С Москва или срещу нея: България и църковният разкол

Скандалът с църковния разкол вече се разиграва и на българска почва. Дотук България изненада с едно решение на Светия синод, което се тълкува като насочено срещу Москва. Но може и да става дума за добре премерен ход.

default

Коментар от Татяна Ваксберг:

Който си избира националисти за партньор, накрая остава само с един полезен ход – да се чуди кой от тях е по-малкото зло. Това е поуката от скандала с църковния разкол, разиграл се и на българска почва.

В момента Волен Сидеров и Валери Симеонов се борят за мястото на говорител на изпълнителната власт по въпроса за Украинската православна църква – Сидеров би желал правителството да говори в полза на Москва, а Симеонов би искал позицията да е в полза на Киев. Сблъсък, който е възможен само по една причина – самото правителство няма позиция по църковния спор, а и никак не е сигурно, че трябва да има.

Ето накратко ситуацията: на 13 октомври НФСБ, партията на Валери Симеонов, се обърна към Светия синод с призив да подкрепи независимостта на Украинската православна църква. В писмото пишеше, че според НФСБ е “критично важно” БПЦ да се включи в процеса по признаването на украинската църква, като “последва българската държавна политика”.

Ябълката на раздора е в последните думи – защото не съществува никаква българска държавна политика по въпроса дали трябва или не трябва да се дава какъвто и да било статут на която и да било от трите украински православни църкви. И ако партията на вицепремиера започне да приписва “държавна политика” на правителството тъкмо по този въпрос, а то самото не излиза с опровержения, резултатът е точно толкова противоречив и разнопосочен, колкото е и цялата обществена нагласа към църковния разкол.

Политическата роля на църквата

Църквата е отделена от държавата, но това не означава, че политическото ѝ е чуждо. Днес едва ли може да се изобрети по-политически въпрос от този дали украинската църква да зависи от Москва или само от себе си. И не е случайно, че в момента всички политически коментатори очакват разколът в църквата да възпроизведе политическия разлом в Европа: православните църкви на страните от бивша Югославия и България се очаква да подкрепят Москва, а останалите – Константинопол.

Сръбският патриарх Ириней още от миналия месец се обявява против намеренията на Константинопол, а онзи ден препотвърди позицията си – във вторник той заяви, че решението на Константинопол за предоставяне на независим статут на украинската църква представлява “стъпка, водеща към разкол”, която сръбската църква не приема.

В унисон с езика на сръбските националисти, Ириней каза, че този разкол е инспириран от Западна Европа, която иска да принуди сърбите “да купят своето членство в ЕС в замяна на враждебни действия спрямо Русия”.

Но отвъд това сръбската църква има и други опасения – например това, че решението за Украйна може да създаде прецедент и за автокефалията на църкви като македонската и черногорската. И двете не само са “отцепници” от Белград, но и поддържат тесни връзки с църквата в Киев, представлявана от патриарх Филарет. Нищо чудно, че в понеделник сръбският патриарх замина за черногорската столица Подгорица.

Татяна ВаксбергТатяна Ваксберг

Изненада от България

Изненадата дотук се казва България, която наблюдателите разглеждат като негласен руски сателит. Но ето, че в навечерието на решението на Константинопол българската църква отхвърли искането на Москва за свикване на Всеправославен събор, който да разгледа украинския случай – действие, което се интерпретира като насочено срещу Москва.

Според информация на сайта „Гласове“, решението за отхвърляне на московското предложение е било взето с 8 срещу 3 гласа, като патриарх Неофит е гласувал против искането на Москва.

Въпросът е дали това гласуване изразява именно това, което изглежда, че изразява. Или просто е добре премерен ход, който внушава независимост от Москва, преди да се вземе фактически същественото решение в нейна полза.

Advertisements

Путин надцака Ленин и Хрушчов в мотивирането на руснаците да се жертват заради лудостта на вождовете си

Комунистическата мечта да бъде сринат стария строй на каквато и да било цена най-добре е изразена от най-циничния представител на тази идеология. Владимир Улянов, по – известен като Ленин, проповядвал, че в името на комунизма си струва да загинат 90 милиона руснаци, за да живеят останалите 10 при победилия комунизъм. Следовникът му Никита Хрушчов обещаваше на съветските граждани, че комунистическият рай ще настъпи през 1980 г. върху руините на капитализма , блъфирайки междувременно с ядрена мощ.

Ето че и Путин се включи в тази съветска традиция. Той се оказа дори по-голям подстрекател от болшевишките вождове. Обещанието му пред т.н. младежки дискусионен форум “Валдай” в Сочи вчера, според което изпепелените от термоядрени експлозии в случая на война руснаци ще отидат в рая, надхвърли всякакви предишни опити за мотивиране на руснаците да се жертват заради лудостта на своите водачи към неосъществимия руски имперски блян за световно водачество.  

Както се вижда, никак не са солови заканите Ню Йорк или Америка изобщо да бъдат унищожени, отправяни от пропагандисти, като телевизионният водещ Кисельов или размахвани от истериците, като крайният шовинист Жириновски. Явно става дума за налудност в главния мозък на властта.

Същевременно Путин доказа, че няма гадост, извършена в Русия от руснак, за която да не  стовари вината на американците. Той не се поколеба да им припише вина за масовото убийство в колежа в Керч, за което била виновна глобализацията и “ трагичните събития в американските училища”. 

Убийството в колежа в Керч – ако трябва да правим аналогии изобщо, напомня преди всичко на норвежкия случай с Брайвик не за друго, а защото и в двата случая става дума за сънародник , избил десетки младежи от ирационално чувство, мотивирано от болезнено желание за социален реванш и личностна изява. Няма го в тази схема образът на злия чужденец, мигранта (циганина в българския случай) и т.н. Чист руснак на вид, по име и фамилия, биография и т.н. изпозастреля свои връстници с десетки. 

Чудех се дали след установяването на руската самоличност на масовия убиец разстрелът ще бъде приписан някак си на озверял украинец, който не може да понесе руската окупация на Крим, или направо ще бъде вменен на някой американски диверсант. Но предчувствието ми, че Путин ще намери начин да набеди Америка, не ме излъга.

Осмелявам се да възразя на твърдението на Путин, че руският масов убиец подражава на американците. Масовото избиване на невинни сънародници е преди всичко руски патент. Разстреляното царско семейство от банда болшевишки садисти в Ипатиевата къща в Екатеринбург на 17 юли 1918 г. е само един от случите, от които всеки масов убиец (и в Америка) може да черпи вдъхновение. Става дума за убийство на жени и деца и на само на един мъж между тях.

За останалите милиони избити руснаци от руснаци, да не споменаваме…

Ако кръвожадността спрямо сънародници се предава генетично, май само китайците могат да съперничат на руснаците по отношение на бройката. В училището на историята именно те са световните учители. Камбоджанците копираха своя червен геноцид над собствения народ от китайците, а те пък го взаимстваха и доразвиха “творчески” в китайски мащаби от руснаците.

Колкото до американците, те наистина имат грях. Трябваха доста години, за да се убедят, че Путин не е онзи “прагматик”, с когото може да се разговаря на взаимно изгодна основа, за какъвто дълго той беше нарочен. Щеше по друг начин да му се развие кариерата на Путин, ако те бяха реагирали подобаващо още след като се прояви като масов убиец в Чечня без да жали дори етническите руснаци при унищожаването на половин милионния Грозни, с което се хареса на собствения си народ. 

Осем години по-късно “пропуснаха” да му се разсърдят ефективно и при войната му срещу Грузия. Дори и посегателството му срещу огромната по европейски мащаби Украйна можеше да не събуди днешната остра американска реакция ако шпионите на Путин не бяха нагазили толкова брутално в самата американска политика.

Иначе казано, получи се точно като в поговорката. Те го пуснаха под масата, а той се качи върху нея. Сега вече американската администрация заплашва, че ще налага нови санкции на путинския режим всеки два месеца. Лудият, поставен в изолатора , обаче, вече сътвори доста бели. Най-вече в държави, като България, където той спонсорира и поощри петата си колона, за да стигнем до положение, когато всички власти в България, включително т.н. медийна власт, не желаят или не смеят да кажат крива дума за политиката на Кремъл в която и да било област.   

Путин няма да може да изплаши Америка, колкото и да кълне като вещица, че американците, за разлика от руснаците, “просто ще умрат” и няма да отидат в рая. Как обаче опитоменият от Кремъл български “елит” ще бъде изваден от вцепенението пред руската мечка, това е въпрос, на който отговорът се намира отново в ръцете на Москва.

Вече се е случвало и знаем, че освобождението от руската хватка зависи от борбата за власт в самата Русия. Не ни остава друго, освен да чакаме това да се повтори. Ще го разберем, че се е случило тогава, когато московските слуги у нас престанат да наричат вандали българските патриоти, изразяващи съпротивата си срещу съветската окупационна символика в България.

Борисов по залез

Имаме нов етап в общуването между политиците – те вече не си говорят през телевизорите. Пишат си на телевизорите.

Новаторът в тази инициатива за писмени сношения е лидерът на „Атака“ Волен Сидеров. Във вторник картинката на телевизия „Алфа“ изчезна и вместо нея се появи надпис: „Как Сорос още управлява България. Истанбулската конвенция щеше да мине под натиска на ГЕРБ – Цветанов, и НФСБ – Валери Симеонов, ако не бях се противопоставил яростно. Волен Сидеров.“

После се заредиха и други надписи, предимно насочени срещу Валери Симеонов, наречен човека на Сорос в България. Някой засече, че посланието се сменя на седем минути, следователно около седем минути са нужни на средностатистическия зрител на телевизия „Алфа“ да прочете едно изречение. Каквото искате си приказвайте, но Волен Сидеров намери начин телевизията да му излиза толкова евтино, колкото никоя друга.

Валери Симеонов отвърна на удара с декларация за снемане на доверието. Тази ситуация напомня на една родна и една международна. Не беше много отдавна, когато обединените реформатори се скараха, помним добре тази предопределена драма.

Тя изглеждаше по-интелигентно, но по същността си не се различава от случващото се сега с обединените патриоти. Един се откъсва заради принципи и започва кавга с друг, който остава също заради принципи. И така, докато се разбере, че принципите не са били ясни още от самото начало и че личностите са по-важни от принципите.

Ако Валери Симеонов в момента ви прилича на Петър Москов, то е защото в предишната премиера на пиесата Москов играеше неговата роля. Разликата е единствено в това, че когато гледахме постановката с реформаторите, тя изглеждаше, че е направена от професионален театър, а сега прилича на постановка на читалищен самодеен състав. Нищо не се променя, само нивото пада все по-надолу. Брандираният като „златен пръст“ Волен Сидеров се ребрандира като „среден пръст“, което е изцяло в духа на времето.

Международната прилика е малко по-трудна за отгатване. Волен Сидеров почва персонална битка с Джордж Сорос, въпреки че в младите си демократични години е бил част от вестник, създаван включително и с финансова подкрепа от Сорос, обича Русия и по-специално Русия на Путин.

Не ви ли напомня това твърде много на един лидер, който обяви персонална война на Джордж Сорос, въпреки че в младите си либерални години е учил със стипендия на Сорос, флиртува с Русия и за по-директно направо с Путин? Виктор Орбан е този задграничен политик. Волен Сидеров се е повдигнал на пръсти и се стреми да го стигне. Но колкото и да се старае да се превърне във Виктор Орбан, няма да му се получи по причини, които заслужават отделен анализ.

Всичко това става на фона на една много уморена, средно безразлична и доста озлобена България, която живее с чувство за тежка прокоба, но и с някакво предчувствие за финал. Чувството за залез вече витае из въздуха. Но как ще дойде този финал, никой не знае. С революция? Революционната ситуация, както знаем, се характеризира с това, че долу масите не искат, а горе властта не може да я кара по старому.

У нас обаче положението е точно обратното – долу масите не могат, а горе властващите не искат да я карат по старому. Така че причини за революция има, но самата революция е малко възможна. Ситуацията не е революционна. Друга диагноза е нужна за днешното ни битие и тя би могла да звучи, например, така: изчерпване на ситуацията.

Не, не само изчерпване на доверието, а липса на доверие, авторитет и респект към когото и каквото и да било в такава висока степен, че всичко престава да функционира. Изчерпване на ситуацията имаме тогава, когато системата не просто е лоша, а нефункционираща. Нито по лош, нито по добър начин нещата не функционират. Това е улица със задънен изход, положение без полезен ход.

Да вземем случая с убийството в Русе. Още в първите часове беше ясно, че става дума не за поръчково, а за отвратително психопатско престъпление. У повечето обаче имаше едно кръвожадно желание убийството да е именно поръчково, защото на нашата корупция и безвластие точно такова убийство й приляга. И кой знае защо витаеше схващането, че ако е поръчково, някак се подразбира, че поръчителят е държавата, след като тя е критикувана за корупция в усвояването на еврофондове.

Не че психопатското убийство е по-оправдаващо държавата от поръчковото – нали този психопат е някакъв продукт на същата тази държава, на нейното образование и здравеопазване, на нейните социални служби, на поддържащите реда? Ние обаче някак искахме убийството да е поръчково, защото то крещи по-ясно и по-силно, че който търси истината в нашата държава се наказва със смърт.

Е, установи се, че не е поръчково. Точно толкова психопатско се оказа, колкото личеше още в първите часове. Само че колцина повярваха на тримата големи – премиера Бойко Борисов, главния прокурор Сотир Цацаров и министър Младен Маринов, когато съобщиха новината на официална пресконференция?

Да предположим, че половината от публиката не се довери и продължи да си вярва, че убийството е не просто поръчково, но и част от поръчката е властта да го прикрива. Другата половина, повече във връзка с разума си, прие оповестената информация за вярна. Само че какво си помисли след това? Помисли си: А-ха, значи можете да работите, когато ви натиснат от Европа и от ООН и когато ви припари под краката!

Значи можете за няколко дни да установите кой е извършил убийството и да организирате ареста му на чужда територия! И защо, като можете, не го правите и при други престъпления?! Защо не хващате други убийци на други знакови фигури, защо не успявате да влезете в дирите на голямата корупция, защо не арестувате своите престъпници?!

Така и вярващите на информацията, и съмняващите се в нея си събраха гледните точки в едно общо убеждение, че в нашата държава не се случва това, което трябва да се случва. Ето това е положение без полезен ход. Това е изчерпана ситуация. Населението е изчерпало силите си, властта е изчерпала възможностите си.

Какво ще се случи оттук нататък? Най-вероятно нищо. Ще продължи играта на нерви – между БСП и ГЕРБ, между НФСБ и „Атака“, между хората на Корнелия Нинова и хората на Георги Гергов, между привържениците и противниците на Европейския съюз, между народа и всички депутати вкупом. Ще се търсят нови златни пръсти и ще се показват нови средни. Ще се разгадава всяка новина дали е истинска или лъжлива.

Ситуацията ще продължи да се изчерпва, защото поне това научихме в последните години – че дъното е неизчерпаемо. В някакъв момент някой ще се сети как да се употреби хаосът.

Редута

България печели много от ЕС, но е разочарована от него. Защо?

Доскоро България беше силно проевропейска. Но сега подкрепи Орбан, отхвърли Истанбулската конвенция, застана до Русия по казуса „Скрипал“, усвои езика на „Европа на отечествата“. И още, и още. За какво говори това?

default

Коментар от Даниел Смилов:

Последното проучване на Евробарометър сочи, че одобрението за ЕС е скочило сериозно – 62% от европейците заявяват, че ЕС е нещо добро, а 68% са убедени, че страната им е спечелила от членството си в Съюза. Това са най-високите резултати от 1983 година насам. Включително Обединеното кралство би гласувало днес за оставане в ЕС.

На този позитивен фон тенденцията в България е обратната – стойностите на одобрение са под-средните, въпреки че само допреди няколко години бяхме сред страните с най-висок еврооптимизъм. Днес 55% намират членството в ЕС за добро, а 60% смятат, че страната е спечелила от него. При евентуален референдум 59% биха гласували за оставане в Съюза. Да, това са ясни мнозинства, но през последните няколко години те определено са се “свили”.

На какво се дължи това разочарование, след като България и Източна Европа като цяло са сред най-големите печеливши от членството в ЕС? С оглед на обективните показатели, както българският БВП на глава от населението, така и доходите на българите наваксват изоставането от европейските и вече възлизат на около 50% от средното (при нива от 20-25% в началото на столетието). България е освен това сред най-големите нетни бенефициери в ЕС – с около 4% от БВП трансфери към страната на годишна база.

Отвличането на Европа

Смяната на настроенията е породена основно от промяната в политическото говорене. Тя е ясен резултат от “патриотизацията” и завоя към “консерватизъм” сред българските политици. Популистите твърдят, че следват народната воля, но всъщност често – както в случая – именно те я формират и променят. Когато всички основни партии възприемат определен начин на говорене, нагласите на хората логично се променят.

В древногръцката митология Европа е девойка, която Зевс отвлича в образа на бик. Днес у нас Европа също е на път да бъде отвлечена от едно „добиче“, съставено от различни политически формации, които вкупом теглят в евроскептична посока.

Всяка от тези формации е навлякла бичите кожи на “патриотизма” и “консерватизма”: те громят Брюксел и безчувствените евробюрократи, възпяват някаква неясна “Европа на отечествата”, в която всяка страна прави каквото си поиска, но най-вече не допуска мигранти, бежанци и Истанбулската конвенция. Героят на този отбор е Орбан, който твърдо се противопоставя на „меките“ европейци.

В България надпреварата кой да бъде предницата и кой задницата на това политическо добиче се разпали миналата седмица. Волен Сидеров и Николай Бареков направиха заявка да оглавят консервативното движение, като се явят заедно на европейските избори. И двамата добре олицетворяват горепосочените евроскептични идеи. И двамата са закоравели борци срещу Брюксел. Много “консерватори” се обидиха на идеята точно Сидеров и Бареков да са предница на движението, тъй като в общите нагласи на хората на тази двойка повече ѝ отиват като че ли задните части.

По-интелектуално настроените “консерватори” – група от публични фигури, пребродили целия политически спектър в България и гравитиращи днес около ГЕРБ и спонсорирани от тях институти – се събраха тази седмица в бившия “Шератон”, за да обсъдят една по-възвишена и по-благородна визия за “Европа на отечествата”. Както Сидеров и Бареков, те също са подходящи кандидати за оглавяване на движението. А това означава, че в резултат от тази борба то може да се окаже с две глави (или съответно с две задници).

В калкулациите на кандидатите за тези важни части трябва да бъдат добавени и останалите патриоти – НФСБ и ВМРО. Боричкането между патриотичните формации през последните дни може да бъде интерпретирано и като предизборно наместване под бичата кожа.

Докато спорът за двата края на движението все още не е стигнал до окончателно решение, основният въпрос е за средната част – тази, която привлича големите маси хора. Туловището на българското консервативно добиче е съставено от двете ни основни партии – ГЕРБ и БСП. Корнелия Нинова отдавна взе консервативен завой и се въоръжи с антиевропейска реторика (руско производство).

Борисов е по-късен адепт на консервативния дискурс и все още не е съвсем ясно дали е консерватор или либерал. Обичайно за него е, че винаги се опитва да “балансира”. Проблемът обаче е, че вече балансира само между “консерватори”.

Причините за промяната

Доскоро в България всички основни партии бяха силно проевропейски. Как стана така, че само в рамките на последната година България подкрепи Орбан, отхвърли Истанбулската конвенция, застана до Русия по казуса “Скрипал” и заговори на езика на “Европа на отечествата”? Завоят е толкова радикален, че мнозина започнаха да го обясняват с ефектите от “хибридна атака” на Русия.

Основания за подобна параноична теза има – руското медийно и немедийно влияние в България е наистина сериозно. Сигурно и някои от кандидатите за глава на “консервативното” движение са попаднали под него. Но макар да е ясно, че Русия има интерес от самомаргинализация на България в ЕС и от противоречия между европейските държави, обръщането на основните политически сили в страната не може да е породено само от външна намеса.

Причините са най-вече домашни, вътрешни – част от тях са си чисто български, други са източноевропейски. Но за да може да възникне и да се наложи ефективна проевропейска политическа сила, тези причини трябва да бъдат осъзнати. Ето ги:

1. Нарасналото самочувствие на Източна Европа

Консервативният обрат ала Орбан е резултат и от успехите на региона. Полша вече е развита държава, другите се движат след нея. След десетилетие и при добра политика България ще бъде там, където днес е Полша. Тези успехи карат региона да се чувства горд от постигнатото – и да желае неговият глас да се чува повече. Това ново самочувствие е важна част от настроенията, които популистите използват. Борбата срещу “диктата на Брюксел” резонира с желанието за признание на източноевропейския успех. Една проевропейска партия трябва да отчита тези настроения и да ги “впрегне” в собствена визия за ЕС;

Даниел СмиловДаниел Смилов

2. Неравното разпределение на благата

Благата от членството в ЕС не са разпределени равномерно. В България има региони, които вече са достигнали средното ниво в ЕС. Но има и такива, които са най-бедните в Съюза. Тъй като бедността продължава да бъде проблем за България, антиевропейската реторика успешно мобилизира тези настроения и превръща ЕС в причина за проблемите;

3. Страхът на един корумпиран истаблишмънт от външен мониторинг и надзор

Това е тема, която е специфична за България. Една захваната държава не може лесно да допусне мониторинг и контрол над интимните си дела – да речем, какво става в банките. Затова въпреки заявките, че ще кандидатстваме за чакалнята на еврозоната, продължаваме да си влачим краката с надеждата външният поглед да ни се размине. Разпалването на антиевропейски, суверенистки настроения обслужва горещото желание на един окопал се елит да не се раздели с привилегиите си.

За да не останем в аварийната лента на Европа

През последните десетина години ГЕРБ изпълняваше ролята на проевропейски мотор на България. Но днес този мотор се задавя и произвежда все по-сериозни количества “консервативен” шум и пушек. А когато моторът не работи, гореописаното евроскептично добиче започва да тегли колата.

За да не останем в аварийната лента на Европа, имаме нужда от силна проевропейска формация, която да се стреми да удържа България в центъра на европейската интеграция. За целта хората, които вярват в този идеал – а те все още са мнозинство, трябва да отчитат и възторзите, и притесненията, които мотивират “консервативния” обрат.

Интеграцията не пречи на стремежа за признаване на източноевропейските успехи, нито пък възпрепятства по-справедливо разпределение на позитивите от членството в ЕС. Крайно време е например да се въведе необлагаем минимум към плоския данък, за да не се натоварват прекомерно най-бедните слоеве в страната. България вече може да си позволи и много по-хуманно отношение към хората с увреждания, към болните и т.н.

Ясно е също така, че държавата трябва да е сериозно ангажирана с подкрепата за българския език и култура, с подпомагане на културните ни институти.

В този смисъл една проевропейска партия трябва да възприеме насърчаването на националната култура и справедливото разпределение на благата като свои основни политики. Дотук проевропейските сили се концентрират основно върху антикорупционна реторика и борба срещу хибридната опасност. Това са важни приоритети, да, но докато не се обърне внимание и на другите два, в България наистина може да се стигне до отвличане на Европа.

Дамският гамбит на Кремъл в БСП тепърва предстои

Корнелия Нинова започна кариерата си на партиен лидер с демонстрация на вярност към символа на партията Тодор Живков, на чиито паметник в Правец заведе на поклонение своето ново обкръжение. 

1464619301

На някои от щастливо усмихнати за снимката другари, като Михаил Миков, Атанас Мерджанов, Янаки Стоилов и Румен Гечев, днес вече не им е смешно. Но не защото внезапно са разлюбили Живков, а поради фактическия им развод с Нинова, за която явно се бяха оженили по сметка. Тя обаче им излезе крива. Както и нейната спрямо девствената преданост на “харема” й.

Чудно “семейство Адамс” живее на Позитано 20. И не е вярно, че това си е негова работа, поради което не трябва да се занимаваме с него. Защото то ни занимава със себе си и (не) можем да си представим какво би станало, ако се домогне до властта отново. Орелът, ракът и щуката ще ни се видят като триединството на светия дух в сравнение с “отбора на Нинова”.

Моята коментаторска работилница не работи със слухове, но изтичането на информация към медиите от партийната централа на БСП не може да бъде окачествено като слух. Това е част от вътрешновидовата война и военните коментатори имат всички основания да я вземат насериозно. Например по отношение на заявката някои мастити другари да бъдат прогонени от партията, а не просто от постовете си.

Запълването на ”дупката” в центъра на Варна от др. мултимилионер Георги Гергов с държавни пари на стойност 43 и нещичко отгоре милиона лева, стана поредната ябълка на раздора между враждуващите фракции в БСП.

Въпросът от политико-технологична гледна точка е, може ли един отделен пирон да запълни дупка – в смисъл, това да се превърне в последния пирон в ковчега на политическото ръководство на “Позитано” и лично на Нинова. 

Ако питате всяка мафия, 43 милиона са достатъчно много пари за свалянето на правителства, какво остава за някаква си партийна водачка, която мнозина в партията смятат за Иван Сусанин в рокля, подобно на легендарния руския селянин, завел полските завоеватели в блатото, с което станал национален герой.

Вярно е, че “селянката” Нинова страшно много се старае да не заведе партията в някакво антируско тресавище, но й е трудно да се мери в това отношение с почетния консул на Русия в Пловдив Георги Гергов. На кого от тях ще заложи Кремъл? 

Това е въпросът, чийто отговор не знаем, ако трябва да сме честни. Защото Москва играе в България с много пешки, коне и офицери, за да държи в шах българския си противник. По формален признак България е точно това, защото е член на ЕС и НАТО, разглеждани като врагове от Кремъл. 

Така че трябва да очакваме някакъв ход с троянския кон, обаче по кой точно фланг ще избере да направи това ръката на Москва ще научим както за отстраняването на Живкова от кръга на приближените му в Политбюро – след свършения факт, осъществен по нареждане от днешния Горбачов в Кремъл.

Ако Нинова се окаже повалена на тази шахматна дъска, за нея остава утешителната награда да отиде на поклонение на живия Орбан. Той вече е погнал и бездомниците в своята страна, но би приютил бездомната Нинова в Будапеща стига да не се е обидила и отказала от любовта си към Путин.

https://debati.bg/spetsialno-za-debati-bg-damskiat-gambit-na-kremal-v-bsp/

Иван Бунин за преврата в 1917 г.

Image_4902248_126Николай Флоров

Защо така днес комунистите от БСП не си спомнят за годишнината от преврата на руския калмук Ленин и неговите болшевишки терористи през октомври 1917 година?

Успокой се, читателю, и аз не си спомням, но налетях на една книга от Иван Бунин и си спомних. Малко са руските писатели, които са мразели ленинския болшевизъм повече от него, нобелиста Бунин, описан като «майстор на прецизно словесно изящество».

За пръв път си купих негова книга на руски от руската книжарница в София през седемдесетте години на миналия век – седем-осем разказчета внимателно подбрани да не замърсят чистата комунистическа душа на тогавашния български читател. След това, вече в Америка, го четях редовно в «Новое русское слово», вестника на първото поколение на руската емиграция след 1917-та.

Комунистите го мразеха,  защото не пасваше с тъпнарщините на Михаил Шолохов или фанатизираните античовещини на творения като «Как се каляваше стоманата» или сталинска пропаганда от комсомолски тип като «Млада гвардия».

Той не е познат в сталинския СССР до 1954 година. В 1955, тоест след смъртта на чудовището, започват да го издават масово, но не и едно от най-антикомунистическите му произведения със заглавие «Окаянные дни». Това е неговия дневник, излязъл едва след така наречената  «перестройка», тоест след още 30 години.

В България Бунин е неизвестен за целия комунистически режим – страх ги беше да го издадат, за да не сгрешат с нещо пред съветските си дресьори. И така, един изящен прозаик и лирик подмина българския литературен живот, защото някое висше комунистическо изродче  беше решило, че той е опасен за българите.

След Втората Световна война Сталин праща съветския писател-номенклатурчик Константин Симонов да се срещне с него в Париж с очевидната надежда да примъкне Бунин обратно в СССР с обещание за съветско гражданство. Случаят е копие на този със социалдемократа Максим Горки, когото Сталин успява да излъже и след това да го използва до края на живота му като пропаганден високоговорител, преди да го прати в гроба.

Иван Бунин обаче не лапва въдицата. Като илюстрация как е гледал на болшевиките е уместно да цитирам откъс от неговия знаменит манифест със заглавие «Мисията на руската емиграция», в която той дава оценка още в 1924 година за това, което става в Русия и за лидера на болшевиките Ленин:

«ИМАЛО Е РУСИЯ, ИМАЛО Е ОГРОМЕН, ПРЕПЪЛНЕН С ВСИЧКО ДОМ И ГОЛЯМО СЕМЕЙСТВО, СЪЗДАДЕНО С БЛАГОСЛОВЕНИЯ ТРУД НА МНОГО И МНОГО ПОКОЛЕНИЯ, ОСВЕТЕН С ПОЧИТ КЪМ БОГА, ПАМЕТ КЪМ МИНАЛОТО И КЪМ ВСИЧКИ КУЛТОВЕ И КУЛТУРИ.»

Като аристократ (доколкото това понятие изобщо има смисъл в Русия), Бунин показва своята сантиментална привързаност към руската царщина, но по-нататък продължава със следното:

«КАКВО НАПРАВИХА С НЕГО? ЗА ДА СВАЛЯТ ГОСПОДАРЯ НА ТОЗИ ДОМ, ТЕ ЗАПЛАТИХА С ПЪЛЕН РАЗГРОМ НА ЦЕЛИЯ ДОМ, С НЕОПИСУЕМИ БРАТОУБИЙСТВА, С ЦЯЛАТА ОНАЗИ КОШМАРНО-КЪРВАВА БАНЯ, ПОСЛЕДСТВИЯТА ОТ КОЯТО СА НЕИЗМЕРИМИ…

НА ВЪРХА НА ТАЯ РУСКА ДИВАЩИНА СТОЕШЕ ЕДИН ЗЛОДЕЙ С КОСМИЧЕСКИ РАЗМЕРИ, ОСЕНЕН ОТ ЗНАМЕ С ИЗДЕВАТЕЛСКИ ПРИЗИВ КЪМ СВОБОДА, БРАТСТВО, РАВЕНСТВО, КОЙТО ПРИЗОВАВАШЕ ДА СЕ СМАЧКА В КАЛТА ВСЯКАКЪВ СРАМ, СЪВЕСТ, ЛЮБОВ, МИЛОСЪРДИЕ…

ИЗРОД И НРАВСТВЕН ИДИОТ ПО РОЖДЕНИЕ, ЛЕНИН ПОДНЕСЕ НА СВЕТА НЕЩО ЧУДОВИЩНО, ПОТРЕСАВАЩО, РАЗОРЯВАЙКИ НАЙ-ГОЛЯМАТА СТРАНА В СВЕТА И УБИВАЙКИ МИЛИОНИ ХОРА! А НЯКОИ И ДО ДНЕС СПОРЯТ: ЗА ЧОВЕЧЕСТВОТО ТОЙ БЛАГОДЕТЕЛ ЛИ Е ИЛИ НЕ?»

Първата вълна бегълци от Русия наброява около един милион. След гражданската война Ленин отваря границите за желаещи да напуснат страната. Този път напуска елитът и всички, които имат възможност, общо около 1.6 милиона – забравени съдби от настъпващия ленински ад, изнесли със себе си всичко, което е могла да предложи дотогава руската култура, оставяйки я, по думите на Иван Бунин, в ръцете на един «изрод и нравствен идиот по рождение».

Радев дойде да пожъне лесен престиж

44273375_10155567494156831_1397121379278520320_oМария Спирова от посолството на България в Лондон

Окей, накратко, присъствам на приема, съпровождащ официалното посещение на президента на Републиката Румен Радев в Обединеното кралство.

Целта на Румен Радев е очевидна, семпла и безхитростна – да се заяви като новия национален лидер, който ще поведе изстрадалия български народ след неизбежното вече падение на Бойко Борисов.

Всичко беше като по учебник.

Организацията – с класическия почерк на ведра неадекватност, с който лондонското посолство си оперира.

Първо, близо половинчасово закъснение, за да е събере тълпа на тротоара, пред която президентът да пристигне, облян в сиянието на репортерски светкавици.

Президентът демонстративно спира и, пред камерите, разговаря на живо с протестиращият с опорки от БСП Емил Русанов – известен „издател на български вестник“, който се прочу основно със заплахата си да подпали парламента преди няколко седмици. Той е човекът, обвиняващ Бойко Борисов в „геноцид“ – както прави и Корнелия Нинова. Радев, разбира се, му отделя добронамерено внимание, защото е народен човек, който се интересува от горестта на гражданите.

Следва хаотично нахлуване на тълпата в посолството, където ни е наредено да си хвърлим чантите на пода във фоайето, защото в салона не се позволявали чанти.

Наблъскваме се като сардини в бяло вино без какъвто и да е ред в пространство, в което няма кислород, но има напречно поставен малък подиум и до него пиано.

Посланикът открива приповдигнато, описвайки поканата към Радев от страна на кралицата като „нов връх“ в българо-британските взаимоотношения, в навечерието на 140-та годишнина от установяването на дипломатически връзки между двете държави.

Призовава ни да се насладим на забележително безвкусно живо изпълнение на химна на млад амбициозен пианист и диригентка на народен хор. Хората започват тихо да припяват от неудобство. Накрая ръкопляскат вяло.

Румен Радев и Десислава Радева изглеждат вдървено, но забележително спокойно и прилично на общия самодейно-екзалтиран фон.

Радева е облечена с бяла риза и тъмна бизнес пола, за да не предизвиква дискусии и да не помрачава големия миг на мъжа си.

Радев получава микрофона и говори около десет минути.

На фона на истеризиралата шайка шебеци, която правителството представлява, и с чиито изстъпления сме свръхоблъчени медийно, безпочвените клишета на Радев, произнесени без налудничав блясък в очите, с флегматична равноделност и отсъствие на патетика, звучат добре – приемливо, даже освежаващо.

Простото предимство на Радев е, че изглежда нормален, говори тихо и кротко и не чупи самодоволни стойки.

Това внимателно отбягване на самодоволство и назидателност омайва тълпата, която в захлас слуша как българите в чужбина са гордост за България, как каквото са постигнали, са го постигнали за България и как трябва на всяка цена да се върнат в България (ама да не сме се тревожели за Брекзит, всичко щяло да е наред.) Все его-масажиращи сантименталности, които нямат никаква функция отвъд това да направят Румен Радев да изглежда симпатичен, съчувстващ и загрижен за българските емигранти, които са неусвоен политически ресурс. И които ГЕРБ от автентична мутренска некомпетентност проигра.

Ключово в речта на Радев беше добре пресметнатото ласкателство към уж уникалната емигрантска опитност и прозорливост в политическо отношение. Ние, стана ясно, като сме опознали чужбините, имаме една по-развита представа що е то демокрация и свободни медии, каза Радев. Тоест, който разбира тук се спира. Семпло, но ефективно сублиминално послание – ето, аз пръв признах вашата компетентност, сега на свой ред и вие ме припознайте.

Това беше всичко.

После посланикът каза, че за всички имало вино. И стотици хора, сред които принц Кирил, свещеникът от лондонската българска църква и Румен Чолаков от клуб „Милениум“ (който се бори като партизанин за оцеляването на кандидатурата на Ирина Бокова за шеф на ООН), се втурнаха в плътно цунами към едва видимото олисяло теме на главнокомандващия.

Докато пиша това, тълпата още го обгражда. Охраната му е много деликатна, Радев се здрависва и търпеливо позира с всеки желаещ, като често повтаря в отговор на всякакви въпроси: „Трябва да се подкрепяме, трябва да се подкрепяме.“

Накратко: Радев дойде да пожъне лесен престиж, да намигне на избирателите, отвратени от Борисов, и да нагледа и мобилизира номенклатурата в изгнание.

Тази вечер отбелязва „меко и издалеко“ октриването на неговата кампания за домогване до реална власт.