Журналистика и проституистика

action-adult-angry-37547-696x464Васил Пекунов

Никога не съм писал за проституцията, поне като основна тема. Отчитам този пропуск.  Проституцията е дълбоко уважавана професия, затова и заслужава словото за нея. Уважава я и руският президент, както знаем отскоро, уважава я и американският президент, както знаем отдавна. Да я уважа най-после и аз, макар че ще пиша за доста по-специфична форма на проституирането.

Отварям Уикипедия. Има нещо красиво в достъпната простота, с която там се подхожда към простосмъртния читател, каквито сме почти всички ние. Обясняват ни се сложни материи в подходяща за нас форма. Така и трябва за такива като нас, та да разбираме лесно и бързо.

И тъй, що е проституция?

„Проституция е продаването на сексуални услуги […] срещу пари или друг вид материални облаги.”

Ама само сексуални услуги ли? Отговарят ни веднага:

„Лицето, продаващо сексуалните услуги, е проститутка, вид сексуален работник. В по-общия смисъл на думата за всеки, който продава услуги за кауза, която се смята за недостойна, може да се каже, че проституира.”

Много добре! Простичко и кратко! Напълно споделям, че „може да се каже”, затова директно го казвам: всеки, който продава услуги за кауза, която се смята за недостойна (меко казано – недостойна), проституира.

Ето че Уикипедия ми (ни) спести куп усилия, време и думи, за да обяснявам що е проституистика и каква е разликата с проституцията. Понеже едно е да си „сексуален работник” и да продаваш тялото си „срещу пари или друг вид материални облаги”, съвсем друго е да продаваш „услуги за кауза, която се смята за недостойна”.

Болката на този текст е проституистиката в съвременната българска журналистика. Болката му е мракът в тази професия. (Накрая задължително ще кажа няколко благодарствени думи и за светлината.) Болката е служенето на недостойни казуси чрез словото – писмено и устно. Няма обаче да се занимавам със собствениците на магазините и офисите, където се продават журналистически услуги за недостойни каузи. Не ми се пише за босовете на занаята с услугите.

Стотици пъти съм писал за шопари, нерези, свине и свинчета със звънчета, за свинчо-звънчовата философия на успеха при продаването на специфични сиво-черни услуги в печатен, радио-телевизионен и интернет пакетаж, за свинчо-звънчовия светоглед, за свинчо-звънчовата схема на паяжиниране, изобщо за свинчо-звънчовата ни тиквеноглава държава.

Болката на този текст е работата на редовите продавачи в магазините и на редовите служители в офисите, където се продават онези медийни услуги за онези каузи. Посветен е на трудещите се, свободно избрали този продажен труд. Посветен е на представителна част на редовата българска журналистика, заради която ту беснеем от гняв, то немеем от национален позор.

Почвам с няколко задължителни бележки.

Първо, за вината. Няма спор кой е по-виновен. Да – виновни са най-напред и босовете на държавата, и босовете, господарите, чорбаджиите на журналистиката. Да – състоянието на съвременната ни журналистика като цяло е следствие на политическата ситуация у нас. Да – четвъртата власт е функция на покварените власти №1, №2 и №3 – законодателната, изпълнителната и съдебната. Да – виновна е първо властта на българомразците, българоотродените и българонепукистите, които – за кой ли път овластени – отново съсипват за кой ли път България, а чак след тяхната идва вината на проституиращата журналистика.

Е, и? Тези безспорни факти оправдават ли ширещата се журналистическа проституистика? Да не би хомо сапиенс по тия паралели да е лишен от свободен избор?

Втора бележка. Извънредно интересен въпрос е дали журналистическата проститутка смята каузата, на която служи, в името на която върши ония услуги, за недостойна. Някои я смятат, ама преглъщат, макар и по-трудно. Дори често-често се задавят, ама преглъщат. Други не я смятат, сиреч приемат си я каузата за достойна, и живот си живеят с преглъщането.

Е, и? Кой се интересува какво мисли проститутката за собствената си служба? И какви усилия полага при гълтането.

Трето, последно. Не пиша тези кратки редове само като читател и зрител, а и като участник. Бил съм и аз няколко пъти журналист на зрели години, вярно – само в малки частни вестници и списания, при това профилирани. Работил съм и в политически вестник – „Про и Анти”. Което ми дава основание да си мисля, че все нещо съм виждал с очите си. Виждал съм на живо що е проституистика в медиите. И политическа, и социална, и офисна, и всякаква.

Точно преди 26 години списвах с един-двама колеги вестник „Правен наблюдател”. Беше по времето, когато босовете (политическите, кадесарските и журналистическите босове) виждаха сметката на правителството на Филип Димитров, което беше ялово, но в никакъв случай шопаро-нерезово. Та на рампата на ИПК „Родина”, докато лентата приплъзваше мизерния ни тираж, до мен весело се смееше един популярен тогава издател на много вестници, чакайки съседната лента да започне да бълва огромния брой пакети с едно от неговите издания. Веселякът бе с дълга бяла брада, гръмогласен и много се гордееше със своите многобройни еротични и всякакви други парцали. (Не е важно името му, хората от бранша ще се сетят кой е.)

Та този сърдечен мъж все ми предлагаше всеки вторник, докато„Правен наблюдател” още не беше фалирал от недоимък, все ме канеше да се обединим един вид, да направим общ вестник – ха-ха!, – демек ние да публикуваме някои правни аспекти на постсоциалистическата и предмутренската еротика, а той да ни илюстрира сериозните правни теми със ония замазани снимки от неговите вестници, като придружава фотосите със свои кратки секскоментари. И всеки вторник ме тупаше дружески по рамото, заливайки се от смях.

Ха-ха!

Днес, сега, докато  пиша, си мисля, че такъв илюстриран вестник за власти №1, №2 и №3 би продал като нищо 200 хиляди тираж. И тогава би продал, пък и днес може би, ако снимките са качествени, без да броим гарантираното качество на секскоментарите.

Делово по темата.

България е на 111-о място по свобода на словото. Не съм сигурен, че числото е точно, може вече да сме по-надолу, но това е без значение. Иначе речено, ние сме около Конго, Чад и Уганда по степен на проституистиката, която изисква клиентът (босовете) и с която безгласно се съгласява несвободната словесно проститутка. С една огромна обаче разлика: в братско Конго баш босът Бонго-Бонго ще те изяде жив на закуска, ако не се съгласиш да „услугваш”, а децата ти ще си ги запази за вечеря, докато у нас, в божем Европа, проститутката журналист „услугва” според собствения си свободен избор, без да е заплашен от кулинарните страсти на босовете.

Нека погледнем какъв е резултатът от този „каторжен” журналистически труд по нашите земи. Говоря за „най-четените” вестници. Как реагира потребителят на проституистиката, поръчана от босовете? (Сигурен съм, същото се отнася за почти всички вестници, разположени „централно и по места”.) Да видим. Всеки делничен ден следобед и надвечер моя милост (понеже съм дядо на двама внуци) минава покрай сергиите на няколко ключови места из София.

Това са двата подлеза на метрото в центъра, спирката долу под Университета, квартал „Лозенец”, другаде. Навсякъде е едно и също: купища „Труд”, „24 часа”, „Стандарт”, „Монитор”, „Телеграф”, „Дума” „Галерия” и прочее всекидневна и седмична цветна макулатура. Гледам и изпитвам огромно облекчение. Защото всеки непродаден екземпляр означава един човек (или цяло семейство) по-малко в масата събратя, облъчени с лъжа, измама, демагогия, простотия, пошлост.

Пак съм сигурен, че при телевизиите и повечето сайтове е пак същото като финансови резултати и изобщо като професионална реализация. Имам пред вид журналистическата част от работата им. Четат се развлекателните „профили”, гледат се шоупрограмите и разните реалити формати – но това не е журналистика, а е нещо друго, макар и там да е препълнено, да е удавено с проституистика.

Иначе – без пикантериите и шоуто – телевизиите и повечето сайтове, както и вестниците, разбира се, отдавна да са фалирали, ако не е държавната и корпоративната им поддръжка чрез реклами и задкулисни корупционни дотации. Пари, огромни грешни пари, давани тъкмо заради промиването на мозъци в угодна на властта посока на промивката и ибрикчийството, от една страна, и заради славословията, четкането на държавни и корпоративни ега, вдигането на импотентни рейтинги, от друга. Накратко, заради пиар крепенето на властта на властимащите. Още по-накратко – заради преданата проституистика.

С което изобщо не искам да кажа, че и самата „чиста” журналистика от този проституиращ порядък няма пазар у нас, че съвсем не би се търсила, ако не бяха пикантериите и шоуто. Че едва ли не щеше да е самотна и забравена в проституисткото си всекидневие. За пазара обаче – отново след малко.

Да се върнем на слугите в тази идилична корелация слуга-услуга.

Не е така, както си мислят мнозина добри, но наивни хора. Всуе жалят проституиращите журналисти добрите хора извън бранша. Никакви жертви няма в тая игра, ако не броим изключенията сред най-младите и неопитните. Не е такъв случаят разни престъпни босове с престъпни намерения да наемат честни и почтени люде, да ги мачкат и сетне развращават.

Не. Не е вярно, че бъдещият журналист притежава моралните устои и устойчивия светоглед на порядъчен човек и затова отива в медиите, за да го защитава светогледа си чрез журналистиката. Обратното е преобладаващата практика – ти нямаш морални устои и устойчив светоглед, ти си готов да слугуваш/услугваш, затова отиваш, ослушваш се и ставаш помияр и подлога, ибрикчия на собственика, на боса, на политиците, на който плаща.

Ето защо, като изгонят някого за несправяне с услугите или защото съвестта му се е събудила – стават и такива освествания понякога, има наплив за мястото му, особено пък в „престижните” издания. Иначе защо ще напират „като тигри” Сюлейманови – нали всички измежду щурмуващите добре знаят, че там царува проституистиката, несвободата на словото!

Поне за мен най-болезнен не е проблемът как се пречи отвън на истинската журналистика – без значение парламентът ли пречи, правителството ли, прокуратурата и съдът ли, самите медийни олигарси ли. Проблемът е, че системата, която сме изградили и търпим като общество, не само допуска, а толерира, буквално размножава (копипейства!) роби по психика, които в значителна степен владеят общественото мнение. Защо болеем тогава на какъв хал е общественото ни мнение по всеки жизненоважен въпрос?

Впрочем, колцина болеят?

Ще го кажа и другояче за „жертвите”.

Замислете се: с каква мисъл отива на работа един типичен журналист от този тъмен отбор, откъм тази, мрачната страна на барикадата? Да служи на обществото ли, или да угоди на прекия шеф, на големия шеф, а ако даде дяволът – и на най-големите шефове по жълтите павета?

Смразяващият отговор не се ли натрапва?

Като споменах лукавия… Ще напомня на читателя кои са седемте смъртни гряха: похот, чревоугодие, алчност, леност, гняв, завист, горделивост или високомерие. А сега си представете някои от най-титулуваните главни редактори и директори на медии, някои от най-популярните водещи на разни помии, някои от най-известните писачи на разни „анализи”, някои от най-любимите на властта „репортери” със и без поли, представете си всички босове на титулуваните и любимите, представете си и босовете на босовете. И пак прочетете кои са седемте смъртни гряха.

А как лъжат! Как лъжат като влашки цигани! Ама да не начевам и с 10-те Божи заповеди.

Ето сега вече бихме могли и да си отговорим на хипотетичния казус: ако читав човек поиска да създаде читав национален вестник, читава национална медия – кой ще му даде пари? Кой ще субсидира благородното начинание? Кой ще го подкрепи не с думи, а с дело? Правилно – никой. (Освен жена му, ако е читава.) Системата не допуска „диверсанти” през граничната барикада. Чумавото не търпи здраво около себе си.

И, моля, да не забравяме, че ние създадохме системата, макар и без да щем. Да не забравяме, че ние я търпим, че ние я издържаме с парите си. И че ние сме ѝ – поне на книга – чорбаджиите. Книгата се нарича Конституция на Република България.

Стигам пак до пазара, както обещах. Вярно е – все още има пазар за проституистиката, и то доста приличен въпреки купищата макулатура надвечер. Или по-скоро базар има. Масовият потребител не го е много-много еня какво дъвче. Все още. (По-претенциозните отдавна заобикалят вонящата сергия и се хранят от малкото сиромашки, но прилични кухни.)

Какъвто масовият потребител, такава и журналистиката (включително „чистата” журналистика) за масите. Каквото масово се яде, това и масово се предлага. Обществото ни (като цяло) безметежно е заспало или пък е капитулирало пред журналистическата проституистика. Няма непримиримост към нея, липсват изисквания за някакво поне приличие от кумова срама. Говоря за масова непримиримост, за масови обществени изисквания за приличие и професионализъм.

Докога ще е така ли? Господ знае. При всички положения – докато населението (като цяло) на тази територия не се превърне в достоен народ с истинска съвременна държавност, ще е така. Докато населението не осъзнае, че е било и е народ, докато не си припомни, че е един от най-старите народи на този най-цивилизован континент, ще е така. Докато населението не проумее, че няма път напред, че няма бъдеще в позорната опаковка на население, а само като достоен народ, ще е така.

Проумее ли, ще му се наложи на народа да промени системата, сиреч да изкорми до дъно и да преобрази структурата и работата на власти №1, №2 и №3. Едва тогава ще дойде ред да погребем и проституистиката на власт №4. Не по-рано, колкото и да ни се иска на малцинството да е по-рано.

Всичко написано дотук беше надзъртане към страната на мрака.

А сега – за финал – да се обърнем с лице към светлината. Колкото и да ѝ пречат, колкото и да я затъмнят, колкото и да я душат, тя свети. Да, у нас! Може и да не е ярко (111-о място!), ама свети напук на мрака. Напук на системата такава, каквато я изградихме с безволие, глупост и страх. Има куп хора у нас, които чета, гледам и слушам, свестни хора, които предано си вършат работата в сайтове, блогове, тук-там и из по-големите медии, тук-там и из провинцията.

Значи, може да се живее в този бранш и без да си продаваш душата. Без да проституираш, без да слугуваш. Има много и много такива журналисти. Ако не бяха те, ако не беше светлината, която те пръскат всекидневно, как щяхме да научаваме какво става наистина в България, как щяхме да си сверяваме часовниците, ако ги нямаше коментарите им, анализите им, споделените им публично болки, нашите общи болки…

Прочее, ако някой събрат таи съмнения как ще завърши един ден битката на светлината с тъмнината, нека се порови в историята, за да се убеди, че никъде и никога мракът не е побеждавал в дългосрочен план. И тук няма да надделее.

А проституистиката – и не само в журналистиката, не само! – ще остане да живурка, за да ни напомня как не бива да се живее.

Advertisements

Свършиха ли дискотеките, г-н Симеонов, че подхванахте майките

Меко казано нелепото изказване на вицепремиера и съпредседател на Обединени патриоти Валери Симеонов по адрес на протестиращите майки на деца с увреждания предизвика вълна от обществено възмущение и искания за оставката му от поста. „Кресливи жени“, които спекулират с „уж болни деца“ – така Симеонов формулира пред партийната телевизия СКАТ исканията на майките за по-адекватен ангажимент на държавата към нуждите на техните деца. Симеонов не само не се отрече от думите си и не се извини, ами и ги затвърди чрез профила си във Фейсбук. Препубликуваме отвореното писмо към вицепремиера на Мария Пеева, майка. Текстът е от сайта „Мама нинджа“, заглавието е на редакцията. Ето какво имат да кажат майките на Симеонов:

Свършиха ли дискотеките, г-н Симеонов, че подхванахте майките на деца с увреждания? Вчера чух изявлението ви за „закона, заченат в грях“ и се изпълних със срам, че сте мой вицепремиер, че живея в държава, която допуска политици от най-висок ранг да правят подобни грозни изказвания, при това изпълнени със самодоволство от собствената си значимост, с физиономия на отвращение, безчовечно и грубо, в пълен отказ да видят условията, в които някои хора са принудени да оцеляват:

„Тоя закон беше започнат като опит да се угоди на една група КРЕСЛИВИ жени, които СПЕКУЛИРАХА с децата си, които плюеха обществото, изкарвайки на пек и на дъжд тея УЖ БОЛНИ деца, без грам майчинско чувство и грижа за тях. Просто ги използваха по най-безсъвестен начин като инструмент за постигане на техните ЧИСТО материални цели. Затова казвам, че е заченат в грях. Той започна с грях, продължи с нарушения, с погазване на административните срокове…“

Не съм юрист, нито политик, затова допускам, че е възможно този закон, г-н Симеонов, да има недостатъци. Но дали вината за това е на майките? Нима беше тяхна работа да творят закони? Други са избрани от народа, но вие ги принудихте с бездействието си. Ако има такива недостатъци, посочете тях, посочете вариантите, по-добрите решения. И посочете виновниците за това положение – правителствата, които в продължение на 11 години не успяха да създадат условия за хората с увреждания да водят нормално и достойно съществуване в България (колко да са тези административни срокове, боже мой, че толкова години не ви стигнаха).

Историята, която ще прочетете ТУК, ако отделите малко от времето си, ми прати Росица Букова от Движение на българските майки. Тази история предава цялата хронология на протеста на „кресливите“ жени, които се борят за децата си. Думата популизъм, която с такова удоволствие използвате, за да опишете как ви притискат, не е правилна. Не е популизъм, а война за оцеляване и участниците в нея имат само два варианта – да победят или да напуснат бойното поле. Ако не го осъзнаете, ще дойде момент, когато ще управлявате само собствените си деца. Чуждите – здрави или болни – вече ще са избягали. Прогонени от вас и подобните ви.

Гневът на майките е разбираем, учудващо е търпението им.

Тази битка не е от вчера и имахте предостатъчно време да предложите сами такъв законопроект, вместо да обвинявате майките, че техният не бил достатъчно добър. Разбира се, винаги е по-лесно вместо да решиш проблема, да нападнеш човека, който го създава. Особено ако му е трудно или невъзможно да се защити, защото не разполага с власт, пари и връзки.

По какво се познава дали едно общество има ценности, г-н Симеонов? По шума в дискотеките или по грижата за болните и слабите? Хиляди пъти бих предпочела една дискотека да вдига врява до небесата, стига в нея да може да влезе свободно и да се забавлява с приятелите си някое двайсетгодишно хлапе в инвалидна количка. Защото те също танцуват, Валери. Знаете ли, че те танцуват, и се усмихват, и се забавляват, и имат приятели, и ходят на работа, и дори обичат, не много по-различно от нас. Някъде по света те живеят, вместо да оцеляват. Хубаво е да помислите върху това.

Майка съм на четири деца, които по никакъв начин не „тежат“ на системата ви, защото са имали щастието да се родят здрави. Те са умни и способни момчета и вярвам, че ще станат достойни граждани и добри хора, ще създадат семейства, вероятно ще ме зарадват с още внуци. Но знаете ли какво си обещах след вашето изявление, (чиято значимост всъщност е единствено в грозотата му, но се оказа капката, с която чашата преля)? Обещах си, че повече никога няма да произнеса и една дума, която да ги задържи тук. Твърде много ги обичам, за да им го причиня.

Иска ми се да запитам нашите политици – не виждате ли, че нещо страшно се случва с България? Не виждате ли, че скоро няма да останат хора, които да управлявате? Няма да имате работна ръка, данъкоплатци, родители и деца. България се изнася! Новите емигранти не са млади хора, които просто искат да видят и друг свят, да опитат късмета си на друго място. Новите емигранти са семейства – семейства с деца, семейства с работоспособни родители, които бягат НЕ от любопитство, а защото търсят сигурност. Тук няма сигурност, а и надежда вече няма.

Ние сме държава, в която, за да хванат изнасилвача ти за два дни, трябва да си млада, красива и известна. Държава, в която мъжът ти може да те пребие, защото полицията не вярва на сълзи. Държава, в която блъскат майки по тротоари и пешеходни пътеки, а после ние, обикновените хора, на които им дреме за чуждата болка, събираме пари, за да лекуваме децата им. Държава, в която лекарствата за онкоболни се изнасят, а на тях се влива физиологичен разтвор. Държава, в която умират родилки, защото им скачат по коремите, а после системата оправдава виновните. Държава, в която се експериментира с чернодробни трансплантации върху деца и в която политиците се държат като мутри и се гордеят с това. Ето такава държава сме ние. Цялата ни система е зачената в грях и хора умират на кръста всеки ден, но не успяват да я спасят.

Хора като вас, г-н Симеонов, превърнаха патриот в обидна дума.

И най-жалкото е, че дори няма да разберете какво се опитвам да ви кажа.

Италия се превръща в риск

Популисткото правителство в Рим предизвиква Европейския съюз към непопулярни решения. Бюджетният спор трябва да бъде решен бързо, иначе Съюзът ще тръгне към нова криза, далеч по-тежка от Брекзита.

EU- und Italien-Flagge (picture-alliance/dpa/M. Murat)

Италия все още не е във фалит, но популистката коалиция в Рим прави всичко възможно да докара страната по-бързо до ръба на пропастта. Напълно съзнателна провокация е да представиш на ЕК един противоречащ на всички правила проектобюджет. Движението „Пет звезди“ и „Северна лига“ искат да покажат, че насериозно издигат мотото „Италия на първо място!“ и че лошите бюбократи в Брюксел са тези, които искат да сложат букаи на „правителството на промяната“.

Намерението на Италия да увеличи бюджетните разходи през следващата година и същевременно да намали държавните дългове чрез икономически ръст е напълно нереално. Италианският финансов министър знае това много добре, но мълчи и играе по свирката на популистите. Те искат да финансират своите предизборни обещания с нови дългове.

Измисленият италиански свят

Господата Ди Майо и Салвини смятат растящите  разходи по италианските дългове и колабиращите италиански банки за съзаклятие на финансовия свят. Рисковите премии за италианските държавни облигации пък били измислени от германците, които искали да поставят Италия на колене. Тези представи са абсурдни и много опасни. Популистите искат да направят Италия независима от финансовите пазари.

Затова италианците трябва да купуват още повече държавни облигации. А държавата ще ги поощрява с данъчни отстъпки. Всичко това ще доведе до намаляване на данъчните приходи и ще отвори още по-голяма дупка между приходите и разходите. Същинският план, който е записен и в коалиционния договор между популистите и десните радикали, цели създаването на паралелна валута в Италия.

С тази паралелна валута държавата би могла да погасява задълженията си към италианските фирми. А фирмите от своя страна биха могли да плащат данъчните си задължения към държавата. Повечето икономисти предупреждават за опасността от подобни експерименти. Подобна паралелна валута и бездруго би била нелегална в европейското пространство, но Салвини и Ди Майо не се интересуват от това. Общата европейска валута е трън в очите и на двамата. Идеолозите в Рим твърдят, че и еврото било инструмент на потисниците в Брюксел.

Не бива да унижаваме Италия

ЕС трябва да реагира на провокациите и опасната игра на популистите решително, но и с тънък усет. Само чрез диалог могат да бъдат премахнати най-лошите грехове в италианския проектобюджет. Острите думи от страна на ЕС и обоснованато връщане на проектобюджета ще дадат добър повод на популистите да нарочат европейците за изкупителна жертва за всичко, което ще се случва в Италия през следващите месеци. Все още много италианци се чувстват унизени – още от 2011 година, когато по време на финансовата криза техният министър-председател падна от власт.

С подкрепата на ЕС федералната канцлерка Ангела Меркел и френският президент Саркози принудиха Берлускони да подаде оставка.  Тогавашната безотговорна бюджетна политика на Берлускони застрашаваше цялата еврозона. Навремето лихвите за италианските държавни облигации бяха седем процента, а днес са малко над четири. Значи все още има поле за преговори.

Riegert Bernd Kommentarbild AppБернд Ригерт

Ако обаче популистите не се откажат от своя рискован проектобюджет, ЕС трябва да действа решително и да открие наказателна процедура срещу Италия.

Въпросът е дали Италия ще се подчини? Салвини, Ди Майо и компания вече се кълнат, че няма да позволятт да бъдат командвани от Брюксел. Те взимат добър пример от популистките си колеги в Полша и Унгария. Тези две страни постоянно игнорират решенията на европейския съд за разпределянето на бежанците и досега все още не са наказани. Италия е съосновател на ЕС и нетен платец. И ако сега се измъкне ненаказана, за ЕС ще настанат трудни времена.

Лидерът на движението „Пет звезди“ Ди Майо вече заплаши по друг повод, че ако не бъде наложена волята й, Италия ще спре да плаща вноските си в европейската каса. А това би бил краят на европейското ѝ членство и краят на ЕС  такъв, какъвто го познаваме. Страните от еврозоната не могат да спасяват Италия финансово по гръцкия модел. Страната е твърде голяма и сама би предизвикала своята неплатежоспособност. А другите големи страни-членки нямат и голям интерес да помагат на десните радикали.

Ако бюджетният спор не бъде решен бързо, ЕС ще тръгне към нова криза, в сравнение с която Брекзитът ще изглежда като детска игра.

Македонският Давид запокити нов камък срещу руския Голиат

Македонският парламент гласува с квалифицирано мнозинство решение за промяна на името на страната не от някакъв самоцелен стремеж към преименуване, а за да избяга от руската гравитация, която се опитва да я засмуче и запази като елемент от политиката на Кремъл да използва малки камъчета за блокиране механизмите евроатлантическата привлекателност.

Това е истината и тя боли, както се вижда от една официална декларация на Москва в навечерието на гласуването в Скопие. Западът се меси, отчаяно се провиква московският крадец, който обича да навиква другите с обвинения, че крадат.

В Москва не искат да си признаят, че споменатите механизми на евроатлантическата привлекателност действат не само на принципа на прагматизма, изповядван от нормалните хора и народи, ориентиращите се в своето придвижване напред към очевидно привлекателния полюс на света. А той определено не се намира на изток.

Заедно с това бегълците от руските центростремителни сили правят това с пълното съзнание, че руската алтернатива е пагубна – може на запад да не е винаги слънчево, но на изток си е постоянен, сгъстяващ се при това мрак.

Както в консолидирането на украинския народ пред лицето на руската агресия, така и на Балканите Путин изигра със своята намеса отрезвяваща роля от махмурлука на комунизма и национализма с руско-съветски корени. Видя се най-напред в Черна гора, исторически най-русофилската страна в региона. Сега се вижда в  Македония, създадената по заръка на Коминтерна, съветския инструмент за налагане на московската международна политика.

В Черна гора преди няколко дни властите арестуваха участници в местния клон на руските моторизирани провокатори от рокерската банда “Нощни вълци”. Този факт е още една “дребна подробност”, която говори за  устойчивата тенденция на противопоставяне срещу хибридните номера на Кремъл в региона и то сред “новодомци” в евроатлантическата общност като Черна гора. 

Поредната македонска крачка напред по същия път заслужава пълната подкрепа и на България, колкото и да се чудят сега какво теле да намерят под този вол тукашните слуги, обслужващи интересите на руската мечка. Имат още 30 дни преди решението на парламента в Скопие да влезе в сила. Сигурен съм, че няма да си губят времето за яловото издирване на въпросното теле под македонския вол. 

Брутално, мръсно, невежо: как говори България

В България се е настанил един брутален публичен език, пълен с агресия, невежество, омраза и простащина. А от такъв език лесно се преминава към подобни действия, казва културологът проф. Александър Кьосев в интервю за ДВ.

default

ДВ: Напоследък в България консерватизмът сякаш става особено модерен: възникват политически образувания, атакуват се учебни програми, знаем какво стана с Истанбулската конвенция, знаем как академичното понятие „джендър“ се превърна в мръсна дума, с която напоследък дори високопоставени политици се обиждат един-другиго. На какво се дължи това развитие, според Вас?

Александър Кьосев: Първо трябва да въведем разграничение в самата дума „консерватизъм“. Консерватизмът е едно от най-важните политически учения в историята на съвременна Европа. Той възниква като реакция на случващото се в революционна Франция, на якобинския терор. Оттогава консерватизмът има огромна традиция, претърпял е много превращения, познаваме и редица сериозни политически мислители, които се движат в тази традиция. Българският консерватизъм няма нищо общо с това. С редки изключения на елитарни консервативни групи, които са начетени, наистина, това, което се води за консерватизъм, е просто имитация.

ДВ: За днешно време ли говорите – или винаги е било така?

Кьосев: В България има сериозна консервативна традиция от времето на Константин Стоилов нататък. Съществува една антилиберална, „чорбаджийска“ линия, която защитава позицията на утвърдени, богати и сдържани хора, елити от времето още на Османската империя, които после, в демократична България, са заели самостоятелна позиция. Но както лявото, така и дясното в България са били винаги манипулирани по демагогски, политически и партийни причини, така че консервативната традиция на България не е нещо чисто.

В един исторически момент тя води например до правителството на сговора и белия терор, отговор на левия терористичен акт през 1925 година. Тоест, българската консервативна традиция не е запазена в някакъв благороден, принципен вариант – зад нея се крият интереси, а често и брутални действия. И сега забелязваме как мръсната пяна отново изплува.

За съжаление важи прочутият възглед на Бай Ганьо, че дали си леберал или консерва, нема никакво значение, важно е да си на власт, важното е да оцапаш и да унижиш своя противник. В този смисъл консерватизмът в днешна България има много грозен популистки двойник, който се кичи с неговите имена, парадира с принципи, а всъщност представлява поредната публична маска на омразата, невежеството и агресията, на мутренското начало в българския политически живот на прехода.

В България в момента няма масов, истински консерватизъм. Има само заиграване на политици със страхове и фобии, с консервативни нагласи на хората, които са претекст за избухване на нерегламентирана агресия срещу политическия враг. Някои от тези страхове, някои от тези обиди на хората вероятно са справедливи. Лесният либерализъм и особено лесният неолиберализъм доведе до сериозни проблеми в световен мащаб – и реакцията на хората е обяснима. Но ме смущава начинът, по който се артикулира тази реакция, смущава ме формирането на един нов публичен език, който е истински симптом.

Александър КьосевПроф. Александър Кьосев

ДВ: А може би и начинът, по който политици и други дейци инструментализират тази „реакция на хората“?

Кьосев: Със сигурност има манипулатори, демагози и идеолози, които са готови да инструментализират и майка си и баща си. Те могат да инструментализират всичко онова, което в момента плува във въздуха, което и да е настроение и дух на времето. И да го употребят за свои цели, без значение дали то е ляво, дясно, горно или долно. Точно такава употреба наблюдавам в момента. Тя се води от различни центрове за управление на общественото мнение. И техните манипулации не са нито консервативни, нито леви, нито десни, нито са свързани със социалната справедливост – те са свързани единствено с това, че някакви хора трябва да останат на власт.

ДВ: Напоследък на мушката попадна и Софийският университет, където Вие сте професор.

Кьосев: Аз бих казал обратното: най-накрая те попаднаха на нашата мушка. Защото ние сме хора учтиви и въздържани. И помним, че в публичното пространство езикът трябва да бъде вежлив и толерантен. За това има причини, които ще спомена след малко. Но този път беше прекрачена всякаква граница и в университета възниква спонтанно движение на преподаватели, които изискаха от декана и от ректора публична реакция – и тя се случи.

Поводът за цялата работа беше атаката на лицето Александър Урумов срещу един университетски курс на професор Миглена Николчина, наречен „Политики на идентичността“. Въпросният Урумов се беше опитал тема по тема да „разбие“ този курс – с един брутално хулигански и нахален език, а вестник „Труд“ беше препечатал този пост от социалните мрежи със заглавие, взето от самия текст: „Ако взема едно дЪрво“.

Никой няма право да коментира по такъв брутален начин един университетски курс, който е минал през всички академични процедури и е преценен като балансиран. Университетските органи са сметнали, че в него няма политически залитания, тъй като университетът е неполитическо място. И университетът застана зад този курс, той застава зад принципа за свобода на словото – в случая на академичното слово. Тоест, най-накрая смислените хора се обединиха и реагираха както трябва на тази агресия. При това реагираха официално, чрез самата университетска институция.

Но най-фрапантното не е в конкретния случай, нито в позицията на този или онзи. Най-фрапантното е състоянието на публичния език. В България той се „разваля“ още от 1990-те години, когато се появиха така наречените „независими медии“, които създадоха един абсолютно брутален език, един език на заглавията от типа „Тъща изяде куче“.

ДВ: Доколко опасна е тази тенденция за обществото?

Кьосев: На първо място в този език няма никакво съдържание, той само имитира такова. Той е език на жестовете, език на обидите, на ругатните, на псувните, на нацапванията, както би казал Бай Ганьо. Вътре в този език на другия, на опонента не му е оставено никакво място за реагиране. Защо публичният език трябва да бъде вежлив ли? Защото той предполага, че ти живееш в мир с опонента си, че той трябва да има мирно място да живее, да мисли и да се изразява.

Ти може и да не уважаваш това, което той мисли, но уважаваш правото му на участие в демократичното общество, правото му на това да изрази своето мнение. Така можете да живеете заедно, макар и различни, в диалогичен мир. Сега това толерантно съществуване е разрушено (вижте само обидната дума „толерасти“) и вместо него в публичното пространство се е настанил един празен, но убийствен език, абсолютно кух, пълен само с ужасяващи епитети и етикети, език, който е толкова брутален, че унищожава опонента, преди изобщо да чуе за какво става дума.

На английски има един израз, който означава приблизително „Не ме наричай с обидни имена“. Днешният български публичен език обаче се състои именно от „обидни имена“, друго няма. А това е знак, че в публичното пространство вече се води символна война – то не поддържа мира, поддържа конфликтите и омразата. Никой никого не слуша, никой никого не уважава, никой не допуска, че опонентът може да има право на място в демократичното общество, толерантността е оплюта и обявена за джендър-отклонение. Много е възможно това култивиране на агресия в публичното пространство, което минава и през армия доброволни и платени тролове, да има и практически следствия. От подобен език лесно се преминава към подобни (унищожителни) действия.

Всъщност, в този език няма нищо друго освен действия, в него има символически убийства, той унищожава непрекъснато опонента, а от символическото до реалното убийство стъпките не са чак толкова много. Точно такава унищожителна обида беше отправил и Александър Урумов, нападайки не само професор Николчина, а и университетската общност: той беше създал един обобщен образ на професора-идиот, който заслужава само и единствено „дЪрво“.

Тоест, беше се опитал да срине авторитета на академичната общност с всички възможни средства на бруталната реторика. С лекота бих казал, че всъщност неговият език срива единствено самия него, ако той не беше официално лице – ръководител на пресцентъра на Министерството на отбраната. Това вече прави нещата страшни. И според мен Министерството на отбраната трябва да реагира. Защото ако не реагира, все едно псува университета заедно със своя служител. Представете си държава в която вече не само хората, а и институциите се псуват.

Лъжата за ръст на руския туризъм у нас – поредно доказателство, че газ глава затрива

На нашия премиер Борисов е безсмислено да се дава Полша за пример как се отстоява енергийна независимост от Русия. Защото Полша отказва да стои в партер и да рискува националната си сигурност в рамките на обичайния за Русия бартер: ние ви снабдяваме с газ, вие трябва да бъдете послушни, за да не ви го спрем. https://news.bg/world/polsha-podpisa-20-godishen-dogovor-sas-sasht-za-vtechnen-gaz.html

В нашия случай положението е като в притчата за онзи, който уж се дърпал, но накрая си платил жълтиците (Москва осъди България за чудовищна сума по спора около АЕЦ “Белене”, но в София обидени от този господарски шамар няма). Освен това изял и тоягите, и солта. 

Ние хем сме в партер, хем се съгласяваме на въпросния бартер. Благодарение на ето тази вечно усмихната позиция на поредния ни премиер, полунаведен вече трети мандат пред руския началник (както се вижда на снимката).

Този път сценката се разиграва в Брюксел на среща между Борисов и руския премиер Медведев. Двамата обсъдили нещото, което продължава да се нарича сътрудничество в областта на газовите доставки, макар да си е чисто изнудвачество спрямо българската страна, държана в партер с монополните високи цени. 

Не е ясно по чия инициатива двамата премиери са започнали да лъжат солидарно за ръст на руския туризъм в България, но е доста по-вероятно в тази област да се е изявил нашият пръв държавен ръководител, за когото точните сметки никога не са имали каквото и да било значение.

Спадът на руските посещения с цел почивка у нас, регистриран на сравнителна основа досега през тази година, е цели 8 на сто, рапортува тревожно преди броени дни министър Ангелкова. https://www.mediapool.bg/lyato-2018-po-malko-ruski-turisti-poveche-rumantsi-i-germantsi-news285027.html

Да сте чували Борисов да се превъзнася публично за значимостта на туризма в отношенията ни с Румъния? Не сте. Няма как. Щяхме да знаем. А би трябвало – по неговата логика. Защото румънците са категорично най-бързо растящата група чужденци, посещаващи България. По този показател нещо подобно се отнася и за германците, но в разговорите на Борисов с Меркел това обстоятелство никога не е тема, годна за пропагандно рециклиране.

Защо на Борисов тогава му е толкова важно винаги да се подмазва на руските си събеседници по въпроса за техните безценни туристи?

Не че правя голямо откритие, но отговорът, освен в рамките на традиционното му подмазвачество на Москва, е “прагматичен”. Той знае, че на румънците, израелците, норвежците и прочее граждани от приятелски държави, проявяващи интерес да похарчат пари в България, никой не разрешава или забранява да го направят. Те сами преценяват плюсовете, които ги привличат.

Руските граждани са друго нещо. На тях редовно им нареждат къде да НЕ пътуват с наказателна цел спрямо съответната туристическа дестинация. Така беше след взривяването на самолет с руски туристи над пустинята в Синай през ноември 2015 г. Лично Путин забрани чартърите и хиляди руски туристи, пристигнали на руските летища за полет към мечтаната топла страна трябваше на свои разноски да се завърнат по студените си родните места.

Същото се случи и след като турски Ф-16 свали руски Су 24 през същия този ноември 2015 г. в района на сирийската граница.  Първата жертва на внезапно обтегнатите отношения между двете евразийски автокрации станаха пак руските туристи, употребявани като форма на санкция от Кремъл срещу държава, с която е възникнал проблем в двустранните връзки.

Сега наред е…пак Турция, заедно с Гърция. Защото Руската православна църква, която е част от държавната политика на Кремъл, нареди на руските туристи да не се черкуват или дори да не посещават от туристическо любопитство църкви в Турция и Гърция, администрирани от Константинополския патриарх Вартоломей след като той призна независимостта на Украинската православна църка. 

България не е заплашена от подобна санкция. Нито синодът ни се осмелява да обели дума, нито премиерът ни Борисов дръзва да изрече нещо в защита на Украйна, която този месец посети, внимавайки да не подразни Путин с някое изявление. Съсредоточи се върху ухажването на българското етническо малцинство като зад пред българските избиратели у дома, но не подкрепи с нито едно изказване украинското абсолютно мнозинство, застанало зад  идеята за съпротива срещу руската агресия. 

Ще рече някой: “е, това е то политиката”. Не, в политиката, колкото и да се лицемерничи, трябва да се избягват поне откровените лъжи, като тази за ръста на руските туристи у нас. В случая става дума за позата партер от страна на нашия премиер. 

За Анна Цолова и другите живи журналисти

Шумът около убийството на Виктория Маринова стихна с намирането на заподозрян. А шумът около опразнения стол на Анна Цолова стихна и без заподозрян. Всички знаем кой е той, но никой не тъжи за живите журналисти.

Плакат Журналистика на Ерина БояноваДа си журналист в България (на снимката: плакат от Ерина Боянова)

Коментар от Полина Паунова:

Сигурно познавате тази крилата фраза от “Госпожа Министершата” на Бранислав Нушич: политик и муха се убиват с вестник. След като доби популярност в България, този израз години наред се повтаряше до втръсване от политици и журналисти: първите го ползваха като “защита” срещу медийни публикации, а вторите го повтаряха като мантра, за да създадат легенда за собствената си значимост.

Но в последно време не съм чувала някой да припомня тази фраза. Може би защото политиците знаят, че ако се договорят помежду си, медиите няма как и драскотина да им нанесат. Журналистите пък отдавна разбраха, че не са и не могат да бъдат четвъртата власт, каквато роля бодро им отрежда от време на време някой властимащ, за да подчертае, че по тия географски ширини медийната свобода поне на думи е неприкосновена.

Как обаче се убива журналист? Със стол. С опразнен стол. Рецептата ни даде неотдавна в ефир Антон Тодоров от ГЕРБ, който впоследствие подаде оставка и напусна Народното събрание. Но както гласи друга банална фраза: съмненията останаха.

Навярно няма нищо случайно в това, че Тодоров адресира репликата “да не ви се опразни столчето” към водещия Виктор Николаев, който месеци преди това остана без екранната си партньорка Анна Цолова. Отсъствието ѝ бе аргументирано с предстоящ “лайфстайл проект”, който обаче така и не стартира.

Малко преди да изпадне от екрана, Цолова получи в ефир поздрави от скандалния депутат и медиен магнат Делян Пеевски, любезно предадени от колегата му Йордан Цонев.

Противоречието

„След 19 години в новините и актуалната публицистика, 13 от които в сутрешния блок на двете най-големи телевизии, избрах за себе си нова посока и реших да предложа на Нова телевизия един различен проект“, гласеше прессъобщението на медията, в което водещата бе цитирана с едно изречение. След което тя буквално потъна. За да изплува отново едва тази седмица – цяла година по-късно. В интервю пред женско списание и във Фейсбук постинг Цолова сподели следното: „От доста време обмислях да се разделя с активната журналистика и публицистика. Но не аз избрах момента кога да се случи това“.

Така на практика Цолова опроверга цитираното прессъобщение. И потвърди, че столчетата на журналистите действително се опразват. Не стана ясно защо тя не направи дори лайфстайл предаване. Напълно ясно е обаче, че за нея очевидно няма място в нито една от големите телевизии, които иначе се конкурират за популярните лица в бранша.

В интервюто си самата Цолова казва, че никога не е била “остър журналист”. „Затова бях учудена, че нормални и задължителни въпроси се приемат за смелост, героизъм и острота.” Факт е, че Цолова не е била разследващ журналист.

Факт е, че не е била и коментатор. Но неоспорим факт е също така, че в работата си тя не подминаваше същностните въпроси. Не спря да пита за КТБ, не пропускаше въпроса “КОЙ” – независимо с коя част на политическия спектър говореше. След като столчето ѝ бе опразнено, сутрешната публицистика стана доста по-обла.

Журналистиката в България все пак се сеща от време на време за себе си. Например когато попадне в класация, отсъждаща ѝ последно място в цяла Европа. Тогава за около седмица се започва едно самоокайване, след което всичко замира – до следващата година, когато отново сама констатира смъртта си. Ето защо задаването не на остри, а изобщо на някакви въпроси се превърна в героизъм. И понеже онези, които питат, са малко, столчетата им спокойно могат да бъдат опразнени. Как и защо осиротяват местата им – това никой не пита, защото би било “острота”.

Омертата

Обществото обаче има нужда от въпроси. Има нужда от хора, които да ги задават от негово име, да търсят отговорност от негово име, да припомнят позиции от негово име. И най-вече да работят в негов, а не в нечий корпоративен интерес.

Ето защо това гладно за що-годе прилични публицисти общество наскоро самó си измисли легенда за убита “разследваща журналистка”. Защото изпитва нужда някой да е на негова страна, някой да разобличава политическата класа. Затова и след внасянето на яснота по казуса с брутално убитата русенска журналистка се появи основателният въпрос дали не ни се е искало да има журналист, убит тъкмо заради работата си. Като един вид доказателство, че все пак има хора, които си вършат задълженията съвестно и безкомпромисно.

Проблемът обаче е далеч по-голям: шумът около смъртта на Виктория Маринова стихна с намирането на заподозрян. Докато шумът около опразнения стол на Анна Цолова стихна и без заподозрян.

А в случая с живата водеща пак става дума за убийство. Но не физическо. И не само на конкретния журналист. Този случай е символен за омертата в България. Той е символ на онази сделка за мълчание, в която влизат и управляващи, и опозиция, и бизнес, и съдебна власт, и медии. Сделка за тишината, която не бива да бъде нарушавана дори и от съвсем плахи въпроси. За постигането на това не е необходимо физическо убийство. Нужно е само да се опразни столчето. А когато това се случи, никой не търси извършителя. Той някак си е ясен. Пък и никой не тъжи за формално живите журналисти.