Десните, социологията не знае има ли ви. Вие знаете ли?

Десните, взе да ми писва от вас. Извинете, “демократичната общност”, както е последният ви опит за безсмислено ребрандиране.

Извън властта сте вече 7-8 месеца, а за това време успяхте отново да си сглобите лагерчета, да си вдигнете кулички на морална висота и да започнете да се замеряте от тях с изявления и позиции. А, да – от време на време критикувате и управляващите, за да не ви забравим.

Мина лято, дойде есен, отива към зима и вие се активизирахте – манифести, обединения… Не непременно лоши идеи – хубаво е да градите местни структури за вота през 2019 г., хубаво е и експерти да се виждат със симпатизантите ви и в публични дебати да изградят новата ви платформа. Но защо трябва да се делите пак на “добрите” и “лошите” реформатори?

“Ама те са леви!”

От една страна, стана досадно Лукарски да си пробутва тезата, че да си десен означава да си хомофоб. Събуди се, СДС, това, първо, е последният политически казус на масата, и второ, вие консерватори няма да станете в очите на избирателите. А само техните очи имат значение.

От друга – нека го кажем ясно на Христо Иванов, ДЕОС и прочие – да не можеш да се позиционираш вляво или вдясно не означава, че си истински борец срещу корупцията, а че не разбираш от политика.

Ако утре избирателят ви гласува доверие, то няма да е само за да низвергнете Цацаров и да пометете корупцията. Не след това, а паралелно с това ще трябва да управлявате и държава – а това се прави с леви или с десни политики.

Да, има и леви, разпръснати сред “великите обединения”. Не е такава драма, каквато я изкарвате, ако постигнете някакво съгласие за общи политики.

Докато размахвате пръст на управляващите от висотата на зрели хора, помежду си се държите като тийнейджъри. Ненчев го направи съвсем не „по правилата“ – напусна Реформаторския блок и ги уведоми през Христо Иванов. Но отговорът на Лукарски, че преговаряли с “други земеделци”, е не по-малко детински. Какви други земеделци? Хората едва помнят, че вие още съществувате…Впрочем, намериха се „други земеделци“ – явно земеделците са като маслинката в мартинито – във всяка чаша коалиция по една…

ДБГ пък – вместо да атакувате по фланга (сиреч провинцията, нека не се лъжем, новият ви проект РОД е за това), като сте толкова сериозни и отговорни, завъртете един телефон на останалите и седнете да поговорите. Като възрастни хора.

Видно е, че в София пак става сблъсък на “лидери”. И миналия път не успяхте да си „произведете“ такъв, а защо? Никой не ви кара да си харесате един Б.Б., който да ви строява всекидневно. Нали сте демократи, допитайте се до малкото останали симпатизанти и изберете лидер. Да, последния “неоцапан” го изхабихте за президентския вот, но такъв е животът, такава е политиката – цапа.

Омръзват и обвиненията “ама вие останахте в управлението”. Вие всички управлявахте с Бойко Борисов, драги десни. Пресмятанията „кой докога“ може да си ги запазите за последната равносметка, на избирателя вече не му пука.

На избирателя вече не му е до вас и по принцип. Последното социологическо проучване ви дава от 1 до 1,8% при възможна статистическа грешка +-3,1%. Тоест има ли ви, няма ли ви – социологията не знае със сигурност. А вие знаете ли?

Advertisements

Прокурорска секира виси над „златния пръст” на Марешки

882423Промените в политическия курс на лидера на „Воля” по странен начин съвпадат с непрестанно растящия интерес на държавното обвинение към него

Людмил Илиев, Сега

Трудно е да бъдеш антисистемен играч в българската политика. Изкушенията на властта са големи, наказанията, ако й се противопоставяш – също. Вижте само Волен Сидеров.

Вождът на „Атака“ отдавна заряза фюрерските пози и изхвърляния. И като управляващ стана толкова благ и диалогичен, че изглежда едва ли не като еталон за нормално поведение в сравнение с парламентарните питбули, които се лаят и хапят в пленарната зала на Народното събрание. Но за какво ли да воюва, като си има собствен министър в правителството?

За други самозвани борци срещу статуквото благините на властта не са единственото съображение, когато натъкмяват своята реторика и политики. Надвисналата над главата ти секира също може да бъде мощен стимул да си коригираш отношението към управляващите в благоприятна за тях посока.

Лидерът на „Воля“ Веселин Марешки, пробил в голямата политика именно с обещания да разбие корупционната система, има доста какво да разкаже по въпроса. Особено след като прокуратурата се превърна в негов постоянен спътник в живота, който усърдно се грижи за „коректното“ му политическо поведение спрямо правителството на ГЕРБ.

Марешки начена щурма си към парламента на предсрочните избори през март т.г. с атаки срещу всички, включително и срещу Бойко Борисов. Нямаше как, само със залъгалки за евтини лекарства и бензин не можеше да стане, трябваше да се озъби и на големите играчи.

„Борисов и Нинова са политици от миналото“,

говореше тогава варненският бизнесмен. Но когато лидерът на ГЕРБ предложи коалиционния си кабинет с „Обединени патриоти“ в началото на май, „Воля“ го подкрепи в парламента. Въпреки че преди това Марешки се заричаше, че няма да застане зад правителство с „крайни националисти“.

„Всеки има право на втори шанс“, обясни той внезапния си лупинг. И веднага разцъфтяха подозренията, че пробва да си купи благоразположението на силните на деня, след като в края на април главният прокурор Сотир Цацаров поиска да бъде свален депутатският му имунитет заради обвинение в побой и изнудване.

Марешки обаче беше решил да не се дава без бой и поиска парламентът да създаде временна комисия по неговия случай, за да „не го сготвят на тъмно“. Управляващите, доволни от подкрепата на „Воля“ за кабинета „Борисов 3“, великодушно отстъпиха. Но само дотук. Още на първото си заседание комисията реши, че искането на Цацаров е основателно. И Марешки сам си даде имунитета. Както беше принуден да направи отново през юни по друго обвинение.

В интерес на истината не беше сам – компания му правеха Делян Добрев от ГЕРБ и Светла Бъчварова от БСП, също попаднали на мушката на прокуратурата, която беше подела една от спорадичните си акции срещу фигури с висок политически профил. Докато другите обаче си траеха, варненският депутат беше решил, че трябва да вдигне колкото се може повече шум около себе си. Затова и отвори война на управляващите, които толкова бързо го бяха употребили и захвърлили.

Като начало подкрепи неуспешния опит на БСП да свали вече бившия председател на НС Димитър Главчев от поста му в началото на юни. Тогава Марешки мъгляво обясни, че всъщност нямал лично отношение към Главчев, а по-скоро към работата на парламента, който пилеел времето си и парите на данъкоплатците. Оплака се, че

„България днес се владее от мутрите“

и разказа как бил подмамван да влезе в кабинета, а отказът му станал повод за атаките срещу него. „Предлагаха ми квота във властта като на патриотите. Както дадоха на тях екоминистерството, а Нено Димов е десен човек. И както дадоха на Пеевски икономическото министерство. След като не приех моркова, дойде тоягата. Искат да ме смачкат и да стана послушно пуделче“, жалеше се Марешки.

Поредното обвинение, което му повдигна прокуратурата през юли, провокира варненския бизнесмен направо да обяви курс към предсрочни избори. А през септември заяви готовност да подкрепи вот на недоверие срещу правителството за цялостната му политика, какъвто обмисляше още тогава БСП.

„Направо Борисов да си подава оставката и да си ходи“, гневеше се Марешки. Даже се закани да преиздаде прословутата книжка на ексдепутата от ГЕРБ Антон Тодоров, в която премиерът и обкръжението му бяха наречени „шайката“. Борисов дотолкова му се ядоса, че го обвини, че не мислел за предсрочни избори, когато „идваше в централата да говорим да става вицепремиер“. Въобще Марешки като че ли се бе превърнал в по-яростна опозиция на властта от БСП.

Месец по-късно всичко се промени, все едно въобще не е било. Най-напред през октомври депутатите от „Воля“ подкрепиха оставането на замесения в шуробаджанашки скандал Делян Добрев в парламента. След което помогнаха на управляващите да отхвърлят президентското вето върху поправките им в Закона за отбраната и въоръжените сили.

В началото на ноември гласуваха правителствения проект за държавен бюджет за 2018 г. А Марешки лично отряза БСП за вота на недоверие. Щял да развали коледните празници и да навреди на българското европредседателство. Пък и не можел да връща на власт онези, които „преди три години изгонихме“ (изглежда вече се вижда и като протестър срещу кабинета „Орешарски“). И взе, че погна социалистите заради съпартиеца им Иво Христов, нарекъл 80% от българите дебили.

Оставката на недолюбвания доскоро от Марешки Димитър Главчев внезапно се оказа, че не вълнувала обикновените българи. Когато БСП тръгна да напуска пленарна зала преди седмица, Марешки гарантира, че депутатите му ще влизат на пленарни заседания, за да не бъде провален кворумът.

От крайна опозиция към нов „златен пръст“ и патерица на управлението – обратът в поведението на „Воля“ беше смайващо бърз и лицемерен. Изглеждаше и необясним. Докато в средата на ноември стана ясно, че държавното обвинение се готви да изпрати „в много кратки срокове“ делото срещу Марешки в специализираната прокуратура, която да му повдигне обвинение. Дали наистина ще стане така, предстои да видим.

Дотогава Марешки ще трябва да тръпне в тревожно очакване дали секирата няма да се стовари върху златния му пръст. И да разчита, че благоволението на управляващите ще му осигури изход от незавидното му положение.

Гладът на ДПС за власт

ДПС играе сложна игра – нито иска да демонтира патриотите, както твърди пламенно и жарко, нито иска да сваля ГЕРБ от власт, каквато уж е целта на предстоящия вот на недоверие. Единственият въпрос е – какво още иска ДПСпита Полина Паунова.

default

Те са опозиция и искат оставката ту само на вицепремиера Валери Симеонов, ту на цялото правителство. Поеха курс към демонтаж на т.нар. Патриоти от властта, но признават, че не искат избори на всяка цена. Дори открито твърдят, че биха подкрепили правителство на малцинството на ГЕРБ, без да са във властта.

В същото време, според тях, “Воля” е вече управляваща партия, защото благодарение на Марешки и компания се спасили символни гласувания в парламента. И въпреки това си схващане, ако те подкрепят управлението, естествено ще бъде безкористно и… няма да са във властта (като Марешки). Разбира се, всичко се прави в името на България – да не се излагаме пред чужденците с националисти в кабинета.

Редом с това преговарят с БСП на тема вот на недоверие на управляващите, но се опитват да прокарат такива аргументи, че исканата оставка да засегне възможно най-малко ГЕРБ и да се отнася в най-голяма степен до патриотите. И в нормална държава аргументите им, че е недопустимо да се властва съвместно с националисти, биха били напълно легитимни. С политическия бекграунд, който имат, а именно “златния пръст на Волен Сидеров” през 2013 година, подобни аргументи са комични.

Паралелно с всички опозиционни инициативи те успяват да подкрепят символни за управлението идеи. Антикорупционният закон е само една от тях. А гласуването на нов състав на Висш съдебен съвет осветява най-видимо и символно колаборацията им с ГЕРБ.

Същевременно ако не бяха те, нямаше да падне главата на парламентарния шеф Димитър Главчев – защото символно подкрепиха БСП и заплашиха с опразване на парламентарната зала при височайшото посещение от Брюксел тази седмица.

Добре преценени движения

ДПС не страда от политическа шизофрения. Напротив, поведението му винаги е добре преценено. Движението е далеч от политическата гнусливост. И с еднакъв плам може да защити тезата защо Волен Сидеров е необходим и не е лош националист, когато трябва да крепи кабинета “Орешарски” на власт, както и противното схващане – че едно управление не бшво да зависи от т.нар “патриоти”, защото не е европейско.

С еднакъв плам ДПС преговаря с БСП за вот на недоверие на тема корупция и подкрепя ГЕРБ за закон, който е роден от корупционното статукво и само ще го затвърди. И докато зигзагоообразните опозиционни движения се разиграват пред камерите на медиите, партията на Борисов подкрепя внесения от Делян Пеевски проект за промени в Закона за банковата несъстоятелност, който явно ще стане нормативен акт за “вторичното разграбване на КТБ”.

Зад всички тези движения обаче ясно прозира едно единствено нещо. ДПС живее чудесно в тази среда. И нито иска да демонтира патриотите, както твърди пламенно и жарко, нито иска да сваля ГЕРБ от власт, каквато уж била целта на предстоящия вот на недоверие.

ДПС може да се съюзява с всички - включително и със СидеровДПС може да се съюзява с всички – включително и със Сидеров

Единственият въпрос е – какво още иска ДПС? Защото докато партията не искаше нищо повече от онова, което явно е получила, тя не подемаше курс за демонтаж на патриотите. Да, искаше оставката на Валери Симеонов, но някак вяло и от време на време, сякаш от приличие.

Но формацията очевидно не е получила нещо, което я радикализира в публичното говорене на нейните представители. И дори опитите да бъде успокоена от страна на самия Борисов, който лично засвидетелства, че ГЕРБ ще подкрепи Делян Пеевски в законотворческите му упражнения за КТБ, не успяват да умилостивят движението.

И ако по метода на изключването можем да заключим, че ГЕРБ не се опитва да пречи на ДПС за търговията с влияние в съдебната власт, а оттам и в бизнеса – в гласуването за ВСС това е видимо, в закона за КТБ – също, то единственото, от което партията се нуждае още е власт. И то власт – видима.

Защото никой няма илюзии – европейското председателство ще мине и до най-много година след това, ако са верни твърденията на различни анализатори, се очертават предсрочни избори. А единственото, което ДПС може да “продаде” на своите избиратели и те да се уловят за него е  – власт. В онзи смисъл на “вие сте значими”. А тази значимост се демонстрира само с реална, показна власт.

Цената на властта

Ако такава няма, Движението за права и свободи губи подкрепа. Ако има – ползва я за опаковка и така успява да държи гласоподавателите си. На които им остава само идеята за значимост.

Разбира се, тази власт е и от съществено значение за функционирането на партията, която в последните години може да е била показно в опозиция, но винаги е успявала да контролира процеси в управлението. Към този момент изглежда обаче, че единственият, който прави това, е онзи неуспял шеф на ДАНС, чийто законопроект ГЕРБ подкрепя по заръка на Борисов. едоволството на ДПС сочи само, че Пеевски става все по-самостоятелен играч, а силите на партията – все по-изконсумирани от собствения ѝ продукт – Пеевски. Продукт, превърнал се в отделен коалиционен партньор, ползващ легитимацията на ДПС.

Комичното в тази ситуация е, че единственият балансьор – роля традиционно отреждана на ДПС, сега е Борисов. И той трябва да балансира между интересите на Делян Пеевски и собствената му партия. Което изглежда е цената на властта за ГЕРБ.

Там, където от Brexit боли най-много

Как Лондон ще се справи с липсата на европейски лекари
кома, пациент, болница, лекар, лекари

Седемнадесет месеца след като Великобритания гласува да напусне Европейския съюз, много европейци избират да напуснат Великобритания. Според данните до март тази годинa около 122 хил. граждани на държави от ЕС са избрали да си опаковат багажа и да се махнат от Обединеното кралство, докато потокът от нови пристигащи се е забавил.

В Лондон, град, поддържан дълго от европейски банкери, строители и бармани, сервитьори и т.н., негативните промени, породени от Brexit, започват да се усещат все по-значително. На места се стига дотам строителни компании и кафенетата да се борят за персонал, често съставен от същите тези източноевропейци, които доскоро са „вадили очите“ на хората. Най-големите университети се тревожат да запазят студентите си.

Но никъде притесненията за напускащ персонал не са толкова сериозни колкото в Британската национална здравна служба (N.H.S.).

Много преди Brexit, британското здравеопазване страда от хроничен недостиг на персонал. В страната има 40 хил. свободни работни места за медицински сестри. За запълването на тази празнина помага много назначаването на хора от държави Европейския съюз, особено в Лондон, където делът на медицинските сестри от континента е около 14% – два пъти по-висок от средния за страната. И въпреки това незаетите позиции продължават да са много.

А Brexit ще направи още по-трудно и по-скъпо намирането на хора за тях, а нещата остават мъгляви. В момента дори правният статут на гражданите на Европейския съюз, които вече живеят във Великобритания, остава неясен.

Тази тема е ключов момент от изпадналите в застой преговори между Брюксел и Лондон. Затова и много от европейските граждани в Обединеното кралство се опасяват, че след Brexit може да се окаже, че са загубили правата си, сигурността на работното си място, пенсиите си и достъпа до безплатна здравна помощ.

Тази несигурност е една от причините, поради която някои европейски специалисти в областта на здравеопазването се замислят сериозно дали да напуснат страната.

В годината след референдума почти 10 000 медици напускат N.H.S., a броят на медицинските сестри от страни от ЕС, регистрирани за практикуване във Великобритания, е спаднал с почти 90%.

И все пак към момента още не може да се говори за масово изселване обратно към континента. Реално дори броят на служителите на N.H.S., идващи от държави от ЕС, дори леко е нараснал през годината след референдума. Тенденциите обаче са несъмнени: броят на европейците, напускащи системата, се увеличава, а броят на присъединяващите се намалява.

„Лондон е в най-лошата си криза по отношение на персонала в здравните заведения, а медицинските сестри са притиснати до краен предел заради липсата на достатъчно персонал. Ако колегите, идващи от ЕС, които все още не са напуснали, не получават недвусмислено право да останат, сигурността на болниците в столицата ще бъде застрашена“, казва Том Колоу, регионален говорител на Кралския колеж за медицински грижи в Лондон.

N.H.S. с философията си за универсално безплатно здравеопазване е сред носещите стълбове на британското общество след войните.

Един от най-добрите примери за важността на здравеопазването за британците е церемонията по откриването на Олимпийските игри в Лондон през 2012 г., когато част от програмата беше танц на истински здравни работнички, които с телата оформиха три гигантски букви – N.H.S.

Затова и по време на кампанията за референдума за излизане от ЕС именно здравеопазването беше водеща тема. Тогава защитниците на Brexit твърдяха, че напускането на Обединена Европа ще позволи на страната да спестява по около 350 млн. паунда седмично, които иначе отиват за Брюксел, и с тези пари да се възроди системата на здравеопазване.

Това мощно обещание беше натрапвано отвсякъде, включително и върху автобус, обикалящ цялата страна. Въпреки това то се оказа лъжа. Великобритания внася средно около 166 млн. паунда на седмица в европейския бюджет, но дори при излизане от ЕС тези пари има много малка вероятност да отидат за N.H.S.

Brexit обаче налага промени в повечето отделения на британските болници. Така например за Сирил Ноел, лекар от спешната помощ, битката е с това как една държава, която той обича, го отхвърля.

Той описва процеса по справяне с мъката като „Петте фази на Brexit“. Междувременно австрийският лекар Георг Ауцигер, който е успял да изгради болница от световна класа във Великобритания, сега се опитва да направи така, че в нея да работят достатъчно лекари и медицински сестри и след излизането от ЕС.

Още в ранния следобед, когато д-р Ноел започва смяната си, спешното отделение, в което работи, вече препълнено от болни – прободни рани, инциденти, няколко инсулта и т.н. А сестрите са по-малко от необходимото.

Заедно с него в нощната смяна са лекар от Чехия и няколко сестри от Полша, Португалия, Испания, Словакия и Ирландия. Някои от тях вече са прекарали лятната ваканция в търсене на друга работа в родните им държави.

И все пак броят на европейците, избиращи да мигрират към Великобритания, продължава да е по-голям от този на напускащите страната. Въпреки това вече ясно се вижда тенденцията пристигащите да намаляват за сметка на засилено заминаване, особено сред източноевропейците.

В деня преди референдума за Brexit д-р Ноел, подтикван от чувство на безпокойство и безсилие, че няма право да гласува, прави нещо, което никога преди не правил – залага 200 паунда, че Великобритания ще напусне общността. Така дори и да се случи най-лошото, той ще е на печалба. На следващия ден той е по-богат с 1500 паунда. Относително толкова струва и таксата за британски паспорт. Проблемът е, че Сирил Ноел все още не иска да сменя гражданството си.

Той разказва за „Петте фази на приемане на Brexit“

Първо е шокът, разказва той. След това следва отричането – че нищо няма да се промени и условията ще си останат същите. Така поне той успокоява по-младите сестри от Португалия и Испания в екипа му. Следващата фаза е гневът. След всички отблъскващи новини за правителствено искане на компаниите да съставят списъци с чужди граждани (по-късно оттеглени); за човек, който бил намушкан, защото говорел на полски; за финландския професор, който заедно с десетки други европейци са получили известие за депортиране.

Разбира се, известието за депортиране е бюрократична грешка, но както казва д-р Ноел, в такива времена подобни грешки не се забравят лесно.

Но ако гневът е третата фаза, четвъртата е депресията. Положителното в случая е, че и тя минава. Тогава идва петата фаза – примирението. А за д-р Ноел това означава, че догодина той ще напусне Великобритания. И тъй като е добър специалист, вече има уредена нова работа в болница в Дубай.

Заминаването на едни мигранти може да бъде спасено само със заменянето им с други.

В същата болница, в която д-р Ноел практикува, два етажа по-горе, д-р Георг Ауцингер, ръководител на отделение, в което се извършват чернодробни операции от световна класа, също е изправен пред проблема с Brexit. Самият той е европеец, както и мнозинството от работещите в отделението му.

Д-р Ауцингер трябва да наеме нови 407 медицински сестри и лекари за новото крило за интензивни грижи на болницата. На публикуваната миналия месец обява за старши консултант не е кандидатствал нито един европеец. За сравнение поне една трета от кандидатите са били граждани на друга страна от ЕС преди Brexit.

Самият той твърди, че ще е повече от щастлив да наема британци за тези позиции. Проблемът идва от това, че те просто не са достатъчно. Затова отговорът на тези нужди се търси вече в страни като Филипините, Австралия или Индия. Това обаче струва значително повече на болницата и при това гарантира престоя на наетите само за три години. При това върви с планина от документи, които трябва да бъдат водени в ред. И въпреки всичко към момента това е най-ренталбилният за болниците вариант.

От болницата се спира кампанията за наемане на медицински сестри в Европейския съюз. Причината е, че тя няма как да гарантира, че след март 2019 г. техният работен статус.

Д-р Ауцингер живее в Лондон от 18 години. Той също би обмислил да се върне в Австрия, ако можеше да премести работата си там, но не може. Той определя начина, по който Brexit засяга N.H.S. като симптом на лош план за лечение. Великобритания е болна. Хората са ядосани. Brexit беше лечението, което им се предлагаше. Това, което притеснява д-р Аузингер, е липсата на диагноза.

„Ако мислите, че Brexit е лекарството, аз се притеснявам, че лекувате организъм на сляпо. Ако нямате диагноза, не можете да лекувате правилно пациента“, каза той и допълва мрачно:

„А тогава какво продължавам да правя аз тук?“

Бъдещето на България: между Шенген и Ватерло

881264Евгений Кънев, Дневник

Ако в нощта на 17 срещу 18 юни 1815 г. не беше валяло дъжд, съдбата на 19 век щеше да изглежда другояче“, пише Виктор Юго в „Клетниците“ за провала на Наполеон при Ватерло.

С тази загубена битка и абдикацията му започва реставрацията на абсолютната монархия на Бурбоните, свалени от Френската революция през 1789 г.

Точно два века по-късно, през 1989 г., пада тоталитарният режим в България и се ражда надеждата, че свободата и демокрацията ще помогнат на българите да преодолеят своето изоставане спрямо богатия Запад. След първите седем „якобински“ години страната ни започна бързо развитие, когато си постави ясна цел – членство в Европейския съюз. Но с постигането й започна голямото лутане и политическо безвремие.

Така следващата ни цел – Шенген, се оказа непостижима, a вместо това чрез инженирана носталгия започна реставрация на практики от комунизма. И както при Ватерло два века по-рано, през 1815 г., последният опит да се пресече тази реставрация на стария ред – радикална съдебна реформа чрез промяна на конституцията – завърши с провал. Ако на 9 декември 2015 г. над 200 народни представители не се бяха отметнали от постигнатото по-рано съгласие за реформа,

дали съдбата на България през 21 век нямаше да бъде по-различна?

Всъщност разстоянието между Шенген и Ватерло е по-малко от 300 км, но за България може да станат начало и край на надеждите ни да влезем в европейската първа класа. Дотук се стигна, защото политиците ни удобно забравиха, че влязохме в ЕС, без да изпълняваме най-важния копенхагенски критерий за членство – върховенството на правото.

Няколко режисирани акции срещу организираната престъпност изпълниха целта си да убедят скептиците в Европа, че България ще направи съдебна реформи. И ни приеха заедно с Румъния, но с механизъм за наблюдение. Тогава едва ли някой в ЕС е мислил, че този тригодишен механизъм ще продължи над десетилетие, без да се появят основания за неговото отменяне. И към днешна дата – въпреки десетките доклади, нови органи за борба с корупцията, заклинания за преборването й – няма осъден нито един политик, а хората по високите етажи на властта се чувстват недосегаеми.

Сега по конгреси, пресконференции и медии пак се сипят заклинания за двойните стандарти в ЕС, които ни държат извън Шенген въпреки изпълнените технически критерии. Домашната политическа мисъл отказва да разбере значението на доверието за общата европейска сигурност и

да признае връзката между Шенген и съдебната реформа

Затова пък вместо реформа започна реставрация на авторитарните практики на комунистическия режим. Усилията за по-нататъшна интеграция в Европейския съюз бяха подменени с приказки за стабилност и фокус върху еврофондовете като консумация на членството. Така България изгуби посока, а политиката стана просто бизнес.

Но пагубният удар от това политическо живуркане се стоварва върху държавните институции, вече изцяло подчинени не на правила, а на договорки. Този процес започна с неформално нарушение на законите около сагата с КТБ, но постепенно еволюира до формалната им промяна, за да паснат на някаква моментна договорка. И така до следващата договорка, докато бяха изцяло изпразнени от дух и морал. Вместо еволюция на пародийните институции постепенно пародиите се институционализираха.

И така без върховенство на правото вече нямаме либерална демокрация. Лека-полека изчезват и свободата на словото, и правата на човека.

Вместо разделение на властите – разделението е на „интереси“ между властите

И докато при либералната демокрация решава „ние, народът“, то при т.нар. суверенна демокрация управлява „аз, държавата“. В България наблюдаваме интересен хибрид между двете: по форма демокрацията е уж либерална, но по съдържание е по-скоро „суверенна“. Често наричаме този хибрид фасадна демокрация. Нещо като Източен Запад. Тя е внос „първо направление“ от Изток, а само членството в ЕС и НАТО все още държи фасадата на „суверенната“ демокрация да не падне.

Уж суверенът избира представителите си във властта, но на практика ги назначават политиците. А след това с медии, моркови и тук-там с „тояга“ карат суверена да гласува за тях. За съжаление тази фасадна демокрация няма алтернатива без помощ от медиите, а достъпът до тях е контролиран. И не се вижда как системата може да се отпуши.

Без върховенсто на правото е под съмение и работещата пазарна икономика

– друг оснoвен критерий от Копенхаген. Не може да се правят инвестиции без минимална сигурност за тяхната възвращаемост. Неправомерните административно-силови актове на публичните власти и слабата защита на частната собственост от съдебната система правят политическия риск непоносим и обезсмислящ каквато и да било инвестиционна дейност.

След като България изгуби инвестиционния си кредитен рейтинг при правителството на Орешарски, последва драстичен спад на чуждите инвестиции, компенсиран частично единствено от усвояването (колко точна дума!) на еврофондовете. Техният фундаментален смисъл за политиците дори стана акцент на българското европредседателство: запазването на кохезионните фондове.

Промяна в България може да има, но тя зависи от няколко ключови фактора

На първо място, геополитическият. Изходът от противоборството между Русия и Запада ще определи посоката на нашето развитие. Инстинктът за самосъхранение на нашите политици сменя позициите им дори в рамките на един ден в опит за „баланс“ между големите сили сякаш за да не останат „капо“ при следващото раздаване на картите.

Това е причината за общото чувство за липса на посока на развитие на държавата. На второ място е навлизането на технологиите в публичната сфера. Става въпрос не толкова за електроното правителство, чието въвеждане в момента е висш наивитет, а за електронното гласуване. То има потенциал на game changer в посока честни избори и масово участие на българите в чужбина, но може да позволи тотална подмяна на вота при сегашното ниво на държавност.

На трето място, макар и в по-далечна перспектива, е чисто поколенческата смяна на сегашните политици с по-образовани хора с друго мислене и без баласта на миналото.

В цялата история на Третата българска държава няма по-успешен от периода между 1997 и 2007 г.: близо пет пъти ръст на БВП в щатски долари. А той беше успешен, защото българските политици бяха впрегнати с голям натиск отвън да приведат държавата в годност за Европейския съюз. Няма как да се повтори този период без същите системни усилия за постигането на следващата голяма цел – България да стане част от ядрото на Европа – еврозоната. Смисълът е не просто целта, а движението към целта.

Шенген е първата крачка и без нея е безсмислено да мечтаем. Това е непосредствената задача на българската държава в момента. Само така може да се върне изгубеното усещане за цел и посока, усещане за държавност. За тази крачка България явно има нужда от лидери, за които принципите са над личните интереси. Готови за битки вместо за безпринципни сделки за оставане във властта. Не консенсусни заради лично оцеляване, а с кауза в политиката.

Без такива лидери вместо към Шенген България ще продължи към Ватерло.

Време е за въпроси как са жертвани българските войници като пушечно месо от Червената армия

В Русия се разразила буря от възмущение по адрес на руски гимназист, изразил мнение в германския Бундестаг, че един германски войник, чиято съдба е изследвал в свой проект, е загинал при нечовешки условия в съветски лагер след пленяването му в Сталинград, всъщност е воювал против волята си и е “невинно загинал”. http://clubz.bg/60988-ekzaltirana_razprava_sreshtu_ruskiq_gimnazist_govoril_pred_bundestaga_video

Горното можем да оставим на руснаците, които по липса на днешни успехи са се вкопчили под духовата музика на официалната пропаганда в своята победа във Втората световна война като пътник за оня свят за снимка (наричана от тях Велика отечествена в периода след германскато нападение срещу СССР през юни 1941 г.).

Но не е ли време да започнем да заваме (някои неудобни за съветизираната ни памет) въпроси във връзка с жестоката съдба за загиналите българи в рамките на Трети Украински фронт?

Знаете ли за какви мащаби на човешки жертвоприношения става дума под командването на наши “освободител” маршал Толбухин? За съветската месомелачка човешкият живот на своите дори не е имал никаква стойност, какво остава за българите на негово подчинение.

Само при една от битките в последните дни на войната Толбухин жертва близо 50 000 души на свое подчинение, за да спре последното германско контранастъпление. Германците дават едва 1945 убити в битката край Балатон.

“Март 1945 года, у Балатона, последнее немецкое наступление, число убитых бойцов Толбухина достигло 48,6 тысяч человек, потери немцев — 1945 убитых и 1095 пропавших без вести. А это 1945 год, победители, бля.” https://my.pcloud.com/publink/show?code=XZce007Z8I6ORHA3jIml5gS2ug8AsSdtl3Gk Искусство быть сверхдержавой (Часть 1) | Линия обороны

Не ми е известно някой в Българи да се е загрижил да търси сметка как точно съветските началници са харчили живота на подчинениете им българи. А на вас?

В книгата “Течна дружба” поместих краткия разказ на читателя Танчо Танчев от Пловдив, споделен в коментарната част на ivo.bg , чийто баща е бил участник като пилот в боевете в Македония срещу германските войски и му разказал как преднамерено са били изпратени на смърт край Скопие българските парашутисти (за отмъщение, че са били обучавани от германци).

Съветското командване им наредило посред бял ден да скочат над укрепени германски позиции – вероятно единственият подобен невероятен по своята самоубийственост подобен десант в историята на парашутизма. Авиаторът чул как младите мъже в самолета се наговаряли да скачат прегърнати по двойки така, че отпред да бъдат онези от тях, които нямат деца с надежда с гърдите си да защитят бащите зад себе си. Напразно. Оцеляват само 6 от тях. http://ivo.bg/2014/06/20/скок-в-миналото-изобличава-още-веднъж/

Ще повярвам, че България се е освободила от съветските се комплекси, когато теми, като тази , станат “поне” обект на обществения интерес чрез усилията на медии, общественици и политици.

Преди това – не сме народ, а съветска мърша, която е обучена да благодари на окупаторите си и да се “респектира”  от тях чрез най-грандоманските им паметници на менталната агресия срещу поредното поколение българи в най-големите български градове: в София, в Пловдив, във Варна, в Бургас и прочее най-големите “паметници”, доминиращи като надзиратели над пленените българи, са именно капищата на езическата благодарност към поробителите на България.

Германия: българските бездомници стават все повече

В Германия интегрираните румънци, българи и поляци сякаш не се забелязват, докато бездомните им сънародници се набиват на очи. А те стават все повече. Според актуални данни, само бездомните поляци в Берлин са над 2000.

EU-Wohnunglose - Obdachlose im Tiergarten in Berlin (picture-alliance/dpa/P. Zinken)

„През 2011 при нас делът на бездомните хора от държави-членки на ЕС беше около 11%. Междувременно те станаха много повече – вече са 25%“, казва Петра Фурман от социалния център на благотворителната оргнизация „Диакония“ в Есен. Тя отговаря именно за бездомниците и в работата си се чувства изоставена от политиката.

„Всъщност, нашата задача не е да се грижим за бездомниците от другите страни от ЕС. Така е записано и в социалния закон“, казва Петра Фурман и обяснява, че проблемът се състои в това, че просто не е създаден специален център за оказване на помощ на бездомни мигранти.

Тя споделя, че със своите шестима сътрудници не успяват да направят кой знае какво за чужденците. „Набавяме им храна от социалните кухни, отвреме навреме им предоставяме подслон за по една нощ или пък възможност да се изкъпят“, разказва тя и добавя, че хората са стеснителни и трудно могат да бъдат склонени да говорят за проблемите си.

В дяволския кръговрат на бедността

Повечето бездомни мигранти от ЕС са граждани на Румъния, България и Полша. Много от тях идват с грешни представи в Германия. Не говорят немски, нямат добро образование. Нерядко спят в палатки по парковете, в автомобили или пък живеят с още 30 души в някое малко жилище.

Frankfurt Übernachtungsplatz für Obdachlose (picture alliance/dpa/A. Arnold)Често са принудени да нощуват в жилищни входове или в метрото

През деня те се опитват да си намерят работа. Често ги експлоатират – например като им плащат твърде малко и не ги застраховат. В Германия те имат правото да работят, но не и автоматично да получават социални помощи. С работата, която намират, в повечето случаи те не се осигуряват за безработица. А т.нар. помощи Харц-4 им се полагат едва след пет години престой в Германия. Тези хора не са бежанци и затова нямат и право на други институционални помощи.

И все пак: въпреки че броят на бездомните румънци, българи и поляци непрестанно расте, те все още са далеч по-малко от онези мигранти от Източна и Югоизточна Европа, които са се установили трайно в Германия и работят.

„В завода на „Еърбъс“ в Хамбург например работят множество инженери от Румъния, България и Полша. В тези страни имаше същинско изтичане на мозъци“, казва Улрих Херманес, директор на „Места на надеждата в Хамбург“ – организация, която се грижи и за бездомни мигранти от ЕС.

Интегрираните румънци, българи и поляци обаче не се забелязват, докато бездомниците веднага се набиват на очи. В момента най-сложна е ситуацията в богатите градове като Хамбург. „Много е трудно да намерим подслон за бездомниците, защото ситуацията с жилищния пазар тук в Хамбург е много напрегната. Подобно е положението и в Берлин, Франкфурт и Мюнхен“, обяснява Херманес.

Според него, нарастващият брой на бездомните източноевропейци няма как да не създаде нови проблеми. „Това крие огромен риск от възникване на конфликти. Не става дума за квартали като Вилхелмсбург, населявани предимно от мигранти. В тях способността за интеграция сякаш е по-голяма. Говоря по-скоро за другите квартали.“

Полша се опитва да помогне

Петра Фурман смята, че и страните, от които произхождат мигрантите, трябва да окажат съдействие. „Всъщност те би трябвало да сторят повече за гражданите си“, казва тя. В Полша явно вече са осъзнали проблема, защото възнамеряват да предприемат конкретни действия.

„В Берлин например, където има и най-много бездомници от Полша, през следващата година с финансовата подкрепа на Варшава ще бъдат назначени социални работници, които да издирват поляци, изпаднали в беда, и да им оказват помощ в търсенето на информация и подслон“, каза пред агенция АФП Дариуш Павлош, пресаташе на полското посолство в Берлин.

Symbolbild Armut - Flaschensammler (picture-alliance/dpa/W. Steinberg)Изкарват по някой и друг цент от депозита за празни бутилки, които събират

Само в Берлин живеят над 2000 бездомни поляци, подчертава Павлош. Той изтъква, че полският сенат е увеличил бюджета за поляците в чужбина на сто милиона злоти (около 24 милиона евро), като отсега нататък тези пари ще могат да бъдат харчени и за социални проекти.

„Що се отнася до полските неправителствени организации, те биха могли да кандидастват за финансиране на помощни проекти в чужбина само ако си сътрудничат с някоя местна организация“, обяснява говорителят на полското посолство в Берлин.

Ще стават все повече

Никой не знае колко е точния брой на мигрантите от Източна Европа и от Балканите, които мизерстват в Германия. „Няма такива изследвания. През последните години в Германия са дошли около 1,5 милиона хора от ЕС. Предполагаме, че около 15% от тях не успяват да се установят тук и живеят в мизерни условия, т.е. между 200 000 и 300 000 души“, казва Улрих Херманес.

Според германския съюз за оказване на помощ на бездомници BAG, бездомните мигранти от ЕС са около 50 000. Особено в метрополиите делът на бездомниците достига и до 50%, се казва в прессъобщение на съюза. През 2016 общо 860 000 души в Германия не са имали покрив над главата. В сравнение с 2014 г., това означава покачване от около 150%.

Прогнозите на BAG не са розови: експертите очакват до 2018 броят на бездомните да се увеличи с 350 000 и да достигне 1,2 милиона. Това би означавало ново покачване с около 40%. Председателката на ВAG Карин Кюн настоява политиците най-после да предприемат нещо.

„Настояваме да се проведе среща на върха по жилищния въпрос, както и да бъде разработен национален план за справяне с проблема с бездомниците. Още през 2014 бяхме предложили концепция. Би било добър знак, ако канцлерката се застъпи за това.“