Това може да срине „системата Ердоган“

Падне ли Истанбул, ще рухне един от основните стълбове на властта на Ердоган. Битката е за добре напълнената хазна на града, която осигурява охолен живот на роднини на президента и свързани с него бизнесмени.

default

Истанбул е безспорният икономически център на Турция. В града на Босфора се създава почти една трета от БВП на страната (31%). Затова градската управа винаги разполага с много пари. Не е изненадващо, че в кампанията за кметските избори всичко се върти основно около парите.

Кандидатът на Републиканската народна партия (РНП) Екрем Имамоглу си има любима предизборна тема и не пропуска случай да говори за това как градските власти в Истанбул са разхищавали парите на данъкоплатците. Във всяко свое участие в политическо токшоу той размахва парче картон, на което пише „Israf“ (разхищаване).

Там са изброени неправомерни харчове за милиони, на които Имамоглу е успял да се натъкне в краткото си време, през което беше кмет на Истанбул. Парите са отишли за служебни коли, интернет-сайтове и какво ли още не. Да припомним, че Имамоглу остана на поста в продължение на 18 дни, преди Висшият избирателен съвет на Турция да анулира резултатите от изборите.

Нелегални сделки и скандали

Имамоглу засяга една много чувствителна тема. Когато той повдигна темата в интервю за близката до правителството телевизия СиЕнЕн Тюрк, водещият на бърза ръка прекрати разговора, защото уж нямало повече време. Разбираемо е, че в условията на тежка икономическа криза разточителното харчене на пари от страна на управляващата партия няма как да се хареса дори на най-верните ѝ привърженици.

За критиците на президента Ердоган обаче харчовете на управляващите са по-малкото зло: всички в Турция знаят, че турският президент има огромно лично състояние, измерващо се с трицифрена сума в милиони, чували са за неговите вили и гигантски парцели земя. Не е забравен и корупционният скандал от декември 2013 година. Тогава прокуратурата в Истанбул обвини турското правителство в нелегални сделки със злато за Иран, около които членове на правителството били взимали подкупи.

Самият Ердоган тогава стоеше в центъра на скандала: в един подслушан разговор турският президент инструктираше по-малкия си син Билал незабавно да изнесе „парите от къщата“. В записа Билал казва, че са останали още около 30 милиона евро. Експерти тогава заявиха, че записът е автентичен, но Ердоган да го окачестви като „монтаж“ и „мръсна кампания“.

„Този подслушан разговор е най-категоричното доказателство за наличието на корупция в обкръжението на турския президент“, казва Кристиан Бракел от фондацията „Хайнрих Бьол“ в Истанбул. „Една групичка от влиятелни бизнесмени, много близки до управляващата Партия на справедливостта и развитието (ПСР), печелят големите обществени поръчки – често това са едни и същи фирми. Има и примери за това как за определени бизнесмени се правят изключения, а понякога дори се променят и закони в тяхна полза. Въпросните фирми – обикновено големи холдинги – от своя страна се отблагодаряват на управляващите по различни начини. Говори се например, че един бизнесмен е финансирал следването на децата на Ердоган в САЩ“, казва Бракел.

Пари за близки и роднини на Ердоган

От добре напълнената хазна на Истанбул се облагодетелстват основно религиозни фондации и съюзи. Официален доклад показва, че през 2018 година религиозни фондации са получили 130 милиона евро. На пръв поглед няма нищо нередно в това, тъй като парите са предназначени за образование и за насърчаване на младежката заетост. Но прави впечатление също, че почти всичките фондации са свързани с управляващата ПСР или лично със семейството на Ердоган.

Eкрем Имамоглу обещава, че ще сложи край на шуробаджанащинатаEкрем Имамоглу обещава, че ще сложи край на шуробаджанащината

Фондацията за младежта (TÜGVA), която е получила най-много пари от градската хазна (11,3 милиона евро), се ръководи от по-малкия син на Ердоган – Билал. Други 8 милиона евро обществени средства е получила Фондацията за образование и младеж (TÜRGEV), в чийто управителен съвет е Ердогановата дъщеря Есра Албайрак. А един от зетьовете на турския президент ръководи дейността на една технологична фондация, получила над 6 милиона евро по същите канали.

На повторните кметски избори на 23 юни ще се решава дали тази система на разхищение, шуробаджанащина и корупция ще оцелее или не. Ако победи кандидатът на ПСР Бинали Йълдъръм, това ще означава всичко да си продължи както е било. Самият Йълдъръм не е смятан за неопетнен: преди 2 години група разследващи чужди журналисти разкриха покрай аферата „Парадайс пейпърс“, че синовете на Йълдъръм притежават дялове от редица офшорни фирми, регистрирани в Малта. Мнозина виждат в това механизъм за укриване на данъци.

 Това би било тежък удар за Ердоган

Опозиционният кандидат Екрем Имамоглу вече обяви, че е решен да сложи край на тази порочна система: „Край на практиката да се облагодетелстват избрани фондации, доверени лица и общини. Отсега нататък ползите ще бъдат за цял Истанбул“, обеща социалдемократът.

За президента Ердоган и неговата партия загубата на кметското място в Истанбул би бил тежък удар. Ако загубят контрола над добре напълнената градска хазна, ПСР няма да запази близките си отношения с влиятелните местни бизнесмени. Би рухнал един от стълбовете, на които се крепи властта. А една смяна в управлението ще даде възможност да се разкрият нелегалните действия на досегашните управляващи. От това лесно ще пострада и имиджът на президента Ердоган.

Реклами

В търсене на изчезналата логика в руско-турско-балканския поток

transbalkan

Нека изложим публично известните факти и се опитаме да оценим бизнес достойнствата на сделката – малко по малко, бавно и систематично, така че дори неспециалистите да могат да разберат.

Да започнем с това, че имаме действащ договор за транзит на газ между „Газекспорт“ и „Булгартрансгаз“, който използва сегашния Трансбалкански тръбопровод. Договорът е до 2030 г., със „сигурни“ приходи от 1,2 млрд. долара в транзитни такси. Това не е общата сума на договора, а само сегментът „транзитирай или плащай“, с натрупване до края. Тези приходи са независимо от това дали Газпром ще реши или не да прекрати транзита през Украйна и да поеме алтернативни маршрути през Турция, Германия или Северния полюс. Пари в брой и в джоба. Или почти.

Отказването от тези вземания, обаче е неотменимо условие от страна на Газпром, ако искаме да влезем в новото начинание с руско-турския-балкански (RTB) поток. Газовите войни на Русия с Украйна следват интересите и целите на Кремъл, не нашите. От нас обаче Кремъл иска да вземем неговата страна и да се откажем от този сигурен приход от 1,2 млрд. долара.

Десетгодишната история на договор не е най-добрата база за сравнение, защото когато подписвахме договора за транзит, бяхме насаме с Газпром, нямахме алтернатива и по същество нямахме друг избор, освен да се подчиним на капризите на Кремъл. Оттогава ситуацията коренно се е променила и вече не сме податливи на изнудване. Ако „Газпром“ заплаши днес да прекъсне доставките, ще намерим незабавна и по-евтина алтернатива – поне шест компании могат да заемат пазарния дял на „Газпром“.

Да повторим, предварителното условие на Москва за влизане на Булгартрансгаз в новата транзитна сделка е нашият ТСО да се откаже от легитимната си договорна претенция за обезщетение от един милиард и двеста милиона долара! Нетната настояща стойност на тази сума, при 4% годишна лихва, е приблизително 850 млн. долара.

За разлика от близнаците проекти в Сърбия и Турция, българският оператор на преносна система, BTG, ще трябва да поеме целия инвестиционен и проектен риск в руско-турско-балканския поток на стойност $1,4 милиарда. Ако газопроводът не бъде завършен преди двата крайни срока – за предварителните и за окончателните обеми, BTG ще бъде изцяло отговорен пред Газекспорт и всяка друга компания по веригата, която инкасира загуби или щети.

Така например, ако САЩ решат и наложат санкции на „Северен поток-2“, което извън всякакво съмнение ще рефлектира и върху Турски поток-2, то продължението през България, което БТГ изпълнява, ще бъде или прекратено или забавено. Но българският ТСО си остава длъжник по договорите за изпълнение, доставки, инженеринг, тъй като санкциите не са форсмажорно обстоятелство.

България отново потъва в капана на жертвеното агне – същият, който президентът Путин използва за да отклони собствената си отговорност за края на проекта „Южен поток“. Истината е – неговото преустановяване няма нищо общо с България или дори с Европейската комисия, а с дефицитните действия на Кремъл – главно анексирането на Крим, което доведе до санкции и направи невъзможно финансирането на проекта от основния западен партньор – италианската ЕНИ и тя се отказа да финансира допълнително за да компенсира политическите авантюри на Путин.

Да погледнем на ситуацията от гледна точка на рисковата експозиция в този проект от страна на Булгартрансгаз. Годишните приходи на компанията са в диапазона от 300 млн. долара годишно. Размерът на инвестицията в руско-турско-балканския поток е почти 5 пъти по-висока от годишните EBITDA, което напомня на българската поговорка към копчето да пришием балтон.

Ако звездите обърнат гръб, компанията може да фалира почти незабавно, като бъде принудена да разпродава активи за да погаси дълговете си. Това с продажбата на активи не е най-лошия вариант, защото предполага BTG да остане „на коня“ и разпродава сама своето „семейно сребро“, а не кредиторите или от тяхно име синдиците да разпродават пожарно. Тези с претенциите са дълъг списък, като се започне от руската ТМК, италианската Бонати, австрийската Макс Щрайхер, Газекспорт, финансиращите банки, доставчици и т.н.

Предвид на хипер-риска в проекта, Булгартрансгаз задължително трябва да го диагностицира и да се опита да ги управлява и смекчи, особено в частта сигурност на приходите. В доволно ранен стадий на проекта, наетите консултанти на БТГ, изчислиха първоначалното минимално равнище на тарифи, което да оправдае вземането на окончателното инвестиционно решение от страна на Булгартрансгаз и да осигури подкрепата на българското правителство.

Тези равнища станаха условия в пазарния тест, но на етап обвързващи оферти, Газекспорт показа, че няма намерение да се съобразява с интересите на българския ТСО и предложи свои по-ниски равнища на тарифи, при това с ултимативен тон – „или се съгласете или няма сделка“. Така и на слепите стана ясно, че Булгартрансгаз не притежава силните карти и не „командва парада“. С намалената тарифа и прогнозираните по-ниски приходи, икономическата изгода на проекта беше сериозно компрометирана – бизнес логиката излезе от стаята и на нейно място влезе политиката.

За да добавят обида към унижението, Газекспорт се саморазправи и с плахите опити на Булгартрансгаз да разиграе самостоятелно българския участък и определи изпълнителя на проекта с избора на саудитската компания „Аркад“, в противовес на предварително избраните в Газпром компании изпълнители от ЕС и Русия.

Сега процедурата се обжалва в Комисията за защита на конкуренцията, като е напълно възможна и съдебна фаза във Върховния Административен Съд, което на практика изтласква проекта извън предвидената времева рамка.

Подводните течения не свършват дотук. Моделът на финансиране на проекта е напълно неясен, скрит зад набор от договорености между Газпром и група финансови посредници, които посредничат в схемите за финансиране извън обсега на БТГ. Всички задължения по договорите, по които страна е българския ТСО, се предвижда да бъдат погасени от бъдещи постъпления от транзитни такси.

Все по-ясно става, че „Булгартрансгаз” се е съобразил изцяло с договореностите между „Газпром” и ТМК, които покриват не само българския участък, но и други части на схемата Турски поток в региона. Плащанията към Бонати и Макс Щрайхер също се покриват от постъпления от транзитни тарифи, но за отбелязване е, че това не е класическа, опосредствана от банка схема за проектно финансиране, а друг газпромовски вариант, при който от едната страна която има кредити, а от друга приходи, а в ролята на посредник или диспечер влиза самия Газекспорт, който действа като клирингова къща по проекта за дълга на БТГ.

Основната задача на Булгартрансгаз е да намери първоначалните 250 милиона евро за да стартира проекта. Тъй като има твърде дълъг списък от кредитори, чакащи да получат своят дял от постъпленията от транзитната тарифа, е много вероятно за да обезпечи този първоначален кредит, БТГ да трябва да заложи и допълнителни активи.

Погасяването на дълга през следващите десет години, включително на главницата и на лихвите, ще породят нужда от рефинансиране и допълнителни финансови разходи по договора за инженеринг, доставки и строителство. Това което се получава в крайна сметка – според първоначалните и действителните разчети за разходите и приходите – е че проектът „виси“ с деликатен баланс, като прогнозата за нетния финансов резултат е от порядъка на 400 милиона долара – т.е. по-малко от 40 милиона долара годишно за инвестиции в размер на 1,7 милиарда долара!

Ако добавим към окончателната проектна сметка и цената на двете газови компресорни станции – нови 180 млн. евро, които също трябва да бъдат възстановени от бъдещите приходи от тарифи, то нещата направо „потъват“.

Екипът на БТГ нарочно пропуска да спомене разходите за газови компресорни станции в първоначалната сметка, защото се страхува, че това ще подкопае и без това трудно забележимата бизнес логика на проекта, като доведе и до потенциален отрицателен паричен поток.

Газпром напълно контролира българският участък, като повтаря изцяло схемите заложени в „Южен поток“, като избира сам компаниите които да градят, да доставят и да проектират, като в последна сметка определя как да се разпределят ползите и рисковете от руско-турско-балканския поток.

Едно е сигурно – Булгартрансгаз и България не са сред очевидните печеливши.

Тъй като прогнозните печалби на БТГ през следващите 10 години не са сигурни, компанията ще се нуждае от резервен план за действие – план Б, за да компенсира недостига от приходи от гамбита си с Газпром. Единственият друг възможен източник са други клиенти и други услуги. Тъй като държавният регулатор КЕВР доброволно се отказа от правото си да определя индивидуални тарифи за вход и изход от различни точки, „Булгартрансгаз“ може да избере да допълни по-ниските си приходи от входно-изходните тарифи по руско-турско балканския поток с по-високи тарифи за конкурентите на Газпром, които ползват услугите му.

По този начин руският газов монопол ще убие два заека с един изстрел – ще получи по-ниски тарифи за себе си, и осигури по-високи за съперниците си – нещо като скрита субсидия. Което не е нищо ново – и сега Газекспорт транзитира газ през България на тарифи, които са над два пъти !? по-ниски от тези, които плащат конкурентите му. Регулаторният орган КЕВР, поне на теория, би могъл да се намеси и поиска БТГ да докаже обосноваността на отделните входно-изходни тарифи. Проблемът е обаче, че значителна част от разходите подлежащи на доказване не са специфични за отделните точки в газопреносната и транзитна система, а отразяват общите оперативни разходи на компанията.

Но това не е последното за добавяне към сметката на проекта. Картината става още по-нелицеприятна, ако отчетем и стоте милиона евро дълг, които „Газпром“ ще получи от БЕХ, след неотдавнашен ултиматум, по „приключилия“ Южен поток. С този нов финансов камък, бизнес смисълът на продължението на Турски поток – 2 през България, окончателно потъва.

В баланса – вземане – даване в руско-турско-балканския поток невидимо присъстват и изчистване на лични сметки на други олигарси, на други дългове към ВТБ по други сделки, включително скрити претенции по Южен поток, загубите от който Владимир Путин определи на 800 милиона евро. Така, че посоченото по-горе плащане от 100 милиона евро от БЕХ на Газпром е само върхът на айсберга. Олигарсите обират каймака; държавните компании поемат сметката.

Всеки проект, независимо от това колко е напреднал или концептуално е зрял, започва с първоначални „малки“ разходи, след което следва по-големи разходи и накрая се стига до реките от финансови потоци. Лошото е, че харчовете стават бързо, а дълговете се плащат болезнено и с години. Много години ще минат преди в счетоводните баланси на Булгартрансгаз да се появи изобщо някаква печалба, а междувременно компанията поема твърди ангажименти и крайни срокове за пренос на руски природен газ до сръбска граница, които са извън неговия контрол и възможности.

За пореден път, Дамоклевият меч, виси и заплашва да срине финансово Булгартрансгаз, която е едновременно собственик на мрежата и лицензиран оператор, заради прекомерно сигурните и огромни дългове, от една страна и прекалено ефимерните и отдалечени ползи.

Въпросът е защо тогава тръгваме по този хлъзгав път?

Помните ли къде започнахме в началото на този анализ? Руско-турско-балканският поток няма да „отлепи“ от кота нула, ако не се откажем от 1,2 млрд. долара „сигурни“ приходи по съществуващия транзитен договор, който изтича след десет години. Разходите до този момент, без да има и един линеен метър прокаран газопровод – вече надхвърлят 20 милиона лева, а сметката продължава да нараства, както се случва с всеки един руски енергиен проект в България.

Причината за умишленото потулване на скандала с отказа от сигурните приходи, е че ако джинът излезе от бутилката и обществото започва да задава въпросите си открито, ще лъсне скандал с истината за криминалната небрежност на поредица от министри на енергетиката и ръководители на Булгартрансгаз и Булгаргаз, които са позволили в договора за транзит да има подобна позорна клауза за арбитраж в Москва. Тъй като на практика е невъзможно да се намерят аргументи „за“, още повече в контекста на продължаващото съгласие и отсъствие на действия за промяна на ситуацията, отвличащите маневри остават единствен изход. За отбелязване е, че подобни неравноправни арбитражни клаузи изглеждат странни дори за договорите на Газпром. с компании от бившия Съветски съюз.

Концептуалната схема и матрицата на продължаващата зависимост, залегнала в идеята за Големият Енергиен Шлем, договорен от бившия президент Първанов, бившия премиер Станишев, бившия енергиен министър Овчаров и по-късно от премиера Борисов, предполагат непрекъсваемост на свързаните парични потоци.

Ако даден проект достигне ниво на краен абсурд и самоотрицание, поради което финансовите приходи спрат, се стартира нов проект или се възобновява съществуващ проект, за да се осигури устойчива платформа за значителни плащания по проектите, част от които се връщат за да финансират политическите и бизнес проксита на Русия и каналите на влияние на Кремъл в България.

Дори когато се предполага, че проектите са окончателно спрени, – както при тръбопровода Бургас-Александруполис – остава тънка нишка, която позволява на адептите от двете страни, ако възникне удобна възможност или необходимост, да ги рестартират, за да се смажат колелата на корупцията.

Докато преследва големи геополитически проекти със съмнителна репутация и ползи, Булгартрансгаз не инвестира в проекти, търсени от пазара, като например дългоочакваното (отлежало 12-години) разширяване на националната и транзитната газова система и на подземното хранилище „Чирен“, което би да позволи на вноса на тръбопроводен и втечен газ от конкуренти на Газпром на българския газов пазар.

Единственото нещо, което е „грандиозно“ в този руско-турско-балкански поток, е грандиозната корупция, която е достатъчна за да осигури първоначалния тласък и старт на паричните плащания по проекта, но която със сигурност няма да бъде недостатъчна като ресурси, логика и устойчивост, за да доведе проекта до успешен край.

Нови победи жънат (над България) на източно-западния фронт Румен Радев и Бойко Борисов

Статуквото в България, олицетворявано от единството и борбата на еднаквостите на върха на държавата, се опитва да убеди българската аудитория, че постига успехи на международния фронт. Единият се бори на Изток за похвала от неосведомената за истината публика в България, а другият набляга на “успехите” в отношенията със Запада.

Да видим (буквално) най-напред – заради хронологията –  как му се получи на Румен Радев преди малко повече от седмица да заслужи руския сарказъм на икономическия форум в Санкт Петербург.

Лично Путин му се подигра с кикот, когато водещата Сефико Шеварнадзе попита единствените двама представители на страни от ЕС и НАТО, словашкия премиер Петер Пелегрини и българския президент Румен Радев, дали (защо) не могат (все пак!) да гласуват срещу западните санкции против Русия. https://www.youtube.com/watch?v=0kBH63-AwpUВ руския водещ държавен телевизионен “Канал 1” излъчиха многозначителна комбинация от кадри с реакцията на словашкия гост без да озвучават оправданието му, но с ясна мимика на виновно усмихнато “наакано дете”.

Спестиха му думите насамоунижение, но акцентираха на гузната му усмивка (на снимката от екрана по-долу).

Screenshot-2019-06-15-at-10.29.18

Със звук и образ обаче нищо не беше простено на Румен Радев.

Най-напред го показаха как се суети и почесва, слушайки въпроса. След това го демонстрираха да ръкомаха в оправдателен режим на дървен английски, че лично той не гласува за санкциите защото в Европейския съвет България се представлява от премиера Борисов.

Горкият дори не е знаел, че преди да го оставят да пелтечи пред руската телевизионна аудитория глас зад кадър ще го обяви за страхливец. “Нито един от двамата европейски лидери не пожела да се пише за храбрец даже пред една жена като Сефико Шеварнадзе при положение, че само един глас в ЕС е достатъчен да блокира гласуването на санкциите”, назидателно анонсира гласът. 

Връх на този кратък, но изразителен карамбол от звук и (жалка) картинка беше продължителният близък план на Путин. Залива се от подигравателен смях при думите на Радев, който топи своя сънародник Борисов, за да се хареса на “братушките” си. 

А сега да се върнем към дейността на същия този Борисов, който също мърмори срещу споменатите санкции, но гласува за тях в Брюксел, като междувременно не спира да се хвали с  личните си постижения на полето на западните симпатии.

В рамките на няколко дни сме свидетели на следните “успехи”, за които определено отговаря изпълнителната власт, т.е. Борисов, който обича да отговаря само за успехите или поне за онова, което може да бъде интерпретирано като успех. 

Холандия за пореден път спря България  по пътя към Шенген като изразител на мненията в ЕС, че страната ни има проблем със съдебната система и корупцията. 

Словакия  (да, същата тази, чиито премиер правеше компания на Румен Радев на гости на изолирания от Запада Путин на 7 юни в Петербург)  беше предпочетена пред България за седалище на една от европейските агенции (по труда).

От европейската централа продължават да пристигат сигнали за основанията да бъде продължен мониторингът над България в областта на правосъдието. Това стана ясно от изявление на правосъдния министър Данаил Кирилов, че на есен ще си подаде оставката, ако наблюдението над неговия ресор от страна на ЕС отново не бъде снето. В Брюксел вероятно са “потресени” от тази заплаха, направо ще им посърне брюкселското зелето и ще разплетат брюкселските дантели.

Единствената класация, в която България се отблъсна от европейското дъно междувременно беше промяната във водещата позиция на нашата страна в ЕС по размера на държавните субсидии за партиите. Поне на първо четене в Народното събрание те бяха сведени до символичния 1 лев за получен глас. А дали това ще се окаже позитив или ще задълбочи още повече корупционната партийна лакомия, предстои да видим от развитието на този внезапен порив на управленския популизъм. 

Състезателите в надпреварата за източната-западната любов към България обаче “не се обясняват” (казано на казармен език). Единият си лети по зададения му от Кремъл коридор и никак не се обижда от руските подигравки, а другият обикаля обекти с джипа сякаш нищо особено не се се случва.

Разделения на труда в благородното социалистическо състезание, както се казваше в годините, когато са се обучили първо да козируват и след това евентуално да мислят.

Единственото което обединява БСП е русофилството

Михаил Миков – снимка на News Bg.

Ден преди свикването на 49 конгрес на БСП, за всички е видно, че в партията цари пълен хаос. Има привърженици на повишаването на данъците, има и защитници на плоския данък. Има върли противници на т.н. Истанбулска конвенция, има и нейни защитници. Има „леви консерватори“ (каквато и да означава това), има и марксисти. Някои искат повече намеса на държавата в икономиката, други се въздържат от подобни призиви. Някои симпатизират на Орбан, други държат БСП да следва стриктно политиките на ПЕС.

Но в партията не се забелязва група, която да показва, че осъзнава, че българските национални интереси са несъвместими с руските имперски амбиции.

Лявата анализаторка Калина Андролова не спира да громи Корнелия Нинова, но няма колебания, че България би могла да извлече полза от участие в руските проекти. И тъй като правителството не Бойко Борисов дава индикации, че ще им даде зелена светлина, Андролова лансира конспиративна теория:

Гениално е да употребиш енергията на враговете си за свои цели! На тези и на следващите избори БСП ще бъде употребена срещу ГЕРБ, за да бъдат преустановени намеренията на България за „Турски поток“ и АЕЦ „Белене“. Не си мислете, че Корнелия, ако дойде на власт, ще задвижи тези проекти!“

Не чухме от нито една от фракциите в БСП да заяви, че българският интерес повелява съществуващата газова инфраструктура да се използва и за в бъдеще и да не се строят никакви икономически неефективни преззморски газови „потоци“, чиято единствена цел е да се намали геополитическото значение на Украйна за западния свят. Или че българският интерес е ЕС да изгради „енергиен съюз“, който да води единни преговори за еднаква цена за газа за цяла Европа. Не чухме нито една фракция в БСП да се обяви против безумната идея лансирана от Таско Ерменков за гарантирани цени за АЕЦ Белене.

Всъщност единственият смислен руски проект, за който вече не се говори беше… петролопроводът Бургас – Александрополис. И то не зашлото България има някаква полза от него, а зашлото може(ше) да бъде използван като разменна монета – пристанище срещу пристанище, трасе срещу трасе с Гърция, за да получим така нужния ни излаз на Егейско море, където сега бихме могли да си изградим и собствен  терминал за внос на втечнен газ. Трябва да признаем, че не само в БСП, никой в българската политика нямаше въображението да предложи подобно смело геополитическо разместване, което ще измъкне България от Евразийската „сърцевина“ и ще я направи част от световната крайморска „периферия“.

В днешното си гостуване в Нова телевизия бившият лидер на БСП Михаил Миков заяви, че като „ляв човек“ бил против увеличаването на бюджета за отбрана.

Кога през последните 75 години  БСП се е обявявала за намаляване на бюджета за отбрана?

Никога!

Винаги са вдигали вой против нужните за трансформацията на Българската армия съкращения.

Но сега когато, след голямо закъснение България е на път да закупи модерни американски изтребители, които ще намалят зависимостта от Москва, Миков се сети, че е „ляв“ и се обяви против!

Политическото русофилство у нас (което няма нищо общо с почитта към руската култура) е проклятие преследвало България още от 19 век.

Докато социалистическите идеи се възприемат като някаква западна мода, влиянието им в България е маргинално. Но когато се слага знак на равенство между комунизъм и Русия, се получава взривоопасна смес, която взривява не само църквата Света Неделя, но и цяла България.

Днес на никой не би му хрумнало да определи Владимир Путин като ляв политик, но за българските „социалисти“ това няма никакво значение. Неговият авторитет надхвърля този на всеки ляв български, или европейски политик, или мислител.

Разбира се сляпото русофобство никога не е било особено интелигентен мотив.

Ако приемем, че идеала на Възраждането е бил да превърнем българите от беден, затворен, континентален, изостанал, народ, в модерна, богата, търговска „морска“ нация, то стратегическата ни цел трябва да е била да се закотвим на Егея и да намерим място в света на „морските“ демокрации. След Лондонския договор от 1913 г., когато получаваме неоспорван излаз на Егейско море, шансовете ни да намерим място в тяхната общност – подобно на страни като Португалия и Гърция стават съвсем реални. И е трябвало да се досетим, че ако в друга страна отправя предизвикателства към международния ред – каквато тогава е била Германия, нашата политика е трябвало да е срещу нея, но максимално близко до „морските демокрации“ и максимално отдалечено от Русия.

Теоретично не е изключено след евентуалния Брекзит, в един по-късен период, ако се стигне до обединена германоцентрочна Европа със своя армия, Русия и „морските демокрации“ отново да се съюзят! Тогава ще е добре да помислим къде е нашето място. Ще е добре да си припомним историята на Наполеон, на кайзер Вилхелм и на Хитлер…

Но в днешния исторически момент страната, която отправя предизвикателства към международния ред е Русия.

Полша и Румъния изграждат силен съюз с „морските демокрации“, а след геополитическатата преориентация на Турция, вероятно Гърция ще се присъедини към формиращата се коалиция „Тирморие“ (Балтийско, Черно, Средиземно).

Дълбоко вкорененото русофлство може да попречи на България да заеме достойно място в тази коалиция и да осъществи своя национален идеал – подкрепено от „морските демокрации“ стратегическо партньорство със Северна Македония и суверенен излаз до Егейско море (след взаимно изгодна размяна на пристанища с Гърция). В тази конфигурация ще можем да отворим и западен вариант на новия „Път на коприната“ – по Дунав, през Черно море, Грузия и Азербайджан, Каспийско море и степите на Казахстан до Китай. Това ще съдейства за единството на Западния свят и ще гарантира независимостта на централно азиатските държави.

Очевидно е, че Русия и Китай ще направят всичко по силите си да предотвратят този път, който ще направи от България търговска врата за Европа. Но това съвсем не означава, че ако Западният свят положи всички усилия, той няма да се реализира.

Която и група да вземе превес в БСП на утрешния конгрес, малко вероятно е тази партия да събере сили и да отстои националния интерес в отношенията на София с Москва. Но изборите недвусмислено показват, че открито русофилските партии – БСП, АБВ, Воля, Атака нямат потенциал да спечелят национални избори, освен ако ГЕРБ не играе за тях с кандидати тип Цецка Цачева.

Можем само да се надяваме, че броят на българите, за които е табу да се противопоставим наволята на Русия и дори да разсъждаваме около нашия национален интерес, постепенно ще намалява и ще се маргинализира.

Колко беден е българинът?

Вече се наложи клишето, че България е най-бедна в целия ЕС. Но да не забравяме, че в случая страната се сравнява с едни от най-богатите. Затова нека видим колко беден е всъщност българинът.

default

Анализ от Даниел Смилов:

Класациите редовно ни припомнят, че България е най-бедната страна в ЕС. Уточнението “в ЕС” тук е много важно, защото то подчертава относителността на понятията за бедност – те зависят от хората, с които се прави сравнението. Хубавото е, че България вече се сравнява с едни от най-богатите. И в резултат от това българите не са доволни от факта, че са по-заможни от кажи-речи 6/7 от останалото човечество.

Вярно е, че по повечето измерители, свързани с бедността, България е на последно място в ЕС. Особено неприятно е изоставането ни от Румъния, с която тръгнахме от равни позиции. Но също така е вярно, че през последното десетилетие бедността в България спадна осезаемо.

Основният индикатор на Евростат е “риск от бедност и социално изключване”. През последните десет години за България той е намалял от 46,2% на 32,8%. За сравнение: данните за Румъния към 2018 година отчитат 32,5%, а за Чехия, отличника в целия ЕС – 12,2%.

Другият основен индикатор – за сериозни материални лишения, което е по-остра форма на бедност, също е спаднал: от 41,2% през 2008 година до 20,9% през 2018. Интересното е, че между 2017 и 2018 година имаме голямо подобрение на всички индикатори. Например: само за година нашият индекс за сериозни материални лишения се е свил с около 10 пункта.

Дано това да е тенденция, а не някакъв временен измервателен шум. Защото въпреки този спад сме далеч от отличниците в ЕС (Австрия, Холандия и скандинавските страни), при които материални лишения на практика няма (само около 1-2% от населението влизат в тази категория).

Даниел СмиловДаниел Смилов

Как е по света?

Маркс е очаквал глобализацията на капитализма да доведе до пауперизация на средната класа и превръщането ѝ в пролетариат. Нищо такова обаче не се наблюдава. Напротив – има глобално намаляване на крайната бедност (тази бедност спада от над 90% по време на Френската революция до около 10% днес).

Световната банка дефинира като крайно бедни онези хора, които живеят с под 2 долара на ден потребление. В либералните демокрации (и особено в ЕС) такава Дикенсова бедност почти няма. Днес такава няма включително и в България, макар че бяхме изпаднали в тази група по време на фалита на банковата ни система през 90-те години на миналия век.

Средната класа страхове и реалности

Данните отхвърлят идеята за масова пауперизация, но все пак средните класи в развитите западни общества имат основание да се описват като “пострадали” и дори “обеднели” през последните десетилетия. Това е стандартно оплакване на западния човек, с което вече сме свикнали. Едното основание e, че средната класа се чувства все по-заплашена от “изпадане” в по-долна класа, най-вече заради загуба на работни места вследствие от глобализацията. Голяма част от антиимигрантските настроения, както и критиките срещу свободната търговия и движението на стоки и капитали се мотивират именно с този страх.

Икономическите данни са доста амбивалентни. Едно от последните изследвания на ОИСР се фокусира върху средната класа в развитите либерални демокрации, дефинирана на базата на хората с между 75% и 200% от средния доход за дадена страна. В развитите икономики това са между 50% (САЩ) и 70% (Скандинавия) от населението.

За последните три десетилетия тази група е намаляла с 3 на сто (от 64% през средата на 1980-те години до около 61% днес). Спадът с 3% за цели 30 години едва ли може да бъде разглеждан като сериозна причина за страх и несигурност, да не говорим за усещане за страдание. Тук трябва да се има предвид и това: за този период стандартът на живот като цяло се е повишил – в крайна сметка средата на 1980-те са времената преди всеобщо достъпните персонални компютри, мобилни комуникации и интернет.

Изследването на ОИСР демонстрира, че докато субективно все повече хора се “усещат” и самовъзприемат като “средна класа” (над 4/5 от хората в Скандинавия и Холандия), обективно погледнато тя се свива (макар и маргинално). Далеч по-важно е обаче забавянето на растежа на нейните доходи. През последното десетилетие те като цяло стагнират или слабо нарастват, докато доходите на най-богатите 10% от обществото са се увеличавали с по-бърз темп (с 1/3 повече). В резултат икономическата тежест на средната класа е намаляла в сравнение с икономическата тежест на най-богатите.

Като цяло данните говорят, че съвременното “страдание” на средната класа се дефинира най-вече като субективно усещане за растяща несигурност и обективно изоставане спрямо най-богатите няколко процента от населението на развитите държави.

Българската бедност на световен фон

Това, което се случи през последните десетилетия в България, с пълно основание може да бъде наречено “европеизация”. Българинът започва да се отнася към бедността все повече като европеец, а не като човек от „втория“ или „третия“ свят:

1) Икономическият и социалният модел на България води до съществено намаляване на относителния дял на хората, които по европейска дефиниция са бедни. Ако тенденциите се запазят, в следващите десетина години можем да очакваме догонване – ако не на отличниците, то поне на средняците в ЕС. Опитът на държави като Словакия и Чехия показва, че Източна Европа може да е първенец в дисциплината „намаляване на бедността“;

2) Българите все повече “страдат” от заболяването на развитите западни демокрации – нарастването на дистанцията между средната класа и най-богатите в обществото. При нас това се случва дори с изпреварващи темпове: българският Джини коефициент – стандартният измерител на неравенството – е около 40 на сто, което е с десетина процента повече от средното за ЕС. В този смисъл усещането за “притисната средна класа” е при нас по-остро, отколкото при други европейци.

Три грешни твърдения

Нормално е БСП и левицата като цяло да превърнат елиминирането на бедността в свой приоритет. Нормално е и другите партии да имат разгърнати програми по този въпрос. Но при нас дебатът се изкривява силно в популистка посока, най-вече заради следните погрешни твърдения:

–   Демокрацията е донесла бедност. Нищо подобно – примерът на Чехия показва, че преходът към демократизация няма нищо общо с бедността. Ние сме по-бедни от другите в ЕС основно заради двата фалита на България през 1990-те и неохотната и закъсняла либерализация на икономиката;

–   Членството в ЕС води до нарастване на бедността. Точно обратното – ЕС е очевиден фактор за съществен спад на бедността в страната;

–   Неравенствотонараства поради масово обедняване. Не, неравенството нараства поради по-ускорено забогатяване на най-заможните.

Тези грешни твърдения възпрепятстват изработването на реални, работещи политики за справяне с бедността. Има и нещо друго, което обаче слабо се разбира. Както при нас, така и в цяла Европа се налага оплакването заради растящото неравенство, без обаче да има желание за преразпределение чрез данъците.

Този парадокс се обяснява така: неравенството, което тревожи все повече европейци, е това между средната класа и най-богатите. А вдигането на данъците на средната класа няма да реши проблема. Няма да го реши и вдигането на данъците на най-богатите – най-много те да отидат в чужбина или в сивия сектор. Дори и цялото им богатство да се преразпредели, увеличението за средната класа на човек ще е минимално. Затова “притиснатата средна класа” действа опортюнистично и гласува за политици като Тръмп или брекзитърите, които са далеч от идеите за данъчно преразпределение. И така се получава странният свят, в който всички се оплакват от растящото неравенство, но един Ципрас сваля данъците.

Оттук нататък

За България най-ефективната борба срещу бедността минава през удържане на европейския път на страната. Място за подобрения има много: задължителен е например необлагаемият данъчен минимум за хората с най-ниски доходи. Постепенното повишаване на качеството и количеството на публичните услуги е другият път за намаляване на бедността.

Популистки идеи като сваляне на ДДС за хляба и други продукти са просто лобизъм в полза на определени фирми, който няма да даде ефект върху цялостната картина. А тотална ревизия на данъчното законодателство в посока към силно прогресивна скала няма да намери опора в средния избирател.

Това са общите параметри на проблема с бедността в България. Именно в техните рамки управляващите би трябвало да поемат конкретни ангажименти за позитивна промяна в индикаторите и за продължаващо приближаване към средното за ЕС.

Профилът на Пламен Асенов във Фейсбук премахнат

resultПламен Асенов

Няма и месец, откак направих профил във Фейсбук, а той бе отрязан от…..ами не знам от кого. Ако е от самия Фейсбук, то – ега ти тъпата платформа. Ако е от някой друг, който ме е докладвал за нещо във Фейсбук, то – ега ти тъпата платформа.

Хубаво се бях зарекъл в този живот никога да не правя две неща – да не гледам „Титаник” и да не си пъхам гагата в тъпия Фейсбук.

Е, „Титаник” така и не съм гледал, но в името на представянето на наистина най-великите европейци и самата Европа пред тотално осакатените в това отношение българи, наруших обещанието си наполовина и създадох профила, наречен „Великите европейци”.

А те го резнаха – независимо как точно е станало и кои са те. Аз не съм разследващ орган, та да знам, пък и системата е затворена и не подлежи на диалог, за да разбера от администраторите.

Реално дори не ме интересува как е станало, това е технически въпрос, важното е, че разбирам за какво всъщност става дума – просто някой истинската Европа много го боли.

Но нито ми е за пръв път в тоя живот да се опитват да ме ограничат, нито е за последен. И пак няма да ме спрат, както никога не са успявали.

Не разбрахте ли, бе, идиоти?

Защо сериалът „Чернобил“ е толкова успешен?

Различни са версиите за края на комунизма. Едни подчертават политиката на човешките права на слабия президент Картър, укрепила дисидентските движения в лагера. Други величаят покерджийския блъф на силния Рейгън за стратегическата отбранителна система „Звездни войни“, която изнерви Съветите и ги накара да хвърлят картите.

Сериалът на НВО ни припомня една трета версия, която бяхме позабравили: аварията в Чернобил; посочвал я е впрочем и самият Горбачов. Тя показа, че системата е дълбоко неадекватна и вече застрашава не само себе си, но и света.

„Чернобил“ и комунизмът

Много мнения бяха изказани за това дали действителността във филма е реалистично показана – че тогава в СССР нямало тениски и ходели по потници или че не можело партиен деец да пие водка на работното си място. (За тениските не съм сигурен как беше; водката мен лично ме убеждава). По-сериозната критика върви в посока на централния конфликт между смелия индивид и системата – той, казват, бил характеристика на англосаксонката култура и звучал привнесено в съветската действителност.

Може би има нещо такова: сериалът така или иначе е предназначен за глобална публика. Но като се замислиш, защо да е толкова различна Русия? Какъв персонаж беше физикът-дисидент Сахаров, революционерът по неволя Клим Сангин на Горки, близкият до декабристите Пушкин, затвореният в психиатрия Чаадаев? С какво физикът Легасов е различен като типаж от Чеховия доктор Рагин („Палата номер 6“), който започва да съчувства на психично болните си пациенти и в последна сметка бива затворен при тях?

Художественият образ предполага дистанция и обобщение. Не знам дали точно така е изглеждала ядрената централа, но комбинацията от обективно остаряла техника, грозни блокове и осветление, което убива цветовете, ми внушава усещане за убогост. Всичко е направено евтино и набързо. Това е впрочем резултат от благородната цел, която комунизмът си поставя, поне от Хрушчов нататък – спешно да задоволи „растящите потребности“ на народа. Строи неугледни панелки, произвежда развалящи се Москвичи, но когато почне да произвежда и евтини атомни централи, става страшно.

Самата авария ни дава идея за основния проблем в тази система: информацията. Причините за нея са много – от недомислица в технологията до човешка грешка. Въпросът е, че обществото е така устроено, че деецът А не може да вдигне телефона и да съобщи на дееца Б: имаме такъв и такъв проблем. Намесват се идеологически ритуали, изпълнение на планове, западният империализъм, та дори самият Ленин. Резултатът е престъпната първомайска манифестация, когато хиляди граждани в Киев, Минск, та чак в София получиха високи дози на облъчване.

Представяте си колко неадекватна би била тази система днес, след дигиталната революция? Един изследовател писа, че американският интернет успял, защото действал „комунистически“ – потребителите споделяли безкористно информация; обратно, съветският забоксувал, защото в него действали вълчи капиталистически закони – всеки се страхувал от всеки и пазел информацията само за себе си.

Ужасна система, която ражда героизъм

Не разбирам защо сериалът предизвика тази яростна реакция на русофилите в България, пък и в самата Русия, където готвели ответен сериал с агент на ЦРУ, който ще се окаже виновен за взрива. Огромният му успех се дължи именно на това, че наред с обречената система, той показва невероятния героизъм на съветските хора, който – да ме прощавате за патетиката! – не мога да не асоциирам с Отечествената война. Когато Сталин, поделил Европа с Хитлер и обезглавил армията си, хвърля народите на СССР в чудовищно изпитание, те го преодоляват въпреки грешките и диктатурата му.

Силата на филма е в това, че в този героизъм няма патетика – нито съветска, нито холивудска. Нещата са някак всекидневно двусмислени. Хората хем знаят какво рискуват, хем не съвсем, защото радиацията е невидима. Бабата, видяла и фашисти, и комунисти, отказва да се евакуира пред тази невидима заплаха. Заместник-премиерът Шчербина, изпратен на място, научава едва от учения, че ще умре до две години, което и става.

Миньорите, повикани да копаят под централата, се досещат, че на тази дълбочина няма как да са защитени и все пак продължават работата. Наред с преливането между знание и незнание е сложното отношение между принуда и доброволчество. Пак асоциация с войната: хем саможертва, хем политкомисарят е отзад с пистолета.

Удивителна е сцената, в която трябва да се намерят трима за отпушване на шлюзовете, така че радиоактивната вода да изтече, преди да бъде предизвикан нов взрив. На Горбачов го казват в пряк текст: искаме разрешение да изпратим на смърт трима души; той маха с ръка, какво са трима при толкова застрашени. Физикът Легасов, заеквайки, опитва да предложи на работниците 400 рубли награда и някакви облаги, но желаещи няма. Тогава партийният човек взима думата и залага на нещо съвсем различно: просто трябва да се направи, за да не умрат милиони хора. И сега вдигат ръка трима – Баранов, Беспалов и Ананенко; поради странната рулетка на радиационното заразяване само първият ще загине.

Няма роботи, затова на терена ще бъдат пратени „биороботи“, сиреч войници. Няма защитни дрехи, миньорите работят чисто голи. Наместо евакуация – блокиране на населението в района, защото престижа на държавата е по-важен от живота на гражданите. Ужасна, нечовешка система, която ражда героизъм отчасти именно поради своята неразвитост. Само защо се наложи той да бъде възпят от американска кабелна телевизия? Не знаем дори истинския брой на жертвите.

На мястото на аварията със средства на ликвидаторите и спестен материал от бетонния саркофаг днес има скромен паметник с нескромното заглавие „На тези, които спасиха света“. Няма защо да се подиграваме на руския месианизъм, светът наистина беше под заплаха. Въпросът е дали пък не беше по-добре да беше нямало от какво да се спасява?

България и „Чернобил“

В България филмът разбуди очаквани реакции срещу проекта „Белене“. Може би помните състоянието на централата „Козлодуй“ в началото на 90-те и как повярвахме на „Ку-ку“-шегата, че там е станала авария. Вероятно не е вече същото днес, когато сме плътно контролирани от ЕС, но усещането за това, че в ядрената енергия има нещо неуправляемо и надчовешко отново се събуди. И че държавица като България, където не се знае дори кой отговаря за язовирите, може би по-добре да не се захваща с неща, които не са ѝ по силите. Впрочем, успехът на филма е свързан и с мощната зелена вълна в цяла Европа днес.

Друг ефект, това е бумът на селфи-туризма, нараснал под прякото въздйстиве на сериала. Прекрасни девойки позират сред мъртвите блокове на Припят, напуснатите детски площадки, подивялата растителност, младежи се правят на мутанти, които ви дебнат в радиоактивната зона. Тази естетизация вероятно е знак за това, че аварията, а заедно с нея и безотговорният идеологичеки режим, който я направи възможна, са отишли безвъзвратно в миналото. Дали пък не избързваме, драги туристи?