Гешев беше в Украйна – и той знае, че московията вече е загубила тази война и гледа да спечели своята

Иво Инджев

Главният прокурор Гешев първоначално тръгна бавно и полека по стъпките на своя ментор, когото в един аудиозапис човек с неговия глас нарича “шефе” и му се подмазва, че е много го бива да се прави на луд.

Влизайки постепенно в обувките на шефа, за когото е жизнено важно да получи опрощаване на греховете си за дългогодишното обслужване на руското зло в България, Гешев вече надмина оногова, когото имитира в това отношение. Заяви, че щял да арестува Путин колчем реши да стъпи в България.

Брех! Това да видиш ти какъв юнак се оказа наследникът на Цацаров, който не просто си дружеше демонстративно с руската прокуратура, но дори подписваше с нея документи за обмяна на опит!

Това е същото като аз да обещая, че ще напляскам Тръмп ако посегне и на жена ми. Не че не би го направил, ако се съди по разказите на някои жени, но вероятността той да попадне в такава ситуация е точно толкова голяма, колкото Путлер да “кацне” на Гешев, който да му тури белезници (едва ли не лично).

Защо е това перчене тогава? Ами защото шоуто е безплатно. Нищо не му струва на Гешев да обещае невъзможното, но пък да копне още малко в градинката на наивниците, които наистина вярват в неговата новопокръстена “русофобия”. 

Ако тя беше автентична той трябваше немедлено да е започнал още преди  години разследване как така България ЩЕ плаща милиарди за руския проект “Турски поток”, който обслужва руските играчи в региона Вучич и Орбан във вреда на за(оби)колената в резултат на това Украйна.

Този явен за пред целия свят факт продължава да не тревожи новопокръстения “русофоб” Гешев, комуто нищо не струва да заплаши с арест руския цар, чийто крак с абсолютна сигурност никога няма да прекрачи владенията на Гешев, за да провери доколко той наистина би посмял да изпълни заканата си.

Не сме чули и видели още нещо което не беше се чуло и видяло доскоро и по отношение на съветската окупационна символика в България, докато преди изборите шефът на ГЕРБ (и на Гешев) не се преобърна от дългогодишен пазител на МОЧА в негов противник. Осъзна изведнъж, че трябва да бъде демонтиран.

По тази линия на преобръщане Гешев още не може да преглътне съветския автомат и да го обяви за незаконно размахан над столицата ни. Но не бих се учудил вече и тази вътрешна линия на самозабраната да прескочи.

Защото явно вече е въпрос на оцеляване за него. Поел е по стъпките на шефа си и ще трябва да се равнява по него в състезанието за това кой е по-голям атлантик-направо атлант на попрището на надпреварата кой да стигне невредим и печеливш при очертаващата геополитическа катастрофа на истинския доскорошен шеф на шефа му, комуто шефът в София се извиняваше в https://duma.bg/ruskite-mediiborisov-se-izvinyava-putin-se-sheguva-n167943 Кремъл, че не се е старал достатъчно и в резултат на това му построи и заплати руската примка за Украйна на българска територия. 

Унизителното му поведение, когато той внезапно се появи в Москва да се умилква на Путин броени дни след като на аудиенция пред царя беше президентът Радев, беше издадено от руските медии и злорадо препредадено тук, например от в. “Дума”. 

Напомням, че  в. “Дума” беше на издръжката на Николай Малинов, когото Цацаров (същият, който си дружеше с Чайка, руският гл. прокурор) арестува за шпионаж в полза на Русия на 9 септември (!) следващата година.

Бившият депутат и председател на Национално движение “Русофили” Николай Малинов е обвинен в шпионаж. Това стана ясно на пресконференция на прокуратурата. Научихме за ареста именно от прокуратурата.

“Главният прокурор Сотир Цацаров съобщи, че са събрани доказателства, според които Малинов срещу заплащане е приел да изпълнява задачи за две организации със седалище в Руската федерация”.

Дали бившият издател на “Дума” Малинов не беше арестуван за отмъщение, че разпространи информацията как руските медии са издали лакейското поведение на премиера ни пред шефа му в Кремъл?

Истината е, че обвиненият в шпионаж бивш депутат от БСП не само не се трогна (и до днес си развява путинофилството без проблем, явява се и на избори редовно), но и напусна символичния си арест, за да отиде в Москва и да си получи орден за (подобни) заслуги лично от Путин. От тази гавра също не последва нищо неприятно за завърналия се “беглец” Малинов. 

Тук някой ще каже, че все пак Гешев отиде миналата седмица в Украйна и това е негов плюс. Как и защо са се сетили в Киев да го поканят, това за нас е “чувствителна информация” от областта на започналото гербаджийско контранастъпление за разграничаване от собственото путинофилско минало в навечерието на украинското на фронта.

От гледна точка на борещата се за оцеляване  украинска държава всяка подкрепа е ценна. Разбираемо е тя да откликне на “русофобските” сигнали от една институция на европейска България. 

Едно е ясно: няма стъпка, която Гешев и шефът му не биха предприели в името на своето политическо оцеляване. Шефът му от Банкя прескочи собственото си табу като припозна каузата за демонтирането на МОЧА защото тя е важна за мнозина от неговите избиратели.

Гешев няма нужда от електорална, а по-скоро от международна подкрепа. МОЧА не е сред каузите, по които западните партньори имат публична позиция и той не си прави труда да се произнася по въпроса. Но Украйна е друго нещо! Тя е лакмусът за това кой кой е в днешно време и в обозримото бъдеще като позициониране на страната на победителите.

Гешев може да е всякакъв, но не е по-глупав от шефа си и също знае, че няма как деградиращата, международно изолираната московия да осъществи вече провалените и към днешна дата цели Украйна, зад която стои огромният потенциал на Запада. 

Слава на Украина, която наистина върши чудеса!

За водата и маслото в нашата политика и държава

Евгений Кънев

Това, което е България днес, е именно фундаментален сблъсък на две антагонистични култури.

На много хора им се вижда абсурдно да има правителство на „Продължаваме промяната“ – „Демократична България“, подкрепено от ГЕРБ. На практика обаче то е единственото възможно, излъчено от двете коалиции.

Акад. Николай Денков ясно обясни защо не може да има коалиция между ГЕРБ и „Продължаваме промяната“ – „Демократична България“. Защото двете коалиции са като водата и маслото.

Защото философията на едната коалиция е държавата да се управлява чрез „правото на силата“, а на другата чрез „силата на правото“. Вертикалното силово с един вожд срещу хоризонталното съгласувано между лидери упражняване на властта. Източният срещу западния модел на публично поведение.

На държавно ниво този конфликт се проявява между формата на заложената в конституцията „правова държава“ (чл. 4(1)) и нейното по съдържание битие на силова държава с тесен неизбран елит, който упражнява паралелна нелегитимна власт.

Затова нашите формални институции (закони, постановления, наредби, правила) не работят, защото са блокирани от неформалните институции (манталитет, култура, обичаи и навици на хората, прилагащи правилата).

На ниво икономика този конфликт се проявява между пазарна и рентиерска икономика. Едни бизнеси искат да печелят през пазара и инвестират в продукти, технологии и хора. Други искат да печелят през политиката и инвестират в политически чадъри, като споделят рентата от липсата на конкуренция.

На ниво фирми този конфликт се проявява в структурата на самата фирма. Типично за рентиерските фирми е структурата с шеф- собственик на върха, който решава почти всичко сам. Правила няма, защото се сменят всеки ден. Като си отиде собственикът, с него си отива политическият чадър и контактите, а фирмата загубва своята стойност.

Фирмите, които работят на пазарен принцип изграждат по-хоризонтални структури с обособени звена, на които е делегирана власт и отговорност при вземане на решения с различни нива за типа решения, които могат да се вземат. А фирмите могат да работят и без собственика си и да увеличават своята стойност.

И всичко по-горе опира именно до културата.

Правото на силата се предпочита ПРЕДИМНО от по-възрастните поколения, расли по съветско време с патриархална култура, с по-слабо образование и доминиращо влияние на бащата в семейството им.

Силата на правото се предпочита ПРЕДИМНО от по-младите поколения, израсли не само в демокрация, а и успели да живеят и учат в западна култура, с високо образование и доминиращо или поне равно влияние на майките им в семействата.

Това, което е България днес, е именно фундаментален сблъсък на две антагонистични култури.

Фалшивото разкаяние на Борисов

С адвокати като ПП и ДБ Борисов цели да получи политическа реабилитация и явно, че докато тя не се случи, ще ходим на нови и нови избори, смята Даниел Смилов. С всеки следващи избори обаче цената на опрощението ще спада.

През седмицата стана ясно, по думите на Бойко Борисов, че те са си „простили“ с Кирил Петков. Официално потвърждение за такъв формален акт от Петков не дойде, но очевидно той е бил опростен за незаконното задържане на лидера на ГЕРБ.

А за какво точно е бил опростен Борисов? Дали за 500-те милиона публични средства, дадени на Васил Божков от добродушие или срещу сериозни подкупи? Или заради строенето на магистрали без конкурси, след което тези магистрали се оказаха не само къси и неравни, но и доста тънки? Това не стана ясно.

Вече става ясно обаче, че докато Борисов не бъде опростен, страната няма да спре да ходи на избори. И нещата всеки път ще се влошават, особено за тези, които не са готови да дадат прошка – ПП и ДБ. Те биват (с основание) плашени, че ще получат по-слаб електорален резултат на нов парламентарен вот, а ГЕРБ ще се закрепи още повече.

В общата суматоха безсмислени и опасни политически формации ще набират подкрепа, а те и в този парламент са повече от една.

Затова моралната дилема, пред която са изправени ПП и ДБ е сериозна – опростете Борисов, за да не провалите страната. Много хора всъщност нямат проблем с тази дилема – какво толкова, сякаш България не е била управлявана три мандата от Борисов. Пък и имаше стабилност от някаква гледна точка. Вярно, изостанахме от Румъния с около 15 процента от БВП за петнадесетина години, но важното е, че… (изберете си оправдание по вкус).

Борисов иска да убеди всички, че е станал приемлив за тях

Без темата за опрощението на Борисов българската политика от последните една-две години изглежда напълно безсмислена: ГЕРБ три пъти печели избори, но не може или не иска да сформира управляваща коалиция.

Веднъж с много усилия ПП и ДБ сглобиха анти-ГЕРБ мнозинство и това беше единственото редовно упраление. Но то се оказа крехко, защото ИТН загубиха (ако изобщо някога наистина са имали) критичната си позиция спрямо Борисов и започнаха да искат да строят пътища като него.

През октомври 2022-а и през април 2023-а година обаче ГЕРБ спечели избори в ситуация, в която в парламента няма анти-ГЕРБ мнозинство. С ДПС, БСП, ИТН и къси пасове на „Възраждане“Борисов би могъл да управлява и без ПП и ДБ. Но той иска да управлява с ПП-ДБ, явно за да бъде опростен – да бъдат забравени и останали неизяснени корупционните му скандали.

Всъщност, Борисов дори не иска реално да управлява с ПП и ДБ, а да убеди всички, че е станал приемлив за тях, а оттам и за партньорите от ЕС и САЩ. С адвокати като ПП и ДБ той цели да получи политическа реабилитация и явно, че докато тя не се случи, ще ходим на нови и нови избори.

Как от ГЕРБ уж се снишиха

През седмицата Борисов предложи нещо, което може да се приеме като неговата форма на политическо разкаяние. В един момент ГЕРБ – първата политическа сила – даде вид, че предлага на ПП-ДБ да съставят правителство на малцинството, което ГЕРБ да подкрепи.

Подобно смирение наистина беше изненадващо и би имало смисъл само в контекста на покаяние за множество натрупани политически грехове. Първата сила отстъпва и се снишава, остава да контролира правителството от парламента на базата на договорена програма и дава на втората, критична към ГЕРБ формация, възможността да състави правителство.

ПП и ДБ приеха сериозно тази „оферта“ и очевидно се заеха да правят проектокабинет в съответствие с молбата на Борисов. Но както се казва, апетитът идва с яденето, и след един ден ГЕРБ и Борисов прецениха, че явно могат да получат опрощение на по-ниска за тях цена. 

Лидерът на ГЕРБ, подгласян от Томислав Дончев и Десислава Атанасова, започна да поставя условия кой да не бъде в правителството на ПП-ДБ. И бързо се оказа, че в него не могат да са Кирил Петков и Асен Василев, Атанас Атанасов, другите лидери, че и заместниците им от ДБ, а за капак и академик Денков даже се оказа спорен, защото имал и политическо качество.

Всичко това не само демонстрира, че покаянието на Борисов е доста повърхностно, но повдигна и един втори въпрос: защо той иска да управлява с ПП и ДБ, щом най-основните им фигури не стават за управлението според него. Противоречието и когнитивният дисонанс сами по себе си не пречат на разкаянието, но го правят много трудно разпознаваемо от външна гледна точка. 

Апетитът на Борисов и ГЕРБ обаче продължи да расте и накрая от партията направо казаха, че искат правителството да е на паритетен принцип: те да определят половината министри. Тук разкаянието директно изпадна зад борда. Явно Борисов е пресметнал, че със самите преговори реабилитацията му вече е почти пълна.

Но тогава пък не е ясно защо му е на ГЕРБ да управлява точно с ПП и ДБ, които уж „счупили“ държавата? Особено разрушителен според ГЕРБ е Асен Василев – безспорно силна фигура за министър от ПП и ДБ, чиято финансова политика довела страната едва ли не до катастрофа.

Но пък всичко в бюджета може да се оправи, включително дефицитът, без да се вдигат данъци и без да се намаляват основните социални плащания – само да има редовно правителство. Тъй като това е безспорно вярно, приказките за сгрешената финансова политика на Василев, водеща до катастрофа, излизат лъжа.

Възможното възпроизводство на порочните практики

Във вторник ще разберем дали Борисов се чувства достатъчно опростен, дали разкаянието му е истинско или пак ще ходим на избори. ПП-ДБ най-вероятно ще предложат някаква версия на експертен кабинет с малък брой политически лица в него.

В крайна сметка всяко правителство е нещо такова, защото в него трябва да има баланс между експертност и отговорност – партиите трябва да са сигурни, че експертите не правят каквото си искат зад гърба им.

Ако Борисов го отхвърли, означава, че вече се чувства достатъчно опростен да опита управление с ДПС, БСП и късите пасове на „Възраждане“. Това няма да е добро правителство за страната, защото ще възпроизведе порочните практики, но не може да се изключи като възможност.

Ако това не стане, отиваме на избори, след които Борисов ще иска да получи опрощението си на още по-ниска цена.

В „Панорама“ журналистът Петко Георгиев изненада неприятно Томислав Дончев с напомнянето, че компромиси с ценности – включително борбата с корупцията – не могат да се правят. По същата логика не може да се прави и търговия с покаяние.

Опитите в България обаче продължават и нови избори не са изключени. Защото някои си правят сметката, че цената на опрощението им с всеки нов избор намалява.

Г-н депутат, а люта чушка на езика искаш ли?!

Александър Петров

Снимка: БГНЕС Крайно време е народните избраници да придобият елементарно възпитание и да започнат да се държат адекватно на постовете си.

Сценка: Заседание на Народното събрание:

Депутатът Цончо Ганев от „Възраждане“ обижда част от колегите си, наричайки ги доносници, грантояди и ги обвинява в обслужване на интереси на неправителствени организации.

Депутатът Явор Божанков от ПП-ДБ му отговаря с иронично подмятане, че „Възраждане“ не обичат неправителствените организации, освен когато чрез една такава бившата съпруга на партийния им лидер Костадин Костадинов (наречен в случая „Копейката“) усвоявала пари от „лоши западни компании“.

Самият Костадинов става и отговаря и с изказване напада Божанков, обвинявайки го, че за 15 минути е сменил лява партия с дясна.

В един момент става депутатът Манол Пейков от ПП-ДБ, който призова групата на „Възраждане“ да се държи възпитано в зала, защото ПП-ДБ щели да започнат да измислят креативни имена на колегите си. И даде за пример една такава възможна обида: „Винаги мога да ви назова „Коцето Късопишков“, имам предвид човек, който пише с къси букви“.

След това Костадинов се засегна и поиска лично обяснение, в което нарече Пейков „простак“, „доносник“ и „утайка“ и дори се закани, че той щял да „изхвърли утайката“.

Крайният резултат е, че Костадинов и Пейков са наказани със забележка, а парламентът трябваше да излезе в почивка.

Това е само едно заседание на Народното събрание, но далеч не е единствено, когато става въпрос за разиграване на подобни „весели“ сценки. Проблемът е, че тези заяждания на дребно между парламентарните групи съставляват вероятно две трети от дебатите в Пленарната зала.

Да, от това излизат много забавни клипчета, както и понякога вицове, но не ме оставя това усещане, че депутатите в парламента си губят времето с глупости.

Минаха точно две седмици от първото заседание на 49-ото Народно събрание, а народните представители все още са зациклили върху това какви комисии да има в него и кой да влезе в тях. Макар да знам, че ситуацията е трудна и отнема повече време заради изострените отношения между отделните формации, също така знам, че пред този парламент има страшно много натрупала се работа, която просто трябва да се свърши.

Изтъркано е да играем картата, че ние, българският народ, сме тези, които с данъците си плащаме заплатите на народните представители и сме в правото си да очакваме повече от тях, но, по дяволите, нещата стоят по точно този начин.

Вместо да работят, те си губят времето с глупости, опитвайки да се „тролят“ едни други. 

Разбираемо донякъде е поведението на „Възраждане“, които много ясно са казали, че за тях този парламент трябва да приключи възможно най-бързо. Показват го и с действията си – цялостно погледнато, тяхната комуникация е изключително конфликтна, изпълнена с обиди и закани, и насочена към това да руши възможно най-много процеса на работа.

Пренебрежимо малко сякаш са моментите в последните няколко парламента, в които „Възраждане“ е правила нещо градивно.

В стратегията им е да са „на контра“ и това правят – рушат доверието в една от най-високите институции в страната, за да могат после пред избирателите си възмутено да кажат колко ниско е паднало доверието в този прогнил парламент и че е време да дойде промяна (да се разбира – тяхната промяна). 

Оттам казват, че един ден ще управляват и тогава ще видим какво могат, но докато дойде този ден, шансовете да чуем от тях разумен диалог, насочен към реална работа, са горе-долу толкова, колкото да видим футболните ни национали на следващото Европейско – възможно е, но нищо от опита до момента не поддържа тази вероятност.

Големият успех на „Възраждане“ отново е по-малък от претенциите им

Партията пак се очертава като опозиция, която по-скоро гледа към шести предсрочни избори

Всъщност именно това адресираше и коментарът на Манол Пейков, който в прав текст заяви, че „Възраждане“ се опитват да нормализират един език, който е неприемлив в публичното пространство, а от партията разчитат, че останалите депутати ще се държат цивилизовано и уважително.

Проблемът в случая е, че никой няма да запомни тези думи на Пейков, а ще остане само „Коцето Късопишков“. И дотам. Това не помага с нищо. 

Този конкретен пример не е отделен случай, защото можем да си спомним много други подобни сдърпвания, крещене на прякори и отправяне на откровени обиди с участието на депутати от абсолютно всички парламентарни групи.

От няколко парламента насам Пленарната зала се е превърнала в арена за война на думи, в която блестят най-големите „тролове“, способни да обиждат най-много и най-хитроумно.

Не че преди това сме виждали кой знае какви значими дебати, в които едни народни представители убеждават други в правотата си с аргументи и примери, но сегашната ситуация преминава всякакви граници.

В момент, когато не можем да си позволим да губим излишно време, тези тролщини и циркове се превръщат в истински проблем.

Като бяхме деца баби, майки и лели ни заплашваха за подобно поведение с люта чушка на езика или че ще ни измият устите със сапун. Нима трябва и с политиците си да се държим по същия начин, за да разберат, че не говорят на митинг, а от най-високата трибуна в държавата? Или трябва да дойдат онези бащи от едно време с големите шамари?

Ако това е необходимо спрямо народните избраници, значи може би държавата ни наистина е стигнала дъното.

Крайно време е политиката ни да придобие елементарно възпитание и култура на говорене. Крайно време е да се спре с махленските прийоми и да се възприеме идеята, че тези 240 души са хора, които са спечелили доверието на българския народ достатъчно, че да бъдат изпратени да определят законите на страната.

Ако те не могат да подходят към себе си с уважение, как очакват ние да го правим? Как очакват да се доверяваме на преценката им?

България е в криза от няколко години насам и на страната са необходими решения и ясна визия за бъдещето. И никой вече няма нервите да търпи глупости в работно време.

Завръщане в Бастилията

Димитър Бочев

Като гледам беснеещите протести на екзалтираните ни русофили, чудом се чудя, как са възможни те психологически на фона на най-новата ни национална история.

Питам се как след толкова изживяно мракобесие, след толкова изстрадани страдания, след толкова издевателства и гаври със страната ни се намериха български граждани, партийни апаратчици, че и държавници, готови да бранят с пръст на спусъка (разбирай: с яйце в ръка) Паметника на съветската армия (ПСА).

Съветската армия напада, завладява и поробва цели народи, между които и нашия, а ние я браним и величаем. Браним и величаем една зловеща имперска сила от хода на времето, от демокрацията, тръгнала да реабилитира потъпканото ни човешко достойнство, от цивилизоваността.

Казано по-откровено, реставрираме и защитаваме вчерашния комунистически тоталитаризъм от светския дух на днешните времена. Защото всички демонстриращи за съхраняването на монумента в настоящото му величие демонстрират фактически за онази свирепа диктатура, която преди един човешки живот червената армия пренесе върху щиковете си на родна земя.

Хората си искат робството обратно. „Тихо, затворниците се завръщат във Бастилията!…” – предупреди в една пророческа поема нейде през средата на 60-те един луд от персонажа на Стефан Цанев.

Тогава еретизмът на поемата „Отражения”, нейната несъвместимост с клишетата и догмите на метода на социалистическия реализъм, новаторската ѝ, неортодоксална образност взривиха 65-а и 272-ра аудитория на Софийския университет, където за семестър-два самодейните литературни четения се оказаха краткотрайно и несигурно убежище от вездесъщата партийна цензура.

Тези четения, на които рецитираха творбите си преди всичко млади и независими автори, бяха живо противодействие на конюнктурата, те разтърсиха и чрез строфите на „Отражения” мъртвата академична догматика, в която университетът тънеше като в тресавище. 

Ясно е едно: рефлексът за робство е присъщ на човешката природа не по-малко от рефлекса за свобода – както има демонстрации за независимост, за човешки права и граждански свободи, така има и демонстрации за робство и безправие.

По силата на демократичността си демокрацията разчиства обществено пространство и за едните, и за другите – ако една демокрация е така безпощадна към враговете си, както диктатурата е безпощадна към нея, тя престава да бъде демокрация и се превръща в своя антитеза.

Така ние ставаме и зрители, и участници и в двата граждански спектакъла: кеф ти – свобода, кеф ти – робство. Всичко е достъпно в демократични условия, както се казва, глас народен – глас Божи. Както човек има правото да се самоубие, така има същото право и демокрацията.

Само диктатурата няма това право – затова в много диктаторски режими опитите за самоубийство са подсъдни. Пламналите в защита на ПСА демонстрации са рефлекс за самоубийство на младата ни демокрация, те подхранват подозренията ми, че за робството човек може да се себепожертва със същата героична готовност, с която го прави и за свободата – зависи от човека, от неговия морален ръст, от нравствената му еволюираност, от гражданската му зрялост зависи.

Руският изследовател Андрей Малгин заяви, че съветската армия никога никого не е освобождавала. Две трети от Стария континент освободиха във ВСВ евроатлантическите съюзници. Докато съветската армия само е воювала. И когато е побеждавала, е завладявала и поробвала. Не на последно място и нашата страна.

А потомците на това робство и техните потомци тръгнаха да подменят тази историческа истина с една историческа лъжа. Така да пренапишеш, така да фалшифицираш новата ни национална история, че да провъзгласиш поробителите ни за освободители (при това двойни!), да им вдигнеш монументи, на чиято гигантомания ще завиди дори античността, а след това да браниш с плам в сърцето създадената от теб митология – за всичко това само граждански мазохизъм не стига – необходимо е и да си или безмерен циник, или безмерно глупав.

Вероятно редиците на демонстрантите в защита на ПСА са смес от двата първообраза. Циниците са ясни – те нямат нужда от аналитичен коментар, те са демагози, които знаят истината, но предпочитат да фаворизират лъжата, за да се доберат до дивидентите, които, веднъж легитимирана, тази лъжа ще им обезпечи: държавна власт, политическа кариера, пари (често с кремълски произход), бизнес-проекти, номенклатурни привилегии.

По-интересни психологически са глупаците – онези инфантили и лековерници с ниски чела и къси хоризонти, които простодушно вярват, че съветската армия наистина е наш освободител и е извоювала свободата ни от монархофашизма (понятието е лексикон на партийната идеологическа пропаганда) с цената на кръвта, пролята от хилядите паднали по родните балкани и поля червеноармейски герои.

Всъщност единствените паднали (първо залитнали, а после паднали) на българска земя руснаци са натровените от роден алкохол чуждестранни нашественици – загинали в боеве няма, няма и боеве. Червената армия превзема страната ни за броени дни, без да срещне каквато и да е съпротива. Това демонстрантите не знаят – не искат и да го знаят.

Те предпочитат доктринерските мистификации пред историческата истина, идеологизираната слепота пред здравия разум предпочитат. Защо ли? Ами защото истината е натоварена с отговорности и обременяваща, а лъжата – безгрижна и успокояваща.

Не ще и дума, че функциониращата по принципа на най-малкото съпротивление човешка психика ще избере спокойствието пред тревожността и безотговорността пред отговорността. Истината е такава, каквато е, тя е еднозначна, непроменима и често неудобна, докато мистификацията е по мярката на мистификатора – той си я моделира според собствените си потребности и капризи.

Доколкото апологетите на ПСА са генетични, родени, потомствени роби, те могат да се себеразбират и себеизживяват само като роби, те носят робството в душата си сакрално като икона, за тях свободата е проклятие, а робството – благодат. Тъкмо затова го бранят с толкова ентусиазъм.

Здравият разум е безпомощен пред ентусиазма им, здравият разум е за тях по-скоро заплаха, отколкото упование. Докато едно робство е обстоятелствено, наложено от външни сили, надежда все още има. Превърне ли се обаче това робство от ситуация в душевност и в манталитет, вече всичко е загубено – и то безвъзвратно.

За разлика от външното, от наложеното свише и спуснато надолу по вертикала робство, вътрешното, природното робство на родните червеноармейци тръгва от корените и затова е непоклатимо – то е субективна действителност, способна да надвие всяка обективност.

Ако ги нямаше вътрешните, душевните роби, нямаше да ги има и външните, обективните робства – нямаше да ги има и съвременните робовладелци. Нямаше да го има и този ми текст – и многолюдните демонстрации в защита на ПСА нямаше да ги има.

Този паметник охранява метафизически комунистическото мракобесие – демонстрантите ни в подножието му го охраняват физически.

Един древен мъдрец беше установил, че робите са създали повече тирани, отколкото тираните – роби. Да си роб, заставен от обстоятелствата да бъдеш такъв, е горчива, но невинаги и позорна участ – позорно, за сметка на това, е да си генетичен, чистосърдечен, ентусиазиран роб.

Немислимо е такъв роб да се себеосвободи, а още по-отчайващо е, че той не може да бъде и освободен. Робството, загнездено в душата му, ще надмогне всички обстоятелства, ще надживее всички граждански обрати, за да се превърне от лично в обществено, а от обществено – и в общонационално.

От тези трансформации аз се боя като от огън, защото от собствен и от чужд опит зная, че в сянката на ПСА демокрация не вирее – вирее само деспотизъм, безправие и човеконенавист.

Страната ни неведнъж е била давена в безправие и човеконенавист, но какво да се прави, след като на нашего брата хронически не му достига съзнание за историчност – у нас днешният ден е не, както би трябвало да бъде, ученик на вчерашния, а негов палач. Тъкмо това обстоятелство подхранва кошмарните ми усещания, че шпагените са толкова боеспособни, че могат да загърмят дори когато са от метал и камък.

Мира не ми дава страхът, че както навремето червеноармейските нашественици подкараха страната ни към мракобесие, така днес техните мемориални превъплъщения в сърцето на столицата ще възродят и осъвременят това мракобесие, за да го превърнат (метеж след метеж) от минало в настояще, а от настояще – в бъдеще.

Защото шпагините са оръжие с епохална далекобойност – те са боеспособни, и когато са паметници. В името на националната ни гибел…         

Руско-турската дружба вече е скрепена с руzки ядрен печат

Иво Инджев

Имаме новина от седмицата, свързана с вековната руско-турска дружба, за която съм писал не веднъж в блога и в книгите си, позовавайки се на историческите факти.

Ердоган и Путлер отдавна скрепиха руско-турската вековна дружба, чийто апотеоз е спасяването на султан Махмуд II от Николай I .

В наши дни символ на тази дружба между най-ислямзираната европейска (?) столица, каквато е Москва и претендиращата за лидерство в ислямския свят Анкара стана откриванeто на най-голямата джамия в Европа от автократичните аркадаши Путин и Ердоган.

По официални данни на московската милиция във Великденските празници в столичните църкви са участвали 600 000 души, а Рамазан Байрям е събрал повече от 400 мюсюлмани. Увеличението при мюсюлманите е в пъти само за няколко години. 

А и демонстрацията на турския еничарски оркестър, който изпълни “Катюша” на Червения площад през 2017 г., също си я биваше.

Разиграха двамата заедно и епизода с руските противовъздушни системи, които автократът Ердоган купи от военнопрестъпника Путин, чието завоевание в Крим турският президент не признава по…исторически причини.

Османците са владели полуострова доста преди московците, а Ердо обича да се представя като възкресител на османското имперско величие- точно както Путлер и неговата мания да оседлава “руския свят” като наследник на императори и генерални секретари. 

Дойде ред и на ядреното подпечатване на историческата руска-турска дружба с централата в Акую, която беше захранена с руско ядрено гориво.

Това стана нов връх в дружбата между двете бивши евразийски империи, воювали през вековете за надмощие над народи и територии, които си оспорвали.

НА СНИМКАТА: Единият болен, другият в ужас от възможен атентат при пътувне в чужбина-ето защо двамата си общуваха виртуално по случай подпечатването на дружбата им с ядрен руски печат. Българските рашисти гледат ревниво новият връх в руско-турската дружба.

Такъв е случаят с нашата България, която празнува като свой национален празник края на едно тяхно временно скарване.

Наистина имаме нужда от Възраждане – обратното на агресивното израждане на големия вековен стремеж на българите за повече Европа в България.  

Българските парадокси. Декодиране на бъдещето

Дали между политическите парадокси, с които, щем – не щем, свикнахме да живеем, ще се намери някакъв „хак“ за реално работещо решение за правителство? Някой трябва да разшифрова възможните варианти за бъдещето, за да не влезем в поредната системна грешка.

Политика правителство коалиции

Емилия Милчева 

България има редовно правителство и няма редовно правителство. И двете вероятности са верни, докато не бъде приключен вторият мандат, макар да не е връчен първият. А по конституция има опция и за трети мандат.

Привидно българската политика заприличва на сбор от парадокси – например смяна на председателя на парламента на честна дума. А всъщност става въпрос за редене на павета и резултатът е малко по-обнадеждаващ от жълтите на „Цар Освободител“.

Непримирими политически сили търсят не просто пресечни точки, а основа за управление чрез общи законодателни приоритети и даже обща управленска програма. И ето ти парадокс – за програмата се заговори, въпреки че едните за нищо на света не искат да управляват в общо правителство с другите, но искат да бъде одобрена програмата.

Разбира се, одобрението на програма не е като да значи, че ще бъде изпълнена. Много проекти от коалиционното споразумение например не бяха изпълнени не само заради краткотрайното управление.

Подготовката на общата програма от експертите на ГЕРБ–СДС и ПП–ДБ не върви гладко и по всяка вероятност ще се проточи до обявяването на имената за кабинет, които поиска Борисов от ПП–ДБ.

Гласност за правителство

Ако се разберем за програмата, няма да има значение в кой мандат ще се осъществи тя, дори Кирил Петков да е премиер. Това се разбра от изявления на Борисов в кулоарите на парламента. На първата среща за програмата ПП–ДБ беше представена само от съпредседателя на парламентарната група Николай Денков, докато ГЕРБ бяха с десетина депутати, после работата потръгна. Партията на Борисов поиска до неделя да ѝ бъде представен проектосъставът на правителството на ПП–ДБ, за да преценяват какво да правят с първия си мандат. От коалицията нещо увъртат.

Случващото се между ГЕРБ–СДС и ПП–ДБ предизвика политолози и политици да търсят формула, в която да напъхат и сломената непреклонност на ПП–ДБ, и тактическото отстъпление на ГЕРБ, и новия диалогичен Бойко Борисов. По БНР бившият евродепутат (ДСБ/ЕНП) и университетски преподавател Светослав Малинов я нарече „правителство на временното примирие“, а в парламента Десислава Атанасова (ГЕРБ) – „правителство на споделената отговорност“. Партиите слагат оръжие не за да отпразнуват Коледа като британски и германски войници през Първата световна война, а за да се получи някакво правителство вместо никакво.

Наказания за всички от сърце

Избирателите няма да оставят провала за правителство да се размине безнаказано и на двете коалиции, просто мащабът на щетите ще е различен. Никакво правителство означава нов подем на следващите избори не просто за „Възраждане“, а за реакционния национализъм. За неговия възход работи руската пропаганда и нейната геополитическа конспиративна логика, издигаща стена между България и европейските и евроатлантически партньори.

Така че страхът е един от елементите, свързващ паветата на общия път, от който една трета вече е извървяна, по оценка на Томислав Дончев (ГЕРБ). Стъпките са бавни, но ще ги извървим, каза по-рано Даниел Митов (ГЕРБ) след лидерската среща тази седмица между двете формации. От другата страна проф. Николай Денков е умиротворителят:

Постигнахме съгласие по отношение на програмата, която трябва да се подготви за управление. Важно е да се видят максимално бързо експертите, времето е кратко и в даден момент, в който ние от ПП изготвим документ, той да бъде максимално близък до това, което би могло да получи подкрепа от другата страна.

Някакво правителство

Какво би значело някакво правителство в контекста на целите, заложени в (общата) управленска програма, и на възможността да бъдат постигнати реални резултати?

Според публично изразена надежда от съпредседателя на ПП Кирил Петков такова правителство (с мандат на ПП–ДБ) може да е с хоризонт до влизането в еврозоната. Съпартиецът му проф. Денков прецизира: за 18 месеца, до края на 2024 г. Химера предвид неяснотата дали изобщо България ще се вмести в новия срок – 1 януари 2025 г., който също не е сигурен, защото зависи какъв ще е конвергентният доклад идната пролет.

А този доклад зависи от показателите на бюджета за 2023 г., който ще приеме парламентът – дали дефицитът ще е 3%, или повече, годишната инфлация, приемането на законите, необходими за еврозоната. По един от тях – промените в Кодекса за застраховане, имат възражения застрахователите, по другия – Закона за мерките срещу изпирането на пари, възразиха адвокатите с аргументите, че са доверени лица и не могат да работят срещу клиентите си, като донасят за тях в ДАНС.

Засега и двете сили (ГЕРБ–СДС и ПП–ДБ) правят „подскоци“ и „шоу за пред камерите“, коментира по БНР журналистът Петко Георгиев.

Постигнато е съгласие за законодателната програма, но не са изведени като приоритети законите в управленската – ако изобщо се стигне до обща такава, въпреки демонстрациите на разговори между двете коалиции в кулоарите на парламента.

Както и да я наредят, бюджетът за 2023 г. ще е на първо място. Преди него обаче в парламента беше внесен законопроектът за домашното насилие, който 48-мото Народно събрание така и не прие. Подреждането на приоритетите в програмата и съответният тайминг са от съществено значение.

Ако Планът за възстановяване и развитие и приемането в Шенген са с предимство, значи сред приоритетите е и законодателството за създаване на механизъм за разследване на главния прокурор и за реформа в Антикорупционната комисия (КПКОНПИ). Тръгнат ли обаче към избор на 11-те членове на ВСС, което трябваше да бъде направено още миналата есен, ще трябва да търсят още подкрепа, защото за тях е необходимо да гласуват две трети (160) от народните представители. Двете коалиции събират общо 133-ма депутати.

С квалифицирано мнозинство от две трети се вземат и решенията за промени в Конституцията, така че, ако искат радикални правосъдни реформи, ГЕРБ–СДС и ПП–ДБ ще трябва да потърсят съгласие и от други партии, като ДПС например. „Имаме надежда разговорите да прераснат в диалог. Стигнем ли до диалога, мисля, че ще има нужда от ДПС“, заяви в кулоарите на парламента лидерът на ДПС Мустафа Карадайъ по повод лидерската среща между ГЕРБ–СДС и ПП–ДБ.

Известно е, че в коалицията ПП–ДБ има разнобой относно лицата в проектокабинета им – експерти, за които настояват от „Демократична България“, или политици, на които държат от „Промяната“. Техни представители вече изразиха съмнения, че ще бъде спазен срокът, даден от Борисов, да обявят имената си до 30 април. Дотогава ще трябва да са изчислили кое е по-безопасно за тях в политически план – да оставят ГЕРБ да управлява с първия мандат и да бъдат конструктивна опозиция и контрол, каквото предлагат на ГЕРБ, или да управляват в плаващо мнозинство с ГЕРБ.

Декодирането на бъдещето е главоболна работа.

Дали не идва и редът на Борисов?

Ултиматумът, който Борисов постави на ПП-ДБ, не мина. Новата коалиция е в по-силната позиция на масата за преговори. Защо? И какво всъщност цели лидерът на ГЕРБ? Коментар на Петър Чолаков.

Опитът на ГЕРБ-СДС да наложат ултиматум на ПП-ДБ (в срок до неделя първи да обявят състава на кабинета си) не успя. Причината: на масата за преговори новата коалиция е с по-силни позиции.

Както ГЕРБ-СДС, така и ПП-ДБ разбират нуждата от сформирането на редовно правителство и на работещ парламент. Знаят, че час по-скоро трябва да бъде приет закон за държавния бюджет за 2023.

На думи не само ПП-ДБ, но и ГЕРБ-СДС са за гласуването на законите, обвързани със значителните средства по Плана за възстановяване и устойчивост; изпълнението на условията за присъединяването към еврозоната и Шенген.

Дали обаче ГЕРБ-СДС на практика ще подкрепят реформа на КПОНПИ (преди всичко формирането на състава и ръководството ѝ) и ефективен механизъм за разследване на главния прокурор? В 48-то НС партията на Бойко Борисов всячески се опитваше да протака приемането на тези актове.

Парадоксално, но ако и 49-ото НС се провали, първата политическа сила ГЕРБ-СДС едва ли ще понесе вината. Тази формация спечели вота на 2 октомври 2022, но въпреки че 48-то НС се оказа за пореден път неуспешно (не избра парламентарно правителство), ГЕРБ-СДС не само станаха отново първи на 2 април 2023, а увеличиха подкрепата си (+35.000 гласа и 2 мандата). Обратно: ПП-ДБ обра негативите (двете формации загубиха общо 73 000 гласа и 9 мандата в сравнение с октомври 2022).

Сметките на ПП-ДБ и ГЕРБ-СДС

ПП-ДБ седнаха на масата за преговори с Борисов, защото не желаят да бъдат упрекнати от избирателите в инатливост и пренебрегване на интересите на страната за сметка на високите си морални принципи.

Тук обаче е и големият риск за новата коалиция: за много техни избиратели именно тези принципи са смисловоопределящи. Те изключват, според тях, изобщо досег до „нечестивите корупционери“.

Изключително важно е ПП и ДБ точно да оценят причината за загубата на гласове. Данните сочат, че тя е преди всичко за сметка на ПП и е предизвикана, заради категоричния евроатлантически курс на Кирил Петков и Асен Василев.

В подкрепа на тази хипотеза говори фактът, че избиратели на ПП на последните избори преминаха към „Възраждане“ на Костадин Костадинов.

Следователно отказът от сътрудничество с ГЕРБ не е причината за отлива. Обратно, търсенето на диалог с партията на Борисов може да се изтълкува от избирателите (макар и погрешно) като белег за мекушавост и вместо да изпише вежди да избоде още очи.

С оглед на местните избори през есента за всички политически сили, но особено за новаци като ПП и ИТН е важно да успеят да пуснат корени по места. Позицията на управляваща партия, която организира местния вот, сменя и назначава областните управители, оперира с целевите субсидии от държавния бюджет, поддържа и ремонтира пътната мрежа и т.н. съвсем не е за подценяване.

Това, което кара Борисов да седне на масата за проговори с ПП-ДБ, не е страхът от гнева на избирателите. Причината изглежда е лична – собственото политическо оцеляване. Санкционирайки финансовия министър на ГЕРБ Горанов, САЩ ясно показаха, че толерантността им спрямо Борисов окончателно се е изчерпил.

Новият американски посланик Кенет Мъртън продължава курса на Херо Мустафа. Той подчерта: в България принципът на върховенството на правото трябва да се спазва; българската енергетика трябва окончателно да стане независима от Русия. Индиректно напомняне за греховете на Борисов като премиер, особено в контекста на последвалата война в Украйна?

Дали не идва и редът на Борисов?

За да не изглежда слаб, Борисов блъфира и поставя ултиматуми, но може би се пита дали след Горанов не идва и неговият ред.

Борисов желае да покаже пред българите, но и особено пред партньорите в НАТО, че се е „реформирал“. Той може би търси лична сделка с ПП-ДБ (а и САЩ). Нещо от сорта „ще ви дам главата на главния прокурор плюс тези на корумпирани висши функционери в ГЕРБ, ако гарантирате моя имунитет“. Обаче г-н Гешев вероятно има няколко аса, подаващи се от ръкава (разследванията за кюлчетата, „Барселонагейт“ и т.н.).

По-важното: новата коалиция не трябва да приема подобна оферта от Борисов, защото ще изменят на принципите си. Ще спечелят сражението, но ще загубят войната.

Най-(мало)важната новина

Даниел Пенев

„Новините си имат ред, най-отпред са тези, които засягат максимален брой хора, преобръщат стари парадигми, възпитават или въздигат душата. Какво направи днес #ЖурналистикоМио? Накара още хиляди хора да изключат телевизорите си. На път съм и аз. А смятах, че ще издържа…“

На 18 април, докато все още ни държеше емоцията от един от най-светлите християнски празници, един български писател получи голямо международно признание, което внесе допълнителна светлина в живота ни.

Романът „Времеубежище“ на Георги Господинов попадна в краткия списък с номинации за международната награда „Букър“, която се присъжда на автора и преводача на книга, преведена на английски език и публикувана във Великобритания или Ирландия през изминалата година.

Господинов е първият наш писател с шанс да спечели престижната награда, а „Времеубежище“ (в превод на Анджела Родел) е първият роман, преведен от български, в краткия списък с номинациите за „Букър“.

Сред носителите и номинираните за наградата през годините са писатели от величината на Олга Токарчук, Исмаил Кадаре, Орхан Памук, Габриел Гарсия Маркес, Марио Варгас Льоса, Дубравка Угрешич, Елена Феранте и др.

Български писател да се нареди до такива имена е постижение, което поставя България на международната литературна карта и може да проправи пътека за други наши автори.

За трите национални телевизии обаче успехът на Господинов и Родел явно не е толкова значим, след като те съобщиха за него половин час след началото на своите централни емисии в деня на обявяването на финалистите за наградата. Това озадачаващо решение на техните продуценти отново ме накара да се замисля за многопластовата обществена роля на медиите.

КАКВО ТУК ЗНАЧИ НЯКАКЪВ СИ „БУКЪР“…

18 април, 2023 г. Сядам да гледам централната емисия новини на bTV, за да се осведомя за най-важните събития от деня. На първо място, както може да се очаква предвид опита ни от последните две години, е новината, че двете най-големи коалиции са постигнали споразумение за избор на председател на Народното събрание и са определили няколко законодателни приоритети, като обаче остава неясно дали ще има правителство.

Следват още „по-позитивни“ новини – например за пребит шофьор на линейка, за присъдите по делото „Хитрино“ във връзка с трагичния инцидент в едноименното село от 2017 г., за инфлацията (успокоителното е, че се отчита забавяне в нейния темп), за посещенията на президентите на Украйна и Русия при военните щабове на фронта, за изоставането на България в привличането на преки чуждестранни инвестиции спрямо страните в региона, за случаи на шофиране в аварийната лента по магистралите, за предстоящи промени в изпита по кормуване, за граждански протест заради предстоящ строеж в столичния квартал „Мусагеница“ и за замърсяването на река Банщица край Кюстендил.

В това море от „хубави“ новини все пак беше обърнато внимание на другата голяма новина от деня – световната титла, която 47-годишният Георги Пеев завоюва в плуването на Световните игри за хора с трансплантирани органи в Пърт, Австралия.

Минават 37 минути от началото на емисията, когато най-сетне научаваме за включването на „Времеубежище“ в краткия списък с номинации за наградата „Букър“. На успеха на Георги Господинов и Анджела Родел е посветена около половин минута.

За сравнение: на споменатия граждански протест срещу строеж в София е отделено три пъти повече време. В допълнение представената информация за наградата е толкова оскъдна, че зрителите, които не знаят нищо за нея, няма как да си дадат сметка за мащаба на това признание.

Да не говорим, че част от информацията е подвеждаща – наградата „Букър“ действително се връчва от 1969 г., както отбелязаха от bTV, само че „Времеубежище“ е номиниран за международния вариант на отличието, който се присъжда от 2005 г.

Факт е, че новината беше включена сред акцентите в началото на емисията, но това не отменя нелепостта на решението тя да бъде отразена последна (буквално) в емисията. Най-малкото има голяма вероятност, ако един зрител е пропуснал акцентите, той изобщо да не дочака края на емисията, тъй като дотогава може да се отчае дотолкова, че да смени канала.

УНИКАЛНО ПРОДУЦЕНТСКО ЕДИНОДУШИЕ

Ако bTV беше единствената национална медия, отредила незавидно място на новината за успеха на Георги Господинов и Анжела Родел в своята вечерна емисия, това би могло да се сметне за изключение, което, макар и тъжно, може да се преглътне. Проблемът е, че другите две национални телевизии демонстрираха идентично поведение.

Подборът на новини на Българската национална телевизия (БНТ) и Нова телевизия беше смайващо сходен като този bTV, като и те съобщиха за номинацията на „Времеубежище“ за „Букър“ около половин час след началото на своите вечерни емисии.

Продуцентите на новините на Нова телевизия дори не са сметнали за необходимо да включат новината в акцентите в началото на емисията – за сметка на „значимия“ шум, който се вдигна във връзка с никому неизвестна книжка, чието съдържание възмутило родители на ученици.

За да бъде още по-абсурдно, от Нова телевизия посочват като източник на информацията за номинацията на „Времеубежище“ публикация на Господинов във Facebook – нищо че номинацията беше обявена на церемония, която можеше да се проследи на живо онлайн, и в сайта на „Букър“. Само си представете следната новина: „Димитър Бербатов вкара гол при победата на Манчестър Юнайтед над Ливърпул. За това съобщи самият футболист във Facebook“…

Притеснителното сходство в подхода на БНТ, bTV и Нова телевизия – акцентиране върху трагичното и изтласкване на позитивна новина като номинацията на български роман за „Букър“ на заден план – ми напомни за следните думи на покойната Нери Терзиева:

Уникално продуцентско единодушие в обедните емисии на трите национални телевизии – починалото от менингит дете е първа новина. Мислите, че искат да предупредят зрителите? Че напипват тенденция и затова надигат глас? Че са стигнали до причините за заразата в детска градина и отговорно се обръщат към властите, за да не се повтаря това? Нищо подобно. На продуцентите ужасът им звучи… добре. Те са сигурни, че епидемиите, пандемиите и катастрофите привличат зрители. Че рейтингът расте. Да, ама не! Новините си имат ред, най-отпред са тези, които засягат максимален брой хора, преобръщат стари парадигми, възпитават или въздигат душата. Какво направи днес #ЖурналистикоМио? Накара още хиляди хора да изключат телевизорите си. На път съм и аз. А смятах, че ще издържа…

КЛИНИЧНА ДЕПРЕСИЯ, ПОДХРАНВАНА ОТ МЕДИИТЕ

Медиите в демократичните общества имат няколко основни функции. От тях се очаква да предоставят актуална и проверена информация, на базата на която хората да могат да се ориентират във вихрушката от събития около тях и да правят информирани избори в ежедневието си.

Другата им ключова отговорност е да действат като куче пазач, което защитава обществения интерес, като държи властимащите отговорни за действията им.

В настоящия контекст, белязан от възможности за лесно, бързо и евтино разпространение на фалшиви или подвеждащи новини и пропаганда, многобройни разделителни линии в обществото ни, политически хаос, висока инфлация и войната в Украйна, днес повече от всякога се нуждаем от медии и журналисти, които ни осигуряват достъп до достоверна информация, разкриват нередности, които подкопават обществения интерес, и предлагат задълбочен анализ на предизвикателствата пред нашата страна и на най-важните събития отвъд нейните граници.

Същевременно обаче медиите имат моралната отговорност да образоват, да възпитават и да вдъхновяват чрез отразяването на новини и разказването на истории за положителни промени и поводи за радост и гордост, свързани с успехите на наши сънародници. Като изведат позитивни новини като номинацията на „Времеубежище“ за една от двете най-престижни литературни награди в света на преден план, медиите изпращат определени послания.

От една страна, колкото повече внимание се обръща на такива новини, толкова по-ясно става, че съответната област на живота (в този случай литературата и културата) е важна за благосъстоянието и развитието на страната.

От друга страна, успехите на наши сънародници показват, че с труд и постоянство и ние можем да постигнем нещо значимо на международно ниво, било то в културата, спорта, бизнеса или друга сфера, независимо че често сме в неизгодна стартова позиция откъм начин на мислене, материални условия и видимост.

Обратното също е вярно: когато съобщават такива новини между другото и без необходимия контекст, медиите ни казват, че литературата и културата далеч не са приоритетни за нашето общество. Ако е така, нямаме право да се оплакваме, че повечето млади хора в България не четат книги и не посещават културни събития и институции.

Призовавам българските медии и журналисти в бъдеще да дават по-голяма гласност на добрите новини и да проявяват по-голямо уважение към успехите на наши сънародници. Дори да не се вслушат в моите думи, надявам се поне да се вслушат в думите на философа и писател Ален де Ботон, който в книгата си The News: A User’s Manual („Новините: ръководство на потребителя“) пише:

Новинарските медии имат за задача не само всекидневно да ни напомнят за най-големите недостатъци на обществото, но също – понякога – да развиват и да насочват капацитета ни за гордост, издръжливост и надежда. Националният упадък може да бъде ускорен не само или основно от сантиментален оптимизъм, но и от форма на клинична депресия, причинена от медиите […] Наред с обичайния си фокус върху катастрофи и злини, новинарските медии би трябвало понякога да изпълняват критичната функция да дестилират и да концентрират малко от надеждата, от която се нуждае една нация, за да премине през трудностите, пред които е изправена.

„Мотиви за кларинет“

Станислав Стратиев:

Българинът не признава диалога. Тази форма отсъства от всички сфери на живота му. Нескончаеми монолози, последвани от бурни ръкопляскания. И обесване на противната страна.

Това е българският диалог. Той въобще не дава думата на другия. Не го и изслушва. Слуша го, но не го чува. През това време му крои мярката.

Той нито за миг не допуска, че и някой друг може да е прав. Българският диалог са всъщност два огромни монолога, които завършват с прочутата фраза: „Като не щеш мира, на ти секира!“ И със самата секира.

Ние въобще не можем да си представим, че възможно да се води спокойно разговор, в който да се отстояват три или четири гледни точки и разговорът да свърши нормално. Тоест само със средни телесни повреди.

Ако някой се опита да отстоява своето, а не нашето мнение, ние пием вино от черепа му. Това ни е диалогът.

Монологичната форма е единствената форма, която властва на Балканите. Неслучайно големите драматурзи тук са рядкост. А Шекспир просто няма. И няма и да има.

Затова, ако има нещо гнило, то е в Дания. А тук всичко е свежо и прясно.

Затова и крал Лир полудява там, а тук властва щастливо и носи кърпените си чорапи до дълбока старост. Затова Хамлет там се съмнява, а тук вярва безрезервно. Затова и Ричард там дава кралството за един кон, а тука даваме кон за кокошка.

По същата причина тука удушаваме всичко – без разлика дали е Дездемона, или не, стига да е прекрасно и различно от нас.

1997 г.