сложи край, що се отнася до България.
Този човек не предлага мир, не предлага войната да се прекрати, защото не предлага основното – Русия да напусне нашата територия. Той ни предлага да застанем на колене и да продължаваме да позволяваме нашите деца да бъдат убивани, коментира в „120 минути“ по bTV Михайло Подоляк, съветник на украинския държавен глава Володимир Зеленски.
Българският президент, както и останалите на планетата, живее в свят, в който ядрена сила, член на Съвета за сигурност на ООН, напада независима европейска държава, за да откъсне територии от нея.
Това е на първи план. На втори, битката е епична – сражават се демократичният свят и контролираната демокрация, либералните ценности срещу конституционната диктатура. „Заедно сме, за да защитим Европа“, както каза в Европейския парламент украинският президент. Когато войната на Русия срещу Украйна приключи, единственото, което ще се помни, е изборът – кой на чия страна е застанал.
България губи
Благодарение на българския държавен глава демократичният свят разбра, че един от партньорите му е на позиция, различна от тази, споделяна от общността, към която принадлежи по силата на международни договори.
Позицията е не просто различна, тя е диаметрално противоположна. Ако можеше да се изпее, щеше да звучи като „ний не сме веке рая покорна“ в съпровод на руски военен хор, също и „Възраждане“, и БСП, и други хористи. Лайтмотивът е как България трябва да следва своите национални интереси (които да не са в противоречие с руските).
В условията на разпуснат парламент и назначено от него служебно правителство президентът се явява на всички Европейски съвети и той – и само той – е България. Парламентарната демокрация на практика е суспендирана. Радев зачерква парламентарни решения за военна подкрепа на Украйна и се гневи на „част от партиите“:
Недопустимо е немалка част от политическите партии да гледат на българската армия не като гарант за сигурността на страната, а като донор на въоръжените сили на Украйна.
С тези позиции България губи уважението на съюзниците си, а на Русия никога не го е имала. Москва винаги е унижавала България, третирайки я като васал и лакей, но никога – като партньор.
Дори Швейцария, на която Европа е разрешила да бъде неутрална от 1815 г. насам, която не е продала нито един патрон на воюващите в Първата и Втората световна война, възнамерява да преосмисли позицията си и да позволи реекспорт на швейцарски боеприпаси и военно оборудване от други европейски страни. Независимо че неутралитетът ѝ, залегнал в Хагската конвенция, го забранява, Комитетът по политиката на сигурността към Федералния съвет вече предложи законодателни промени в тази посока.
Но Румен Радев, бивш военен, натовски генерал, настоява, че България е приключила с военната подкрепа за Украйна, изпращайки боеприпаси и дреболии за 20 млн. лв., и че който иска това да продължи, не мисли за националната сигурност и боеспособността на българската армия.
Когато президентът втори мандат не вижда по-далеч от кокардата на фуражката си, държавата има системен проблем.
Национални или руски интереси
Обвързването на военната помощ за Украйна с боеспособността на българската армия е добър пропаганден прийом. Кой, ако не генерал като президента, ги разбира най-добре тия работи. Но същият този генералпрезидент беше опроверган на два пъти – от Словакия и от Вашингтон – заради твърденията му, че нито една държава, която е дала оръжие на Украйна, не е получила нищо в замяна от страните от НАТО, както и че компенсациите отнемат твърде много време и не трябва да се реализират.
Съединените щати предоставиха 200 млн. долара на Чехия, за да модернизира армията си и да попълни своите запаси след помощта за Украйна. А десетина дни след като Братислава изпрати десетки бронирани машини на Киев, започна да получава танкове от Германия.
Словения праща 28 модернизирани танка M-55S на Киев, а в замяна Берлин дава 35 камиона и пет автомобилни цистерни. Гърция и Германия също се договориха за суапова сделка, при която гръцката страна отпуска 40 бойни машини БМП-1 на пехотата и ще получи германски Marders.
Великобритания, Германия и САЩ се съгласиха да доставят танкове на Украйна, но засега искането на Киев за бойни самолети не е изпълнено поради опасения, че конфликтът може да излезе извън украинските граници. В интервю за Sky News украинският външен министър Дмитро Кулеба увери, че няма да използват изтребителите от Запада за поразяване на цели в Русия.
Примерите за тройни сделки са много, но България отсъства. Така нареченият кръгов обмен започна миналата есен, а сега вече западните държави все повече даряват и доставят директно на Украйна. Въпреки че с решение от 3 ноември м.г. 48-мият парламент задължи служебното правителство, освен да подпомогне Украйна, в срок от един месец „да проведе преговори с правителствата на съюзниците в НАТО и партньорите в Европейския съюз за придобиване, предоставяне или разполагане на заместващи способности или усилващ отбранителните ни способности капацитет, което да позволи ускореното освобождаване от остарялото съветско въоръжение и техника“.
Резултатите показват, че това не е направено. Преди дни министърът на отбраната и бивш съветник на президента Димитър Стоянов потвърди по bTV („Лице в лице“), че „към момента не можем да си позволим предоставяне на въоръжение на Украйна“. Ако има възможност за „триъгълна сделка“, тя отново трябва да мине през парламента, няма как правителството да вземе такова решение, каза Стоянов.
Военният министър даде на заден и за искането за предоставяне на боеприпаси за Украйна, отправено от върховния представител на ЕС по външната политика и сигурността Жозеп Борел до всички страни членки. България не разполага със 155-милиметрови гаубици, а предоставяне на зенитноракетни комплекси означава да загубим въздушен суверенитет, публично заяви Стоянов.
Всички системи, с които разполагат българските противовъздушни сили, са съветско въоръжение, като най-новите – С-300, са от 90-те години на миналия век. Докато съседна Румъния вече е приела първите две от поръчаните общо четири противовъздушни системи Patriot, а тестването и приемането на третата и четвъртата ще приключи през април т.г.
България остава със старото съветско въоръжение, което така или иначе ще трябва да се бракува, защото в противен случай изисква средства за поддръжка и резервни части. Отговорността за това е на президента – същия Радев, който доста успешно забави обновяването на военната авиация, и на неговите подчинени министри.
Срамът остава
Навременна помощ за Украйна гарантира и българския национален интерес, обявиха от „Демократична България“ в позиция, предизвикана от изявления на президента. Победата на Киев означава и освобождение на България от мечешката „прегръдка“ на Русия.
Заради европейските санкции България се освободи от почти стопроцентовата си газова подчиненост на Русия. На път е да бъде прекратена и петролната зависимост, когато през 2024 г. изтече срокът на дерогацията за България за вноса на руски суров петрол по море.
Въпреки заплахите за вето на Унгария и България върху санкции за руската ядрена индустрия руският монопол при доставките на гориво за АЕЦ вече се разрушава. Няколко европейски държави от бившия източен блок, сред които и България, допуснаха нови касети – „Уестингхаус“ и „Фраматом“ ще зареждат V и VI блок на АЕЦ „Козлодуй“.
Руската пропаганда и действията на Радев и служебния кабинет влияят на общественото мнение. „Евробарометър“ измери, че България е страната в ЕС, в която най-малко хора подкрепят финансирането и военната помощ за Украйна – 33%.
Само в три страни членки мнозинството от анкетираните не подкрепят тази помощ – Гърция с 59% против (36% за, 5% не могат да вземат решение), България с 57 на сто (10%, които не знаят) и 56% в Словакия (38% за, 6% не знаят). 65 на сто от гражданите на ЕС одобряват тези мерки.
Липсата на действащ парламент оставя в ръцете на Радев и служебния му кабинет ключови за България решения, чиито измерения надхвърлят конкретния исторически момент. След няколко години обаче Радев ще отлети от Президентството. Срамът ще остане.
Златка продава зеленчуци на Женския пазар в София. По думите ѝ през последната една година клиентите ѝ са започнали да пазаруват много по-внимателно и да се ограничават в покупките си.
Цените на храните се покачиха значително през последната година. Появиха се съмнения, че част от увеличението е плод на пазарни манипулации. Една институция обаче сякаш проспива проблемите. Коя е тя и какво може да направи?
Слънчев следобед на Женския пазар в София. След като са напълнили с покупки двете си пазарни колички, пенсионерите Мария и Лъчезар сядат за почивка на една от близките пейки.
„Купихме си салата, чесън, гъби, магданоз, копър, праз, ядки, сливи без костилка, лимони, мандарини, портокали – общо за около 80 лева“, изброява Мария. Покупките са за трима човека и ще им стигнат за цялата седмица.
Със съпруга ѝ казват, че са дошли да пазаруват специално на Женския пазар, защото цените са значително по-ниски от тези в магазините близо до дома им. По думите им особено през последните месеци храните са поскъпнали многократно, а те успяват да се справят единствено с помощта на своя внук, който им праща пари всеки месец.
Мария и Лъчезар
„Това щеше да е страшното според мене – ей сега да сме останали само на пенсиите, с тези цени“, отбелязва Мария. „Аз не знам как смогват хората, по някой път ми се плаче, като се сетя.“
Мария и Лъчезар не са единствените, които смятат, че цените на храните в България значително са се покачили. През последните седмици служебното правителство заговори за „тежки аномалии“ на пазара на хранителни стоки и съобщи, че започва действия, така че ръстът на цените да бъде „овладян“. Предложенията му как да стане това включват изготвянето на законодателни промени, създаването на специален щаб с представители на всички отговорни институции – от ресорните министерства, през Агенция „Митници“ до НАП, които да започнат проверки, и създаването на сайт, в който да се сравняват цените.
С тези идеи обаче просто се „тупа топката“, смятат икономисти, с които Свободна Европа разговаря. Реално въздействие може да окаже една институция, която беше по-рядко споменавана – Комисията за защита на конкуренцията (КЗК). Според експертите именно тя трябва да играе основната роля при откриването и санкционирането на противозаконни практики. Но вместо това през последните години тя сякаш спи.
Говорят числата
„Току-що една клиентка си купи лук“, казва Златка, която е една от десетките продавачи на Женския пазар. „Попитах я дали иска и репички. Каза ми: „много неща искам, но не мога да си ги купя всичките“.
По думите на Златка това се случва „всеки Божи ден“ – през последната една година нейните клиенти на пазара са започнали да пазаруват много по-внимателно и да се ограничават в покупките си.
Тези впечатления се потвърждават и от статистическите данни. Според НСИ през четвъртото тримесечие на 2022 г. потреблението на повечето основни храни средно на лице от домакинство е намаляло в сравнение със същия период година по-рано. Най-голям е спадът в потреблението на хляб и тестени изделия, на месо и на плодове.
Маркетинговите изследвания на GfK, Bulgaria и NielsenIQ, цитирани от Капитал, също потвърждават, че през последните месеци българите са започнали да ограничава покупките си на храни от първа необходимост.
Потребление на основни хранителни продукти средно на лице от домакинство през четвъртото тримесечие на 2021 и 2022 година. Източник: НСИ
Свиването на покупките идва, след като през ноември инфлацията при храните достигна рекордните 26,6%. Оттогава статистиката отчита постепенно забавяне в темпото на поскъпване при храните – през декември то беше 26,1%, а през януари – 24,9% на годишна база. Данните съвпадат и с тенденцията за спад при общата инфлация, който започна още през октомври 2022 г.
Какво предложи правителството
На този фон в началото на февруари служебното правителство съобщи, че е установило „аномалии“ при цените на някои хранителни продукти и затова започва серия от мерки, които да доведат до овладяване на цените.
„Ценообразуването в България е много странно“, каза пред БНТ министърът на земеделието Явор Гечев. По думите му има „много компоненти, които тежко намирисват на нелоялни търговски практики“ и затова редица институции са започнали проверки по места.
В неделя Комисията за защита на потребителите (КЗП) съобщи, че е открила около 150 нелоялни търговски практики в някои от големите търговски вериги, а като пример председателят на комисията посочи подвеждащи послания за промоции. Освен проверки в големите магазини, кабинетът съобщи, че инициира и създаването на специален сайт, в който да се събира информация за цените от всички области в България, и да се сравнява с цените в 6-7 други европейски страни.
Премиерът Гълъб Донев съобщи, че правителството ще изготви и предложения за подобряване на законодателството в сферата. По-късно Явор Гечев каза, че се търсят варианти промените да станат не през закони, а през наредби.
Доколко ефективни обаче могат да са тези идеи?
Тупа ли правителството топката
Според Георги Ангелов, старши икономист в Институт „Отворено общество“, самият факт, че за законови промени се говори в момент, в който изобщо няма парламент, който да ги гласува, означава, че „просто се тупа топката“. Допълнителната идея подобни промени да се прокарват през наредби пък е изключително опасна, добавя Георги Ганевот Центъра за либерални стратегии.
„По-добре да не се връщаме към тази практика изпълнителната власт да законодателства и да урежда перманентни и важни обществени отношения, това е модел от Втората световна война“, коментира пред Свободна Европа Ганев.
Другата идея на правителството – да се събират данни за цените в България и други избрани европейски страни и да бъдат редовно публикувани в специално създаден сайт – според икономистите не е лоша, но сама по себе си няма да покаже откъде идва проблемът.
По думите на Ангелов трябва да се види защо някои храни се задържат на цени по-високи от тези в Западна Европа. А за това е нужен анализ, а не просто публикуване на факти. По-рано проучване на Евростат показа, че продукти като сирене, масло, мляко и яйца през 2021 г. са били по-скъпи като абсолютна сума в България, отколкото в по-богати държави като Люксембург или Франция.
„Идеята е, че ако нещо тук е много скъпо, някой конкурент трябва да може да внесе отвън и да свали цената. Но защо това не се получава? Това е интересният въпрос“, казва Ангелов пред Свободна Европа.
„Може би някой пречи на конкуренти да идват на пазара. И отговорите няма да дойдат от едно табло с данни“, добавя той.
Как се повишиха цените на храните – примерът с олиото
Двамата икономисти посочват още нещо – въпреки че служебното правителство изброи редица институции, които ще участват в проверките на търговските практики, всъщност има една, която може да окаже сериозно въздействие.
До повишаването на цените на хранителните стоки през последната година се стигна заради множество изцяло пазарни фактори. По думите на Георги Ангелов те включват по-високите цени на електричеството, които пряко повлияха на разходите на производителите, както и цените на природния газ, които пък оказаха влияние върху цените на торовете. Нахлуването на Русия в Украйна доведе до скок в цените на зърното и слънчогледа.
Според икономиста обаче фактът, че цените на някои храни остават високи, въпреки че в края на миналата и началото на тази година инфлацията започна да върви надолу, показва, че има и други, незадължително пазарни фактори. Именно в такива случаи трябва да се намесва Комисията за защита на конкуренцията (КЗК), която да проверява съмненията.
Ангелов дава и конкретен пример за подобни съмнителни увеличения – рязкото поскъпване на олиото през пролетта на миналата година. Тогава цената му в някои магазини достигна 7 лв. за бутилка, а заради паника, свързана с войната в Украйна, че то може да свърши, в супермаркетите се извиха опашки.
„След този пик, който имахме в цената на олиото, отне много месеци, за да се стигне до някаква що-годе нормална цена. Тоест пазарът реагира, но много бавно. Това даде повод за въпроси дали това не е всъщност някакъв картел или някаква манипулация на пазара“, посочва Ангелов.
Затова и тогава КЗК започна проверка. Именно антимонополната комисия е държавният орган, който може да разследва и евентуално да санкционира подобни практики. От отговори на КЗК до Медиапул в началото на февруари стана ясно, че девет месеца по-късно комисията все още събира данни по случая.
„Спецификата на изисканата информация и необходимият за предоставяне обем затрудниха значително запитаните дружества и компетентните органи в определените от КЗК срокове“, се казва в отговорите на комисията.
По-рано през септември КЗК наложи глоби на две търговски вериги (Билла и Кауфланд), но те не бяха за забранени споразумения, а за липсващо олио на промоционални цени. Това за момента са единствените мерки, предприети от регулатора. Пред Капитал председателката на КЗК Юлия Ненкова каза, че продължава секторният анализ както на пазара на олио, така и на пазара на брашно, но става въпрос за експертен труд, който изисква време.
Ненкова беше назначена на поста през 2016 г. по време на правителството на ГЕРБ. В края на третия мандат на Бойко Борисов през 2021 г. мандатът ѝ, който изтичаше, беше удължен от 5 на 7 години. Ненкова е майка на дългогодишния депутат от ГЕРБ Александър Ненков.
Сънят на КЗК
Според Георги Ангелов след случая с олиото от пролетта остават подозрения, че КЗК не си е свършила работата. По думите му ако тогава е имало някакви нередности, но те останали ненаказани, „сега и други играчи пробват да го направят в други сектори“.
„Тоест бездействието на КЗК може би подхранва и други такива опити временно да се поддържа цената по-висока от пазарното ниво“, смята Ангелов.
Друг пример за важната роля, която КЗК има при разкриването на потенциални нередности при цените, е свързан с пазара на прясно мляко. В края на януари комисията разреши сливането на две от най-големите млекопреработващи компании. След него по данни на Нилсен, цитираниот Капитал, обединената група притежава пазарен дял от 80-90% при прясното мляко и на практика няма значителни конкуренти.
„Това за мен е проблемът, че на няколко пазара има такива огромни играчи и те са пропуснати или проспани от КЗК. Тоест дава се знак, че всеки може да си прави каквото си иска и да нарушава пазарните принципи“, отбелязва Ангелов.
Георги Ганев е съгласен, че основната роля в борбата с нелоялните търговски практики трябва да е именно на КЗК. Според него Законът за защита на конкуренцията е добър – „просто, както много често в България, прилагането е проблемът“.
„Просто трябва да се прилага наличната никак нелоша рамка за защита на конкуренцията. Това няма да се отрази на цените нито днес, нито утре, нито след седмица, но в средносрочен план – между 3 до 5 години, няма как да не се усети“, обобщава Ганев.
На 16 февруари, а след това и на 22 февруари, КЗК публикува в сайта си официални съобщения, че е започнала „предварително проучване за евентуално извършени нарушения“ за нелоялна конкуренция и нелоялни търговски практики по веригата за доставки на селскостопански и хранителни продукти до крайните потребители. Това се случва след „зачестили съобщения в медиите“ и сигнали от потребители.
В момента стадият също е събиране на информация, а ако бъдат събрани доказателства, може и да започне производство. Във второто съобщение се казва, че могат да се подават сигнали до комисията, в това число и анонимни.
Спомената е и възможността „за предоставяне на информация и доказателства относно таен картел във връзка с Програмата за освобождаване от санкция или намаляване на санкциите“.
„Дневник“ публикува заключителната реч на писателката и преводачка от Украйна Катерина Мишченко, изнесена в рамките на „Дебати за Европа“ – събитие, което се проведе за първи път в София.
Преди девет години Майдан, главният площад на родния ми град Киев, беше пълен с хора със знамена на ЕС и украински национални флагове. Майданът, или Революцията на достойнството, беше последната успешна европейска демократична революция. Протестиращите победиха. Те – ние – успяхме да свалим един режим, който още тогава активно подготвяше руската политическа анексия на Украйна. Точно в тези дни, преди девет години, човешкият океан на Майдана носеше на ръце и рамене ковчезите на застреляните от полицията активисти. Трагедията на загиналите хора беше огромна, но пространствата за траур веднага бяха намалени, тъй като се случи анексирането на Крим и стана ясно, че Кремъл е започнал война срещу Украйна, срещу нас.
Тогава разбрахме, че постигането на невъзможното може да е романтично красиво в песните или филмите, в нашата действителност обаче то имаше цена, цена, която беше твърде висока от самото начало.
Но Майданът все пак беше място за промяна и отправна точка. Образът на хората, стоящи там с украински и европейски знамена, остана.
Социалната сплотеност и общност, демократизацията и отговорното гражданство бяха нашите официални цели. Но сега тези граждани, тези хора със знамената, потъват в океана на войната за изтребление, само знамената се носят над повърхността.
Кои са днес тези места, пълни с украински знамена? Гробищата на нашите градове и села, където непрекъснато се извършват погребения.
В момента моята страна преживява геноцид, който се предполага, че е наказание, насочено към онези украинци, които са упорствали и продължават да упорстват в собствената си политическа субектност. Гробовете с украински знамена са добра илюстрация на путинската идея за контрареволюция. Погледнато от Кремъл, желанието за промяна трябва да бъде смазано. Майданът трябва да почива във войната. Физическата омраза на Путин към Украйна не е само етническа, тя е политическа. Революционната визия за бъдещето трябва да бъде погребана. Това, на което сме свидетели, е физическото унищожаване на живота и времето.
Тъй като нашите военни власти мълчат за украинските загуби, избягвайки тези ужасяващи данни по стратегически причини, гробището с новозасадените горички от знамена е мястото, където конкретните цифри стават видими. И тази конкретност е свързана с истината, с истината за смъртта.
Каква е истината за това, което се случва днес? Има страна в Европа, в която продължаващата смърт на стотици хора всеки ден се смята за поносима. Живите тела в тази страна – ако не са мъже и не са на възраст между 18 и 60 години или не живеят под руска окупация – могат свободно да пресичат границите. Те са приети от други европейски държави. В същото време смъртта се концентрира все повече в рамките на Украйна, в нейните граници.
През последните девет години, дори преди пълномащабното руско нахлуване, често чувах Украйна да бъде определяна като задния двор на Европа. Днес този заден двор все повече заприличва на гробище, където самата война работи като гробар – ракетите и снарядите образуват огромни ями, копаейки гробове за самите украинци
Това гробище е засадено с красиви цветя – представи за несломимост, смелост и устойчивост. Стремежът Украйна да се превърне в мирна градина, да се възстанови всичко, което е било разрушено. Тези цветя трябва да дават надежда, обещание, че животът е възможен след всички ужаси.
Точно както през ХХ в. гробищата се превърнаха в места за изселване на смъртта, скрити както от централните места на градското пространство, така и от всекидневието ни, моята страна се превръща в изселено гробище – въпреки че е и бойно поле, което трябва да остане очертано от много ясна граница. И да се помогне на Украйна в този контекст означава по-скоро да се запази тази граница, да се запази статутът на това пространство.
Преди няколко седмици пресякох границата между Украйна и Европейския съюз.
Днес няма бързи връзки към или от Украйна. Пътуването отнема много време, а това дълго пътуване има своя логика: човешката психическа трансформация отнема време. За да премине от мир към война или от война към мир, човек трябва да премине през определен процес.
За да излезе от ускореното време, в което обратното броене се отнася не за секундите, а за човешките животи. Да влезе във времето, в което има място за размисъл, дискусия, а понякога и просто за прахосване на думи. И най-важното, където има време за избор. Това е умствена метаморфоза, която не се случва просто така. Тя разтърсва, създава тревога, страхове, нарушава съня и ви лишава от най-елементарното доверие в земята под краката ви, дори когато тази земя вече не е разкопана от раковини и лопати за гробове.
Това е нещо като психично разстройство, гранично. И мисля, че всъщност не е необходимо украинско-европейската граница да бъде физически пресечена, за да се появи това, то е станало толкова дълбоко и фундаментално, че граничните линии се усещат много далеч от самата граница.
Днес не е необходимо да познаваме украинския опит отвътре, за да усетим променливостта на европейското настояще – момент, зает от една голяма катастрофа, която все още не е получила своята виза за влизане в реалността.
Може би сегашната ситуация, стратегията на дозирана подкрепа на Украйна в тази война, може да бъде разгледана през призмата на фаталната политическа логика на границата. Репресираните могат да изчакат. Но докога? За мен да си в граничната линия означава да те преследва един въпрос: Как би изглеждала антивоенната политика, ако кървавото клане не се случваше в покрайнините на Европа?
Надявам се да успея да се въздържа от морални упреци. Но все пак бих искал да повдигна някои етични въпроси. Истината за смъртта е, че я виждаме без украшенията на героичната реторика и възхищението от достойнството и смелостта на някой друг. Това често се казва за украинците, а те самите охотно казват, че са загубили страха си. Да, отказът от страха от смъртта може да бъде ключът към свободата. Но защо тези добродетели на смелост и неукротимост се приписват на някой друг?
Дали не е защото тези невероятни, непонятни хора живеят на територия, която е ужасно страшна в своята близост? Тя плаши със своята идентичност, която по никакъв начин не може да бъде приета във вътрешното „аз“ и трябва да се държи от другата страна на границата.
Така въпросът за преодоляването на тази граница се превръща във въпрос за мира. Да се интегрира Украйна възможно най-скоро, да се приеме Украйна, означава да се интегрира потиснатото в същността на човека. Когато катастрофата на геноцида, изместена от кошмара на войната, стане част от европейския опит, желанието за нейното преодоляване или спиране може да има съвсем различни проявления.
Признаването на конкретността и необратимостта на смъртта ще означава достъп до истината, докато истината в нейния перформативен аспект означава преодоляване на смъртта и спиране на нейното умножаване.
Преминаването на границата означава и преосмисляне на границите на възможното. Това, което преди една година изглеждаше невероятно, днес е нещо обичайно. Време е да се замислим за собствените си граници и за собствените си ограничения.
Когато мои колеги коментират настоящата руска война срещу Украйна, те се позовават на нашата вековна история, говорят за империализъм, за русификация, за сталинизъм и колонизация. За мен тази война има една доста ясна отправна точка – Майданът.
Може би си струва да се върнем на това място, за да намерим бъдещето. Нашето общо бъдеще. Последната европейска революция, която не е – все още не е! – е получила полагащото й се място в общата и общоевропейска история. Сигнал от някъде в периферията на Европа, че мирът и справедливостта, ключови цели на Европейския съюз, съставляват сложна, чувствителна и всеобхватна конструкция.
Но дали беше възможно да се чуе нещо оттам? Бяха ли забелязани сигналите от Майдана? Имахме ли ние, хората в периферията, правото да говорим за трансгресия, за бъдещето, за революцията на идеята как да се изгради европейският проект?
Идеята за радикална трансформация сякаш витае във въздуха, но процесът на вземане на политически и стратегически решения сега е повлиян от страха. Този страх ще се разяжда. Той ще оказва натиск и бавно ще задушава новите импулси. Готовността да се борим за Украйна означава да оспорим смъртта, в която Русия днес е толкова фатално влюбена.
Чувствам, че въображаемата колективна Европа в момента е на прага, че е готова да стъпи в бъдещето. Тя преоткрива себе си, преосмисля субективността на източноевропейската си част, поглежда отвъд собствените си граници, така добре установени и защитени през годините.
Вярвам в европейския потенциал да преодолее собственото си безразличие. И най-важното, вярвам в европейската победа, т.е. в общата победа над съвременния руски фашизъм, който до известна степен се проявява като кулминация на разрастването на дяснорадикалните движения и настроения в цяла Европа.
Това, което искам да направя, е да изразя позиция от граничната зона в името на преодоляването на границите. Днес европейските градове са пълни с украински знамена. Но какво означава тяхното присъствие? Дали тези знамена представляват революционното бъдеще, или по-скоро неговото възпоменание? Дали Украйна трябва да бъде мъртъв герой или жив партньор? Време е да решим.
кафенето 