Пактът Молотов-Рибентроп (I)

zx860y484_395397480 ГОДИНИ ПО-КЪСНО

Тони Николов, Култура

 

Има дати в историята, към които не можем да не се връщаме, ако искаме да разберем защо днешният ни свят се е подредил такъв, какъвто го знаем, а не по някакъв друг начин. Тъй като в тях, подобно на стоп-кадри, историческият процес се концентрира в едно събитие.

И датата 23 август 1939 г. е една от тях. На този ден в Москва е подписан „договор за ненападение между Германия и СССР”, по-точно между Сталин и Хитлер, наричан за по-кратко „пакт Молотов-Рибентроп”, по името на подписалите го външни министри. От дистанцията на времето начинанието може да се стори на някои съвсем ординерно –  като някакъв „опит за мирна инициатива”, било то и от страна на двама диктатори, опит едва ли не да бъде отложена „голямата война”, надвиснала над света.

Ала е точно обратното, проследим ли логиката на събитията. Самият „пакт”, поразяващ с цинизма на целите си – хладнокръвната подялба на Европа между Сталин и Хитлер – е всъщност куфар с двойно политическо дъно. На същия този 23 август 1939 г. в Москва е подписан и „секретен допълнителен протокол”, който на практика отваря „кутията на Пандора” и прави възможна Втората световна война. Днес това често се забравя, невинаги ще го срещнете и в учебниците, но истината е такава. Макар и „таен”, този допълнителен протокол става съвсем явен след броени дни – на 1 септември 1939 г., когато войските на Третия райх нахлуват в Полша, а малко по-късно, на 17 септември, Червената армия прави същото.

Навремето тази съветска инвазия или гузно се премълчаваше, или се обясняваше по друг начин – като гарантиране на интересите на населението на Западна Украйна и Западна Белорусия, поробено от буржоазна Полша („освободителен поход на РККА“). Става дума за един зле прикрит фарс, който, стъпка по стъпка, ни дава хода на събитията през Втората световна война, докато на 22 юни 1941 г. Хитлер сам не разтрогва тайния (а и явен) пакт със Сталин, като напада СССР. И тогава народите на СССР и комунистите по цял свят внезапно си спомнят, че всъщност са „антифашисти” и че националсоциализмът е „кафявата чума”. Едно, нека кажем, позакъсняло прозрение, доколкото западните демокрации са във война с тоталитарните режими на Хитлер и Мусолини още от първия есенен ден на 1939 г.

И за да станат ясни много неща, които се размиват днес, лупата на историята не трябва в никакъв случай да подминава срамните клаузи на пакта Молотов-Рибентроп, нито пък позорните Мюнхенски споразумения от 1938 г. Иначе никога няма да проумеем как се стигна до ужаса на Втората световна война, нито до болезненото разделение на Европа след нея; онова, което мъчително предопределяше съдбите на европейците, включително и на българите, близо половин век.

И все пак, как започна всичко?

Едва ли някой може да допусне, че на външния министър на Райха Йоахим фон Рибентроп съвсем случайно на 21 август 1939 г. му е хрумнало да посети Москва, столицата на СССР, но и на Коминтерна, за да се стигне два дни по-късно до ненадейната подялба на света. Има твърде много предшестващи обстоятелства, които правят тази визита възможна. И те трябва да се уточнят, за да не могат едни да твърдят, че това не го е имало, докато други настояват, че за съжаление е било точно така.

И тъй, изненада ли е появата на Рибентроп? И да, и не.

Ако се вярва на идеологическата пропаганда на двата режима, те би трябвало да са смъртни врагове. Комунизмът е „антифашизъм” и „антинацизъм”, а във фашизъм е бил обвиняван кой ли не в директивите на Коминтерна – включително и социалдемократите. От друга страна, още в „Моята борба” Хитлер излиза с доктрината, че националсоциализмът е последната защита от болшевизма, който по същността си е абсолютно зло. И нима малко преди това Гражданската война в Испания (17 юли 1936 – 1 април 1939 г.) не се превърна в арена на сблъсък между двата тоталитарни режима? И не беше ли повод тя, за да се позиционират те от двете страни на барикадата, сплотявайки редиците на привържениците си?

И изведнъж – неочаквана „театрална развръзка”: народният комисар по външните работи Вячеслав Молотов приема с най-любезната си усмивка фон Рибентроп, двамата позират пред камерите и апаратите на световната преса, след което – за нула време, както бихме казали днес – на масата са поставени и отметнати „принципните въпроси”, които предначертават картата на света.

Истината е, че знаци за подобно разбирателство има и то далеч по-рано. Още през есента на 1938 г. в Москва се провежда важно съвещание на партийните пропагандисти по случай появата на новия идеологически катехизис на комунизма – „Краткия курс по историята на ВКП /б/”. На него Сталин прави важно изказване, в което между другото заявява нещо много съществено:

Болшевиките не са пацифисти, които въздишат за мира и се хващат за оръжието само в случай, че ги нападнат. Това не е вярно. Има случаи, в които болшевиките сами ще нападат, ако обстановката е подходяща, ако условията са благоприятни. Болшевиките изобщо не са против настъплението, не са против всяка война. Сега зовем за отбрана, но това е воал, воал… (ръкопляскания). Всички държави се маскират. Щом с вълци живееш, по вълчи ще виеш.

В залата се смеят.

Глупаво би било всичко скрито-покрито да вадим на масата – продължава Сталин. Ще кажат, че сме глупаци.

Както се казва – който има уши, да слуша.

Междувременно икономическите отношения между Берлин и Москва се засилват многократно. СССР се нуждае от валута, а Германия, чиято военна промишленост работи на огромни обороти – от стратегически суровини и горива. И се оказва, че двата тоталитарни режима могат да са си взаимно полезни.

И така до средата на лятото на 1939 г. Хитлер, който по това време вече е готов с плановете си да атакува Полша, се нуждае от благосклонния неутралитет на СССР, а защо не и от неговата подкрепа. Командването на Вермахта пък долага на Хитлер, че без засилените доставки на съветски суровини военната машина на Третия райх не би могла да е максимално боеспособна.

Ето защо сутринта на 15 август 1939 г. германският посланик в Москва Шуленбург получава изрични указания да поиска спешна среща с Молотов, съобщавайки, че г-н Рибентроп е готов да дойде в Москва и да изложи на г-н Сталин гледната точка на Фюрера за едно стратегическо партньорство. Молотов, след консултации, отговаря, че е готов да приеме Рибентроп, но само ако се подпише в пакт, към който да има и специален протокол, където да бъдат уговорени всички важни въпроси, интересуващи СССР.

На 19 август посланик Шуленбург съобщава в Кремъл, че Рибентроп е упълномощен да подпише такъв специален протокол, в който да бъдат определени сферите на интереси на двете страни – балтийските държави, съдбата на Полша, както и на Източна Европа. От меморандуми и доклади в германските архиви става ясно, че Хитлер не е спал през цялата тази нощ. Непрекъснато е питал има ли новини от Москва, в очакване на исканията на Сталин.

Отговорът на Молотов пристига и той е следният: ако на 20 август бъде подписан официален търговски договор между Райха и СССР, среща на високо равнище в Москва може да има до седмица по-късно.

Хитлер не може да чака цяла седмица. Той вече подготвя нахлуването в Полша и иска да ускори нещата. При липсата на предварително споразумение със СССР, рискът е много голям: ако атакува Полша, Франция, Великобритания и Съветска Русия биха могли да сформират коалиция срещу него. Генералите от Вермахта също го съветват да бърза: добре е войната да започне в самото начало на есента, иначе светкавичната война е обречена поради лошите полски пътища и проливните септемврийски дъждове.

На 20 август, в неделя, Хитлер не издържа и пише на Сталин лично писмо. То се е съхранило в архивите:

Напрежението между Германия и Полша става нетърпимо. Полското поведение е такова, че кризата може да се разрази всеки момент. Смятам, че във връзка с намеренията на нашите две държави да влязат в нови отношения, би било нецелесъобразно да се губи време. Ето защо предлагам да приемете моя външен министър не по-късно от сряда, 23 август.

В 15 ч. същия ден Молотов приема Шуленбург, който му връчва писмото на Хитлер. И съответно докладва в Берлин, че Кремъл е готов да приеме Рибентроп. Когато Хитлер прочита доклада от Москва, той изпада в крайно възбуждение. Вдига ръце към небето и извиква: „Това е стопроцентова победа. Сега целият свят ми е в джоба. И макар никога да не правя това, ще изпия бутилка шампанско”. „И той наистина пи алкохол”, пише Шуленбург на вярната си приятелка Али фон Дуберг – „може би за втори път в живота си. Пиша ти това, за да знаеш поне ти кой удържа тази стопроцентова победа. Постигнахме за две седмици онова, което англичани и французи не можаха да постигнат за цели месеци”.

На 22 август вечерта Рибентроп пристига в Москва, начело на 37-членна делегация. Транспортният самолет „Кондор” спира за презареждане в Кьонигсберг. Преките полети Берлин-Москва все още са невъзможни. През нощта Рибентроп не спи, готви се за преговорите, които могат да предначертаят Европа.

Гледайки кинохрониката от събитията, човек през цялото време има усещането, че Рибентроп просто не вярва в случващото се. Той смутено оглежда почетния караул, дълго разтърсва ръката на заместник наркома по външните работи Потьомкин, който го посреща на летището. Дали фамилията на Потьомкин, исторически добре позната на немците от знаменитите „потьомкински села“, праобразът на „фейк нюз”, също не прави събитието още по-фантастично?

Най-смайващо за немците е, че вечерта в кабинета на Молотов, още докато текат преговорите, влиза самият Сталин. Посланик Шуленбург е направо стъписан: за първи път Сталин лично води преговори с чуждестранни дипломати. Явно за Бащата на народите залогът от тази среща е не по-малък, отколкото за Фюрера. Досега многократно чуждестранни дипломати са искали среща със Сталин, но винаги от Наркомата на външните работи са им отговаряли, че Генералният секретар е партийна фигура и не се занимава с външна политика.

И ето че изведнъж Сталин, Молотов и Рибентроп се събират и уговарят подялбата на света за една нощ: напълно съгласни са, че Полша не е истинска държава и трябва да изчезне от картата. Сам Сталин, с дебел червен молив в ръката, разполовява Полша на две върху картата, поделяйки я между двата „съюзнически режима”.

Рибентроп предлага Естония и Финландия да влязат в руската сфера на влияние. Сталин охотно приема. Литва, продължава Рибентроп, трябва да премине към Германия, а Латвия да бъде поделена по река Даугава. Сталин се намръщва. Той иска цялата Латвия и значителна част от Литва. Мотивира се с това, че Балтийският флот се нуждае от незамръзващи пристанища.

Рибентроп обещава веднага да се консултира с Берлин. Иска почивка. Връща се в немското посолство, поднасят му вечеря. Първият дипломат на Райха е във великолепно настроение – възхитен е от Сталин и Молотов: „С тези хора може да се работи!”

Отговорът от Берлин не закъснява. Фюрерът отговаря съвсем кратко: „Съгласен съм!”.

Хитлер е готов на всичко, защото Сталин му развързва ръцете. В онзи момент той изобщо не е готов да води война на два фронта. И затова срещата на 23 август 1939 г. в Кремъл всъщност прави възможна Втората световна война. До зори всичко е договорено и записано в секретния протокол към договора за ненападения между СССР и Третия Райх.

Усмивките, които филмовата лента е съхранила при подписването и парафирането на договора, са ярки и ослепителни. Германските дипломати просто не могат да повярват, че договореностите са постигнати с такава скорост. Граф Шуленбург, дипломат от кариерата и впоследствие участник в заговора срещу Хитлер, е потиснат: той е мечтал да подготви мирен договор за ненападение, а вместо това пред очите му Сталин и Хитлер си поделят Европа.

Някак обречено, той казва на своя референт Ханс фон Херварт: „Този договор отвори вратата към войната и ще отведе Германия към пропастта”. От своя страна фон Херварт решава да се срещне със сътрудника в американското посолство в Москва Чарлз Болен и му разказва не само за договора, но и за бъдещите териториални придобивки на Германия и СССР. По този начин на Запад веднага става известна истината за „тайния протокол”. Съобщения за него излизат в пресата. От Берлин и Кремъл отричат.

След подписването на договора Сталин уверява Рибентроп, че Москва се отнася към този договор много сериозно. И той дава честната си дума, че СССР никога няма да предаде своя съюзник. Направо в кабинета на Молотов е поднесена вечеря. Сталин става от масата и вдига неочакван за немците тост, в който уверява колко силно е уважението му към Адолф Хитлер. Той заявява, че знае колко немският народ обича своя Фюрер, затова иска да пие за негово здраве. Тези негови думи излизат в съветския печат. А публикуваните снимки показват размазаните от радост лица на „новите съюзници” и „повелители на света”.

На 31 август Молотов съобщава за сключения договор на сесия на Върховния съвет. От нея също е запазена кинохроника, където го чуваме да казва: „Сключването на съветско-германския договор за ненападение свидетелства за това, че историческото предвиждане на другаря Сталин се оправда!” (Бурни аплодисменти). Върховният съвет на СССР единодушно одобрява подписания договор и го ратифицира.

От съветската преса изведнъж изчезват думите „антифашизъм”, „нацизъм” и ред други термини, които не бива да дразнят ухото на „новите приятели” и единомишленици. Свалени са от киноекран редица антифашистки филми, а на другаря Георги Димитров и на Коминтерна е спусната строга бележка да си мерят приказките и да съгласуват решенията си с новата политическа линия на СССР.

И Коминтернът го прави. Комунистическият антифашизъм изчезва яко дим, сякаш никога не го е имало. Задават се нови времена. И нова подялба на света.

Хитлер, от своя страна, заявява в Райхстага, че може да се подпише под всяка дума, казана от Молотов и Сталин. Германската преса определя случилото се като „епохално събитие”, което е на път „окончателно и решително да предопредели съдбата на Източна Европа”.

На следващия ден – 1 септември 1939 г.  – Третият райх напада Полша.

Пактът Молотов-Рибентроп ясно показва как в тоталитарните режими политиката винаги взема връх над идеологията. Нещо, което скоро налага своя отпечатък върху съдбите на малките европейски държави, сред които е и България.

Реклами

Това, което имаме като вицепремиер по киберсигурността

Като общество отдавна възприехме, че експериментите в политиката са част от процеса на нормализация, каквото и да значи това. И защото няма някаква обща представа за „нормално“ у нас, „дъното няма дъно“, а обединените фронтове на посредствеността са непоклатима управляваща каста. Затова е все по-обидно, когато неподготвени хора с безгранично самочувствие плещят пълни глупости в публичното пространство, а на всичкото отгоре са получили административна отговорност за решения, които пряко засягат българските граждани.

Видно е, че управляващите и институциите, които ръководят, са напълно неспособни да предоставят сигурни и нормални административни услуги на бизнеса и гражданите. Търговският регистър претърпя невиждан срив, а хакерският пробив в информационните системи на Националната агенция по приходите (НАП) показа колко е уязвима националната сигурност. И вместо тези, които са във властта, да си вземат поуки, затъват все повече и стават обект на публично осмиване.

Не стига, че вицепремиерът Томислав Дончев, който се сниши около историята „НАПлийкс“, се отърва от отговорностите за т.нар. киберсигурност, но и този ресор беше натресен на вицепремиерката Марияна Николова, която наследи поста от „квотата“ на Валери Симеонов.

И още в първото си интервю показа какви са й компетенциите по темата „киберсигурност“.

„Как да не разбирам от компютри?“, попита Николова.

И изброи, че като всеки държавен служител трябва да има минималните нива на техническа и информационна грамотност.

„Аз в рамките на администрацията, в която съм работила, съм преминавала през различни обучения, включително притежавам и квалификацията ITcard“, каза компетентно тя.

Вероятно звучи много „хай“ тази квалификация, но ако я проверите в Google, ще видите, че ITcard е независим универсален сертификат за компютърни умения, който включва познания за сърфиране в интернет, ползване на електронна поща, работа с пакета на Microsoft – Word, Excel, PowerPoint. T.e. това се учи в гимназията и дори не е нужно да имаш сертификат.

Освен това вицепремиерката показа и какви са ѝ познанията за статута на различните европейски институции и коя от тях има законодателна инициатива.

„Ще предложа от 5 до 15 години затвор за подобни престъпления, в които попадат проникването и хакването на пароли. В закона ще се уточнят какви са точно видовете компютърни престъпления. На европейско ниво санкциите са значителни. Една от тях е хакерът да не може да влиза в нито една държава в ЕС. Освен това ще му бъдат блокирани банковите сметки и имуществото. Всеки хакер трябва да знае, че ще го грозят най-тежки санкции. Това Съветът на Европа наскоро го прие“, каза Николова.

Вярно е, че Европейски съвет и Съвет на Европа на мнозина звучат по един и същи начин, но за човек, който е бил началник на кабинет на друг вицепремиер, има юридическо образование и от една година време обикаля света по най-различни конференции, е редно да знае разликата. Защото Съветът на Европа, който Марияна Николова споменава, е политическа международна организация, нарича се още и „Голяма Европа“. Тя няма нищо общо с Европейския съюз. В нея членуват 47 страни, а в Европейския съюз те са 28. И най-важното, Съветът на Европа няма никаква връзка с нормотворчеството. Законодателната инициатива в ЕС е само и единствено в ръцете на Европейската комисия. Та, вероятно само вицепремиерката знае какво точно е приел Съветът на Европа.

Бутафорията ще стане още по-голяма. Защото в тези хаотични ходове, бягане от отговорност чрез прехвърляне на ресори в рамките на управляващата коалиция, политическата некомпетентност се превръща в опасен „бъг“ на цялата система. Няма нужда да чакаме ГРУ, хакери или частни компании от „тъмния уеб“ да атакуват информационни структури на държавното управление.

Всъщност, още в началото на 40-те години на миналия век Иван Хаджийски описва много добре единните фронтове на посредствеността, като прави неподражаем портрет на „психологията на маниака“ и „маниащината“ като „амбициозност на посредствеността“. Ние много отдавна сме хакнати.

Заобикалят ли птиците АЕЦ „Белене“? Как възобновеният проект орязва парк „Персина“


Площадката за АЕЦ "Белене" е в средата на природен парк "Персина"
Площадката за АЕЦ „Белене“ е в средата на природен парк „Персина“

Може ли територия, която се намира по средата на природен парк, да бъде с по-малка консервационна значимост от околните масиви? Как територии, които са били в рамките на природен парк, внезапно стават урбанизирани?

Това са част от въпросите, които повдига предложението за промяна на границите на Природен парк „Персина“ – единствената защитена територия в България по поречието на р. Дунав, дом на десетки застрашени видове птици.

От защитената територия, част от мрежата Натура 2000, се предлага да бъдат изключени масиви, които представляват строителната площадка на АЕЦ „Белене“, както и имоти в близост до град Белене, става ясно от проект за промяна на границите на парка. Общата площ на териториите, които се предлага да бъдат извадени, е 6121 декара.

Предложенията за изключване на териториите от парка са направени от община Белене (за поземлените имоти в непосредствена близост до града) и от Министерството на енергетиката (за строителната площадка на АЕЦ „Белене“). Постъпило е и предложение от Изпълнителната агенция по горите за включване на о. Предела и част от землището на с. Лозица, община Никопол, в природния парк, което ще увеличи площта му с 1072 декара.

Дали ще бъдат променени границите на парка или не, най-вероятно няма да бъде решаващо за евентуалното строителство на АЕЦ „Белене“, смятат природозащитници, до които Свободна Европа се допита. Предложенията за изваждане на територии от границите на парка обаче са проблемни в поне няколко насоки.

На първо място проблем е липсата на баланс между териториите, които ще бъдат изключени, и тези, които ще бъдат включени, каза пред Свободна Европа Катерина Раковска от WWF – България. Ако предложенията бъдат одобрени, общата площ на природния парк ще намалее с 5 049 декара (от 217 622 сега ще стане 212 573 декара).

Недоумение предизвиква и фактът, че масив, разположен по средата на защитена територия, няма консервационно значение, особено когато в тази територия живеят птици, изтъкна пред БНР Ирина Матеева от Българското дружество за защита на птиците (БДЗП).

Липса на консервационна значимост

При обявяването на природен парк „Персина“ строителната площадка на АЕЦ “Белене” не само е съществувала, но е била и действаща. Според мотивите на Министерството на околната среда и водите (МОСВ) към предложението, това „свидетелства за липсата на консервационна значимост на територията“. Несъгласие с това изрази Матеева в интервюто си пред БНР:

“Нашите проучвания на територии, съседни на площадката, показват наблюдение на морски орел, червеногуша гъска, прелитане на всички видове гъски, на корморани, на пеликани над тази територия. Тя е една интегрирана част от парка и не може просто така да бъде изключена и да се каже, че над това петно има птици, а над другото няма, защото те непрекъснато се придвижват,” каза тя и допълни, че досега нито БДЗП, нито учените от БАН са правили проучвания на територията на строителната площадка.

Свободна Европа попита Регионалните инспекции за опазване на околната среда и водите (РИОСВ) в Плевен и Велико Търново направени ли са проучвания за въздействието на изваждането на територии върху екосистемата на парка, но не получи отговор. Не е ясно и на базата на какви изследвания е установено, че тези територии нямат консеравационна значимост.

Урбанизирани територии в природния парк

„От природозащитна гледна точка, изключването на площадката не е най-големият проблем”, каза Катерина Раковска в телефонно интервю. “За нас е необосновано обаче изключването на площите, които са около града.”

Освен строителната площадка на АЕЦ “Белене” Община Белене предлага от границите на ПП “Персина” да бъдат извадени и други имоти. Те не са отбелязани на картата, приложена към проекта, но проверка в кадастъра показва, че са разположени в непосредствена близост до града.

Според мотивите към предложението тези имоти също нямат консервационна значимост, защото в тях няма „растителни, животински видове и природни местообитания предмет на опазване в границата на природния парк, вкл. забележителни ландшафти, заливни гори и влажни зони”.

Тези територии са част от ПП “Персина” от създаването му през 2000 г. Обосновка за изключването им е обявяването им за урбанизирани с Общия устройствен план на парка, приет през 2012 г.

“В Закона за защитените територии (ЗЗТ) се казва, че в тях влизат само гори, земи и водни площи”, изтъкна Катерина Раковска и уточни, че за да са станали част от парка през 2000 г., тези имоти не би трябвало да са били урбанизирани. “За да се промени предназначението на имоти в защитена територия, трябва да се мине по процедура за изключване по същия този закон, което не ни е известно да е направено.”

Регионалните инспекции по околната среда и водите не отговориха на въпросите на Свободна Европа, свързани с тези имоти. От администрацията на парка също отказаха коментар.

Предстои обществено обсъждане на предложенията за промяна в границите на парка. Такова ще се проведе на 12 септември от 10.30 часа в сградата на Общинска администрация Белене и на 19 септември от 13.00 часа в сградата на Общинска администрация Свищов. Становища могат да се изпращат до 7 септември.

Второто пришествие на Тодор Живков

Image_4902248_126Николай Флоров

Другото име на носталгията е мъка. Мъка по хубавото. Липсва ни Тодор Живков и затова трябва да си го върнем. Да си го върнем с всичките му мурафети и табиети. 

Ех, вече не е между нас славното поколение на неговите съдружници Пеко Таков, Тано Цолов, Цола Драгойчева и Пенчо Кубадински, но ще минем и без тях. Децата са им тук, слава богу, живи и здрави – и Таковите, и Станишевите и кой ли не още. Имаме си и нови кадри, готови да поемат щафетата.

Ето например Румен Петков ще поеме пак вътрешното министерство, Велислава Дърева, да речем, БТА, а Гоце Първанов министерство на енергетиката. АЕЦ Белене – веднага!

Но да се разберем още отначало – прошка няма: пролетарската диктатура си е пролетарска и толкоз. Земята обратно в текезесетата, всички турци обратно в Турция, а всички помаци в трудовашката армия, на която генерал ще бъде достойния патриот и родолюбец Волен Сидеров. Строим за родината! А ако се наложи – на първа линия срещу Турция (и Гърция, де).

Всички реститути и реститутки да върнат всичко, награбено от народа, бизнесите им да бъдат затворени, а сметките в банките да им бъдат блокирани до второ нареждане.

Първа повеля на Партията ще бъде да похарчи един-два милиарда за възстановяване на храма на Бузлуджа, за да стане още по-хубав и да се вижда от космоса.

Теленитте мрежи да се върнат обратно на всички граници с камери, датчици, граничари и кучета (може и безпилотни самолети дроунс), за да пазят родината от попълзновенията на англо-американския империализъм, от империалистическите шпиони, народните врагове и враговете на партията.

Белене – ех, този така важен център за превъзпитанието на буржоазията, да бъде върнат, за да се стовари с цялата си сила юмрука на пролетарската диктатура върху реакционерите, а именно всички ония рок-групи, джаз фестивали, Джулая майни и какви ли не още боклучаци, противоречащи на пролетарската култура и националните традиции. Ще намерим и нов Мирчо Спасов.

От сега натам – всяка седмица Йосиф Кобзон и хора на Червената армия. Това е музика, това е песен!

Страж на народните завоевания отново ще бъде славната Държавна сигурност. 

…………………………………………………………………………………………………………………………………….

За тези читатели, които се чудят какъв е тоя кошмар, за който става дума по-горе, ще кажа защо това няма да стане. 

Тези комунисти, които и днес контролират властта и парите, никога не са и мечтали да живеят по-добре. Те са пак ON TOP и то така, както никога не са били при правешкия диктатор. Тоя келепир не се изпуска. За тях приказките за «доброто старо време» са мижи да те лажем за балъци, за каквито те взимат всички българи. Слободията, на която се радват сега, е несравнима с никой друг период от тяхната мизерна комунистическа история, както за тях, така и за децата им.

Те знаят, че Тодор Живков за нищо на света не им трябва. Идеята да върнат живковизма за тях е изключена. 

Истинските балъци са целия червен боклук от низовите организации – безкритични чугунени глави с непреодолим комплекс от провала на идеологията им. Загубили привилегиите си, неспособни да проумеят нито вината срещу нацията си, нито престъпленията, извършени в името на тяхната фикс-идея, те упорито се мъчат да се отдумат, неразбирайки че това ги поставя в категорията на жалки фанатици, завършили живота си на бунището на историята – там, където идеологията им щеше да изхвърли стария свят. Това не е така лесно да преглътнат и затова чакат Тодор Живков да възкръсне.

За такива самоубийството би било много по-почтена постъпка, но то обикновено се очаква от хора с достойнство. 

 

Георгиев, Гешев и още безобразия: вече не им пука какво ще кажат хората

Колкото и да сме свикнали с безобразия като тези с Пламен Георгиев и Иван Гешев, все повече се набива на очи една нова тенденция, която не бива да бъде проспивана: България явно навлиза в нова ера. Ерата на произвола.

Протест срещу номинирането на Иван Гешев за главен прокурорКадър от протест срещу номинирането на Иван Гешев за главен прокурор

Коментар от Ясен Бояджиев:

Всяко чудо за три дни. Новината, че бившият шеф на антикорупционната комисия, току-що освободен от този пост и възстановен като спецпрокурор, вече е произведен за генерален консул във Валенсия, предизвика краткотрайна вълна от възмущение и подигравки, след което отшумя и се забрави. А не трябваше. Защото колкото и да сме свикнали с подобни безобразия, все повече се набива на очи една нова тенденция, която не бива да бъде проспивана.

Вече дори не се крият

Миналата седмица едно интернет издание публикува анкета с въпроса: „Защо бившият шеф на КПКОНПИ става консул?“. Почти 90 на сто от участниците се бяха обединили около два припокриващи се отговора: „Като отплата за вярна служба в интерес на властимащите“ и „За да си мълчи“. Единодушието е естествено – не е нужно човек да има определени политически симпатии или антипатии, да е излишно подозрителен или да вярва в конспиративни теории, за да стигне до същия извод. Защото новоизпеченият консул не отговаря на нито едно от законовите изисквания за поста, няма никакъв опит на това поприще и дори, както изглежда, не знае езика на страната, в която го пращат (какъвто беше единственият публично обявен мотив за назначението).

Разбира се, подобни политически назначения на дипломатически постове е имало винаги. Забележителното в случая (освен неговата потайност и светкавичност) е, че взелите решението не направиха дори най-малък опит да прикрият истинските си мотиви.

С две думи, става все по-очевидно, че вече не им пука какво ще кажат хората. Изглежда си отива времето, в което се опитваха да прикриват безобразията си под булото на поне привидно приличие. Като че ли самата фасадна демокрация става излишна. Фасадата е олющена, липсват цели парчета, така че се вижда какво става отзад, но вече никой не си дава зор да я кърпи и възстановява.

Ако не друго, поне правеха добро впечатление

Ето още примери за тази тенденция от последните дни и седмици. Беше време, когато за главни прокурори се избираха хора, които може и да не са свършили кой знае какво срещу престъпността и корупцията, но пък поне правеха (или можеха да правят) добро впечатление. Днес дори и това „качество“ явно е излишно. Сегашният главен прокурор изглежда направо като изтънчен интелектуалец в сравнение с почти сигурния си наследник.

Необременен от каквито и да било задръжки, той не подбира много-много думите и не се притеснява да раздава политически квалификации и заплахи. Така че мисълта за бъдещето, когато в ръцете му ще бъде предадена огромна и неограничена репресивна власт, е доста плашеща.

Доскоро бе немислимо някой от върховете на властта, независимо какво си мисли и какво прави зад кулисите, да си позволи откровено и на всеослушание да изказва несъгласието си с основни принципи на демократичното устройство като разделението на властите и презумпцията за невиновност. Но го доживяхме. Интервютата и концепцията на единствения кандидат за главен прокурор звучат като идеологическа обосновка за започналия демонтаж на фасадната демокрация.

Преди дни научихме, че шефът на Столичната дирекция на вътрешните работи се е присъединил към втрещяващата вълна от писани под индиго писма на прокурорски трудови колективи в подкрепа на кандидат-главния прокурор.

Във всяка нормална държава подобна самодейна намеса на представител на изпълнителната власт в делата на независимата съдебна власт би завършила с уволнение. Доскоро вероятно даже и при нас – ей така, за привидно приличие. Но вместо това последва очевидно наредена и организирана от „горе“ серия от подобни писма на другите областни дирекции на МВР. Лично се присъедини и директорът на националната полиция.

Ясен БояджиевЯсен Бояджиев

Защо го правят и докъде могат да стигнат

Не е задължително тази тенденция да е планиран резултат от някакво съзнателно решение. По-скоро са изморени от цялата тази куртоазия, която хаби много нерви и ресурси. А и явно си мислят, че вече могат да минат без нея. Защото в резултат от дългогодишна обработка, баламосване, манипулиране, мачкане и сплашване са култивирани толкова много безразличие, апатия и страх, че мнозинството изобщо не разбира или не иска и да знае какво се случва около него.

Е, има все още група неприятни, шумни хора, които продължават да се интересуват, възмущават, съпротивляват и протестират. Но те, първо, са постоянно свиващо се малцинство. И второ, когато цялата държавна машина ти е на разположение, справянето с тях е лесна работа – някои вече го изпитаха на гърба си. Вратата на произвола е отдавна отворена. А вече няма нужда и от прикритие.

Измамните „азбучни“ истини. Съдът ли ще реши кога е възникнала българската нация?

Евродепутатът от коалиция „Демократична България“ Радан Кънев е получил тези горещи августовски дни искова молба от лидера на „Атака“ Волен Сидеров. Последният го съди за обида и клевета по чл. 45 от Закона за задълженията и договорите, претендирайки за сума от 15 000 лв. Причината – реакция на Кънев на изказване на Сидеров в предаването „Денят започва“ на БНТ от 8 март 2018 г.

Става дума за времето малко след заминаването на руския патриарх Кирил от София, след оставилото му, меко казано, противоречиви впечатления, посещение. В телевизионното предаване Сидеров заявил:

„В средата на 19 век няма български народ, няма българска нация, никой не знае, че има българи изобщо – ние сме заличени. И това, че се възраждаме като народ, като нация, се дължи на Русия, на руския император… “

В своя реакция на личния си профил във Фейсбук Кънев изтъкнал:

„Никога, никога българин не е обиждал така България, нацията ни, наследството ни. Никое хюмне, мекере, ибрикчия или предател не го е правил.“

Статусът на Кънев е препечатан в електронното издание „Медиапул“, от където получава допълнителна публичност.

… не били насочени лично към Сидеров, а към хора, възприемани като предатели в миналото.

Преди дни, в отговор до съда на получената искова молба от Сидеров, Кънев твърди, че искът е изцяло неоснователен. Наистина той бил използвал „груби изрази, които – независимо от буквалната си етимология – обичайно са асоциирани с непатриотично и услужливо към чужди влияния обществено поведение.“ Тези изрази обаче не били насочени лично към Сидеров, а към хора, възприемани като предатели в миналото. Нека оставим този спор на съда.

Безспорни или не?

Причината за тези ми редове е съвсем друга. В частта, която се отнася до „доказателствените искания“, Радан Кънев добавя и следното:

„Моля да бъдат признати за безспорни между страните, но и ноторни и ненуждаещи се от доказване, следните факти:

– Българското Възраждане започва най-късно със създаването на „История Славянобългарска“ от отец Паисий Хилендарски в края на XVIII в.

– Културното и просветно движение през първата и втората третина на XIX век и църковните борби са в основата на формирането на българската нация, която е била историческа и политическа даденост в средата на XIX век.

– Българската народност, в т.ч. вяра, бит, език и култура, има непрекъснато съществуване в периода XIV-XIX в., независимо от липсата на самостоятелно политическо битие.“

Оставям настрани доколко всичко това може да бъде предмет на съдебен спор и доколко съдът е мястото, което трябва да се произнася по подобни въпроси на дисциплината История. Но намирам всичко изложено за изключително показателно за състоянието на българската историческа наука от последните близо пет десетилетия, както и за историческите знания, които са трайно наложени в главите на нашата политическа класа в резултат от образованието по история в средното училище, кандидатстудентските курсове по „История на България“ (с тях се влиза за заветното „право“ където е дипломиран и Кънев) и поднасянето на историческите знания както от историци, така и от любители в медиите.

А смело можем да кажем, че нито началото на т. нар. „Възраждане“, нито цялостното превръщане на българската нация в „даденост“, нито „непрекъснатото съществуване“ на „българската народност“ през XV-XIX век са недискусионни въпроси.

По-скоро избледнялостта на българското име, за което говори Сидеров, през османските столетия, включително и в първите десетилетия на 19 век, е трудно оспорим факт (но трудно вписващ се в концепцията на късния националкомунизъм за 1300-годишна непрекъсната българска история).

„Преди около пет десетилетия „ние бяхме забравили, че сме българи“

И през 80-те години на XIX век са живи още не един и двама съвременници, които помнят, че преди около пет десетилетия „ние бяхме забравили, че сме българи“. Един от тях, Димитър Страшимиров възкликва през 1889 г. как „… трудно е да си въобрази човек степента или даже съществуванието на национално съзнание в нашия народ преди немного десетки години.“

В една от творбите си за родния Лясковец от края на XVIII век Цани Гинчев пази народната памет за сбиращите се на източната страна на долината Костимял, за да се условят за работа. Но Гинчев не пропуска да добави веднага съществения факт как „християни ги наричаха тогава“ (не българи). А селището е разположено толкова близо до старопрестолния Търновград, пазещ уж спомените за средновековното българско величие.

И Илия Р. Блъсков, говорейки за разноцветната етническа мозайка в Силистра на Дунава през 1854 г., споменава изрично: „името българин не се произнасяше тогива“. Списъкът от подобни примери може да бъде продължен и набъбне до неузнаваемост, но и тези са напълно достатъчни. Те поставят под съмнение и продължаващите да господстват и днес съвсем официално елементарни и наивни представи за непрекъснато българско съзнание сред масата от населението през вековете и от там напоследък и превратното разбиране за „обща история с Македония до 1944 г.“.

В този смисъл твърденията от „доказателствената част“‘ на Кънев съвсем не са толкова безспорни. Българите в продължение на столетия са наистина част от „рум милета“ (буквално „римски народ“, от Втория Рим – Константинопол) и православната идентификация определено надмогва етническата и езиковата.

Кога идва българската народност?

„Българската народност“ има „непрекъснато съществуване“ повече в учебниците и книгите и в главите на писалите ги историци. Друг е въпросът дали нейното Възраждане (на „българската народност“) през XIX век като общност е точно „Възраждане“, а не е раждане на нещо съвсем ново, което не е съществувало никога през Средновековието.

Друг е също въпросът дали това става благодарение на руския цар и Русия, както се опитва да ни убеди Сидеров (също дошло от едни други учебници и книжки). И дали не става най-вече заради повеите, дошли от Европа с новите идеи за „нацията“ („народността“) и за „народния суверинитет“, съпроводени при това с политиката на модернизационни реформи, начената от самите управляващи кръгове в Османската империя или т. нар. Танзимат след 1839 г.

Те са тези, които правят българската църковнонационална борба през следващите десетилетия легална и възможна, а около 60-те години на XIX век вече превръщат българите в трудно заобиколим фактор на балканската политика и османската действителност. Още в началото на XX век в едно сборниче, посветено на Марин Дринов, Александър Теодоров-Балан е категоричен, че наистина е имало и Петър Берон, и Васил Априлов, ала истинското „Възраждане“ на българите идва с Танзимата прогласен от султана през 1839 г.

Спорно в науката е и началото на Възраждането, за което говори Кънев в частта за „доказателствените искания“, и то едва ли ще се реши от българския съд. Носещи все още усещането за отминалите десетилетия, съвременници от XIX век го поставят обикновено към 20-те и 30-те години на XIX век. Някъде от там те започват да чувстват, че живеят в „ново време“. Едва Марин Дринов в началото на 70-те години на столетието ще реши, че Паисий е важен, за да постави и началото му с появата на „История славянобългарска“ през 1762 г.

За един от първите възрожденци обаче, Васил Априлов, – дълги години мислил себе си за грък, – това, че е българин му изяснява не Паисий, а Юрий Венелин с „Древните и сегашни българи“. Истински по-масов отглас от книжицата на Паисий можем да търсим едва след появата на „Царственика“ на Христаки Павлович през 1844 г. Изданието е публикувана печатна Паисиева история, без прословутия предговор с „О, неразумний и юроде! (явно не му се е видял толкова важен). Едва около осем десетилетия или близо век след появата си „История славянобългарска“, и то под формата на „Царственик“, започва да има по-пряко масово въздействие.

Наистина културното и просветно движение през първата и втората третина на XIX век и църковните борби са в основата на формирането на българската нация, както твърди и Кънев. Но дали тя (българската нация) е била „историческа и политическа даденост в средата на XIX век“ в днешните си мащаби и обхват, с днешното си съдържание, може сериозно да се поспори.

Вярно е, че включително и в Македония, хора като велешаните Йордан Хаджиконстантинов-Джинот и Райко Жинзифов, охридчаните Григор Пърличев и Кузман Шапкарев, братята от Струга Димитър и Константин Миладиновци, много интелигенти и представители на градския еснаф се декларират „бугари“ или „болгари“ (и видимо създават проблем за сегашната македонска част от смесената мултидисциплинарна експертна комисия). ​

Но за колко от огромното мнозинство това е имало вече важно и съдбоносно значение като самосъзната идентичност и принадлежност към една българска общност? По този въпрос видимо може вече да се поспори (за неудоволствие на българската част от същата комисия).

Българската историография поставя през 1870 г. процеса на окончателно формиране на модерна нация, но той може да се изтегли и по-късно. В този смисъл прословутата мисъл на Масимо д’Азелио – “Създадохме Италия. Сега трябва да създадем италианци”, по-скоро би трябвало да се преправи на „да направим италианците по-многобройни“. В нашия случай – създаването на Българската екзархия и после през 1878 г. на българската държава са предпоставки за изграждане на институции, които дават възможност да станат по-многобройни българите и да завърши процесът на формиране на нацията.

Кандидатстудентските уроци

Но проблемът е, че българската историография е вкарала с уроците по история в училище и чрез кандидстудентските уроци в главите на политическата класа именно залегналите в „доказателствената част“ сякаш „азбучни истини“.

А гарантираните от Министерството на образованието ползи за историците от тези кандидатстудентски уроци никак не бяха малко – добър допълнителен пазар за припечелване на средства; тълпи от кандидати за уроци преди развитието на Интернет и ориентацията на младите към чуждите университети (нямаше ги още днешните олекотени изпити и Н-класирания); среда за корупционни практики; залагане на ключови думи в темите (или пък други знаци) за откриване на кандидатстудентски работи, които допълнително вдигат „мизата“ на частните уроци и определени курсове.

Както виждате, предостатъчно основания да спрем с четенето и следенето на новостите в науката. Така от година на година, от курс в курс, от кандидатстуденти до кандидатстуденти, при гарантиран доход и никакъв стимул за обновяване на пожълтелите листа от 70-те години, рутинни, до болка повтаряни, на пръв поглед сякаш самоочевидни, но за сметка на това напълно измамни и разминаващи се с реалността исторически знания бяха вкарани и в главите на устремилата се към специалност „право“ бъдеща политическа класа.

Кандидатстудентските уроци до такава степен направиха някои истини „азбучни“, че сега дипломираните историци и посещавалите курсовете се чудят: „Ама как така македонците няма да признаят обща история от идването на славяните (разбира се, онези „от българската група“) до 1944 г.?“ Затова и видимо по работата на комисията политиците от българска (Борисов, Каракачанов, Захариева) и македонска страна (Пендаровски, Заев, Димитров) не могат да чакат историците да се „натутат“ и леко започнаха напоследък да изземват функциите им. Но едва ли това предстои да бъде сторено и от съда в България при спора Сидеров-Кънев. Макар наистина не Русия и руският цар (още по-малко патриарх) да възродиха българите през XIX век. А за хюмнето, мекерето, ибрикчията или предателя, определено не съм компетентен.

България на търг

images-1Николай Флоров

Идеята да се продаде България на търг съвсем не е нова – комунистическите лидери по живково време са си разменяли майтапи помежду си какво би било ако продадат България на тоя, който даде най-много. Майтап, съпроводен с много ЦК-кикот, за да се заемат пак с изграждането на «златния век». А майтапът хич не е бил лишен от съдържание – тотално буксуваща икономика, безнадеждна съветска експлоатация и военизирана политика, готова да брани комунизма с непосилна огромна армия… 

На същото дередже беше и Румъния. Дори тогавашният лидер Николае Чаушеску се майтапеше като казваше в минути на откровение, че «продава прекрасна територия срещу по-добно географско положение». Той имаше предвид неизбежната заплаха от надвисналата над Румъния руска мечка, готова да прегази Балканите в триумфалния си поход към Босфора и просторите на въжделеното Средиземно море.

Румъния обаче имаше едно по природа дадено предимство пред България – там не се говореше руски и азбуката беше латинска. В България също не се говореше руски, но руснаците упорито набиваха в главите на българите, че сме били неразделни братя, на което Тодор Живков отговаряше с мазна усмивчица, като всяка вярна курвичка на сутеньора си, с уверения за сливане на двете държави.

Двете държави той не можеше да слее просто защото нито в България знаеха руски, нито етническите корени на българите бяха славянски. Напротив, българите говореха (говорят и сега) на най-отдалечения от руския език вариант от всички останали славянски езици с огромно влияние от гръцки, турски и други езици – така както се полага на всички балкански племена.

Мечтата на Тодор Живков за сливане не можеше да се реализира просто защото Румъния беше огромна териториална пречка и нямаше как, а Съветският съюз не искаше да му се присмиват, че си е присвоил една отвъдморска колония като България. Сливането на двете «тела» така и не стана, но в душите на днешните червени фланелки и до днес си остана мечтата.

От там и майтапите за изтъргуване, та и до днес. Не е толкова трудно – просто се обявява публично, че държавата се продава на всеки, който даде най-много. Желаещите идват, оглеждат стоката и народа, който я населява и си правят сметката. 

Не се съмнявайте – желаещи ще има много, а България все още има какво да предложи, барабар с циганите. Какво пък толкова – ако някой не му харесва мойта идея, да го вземе като майтап