Кремъл най-после помогна на България да се обяви ясно срещу руската намеса у нас

Иво Инджев

Много пъти съм (си) задавал въпроса какво трябва да се случи по трасето Москва-София, (и без пряка руска военна агресия – както в Грузия и Украйна), за да се задейства поне мааалко защитната реакция на българската държава спрямо намесата на Кремъл в българските дела.

Репликата в сайта на руското външно министерство с изричното споменаване на България, откъдето трябвало да се изтеглят “чуждите сили”, най-после извади от черупката на удобното мълчание по “руската тема” днешните управляващи. https://ivo.bg/2022/01/21/две-новини-от-сайта-на-руското-външно-м/

Путин се грижи бащински да не изоставаме прекалено от плановете му да настрои целия свят срещу империята му! 

Най-напред премиерът Кирил Петков информира днес от парламентарната трибуна скептиците относно неговата ориентация по оста Изток-Запад, че принадлежим към Запада в контекста на повода за неговото изказване. Декларира, че този факт не подлежи на обсъждане с чужда държава. 

На потресените русофили у нас тази забележка се видя като някакво кощунство – бил “нахокал” Русия”. 

Кирил Петков нахока Русия за позицията за НАТОhttps://news.bg/politics

Часове по – късно президентът Радев ще да е предизвикал инсулти чрез инфарктното си за петата колона на Москва изявление по въпроса. Той попари надеждите й да е (или да остане?) в нейния строй. Наруши мълчанието си спрямо дългогодишните спекулации на путинофилската пета колона у нас за наличието на “американските бази” в България. Няма такива, отсече главнокомандващият. 

Това е отговор от най-високо (при това компетентно и по професионални причини) място на всички кресливи партии, партийки и техните медийни клакьори относно “американските бази” в България.

Настояването на Русия за изтегляне на силите на НАТО от България е неприемливо и безпредметно. В страната ни няма постоянно базирани съюзнически контингенти и бойна техника”, каза генералът от резерва в изявление за медиите.

От премиера Кирил Петков се очаква(ше) като креатура на американското посолство (според постоянно базирания на наша земя от век и нещо контингент на заразените с рублофилия нашисти) да заеме подобна позиция. Но Радев, марионетката на Москва според мнозина от нас, определено изненада и убедените в неговата подчиненост на Кремъл, както и кръстещите се това да е вярно.

Приносът на Кремъл за този евроатлантически катарзис на българския политически връх е отрезвяващ. Путинофилите имат повод да се напият от мъка.

Лазар Младенов: Процесът на ребългаризация е подобен на процеса на дебългаризация

Ангел Петров

Лазар Младенов, Български културен клуб-Скопие: Ребългаризацията ще стане с рухването на границата
  • Вписването на българите в македонската конституция ще създаде ново разделение между българи македонци
  • Разлики между двете групи просто няма освен схоластични
  • Не с такива промени и с вето, а с падането на границата, културния и икономически обмен и диалога между политическите елити ще се решат проблемите
  • Ребългаризацията в Северна Македония би била възможна, след като обратният процес течеше между 70 и 100 години.

Вписването на българите в конституцията може да реши проблемите между България и Северна Македония толкова, колкото налагането на ветото за преговори с Европейския съюз, а само ще създаде ново разделение по национална линия, от което никой няма нужда.

Това каза за „Дневник“ основателят и председател на Български културен клуб – Скопие Лазар Младенов след срещата си с българския премиер Кирил Петков, който бе в Скопие във вторник.
Лазар Младенов е роден в Струмица през 1956 г., завършва архитектура в Скопие, кариерата му до 2000 г. минава в строителната „Югопромет“, до 2013 г. – в частна фирма за осветление.

През 2008 г. основава БККС – водеща организация за опазване на българската памет и културно наследство в Северна Македония. Нейният заместник-председател Мирослав Ризински бе осъден на затвор с присъда, смятана за политически мотивирана преди десетилетие, докато премиер бе Никола Груевски, а случаят отекна и в Европа. През 2020 г., в разгара на напрежението преди българското вето за начало на преговорите на Северна Македония с Европейския съюз БККС публикува меморандум и пътна карта за изход от кризата.

„Дневник“ разговаря с Младенов за очакванията му след срещата на Петков с македонския политически елит и с представители на македонските българи, за възможния изход от кризата и за основното искане, подкрепено от голяма част от организациите на българи в страната: вписването в констуцията на Северна Македония, за което неговото мнение е различно.

Г-н Младенов, бяхте на срещата на българите от Северна Македония с премиера Кирил Петков при визитата в Скопие. С какви впечатления си тръгнахте?

– Срещата беше наистина кратка, но за мен беше много полезна. Успях да предам материалите, които имах от БККС, на министър-председателя, за да ги прочете спокойно в София. Нямах нужда срещата да трае повече, но ме радва, че все пак нещо се започва. Дружбата, разговорите – само те може да допринесат да се реши проблемът.

Виждате ли в посещението на Петков индикация за наистина нов подход, или още от същото, опаковано в нови думи?

– Виждам новия премиер като принципен и искрен човек и смятам, че ще осъществи това, което казва. Ето и първия полет между София и Скопие вече уговорен. Да се надяваме, че ще продължат така.

Обсъждахте ли актуалните напоследък теми за хората с българско самосъзнание в Северна Македония?

– Нямахме шанс да говорим с министър-председателя, докато бяхме в посолството. Нямаше публичен разговор – всеки отиваше, поздравяваше се и това стана по този начин. Вярвам, че всички са му казали каквото имат да кажат, но ние не говорихме за това. Тази или другата седмица ще кажем в писмено съобщение какво е мнението ни по този и други въпроси, за да може проблемите по-скоро да се решават.

Предадох му и меморандума на БККС с пътна карта за решаване на проблема.

А Вие какво смятате за включването на българите в конституцията на Северна Македония?

– Какво решаваме с това да се впишат сега в момента? Нищо не решаваме. Има и още един проблем: политиците в София сигурни ли са, че опозицията в Северна Македония, по-точно ВМРО-ДПМНЕ, ще приеме такава идея? Ако не го приемат, има проблем с гласовете, за да влезе в сила (за приемането на поправки в конституцията трябват две трети мнозинство, а то е непостижимо без гласовете на ВМРО-ДПМНЕ – бел. ред.).

Не съм за приемането лично. Разлика между нас и хората, които се определят като македонци, просто няма. Почитаме едни и същи дейци, празнуваме едни и същи празници, пеем едни и същи песни. Разликата е схоластична. Това ще доведе само до нови разделения в македонското общество.

Защо?

– Аз и мои познати и роднини, които не са прочели една книга за историята, а само слушат приятели, колеги и история от училищата, сме една и съща кръв, но те се определят като македонци, а аз съм българин. Работата е в подхода. Процесът на ребългаризация е подобен на процеса на дебългаризация.

Тя се провежда вече между 70 и 100 години; а ако искаме ребългаризация, това може да стане чрез редовни разговори между двата политически елита, чрез български медии, каквито няма в Северна Македония, чрез културен обмен – дали театър, кино, презентация на книги, да има културен обмен, спортен обмен, да идват отбори от България на приятелски мачове. Защо това да не се прави? За икономиката и инфраструктурата да не говорим.

„Рухването на границата между Македония и България е начинът – колкото по-лесно е да се минава, толкова по-лесно ще се освободят хората.“


Безброй са латентните българи. Има и много интелектуалци, осъзнати българи, които не искат да се впускат явно в диксусиите, а и просто контактуват с нас, дават подкрепа, но не го правят публично. Всички тези хора са против политиката на разделения, бойкот, блокади, ултиматуми, вето. Това не допринася хората да се сближат.

А какво да се направи тогава?

– Трябва лека полека да сринем тази граница между Северна Македония и България, за да започнат хората да общуват. С обмена ще се създаде и нова близост. Младите ще имат повече достъп до информация. Като прочетат, ще се плеснат по челото и ще поискат да прочетат още. Това е процес, не е ултиматум. Процесът се развива, да не го спираме.

Не можем да разделяме братята. Не може в семействата един да се декларира за българин, друг – македонец. Този, който се декларира за македонец, или има функция ва македонското общество, или не е имал шанс да прочете нещо от историята. Интелектуалците няма как да не разберат. Виждате, интелектуалците, които смятахме за югославяни, излязоха с най-българските идеи, да не споменавам имена. Съветниците около бившия премиер Зоран Заев.

Близостта трябва да се осъществи с контакти и разговори, това е пътят. Блокадите не са пътят. Те спират и затварят.

С други думи, смятате, че вписването на българите в конституцията е вредно колкото ветото?

– Да, ще създаде ново разделение по национална линия. На кого е нужно? Македонците в момента може да не осъзнават, но в последните години има наплив на млади хора, които се доближават до нас, за да не стигнат до ситуация, каквато ни се случваше по времето на режима на Груевски.

„Хората на по 20 и 30 г. разбират нещата и знаят, че македонската история и българската история са едно, знаят го и го декларират и не искаме да ги изложим на опасност.“


Много по-голям е броят на латентните българи, които знаят историята и мълчат. Те вероятно са са записали като македонци, но знаят в душата и сърцето си.

Ако все пак говорим за хората, които са определят като българи и открито го осъзнават, общоприета ли е сред тях изразената от вас оценка, или е по-скоро изключение? Много други организации на българите в Северна Македония, които бяха на среща с президента Румен Радев в София, казват, че те трябва да бъдат вписани. Заявиха го и в отворено писмо до президента, парламента и премиера.

– Помислете: може ли тези хора да са инструмент на интереси в България? Ние не сме. Ние свободно говорим по темата. Никой от България не може да ни наложи да кажем това или онова. Дори когато не изразявахме явно, получихме заплаха от Скопие, че силни политици от България ще ни довършат. Това ли е единство? Питал ли ни е някой какво мислим по темата? Не. Те си правят срещи със сходни хора за разговор, които вдигат два пръста, за да подкрепят ветото.

Да сравним какво е направил БККС и какво – дружествата. Най-силната българска организация дойде до положение да си закрие офиса, защото силни политици решиха да я довършат.

Казвате, че БККС изобщо не е била поканена на срещата при Радев?

– Абсолютно не, никой не ни е поканил на среща. Ние сме изолирани. Единствените изолирани от политиката и дипломацията в България. Надяваме се това да се промени при новото ръководство, за да си кажем мнението и да се търси решение по този път. Само ние имаме писмен документ – меморандума за спора между България и Северна Македония.

Този документ доживя да бъде масово предаден в медиите и в България, и в Северна Македония. Вниманието бе огромно, но за съжаление политиците си замълчаха, а им дадохме готов материал за решаване на проблема.

Все пак, щом участвахте в срещата с премиера, разбирам, че изолацията е приключила.

– Надявам се. Имам доверие в сегашното правителство и смятам, че те по друг начин ще гледат на нещата в България. Разговорите са единственият начин да се решат проблемите между Северна Македония и България.

Защо Северна Македония трябва да влезе в ЕС 

Ние, българите, неволно влизаме в пореден крещящ архинационализъм през своята история, подобен на оня момент когато си повярвахме преди около 110 години, че след като истината е на наша страна, значи можем да победим всички наши съседи наведнъж и да обединим България в цялата ѝ съвкупност от Мизия, Тракия и Македония. Хубава идея, но се оказа нереална.

Историята ни показа, че това е невъзможно. И не само заради военната ни загуба в Междусъюзническата война. Тая война беше предварително загубена още на дипломатическия фронт…

Защо днес повтаряме същите дипломатически грешки на нашите прадядовци, но този път спрямо един наш малък нов съсед, от когото се опитваме да изтискаме някакви исторически признания за българския им произход, който те неистово отричат?! Та това си е жив дъжавен мутренски рекет, който никак не е нито чисто морален, нито честен.

Това е все едно да твърдим, че Анхиало и Одесос например са прастари български градове и заради това сме изгонили гърците от там… Или пък да твърдим, че помаците са част от българския етнос, след множеството покръствания извършени там след Балканските войни осъществени под дулата на въоръжени български банди с някакъв православен поп начело…

Историята е била такава, каквато е била, но самият смисъл на една Обединена Европа би трябвало да ни нашепва, че всички европейци трябва да сме загърбили неприятното минало и да вървим към някакво бъдеще без балкански разправии и войни. Вижте прастарите врагове Франция и Германия…

Та оставете македонците намира да бъдат такива, каквито те са избрали и както са ги учили в училище, макар и грешно. Щото хубост насила не става, а само поражда още по-голяма ненавист към изискващия я. Самият факт, че днес съществува някаква междудържавна „историческа комисия“ наложена от България може само да говори, къде се намират нашите политици. Някъде около средата на 19 век навярно 🙂

А когато Северна Македония влезе в ЕС, тогава ще имаме възможността да откриваме колкото си искаме български културни центрове там, където истината ще излиза на яве.Но не и с рогата напред… Никога с рогата напред, защото така създаваме врагове.

П.П. Доста често коментирам темата за Македония, но това е навярно защото един от прадядовците ми Пано е от Велес, пък и имам трети братовчеди в Скопие, последните наричащи се уверено македонци. Това е нещастието на един разделен народ, но пък уважавам тяхното самоопределение.
Ю. Александров

„България е суверенна държава“. Петков отхвърли призива на Русия за изтегляне на силите на НАТО

Министър-председателят Кирил Петков в Народното събрание
Министър-председателят Кирил Петков в Народното събрание

Българският премиер отхвърли призива на руското външно министерство за изтегляне на „чужди сили, техника и въоръжение“ от България и Румъния. Москва поиска всички „сили на НАТО“ да бъдат изтеглени от двете страни, така както е било до 1997 г. Външните министерства в София и Букурещ отхвърлиха с декларации руското искане.

Коментарът на българския премиер беше направен в петък от трибуната на Народното събрание, след като по-рано през деня Русия поиска “силите на НАТО” да се изтеглят от България и Румъния.

Кирил Петков отиде в парламента след като ГЕРБ поискаха изслушването му по темата. https://www.facebook.com/plugins/video.php?

„България е суверенна държава и отдавна сме направили своя избор, ставайки член на НАТО. Като такъв решаваме сами да организираме отбраната на страната си в координация с нашите партньори”, каза Петков.

Премиерът коментира още, че Вашингтонският договор – основополагащият документ на НАТО, не предвижда “втора категория страни членки”, за които колективната отбрана да се прилага избирателно или в ограничен обем.

Петков призова Русия „да остане ангажирана в конструктивния диалог за деескалация на напрежението”. По думите му Москва трябва да “работи за по-сигурна Европа, основаваща се на върховенството на правото и стриктно прилагане на поетите международноправни ангажименти”.

По-късно Министерството на външните работи разпространи изявление, в което припомни, че българските войски са войски на НАТО, а тези на съюзниците – не са чужди за България.

„Призоваваме Руската федерация да проявява уважение към осъзнатия външнополитически избор на Република България за членство в НАТО“, се казва в изявлението.

В средата на декември Москва постави списък с искания пред Запада като условие за деескалация в отношенията с Украйна. Искането е блокът да спре разширяването си. Генералният секретар на НАТО Йенс Столтенберг няколко пъти отхвърли това искане с думите, че всяка държава е свободна да решава дали иска да е в НАТО и „Русия няма право на вето„.

В петък външното министерство на Русия уточни, че представените миналия месец искания включват и изтегляне на силите на НАТО от България и Румъния, които са членове на Алианса от 2004 година.

ВИЖТЕ СЪЩО: Русия иска „силите на НАТО“ да се изтеглят от България и Румъния

Веднага след това от ГЕРБ призоваха спешно да се свика заседание на Консултативния съвет за национална сигурност (КСНС).

„Очевидно е, че съветските имперски рефлекси умират трудно, а уроците от Карибската криза от 60-те години на миналия век не са научени. В днешния свят няма начин да разпределяш зони на влияние като в 19-и век и да потъпкваш волята на съседните нации”, се казва в декларация на ГЕРБ.

Партията настоява Румен Радев незабавно да свика извънреден Консултативен съвет по национална сигурност (КСНС).

Реакция по темата имаше и от “Демократична България”. Съпредседателят на коалицията Христо Иванов призова България да не се поддава на руските провокаци.

„Очевидно тези изявления днес са поредният елемент от руската стратегия да постави под съмнение избора на държавите от Централна и Източна Европа да се присъединят към НАТО”, каза Иванов.

В публикация в социалната мрежа Фейсбук председателят на ДПС Мустафа Карадайъ написа, че България отдавна е направила своя геополитически избор и той е членство НАТО и Европейския съюз.

„Нашият суверенен избор не се нуждае от ревизия“, казва още Карадайъ.

Според лидера на “Възраждане” Костадин Костадинов пък в основата на конфликта стои НАТО. По думите му „за съжаление, това, което забелязваме, е, че напрежението идва от страна на НАТО”. Костадинов смята, че позицията на България трябва да бъде за “деескалация на напрежението”.

България е член на НАТО от 2004 година. С приемането на страната в Северноатлантическия пакт, българските войски на практика са част от силите на НАТО.

В България има 4 съвместни военни съоръжения със САЩ, за което двете страни подписаха споразумение през 2006 г. Това са военновъздушните бази в Граф Игнатиево и Безмер, складова база до Айтос и полигон до Ново село край Сливен.

Министерството на външните работи на Румъния също реагира на призива на Москва. То го определи за „неприемливо“ и припомни, че съюзниците от НАТО единодушно вече са отхвърлили исканията на Русия.

ВИЖТЕ СЪЩО: Русия постави „нереалистични“ условия за деескалация в отношенията с Украйна, които засягат и България

България: Хайде и тези се провалиха, цели 23 дни и нищо!

Новите управляващи работят вече 23 дни. И какво направиха? Нищо, твърдят критиците. Откъде това нереалистично нетърпение? Нима другите преди тях за 23 дни вършеха чудеса? Коментар на Ивайло Дичев.

По мои сметки до 21 януари 2022 година 47-ото Народно събрание е имало 23 работни дни. Много или малко е това? От тях, впрочем, вадим една седмица конституиране на комисии, разпределение на кабинети, вадене на пропуски, караници около зеления сертификат и тъй нататък. На някои това им се видя цяла вечност.

И така основното оръжие на пропагандистите на старата власт за критика на новите управляващи се оказа нетърпението – тази мъглявина от емоции, тръгваща от безсилието и стигаща до гнева. 

Новите не построиха газовата връзка с Гърция (която Борисов мота в продължение на няколкото си мандата); Не успяха да овладеят цените (всъщност спират ги силово, ама всъщност това е още по-грешно, защото трябва трайно решение и то веднага); И къде са им обещаните инвеститори в електромобили, къде са геотермичните централи, ВЕЦ на Дунава, тунел под Шипка, къде е всичко това? Ей, новите само лъжат! Така могат да бъдат обобщени критиките и коментарите на поддръжниците на старата власт. 

А правосъдната реформа, Ковид, македонците?

Но дори и либералната общественост започва бавно, но неотклонно да се изнервя по темата правосъдна реформа. Абе какво става, скоро ще направят месец, а не се внасят закони, Гешев е жив и здрав, а от нова конституция няма и помен. Неусетно самата опозиция премина от предупреждения за това колко бавно трябва да става всичко в юридическата сфера към това да раздухват нетърпението на бившите протестъри.

По отношение на Ковид-19 търпението също е на изчерпване. Обещаха скок във ваксинациите, а ето нá, надига се рекордна Омикрон-вълна. След бунта на „Възраждане“пациентите вече почнаха да бият лекарите. Пък и ваксината взе да не хваща новия вариант на вируса, въпреки обещанията на премиера.

Да не забравяме за националния ни комплекс, наречен „Македония“. Психо-технолозите веднага разпалиха народното нетърпение по замотания от години казус – гледай сега, отиде им на крака Петков, и нищо, някакво кратко име, някакво ООН, какви са тези глупости, ние чакаме да дойдат тук, да целунат ръка и да признаят, че са българи, а той обещава самолетна линия! Пък и фондът за възстановяване от ЕС не пристига, и Шенген не се отваря магически пред новите ни проевропейски управници, и САЩ не вдигат визите. И още, и още. А пък новите вече са работили 23 дни. 

Още не са минали дори и 100 дни

Не се опитвам да оправдавам новото правителство. И на мен ми се искаше вече да са се случили много неща. Със сигурност няма да му е лесно, имайки предвид яростната съпротива на ГЕРБ и скрито или явно разделящите коалицията теми – от Белене до партийните субсидии и от зеления сертификат до статута на болниците. Но защо почваме да го критикуваме толкова яростно преди обичайните сто дни?

Не помня друг път да сме обсъждали толкова щателно всяко отделно назначение на новоизбрано правителство. На зам.-министри, на началници на кабинети, на регулатори, дори на пиари! Биографията им, възрастта им, някоя изтърсена по телевизора нелепа дума, всичко. Как се управлява в подобна ситуация – аз не знам. (Всъщност знам, целта е да не се управлява, но това е друга тема.)

Интересното е, че това трескаво нетърпение за тотална, идеална, свръхморална промяна не се подклажда само от герберските пропагандисти. Вече година живеем с усещането, че държавата е на ръба на пропастта. Имаме чувството, че България е не просто корумпирана, което си е истината, а направо обречена, агонизираща страна. И ако не се действа мигновено, край. 

В тази фаталистична атмосфера Кирил Петков спечели доверието на избирателите с положителната енергия, която излъчваше: обещаваше да действа решително и най-вече бързо, както прави бизнесът, където знаят, че времето е пари (в случая – доверие). Този негов образ сега му играе лоша услуга.

Така се случи, впрочем, и с президента Макрон, който дойде с обещанието бързо да раздвижи ръждясалата европейска машина, само че реалността поднесе на нетърпеливите му почитатели разочарование. Колко по-неуязвими са старите непроницаеми лидери, които внушават усещане за бюрократична вечност!

Ако се замислите, промени се начинът, по който днес се посреща една нова власт. Казват им го в прав текст: ще ви гледаме в ръцете от първия ден. Новите медии създават илюзията, че този контрол може да се случва в реално време, а пък ако някой потребител успее да снима компрометиращо действие – направо ще пада премиерът (вижте какво става с Джонсън!).

Отминаха времената на религиозни учения, които проповядваха смирение, самоконтрол, приемане на неизбежното: съвременният човек заживя според онази песен на Queen, в която се пее „Искам всичко и го искам сега“. Няма време за партийни игрички и институционални процедури, искаме веднага да се сбъдне най-доброто. Веднага, всичко.

Да се научим на реалистично нетърпение

Това нетърпение безсъмнено тласка обществото напред, особено пък след един дълъг период на застой – ако стоите кротко на опашката и не вдигнете скандал, чиновникът на гишето няма да се раздвижи, нали така? Е да, ама в политиката не всичко може да се случва мигновено, а в голямата си част законите са именно за това – да забавят случването и да стабилизират обществото.

Ако не разбираме това, нетърпението ще се преобръща в хронично разочарование. Хайде и тия се провалиха, цели 23 дни и нищо! При някои хора нетърпението води до отчуждение, безразличие към страната и собствения живот. При други – до мечта за някаква здрава ръка, която с магическа пръчка да преобрази пропастта в райска градина.

Майсторството би било да възпитаваме едно реалистично нетърпение, което разбира къде може да се върви по-бързо и къде просто сме жертва на собствените си желания.

Макрон призова ЕС да се отърси от зависимостта си от руския петрол и газ

Иво Инджев

Френският президент Еманюел Макрон, цитиран от Асошиейтед прес, се обяви за диалог с Русия като средство, чрез което ЕС да упражни влиянието си върху нея, но в същото време призова ЕС да прекъсне зависимостта си от руския газ и петрол. (“It’s very difficult to have a policy of sovereignty from Russia if we decide not to speak to Russia,” he said, and he urged EU countries to end their dependence on Russian gas and oil supplies).

По данни да министерството на енергетиката на САЩ 48 % от руския износ на нефт е насочен към страните от ЕС, като на първо място сред вносителите са Нидерладния и Германия с по 11 на сто, а Полша, която вече обяви отказ от руския нефт и преминаване към внос от Саудитска Арабия, има(ше) дял от 7 процента.

Още по-голям е руският износ на газ за ЕС – 72 на сто от природния газ на Русия, предназначен за чужбина, тече към евросъюза. Германия има дял от 16 на сто от него, Италия 12, а Франция – 8 процента. https://www.eia.gov/international/analysis/country/RUS

Макрон заяви също така, че евросъюзът ще представи в най-скоро време своите предложения по въпросите на стабилността и сигурността, които да бъдат обсъдени с партньорите от НАТО, а след това може да бъдат включени в преговори с Русия. Иначе казано, на Русия няма да бъде позволено да преговаря по отделно с държавите от ЕС и НАТО по тези теми.

Във връзка с руската тактика да се опитва да разделя вътрешно двата западни съюза комисарят по външна политика на ЕС Жозеп Борел е цитиран от световните агенции да заявява, че Москва се е провалила в тези свои опити.  

А защо Путин няма да се осмели да подпали пълномащабна война срещу Украйна (както се осмелих да прогнозирам в последния ден на 2021 г.), с каквато шантажира чрез струпването на войски по границата й, обяснява Андрей Иларионов.

Бившият икономически съветник от най-близкото обкръжение на Путин напусна този кръг преди близо 15 години, но от неговия текст се вижда, че познава в детайли военно-стратегическите възможности на днешна Русия. https://aillarionov.livejournal.com/1263426.html

Парадокс на приоритетите

Атанас Ждребев

Основната част от речта на президента Румен Радев беше посветена на вътрешнополитическите теми. Той не даде с нищо да се разбере, че ще пристъпи към изпълнение на реалните си функции, които са предимно на терена на външната политика.

Общоизвестен факт е, че държавният глава разполага с ограничени правомощия, а неговата основна сила като политически фактор произтича от конституционния текст, според който той представлява страната в международните отношения.

В речта на Румен Радев по повод встъпването му в длъжност във втория президентски мандат се забеляза институционален, структурен и смислов дисбаланс при формулирането на основните теми и приоритети.

Външната политика зае последната част от нея, именно тази част беше най-кратка по обем и най-клиширана и банална в съдържанието на посланията. Радев констатира общоизвестния факт за европейската принадлежност на страната ни. След това дойде ред на патетичната фраза: „Гласът на България трябва да отеква силно в дебата за бъдещето на Европа”.

Една такава сериозна заявка в самия момент на произнасянето си поражда очакване ораторът да очертае смисъла и основните параметри на дебата и ключовите позиции на държавата в него. За съжаление, не се случи нищо подобно, мантрата „увисна” в публичното пространство, без да бъде положена в подобаващ контекст.

В същия лаконичен стил с по няколко думи бяха споменати стратегическото партньорство със САЩ, както и партньорствата с Русия и Китай. Президентът не каза нито дума за своята позиция по актуалните кризи в руско-американските отношения и напреженията в Украйна и Казакстан. 

Мълчанието говори и отеква звучно в публичното пространство след гафа от предизборната кампания за Крим. Като единствен сериозен успех на неговата външна политика в изтеклия мандат беше отчетен консенсусът, постигнат на организираната от него в началото на 2017 г. консултативна среща за Северна Македония. Нямаше коментар и оценка на резултатите от току-що приключилата визита на делегацията, водена от Кирил Петков. Не бяха откроени никакви външнополитически инициативи и приоритети както за предходните, така и за следващите пет години.

Не беше споменат дори единственият безспорен успех на Румен Радев, свързан с диалога във формата „Три морета”. Нямаше отчет за броя на направените официални посещения в чужбина и на посещенията на чуждестранни държавни глави в България, защото цифрите щяха да бъдат повече от скромни.

Основната част от речта беше посветена на вътрешнополитическите теми. Анализаторите вече откроиха спецификата, в която се ситуира сега започващият мандат спрямо предходния – приключи периодът на конфронтация между Радев и Борисов и се поставя началото на нов период, в който президентът и правителството ще взаимодействат в институционален синхрон. Нещо повече, някои от членовете на служебния кабинет останаха в редовния, а неговият икономически министър е настоящ премиер.

След като промяната вече е започнала и, както личи от наименованието на мандатоносителя, продължава и в момента, към сферата на парадоксите трябва да отнесем засиления акцент върху събитията от миналото и отсъствието на визия за бъдещето.

Ето един конкретен пример в подкрепа на така формулираната теза: Радев заяви, че „в България е налице антимафиотски консенсус”. Това е констатация на факт от настоящия момент, който има отношение както към миналото, така и към бъдещето. Очертанията пред президентския поглед назад са кристално ясни.

Първият мандат е белязан от „апогей на стария авторитарен модел на управление”, от гражданския бунт срещу „мафиотизацията на властта”. Изминало е цяло десетилетие на доминация на корупцията. Президентът смята, че се е превърнал във фактор за единение на българите в съпротивата им срещу порочните практики в управлението.

Не можем да опровергаем истинността на твърдението въпреки наличието на обстоятелства, които подсказват, че то подлежи на известна релативизация. ГЕРБ, чиято парламентарна група знаково отсъстваше от пленарната зала по време на клетвата, перманетно внушава тезата, че Радев е разединител на нацията, че настройва едни групи от обществото срещу други и че тяхната партия, която също има своето политическо представителство, е игнорирана от споменатата формула на единението. Нещо повече, тази формула е насочена срещу нея. На второ място, президентът призова да продължим по пътя напред, опирайки се на доверието на гражданите.

Темата за доверието в контекста на президентските избори беше коментирана в предходен анализ, спекулативната злоупотреба с нея е неуместна, защото проблемът с кризата на легитимността на българската политическа система е болезнен и има дългосрочен характер.

Ако все пак изведем нейната проекция в настоящето, ще се натъкнем на парадокса, че държавният глава, избран с най-малко гласове в българската история, започна речта при встъпването си в длъжност за втори мандат именно с аргумента за подкрепата на гражданите към него. Подходът е неуместен, най-малкото защото, когато една политическа реч не е съобразена с даденостите на реалността, нарастват основанията за критични оценки.

Погледът напред обаче е доста замъглен. Тук Радев отново предпочита да робува на клишетата и на празните формулировки, без да се спира на конкретика. Логично беше той да спомене нещо за едно от най-важните си предизборни обещания – след конституирането на новата власт да предложи собствен проект за промени в Конституцията с акцент върху съдебната реформа. Вместо такъв проект пред народа беше представена цяла поредица от голословни фрази.

Нека да се върнем отново на тезата за „антимафиотския консенсус” и от една абстрахирана позиция да наблегнем на проблематичния елемент в нея. Възникват три съществени въпроса, на които не беше даден експлицитен отговор – за субекта, за обекта и за целите на консенсуса. Субектът беше дефиниран в общи абстрактни очертания – става дума за предходното управление. Но имена на мафиоти не се споменават.

Мафията е специфично понятие от политическия речник, което обикновено характеризира деперсонифициран колективен образ, който действа тайно и задкулисно. Тя не е юридически термин, не подлежи на правна дефиниция, не фигурира в законодателството. Борбата с нея винаги е добро пожелание, но във формален институционален и юридически смисъл то е безсъдържателно.

По-нататък Радев акцентира върху очакванията към новото управление, които са свързани с „надеждата за справедливост и законност”, със „съкрушаване на корупцията”, беше специално наблегнато на „историческата възможност да върнем България в руслото на законността”. Историята на политическите идеи е дълбоко пронизана от дебата за смисъла на понятието „справедливост”, който започва от трудовете на Платон и Аристотел и стига до произведенията на модерните политически мислители, сред които безспорно се открояват имената на Ролс и на Хайек.

Разнобразието на интерпретативни полета, школи и парадигми, на смисли и значения, конституира неговата деконтекстуализирана политическа употреба в руслото на пропагандните внушения, които са лишени от автентичен съдържателен аспект. Нещо повече, в една и съща реч Радев редополага „надеждата за справедливост” с други приоритети като „справяне с бедността и неравенствата” и „повишаване на жизнения стандарт”.

Специализираният политологичен анализ би могъл да докаже несъответствието между концепцията за дистрибутивната справедливост, която е приета за даденост в държавите с функционираща либерална демокрация, и идеята за преодоляване на неравенствата, чийто идеален модел е залегнал в основата на комунистическата утопия и намира по-приемлива форма в развитието на модерното ляво.

Повишаването на жизнения стандарт, както и редица други акценти, застъпени в обръщението на Румен Радев, не влизат в прерогативите на президентската институция. За съжаление, наред с борбата с корупцията и антиелитизма, споменатото послание дава основание да констатираме наличие на популистки елемент.

Тезата нямаше да е вярна, ако Радев беше предложил конкретни решения в начертаните от него тематични проблемни области. Но той предпочита да прехвърли отговорността върху новите управляващи, призовавайки мнозинството да проведе съдебна реформа и да предприеме мерки за борба с корупцията, „за да не даде възможност за реванш на статуквото”.

Абстрактността на президентския апел и завоалираният изказ са белег за липсата на онази политическа смелост, която позволява да се назоват фактите с истинските им имена. Така би могло да се стигне до конкретната идентификация на статуквото, до анализ на неговите възможности за реванш и до предложения за законодателни и институционални мерки за реформи. В разглеждания текст сякаш забелязваме присъствието на две сили,   които, за съжаление, не притежават еднаква тежест.

Едната сила е на вдигнатия юмрук на президента и тя до голяма степен даде тласък на настъпилата промяна. Другата е на президента сам по себе си, който трябва да действа автономно и без да използва помощта на юмрука, с други думи, това е пространството на идеите. Или по-точно в дадения случай се касае за дефицит на идеи. Тази безидейност ни дава основания да преповторим тезата за голословните послания, позовавайки се на други акценти за речта.

Особено впечатляваща беше заявката за „качествено и достъпно здравеопазване” и за „качествена и достъпна спешна помощ за всички български граждани”. Президентът повдигна здравната тема в момент, когато е достигнат критичният максимум на новозаразените с коронавирус.

В изминалото денонощие преди речта беше регистриран драматичният рекорд от 11 181 новозаразени. На практика това е най-тежкият проблем пред здравната система и пред българската нация в момента. Но думата „коронавирус” не бе спомената нито веднъж, дори в частта, посветена на здравеопазването. Не беше предложено нито едно решение, не беше подета нито една инициатива за дебат, не беше коментиран антикризисния план на правителството.

Вместо това последва хаотично изреждане на още приоритети, като изработването на нова енергийна стратегия беше поставено наред с необходимостта от държавна подкрепа за развитието на българската култура, а някъде там в този безпорядък между енергетиката и културата беше лансирана идеята за модернизация на армията, с която толкова напоително ни занимаваше Ангел Марин, че вече изглежда доволно остаряла и извадена от нафталина.

Ако за пет години главнокомандващият не е успял да извърши модернизационния процес, е резонно да се запитаме как е осъществявал едно от най-важните си конституционни правомощия. Трябва да обърнем специално внимание на споменатата между другото тема за културата, защото тя е интересна и се вписва във вече очертания модел на игнорираната конкретика.

Държавната подкрепа може да има положителни страни, но на нея е добре да се гледа предпазливо на първо място с оглед на принципите на функциониращата пазарна икономика. Ако само един отделно взет сектор премине изцяло на държавно регулиране, това ще бъде драстично отклонение от пазарния принцип.

Разбира се, в условията на криза е резонно културата да бъде подпомагана там, където произвежда качествен продукт, отговарящ на потребностите и интересите на публиката, а това се случва в големите културни институти както в София, така и на регионално ниво. Същевременно през последните години се наложиха някои порочни практики, които по принцип не би било добре да бъдат продължавани и толерирани.

Става дума за отношението към определени представители на културната сфера, които заемат обществени позиции, обвързани са с членство в политически партии, или пък за тях е установена принадлежност към структурите на бившата Държавна сигурност, и не на последно място, към тази група спадат и личности, които пряко са обслужвали идеологическите потребности на комунистическия режим.

Споменатият кръг от лица е бил награждаван с държавните ордени „Стара планина” и „Св. св. Кирил и Методий” до степен на тяхната девалвация, получавал е допълнителни пенсии и финансови стимули, възможности за изява и популяризация в чужбина, ползвал се е с привилегировано обществено положение спрямо други неоткрити таланти, които са били принудени да творят в изолация. Да се надяваме, че досегашният порочен модел стои далече от идеята на Румен Радев.

В заключение, речта на президента опроверга очакванията, че той ще каже какво смята да прави във втория си мандат. Неприятният факт е, че след като вече е изпълнил основната си вътрешнополитическа задача да го спечели, той не даде с нищо да се разбере, че ще пристъпи към изпълнение на реалните си функции, които са предимно на терена на външната политика. Ерата на юмрука вече отмина. Сега е ред да видим какво ще настъпи след нея.

В Скопие имат нещо, което в София нямат – идея какво правят

Александър ПетровАко България иска да извлече нещо от сегашната ситуация, трябва да вдигне нивотоСнимка: БГНЕС Ако България иска да извлече нещо от сегашната ситуация, трябва да вдигне нивото

Когато в началото на седмицата американският конгресмен от Републиканската партия Клаудия Тени отправи въпроса си за евентуални санкции срещу България заради ветото над Северна Македония за членство в Европейския съюз (ЕС), мнозина у нас се почувстваха доста засегнати.

И наистина – самият факт, че заблудени американски конгресмени биват намесени в двустранния спор между София и Скопие предизвиква дразнения, та дори и на следващия ден Белия дом да излезе с позиция, че санкции срещу страната ни по никакъв начин не стоят на дневен ред (защото подобна идея е безумна сама по себе си – б.а.).

Въпросът обаче е, че подобни ходове са си реална част от голямата игра в международната политика. На всички ни е ясно, че още от самото начало на спора между двете държави македонците започнаха да търсят подкрепа от чужбина, за да засилят позицията си.

Преди това такава търсеха и за спора си с Гърция, чието решение беше постигнато чрез Преспанското споразумение, след като върху Гърция беше оказан немалък международен натиск. Сега просто ние сме в ролята на гърците.

Миналата година излезе доклад на ДАНС, според който чужди служби са се опитвали да оказват влияние по въпроса върху България.

Дори след визитата на Кирил Петков, която беше използвана и от двете страни да демонстрират смекчаване на диалога и търсене на общи позиции, които да възобновят преговорите и да доведат до някакво потенциално решение, македонските медии продължиха да сеят критики и да държат на твърдата позиция по въпроса.

И те правят това, просто защото знаят, че тяхната гледна точка ще намери отражение в западната преса. А външната политика на Скопие ще подеме наново песента как „лошата“ България тормози по-малката си и беззащитна съседка.

Това е политиката и подобни ходове, търсещи външен натиск върху „противника“ не само не са забранени – те са нещо общоприето.

Затова и фактът, че някаква дама от Конгреса на САЩ си е позволила да отправя резки питания по въпрос, който ѝ е толкова далечен, колкото и квантовата физика, не трябва да изненадва никого. Той е просто доказателство, че съседите ни знаят как се играе тази игра и не се притесняват да го правят.

По-големият проблем е защо България не го прави. Защо в момента, в който Скопие тръгне да си търси съюзници зад граница, българското външно министерство не прави всичко по силите си да контрира тези опити или още повече – да намира свои съюзници, които да защитават българската позиция.

Тук не говорим само за новото правителство – това е проблем на вече четвърти кабинет и нито един досега не е показал ясни действия, които да търсят външна подкрепа за българската кауза. 

В един момент в развитието на този спор страната ни се оказа изолирана и нарочена за „лошия съсед“, пречещ на развитието на малка Северна Македония. И единствената причина да излезем от тази позиция е фактът, че въпросната съседска криза се простира вече достатъчно дълго във времето, за да може страните от Западна Европа да се отегчат от нашите балкански проблеми и да ни оставят на мира.

Вашингтон подкрепя присъдиняването на Албания и Северна Македония към ЕС

САЩ няма да налагат санкции на България заради Северна Македония

Вашингтон подкрепя присъдиняването на Албания и Северна Македония към ЕС

Проблемът в случая е, че подобно която и да е друга подобна „отворена рана“ в глобален мащаб, периодично се случва нещо, което да я вкара пак под светлината на прожекторите. И шоуто отново започва.

Причината в Северна Македония да не се огъват досега дори с малко относно българските искания е именно факторът на международната подкрепа, на който те разчитат.

Идеята на властите в Скопие е, че големите сили като Германия и САЩ ще притиснат управляващите у нас достатъчно и те ще клекнат все в един момент. А исканията, които имаме към югозападната си съседка, ще останат най-много като бележка под линията.

А истината е, че държави като САЩ, Германия и редица други западни сили имат реална причина да искат България да клекне по този въпрос. На тях не им пука особено за междусъседските ни търкания, но за сметка на това знаят, че ако Северна Македония не се интегрира в Европа, тя много лесно може да падне в лапите на глобални сили като Русия или Китай. А това не е в интересите на Запада.

Какво обаче прави България, за да тушира тези настроения сред собствените ни партньори? Правят ли се совалки с различни политици в такива важни държави, за да може те да заемат българската страна или поне да не са неприятелски настроени? Нищо, което да си е проличало.

От историята е ясно, че дипломацията никога не е била силната страна на България, но това трябва да се промени, ако искаме да имаме какъвто и да е глас извън рамките на собствените ни граници.

Или как Москва използва стари дрязги на полуострова, за да дестабилизира региона

Кирилицата и „Убийствената политика на Русия“* на Балканите

Или как Москва използва стари дрязги на полуострова, за да дестабилизира региона

За целта обаче трябва политическа воля, трябва стягане на редиците и формиране на ясна стратегия за действие във външнополитически план, която да се следва независимо от това кое правителство е на власт или кой президент стои в креслото на „Дондуков“ 2.

България трябва да играе същата тази игра, която играят и останалите държави, и да се научи да го прави добре. Дори и това да означава да си намерим и ние американски конгресмен, който да пита за това защо Северна Македония не може да изпълни няколко прости изисквания, щом толкова иска да стане част от ЕС.

„Омикрон“: защо в България се говори за затваряне, а на запад за отваряне

Едва 20% от поставените в последните два месеца дози са на хора, които сега са решили да се ваксинират.
Едва 20% от поставените в последните два месеца дози са на хора, които сега са решили да се ваксинират.
  • Новият вариант на коронавируса е навсякъде в Европа. Но докато в други страни в Европа Омикрон не създава сериозни проблеми и хората постепенно забравят за ограниченията, в България е точно обратното. Обяснението би трябвало да е очевидно.

Както повечето лекари в страната, така и епидемиоложката д-р Бацелова е притеснена от рязкото покачване на новите случаи на заразяване с коронавирус.

„За съжаление очакванията, че Омикрон ще протича много по-леко, не се оправдаха. Така че, ще има и хора, които ще боледуват тежко, ще има и смъртни случаи. То вече има и такива, доказано с причинител новия вариант“, казва д-р Христиана Бацелова.

Ръстът при броя заразени не е изненада и беше очакван. В последната седмица над 10 хиляди човека дневно научават, че са позитивни. Това надхвърли рекордните досега равнища от есента на миналата година.

Вълната на Омикрон вече заля голяма част от Европа и САЩ и доведе до многократното увеличаване на регистрираните случаи на COVID-19.

За разлика от България обаче, където здравните власти открито обсъждат затягане на мерките, светът върви по-скоро в обратна посока. Планове за отпадане на ограниченията вече постепенно се въвеждат във Великобритания, Дания, Финландия и някои от Съединените щати. Тук обаче не е така.

Защо в България е различно? Отговорът изглежда очевиден – въпреки усилията за увеличаване на обхвата на ваксинацията, той остава доста нисък, а страната все така стабилно се държи на последното място в Европейския съюз (ЕС) по този показател. В България под 30% от населението е със завършен имунизационен цикъл, а под 8% от хората са с поставени бустерни дози.

Данните от повечето европейски държави показват, че Омикрон не води до увеличаване на хората в болници, особено на тези в тежко състояние, в страните, което повечето хора са напълно ваксинирани. В България обаче Омикрон пълни болниците.

„Добрата новина е, че за последните дни 100 хиляди [човека] избраха да се ваксинират“, каза на 8 януари премиерът Кирил Петков, който няколко пъти предупреждава за идващата нова вълна и призовава хората да се ваксинират. Внимателен анализ на числата обаче показва, че неговият оптимизъм за броя на поставените ваксини обаче не е съвсем оправдан.

Когато всеки ден носи нов рекорд

Ситуацията в последните няколко дни може да се опише най-кратко с думата „рекорди“. Само в рамките на два поредни дни в страната бяха регистрирани рекорди за брой новозаразни за денонощие. На 18 януари положителните тестове бяха 9996, на 19 януари – 11 181 , а ден по-късно – 10 160.

Увеличението е значително, тъй като само преди 20 дни – в края на декември и началото на януари, дневните случаи варираха между 1500 и 3000. Това означава ръст от над 250%. https://www.svobodnaevropa.bg/a/627382/1/31663593.html

Притеснителна изглежда и ситуацията в болниците. За същите 20 дни настанените за болнично лечение са се увеличили с 30% – от 4100 до над 5200 души. Ръстът на пациентите в интензивно отделение пък е с 20%.

От данните, които Свободна Европа получи от Министерството на здравеопазването, става ясно, че в момента местата в болничните и интензивните отделения са заети на около 60% от капацитета си. А това е едва началото на прогнозираната вълна от Омикрон.

В четвъртък премиерът Кирил Петков каза, че засега Омикрон има високо ниво на разпространение, но с много ниски нива на запълване на интензивните легла в болниците. Заради това за момента не се налага затягане на мерките в най-тежко засегнатите области.

„Ние следим критичните фактори в здравната система, а не числата, които са за обща заболеваемост“, каза още Петков. https://www.svobodnaevropa.bg/a/627383/1/31663591.html

Въпреки това в една от най-засегнатите области – София-град, се очаква въвеждането на по-строги мерки, свързани със заведенията и обществените места, както и връщането на ротационния принцип на обучение в училищата. Подобни мерки се очаква да се въведат и в останалите области с най-висока заболеваемост – БлагоевградБургасСофия-област, ПерникВидинСтара Загора и Пловдив.

Тези рекордни стойности са и причината за тревога, която на няколко пъти беше изразена от лекари в страната, а и от представители на кабинета, които, по думите на Кирил Петков, не искат да се повтаря „сценарият с болни седящи по стълбите на болници“.

„За съжаление в този момент на пандемия винаги може да се стигне и до такъв момент. Така че, реално, обществото трябва да има предвид, че ситуацията е доста кризисна и всеки трябва да подхожда доста отговорно не само към себе си, но и към обществото“, казва по повод опасенията за препълване на болниците д-р Бацелова.

Само зеленият сертификат действа

В последните седмици на няколко пъти в свои публични изяви министър-председателят Кирил Петков изрази позитивно мнение относно високия брой на поставените дози ваксини, които в някои дни достигнаха до над 30 000.

Това обаче не означава, че много хора решават да се ваксинират.

„За съжаление при нас наблюдаваме, че повечето хора идват за бустер“ , казва д-р Бацелова.

Д-р Христиана Бацелова
Д-р Христиана Бацелова

Нейните впечатления се оправдават и от данните, които Свободна Европа получи от Министерството на здравеопазването.

От тях става ясно, че от началото на декември до 16 януари включително в страната са поставени общо 672 785 дози ваксини. От тях обаче първите дози, включително и тези от еднодозовата ваксина на Jansen, са едва 144 70или едва 20% от всички поставени. Т.е. само една пета от поставените дози са на хора, които са решили да се ваксинират. Техният брой не се увеличава значително дори и след обявения от правителството стимул от 75 лева за всеки човек над 65 години, който се ваксинира.

Въпреки често изтъкваната по-ниска защита при ваксинация с Jansen, в България една трета от новопоставените дози са именно от този препарат. Това позволява само след една доза човек да получи зелен сертификат, който му позволява да влиза в заведения и молове.

388 745 или половината от поставените ваксини за този период пък са бустерни дози. Това означава, че имунизация са получили хората, които вече са били със завършен цикъл т.е. вероятно са били убедени в ефекта от ваксините. https://www.svobodnaevropa.bg/a/627384/1/31663587.html

Според д-р Бацелова от началото на ваксинационната кампания у нас най-сериозен ефект върху ръста на желаещите да се ваксинират е имало въвеждането на зеления сертификат.

„Тогава хората масово тръгнаха отново да се ваксинират. След въвеждането на прословутия сертификат за антитела спряха. Така че той определено удари по ваксинационната кампания. Сега предимно се поставят бустерни дози“, казва тя.

Тук затварят, на запад отварят

За втвърдяване на мерките в България се заговори още в края на декември, когато в страната все още се очакваше потвърждение за наличие на варианта Омикрон. Още тогава редица браншове изразиха готовност да предприемат стачни действия в случай, че работният им процес бъде засегнат. Подобни настроения имаше и в края на октомври, когато официално беше въведена употребата на зелените сертификати.

Но докато в България здравните власти говорят за затягане на мерките, в страните от Западна Европа, както и в САЩ, вече се говори за тяхното разпускане. Главната разлика е именно ниското ниво на ваксинация на населението в България.

Такъв пример е и Чехия. По време на първата и втората вълна от COVID-19, когато все още нямаше ваксини, страната беше сред лидерите по брой случаи, както и при хоспитализациите. Прага налагаше строг локдаун на няколко пъти в опит да се справи със ситуацията. Сега обаче по данни на Европейския център за контрол на заболяванията (ECDC) близо 63% от населението в страната е със завършен имунизационен цикъл, а над 30% са с поставени бустерни дози.

В момента и Чехия е застигната от вълната на Омикрон и броят на новите случаи рязко се повишава. В същото време обаче броят на настанените за болнично лечение в страната е едва 1615 и продължава да намалява.

Според доктор Бацелова това ясно показва ефекта от високия процент на ваксинация.

„Това, което виждаме в държавите с по-висок ваксинационен обхват, е, че по-малко хора стигат до болница, по-малко имат нужда от хоспитализация, от лечение и интензивно лечение. Разбира се и смъртните случаи са по-малко. Така че, определено, да – високият процент на ваксинирано население играе важна роля в хоспитализациите“ казва д-р Бацелова.

Метаморфозите на Радев 

От летец до президент: по време на първия си мандат Румен Радев преживя не една метаморфоза. Във втория е изправен пред три големи изкушения. Ще устои ли? Коментар от Даниел Смилов:

Първият мандат на Румен Радев показа, че той е политик, който научава много в движение. В негово лице още през 2016 година хората видяха потенциал за алтернатива на Борисов. Само че първоначално Радев не беше разбрал в какво точно да се противопостави на модела на управление. В рамките на пет години години летецът се превърна в президент, преживявайки три сериозни метаморфози. Или поне две и половина.

Метаморфозите на Румен Радев

Най-сериозната от тези метаморфози беше свързана с разбирането на характера на управлението на ГЕРБ и ДПС. В първите години на мандата си Радев даваше слаби, основно реторични сигнали, че е готов да се противопоставя на опитите за овладяване на съдебната система, медийната среда и на систематичното канализиране на публични ресурси към избрани фирми.

Едва при избора на Иван Гешев за главен прокурор през 2019 година президентът влезе в пряка конфронтация със статуквото като върна неговото спорно предложение на ВСС. Гешев все пак беше избран и той отговори с доста персонализирана атака срещу Радев още в началото на 2020 година, която достигна своята кулминация с влизането на въоръжени прокурори в президенството през лятото на същата година. Оттам последва юмрукът на Радев и заставането му на позицията на онези две трети от обществото, за които управлението на Борисов беше вече приключило.

Втората трансформация на Радев се състоеше в еманципация от БСП. За това му помогна и Корнелия Нинова, която тръгна по пътя на „консервативния социализъм“, вдъхновена от Орбан. Вярно е, че Нинова се противопостави на петата колона на ГЕРБ в БСП, но при този процес тя се впусна в безразборни чистки, които бяха насочени към всички инакомислещи в партията ѝ. И неслучайно Радев в един момент се оказа по-близък до важни личности в и около БСП, които бяха пометени от устрема на Нинова – Янаки Стоилов, Крум Зарков, Бойко Рашков и т.н.

В този процес Нинова запази номинално лидерството на „столетницата“, но трайно загуби лидерството на лявото. Радев се оказа много по-добре позициониран и по отношение на младите леви, голяма част от които бяха привлечени от ПП и дори от ИТН. И като цяло, ПП – формация, с която Радев е близък – успешно измести БСП в по-маргинални ниши на лявото пространство.

Третата метаморфоза на Радев беше по отношение на Путинова Русия. В началото на първия си мандат основната външнополитическа тема на президента беше засилването на връзките с Русия и свалянето на нейните икономически санкции. Омаловажаването на руската окупация на Крим и агресията срещу Украйна беше видимо с просто око.

След срещите си с Владимир Путин, на които отношението към него не беше точно радушно, и особено след фиаското с визитата на руския патриарх в България, Радев изглежда взе да си припомня все по-настойчиво идентичността си на натовски генерал. И наистина, в ситуация, в която България незнайно как се сдоби с руски реактори, а след това и плати милиарди за строежа на тръбопровод за руски газ, от който самата тя нямаше особена нужда, мнозина биха се усъмнили в алтруистичните намерения на иначе братската страна.

Може би воден от подобни основателни съмнения, Радев правилно прецени, че може да изостави гласовете на крайните русофили на „Възраждане“ – без да пострада особено от това.

Третата метаморфоза на Радев обаче остана частично незавършена и предходният му объркано-ентусиазиран в руско направление образ от време на време инцидентно се появява. Това, например, стана в края на изборната кампания по отношение на Крим, след което Радев трябваше да се обяснява пред обществото и пред американското посолство. В същата ситуация попадна и протежето му Стефан Янев, който пък изпусна един-два „лични“ поста във Фейсбук по отношение на евентуално разполагане на войски на НАТО в Източна Европа.

Силната позиция, в която се намира президентът в момента, се дължи на тези три метаморфози. Колкото са по-категорични те, толкова по-широко би било влиянието му, защото те направиха възможно Радев да стане изразител на интересите и вижданията на широк кръг от българските граждани. Например, заставайки зад съдебната реформа и възприемайки критиките на ДБ към „модела Борисов“, Радев дори си отвори вратата към избиратели или поне симпатизанти в дясно от центъра, което е сериозно постижение в българския политически контекст.

Трите изкушения пред президента

Същевременно във втория си мандат Радев може да стане жертва на определени изкушения, които са естествени следствия от политическите му успехи.

Антипарламентарното изкушение

Радев имаше възможност да ръководи три служебни правителства – инструмент, чрез който държавата се превръща временно в президентска република с ограничени правомощия. Този опит безспорно му хареса, не на последно място и заради общественото одобрение, което получи. За да се предпази от изкушения за засилване на президентската власт, Радев би трябвало да си припомня ежедневно, че всичко хубаво в българския политически живот от Търновската конституция насам е било свързано с работещ и реален парламентаризъм.

България неслучайно е парламентарна република: целият ни опит показва, че периодите на модернизация и приобщаване на страната към свободния свят са съвпадали с периоди на работещ и действен парламентаризъм в нея.

Хубаво е, че Радев изглежда не предвижда увеличаване на президентските правомощия в предложенията за конституционни поправки, които ще внесе – нещо подобно би било лош сигнал. Но също така би било хубаво той да интернализира по-добре и чл. 105(1) от Конституцията: Министерският съвет ръководи и осъществява вътрешната и външната политика на страната в съответствие с Конституцията и законите.

При наличие на редовно правителство в настощия конституционен модел президентът може да е коректив, но не водещо начало в определянето на политиката на страната. Радев, уви, се изкушава в определени области сам да задава посоката. В речта си за втория мандат, например, той постави като предварително условие за започване на преговори между ЕС и Северна Македония искането за промяна на тяхната конституция. Да оставим настрана въпроса дали това е добра идея с оглед на българските интереси и дали е изобщо възможна с оглед на слабото парламентарно мнозинство в съседната страна.

Важното е, че подобно искане не беше част от партийния консенсус от консултативния съвет при президента само дни по-рано. А и не беше условие, поставено от Кирил Петков в Скопие. Видно е желанието на Радев да ръководи външната политика, но това е изкушение, на което все пак трябва да устоява далеч по-успешно. Ако не го направи, той бързо ще влезе в режим на противопоставяне с парламента и изпълнителната власт, но този път аргументите няма да са на негова страна.

Популисткото изкушение

В България президентът е пряко избран и зад него стоят сериозни групи избиратели. Това създава илюзията, че той е „гласът на народа“.  Само че съвременните демокрации са плуралистични и една от основните фалшиви тези на популизма е, че народът е хомогенен и говори с един глас. Един народ, една нация, една култура, една история, един водач – това е популистка логика, която винаги води до тежки политически трагедии. Радев трябва да се предпазва от влизане в ролята на някакъв институционален гарант на нацията или българщината.

В първия си мандат той удържа на този натиск, но при втория желанието му да влезе в българската история ще го изкушава да интимничи с нея. Освен че би било проява на лош вкус, това би довело и до опасности от мажоритаризъм и натиск над малцинствата. От тази гледна точка, когато говори за по-добра защита на правата на човека като цел на готвените конституционни промени, добре е президентството да не си представя този човек само като член на мнозинството в България. Да се бранят правата на мнозинството да е автентично – това е много модерно, но всъщност тези, които имат най-голяма нужда от защита на права, са винаги малцинствата – етнически, културни, сексуални, политически и т.н.

Нещо повече: в една така или иначе популистка среда въвеждането на не добре обмислени инструменти на пряката демокрация може да дестабилизира българското управление. Предложения за конституционни промени в посока на плебисцити по искане на президента или сваляне на праговете за референдуми и народни законодателни инициативи може да доведе до куриозни и откровено вредни за страната политически решения. Заиграването с духа на популизма е опасно.

Изкушението на виртуалната реалност

Българската медийна среда има склонност да сервилничи и да обгрижва силните на деня, което неизменно води до тяхното самозабравяне и откъсване от реалността. Технологията е проста – преувеличаване на успехите на любимците и хиперболизиране на греховете на опонентите. В президентската си реч Радев даде сигнал, че може да се поддаде на това изкушение. Борисовото управление имаше безспорни и сериозни кусури, но то не беше „авторитарно“, както го определи Радев. Думите все пак имат значение и „авторитаризъм“ е понятие, което не търпи произволни интерпретации.

Тази грешка не оправдава излизането на ГЕРБ от речта на президента, но е лош сигнал, че връзката между Радев и реалността е под напрежение. Както ГЕРБ би трябвало да престанат да водят войната, която вече изгубиха, така и Радев трябва да внимава да не се превърне в подобие на архиопонента си. И изобщо тази мачовска надпревара Радев-Борисов е време да бъде заровена в нечий заден двор, защото тя на моменти беше интересна и смешно-симпатична, но вече не е.

Като цяло, приносът на Радев бе, че подпомогна трансформацията на българската политическа система. Център лявото се преобразува чрез ПП и донякъде ИТН, като БСП ще трябва да се промени сериозно, за да остане конкурентоспособна. В център-дясното ГЕРБ е в отстъпление, а ДБ се утвърди на три поредни избора – тези два процеса поставят въпроса за нов облик на тази част от политическия спектър.

Описаните трансформации далеч не са завършили, но те дават надежда за разграждането на структурни сраснатости между власт и определени интереси, което пък отваря възможност и за смислени съдебни и медийни реформи. Както, разбира се, и за рефокусиране на политиката върху позабравени проблеми като разликите между столицата и провинцията, и неравенството по-общо.

Ключът към успеха на втория мандат на Радев е в това да продължи да подпомага тези трансформации и да удържи на изкушението да обсеби политическата система. Парламентаризмът, все пак, е основната българска политическа ценност и постижение в модерната история на страната ни.