кафенето

Новини и не само

Валерий Тодоров член на СЕМ? Рус(офилс)ко гладно нема

Гласят за член на СЕМ Валерий Тодоров, бивш шеф на БНР и виден представител на обслужващите проруското статукво у нас журналисти. 

Подкрепям идеята в органа, играещ ролята на държавна котва за задържане на българските медии на дъното на световните класации по свобода на словото, др. Валерий Тодоров, да бъде имплантиран в загниващия труп на медийната свобода у нас като доказан вирус на русофилството. Абонираният за подобни началнически постове В.Т. този път се кани да просперира от квотата на президента Румен Радев.

Като удобен за Кремъл кореспондент в Москва Валерий Тодоров е дългогодишен еквивалент  в т.н. българска журналистика на тамошния любимец на официална българска служба посланик Бойко Коцев. Назначението му в СЕМ ще е поредното потвърждение на факта, че “рус(офилск)о гладно нема” в днешна България.

bnr_president_s

Може пък някои слепци у нас и в чужбина да прогледнат най-после за факта, че Радев е инкарнация на Първанов и е надграждане, прераждане на един пламенен защитник на военнопрестъпника Милошевич в края на 90-те години на миналия век, превърнал се за една нощ само година и малко по-късно в кочияш на българския троянски впряг на руската тройка в препускането й към за(па)дния двор на НАТО с цел шпиониране в руска полза.  

Радев върви по следите от копитата от руската тройка Златев, Борисов и Първанов, в която изпадналият по пътя Първанов е заменен от по-млад и по-добре маскиран “натовски” главнокомандващ.

Назначаването на др. Валерий на добре платения държавен пост ще е поредното доказателство за приемствеността между управлението на шефа на БСП Георги Първанов в качеството му на държавен глава и сегашното заварено положение на също толкова “натовския” главнокомандващ Румен Радев.

Защото Валерий Тодоров обслужваше Първанов като “свещена крава” в БНР (изразът е на колегата Мерим Тенев, напуснал с отвращение по тази причина държавното радио през 2010 г.). http://afera.bg/бнр-в-стъкларския-магазин-на-радиоефи.html

После(зло)слов: 

За желаещите да ме заподозрат, че завиждам на др. Валерий Тодоров за поредното му удостояване с голяма заплата за вярна служба (на “вечната дружба”) съм длъжен да спомена, че два пъти – веднъж на един премиер и втори път на един днешен вицепремиер – съм отказвал предложения да ставам член на СЕМ. Лицемери, не ме мерете с лицето В.Т. http://www.predavatel.com/bg/news2010/2010_01_26_3

НА СНИМКАТА:  Русофилският тандем в БНР : шефът Валерий Тодоров и неговото подобие Петър Волгин, член на вътрешния кръг на другарите, излъчили журналиста Иво Христов за гуру на президента Радев, който се кани да се отплати с пост на още един верен (на московската пета колона) другар. https://www.24chasa.bg/Article/1747196Image_1747197_126

Advertisements

БСП помага на Борисов. Без да иска?

От такава опозиция като БСП, която не смее да зададе истински важните въпроси, ГЕРБ само печели. Да си я бяха поръчали, едва ли щяха да им я произведат толкова удобна, коментира Иван Бедров по повод вота на недоверие.

Борисов и Нинова

БСП внесе втория вот на недоверие срещу правителството на ГЕРБ и “Обединени патриоти”. Дебатите и гласуването ще са следващата седмица, но заглавието е ясно отсега: “Правителството на Борисов оцеля. Вотът на БСП не мина”.

Този инструмент на парламентарната демокрация никога не е бил използван за сваляне на правителства – успешен вот на недоверие досега няма. Смисълът от упражнението е опозицията да привлече внимание върху наболял проблем, да посочи грешките на управляващите и да предложи своите работещи решения. Но и това няма да се случи, защото БСП внесе вота с двайсетина страници констатации колко зле е положението, но без никакъв опит за анализ и търсене на причините и без никакъв намек да имат идея как държавата да излезе от този “батак”. Това е все едно да призовеш някого на дуел, а да си забравил оръжието си вкъщи.

Особеното в случая с БСП е, че те изреждат реални факти – МВР наистина записва провал след провал, кой от кой по-зрелищен. Усещането за всекидневна сигурност наистина е ниско, каквото е, впрочем, от десетилетия насам.

Социалистите обаче не смеят да стигнат до същината на проблема – МВР и ДАНС са наследници на тромави системи от социализма, често “пробити” от бившата Държавна сигурност и от организираната престъпност. И харчещи огромен публичен ресурс. И управляващи, и опозиция се страхуват от радикална реформа на сектора, а това гарантира преживяването на системата, която продължава да яде, но без да лови мишки.

Така ще станем свидетели на ожесточена размяна на празни приказки, а накрая ГЕРБ ще констатират: “Да, имаме проблем, но вие не сте никаква алтернатива”. И ще бъдат прави.

Това правителство не се справя със своето основно задължение

Вотът на недоверие на БСП е за “провал в сектора на сигурността”. В мотивите като кръпки са добавени и кратки пасажи за отбраната и финансовата сигурност, но основната критика е срещу МВР. Социалистите изреждат заглавия от последните месеци – за обезглавен мъж, за ученици, пребили шофьор на автобус, за мъж, залостен при животните си, за грабежи и убийства.

Картината никак не е приятна. “Гвоздеите” в програмата на МВР: бягството на въоръжените затворници и проваленото издирване, завършило с улична престрелка; широко отворените врати на летище София при пристигнал полет заради изчезването на цялата смяна гранични полицаи; както и две показни убийства – на висш данъчен и на едър бизнесмен, близък до управляващата партия. Проблемите изобщо не са за подценяване.

„Мотивите за вота черпим от българската Конституция, която казва, че Министерският съвет е длъжен да осигури обществения ред и националната сигурност в България. Очевидно е, че това правителство не се справя със своето основно задължение”, каза говорителката на парламентарната група на БСП Елена Йончева. И затова социалистите искат оставката на правителството – напълно легитимно за една опозиция.

ГЕРБ и “Обединени патриоти” имат над половината места в парламента. “Воля” на Веселин Марешки даде знак, че не гледа сериозно на усилието на БСП. Както и да се държи ДПС, напрежение в този мач няма. Но социалистите не се опитват дори да придадат смисъл на един дебат за престъпността.

Иван БедровИван Бедров

Защо БСП се държи така?

Вътрешната опозиция в партията неведнъж е обвинявала лидерката Корнелия Нинова, че с действията си помага на Борисов. Доказателства за някаква конкретна връзка няма, но това не успява да разсее подозренията.

В последните седмици БСП предложи парламентът да работи и през август, депутатите да си намалят заплатите, да не се приема веднага споразумението за името на Македония и, разбира се, България да наложи вето на санкциите срещу Русия заради анексирането на Крим.

Нинова отдаде почит на предводителя на комунистическия терор в края на 1940-те години Георги Димитров и обяви делото му за “незаличимо”, а нейна депутатка уверяваше от телевизионния екран как в Европа “взимат децата от нормални семейства и ги дават на гей двойки”. Коя от тези теми може по някакъв начин да притисне управляващите, да впечатли избирателите и да създаде усещането за реална алтернатива? Никоя.

Така истински дебат за състоянието на МВР няма да има. Защо тази структура ще похарчи през 2018 година 1,161 милиарда лева за заплати? Защо сумата расте непрекъснато, без да растат резултатите? Защо хем няма съкращения, хем не стигат полицаите? Защо управляващите разрешиха на общините да си създават свои полиции и да наемат частни охранителни фирми за опазване на обществения ред, а в същото време парите за МВР не намаляват? Докога системата ще е на доизживяване и кога окончателно ще рухне?

Това са важните въпроси, които БСП не смее да зададе. Защото току-виж някой им припомнил как преди пет години избраха Делян Пеевски за председател на ДАНС. От такава неможеща и страхлива опозиция ГЕРБ само печели. Да си я бяха поръчали, едва ли щяха да им я произведат толкова удобна.

Вакханалия от хазарт и алкохол съпровожда футбола по БНТ

909870Всичко е забранено по закон, но се оказва разрешено по време на световни първенства
Рекламите по БНТ по време на световното първенство по футбол явно са си поставили за цел да въведат в света на пороците всички неизкушени. Деца биват зарибявани посред бял ден с много добри коефициенти за залагания, отлични отстъпки за постоянни играчи и бонуси за още колебаещите се.

От екрана им казват час по час „Наздраве!“ и им се обяснява коя марка алкохол е номер №1 в България.

В ефира се вихри истински карнавал от реклами на сайтове за залагания. В някои от тях участва самият Христо Стоичков, който в свой стил нахакано заявява: „Ей сега ще видиш какво става“, след което уцелва ябълка на главата на младеж на отсрещната сграда.

В друг клип пък присъстват бившите футболни национали Благой Георгиев и Валентин Илиев. Най-активна обаче е трета компания, която празнува годишнина и която присъства и като спонсор на футболните мачове, и като рекламодател в паузите. Въпросната букмейкърска фирма, както и други от най-активно рекламиращите, са собственост на бизнесмена Васил Божков.

Неотдавна Центърът за изследване на демокрацията съобщи, че неговите хазартни фирми са най-печелившите за 2017 г. и че общият оборот на компаниите му в този сектор е достигал 296 млн. евро, като след данъчното облагане печалбата е около 76 млн. евро за година.

Не по-различно е положението и с рекламите на алкохол. Основни рекламодатели в Мондиала са марка българско уиски, българска водка и известен бранд ракия.

Всички те се появяват на екрана много преди 22 ч.,

въпреки че Законът за здравето забранява това. Причината е, че на производителите на спиртни напитки е позволено да са спонсори на спортни и други предавания. В същото време рекламните ограничения за БНТ също са по-хлабави по време на скъпи и рейтингови международни прояви, за които телевизията е платила сериозни пари.

По закон в такива периоди пада и изискването обществената медия да продава в най-гледаното време само част от 15-те разрешени й минути реклама, която важи в останалите месеци от годината. Така телевизията може да увеличи броя и времетраенето на рекламните паузи.

От това фирмите за алкохол масово се възползват. Те успяват да присъстват на екрана и в следобедните футболни мачове от световното първенство, и в тези от 18 ч., и в третите от 21 ч.

Хазартните компании също се възползват умело от празнотите в законодателството. На тях също им е забранено, а и уж те самите са си забранили, да рекламират пред детска аудитория. В дефиницията за детско предаване и за детска телевизия обаче законите у нас все още са доста объркани.

Така дори сайтове за залози, на които по друго време рядко може да се види реклама, по време на световни и европейски първенства са най-отпред да обясняват на младите, че предлагат най-добрите условия за включване в платформите си.

На фона на цялото това

слаломиране през законови вратички,

политиците очевидно не проявяват никакво желание да затворят пролуките и да сложат ред по оста фирми – реклами – влияние върху деца и възрастни. Преди дни депутатите от бюджетната комисия отложиха за неопределено време разглеждането на законопроекта на „Обединени патриоти“ за промени в Закона за хазарта.

Ако той бъде гласуван, ще влезе в сила пълна забрана на телевизионната реклама на игри на щастието. Отлагането се случи въпреки неотдавнашните изявления на лидерите на парламентарните групи на ГЕРБ и БСП, че партиите им ще подкрепят проекта.

Законът предвижда и забрана за продажбата на талончета за лотарии и томболи извън обекти, лицензирани за хазартна дейност. След това вицепремиерът Валери Симеонов коментира, че вотът на ГЕРБ и на БСП видимо го бламирал, въпреки че Цветан Цветанова и Корнелия Нинова са обещавали друго. Той за пореден път повтори, че става дума за могъщи финансови интереси, които оказват натиск предложенията да не бъдат приети.

„В едно изречение мога да ги определя като три милиарда интереси“, обобщи вицепремиерът. Толкова според изследванията е оборотът на хазартните игри у нас.

Картинката показва колко

недомислени, противоречащи си и като цяло неработещи са законите

в България. Особено тези, които регулират рекламата и имат за цел да предпазват децата и възрастните от вредните й ефекти. На теория държавата иска да възпитава здрави и зрели младежи, които растат с цели пред себе си и стоят далече от пороци като алкохол, цигари и хазарт.

Затова политиците са записали в няколко закони и други нормативи, че непълнолетните трябва да бъдат изключени от комерсиалния процес, при който фирмите се опитват да продават на потребителите стоките си чрез присъствие в атрактивни тв предавания. За цигарите и тютюнопушенето например е казано, че те са забранени за рекламиране по телевизии под каквато и да е форма.

За спиртните напитки пише, че могат да се рекламират само чрез непряка реклама, която да се появява след 10 ч. вечерта на екрана. Отделно множество браншови етични кодекси на хартия доразвиват тези изисквания и дописват на пръв поглед още по-строги професионални правила.

За хазартните игри законът казва, че тяхната реклама също може да е само непряка и също да не е насочена към деца. Хазартният бранш също е разработил свои етични стандарти, според които „организаторите на хазартни игри не допускат търговската комуникация за техните продукти да бъде насочена към деца“ и рекламите „няма да се показват в медии, чието съдържание е преобладаващо адресирано към деца“.

Нищо от написаното обаче не се спазва през последните десетина дни, откогато светът и програмата на БНТ са подвластни на футбола. Кой е отговорен за това?

Пак ли Георги Димитров?

Снимката на съборения паметник на Георги Димитров е от 2002 г.

© Красимир Юскеселиев

Снимката на съборения паметник на Георги Димитров е от 2002 г.

Мотивацията е незаличима част от всяко действие, тя е скритата пружина на политическото“, настоява Хана Аренд в проницателните си „Политически фрагменти“ (1955 г.). Приемам го като работна хипотеза, поне в опит да съзра логика зад юнския политически хаос, удавен в дъждове и футбол. Затуй и размислите ми неминуемо имат фрагментарен характер.

Констатация първа: властта вече се разделя с председателството си и опозицията внася вот на недоверие. Това са фактите. Ала изхождайки от аргумента за скритата пружина (на мотивацията), е редно да се питаме защо и как.

Да започнем от как: увлечен от ролята си на геополитик, Бойко Борисов оголи значимо социално поле в страната, проблеми, дето са му „все на главата“, където пък умело се вмести омбудсманът Мая Манолова, а не БСП. И това е сериозен проблем на тази партия. Било защото (с дискретната подкрепа на ГЕРБ) така Мая Манолова рейтингово конкурира Румен Радев, било защото не е ясно няма ли (на един по-късен етап) да прояви апетити за „Позитано“ 20, от което на Корнелия Нинова видимо ѝ призлява.

Констатация втора: БСП внесе най-дежурния вот на недоверие по най-традиционната тема: провал в осигуряването на националната сигурност (към който са добавени и телефонните измамници). Още преди да сме чули аргументацията на вота, можем да предположим – и то с голяма точност – какви приказки ще се изприказват. Както и какви ще бъдат отговорите от страна на управляващата коалиция или на министъра на вътрешните работи.

Накратко: „правителството на Борисов е вредно за всеки български гражданин. То е опасно за България и трябва да си ходи“ (Елена Йончева, мотиви за вота). Добре, така да е. Ала кое доказва антитезата – че БСП е по-малко вредна за България и трябва да дойде на власт?

Дали историята или съвременността (правителството на Орешарски например)? Пък и да би имал някой и сянка от съмнение в тази връзка, то поредното връщане към „делото на Георги Димитров“, за което БСП пледира през уикенда, е повече от скандално.

Констатация трета:

в мигове на неувереност БСП винаги се вкопчва в тоталитарното си минало

Не само като стратегия за сплотяване на редиците, но и поради дълбинен политически рефлекс – за черпене на сила от основанията (от Тодор Живков към Георги Димитров).

А пък колебания БСП има, особено заради видимия флирт на противника (Бойко Борисов) с Путин и тъй като други сега ще нагазят в гьола на несбъднатата гордост на социндустрията – АЕЦ „Белене“. Колко и какво ще костват на ГЕРБ всички тези политически пируети ще стане ясно наесен, при поредното преброяване на политическите пилци.

Което пак не обяснява защо – връщането към „незаличимото дело“ на Георги Димитров тъкмо в този момент. Поне от рационална гледна точка:

1. Да тръгнеш да славословиш „вожда и учителя на българския народ“ във време, когато за първи път стопляме сложните си отношения с Македония, е пълна глупост. Защото делото му по „македонизацията“ на Пиринския край е наистина „незаличимо“. Само че като национално предателство. И зад тази теза ще застане огромна част от българското общество.

2. Връщанията към тоталитарното минало, в което „имаше ред“, също престават да работят. И ако цялата парламентарна енергия на БСП отново ще се насочи натам, става дума за кокоша слепота. Архивите отдавна са отворени, подобни твърдения лесно се опровергават с факти, които скоро ще влязат и в учебниците.

Така например историкът Даниел Вачков в новата си книга „Аварии и катастрофи. Хроника на социалистическата индустриализация“ (2018 г.) привежда зашеметяващи данни за криминалните убийства в НРБ. Те са от годишните сводки на МВР и Главна прокуратура: през 60-те години броят на тежките убийства варира между 180 и 200. През 80-те години има рязко завишаване на престъпността: 1981 г. – 208; 1982 г. – 235, 1983 г. – 218; 1986 г. – 218. Ето същата справка за убийствата от последните години: 2007 г. – 160; 2008 г. – 142; 2009 г. – 150, 2014 г. – 212.

Нека правилно разчетем фактите – никой не твърди колко спокойно живеем днес, най-вече в това управление, а само се търси отправната точка, за да разберем върху какви подвижни пясъци почива днешната сигурност на страната. Без много хора да си дават сметка за това.

И още една справка на МВР за периода 1980 – 1984 г., посветена на изключително слабия контрол над оръжията и боеприпасите в НРБ: В цитирания период „компетентните органи“ са иззели 9098 броя оръжия от различни системи, десетки хиляди бойни патрони, над 3000 гранати, мини и снаряди, близо 600 вида различни взривни вещества, 2000 детонатора и т.н.

Обърнете внимание за кой период става дума и за кои събития, сетне си представете колко лесно е било да пламне всичко. Ясно проличава сигурността на реалния социализъм. Както е повече от ясно и че за изчистването на тези „Авгиеви обори“ са необходими хора, необвързани със системата.

Констатация четвърта:

не може да има действаща демокрация,
когато непрестанно се призовава за връщане към тоталитаризма

В това отношение Бойко Борисов – със закачките си как Живков е построил две България – идеално си партнира с БСП.

И все пак: кому е нужно това постоянно челобитие пред паметниците на Тодор Живков и Георги Димитров, та последният да бъде величан и като „голям български политик, парламентарист и световен деец на движението на работниците“ (Корнелия Нинова, обръщение, разпространено от пресцентъра на БСП)?

Простете, но за кого говорим всъщност? Нима не за една от „най-патетичните и злокобни фигури на международния комунизъм от онова време“? (виж Цветан Тодоров, „Тоталитарният опит“, 2015).

За човек с „двойна идентичност“, в която съветското гражданство винаги е надделявало над българското и чийто парламентарен опит основно се изразява в премазването и разправата с цялата българска демократична опозиция; не само за „лъва от Лайпциг“, но и за местния сатрап на Сталин, послушно съветизирал България.

Проблемът на БСП е, че все не може да излезе от сянката на „вожда и учителя“, тъй като за тази партия всичко различно от Георги Димитров е фашизъм. В съответствие с неговия политически речник: „фашистката реакция надига глава във връзка със законодателните избори“.

За Димитров фашисти са всички, дори старите социалдемократи (Кръстьо Пастухов, Коста Лулчев) – факт, който продължава да екзалтира негови млади следовници, продължаващи да вменяват вина на социалдемокрацията, задето колаборирала с капитала в опит да постигне привилегии за работниците.

И не на последно място: даже смъртта на Георги Димитров се разразява като трагедия за немалко семейства, хиляди хора са арестувани, тъй като не са проявявали достатъчна скръб при вестта за кончината на сатрапа (знаменитото основание „знаел, но не плакал“). Една част от тях са пратени и по лагерите, познавам потомци на такива хора.

За БСП обаче Георги Димитров е винаги жив, винаги един и същ:
Другар, водач, наставник и съветник,
ти стана покровител наш в Москва,
и слушаме словата ти заветни,
маркс-ленинските-сталински слова!
(Димитър Полянов, „На другаря Георги Димитров“)

Единственото утешение в случая отново е само поетическо:
Когато нощ тъмна покрие
земята със черен покров,
тогава от свойта килия,
излиза без страх Димитров.
И утро настъпи ли – светват
зениците с чудна любов,
другар на другаря нашепва:
аз снощи видях Димитров.
(Л. Компанеец и Л. Кронфелд, „Балада за Георги Димитров“).

Тук спирам, че леко ме хваща страх. В душата ми изникват детски страхове от мириса на формалин при задължителните срещи с мумията, които дори патетиката на бардове като Александър Симов не е в състояние да разсее напълно.

В заключение:

не съм убеден, че публичните спиритически сеанси по викането на духа на Георги Димитров ще са от особена полза за БСП

Ала от опит знаем, че призивите към авторитаризъм никога не остават безнаказани. Тъй че на мястото на Корнелия Нинова сериозно бих се замислил дали така няма да се циментира на власт друга плещеста фигура, която има шансове да сбъдне писаното от Младен Исаев за Димитров: „каквито мълнии над нашата земя да светкат, народът ни с него ще върви към нови петилетки“.

Текстът е публикуван в портала „Култура“

29 години Пета колона

alyosha1_cr

«АКО РУСКАТА ДИПЛОМАЦИЯ, АКО ЧИНОВНИЧЕСКА РУСИЯ ДА НЕ ПЛАЩАШЕ БОГАТО-БОГАТО И НЕ ПОДДЪРЖАШЕ ВСИЧКИТЕ ВАГАБОНТИ И ПРЕДАТЕЛИ В БЪЛГАРИЯ, ТО СЕЛОТО БИ БИЛО МИРНО.» (СТЕФАН СТАМБОЛОВ)

Николай Флоров

Петата колона – това са наследниците на партизанския тероризъм, ченгетата на Държавна сигурност и децата им, 500-те хиляди руснаци, собственици на жилища и вили, а сега с претенции и за земя, «почивната база» край Камчия, руския посланик, русофилските организации, Българската Православна Църква и БСП.

Целта беше проста: да се държи страната на каишка  и да й се пуска въздух само толкова, колкото да не умре, да се изгонят младите поколения да си търсят хляба далеч от България, докато един ден сама падне като гнила круша в лапите им – пак там, в Евразия, или по-точно в Азия. И това в страна, от която идва самото име на континента!

29 ГОДИНИ  «НАРОДНА» ВЛАСТ

Ако започнем да броим само тия 29 години от 1944, ще стигнем до 1973. За това време те завлякоха правителството в Москва – просто така, за унижение по сталински. Завлякоха и държавния архив, който още е там. Изпозастреляха министри и зам-министри, и цялата макар и жалка шепа водещи люде на малка България, като им лепнаха етикети «германофили», «търговци-спекуланти», «реакционери», «фашисти» и просто «врагове на народа».

След това натикаха всички, които не им харесваха, в затвори и концлагери. Унищожиха парламентарната демокрация и сложиха край на партиите – тяхната партия единствена знаеше най-добре какво да се прави («ЕСТЬ ТАКАЯ ПАРТИЯ!» – ЛЕНИН). Натикаха земеделците във феодални средновековни руски поместия, наречени ТКЗС. Затвориха цялото население като кокошки в курник да го пазят от злото на капиталистическите лисици.

И управляваха като китайски мандарини.

Навсякъде, където управляваше ТАКАЯ ПАРТИЯ, за 29 години стана следното:

Стачки и въстания в Източна Германия,

Размирици в Полша,

Тито, любимецът на Сталин, загърби Москва и едва не вкара България във война,

Въстание в 1956 в Унгария,

Берлинска криза, изправила света пред световна война,

Кубинска криза, изправила света пред световна война,

Чехословашката пролет в 1968,

И безчислени така наречени «анти-колониални» и «анти-империалистически» войни, по целия свят, до една  инжектирани със златните рубли на КГБ: Алжир, Конго, Мозамбик, Танзания, Гватемала, Колумбия, Куба, Египет, Сирия, Кюрдистан, Индонезия, Йемен, Виетнам…

С компютърния чип световната пролетарска революция свърши. На американския президент Рейгън му трябваше само да прекрати полетите на Аерофлот до Америка и КГБ издъхна.

ВТОРОТО  ПРИШЕСТВИЕ  НА СТЕФАН СТАМБОЛОВ

Какво по-голямо издевателство с най-големия български държавник, отколкото едно комунистическо ченге, сталински  интернационалист и циник като Георги (Гоце) Първанов, да раздава ордена „Стефан Стамболов“?

И тогава, и сега въпросът е същия: може ли да си русофил и да си патриот? Или още по-ясно казано: може ли да си патриот и да не си русофоб?

Патриот е непозната дума в комунистическия речник – за комунисти и социалисти тя е остатък от буржоазното минало. Патриот-комунист няма. Такива няма и в Българската Православна Църква.

«Ние – пише в дневника си Стефан Стамболов – отидохме на голямо тържество по повод на юбилея в памет на братя Миладинови, дето калугерите и поповете 10-15 пътя повтаряха и слoвославяха името на руския император. Това нещо като че ли нарочно се правеше от Климента и братята му. Страшно ми докривя и пот ме избиваше при всяко споменувание на името на императора (Александър Трети, българофоб – автора), когото величаят с титлата «Благодетел» и «Покровител». Като го гледах тоя безобразник, идеше ми да отида и да му извадя гръцмуля. Ние се бориме за нашата независимост и употребяваме хиляди хитрини, за да се спасиме от ноктите на бясната бяла мечка, а те, предателите-чернокапци, ходят да я словославят и да показват на света че ние сме готови да ближеме лапата, която са е замахнала да ни пребие… Аз и Муткуров си обърнахме гърба към тоя предател и не поискахме не само да вземеме нафора, но още и да видиме неговото подпухнало от пиянство и разврат лице…»

По време на изборите за европейския парламент «негово преосвещенство» полковник-патриарх Кирил беше в Москва, където е и гласувал, и хортувал с «негово светейшество» генерал-патриарх Кирил. Там му е хвърлен пъпът. Той беше и в руското посолство, за да почете деня на руската федерация.

Как мислите щеше да се усети Стамболов и с какви думи щеше да ни го опише: предател, безобразник или патентован подлец?

Идва времето за второ пришествие на Стефан Стамболов, но преди това трябва да дойде още едно българско възраждане, което да го роди.

 

Ако не искаме България да е „втора класа“

По-високи цени? По-лоши стоки? Мнозина се оплакват, че България е третирана като страна „втора класа“. Само че точно борците срещу „двойните стандарти“ тласкат България към маргинализация в ЕС, пише Даниел Смилов. 

EU-Erweiterung Symbolbild Bulgarien Eu-Flagge und Bulgarienkarte mit 1 Euro Münze (AP)

Един призрак броди из Европа – призракът на „двойния стандарт“. Така, както навремето комунистите обещаваха окончателна еманципация на онеправданите и изчезването на класите, така днес и борците срещу „двойния стандарт“ се грижат да няма „втора класа“ – всички трябва да са в първа! Егалитарното знаме на Просвещението изглежда отново развято. „Какво по-хубаво!“ би възкликнал един незапознат с контекста марсиански социолог.

Само че дяволът се крие точно в контекста и детайлите. Така, както Марксовата концепция за „експлоатация“ е съмнителна, така и самата дефиниция и употреба на понятието „двоен стандарт“ са силно проблематични. Обикновено това понятие означава, че една общност е систематично дискриминирана и третирана по-зле от останалите. Аршинът за едни е един, а за други – по-взискателен.

България и „двойните стандарти“

Да започнем с българските начини на употреба на аргумента за „аршина“:

– Италианската паста: българите са „втора класа“, защото купуват италианска паста на цени по-високи от тези в Италия. Грешен аргумент – като се вземат предвид разходите за транспорт и търсенето на този продукт, разликата в цените става абсолютно обяснима.

– Цените в София и Лондон: цените на определени продукти в магазини от едни и същи вериги са по-ниски в Лондон, отколкото в София  – ерго, българите са „втора класа“. Отново сбъркан аргумент, който не отчита обемите на търгуваните количества – колкото са по-големи обемите, толкова са по-ниски цените. Понеже населението на Лондон е по-многобройно от това на цяла България, е съвсем логично там някои стоки да се търгуват в по-големи обеми от тези в София;

– Дизелът в България е „кръстен“: вярно е, че горивата в България са с ниско качество и редовно запушват дюзите на возилата. Но затова сме си виновни сами – допуснали сме слаб контрол върху горивата, а той е изключително национален. Вярно е, че сме по-зле третирани, но аршинът си е наш собствен и никой друг не ни третира като „втора класа“.

– Лешниците в шоколада: този аргумент е по-силен от останалите. Наистина е неприятно, когато под една и съща опаковка се крие различен продукт, а само в ситния шрифт е казано, че в него има два лешника по-малко. Вярно е, че този продукт е по-евтин от другия с повечето лешници, но все пак е някак обидно. По принцип там, където покупателната способност е по-ниска, или ще се купува по-малко, или ще се купува по-евтиното – така че не е чудно, че фирмите се опитват да се нагодят към тези реалности. Представете си обаче, че те сменят сегашната си политика и започнат да произвеждат изцяло различни продукти за Източна Европа – да кажем шоколад „Пенка“, който има два лешника по-малко от шоколад „Милка“. Дали тогава борците с „двойния аршин“ ще са доволни?

Така, както Маркс „открива“ в баналните принципи на търсенето и предлагането „заговор“ срещу пролетариата, така и борците срещу „двойните стандарти“ са конспиративно настроени. Във всяка пазарна флуктуация, във всяко преследване на пазарен интерес, те търсят пъклен план за дискриминация и системна доминация срещу себе си.

По подобна логика (която сякаш е взета от версия на „Капиталът“ за детската градина) в България „патриотите“ направиха от един доста тривиален спор за превозвачите и „пакета Макрон“ национална кауза за еманципация на България и Източна Европа.

Вместо да се перчат в студията като борци против европейския „двоен стандарт“ обаче, би било добре да търсят съюзници в Европа. В крайна сметка с един среднощен разговор с Макрон и Меркел българският премиер Борисов постигна повече, отколкото телевизионното революционерстване на всички гласовити евродепутати.

„Двойният стандарт“ и Доналд Тръмп

Злоупотребата с „двойния стандарт“ не е българска особеност, а е световна мода. Американският президент е убеден негов привърженик и в негово име повежда търговска война с останалия свят. Според Тръмп американците са третирани нечестно – те купуват стоките на другите, които не отвръщат със същото и не купуват достатъчно „произведено в Америка“. Това ако не е „двоен стандарт“, здраве му кажи! За да се бори с тази „несправедливост“, Тръмп повежда политика, която плаши дори и най-върлите му почитатели в САЩ и по-света.

Подобно на повечето аргументи за „двойния стандарт“, така и този страда от редица дефекти. Като начало: констатациите за търговските дефицити са спорни – според Меркел, ако услугите се добавят към стоките, САЩ имат позитивен търговски баланс с ЕС. Но това са детайли – по-важното е, че никой не може да предвиди какви ще са ефектите от една истинска търговска война върху световната икономика. Мнозина смятат, че такава война е била една от причините за Голямата депресия през 30-те години.

Примерът с Тръмп показва, че „двойният стандарт“ и „Америка на първо място“ са всъщност един и същ аргумент. Това е опортюнистичен по своя характер аргумент: в рамките на една глобализирана, световна система всеки трябва да защитава изключително своя интерес, ако трябва и с конфронтация. Българските „патриоти“ възприеха тази тактика – те няма да излизат от ЕС, но в него ще гонят българския интерес до дупка. „Какво по-хубаво от това!“ отново би възкликнал марсианският социолог.

Даниел СмиловДаниел Смилов

Изборът на Европа

Проблемът с марсианското заключение е, че то отново е повърхностно. „Двойният стандарт“ и „държавата X на първо място“ са спрегнати аргументи, които илюстрират една истинска дилема.

От една страна светът може да премине към система на национален егоизъм (или „суверенитет“ за благозвучие), при която всяка държава се води единствено и само от собствените си интереси, като разчита основно на себе си за тяхната защита. Има ли мигрантска криза – всеки си затваря границите. Има ли търговски дисбаланс – всеки решава да налага наказателни мита. Има ли спор за превозвачи – излизаме от ЕС, но първо блокираме Брюксел с камиони.

В свят на национален егоизъм някои ще са много по-равни от други. САЩ, Германия и ЕС могат да си навредят един другиго, както и на целия свят. България ще може да навреди единствено на себе си и примерът със „заплахата“ на превозвачите за „референдум за излизане от ЕС“ е илюстрация на тази теза. Но проблемът е по-дълбок – светът на националния егоизъм вече се е случвал и той не е бил никак приятен.

Вторият избор на дилемата е националният егоизъм да бъде омекотен и модериран от наднационални структури, които разпределят благата и тежестите на принципна, по-справедлива основа. В Европа ЕС е основната наднационална структура, но подобна функция изпълняват и организации като Световната търговска организация, Съвета на Европа, ОССЕ, НАТО и т.н. Вторият избор предполага укрепването на тези организации и търсенето на колективни решения на проблемите.

Меркел и Макрон в момента са политическите лидери, които застават зад този модел, но съпротивата на национал-суверенистите срещу тях нараства, включително в собствените им държави. Споразумението между Меркел и Макрон за общ бюджет на еврозоната е стъпка в утвърждаване на тяхната солидаристка логика, макар че много ще зависи от конкретиката на решението. Така или иначе този бюджет ще даде на еврозоната инструмент за колективно справяне с икономически кризи, с какъвто в момента тя не разполага.

В тази ситуация онези, които са наистина загрижени България да не остане „втора класа“ член на ЕС, не бива да си губят времето с лешници и памперси, а е добре да се концентрират върху членството на страната в еврозоната. Това членство ще е реалната гаранция, че България ще се ползва от всички защити срещу глобален натиск от страна на световни опортюнисти, мегакомпании и международни рекетьори: т.е. че българите няма да станат жертва на нечий национален егоизъм, процъвтяващ в този край на Европа.

Парадоксът е в това, че най-гръмогласните борци срещу „двойните стандарти“ са тези, които са и най-големите скептици по отношение на колективните форми на опазване на националните интереси. По уж „патриотични“ подбуди те тласкат България към маргинализация в ЕС. А това е нещото, което със сигурност би я направило „второкласен член“. Тоест – реалният риск за България е да се окаже „втора класа“ заради прекалена борба с „двойния стандарт“.

Орбан и Качински са ученици на Путин

Адам Михник и Алексей Навални в Москва, 2015 г.

Държавните системи на Русия и Полша са много сходни. Това, което става у нас, е незавършен путинизъм. Малко по малко се движим в тази посока.

Известният полски дисидент и журналист Адам Михник посети Москва, за да участва в конференцията „Уроците на 1968 г.“, организирана от Председателството на ЕС в Русия, фондацията „Международен мемориал“ и Фонда „Горбачов“. С Арнолд Хачатуров от сайта COLTA.RU той разговаря за путинизма и неговите издания в Източна Европа.

В повечето посткомунистически страни днес вече няма дисиденти в предишния смисъл на думата, цензурата действа по съвсем различен начин. Вероятно това са, както се израхите преди време, „кадифени диктатури“?

Да, това е друга система, тя не е тоталитарна и зъбите ѝ не стискат така здраво. Това, което виждаме в Русия, Полша или Унгария днес, не е тоталитаризъм, а авторитаризъм. Тези режими не се отличават с крайно насилие, със сталинистки чистки и лагери или с извънмерна цензура, както беше по съветско време.

Бих казал, че това е хибридна система – в нея има популизъм, фашизъм, болшевизъм, насилие, от всичко по малко. В тази връзка моят приятел, литовският писател Томас Венцлова, каза следното: „Не е вярно, че Путин прилича на Брежнев. Помня Брежнев и виждам ясно разликата. Бих искал обаче разликите да са повече“.

Изненадан ли сте, че „путинизацията“ стигна така далеч на Запад?

Никога не бях и помислял, че това би било възможно в такава степен: Брекзит, кризисната ситуация в Каталуния или антиевропейските сили във Франция от двете страни на политическия спектър – Льо Пен и Меланшон, които получиха подкрепата на половината французи. А и Тръмп – този побъркан управник на свръхдържава. Светът става все по-непредвидим. Да вземем присъединяването на Крим, никой не очакваше това. В Полша бяхме сигурни, че това е невъзможно. А после разбрахме, че все пак има от какво да се боим.

Сходно ли е положението в Русия и Полша днес?

Независимо от всичко двете страни са много различни. И в Русия, и в Полша има ксенофобия, но Русия е мултинационална и хроничният етнически шовинизъм тук е невъзможен. Крайните шовинисти у вас са в затвора. В Полша не е така, макар и да не участват във властта, управляващата партия е доста толерантна към тях – те могат да се изказват спокойно, въпреки че използват открито фашистки език.

Качински не принадлежи към тези фашистки групировки, но знае, че заедно те имат общ враг – проклетите „либерасти“, космополитите, хората, които не разбират „истинския полски дух“.

Все пак Качински е доста близо до Путин и като цяло държавните системи на Русия и Полша са много сходни. Вземете реториката, че трябва „да се изправим на крака“, че сме обкръжени от врагове, или пък алианса между църквата и правителството – у нас е абсолютно същото. Това, което става у нас, е незавършен путинизъм, бавно се движим в тази посока. Мисля, че баща и цар на този модел е Путин, Лукашенко е неговият класически пример, а Орбан и Качински са само ученици в тази школа.

Резултатът от политическата еволюция на Русия не е толкова парадоксален, защото тук никога не е имало пълноценни демократични институции. Но как да си обясним случващото се днес в Полша и Унгария, които все пак успяха да се докоснат до либералната демокрация?

Всички ме питат защо Унгария и Полша преди бяха по-близо до европейските стандарти, а днес стигнаха до путинизма. Този въпрос е отворен, все още е твърде рано да му дадем еднозначен отговор. Разбира се, на първо място, това означава, че авторитарният проект на затвореното общество е все още жив. И не е толкова важно дали си ляв или десен, аз въобще смятам, че тези понятия са анахронизъм от миналия век.

Основното е, че тези режими искат да унищожат конституционния ред. Когато в Германия се разгоря дебат дали страната трябва да се гордее със своите войници от Вермахта, Юрген Хабермас написа статия, която озаглави „Конституционният патриотизъм“[1].

Независимо от всичките си опити обаче засега Тръмп не може да унищожи американската система на политически контрол.

Почакайте, това все още не е краят на неговата песен. Навсякъде, където отиде, той търси какво още да унищожи. Това е много опасна фигура.

Случилото се в Крим сякаш помогна на десните сили в Полша?

Не е там работата. Ние просто подценихме всички тези тенденции в полската провинция – страхът от Европа, ксенофобията, чувството, че „либералите откраднаха нашата Полша“, че Полша трябва да бъде истинска католическа страна. Силите на нашата „черна сотня“ се оказаха по-крепки, отколкото мислехме. Разбира се, тук е много важен моментът на икономическото неравенство. Но богати и бедни има навсякъде.

Разбираемо е защо в Русия паметта за Елциновото време е така сложна – много хора не получиха пенсии и заплати, цареше бандитизъм. Нищо такова не се случи в Полша, през последните години страната се развива съвсем нормално. Въпреки това всеки ден върви пропаганда – Полша е в руини и пр.

Миналата година Пьотр Шчесни се самозапали на площада пред Двореца на културата и науката във Варшава в знак на протест срещу политиката на управляващата партия „Право и справедливост“. Преди да се самоубие той пише своя „Манифест на обикновения човек“, който завършва със следното напътствие: „Моля ви, помнете, че избирателите на „Право и справедливост“ са нашите майки, братя, съседи, приятели и колеги“. Как ще живеете с тези хора все пак?

Избирателите на „Право и справедливост“ са жертви на пропагандата. „ПиСизмът“ (от името на партия „Право и справедливост“, б. ред.) е болест. Ако попаднеш в тази партия, губиш ума си. Но щом излезеш оттам, отново започваш да живееш и да мислиш като нормален човек. Има такива примери. Имаше един политик, за когото казваха, че е „третият близнак Качински“ (става дума за политика Лудвик Дорн, б. ред.). Много интелигентен човек, но близък до властта и напълно дисциплиниран член на партията. Сега излезе от нея и отново стана нормален човек!

Избирателите на „Право и справедливост“ са движени просто от страха от другите. Ако на човек му е по-добре да живее в страх, той винаги ще намери противници. Но ако искаме да живеем човешки, ще трябва да намерим място за всички. Нашата вина е в това, че не можахме да намерим подходящия език, за да отговорим на цялата тази пропаганда. Но това още не е краят – загубихме битката, но не и войната.

Винаги сте се изказвал против лустрацията, през 1989 г. настоявахте Полша да не тръгва по този път. Алексей Навални, с когото обсъждахте тази тема преди няколко години, застъпва обратната позиция. Какво вредно виждате в лустрацията?

Знаете ли, мисля, че Алексей разсъждава малко теоретично. Ако преживее това на практика, би видял до какво води то. Сама по себе си идеята за лустрация не е лоша, но резултатите ѝ са ужасни – знам това от случилото се в моята страна и го споделих с Алексей. Ако последният аргумент в полза на справедливостта са архивите на КГБ, то каква справедливост ще е това?

Същевременно Качински постоянно се опитва да играе с това, че Полша така и не се е избавила от комунистическото минало.

Това е празно дърдорене. Какво иска той – разстрели, лагери? Всъщност жертвите на неговата политика не са комунисти, защото повечето от тях отдавна лежат в гробовете, а просто хора, които не са съгласни с него.

След Брекзит критиците на Европейския съюз заявиха единодушно, че търговските връзки между страните са единственото, в което този проект се оказа наистина успешен и че Европа така и не успя да изгради единна политическа общност. Как мислите, има ли бъдеще ЕС като единна политическа общност? И ще има ли в нея място за Източна Европа?

Това е много труден въпрос. Бих искал да има такова бъдеще. Това е шанс както за Европа, така и за моята страна. Същевременно виждам всички съпътстващи проблеми. Но каквото и да казват хората, които са настроени срещу ЕС, в действителност те се изказват против демокрацията и правата на човека. Те не разбират, че ако са против ЕС, им остава само един партньор – Путин. Не съществува трети вариант.

Необходими ли са днес някакви нови ценности, за да се запази ЕС?

Разбира се, ние живеем в нова епоха – имаме компютър, интернет и Фейсбук. Трябва да намерим език и инструменти за защита на демокрацията в новите условия, това е очевидно. Но самата сърцевина си остава традиционна – още от Сократ и атинската демокрация.

Очевидно е, че полската опозиция не се справя много добре със съпротивата срущу противоконституционните реформи на „Право и справедливост“. В Русия също няма признаци за съществени промени в политическата ситуация. На какво можем да се надяваме в такъв случай?

Съпротивата, която видяхме в Полша през 1988 г., също изглеждаше много слаба, но въпреки това всичко приключи с успех. Нямам рецепти за всички болести на либералната демокрация; онези, които са ми известни, са по-страшни от самата болест. Така че сега просто не знам какво да очаквам. Но знам едно – независимо от факта, че опозицията е приятелско пиршество на канибали, едновластието е още по-омерзително. Вярвам, че времето на свободата все пак ще дойде.

Сегашната ви визита в Русия е свързана с годишнината от 1968-а. Какво означава за вас тази дата и на какво може да ни научи тя днес?

В средите на либералната интелигенция отношението към комунизма бе много сложно. Разбира се, аз никога не съм харесвал цензурата и диктатурата, но подобно на мнозина смятах, че системата все пак може да бъде реформирана.

След 1968 г. тези илюзии бързо се стопиха, за хората от моето поколение тази година наистина се оказаха преломна. След студентските протести във всички полски градове, където имаше университети или политехнически училища, вълната от арести продължи три седмици. За нас това беше първата среща с откритото насилие от страна на държавата.

Ние бяхме деца на размразяването и мислехме, че това е вече невъзможно. Така че за нашата биография тази година е особено важна, може би най-важната година, тази, която беляза краят на големите илюзии. Разбрахме, че е безсмислено да се надяваме на реформи, трябваше да мислим как да се защитим от системата.

Текстът е публикуван в сайта COLTA.RU. Заглавието е на Портал Култура.

Превод от руски Димитрина Чернева.

––––––––––––

[1] Противоотровата срещу национализма, етническата хомогенност и шовинизма, от които бе заразена най-новата немска история, е нещото, което Хабермас формулира чрез известната фраза „конституционен патриотизъм“, което по същество означава разграничаване на гражданството от културния и етнически национализъм. Б. пр.