кафенето

Новини и не само

Слави Трифонов учреди и оглави „Има такъв народ“

Слави Трифонов учреди и оглави "Има такъв народ"

© Има такъв народ

Слави Трифонов беше избран за лидер на учредената днес в София партия „Има такъв народ“. В конгресна зала „Рейнбоу Плаза“ 808 делегати гласуваха устава на политическата сила, както и състава на изпълнителния съвет. В него влизат Тошко Йорданов и Ивайло Вълчев като зам.-председатели, Виктория Василева ще е главен секретар, а останалите членове са Александър Вълчев, Драгомир Петров и Филип Станев.

По време на учредителното събрание беше избрана и Арбитражно-контролна комисия. Неин председател е Иво Атанасов, а членове са Александър Рашев, Андрей Михайлов, Пламен Данаилов, Филип Попов, Пламен Николов и Румен Попов. Кадри от учредителното събрание вижте тук.

Новото лого на партията представлява стилизиран восъчен печат с името на партията на син фон. Именно логото беше причината за отказа на съда да бъде регистрирана първата партия на Трифонов „Няма такава държава“. То съдържаше в себе си цветовете на българското знаме.

Слави Трифонов учреди и оглави "Има такъв народ"

© Георги Кожухаров

На пръв поглед логото е единствената разлика между старата и новата формация. Учредителната декларация на „Има такъв народ“ повтаря дословно принципите и целите, заложени в документа от създаването на „Няма такава държава“. Декларацията на първата му партия може да видите тук.

В словото си пред делегатите, което беше изпратено до „Дневник“ от партията, Слави Трифонов заяви, че случилото се с „Няма такава държава“ е направило така, че „да ни извикат на бис, за да се настървим още повече“. Той за пореден път подчерта, че ще се бори резултатите от проведения от него и екипа му референдум да станат задължителни. Повече за отказа на Върховния административен съд да признае референдума четете тук.

Слави Трифонов учреди и оглави "Има такъв народ"

© Има такъв народ

„На референдума 2 милиона и половина поискаха конкретни промени. Ние с вас имаме правото да създадем този политически продукт и да се борим за тези 2 милиона и половина, които искат да се променят нещата. И ние ще го направим. Вече тази политическа измишльотина не може да съществува. Това ще приключи. И то ще приключи на следващите избори, когато и да са те. Ние сме средство. Ние с вас сме само инструмент. Аз и вие създаваме инструмента, с който два милиона и половина и още повече българи искат да се реализират техните желания – мажоритарни избори, електронно гласуване, задължителни избори и още неща“, заяви Трифонов пред делегатите.

Той добави, че ако се налага ще учредява партия и за трети и дори четвърти път, като описа настойчивостта си с израза „не можеш да спреш гората да се разлиства“.

Слави Трифонов учреди и оглави "Има такъв народ"

Чужди издания: София има голям проблем

Най-вече през зимата въздухът в София е особено замърсен, включително защото бедните горят боклуци за отопление. По данни на СЗО, София е с най-лошия въздух сред всички европейски столици, пишат две чужди издания.

Смог в центъра на СофияСмог в центъра на София

Сякаш кутия цигари е изпушена наведнъж – така се усеща въздухът във „Факултета“. Димът се вие над схлупените бараки, над пластмасовите плоскости, служещи им за покрив. Най-малките къщички са до гората, направо на земята са струпани влажни дърва за огрев, заварваме едно семейство да товари дърва на каруца.

„Получаваме дървата от общината“, обяснява една жена. Друга обаче споделя, че няма дърва, и че гори всичко, което намери: автомобилни гуми, обувки, дрехи. Мъжът ѝ избягал преди няколко години. „Не съм регистрирана адресно в София, нямам документи и не получавам нищо от общината“, оплаква се тя. Пенсията ѝ от 130 лева не стига за нищо – нито за лекарствата, нито за набавянето на дърва за огрев. При горенето на боклуци въздухът се насища с воня, но хората са бедни и все някак трябва да оцеляват.

Хиляди жертви ежегодно

Най-големият проблем на София са фините прахови частици, се казва по-нататък в репортажа. Ежегодно хиляди хора умират от мръсния въздух, сочат данни на Световната здравна организация (СЗО). В Европейския съюз само един град е с по-мръсен въздух от София – Перник. Отоплението е една от причините за лошия въздух – най-бедните горят боклуци, а по-малко бедните – нискокачествени въглища. Втората причина се вижда по улиците на София: по тях се движат коли, които на Запад отдавна са излезли в пенсия, посочва SRF.

На темата се спира и Euronews – по повод изгарянето в ТЕЦ Бобов дол не само на въглища, но и на боклуци. Цитирана е кметицата на Бобов дол Елза Величкова да казва: „Замърсяването с фини прахови частици, предизвикано от изгарянето на отпадъците, застрашава здравето на хората. Експертите се опасяват, че през следващите 5 години ще зачестят раковите заболявания, ако изгарянето на отпадъци не спре. Много съм загрижена.“

В София журналистите от швейцарската телевизия са разговаряли с Петър Киров, който работи за Air Bulgaria – доброволческа организация, застъпваща се за чист въздух. „Днес измерванията сочат, че въздухът в столичния град е замърсен. Странното е, че измервателните станции на правителството показват, че въздухът в София днес е добър“, казва Киров.

Възможно ли е това? Хората от Air Bulgaria следят редовно за качеството на въздуха, а резултатите от техните измервания могат да се видят в интернет. Градските власти обаче правят измервания на относително по-малко места, и то съвсем не в най-замърсените райони, нито пък в оживения градски център. Което също може да се види в интернет, допълва картината SRF.

Политици: всичко е наред!

София, погледната от Витоша: скрита под пелена от смогСофия, погледната от Витоша: скрита под пелена от смог

Според Петър Киров политиците не се отнасят сериозно към темата за замърсяванията – едва миналия декември са били инсталирани станции за измерване на най-фините прахови частици, и то под натиска на организации като Air Bulgaria. Засега обаче те само събират данни, нищо не е публикувано и не са предприети никакви действия. „Ние трябва да спечелим тази война“, казва по този повод Киров, който е бивш военен.

„Каква война?“, пита от своя страна заместник-кметицата на София Йоана Христова. По нейните думи през последните дни имало предимно мъгла, никакъв смог, което е напълно нормално за зимата. „Ясно, че във въздуха има и фини прахови частици. Но нищо опасно като диоксид“, казва тя. Същевременно Христова изброява какво се предприема в София за подобряване на качеството на въздуха: мрежата на метрото се разширява, налагат се забрани на колите-замърсители да влизат в центъра на града, обновява се отоплителната система, определят се норми за влажността на дървата за огрев, налагат се санкции на хората, които горят боклуци.

Доверие се гради другояче

Подобни мерки дават резултат – днес фините прахови частици във въздуха са по-малко, отколкото преди десет години, уверява заместник-кметицата, като цитира написаното на един лист хартия. Тя обаче отклонила молбата на швейцарските журналисти сами да погледнат данните – били само за вътрешно ползване. Така доверие не се гради, се казва в края на публикацията.

Културна война в БГ стил

Russia-Putin

Огнян Минчев, Култура

Живеем в общество на дълбоки разделения. Комунисти – антикомунисти, русофили – русофоби, олигарси и лузъри… Българската история и българският характер ни поддържат настръхнали един срещу друг. Не щеш ли, напоследък се наложи да се делим още на две – на либерали и консерватори.

Няма лошо – ако сме в Европа, ако сме в демократичния свят, това деление представлява съдържателни различия, осмислящи идейния и политически макрокосмос, който ни заобикаля… Стига да не се случва по логиката на „видяла жабата, че подковават коня – и тя вдигнала крак.“ Внесените отвън разделения на постмодерната междукултурна война стихийно се наместиха в нашия локален (лоша дума е „провинциален“) контекст.

Българчетата с готовност приеха играта на замерване с ценности и се разделиха на „продажници“ и „малоумници“ – според класификацията на изконната нетърпимост към другата позиция или убеждение в България. Другият не просто е неправ – той задължително е нефелен.

Либералните космополити не са в състояние да отчетат простичкия факт, че докато България – и цяла Източна Европа – изпълняваха поредица от петилетки под управлението на съветската империя, през втората половина на ХХ век европейският и американският Запад преминаха през няколко вълни на културна и политическа промяна.

Разрушена и унизена от катастрофите през първата половина на ХХ век, Западна Европа избра пътя на едно обединение, което от самото начало преполагаше раздяла с част от националния суверенитет и развитие на наднационална, европейска идентичност. В началото – преодоляване на взаимните подозрения и страхове, партньорство в търговия и развитие. След културната революция от 1968 г., Европа и Западът приеха за своя перспектива една по-радикална прогресистка визия за бъдещето.

В Америка тази визия произведе ценностна и идейна поляризация, а в Европа тя се превърна в господстваща култура, политика и претенция за идентичност. Европейският консерватизъм нямаше шансове – той бе отдавна асоцииран с ексцесите на национализма, със социалното неравенство, с вината за милитаризма, шовинизма и колониализма… Историята работи през парадокси – постмодернизмът, който отрече визията за прогрес и културно усъвършенстване, се превърна в господстваща прогресистка визия и идентичност на обединена Европа.

Апогеят на европейския интеграционен прогресизъм съвпадна с освобождението на източните европейци от господството на съветския комунизъм. Новите елити на Изтока се втурнаха към Брюксел (и Вашингтон) с молба „да се завърнат в Европа“ и успяха да го направят – с членство както в НАТО, така и в ЕС. Но още преди да се разделят с кратката еуфория на своя успех, източноевропейците разбраха, че са пристигнали на място, твърде различно от техните спомени и очаквания.

Западният постнационализъм се оказа чужд за тези, които едва след рухването на Съветския съюз успяха да заживеят в свои суверенни национални държави. За съжаление – държави слаби и уязвими. Второто издание на сексуалната революция на Запад – експанзиращите права на сексуални малцинства – скандализира остатъчния традиционализъм на Изтока, съжителстващ с противоречивите процеси на модернизация, продължаващи след комунизма.

С влизането си в ЕС източните европейци бяха поели ангажименти, чиято дълбочина те, в ентусиазма на своето пътешествие на Запад, не бяха дори подозирали. И ако икономическите и институционални „изненади“ на европейските стандарти се оказаха относително поносими, то регулациите на постлибералната ценностна система, официализирана като стандарт на поведение от Запад,а се оказаха съвършено нетърпими.

Всяка източноевропейска страна прие предизвикателството по свой свой собствен маниер. Мнозинството поляци се разбунтуваха и казаха „не“ на Брюксел – не на квотите за миграция, не на гей браковете, не на ценностния пермесивизъм, който им бе представен като изискуем стандарт на обществено поведение.

Унгарците настръхнаха в типичната поза на малка нация, застрашена от големите вълни на чужда идентичност. Дотам, че приеха не само авторитарния модел на „нелибералната демокрация“ в стил Орбан, но и опитите му да флиртува с Москва, на която съвсем наскоро бяха показали вратата –  „Товарищи – конец!“. Българите също реагираха по свой си табиет –началниците ходят в Брюксел, на всичко казват „да“, ръкопляскат на всяко новоприето решение, а като се върнат, си правят каквото поискат. Законът тук си е „врата у поле“ – нам не пречи какъвто и да е закон. Много сме хитри – затова сме на този хал.

Така стигнахме до Истанбулската конвенция, до Стратегията за детето, до Закона за закрила на детето, до всеки прецедент – законодателен или събитиен, чрез който трябва да установим правила за обществено поведение по значими социални и ценностни проблеми. Голямата дилема на всеки български обществен дебат е, че спорещите страни целенасочено се плъзгат по повърхността и подсъзнателно се стремят да осуетят всяка възможност за компромис и споразумение.

Либерално-прогресистката визия се основава върху простия аргумент – „така е в Европа“ и погрешно разчита на успех, наложен отвън върху дебелоглавия и тесногръд българин, орисан все да се съмнява. Привържениците на тази визия разбират, че са в ограничено малцинство и нямат шансове за победа чрез демократични процедури. Това ги прави нарцистично високомерни и неотстъпчиви в публичния дебат, въпреки, че сред тях обикновено присъства голямата част от интелектуалният елит на нацията.

Консерваторите гордо бранят традиционните устои на българското общество. Тук няма голямо значение кое е традиция, кое е ценностна мярка за идентичност и кое – обикновено тесногръдие. Достатъчно е някой да надуе тръбата със сигнал „опасност“ – и противниците на всяка промяна или новост са на крак. Аз разбирам тревогата, неприемането на регулации, основани върху „социален пол“ – второто издание на сексуалната революция на Запад е все още много чуждо на обикновения българин. (Няма да се учудя, ако остане чуждо и за в бъдеще – не на всяка мода ѝ е съдено да се превърне в дългосрочно съгласие на обществото да я следва.)

Разбирам подозрението към авангардистки методи за отглеждане на деца, безотносително към волята на техните родители. Подкрепям разбирането, че основната отговорност за отглеждането и възпитанието на децата лежи върху семейството. Но не разбирам готовността, с която всички тези „консерватори“ ентусиазирано приемат и прегръщат всяка партенка, пусната с цел да отнеме и остатъка от критична мисъл, заменяйки го с гняв, слухове и откровени лъжи. Без значение дали тази партенка е пусната от пропагандната фуния на другаря Путин, от истеричната фантазия на поредната радикална религиозна секта, или е замесена от примитивни мозъци от махалата. Не разбирам отказа от здрав разум в полза на враждебното отношение към всичко, което се различава от това твърде неблаговидно статукво, в което живеем.

Време е някой да припомни, че основен белег на консерватизъм е здравият разум. Останалото не е консерватизъм – то е простотия. Отговорността за децата се носи от семейството. Така е. А ако няма семейство? Ако има семейство, в което единият родител отсъства, а другият е девиант – пияница, наркоман, крадец…? Ако отглеждащият родител е психично болен, а другият – най-често бащата – е без права? По-точно – с право на „свиждане“ два пъти месечно за по два часа…

Кой носи отговорност, ако детето също е болно, ако родителят или семейството отказват да го заведат на лекар или да го лекуват? Мрачни хипотези, ще възрази някой, хипотези от периферията, от гетото. Извинете – не са от гетото! Който не познава кризата на българското семейство от последните – дори не 30, а 50 години, само той може да обяви тези примери за маргинални.

Кой трябва да се погрижи за децата, изложени на насилие – дори само поради факта, че родителите са се разделили и немилостиво воюват за контрол върху практически осиротелите деца. Защо осиротели? Защото майката и бащата вече не са опора, а враждуващи страни.

Аз не подкрепям инвазивната доктрина за отглеждане на децата, в която приоритет има държавата и нейните институции – независимо дали става дума за САЩ, за Скандинавия или Германия. Но имам известен опит в общуване с българската държава по повод на социалните ѝ дейности – включително тези за децата. И мога категорично да твърдя, че ефективността на социалните институции на държавата е по-ниска, отколкото средната – и без това невисока степен на ефективност на българската държава като цяло.

Социалните институции страдат от най-мизерното финансиране в сравнение с който и да е друг ресор. Капацитетът им да подпомогнат деца в риск или родители в отчаяние в много случаи е близък до нулата. Не можете да искате тази държава да продължи да се оттегля от грижата за децата в риск, за децата без подходяща семейна среда, за децата с увреждания, за децата, тръгнали по лош път. Такова искане не е разумно, то е идиотско, антисоциално.

Вече чувам протести – ние не сме против държавата, а против намесата на НПО. На организации, прокарващи чуждо злотворно влияние. Добре, хайде да продължим да мислим разумно. В обществото има огромно многообразие от потребности и проблеми, ценности и интереси. Възможно ли е за една държава да понесе крайната отговорност за всички тях? Възможно е, ако държавата е всеобхватна – или тоталитарна.

И пак не е възможно. Защото зад претенцията за тоталност стои фактическата безпомощност на диктаторската власт, контролираща обществото с цел запазване на властта си, а не с цел удовлетворяване на човешките нужди. Това сме го живели – тази държава, предишната, затова рухна, поради претенциите си за тоталност и мизерния си капацитет да служи на обществото.

Съвременната, модерната държава е ограничен – но не сведен до нищожност – инструмент в служба на обществото. Ако някой е болен – държавата има инструмент на здравно осигуряване, но няма експертиза. Болният отива на лекар. Образованието на децата е толкова важна дейност, че държавата обикновено го взема изцяло под свое управление. Но образованието не е всичко.

Детето се възпитава от примера на родителите. Учи се на добро и зло в семейството, в общността, в църквата. Но и в училище, и в църквата, и в читалището детето отива при хора и организации с експертиза. Защо отричате по принцип възможността подобни организации да подпомагат децата в риск, да ги обгрижват ако са загубили семействата си, да им предоставят психологическа подкрепа в ситуации на отклоняващо се поведение? По-добре ли е тези деца да се самоотглеждат на улицата?

Проблемът не е в това, че „соросоидни“ НПО водят децата ви към идеологии и поведение, което вие не одобрявате. Проблемът е, че обществото и държавата не са в състояние да разработят и приемат политическа, ценностна и стратегическа рамка за правилата, по които българското общество ще отглежда децата си. Държавата не е в състояние, защото е слаба, лишена от мотивация и капацитет, да поеме пълноценно социалните си отговорности – включително по отношение на децата.

Обществото не е в състояние, защото се е разделило на враждуващи лагери и е заменило здравия разум, познанието и прагматичните решения с клюки, идеологически щампи, фалшиви новини и митове за самодостатъчност. Било то самодостатъчност на семейството, самодостатъчност на чуждия – европейския опит, самодостатъчност на НПО, заявили готовност да свършат това, което държавата, обществото, църквата и общността не се наемат да вършат.

Ако се опитаме да разработим разумна рамка на обществените ценности, на обществените цели и обществените перспективи за отглеждане на децата – в семейството, в училището, в общността – ще задължим и държавата да признае тази рамка, и НПО да работят в нея, без да я нарушават. Кой се е наел с това? За съжаление – никой…

Ценностният и политическият дебат в едно общество не е средство за чесане на езиците, нито инструмент за постигане на пълна и окончателна победа на либерали над консерватори или обратното. Общественият дебат има смисъл тогава, когато води до съзряване на взаимноприемливи решения за едно максимално широко обществено мнозинство. Оттам идва и интересът на държавата да припознае тези решения и да ги приложи като институционални правила.

Време е да се приключи абсурдният дебат „на кого са децата“. На семейството, на държавата или на НПО… Децата не са на никого – човекът е ценност сам по себе си, цел, а не средство. Децата се раждат – трябва да се раждат – в семейството, от двама по възможност обичащи се родители. Децата трябва да се възпитават и да се социализират в семейството, в училището, в църквата, в общността. И споделянето на тази най-важна обществена роля – отговорността за съзряване на децата – трябва да се прави с разум, добронамереност и максимално съгласие. Ако съгласие няма – с мнозинство. Но с разумно и просветено мнозинство, мнозинство от граждани, а не нарцистични активисти и махленски клюкари.

Доц. Огнян Минчев е политолог, доктор на социологическите науки. Преподава Теория на международните отношения в Софийския университет. Директор е на Института за регионални и международни изследвания и председател на Управителния съвет на българския клон на организацията „Прозрачност без граници”. Автор е на множество анализи по вътрешна и международна политика, някои от тях са събрани в двутомника „Отломки от огледало. Преходът като текст“, 2016 г.

Болест на китайския авторитаризъм

За пореден път опитите да се грижат първо за имиджа си излязоха скъпо на китайските власти.

За пореден път опитите да се грижат първо за имиджа си излязоха скъпо на китайските власти.

© ALY SONG Reuters
Минсин Пейпреподавател по управление в колежа Claremont McKenna и изследовател към German Marshall Fund в САЩ, в статия за „Проджект синдикейт“

Не трябва да е изненада, че историята се повтаря в Китай. За да запази властта си, Китайската комунистическа партия (ККП) трябва да поддържа обществеността убедена, че всичко върви по план. А това означава системно прикриване на скандали и пропуски, които могат да се отразят зле на образа й, вместо да направи необходимото. Тази патологична секретност подрива способността на властите да реагират бързо на епидемии.

Епидемията (SARS) от 2002-2003 г. можеше да бъде овладяна много по-рано, ако китайските официални лица, включително здравният министър, не бяха скрили умишлено информация от обществеността. След прилагането на адекватни мерки за контрол и превенция болестта беше овладяна в рамките на месеци.

Но Китай, изглежда, не е научил урока си. Въпреки значителните разлики с днешната коронавирусна епидемия – включително далеч по-голeмия технологичен капацитет, остава обичайният за ККП навик истината да се прикрива.

Въпреки че първият случай е докладван на 8 декември, здравната администрация в Ухан не уведомява за рисковете в продължение на няколко седмици. Местните власти омаловажават сериозността на болестта и контролират съдържанието на новините. В тях се поддържа тезата, че няма доказателства, че новата зараза може да се предава от човек на човек и се твърди, че нито един медицински работник не е бил заразен.

Властите заявяват същото и на 5 януари, макар че до този момент са потвърдени 59 случая. Дори след като на 11 януари беше съобщена първата смърт от новия коронавирус, здравната комисия в Ухан продължи да настоява, че няма доказателства, че той може да се предава между хора, както и че няма заразени здравни работници.

През целия този критичен период информацията за епидемията е оскъдна. Китайските цензори работиха усърдно, за да премахнат споменаването и от публичната сфера, което днес е много по-лесно, отколкото беше по време на епидемията от 2003 г., благодарение на драматично затегнатия контрол от страна на правителството над интернет, медии и гражданско общество.

Полицията тормози хората за „разпространение на слухове“ за болестта. Едва след 20 януари – след съобщението за 136 нови случая в Ухан, както и за случаи в Пекин и Гуандун, правителството отмени цензурата.

За пореден път опитите да се погрижат първо за имиджа си излязоха скъпо на китайските власти – защото спънаха първоначалните усилия за ограничаване на епидемията. Новата им стратегията, изглежда, е да покажат колко сериозно правителството приема болестта, като налага драстични мерки. Към този момент не е ясно доколко те ще са ефективни.

Ясното е, че първоначалното неправилно реагиране на епидемията означава, че хиляди ще бъдат заразени, още стотици могат да умрат, а икономиката, вече отслабена от дълга и търговската война, ще понесе нов удар.

Но може би най-трагичната част от тази история е, че има малко причини да се надяваме, че следващият път ще бъде различно. Оцеляването на еднопартийната държава зависи от секретността, потискането на медиите и ограничаването на гражданските свободи.

И така, дори когато китайският президент Си Цзинпин изисква правителството да увеличи капацитета си за справяне с „основните рискове“, Китай ще продължи да подкопава собствената си – и световната – безопасност, за да укрепи властта на ККП. Когато китайските лидери най-накрая обявят победа срещу настоящото огнище, безспорно ще го представят като успех на ръководството на комунистическата партия.
Но истината е точно обратната: партията отново е отговорна за това бедствие.

Агитация, пропаганда и разделение – путински оръжия срещу Запада

Дезинформацията на Москва днес е много по-голямо предизвикателство, отколкото по времето на Съветския съюз.

© Николай Дойчинов

Дезинформацията на Москва днес е много по-голямо предизвикателство, отколкото по времето на Съветския съюз.

Анализът на Януш Бугайски – политически анализатор на Източна Европа в Центъра за стратегически и международни изследвания във Вашингтон, е препечатан и преведен от „Фактор“. Оригиналната публикация е в cepa.org.

Москва има дълга история в разпространението на дезинформация, която да омекотява атаките и постига конкретни политически цели. В съветско време подобни инициативи често са минавали в рубриката „агитпроп “ – агитация и пропаганда. Агитпроп кампаниите не са били предназначени само да убеждават хората във версията на болшевиките за съществуващата реалност, но и за да ги мобилизира да действат според тези убеждения.

Путинската агитпроп, насочена към западните общества, има подобна цел. Офанзивата на кремълската пропагандна срещу демократичните системи включва както психологически, така и политически компоненти. Целта е не само да се разделят западните общества, много от които вече са политически поляризирани, но и да се култувират проруски ориентирани държави.

Основната стратегическа цел на Кремъл е да парализира демократичните системи,

да руши международните институции и да подсилва неспособността за вземане на национални решения, особено в страни, които могат да оспорват неоимперските стремежи на Русия.

Докато в условията на глобална конкуренция между двете различни социално-икономически системи съветският комунизъм имаше единно идеологическо послание, съвременният наратив на Москва е „мултиидеологически“. В посланията й липсват автентична рецепта или основна ценност, като те са пригодени и адаптирани за максимално въздействие върху различни целеви групи (реципиенти).

Тези пропагандни наратива обхващат най-малко три основни групи послания – традиционалистични, прогресивистични и суверенистични. „Традиционалистичният“ разказ е конструиран така, че да се хареса на антилиберални, евроскептични, социално консервативни и конвенционални религиозни избирателни, като в него

Русия се представя като защитник на традиционните ценности

Обратно, лидерите и институциите на ЕС и САЩ се описват като неморални, девиантни, упадъчни, мултикултурни, атеистични, либерални и либертариански.

В този пропаганден водовъртеж се осъждат принципите на интеграция в НАТО и ЕС, противопоставяйки ги директно на традиционните социални, семейни и религиозни ценности. Докато Съветският съюз се провъзгласява за революционна социална сила, Русия сега се представя пред консерваторите като контрареволюционна сила, която държи на стабилността, приемствеността, вярата и традиция. Парадоксално е, че фундаменталисткият традиционализъм в мултикултурен контекст също може да бъде представен като революционен, обръщайки се към недоволните младежи националисти, както и към по-старото консервативно настроено поколение, което се стреми да възстанови идеализираната минала епоха.

Вторият наратив, разпространяван от Кремъл, може да бъде определен като „прогресивистичен“. Той е по-близък до съветската пропаганда и създаден така, че

да се харесва на западния радикален левичар,

войнстващ пацифист, антиглобалист, антимилитарист, антикапиталист, анархо-нихилист, както и на радикалните природозащитни движения. Този разказ представя Русия като наследник на СССР, непоколебим бастион на антиимпериализма и авангард на интернационализма срещу американската глобална хегемония и корпоративен капитализъм.

Трети отличителен разказ на Кремъл е „суверенистичният“. Той често се припокрива с традиционната агитпропаганда, но се съсредоточава върху насърчаването на етническия национализъм, регионалния сепаратизъм, ксенофобския расизъм, протекционистичния традиционализъм и абсолютния държавен суверенитет.

Пропагандните кампании по линия на суверенистичния наратив са предназначени да рушат западните демокрации чрез насърчаване на движения, създаващи вътрешен разкол и междуетническо или междурегионално съперничество, и едновременно с това настояват за

демонтирането на многонационални институции като НАТО, които уж заплашват държавния суверенитет.

Трите основни наратива не са просто създадени като пасивни послания към гражданите в демократичните държави. Тяхната основна цел е да агитира и подтикват хората да действат заедно според техните възприятия и убеждения. Агитпропагандата може да повлияе на нагласите на партиите, мотивацията за гласуване и предпочитаната политика. Тя може да мобилизира младите да участват в протестни акции, да се присъединяват към войнстващи политически организации или активно да подкрепят отделни каузи. Словесната пропаганда и пропагандата на действието работят в синхрон.

Олигарсите, свързани с Кремъл, финансират организации и кампании в западните общества, за да подсилват трите групи наратива на Москва. Има сведения, че редица ултрадесни и популистки партии са получавали заеми, финансиране на PR акции и средства за кампании от руски източници. В замяна на това партийните лидери

аплодират външната политика на Русия и сипят куп хвалби за Владимир Путин,

обявявайки го за силен и влиятелен лидер. Контакти се осъществяват и с консервативни църковни организации, включително евангелски групи в САЩ, които вярват и проповядват, че Русия е дълбоко религиозна страна, ориентирана към традиционните семейни ценности.

В своята прогресивистична агитпропаганда руски източници са финансирали или давали трибуна на ултра леви партии и движения, склонни да подлагат на изпитания политиката на западните правителства. Те са насочени предимно към по-младите поколения, които са по-склонни да участват в антиправителствени протестни акции или се възползват от движения на зелените и други каузи, за да прокарват интересите на Кремъл.

Бонус за суверенистическата агитпропропаганда са етнонационалистическите, сепаратистки и просуверенитистки движения в Европа. Brexit предостави ценна възможност на Русия да подкрепя раздорите в Европейския съюз и едно евентуално разпадане на Обединеното кралство. Независимо от достойнствата им, и независимостта на Шотландия, и на Каталуния са или насърчавани, или дискредитирани от руските пропагандни активисти,

с цел да бъде нарушено вътрешното единство на западните страни.

Различни освободителни движения в западните щати, включително маргинални сепаратисти от Тексас и Калифорния, са канени на конференции в Москва. Такива събития също позволяват на руските власти да демонстрират и легитимират сепаратистки групи в Грузия, Украйна и други съседни държави, като изключват автономни, регионални и сепаратистки организации, действащи на територията на Руската федерация. Москва също насърчава етническите, расовите и религиозните спорове и повдига социални въпроси, които подклаждат разделения в САЩ.

Взривоопасният характер на путинската агитпроп не само разширява границите на пропагандните послания, но превръща противодействието на дезинформацията на Москва днес е много по-голямо предизвикателно, отколкото по времето на Съветския съюз.

В България харесват такива сексуални фантазии

Идеалният скандал винаги съдържа доза секс. Логиката не играе особена роля, въпросът е в художественото въздействие – невинност, безпомощност, разюзданост. В България си падат по такива скандали.

default

Знае го всеки, който разбира от реклама: сексът продава. Даже в социалистическа Югославия слагаха по една разголена красавица до компютрите местно производство, макар още да не беше дошло времето на дигиталната порнография. Погледът на мъжа се привлича от желания обект, погледът на жената – от идеала, към който се стреми. А като привлечеш погледа – половината работа е свършена.

Така и с българските скандали. Искаш да събудиш патриотично-евангелистки плам, да мобилизираш крайнодесния електорат или да припомниш за съществуването на православната църква, а покрай другото и да събереш кликове на сайта си: какво правиш? Извайваш история, която едновременно привлича и отблъсква, удивлява и възмущава. И – хайде на секса!

Лавина от безумия

Вземете последната история от Перник. На всеки нормален човек е ясно, че е нужно сексуално образование на децата, че тревожно се увеличават случаите на СПИН и ранна бременност, че живеем в Европа през 21 век и тъй нататък. Но изведнъж се появи една объркана майка, която отприщи лавината на безумията, та чак министърът се подплаши и наказа учителката, поради което взеха да се чуват призиви за оставка. И както обикновено, параноята надделя над здравия разум.

Защо стана така ли? Защото наместо този деликатен въпрос да се решава без много шум от психолози, той беше превърнат във вкусен медиен разказ. Някакви си безотговорни НПО-дейци карали децата да рисуват полови органи, да ги наричат с истинските им имена (не тези от Библията вероятно?), та даже да се целуват по бузите.

Ужас! И редовият потребител тутакси се пренесе в детството си, когато сам е рисувал полови органи по стените и се е червял при мисълта за какво се употребяват. А може и по някой плесник зад врата да е изяждал, когато е наричал тези неща с някакви имена. С една дума мрежата пламна от разнопосочни усещания – далеч по-вълнуващи от прокурорските акции, липсата на вода и опасните мобилизации срещу еврото.

Няколко примера

Идеалният скандал винаги съдържа доза секс. Помислете. Щеше ли специфично българската психоза, наречена „Истанбулска конвенция“, да разклати толкова дълбоко народната свяст, ако там нямаше загатнато и малко порно?

От проблема за насилието срещу жени темата тогава беше изместена към някакъв измислен от националистите „трети пол“. И програмата започна да ни се представя като някаква секс игричка – хайде сега аз съм жена, ти си мъж! Всичко това – разбира се – подплатено с един скандален порно-случай някъде по света, най-често прочетен от руските сайтове. Спомнете си как по национални медии се описваха сюжети, в които жени с мъжки полови членове нахлуват в тоалетните и снимат бедните вярващи.

Сексуален подтекст имаше и в народното опълчение срещу стратегията за детето. Там пък политическите секс-пиар-и измислиха сюжет, при който нашите служби отнемат деца и ги продават на норвежки гей-двойки за педофилски оргии. Защо ли в Норвегия, където уж така лесно отнемат деца, социалните ще позволят на някого да прави оргии?

Логиката тук нямаше особена роля, въпросът беше в художественото въздействие – невинност, безпомощност, разюзданост. Малко ли шокови трилъри сме гледали с такава тематика? Новият враг на популистите са НПО-тата, а във форумите те вече най-безсрамно се представят като „хомосексуалисти“ – хора, които искат да направят от хубавата ни родина бардак, какъвто имало на запад. (Да се чуди човек защо е тази наша миграция към ужасните бардаци.)

Нека спомена и най-скорошния случай, многобройните обвинения към бизнесмена Васил Божков. Неплащането на данъци и подкупването на държавни служители като че ли недостатъчно развълнува българите, които също не обичат да плащат. Колекцията от културни ценности, натрупана чрез иманярска кражба, май интересува една по-камерна публика от ценители. И тогава дойде бомбата – Божков бил сериен изнасилвач, гаврел се с жените по паркинги, барове и автомобили. Така към възмущението се прибави съпреживяването.

Сексуалните фантазии на българина

Проф. Ивайло ДичевПроф. Ивайло Дичев

Богатството е секс, а иска ли ми се и на мен да съм богат и сексуален господар? Може би малко да – и тъкмо затова още повече се възмущавам, вътрешната ми морална борба се превръща в гняв.

Не, не се опитвам да оневиня въпросния бизнесмен, може и да се появят пострадали, които да свидетелстват. Просто разсъждавам върху градацията на предполагаемите му престъпления. Замислете се.

Сексуалните фантазии се превърнаха в съществена причина за кретенизирането на българина. А това е особена сфера, където в ход влизат собствените ни недоосъзнати желания и страхове. Нека следващият път, когато ни заговорят за секс, да ни светне контролната лампичка: защо се вълнувам, кой ме манипулира?

Нали няма да си купите автомобил само защото на рекламата върху него е полегнала разголена дама? Тогава защо приемате за чиста монета такива истории?

Гешев като Борисов – прилики и разлики в по(д)хода им към върха на влиянието в държавата

В началото на хилядолетието някои хора се подсмихваха на първите сигнали, прескочили и в западните медии, че бившият пожарникар, бившият член на БКП, бившият охранител на диктатора Тодор Живков и Симеон Сакскобургготски, но вече настоящ полицейски началник Бойко Борисов, се е устремил към върха на политиката. 

Самият бивш (какво ли не) нахилено отричаше от телевизионния екран да гледа към  точно такова бъдеще. Твърдеше в моето предаване “В десетката” по БТВ преди близо три петилетки, че изобщо няма такива намерения. Изрече от тази телевизионна трибуна (mea culpa) своята “сентенция” за вътрешната политика като “лайно в целофан”.

След това се напъха в целофана и си е там вече близо десетилетие. Не му се излиза – че знае ли се какъв ужас е навън за бивш Човек от народа под синьото небе!

Помните ли онова съдържателно послание за съдържанието на целофана? А вица за малкия глист, който попитал мама защо живее в тази тъмна дупка, след като навън е толкова синьо, слънчево и прекрасно, на което матушката му отвърнала, че това е положението – това е неговата  родина? Много нихилистичен виц. Не сте го чули от мен.

Напомням тези неща, защото в момента гледаме повторение на филма за това как  един бивш възпитаник на милиционерската школа трупа активи чрез своята хиперактивност, които може при желание да превърне в политически капитал. Или при желание на онази невидима сила, която го мотивира толкова безотказно да стане Главен прокурор въпреки онези 99 сто гаранция, че нямал такова желание. 

Мнозина вече забелязаха и коментираха приликите между началния стадий на политическата кариера на главния секретар на МВР Бойко Борисов със заявката за нещо подобно от страна на Главния прокурор Иван Гешев, който уж не говори за политика, но всъщност прави политика, помпайки своята популярност.

Приликите между делата и думите на Гешев с поведението и маниера на Борисов са видими. И двамата направиха точно обратното на онова, което твърдяха, че няма да направят никога. Гешев, досущ като Борисов, обича да се изказва “приблизително”, боравейки с милиони. Със стотици милиони.

Вчера констатира пред любознателни журналисти, че богаташът Ковачки живее луксозен живот, вместо да вложи 100 (или 200) милиона в пречиствателни съоръжения на фабриките си. Жонглира  с големите числа както Борисов, за когото милиардите, похарчени или необходими за строителството на АЕЦ “Белене”, варират непрекъснато. 

Но има и една голяма разлика в по(д)хода на двамата към върха на влиянието в държавата. Борисов иска всички да го обичат. Докато Гешев държи всички да се страхуват от него. Репликата му, че откакто е станал Главен прокурор (и се завихри серията от арести на видни фигури, мразени от широките народни маси заради богатството им), всички са станали любезни с него, е емблематична. Тя издава задоволството му от всесилието, с което е овластен.

Борисов е изтъквал, че не може да попречи на хората да го обичат. Предстои да видим интерпретацията на Гешев, който вече е давал заявката, че не само няма нищо против, но и се стреми към това от него да се страхуват  ( потенциално) виновните. А дали те ще се окажат виновни наистина, което трябва да реши съдът, това е въпрос, чиито отговор вече сме чували под формата на “ние ги хващаме, те ги пускат”. 

Нищо ново под слънцето навън и в тъмната ни родина.

Апропо, не е ли странно, че Гешев и Борисов не се снимат заедно? Кой от кого бяга и дали не бягат  заедно от набиващата се на очи аналогия?