кафенето

Новини и не само

Радев и вълшебното фенерче

Метафорите са запазено стилистично средство и любим инструмент на хората на изкуството. Дори в ръцете на най-големите майстори обаче те не винаги се получават.

Пресен пример е „Потапяне” („Submergence”), новият, за съжаление стерилен, филм на иначе забележителния режисьор Вим Вендерс („Париж, Тексас”, „Криле на желанието”, “Buena Vista Social Club” и др.). По темата – когато висш политик, особено държавен глава, говори за проблемите в обществото той трябва да си служи преди всичко с имена, с факти, вместо да говори иносказателно като жрицата Пития. В това е неговата сила.

В противен случай оставаме с впечатлението, че някой от пишещите речите на президента е гледал прекалено много епизоди на „Джейми и вълшебното фенерче” – култово детско филмче правено през 70-те години на миналия век и излъчвано по-късно по „Лека нощ, деца!”.

Каква тогава беше целта на метафорите за „тъмнината”, „прожектора”, „строителната площадка” и т.н., които чухме от президента на лекцията му в УНСС? Смисълът беше да се внуши, че политическият процес, обществото като цяло, са заложници на някакви зли, аморфни сили. Силите на мрака.

Неопределеността на заплахата трябва допълнително да разпали страховете. Много е важно и да се внимава в субекта, в подлога на изречението за прожектора. Всъщност в него се съдържа (зле) прикрита претенция: „Аз ще насоча прожектора, Аз ще ви помогна да видите злосторниците”. В този контекст дойде и намекът за това, че не е изключено държавният глава да инициира свой политически проект. Подтекстът е „Аз не просто говоря по медиите, Аз имам и потенциал да направя реални промени в политическия живот като оглавя своя собствена чета, хайдушка дружина” и т.н.

Между другото, би трябвало да е ясно a priori, че ако се спазват Конституцията и законите, такъв проект може да се роди и ферментира едва след като Радев окончателно е напуснал „Дондуков” 2.

С последната си реч президентът навлезе още по-дълбоко в полето на политическия популизъм. Това е логично продължение на „коремното възлизане”. Но държавният глава би спечелил много повече ако говори конкретно, а не като делфийски оракул. Не са нужни и акробатични номера.

Проблемите в управлението и политическата система са конкретни: срастване на политическия елит с организираната престъпност (пример – търговията с гласове, един доходен бизнес, контролиран от мафията); България е най-бедната и най-корумпираната страна в ЕС; управляващата коалиция използва законови и „отвъдзаконови” средства, за да притиска и отстрелва една по една медии, както и да разбива журналистически екипи, които си позволяват да критикуват статуквото и др.

Да „осветим” с „прожектора” малко повече последната тема. Между 2006 г. и 2017 г. България е била понижена със 77 позиции в класацията за свободата на медиите на „Репортери без граници“ – от 36-о през 2006 г. до 113-то.

В някои случаи неудобните медии се притискат с процеси срещу техните собственици и издатели („Дневник” и „Капитал”); в други се купуват, което дава възможност инакомислещите журналисти да бъдат напъдени, като не им се подновят договорите (BiT); в трети, популярни лица от ефира са спечелени “за каузата” с възможности за кариерно развитие – целта е изграждането на общ фронт, мозъчен тръст, think tank (да се чете „добре спят пропаганден хор”) около ТВ Европа и Института за дясна политика, Мисъль и пр., под диригентската палка на Георги Харизанов.

Прочее, приятели, да попитам реторично какво стана със столчето на Ани? Ще ви кажа. По последна информация, на 20 април Ани Цолова ще води концерт на Плевенската филхармония, част от поредицата заключителни прояви на образователната програма „Фортисимо в клас”. Ето на това му се казва да те хвърлят в музиката. Буквално.

Така че, проблемите са ясно очертани. В споменатото по-горе анимационно филмче, Джейми насочваше фенерчето си към пода – така се отваряше врата към една приказна страна (Cuckoo Land). Крайно време е обаче за полет над кукувичето гнездо.

Страната България е реална. Героите не са измислени. Като не ги назовава, държавният глава постига противоположен на желания от него и екипа му ефект; демонстрира малодушие, липса на решителност. Така Радев подкрепя без да иска тезата на Цветан Цветанов – че от държавния глава нищо не зависи. Ясно е, че целта на иносказанията е Радев да не бъде обвинен в политическа пристрастност. Но, въпреки метафорите, така или иначе анализатори вече определиха думите му като атака срещу кабинета.

Ако някой докачливо определя конституционната роля на президента на коректив на институциите като „вероломно нападение” това е негов (аналитичен) проблем.

Няколко думи и за външнополитическото поведение, демонстрирано от авиатора. Не смятам, че разкрачената позиция по отношение на конфликта в Сирия, заета и от Радев, и от кабинета, е удачна за страна член на НАТО. Още по-трудно може да бъде рационализирано желанието на президента да посети Русия и се срещне с Владимир Путин през май.

В ситуация, в която Русия и режимът, който я ръководи, са обект на все по-остра международна изолация и санкции, а реториката от времето на Студената война се завръща с пълна сила, България трябва да бъде последователна, да изпълнява ангажиментите си. Ние сме част от единия отбор, направили сме своя избор.

Стремежът на Радев да се позиционира/брандира като натовски генерал, който обаче поддържа топли връзки с Кремъл, е наивен. Той категорично ще навреди на образа на страната ни. Ще подкопае и без това крехкото доверие към България, което имат нашите партньори в НАТО и ЕС.

Advertisements

Митът за президентската партия

румен радев, задушница

„Най-хубаво е да си президент в България. Нищо не зависи от теб, а само намираш кусури“. Мнението принадлежи на Цветан Цветанов, но описва ясно отношението на ГЕРБ към президентската институция – за тях то е пето колело, черна станция, нещо като нищо на света с 6,6 млн. лева годишен бюджет. Твърде скъпо е да се демонтира, твърде опасно е да се игнорира. В оптималния сценарий „Дондуков“ 2 бива овладян, за да не пречи – и нищо повече.

Идеята на ГЕРБ за президентството като вечно възпален апендикс остана в наследство от периода на всекидневните челни сблъсъци с Георги Първанов между 2009-2012 г. Оттогава датира и уплахът от т.нар. „президентска партия“ – платформата, която има достатъчен потенциал да превърне и най-беззъбия опозиционен дразнител в пряка заплаха за властта.

Намекът на Румен Радев, че ще „разбере“ създаването на евентуална нова партия срещу „статуквото“, изглежда като игра с този страх на ГЕРБ. Но ако държавният глава е научил поне един урок от грешките на предшествениците си, би трябвало да знае, че усилията за партийно инженерство са обречена кауза.

Още от 90-те години формулата „президентска партия“ се проваля, независимо от идеологията, организаторския опит и високото персонално доверие в лидера й.

Експерименти има всякакви: от почетното председателство на Желю Желев в „Либерален форум“, през лидерството на Петър Стоянов в СДС след „разбиването на аварите“, до азбучното фракционерство на Георги Първанов, довело до обезкървяването на БСП.

Партията на Желю Желев капитулира още на първите си парламентарни избори през 1997 г., само 3 месеца след края на президентския му мандат. С резултат от 0,32% „Форумът“ на Желев събра по-малко гласове от Партията на българските жени на Весела Драганова (бъдещата мандатоносителка на Царя).

Петър Стоянов пое ръководството на СДС през 2005 г. в момент, в който не просто „духът беше напуснал тялото“, а вече имаше сравнително строен, автономен и равностоен втори корпус – ДСБ.

Докато в 40 Народно събрание Иван Костов разполагаше със собствена парламентарна група, СДС на Стоянов се беше принудил да управлява партия с по-малко от 8% доверие, в нездрава коалиция с партньори като Яне Янев и Любен Дилов-син.

След три неуспешни опита за обединение на „автентичната десница“ на изборите в София през 2005 г., на президентския вот в края на 2006 г. и на първите Евроизбори 2007, Стоянов вдигна ръце от партийното строителство за добро и завинаги.

Единственият успешен пробив беше направен от Георги Първанов с АБВ, но на каква цена? Подготовката за създаването на партията отне повече от 4 години, а катастрофира само след половин мандат в управляваща коалиция с ГЕРБ.

Май само Росен Плевнелиев беше достатъчно „далекоглед“ да прецени мястото си в политическата игра и да се отдаде на домашно-битов уют, вместо да дърпа поредната партия-файтон с човешка тяга .

Изкушения очевидно не липсват: Държавният глава се ползва с високо лично доверие, разполага с чувствителна информация, длъжностната му характеристика предполага добри контакти с външни фактори, а и има възможност да подбере лоялен и многопрофилен екип през назначенията си в службите за сигурност и армията, Конституционния съд и дипломатическите представителства, БНБ и ЦИК, та до Съвета за електронни медии.

Изглежда това важи и за Румен Радев, дори ако намекът за „отеснялото президентство“ е само тактически блъф.

Високият личен рейтинг обаче върви с титлата. Преливането на авторитет е истински висш пилотаж, който не се учи в движение. Защото може и да няма нищо по-хубаво от президентството, но няма и нищо по-безславно от президента, останал без работа.

Щетите, които БСП понесе от ръката на бившия си председател Георги Първанов, няма да му бъдат простени никога. А как ли би реагирала партията при евентуално второ предателство от „свой“ президент?

Целите са постигнати, съдебната присъда не е сред тях

От около 13 ч. до 19 ч. във вторник Иванчева прекара на платното в белезници, а от 19 до към 23 ч. са извършвани с нея процесуално-следствени действия, но не в прокуратурата или следствието, където им е мястото, а в Министерството на младежта и спорта, което е институция на изпълнителната власт.

© Цветелина Белутова, Капитал

От около 13 ч. до 19 ч. във вторник Иванчева прекара на платното в белезници, а от 19 до към 23 ч. са извършвани с нея процесуално-следствени действия, но не в прокуратурата или следствието, където им е мястото, а в Министерството на младежта и спорта, което е институция на изпълнителната власт.

Ден след показния арест на кмета на район „Младост“ Десислава Иванчева в центъра на столицата шефовете на Специализираната прокуратура Иван Гешев и на Комисията за противодействие на корупцията и отнемане на незаконно придобито имущество (КПКОНПИ) Пламен Георгиев заляха медиите с обилна информация за случилото се, но така и не изясниха един ключов въпрос. При това въпрос, който няма нищо общо с това дали задържаната е виновна, или не – предмет на разследване и доказване от страна на обвинението.

А именно:

Защо беше необходимо

да се прави петчасовото зрелище на кръстовището пред Спортната палата, да се броят и описват банкнотите на тротоара, Иванчева да стои права в белезници, за да да я гледа и снима който мине, и като връх на произвола да не й се осигури адвокат веднага след поставянето на белезниците, а тя да вика през загражданията, че иска защитник?

Пред медиите прокурорът Иван Гешев обясни, че чакането на пътното платно е било наложително, защото, ако обвиняемата не присъствала по време на целия оглед и описване на уликите, можела по-късно да заяви, че са подхвърлени и да компрометира делото.

Гешев обаче не е от вчера в прокуратурата и знае, че в такова зрелище няма

никаква „производствена“ логика

Тоест то не произвежда доказателства за съда, защото никаква криминалистична причина не налага разследване за такъв огромен подкуп да се прави на тротоара.

Наказателно-процесуалният кодекс (НПК) изисква да се запечатат колата, пакетите, кашоните, т.е. да се обезпечи тяхната неприкосновеност, и в присъствието на задържаните, на адвокат и поемни лица да отидат в прокуратурата, следствието или полицията и да броят, описват, оглеждат, разпитват, освидетелстват и всичко каквото е нужно според НПК.

Гешев би трябвало да знае също, че сеирът на кръстовището произвежда друго, което никак не е в негов интерес –

снабдява защитата с доказателства

за нарушаващо човешки права унизително третиране на задържани, и то в присъствието на надзирателя и гарант на законността в негово лице – цял целеничък ръководител на Специализираната прокуратура.

Но тогава защо прокуратурата и антикорупционната комисия си го позволиха?

Защото актуалните цели са други и те са постигнати, а ефективното осъждане от съда на кметицата е цел от друг род и тя сякаш надникна зад неколкократно повторената вчера и днес предпазлива фраза на Гешев: „Ако делото влезе в съда…“.

Постигнатите цели са няколко и всичките са с пропагандно-политически привкус:

– Зрелището е тухла в изграждането на образа на героите в борбата с корупцията от Специализираната прокуратура, до новият-стар герой Пламен Георгиев и току що създадената суперкомисия КПКОНПИ. По коя телевизия няма да се чуе за всеотдайния труд и постиженията им…

– Всяване на страх и внушение за всепозволеност и недосегаемост на КПКОНПИ. Да си правят сметката всички – и онези, които има за какво да се страхуват, и които нямат причини за страх, и особено от средите на опозицията.

– Т. нар. гражданско общество, което вика по площадите, да си наляга парцалите и разни Десислави да не се натискат за политици, защото ще им бъде видяна сметката, както я видяха на Иванчева. Политиката е запазен терен за партийните юнаци.

– Агитпроп ефект пред европейците за репресивните промени в НПК и Закона за съдебната власт (ЗСВ) и конкретно за прехвърлянето на делата за корупция в Специализирания съд: вдругиден, когато Спецсъдът почти сигурно ще задържи с постоянен арест Иванчева и заместничката й, а най-вече ако и Апелативният спецсъд потвърди задържането, което при такова тежко обвинение, наказуемо с до 30 г. затвор, най-вероятно ще стане – то постигнатият ефект звучи така: ето, поправихме НПК и резултатът е виден.

А ако делото влезе един ден в съда (по Гешев) за разглеждане по същество на обвинението, този ден ще е толкова далечен (показва го практиката на този вид разследвания), че дотогава сегашното зрелище ще бъде потънало в забрава и дори осъждането или оневиняването няма да възбуди обществото.

Не е и нужно. Целите са постигнати сега.

Какво разкри арестът на Десислава Иванчева?

Зрелищният арест на кметицата на „Младост“ Десислава Иванчева разкрива изцяло българския политически модел. А той изглежда така: посяга се само на онези, които са ничии. Коментар на Полина Паунова.

Festnahme von Desislava Ivancheva, Bürgermeisterin des Statdtteils Mladost in Sofia (BGNES)

Зрелищна акция в центъра на София. Кметицата на район „Младост“ е окована с белезници над 5 часа пред Министерството на спорта. Оживеното кръстовище прилича на сцена от екшън: спецчасти, прокурори, борци срещу корупцията от прясно създадената антикорупционна мега агенция. Новинарските канали разказват за операцията. Живи включвания и задъхани репортери.

Случайно или не най-бързата медия се оказа личната страница на бившия депутат от ГЕРБ Антон Тодоров (подал оставка заради заплахи към медии). Важен нюанс е, че в момента той работи като громител на противниците на Борисов – т.е. основно медийни изяви, с които крепи властта на същите, които доскоро наричаше „Шайка“.

Любопитен момент е, че други представители на управляващата партия, които, разбира се, по случайност минавали през мястото на събитието, услужливо се обаждаха в различни редакции, за да съобщят за ареста на Десислава Иванчева, изпреварвайки информационните агенции.

Официална информация в деня на ареста така и нямаше. Всичко, с което репортерите се сдобиваха, бяха догадки на база „източници“ на медиите, близки до депутата от ДПС и издател Делян Пеевски. В тях бе прогласено, че кметицата на район „Младост“ е взела подкуп в размер на 70 000 евро. „Присъдата“ бе прочетена набързо, а гладът на публиката за зрелища бе задоволен.

Това е скандално!

Дали Иванчева е виновна или не трябва да реши съдът. Дали Иванчева беше компетентна като кметица на столичен район също е отделна тема, а отговорът ѝ е по-скоро отрицателен. Въпросите около ареста ѝ обаче са от съвсем друго естество. А отговорите, които службите дадоха, потвърдиха руините на държавността в България.

От съществено значение е, че кметицата на район „Младост“ прекара над пет часа с белезници на централно столично кръстовище. Защо – остава неясно. Впрочем, съвсем ясно си е: тя бе обърната с лице към тротоара, за да може гледката на „корумпирания политик“ да бъде заснета от всеки гражданин, снабден със смартфон. Целта – публичният линч, започнат от службите, да продължи и в социалните мрежи.

Колкото до обяснението, че намерените в багажника ѝ пари е трябвало да бъдат описани и преброени в нейно присъствие – то просто е невярно, защото самият автомобил можеше да бъде иззет като веществено доказателство, а процесуалните действия да се случат на друго място, а не точно на кръстовището на бул. „Васил Левски“ и ул. „Генерал Йосиф В. Гурко“.

Не на последно място – необоснованото висене на кръстовище по всяка една логика работи против разследването. С престоя си, който бе с явен кинематографичен ефект, разследващите пропуснаха всички шансове да действат бързо и да разпитат заподозрените неподготвени. Напротив – дадоха им шест часа преднина.

Извън съзнателното и търсено потъпкване на личното ѝ достойнство, Иванчева се оказа и с нарушени граждански права. Кметицата няколко часа не е имала адвокат. А камерите запечатаха покъртителната сцена, в която окованата жена се обръща към журналистите с викове: „Нямам адвокат, извикайте адвокат“. В този момент маскирана полицайка ѝ запушва устата. Точно така изглежда в България т.нар. върховенство на правото.

И още странности: кое наложи Иванчева и нейната арестувана заместничка да бъдат разпитвани и държани в сграда на изпълнителната власт? Става дума за Министерството на спорта, което послужи като импровизиран арест. Действията напомнят на извънредна ситуация, без да е ясно какво точно ѝ е извънредното. И ако някой се чуди какъв е проблемът: скандално е независимо разследване да става на територията на изпълнителната власт.

Идеалната „жертва“ на системата

Не на последно място, извън пиар акцията, която трябва да послужи за илюстрация на битката с корупцията в България, случилото се с Иванчева разкрива изцяло българския политически модел. А той гласи: посяга се само на тези, които са ничии. И които нямат гръб.

Звездата на кметицата на „Младост“ изгря от граждански протести, а впоследствие тя получи подкрепа от маргиналната партия на бившия социалист Георги Кадиев, който не след дълго също се отрече от нея. В този смисъл тя е идеалната „жертва“ на системата. Няма кой да се застъпи за нея, няма кой да обвини властта в репресия, няма кой да организира мащабен протест. Тя е лесна и безопасна мишена.

Арестът на Десислава Иванчева има няколко функции. Но най-важната е демонстрацията, че новият антикорупционен орган работи усилено и зрелищно. С акцията почти достигнахме бленувания румънски модел, а шефът на звеното Пламен Георгиев е с още една крачка по-близо до поста главен прокурор, след ерата „Цацаров“. Показността, естествено, трябва да строи редиците, както и да послужи за назидание, че това може да се случи всекиму, който не е част от системата.

Екшънът „Иванчева“ не е първият подобен случай. Във всички други досега, включително и когато прокурор декламираше по време на арест на бивш министър „Вие сте абсолютен престъпник“, обаче имаше съд. А сега съдът вече е специализиран…

България днес: Тържествуващо банално зло!

Терминал 3

Така. Историята с публичния арест и целенасочено организирано 10 часово зрелищно унижение на онази объркана жена, която Кадиев направи кмет на „Младост“, е отвратителна.

И представлява блестящо доказателство, че правовата държава в България е срината, прокурата и специализираните правоприлагащи органи са превърнати в бухалки за репресия като мутрите от ’90те, за тези, които не пеят в хора на властта, не са част от генерализираната корупция и заплашват стакуквото на завладяната от мафията държава.

Десислава Иванчева може и да е поискала и приела подкуп. И, ако за това има доказателства, следва след провеждане на справедлив процес да си понесе отговорността.

Зрелищната акция с публичното й задържане, държана окована с белезници на улицата часове наред и целенасоченото организирано медийно отразяване, с особен приоритет за „медиите“-бухалки, няма нищо общо нито с правото, нито с правовата държава. Напротив това е произвол, който показва, че в България няма равенство пред закона и няма правова държава.

Има генерализирана корупция, превърната във философия на упражняването на властта и политическия живот.

Има тотално бездействие, неспособност и нежелание на специализираните органи да противодействат на това.

Има отвратително перфидно използване на аргументите, нуждата и формите на мерки за борба с корупцията, за да се разрастне още повече корупцията.

За да се чувстват още по-уютно на местата си тези, които източиха й събориха КТБ, които точат от европейски фондове и обществени поръчки, които строят и ремонтира така, че след първия дъжд или на втория месец, са необходими нови ремонти…

Тържествуващо банално зло! Това е днес България.

Държавата Му е отишла опасно далеч

От ума ми с огромна тревога не излиза безумността на вчерашната показна акция с ареста…

Махаме това, че властта в трите й не сдържащи и не контролиращи се една друга, а работещи в унисон и взаимно улесняващи се форми – изпълнителна, съдебна и законодателна,  се превърна в развъдник на зловеща корупция, а извършва като по сталинско време наказателна репресия по един отделно взет случай и като по гьобелски включва медии за масово ошашавяне…

Махаме и това, че този злостно неевропейски акт се случва точно когато страната ни е европредседател…

Махаме и това, че посланието към всеки, който не внимава в нарисуваната от властта картинка, е ясно – ще ти разкажем играта, ще ти разкатаем фамилията, ще те съсипем като човек и ще ти подлудим семейството, близките, родата и приятелите…

Аз се питам за друго – като ни захвърля в едно ново средновековие по такъв мракобесен начин, властта наистина ли е толкова самозабравила се, наистина ли е толкова зле вече с интелекта, че да вярва, че номерът й ще мине и обществото ни целокупно ще клекне, ще се смири и ще се уплаши до загуба на ума и дума?

Ах, да, Той ще слезе от геостратегическия си Олимп и ще се спусне от геополитическото си Седмо небе и театрално ще ни каже и покаже, че е много възмУтен и силно огОрчен от това безобразие, като се разграничи най-невинно от подобен нелеп антикорупционен театър…

Но дали Той ще разбере, че цялото Му управление създава базата за надстройката, която върши подобни безобразия. И вече държавата Му е отишла опасно далеч по този път, от който някой ден Той няма да може да се завърне и ще бъде невъзможно да тръгне отново в единствено вярната посока – към модерна; европейска, нормална и демократична България!

Соцът изтрая 45 години. Постсоцът – 30. Страх ме е да си помисля какво може да дойде сега и колко години ще търпим неговия гнет…

Ако властта не мразеше четенето на мъдри книги и не го смяташе за занимание на неудачници, аутсайдери и голтаци, щях да й препоръчам книгата на един  от най-големите философи на 20 век Мишел Фуко „Надзор и наказание“.

А на граждански активните и загрижени все още за България български граждани бих казал:

– Сестри и братя, проблемът вече наистина не е ляво-дясно, социално-либерално, синьо-червено, филско-фобско, проблемът на България е само един в момента: Демокрацията е в опасност!

Ние заедно трябва да спасим демокрацията, а после да се борим един с друг и да си мерим идеите и идеологиите. Защото като ни унищожат докрай демокрацията, ще се заемат с нас – заедно и поотделно. И не е въпросът на нас какво ще ни се случи тогава, а какво ще стане с България. И по-точно – какво ще остане от нея…

Коментарът е от профила на Николай Слатински във Фейсбук. Заглавието е на редакцията

Системата се изправи назидателно срещу злополучен антисистемен играч

Арестуването на кмета на столичния район “Младост” Десислава Иванчева и нейната заместничка по обвинение в получаване на подкуп в голям размер се превърна моментално във водещо събитие в страната, в която нищо подобно не се е случвало на никой важен представител на властта.

Тук арестите и делата се водят срещу онези, които са паднали от власт. Как да не е сензация да сложат демонстративно белезници на лице, което управлява петия по големина град в България, както наричат район “Младост”, най-населения квартал в София!

Гледах днес прякото излъчване на пресконференцията на Българския триумф в борбата с корупцията, както може да се нарече съвместното говорене пред поканени за целта журналисти от страна на представители на няколко институции, призвани да наказават голямото крадене в държавата. Гледах, но не до края. Колкото и да беше казуистично-скучно, говоренето на третия поред говорител ме разсмя.

Нямам предвид хумора на прокурора Гешев, който с ирония, преминаваща често в сарказъм (когато споменаваше колко е загрижен за правата на гражданите, подлежащи на арестуване), обясни защо цялата процедура се е проточила близо 5 часа само на улицата. 

Разсмя ме представителят на екипите г-н Славчев (цели 20 екипа са били сформирани, които денонощно са били в готовност седмици  наред да се втурнат и да заловят на място следената Десислава Иванчева, каза той), който започна участието си в пресконференцията с “малък упрек” към онези от присъстващите журналисти, отразявали многочасовото демонстративно задържане на Иванчева и заместничката й в центъра на София вчера. Пречили са много, скара им се лекичко той. На което глас откъм репортерите подхвърли, че журналистите са били информирани от ГЕРБ и затова са се втурнали на сцената с арестуването. 

Неловкото мълчание, последвало прехвърлянето на вината за разгласяването на новината върху управляващата партия, също не беше причината да се разсмея пред компютъра, гледайки прякото излъчване в сайта Клуб Z. Говорещият служител отправи благодарност към гражданина, подал сигнала, направил възможна цялата операция, след което възкликна: “радвам се, че ВСЕ ОЩЕ има  граждани, които вярват в институциите”.  

Как да не се присъединиш към такава радост? Наистина е уникално, че при всичките усилия подобен род гражданско поведение да бъде смачкано, се е намерил един доброволец да съдейства на институциите. Самите техни служители не могат да повярват, че се намира кой да им вярва.

Моя милост например, откакто един прокурор ми написа писмо, че отказва да образува досъдебно производство срещу установените от МВР хора, заплашващи ме с убийство, не съм вече такъв гражданин. И преди не бях кой знае колко активен в оплакванията от безобразията, с които съм израснал, възмъжал и остарял. Но по отношение на жалването пред институциите вече съм никакъв, понеже съм съм се убедил, за тях съм някакъв никаквец. 

Шапка му свалям на гражданина. Докато все още имам глава на раменете, защото за нея беше обявена парична награда в интернет с покана, който ме види да ми я отреже, да я снима и да я пусне във фейсбук.  

Накрая, по същество: да приемем безрезервно, че арестуваните по случая са извършили престъплението, заради което са хванати на местопрестъплението по всички правила на закона. Имам обаче само един въпрос. Щеше ли сигналът на гражданина да бъде приет толкова насериозно, ако заподозреният в корупция властник беше някой от онези, с които Борисов пътува дори в чужбина, за да показва с какви успешни, избирани от народа кадри на партията се е обградил? 

Питам, защото кметът на район “Младост” в София наистина управлява “петия по големина град” в страната, но зад него не стои партия, още по-малко пък управляваща. Добра или доказано лоша, но Иванчева е извънсистемен играч, наложен от гражданите на извънредни избори, които ГЕРБ загуби с гръм и трясък. Както и БСП. Видя се, че хората са петимни да заложат на накого извън системата и това беше много, много опасен прецент за статуквото.

Колкото и да е виновна Иванчева, бие на очи, че тъкмо тя, която внесе шум в системата на партийните номинации и реденето на постове по вертикала, попадна под демонстративния чук на закона. Извънсистемният играч се оказа единственият, към когото системата се задейства безмилостно. 

Или както се изрази образно абдикиралият моментално от подкрепата за нея Георги Кадиев, чиято партия се гордееше с подкрепата за победоносната Иванчева на частичните избори, “не всеки протестиращ става за управляващ”.

Посланието дори е по-силно: никой протистиращ не трябва да става управляващ. В крайна сметка е факт, че онези, които не протестират, а си вървят по каналния ред в политиката, не ги арестуват, нали.