Операция „Утилизация“

Ако се съди по последното изявление на германския външен министър, става реално изпращането на умиротворители от ООН в Донбас в замяна на отмяна на санкциите срещу Русия. А къде тогава ще запратят така наречените опълченци? Те вече вкусиха кръв и свикнаха да убиват. Трябва да бъдат ранени и занимавани с нещо. Но в подготвяния от преговарящите мир за тях няма бъдеще.

Изглежда Кремъл намери изход. „Опълченците“ започнаха да ги утилизират в Сирия. Като в инсталация за изгаряне на отпадъци ги хвърлят в пламъците на сирийската война. Мнозина от донбаските бунтовници периодично ходят да воюват в Сирия под марката на ЧВК на Вагнер. Там плащат повече, както призна комисарят им Прилепин2.

А сега бойците започнаха бързо да ги утилизират, т.е. просто да ги карат като свине на заколение (по израза на вдовицата на един от загиналите), с примитивно въоръжение под американските картечници и оръдия. Евтино и сърдито – с чужди ръце махат опасния баласт.

Като изпраща донбаските (и не само) бунтовници на смърт, руското ръководство, изглежда, разсъждава примерно така: ако превземат за нас завода (находището и т.н.) – добре, а ако всичките ги избият – също не е зле, няма да ни се мотаят в краката и да врънкат, докато решаваме въпросите с възрастните чичковци от НАТО.

–––––––-

1От руското „ихтамнет“ – слято от „их там нет“, т.е. „там ги няма“. Това е нарицателно за руски военнослужещи в Украйна, тъй като Москва твърди, че няма свои войски там.

2Захар Прлепин е руски писател, превърнал се от критик на президента Владимир Путин в негов апологет и нещо като знаме на сепаратистите в Донбас, на чиято страна се сражава.

* Авторът е руски социолог и публицист. Коментарът е от профила му във фейсбук.

Advertisements

Какви сме ние, българите?

Нашата традиция отдавна вече не е да сме кукери и лазарици – нищо, че възкресяваме ритуали, леем куршуми и дялкаме хурки. Защо тогава постоянно ни повтарят, че сме едно „много традиционно общество“?

Bulgarien Stadt Plovdiv Ausstellungen (bgnes)

Да погледнем към т.нар. традиционно семейство. У нас 58% от децата се раждат извън брак, което значи, че повече от половината двойки живеят според свободни уговорки. В традиционните общества браковете по принцип се уреждат като сделка между родовете. Но има ли изобщо у нас младежи, които все още искат благословията на родителите преди да се съберат?

Преди вече половин век се е състоял демографският преход, който наблюдаваме във всички модернизиращи се общества – там жените раждат по 1,5 деца, такива са горе-долу средните стойности за страните от ЕС.

Традиционно ли е това семейство?

Девствеността си двойките у нас губят, според статистиката, към 16-17 годишна възраст, а това значи, че 10-15 години младежите водят полов живот без да имат семейство – като модерни индивиди. Еманципацията на жената, която почва срамежливо откъм началото 20-ти век и бива довършена в комунистическата епоха, променя радикално традиционната роля на жената.

Днес разминаването в заплащането на жени и мъже в България е почти два пъти по-малко, отколкото в развита страна като Германия например.

Представата за традиционното семейство е вероятно някаква детска носталгия по времето, когато мама, татко и аз вечеряхме пред телевизора, и често ни спираше тока, така че трябваше да си говорим. Днес семействата все по рядко сядат заедно на масата, а когато го правят, единият гледа телевизора, другият се взира в лаптопа, третият си попипва телефона.

В добрите семейства комуникацията може да мине през сателита: „Мамо, пратих ти един линк с много смешно видео“. На празници е наистина различно, например решават да си направят един колективен шопинг в мола, макар че в такава ситуация на мъжкия пол често не му достига търпение за празнично колебание пред всяка витрина заедно с женския пол.

В някакъв смисъл традицията се завръща през семейния бизнес, който може би се привижда някому като съвременна версия на полумитичната славянска задруга. Ще е интересно дали все пак той се връща към описаното от Иван Хаджийски „блажено време на българския човек с единството на стопанските интереси, с обезпечеността на задругата, със спокойствието, с което всеки гледаше бъдещето, с общата радост от живота, труда, споделяна с близки и открити души и сърца, със своето безгрижно веселие, непомрачено от завист, злорадство, съревнование и грижата за утрешния ден“.

Новите десни търсят в идилията на дребния бизнес връзката между капиталистическия индивидуализъм и предполагаемите традиции. И все пак да не забравяме, че става дума за 16% от трудоспособното население, така че нека идиличните обобщения се правят предпазливо.

Българинът – дълбоко религиозен?

За дълбоката религиозност на българина също чуваме често напоследък. Но защо са празни църквите? Ами защото не е задължително религиозното възпитание в училище, отговарят някои, а традицията и Министерство на образованието май малко си противоречат. Според изследване на Галъп Интернешънъл нивата на религиозност у нас са с петнайсетина процента по-ниски от средните за света.

Но самата структура на тази религиозност някак не влиза в каноничните рамки. 58% вярват в бог, но само 29% – че има живот след смъртта. 60% смятат, че човек има душа, но само 23% че тя може да отиде в ада, а 25 % – евентуално в рая. Тези странни разминавания ни дават идея за това, че хората едва ли влагат в религиозните метафори традиционния смисъл.

„Има бог“ вероятно значи „има справедливост“, „лошите ще бъдат наказани“; от друга страна „няма живот след смъртта“ може би трябва да разбираме в смисъл „к’вот хапнеш, к’вот сръбнеш – туй то“.

Според добронамерени специалисти по религиите, не повече от 5-10% от българите могат да се определят като православни християни – хора които имат духовен водач, изповядват се, спазват поста (включително сексуалното въздържание), посещават редовно църква и т.н. А останалите, които се записват „православни“ за статистиката? Те разглеждат религията като елемент от модерната националната идентичност (защото нацията се ражда много векове след християнството, нали сме наясно?).

Традицията от музея отдавна вече не е начин за живот

Наистина бомбардирани сме от традиции – едни са режисирани от етнографи, други преоткривани по проекти, трети възстановявани от ентусиасти. Играят ни традиционни нестинарски танци, за които бабите ни не са чували, маскират се като сурвакари. Това е чудесно забавление, особено когато го правят талантливи хора.

Но нека сме наясно: че специално се занимаваме да пазим и възкресяваме ритуали, че шием бръчници, че дялкаме хурки – това означава, че тези неща са се загубили в модерната ни култура. А впрочем самият музей е модерна институция, защото в старите общества традицията няма защо да се съхранява, понеже е просто начин на живот.

Всяка сутрин по ТВ ни съобщават какви точно суеверия са подходящи за днешния ден. Но не бързайте да заключвате, че сме езически народ, толкова традиционен, че дори не е овладял християнството. Тия суеверия днес са част от постмодерната консуматорска култура. Поръчваме си леене на куршум за страх съвсем както плащаме за перлена вана в спа-център, чукаме на дърво да не се качи дяволът на масата също както блъскаме пералнята, дано тръгне.

А традиционната българска кухня измислихме в момента, в който почнаха да идват туристи – древната шопска салата например Балкантурист създаде през 60-те, славно време на форсирана модернизация. Традиционните хора не ядат традиционна храна – те просто готвят както си знаят. А за нас традиционният боб-в-гърне е потребителска опция наред с пицата, сушито, кърито.

Какво общество сме?

Проф. Ивайло ДичевПроф. Ивайло Дичев

Е добре, а защо тогава политици и говорители не спират да ни натякват колко традиционно е модерното ни общество? За новите десни това е начин да оградят идеологическата си идентичност в един свят, където и левите са приели демокрацията и пазара, тъй че различителните линии се замъгляват.

За други предполагаемата ни традиционност е оръжие за борба срещу Европа, в частност израз на русофилско инатене срещу глобализацията. Трети я размахват агресивно колчем стане дума за бежанци, равенство на половете или модернизиране на образованието. Има и мрачна (гражданска) употреба в смисъл „абе, диви сме, няма да се оправим и това си е“.

Аз пък ще ви кажа, че ние сме едно средно модернизирано общество – строим къщите си с бетон, адаптираме се с лекота към смартфона и никак не се умиляваме, когато видим традиционна конска каруца по улиците на София. Но има нещо друго, което ни се привижда като традиционност: съпротивата срещу реформи, които ни отнемат нещо, което вече сме извоювали.

Опитайте да върнете жената в кухнята или да забраните абортите (което май се върти в главите на алтернативно десните) – ще срещнете яростен отпор. Опитайте да отмените такива модерни придобивки като пенсионната система, помощите за безработни, здравната помощ – и гледайте каква традиционалистка съпротива ще се надигне. Защото нашата традиция отдавна не е да сме кукери и лазарици – традицията ни е да сме модерни хора.

Ще бъде ли 2018 революционна като 1968 г.?

May-68-09-324x235Иван Кръстев

През октомври миналата година група уважавани консервативни мислители от целия континент публикува манифест, озаглавен „Европа, в която можем да вярваме“.

В много отношения това е дълбоко осмислен и красиво написан документ, реторична смесица от начина на мислене на националноосвободителните движения в славните дни на деколонизацията и старомоден музеен пътеводител.

От този манифест читателят придобива усещането, че консерваторите в Европа са антиимпериалисти (Европейският съюз, недоволстват те, е „империя на парите и регулациите“), антиколониалисти („емиграцията без асимилация се превръща в колонизация“) и пазители на националните държави от високомерието на проевропейските елити (които, настояват авторите, са „заслепени от суетни, самодоволни виждания за утопично бъдеще“).

Трудно е за вярване, но почвеническата революция, към която те призовават, прилича на левичарските бунтове от 1968 г. Подобно на протестиращите тогава, тези интелектуалци се опитват не просто да спечелят изборите, а да променят начина, по който хората мислят и живеят. В същото време те искат тъкмо да демонтират наследството от левичарската 1968 г. в Европа.

Ключовата концепция, вдъхновила 1968 г., беше „признание“. За тогавашното поколение признанието означаваше хората без политическа власт да имат същите политически права като овластените. Докато ключовата дума в настоящата почвеническа революция е „уважение“, с което бунтарите от ХХІ век искат да кажат, че равните права не променят факта, че имаме различна политическа власт.

Ако демонстрантите от 1968 г. се вълнуваха от правата на малцинствата – етнически, религиозни и сексуални (един от лозунгите тогава беше: „Всички сме малцинства“) – днешната почвеническа революция се вълнува от правата на мнозинствата. Ако 1968 г. настояваше нациите да изповядат своите грехове – да си спомним германския канцлер Вили Бранд, коленичил пред паметника на въстанието във Варшавското гето – днешните почвеници се стремят да възвестят божествената невинност на своите нации. (Наскоро приетият закон в Полша, който криминализира всяко твърдение за полско участие в Холокоста, е особено позорна илюстрация на този факт.)

Ако поколението от 1968 г. си представяше себе си като потомство на убитите евреи, почвеническите водачи предпочитат да се представят като защитници на държавата Израел.

Днешните десни популистки партии са преди всичко културни партии. Те приемат властта си като възможност за формиране на националната идентичност, за коригиране на историческия наратив. Те не се интересуват особено от промяна в данъчното облагане или социалната система. За тях далеч по-важно е как обществото се свързва със своето минало и на какво са учени децата. Дебатът за имиграцията предоставя възможност най-вече да се определи кой принадлежи и кой може да принадлежи към политическата общност.

Ала докато в отделните страни революцията на почвениците приема формата на битка между либерали и консерватори, на равнището на Европейския съюз тя се преживява като конфликт между Запада и Изтока на Европа. Или по-точно като конфликт между две различни версии на консерватизма.

Западноевропейският консерватизъм е последица от 1968 г. Той е приел прогресизма, формирал Запада през последния половин век – включително свободата на словото и правото човек да бъде различен – но отхвърля онова, което привижда като крайностите на 1968 г. В Западна Европа е възможно известни активисти и водачи на крайната десница да бъдат открити гейове, без това да предизвиква повдигане на веждите.

В своята източна версия консерватизмът представлява по-радикална форма на почвеничеството. Той отхвърля модерността като цяло и приема културните промени от последните десетилетия като опит за унищожаване на националните култури на обществата в Централна и Източна Европа. Да бъдеш консерватор в Централна Европа, означава да отхвърляш не само крайностите на 1968 г., но и всяка форма на космополитизъм или различие.

Този възглед няма по-красноречив изразител от унгарския премиер Виктор Орбан. „Трябва да заявим, че не искаме да бъдем различни и не искаме да сме смесени“, заяви той този месец. „Не искаме нашия цвят, традиции и национална култура да се смесват с тези на другите. Изобщо не го искаме. Не искаме да бъдем страна на различието. Искаме да бъдем такива, каквито сме били преди 1100 години в равнините на Карпатите“. (Забележително е колко добре унгарският министър-председател помни какво е било да си унгарец преди единадесет века).

Неговата позиция очертава разликите между източната и западната версия на консерватизма. На Запад консерваторите смятат, че не е достатъчно човек да вземе австрийски или немски паспорт, за да стане австриец или германец, а той трябва да възприеме и доминиращата култура. В представата на Виктор Орбан човек не може да стане унгарец, ако не се е родил унгарец.

И тъкмо в това се крие парадоксът на днешната почвеническа революция в Европа. Както Източна, така и Западна Европа през последните години преживяха завой надясно, но вместо това да допринесе за единството на Европа, завоят дори разшири пропастта, съществуваща между двата региона.

Макар западноевропейците да поставят под съмнение предимствата от различието, от известно време те живеят в културно разнолики общества. Докато жителите на Централна и Източна Европа живеят в етнически хомогенни общества и вярват, че различието никога няма да ги сполети. Консерваторите в Западна Европа мечтаят за континент, където обществата ще бъдат формирани от мнозинствата; на Изток те мечтаят за общество без малцинства и за правителства без опозиция.

Затова и макар консервативни политически лидери като Виктор Орбан, който иска да върне страната си 1100 години назад, и Себастиан Курц, новият 31-годишен консервативен министър-председател на Австрия, да имат близки възгледи по въпроси като контрола над миграцията или недоверието в стария консерватизъм, те далеч не са естествени съюзници, когато става дума за бъдещето на Европейския съюз.

Всъщност те се различават както 1968 г. беше различна на Запад и на Изток. На Запад това беше революция за суверенитета на индивида. А на Изток – революция за суверенитета на нацията.

Англоезичната версия на текста е публикувана в „Ню Йорк таймс“.

Ска Келер: „Много българи ми се извиниха лично“

Самите българи са потресени от езика и съдържанието на декларацията, подписана от вицепремиера Валери Симеонов, казва евродепутатката Ска Келер пред Дойче Веле. До днес тя не е получила официално извинение от София.

Евродепутатката Ска КелерЕвродепутатката Ска Келер

От декларацията на НФСБ, подписана от вицепремиера Валери Симеонов, изминаха вече почти две седмици. Малко след нейната поява кабинетът публикува своя позиция, с която се разграничи от нея. Но имаше ли и извинение от българското правителство?

Ска Келер: Не, българското правителство не ми е поднасяло извинения. Много българи обаче ми се извиниха лично. Те самите са потресени от езика и съдържанието на изказването на вицепремиера. Благодарна съм на българите, които ме подкрепят и които се обърнаха лично към мен.

Според някои български медии, лично Жан-Клод Юнкер е настоял пред българския кабинет да излезе с позиция по въпроса. Така случаят вече бил приключен. За Вас приключи ли? Вие не очаквахте ли повече критика от ЕК или по-твърда позиция от София?

Ска Келер: Агресивният тон на Валери Симеонов, който е недостоен за един вицепремиер, показва много ясно колко са опънати нервите. А това, че само часове след декларацията българското правителство публикува своя позиция, показва, че премиерът следи зорко реакциите при подобни атаки. Той знае, че особено по време на своето европредседателство българското правителство е под силно наблюдение. Аз лично се концентрирам най-вече над това да подкрепям гражданите при техните протести в защита на правовата държава.

Не само Валери Симеонов използва обидни реплики по Ваш адрес, наричайки Ви например „зелена джихадистка“. И евродепутатът Ангел Джамбазки се изказва агресивно. Според него, Вие сте подкрепяли „ислямска инвазия в Европа“. Как ще коментирате думите му? Или как ще успокоите привържениците на Джамбазки, които му вярват?

Ска Келер: Тези изказвания много ме изненадаха. Той обижда и българските природозащитници и българите, които застават срещу комерсиалната експлоатация на Национален парк „Пирин“, след като вижда някаква връзка между тях и тероризма. Вместо да отправя абсурдни упреци, по-добре да се насочи към съдържателна дискусия.

Разговаряла ли сте някога лично с Ангел Джамбазки в Европейския парламент?

Ска Келер: Не, не съм.

Ще предприемете ли правни стъпки във връзка с декларацията на НФСБ?

Ска Келер: Ще продължавам да се боря срещу подобно тесногръдие и агресия.

Помрачи ли декларацията на НФСБ българското европредседателство, както писа „Политико“?

Ска Келер: Във всеки случай българското правителство беше доста притеснено от изказванията на вицепремиера. В противен случай нямаше и да се дистанцира от тях. Българският премиер знае много добре, че неговият вице отиде твърде далеч, както и че много хора наблюдават внимателно стъпките, които София предприема по време на европредседателството.

Какво Ви се иска да направи България по време на своето европредседателство?

Ска Келер: Иска ми се кабинетът да оттегли плановете си за доизграждане на ски инфрструктурата в Национален парк „Пирин“. Иска ми се да чуе притесненията на гражданите, свързани с изграждането на отсечка от магистрала в Кресненското дефиле, и да ги вземе предвид. Иска ми се България да спазва собствените си закони и правните стандарти на ЕС, както и да положи повече усилия в борбата срещу корупцията.

Някои българи критикуват участието Ви в българските протести в защита на Пирин. Те казват: „Това е нашата страна, не Вашата. По-добре обърнете внимание на проблемите на Германия“. Какво ще кажете на тези хора?

Ска Келер: Бих им казала, че всички българи са също и европейци и имат същите права, както и всички останали в целия ЕС. И повярвайте ми, аз отправям критики и към германското правителство.“

Защо се ангажирате за България?

Ска Келер: За мен е важно в ЕС да няма двойни стандарти. Всички трябва да имат правото да изказват свободно мнението си, да критикуват правителството и да разкриват онова, което не върви както трябва. Това важи както за България, така и за Германия и за всички други страни-членки на ЕС.

Въпросите бяха изпратени на Ска Келер по електронната поща. Евродепутатката отказа телефонно интервю, тъй като по време на запитването на Дойче Веле се намираше на работно посещение в Мексико.

Добре дошли в Нюрнберг, България

894862София се превръща в европейска столица на крайната десница, а политиците заравят глави в пясъка

Людмил Илиев, Сега

Дълга колона младежи, пристъпващи с маршова крачка. В ръцете им – гора от пламтящи факли. Развяват знамена, вървят в мълчание. Нарушават го само мощните удари на барабан, който поддържа ритъма на колоната. Мегафон разцепва тишината: „Българийо!“ „Събуди се!“, изревава в отговор колоната. Самотен глас кряква: „Зиг Хайл!“. Отвръщат му с шъткания да мълчи.

Така изглеждаше родният „Луковмарш“ тази година. Колкото и да отричаха организаторите подобни асоциации, траурното шествие (както го рекламираха) в памет на ген. Христо Луков беше съвсем очевидно моделирано по националсоциалистическите митинги, които ежегодно са разтърсвали германския град Нюрнберг през 20-те и 30-те години на миналия век.

Горяха факли, шествието пое с команда „Ходом марш!“. Че и реч на немски дори се произнесе. Вярно, свастики нямаше. В началото някой издигна келтски кръст (една от емблемите на съвременния неонацизъм), но бързо го смъкнаха. Униформите, за разлика от предните години, също се избягваха, макар че организаторите не се стърпяха и изтъпаниха отпред един от „бойците“ във войнишки мундир.

Участниците не бяха толкова много – 1500 – 2000 души. За сравнение обаче хората, които се събраха да протестират под наслова: „Без нацисти по улиците ни“, бяха 10 пъти по-малко. И демонстрацията им беше ограничена до едно кръгче по страничните улички около булевард „Мария Луиза“.

Докато крайнодесните минаха уверено и спокойно през самото сърце на София. Скандиранията им огласиха „триъгълника на властта“, където се събират Народното събрание, Министерския съвет и президентството. А факлите им пламнаха край патриаршеската катедрала „Св. Александър Невски“. Присъствието на властта се забелязваше единствено по кордона полицаи, който

съпровождаше шествието на почетно разстояние

И всичко това на фона на започналото преди по-малко от два месеца българско председателство на демократичния, либерален, мултиетнически и мултикултурен Европейски съюз. По-абсурдно трудно можеше да бъде.

И институциите, и политиците бяха наясно, че става нещо, което не би трябвало да се случва. Но както обикновено, не направиха нищо. Тонове високопарни приказки срещу „езика на омразата“ и „антисемитската и нацистката идеология“ се изляха през последните няколко месеца, докато датата на провеждане на шествието неумолимо наближаваше.

От ГЕРБ надигнаха глас, колкото да ги чуят американските им приятели, и мигом забравиха цялата история, след като зам.-шефът на партията Цветан Цветанов получи похвала от Световния еврейски конгрес. БСП пък използва случая, за да напомни за позабравеното си антифашистко минало. Но само предизвика гръмовен политически скандал, след като злополучно намеси в случая т.нар. Народен съд, и така изтласка „Луковмарш“ от медийното внимание. „Обединените патриоти“, твърде заети да опъват ски лифтове, както и собствените си нерви, дори не обърнаха внимание на събитието. А

ДПС, мнимият стожер на българския либерализъм,

се задоволи с едно по-остро парламентарно питане по темата към вътрешния министър.

Топката остана в слабите ръце на столичния кмет Йорданка Фандъкова, която зорлем се осмели да забрани шествието. Кураж й дадоха НСО и СДВР, които посочиха, че маршрутът на „Луковмарш“ минава през „стратегически обекти от значение за националната сигурност“ (МС, НС, президентството) и се пресича с маршрутите на чуждите делегации, пристигащи за европредседателството.

Забраната обаче падна в Софийския административен съд, който определи, че кметът няма основание да отменя мероприятието, а е трябвало да промени маршрута му (нещо, което самите организатори са били съгласни да обсъдят). Фандъкова обаче беше свършила задачата, възложена й от ГЕРБ – да реагира политически на шествието. А дали ще се проведе или не събитието, управляващите не се вълнуваха.

И то се проведе. Можем да не се съмняваме, че до следващия месец, когато отбележим на 3 март „правилния патриотизъм“, всичко ще е забравено. Така е най-лесно за всички – да се преструваме, че тези хора ги няма. Или най-много, че става въпрос за група маргинали, които са изпълзели на светло за кратко време, а сега ще се върнат в пещерата, където са били. И ще направим голяма грешка.

Отдавна стана очевидно, че

крайната десница е във възход на целия европейски континент

И не става въпрос само за популистите, които се издигат на гребена на вълната, благодарение на антиимигрантските настроения. А за екстремисти, които едва-едва крият носталгията си по отдавна отминалите времена на Третия райх. Това с особена сила се отнася за Източна Европа, която по ред причини се оказа далеч по-уязвима за подобни идеологии от Запада.

Българските крайнодесни също черпят сила от нарастващата популярност на идейните си съмишленици от други страни. Поддържат тесни връзки помежду си, провеждат съвместни политически акции (наскоро организаторите на „Луковмарш“ се похвалиха, че сродна организация във Франция е сменила табелките с името на улица „Георги Димитров“ в Париж на „Христо Луков“).

В нещо подобно се превръща и самият „Луковмарш“, който вече събира екстремисти от редица чужди държави, като Германия, Швеция, Полша и др. Тук тези хора се чувстват по-сигурни. Първо, защото общественото мнение у нас (за разлика от Западна Европа) не гледа на тях толкова враждебно.

Второ, защото няма кой да им се противопостави идеологически (активните антифашистки организации са слаби и малобройни, отново не като в западните страни). И трето, политическата система реално не се вълнува от тяхното присъствие, а държавните институции не знаят как да им се противопоставят (пък и като липсва заповед от политиците, нямат и воля да го направят).

Затова и крайнодесните малко по малко се завръщат на обществената сцена. Още не смеят обаче да се разкрият и затова надяват маската на антикомунизма. „България поема по национален път! Всички комунисти – на съд, на съд, на съд!“, беше сред основните лозунги на шествието. Тактиката им е сполучлива и

до голяма степен смекчава потенциално враждебните настроения

спрямо тях, тъй като в България ненавистта спрямо комунизма не само остава силна, но и парадоксално расте сред най-младите. Макар че изобщо не са били свидетели на соцрежима, те са основната група, от която крайната десница черпи нови попълнения. Затова и Луков с неговата биография се превърна във фокус на движението.

В ядрото на идеологията им обаче остава изтърканият лозунг: „Свободен, социален, национален“. И него участниците в шествието го скандираха многократно. А именно в тези три думи се съдържа есенцията на националсоциалистическата доктрина.

Това съвсем няма да е последната година на „Луковмарш“. И не само защото законът в сегашния му вид го позволява. А защото дясната вълна в Европа и затъпялата родна политическа класа, съсредоточена само в собствените си далавери, го захранват с нова сила. Чужденци от всички краища на континента ще продължат да се стичат в София всеки февруари, за да маршируват по столичните улици.

Редом с тях ще вървят (все повече) млади българи с елементарни представи за историята и идеологиите, които искат да се поперчат с горящите факли пред камерите и да изкрякат „Зиг Хайл“, докато полицаите извръщат глави. „Бъдещето ни принадлежи“, казват крайнодесните. И ако политиците не извадят глави от пясъка, нищо чудно да се окажат прави.

БСП остава вторачена в миналото

618x464Политици превръщат оценката за близкото ни минало в агресивна електорална риторика

Илия Вълков, Сега

Разкрачени в общата си оценка за близкото минало, не е учудващо, че политическите сюжети за комунизма, антикомунизма и целия им идеологически реквизит могат да сътворят мигновен минискандал в България.

И проблемът не е в това, че нито историците, нито обществото ни са на едно мнение за събитията, променили облика на държавата. А в това, че политиците търсят лесни електорални дивиденти, създавайки магически обобщения за тях.

Декларацията срещу „Луков марш“, в която членът на ръководството на БСП и заместник-председател на парламента Валери Жаблянов се „изпусна“ и определи Народния съд като „необходимо и неизбежно правосъдие“, не е поредният политически „лапсус“. А неповторим „творчески“ гаф.

И не е учудващо, че часове по-късно тези редове бяха изтрити от декларацията. Но не бяха изтрити от мисленето на ръководството на БСП. Не е учудващо, че ГЕРБ иска оставката на Жаблянов, независимо че в тази партия има горди бивши членове на БКП. Докъде обаче ще стигне този разговор за оценка на тоталитарното минало?

Още на 1 февруари

парламентът влезе в поредния си скандален сюжет

по линията комунизъм – антикомунизъм, когато трябваше да бъдат почетени жертвите на комунистическия режим. От едната страна „антикомунистът“ Спас Гърневски размаха пръст на представители на БСП: „Господа другари, не е грях, че някой се е заблуждавал и вярвал в абстракцията на комунизма или са го принуждавали да бъде партиен член.

Грях е, когато си разбрал истината за престъпленията на комунизма и въпреки всичко си му останал верен заради парите и властта“. А Жаблянов, който тогава отказа да почете паметта на жертвите на комунизма, отговори, че: „БСП няма как да бъде изправена на подсъдимата скамейка, защото беше партията, която водеше въоръжената борба срещу фашизма и монархофашизма“.

Затова „личното мнение“ на Валери Жаблянов, изразено в първата декларация на БСП за „Луковмарш“, покачи температурната амплитуда около него. Зам.-председателят на БСП не само не се извини, но показа и рецидив. А това, че от няколко дни цялото социалистическо войнство се хвърля лъвски да брани своя другар, вкара БСП в обяснителен режим с нелепи аргументи.

„И медиите, и обществото искат от БСП непрекъснато вече 28 години да се извиняваме за нещо, което се е случило преди 70 години. И това да го правим ежедневно от сутрин до вечер, включително и събота вечер“, включи се в защитата депутатът Георги Свиленски.

Пред „Нова телевизия“ той оправда присъствието на спорния текст за „необходимо и неизбежно правосъдие“ като изместване от фокуса на декларация, осъждаща провеждането на „Луковмарш“. Според него политиците трябва да гледат напред, за да може хората да живеят в една нормална държава, в която „спорът да не е какво е било, а да бъде какво ще бъде“.

Именно между какво е било и какво ще бъде

БСП изпада в непрекъснато противоречие със себе си

Не може един ден да поднасяш цветя на бюста на Тодор Живков в Правец, а на другия да питаш защо им се държи сметка. Левицата, хем иска да не бъде обвързвана с репресиите на „Живковия режим“, хем обаче иска да ползва носталгията от времето, когато кашкавалът и саламът са били евтини. Не само защото едни от най-видните им активисти са наследници на комунистическата номенклатура.

Партията, която определя себе си като „столетницата“, по всякакъв начин отказва да признае своята отговорност за най-мрачните последици на режима отпреди 89-а година – убитите без съд и присъда в първите месеци след 9 септември 1944 г., масовите изселвания и убийства на политически противници в „Белене“. Дори „целувката“ между Лютви Местан и Сергей Станишев през ноември 2013 г. по-скоро показа лицемерен политически брак между БСП и ДПС, отколкото искрено извинение за т.нар. възродителен процес.

Липсата на всеобща обществена оценка за Народния съд (по подобие на съдебни процеси в почти всички европейски страни, засегнати от Втората световна война), за репресиите не само на комунистическия режим, но и на времето, когато България е била съюзник на хитлерофашизма, позволява на партийните централи

да изграждат своя идеологически образ, спекулирайки с историята

Това е стара игра, но у нас се друса като „ситно ле-ле“ с особен трепет. Ако някой отрече, че не е имало репресии и убийства заради политически или икономически причини в историята на следосвобожденска България, значи е завършен лицемер.

Репресиите от 1923 г., атентатът в църквата „Св. Неделя“, убийствата на българската интелигенция от Гео Милев и Йосиф Хербст до Райко Алексиев (Фра Дяволо), концлагерите, „Белене“, т.нар. възродителен процес са язви, които няма как да оздравеят в умовете на хора, които са ги преживели или се пазят в спомените като фамилни травми.

Не може в общество, в което с еднакъв патос се чества и осъжда 9 септември, да имаме обща оценка за близкото минало. Не може да стане, и когато имаме премиер, на когото, хем „дядо му е утепан от комунистите“, хем е завършил „университета Тодор Живков“.

По-големият проблем е, че генералната тема за оценката на близкото минало се гарнира с все повече агресивна реторика, която ни връща в началото на т.нар. преход. Когато същата тази оценка разделяше бащи и синове. Нашето общество не просто се лута безнадеждно, но и като че ли изпитва удоволствие от болката, която си причинява. Осъждането прилича на бдение с възпяване на реваншизма, а носталгията – на нещо хубаво, което няма да се върне.

Без пaмет

1x450_27041__5084623

Теодора Димова, Култура

Толкова много съм чела за разстрела на регентите, министрите и народните представители на 1 февруари 1945 г., представяла съм си бомбената яма, в която са били хвърлени, сгурията, с която са били затрупани телата, представяла съм си мястото, мислила съм си, че следи от бомбени ями още стоят запазени, дори съм си представяла, че по околните дървета още стоят забити куршуми от разстрела. Но не знаех къде точно е самото място.

Най-сетне реших да отида, да го видя с очите си, да се поклоня, да оставя цвете, да запаля свещ. Знаех, че е поставен мемориал, виждала съм го на снимки и макар да нямах и най-бегла представа къде е, мислех, че няма да е трудно да го намеря.

Попитах първо един човек от охраната на гробищния парк. Той се разхождаше с ръце в джобовете по алеята, която води към църквата, с разкопчано яке и изпиваше с поглед редките посетители. След дългото му и съсредоточено замисляне се наложи да задам още веднъж въпроса – знаете ли къде е паметника на жертвите на Народния съд? Народния съд ли? – повтори той бавно и разчленено, недоумяващо. Това кога? Махнах с ръка и продължих.

Срещу мен се зададе работник от ромски произход с лопата и гребло и услужливо предложи ако имам прясно гробче или нещо – да го почисти или изравни. И него попитах за паметника – какво пък, обикаля надлъж и нашир из гробищата, може да го е забелязал, може да е чувал. Това в кой парцел е, госпожо? изстреля той наместо отговор, явно не искаше да загуби просто така евентуален клиент.

Промърморих нещо и продължих към църквата, там вече нямаше как да не знаят, помислих си. Обаче вътре погребение и явно не на някой обикновен човек, а на някой важен човек, защото охраната не ме допусна да вляза вътре до клисарката. Паметникът на жертвите на народния съд търся, да го знаете къде е? Охраната повдигна високо рамене и вежди, завъртя очи нагоре за да изрази по-добре крайното си изумление от този очевидно налудничав въпрос – какви жертви, какъв паметник, какъв народен съд, за пръв път чувам, госпожо.

Само дето не завъртя китката си близо до слепоочието – вие нещо май, а? Аз махнах с ръка в някакъв неопределен смисъл и се отдалечих. И по средата на гробищата в сивия делничен февруарски ден сред редките прехвърчащи снежинки получих нещо като пристъп на паник атака.

Разстреляните на 1 срещу 2 февруари са били доведени със затворени камиони до гробищата през нощта, до една голяма яма, изрината от паднала бомба. Призори жените им по неведоми пътища са намерили мястото, където са заровени в общ гроб. Според спомените на Лиляна Митакова в послеслова към дневниците на своя баща Васил Митаков жените са открили мястото на общия гроб, защото там снегът се е бил стопил. Върху изсипаната сгурия, отъпкана от ботушите на убийците, снегът се е стопил от топлината на заритите в ямата  149 тела.

Продължих да питам редките минувачи. Един от тях ме подсети да отида в администрацията, там нямало как да не знаят. Отидох в сградата на администрацията – чисто, уютно, топло, край прозорците зелени растения, на гишето жената спокойно работи на компютъра си и с безпристрастен глас ме упътва – гише номер осем в другата сграда. И наистина – на гише номер осем в другата сграда чиновничката ми даде флайър с план на гробищния парк, на него обозначени алеите, парцелите и ми показа мястото – между 123 и 124  парцел.

Това е паметта ни. Това се е съхранило. Тоест нищо. Сякаш нямаме и нужда от памет.

Затова сме толкова лесни за манипулации.

Като потвърждение, на другия ден дойдоха наглите думи, изречени от депутата  Жаблянов, че „Народният съд от 1945 година е едно необходимо и неизбежно военновременно правосъдие”. Тази оценка беше включена в изявлението на БСП против провеждането на Луков марш.

БСП се разграничиха от въпросното изречение и на следващия ден то отпадна. Но то не доведе нито до оставката на въпросния депутат, нито до някакво извинение от негова страна. Напротив, той най-невинно попита пред интервюиращата го журналистка – защо трябва да си подавам оставката, не разбирам? Та това е мое лично мнение и не виждам нищо нередно в него. Редица международни документи го определят така. Прочетете, вижте…

Стъписвам се от подобно поведение. Защото този човек с това свое лично мнение е заместник-председател на Парламента. Тогава Георги Димитров изпраща телеграми от Москва: „Никой не трябва да бъде оправдан“, „Никакви съображения за хуманност и милосърдие не трябва да играят каквато и да е роля“.

Днес заместник-председателят на Парламента окачествява това като „необходимо правосъдие“. Да имаш такова „лично мнение” за така наречения „народен” съд означава само едно – че ти не би имал нищо против той да се повтори като „неизбежно правосъдие”, като отново „никакви съображения за хуманност и милосърдие не трябва да играят каквато и да е роля“.

Една основна и решаваща предпоставка отдавна е реализирана – паметта е изличена. Няма пречка всичко да се повтори. Екзекуторите са убедени в справедливостта на присъдите. Днес те ги издават само като исторически оценки. Но са морално готови при благоприятни условия и да ги изпълняват.

Сега членството на страната ни в Европейския съюз и НАТО е пречка, но те работят тя да бъде отстранена. Наливат милиони за пропаганда, заливани сме от фейк новини, червеноармейските паметници заплашително стърчат, историческата памет на обществото е осакатена, границата между истината и лъжата е изличена. С изумителна лекота се насажда страх и паника. С изумителна наглост терорът се представя като правосъдие. А справедливо и законно правосъдие още от 1944 година няма.

Именно липсата на законно правосъдие прави възможно беззаконният терор да бъде представян като правосъдие.

Нашите сили са стигнали едва да поставим един повече от скромен мемориал на гроба на избитите българи. В същото време в центъра на Столицата и на всички големи градове в страната стърчат паметници на „освободителите“, които обезглавиха българската нация и обезличиха паметта ѝ.

Зашеметяващото безпаметство, с което се сблъсках, е предпоставка трагедията да се повтори.