Проф. Детрез: Възгледите ми са обратното на „кощунствено антибългарски“

Раймонд Детрез, Дойче веле

Професор Раймонд Детрез.
Професор Раймонд Детрез.

Стотици отзиви предизвика интервюто на белгийския професор Р. Детрез за ДВ. Сега той подава ръка на своите критици с още размишления за историята, нацията и за езика на българите. И за връзките с македонците и Македония в коментар под заглавие „Аз съм убеден и изпитан приятел на България“.

Моето интервю за ДВ във връзка с напреженията между София и Скопие в българските медии предизвика стотици възмутени реакции, чиито аргументи се свеждаха главно до обиди и заплахи. Прочетох и малко на брой също възмутени, но поне написани компетентно и цивилизовано. Искам тук накратко да отговоря на някои от по-често срещаните възражения.

Идентичността в преднационалната епоха

Прави ми впечатление, че моите критици четат доста небрежно. Моите думи „Изворите показват, че в преднационалната епоха, хората осъзнават, че принадлежат към определен етнос, но това съзнание не поражда същите чувства на привързаност и лоялност както днес“, един от тях разбира така: „Не сме знаели, че сме българи?“ Друг пък изброява средновековни извори, в които се споменава за българи. Но аз изобщо не го оспорвам! Убеден съм само, че тези българи не са изпитвали същите чувства на привързаност и лоялност към своята етническа общност, каквито изпитват хора с развито национално съзнание днес.

В преднационалната епоха хората се чувстват привързани към религиозна общност. От българските извори (летописни бележки, народни песни), както и от свидетелства на чужденци, личи, че онези българи се самоидентифицират по-често като християни, отколкото като българи. Софийските новомъченици умират за православната си вяра, а техните агиографи дори не намекват, че са умрели за народността си, изобщо не споменават народността им.

Каква идентичност са имали средновекомните българи?
Каква идентичност са имали средновекомните българи?

Да, те са знаели, че са българи, но за тях Бог е по-висша морална инстанция от народността.

Обвиняват ме в твърдението, че според Петко Славейков има македонци като отделна народност. Но през 1871 г. в една статия в „Македония“ Славейков само споделя как „от преди десетина години“ много пъти бил „чувал от македонистите, че те не били българе, но македонци“. И обсъжда техните аргументи, които – колкото и да били неоснователни, все пак представлявали зародиша на „нещо като македонска национална идеология“.

Един от моите опоненти ме обвинява, че съм се опитал „да накърня авторитета на Славейков“. Боя се обаче, че Славейков би се почувствал по-накърнен в авторитета си от решението на редакторите на „Събраните съчинения“ да съкратят половината от въпросната статия, в която той проявява някакво разбиране към становището на „македонистите“. При това, без да отбелязват това съкращение в иначе изобилните си бележки и коментари.

Кога и как се формира националното самосъзнание?

Възражения предизвиква и моят коментар, че е трудно да се разбере какво точно значи да си българин преди 18-19 в. Съвременният национално осъзнаващ се българин е учил книжовен български език и национална история, пял е патриотични песни, чел е „Под игото“ и „Време разделно“, празнувал е 3-ти март, дори може би е участвал в някоя от популярните напоследък исторически възстановки.

Националното съзнание се формира точно под въздействие на такива възпитаващи, ако не и индоктриниращи фактори. Пак те ни дават възможност и да си представим в какво приблизително се състои съвременното българско национално съзнание като познания и емоции. Но през Средновековието тези фактори отсъстват.

Очевиден анахронизъм е да приписваш съвременни национални чувства на средновековни личности, както често се прави в популярна историческа литература. Да, държава съществува, не това изобщо не значи, че има и нация и национално съзнание или политическо разбиране на народността, както мислят моите опоненти. Държави винаги е имало, но нацията, както пише Георги Господинов, „е едно историческо пеленаче, което се прави на библейски старец“.

Голямо възмущение предизвика и твърдението ми, че българската нация е възникнала едва през 30-те години на 19 в., че тогава е започнало българското Възраждане.


Мнозина мои критици ми припомнят за Паисий. Да, Паисий Хилендарски е извънредно интересна личност, но въпреки около седемдесетте преписи на неговата история, влиянието му дълго време остава доста ограничено. Каравелов и Славейков го споменават на няколко пъти без особен ентусиазъм. При Ботев липсва каквато и да е препратка. Погърчването, против което Паисий агитира тъй пламенно, продължава още десетилетия след него, а на някои места дори се засилва. По-голямо въздействие упражнява „Царственикът“ на Христаки Павлович, който разпространява „Славянобългарска история“ като печатна книга, но той излиза през 1844 г., когато и по моето летоброене Възраждането вече е започнало.

Защо смятам че Българското Възраждане започва през 30-те години на 19 в.? (С уговорката, че всички подобни периодизации са условни.) Причините са няколко. Редом с икономическите, социалните и културните процеси, които тогава обуславят началото на българското национално движение, решаващо значение имат и османските държавни реформи, започнали през 1820-те години. Премахването на най-тежките форми на религиозна дискриминация води до експлозивен растеж на броя на българските черкви, училища и религиозна литература, до появата на първите вестници, списания и светски книги. През 30-те и 40-те години на 19 в. скорост набира и църковната борба – първата проява на българското национално движение.

​​​​​​​Ето защо ми се струва, че османският контекст е по-релевантен като обяснение за началото на Възраждането, отколкото появата на „Славянобългарска история“.


Ако все пак приемем, че „Славянобългарска история“ има огромно историческо значение като индикация за наличието на българско народностно съзнание, ние би трябвало да открием сходно македонско народностно съзнание в „Триязичникът“ на Георги Пулевски, който през 1875 г., половин век преди решенията на Коминтерна, пише приблизително следното: „Народ са хора, които са от един род и които говорят един език, и мястото, където живеят, се казва отечеството.“ След което заключава: „Така и македонците са народ и тяхното място е Македония.“

Книжовен език, официален език – и връзката им с държавата

Доста недоразумения възникнаха и около българския и македонския книжовен език. Под книжовен език аз разбирам стандартизиран, официален, държавен език. Такъв в България има чак след Освобождение – по простата причина, че за да има официален език е необходимо официална инстанция като министерство на просвета да го обяви като такъв. Да, още преди това са написани граматики на българския език, но с тях още не възниква официален език.

Мнозина български писатели са допринесли за формирането на българския книжовен език, но до Освобождение и дори дълго след това продължават да съществуват различни „школи“, а процесът на унифициране, стандартизиране и нормиране се протака. Създаването на тези норми до голяма степен е политически акт – и това прекрасно личи от историята на българския правопис.

Проф. Детрез: Възгледите ми са обратното на "кощунствено антибългарски"

Всеки нов режим (а те не са малко) възлага на специална комисия от филолози да измислят нови правописни правила. Успоредно с тези правописни норми, разбира се, се променят и други, граматически и лексикални норми. Турцизмите, например, се отстраняват систематически. Така че, това, което се нарича „книжовен език“, не е резултат от естествени, свойствени на самия език развития, а от пряко политическо вмешателство. Не само в България е така, същото се случва навсякъде. Създаването на македонските правописни и езикови норми през 1944 г. с нищо не се отличава от обичайното.

Разбира се, българският официален език стъпва и върху определени книжовни традиции, създадени през 19 в. от възрожденските писатели, които пишат на източнобългарските диалекти. Но така е и с македонския книжовен език. Той се основава на централните македонски диалекти, които още през 1903 г. предлага Кръсте Мисирков. Има литературни произведения от 18 и 19 в., написани в Македония от хора, които изрично наричат себе си българи, а езика си български, но пишат на местното наречие.

През 1858 г. Партений Зографски отбелязва че „нашиот език“ се дели на две наречия – едното, което всички знаят, се говори в България и Тракия, а другото, за което „славянистите“ нямат понятие, се говори в Македония. За да се запознаят „славянистите“ с македонското наречие, Партений изброява всичките му „идиотизми“ (особености) и предлага то да бъде в основа на българския книжовен език. Кузман Шапкарев десет години по-късно публикува „Голема българска читанка“ или втората част на „българскийт буквар на наречие по-вразумително за македонските българи“.

От „отделно наречие“, „по-разбираемо“, до „отделен език“ е само малка крачка. Не е кой знае какво престъпление, ако текстове, написани на това „македонско наречие“, се посочват от днешните македонски филолози като „прародител“ на сегашния македонски книжовен език.

Защо едни и същи феномени не биха могли да са част от два различни разказа за миналото?

Премиерите Борисов и Заев пред паметника на Гоце Делчев.
Премиерите Борисов и Заев пред паметника на Гоце Делчев.

Никой не може да открадне Гоце Делчев от българите

В България е популярно виждането, че македонците „крадат“ българското историческо наследство, езика и български исторически личности. Думата „крадат“ обаче е подвеждаща. Ако някой ти открадне колата, ти вече нямаш кола. Ако македонците „откраднат“ Гоце Делчев, българите пак ще продължат да го „имат“, както и преди кражбата. Никой не им пречи да наричат Гоце Делчев българин, да го включват в българската национална история, да го почитат като свой национален герой.

Един от моите критици се опасява, че без тези исторически личности България ще се „маргинализира“ в Европа. Аз се опасявам повече, че ако влезе в ролята на Гърция, чиито отношения спрямо Република Македония в течение на няколко десетилетия бяха повод за раздразнение и насмешки в Европа, България ще се „маргинализира“ много повече.

Моите възгледи са обратното на „кощунствено антибългарски“

И накрая нещо, което досега предпочитах да не споменавам. Аз съм свързан с България семейно, професионално и емоционално. 25 години преподавах българска история и култура в университетите в Гент и Льовен.

Написал съм над 300 публикации, книги и статии, повечето посветени на България. Във времена, когато навсякъде в Европа да се закриват славянските филологии, заедно с други колеги успяхме да запазим преподаването на български език като задължителен предмет. В мои преводи са публикувани над две хиляди страници българска художествена и историческа литература, която популяризирах в десетки часове предавания по белгийското радио и телевизия.

Винаги с радост помагам за изложби на български художници в Белгия, за фестивали с българска народна музика и така нататък. Аз съм убеден и изпитан „приятел на България“, но имам своите резерви към някои аспекти на „официалния“ български национален разказ – между друго и по отношение на Mакедония. И това изобщо не означава, че моите възгледи са „кощунствено антибългарски“, както ги нарича един негодуващ патриот. Може би обратното, всъщност.

Проф. Раймонд Детрез от 1990 г. преподава История на Балканите в Католическия университет в Льовен. От 1994 до 1998 г. преподава и курс за етнически конфликти за студенти-политолози в School for European Studies в Льовен. През 1997 г. става професор по история и история на културата на Източна Европа в отдел Източноевропейски езици и култури в Гентския университет. През 2000 г. основава Центъра за югоизточноевропейски изследвания при Гентския университет. Автор е на редица книги, посветени на историята на Балканите.

Ако учители отхвърлят науката, какво да очакваме от учениците?

Димитър Атанасов

В края на миналата година, наред с останалите мъчнотии, образователната система се срещна с още един вътрешен проблем – ясно очертаните негативни нагласи на мнозинството учители по отношение на ваксините срещу COVID-19. По този начин се оказва поставено под въпрос възстановяването на учебния процес в класните стаи при категорична яснота относно слабата ефективност на онлайн обучението.

Министърът на образованието Красимир Вълчев съобщи в края на 2020 г., че готовността за имунизация сред учителите и персонала в системата на училищното образование не надминава 20%. На този фон категорично отказалите да бъдат защитени чрез ваксина са 15%, а ако добавим и отговорилите, че по-скоро няма да го сторят, делът на скептичните става почти половината от общия брой, 44%.

През първите месеци на 2019 г. беше публикувано социологическо проучване на „Галъп интернешънъл“ по същата тема, но сред цялото население. Резултатите бяха почти същите – макар и без допълнителния фактор на коронавирусната зараза, 15 от сто от анкетираните залагат на еднозначно вредоносното влияние на ваксините, а 27 % не са в състояние да отговорят. Сборът от процентите отново наближава половината – толкова, колкото са днес училищните преподаватели, дистанцирали се от предстоящата масова ваксинация.

Лесно бихме могли да предположим, че зад тези 15% категорични противници на ваксините стоят хора с по-ниско образование, които нямат навици и инструменти за критическо филтриране на информацията, ето защо се оказват по-често жертви на конспирация. Пред БНТ Юлиана Гальова от агенцията тогава каза, че е тъкмо обратното: далеч повече са гражданите с висше образование, настояващи на вредното въздействие на ваксините.

Ако очакването залозите на научния прогрес и задълбоченото обяснение на света да са мъчно различими от по-слабо образованите, то отричането на напредъка на знанието и просветата като основен фактор за превръщане на света в по-уютно и безопасно място сред учителите няма как да не събуди безпокойство. Основна функция на образованието е изграждането на интелектуални способности за гледане отвъд непосредствено даденото и надмогването на предразсъдъчните нагласи.

В този контекст изглежда напълно очаквана тревогата на преподавателката по физическо от 107 ОУ „Хан Крум“ в София Вяра Мукова, изразена пред Нова телевизия: тя не би посегнала към коя да е от ваксините срещу вируса, защото „не сме достатъчно информирани“ и „не се знае колко са качествени“ предлаганите препарати.

И в този случай навярно проблемът не е в липсата на информация за конкретния медицински продукт, а пълното отсъствие на обучение в училище, свързано – на първо място – с ползата от съвременната медицина.

Какво става в училище

В учебника по биология и здравно образование можем да видим урок за зелената еуглена, но за лекарствата – нищо.

Болезнено липсва кратка история на медицината – от корените и отварите до лекарствата днес, от масовата смъртност от банални днес болести и времето, когато средната продължителност на живота не е достигала и 40 години, до съвремието, когато тъкмо на ваксините и антибиотиците дължим повишаването повече от два пъти на продължителността на живота и забележимото повишение на качеството му.

Оказва се, че образованието, вместо да обучава в критически мисловни рефлекси, по-скоро полу-образова и овластява с властта на дипломата, без да създава базисни нагласи за боравене с информация. Некултивираният стремеж към провиждане оттатък първото видимо довежда не до познание, а до пропадане в полето на лесно смилаемото. До онези обяснения на света, които свеждат многообразието до едно – „група глобални вредоносници ни манипулират, а ние сме невинни жертви“. Малцина са „просветени“ до степен да съзират поне част от тази злодейна схема и да я разобличават.

Ако другаде конспиртивните разкази биха могли да събудят снизходителни усмивки, то в образованието подобен подход е съвършено нетърпим.

На този фон не бива да буди учудване фактът, че в началото на 2019 г. Лидия Булева – начална учителка в 38 ОУ „Васил Априлов“, придоби кратковременна популярност със свой урок, в който твърдеше, че кацането на Луната на Аполо-13 не се е състояло никога, а кадрите, които сме гледали, са засети в холивудско студио, при това – с лошо осветление.

Кръгла ли е Земята?

Според цитираното социологическо проучване цели 8% от българите не вярват, че Земята е кръгла, а 11% не са в състояние да отговорят. Тук школото трудно може да бъде обвинено, макар че със сигурност усилията за атрактивно преподаване, съчетани с конспиративните вярвания на някои представители на учителското съсловие, в някои частни случаи би могло да насочи и в такава посока.

За една пета от нашите съграждани Земята не е категорично кръгла. За сравнение – през цялото Средновековие, давано обичайно като пример за безпросветност и невежество, авторите, които заявяват, че обитаваната от нас планета не е кръгла, се броят на пръстите на едната ръка. Поне един от тях е обект на заслужен присмех повече от хилядолетие след появата на текста му, а научното доказване на кръглата форма на Земята дължим още на Аристотел.

На този фон възниква още един въпрос: след като един и същи дял от учителството и от случайните минувачи, анкетирани от социолозите, демонстрират недоверие в науката като средство за обяснение на света и подобрение на живота, то как да продължим да удържаме вярата си в мисията на даскала и да настояваме на смисъла от образование?

В края на януари 2019 г. медиите съобщиха за учителка по английски език в смолянската гимназия с преподаване на чужди езици, коато е решила да излезе извън рамките на своя учебен предмет и да запознае учениците си с кратък клип, в който според нея разрушителното влияние на ваксините върху хората е доказано по безспорен начин. В примера ѝ са конспиративно омесени маймуни, вируси, СПИН и ваксини.

За тази учителка имунизацията е непознат терен, ето защо тя не знае, че един от методите за създаване на ваксини е употребата на аденовируси от животни (най-често маймуни), които са безопасни за човека и чийто генетичен товар би могъл да бъде модифициран, включвайки част от кода на опасния вирус, предизвиквайки по този начин адекватен имунен отговор.

Да се плашим ли от учителя?

Една от характеристиките на конспирацията е неуважението към дисциплинарните граници и превръщането на полуобучения във всичколог – по начина, по който учителки по физическо и английски се изказват компетентно за проблеми на биологията, вирусологията и фармакологията.

Възникват още въпроси: каква е причината образователната система да пропуска същественото, снабдявайки с дипломи и преподавателска правоспособност хора, които не показват и базова съпричастност към мисловните модели на науката? По какъв начин да ориентираме критериите си за оценка по посока на качеството на осмисляне, а не – на техниката за наизуставяне? Защо достигнахме до ситуация, в която да се плашим от учителя, а не – от невежеството?

Школото отдавна не е единствена инстанция за информиране на младите. То се конкурира със социалните мрежи, сайтовете за споделяне на видео, с блоговете и всички виртуални форми, в това число – и с тези, които продават антинаучни теории с цел привличане на внимание. Неспособността на част от учителството да се ориентира адекватно в тази бързо променяща се среда е видима.

Трудно може да се отрече, че прегръщането на всякакви „алтернативни“ схващания може да се мисли и като своеобразен бунт срещу информационната свръхнаситеност и срещу общоприетите гледни точки. Прочее, остава същественото питане как да доверим децата си да бъдат начално въведени в картината на света с научни методи от хора, голям дял от които не са решили тази задача в своите собствени биографии.

Преди малко повече от два месеца подобен случай предизвика скандал в Софийския университет – проф. Михаил Мирчев беше основателно обвинен в насаждане на конспирация, расизъм и ненаучен подход. Още тогава писах, че далеч не става дума за прецедент.

Повече от три десетилетия учителската професия е систематично подценявана. Причината едва ли е заговор за нарочно оглупяване на нацията с цел по-лесно управление – зад такъв мащабен план би следвало да застане крупен политически интелект с визия за десетки години напред.

Много по-просто е: влага се в онази сфера, чийто потенциал да възвърне част от инвестираните публични средства под формата на корупционна дан, насочена към съдействали в процеса висши държавни чиновници, е възможно най-голям.

В образованието финанси за присвояване почти няма. Или размерът им е оскърбително малък спрямо усилията, които биха били вложени за изобретяване на схеми за насочването им в правилните джобове. Няма пари, няма и критерии. Няма и обучение за учители. А там, където го има, е формално и представлява загуба на време. Навярно не толкова свидна, защото открадва ресурс, който инак би могъл да иде за запознаване с поредно конспиративно четиво.

* Становищата, изказани в рубриката „Мнение“, могат да не отразяват позицията на Свободна Европа.

  • Димитър Атанасов Димитър Атанасов е завършил история в Софийския университет, специализирал е в Сърбия, Гърция, Албания, Косово и Русия. Изнасял е лекции в СУ, ЮЗУ и НБУ. Автор на изследвания в областта на балканската история и на употребите и злоупотребите с разказите за миналото. Понастоящем работи в Института за етнология и фолклористика с етнографски музей – БАН.

Задава се третата вълна. Какво трябва да направи България.

В България втората вълна на епидемията от Ковид-19 отшумява. Но с голяма доза сигурност може да се каже, че на хоризонта вече се задава трета, навярно още по-мощна вълна. Едно решение ще е от ключово значение.

Момичета с предпазни маски

Коментар от Ясен Бояджиев:

Втората вълна на коронавирусната епидемия в България видимо спадна. Тя можеше да е по-кратка, по-ниска и да вземе значително по-малко жертви, ако ограничителните мерки бяха по-навременни и по-строги. И затова важното сега е да не бъдат допуснати същите грешки. Защото с голяма доза сигурност може да се каже, че на хоризонта вече се задава и трета вълна.

Заплахата

Специалисти предупреждават, че заради неизбежното разпространение на по-заразния британски щам на вирусатази вълна може да бъде по-мощна и унищожителна. За заплахата може да се съди по примера на самата Великобритания, където въпреки строгите ограничителни мерки всеки ден се заразяват двойно повече хора, отколкото по време на втората вълна през ноември, а починалите са повече, отколкото при първата вълна през пролетта.

Както и по примера на Ирландия. През декември тя имаше най-ниския процент на заболеваемост в ЕС и бе една от страните, които по празниците облекчиха в най-голяма степен ограниченията. Сега е обхваната от „цунами” от нови случаи и е страната с най-високата скорост на разпространение на заразата в света. Болниците ѝ са на ръба на колапса въпреки наложения още по-строг трети локдаун.

Какво да се прави

Предупреждението е категорично и ясно и България трябва да направи всичко възможно, за да се размине с подобно развитие. За това обаче явно няма да може да се разчита на едно от най-сигурните средства – ваксинацията. В България тя се движи твърде бавно, за да стесни в достатъчна степен пространството за разпространение на вируса. Затова единственото решение е комплектът от гъвкави, ефективни и добре планирани ограничителни мерки.

В момента обаче тенденцията е обратна. Вече се усеща и тепърва сигурно ще се засилва натискът за разхлабване на мерките. Първи бяха ресторантите в хотелите, които отдавна вече работят. Тези дни се включиха школите по изкуствата и спортните школи, в следващите дни ще дойде ред на останалите ресторанти и моловете. Забелязва се усилващо се успокоение. И е твърде вероятно да повторим лекомислието от лятото и есента, заради което нещата излязоха извън контрол, и да тръгнем по инерцията на тоталното разхлабване.

Училищата – кръстопът и мотор на заразата

Най-голямо значение изглежда ще имат решенията, свързани с училищата. В сблъсъка между здравни и педагогически аргументи дълго време се опитваха да ни убеждават, че едва ли не децата не разпространяват вируса. Наистина: по причини, които и науката засега не може да обясни, епидемичният принос на най-малките деца и ученици изглежда малък. Това обаче не се отнася и за по-големите.

Научните данни напоследък показват, че е вярно по-скоро обратното – поради редица особености на съвместното пребиваване и общуване между толкова много хора в затворени пространства училищата представляват нещо като оживен кръстопът за разпространение на заразата, което ги прави и един от нейните най-мощни мотори.

Впрочем, ако нещо беше категорично доказано от досегашния ход на епидемията в България, то е точно това – очевидната връзка между нейните пикове и спадове от една страна и етапите на отваряне и затваряне на училищата от друга. Затова и в следващите седмици евентуалното им отваряне трябва да е крайно внимателно.

В противен случай при бавния ход на ваксинацията и при вероятното разпространение на по-заразния щам на вируса ще се стигне до още по-голям в сравнение с есента скок в броя на заразените и жертвите, което ще наложи още по-тежки и неприятни за всички ограничения.

Разбира се, присъствените форми на обучение са по-ефективни от дистанционните. Но когато става дума за качеството на образованието, поне за мен напоследък имаше и една още по-неприятна новина: засега едва около 20 на сто от българските учители изразяват желание да се ваксинират. А това по дефиниция би трябвало да е едно от най-просветените съсловия, нали?

Голямата драма с датата на изборите

Или защо партии и политици продължават да се въртят в кръг и да се занимават с глупости
Александър Петров
Или защо партии и политици продължават да се въртят в кръг и да се занимават с глупостиСнимка: БГНЕС

Ако човек слуша/гледа/чете изказванията на основните партии и на президента Румен Радев за датата за изборите, може да остане с впечатлението, че дали седмица по-рано, или седмица по-късно ще се проведе вотът е от решаващо значение за демокрацията у нас.

То не бяха критики, то не бяха мащабни консултации и опити за прехвърляне на отговорност. Президентът с обичайния си гробовен тон изрази желанието за спешни промени в Изборния кодекс, докато от ГЕРБ побързаха да го обвинят в… абе, някакви организационни неуредици и неуважение към католиците в България.

По принцип темата за вота по време на пандемия е нещо наистина сериозно.

Ако не се организират правилно изборите, това означава повишен риск от избухване на нови огнища на коронавируса. Затова има нужда от внимателно планиране на всички елементи от изборите – маски, предпазни средства, тестове и евентуално ваксини за членовете на секционните комисии – и още, и още.

Същевременно с това ЦИК има да полага своите усилия по реализиране на машинното гласуване, което също изисква съсредоточаване на внимание и ресурси. Има го винаги и моментът с трудностите за гласуването от чужбина.

Дали една седмица допълнително ще помогне всичко да се нареди? Може би да.

И все пак се вдигна политически шум до небесата за избраната дата, като големите партии и президентът се отдадоха на критики – всеки спрямо личните си пристрастия.

Няма как обаче слушайки всички тези гръмки слова и излияния, да не се замислиш, че вече дори този аспект от политическото говорене у нас – критикуването и отправянето на обвинения, е влязъл в своя коловоз и се случва някак по навик.

Да обобщим накратко каква е ситуацията на политическата сцена у нас:

Президентът се заяжда с ГЕРБ. От ГЕРБ отвръщат на заяжданията, докато премиерът обикаля да инспектира някакви неща. Понякога инспектираните неща се срутват дни след проверката. БСП е заето със себе си и изчистването от врагове с партийни билети и периодичното злобеене спрямо ГЕРБ (все пак опозиция са).

ДПС се опитват да убедят обществото, че не са толкова отровен коалиционен партньор, колкото историята е показала, че са. Обединените патриоти се опитват да намерят тема, която да ги направи отново релевантни на политическия небосклон и си търсят с кого да се скарат пак по същата причина. Никой не знае и никой не го интересува какво правят във „Воля“.

От „Демократична България“ са се фиксирали върху това да се покажат като единствена алтернатива на ГЕРБ за „демократичните“ хора, но за момента са твърде заети с това да критикуват ГЕРБ, вместо да предлагат реални политически алтернативи.

Мая Манолова и „Отровното трио“ по подобен модел отричат всякакво съществуване на България с ГЕРБ начело и са се хванали за вота по пощата като за манна небесна, която ще спаси вота от измами. Никой не знае точно как това ще стане, особено когато вотът по пощата ще минава през „Български пощи“.

„Републиканци за България“ на Цветан Цветанов за момента просто съществува и е заета с това да предупреждава, че в организацията на изборите са възможни манипулации от страна на ГЕРБ – нещо, за което допреди две години отговаряше самият Цветанов (организацията на избори, да не си помислите друго).

С други думи политиката у нас съвсем успешно може да се обедини около няколко повърхностни теми и взаимното обвиняване във всевъзможни политически грехове.

Сякаш ако партиите спрат дори само за момент, ще установят своето тотално идейно и идеологическо изпразване от смисъл.

Пандемията изправи всички политици пред едни и същи проблеми – решаването на здравната криза, а след това и икономическата. Изграждането на стабилна основа за преодоляване на пандемията, но същевременно с това и икономическа стратегия с помощи за бизнеса.

Вместо да се работи към създаването на възможно най-добрата държавна реакция на тези нови предизвикателства, партиите предпочетоха да отново да влязат в удобната си окопна война – от една страна, някакви недорендосани предложения от страна на правителството, от друга страна – също толкова кухи критики.

Затова и сега дебатът около датата за вота, който започна още седмици преди президентът Радев да е обявил окончателното си решение и продължава дори досега, не се върти около реално смислените неща (като достатъчно ли е времето за подготовка и какво може да се направи по въпроса), а се изваждат всевъзможни нищожни аргументи, чиято единствена цел е пак да доведат до „кръстосване на шпаги“ с отколешните врагове.

И да, ясно е защо това се случва. Партиите вече преминават в режим на кампания, а както добре знаем, в една предизборна кампания е от основна важност да си подбереш правилно политическия „враг“.

Но все пак… твърде много ли е да искаме от онези хора, които ще се борят за нашите гласове, да положат поне малко усилия да вкарат някакъв що-годе смисъл в думите и действията си? Прекалени ли са очакванията да излязат от обичайния си ступор на вечно наточени за спор празни глави?

Особено в година, в която имаме да гласуваме за парламент и за президент, подобни искания далеч не са неразумни. Когато очевидно големите партии предлагат все по-малко и по-малко реална политика и все повече общи приказки, е крайно време да започнем да си задаваме важните въпроси.

Времената, в които живеем, са трудни. Пред себе си светът все още има една наистина сериозна пандемия, която е активна вече повече от година, а глобалната финансова криза наднича зад ъгъла.

Съответно България има нужда от политическо ръководство, което е готово да се изправи срещу всички възможни препятствия, които ще се появят, а не да се фокусира върху писането на закони на парче и заяждането с останалите партии.

С други думи – имаме остра нужда от смисъл в политиката или тепърва ни предстои да видим нещата откъм дебелия им край.

Плаж или ливада? Какво се случва на пясъка до имота на Доган в „Росенец“

Борис Митов

Акцията на Организацията за закрила на българските граждани на плажа в "Росенец" в неделя, 17 януари 2021 г. Снимка Даниела Костадинова
Акцията на Организацията за закрила на българските граждани на плажа в „Росенец“ в неделя, 17 януари 2021 г. Снимка Даниела Костадинова

Студена януарска неделя. Трийсетина души с мотики, гребла и лопати пристигат на плажа в бургаския парк „Росенец„, точно пред сградата, която е известна като лятната резиденция на почетния председател на ДПС Ахмед Доган. Какво се прави на плаж с мотика ли?

„Тук сме, за да почистим плажа от тази според нас засадена трева„, обяснява пред медиите един от участниците. „Тъй като в момента това е обозначено като земеделска земя, а сега с тази трева, ако остане още малко така, всичко ще бъде тревна площ – няма да има плаж“. Почистането на плажа беше по инициатива на Организацията за закрила на българските граждани (ОЗБГ).

Възможно ли е едно и също място да бъде и плаж, и нива, а напоследък да прилича и на ливада? Зад този обикновен въпрос се крие цяла съдебна сага, в която едни се опитват да документират плажа като плаж, а други опитват да докажат, че всъщност на това място плаж никога не е имало. В момента пясъчната ивица до резиденцията на Доган е отбелязана в регистрите като „земеделска земя„.

Ако мястото бъде регистрирано като „крайбрежна плажна ивица“, това ще го превърне в защитена територия и достъпът на гражданите би трябвало допълнително да бъде гарантиран.

Близки до Доган фирми и физически лица обаче започнаха серия от обжалвания, които бавят решенията по случая. Засега тактиката им успява, защото нито пясъчната ивица все още официално е плаж, нито започнатата процедура по събаряне на незаконни постройки е изпълнена.

Как темата стана актуална?

През последните години достъпът до този бряг беше блокиран. Именно това доведе до сблъсък на съпредседателя на „Демократична България“ (ДБ) Христо Иванов и двама негови съпартийци с гардове на Национална служба за охрана (НСО) миналото лято.

Тримата отидоха с лодка до мястото, където бяха посрещнати и блъскани обратно във водата от държавните охранители. Случката предизвика уволненията на двама гардове и по-леки наказания за други четирима. Дни след акцията на Иванов няколко хиляди протестиращи опитаха да стигнат до плажа по суша, а ДПС докара организирано свои симпатизанти, които да пазят имота на Доган.

Това беше използвано от полицията като претекст да не допусне протестиращите до плажа. Така се стигна до сблъсъци с полицаите, но след това хората, дошли да плажуват, все пак стигнаха до крайбрежната ивица, която е публична държавна собственост.

"Плажът е наш". Хронология на едно необичайно плажуване

В средата на август Върховната административна прокуратура обяви, че е открила редица нарушения и липси на разрешителни и проектни документи за кея и постройките в имота. Дори беше съобщено, че са установени данни за документно престъпление. Оттогава досега обаче разследващите не са информирали за евентуални повдигнати обвинения или друг развой на случая.

Община Бургас, на чиято територия е имотът, издаде заповед за събаряне на една от постройките на плажа, а местната кадастрална служба започна процедура за официалното документиране на крайбрежната ивица като плаж. Това обаче не се оказа толкова лесно и все още нито нещо е съборено, нито

Кой е собственик на земята?

Имотът в „Росенец“, върху който е построена лятната резиденция на Ахмед Доган, по документи се води „водна спортна база“. Това парче земя е част от петролната рафинерия „Нефтохим“ – Бургас, която става собственост на руския концерн „Лукойл“ по времето на кабинета на Иван Костов (1997-2001).

Следва нова промяна и част от имота преминава през фирма „Стрейтлайн“, за да стигне в крайна сметка през 2014 г. до компанията „Хермес Солар“, която официално притежава земята и досега.

Краят на общинския път, водещ до плажа и лятната резиденция на Доган
Краят на общинския път, водещ до плажа и лятната резиденция на Доган

Тази хронология на промените в собствеността подробно беше описаната от сайта „Биволъ“ още през 2016 г. Именно тогава изданието публикува и официален отговор от Министерството на туризма, според който плажът в „Росенец“ всъщност има „статут на земеделска територия“. Затова и ведомството нямаше задължение да го регистрира като плажна ивица.

Кой е Калин Тихолов и какво иска?

Проектант на т.нар. сарай – обитаваната от Доган луксозна сграда в имота, е арх. Калин Тихолов. Той беше номиниран за министър на инвестиционното проектиране в кабинета на БСП и ДПС, оглавен от Пламен Орешарски (2013-2014), но сам оттегли кандидатурата си. Това стана на фона на масово недоволство от природозащитници заради водещата роля на Тихолов в изготвянето на Подробния устройствен план (ПУП) за застрояването на Несебър.

В момента архитектът е законен представител на „Стрейтлайн“, през която преминава собствеността на имота с резиденцията на Доган. Именно тази фирма през последните месеци полага усилия да събори в съда всички действия на държавата, провокирани от акцията на Христо Иванов на брега на „Росенец“.

Тихолов и „Стрейтлайн“ обжалват заповедта на община Бургас за събаряне на една от постройките на плажа, както и официалното документиране на крайбрежната ивица като плаж, вместо като земеделска земя. Освен това, заедно с фирмата „Хермес солар“ Тихолов атакува пред съда и решението на местните общински съветници да въстановят общинския статут на пътя до плажа, след като той стана частен през април 2020 година.

Какво включваше новият план на „Росенец“?

Пътят до плажа стана частен с приемането на изменение в Подробния устройствен правилник на парк „Росенец“ на 24 април миналата година. Промяната беше подготвена още през 2018 и предвиждаше отпадане на част от улиците, изграждане на нови и окрупняване на имоти с един и същ собственик.

Именно при окрупняването трябваше да бъде премахната част от общинския път до плажа и да бъде прехвърлена на частния собственик с договор. Затова и статутът му беше променен. Наред с това, новият ПУП предвиждаше окрупненият имот, върху който се намира лятната резиденция на Доган, вече да не е отреден за „водна спортна база“, а за курортно строителство. Общинският съвет на Бургас прие тези промени.

ВИЖТЕ СЪЩО „Жадни сме, припадаме. Дайте ни вода.“ Няколко часа под слънцето при „на шефа оградата“

Няколко от членовете на гражданската организация, предприела неделната акция по почистване на тревата от плажа на „Росенец“, още миналата пролет обжалваха променения план на парка. Бургаският административен съд обаче прие, че те нямат правен интерес да атакуват това решение, защото не притежават имоти на територията на парка. Това определение окончателно беше потвърдено от Върховния административен съд (ВАС) в края на 2020 г.

Превръщането на пътя в частен даде законови основания на собствениците на земята да го преградят. Така достъпът на гражданите до плажа, който официално не е плаж, съвсем стана невъзможен.

Какво се случи с пътя и незаконна постройка?

Обществената реакция след акцията на Христо Иванов на брега на „Росенец“ през миналия юли обаче накара общинските съветници в Бургас сами да ревизират решението си. А местните власти – да се заемат с проверка на постройките в имота, ползван от Доган, както и с промяна на статута на плажа.

Още същия месец въпросният път обратно беше преобразуван от частен в общински. Решението беше оспорено от „Хермес солар“ и „Стрейтлайн“, но Бургаският административен съд остави жалбата им без разглежданезаради липса на правен интерес. Определението му обаче не е окончателно и може да бъде преразгледано от ВАС.

В края на август община Бургас пък издаде заповед за премахване на двуетажна постройка от плажа на „Росенец“, която при проверките след акцията на Христо Иванов, беше обявена за незаконна. Калин Тихолов обаче обжалва и това в качеството си на представител на „Стрейтлайн“. Бургаският административен съд остави без разглеждане и тази жалба, защото архитектът не беше представил нотариален акт като доказателство за собственост на въпросната постройка.

Участници в неделната акция на фона на двуетажната постройка на плажа, обявена за събаряне
Участници в неделната акция на фона на двуетажната постройка на плажа, обявена за събаряне

На 7 януари ВАС обаче прие, че в случая е достатъчна представена по делото данъчна декларация, в която е вписана постройката. Затова отмени определението на долната инстанция и върна делото в Бургас за ново разглеждане. Заседание по казуса е насрочено за 3 февруари.

На този фон преди ден Христо Иванов съобщи, че непосредствено преди коледната си ваканция депутатит от ГЕРБ са внесли законопроект, който според него цели узаконяването на двуетажната постройка на плажа, чието събаряна Тихолов оспора в съда.

Става въпрос за предложени промени в преходните и заключителни разпоредби на Закона за рибарството и аквакултурите, чрез които се редактира Законът за морските пространства. В тях е записано, че вече построени сгради за сезонно ползване, които граничат с рибарски или специализирани пристанища, не подлежат на премахване и са допустими.

Към законопроекта липсват мотиви, тъй като той се прокарва чрез поправка в друг закон – практика, която се превърна в трайна тенденция в мандата на този парламент.

Какво стана със статута на плажа?

Последното засега действие от сагата „Росенец“ – вписването на крайбрежната ивица до резиденцията на Доган като плаж, също се намира в съда, след като Тихолов подаде още една жалба от името на „Стрейтлайн“.

Според организаторите на неделната акция в "Росенец" плажът е умишлено затревен
Според организаторите на неделната акция в „Росенец“ плажът е умишлено затревен

През ноември Службата по геодезия, картография и кадастър (СГКК) в Бургас издаде заповед за изменение на кадастралната карта и регистри, както и вписване на плажа като „крайбрежна плажна ивица“ с трайно предназначение на територията като „защитена“.

Тихолов атакува пред Бургаския административен съд предварителното изпълнение на тази заповед, но магистратите оставиха жалбата му без разглеждане. Мотивът им беше, че законът предвижда спиране на изпълнението само при „основателно предположение за настъпването на значителна или трудно поправима вреда за жалбоподателя“.

„В случая по делото не са ангажирани доказателства, установяващи настъпването на значителни или трудно поправими вреди за оспорващия, които ще настъпят в резултат от предварителното изпълнение на оспорения административен акт“, прие съдия Диана Ганева на 8 януари, чието определение подлежи на обжалване пред ВАС.

Междувременно делото, образуано по жалбата на Тихолов срещу вписването на плажа в „Росенец“, предстои да бъде разгледано по същество. Първото заседание по казуса е насрочено от съдия Ганева за 24 февруари.

Путин финтира Навални и привържениците му в севернокорейски стил

Иво Инджев

Кремъл не можа да произведе новина във връзка с Навални, макар Москва да попадна отново в центъра на световния новинарски поток във връзка с неговото завръщане в Русия след 5 месечно лечение в Германия от отравянето, на което беше подложен в родината си.

Ако Путин искаше да грабне първото място в новините, трябваше да остави своя главен политически противник да се прибере наистина у дома, а не да го прибират в килията. Такъв жест щеше да е адекватен на тактиката на презрително пренебрежение към Навалвни, която самият Путин демонстрира, а по веригата подчинените му спазват стриктно като в казарма (каквато Русия наистина е по начина, по който бива управлявана  с укази и прекрояване на законите в полза на личната власт на главнокомандващия в почивките между военни паради).

Уж Навални е някакъв си “берлински пациент”, както го нарича самиият Путин в редкия случай, когато изобщо благоволява да отговори на журналистически въпрос по казуса, но по повод очакването му завръщане вчера бяха мобилизирани полицейски сили като за борба с особено опасен и многоброен противник.

Властите се бяха подготвили в рамките на хитроумен план да финтират привържениците на блогъра. Разположиха на подстъпите към салона на пристигащите пътници на летище Внуково внушително количество транспортна техника. Нищо не предвещаваше развоя, който показа, че това е била заблуждаваща маневра.

Контактуващите в социалната мрежа руснаци, които призоваваха към акция на Внуково в знак на солидарност с опозиционера, останаха с впечатлението, че ще се борят с полицията да видят човека, когото подкрепят в изобличаването на властта в корупция.

Посрещачите обаче бяха надхитрени от режима, който вероятно се чувства много горд от това, че в последния момент самолетът с “берлинския пациент” беше отклонен към Шереметиево по “технически причини”. Московските разстояния, които и без това около 2 хиляди души си бяха направили труда да преодолеят в студа до Внуково, направиха невъзможна срещата им с Навални.

Начинът, по който полицейската държава отигра ситуацията, напомня на една почти забавна сценка от 1989 -та година, разиграла се в комунистическата Северна Корея.

По време на Международния младежки фестивал, организиран за среща на “прогресивни” младежки организации в духа на комунистическия интернационализъм, финландските младежи поискали от домакините си разрешение да организират митинг в знак на солидарност с китайските си връстници, чието движение за демократизация на КНР беше смазано брутално с танкове в нощта на 3 срещу 4 юни същата година. Другарите севернокорейци любезно се съгласили. Отредели за целта един площад в Пхенян. В уреченото време обаче той се “оказал” запълнен до последния сантиметър от паркирани военни автобуси.

И с Навални се случи нещо подобно – да заповяда, но не точно у дома, а в ареста. Вместо среща с почитатели, му организираха рандеву с прокурори и следователи.

Предсказуемо, той беше арестуван по подновените предварително и специално за такъв сценарий стари обвинения за присвояване на средства. Иначе казано, хората на Путин не изневериха на себе си. Не проявиха широтата на руската душа, за която в Русия обичат да въздишат театрално.

Еманация на отношението на управлението към Навални стана изказването на говорителя на на Кремъл Дмитрий Песков, който по своя маниер да се държи като шут се състезава с говорителката на външното министерство Мария Захарова. Помолен от журналисти да коментира задържането на Навални на Шереметиево, Песков се направи на учуден и попита с ококорени сини очи дали това се е случило в Германия. Защото той, говорителят на Повелителя, не знаел. Почивал си напоследък и не проследил какво се случва около Навални.

В Русия всички са свикнали с лъжите на властта, но тази беше особено тлъста. Можем да очакваме нов взрив от сарказъм, с които хиляди руснаци реагират на арогантното поведение на своите управници.

Предсказуема беше и реакцията на Запада, която със сигурност е била очаквана и от страна на руската автокрация. Отгласът може да се обобщи като единодушно осъждане на арестуването на опозиционера, за когото независимо една от друга лаборатории в Германия, Франция и Швеция единодушно потвърдиха диагнозата за причината за припадъка му миналия август в самолет от Омск за Москва: отравяне с (бойно отровно вещество) от вида на новичока, употребено и срещу семейство Скрипал във Великобритания предишната година.

Завръщайки се доброволно в родината си с пълното съзнание какво го чака, Навални покачва градуса на неофициално подновената студена война на Русия със Запада. Той явно знае, че само със собствени сили и само с вътрешна подкрепа не може да разклати все още монолитната власт на Путин. Тя се прави на заспала зимен сън мечка, която няма намерение да си нарушава хибернацията заради някакъв си “берлински пациент”.

В същото време се видя, че това демонстративно дебелокожие съвсем не отговаря на действителното състояние на духа в кремълската хралупа, където с половин уста признават напоследък, че западните санкции вредят сериозно на руската икономика и на способността на правителството да поддържа приемливо ниво на недоволство в страната.

“Вчера”, т.е. през лятото на 2020-та, далечният Хабаровск даде пример, че недоволството тлее като пожар в торфения слой на тайгата.  Ако има нещо, от което Путин и компания най-много се страхуват, е пожарът да се прехвърли върху слоеве от населението, запазили досега лоялност. Една случка, описана в руските социални медии, издава за какво става дума.

По време на всекидневните протести на стотици хиляди хора в Хабаровск гражданин попитал полицай на какво се дължи необичайната пасивност на униформените, които само наблюдават отстрани. Полицаят посочил една група протестиращи и заявил (преразказвам по памет със запазване на смисъла): ето това там е жена ми, до нея е дъщеря ми, а там е…

Насред тези страхове на властта “горещият картоф” Навални съвсем не е толкова безобидна искра в тлеещия торф на руското недоволство. Властите се опитват да го приглушат с посочването на външен враг, наричайки “чуждестранни агенти” опозиционни дейци, като Навални. Но могат в този смисъл да осъмнат  не само с отделно посочени и изолирани “агенти” на Запада, а с цели тълпи вътрешни противници.

Дали и кога това може да се случи е задача, сравнима с прогнозирането на някои от онези внезапни изригвания, които ликвидираха най-напред монархията, а след това и комунистическата й версия в Русия.

Според класиците на марксизма, самата социалистическа революция (както започват да наричат октомврийският метеж от 1917-та десетина годни по-късно в болшевишка Русия) уж трябвало да се случи в капиталистически страни с многоброен и класово осъзнат пролетариат. Но тя избухна в изостаналата селска Русия.

Опитите на Запада да “опитоми” процесите в Русия никога не са увенчавали с успех. Така че, да не бързаме да делим кожата на недоубитата мечка, както гласи руската поговорка. Каквото има да се случва ще става в мечата бърлога, в която Навални в момента досажда с доброволната си саможертва.

Иво Инджев за ДЕБАТИ.БГ: „Берлинският пациент“ Навални трови съня на руската мечка

Седем извода от трагифарса с Навални

Леонид Гозман

Униформени и цивилни полицаи разгонват събрали се да посрещнат Навални при завръщането му от Германия
Униформени и цивилни полицаи разгонват събрали се да посрещнат Навални при завръщането му от Германия

Леонид Гозман е руски политик и председател на саморазпусналата се през 2008 г. коалиция Съюз на десните сили, президент е на фонд „Перспектива“ и преподава в Московския държавен университет. Известен критик на Владимир Путин, той смята, че неговият режим е в стагнация, идейно безсилие и е попаднал в ръцете на твърдолинейни хора от спецслужбите. Това се случва при невъзможност недоволството да се заглушава с хвърляне на пари и отсъствието на вътрешна алтернатива като тази, която Михаил Горбачов представляваше в КПСС. Поради това расте вероятността всичко да рухне в хаос и кръв, започвайки от сблъсъци с недоволното население по места и различни поводи.

След вчерашните събития не само той смята, че вече противопоставянето е директно между Навални и Путин. Ето какво написа Гозман по повод арестуването на Алексей Навални на 17 януари при завръщането му в Русия.

Всичко това е смешно, но не е весело.

Човек, оцелял по чудо, е тикнат в затвора от същите хора, които са се опитали, но не са успели, да го убият. Той, разбира се, беше психически готов за това, но вероятно се нуждае от някои специални лекарства или просто от нормални условия. Очевидно е, че го задържаха незаконно.

В същото време не им пука за безопасността и в крайна сметка за удобството на стотици и хиляди хора. Нека експертите кажат колко рисковано бе да се затвори летището, но всеки може да си представи колко е хубаво да седите на грешното място при такъв студ. Но да говорим за изводите:

1. Властта не само потвърди нашите представи за нея, но и демонстрира нещо ново

Тя потвърди: плюя на закона и хората, може да се лъже колкото искаме – всичко е Божия роса (изразът е от поговорката „Ти плюеш глупака в очите, а той го мисли за Божия роса“ – бел. ред.). Новото: степента на страхливост – защо ги беше страх, да не би Навални да превземе Кремъл, ако ги бяха оставили да пристигне нормално? Във всеки случай това няма да се случи днес. Но основната новост е степента на глупост, некомпетентност и непоследователност. Един пример: ако са решили да го арестуват на „Шереметиево“, защо устроиха всичко това на „Внуково“? Тоест чудели са се до последната секунда.

2. Системата е ирационална

По-точно цялата му рационалност се свежда до рационалността на един човек. И той, както всички видяхме, в някои ситуации, по-специално, когато става въпрос за Навални, изпада в странно състояние – страхува се да произнесе името му, започва да се смее истерично и да казва нещата, меко казано, не съвсем адекватно, като „ако искахме да го отровим, щяхме да го отровим“.

3. Със Запада всичко приключи

В рамките на час след ареста на Навални американски сенатори, висши европейски служители, бъдещият помощник на Джо Байдън по сигурността и много други се произнесоха по този въпрос. В САЩ има нов президент, скоро и нов канцлер в Германия – взимат се стратегически решения по отношение на политиката спрямо Русия.

Отдавна няма илюзии, но ако все пак са останали някои варианти, то сега удари часът на истината. Мисля, че със „Северен поток“ е приключено – той и без това висеше на косъм – но това е само върхът на айсберга. Предстоят нови санкции, „прекъсване на кислорода“ за нашите началници (но нормалните хора също ще попаднат под разплатата) и – най-важното – нов кръг от надпреварата във въоръжаването.

Не с анимации, а в истинската надпревара, на която СССР не издържа. Впрочем смешно е, че Кремъл отново се вкара в задънена улица. Да кажем, че Меркел се обади и каже „Пуснете го“. Но не могат да го пуснат – хората ще кажат, че са се уплашили от Меркел или Байдън, или, още по-лошо, от протестите в Русия. Юнаците няма да ги уважават!

4. Отговорът от Кремъл е ясен

Обиждат ни, което означава, че ще се борим с петата колона и чуждестранните агенти, ще се опитаме да затворим максимално границите, в идеологията ще изпаднем в крайно безсилие, все още останалите медии ще бъдат задушени и ще се обкръжим с насочени към врага ракети. Ще има повече бедни хора, по-често ще вкарват в затвора.

5. Всичко това няма да удължи живота на режима

Не знам как точно ще се срути – никога не се знае предварително. Тунизийската полиция например не подозираше до какво ще доведе обичайният тормоз на дребен търговец (той извърши самозапалване и така преди 10 години започна арабската пролет).

Но е малко вероятно дълго да просъществува не чак толкова престъпна сила – имало е и по-престъпни от нея, но не и такава некомпетентна, страхлива и презирана власт. Олицетворяващите режима отдавна са подобни на зомби – погледнете лицата им, те са мъртви отдавна, а може би никога не са били живи. Но сега, изглежда, петелът пропя.

6. Режимът няма да рухне на избори

На тях гражданите щели да решат за кого да гласуват – за Путин, Навални или Някойси? Подобен сценарий е непостижима мечта. Ще бъдем принудени да преминем през период без законност – дай Боже, да не бъде много кървав. И през този период, когато се създаде нещо като преходно правителство за национално спасение със задача да поддържа някакъв ред, да подготвя избори и да свиква Конституционното събрание, ще е необходим човек, чието председателство в този орган ще изглежда естествено. Няма да е изненадващо кой да бъде този човек.

Тъпотията на Кремъл, съчетана със смелостта и отдадеността на главния му враг, даде на този човек име – това е Навални. Както по света, така и в онази част от Русия, която иска промяна, той вече се възприема като единствената алтернатива на Путин.

7. Режимът ще рухне под ударите на гражданите или сам ще изгние

Борбата срещу него не толкова съкращава времето, когато ще слезе от сцената, колкото подготвя изграждането на нова държава върху руините. Е, и осигуряване на самоуважение. А на Навални, за да бъде успешно реализиран сценарият за идването му на власт, се нуждае от едно – да остане такъв, какъвто е, да се държи по същия начин както сега (тоест да продължи да създава максимални проблеми на режима).

И – необходимото условие – да оцелее, а не да бъде убит.

В България се задава голямото харчене на пари

Никое българско правителство не е разполагало с толкова много пари, колкото ще има следващият кабинет. Това е огромен шанс за България. Но как ще бъдат похарчени? Ето тук започват проблемите.

Вече знаем – изборите за нов парламент ще се проведат на 4 април. Вперили поглед в предстоящия вот, мнозина може би пропускат най-важното – парите зад него. На следващото коалиционно правителство, което и да е то, му предстои да работи по усвояването на „най-големия пакет от стимули, финансиран някога от бюджета на ЕС“.

Така Европейската комисия определи многогодишната финансова рамка 2021-2027 в съчетание с инструмента за възстановяване NextGenerationEU, който ще действа до края на 2024 година. Първите плащания от този фонд, всъщност от основния му компонент, какъвто е Механизмът за възстановяване и устойчивост, се очакват в началото на третото тримесечие 2021.

Бъдещото българско правителство ще разполага с толкова големи средства, каквито не е имало нито едно друго преди това. Какво показват числата? По многогодишната финансова рамка 2021-2027 за България са предвидени 16,7 милиарда евро, а към тях се прибавят и други 12,4 милиарда евро по плана за възстановяване (от които 9,2 млрд. безвъзмездни). Тези над 29 млрд. евро са повече от всички средства, които досега България е договаряла от бюджетите на ЕС – 11,6 млрд. по рамката 2007-2014 и над 15,5 млрд. евро за 2014-2020, което общо е малко повече от 27 милиарда евро. 

Какво излиза – че бъдещият кабинет ще има солиден финансов ресурс, най-големия за 14-годишното членство на България в Общността. Ако има нещо, което да циментира една бъдеща коалиция, това са европарите – съдейки по кабинета на тройната коалиция. Но пак те може да станат и причина за разпада ѝ, както се случи в Италия. Там бившият премиер Матео Ренци, чиято партия „Италия Вива“ участва в управлението, не се съгласи с предложенията на премиера Джузепе Конти как да бъдат изхарчени над 200 милиарда евро от ЕС за възстановяване на икономиката – и оттегли двамата си министри.

Твърде ниско ниво на публичен дебат

Очаква се на сесията си през февруари Европейският парламент да одобри NextGenerationEU. Процедурата изисква и последващо становище на Европейския съвет. За да използва средствата, предвидени по този инструмент, всяка държава членка на ЕС трябва да приеме свой национален план за възстановяване. Тези планове трябва да бъдат одобрени от съответните национални парламенти, а крайният срок да бъдат подадени пред Европейската комисия е 30 април.

От ЕК изискват в плановете с проектите да залегнат и реформи, а окончателното одобрение от страна на Брюксел се очаква до 2 месеца след представянето им. След това държавите може да получат първите 10% от средствата от Механизма за възстановяване и устойчивост. Това означава, че още през лятото правителството, което ще има България след парламентарните избори, ще разполага със значителни суми от поне 500 милиона евро. 

От ноември 2020 българският Национален план за възстановяване е публикуван за обществено обсъждане на портала за обществени консултации на Министерски съвет, където всеки може да се запознае и с документа, и с постъпилите по него до момента около 50 становища на различни асоциации, браншови съюзи, неправителствени организации – и нито една партия. Опозиционните политически сили критикуваха плана още при представянето му, а в началото на декември БСП обеща „до няколко седмици“ да представи свои конкретни предложения пред медиите.

Нивото на публичен дебат по темата не прескочи отвъд критиките – към конструктивна дискусия, така че за обществото да станат видими не само недостатъците му, но и капацитетът на критикуващите. Изненадващо, предвид факта, че от ефективното усвояване на тези средства зависи не просто възстановяването, а рестартът на държавата.

Този план ще се изпълнява от поне две правителства и от неговите цели, приоритети, проекти и реформи зависи качеството на живот на останалите в България нейни граждани, нивото на неравенство, продължителността на живот… И на този фон сапуненият сюжет кой е снимал нощното шкафче на премиера е пикантен, но твърде, твърде незначителен.

„А Вашият план какъв е?“

Едва ли има по-значима за българските граждани тема от Националния план за възстановяване. Това е шанс за България, най-големият нетен получател на европейски средства, най-сетне да направи смислен преход към модерност, просперитет, качество на живот. В ръцете на ГЕРБ и кръговете на Бойко Борисов ли ще бъде оставен този план „Маршал“ за България? Безотговорно е от страна на политическите сили, които ще се явят на 4 април с претенции да управляват след ГЕРБ, да не направят този план тема на кампанията си.

Затова въпросът към всички тях би следвало да е: „А Вие какъв план и какви реформи предлагате?“.

Искате санирането да продължи? Но е крайно време сградите в България да имат енергийни и технически паспорти, за да се знае най-сетне кои от тях имат нужда от мерки за енергийна ефективност, кои – от конструктивно укрепване и кои – да бъдат премахнати. Такава е една от многото конкретни препоръки, които дават към неконкретния Национален план от Българската асоциация за изолации в строителството (БАИС).

Администрацията на президента пък е предложила пет проекта, сред които Национален център за наводнения, контрол и управление, разширение на мощностите на ПАВЕЦ, система за спешна медицинска помощ по въздуха и дори Регионална генетично-диагностична мрежа „за осигуряване на националната биосигурност“. Трудно е да се каже какво ще се получи накрая предвид липсата на ясна стратегия в плана и на смислен дебат плюс куп лансирани проекти.

Гърция обяви, че половината от средствата по Механизма за възстановяване ще бъдат инвестирани в проекти за възобновяема енергия, инфраструктура за електрически автомобили и 5G мрежи. В България две общини вече забраниха развитието на 5G мрежи, а за премиера прогресът се измерва в километри асфалт.

Вашият план какъв е?  

Краят на Тръмпизма (1)

Калин Янакиев, Култура

КОНСЕРВАТИВНА КОНТРАРЕВОЛЮЦИЯ ИЛИ ПРОВАЛ

Не мога да не си припомня днес каква еуфория предизвика в целокупното общество на новите „консерватори“, за които съм писал нееднократно в Портала, избирането на Тръмп за президент на САЩ през 2016 г.

Лелеяното от всички тях разрушаване на т. нар. „либерален консенсус“ (секуларизъм-глобализъм-социален капитализъм) започваше да се дирижира от самия властови център на света. Слагаше се началото на – ни повече, ни по-малко – „консервативна контрареволюция“, която с неминуемост трябваше да обхване през следващите години и нашата Европа.

Ще припомня например, че в самото начало на 2019 г., три месеца преди предстоящите избори за Европарламент, един нашенски „консерватор“ пророчески ни предупреди: „…ако не харесвате стила и поведението на Д. Тръмп, вече е хубаво да започнете да се подготвяте за естетическия шок.

Европа на реакционерите (идващи под вдъхновяващото знаме на Тръмп и отсам океана – б. м.) ще бъде арогантна и тромава, но много, много по-жизнена и автентична от днешната бюрократична плява… ще върне традиционните ни ценности и ще види света такъв, какъвто отдавна е. Политическа джунгла със зверове и опасности, а не игрище за голф с коктейли Мохито до последната дупка“ (курс. мой).

Струва си, значи, да си дадем сметка какво остана от тази, както писах тогава, оцветена в багрите на 30-те години на ХХ век картина? Там е работата, че стреснати – съгласен съм – именно от „естетическия шок“, нанесен им от стила и поведението на Тръмп, европейските народи изпратиха в Европейския парламент не тъкмо очакваните от нашенския „консерватор“ реакционери („тромави, арогантни, но много, много по-жизнени“), а… 109 депутати от партиите на Алианса на либералите и демократите (АЛДЕ), тоест с 40 повече от тези в предишния, и 69 депутати от „Зелените“, тоест със 17 повече в сравнение с 2014 г., които, като цяло, „населиха“ център-лявото пространство на Европарламента с цели 324 депутати, докато трите „консервативни“ групи, взети заедно, се сдобиха едва със 171 депутати.

„Катастрофиращият“ след изгряването на звездата на Тръмп „либерален консенсус“, повтарям, очевидно наистина преживя „естетически шок“ от ослепителния блясък на неговата арогантност, но в резултат от него, поне в Европа се консолидира и премести… наляво, подсили „зеления“ си цвят.

Нещата обаче не спряха дотук. „Зверовете“, които трябваше да превземат „политическата джунгла“, да направят света ни „много по-жизнен“, да върнат „традиционните ни ценности“ и да разритат коктейлите Мохито на „либералната бюрократична плява“ един по един (само за година-две), убеден съм, именно в резултат на травматичния шок от „стила Тръмп“, бяха изведени от политическата сцена на континента ни.

Така, след скандал се разпадна коалицията на австрийския канцлер С. Курц с един местен консервативен партиен „звяр“, който буквално изчезна от пейзажа на Австрия. Малко по-късно пък безславно и глупаво напусна тази на Италия апенинският тръмпист (но и криптопутинист) М. Салвини. Не оправда надеждите на „консерваторите“ нидерландецът Рюте. Дори Вишеградската четворка изгуби една от съставляващите си – Словакия.

Остана следователно само надеждата оттатък океана. Защото Тръмп, който „смело удари глобалните либерални елити“ и отвори очите на редовите американци за настъпващия откъм демократите разложителен „неомарксизъм“, не можеше, не можеше да не спечели втори мандат в края на 2020 г. и да не продължи битката си със световната „либерална плява“. Не можеше да не продължи „да прави Америка отново велика“ и да я връща към изконните ѝ ценности (една от които очевидно се оказваше „изконният“ ѝ расизъм, а другата – надживеният още към началото на ХХ век изолационизъм).

И ето: „най-неочаквано“ (както ни повтарят и до днес) не просто не стана така; Тръмп не само не спечели втори мандат в „радикално променената от него Америка“, но днес напуска властта по един безпрецедентно за историята на САЩ позорен начин. Та дайте си сметка – за първи път президент на САЩ не просто отказва да приеме изборната си загуба, но седмици наред проглушава ушите на света с параноидната теория за „грандиозна фалшификация“, за „откраднати избори“.

На всички, които и до днес повтарят това безумие и заедно с Тръмп се опитват да ни се представят за „шокирани“ от „абсолютно неочаквано“ обявеното от изборните комисии, ще трябва да припомня днес, че още от началото на лятото на изтеклата година социологическите проучвания в САЩ постоянно ни показваха именно онова което се и случи. Тоест в началото на ноември в САЩ съвсем не стана нещо „неочаквано и шокиращо“, но мнозинството от американците направиха реално онова, за което бяха узрели от поне половин година преди изборите.

В този смисъл безумната версия за „откраднатата изборна победа“ бе и първият позорен акт от падението на лидера на „световния консерватизъм“. Мисля, че само налудните му поддръжници от QAnon, които щурмуваха Белия дом преди десетина дни, биха могли да продължат да вярват на подобна фантасмагория. Защото и само подобни люде биха могли да приемат за възможно социологически агенции, медии, стотици изборни комисии и т. н. да бъдат организирани така, че действайки „като едно“, да извършат безпрецедентния акт на подмяната на вота на целокупна Америка.

Позорът на тази истеричава версия се задълбочи по-нататък с това, че именно поради нея – Америка (отново без прецедент) се принуди да брои по два, че и по три пъти резултатите в ключови за страната щати. Припомням: в Джорджия бюлетините бяха броени цели три пъти (за да се потвърди накрая, че Байдън печели с 11 779 гласа), в Уисконсин – два пъти (за да се потвърди отново победата на Байдън).

Също два пъти бяха броени бюлетините в Мичиган, като между първото и второто преброяване, както научихме, Тръмп събра в Trump Hotel републиканци от изборната комисия на щата, за да се опита да ги „обработи“ за повторното броене[1].

В последна сметка и резултатите в Мичиган потвърдиха победата на Байдън. Официалното обявяване на резултата от популярния вот следователно беше по безпрецедентен начин забавено именно поради истеричния и недостоен отказ на Тръмп да признае поражението си.

И ето – когато и това приключи – и вече започнаха да пристигат поздравленията към безспорния победител от практически всички страни в света, приближените на Тръмп се сринаха още по-надолу, завеждайки 62 съдебни дела в различните щати за оспорване на обявените резултати. Загубиха 61 от тях, две достигнаха до Върховния съд, като едното бе приключено с решение против Тръмп, а другото бе направо отхвърлено.

Най-накрай дойде свръхпозорният запис на разговора на изгубилия с щатския секретар на републиканците в Джорджия, в който Тръмп изискваше да му бъдат „намерени 11 800 гласа“.

И всичко това, повтарям го пак, за да се наложи истеричната версия на победения „консерватор“, че загубата му е скандално невъзможна, чудовищно изфабрикувана. Питам отново всички онези, които и до днес продължават да я поддържат: нима не бяхте чели месеци преди „фалшификацията“ социологическите проучвания, които ясно свидетелстваха, че мнозинството от уж поделите „глобалната консервативна контрареволюция“ американци са оттеглили доверието си от нейния знаменосец; че са го оттеглили дори в „гарантираните му крепости“ Джорджия, Аризона и Мичиган?

Нима „фалшификацията“ е започнала още с тези (известни на всички правещи се днес на „шокирани“) социологически сондажи? Нима е продължила после със стотиците длъжностни лица в щатските комисии, дву- и трикратно извършили я и при повторните преброявания? Нима в заговора са били поначало включени щатските съдилища и Върховният съд на САЩ (в който само 6 дни преди изборите Тръмп вкара „консерваторката“ Ейми Кони Барет, за да може да контролира решенията му)?

Ако твърдите всичко това, вие или изповядвате налудните визии на QAnon, че в света е започнала апокалиптичната битка на „силите на сатаната“ срещу „Божия пратеник“ в Белия дом, или – също като едновремешните комунисти (които привиждате днес зад Джо Байдън) ни казвате, че политическата система на най-великата демокрация е тотално превзета от корумпираните сили на „глобалния империализъм“. Или обаче – няма как да го отречете – признавате, че за четири години Доналд Тръмп не е успял да направи нищо срещу глобалния „либерален тоталитаризъм“, че се е оказал не „звяр“, а… слабак, когото са изритали под носа на 300 млн. американци.

Разбира се, че истината е друга. Така гръмовито проповядваната от пет-шест години насам „консервативна контрареволюция“ срещу „глобалната либерална развала“ се оказа собствено краткотрайна ерупция, започнала се с инсталирането на един психически неуравновесен и безскрупулен субект на върха на световната власт и много бързо предизвикала закономерната защитна реакция на западните общества, опровергали само за три-четири години „пророчествата“ от типа на тези, цитирани в началото от нашенския „консерватор“ и най-накрай срутила се по безпрецедентно позорен начин оттам, откъдето бе и тръгнала.

Защото няма как да се отрече, че случилото се в деня на официалното обявяване на електоралния вот за Джо Байдън във Вашингтон бе акт без прецедент в историята на САЩ. Позорен акт на един маниак и на няколкото хиляди маниакализирани от него политически параноици, който предизвика същински потрес сред цивилизованите страни и невероятно злорадо задоволство у всички световни автократи и диктатори.

Позорен акт, след който онзи, който щеше да върне света в състоянието на „джунгла със зверове и опасности“, но пък „много, много по-жизнена“ от управлявалата го довчера „бюрократична плява“, бе изоставен от немалко членове на собствената си президентска администрация, от голяма част от съпартийните си конгресмени, скара се с адвоката си Рудолф Джулиани (на когото отказа да плати хонорара) и накрай – бе изоставен от безусловно верния му през тези четири години вицепрезидент.

Каква ирония в този край на еуфорията на новите „консерватори“! Само преди две години те ни предупреждаваха, че „ако не харесваме стила и поведението на Тръмп“, следва да се подготвим за тежък „естетически шок“, който неминуемо ще ни сполети, когато в средата на 2019 г. европейските „тръмпчета“ вземат властта в повечето от страните на континента ни и превърнат Европарламента в кипяща от жизненост (от „кръв и почва“ – б. м.) „джунгла, пълна със зверове и опасности“.

Само година и половина по-късно, както вече отбелязах, европейските „тръмпчета“ – с много малко изключения – практически изчезнаха от политическата сцена, а самият знаменосец на „консервативната контрареволюция“ си отива с гръм и трясък.

Цялата какофония, следователно – ако го кажем с хладнокръвни и обективни термини – продължи един президентски мандат. Доста конфузна ситуация, ако си припомним, че след безличния Джими Картър „гръмовитият“, „ослепителният“ Доналд Тръмп май се оказва единственият от президентите на САЩ след края на Втората световна война, който не успява да спечели втори мандат.

Защото Джордж Буш-Старши, който наистина е президент само между 1989 и 1993 г. всъщност реализира третия пореден мандат за републиканците след двата предишни на Роналд Рейгън, а подалият оставка в края на втория си мандат Ричард Никсън е наследен от вицепрезидента си Джералд Форд, който и го доизкарва докрай. Изглежда американската демокрация все пак се оказа със съхранена имунна система, след като съумя да победи „вируса Тръмп“ за четири години.

И да, след всички несбъднали се надежди, че това „няма как да се случи“, днес „консервативните кръгове“ преминаха от триумфалния мажор, с който ни оглушаваха до миналата година в апокалиптичен минор. Основните мотиви в този днешен „консервативен апокалиптизъм“ са достатъчно забавни и за тях си заслужава да се напише по-подробно.

Възнамерявам да го направя другата седмица.

________________________________

[1] Пендачанска, Александрина. “Тръмп и ‘Туитър’. Как се оправя човек в симулацията ‘алтернативна реалност.’” Дневник, 2021-01-11, https://www.dnevnik.bg/analizi/2021/01/11/4161850_trump_i_tuitur_kak_se_opravia_chovek_v_simulaciiata/.

На Балканите вярват в конспиративни теории

Над три четвърти от хората на Балканите вярват в конспиративните теории около коронавируса и ваксината срещу него: създаден е специално да унищожи човечеството, а чипирането гарантира абсолютната власт в света.

default

Колкото повече се разраства пандемията, токова повече стават и свързаните с нея конспиративни теории – много популярни и в балканските страни. 

В Сърбия, например, само за 24 часа над два миилона души се регистрираха за участие в една правителствена инициатива. Но не за имунизация срещу Ковид-19, а за получаване на еднократна финансова помощ заради пандемията – около 100 евро.

Интересът на сърбите към ваксинациите е значително по-слаб, а причина за това са ниското доверие към правителството в Белград и много популярните в страната конспиративни теории и омаловажаването на заплахата от Ковид-19, посочва „Зюддойче Цайтунг“. 

От началото на тази седмица сръбските граждани могат да се регистрират онлайн, че желаят да бъдат ваксинирани. В края на първия ден готовност да се ваксинират бяха заявили 70 хиляди души, още толкова кандидати се събраха до сряда.

Актуални изследвания сочат, че над три четвърти от населението на Сърбия, както и в повечето други страни на Балканите, вярват, че Китай или САЩ са създали вируса, който фармацевтичната индустрия или Бил Гейтс разпространяват, за да могат да контролират световното население чрез ваксинациите, които междувременно започнаха.

Картината не е много по-различна и в съседните държави. В Румъния например само половината от населението на страната смята да се ваксинира, а в България желаещите са още по-малко – между 30 и 35 процента, както каза в интервю за „Евронюз“ главният здравен инспектор Ангел Кунчев преди старта на имунизационната кампания.

А германският „Зюддойче Цайтунг“ допълва картината с още едно число: едва всеки пети учител в България е е готов да се ваксинира срещу Ковид-19. Много показателен е и още един пример: в една белградска детска болница абсолютно никой от медицинския персонал не е пожелал да се имунизира, посочва изданието.

Освен това – не всички балкански държави разполагат с ваксини. В Косово и в Черна гора първите дози се очакват най-рано в края на януари. Албания пък съвсем наскоро получи първите 10 000 ваксини, което стана причина министър-председателят Еди Рама да обвини ЕС, че „мисли само за себе си“. Но и там, където ваксините ги има, склонността към имунизация е ниска – най-вече заради изпитваното голямо недоверие към новия препарат.

Една от причините за омаловажаването на заплахата може да е свързана с лекото подобряване на общата пандемична картина в тези страни. Но експертите предупреждават, че това бързо може да се промени. Както и – че скептицизмът относно ваксинирането срещу Ковид-19 може да има серизони последици за цялото общество. Добре известно е, че за постигането на траен ефект е необходимо имунизирането на поне 70 процента от населението.