Борисов и Пеевски не могат да бъдат изпрани в НС

Даниел Смилов

Дори да искат, ПП-ДБ не могат да „изперат“ Борисов или Пеевски, защото парламентът не е пералня. Само един справедлив съдебен процес може да свали корупционните съмнения от тях, пише в коментара си Даниел Смилов. 

Новината, че има редовно правителство след почти година „служебно“ президентско управление е добра. Ситуацията в никакъв случай не е идеална обаче и има много подводни камъни, на които правителственият кораб „Денков“ може да се наниже.

Ротационният премиер е безспорно една новост за България, която не е ясно как ще проработи. Но е решение, което дава възможност за приемане на ключовите закони за еврозоната, Шенген и финансовата обезпеченост на държавата.

Опасностите пред новото управление са поне в няколко посоки:

Обречени опити за изпиране на биографии

Явно мнозина в ГЕРБ и ДПС виждат съвместното управление с ПП-ДБ като пералня за биографиите на лидерите си Бойко Борисов и Делян Пеевски. Много шум по тази тема се вдигна както при съставянето на правителството, така и при излъчването от страна на ДПС на Пеевски за член на конституционната комисия.

ПП-ДБ са обвинявани – от някои свои поддръжници, но всъщност най-вече от опонентите си – че правят неоправдан компромис, формирайки мнозинства с ГЕРБ и ДПС. Същевременно обаче дори тези критици са наясно, че подобни мнозинства в момента са по-доброто решение, отколкото отиването на избори с неясен резултат, които ще продължат управлението на Румен Радев.

По-важното обаче е, че всъщност ПП-ДБ, дори да искат, не могат да „изперат“ нито Борисов, нито Пеевски, нито който и да било друг. Причината е, че парламентът не е пералня и участието в парламентарни процедури няма избелващ, освежаващ и омекотяващ ефект. Това, което може да свали корупционните съмнения върху едно или друго лице, е обективно разследване и справедлив съдебен процес. 

Проблемът на Борисов и Пеевски е, че въпреки натрупаните в публичното пространство сериозни съмнения за тях, те не са били обективно проверявани от органи на съдебната власт. Събитията от последните седмици доказаха безспорно, че прокуратурата е държала дела „на трупчета“, които използва или като „чадър“, или като „бухалка“. И двата модуса са далеч от обективността на правовата държава.

Така че, ако ГЕРБ и ДПС искат да се хигиенизират, това, което трябва да правят, е да съдействат за освобождаване на съдебната власт от политическия (им) контрол, както и да съдействат за обективно разследване на ключови казуси като КТБ, „Божков“, „Барселона“ и т.н. 

Имунитети

Историята с имунитетите е подобна. Редно е НС да изработи процедура, която да преценява аргументираността на исканията на прокуратурата, ако депутат откаже да даде имунитета си доброволно. Но в крайна сметка НС нито може, нито трябва да разпъва политически чадъри върху когото и да било в случай, че има достатъчно доказателства за започване на разследване.

От тази гледна точка парламентарната процедура би внесла просто малко повече публичност и прозрачност, така че да демонстрира на хората липсата на доказателства в едно или друго прокурорско искане. Но ако тези искания са аргументирани, парламентарната процедура ще ги направи още по-категорични.

Назначения във ВСС и регулаторите

Големият тест пред новата управляваща коалиция (и конституционното мнозинство с ДПС) ще са назначенията във ВСС и регулаторите. Една голяма грешка, която може да се допусне, е при отстраняване на Иван Гешев той бързо да бъде заменен с Борислав Сарафов, да речем.

В крайна сметка вътрешно-ведомствената конфронтация в прокуратурата и следствието не очерта някакъв морален победител. Един политизиран „инструмент“ изглежда бе заменен с друг инструмент, но първият отказа да отстъпи доброволно, вероятно получавайки нова политическа поддръжка от президентството и други действащи лица.

Каквито и да са детайлите, добре е да се стартира на чисто и да се търсят магистрати и членове на ВСС, които не са били и няма да бъдат част от партизански борби.

Могат ли ГЕРБ и ДПС да излъчат убедителни, уверени в независимостта си кандидати в управляващите органи на съдебната власт и регулаторите? Определено сега получават шанс за това, но историята, разбира се, говори не в тяхна полза. Но именно тези назначения ще демонстрират доколко сериозно тези партии вземат съдебната реформа. Една поредна „Пунта Мара“ в тази област би скъсила живота на правителството „Денков“.

Плаващи мнозинства

Още от първия ден на правителството ГЕРБ гласуваха с ДПС, ИТН и „Възраждане“ против ПП-ДБ. Ако това се наложи като модел, управлението ще има сериозен проблем. За да се намали вероятността от него е необходимо спешно да се „заковат“ в управленска програма всички онези мерки, по които ГЕРБ и ПП-ДБ ще вземат решенията заедно.

Дори и детайлите на всички тези мерки да не са ясни отсега, да се вземе решение, че по определен кръг въпроси ще се изисква съгласието на двете водещи коалиции в парламента.

Разбира се, ще има и други теми, по които ще се търсят ад хок, плаващи мнозинства, но една достатъчно подробна управленска програма би намалила тяхната тежест.

„Възраждане“

Ясно е, че „Възраждане“ е функция на подкрепата на президента Радев, службите под неговото ръководство и ГЕРБ. По една или друга причина „Възраждане“ са удобни на тези играчи. За президента и службите му те са глашатаи на по същество путиниската теза, че по-тясно сътрудничество с ЕС и НАТО е „национално предателство“.

За ГЕРБ те са удобни като машина, хвърляща кал единствено по ПП-ДБ: това всъщност е още един мотив в изпирането на ГЕРБ. Като добавим, че подобни функции изпълнява и ИТН (по отношение на ДПС най-вече), става ясно, че в този парламент е пълно с криви, но удобни патерици.

В крайна сметка ГЕРБ трябва да спрат фашизоидните изпълнения в пленарна зала на „възрожденците“ – не може да се отнема думата на хора и да се блокира работата на парламента с физическа разправа от страна на когото и да било. Още по-малко от страна на инженерни политически ментета и патерици.

„Брандирането“ на правителството

ПП „брандираха“ правителството в собствените си партийни цветове. Това, разбира се, е политическа глупост, която трябва да се поправи бързо. Това повдига по-важния въпрос за това чие, всъщност, е новото правителство. И тук отговорът е ясен – то е на ГЕРБ-СДС и ПП-ДБ, които заедно осигуряват парламентарното му мнозинство.

Вярно е, че освен Мария Габриел в правителството няма други участници от ГЕРБ. Но това е всъщност мъдро решение на Борисов да не участва в изпълнителната власт при наличието на толкова много висящи и експлодиращи ден след ден корупционни скандали срещу него.

Самоограничението от изпълнителната власт е някаква форма на поемане на отговорност от страна на ГЕРБ в ситуацията. И тук Борисов е по-адекватен от ДПС, които тикат на предни позиции хора от списъка „Магнитски“.

Общата политическата отговорност ще е споделена между ГЕРБ и ПП-ДБ, но все пак ПП-ДБ ще са натоварени и с по-специална управленска отговорност в много сектори. Например, Асен Василев има право да си създаде екип в НАП и митниците, но ако този екип не произведе нужните резултати като събираемост на приходи, управленската отговорност ще е преди всичко негова и на ПП.

Еврозоната и бюджетът

Най-важната задача пред това правителство е всъщност да гарантира бързо членство на България в еврозоната, като същевременно направи дисциплиниран национален бюджет, усвои парите от Фонда за възстановяване и устойчивост на ЕС и създаде по-справедливо разпределение на позитивите сред гражданите на страната.

Един добър знак е, че GINI коефициентът за неравенство е спаднал в България от 40,8% през 2019 г. до 38,4% през 2022 г. Все още сме много далеч дори от държави като Румъния (на нива от около 33%), но все пак е важно, че увеличаването на пенсиите и социални плащания в периода 2021-2022 е започнало да дава резултати.

Добре би било тези резултати и тенденциите да се запазят при спазване на достатъчна бюджетна дисциплина за влизане в еврозоната. В крайна сметка България е европейска държава и не може да си позволи неравенство на нивата на страни от съвсем други географски и културни региони.

Всички тези трудности показват, че задачата на правителството „Денков“ никак няма да е лека. Но си струва да се опита, защото това правителство е по-доброто решение от наличните алтернативи. Затова и заслужава ако не 100, то поне 50 дена кредит на доверие (дори от Десислава Атанасова). Или поне възможност да изпълнява управленската си програма.

Губернаторката е инструктирала всяка матрьошка да се мята на амбразурата

© Getty Images/Булфото/Novini.bg187

Вижте им протестите, вижте им „лидерите“.
Събраха мижав протест вчера, сега плашат с „ще видите вие в събота“.
Какво ще стане – Мутрофана ще даде пари за автобусите ли? Детето проплакало: „ще видиш като кажа на леля Мутрофана, как ще те набие в събота“, подсмърча и ходи да се репчи в парламента, където е сигурен, че просто никой не е готов да му падне на нивото. 

Може би не сте разбрали, но днес е ден първи от впрягането на руската ла**ометка в България; губернаторката е инструктирала всяка матрьошка, всеки четирихилядник, резидент и обикновен некадърник на хранилка – да се мятат на амбразурата и да правят каквото могат за дестабилизиране на страната и парламентаризма. Каквато там маймунджулъшка глупост им хрумне, да я използват, няма лимит. Може даже да има бонуси за „изобретателност“. 

Партия „Израждане“ „забранява“ на депутати да се изказват от трибуната. Какво да ги правиш, толкова си могат. Другарко Мутрофана, за толкова пари – толко. Като си купихте нефелни клоуни… 

Нов скандал в НС – Пеевски стана член на комисията по конституционни въпроси, „Възраждане“ пак налетяха на Божанков, заседанието бе прекратено

Разбираме, че Резидент Зеленочорапски – демек, другият Копейкин – бил уволнил всички зам.-министри в последния момент. Защо? Някой може ли с думи прости да обясни защо уволнява собствените си зам.-министри В ПОСЛЕДНИЯ МОМЕНТ? Кое го налага? Кога друг път се е случвало? Каква е целта? Какво носи това на българския народ? Нали всичко се прави в негова полза? 

Не, направи го, за да не могат да предадат властта на новите министри и информацията по текущите дела – както е по традиция. Направи го, за да се спъне работата на кабинета. Направи го, за да стане така, че народът да няма нормално работещо правителство още N-брой дни или седмици.

Иначе бил „Обединител“ и все за народа мислел. 

Говореше, че трябвало да се правят компромиси и да се обединяват депутатите, те направиха компромис и се обединиха, той обърна палачинката – заговори, че мандатът бил компрометиран (искаше да му го върнат неизпълнен). Тежка смрад на предателство и престъпления срещу Републиката. 

Партия „Израждане“, приличащи на маймуни в зоопарка, мятащи фекалиите си по посетителите, блокираха работата на парламента, на който предстояха осем важни законопроекта. Планират да го правят всеки ден. Но иначе и те са „патриоти“. Как ще се работи с тези наоколо? Какво искат да покажат? Че парламентаризмът е мъртъв? Че „демокрацията“ е греда? Че само „братска“ русия, путлер и губернаторката са „добри“… и техният зелен чорап? 

Копейката се помисли вече за фюрер и реши, че той ще казва кой да говори от трибуната на Народното събрание. Подчертавам думата „Народно“ – там са избраните от целия народ, а не само процентите на партия „Израждане“. Ако в Народното събрание няма кой да му го напомни това, може би наистина парламентаризмът е мъртъв – убит от: а.) ла**ометките „Израждане“, б.) зеления чорап от Дондуков и в.) апатията и неможенето у останалите депутати. Или с други думи: обявявайте час на смъртта. 

Пеевски днес стана член на комисия по конституционни въпроси с гласовете не само на ГЕРБ, но и на ИТН, които уж се подиграваха на това решение… (???)

Но много интересно е как от „Израждане“ си извадиха картите и си биха обедна почивка, за да не направят кворум. Ако бяха останали да гласуват или дори САМО да направят кворум, предложението за Пеевски нямаше да мине. Но те го прокараха. Сега ще заговорят – и ИТН, и „Израждане“, че ПП-ДБ са го вкарали в комисията. 

Такава им е природата, така не само работят, но и така живеят – като ти каже „Добър ден“, няма нужда да гледаш навън, знаеш, че е тъмно. 

Копейката и копейките от другите метастази на Мутрофановата болест, която тази жена вкара в България, представляват някакъв процент от българските гласоподаватели – сеирджиите и крайно настроените, вечно недоволни, неграмотни, неможещите, които искат да пратят можещите в „Белене“ и да се накиснат доволни в кочината – всички равни на тях, никой по-добър и никой – по-нагоре. 

Този процент е самодоволен и напълно самодостатъчен,

на тях и да им забраниш да излизат от България, няма да им направи впечатление, те ще кажат, че няма какво да му гледат на света; да им забраниш свободното слово – пак им е все тая – те какво толкова имат за казване? 

Сега са „защитници на свободното слово“, защото им отърва – събират протести, клатят държавността, в момента, в който я вземат тая проклета власт, става диктатура и свободното слово спира да съществува. Те го знаят много добре това и шумкарски се подхилкват, докато изговарят думите „свободно слово“, защото много добре знаят какво всъщност готвят и собственото им двуличие им доставя удоволствие – малкият и глупав човек мисли, че двуличието е форма на знание и умение, защото да има скрита помисъл за него е висша форма на интелект. Затова обича тарикатите, а не академиците, обича да шумкарства и крадне, а не да учи и работи, обича да вземе чуждото, лъжейки и да се хвали, че е голямата работа. 

И те сега имат представителство в парламента, а – окопани от зеления чорап през месеците назад – имат „свои“ в службите, в министерствата, в агенциите, навсякъде. И не дават дума да се продума за „чистка“… при положение, че „техните“ ВСЕКИ път правят чистки. 
 

Заслугата да имаме най-после правителство била на американците? Да кажем тогава “Thank You”

Иво Инджев

Спомнете си днес в първия работен ден на правителството какви вопли, призиви и заклинания имаше към “партиите” (любимо обобщение на Радев, който се изживява като някакъв Борис IV) да излъчат редовно управление.

Бях в малцинство в тази навалица. Не бях оптимист. Няколко пъти казах при редките си изяви като гостуващ телевизионен коментатор, че не е толкова страшно да има нови избори.

Е, “чудото” се състоя и сега най-после има редовно правителство, но виещите, призоваващите, кълнящите се в името на стабилността и на България посърнаха, вместо да се зарадват. Явно са имали предвид “друго” правителство – такова, което да наистина да реабилитира във властта техния човек от Банкя. Не им стига, че бил “изпран” поради ротационното споразумение за управление.

Междувременно се (д)оказва социологически, че 53 на сто от българите подкрепят новото управление, макар да смятат, че то ще страда от вътрешни конфликти. По изключение този път съм с мнозинството.

Заслугата за формирането на това управление в интерес на мнозинството българи е на американското посолство, твърдят от рашистката пета колона, които вероятно получават специална шпионска информация от тяхното си посолство на бул. “Драган Цанков” и винаги, ама абсолютно винаги знаят както става на “Козяк”.

В такъв случай ние, мнозинството българи, трябва да благодарим на американците, че ни сбъднаха мечтата. Само не разбирам защо те са заповядали да има управление с вътрешни конфликти. Не можеха ли да наредят да има безконфликтна власт?

Чакам рашистките разяснения.

Понеже нямам американско знаме и не съм се снимал с такова никога прилагам като илюстрация към текста си снимка с украинското знаме – в края на краищата нали и на украинците е наредено от американците да поканят “освободителите” да ги избиват, разоряват и прогонват от домовете им с милиони (поне 9 милиона са бежанците от освобождението на Украйна).

 

De Profundis: На Радев са му отеснели зелените чорапки

Пламен Асенов, специално за Faktor.bg – https://faktor.bg

Помните ли онази детска песничка от съветските комунистически времена за Дядо Мраз, дето тропа с червените ботушки. Е, в европейска и натовска България пък си имаме президент Румен Радев.

Той гневно тропа със зелените чорапки, защото никой напоследък не зачита съкровените му желания, а всеки си прави каквото иска – гадни редовни кабинети например. Не ги е срам! 

Но защо тропа Радев чак толкова много, практически – при всяка стъпка?

Първо помислих, че е заради комбинация от бедност и лоша хигиена – има само един чифт зелени чорапки човекът и ако Деси не е много сръчна перачка, от постоянното носене те хващат кора от мръсотия. Не е като да не съм виждал подобни случаи в казармата.

Обаче онзи ден моят приятел Сашо ми отвори очите. „Отеснели са му чорапките“ – мъдро се произнесе той. И наистина, всеизвестно е, че когато човек мисли и управлява с краката, те се раздуват, а чорапките отесняват.

А Радев за последните няколко години много власт натъпка в долните си мисловни крайници и сега голямо тропане ще падне, защото тази власт може да беше взета без кръв, но само с кръв ще се даде. Зер иначе руските господари ще са твърде недоволни, че не си изпълнява поставените задачи и ще го критикуват, вместо да го галят бащински по главичката. Може даже и пръст да му размахат.

Знаете ли, граждани, направо не ми се говори за тоя домъкнат от котката човек, но няма как – президент ни е, все пак, значи – слуга на народа. И трябва винаги да отбелязваме кога и къде греши, за да се учат и съобразяват другите слуги на народа, които ще ни дойдат до главите след него.

Но първата грешка е в самите нас, естествено, във всички нас, тъй нареченият „български народ“. Голямо влияние позволихме на Радев да придобие, докато и последният глупак в тази страна схване и признае публично, че работата с този човек не е читава.

Някои, като Бойко Борисов, първо мислеха, че политически могат да сдъвчат Радев на закуска и да го изплюят, така че великодушно му помогнаха да спечели първите президентски избори, като издигнаха срещу него неизбираемата Цецка Цачева. Сега Борисов се хапе силно отзад, но полза няма.

Други, като Кирил Петков и Асен Василев пък си зарязаха перспективите на Запад, върнаха се в България и влязоха в политиката, където, общо взето, не им е работата, точно заради Румен Радев. И дълго, включително за втория мандат, му се кланяха и клеха във вярност, като му помогнаха да спечели не само вота, а и политически позиции, без по Конституция да има право на тях. Както и съвсем свободно да прави политически ходове, които са в ущърб на българските национални интереси, а защитават най-вече руските.

Сега пък Петков, Василев и техните хора се хапят и отпред, и отзад. И ще продължат да се хапят, защото Радев няма да остави на мира новото правителство, той ще се бори срещу него с всички налични средства. Които, заради голямата кохорта руски хранени хора, настанена на ключови позиции в държавата, не са малко.

Трети пък, като моя приятел Велислав Величков, преди време взеха, та направо коленичиха да целуват ръката на Радев, сякаш е някакъв нов български Месия в политиката, а сега мрънкат, че той няма право на каквито и да било коментари при връчването например на втория мандат. И други мрънкания.

Ами няма право. Но той нямаше и право да бъде изобщо избран за президент с одобрението на руския генерал Решетников, плюс ключовите думи на уста, че Крим е руски. Нямаше право да забранява България да изпълни своя съюзнически и морален дълг, като даде на Украйна оръжия наистина според възможностите си, а не според желанието на Русия.

Нямаше право да управлява пряко чрез поредица марионетни правителства, като грубо съчетава президентската с изпълнителната власт и със зор, но и с удоволствие, пълзи по стълбата към едноличната диктатура.

Нямаше право също от Истанбул онзи ден императивно да заяви: „Бъдещият редовен кабинет трябва да следва курса, който ние зададохме, не просто да има увещания и разговори“. И го казва, въпреки че много добре знае колко е пагубно е да се следва курса, който „те“ зададоха, курс за откъсване на България от Европа и НАТО, за тикането на страната към Москва и московските интереси.

Знае го, защото самият Радев е автор и водещ на този курс, защото направи – и ще продължи да прави, помнете ми думата – дори невъзможното, за да не помогнем адекватно на Украйна, да не влезем в Шенген и Еврозоната, да нямаме бюджет, да се втъчем в поредица безсмислени избори и страната да живее години наред в постоянен хаос, за да могат руските господари да ловят в тази мътна вода колкото и каквато си поискат риба.  

Нямаше право Радев също демонстративно да напуска, докато министрите от кабинета „Денков“ се заклеват в Народното събрание, защото той е институция, не човек, тоест, забранена му е проявата на лични капризи.

Ама не бил харесвал правителството, защото то било не знам какво си…..Както се казва в оная хубава приказка – цяло село може с Пена, само мъжът ѝ не може.

Никъде не пише, че президентът е длъжен да харесва правителството, с което му се налага да работи, може да не го харесва колкото си ще и вечер под юргана да споделя душевната си горчивина с Деси, но като държавен глава е длъжен да уважава избора на българите и решенията на техните народни представители. Защото Парламентът, а не президентът, е висшата институция в тази страна – колкото и на Румен Радев да не му се вярва и да не му се ще да бъде така.  

Освен това, като цяло, ситуацията е много лесна за преценка от страна дори на човек, който не се интересува и не разбира много от политика. Като видиш, че срещу кабинета „Денков“ скачат и бият г..за в тавана доказано антибългарски и доказано некадърни партии като „Възраждане“ и БСП, няма нужда да си гений, за да разбереш, че зад тази съпротива стоят не достойни, а недостойни аргументи и интереси.

Вместо това обаче, Румен Радев се пправи на сляп и тъп, като твори точно обратното – опитва да оглави безумната антибългарска съпротива.    

Да, граждани, още много права да сътворява разни политически безумия теоретично няма президентът Румен Радев, но ето, че практически ги има и ги упражнява вече доста години. Вина за това носи цялата българска политическа класа, заради своята некадърност, недалновидност, нерешителност за действие и неспособност да поставя националните над партийните и личните интереси.

Вина за това има и българското гражданско общество, доколкото все пак такова животно донякъде съществува. То е слабо, атомизирано, трудно постига съгласие дори по очевидни общи за демокрацията в страната цели и опасности, какво остава – по начините за справяне с тях. Това е грях, не обикновена неспособност.

Много ми се иска да вярвам, че сега, като започне да действа кабинетът „Денков“ и евентуално предприеме някои добри ходове, ситуацията в България ще започне да се обръща към по-добро.

Да, знам колко много и до голяма степен – кои точно, са опасностите във и пред този кабинет. Въпреки доста разпространеното мнение обаче, че най-голямата опасност е вътре в самото правителство, заради недоверието, което съществува между двете страни в него – ГЕРБ – СДС и ПП – ДБ, аз смятам, че основната заплаха е отвън. И тя ще се реализира по две линии.

Първата линия е, че именно отвън ще бъдат задействани вътрешните фактори за създаване и развитие на противоречията. Това е свързано с вътрешните хора, които служат на други, външни господари или на някакви свои фантастични политически логики.

Вероятно най-много такива бомби със закъснител са внедрени в ПП и водещите политици там много трябва да внимават кой от близките им съратници какво говори и какво прави тези и следващите дни.

Втората линия на външна заплаха срещу новия редовен кабинет, е от действията точно на Румен Радев като президент и неговия екип, на неговите хора, които са на ключови места в специалните служби и МВР, на неговите хора в съдебната система, а дори и на върха на прокуратурата, както се разкрива пред очите ни сега, с внезапните искания на имунитети.

Да, БСП, „Възраждане“ и други руски креатури ще крещят, ще размахват заплахи и обвинения, може и някакви протести да организират, но те са фон, те са партии без реална власт и с ограничено обществено влияние.

Реалната заплаха е точно президентът и ако премиерът Денков не си даде сметка за това и не се готви за отбиване на скорошни много на брой и много мръсни удари под кръста, горчиво ще се кае.

А заедно с него ще се кае и крехката надежда на българите – че най-после има шанс да се измъкнем от руското блато, в което ни вкарва целенасочено Радев и да започнем да организираме пълноценно живота си като европейска, свободна и демократична страна.

Не пълно щастие, а редовно правителство

Светла Енчева

В политиката, а и в живота, пълното щастие не е гарантирано за никого. Неговото самоцелно преследване понякога е и една от основните причини за нещастие. Светла Енчева с анализ на щастието в политически контекст.

Политика правителство ГЕРБ ПП–ДБ

Щастието е силно надценено, смята приятел на авторката на настоящата статия. Вероятно не всички са съгласни, че този възглед важи за личния живот, но няма спор, че той е валиден за политиката.

Повод за тези екзистенциални размисли е фактът, че България има редовно правителство – за първи път от близо година (кабинетът на Кирил Петков приключи краткото си съществуване през август 2022 г.). Това е второто редовно правителство за последните две години, като за този период служебните кабинети са общо четири.

Кой не е щастлив?

Трудно можем да се сетим за някой, който да е щастлив от новия кабинет на Николай Денков и Мария Габриел, но без затруднение можем да изброим мнозина, които не са.

Не е щастлив президентът Румен Радев, защото България вече няма да е президентска република, в каквато де факто се беше превърнала, и той няма да може повече да прокарва интересите си безконтролно. Заедно с него не са щастливи и във „Възраждане“ и БСП, защото поредните избори се отлагат, а пред сближаването на България с Русия възникват сериозни препятствия.

Не са щастливи в ДПС, защото новото правителство разполага с мнозинство и без тях. И в ИТН, защото взривяването на парламентарната демокрация се отлага. Не е щастлив и независимият депутат Радостин Василев, защото след записа от закритото заседание на ПП, който той направи и изнесе, правителство все пак ще има, а на него все пак прокуратурата му повдигна обвинение (не за незаконния запис, а за изнудване на депутатка от ИТН).

Ала също така не са щастливи и политическите сили, които стоят зад новия кабинет. Няма как да са щастливи в ГЕРБ, защото те спечелиха изборите, а правителството става възможно с втория мандат. Мария Габриел ще трябва да стиска зъби и да чака девет месеца, докато ѝ дойде редът да оглави правителството, ако то изобщо оцелее дотогава.

В ПП също не горят от щастие, защото в името на редовното правителство се съюзяват с доскорошния си най-голям враг. Да не говорим за ДБ, които играят доста второстепенна роля в сложната конструкция.

Избирателите на ГЕРБ и ПП–ДБ имат основания да се чувстват огорчени. Първите – защото партията, на която симпатизират, се съюзява с онези, които изгряха политически с амбицията да ѝ видят сметката и арестуваха председателя ѝ. Вторите – защото борбата с корупцията и за съдебна реформа досега е била срещу ГЕРБ и срещу определени личности, символизиращи завладяната държава – и то не толкова Гешев, колкото Борисов и Пеевски.

Политиката като променяне на света

Целта на огласяването на записа от закритото заседание на ПП беше да нанесе щети; и то действително нанесе. Не би и могло да е иначе – когато един разговор не е публичен, в него е естествено да има неща, които не са за пред публика. И такива, които не са изговорени с цел да се харесат на аудиторията. А когато определени фрази умишлено са извадени извън собствения си контекст и поставени в друг, щетите стават още по-големи.

В същото време обаче записът в своята цялост се оказа и полезен, защото от него става ясно как ръководството на ПП вижда смисъла от участието на партията в политическия живот на страната. На първо място, виждаме рядко срещана саморефлексивност.

Съпредседателите на партията си дават сметка за реалната ѝ електорална тежест, както и за собствените неотдавнашни илюзии. „Ние се чувствахме, че сме някакви гении, а то цялата [държавна, б.а.] машина е работила за нас“, казва Кирил Петков по повод победата на ПП на изборите през ноември 2021 г.

Осъзнаването на реалната ситуация е свързано и с отчитане на рисковете за маргинализирането на ПП, ако състави правителство с ГЕРБ, без още да е успяла да изгради стабилни структури по места. Според Петков политическото дълголетие не бива да е самоцел, а трябва „нещо да направим с това дълголетие. Не виждам за себе си смисъл да стоим живи, без да имаме възможност да променяме света“.

Такова разбиране за политика е комай безпрецедентно в България. Досега сме свикнали целта на властта да е концентрация на още повече власт и лично обогатяване. Пък Петков дори не възприема като нещо фатално, ако в резултат на опитите си да постигне промяна, партията престане да съществува:

Аз […] наистина се кефя на позицията, че ние сме спасителите на България – сега и завинаги. Но истината е, че най-вероятно не е така. Истината е, че вълната сигурно ще дойде след 4–5 години. Аз лично мисля, че една от големите ни победи […] е, че показахме, че има и някакъв друг модел […]. Давам си сметка колко е важна и съдбовна нашата роля в момента, но не мисля, че след нас е само потоп. Мисля си, че има и други таланти. […] Ние си знаем кои сме, но не сме единствените.

За боба, лещата и пържолите в политиката

На записа от заседанието се чува и Христо Петров (Ицо Хазарта), който резюмира ситуацията, пред която е изправена ПП:

Вариантът, който обсъждаме в момента, […] при всички тия рискове има шансове да успее. […] Останалите варианти, които имаме, сме 100% сигурни, че няма да успеят. Тоест ние сме в положението […] на хората, които са в ресторанта, в който има боб и леща, и ние часове наред се молим и обсъждаме как да си поръчаме пържола. Няма да има пържола в ресторанта.

Разбира се, щеше да е по-добре ПП и ДБ да могат хем да останат принципни докрай, хем да управляват, радвайки се на комфортно мнозинство. Но вотът на българските избиратели прави този вариант невъзможен – резултатът от нашия избор е боб и леща, а не пържола. Отиването към нови избори допълнително би засилило позициите и на „Възраждане“, и на президента, а това би означавало още по-голямо отдалечаване от ЕС и още по-силно сближаване с Русия.

Според прогнозата на Асен Василев „проруските сили ще вземат превес в следващите 18 до 24 месеца, за първи път от 1996 г. Въпросът е дали те ще ги вземат, след като сме в еврозона и Шенген, тоест количеството щети, които могат да нанесат, са по-малки или повече.“

Влизането в еврозоната и в Шенгенското пространство е не само цел за ПП и ДБ, а и залог за това дали европейските партньори на ГЕРБ ще продължават да подкрепят партията на Борисов, залог е и за имиджа на доскорошната еврокомисарка Мария Габриел. Затова може да се очаква, че ГЕРБ ще играе проевропейски, въпреки че до неотдавна Борисов прокарваше интересите на Путин.

Вярно е, че преди три години протестите бяха против ГЕРБ и с подкрепата на президента, а днес ситуацията се е обърнала. Това обаче не означава безпринципност, а напротив – и в двата случая протестите са срещу безконтролната власт, чиято и да е тя. Може би затова и избирателите гласуват за „боб и леща“ вместо за „пържоли“. Да си припомним правителството на ОДС, което през 1997 г. спечели с внушително мнозинство и бързо се научи да злоупотребява с абсолютната си власт.

Че се задават сериозни и дълбоки промени, се вижда от процесите на разпад, които вървят в задкулисието.

Висшият съдебен съвет изведнъж съзря нередности в действията на главния прокурор; разкол вътре в самата прокуратура; активират се дела, стоящи „на трупчета“ от години; хвърчат депутатски имунитети; представители на подземния свят свидетелстват едни срещу други и срещу ръководители на прокуратурата; смърт на две издирвани лица за две седмици; мейнстрийм медиите започват да отразяват теми, които доскоро са били практически табу (от 2020 г. до неотдавна например bTV споменава „Осемте джуджета“ в общо четири материала, а само от 28 май до 4 юни 2023 г. – в девет).

Ясно е, че ротационното правителство на ПП–ДБ и ГЕРБ е крехка конструкция, плод на тежки компромиси. Такъв беше и предишният редовен кабинет между ПП, ДБ, БСП и ИТН.

За втори път ПП успяват да сформират в рамките на мандата си кабинет при почти невъзможна ситуация.

От друга страна, има и нещо положително в обстоятелството, че партиите в ротационното правителство си нямат доверие – това е своеобразна мярка срещу ояждането във властта. Затова и не е толкова лошо, че избирателите не са щастливи от постигнатия компромис и са свръхкритични. Това се нарича граждански контрол.

Да управляваш с ГЕРБ: големите препятствия

Дали коалирането на ПП-ДБ с ГЕРБ е безпринципно съглашателство – мъртво още в зародиш? От отговора на този въпрос ще зависи легитимността на новото управление. Коментар на Веселин Стойнев.

Легитимността на новото коалиционно управление на ПП-ДБ и ГЕРБ-СДС ще зависи от способността да се утвърди един основен легитимиращ го разказ, който да отговори ясно на следния въпрос: дали то е безпринципно съглашателство, и с това – мъртво още в зародиш, което заплашва да превърне на следващи избори ПП и ДБ в третостепенни политически сили.

Антагонизмът между ПП-ДБ и ГЕРБ, който беше снет не чрез плавен политически завой, а буквално за седмици и дни, е само началото на този легитимиращ разказ. Още в нощта на изборите през април лидерите на „Продължаваме промяната“ (ПП) бяха заложили ва банк формулата – няма правителство с мандат на ГЕРБ или с участието на ГЕРБ.

Втората половина от условието накрая бе зачеркната, а изтеклият запис от заседанието на Националния съвет на партията показа дълбокия разлом в нея заради колаборацията с противника. „Демократична България“ (ДБ) пък още от миналия парламент държеше твърдо на експертен кабинет с втория мандат без свое политическо участие в него, но в последната минута се включи в него с правосъден министър поради заплаха те да се провалят. А и като гарант за конституционните промени, въпреки че правителството няма право да предлага такива.

Колкото до това, че министърът може да си подаде оставката, от нея нищо не следва за кабинета, отделно че кандидат-премиерът и следващият ротационен премиер обещаха да си я подадат, ако измененията в основния закон не се случат, а правителството пада само с техните оставки.

Какво трябва да се случи

Засега минималното оправдание за големия завой пред избирателите е – да не отидем на поредни безплодни избори, които пак няма да спечелим, да не оставим президента да управлява още и да ни отклонява към Кремъл, да не допуснем „Възраждане“ да стане минимум втора политическа сила.

То може да осигури само начално, на „отвращение с ръмжене“ съгласие, на избирателите на ПП-ДБ за „коалицията с дявола“. Недоволството евентуално може да бъде стопено с няколко бързи успехи на новото управление – стабилизация на страната, влизане в Шенген, евроатлантическа подкрепа за Украйна и обръщане негативната перспектива на мижав икономически растеж.

Стратегическата задача за конституционна реформа на „Демократична България“ пък ще може евентуално да осигури поне половин година време за чисто управленската легитимация на новата власт, независимо дали тази реформа ще бъде изобщо извършена, или ще е отново само фасадна.

Да, ако тя не се случи по същество, това ще е врата за изход на ДБ от властта без съкрушителни загуби, но дотогава ще е минало време за решаването на неотложни текущи управленски задачи, а и политическата разстановка ще се е успокоила или дори променила така, че пред всеки нов опит за конструиране на управление да не стои изначално знакът „път без изход“.

Особен трамплин за пренареждане на политическите позиции ще са местните избори, които в навечерието на това полугодие ще са рубикон или за заздравяване на управлението, или за нов парламентарен вот, при който някоя от двете сили вече е набрала допълнителна мощ.

Препятствие за легитимирането на управлението ще са и два други фактора – имунитетът на Бойко Борисов и ролята на ДПС, особено на Делян Пеевски.

Имунитетът на лидера на ГЕРБ не бе изваден пред скоби при съставянето на новата коалиция, поради което сега текат призиви той сам да се откаже от него или да бъде създадена парламентарна комисия, която поне временно да отложи гласуването му. А вот в парламентарна зала от депутати на ПП-ДБ за запазване имунитета на Борисов би взривил окончателно избирателите на тези формации и би поставил под съмнение какъвто и да е успех на местния вот.

Със същия заряд е и знаковото присъствие на емблематичния Делян Пеевски във финалните часове на преговорите за новата власт. Подозрението за неговото „изпиране“ дори е още по-непоносимо за поддръжниците на ПП-ДБ. То, заедно с „изпирането“ на Борисов, може дори сериозно да девалвира очакваните чисто управленски успехи на „коалицията по неволя“ между антикорупционерите и корупционерите, с които тя иначе достатъчно би се легитимирала.

Огорчението на избирателите на ПП-ДБ

Проблемът е, че след като форсмажорно взеха обрата към сътрудничество с ГЕРБ и ДПС, политиците от ПП-ДБ не могат да смятат въпроса за отвращението на немалка част от избирателите си за приключен.

Пред тях остава задачата да започнат най-сетне да ги убеждават, че много по-важно е какво може да постигнеш от целите си, отколкото с кого го правиш. И че дори цената някой „да се изпере“ си струва повече, ако бъде свършена работата, отколкото ако не бъде и дори се върне старото статукво.

Разбира се, това не е никак лесна, нито бързо постижима задача. Няма как масовият избирател да се мотивира от мъдрост – ето, вижте, че фундаменталните обществени промени в историята по правило се случват със съучастничеството на бившия режим или на негови ключови представители, които ги подкрепят, за да оцелеят, без тях те са невъзможни. Или със сама по себе си правдивата, но също толкова бланкетна позиция – ние затова се борим за независима съдебна система, която наистина да осъди Борисов, Пеевски и тем подобни, ако са виновни, иначе нашата погнуса и некоалиране с тях така или иначе не води до справедливост.

Трудно до невъзможност е това убеждаване, нужни са гениални партийни комуникатори. Иначе некадърен опит за такова дори може да изиграе ролята на саморазобличаващо се оправдание на „колаборационизма“.

Партиите от ПП-ДБ могат да понесат тежките загуби на „колаборацията“ дори ако кабинетът „Денков“ се окаже успешен за „отрицателно време“. (Отделно, че той може да бъде съборен с компромати или когато ГЕРБ и ДПС решат, че бурята е отминала и да го обявят за провал или пък да си приватизират успехите му).

Единственият шанс на ПП-ДБ е да се обърнат към „по меките“ си избиратели и към онези, които сега не са техни, но които по-лесно биха проумели примата на собствения дом и улица пред чуждото пране в съседния двор. И че само сериозни институционални промени могат да не допуснат да има следващи изпирания.

А партийните ултраси навярно ще останат верни на партията си отбор, макар и с непоносимо отвращение. Разбира се, ако управлението се окаже неуспешно, а реформаторските сили отново са излъгани като през 2015-а, ултрасите ще ликуват в правотата си, макар че от провала ще загубят всички, както и те самите.

Рискът от неуспех обаче не е основание за политически исихазъм – да си стоиш бездейно в ъгъла и да чакаш нещата да се оправят от самосебе си, означава да крепиш статуквото, което си осъждал.

Обществото ще преглътне създадената управленска коалиция

Добромир Живков

Имайки стабилна власт, започвайки работа по бюджета и възстановявайки работата на институциите, обществото ще го приеме и ще стигне до извода, че е неизбежно решение.

Добромир Живков, социолог и управител на агенция „Маркет линкс“ коментира по БНР редовното правителство и перспективата пред него.

Трудно е да прогнозираме в сегашната ситуация колко точно може да продължи съществуването на новото редовно правителство. Дори 9 месеца, погреждайки назад, ми се струват трудно достижими.

Това е една много крехка конструкция, която ще трябва да понася удари от различни посоки, а и вътре в себе си. И трябва да доказва, че ще издържи на всякакви перипетии, през които ще трябва да мине.

Надявам се да възстанови нормалното функциониране на парламентарната ни република. Очевидно нашата държава не може да работи добре в ситуация на служебни кабинети, колкото й президентът и някои други да прокламират колко са добре нещата.

Може и да е така в някои области, но в други, и то много важни в сегашната ситуация, в този геополитически контекст ми се струва, че България постигна по-скоро негативни резултати. И се видя как президентът отказва да се съобразява с решения на Народното събрание. Това показва от една страна неговите амбиции, от друга – желание за властова експанзия.

Какво може да постигне кабинетът – разбира се, това са непосредствените задачи. Всички си даваме сметка, че този кабинет трябва да решава оперативни задачи. Те са свързани с бюджета, но и са определящи стратегическата посока на страната – именно там вече отбелязваме отслабване на позициите, особено в пътя ни към еврозоната.

Мисля че нещата ще се нормализират – президентът ще трябва да приеме сегашната ситуация, колкото и очевидно той да се опитва да въздейства против това политическо движение, на което се решиха „Продължаваме промяната“ – „Демократична България“ (ПП-ДБ) и ГЕРБ.

Общественото напрежение очаквам да спадне, но от друга страна „слонът в стаята“ остава търсенето и възстановяването на чувството за справедливост у българските граждани. Защото по-голямата част от тях все още очакват ясни отговори от правораздавателната система по отношение на различни обвинения, записи, скандали от последните поне 10 години.

Това ще се превърне в основен въпрос, особено като се започне с по – сериозно реформиране на прокуратурата и съдебната система. Този процес може да предизвика напрежение в бъдеще.

Друга линия, по която може да възникне напрежение в новосъздаденото правителство, са местните избори. Но там ще се играе на местна почва, ще има обвинения към кандидати за кметове и към действащи кметове за корупция и т.н.

Няма как да очакваме в битката за местната власт ГЕРБ, ПП и ДБ да сключат примирие. Ще станем свидетели на много сериозни битки и резултатите от местните избори ще преначертаят в някаква степен политическата карта.

Очаквам, че българското общество ще преглътне създадената коалиция. Защото това си е формат на коалиция. Имайки стабилна власт, започвайки работа по бюджета и възстановявайки работата на институциите, обществото ще го приеме и ще стигне до извода, че е неизбежно решение.

Това е тежък компромис, но той единствен гарантира ясния път към по-висока европейска интеграция и към геополитическото ни позициониране като съюзник в НАТО.

Не очаквам сериозни вътрешни брожения в ГЕРБ по линия на правителството. В партията има едно ядро, което сериозно отстоява евроатлантическата ни ориентация и което беше склонно и дори настояваше да се търси коалиция с ПП-ДБ.

Част от тези хора чисто биографично произлизат от българската десница – дали от ДСБ, дали от СДС. Там има споделяне на обща идеологическа основа. ГЕРБ решиха да тръгнат смело в тази посока.

Тази политическа линия се разгърна през последните няколко месеца. Виждаме един ГЕРБ и един Борисов, които са много склонни да правят отстъпки и компромиси. За момента изглеждат склонни да бъдат по-предвидим партньор.

Цялото интервю можете да чуете в звуковия файл.

Погнусата: патологията на България

Ивайло Дичев

В България е така – издигаме некадърници, търпим безобразия, никога няма да се оправим, си казва гнусливият морален гражданин. Гнусейки се от всичко, което се случва в държавата, той всъщност се гнуси от себе си.

Ако учителката ме попита „Какво е основното чувство на българина?“, ще отговоря така: „Погнусата“.

Погнусата от новата коалиция

Изненадани ли сте? Ами погледнете гласуването на дълго чаканото правителство. Една година го чакаме, социолозите мерят нарастващото нетърпение на електората, а есхатолозите вещаят срив на държавата, останала без управление.

И ето, след дълги кандърми се зададе приемлив за двете враждуващи страни, макар и временен компромис; гласувани бяха прилични министри. И каква е обществената реакция? Погнуса. Как можаха тези врагове, дето се заричаха, да се коалират, макар и ротационно.

Говорим за емоция, която не се храни с абстракции: погнусата е телесен феномен. Затова политическата договорка беше представяна като неестествена (хомосексуална?) целувка, паметливи анализатори припомнят онази на площада между Станишев и Доган.

Следват серия простовати метафорични развития като брачно ложе, сватба, консумиране на брака, коя от коя по отблъскващи.

Най-много страст бяха насъбрали от ИТН, партия, която вече трудно различаваме от „Възраждане„. И все пак призът безспорно спечели президентът Румен Радев, който не само отправи всевъзможни проклятия срещу новата коалиция, но дори отказа да се ръкува с академик Денков и напусна парламента преди клетвата на правителството.

Някои определиха това като простотия, но според мен става дума за друго – това бе публична демонстрация на погнуса, която е важен елемент от българския обществен живот.

Впрочем с държанието си самият Радев стана обект на контрапогнуса и така спомогна за психологическото стиковане на враждувалите до сега електорати. Което подсказва каква политологическа роля играе обсъжданата първична емоция.

Дали когато в Германия или Нидерландия правят широки коалиции, следват гнусливи коментари? Може и някъде в периферните медии, но едва ли това е основното чувство на лирическия герой, депутат или президент.

Всяка коалиция е морален компромис, справедливо отбеляза Румяна Коларова. И понеже няма как да си представим политиката без коалиране, вероятно трябва да преосмислим понятието за морал в тази сфера.

Може да ни е полезен Макс Вебер, който различава етика на убеждението и етика на отговорността. Първата ни кара спонтанно да реагираме на това, което приемаме, и това, което отхвърляме. Втората предполага да извършим определени неприятни сега действия с оглед на бъдещия резултат.

Убеждението ни кара да реагираме с морална погнуса: Ама те вчера казаха еди какво си, а сега правят обратното – и това е сякаш спонтанен рефлекс, подобен на изплюването на нещо отвратително.

Във втория, собствено политическия, чакаме да видим в името на каква по-голяма цел са погазили заричанията си. Морално ли е човек да променя позициите си? Ами не е хубаво, ама понякога се налага, защото светът се променя и не се върти около нашите мнения.„

За Бай Ганьо и погнусата

Българската погнуса обаче отива по-дълбоко. В едноименния роман на Жан-Пол Сартр тя изразява отчуждението от произволния свят, в който героят Антоан Рокантен се чувства захвърлен. В България тя изразява отчуждение от самите себе си. Модерните нации обичат да се оглеждат в иронични образи.

Британският бонвиван Джон Бул е практичен контрапункт на аристократа, германският Михел е сънлив, мързелив и простодушен, за чешкия Швейк така и не разбираме дали е или само се прави на идиот, за да клинчи от австроунгарската казарма. Но едва ли има друг като българския Бай Ганьо, който да буди у избралите го за национален прототип… погнуса.

Тази погнуса е структура на самото Алекоконстантиново повествование: образовани, европеизирани като самия автор българи си разказват истории за подвизите на сънародника, за това как се излага във виенската баня, за косматите му гърди, за мляскането и потенето му. Във втората част, когато героят се връща у дома, погнусата преминава едно ниво по-високо, в сферата на политическото.

Персонажът е станал нарицателно, върху него се проецират всички онези неща, които българинът опитва да изхвърли от себе си – простотия, егоизъм, ориенталщина. Погнуса от леденото хоро, от силиконовата чалга певица, от съседа, който хвърля боклука си през прозореца.

И все пак властта е онази, която у нас буди най-голямата погнуса. Живков бил „селянин“, Желев бил „невзрачен“, Костов бил „циганин“, Сакскобургготски бил „дементен“, снимат Борисов гол, космат и дебел, а Пеевски е изобразяван по митингите като дебело прасе, Трифонов бил „татуиран чалгар„, Петков и Лена взимали решения „по оргии на пици с кристали“, Габриел била „анорексичка“ и тъй нататък.

Да упражняваш власт в България означава да караш хората да им се повдига. Един нов виц възкресява националния герой в предизборен ключ: „Защо махнаха Бай Ганьо от учебната програма? Защото го дават всеки ден по телевизията.“

Погнусата е емоция, която определят като обратна на гнева, който вдига кръвното и води до агресия. При погнусения се наблюдава спад на сърдечния ритъм, дишането, дори температурата; той се отдръпва от опасната храна или потенциално заразния сексуален партньор.

Още по-странната морална погнуса: според някои изследователи тя е еволюционен механизъм за избягване на конфликти: вместо да се бие, субектът бяга, затваря се в себе си. Да направим ли още една крачка и да кажем, че да се гнусиш от властта е начин да я оставиш да се разпорежда с живота ти?

Погледнато от другата страна, границите, които погнусата издига, позволяват на политическата класа да се възпроизвежда. Който иска да проникне там вътре, трябва да е готов да се среща с неприятни хора, с които понякога го снимат, да отстъпва от заричанията си, да лавира и съответно – да бъде готов да стане обект на всеобщото отвращение. Който иска да бъде обичан – да си търси други професии.

С тази двусмисленост на ум, погледнете българския политически живот от последното десетилетие. „Па да ти кажа ли правичката – споделя Бай Ганьо след като се е натресъл на Иречек, сърбал звучно разлютената супа и се оригвал – И едните, и другите са маскари!“.

Това определение на политическата класа е станало очевидно за тукашния избирател. „Маскара“ идва от италианската дума за грим, а през 19 век са се гримирали само проститутките и от там маскарата е престорен, долен човек. Но отношението към тялото на проститутката е амбивалентно, на едновременно привличане и отблъскване.

Да мислиш властта като проститутка в този смисъл означава, че от една страна те блазни мисълта да я имаш, но от друга страна знаеш, че близкият ти кръг ще те осъди за този „грях“.

Как се лекува тази национална патология?

Бедата е, че гнусливият морален гражданин свиква да се отдръпва, да избягва простотията, наречена политика и по този начин осигурява комфорт на онези, които я практикуват. Тук е така – издигаме некадърници, търпим безобразия, абе никога няма да се оправим.

Гнусейки се от всичко, което се случва в държавата му, той на практика се гнуси от себе си, сякаш е почнал да възприема собственото си тяло като чуждо, както ни гнуси собствената кръв, когато засъхне по бинта.

Как се лекува подобна национална патология не знам. Може би като спрем за малко да се взираме в петната по бинта и погледнем през прозореца?

Как и защо Борисов пак ги победи и ги спаси от самите тях

Veselin Jelev

Или защо не възразявам да ми викат “гербер”, макар да не съм

Хайде сега да се опитаме да помислим година и половина напред – когато договореният досега мандат на кабинета Денков-Габриел изтече. Дотогава могат да станат много неща – вътрешни и външни, които да съкратят или да удължат живота му. Но е ясно, че колкото и да продължи той, след него ще има избори.

И тогава ГЕРБ-СДС ще се яви на тях с кредита на конструктивна сила, помогнала България да бъде изведена от политическата безизходица. Коалицията на Бойко Борисов просто ще продължи досегашната си линия, която победи. Тя дава на избирателя това, което той най- много обича – предвидимост и стабилност.

Какво ще правят ПП-ДБ обаче? И те ще споделят част от кредита, който носи национално отговорният компромис. Но върху какво ще базират следващата си кампания, след като Борисов извади досегашните ѝ зъби? Каква е причината им да съществуват, ако вече едва ли някой ще им повярва, че са дошли да го свалят от власт и да го вкарат в затвора?

От днес те управляват заедно с досегашния си главен враг. Впрочем, не е сигурно в каква роля ще бъде тогава Борисов. Може да остане лидер на ГЕРБ, може да реши, че е дошло време да се оттегли и да повери партията на някого от заместниците си.

Не бива да изключваме и да има проблеми в с реформираното (да се надяваме) правосъдие. В България, който не е имал такива, не е никакъв политик. Вроден недъг на ПП и донякъде на ДБ е, че те са партии на отрицанието.

Липсата на враг ги обезсмисля. Те, за разлика от ГЕРБ-СДС, нямат досие от видими и осезаеми неща, които са направили (били те спорни магистрали и газопроводи, спортни зали, градинки и чешмички и пр.). Затова пък имат досие от неуспехи, неизпълнени обещания, криволици (първо съюз с БСП и президента, после – с ГЕРБ-СДС).

На фона на “Възраждане” не всички забелязават, че ПП-ДБ дълго се държаха като класически популисти – черпеха подкрепата си от това, че деляха българите на добри и лоши и обещаваха да бъдат безкомпромисни с лошите. Но направиха компромис с “лошите” и сега управляват с тях напук на тържествените си обещания. Това им отне двигателя на подкрепата. Ще им трябва гений на пиара, за да им изобрети нов.

Борисов ги победи с класически прийом на бойните изкуства – бъди гъвкав като върбова клонка. Огъни се временно пред нападащия те, за да се приближи той до тебе и да го удариш от упор. Който се дърви пред външен натиск става нестабилен, който е гъвкав, стимулира атакуващия сам да изгуби равновесие. Те изгубиха равновесието си. ГЕРБ-СДС великодушно им подадоха ръка, за да не паднат в мелачката на нови предсрочни избори.

Да, с правителството Денков-Габриел евроатлантизмът, т.е. модерна България, победи. Бойко Борисов обаче също победи – за разлика от новите му партньори, които се спасиха от безизходицата, в която се вкараха сами с досегашните си грешки.

Предполагам, че и занапред ролята на младши партньори на ГЕРБ-СДС би била най-успешна за тях. Иначе ще “продължават промяната” само във Фейсбук и Туитър. Възразяват ми, че ПП-ДБ са получили повече кресла в новото правителство (включително за техни политически лица и за близки до тях експерти).

Засега това означава, че са получили повече отговорности, повече трудна и мръсна работа, а следователно – и рискове да грешат и управляваните да ги мразят в края на мандата. Управлението в криза износва (питайте Иван Костов).

И познайте кой след мандата ще отиде в по-добра форма на изборите. 

П.П.: Сега ще ме засипят с клетви, че съм гербер. Не е вярно, но не възразявам. На фона на ПП-ДБ това звучи като комплимент.

„Преразпределение на канали и богатства“. Връща ли се България в 90-те години на миналия век

• Свободна Европа

Пламен Галев (вляво) и вече покойният Ангел Христов са известни като Братя Галеви

Един мъж, издирван от години с червена бюлетина на Интерпол, се появи така, както изчезна – без следа. Този път мъртъв. Новината за смъртта му идва дни след показното убийство на друг издирван българин. Връща ли се България към войната на групировките от 90-те години на миналия век?

Издирваният с червена бюлетина на Интерпол от 2012 г. Ангел Христов е успял да се прибере тайно в България, където е починал внезапно. Аутопсията показва, че причина на смъртта е остър инфаркт.

Ангел Христов е известен заедно с Пламен Галев като един от двамата Братя Галеви. Те са бивши барети, бизнесмени, кметски съветници, кандидат-депутати и осъдени за рекет и изнудване.

Новината за смъртта на Ангел Христов идва дни след показното убийство в Република Южна Африка на бизнесмена Красимир Каменов-Къро. Той също се издирваше чрез Интерпол, а името му беше свързано със силовите групировки от 90-те години на миналия век. Преди два месеца главният прокурор Иван Гешев свърза Къро със заговор за отстраняването му от поста.

„Това е преразпределение на канали и богатства“, каза в интервю за Свободна Европа журналистът Иван Бакалов.

„Всички тези са бивши барети – Алексей Петров-Трактора, Братя Галеви. Не само бивши барети, но и Братя Галеви бяха назначени в ГДБОП, а Алексей Петров в новоучредената ДАНС, каза Бакалов. По думите му „това са хора, които от подземния свят минават на светло на държавни служби. След това пак в подземния свят“.

Най-важното от интервюто

• Руши се монополът на [Бойко] Борисов. Това е, което става. Бойко Борисов като премиер, преди това като главен секретар, установи един монопол и върху престъпната дейност. Той забрани някакви групировки, канали и бяха оставени да действат други. Имаше някаква монополизация и стабилен ред. И сега, като се руши тази монополизация и ред, започват да се убиват кой да надделее.
• Това е преразпределение на канали и богатства. Убийството на Къро в Южна Африка. Свързано е и с разместване по върховете. Тази разлъка между главния прокурор Иван Гешев и бившия премиер Борисов. Той [Гешев] му беше стабилен чадър. Спираше всякакви опити да се разследва Борисов.
• [Христофорос Аманатидис] Таки, миналата година, лятото, е сниман в центъра на София от папарак. Тази снимка е разпратена на различни медии и никога не е излизала. Това подсказва, че самите медии се страхуват или са под контрол.
• Нашите служби са пробити. Пробита служба е МВР. Те могат само помощ да оказват на престъпниците.

Кои са Братя Галеви?

Името на Ангел Христов обикновено се споменава заедно с това на Пламен Галев. Те са известни като Братя Галеви. Двамата не са биологични братя, но ги свързват години приятелство, обща работа, бизнес и политически интереси.

През 2012 г. двамата бяха окончателно осъдени за рекет и изнудване на дупнишки собственик на таксиметрова компания. Двамата изчезват непосредствено след произнасяне на присъдата.

Вътрешният министър тогава Цветан Цветанов каза, че „няма данни Галев и Христов да са напускали страната“. Вътрешният министър сега – Иван Демерджиев каза, че не е ясно кога и по какъв начин Ангел Христов е успял да влезе в страната.

Братя Галеви са бивши барети от Специализирания отряд за борба с тероризма (СОБТ) в МВР, където взводен командир им е бил Алексей Петров.

ВИЖТЕ СЪЩО Барети, феодали, бегълци и един „частен град“. Кои са Братя Галеви

Каква е ролята на Алексей Петров?

Името на Алексей Петров се появи отново в публичното пространство след взрива до колата на главния прокурор Иван Гешев. Тогава бившият премиер и лидер на ГЕРБ Бойко Борисов го цитира като преподавател и експерт по тероризъм.

Петров е бивша барета, застраховател, секретен сътрудник на службите, съветник в ДАНС. Кандидат за президент, който се обяви за мораториум върху партиите. Обвинен и оправдан по делото за отвличания „Октопод“.

Алексей Петров даде интервю за БНР, в което препоръча на Иван Гешев да се оттегли от поста главен прокурор. В интервю за БТВ Петров коментира снимка, на която е с Борисов, публикувана от сайта BIRD.

Петров каза, че кадърът е от разговор на 28 септември миналата година. Срещата се е провела по инициатива на Борисов, „за да стоплим отношенията“, каза Петров.

https://www.facebook.com/plugins/pos

Според Иван Бакалов ролята на Алексей Петров засега не е ясна. „Никой не го е назначавал за никакъв. Изведнъж се явява някакъв фактор. Излиза, цитират го. Бойко Борисов го цитира няколко пъти в тези събития. Може би той фокусира внимание върху него“, каза Бакалов.

Алексей Петров напуска системата на МВР в началото на 90-те години. Той е съдружник в няколко охранителни и застрахователни фирми от този период. След 2000 г. името на Петров започва отново да се свързва със службите.

През 2008 г. става ясно, че той е бил организатор на среща между тогавашния вътрешен министър Румен Петков и Братя Галеви. Избухва скандал, след който Петков подава оставка като вътрешен министър, а Петров е назначен официално за съветник в ДАНС.

Барета, доцент, експерт по тероризъм. Кой е Алексей Петров, който препоръча на Гешев да се оттегли

Какво се случи през 90-те?

През 90-те години на миналия век се случва преразпределение на собствеността в България след падането на комунистическия режим. Това е началото на т.нар. преход. В този период се появяват силовите групировки в България. Най-големите са СИК и ВИС.

Официално те се занимават с охранителна и застрахователна дейност, а неофициално с рекет, контрабанда, търговия с наркотици и др.

„Бивши спортисти направиха рекетьорски групировки, които тръгнаха да рекетират собственици на магазини, на ресторанти, на фирми. Изземваха бизнес. Отиват, притискат някого и му взимат фирмата“, каза Иван Бакалов. Част от групировките са и бивши служители на МВР.

Според него сега, две десетилетия по-късно, тече преразпределение, след като с годините бившият премиер, а преди това и главен секретар на МВР Бойко Борисов, започва да губи контрол над установен монопол на процесите. „Той забрани някакви групировки, канали и бяха оставени да действват някакви други. Имаше някаква монополизация и поставен ред“.

По думите на журналиста сега „този ред се руши“ и резултатът е, че „започват да се убиват кой да надделее“.