Ако не можем да помогнем, поне да не пречим на Македония

resultРадио SBS, Мелбърн, Австралия, разговор на Фили Ладжман с Пламен Асенов, политически коментатор на SBS за България

Към сайта SBS на български: http://www.sbs.com.au

Министърът на отбраната Красимир Каракачанов поиска ревизия на Договора за приятелство с Македония и предупреди, че България може да блокира пътя на Скопие към членство в ЕС и НАТО. Защо се стигна дотук и докъде могат да доведат подобни заплахи – разговаряме с Пламен Асенов.

– Пламен, доколко реална е заплахата България да блокира македонското членство в основните европейски структури?

– Съмнително е подобно нещо да се случи, Фили, по няколко причини. Първо, самото българско правителство подготви и миналата година с фанфари сключи Договора за приятелство с Македония. Разбираем успех, след като през 1992 България официално призна независимостта на Македония, но нито един български кабинет досега не можа да сключи подобен Договор. Второ, като част от управлението, министър Каракачанов беше сред най-активните застъпници на Договора и твърдеше, че той слага край на измислените от Коминтерна в интерес на Сърбия македонска нация, македонски език и фалшива македонска история. Трето, за тази решителна стъпка България получи сериозно международно признание от демократичния свят, който видя в Договора за приятелство стъпка към намаляване на напрежението на Балканите. И четвърто, този Договор се оказа катализатор за споразумението между Македония и Гърция, което 30 години блокираше пътя на Скопие към ЕС и НАТО. Така че един български министър с няколко по-агресивни думи сега едва ли ще успее да зачеркне всичко това.

– Добре, но защо Красимир Каракачанов изобщо предприема подобен ход, защо се обръща срещу собствената си позиция от миналата година?

– Неотдавна пред депутатите в Скопие македонският премиер Зоран Заев каза, че Договорът с Гърция „дава идентификация за наличието на македонски език и никой няма право да противоречи на това”. Това беше поводът, по който пък Каракачанов заяви пред депутатите в София: „Заев да не злоупотребява с темата за македонския език, за да не се прости страната му с членството в ЕС и НАТО”. По-късно той повтори това с твърде цветист език: „Да не стане така, че Македония да гледа НАТО и ЕС през крив макарон”. От Македония последва отговор, който обаче е доста по-дипломатичен: „Изявлението на вицепремиера Красимир Каракачанов е отлична възможност за контра отговор и създаване на отрицателни нагласи, които ще ни отдалечат едни от други и ще създадат враждебност, вместо приятелство.” Но в текста се уточнява, че Скопие няма да подходи по този начин, а „ще продължи и в бъдеще активната си, конструктивна и добросъседска политика, в духа на Договора с България и европейските ценности, зачитани от двете страни”.

– Добре, Пламен, но няма ли право Каракачанов да настоява за истината по темата за македонския език, а и за различни исторически факти, които често се изкривяват?

– Има право, Фили, но нека направим някои уточнения, за да изясним ситуацията. Според българо-македонския договор за приятелство, решаването на подобни трудни въпроси в историческите отношения, е предоставено на смесена двустранна комисия от учени. Идеята е политически да се върви напред в момента, а не миналото да ни дърпа назад, тоест, да развиваме приятелски отношения между нашите народи, а паралелно с това да изясняваме какви са били тези отношения през 10-ти, 19-ти или в средата на 20-ти век. От тази гледна точка изказването на Зоран Заев за македонския език е политическо изказване. Какъв да е езикът на държавата Македония, която толкова настойчиво се бори за своята независимост, освен македонски?

– А не е ли ситуацията например като с немския език в Австрия?

– Различни са нещата, Фили. Да, в исторически план македонският и българският език имат общи корени и дълго общо минало, но днес се различават, и то не малко. Ходил съм доста в Македония и аз, по различни причини, разбирам езика, но това е много трудно например за жена ми. Обратното също не е лесно. Някои македонци нямат проблеми с българския, защото, както казват, слушали са този език от майка си в къщи. Но за повечето хора там българският си е чужд език, нещо като руския за българите – виждаш ред прилики, но ако не си го учил специално, всъщност не го разбираш, питай всички млади българи. Това обаче е само една илюстрация. Истината е, че по принцип става дума за македонски език в чисто политическия план. Как искаме една нация, едва от 30-тина години обявила своята истинска независимост и още бореща се да я наложи, да започне да се чуди – ама сега езикът ни български ли е, северно-гръцки ли или пък южно-сръбски. Защото, нали се сещаме, че не само България, но и всички други околни страни, с повече или по-малко основание, имат претенции към македонската история и език. Така че в случая най-добрият подход ми се струва следният – ако можем да помогнем на македонците, да го направим, ако не – поне да не им пречим.

– Пламен, но защо Красимир Каракачанов все пак предприе изобщо тази акция със заплахите срещу Македония, какъв е интересът и каква е целта му?

– Обяснението, което ми идва наум, е свързано с европейските и местните избори следващата година, Фили. Основните партии в България вече се стягат за тях, но точно в този момент коалиция „Обединени патриоти”, в която ВМРО на Каракачанов участва, е в разпад. Така че той е длъжен да стегне редиците на собствената си партия. А какъв по-добър начин за това от една шумна, показна акция, прицелена в самото сърце на партийната политика – македонският въпрос. Разбира се, това поведение е укоримо като проява на партиен егоизъм, която може да навреди на общонационалните интереси. Но в България май сме свикнали политиците да действат всеки за себе си, без да им пука за общия интерес. Силно укоримо е обаче това поведение и от друга гледна точка, защото недопускането на Македония до членство в ЕС и НАТО е от изключителен интерес за Русия и приоритет в руската балканска политика. Дали в случая Каракачанов обслужва руските интереси съзнателно или по случайност, защото има съвпадението с неговия партиен интерес, не мога, а и не е моя работа да кажа. Важното обаче е, че, както и да се погледне ситуацията, акцията му не е в полза на Европа, на мира на Балканите и на самата България.

Забележка:  

Всички читатели, които, освен от политика, се интересуват и от литература, могат да намерят нови и интересни текстове на другия ми блог – Оксиморонният свят /написано в Гугъл/ или на адрес http://www.passenov.wordpress.com

Реклами

„Това убийство показа разединението в българското общество“

Корупция, гейтове, заплахи: Какво показа убийството на журналистката Виктория Маринова? Ето какво пише по този повод Ребека Менке в списание „Журналист“ – орган на Съюза на германските журналисти.

default

След като основният заподозрян направи признание, жестокото убийство на българската журналистка Виктория Маринова изглежда разкрито. От досегашните заключения на следствените органи излиза, че тя е станала случайна жертва на сексуално престъпление, което не свързано с журналистическата ѝ дейност. Но различните тълкувания на това престъпление показаха ясно колко поляризирано е българското общество, пише в обширен репортаж списание „Журналист“ – печатен орган на  Съюза на германските журналисти.

След като в Германия беше задържан заподозреният извършител на престъплението, шефът на фракцията на ЕНП в Европарламента Манфред Вебер похвали „бързите и ефективни“ действия на българските власти и изрази в Туитър пълното си доверие към тях.

Критично настроените журналисти в България обаче не споделят това доверие, посочва авторката на репортажа – журналистката на свободна практика Ребека Нордин Менке от Лайпциг. Тя цитира двама от тези критици – разследващия журналист от „Нова телевизия“ Марин Николов и репортера от сайта „Биволь“ Димитър Стоянов.

Николов изразява съмненията си по случая, породени от това, че само часове след като е било открито тялото на убитата Маринова отговорните за случая следователи вече са изключили възможността деянието да е свързано с работата на журналистката.

Парливи въпроси

Стоянов пък подчертава, че има още твърде много неизяснени въпроси. Според него, престъплението трябва да се разглежда като предупреждение към всички разследващи журналисти. В тази връзка статията припомня аферата около  „Джи Пи Гейт“ и разследването на „Биволь“, свързано с обвинения за злоупотреби на европейски фондове и обществени поръчки.

„Темата е твърде парлива, защото разследващите журналисти виждат връзка с най-близкото обкръжение на българския премиер Бойко Борисов“, се казва в статията на „Журналист“. Стоянов смята, че бездействието на българските власти по случая е допълнително доказателство за наличието на корупция.

Позицията на Европейския център за свобода на печата и медиите /ECPMF/ не е чак толкова категорична, но в изпратеното от него отворено писмо до премиера Борисов се казва, че „българското правителство е пропуснало възможността да засвидетелства силната си подкрепа за разследващата журналистика“. В документа се настоява и за това правителството да осигури на репортерите такава среда, която да им позволява да вършат работата си „без да стават обект на опити за сплашване и заплаха“.

Освен със заплахите, критично пишещите журналисти в България имат и проблем с финансирането, твърди Нора Вехофситс от ECPMF. „Повечето медии се контролират от държавата или са притежание на едри предприемачи“, казва тя, посочвайки като пример Делян Пеевски, който контролира голяма част от българските медии. Вехофситс смята, че  финансирането на „Биволь“ представлява изключение от този модел – тъй като сайтът се издържа от дарения и чуждестранни субсидии – например по линия на програмата #IJ4EU.

„Като цяло обаче в България няма прозрачност относно финансирането на медиите“, се казва още в статията на „Журналист“.

България е на 111 място – между Боливия и ЦАР

След влизането си в ЕС през 2007 година България направо се срина в класацията на „Репортери без граници“ за свободата на печата в света. Докато през 2002 година тя бе на 38-мо място, междувременно тя заема 111-то място – между Боливия и Централноафриканската република, отбелязва специализираното издание на Съюза на германските журналисти.

Независимо от всички налични проблеми, репортерът от „Нова телевизия“ Марин Николов не е съгласен с твърдението, че в България няма силна журналистика. Николов определя истинския проблем така: „Обикновено престъпниците не получават онова, което заслужават, а държавата е неспособна да се справи с тях.“

В същото време Николов смята, че журналистите трябва да преустановят окопните си войни, ако искат да върнат доверието на обществото към медиите. Николов смята, че след бруталното убийство на Маринова допълнително са се втвърдили фронтовете в една битка, в която всички са губещи.

Младата гвардия на Путин

Николай Флоров

След 5-6 месеца престой в единична килия в американски затвор на диета от студени макарони със сирене и хамбъргъри, последната звезда на руския олигархичен шпионаж Мария Бутина реши да говори. Американското разузнаване остана доволно от нейното решение, особено защото и дадоха да разбере, че трябва да изкаже и майчиното си мляко и тя – представете си – се нави!

Ако слушате говорителката на Путин, Мария Захарова, Бутина е била подлагана на средновековни методи на мъчение от американската инквизиция. Путин през това време се прави на ударен и заявява, че не познава никаква Бутина.

Междувременно научаваме, че на посещение в затвора се е явил и един руски поп, както и любовника й американец, също разследван като нейно шпионско пуделче. Не се уточнява дали пагоните на попа са личали под расото му, но дори и да не са се подразбира.

Случаят с Бутина е особено интересен, защото не само се върти около президента Трамп и неговите малоумни забежки към Русия, но и защото Бутина има интересна връзка със старата путинска курвичка на име Ана Чапман. Тя обичаше да показва голите си кълки насам-натам и да води десетина помагачи шпиончета в Америка с цел да проникне във висшите кръгове на американското общество.

Историята свърши безславно, когато се разбра, че Федералното Бюро за Разследване е следяло всички за цели десет години, като през цялото това време «младата гвардия» е изхарчила маса пари залудо. Така гвардейците бяха върнати като насрани в Русия, а на мадам Чапман бяха отдадени почести като на модерната Мата Хари.

Изглежда, че мадам Чапман е била използвана като пример за новите поколения путински шпиони, тъй като известния олигарх-банкер и нейн контрольор в САЩ Торшин й прави комплименти за дейността й като я сравнява с мадам Чапман.

До тук това путинско криминале се чете като комикс от петдесетте години – мирише на мухъл, но искаш да стигнеш до края. Очевидно възхитена от мадам Чапман и вербована като истинска комсомолка в духа на агент Щирлиц, Бутина отива да завладява Америка, готова да понесе всички мъчения на американската инквизиция.

Тя определено тръгва да върти на пръста си ултра-консервативната организация NRA – Нешънъл Райфъл Асосиейшън – като им обяснява, че в Русия има силна оръжейна организация, която е готова да си сътрудничи с американската.

Работата е, че в Русия обикновения човек може да притежава само ловни пушки, а всичко друго е от лукаваго – немско и руско оръжие от войната, смазано и дъбоко скрито. За читателите остава въпроса какво биха направили руснаците ако имаха право да притежават свободно оръжие? Като истинско младогвардейско змийче, Бутина мисли че върти американците на пръста си.

Комиксът свършва с оптимистичен тон: след показанията си и ако иска, Бутина може да  остане в Америка с една забележка – ако е заслужила.

Междувременно нейният контрольор Торшин (санкциониран от САЩ) изчезва от картинката яко дим. Дали защото го е страх от американски шпиони в Русия, или Путин вече му е пробутал доза «новичок»?

А ние с вас, читателю, очакваме с нетърпение новата партида младогвардейци, които групово и на раздяла пред мисията си в САЩ пеят «С чего начинается родина?»

 

Ние браним правителството, правителството брани нас…

Има някаква ирония в това как мотото на управляващите от ГЕРБ „Градим България“ започва да се обръща срещу тях самите. Все по-видимо е, че политическата власт на кабинета се крепи на раменете на едрия бизнес, вместо да защитава интересите на всички български граждани и данъкоплатци.

Камарата на строителите в България (КСБ) спретна в сряда едно особено „недоносче на митинговата демонстрация“, както би се изразил класикът на българския социализъм – другарят Живков. Протестираха срещу опозицията, за да защитят управляващите. В края на октомври една от най-големите работодателски организации – КРИБ, излезе и защити бившия вицепремиер Валери Симеонов, нарече една шепа майки „хунта“ и заплаши, че ще извади 20 хиляди души срещу тях.

И двата случая показаха, че циничните прегръдки между т.нар. бизнес и политическата власт са за да оцелеят – кабинетът да не падне, а „добрите практики“ в усвояването на публични средства да продължат.

„Аз съм строител“

От месец Камарата на строителите в България е в кампания. Тя започна още през октомври, с билбордове, от които усмихнати мъже и жени, с бели каски на глава, гордо заявяват: „Аз съм строител“. Вчера от камарата изкараха близо хиляда строителни машини, работници, шофьори, а едрите началници обиколиха кабинетите в триъгълника на властта – президент, премиер, председател на парламента.

След всяка среща едрите строители отричаха всякакви обвинения за раздуване на цени, за корупция, качеството им на работа било на ниво. Лично парламентарният шеф Цвета Караянчева излезе и обяви едва ли не, че българският строител е един от най-добрите в света. При заемането на подобни героични пози от страна на ГЕРБ би било учудващо БСП да не извлече дивиденти.

Поводът

Всъщност кампанията на КСБ започна заради трупащото се обществено недволството, което преля след катастрофата край Своге, отнела живота на 19 души. Както и безобразията около ремонтите в центъра на София. Същото недоволство, което се събра и при нелепия инцидент в тунел „Ечемишка“, където преди близо две години загина жена след удар на автомобила й от осветително тяло.

И при трите случая има едно общо съмнение – за безстопанственост и безотговорност, както от представителите на държавата и местната власта, така и от изпълнителите на ремонтите и поддръжката на пътищата и съоръженията по тях.

А това, което е още по-вбесяващо, е липсата на контрол по всички нива на държавната машина – от изпълнителната власт до административните й единици, а също и похлупването на всеки случай в процедури и неспиращи проверки от страна на прокуратурата и разследващите органи. Проверки, които обкновено не стигат до санкции.

Затова събуди поредна порция недоверие съобщението на прокуратурата, че е повдигнала след цели две години обвинения срещу цялото на ръководство на Агенция „Пътна инфраструктура“ (АПИ) заради инцидента в тунела „Ечемишка“.

Защо съвпаденията не са случайни

Обвиненията срещу шестима души от бившето и настоящо управление на АПИ бяха оповестени само ден след манифестацията на Камарата на строителите в България (КСБ), която обяви, че не иска работата на фирмите да бъде проверявана от независими европейски лаборатории (искането беше отправено от БСП). Според камарата една проверка би спряла европейски средства в следващия програмен период.

Но в последните години работата на прокуратурата, разследващи и данъчни служби е показала, че не разчита на съвпадения. Както, когато откри злато за стотици хиляди левове и близо 1 млн. лв. в брой, сгушени в сакове в една от любимите фирми на властта – „Агромах“. Разследването за данъчни измами на фирмата, спечелила обществени поръчки за строителство и ремонт на пътища и магистрали за над 300 млн. лв., е на полусъединител.

Както и едва ли е съвпадение, че КСБ желае това правителство да остане на власт. Защото в деня на „строителния“ протест кабинетът на Бойко Борисов гласува само за час време да бъдат дадени над 1,3 млрд. лева за строителството на магистрала „Хемус“. Както в предния кабинет бяха дадени други 2 млрд. лв. от парите на българските данъкоплатци за саниране.

Едва ли е тайна, че близо 80% от строителните фирми в България разчитат на парите от европейските фондове. А щом разчитат на тях, това значи, че разчитат на правителството, което разпределя и определя критериите за тлъстите обществени поръчки.

Затова едва ли е случайно, че бившият шеф на Камарата на строителите в България инж. Николай Станков беше назначен в началото на тази година за съветник в политическия кабинет на министъра на регионалното развитие и благоустройството Николай Нанков. Същият министър, който беше изваден от правителството след катастрофата край Своге, но понижен в заместник-министър, защото както каза и самият лидер на ГЕРБ – „отгледал съм ги от деца в партията“.

И след всички тези случайности, едва ли е случайно, че строителите, зърнарите, превозвачи с тирове и автобуси, и други работодатели си имат правителство. Също както един „кръстник“ се оказа с министър на финансите, който не си плаща дори наем за жилището. Е, тогава какво имат българските граждани?

Какви ги виждаме

Български стереотипи за руснаците

Деян Кюранов, Култура

Хубаво е да можеше да дадем на руснаците част от нашето презрение към властта, а в замяна да вземем от тяхната широта, замах и спонтанна човечност.

Да се отнасяме към народите „народопсихологически“ – като към индивиди с постоянни характеристики – е ненаучно и много популярно, при това много по-популярно, отколкото ненаучно.

Общо взето, народопсихологията се отнася към социалната психология, както алхимията към химията. Но тук ни интересува не теорията, а практиката – и тя е, че повечето от нас, да не кажа всички, имаме своите народопсихологически стереотипи и за другите народи, и за своя собствен. И ги използваме не само за разговорно мезе – като например Дядо Либен и Хаджи Генчо, а определяме според тях реалното си поведение.

Ще започнем с една подредба на популярните у нас стереотипи за руснаците (подредба логическа, а не по доказана реална популярност: това е есеистична статия, не научно изследване).

1. Не са като нас;
2. Затова могат да правят неща, които ние (а и никой друг) не може, граничещи с чудеса:
– технически: огромни строежи, бойни машини, космоса за мирни и военни цели;
– поведенчески: пиене – много, без да се напият, но и пълен запой; храбри, саможертвени войници; колективисти; вярват до фанатизъм в идеи и каузи: сега в Бог и Родина, както преди – в атеизма и комунизма;
3. Към света се отнасят ту с чувство за свръхценност, ту с чувство за малоценност;
4. В ежедневието:
– съчетават противоположности: ум и наивност, знание (в една област) и незнание (в други); искреност и груба лъжа; нежност и жестокост; покорство и бунтарство;
– хора повече на чувствата, отколкото на разума; лесно се възторгват; могат да съжалят падналия враг;
– рускините са лесни жени, а руснаците се оставят жените да ги манипулират.

От гледище на стереотипите ни за самите нас (ние се имаме за практични, разсъдливи до сметкаджийство, сметкаджии до лицемерие, индивидуалисти), към руснаците ние се отнасяме като възрастни към деца – но деца великанчета. (Макар с по-друго съдържание, подобно отношение имат западноевропейците към американците: докато европейците се имат за мъдри до бездействие, американците са действени до повърхностност.)

На фона на тези познати стереотипи ще откроя две характерни черти на руснаците, за които се говори по-рядко.

Първата е: подчинение на властта. Звучи тривиално, но в руско изпълнение не е. Да речем: замръкнал съм зиме на улицата в руско градче, хотел няма, не познавам никого и никой не ме познава. Минава някакъв мъж, иска огън, разговаряме се. Не бих се учудил той да ме прибере в дома си, да ме нагости, да си постеле на земята, за да ми отстъпи леглото си – всичко без никакво заплащане, това би го обидило! Заспиваме първи приятели. През нощта звъни телефонът, обажда се властта и му казва: „Абе при тебе има един Деян, вземи сега от кухнята ножа и го заколи“. Той взима ножа и ме заколва. След изпълнението може и нищо да му няма, може и болен да легне от угризения или да се самоубие от потрес. Но това е след. Самото изпълнение е безпрекословно.

Когато властта го позове, той превключва от своята на нейната програма, изпълнява я и, освободен, включва отново на своята. И едва тогава може да се появи въпросът: „Какво направих аз?!“ (а може и да не се появи, разбира се, но това да нямаш съвест е общочовешко, не специфично руско). Но този въпрос е въпрос към личното поведение: „аз го направих“, а не към властта, тук няма „властта ми каза, затова го направих“. Властта е „невидима“, а също и „строга“, както казва поетът, но главното е, че остава невидима, вън от цялата схема на осъзнаване на поведението.

Така че ако човекът реши, че е извършил нещо лошо, той осъжда себе си, не властта; проблемът му е лично-морален, не обществено-политически. Ето ни едно обяснение защо толкова симпатични розовобузи полицаи, както се усмихват на розовоубзите симпатични демонстранти на Навални, така и започват да ги пребиват: нищо лично, просто са получили съответната заповед.

От това безогледно подчинение на властта следва интересен частен случай:  безогледното подчинение на чиновника на началника му, когато началникът заповяда нещо незаконно. Малкото руски опозиционни медии скрупульозно събират всевъзможни примери за несъгласие с държавното беззаконие, но аз не съм срещал описание на случай, в който чиновник отказва да изпълни незаконна заповед. По-скоро, оснаваното на опит масово отношение е: „То си е ясно, ще изпълни, затова е чиновник“. Както в общия случай не се появява властта, така в чиновническия случай не се появява законът: чиновникът не се законосъобразява, той чинопочитателства. Зер е чиновник, не е законник биля!

Втората важна за мен специфика е кастовостта в руското общество. Тази типична за традиционните, домодерните общества схема на общоприето поведение по странен начин се съчетава с модернизационните и постмодернизационни тенденции в днешна Русия, но си остава неизменно присъстваща. Причини за това можем да намерим всякакви, най-простото обяснение за мен е инерцията на снобизма. Снобизъм в оригиналния английски смисъл, като преклонение на човек от по-ниска социална категория пред хора, възприемани като „по-висши”, влечащо всички проблеми на „криворазбраната цивилизация“, най-вече папагалско повтаряне на неразбрани ценности и маймунско подражание на неусвоени жестове.

След 1861 г. освободените руски холопи искат да подражават на бившите си баре, на господарите си (и успяват в грубостта и жестокостта, но не и в културата, защото тя иска работа): подражават на господарите, защото е лесно, по-трудно е да измислиш какво е свободен фермер и как се държи той; замогналите се руски купци искат да се държат като руски дворяни – по-трудно е да си измислиш поведение на капиталист; след 1917 г. червените чиновници искаха да заживеят като аристократични буржоа (оксиморонът е нарочен и реалистичен) – и мнозина успяха; днешните Путинови чиновници искат да са западни богаташи.

През целия този руски преход, продължаващ вече над век и половина, възходящата социална мобилност търси идентификация с отживели, мъртви руски поведенчески схеми. Промяната, новото иска да се уеднакви със старото, прието за жизнен идеал, за знак на успеха. А който не успее, остава си „долен“, крепостен, слугинаж, холоп. И днес, в най-рутинното, най-всекидневното всекидневие, руснакът при всяка среща с непознат руснак преди всичко трябва да определи: от господарите ли е тоя другия, или от слугите; а мен за къкъв ще ме припознае – за господар или за слуга? И чак след като тези основни роли са уточнени, протича общуването. Затова армейският живот е толкова лесен за руснака: офицерите са господари, войниците – слуги, вижда се от пръв поглед, че има пагони. Затова и българи, пътували по Съветския съюз, са се чудели: и в най-затънтеното местенце, там, дето се яде, има отделна стая или отделен кът, където се хранят началниците и където и храната, и обслужването са като за началници. И това се е приемало за нормално, приема се и днес.

Българското чиновничество е създадено след 1878 г. от руснаци по руски образец, така че като прибавим и българския правен нихилизъм, можем да си обясним защо и днешните ни чиновници, когато началникът поиска нещо от тях, последното нещо, за което се сещат, е законът. (Тук е мястото да напомним, че в днешна, Путинова Русия членовете на руския парламент – народните избраници! – са наричани от всички медии, официални и опозиционни, „чиновници“; а колчем стане дума за България, така наричат и българските министри например. Дали бъркат и в двата случая? Или съвсем не?)

Що се отнася до приказката за нощното заколение – тя във всеки случай не е българска. Българинът най-вероятно ще те остави навън в тъмното и студеното; но ако веднъж те е пуснал вкъщи, задействат се други схеми – балкански („Балкански”, защото не казваме „Старопланински полуостров“, а би трябвало!) В крайната им форма ги виждаме из североалбанските долини: там, ако смъртния ти враг ти похлопа на портата, пускаш го, и ако се спасява от потеря, браниш го до смърт като най-свой;  в къщата ти той няма право да яде свой хляб и да стъква огъня – във всичко друго е равен на домашните ти; когато реши да си тръгне, даваш му ден преднина, и чак след това тръгваш, за да го убиеш (длъжен си по същия дълг, който ти повелява да го приемеш в къщи). Моят дом е моя крепост, в нея аз съм властта, навън може да има друга власт – няма значение.

Българинът очаквано си е по-умерен, ако му звънне телефонът, и той може да заколи неочаквания си гост, но една гола заповед няма да му стигне, от заколването на непознатия гостенин той трябва нещо да изкяри или да избегне някакъв зян.

А това за господарите и слугите – пред нас не минава изобщо. Най-вероятно не заради някакво си лично достойнство и чест – покрай аристокрацията си руснаците по-разбират от тия работи – колкото от егалитаризма на хора, имащи се за долни и нямащи. Но като гледаме живота в Русия, можем само да кажем: „Слава Богу!“, и да не придиряме толкова дали тази мерзост ни е отминала по „правилните“ или „неправилните“ причини.

Хубаво е да можеше да дадем на руснаците част от нашето презрение към властта, а в замяна да вземем от тяхната широта, замах и спонтанна човечност. Но тук вече говорим с оценки: оценяват се реалности, а казахме, че стереотипите, макар да мотивират реални поведения, нямат собствена реалност. (Нали не бяха от химията, а от алхимията.) Следователно, те не подлежат и на оценка. Може би стереотипите са като митовете – лъжливи разкази, които ни разкриват истината (понякога)?

А тяхната истина е, че никакъв народопсихологически стереотип не може да бъде основание да колим и да гледаме злобно другите – познати и непознати. Нито пък да ги обичаме. И особено не е основание да се унижаваме снобски пред когото и да било, оправдавайки унижението с „любов необяснима”. Тя, тая, си е обяснима – само дето не е любов.

Как България тихо се феодализира

Третото българско правителство на Бойко Борисов започва да прилича на Второто българско царство по времето на Иван Шишман, коментира Даниел Смилов и твърди, че в България е в ход тиха феодализация.

Бойко Борисов

Кабинетът “Борисов 3” остана на власт след поредица от скандали, някои от които още не са приключили – като този с апартамента (на кръстника) на финансовия министър. Въпросът е каква е формулата на политическото оцеляване в такава наситена с недоверие и антагонизъм среда.

Накратко: оцеляването на премиера е уравнение с три важни променливи. Първата е способността на Борисов да се отдръпва и да бъде прикриван медиийно от неудобни теми. След интервюто с един резервиран и хрисим Слави Трифонов, премиерът не е имал сериозна медийна изява. Това снишаване е стандартен пиар ход, с който се цели негативите от скандалите да бъдат обрани от по-долните нива в йерархията на ГЕРБ.

Второ, правителството предколедно раздава подаръци. Това също е стандартна маневра на управляващите в тежка ситуация – сега и Макрон опитва тази стратегия във Франция. В България тя минава през по-щедър бюджет за догодина, вдигане на пенсиите, подкрепа за деца с увреждания и т.н. Много от тези мерки са оправдани с оглед на общото политическо и икономическо развитие на страната. Не е оправдано обаче раздаването на милиарди от излишъка на бизнес партньори. Но пък така може да бъде купена манифестация на този или онзи бранш в подкрепа на правителството.

И трето, формулата на оцеляването на кабинета е функция от компромисите и отстъпките, които то прави на скрити и официални партньори от бизнеса и политиката. Номинално правителството остава, но властта му намалява, като части от нея се отдават за ползване на трети лица. Това по същество е тиха феодализация.

Двата нови феода на Патриотите

Някои от тези лица са официални партньори на ГЕРБ в управлението. Т.нар. „Патриоти” например се сдобиха наскоро с два нови феода: политиката на България по отношение на Македония и защитата на българските превозвачи пред Брюксел. В първия феод изглежда ще господства великият „воевода“ Каракачанов.

След тежкия скандал с раздаването на българско гражданство – политика, която от години е лицето на ВМРО, “воеводата” получи като компенсация югозападната тема Македония плюс лиценз да води индиректни преговори с премиера Заев. И Каракачанов ги поведе, както си знае – от спора за езика, през идентичността на Самуил, та чак до общата ни историята до 1944 година. След тези преговори не се знае дали въпросната обща история ще бъде призната от македонците, но със сигурност рязко ще намалеят шансовете ни за обща история днес.

В тази ситуация става все по-неясно дали българската политика към Западните Балкани остава същата като по време на европредседателството или по-скоро преминаваме към “патриотизация” на темата. Мълчанието на премиера по въпроса е свидетелство за (временна?) феодализация на този аспект на външните ни отношения – като един вид дар за ВМРО. Целта е пообруленият Каракачанов да набере малко капитал преди европейските избори. По подобна логика малкият „воевода“ Джамбазки получи „територии“ на запад – в и около Брюксел. Там той ще трупа дивиденти, организирайки панаири, шествия с тирове и антиевропейски кампании.

Вакъфите на ДПС

Докато официалните партньори в коалицията получиха феоди на югозапад и в Далечния запад, ДПС разшири своите вакъфи в съдебната власт, в антикорупционните агенции, в медиите и в някои министерства (икономика и екология например, които е време да се слеят под името Министерство на икономическите интереси и защитата им от околната среда). Тези вакъфи от години вече превръщат ДПС в ключов партньор на Борисов, както и на всички други партии с претенции за управление. Корнелия Нинова също разбра тази проста истина и открито повдигна въпроса за потенциална коалиция с ДПС.

Вакъфът е феодална единица в Османската империя, състояща се от имоти и население, чрез която публична институция е набирала средства за своята издръжка. Големите джамии например са имали такива феоди. Този модел се използва от ДПС като бизнес стратегия – части от медии, банки и служби имат за основна цел издръжката на партията и нейното почетно ръководство.

Политическа власт – хидроинженерен проект – политическа власт прим. Съдебна власт – студен резерв – съдебна власт прим. Медийна власт – закон за медиите – медийна власт прим. Това са основните обороти, които Движението завърта. А сегашното отслабване на Борисов допълнително ги ускорява. Но понякога засилването му също ги е ускорявало, така че в това отношение строга корелация няма.

Даниел СмиловДаниел Смилов

В медиите нещата са ясни: без самоотвержената подкрепа на медиите на/около ДПС правителството не би оцеляло. Както и те едва ли биха оцелели без правителството. Казано другояче: става дума за взаимен интерес и затова тези медии се сдобиха със законодателна инициатива и законодателна рецепция в НС.

По-важни са нещата в съдебната власт. След като бе обявен “позитивният” доклад на ЕК за напредъка на България, започна дружен правителствено-депесарски напън за унищожаване на последните острови на независимост в съдебната власт. Към момента извън вакъфите институционално остава Лозан Панов и затова той е обект на политически, медиен, дисциплинарен, данъчен и антикорупционен натиск. Напълно случайно съвпадение на действията на институции и служби в една държава, в която няма проблеми с медиите и съдебната власт. (Това е ирония.)

А общественият интерес?

Третото българско правителство на Бойко Борисов започва да прилича на Второто българско царство по времето на Иван Шишман: Каракачанов отцепи темата Македония, Джамбазки властва на запад в Брюксел, а феодалните имения на ДПС и на други местни деспоти се разширяват. Усилва се и външният натиск от изток да дадем територия и суверенитет срещу тръби и ядрена енергия. “Бизнесът” в лицето на КРИБ и на други велможи също вижда възможности за правителствени отстъпки срещу опортюнистична подкрепа – и затова търси по-изгодни васални договори.

В някакъв смисъл политиката винаги е въпрос на договорености и взаимни отстъпки. Но те трябва да са в съзвучие с обществения интерес. При настоящата феодализация обаче има опасност точно той да бъде пожертван.

Защо в Унгария виреят толкова много измислици

Мюсюлманите имали план да завладеят Европа, а евреите – да командват света: на подобни неща вярват дори образовани хора. Защо тези теории са на особена почит в Унгария? Интервю на ДВ с политолога Петер Креко.

default

 

ДВ: Конспиративните теории все още не са достатъчно изследвани от науката. Вие как решихте да се посветите на тази тема?

Петер Креко: От много години се занимавам с темата, но по-интензивно се захванах с нея по време на бежанската криза от 2015 година, защото оттогава насам конспиративното говорене започна да играе много важна роля в унгарската политика и стана едно от официалните средства, които използва унгарското правителство. Това показват и резултатите от едно наше проучване: 51 процента от анкетираните са убедени, че американският милиардер от еврейско-унгарски произход Джордж Сорос изпълнява план да наводни Европа с бежанци. Именно това тръби от години и унгарското правителство.

ДВ: През последните три години правителството на Виктор Орбан не щадеше средства и енергия, за да налага и разпространява тази теория. Доколко успешни бяха тези усилия?

Петер Креко: Да, те бяха успешни, защото дори и в средите на опозицията има много хора, които вярват в това. Подобни хора твърдят също, че мюсюлманите имали таен план да превземат Европа и да ни наложат тяхната култура. В това вярват дори и хора, които иначе не гласуват за Орбан.

ДВ: Изненадваха ли Ви с нещо резултатите от допитването?

Петер Креко: Антисемитските конспиративни теории са по-разпространени в Унгария, отколкото смятахме. Това за нас беше изненада. Така например 44 процента от участниците в проучването са съгласни с твърдението, че евреите искат да управляват света. А 49 процента дори вярват, че евреи дърпат конците в международните финансови институции.

ДВ: Какво сочат резултатите от проучването по отношение на антисемитските конспиративни теории?

Петер Креко: Можем да сравним унгарския антисемитизъм в момента с куче, което яростно лае, но обикновено не хапе. В страната почти няма нападения или други актове на насилие на антисемитска основа. Но все пак искам да подчертая един аспект от изследването: настроенията против мюсюлманите и против Сорос водят и до засилване на антисемитизма в Унгария. Категорично установихме, че двете неща са свързани. С други думи: започне ли една конспиративна теория да се разпространява, това повлича след себе си и други неочаквани измислици, които използват езика на омразата.

ДВ: Казвате, че сегашната ситуация с медиите и разпространяването на конспиративни теории по официалните канали може да направи така, че все повече хора да вярват в тях. Съществуват ли и други фактори? 

Петер КрекоПетер Креко

Петер Креко: Да, за това много допринася и поляризацията в унгарското общество. Тя се засилва не само в Унгария, а засяга цяла Европа. Става въпрос за един управленски стил в политиката, който представя определени конфликти като борба на живот и смърт. В такава атмосфера дори и най-радикалното твърдение за политическия противник изглежда правдоподобно. Най-лесно този стил си пробива път в една „нелиберална“ политическа система, каквато имаме днес в Унгария. Но това не е някакъв чисто унгарски феномен, а световен. Един пример: половината от привържениците на републиканците в САЩ вярват, че Хилари Клинтън  ръководела педофилска мрежа.

ДВ: Тоест, по отношение на конспиративните теории, Унгария не представлява някакво изключение в Европа или в западния свят?

Петер Креко: Не, говорим за всеобщ феномен. Вярно е, че Унгария изпъква сред останалите, но в световен мащаб все повече хора вярват в разни конспиративни теории. Това се дължи също и на духа на нашето време – то показва колко малко хора вече вярват на международните институции и как дълбоките промени в света ги карат да си обясняват много неща именно с тези абсурдни теории. Смятам, че днес можем да говорим за световна криза на доверието.

ДВ: Може ли вярата в конспиративни теории да доведе до прояви на действително насилие?

Петер Креко: Конспирациите могат да представляват опасност най-вече за малцинствата в обществото – което добре знаем от историята. Но те могат да създават и други обществени настроения – да припомня например глупостите, които се изговарят за ваксините и свързаното с това нежелание у някои родители да имунизират децата си. В случая не става въпрос за някакви безобидни глупави твърдения, а за такива с много сериозни последици. Проблематични са най-вече онези страни, в които заговорническите теории са част от официалната държавна политика – като наример Унгария, Италия или Бразилия. Това може да породи много опасни процеси в тях. Именно там виждаме колко по-лесно е да се налагат такива теории, отколкото да се опровергават.

*Петер Креко е един от водещите експерти в Европа по темата за конспиративните теории, защитил е и дисертация на тази тема. От 2011 г. ръководи дейността на Политическия изследователски институт Political Capital.