„Ами щом си е заслужил боя …“

Циганите, бежанците, лекарите, журналистите, нотариусите, съдиите … Ситуацията в България отдавна вече не се ограничава само до реч на омразата. Българското общество от дълги години функционира само с омраза. Коментар на Полина Паунова.

default

Денят е понеделник. В центъра на София двама маскирани мъже се нахвърлят върху известни столични нотариуси (майка и дъщеря) на метри от офиса им. Нанасят им поредица тежки удари в лицата. Едната е със счупен нос, а другата с охлузвания. Случва се по средата на работния ден, а наоколо е пълно с хора.

Денят е вторник. Отново в средата на деня журналистът от БНТ Иво Никодимов е нападнат от трима непознати. По време на ударите не чува никакви заплахи. Отървава се с наранявания по лицето.

Докато журналистическата гилдия се опитва да събере повече данни за посегателството върху свой колега, популярната блогърка Татяна Кристи публикува в профила си във Фейсбук звуков файл, в който ясно се чуват заплахи, отправени ѝ от ямболския бизнесмен, познат като „ловеца на мигранти“ Динко Вълев. Поводът е видео-шарж, който тя му посвещева. В ответ той ѝ казва: “Ще те намеря, умряло куче”.

Стандарт „Омраза“

Циганите, бежанците, лекарите, журналистите, нотариусите, съдиите … Ситуацията в България отдавна вече не се описва само с реч на омразата. Българското общество от години живее в тази омраза. Омразата не е просто имагинерен проблем, не е просто обида в социалните мрежи или псувня на улицата. Омразата е стандарт.

В началото той бе само словесен израз на дълбокото разделение и тежката непоносимост. Свикнахме да се делим на „ние“ и „те“ без да знаем кой какъв е всъщност. Но на всички изглежда им е ясно, че  циганите са крадливи, бежанците – терористи, лекарите – убийци, журналистите – проститутки, хората на правото – слуги на политически интереси. Мерилото на всичко пък е суджукът. Сега започваме да свикваме и да се бием. След време – изходът ще е ясен. И летален.

В понеделник, след побоя над нотариуските, в социалните мрежи (рай на политиканите у нас, без значение каква краска са убежденията им) се прокрадваха коментари, че сигурно са си го заслужили. Ден по-късно се видяха коментари, че „те журналистите лъжат“.

Възмущението и потресът от обективните факти, а именно, че е какъвто и да си, каквото и да се е случило, никой няма право да ти чупи носа, да те унижава и да издевателства над теб, винаги се оказват мерзко примесени с онова съмнение – “ами щом си го е заслужил”. Без изричащите тези думи да си дават сметка, че няма как някой да заслужи да бъде бит в центъра на София.

Големият проблем: липсата на справедливост

Ето така стигаме до голямата българска драма – липсата на справедливост, която тегне като прокоба над обществото. Това общесто, което поради ниска образованост и ниско културно ниво е заринато и се самозадушава в собствените си стереотипи. За да е така, отговорност носят и онези, които обитават високите постове в държавата. Те би трябвало да носят и висока отговорност.

Но какъв пример да се очаква от премиер, който лови шарани гол до кръста или президент, който шляпа бос и по потник. Трайните кодове, настанили се в българското съзнание, са сързани с неизменната  българска „салата и ракия“, народняшкото фамилиарничене, гръмката „българщина“, кухото патриотарство. Там няма място за онези трудни, но търде наложителни и непопулярни решения, които обществото трябва да приеме.

Тези решения няма и как да бъдат взети, докато ние се занимаваме с фенщина. Докато в столицата всеки ден има публичен линч, основният дебат е между две обществени групи: едната харесва шкембето на премиера, но намира за недопустими босите крака на президента.

Другата твърди, че премиерът е чобанин, а в босите пръсти няма нищо нередно. И не – това не е дребнотемие. Докато се мразим помежду си и се държим като агитки на различни политически фигури, вместо да говорим за идеи, ще продължим да се пребиваме.

Докато критичността е заменена с “това можем да му го простим, защото е от нашите”, ние няма да успеем да превъзмогнем дълбокото разделение, което първо ни обиждаше по улиците, а сега ни бие. Докато настояването за справедливост, което трябва да бъде отправено към институциите, е заменено от междуличностни спорове и политиканство, всяко място в страната може да бъде арена на кървава разправа, а всеки от нас – потърпевш. Защото всички очевидно са убедени, че циганите са крадливи, лекарите са убийци, журналистите – проститутки и прочие.

България функционира с омраза. Това е страната, която оправдава Опиц, защото циганинът е крадец, и смята, че побоят над Красимир Кънев е заслужен, защото той защитава “либерастите”, ерго – убива патриотизма. България е държавата, в която върховен съдия може да се усъмни, че някой е сплашван съвсем физически (справка: болтовете на автомобила на Лозан Панов), а прокуратурата и медиите могат разсеяно да подминат подобно твърдение, докато някой разпространява плакати срещу председателя на ВКС.

И най-важното:

Защото е нужно да има справедливост!Защото е нужно да има справедливост!

И не на последно място България е страна, в която правосъдие няма. Обществото отдавана е убедено, че справедливостта е по мярката, на този, който плаща или на този, който е по-важен. Ето защо се прокрадват обясненията “може и да си е заслужил юмруците”. Ето защо и различните “агитки” толкова харесват голия до кръста Бойко Борисов или босоногия президент по потник. Защото с народняшкия си стил те казват “ние сме едни от вас”.

Случаите от последните два дни обаче показват, че повече така не може, защото в един момент ще се избием. Едните ще удрят, защото смятат, че са жертва на несправедливост, други пък ще бият, защото знаят, че справедливост няма да има.

Впрочем, случаите от последните два дни са едно от най-ярките доказателства (и последна аларма) защо е необходимо реформиране на съдебната система. Думи, които от повтаряне са на път да се изпразнят от съдържание. Необходимо е, за да има справедливост. Справедливостта пък бавно, но неотменно изгражда критерии, а наличието на ясни критерии може да лекува обществени рани. И да помирява. От последното имаме неистова нужда.

Когато няма съд, има мутри

Преди десетина година селяните от ямболското село Дражево написаха декларация, с която се отказват от българското си гражданство. Адресираха я до президентството и я разпространиха. Бяха обяснили кратко аргументите си: в селото масово се крадат кокошки, пуйки, че и по-едри животни и никой не си даже прави вид, че издирва крадците, камо ли да ги хваща и наказва.

Всичко това не прилича на държава и затова ние не искаме да сме граждани на такава държава, пишеха селяните в декларацията си. Тя предизвика тук-там смях – гледай ти каква глупост измислили, не искали да бъдат български граждани, хе-хе, ами какви ще станете, като не искате да сте български граждани бе, селяни такива?

В интерес на истината трябва да се каже, че тази селска декларация беше една от най-гражданските прояви. Дали случайно улучено или нарочно прицелвано, съдържанието на декларацията беше една от най-чистите прояви на гражданска чест и достойнство.

Повод да си спомним тази отминала декларация дава последното изследване на „Медиана“, според което  86 на сто от анкетираните са отговорили с “не” на въпроса: “Вие разбрахте ли в крайна сметка в какво се състои, какво представлява съдебната реформа?”. Само 11 процента от гражданите се вълнуват от темата, 48 на сто – донякъде, а за 41 процента тя не е интересна. Скромните 3 на сто от сънародниците ни смятат, че съдебната система работи добре, 29% – горе-долу, 53% – лошо и 15% – много лошо.

И това далеч не е най-стряскащото.  Идеята съдът да бъде подчинен и зависим от изпълнителната власт се споделя от 65 % от запитаните Всеки шести пък одобрява идеята съд и прокуратура да минат на пряко подчинение на Бойко Борисов, като едва половината са против тази идея.

Тези резултати говорят не толкова за безразличие, колкото за изненадващо невежество по отношение на това как е устроена и как работи една демократична държава. И за какво – в крайна сметка – изобщо се създава държавата. Излиза, че ако трябва да усвояваме азбуката на общото ни живеене, пак се налага да почнем от буквичката „А“.

Да почнем – защо се създава държава? Най-кратко казано държавата се създава, за да бъде опазен човешкия живот и за да бъде пощадено човешкото достойнство. Не е всъщност толкова романтично, колкото звучи. Представете си група от хора, които живеят на една територия, говорят един език – общуват тоест, взаимодействат, но всичко става хаотично, защото няма държава и норми, които регулират тези взаимоотношения.

Представете си сега, че някой от тези хора се отнесе несправедливо към друг от тези хора. И няма институции, където ощетеният да потърси справедливост. Това, което му остава, е да потърси сам справедливост – да си го върне на насилника. Което в същия момент го превръща самия него в насилник.Другият възможен вариант е жертвата да премълчи, да преглътне, да си носи бремето. И в двата случая е унизено достойнството на жертвата. Съществуването на държавата премахва това неудобство.

Държавата създава институции, които поемат задачата от името на всички свои граждани да прецени дали насилникът наистина е извършил престъпление, да отсъди размера на провинението и да накаже виновния. Пак от името на всички държавата подпомага онези свои най-слаби, безпомощни, болни и ощетени граждани, за да опази човешкото им достойнство.

Преровете стотиците страници, изписани от най-светлите европейски умове, които са описвали защо се създават държавите и ще видите, че от гледна точка на човек, става дума всъщност за това – държавата се създава, защото група от хора сключват договор, според който държавата – от името на всички – наказва провинилите се и подпомага слабите.

Този договор е обществен. Държавата спазва обществения договор, ако създадените от нея институции работят добре. Гражданите на държавата спазват своята страна от договора, като плащат задълженията/данъците си към държавата. От своя страна с тези пари държавата издържа своите институции.

Селяните от Дражево, Ямболско едва ли са чели Хобс, но налучкаха тези прости истини. Те поискаха да бъдат освободени от гражданство, което на практика означава, че те няма да плащат данъци, след като са скъсали отношенията си с държавата. Кратката им декларация в още по-съкратен вид гласеше: ние няма да плащаме вече данъци, защото полицаите не могат да опазят дворовете ни от кражби.

На пръв поглед звучеше, като че ли ставаше дума само за откраднати кокошки, но всъщност ставаше дума за нарушаване на обществения договор. След като държавата бе престанала да изпълнява своите задължения по него, селяните налучкаха, че трябва да се откажат от своята страна по договора – данъците.

Звучеше смешно и нелогично, но всъщност нямаше нищо по-логично от това – след като общественият договор за тях се разпада, защото едната страна не изпълнява задълженията си, те – другата страна, се оттеглят от участие в него.Не се оттеглиха, разбира се, но дадоха малък урок по гражданско мислене, макар че в Дражево едва ли има гражданско общество, което преживява от семинари.

Излиза, че инстинктивно селяните от едно малко ямболско село преди десетина години са били по-наясно каква е ролята на съда, отколкото е наясно сега, след всичките приказки за реформа, българското общество. Съдът е онази институция, която раздава, въздава справедливост от името на всички, като по този начин наказва виновния и щади достойнството на ощетения. Точно по тази причина съдът се издължа от данъците на всички и работи от името на всички.

Ами ако не работи? Ако не работи означава, че едната стана е абдикирала от договора и другата страна напразно си изпълнява задълженията по договора, като плаща данъци, за да издържа някакви неработещи хора.

Но не само това означава. Ако съдът не работи, винаги ще се намери кой да раздава справедливост. В по-примитивните общества това е самият пострадал, братята му, рода. Не че у нас днес не се срещат и такива примитивни отмъщения.

Но по-типично за държавите с неработеща съдебна система е друго – изпразнената от съда ниша веднага се заема от мускулести, бойни момчета, които са готови срещу определена цена да раздадат поръчана справедливост. Да набият, да сплашат, да обезобразят, да окрадат, да взривят, да убият. Това става в държава, в която съдът се отказва от своята природа – някой друг започва да я убодобява в най-уродливия й вид. Точно това става напоследък у нас и ние за приличие го наричаме агресия.

То е и агресия, разбира се. Но заедно с това е нещо много по-опасно – то е самоуреждане на конфликти по частно-любителски или мутренско-професионален път, защото няма, просто и ясно: ня-ма кой да урежда конфликтите.

Съдът се е отказал от тази своя роля, дадена му от обществения договор. И понеже ние нямаме доблестта на селяни от Дражево, не мислим как да се оттеглим от един провален договор, а започваме сами или чрез посредничество да вършим работата на съда. Без жал, без пощада към човешкото достойнство.

Както вече казахме човешкото достойнство е грижа да държавата, а тя се е оттеглила в институциите си кротко, мързеливо и послушно, колкото да има все пак някакъв повод да получава заплатите си от тях.

Следващата жертва сте вие

RIFORMAМаргарита Христова във Фейсбук

Четохте ли новината за пребитите жени, майка и дъщеря, нотариуси? Четохте ли коментарите под новината, че са си го заслужили? А сега ще ви разкажа как стигнахме до тук.

1. Помните ли Йордан Опиц, който уби момче, защото предположи че е влязъл в общото пространство на блока, за да краде? Тогава оправдахте Опиц, защото престъпниците го заслужават.

2. Помните ли хората, които загубиха част от вложенията си в КТБ? Тогава сметнахте, че те го заслужават, защото имат повече от вас.

3. Помните ли бежанците, които бягат от войната, от държави, в които почти няма семейство без човек с откъснат крайник от бомби? Е, не ги приехте, защото ви изплашиха с различния си цвят на кожата и ползвахте за извинение религията.

4. Помните ли хората, които ви вършат най-мръсната работа, които сте изолирали в гета и за чиито социални придобивки завиждате, макар и никога да не бихте заменили вашия живот с техния? Е, това са ромите и тях ги искате на сапун, защото са различни.

5. Помните ли Виола и всяка друга жена, която е станала жертва на домашно насилие, но вие не защитихте, защото те са курви или скандалите са им семейни и не са ваша работа?

6. Помните ли децата, ясно даващи знаци, че са жертва на насилие вкъщи? Какво направихте с тях? О да, организирахте се и ги изгонихте от учебното заведение, за да не страда вашето детенце.

Превърнахме се в общество, в което състраданието е недостатък, образованието е ненужно, а правосъдието е според нуждите на този, който плаща. А следващата жертва сте вие, може би защото сте банкер, образован, не носите шушляк или просто сте попаднал на грешното място.

И тогава пак ще кажат, че сте го заслужили, защото злорадството от нещастието на другия се превърна в норма.

Имаме нов бос на терена на популизма

Снимката на босия президент Радев посигна целта си. Опитах се да не се поддам на изкушението да играя в този сценарий. Но се предавам чрез малка реплика.

radev_bos

Не, не е гаф. Преднамерено се е снимал обезоръжаващо бос. Дали са го посъветвали или е послушал собствения си усет за заиграване с “обикновия народ”, няма значение.

Важното е, че участва напълно съзнателно, според мен, в сценка от рода на “и аз съм бос и вие сте боси, значи ще маршируваме заедно”.

Опитайте си да се представите реалността. Защо обитателят на резиденцията в Бояна ще реши да се снима бос? Нима не можеше поне едни чехли да надене? Или е глупав? Не разбира, че провокира?

Провокацията му, за сведение на възмутените, успя. Адресирана беше към публичността и тя се наводни от коментари. Не се наемам да кажа дали “за” са повече от “против”. Не знам и не ме интересува. Но се опитвам да не бъда поредният шаран в блатото, който кълве на президентското кюспе .

Борисов беше надминат на собствения му терен от новия шампион по популизъм. Героят от Банкя ммиляваше публиката с разкази за това как в детството си карал цяло лято с чифт скъсани гуменки (както всички нас от онова поколение). Радев го надцака: той вече се демонстрира бос в реално време. Човек от народа- като онзи, на когото двамата с Борисов приличат физически.

Сталин е обичал да парадира с това, че не … парадира с нищо, освен със скромността си. Носил шинел като всички останали граждани на СССР, бойци на революцита. Никакви мемоари на негови съратници от по-късно време след смъртта му, в които разказват за запоите и разгула по време на неговите среднощни пиянски оргии, не можаха да изтрият от съзнанието на “народа” твърдението, че бил аскет и спял на просто сиромашко легло от чувство за солидарност с работниците и селяните.

Ето в такава слава се цели и новата петолъчка на популисткия небосклон у нас, който с един ловък лупинг задмина осталите състезатели в дисциплината “да се подмажем на обикновения човек”, т.е. на избирателя.

Изводът е: този човек не смята да е комета в българската политика. Ще поостане доста, личи си. Заявката му е дългосрочна.

Бареков и милионите: пет важни въпроса

Разбрахме, че Бареков и неговата ББЦ са получили милиони от КТБ. Разбрахме също, че и други политици са били облагодетелствани. Едно е ясно: последици няма да има, убедена е Татяна Ваксберг.

Nikolai Barekov, Chef der Partei Bulgarien ohne Zensur (BGNES)

След фалита на КТБ майката на Цветан Василев без да иска уцели сърцевината на днешните политически беди. Пред bTV тя простодушно цитира сина си и неговото схващане за политика: „Аз с политика не се занимавам“, казвал ѝ той и добавял: „И ако трябва нещо, на всички политици еднакво давам.“

Накратко: не си в политиката, щом подкупваш всички наред. „Политическо“ му се е струвало само подкупването на една-единствена сила.

Българската прокуратура твърди, че е открила абсолютно същото – от КТБ са раздавани пари на всевъзможни политици. Само че публично е разказано само за един от всичките, за Николай Бареков, защото той бил „най-яркият пример за онагледяване“, според прокурора Иван Гешев.

Неприятен избор, защото така не можем нито да сверим представите на прокуратурата за яркост, нито да проверим как изглежда „политическото“ в ежедневието на един банкер.

„Яркият пример“ Бареков

Но ето какво пише за „яркия пример“ Бареков: докато е бил журналист, той е взимал по 50 000 лева на месец в допълнение към заплатата му, а когато е тръгнал да става политик, месечната сума, получавана от КТБ, е скочила двойно. Към тези 100 000 лева, предназначени за Бареков лично, са били отпуснати и по 600 000 лева на месец за току-що създадената му партия „България без цензура“ (ББЦ). Към това е била добавена еднократна сума от 1 милион лева за Бареков, определена от прокурорите като „премия“, както и 505 000 лева за къща, които „да не са като заем“.

В текста, разпространен от прокуратурата, не е посочена общата сума, получена от Бареков, но една част от нея е поне приблизително изчислима – ако данните на обвинението са верни, в първите 8 месеца от политическата битност на Бареков КТБ трябва да е отделила над 7 милиона лева – за Бареков лично и за предприятието ББЦ едновременно.

Въпросите тук са няколко. А първият от тях гласи: ако тази сума е била връчена на една току-що зародена партия, за която нито един социолог по онова време не е предвиждал по-висок успех от 11% (ББЦ в крайна сметка получи 10.66% на изборите за Европейски парламент през май 2014), то какви ли трябва да са били отчисленията за по-влиятелните им аналози? Василев все пак е казвал, че дава „еднакво“ на всички политици.

Вторият въпрос е свързан с „яркостта“ на примера, наречен Бареков. През май 2014 парите на КТБ са осигурили не едно, а две места в Европейския парламент. Второто е на депутата Ангел Джамбазки от ВМРО, тогава – коалиционен партньор на ББЦ, но днес – партньор в управлението на Бойко Борисов.

За него прокурорите нищо не казват, докато Бареков нарича ВМРО с най-обидни думи в публичния си профил във Фейсбук – обвинява ги в предателство към него лично и в съглашателство с Бойко Борисов. Най-вероятно иска да каже, че съюзът с ГЕРБ е способен да повлияе на преценката на прокуратурата за това кой пример за престъпна дейност е ярък и кой – не толкова.

Третият въпрос е свързан с произхода на парите. Откъде са дошли тези минимум 7 милиона лева, които една банка не би следвало да раздава безотчетно и без възвръщаемост, ако беше истинска банка? Последното уточнение е ключово за целия сюжет КТБ, в който основният проблем не е само как фалира тази банка, но и как беше създадена.

Да напомним: преди да фалира, КТБ има баснословен ръст благодарение на правителствена намеса в нейна подкрепа. Все пак това е мястото, където държавните предприятия бяха задължавани да си държат парите. Тези 7 – минимум 7 – милиона са в някакъв смисъл държавни пари. И когато главният прокурор казва, че КТБ е била едно „банково украшение, обгрижвано от държавата“, той греши.

Украшението е самата държава, закичена върху анцузите на маса пришълци от криминалния свят, съумели да изперат престъпните си похвати в управлението далеч преди да се захванат с прането на самите пари.

Четвъртият въпрос е свързан с журналистиката. Прокуратурата е пестелива на сведения, но все пак казва, че Бареков е взимал по 50 000 лева на месец преди да се захване с политика. Това „преди“ отговаря на журналистическата му дейност в ТВ7.

Бареков формално беше определян като журналист, когато громеше дадени политици и фаворизираше други, когато правеше разкрития за измами и дори когато лично лансира от екрана аферата „Костинброд“. Тогава пак ли е взимал пари от КТБ? Ако да, то за каква дейност?

В България няма регулация за това какъв процент от годишния доход трябва да бъде получаван от медия, за да може журналистът да се смята за журналист и официално. Но пък фигурира едно условие в Етичния кодекс на българските медии – да не се приемат стимули, които могат да повлияят на предоставяната информация.

Примерът на Бареков е добър повод за журналистическата колегия да помисли дали не е в състояние да разграничава публично журналистиката от бухалката далеч преди да получи частични – и все още недоказани – твърдения на държавен орган с ниско обществено доверие, какъвто е прокуратурата.

Deutsche Welle Bulgarische Redaktion Tatiana Vaksberg (DW/P. Henriksen)

Последици няма да има

Петият въпрос е този за последиците. Такива няма да има. Целият обвинителен акт, построен като безбрежен епос, е осъден да стигне до задънена улица.

Първо, защото обвинението е функционално необятно, фактически непроследимо и юридически непостижимо, второ, защото се води от хора, лишени от готовност да търсят справедливост, и чак накрая трето – защото се води срещу малка част от виновниците.

Сред тях липсва не само Пеевски. Но и всичките знайни и незнайни герои на българското следствие и обвинение, които години наред осигуряваха комфорта на това грамадно престъпление, наречено КТБ.

Олигархията има светъл пример – репресивните закони на Путин

Когато през 2009 г. предупреждавахме, че масираното купуване на гласове, секционни комисии и систематичните злоупотреби с волята на социално слаби и маргинализирани групи избиратели е предверие към авторитаризъм, позицията ни изглеждаше на много хора като пресилена.

Днес, осем години по-късно, става очевидно, че прогнозата е била акуратна. Все повече ежедневни събития около нас показват, че българската олигархия е решена да се възползва от авторитарната вълна в източна Европа и в света за да премахне дори формалните белези за принадлежност на българската държава към демократичните политически системи.

Години наред малцината магистрати – реформисти, борещи се за изчистване на съдебната система от контрола на огранизираната олигархична престъпност са натикани в ъгъла на правозащитните институции, а медиите на мафията сипят денонощно помия върху тях.

Тези магистрати са малцинство не защото мнозинството магистрати са служители на мафията. Те са малцинство, защото в ключови институции на правосъдната система като ВСС, политическото представителство на олигархията в парламента и изпълнителната власт систематично назначава себеподобни – прислуга на олигархичното задкулисие.

От много години няма никакво значение кой е на власт. При Бойко Борисов №1 за главен прокурор бе избран Сотир Цацаров, при Орешарски всички основни позиции във върховете на службите за сигурност и на правосъдната система бяха запълнени с послушен на олигархията и на ДПС обслужващ персонал. При Бойко Борисов №2 властта на главния прокурор върху цялата система на правораздаване бе циментирана.

Ако при Татарчев и Филчев прокуратурата бе феод, подчинен само на Господ, днес с подобен завиден статут под сянката на главния прокурор се ползва цялото правораздаване.

Опитът на бившия правосъден министър Христо Иванов и други политически фигури като Радан Кънев да прокарат през мнозинството в парламента разумно разграничение между държавно обвинение – прокуратура и независим съд завърши с поражение – нанесено лично от премиера Борисов и неговата неформална коалиция на подкрепа в прокуратурата, Сарая, задкулисието и послушното им политическо мнозинство.

При Бойко Борисов №3 продължават издевателствата над тези политически фигури и магистрати, които отказват да припознаят статуквото като „реформирана съдебна система“. Мафията и нейните медии трескаво се опитват да се освободят от една своя „голяма грешка“ – избора на Лозан Панов за председател на ВКС.

Натискът върху този човек достигна най-гнусните измерения на сплашване и изнудване от комунистическите времена – срамната афера с болтовете. Предстои избор на нов ВСС, където мнозинството в парламента ще се опита да формира още по-безгръбначно мнозинство в управителния орган на системата за правосъдие.

Изборът на съдиите за техни представители във ВСС бе посрещнат с глухо ръмжене. На тези непослушни съдии трябва да се даде урок – да не ритат срещу ръжена на властта, срещу единната, неделима власт на олигархичната мафия в България.

Речено – сторено.

Мнозинството на ГЕРБ вкара в парламента проект за промяна на съдебния закон. Независимите организации на магистратите вече няма да могат да ползват финансиране от международни източници за своите проекти, обучения и други инициативи. За да се гарантира тяхната „независимост“.

Цинизмът на законодателя ГЕРБ е безграничен – защото за трите си мандата в управлението ГЕРБ не си е мръднал пръста да ограничи финансирането на цялата огромна кохорта от лобисти на „Газпром“ и другите руски енергийни олигополи, финансирането на цялата пета колона, водеща хибридна война срещу България, и на цялата медийна машина, подхранвана с безотчетни средства на българската мафия (на която трябва да спрем да викаме КОЙ и да започнем поименно).

Това финансиране е изцяло нелегално и безотчетно – това са чистопробни рушвети в кеш. Виж, откритото, в съгласие със законите на страната финансиране от международни източници създава „зависимост“ на магистратите.

Ударът на олигархичното парламентарно мнозинство начело с ГЕРБ е насочен преди всичко към фондация „Америка за България“, само защото нейните решения за финансиране на организации и проекти са напълно независими от властта и напълно подчинени на публично обявени принципи и правила.

Олигархичното мнозинство начело с ГЕРБ в парламента ще допусне „изключения“ в закона за суспендиране финансите на организациите на магистратите по отношение на „европейското финансиране“ – т.е. на тези европейски фондове, които и без друго се раздават от правителството само на „наши хора“.

Ако мине номерът с отрязването на независимите организации на магистрати от международно финансиране, следващата стъпка ще бъде отрязване на целия неправителствен сектор от правото да работи на международния пазар на неправителствените дейности.

ГЕРБ и олигархията имат светъл пример за подобна стъпка – репресивните закони на режима на Путин, които и някои други като унгарския премиер Орбан се опитват да имитират.

Бойко Борисов очевидно се готви да се нареди в тази компания.

Когато общественото мнение бъде лишено от инструментите на своето влияние, монополната власт на олигархията ще стане непоклатима. Първо лишиха голяма част от българите от право на глас – с купуване на гласове, с административен натиск и с арогантен корпоративно-мутренски контрол върху волята на обикновените хора.

След това монополизираха медиите в прес-група „Мама и гамен“ – сега се опитват да финализират медийния монопол с окончателно превземане на националните ТВ канали. Подчиниха почти изцяло правосъдието. Следващата стъпка е да накарат неправителствения сектор да се моли за пари на Делян Пеевски и Бойко Борисов. И да работи по „правилни“ проекти.

Какво остава от тук нататък?

Вчера ни беше съобщено – да се разкарат синдикатите, защото пречат на онеправдания бизнес. В една страна, където данъците са 10 на сто, където средната заплата е най-ниска в Европа – и не само в Европа, където няма проблем да наемеш нелегално работници, които да срутят една сграда върху себе си – за да е по-евтино на сайбията…

В тази страна все още се осмеляват да пречат синдикатите. А работниците са нагли – искат и да им плащаш след като са работили. Ех, не му е лесно на милиционерския бизнес – трудни са условията за оцеляването му…

Разпасаното поведение на българската милиционерска олигархия – във всички негови измерения, отчасти изброени по-горе – води до нова вълна на масова деморализация и безнаказаност в обществото. Като гледат какво се случва на върха, дребни и едри мутри отново излизат на улицата и безчинстват – често напълно безнаказано.

Ако един депутат може пет години да рекетира бизнеса в собствения си град от името на „началството“ (аферата „Суджук“), защо сравнима с неговия мащаб мутра да не може да бие, да граби и да законодателства около себе си? Защо ако върхът на мафията може да открадне четири милиарда от една банка, бандитите надолу по йерархията да се въздържат да вземат „своето си“ – според ранга, юмручната сила и защитата, оказвана зад паравана на институциите?

Българското общество е особено уязвимо от авторитаризъм. То получи своята свобода отново даром през 1989 г. като следствие на един световен „вятър на промяната“. Затова мнозина не умеят да ценят свободата си и са подвластни на внушения, опиращи до едно и също – благото на „силната ръка“. Нека бъде ясно, тази силна ръка е ръката на насилници. Тя носи бедност, унижения и подчинение на една безскрупулна олигархия на власт.

Свободата, която все още притежаваме, изисква защита – всеки ден и от всеки един от нас. Днес живеем в епоха, в която дори и принадлежността ни към обединена Европа може да не се окаже достатъчна, за да спре наглите със сопата – сопа, която размахват срещу всички и всичко, което не им е по вкуса.

Коментарът е от блога на Огнян Минчев.

Да си заслужиш боя

violence

Навсякъде по света има насилие. Но не навсякъде обществената реакция при подобни случаи изразява разбиране и едва ли не одобрение към акта на насилие.

Когато двама мъже пребият две невъоръжени и напълно безпомощни жени на улицата, няма никакво значение кой какво работи, какъв е и как се е стигнало дотук, за да е напълно ясно, че подобен акт на насилие е недопустим.

Никой няма нито моралното, нито законовото право да посяга на когото и да е. А тук говорим за проява на особена жестокост, защото една жена, както и едно дете, не могат да се защитят по никакъв начин от юмруците, ритниците и шамарите на някой батка. Дали жената ще оцелее след подобен „сблъсък“ не зависи по никакъв начин от нея, а само от волята на насилника. Това е очевидната истина.

Мъж, който може дори да се замисли да пребие жена, е изгубил битката за душата си и едва ли има спасение за него. Но българите не сме особено набожни хора, така или иначе, така чe за каква душа изобщо става дума? „Веднъж се живее!“ Църква само по Великден, а допреди 30 години изобщо или тайно. Ние сме си „смирени“ по презумпция. Както си личи.

Човек, склонен да оправдае по някакъв начин нападението над двете жени в центъра на София на 24 юли, не притежава никакво мъжество. Той е слаб, той е жалък. Надежда за него има, както винаги за всичко, но тя е малка.

Навсякъде по света има насилие. Но не навсякъде обществената реакция при подобни случаи изразява разбиране и едва ли не одобрение към акта на насилие.

Схващането, че някой може да си заслужи побоя, вършейки едно или друго нещо, е зловещо, защото означава, че живеем в джунгла, където по-силните властват над по-слабите и ги подчиняват. Без значение, че формално съществуваме в рамките на държава, където има закони и правосъдие.

Фактът, че много българи не осъзнават, че не може да съществува причина за подобна физическа саморазправа, както си пролича по стотиците коментари на сънародниците ни в мрежата относно случилото се, е зловещ и ясно кореспондира с факта, че най-четените книги у нас в последните години са онези, посветени на мутри и престъпници, групировки и убийства.

Българинът обожава мутрите. Той иска, ако не да бъде като тях, поне да бъде доминиран от тях. Той им се възхищава с цялото си сърце и затова е фен на „Под прикрите“ да кажем. Не заради сюжета и екшъна. Защото има мутри, насилие и престъпност. Супер секси.

В което и родно село да отидете, в който и квартал на София да попаднете, ще срещнете ученички, на които целта в живота им е да ги вози лош батка в кожен салон и ученици, които мечтаят да са лош батка в кожен салон. Децата не са виновни. Родителите им обикновено са пълни нещастници.

Коментари относно побоя в мрежата гласят още, че не е добре да се бият хората, нали, ама то „тука е така“. Нали сме в България, все пак… Всички знаят, че ако тук си имаш работа с лошите момчета, те ще те цапардосат. В най-добрия случай. Понеже „на такова място живеем“.

В България няма война, диктатура, смъртност от глад. България е страна член на Европейския съюз и НАТО. Но поради някаква причина сме приели, че в България всяко едно безобразие и показване на закона е нормално, просто защото „тука си е така.“

Не е ли това едно прекрасно оправдание да си безчинстваме, както намерим за добре? Май неспазването на правилата ни допада. На пръв поглед прави живота ни по-приятен. Лесно е да не се съобразяваш с никого и нищо. Но ден след ден общата картина става все по кафява. Докато не се удавим в собствените си лайна.

Ужасът от промяна е дълбоко закодиран в народопсихологията на българина, който винаги е напълно ОК със случващото се, стига нещо да не се налага да прави, да не се очаква нещо от него самия. То затова няма консенсус свърши ли преходът към демокрация вече N-брой години, не свърши ли. Промяната е риск, а ние трябва да си гледаме покрива, постелята и хляба. Моралът е твърде голяма лъжица за нашата уста.

Мислене, формирано векове наред. Ценностна система, завъртяна около ядене, пиене, сране и размножаване (макар и в много случаи добре замаскирана с разни козметични притурки като висше образование, стремеж към кариерийно развите, някое-друго пътуване до Дубай…) Положението, обективно казано, е като в една обикновена свинеферма.

Хората, които смятат, че двете пребити жени са си заслужили побоя са същите тези хора, които гледат на спирка как някой рита невинен човек в гръб на тротоара и не правят нищо. Това са същите хора, които всяка нощ чуват съседката си (може би тази съседка сте вие) как плаче и крещи, докато нейният мъж й бие шамари и я блъска в стената. И не правят нищо. Може да я изнасилва и изобщо да си прави с нея, каквото си поиска… Нали му е жена.

„Това си е тяхна работа“ – ще кажат същите коментиращи злодеи. Защото да нямаш грам чувство за емпатия е израз на зло в най-чистата му форма. Злите хора са сред нас. Те са много. И на пръв поглед са си съвсем нормални.

Те не искат детето им да учи със сирийче в училище и му бият два шамара, ако си говори с цигане. Когато крачат зад теб на улицата, а от джоба ти паднат 5 лева, тези хора ще се огледат, ще се наведат и ще си ги приберат дискретно в джоба. Какво общо има това с побоя над нотариуси? Та това е едно и също нещо. Злото има милиони проявления.

Хората, които коментират небивалици под потресващи новини за насилие, четат много малко и обикновено глупости, имат изключително повърхностни, манипулирани от масмедиите и продиктувани от собствения им страх разбирания за живота. Те се размножават и възпитават децата си в омраза, агресия и върла простащина, а когато някой пребие майка им на улицата, се чудят откъде им е дошло.

Единственият шанс това да се промени е да не бъдем като тях, каквото и да ни струва това. Защото тук не е така от само себе си.

*По време на написването на този текст излезе новината, че журналистът Иво Никодимов от БНТ е бил пребит в Борисова градина от неизвестни извършители.