кафенето

Новини и не само

За лобизма прегради няма открити

resultБизнесът се опитва с протести да се защити от творчеството на българските депутати

Мила Кисьова, Сега

Малко неща са способни да обединят депутатите от различните политически сили, но някои законопроекти успяват.

Проблемът е, че почти винаги се оказва, че те са недомислени, откровено лобистки и целта им е да се пренареди някой пазар в полза на определени фирми. Затова логично всеки път се стига до напрежение, протести и височайша намеса „от горе“. И законодателството е кръпка до кръпка с най-изненадващи препратки в допълнителните и заключителните разпоредби на един закон към друг, нямащ нищо общо с него. За оценка на въздействието изобщо не се говори, за обществено обсъждане – още по-малко.

Последният такъв пример е с промените в Закона за собствеността и ползването на земеделските земи, направени в края на май, които са на път да провалят тазгодишната кампания по отдаване на нивите под аренда. С мотива, че трябва да се пресичат измамите с ниви, чрез които се кандидатства за евросубсидии, депутатите дадоха изключително кратък срок – 22 юни, за презаверка на всички договори за отдаване под аренда и по доста усложнена процедура.

Земеделци заплашиха с протести, защото за голяма част от тях свързването със собствениците на земята се оказва невъзможно в рамките на поставения срок. Така те рискуват договорите им да бъдат анулирани наесен. Зад тази законова промяна се подозира лобизъм от страна на едрите фермери, които ще си преразпределят „освободените“ ниви.

След намесата на земеделския министър сега депутатите готвят да „решат“ проблема – чрез удължаване на срока, с промени в закона за … рибарството и аквакултурите.

За съжаление

подобно поведение е практика, а не изключение

Няма и месец, откакто български превозвачи протестираха с мотива, че трябва да се защитят срещу намерението на ЕС да наложи по-строг ред в трансграничните превози. Сега част от тези превозвачи недоволстват отново, но за да се защитят от българските депутати, след като неколцина от тях услужливо внесоха законопроект, който заплашва да прекрои вътрешния автомобилен пазар.

Появата и философията на законопроекта за Българска автомобилна камара удивително приличат на друг един законопроект, който също наскоро предизвика брожения и протести заради грубо засягане на икономически интереси, при което едни печелят, а други ще бъдат изхвърлени извън борда.

Става дума за закона за регулиране на пазара на горива, вече приет на първо четене в парламента. И двата спорни закона се опитват да получат подкрепа с мотива, че с тях се започва борба със сивите практики, с корупцията и нарушенията в два икономически сектора, които така или иначе са строго регулирани и не би трябвало да създават чак толкова големи проблеми.

Автори на проектите обаче не са ресорните министерства, т.е. правителството. Инициативата и в двата случая е на народни представители, „загрижени и изразяващи волята на своите избиратели“.

Кои обаче са тези избиратели? За закон за горивата от години се бори Българската петролна и газова асоциация, в която членуват най-големите двайсетина компании от този бранш. След като няколко правителства отказваха да се ангажират с подобен законопроект,

асоциацията най-после намери ракета вносител

в лицето на депутата от „Обединени патриоти“ Емил Димитров-Ревизоро. Той някак си успя да издейства подкрепата на депутати от всички политически сили, нищо че някои от тях (основно от БСП) после се отметнаха и казаха, че са били заблудени.

В мотивите вносителите, само и само да оправдаят спешната необходимост от закона за горивата, т.е. от по-строга регулация, директно обвиниха НАП и митниците, че не си вършат работата и пропускат да съберат близо 1 млрд. лв. годишно данъци и акцизи. Не че няма за какво да бъдат критикувани приходните агенции, но тези аргументи нелепо контрастират с хвалбите на правителството за пресичане на контрабандата и за повишената събираемост на приходите в бюджета.

По подобен начин вносителите на законопроекта за Българска автомобилна камара – депутати от ГЕРБ, „Обединени патриоти“ и един от „Воля“ – изкарват Агенция „Автомобилна администрация“ едва ли не гнездо на некадърници и корумпета.

Според мотивите към законопроекта „Автомобилна администрация“ концентрира огромни правомощия при издаването на лицензите на превозвачите и контрола върху тяхната дейност, а това води до неефективност и съмнителни практики. Затова с дейността по издаването и отнемането на лицензите за превоз на пътници и товари и контрола върху този бизнес трябва да се заеме самият бранш. А как може да стане това? Като се създаде една-единствена браншова организация, в която членството е задължително.

В закона за горивата все пак не се стига до там всички играчи на този пазар да бъдат задължени да членуват на едно и също място, но пък се поставят такива високи изисквания за капитал, обезпечения, инфраструктура и брой съоръжения, че ефектът за голяма част от фирмите ще бъде не по-малко трагичен.

Всъщност в първоначалния вариант на този законопроект бе записан абсурдът да се изисква задължително висше образование и определен брой години опит за бензинджиите, защото не можело току-така всеки, на когото му хрумне, да търгува с горива, както се изрази основният вносител – Емил Димитров-Ревизоро.

Правомощията, които иска да получи управителният съвет на автомобилната камара, за да контролира сектора, са не по-малко притеснителни. Освен че ще определя кой ще може да получи лиценз и кой не,

ръководството на камарата ще може да извършва проверки на място

на своите членове и да изисква от тях да представят всевъзможни документи.

Аналогиите между двата законопроекта не свършват дотук. И в двата случая истинските им автори тръгват с огромни кошници с ясното съзнание, че няма как всичко да бъде одобрено.

И в двата случая те предизвикаха острия протест на по-малките играчи, които са убедени, че текстовете са писани от големите компании в опит да станат още по-големи и да ги изтласкат от пазара. Че „ЛУКойл Нефтохим“, чийто шеф Валентин Златев е и председател на Българската петролна и газова асоциация, е основният печеливш от закона за горивата, няма съмнение. Впрочем и останалите двайсетина компании, членове на тази асоциация, нямат проблеми да покрият силно завишените финансови и инфраструктурни изисквания, за да останат на пазара.

Последвалите протести от страна на земеделски асоциации, търговците на пропан-бутан и транспортните фирми, които превозват с цистерни течни горива, както и станалата традиционна при такива случаи почти пожарникарска среща с премиера Бойко Борисов, в крайна сметка доведоха, макар и с неохота, до обещания за смекчаване на някои от текстовете преди второто четене на законопроекта.

Обещанията са си обещания. Проектът вече се обсъжда за второ четене в Комисията за наблюдение на приходните агенции и борба със сивата икономика и контрабандата и засега не е ясно какво точно от исканията на протестиращите евентуално ще бъде отразено. И дали няма да се използва по традиция влизането в летния сезон, за да се прокарат оспорваните текстове.

Още по-парадоксална е ситуацията със закона за автомобилната камара, където лобистите

залагат на предварително изпълнение на още неприет нормативен акт

Проектът едва е внесен в парламента, но вече са подадени документи за вписването на новата автомобилна камара в Търговския регистър. „Изключително смущаващо е, че едно лице, близко до властта, вече е запазило в Търговския регистър името за регистрация, и то на свое собствено име – Миролюб Столарски“, посочи лидерът на БСП Корнелия Нинова след среща с недоволните превозвачи.

Очаква се именно Столарски, собственик на една от големите компании за автобусни превози и председател на една от асоциациите в автомобилния транспорт, да оглави управителния съвет на новата камара. За да бъдат контролирани от конкурента си, членовете на тази камара дори ще трябва да си плащат – по 1000 лв. членски внос годишно. Ако се изпълни намерението за създаването на автомобилната камара, в нея ще се натрупа доста сериозен ресурс, тъй като би трябвало да се регистрират около 15 000 фирми.

На фона на протестите от миналия четвъртък, когато около 2000 автобуса не потеглиха от автогарите между 14 и 15.30 часа, и на заплахата от масови шествия в цялата страна в началото на идната седмица лидерът на парламентарната група на ГЕРБ Цветан Цветанов намекна, че може задължителното членство в автомобилната камара да отпадне.

И си изми ръцете,

че тепърва щяло да се говори с коалиционните партньори и с партия „Воля“.

Приемането на подобни отраслови закони и налагането на допълнителни регулации върху правенето на бизнес за пореден път поставят поне два въпроса.

Първият е редно ли е държавата изцяло да преотстъпва контролните си функции, и то по такъв начин? По принцип саморегулацията е нещо добро, но само когато е на доброволен принцип. В случая с автомобилната камара държавата иска силово да се създаде структура, в която да членуват всички превозвачи.

Години наред определени бизнес среди у нас се опитват да наложат закон за браншовите организации, в който всеки бранш да има една-единствена представителна организация, с която властта да контактува и на която да възложи административни и контролни функции. Една от пречките това да не се случи досега са многослойните икономически интереси в почти всеки бранш. Интересите на дребни, средни и големи компании често са напълно противоположни.

Друг е въпросът, че се нарушава конституционният принцип на свобода на сдружаване и на свободно предприемачество. И защо просто не се следи за спазването на законите, вместо да се създават нови и нови, с които частни сдружения се превръщат в квазидържавни структури, и единственият ефект от дейността им да е ограничаване на конкуренцията в редица отрасли?

Вторият въпрос е трябва ли лобирането да се регулира със специален закон. Възможно ли е изобщо в България да се регламентира как и кога е допустимо и недопустимо да се лобира? И да се гарантира, че няма да има задкулисие при налагането на групови интереси, а това ще става прозрачно и в обсега на публичния контрол.

Засега отговорът е ясен – депутатите изглеждат склонни да налагат правила, които защитават „избрани“ фирми в различните сектори, но не са в интерес нито на потребителите, нито на свободния пазар. И нямат намерение да пишат закон за лобизма, който да ги ограничава. Не че това би ги спряло.

Advertisements

„Файненшъл таймс“: Флиртът на България с Русия съживява „Белене“

Това е необичаен обратен завой. Преди шест години България отхвърли многомилиарден проект за строителство на ядрена централа с руския монополист „Росатом“, след като разходите започнаха да галопират. Бойният премиер на България, Бойко Борисов, го нарече „корупционната схема на века“.

Този месец българският парламент одобри предложението на същия Борисов за рестарт на проекта. Интерес проявяват „Росатом“, която вече е доставила два 1000-мегаватови реактора, заедно с Китайската национална ядрена корпорация (CNNC) и „Фраматом“, поделение на френската EDF.

Обратът предизвика смайване в Брюксел. Проектът в Белене, в северната част на страната, ще получава ядреното си гориво от Русия – в противоречие с политиката на ЕС за намаляване на енергийната зависимост от Русия и създаване на либерализиран европейски енергиен пазар.

Какво се промени?

Отговорът е, че арбитражен съд реши през 2016 г. България да плати над 600 милиона евро компенсации на „Атомстройекспорт“, поделението на „Росатом“, което е доставило оборудването за реакторите. Освен това, България вече е инвестирала 1,5 млрд. евро в начинанието – немалка сума за страна с годишен БВП от около 47 млрд. евро.

София можеше просто да отпише разходите, да се опита да продаде реакторите на трета страна (твърде сложно) или да опита отново да завърши проекта, дори и с очаквана цена до завършването от над 10 млрд. евро – тази възможност изглежда има поне мъничко основание.

АЕЦ „Белене“ е била замислена първоначално да замести остаряващата съветска ядрена централа в Козлодуй. Но централата, която осигурява 30% от електроенергията на България, подписа договор за удължаване на експлоатацията до 2049 г.

Това означава, че няма видима нужда от мощност и в Белене. Критиците казват, че новата централа ще изгони инвеститорите във възобновяеми източници и ще затвори комплекса от три въглищни централи „Марица Изток“, в които работят хиляди души.

Научни изследвания показаха, че за да се изплати централата, цената на произвежданата електроенергия трябва да бъда два пъти по-висока от настоящите цени на едро в България и съседните страни.

Правителството настоява, че няма да дава гаранции за кредитите за проекта, нито ще се съгласи да изкупува енергията на фиксирани цени. Но за CNNC – която няма да има проблем да осигури финансиране от Китай – „Белене“ може да осигури важна стъпка към европейския пазар. Москва изглежда също се интересува.

Критиците казват, че „Белене“ е част от играта на Кремъл да използва инфраструктурни проекти, за да осигурява тлъсти договори за строителство за своите и предпочитани чужди компании, както и за да упражнява политическо влияние. Представител на „Фраматом“ уточни, че проявяват интерес само като строител.

Но флиртът на България с Пекин и Москва покрай един толкова скъп проект изглежда особено странен на фона на опитите на правителството да прекрати фиксираните дългосрочни цени за изкупуване с две чужди компании, които били твърде високи – въпреки че са доста по-ниски от цената, на която би се продавала енергията от „Белене“.

Американската Ей И Ес и базираната в САЩ, но листвана на борсата в Лондон, „КонтурГлобал“ управляват модерни централи, които работят с местни въглища от „Марица Изток“ и генерират една пета от енергията на България.

София се бори срещу дългосрочните договори, подписани през 2011 г. за 15-годишен срок (подписани са през 2001 г., но 15-годишният срок влиза в сила от заработването на пълна мощност през 2011 г. – б.р.). България направи и нещо необичайно – сама изпрати сигнал срещу себе си до Европейската комисия с въпрос дали договорите са неправомерна държавна помощ.

Компаниите твърдят, че ако се откажат от договорите и продават на пазарни цени, няма да изплатят инвестициите си. Това също ще бъде лош сигнал за чуждите инвеститори, наред с оттеглянето на италианската „Енел“, германската ЕОН и чешката ЧЕЗ, които напуснаха България в последните години.

Енергийният консултант Илиян Василев предполага, че Борисов използва „Белене“ в сложна партия шах с Русия. Той казва, че премиерът иска да убеди Москва да удължи планирания от „Газпром“ „Турски поток“ до българския бряг.

Така тръбата ще се свърже с планирания газов хъб „Балкан“ до Варна, който трябва да бъде вход за югоизточна Европа. Това, на практика, ще съживи руския газопровод „Южен поток“, който бе прекратен през 2014 г.

Такива мега проекти са примамливи за политиците. Но ако те оставят България в ръцете на интересите на Русия или Китай, а в същото време прогонват частни европейски и американски инвеститори, те ще направят дългосрочна лоша услуга на най-бедната страна в ЕС.

Коментарът на Нийл Бъкли е от „Файненшъл таймс„. Преводът е на Клуб Z.

Малките грешки водят до големи оставки

Не е проблемът в скъпите билети

Росица Димитрова в Ню Йорк

Снимка: © Facebook, Росица Димитрова

Една от винаги работещите максими в българската политика е, че малките глупави решения са тези, които костват големи министерски и зам.-министерски постове.

На социалното министерство му тръгна на оставки – първо на министър Бисер Петков (след кратък размисъл неприета от премиера Борисов ) заради „невъзможността да се справи със събралото се напрежение“ покрай протестите на родителите на деца с увреждания. Сега полетя главата на неговата заместничка в същия ресор Росица Димитрова.

Преди да се стигне дотам, самата Димитрова полетя до Ню Йорк на конференция за правата на хората с увреждания за малко над 16 хил. лв.

Билетът за бизнес класа до Ню Йорк на зам.-министъра струвал 8300 лв. срещу 2016 лв., платени за билета на държавния експерт от отдел „Интеграция на хората с увреждания“ Надежда Харизанова. Останалите пари са за командировъчни, превоз в самия град и квартирни.

Сумата звучи голяма за една командировка, най-вече като имаме предвид, че като общество нямаме никаква информация за служебните пътувания на останалите членове на кабинета – особено онези, които вървят в комплект с финала на Шампионска лига или с Оскарите в Холивуд.

Истината обаче е, че не е въпрос на пари. Ако това беше най-голямото разхищение на средства в държавната администрация, водещо до оставки, България щеше да е държава за пример в целия свят.

Нито е работа на зам.-министърката да си поръчва самолетните билети, нито на експертката с нея. Разбийте тази сума по отделните й пера, включете факта, че говорим за престой в един от най-скъпите градове в света и патосът силно ще спадне.

Да не говорим, че представянето по подобни конференции малко или много е част от служебните задължения на държавната администрация.

Ако погледнем чисто формално, нищо нередно не е било направено.

Само че в политиката никога нещата не са просто формалност и протокол. Особено ако става въпрос за социална тематика.

Проблемът идва от друго. Да вземем например обяснението на Росица Димитрова, че е представила „опита и напредъка при извеждането на децата с уврежданията от институциите и развитието на семейните институции“.

Ако госпожа зам.-министърката беше казала, че е отишла да черпи опит, е едно. Но самата идея, че се хвалим с напредъка, при положение, че майките на децата с увреждания правят палатков лагер пред Народното събрание, е вече цинично.

Ясно е, че тия 16 хил. лв. няма как да покрият дори и прашинка от този проблем. По оценка на министър Петков за удовлетворяването на исканията на родителите са нужни милиони левове (300 млн. лв. според първата оценка на социалното министерство или 100 млн. според омбудсмана Мая Манолова). Ако имаше лесно решение, досега вече да е постигнато споразумение.

Проблемът е в това как изглежда цялото нещо – и за протестиращите родители, които са на крачка от това да се отчаят от държавата, и за всички граждани.

Да се хвалиш пред чужденците, че „България подчертава важността на осигуряването на ефективно участие на хората с увреждания във всички усилия за развитие“, когато пред портите ти има бунт на протестиращи близки на хора с увреждания, е най-малкото проява на лош вкус.

Нещо повече – изглежда като неуважение, дори и да си нямал никакво намерение да бъде възприето така.

Закон в политиката е, че ако едно нещо може да бъде разбрано погрешно и да обиди някого, то неминуемо ще бъде разбрано погрешно, а засегнатите ще тропат на вратата ти с искания за обяснение и/или оставки.

П.С. А щом за два дни кабинетът разреши тъй важния, нетърпящ отлагане проблем за командировъчните на втория ешелон, дали най-после няма да му остане време се заеме с някои по-сериозни въпроси – например, как оцеляват хората с увреждания в България?

931 думи за еволюцията, „успехите“ и безумието

20258416_10207575559905472_2855100541961583714_nВасил Пекунов

Понякога ми е просто неудобно, че пиша на такива теми. Срамота е и заради читателите, и заради самия мене си. По точно – не че пиша е срамота, а че се налага да пиша и аз като мнозина други. И още по точно – не че се налага, понеже нищо не го налага, а е трудно да преодолееш самоизмамното (и себелюбивото) усещане, че като напишеш (и ти) за хиляден път, нещата, които са били на кантар да бъдат разбрани, най-после ще бъдат разбрани окончателно – и край на безумието. Да бе… Знаеш идеално, че се самоизмамваш, знаеш идеално, че се себелюбуваш, но пак сядаш и пишеш. Мъка е, ама като ти се ще да си от полза…

Какви такива теми? Какво безумие? Темата е еволюцията (малко) и революционните успехи (много повече). А безумието е безпроблемното и вкусно преглъщане и поглъщане на революционните успехи. На революционните подвизи. На революционните пробиви и постижения, които сладко гъделичкат петимното ни за революционни победи патриотарско българско его.

И дотук, и нататък си слагайте кавички навсякъде, където прецените.

Що е революционен успех, революционен пробив по нашенски? Това – винаги напоследък на първо място – е да построиш магистрала с пари на европейските данъкоплатци. (Няма да се хабя да споменавам какво става с магистралата на следващата година след такъв нашенски революционен строеж.) Революционен успех е да построиш градинка с чешма. Както и да приемеш десетки хиляди деца в първи клас, понеже десетки хиляди деца са станали на седем години. (Няма да се хабя да споменавам как се приемат десетки хиляди деца в първи клас.) Както и да закупиш някакъв уред за някаква болница. (Работи ли уредът?) Както и построяването на някаква трибуна на някакъв стадион. (Пълни ли се трибуната?) Както и увеличаването на пенсиите с 5 лева, а някои дори с 6 лева. Месечно.

Всичко, което изброих, плюс още хиляди други успехи и подвизи са плод на доброто управление на този сега или онези преди. Смешно ли ви е? Може и да ви е смешно, но тогава защо тази информация е напълно официална и повсеместно разпространявана със сериозно-тържествени физиономии? Защо почти никой не се смее, докато публиката безпроблемно и вкусно я преглъща и поглъща? Защо почти никой не крещи, че царят е гол и това е безумие?…

Отговорът никак не е съедобен за безпроблемно и вкусно храносмилане, а е пренеприятен за всички ни: така е тръгнало по нашенско, така сме си свикнали, така е било и ще бъде – те ни лъжат и мамят, че вършат нещо полезно, а ние се правим, че им вярваме.

Де да беше така! Де да се правехме, че им вярваме! Проблемът е именно тук: наистина ли се правим, или милиони хора у нас все още приемат, че построяването на мол или чешмичка, пускането на нова поточна линия (която работи!) за нещо си или увеличаването на пенсиите с 5 лева е признак на добро професионално управление на една държава? В случая – България. Аз лично дълбоко се съмнявам, че милиони хора се преструват във вярването си в нелепици. Хич не ми прилича даже, че се преструват. Иначе всенародното ни поведение в определени ситуации и особено по време на избори остава съвършено необяснимо поне за мен.

Непостижимо за ума е как е възможно 18 години след началото на третото хилядолетие след Христа да не се прави разлика между добро държавно управление и естественото, еволюционното подобряване на начина на живеене на хомо сапиенс. Толкова ли е сложно да се проследи и проумее, че сме тръгнали от пещерите, с дрехите от изсъхнали сурови кожи на убити зверове и сме стигнали до влака, тока, компютъра… Толкова ли е сложно да се разбере, че едното е естественият ред на нещата на тази земя, тоест прогрес, напредък, еволюция, усъвършенстване, а съвсем друго е добро управление, дълбока визия за бъдещето, държавническа мъдрост и разни други непознати по нашенско практики.

Очевидно е сложно. Все още. Ще го напиша просто: който и да бъде президент или премиер, ако детето е здраво и вменяемо, то на седем години става ученик, а ако продължи да е здраво и вменяемо, завършва и 8-и, и дори 12-и клас. И това не е подвиг нито на детето, нито на любезната му държава. Особено ако образованието е задължително. Подвиг е (все още) в Чад, Габон и Судан, но ние говорим за България.

Ще напиша нещо още по-кръвосмразяващо. В днешно време, ако здравото и вменяемото дете има желание, то ще получи знания, многократно превишаващи тези, които осигурява българският 12 клас, при това (о, ужас!) в хипотетична държава, където няма нито президент, нито премиер, нито даже министър на просветата.

Не, не е смешно. Нито откъм творящите безумието що е според тях добро държавно управление, нито откъм поглъщащите безумието.

Не е смешно един умник да прави асоциации между саниране и падане на хеликоптери, разсъждавайки за доброто държавно управление. Хваща ли дикиш такава асоциация? Хваща я! Иначе защо още живеем в безумие?

Не е смешно друг умник да прави асоциации между пиянски прегръдки с протоколни снимки и брутния национален продукт, разсъждавайки за доброто държавно управление. Хваща ли дикиш такава асоциация? И още как! Иначе защо още живеем в безумие?

Още няколко думи за дикиша. Колкото повече безумието хваща дикиш, толкова повече безумието се самохаресва и самолюбува, толкова по-нагло и отвратително става, толкова по-ниско пада топката на асоциациите, толкова по-ниско пада нивото на държавно управление, толкова повече се увеличава примирението сред хората и толкова по-малки са очакванията и изобщо претенциите ни за добро държавно управление. Спирам, тъй като не искам да става сложно.

Е, като спре да хваща дикиш, и то общонационално спре, а не само тук-там, тогава вече нещата ще се променят революционно – без кавички. И тогава вече ще имаме право да се посмеем от сърце над миналото си.

Пося сила. Жъне безсилие

Който сее върховенство на силата, накрая жъне собственото си безсилие. Ще рече: който, като Бойко Борисов например, успее да замени върховенството на правото с върховенство на силата, накрая се оказва, че не може да контролира никого. Защото всички под него са се почувствали силни и се „отвързват” от неговия контрол. На място са по-силни, отколкото е той, макар той да е в центъра.

Как от силен Борисов се превърна в безсилен пролича още пролетта, когато се опита да даде главата на Цеко Минев на Зелените, та да спрат да протестират срещу правителствените планове за съсипване на Пирин.

Единствен в държавата министър-председателят – най-силният държавен човек според българската Конституция – назова пряко Цеко Минев като собственик на фирмата „Юлен“, монополист в ски бизнеса в Банско и концесионер.

И – нищо. Напротив, веднага след това министерствата, в чийто ресор влиза цялата тази проблематика, си изпочупиха речевия апарат, за да отричат всякакво знание относно връзката на Минев с „Юлен“.

Днес примерите за това, как „силните” надолу по йерархията излизат от подчинение на най-силния, валят през ден.

Вицепремиерът Валери Симеонов предизвиква проверка на ДНСК за законността на градежи в курортното гето, известно като „Слънчака”. Държавните строителни контрольори излизат със становище, че 42 обекта са незакони, вкл. онези, заради които Симеонов предизвика проверката.

После обаче министърът, под чиято шапка е ДНСК, съветва надзорниците да си помислят пак. И те излизат с ново решение: не били 42, ами 35 незаконните обекти. Особено законни се оказват онези, които особено ядосват вицепремиера Симеонов – и които в предходната проверка на същите проверяващи са били обявени за незаконни.

Нали се сещате каква бездна отваря този кадрил?

Оттук насетне нито едно решение на нито една инстанция няма да се оказва валидно, т.е. да произвежда действия и последствия. Всичко ще зависи не от закона и разпоредбите, а от това, доколко някой силен – министър, зам.-министър, областен, просто гангстер – решава да наложи волята си. А утре, когато някой още по-силен наложи своята, – пак наопаки…

Налагането на силата вместо правото като регулативен механизъм на обществените отношения винаги води до подобен произвол и в крайна сметка до хаос, в който никой не знае кое е позволено и кое – не. Води обаче и до нещо още по-лошо: до насилие. Това е естествена прогресия: щом силата е единственото правило, тя лесно започва да се изявява като насилие.

Или, както казва блестящият български философ Христо Тодоров:

Върховенството на правото е крепостната стена пред произвола и насилието, които нямат място в политиката.

Ако, демек, нямаш закон, имаш само насилие и произвол. Даже политика нямаш. Направо можеш да разпуснеш държавата.

През последните дни община Царево плътно се доближава до модела „произвол и насилие”. Отново поводът е плажът „Корал“, обявен от предишното правителство на ГЕРБ за „екологичен”, но в същото време привличащ облечени в сила апетити за бетониране.

Първо дойде партизанската война на властта през миналата година срещу плажуващите на „Корал“. Те са там предимно за да не влизат багерите. Вършат полезна за обществото работа. Срещу тях се изправи местната власт, която им организираше среднощни набези, претърсвания на палатки, милиционерски тормоз и наказателни постановления.

Тази година нещата ескалираха. Частна фирма огради достъпа до плажа с ограда, заграждайки като „частна собственост” сиви дюни, които по закон няма как да са частни, защото са публична държавна собственост. Остави пешеходна пролука на общински път.

Оня ден самосвал стовари камара пръст точно върху общинския път, за да го прегради окончателно. Междувременно „коралци” бяха получили полицейска заповед, напълно незаконна, дори противозаконна, да се изнасят от плажната ивица.

А после известният музикант Васил Гюров сигнализира за следното във фейсбук:

От полицията в Царево неофициално получихме следното:

1. По лично нареждане на кмета всеки, опънал палатка на „Корал“, ще му бъде мигновено писан акт от полицията. Задържан, привикван, набеждаван и каквото може да измислят още.

2. „Може навсякъде другаде да си опънете палатка“ (например всеки изказал се РАЗЛИЧЕН полицай казва: „Идете на Варвара“), но на „Корал“ –  АКТ. Веднага. „Така е наредил лично кметът“.

3. Ако знаете много – „ще ви задържаме за по 24 часа“…

Ако сигналът е верен (нямам причина да не вярвам на Васил, защото никога не ме е подвеждал), то стигаме до извода: така изглеждат произволът и съпътстващото го насилие. Няма как общински кмет да има властта да кара полицията да нарушава законите. Няма как – но само там, където има върховенство на закона. Има как, когато върховенството е на силата.

Царево обяви първа частна диктатура, изоставяйки демонстративно българските закони. Нарушена е териториалната цялост на републиката. Даден е пример на други подобни общини, уважаващи силата пред правото, също да обявят местни диктатури отвъд закона. Въпросът с „Корал“ е вече проблем на националната сигурност.

Някой ще направи ли нещо?

Най-вероятно не и причината е очевидна. Ако няма подчинение на закона, а има подчинение единствено на силата, то трябва да се намери някой по-силен от местната власт, за да наложи нещо като държавна воля. Онзи по-силен обаче, както вече видяхме, вече е „изтървал” всички надолу по веригата.

Бойко Борисов беше нееднократно предупреждаван, че в момента, в който изгради държава, основана само на неговата сила, ще се окаже без всякаква сила. Но подобни обяснения, очевидно, могат да бъдат разбрани само тогава, когато техният адресат е чел известно количество книги. Без тях естествената му реакция е:

От очилати слабаци съвети по отношение на силата не ща.

Пося сила. Жъне безсилие. Това безсилие обаче се стоварва върху гражданите като произвол, хаос и насилие.

Само с „Винету” и „парлевуфрансе” не става…

Няма нужда от кух позитивизъм, а от реализъм

Неподдържана канализация. Неадекватно изпълнени инфраструктурни проекти. Пране на пари чрез строежи. Нередности в обществените поръчки. Недосегаемост на властта. Липса на оставки при наличието на брутални грешки, за които плащат данъкоплатците. 

Резултатите са видими. И все пак след дъжда, който потопи половин София, се намериха и онези, които ни успокоиха, че дъжд има и в Париж, и в Лондон, дори и в Берлин. А после и обвинителите, които заклеймиха със стария печат – “враг народен и антибългарин” – всеки критик, който се осмели да каже истината. 

Какво общо има това с темата никой не разбра, защо сравняваме несравними неща – също. За това съществуват специалисти, измервания и данни, а времето и историята са доказали фактите, затова този текст не е посветен на тази тема. 

Този текст е за тенденцията да си затваряме очите пред нередностите и несправедливостта, защото сме спокойни, че те се случват навсякъде. Да се адаптираме към невъзможното и да нормализираме ненормалното. Или ако не ни се налага сами да търпим – да забравим за онези, за които несправедливостта и ненормалността са ежедневие. 

Този текст е за онези, които си повтарят, че “всичко е наред и навсякъде има проблеми”, докато голяма част от съгражданите им живеят под прага на бедността, политиците им – като феодали, а градовете им тънат в нищета и мръсотия. 

Както и за онези, които ползват балсама, “е, зле е, но има и изключения”, радвайки се, че са извадили късмет и системата ги е подминала. Че в семейството им няма например онкоболни, на които държавата да откаже лечение, или деца с увреждания, които да бъдат забравени от институциите.  

Кухият оптимизъм не е признак за умствен такъв – напротив. Той е присъщ на интелигентни и по-скромни, на стари и на млади, на богати и добре устроени и по-рядко на бедни. Кухият оптимизъм не е и индикатор за злонамереност – в повечето случаи това са хора, които наистина обичат България, имат добри изначални намерения и нагласи и искат тя да се развива добре. 

Кухият оптимизъм е, ако щете, механизъм за оцеляване в абсурдното. 

Тези хора са късметлиите сред нас – те виждат доброто и положителното във всяка ситуация; със сигурност са по-малко стресирани, по-приятна компания.

Болестта е тогава, когато това спокойствие и позитивна нагласа се превръщат в безпочвено отричане на истината и инертност, която отказва да види очевидното. 

А именно – че в държавата ни липсват фундаментални градивни елементи: че корупцията е правило, не изключение; че културата ни страда; че образованието ни запада; че медиите ни са пленени. 

И че няма никакво значение как е другаде, защото страдаме всички ние  – колективно, като общество.

Кухите оптимисти винаги намират поводи за гордост, които обаче нямат корен в действителността.

Ако вземем примера на българската природа: случващото се с Пирин, Странджа, Рила, Корал, Иракли, Скаптопара – унищожаването на най-ценното пред очите на нацията. 

Ако погледнем към историята – пълната амнезия за заветите на Ботев, Каравелов, Стоянов, Левски и т.н. и превръщането им в инструментариум за патриотарна политика. 

Що се отнася до съвременната ни история – кухите оптимисти не говорят за случилото се през социализма и прехода, защото то е болезнено и най-вече все още чака своят момент на справедливост. Неизживяна болка, с която ние като общество нямаме време да се сблъскаме. 

Кухите оптимисти харесват българската култура, без да се интересуват колко получават творците им и как се защитават творбите им. Кухите оптимисти се гордеят и с българските постижения, повечето от които днес са разпилени някъде по света – без да се интересуват какво казват тези творци за действителността и защо те творят не у нас, а другаде. 

Какъв е другият вариант? Да бъдем кречетала, които безспирно се оплакват от всичко? Не. Според мен отговорът е прост – не кух позитивизъм или мрънкащ негативизъм, а реализъм на действието. 

Гледането на критиката не като на лична обида и антибългарска реторика – навик, останал може би от соца – а като на градивна забележка за това какво може и трябва да се подобри. Но и критиката като личен пример – недоволството, последвано от действие, поемането на лична отговорност. 

Любов към природата и историята? Да. Под формата на протест или подкрепа за онези, които се борят за нейното опазване и защита, защото тя е застрашена днес повече от всякога. Доброволчество, дарения, разпространение на информация, градивен диалог – цяла палитра решения.

Любов към столицата или градската среда? Да. С активно гражданско участие в харченето на общинските пари, разговор със специалисти, натиск над управляващите как и къде да отиват средствата ни. С подпомагане на приютите за бездомни животни, с доброволна помощ за почистването и поддържането на околната среда, в която живеем. 

Традиции и ценности? Да, всеки е свободен да има своите. Помощ за фондациите, които се грижат за децата, лишени от родителски грижи. Дарения за местни музеи, галерии, културни центрове, училища, читалища. Мрежи за доброволческа грижа за възрастните хора. Борба за свободни медии, за справедливи процеси, за адекватно здравеопазване и силна образователна система.

Страната ни няма нужда от слепи, които да повтарят до откат колко е красива и добра. Не са нужни заблуди, а мечти. Не е нужна алтернативна реалност, а идеали за създаването на по-добра такава.  

Не да мечтаем несправедливостта да ни подмине, а да се борим за справедливост. 

Не да се успокояваме, че има и по-зле, а да се стараем да бъдем по-добри от вчера. 

Не кух позитивизъм. Просто здрав идеализъм. И реализъм на действието. 

Отровната лъжа за лошия ЕС

България като беззащитна жертва, поробена от лошия ЕС – такава картина рисуват част от българските политици. Но лъжата за „европейския гнет“ се разпространява и другаде: ЕС е подложен на силен натиск и отвън, и отвътре. 

default

Коментар от Ясен Бояджиев:

Като слуша човек част от българските политици, може да остане с впечатлението, че България не членува доброволно в ЕС, а води тежка и неравна отбранителна битка с него, че не се ползва от неговите блага (като свободите и многомилиардните финансови инжекции), а е поробена от него беззащитна жертва, че другите страни-членки (особено по-големите) са едва ли не врагове на България, които нямат друга грижа, освен да я съсипят.

Невярно и подвеждащо

Те са „лицемерни и фалшиви“, „изключително нахално и колониално се опитват да ни превърнат в суровинна база и база за добив на човешка ръка“, нанасят удар след удар по българската икономика и затова е „крайно време да излезем от приспивната песен и наивния сън, че ни третират като равни“ и да спрем „да се държим мило и любезно“ с тях…

Всичко това е обилно гарнирано с приказки за „еврочиновниците“, „бюрокрацията в Европа“ и анонимния „Брюксел“ като събирателни понятия, зад които се крие някакво непроницаемо, враждебно и бездушно към проблемите на хората чудовище, което прави каквото си поиска, при това срещу незаслужено високо заплащане.

Пътьом да отбележим, че под една или друга форма подобни неща могат да се чуят и другаде в ЕС, дори понякога и в най-големите страни, за които иначе битува убеждението, че именно те дърпат конците. Което показва, че проблемът не е само български.

Отношенията в ЕС, разбира се, не са розова идилия. А политиката и решенията му не са резултат от безоблачна братска любов. Но създаваната от много български (и не само) политици представа за ЕС като диктат на големите над малките и като война на бюрокрацията срещу хората е също толкова подвеждаща и невярна. Същността, смисълът и начинът на функциониране на Съюза нямат нищо общо с нея.

Сблъсък и баланс на интереси

Тази представа може да се проследи в много конкретни сюжети. За България най-красноречивият пример напоследък е т.нар. пакет „Мобилност“ за автомобилния транспорт. Тук българската позиция безусловно се представя като правилна и справедлива, а позицията на опонентите ѝ – като погрешна и нечестна. Като коварен заговор за фалиране на българските фирми и отмъкване на работниците им с цел сриване на българския бюджет и умишлен грабеж (на 14 милиарда лева или 17% от БВП).

Разбира се, че предлаганите нови регулации не са мотивирани (само) от загриженост за българските шофьори, които с месеци мизерстват по европейските паркинги. А от интересите на френските, германските, италианските и прочие фирми, шофьори, синдикати и данъкоплатци. Защото конкуренцията (която те определят като дъмпинг) от Изток им носи фалити, безработица и по-ниски стандарти на трудовия пазар. За което те също винят ЕС.

Иначе казано: независимо от това какво ни се струва правилно и справедливо, в случая става дума за сблъсък на реални интереси, като „техните“ интереси са също толкова естествени, легитимни и подлежащи на защита, колкото и „нашите“. Изходът от този сблъсък обаче няма да е като в спортен плейоф, в който или печелиш, или губиш, а единият отбор задължително отпада. Изходът е в намирането на разумен баланс, от който в края на краищата печелят всички.

Именно в това са смисълът и функцията на ЕС – да балансира интересите чрез взаимни компромиси, отстъпки и компенсации. Както по конкретни теми, така и по-общо. Рано или късно Брюксел ще намери този баланс и за автомобилните превози, както многократно го е правил и ще продължи да го прави. Включително в още по-заплетени теми и конфликти с много по-висок залог, каквито има в изобилие и в момента – например около новия бюджет, промените в миграционната политика и реформата на еврозоната.

Инструментите

За тази цел ЕС разполага със съответните инструменти. Това най-напред са неговите институции, които осигуряват представителност на безкрайното разнообразие от национални, политически, икономически, социални, регионални интереси.

Крайните решения са резултат от сложен баланс и обвързаност на правомощията между трите основни институции на Съюза – пряко избирания Европейски парламент, Съветът, в който заседават правителствата, и Комисията, която изпълнява поставените ѝ политически цели, като предлага законодателни и оперативни решения.

Затова когато чуете някой да критикува „раздутата европейска бюрокрация“ (която, впрочем, е много по-рационална и ефективна от администрацията в редица страни-членки), попитайте го дали е готов да съкрати представителството на своята страна или партия в европейските институции.

Ясен БояджиевЯсен Бояджиев

Вторият инструмент са процедурите. Най-важните решения в Съвета например се взимат или с консенсус, или с квалифицирано мнозинство – „за“ трябва да гласуват поне 55% от държавите-членки, представляващи най-малко 65% от населението на ЕС. Тъй че и най-големите не могат да решават сами.

Всички печелят

Естествено, ЕС трябва да се реформира и развива. Също както и много от страните-членки, чиито политици често си измиват ръцете с ЕС, за да прикрият собственото си нежелание и безсилие да направят необходимите реформи. Но голямата картина, която не бива да изпускаме от поглед, изглежда така: от този процес на постоянно търсене на баланс в крайна сметка печелят всички. И затова са част от най-могъщия обединен пазар и най-доброто място за живеене в света – пространство на свобода, права, законност и мир.

Затова никак не е чудно, че това пространство е подложено на силен натиск отвън – от мигриращите, които търсят по-добър живот, от икономически конкуренти, от диктатори, които виждат в неговия привлекателен и заразителен пример заплаха за себе си и за властта си.

Има обаче и опити за „предаване на крепостта“ отвътре. Отровната лъжа за „европейския гнет“, разпространявана поради неразбиране или с някаква користна цел, работи именно за това.