кафенето

Новини и не само

Няма грешка в обектива

19105835_1414674465236284_3261756261694554193_nПромяна или „Терминал“2 – това са алтернативите, след като Радеви са реалността

Николай Василев

Какво можем да очакваме от човек, който облечен в униформа заявява, че не приема политически решения на Министерския съвет и на Народното събрание?

Какво можем да очакваме от човек, който пише докладни записки, с които посочва, че руснаците злоупотребявали с монополното си положение и настоява за ограничаване на зависимостта от Русия, но по-късно обвинява министъра поел огромен риск, за да сложи веднъж завинаги край на тези зависимост, че поради „идеологически“ причини рискувал боеспособността на авиацията?

Какво можем да очакваме от човек, който като действащ офицер се обявява против приемането на закон даваш възможност за съвместна охрана на въздушното ни пространство със съюзнически сили, а след това като главнокомандващ приема провеждането на такава съвместна охрана? И се оправдава, че не бил против практиката на Joint Air Policing, но само ако то било „безплатно“ – въпреки, че законът няма как да предвиди подобни условия – те си договарят за всеки съвместен случай.

Какво можем да очакваме от човек, който като началник на базата в Граф Игнатиево не алармира за

съмнителната приватизация

на намиращия се в съседство особено важен за отбранителните ни способности завод „Авионамс“, но по-късно злоупотребява с позицията си на началник на ВВС за да лансира политическата си кариера?

Какво да очакваме от човек, който назначава бъдещата си съпруга като своя директно подчинена и то на длъжност, за която не е очевидно, че тя разполага с нужната квалификация?

Какво можем да очакваме от човек, който в съда под клетва признава аргументите на защитата на министър Ненчев, но пред камерите яростно го обвинява, че е принизил авиацията – въпреки, че по времето на министър Ненчев броя на годните самолети реално се е увеличил?

Какво да очакваме от човек, който признава, че най-добре за България било да се постигне „политическа“ цена за американски бойни самолети, което обаче било „невъзможно“, а в същия момент именно той прави подобна сделка невъзможна, повтаряйки под път и над път, че „санкциите срещу Русия трябвало да се премахват“, при все, че България е не е сред икономически най-засегнатите от тези санкции, но е сред стратегически най-заплашените от силовата промяна на границите, особено в нашия регион?

radev_bos.jpg

Какво да очакваме от човек, който не демонстрира ясна визия за развитието на България, за мястото ѝ в света, нито показва, че разбира нейната история, състоянието на нейното общество и който не предлага политики необходими, за да достигаем стандартите на успелите икономики и благоденствуващите общества?

Някога фотографите са повтаряли: „Няма грешка в обектива, ами вие сте си такива“.

Той е такъв, какъвто го виждаме на снимката с боси крака. Това е неговият критерий. Това е неговото ниво. Никога не е изглеждал по-различно. Не се е представял за нещо друго. Не е „излъгал“ избирателите.

Въпросът, който трябва да си отговорим е защо той е президент? Защо президенти с визия за развитието на нацията като

Петър Стоянов и Росен Плевнелиев останаха неразбрани

и бяха недолюбвани от големи части на българския народ?
Защо не можем да си извадим очевидните поуки от нашата объркана история?
Защо след като Съветският съюз е поддържал дипломатически отношения с про-нацисткия режим в София, но ни е обявил война, когато на власт идват най-принципните антифашисти, половината от нас философстват, че СССР бил в правото си да ни нападне?!

Защо след като деградирахме зад Желязната завеса не проклехме комунистическия режим, а продължаваме да се разделяме в отношението си към него?

Защо след като България е водила няколко войни, за да прекъсне сръбското проникване по Мораво-Вардарската долина, много наши сънародници се възмущаваха, когато през 1999 силите на НАТО направиха това, което нашите военни усилия не успяха?

Радев и съпругата му са такива, каквито изглеждат на снимката. Щом са там, значи и ние

като нация не сме много по различни

Така че нека очевидното възмущение от това, което виждаме да не е от „ония горе“.

Време е да си дадем сметка, че докато сме такива, няма да намерим мястото си сред благоденствуващите народи. Неведнъж в историята си сме доказвали, че можем да се променяме. Трябва да го направим отново. Време е да започнем да уважаваме себе си, да повярваме в силите си и да не търпим свинщини.

Крайно време е да сложим край на всички колебания относно цивилизационния си избор. Направим ли го, персони като Радев никога няма да бъдат избирани на отговорни постове. Не се ли променим – ще трябва да приемем, че Радев от снимката и Радве в живота наистина ни представлява пред света.

Който не му харесва – да хваща Терминал 2… докато още е възможно!

Николай Василев е автор на книгите: „Триумфите и катастрофите на българската дипломация“ ; „Битката за България – последното десетилетие на 20 век“ и на романите: „Правилата на пантомимата“ и „Токсикологично отделение“. Член на националното ръководство на БЗНС.

Абсурдно и обречено

864924„Лъжата може да обиколи света, преди истината да си обуе ботушите.“
Тери Пратчет

Димитър Бочев

Написах го още нейде към края на 70-те в руското издание на излизащото на седем езика в Париж списание на Солженицин „Континент“: Гордостта ни, че сме народ, който традиционно люби и тачи, цени и почита духовните си водачи, е несъстоятелна. Тогава го констатирах не както комунистическите пропагандни централи ме клеймяха навремето, със злорадство – с огорчение и болка го констатирах. С огорчение и болка го повтарям и сега. И то не защото съм злопаметен, а защото не съм, отказвам да бъда безпаметен.

Ако великите хора никога не се раждат на празно място, великите илюзии винаги се раждат на празно място, на място, овакантено от една или друга конфузна истина. Доколкото преработването на една нелюбезна истина предполага мъчителни усилия, а на човешката природа е свойствено спестяването на усилие, оказва се, че е по-леко да бъде подменена една неблагоприятна реалност с една благоприятна измама, отколкото да тръгнем да се конфронтираме с нея.

Това спестява болка, а избягването, заобикалянето на болка също е част от стратегията за оцеляване. Така целенасочено насажданият от векове в националното ни съзнание мит, че сме си по природа народ ученолюбив, който благоговее пред книжовниците си, има неофициалното предназначение да скрие, да потули вдън земя нелицеприятната истина, че всъщност ние ги ненавиждаме, дискриминираме ги всячески, тровим ги с отровите на потомствената си балканска завист, убиваме ги или ги довеждаме до самоубийство, прогонваме ги в изгнание.

Обстоятелството, че най-значимата българска национална литература е сътворена зад граница, говори само по себе си. Обидно ми е да изброявам многото безсмъртни заглавия от литературната ни класика, написани от емигранти. Ще спомена само имената на по-малко известните, но не и по-малко талантливи, автори от по-ново време: Георги Марков, Асен Игнатов, Атанас Славов, проф. Шишков, Стефан Попов, Христо Огнянов, Стефан Маринов.

Не без искрица лична гордост ще добавя, че всички те са били години наред мои редовни и нередовни сътрудници, участвали чрез текстовете си във водената от мен за българския слушател културна програма на Радио „Свободна Европа“ – „Контакти“.

Започнах с Георги Марков неслучайно, неслучайно и ще продължа с него.

Не само защото беше мой най-близък личен приятел (всъщност всичките ми сътрудници бяха, всички станаха с времето мои приятели с предаността, с която и аз техен приятел станах), а и защото си остана такъв до ден днешен. И защото, докато аз лях за днешната ни свобода само мастило, Георги проля и кръвта си. Проля я за всички свои съчовеци, които заслужиха саможертвата му. Но и за онези, които не я заслужиха, я проля. Какво да се прави – фундаменталните добродетели като свободата са общочовешки, всечовешки категории, общочовешки и всечовешки са и фундаменталните пороци.

Доколкото добродетелите, проявени от една личност, са дело и на целия човешки род, те красят и мен като част от него. Доколкото пороците на една личност, на една партия, на една система, са също дело на човешкия род, те опорочават съответно и мен – също като част от него. В тази извечна, в тази безначална и безконечна битка между доброто и злото непричастни няма – в нея всички воюват, дори и онези, които не подозират.

В „Човекът без качества“ Музил стигна до извода, че големите престъпления са ставали не толкова, защото са били желани от някого, а по-скоро защото са били търпени от всички ни. А тъй като не искам и аз да ставам част от тази всетърпимост към злото, на настоящите ми редове може да се погледне и като на морална самоотбрана – словото людско и словото Божие имат и тази функция. Още повече че, бранейки приятеля си от хули и клевети, човек и себе си брани – приятелят ни, както учи в „Тускулански беседи“ Цицерон, е другото ни аз: както в добро, така и в зло; както когато е хвален, така и когато е хулен. И особено когато е хулен.

Писах го и в едно от есетата си: Както онзи, който убива една бременна жена, е нееднократен убиец, защото заедно с жената убива и нейното предстоящо майчинство, погубва и неродения още живот, така и онзи, който убива един писател, е многократен убиец, доколкото убива и всички още ненаписани образи и сюжети, с които авторът щеше да насели битието. Казаното важи с особена сила за Георги Марков, който загина в разцвета на творческите си сили – романите, пиесите и есетата, които му предстояха, бяха далеч повече от тези, които беше вече сътворил.

Убийството на Марков е многократно не само във физическия, а и в метафизическия смисъл.

Това епохално убийство започна с клевети и хули преди моста „Ватерло“, премина през моста „Ватерло“ и продължи с клевети и хули впоследствие – та чак до ден днешен. И днес неговото злокобно тържество похищава паметта на писателя. Така ние, похитителите и безучастните, доубиваме писателя, превръщаме се (съзнателно или не) в продължение на физическото убийство, в метафизически убийци, в съубийци – ни повече, ни по-малко.

Това метафизическо убийство надникна тези дни и от страниците на „Сега“ – един вестник, на който от дълги години аз имам честта да бъда редовен и нередовен сътрудник. В една публикация (текст под снимка в статията „Двамата велики“ на Димитри Иванов от 19 юли, бел.ред.), която аз с чиста съвест бих окачествил като клеветническа, един автор, който с чиста съвест бих окачествил като клеветник, установява, че, видите ли, англичаните са убили Георги Марков.

Подобна подмяна на историческата истина не може да бъде обяснена само с обстоятелството, че докато Георги е берял душа в интензивното отделение на лондонската болница „Сент Джеймс“, авторът на споменатата публикация е служил на най-човеконенавистната, на най-мракобесническата институция в цялата ни национална история. Само биографично агентурно минало обаче не стига за подобна гавра – необходимо е и актуално агентурно съзнание.

Обстоятелството, че небивалиците, разказвани на родна земя за убийството на Марков, надвишават многократно фактите, не е случайно – то е част от онова продължение на престъплението, за което споменах – плът от плътта му е. Тези небивалици са една от друга по-абсурдни. Преди някоя-друга година, опонирайки ми в медиите, една съотборничка на моя днешен опонент и дългогодишна сътрудничка на часовите вестници написа черно на бяло, че Георги починал смъртоносно одраскан и инфектиран от домашната си котка. И всичко това – съвсем сериозно.

Тогава отговорих на страниците на „168 часа“, че от многократните си гостувания в дома на Марков познавам лично котката Дейзи, че тя е благородно същество, а не човекоубиец, и аз като неин приятел съм длъжен да защитя посмъртно моралната (?) чест от клеветниците. Което и направих.

Тъй като днешните клевети по адрес на един мой приятел, на когото аз до голяма степен дължа себе си, са същите, на мен не ми остава нищо друго, освен да им противопоставя старите факти, които разкриват престъплението такова, каквото е. И каквото всички онези физически и метафизически убийци, всички предани потомци на Железния Феликс с бистър ум, горещо сърце и (особено!) чисти ръце отказват до го видят. В изявлението си вероятно ще се повторя, но какво да се прави – повтарят се монотонно, безконечно, упорито и клеветите. Те са едни и същи в лъжовността си – една и съща е и истината, която им противостои.

Юридическата практика е подвластна и до днес на един античен, унаследен още от римското право непоклатим принцип: всяко честно, всяко непреднамерено разследване трябва да тръгне от въпроса на кого служи, чии интереси обслужва съответното злодеяние.

И така, кой имаше интерес Марков да замълчи завинаги?

Свободният свят, чиито ценности той защитаваше в драмите, в романите и в есетата си, злонамерената котка-човекоубийца Дейзи или онази свирепа диктатура на родна земя, която ден след ден Георги разобличаваше в излъчваните в моята културна програма „Контакти“ на РСЕ мемоарни есета под общ наслов „Задочни репортажи за задочна България“? На Запада Георги беше необходим жив – мъртъв искаха да го видят само онези тоталитарни източноевропейски злодеи, чиито злодейства той неуморно демаскираше – както по света, така и у нас.

Като жив свидетел на предсмъртните му вълнения ще добавя, че не от Скотланд Ярд и не от МИ-6 се страхуваше Георги – на Скотланд Ярд и на МИ-6 той се уповаваше. А се страхуваше на живот и смърт от КГБ и българската Държавна сигурност. Малко преди да изпадне в безсъзнание, Марков прошепва на лекуващия го д-р Райли: „Аз съм отровен от КГБ и ще умра. Нищо не можете да направите“.

Лично британският медик свидетелства за казаното, а изправеният като Георги пред лицето на смъртта човек е поставен в т.нар. гранична ситуация на Ясперс, в която всеки си е най-себесъщ, най-безпощадно честен. Пък и убиваният знае най-точно истината за убийците си – палач и жертва са съвместими някак си. Ако и това не стига, ще добавя и свидетелските показания на генерала от КГБ Олег Калугин, който пред цяла България заяви от телевизионния екран, че малко преди атентата ДС е поискала и получила от кагебистките си братя по оръжие в Москва логистична помощ за покушението.

Ако и това не стига, ще добавя отправеното преди убийството от страниците на вестниците „Народна младеж“ и „Отечествен фронт“ лично от министъра на вътрешните работи Димитър Стоянов предупреждение към българските политически емигранти да си държат езика зад зъбите, защото „ние не знаем граници“, а „ръката на справедливостта винаги е била по-дълга от краката на предателството“. Години преди атентата в Лондон, за да бъде убит на родна земя, от Дания е отвлечен българският политически емигрант Борис Арсов.

Коментирайки с показна гордост саморазправата с него, в. „Народна младеж“ пише черно на бяло: „Същата участ очаква всеки, който е забравил великата стойност на понятието родина и си е поставил цели, отдавна изхвърлени от историята на политическото бунище“. Още по-недвусмислен е министър Стоянов пред микрофоните на Радио София: „Нашите врагове никъде не могат да намерят избавление от нашата ръка. Ние не знаем граници. (Явно не само географски, а и морални – б.а.) Контрареволюцията трябва да знае, че за нея никъде няма сигурно убежище.“ Контрареволюцията бяхме ние и ние знаехме, защото слушахме Радио София с будното внимание, с което ДС нас слушаше.

Ако и това не стига, ще добавя, че в началото на 1990 г., когато ледовете се пропукват, ген. Владимир Тодоров унищожава лично цялото досие на Георги Марков. Не ще да му е било леко на генерала да се справи физически с цели 15-16 тома – тежат, пущините!

Ген. Тодоров е зам.-началник на Първо главно управление на ДС и е осъден от българския съд за това престъпление. Което може да има само една цел: да заличи дирите на друго, далеч по-чудовищно престъпление – убийството на Марков. Ако генералът беше невинен, той щеше да пази с оръжие в ръка досието на Георги като свое алиби, за да го противопостави на всяко подозрение по свой адрес и по адрес на службата си.

В заключение ще се върна към началния въпрос: Защо му е притрябвало на Запада да убива Георги, след като никога дотогава и никога след това цинизмът и жестокостта на комунистическия режим не са били демаскирани така убедително и красноречиво пред целия свят?!

Сега съзнавам, че и това няма да е достатъчно. И най-очевидните, и най-флагрантните истини са безпомощни пред идеологизираната слепота. В моя светоглед това обстоятелство е основание не да спра, а да продължа. Именно защото е абсурдно и обречено.

Шефка от „патриотите“ ръководи канал за мигранти

Координаторката на партията на Валери Симеонов – Национален фронт за спасение на България (НФСБ) и бивш кандидат за депутат и кмет на Костинброд Анелия Велева е задържаната като тартор нагрупа за трафик на мигранти.

Това потвърдиха пред Клуб Z полицаи, след като версията се появи в няколко сайта. Бизнесдамата е бивш кандидат-депутат от „патриотите“ на изборите през 2014 г., през 2015 г. е кандидат за кмет от партията на настоящия вицепремиер в Костинброд. Тогава обаче получава скромните малко над 2%.

Велева има собствен бизнес, пише регионалният сайт „Балканец“.

Според събраните до момента данни тя е един от организаторите на канала от Турция към Сърбия за превоз на мигранти. Другата арестувана дама, която е лидер на канала, е с прозвището Калина Дебелата и е от Хасково.

До момента няма публична реакция от НФСБ.

Става въпрос за акция от петък вечер, когато са задържани шест лица – 4-ма мъже и 2 жени, и в нея са оплетени и бивши ченгета. Спрени са от движение и четири автомобила, превозващи деветима нелегални мигранти от Турция към Сърбия.

Бивш полицейски служител e участвал, като е прекарвал мигрантите на запад с пуснати сирени. Сред задържаните обаче няма действащи служители на МВР. Операцията, проведена от пловдивски криминалисти, е подготвяна два месеца.

Бежанците трябвало да бъдат транспортирани от българо-турската граница до София. За целта групата използвала четири автомобила. Първият бил пилотен и се движел 10 минути преди останалите. В конвоя зад него пътували двама сирийски граждани с документи за самоличност и още трима иракчани.

Автомобилите, управлявани от 50-годишния Николай от София и някой си Любомир от Костинброд, били спрени за проверка, пише „Хасковска Марица“. В единия от тях ималоинсталирана и звуково-светлинна система, каквато се използва в Националната служба за охрана. С нея Николай, който е бивш полицейски служител, се опитал да се изплъзне от проверката на криминалистите.

Край 132-ри км на магистрала „Тракия“, близо до Пловдив, 40 минути по-късно е арестувана и организаторката на канала – въпросната Калина И. от Хасково. Тя пък пътувала с още трима души, които по думите на районния прокурор Гергана Мутафова не са участвали в престъпната група. Арестувани са обаче пътуващите в пилотната кола – Камен В. на 36 години от Костинброд, Делян Н. 31 години от Бургас и Анелия Велева от Костинброд.

Според Гергана Мутафова – районен прокурор на Пловдив, тези три лица, плюс двамата шофьори на автомобилите заедно с Калина И. от Хасково, се привличат като обвиняеми за извършено престъпление по член 281, ал. 2 , точка 1, 2 и 5 от Наказателния кодекс.

По първоначални данни мигрантите са платили между 500 и 1000 евро, за да преминат от Турция в България. Дезориентирани са и не могат да посочат къде точно са пресекли границата.
Наказанието, което заплашва задържаните трафиканти, е от 1 до 6 години затвор и глоба от 5 до 20 хиляди лева.

А петимата бежанци след приключване на разследването ще бъдат настанени в кризисния център в Харманли.

Моля, не облъчвайте децата с нелепици!

images44Йордан Цонев възразява срещу присъствието на Дарвин в учебниците. Или поне иска да „отвори очите“ на децата и за други версии. Например, че Бог е създал всичко за седем дни. А. Андреев призовава: НЕ на нелепиците!

Общото е, че и тримата възразяват срещу присъствието на Дарвин и еволюционната теория за произхода на човека в учебните програми. Или поне искат да „отворят очите“ на децата и за други версии.

Например за тази, че Господ Бог е създал всичко за седем дни преди няколко хиляди години.

Нека религиозните хора си вярват в каквото пожелаят, но да облъчват децата в училище с подобни нелепици – това не бива да препоръчва нито един отговорен политик.

Нека Ердоган и Пенс се отчитат пред собствените си избиратели, мен в случая ме интересува Йордан Цонев (с добре известния прякор*). И кой знае защо си спомням, че той, поне навремето, сякаш се интересуваше повече от скъпи часовници, отколкото от възникването на Вселената, Господ Бог и образованието на децата.

А както знаем, скъпите часовници са слабост и на някои високопоставени сановници от БПЦ. Тъкмо един от тях сега връчи орден на Цонев.

Толкова по въпроса за Дарвин, часовниците и сановниците.

*Бел. ред. Кафене – Данчо Ментата

„СЕЛОТО СЕ ОКАЗÀ ТЪКМО ВЪ ГРАДА“

Темите в България тези дни се свеждат до корупционен  скандал със суджук, президент по потник и бос и Йордан Цонев (член на семейството на европейските либерали, забележете), който искал да извади Дарвин и еволюцията от учебниците.

Междувременно имаме пребити по мутренски нотариуси, разкрия по тригодишната „афера КТБ“, действия по незаконното финансиране на партията на Бареков, 119 депутати се самоопределиха за русофили, а управляващите искат да въведат промени в съдебната власт по авторитарен руски модел и да оправдаят нейните пороци със световни конспирации.

По същото време в Полша за опити за съдебна чистка има масови протести и президент, който реши да се противопостави на партията си и да не позволи управляващите да запълнят съдебната власт със свои хора.

Междувременно в Европа тече дебатът за бъдещето на ЕС като на 21 юли в България бе зам.-председателя на ЕК Юрки Катайнен.

Междувременно в САЩ продължава разследването срещу президента, като всеки ден виждаме нови разкрития, изслушвания на членове на неговия екип и ръководители на службите и как никой не е над закона, дори и „най-могъщия човек на света“.

В България също имаше сведения за намеса на Русия в президентските избори през 2016 г., също имаше среща на лидерката на БСП с високопоставен руски агент, който е изготвил профил и стратегия за президентския кандидат.

Но в България няма нужда някой да уволнява директора на ФБР, тъй като никой нищо не разследва.

В България няма как депутатите да призовават участниците в руския скандал, тъй като 119 от тях са заявили, че са приятели на Русия.

В България темите се свеждат до суджука и босия президент. И Дарвин.

Може би креационистите са прави. В крайна сметка, ако това са темите на територията ни, за каква еволюция говорим?

*Заглавието е от песента на Ъпсурт – Колега 

За суджук няма прошка, за милиони няма закони

864935PR акцията за отклоняване на вниманието от темата КТБ мина прекрасно. Макар и с цената на много вицове за Бойко Борисов

Петьо Цеков в „Сега“

Да си призная, оня ден се зачетох в публицистичния дебют на прокуратурата – шорт версията на обвинителния акт за КТБ. Подлъгах се, щото някой ми каза, че имало цяла глава, посветена на политиците, които са се облажили от банката.

Разбира се, нищо такова не намерих освен слуховете за свидетеля Бареков – онзи, дето сега оправя положението в Източен Тимор. Та, той прибирал от банката почасов надник, равен на минимална месечна пенсия, сплетничи простонародному прокуратурата.

Ден по-късно същата тази прокуратура ме осветли надлежно, че дори и да бъде спипан политик на каса в банка с куфарче, пълно с левчета, оформени като необезпечен кредит-дарение, тя, прокуратурата, не може да му каже копче. Защо така, бе, ядосах се аз. Защо държавното обвинение не може да преследва тези мошеници? Защото банката си е имала надлежно издаден лиценз за даване на кредити, сключила е тъпа, но законна сделка и само тя, т.е. Цветан Василев, носи отговорност, обясни ми прокуратурата. Нещо като: „Не е луд този, който яде зелника, а този, който му го дава“.

Тук се случиха две неща – загубих интерес към наброските на юристите и допълнително се ядосах. Очевидно премъдрата ни власт също е разбрала, че прокурорското съчинение ще ядоса хората, та ден по-късно бяха взети всички необходими мерки, за да може целокупното население да дъвче друга важна тема и

да забрави за нефелното дело „КТБ“.

Първо, на терена се появи някакъв ТИР. Беше ни дадено да разберем, че многоуважаемият ни премиер Бойко Борисов и финансовата му ръка Влади Горанов искрено се забавляват с някакъв товарен ТИР, който в решение на ВАС е описан като багаж на шофьора. Без да му е работа, цялото българско правителство преживя решение на съда и умува има ли нарушение за 2 млн. лв., или няма.

Не, правителството не умува има ли кражба от КТБ за 4 млрд лв., а дъвче историята за ТИР-а и 2 млн. лв. Много ниска топка. Долнопробна PR история. Такава тема за отклоняване на вниманието би трябвало да се ритне от воле надалеч и от нея да остане само безсмъртната фраза на Борисов: „Синджирът си дойде, козата я няма“.

Час по-късно и големите PR мозъци, и прокуратурата, и правителството нагледно опровергаха подозренията ми в нефелност, като лансираха нова дъвка, която прави многократно по-големи балони от ТИР историята. Така на бял свят

се появи суджукът на Бойко

Една много по-цветна история от онази за тъпия ТИР. В историята за суджука имаме политически далавери, присвояване за милиони, лъжи, измами, специални сили и още нещо. Това не е суха драма за членове и параграфи, а повествование, преписано от живия живот.

В него се разказва за депутата Живко Мартинов, който, като един истински местен дерибей, накарал добричкия месар Х да му даде 4 тона суджук и 60 кила пастърма, за да ги носи в дар на Бойко Борисов. По-нататък сюжетът става леко лежерен – лично главпрокът Сотир Цацаров описва как суджукът се товари на бус и се кара по тъмни доби в помещение, в което депутатът Мартинов лично го суши на въже.

После пак звучи тревожна музика – премиерът научава, че някой яде суджук от негово име, и подава сигнал на ДАНС. Отделно от това е подаден сигнал в прокуратурата – от гражданин, бивш полицай. (Предполагам, че един ден месарят Х просто е попитал Бойко: „Е, как е суджучето? Ареса ли ти?“, при което Бойко е рекъл: „К`ъв суджук, бе? Не съм кусвал“.) Накрая – хепиенд… ДАНС конфискува суджука, Цацаров иска имунитета на добричкия депутат, а проверка научно доказва, че „дори един суджук не е достигнал до министър-председателя“.

Мда, в тая история има толкова суджук, че забравяш за секунда за КТБ…

Ама няма нито ред за това

как сериен изнудвач е попаднал в листите на ГЕРБ,

как преди това е раснал и цъфтял в партийните редици. Не става ясно защо, след като са били изнудвани 4 години, бизнесмен, зам.-началник на областната дирекция на МВР и окръжен прокурор не са предприели абсолютно никакви действия.

Да, ГЕРБ разпердушини организацията си в Добрич заради суджука – трябва да отчетем това бързо действие, щото то е кът в съвременната българска политика. Но кой е създал хранителната среда за суджучената история – това също е факт, който не трябва да се пропуска. Все пак партията, върху която паразитира и просперира Мартинов, управлява вече 8 години с кратка почивка. А зам.-началникът и прокурорът още са на пост, въпреки че най-малкото са си затраяли, ако не са изпълнили „молбите“ на депутата.

Всъщност така и не разбрах защо прокуратурата подгони депутатина – защото суджукът не е стигнал до Бойко, или защото е лъгал, че е за Бойко? Отсега е ясно – трудно, до невъзможно, ще се докаже изнудване, особено след като вече е ясно, че месарят Х 4 пъти е давал по тон месце, един път е плащал за климатик на ГЕРБ, един път е мебелирал офиса на ГЕРБ в Добрич, два пъти е купувал сглобяеми гаражи за ГЕРБ и два пъти им е инсталирал охранително видеонаблюдение. Плащал е като поп. Защото иначе ще му пратят държавни органи, които ще му съсипят бизнеса.

Не знам дали е имал нещо да крие, та затова се е „застраховал“, или просто е бил сигурен, че колкото и да е коректен, все ще намерят нещо. Но е плащал, за да бъде оставен на мира. Както едно време се плащаше нещо като данък „Спокойствие“ в застрахователните компании на мутрите да не ти крадат колата или обират магазина. Всъщност, като гледам изстъпленията по морето, има доста данни, че тази практика изживява ренесанс в наши дни, но това е друга тема. Важното е, че когато месарят Х е давал пастърмата и суджука на депутата Живко, е бил абсолютно наясно, че

дарява с тия благинки не кого да е, а Бойко Борисов

Между другото, забелязвате ли – това е същата история като КТБ – един раздава (пари или суджуци), друг потребява (в ролята на другия са все политици). Щом в първия случай Цветан Василев е лош, щото раздава пари на политици, във втория случай прокуратурата трябва да подгони месаря, който раздава суджуци на политиците.

Все така безсмислено ще я караме, докато за главния прокурор Сотир Цацаров са по-важни ТИР-ът и суджукът, а не как подопечната му прокуратура не е забелязала, че Ирена Кръстева купуваше вестници с пари от КТБ, които синът й наследява и ръчно управлява. Въпреки че същата тази прокуратура през 2009 г. писа на парламентарната комисия „Антимафия“, че Ирена Кръстева е купила вестници с банкови кредити от КТБ. Не ми се вярва да става дума за колективна амнезия.

Не, в никакъв случай не подценявам всяка далавера със суджук. Напротив – тези истории са важни, защото са емблематични и се прилагат във всяко градче и паланка. Думата ми е за опита на прокуратурата да затвърди усещането, че за „суджук/кокошка няма прошка, а за милиони няма закони“.

Изпразниха КТБ. Накупиха си предприятия, Лафки, къщи… Фондът за гарантиране на влоговете в банките е в такова състояние, че с трън да минеш, няма какво да закачиш. Не само че е празен, а е и заложил очакваните постъпления до 2020 г., т.е. – да се молим банките да са добре…

А те искат да се занимаваме със суджуци.

Рибената чорба – враг No. 1 на патриотизма

Даляна

Снимка: © Снимка: Евгений Михайлов, https://www.facebook.com/evgeny.mihaylov

Да се смееш ли, да се ядосваш ли – има една особена категория новини, които трудно се побират в друга рубрика освен тази. Например, „новината“ за решителната целеустременост на кмета на Царево Георги Ляпчев да вдигне патриотичния дух на нацията, като „разчисти кочината“ на брега на Резово до границата с Турция.

Под „кочината“ – да се разбира рибарски заслон, разработван като полу-легално заведение в продължение на 15 години от местния чешит Васко Паяка. На петнайстата година от съществуването му, се оказа, че далянът му обезобразявал гледката към „най-югоизточната точка на Европейския съюз„.

Под последната нечувана формулировка не бива да се разбира феноменална геополитическа атракция, непризнат 101-ви туристически обект на България или поне информационен център с персонал, посрещащ гости на 24-те официални езика на ЕС. Не.

„Най-югоизточната точка на ЕС“ представлява 25-метров пилон с плющящ трибагреник, побит миналото лято край граничната бразда за назидание на съседа-поробител. Именно в неговото подножие, закрит от храсти и дървета, се намира т.нар. „френд клуб“ на Паяка, чиято рустикална атмосфера потиска естетическото разбиране на местната власт.

Утежняващо вината обстоятелство се оказва, че гражданинът Паяк има дързостта да готви доста прилична рибена чорба, с което отклонява туристопоток от съседните заведения с по-високи претенции и още по-скъпо меню.

Колко да са подплатени тези високи претенции, щом като заслонът на Паяка успява да им открадне клиентела – науката мълчи. Във всеки случай, гидът на „Мишлен“ показва, че най-близкият до Резово първокласен ресторант се намира в Атина.

Да изясним някои базови въпроси: Кръчма ли е рибарският клуб? Кръчма си е, както се вижда от доволно много морски пътеписи.

Има ли кръчмата поне едно разрешително за продажба на храна, готвене на открито или ползване на общински терен за търговски цели? Съвсем не. И това – няма защо да се лъжем – не е повод за гордост или основание за гражданско неподчинение. Също както едва ли ще излезете на гладна стачка, ако СДВР ви забрани да си заградите скромна квадратура от площад „Александър Невски“ за частно барбекю.

На кого пречи обаче кръчмата на Паяка? На икономическото развитие, обществения ред и световната репутация на Резово ли? Трови ли фауната? Съсипва ли флората? Разсипва ли нафта и фекалии в морето? Налива ли цимент върху дюни?

Строи ли пететажни замъци – кръстоска между „Нойшванщайн“ и „Бурдж Халифа“? Загражда ли цели плажни ивици, така както Хидрофилософът Доган си усвои парче „пясъчник“ в парк Росенец?

Естествено, че не. Напротив – стотици туристи биха предпочели да прекарат лятната си отпуска сред неговите съчленени дървени маси и да топят хляб в солниците му от рапани, но не и да преживяват кошмарите на „балкантурист-ол-инклузива“ в „облагородения“ бетонен пояс между Варна и Обзор.

Вместо да измисли как да печели от тях и да узакони заведението по най-безболезнения начин, обаче, мозъчният тръст на Община Царево се чуди как да ги изгони. Също както „Аполонът“ на Созопол Панайот Рейзи се опита да изгони къмпингарите от Алепу през 2016 г., но рязко се отказа след едно обаждане на Бойко Борисов.

Да видим колко време ще отнеме на кмета на Царево да си вдигне телефона.