кафенето

Новини и не само

Всички знаят за Пеевски. Е, и?

„Ако смятат, че аз съм нещо лошо, да кажат защо“, призовава Делян Пеевски, но никой не се наема да отговори на въпроса му. На фона на това оглушително мълчание депутатът от ДПС започва да звучи направо логично.

Делян Пеевски

Коментар от Иван Бедров:

Той е обиден. Скандалите му действат натоварващо. И очаква президентът да му се извини. “Ако смятат, че аз съм нещо „лошо”, да кажат защо”, призовава депутатът, магистрат и издател Делян Пеевски в интервю за собствения си вестник “Телеграф”.

Липсата на посочен автор-журналист и препечатването на израза “нашият издател” от всички медии, които Пеевски отрича да са негови, са само симпатичните детайли в тази история. Важното е, че никой от политиците не се наема да отговори на въпроса му: С какво е лош Пеевски, че президент и премиер се обиждат с името му?

Втора седмица след като президентът и премиерът се обвиниха взаимно във връзки с Пеевски, темата е на път да бъде покрита. Аранжираните “сблъсъци” в телевизионните студия между представители на ГЕРБ и БСП обсъждат личните качества на Румен Радев и Бойко Борисов, призовават ги да се разберат “по мъжки”, повтарят всички познати взаимни обвинения между двете партии, но не смеят да се насочат към името, от което започна всичко.

Скандал за Пеевски без Пеевски – това наблюдаваме в момента. Самият депутат вече разпространи едно изявление и едно интервю, но пак не искат да го забележат. Думата “абсурд” изглежда твърде слаба, за да опише този случай.

Всички знаят

Когато президентът Радев попита дали премиерът Борисов има срещи, интереси и бизнеси с Пеевски, той припомни твърдения на обвиняемия банкер Цветан Василев и на представители на извънпарламентарната опозиция. Когато пък премиерът попита президента дали е договорил с Пеевски избирането си, той припомни централната роля на депутата в ДПС и подкрепата на партията за Радев на президентските избори.

Буквално два часа след тази размяна на реплики Пеевски посъветва Радев и Борисов да решават проблемите си като “големи момчета, генерали” и да не го намесват. И ето, че цялата държава го послуша – никой вече не го намесва, а “големите момчета” сякаш забравиха темата.

Една малка част от медиите в България от години описват случая “Пеевски” – как един необяснимо забогатял млад човек, използвайки близостта си първо с НДСВ, а после с ДПС, се превръща в един от най-влиятелните хора в държавата, а интересите му диктуват процеси в политиката, бизнеса, правосъдието и изпълнителната власт.

Влиянието му е потвърждавано и от думи на хора, които би трябвало да знаят достатъчно за властта. Преди четири години Цветан Цветанов каза, че „Делян Пеевски управлява прокуратурата чрез огромното си влияние във Висшия съдебен съвет и чрез главния прокурор Сотир Цацаров“.

Избягалият банкер Цветан Василев го нарича “властелин на България”. Двете съдийки от прочутите изтекли записи си говорят така: “Ходи горе постоянно. – При кой? – Делян, Делян”. А през 2013 година, когато парламентът избра депутата от ДПС за председател на ДАНС, самият Бойко Борисов обясни как “Пеевски се бил съгласил да извърши всичко това. Те са подготвили сценарий – да ме задържат и в ареста да ме убият“.

Иван БедровИван Бедров

Епидемия от амнезия

Днес всичко това е забравено. Но България не е толкова голяма и решаващата роля на един човек в някои сектори от икономиката не може да остане тайна. Каквото и да пише в Търговския регистър.

Първенецът в състезанието по амнезия е депутатът от ГЕРБ Вежди Рашидов. Преди близо пет години той попита “как е станал този боклук мултимилиардер на 20 години” и обясни как КТБ е собственик на медиите, а “Делян Пеевски е боздуганът с майка си отпред”.

Днес Рашидов защитава Пеевски, понеже бил демонизиран. И понеже “никой не го е осъдил за нищо и е грозно да се ползва като боздуган трето лице и като плашило”. Отново думата “боздуган”. Ролята на Рашидов обаче е сменена.

„Българските политици трябва да престанат да се държат като тийнейджъри в дискотека, носещи се безметежно под звуците на музиката, а да започнат да мислят за хората и да мислят не от днес за утре, а с далечен хоризонт” – това изречение от интервюто на Делян Пеевски е може би най-разумното нещо в цялата тази абсурдна история.

Всички се носят безметежно по свирката му. Един ден знаят кой е той, на следващия забравят. Думите им не водят до последици, защото институциите са превзети от същата тази омерта. Нито прокуратурата, нито финансовото разузнаване, нито данъчните ще се размърдат, ако някой каже нещо повече. Че защо тогава да казват…

На този фон Пеевски има пълното право да пита: Добре де, какво толкова не ми харесвате? А тишината мълчи.

Advertisements

Сривът на жизненоважни системи води към неизбежна криза

Регулирането на обществени процеси е нещо много по-сложно от PR номера, разни форми на байганьовщина и обикновен бандитлък, облечен в дрехите на държавната власт.

Далеч по-сложно нещо е и от трепетното преследване на кариерните планове на по-добре и не толкова добре прикрити кариеристи, придружени със селфита и постове във фейсбук и туитър.

Публичното регулиране в България се срива, проядено от корупция, изпълнено с хора, които възприемат и разбират властта като корупционнен пазар, заобиколени от лакеи, за които властта е стълба за гола кариерa и от маса откровени глупаци, тяхна естествена хранителна среда и здрава опора.

Глупаци, изпълнили държавни институции, които вече дори не могат да говорят членоразделно, с ясно изразени думи, на правилен български, камо ли да поддържат ясна нишка на логика и приницпи в отношенията си с други хора.

Всички основни системни на регулиране не работят или отдавна произвеждат резултати, обратни на причината да съществуват. Коренът за това не е само масовата корупция, но също масовата некомпетентност, превърната в обичайно състояние на работа. Възприета за нормалност.

Съчетанието между предните два фактора и най-вече твърде дългото “управление” на публичните системи без ясна логика и връзка с необходимостта да се решават проблемите, които съществуват пред българското общество, без мащаб на мислене и конкретно действие за тяхното решаване и с единствените цели да захраним обръчите от фирми и хранени хора, да докараме нещата до следващите избори и да запазим парчето от баницата, до което сме се докопали, обрича България на нова катастрофа, съпоставима с кризите от 90-те.

Потокът на информация от последните дни идва, за да ни напомни, че сред тежко поразените от гниенето на българската държава системи особено опасно е положението освен в правосъдието и вътрешните работи може би преди всичко в здравеопазването и образованието.

Както здравеопазването, така и образованието от години потъват все по-дълбоко и по-дълбоко в неефективни структури и организация, в пробити форми на работа. В липса на рационалност в решаването на което и да било ниво на работа. Във все по-мащабни практики на отклоняване на публичен ресурс чрез по-добре прикрити или откровени злоупотреби.

Замитането под килима на проблемите не води до решаването им. Никога и никъде по света. Затова е полезно да се познава историята, тази толкова „излишна“ в ера на меркантилизъм, остойностяване и технологично възприемане на действителността наука.

Историята обаче е изпълнена с примери, че когато не се решават, бавно, но сигурно проблемите се задълбочават, стават все по-големи, докато накрая не сринат системата, в която съществуват.

Здравеопазването и образованието са се устремили към срив. И ако не бъде предотвратен, този срив ще е тежък и страшен, с много дългосрочни последици за българското общество. С изключително неблагоприятни финансови, социални, икономически ефекти.

Междувременно можем да продължаваме да се занимаваме с всякакви глупости в държавно организирана форма и с любезното седействие на псевдомедии и обикновени лайномети, които вече господстват в България.

Да борим „джендъри“ и да лапаме като рибки руските хибридни въдички за този толкова лош, лош ЕС/Запад, дето ни е отклонил от чутовния ни недостижим и неповторим национално-патриотично-панславяно-православен идиотски път…

Очевидно от известно време насам историческият смисъл на съществуването ни като държава и общество е да докажам, че няма върхове във всеобщата глупост, които ние, българите, не можем да задминем.

Лъжите за Апостола под руско (инд)иго

Отбелязването на годишнината от гибелта на Апостола на свободата на днешния ден отдавна се е превърнало в празник на лъжата за вноса на руска свобода в България.

Русия се е опитвала да използва българите за своите имперски цели и е успяла в това начинание. Но и българите са се възползвали от войната й с Турция, за успеят много по-късно да се освобят и от руския гнет – сами, без никаква външна помощ, точно както Дяконът е проповядвал, преди съветският гнет да връхлети пагубно България с последици, които пораждат и днешното премълчаване на истината за българската свобода.

Това самостоятелно освобождение на българите от Русия не могат да ни простят освободителите (на Проливите, които са били истинската причина за войната с Турция, маскирана като “освободителна” за славяни и православни).

Безброй документи потвърждават, че завоюването на Проливите или поне свободният руски излаз на юг от Босфора и Дарданелите са мотивирали руската плитика, а пролятата от българите кръв в Априлското въстание е била превърната в мастилото за руската дипломация, използвала трагедията в руски интерес.

Този факт е бил широко известен на тогавашните българи, но междувременно е дълбоко погребан под тоновете мълчание и лъжи, натрупани през десетилетията на съветското иго в България.

Българите съзнателно не са били въръжени от Русия именно от страх да не получат истинска свобода с оръжие в ръце и този руски проритет е осветен от няколко честни руски свидетели  и летописци на събитията.

Само 6000 български опълченци, набързо обучени и въоръжени с възможно най-архаичното стрелково оръжие, са били проектирани като помощни отряди във войната, но дори и в такова символчно количество са проявили смайващи качества на бойното поле на Шипка, край Стара и Нова загора, спасявайки от разгром Русия със своя героизъм в боевете в стропланинските проходи.

Честният руски вменен корреспондент (и пониже е честен към истината, за него няма паметници и,улици и площади в  русофилска България) Василий Немирович Данченко свидетелства:

“Когато в Горна Студена дойдоха български представители с молба за оръжие, ние твърдо им отказахме (тази “грешка” ще бъде поправена от Червената армия през септември 1944 г., която щедро снабдява побрани по съветски списъци българи с цел да убиват други, неодобни за окупаторите и съветизацията на България българи- бел. ИИ).

– Работата ще мине и без вас. Вървете и се занимавайке с мирновременни дела ( пак добре, че руското командване не е наказало този български устрем както прави с капитан Мамарчев и неговите юнаци през 1828 г., предавайки българските бунтовници на турските власти- бел. ИИ).

Народът не беше привлечен за участие в своето освобождение, напротив- доколкото беше възможно спираха пътя му към това и после го обвиняват. Бъдете справедливи, господа!

Че българите са храбри, че са готови на саможертва, че презират опасността когато им се наложи да се бият за родината – всичко това доказа Опълчението. Първият задбалкански поход на Гурко, августовската Шипка и битката на 28 декември в долината на Казанлък показаха на какво са способни тези воини. По смелост и героизъм те съперничеха на знаменитата Четвърта стрелкова бригада, на 14 – та и 16-та дивизия. За тези герои нищо не бе невъзможно. Често се е случвало един да се бие срещу десет. В Стара Загора, когато безчинстващите пълчища на Сюлейман настъпваха отвсякъде, две дружини, имащи възможност да отстъпят, не отстъпиха, а загинаха до последния човек”. (Василий Немирович – Данченко, “Година на война” , стр. 570 )

Българите са се измъкнали от османския гнет, но само за да попаднат в руския, за който Левски, ученикът на Раковски, подобно на своя учител по революционно дело, е предупреждавал, че не бива да допуска.

Този факт априори се отхвърля от онези в България, за които умилкването около Русия е по-важно от истината. Не било вярно, казват те вкупом и по единично, когато стане дума за това, че Левски е предупреждавал, че “който ни освободи, той ще направи това, за да ни подчини в робство”. Синтезирано този негов завет е придобил известност под формата на сентенцията:” Който ни освободи, той и ще ни пороби”.

Кресливите защитници на руското право на бащинство над българската свобода, постигната всъщност у нас едва в процеса на борбите на българите за независимост и от Русия след 1878 г., ужасно се боят да не загубят своя статут на говорители на руското влияние в България ако се разчуе, че Левски наистина е бил категоричен противник на руската намеса в българските революционни дела. Как да не го обесят с ръцете на османците, над които руснаците са имали огромно влияние, като криминален престъпник?

Нищо подобно няма да чуете на днешния ден от излиянията на българските политици и техните медии. У нас днес всички обичат Левски, но и (почти) всички му отказват посмъртното право да е бил прав, когато е предупредил за смъртната опасност за българската свобода, която идва от Русия – за нея дори дълго пребивващия в света на русофилските заблуди Иван Вазов пише, че тя “иго ни носи ново”.

В ръцете на сервилните цензори на заветите на Левски днес е и револверът на властта, и ножът на медиите. Над този револвер и над този нож се кълнят съзаклятниците в делото срещу истината. Не допускат да им се оспори монополът върху нейното премълчаване. “Дайте да не пренаписваме историята”, зоват издайнически онези, които я пишат под руска диктовка. Пиишат я от десетилетия под руското (инд)иго, а днес  замазват следите си със сълзите на лицемерните си клетви в заветите на Апостола.

Всичко, което един свободен българин може да направи днес срещу това, е да цитира истината за Левски. Захари Стоянов, безспорният летописец, комуто русофилите избирателно отричат правото на достоверност в цитирането на завета на Левски, се е подписал под следните думи на Апостола на свободата

“Никому не се надѣвайте, — говорѣше той. — Ако ние не сме способни сами да се освободимъ, то значи, че не сме достойни да имаме и свобода; а който ни освободи, той ще направи това, за да ни подчини отново въ робство…”

Цитатът е от фототипно издание на „Василъ Левски (Дяконътъ). Черти изъ живота му”, Захари Стояновъ, ПЛОВДИВЪ, 1883, глава 11 „Трябват пари”, стр. 97

Самият Васил Иванов Кунчев, изправен пред съдебната комисия в София, в която имало 4 лични протежета на руския посланик в Константинопол Николай Игнатиев, посочени официално от него и инструктирани да го съдят като криминален престъпник, за да не си спаси живота като политически заточеник, сам свидетелства в полза на истината чрез запазените протоколи от разпита, че е бил противник на чуждата намеса в българската национална революция.

Възможно ли е руският военен кореспондент Василий Немирович- Данченко, съвременник на българомразеца Н.Игнатиев, да е знаел и написал подробности за Левски, когото нарича национален герой на българите, а императорският кукловод на Софийския процес Игнатиев да не е “чувал” за същото – видно от записките на Игнатиев, в които на цели 843 страници няма и дума за Левски?

И следното документално доказателство от протоколите ли е “недостоверно”, двуличники?

(Левски пред Софийската съдбена комисия, картина от Калина Тасева)Zalava_sad

Разпитващите искат да знаят какво е засмислял Левски, т.е. осведомени са били от самия него за революционната му дейност при обиколките му на България, но го осъждат за друго. Питат го:

“През [време на] тая си обиколка как намери настроението на народа и по какъв начин се приближи до всекиго?

Левски отговаря:

“- Начетените българи, които очакваха напредъка чрез просветата, намираха за опасно и неуместно искането на права с оръжие. Те бяха на мнение, че вместо да се прави това, напредъкът и просветата, [както] и тия работи, да се уредят чрез държавата, помощта на чужди народи да се избегне. По такъв начин те се държаха настрана от нашите комитетски работи. Обаче селяните, които са залагали тапиите си за сто гроша, които след няколко години ставаха хиляда [бяха на друго мнение]. Десетте кола сено, чрез услугата на мухтарите са били записвани от юшюрджиите – петнадесет, десет овце се записваха от бегликчиите – петнадесет. Тия селяни в такова тежко положение, когато им се говореше за какъвто и да е бунт, с надежда че ще се отърват от това зло, идваха на където ги теглехме. Това са моите впечатления”.

Искат Левски да уточни дали се е съгласил с мненията на “начетените”:

“- Не одобри ли ти тия техни мнения? “

И Левски потвърждава, че е смятал за опасно чужда държава да се меси в българските дела. Обмислял е дори да преговаря с турките власти, но не и да допусне руска намеса!

“- Да, и аз разбрах, че вървим по погрешен път. По едно време бях дори намислил да намеря някакво средство да отида в Цариград и да вляза във връзка с властта, да разкажа теглото на народа, та дано се намери някой лек. Отдавна бях разбрал, че мнението да се обърнем към чужди държави е твърде опасно за нашия народ…”

В България това е масов спорт

Реалност ли е корупцията в България? Или просто „усещане“ и „вестникарско внушение“? Две „дребни“ новини, които останаха почти незабелязани, ни приближават до отговора.

default

Коментар от Ясен Бояджиев:

За да противодейства на корупцията, България вече си има специален закон и специална комисия, която пък съвсем скоро ще си има новоизбран председател (или отдавна подготвен „наш“ човек).

Едва пръкнала се, комисията веднага се впусна (заедно с прокуратурата) в първата си акция – срещу кмет на малка община. Твърди се, че се „договарял сам със себе си“ и раздавал обществени поръчки на свои роднини. Местното население (или една организирана част от него) протестира и си иска кмета, понеже не вярва, че е виновен.

Но комисията има много сериозен проблем с доверието: голяма част от обществото смята, че засега корупцията получава повече съдействие, отколкото противодействие – и очаква да види същата активност срещу нейните прояви по високите етажи на властта.

Оттам обаче се чуват гласове, че такива прояви няма, доколкото няма доказателства и присъди. И че корупцията всъщност е не толкова реалност, колкото „емоционална категория“, „усещане“ и „вестникарско внушение“.

Кметска епидемия

Докато се ограничава само по „високите етажи“, този дебат едва ли може да излъчи победител. Защото, първо, като неизбежен арбитър в него се явява прокуратурата, а доверието в нея е също доста проблематично. И второ, защото политическите (и финансовите) залози са твърде големи.

Затова нека да видим какво става по „ниските етажи на властта“. Ще ни помогнат две „дребни“ новини, които останаха почти незабелязани.

Тази неделя в десетина села из страната се проведоха извънредни кметски избори. Всъщност, такива избори се провеждат непрекъснато – по кметските места, особено в по-малките общини и населени места, има голямо текучество. Причините за това са разнообразни, но сред най-често срещаните е конфликтът на интереси и по-конкретно – драматичният по мащабите си сблъсък със законовата забрана за съвместяване на публичния пост с търговска дейност.

Кметове системно „забравят“ да прекратят участието си в търговски дружества или пък (като в споменатия по-горе случай) въртят бизнес със себе си чрез подставени лица.

Например: общински кмет дал десетки хиляди левове общински пари на частна фирма, за да може тя да участва в търг, обявен от самия него.

„Бившата“ фирма на селски кмет десет години изпълнявала общински обществени поръчки. Той смята, че не е направил нищо нередно и че отстраняването му се дължи на „политическа атака“. Съжалява, че се е „набъркал в тая политика“, но въпреки това се е кандидатирал пак.

В същата община се наблюдава нещо като кметска епидемия – само през последните няколко месеца заради непозволена търговска дейност са отстранени шестима кметове.

Съветнически неволи

Още по-показателна е втората новина. „Български общини могат да останат без общински съветници“, алармира тези дни председателката на общинския съвет в черноморска община (любима туристическа дестинация), която оглавява и Националната асоциация на председателите на общински съвети.

Оказва се, че вече и общинските съветници са изправени пред същите драматични неволи с конфликта на интереси. Причината: новият антикорупционен закон императивно им забранява да бъдат еднолични търговци, съдружници, акционери или членове на ръководните органи на търговски дружества, имащи сключени договори с общината, в която са общински съветници, или с нейни търговски дружества и предприятия. Заради този текст в 80% от общините към момента имало голямо притеснение.

Това притеснение е разбираемо, но изричането му на глас е толкова потресаващо със своята безсрамна откровеност, че чак звучи като фейлетон. Не е обаче. Общинарите, видите ли, не били против самите ограничения по принцип. Даже много харесват закона. Ама ако може, той да не важи за тях. Затова искат „да бъдат уточнени законовите текстове“, така че за вече сключените договори да бъде уредено заварено положение. Защото „много общинари вече изпълняват задълженията си неправомерно“ (тоест, имат търговско взимане-даване със собствените си общини).

И сега са изправени пред драматичен избор (бизнес договорите с общината или мястото в общинския съвет), който хич не им се иска да правят.

Колко точно са изпадналите в това незавидно положение и какво ще изберат, е трудно да се каже. Но ако се съди по твърдението на цитираната председателка, че „в един момент може да останем без общински съветници“, трябва да са много. И е твърде вероятно за повечето от тях бизнесът да се окаже по-важен от службата в интерес на обществото и „доверието на избирателите“. Иначе (без договорите и съответните облаги) за какво са се „набъркали в тая политика“ и какъв е смисълът да остават в нея?

Нашият автор Ясен БояджиевЯсен Бояджиев

Елитът в този масов спорт

Разбира се, някои ще кажат, че не е задължително всеки подобен случай да бъде разглеждан като корупция в нейния тесен смисъл. Но това е въпрос на терминология и дефиниция, който и в новия антикорупционен закон въобще не е решен.

Във всеки случай става дума за конфликт на интереси, който е нещо като преддверие към корупцията и задължителна съставка в нейния по-широк смисъл, включващ най-разнообразни форми на (зло)употреба (с) на властта. Както се вижда, близо десет години след приемането на Закона за предотвратяване и установяване на конфликт на интереси, по низините на властта това явление не само не е изкоренено, но дори се е превърнало в нещо като масов спорт.

Но „високото спортно майсторство“, елитът в този спорт е по върховете на властта, където интересите и изкушенията са много по-големи. От друга страна там „предотвратяването и установяването“ е далеч по-малко вероятно, понеже възможностите и лостовете за прикритие са много повече.

Високите етажи на властта сами си избират и назначават хората, които да ги контролират и да „противодействат“ на корупцията.

Един личен спомен за Левски

Тодор Пеев

„Всичко три пъти съм се срещал и виждал с великия и самоотвержен апостол. Ще разправя тук за втората си среща с него, която стана при едни необикновени обстоятелства.“ 145 години от обесването на Васил Левски.

Всичко три пъти съм се срещал и виждал с великия и самоотвержен апостол.

Първия път се видяхме в родния ми градец Етрополе, гдето Васил Левски, заедно със свещеника Георги Тутмаников от село Джурово, дойде да открие частен Български революционен комитет. Това беше през 1870 г. Тука той прекара два деня.

Второто ми свиждане с Левски стана пак в Етрополе през 1871 г.

А третото ми и последно свиждане с него стана през 1872 г. в Букурещ, дето, в качеството си на представители на частните Б.Р.К. из Българско и Влашко, бяхме отишли на общо събрание за изработване устава на революционните комитети.

Тогава другарувах там с Левски почти през цял месец май.

Аз няма да разказвам за първото и за последното си свиждане с Левски, макар и да имам много нещо да кажа и за едното, и за другото. Ще разправя тук само за втората си среща с Апостола, която стана при едни необикновени обстоятелства.

През 1871 г. Левски беше предприел да обиколи създадените от него революционни комитети с цел да ги прегледа и ревизира. С тая ревизия той имаше предвид да премахне забелязаните случайни слабости в съществующите комитети и като даде комуто трябва нужните бележки и наставления, да укрепи още повече коментарите, та по такъв начин да могат по-успешно да постигнат своята цел.

С таквази цел един ден през месец юни 1871 г. Васил Левски най-неочаквано посети и нашия градец и ми стана гост при една изключителна обстановка.

Бидейки добре познат и в приятелски отношения с орханийския каймакамин и с етрополския мюдюрин, аз бях ги поканил у дома на обяд.

Нещо един час преди пладне поканените гости дойдоха. Аз ги посрещнах и отведох в хубавата си, потънала в миризливи и разкошни цветя градина. Тук на една четвъртита равнина, постлана с дребни камъчета и посипана с пясък, беше поставена маса, заобиколена с пет марсилски столове, тогавашна богата по нашенско покъщнина.

Равнината се обграждаше от лехи и други малки фигури, върху които буйно бяха израснали и цъфнали различни цветя, от които някои съставяха рядкост в етрополските градини. Край южната леха на градината чучуркаше бистра и студена вода, която разхлаждаше и растителността, и посетителите ѝ. На всеки от четирите градински ъгъла и по средата на лехите се издигаха натоварени с разни овощия зеленолистни дървета, през чиято сянка излека се промичаха слънчевите лъчи и правеха умерена юнската топлина за всичко, що се намираше в градината. Това по-скоро беше голяма беседка, отколкото градина.

На масата бе сложен бял медник със студена вода, в която беше натопена бутилка с мастика, побеляла от изстудяването като прясно мляко, една гарафа със студена вода, чаши за ракия и вода, една тютюница и две блюда със салата. Обстановка, както виждате, приготвена специално за турския „кеф“, та кажи го и за мнозина българи – чираци на тогавашната турска цивилизация, които биха поточили лиги, за да си пийнат.

Като поразгледаха градината, гостите насядаха около масата, бързо-бързо отговориха на запитванията ми за живо-здраво, според обичая, и захванаха да пият мастика. Изключение направи наибинът, който каза, че като духовно лице не употребява пиене. Той се задоволи да изпие две-три горчиви кафета, догдето ние, останалите, се давехме с мастиката. Дори и тютюн той не пушеше с цигари, та заптието, което придружаваше гостите по мое поискване, донесе един дълъг чибук с кехлибарено маме, каквито се намираха у дома още от баща ми.

По едно време, когато вече наближаваше да се свърши „кефът“ с мастиката, набожният наибин пожела да направи една от петте си дневни молитви (беше намаз вактъ) и ме помоли да му покажа чисто място. Отведох го в гостенската си стая, чиито прозорци гледаха към юг, тъкмо в точката, срещу която мохамеданите имат обичай да извършват молитвите си. Но представете си моето учудване и моето положение, когато в същата гостенска стая, дето отведох наибина, аз заварих Левски!

Той беше дошъл у дома след гостите ми през голямата порта откъм Малкия пазар (дворът ми имаше две противоположни една на друга порти) и незабележимо от нас беше се вмъкнал в стаята. Аз го заварих седнал на миндера откъм задната страна, в ръка да държи един брой от българския революционен вестник „Свобода“, а други броеве от истия вестник, които носеше за раздаване на комитетите, натрупал край себе си, на миндера.

Наибинът го поздрави мълчешком, с едно ръкомахане и го отмина, а аз останах като вдървен и почти без съзнание. Обаче неустрашимият Левски, който бе останал зад гърба на наибина, ми направи успокоителен знак, с който ми даде да разбера, че трябва да си гледам гостите и да не се страхувам. За да скрия смущението си, аз дръпнах на бърза ръка едно ново килимче, постлах го и наибинът коленичи да се моли. Левски тогаз по-охотно ми даде втори знак – с пръст на устата и с един пронизващ поглед – да мълча и без смущение да отида при гостите си.

Така насърчен аз отидох при гостите, почерпих ги още по една мастика и по тяхно желание се разпоредих да се сложи обяда, който се състоеше от кокоша чорба, печено агне, пилаф и най-сетне халва – обяд чисто по турски, само че липсваше баница. Тъкмо преди да почнем да обядваме дойде и наибинът, който си бе свръшил молитвата.

Като седна, той ми рече:

– Даскал ефенди, там в стаята видях един челебия. Защо не го поканиш тук – хем да се нагости, хем мохабетът ще бъде по-весел.

– Тоз челебия, ефенди, е едно даскалче от Тетевен. Щях да го поканя, но си помислих, че като не знае нито думица по турски и сам ще се утесни, па и нас повече ще отегчи, отколкото да ни развесели мохабета – отговорих аз.

– Така, така, даскал ефенди, това даскалче не ни е нам акранин и познайник. По-добре ние да си бъдем биз-бизе (по нашему) – каза каймакаминът и потегли въз лактите ръкавите си, за да се готви да обядва.

– Тодор ефенди добре си знае работата – добави етрополският мюдюрин, като взе и той да си оттегля ръкавите.

Аз казах на заптието, та донесе вода да си умием ръцете, след което се започна обядът, с чието писание не искам да отегчавам и без това отегчения читател. Ще кажа само, че обядът заедно с кафето, което последва, се продължи до три часа и половина. След това моите доволни гости си тръгнаха; каймакаминът изяви желание преди да отпътува на другия ден за Орхание, да се видим в конака при нашия мюдюрин Хасан ага.

– Това ми е дълг – му казах аз – и без покана ще ви посетя, стига да не ви причини обезпокоение.

– Напротив, за мене ще е чест и удоволствие да бъда с вас интимен приятел, толкоз повече, че аз съм като на заточение в тази просташка кааза, гдето рядко намирам хора, с които да се разбера – говореше царигражданинът каймакамин, като отивахме към портата, за да го изпроводя.

Благодарих на каймакамина за тая му любезност, поспрях на портата, за да изгледам гостите, доде станат невидми в улицата, която закривя към изток и веднага се затекох към Левски.

Домашните ми го бяха вече нагостили отделно. Той весело ме посрещна с думите:

– Да не го считаш за комплимент, ама ти, бае Пеев, много ми хареса днес: де да си имаме повече като тебе комитетски членове, вярвай, чудеса биха направили нашите комитети! Както видях с очите си, ти си в състояние и от обесение да отървеш някой обвинен комитетски член с това си приятелство.

– Най-добре е да се пазим да не се стига до обесение – отговорих – като добавих, че не е безполезно и да се води приятелство с турските големци. – Но да оставим това настрана – подех аз – ами я ми кажи ти защо ме изненада така със своето посещение, та се сбърках, че не знаех къде се намирам, когато неочаквано те видях в стаята пред наибина като лисица пред капана? Вярвай, така се смухит, че през всичкото време на гощавката не знаех къде се намирам. Добре, че гостите не забелязаха това.

– Ами че нали аз ти дадох да разбереш, че не трябва да се смущаваш, а да си гледаш гостите? Уредихме я ние, ако и от таквиз дреболии вземем да се страхуваме… Нали се готвим да възпитаваме за решителни, безбоязнени и бързи юнаци-бунтовници? Таквиз дребни случки, напротив, трябва да ни служат за урок да прикинуваме и практически към нашата революционерска теория. Ето защо аз, ако и да ви видях в градината, нарочно се вмъкнах в стаята, за да ти покажа един малък пример от неустрашимост. Мен тая случка ми направи особено удоволствие.

– За калените – удоволствие, а за таквиз като мене – люта треска – си признах аз откровено и отвлякох разговора върху това, което има да вършим по комитетските работи. – Трябва да бързаме – добавих – защото утре пак ще трябва да губя време с изпращане каймакамина за Орхание. Той изказа желание да се видим в етрополския конак. Има си хас наибинът, като те видя, да му е подшушнал нещо, та за това и изисква да се види утре с него…

– Я се остави, бае Пеев, от тез неуместни страхове и не бягай като негонения гузен: мене тука нито един от твоите гости ни на сън не ме е виждал, нито ме познава, та бъди уверен, че утре за мене няма да помисли. Ами ти се разпореди за довечера да поканиш членовете от вашия комитет да се повидим и разговорим за нашите работи, защото утре и аз тръгвам.

Девическото училище в Етрополе, на преден план са някои от сподвижниците на Левски.

Речено и свършено. Вечерта нахълтаха у дома, по двама по трима, всички членове, начело с поп Кръстя младия и Хрисанда, игуменът на манастира „Св. Троица“.

От домашните по-малкият ми брат Иван отсъстваше от Етрополе, а на снаха си Иваница, от която укривах комитетската работа, казах да се прибере раничко с децата си в своята стая и да не се труди нито с посрещане, нито със слугувание на гостите, защото тази работа ще ми върши училищният слуга. Женското любопитство на снаха ми обаче беше разбрало, че това събрание е станало с цел да се годявам. И на утрото почти из цяло Етрополе се пръсна слух, че даскал Тодор тайно се годил, че годежът му скоро щял да се обяви и че сватбата му нямало да закъснее. Тоя слух беше вече обозначил и момата, за която съм сгоден. Чудното е, че ако и помисъл да нямаше за таквоз нещо, на другата 1872 г. през същия месец тоя слух се оправда: аз се сгодих за същата мома и на 17 септември се венчах за нея.

Като се събраха всичките комитетски членове, Левски пристъпи към целта, за която бе дошъл, с една кратка, но съдържателна реч. После прегледа комитетските сметки, според които налице се оказаха у касиера Илия Правчанов около 60 лири турски.

Секретарят Илия Д. Вълев, прелиствайки комитетската архива, докладва за сношенията на етрополския комитет с другите комитети и за разпространението на революционната идея в етрополския район.

За туй последното обстоятелство се каза, че етрополският комитет се е въздържал да посвещава в тайната на комитета много членове от страх да не би в случай, че се измине много време и закъснее минутата на въстанието, да се издаде работата. Докладчикът добави, че поради това етрополският комитет, ако и да се е придържал строго о принципа да приема за свои, посветени в тайната членове само лица с изпитана и доказана преданост на комитетската цел, все пак не е занемарил и дейността си да подготви въобще населението към съчувствие и желание за народно освобождение. За тая цел, каза той, по инициатива на етрополския ч. р. комитет в Етрополе е отворено читалище, в което се привличат и граждани, незаписани за комитетски членове, пред които се държат всеки неделен и празничен ден сказки и беседи за подготвяне на народа.

Левски остана доволен от дейността на комитета, като насърчи членовете да работят по същия начин и нататък.

Това е личният ми спомен за апостола Васил Левски.

Етрополе, разрушената вече къща на Илия Правчанов

Тодор Пеев (1842-1904) е една от най-ярките фигури на Българското възраждане – просветен деец, революционер, книжовник, журналист. Роден е в семейството на знатния етрополски търговец на кожи и добитък Пейо Стоянов Инджов. Първоначално учи в Етрополе, а след това в Ловеч и София. През 1863 г. заминава за Цариград, където постъпва във Френския католически колеж.

Там той усвоява писмено и говоримо френски, гръцки и турски език, успешно си служи с руски, сръбски и румънски.

През 1870 г. в Етрополе се открива мъжко класно училище, където Пеев е назначен за главен учител. През есента на 1870 г. Васил Левски основава в Етрополе Местния революционен комитет. За председател е избран Тодор Пеев.

През август 1872 г. той основава революционни комитети в Кюстендил, Радомир и Осоговския манастир край Крива паланка. След Арабаконашия обир, към който има отношение, заминава за Браила (1872). Работи като деловодител на Българското книжовно дружество и редактира неговия печатен орган „Периодическо списание на Българското книжовно дружество“.

Взема участие в подготовката на Старозагорското въстание (1875) и на Априлското въстание (1876). В навечерието на Априлското въстание Христо Ботев пише знаменитото си писмо до Тодор Пеев от 12 февруари 1876 г., в което се обръща към него с думите “Драгинко Пейов!… Аз ще направя ръцете си на чукове, кожата си на тъпан и главата си на бомба, пък ще изляза на борба със стихиите!”.  

След 1878 г. заема редица важни административни длъжности. Разочарован от следосвобожденската действителност се самоубива на 26 юли 1904 г. в София.

Личният му спомен за Левски е публикуван в: „Сборниче Васил Левски. За спомен на 25-тата годишнина от смъртта на Левски“, София, 1898, с. 143-151.

Работодатели – любители на силиконки с „Бентли“

Ето картината за „работодателите“, които се оплакват от липса на работна ръка и искат да внасят евтина работна сила от Третия свят. При това, след като много добре знаят, че тези 300-400 лв., които се приготвят да плащат на имигрантите ще бъдат достатъчни само за няколко месеца – докато последните разберат, че на 500-1000 км. от тук за същата работа могат да получават 3-5 пъти повече.

За какво е целият напън тогава? За да може към нашенските силиконки да се прибави свежа плът от другаде? Или за да въртим един безкраен поток ниско платени нещастници през България, чиито граждани ще трябва дългосрочно да търсят достойно препитание в чужбина?

Против съм да им се разреши на „работодателите“ – любители на силиконки – да внасят имигрантска работна ръка. Поне не преди да продадат „Бентли“-тата и да започнат да плащат достойни заплати за достоен труд.

Не съм икономист, социолог съм, но от всичко, което съм чел по темата съм научил следното: Няма чисто „пазарен“ начин за увеличаване цената на труда. Тя се увеличава чрез борба на синдикатите и чрез икономическа политика на държавата, която разглежда по-високите доходи като предпоставка, а не като препятствие за икономически растеж.

Именно чрез такива макроикономически политики цената на труда нарастна феноменално в западния свят през 50-те и 60-те години на 20 век и създаде обществата на доминиращата заможна средна класа.

След това чрез глобализацията корпоративните елити изнесоха голями части от производствата на Запада в Третия свят, за да плащат отново жълти стотинки за труд.

Стратегията за внасяне на работна ръка в България е стратегия за по-нататъшно обезлюдяване и рухване на българската нация, за превръщане на България в територия за превъртане на ниско платени, прехождащи от Изток на Запад мигрантски потоци.

Не, не бива – поне докато не е направено всичко възможно наличните трудови ресурси в България и сред Българите по света да бъдат максимално ангажирани и достойно заплатени.

Коментарът е от профила на Огнян Минчев във Фейсбук. Заглавието е на редакцията

Алфа мъжкари? ВЕрно ли?

Дрязгата между премиер и президент се привижда на коментаторки като противоборство между „мъжкари, генерали, мъже с его, изпъкващи на фона…“.  Тоест, алфа мъжкари, разпръскващи феромони, сякаш българската политика е пийп шоу.

На пръв поглед би могло да наподоби нещо такова. Уверени, успешни, силни, смели, високи и привлекателни. Така описват алфа мъжкарите в женските списания, където работят с джендър стереотипи. (Спокойно, няма да намесваме Истанбулската конвенция, но и Politico описа външната политика на американския президент Доналд Тръмп като политиката на алфа мъжкаря.)

Тези атаки с остри реплики и реторични въпроси между Бойко Борисов и Румен Радев, не очи в очи, пряко, а прехвърчащи като пощенски гълъби в публичното пространство, още не са война. Позициониране чрез противопоставяне.

В действителността предстои човек на Радев да оглави НСО – съветникът по военна сигурност на президента ген. Данчо Дяков, и човек на Радев да бъде изпратен за посланик в Москва – Атанас Кръстин, секретар по външната политика на държавния глава.

Въпросите на Радев са по онази схема, при която някой журналист пита някой политик в ефир: „Вие корумпиран ли сте?“. Не, отговаря  политикът. „Има ли премиерът общи бизнес интереси с Делян Пеевски“, пита Радев. „Ако президентът има каквито и да били данни за мой бизнес, за нещо общо, което да съм направил с Делян Пеевски, да сезира прокуратурата. Аз твърдя, че такива няма“, отговаря Борисов.

Разбира се, разликата е, че тук пита президентът. Изглежда, Радев е разбрал, че може да натрупа политически актив от подобно противопоставяне. Нещо, което лидерката на БСП Корнелия Нинова не успява да стори. В речта си за една година на поста той говори и за узурпираната свобода на словото в България, „която е под въпрос в третото десетилетие на демократични промени“.

Ако върви така, президентът ще е с ореола на по-голям опозиционер от опозицията в парламента, макар Нинова да беше казала преди две години, че е единственият човек, опълчил се срещу Пеевски.

Лично е. Нещо такова коментира в последната „Панорама“ проф. Михаил Константинов относно скандала Борисов-Радев. Да не би професорът да иска да каже, че Борисов с огромния си политически опит трудно понася новакът в политиката Радев да има рейтинг, не просто съизмерим, а и по-голям от неговия. При това не-избран от него за поста, не-назначен от него, висок и със спортна фигура, говорещ чужди езици. Затова ли Димитър Николов все така си кметува в Бургас. (Дали да не сложа едно смайли?)

Да си решават проблемите като големи момчета, като генерали, им каза Пеевски, за когото още никой не е казал дали е алфа или бета мъжкар. Но и той ги съветва да следват джендър стереотипите. А как си решават проблемите генералите – някой знае ли…

Сега сериозно. Догодина изтича мандатът на главния прокурор Сотир Цацаров, чийто указ за назначение предшественикът на Радев – Росен Плевнелиев, подписа скорострелно и без мотиви. А можеше да не подпише. През 2019 г. на президента Радев ще му се наложи да подпише указа за нов главен прокурор.

Кой ли ще го избере. #КОЙ ще го избере. Пак Той ли ще го избере. (Нали помните „Шефе, ти си го избра“!)

Тук вече с въпроси не става.