кафенето

Новини и не само

De Profundis: Отровата като мода, но да не прекаляваме, че всичко ще лъсне

radev_putin_2_Пламен Асенов, специално за Faktor.bg – https://www.faktor.bg

Хайде стига с тоя обществен натиск, бе, граждани, спрямо българските спецслужби, прокуратури и прочие компетентни органи, да разкрият истината за отравянето на някой си Емилиян Гебрев.

Ами я си представете, че я разкрият и покрай нея лъснат пак някакви твърде неудобни факти за Великата Източна Сатрапия и нашия слугинаж спрямо нея. Какво ще правим тогава, как ще се оправдаваме пред кремълската Висока порта и собствените си низки съвести?

Но, казвате – няма подобна опасност, защото то не останаха вече неудобни факти за тайната и подмолна руска намеса по света и у нас, които да са неизвестни на широката общественост.

Ами не е вярно, винаги има нужда от още и още доказателства – например за пълната некадърност на смешниците от ГРУ, дето светят като кичозни коледни елхи, където и да мръднат в практикуване на уродливите си практики.

Необходимо е елхичките винаги, щом се появят, да се обозначават ясно и конкретно, например със затворническо райе или направо с голям Х – доколкото още има люде, които си запушват ушите с тапи, щом въпросът опре до поредната руска гадост. Или изобщо отказват да повярват на очите си, дори те да са широко отворени, след като лично си подпрял клепачите им с клечки.

Какво по-сигурно доказателство за споменатата некадърност на пичовете от ГРУ обаче може да има от факта, че те светнаха дори насред София, където по принцип никой никога не ги забелязва, защото такива са указанията отгоре. И то светнаха 4 години след предполагаемото деяние, когато следите им би трябвало да са отдавна заметени и забравени.

Мъка, голяма мъка е тази натрапчива некадърност! Да не говорим, че покрай случая Гебрев започват да се разплита цял чорап и се промъкват мнения, че май София е нещо като роден балкански дом, спокойна резиденция на ГРУ, център, който служи за планиране и логистична подкрепа на всички техни акции в околните страни – Сърбия, Черна гора, Македония. Поне от тези посоки напоследък идват информации, които показват, че ако човек събере две и две, ще получи малко повече знание за реалността, отколкото на Фирмата ѝ се иска.

Фирмата ли казах? Ами да, така казах. Как иначе да се определи тази руска много специална армейска служба, за която българският специалист Цветлин Йовчев твърди, че в случая с Гебрев просто е поела някаква си частна поръчка. А Йовчев е човек, на когото не може да не се вярва, поне докато по лъжите му не разбереш за колко тъп те смята.

Ето и сега. Според Йовчев, тия пичове от ГРУ работят само за кинти, а не за славата и величието на Русия. И значи всеки може да ги наеме…..дори американците или НАТО, представете си. По логика, де. А това пък е възможно, защото Кремъл е изтървал службата от контрол…..

Питам се защо и как става така? Дали Кремъл не може вече да плаща на еничарите си адекватно заради пораженията от режима на санкции срещу Русия; дали Путин и Ко просто изведнъж се превърнаха в некадърни контрольори на спецслужби, каквито до вчера не бяха; дали пък не се трансформираха внезапно в истински миротворци и затова нямат повече нужда от ГРУ. Тоест, отказват се от плановете за световна доминация и се отдават на градинарство.

Както и да го кажеш, все тъпо звучи – но ако много искаме да вярваме на Йовчев, това са възможните обяснения.

Версията на главния прокурор Цацаров за отравянето на Гебрев с рукола, също спечели твърде много искрени симпатии в обществото. И как не – на българина му дай само кодош да гледа.

За столицата не знам, но по тази линия в компетентната по земеделието провинция започнаха обзалагания дали въпросният Гебрев случайно не е някакъв едър кон или дори слон, та да изяде накуп толкова рукола, колкото е необходимо, за да се отрови нормален човек.

Питах един приятел земеделец как стоят нещата, а той бе категоричен, че дори слон не може да изяде чак толкова наведнъж, виж, за няколко години…..

Както знаем обаче, на градски земеделец човек вяра не бива да хваща по истински селско-стопански въпроси – така че аз продължавам да клоня към версията на Цацаров и ще се придържам твърдо към нея, поне докато някой друг, още по-компетентен главен прокурор, не докаже пълната ѝ несъстоятелност. Разбира се, не, че очаквам някога да имаме по-компетентен главен прокурор, но…..

Много ми е интересно също, какво ще направим като държава, ако пред очите на оперативно невинната българска публика продължат да се разплитат нишките, които бележат действията на разни оперативно интересни руски рицари на плаща и кинжала и тяхната родолюбива дейност в София. И около София.

Поне за мен биха били оперативно интересни, де, не знам за ДАНС и другите служби дали са такива в действителност. За съжаление, май не са. Логиката сочи, че ако и за тях бяха интересни, нямаше по случая Гебрев да се мълчи цели 4 години. И нямаше по случая „Скрипал” България да се държи като нещипана още мома, а щеше да застане на политическото хоро редом до своите европейски партньори и съюзниците си от целия демократичен свят.

Ма нищо такова няма, бе, хора, никакви наши намеси, никакви наши разведки, нищо наше няма тук, в България, освен някои любими съветски паметници, искрена братска любов и безкористна помощ – отчаяно вика по българските медии руският посланик Макаров, засега без видимо да размахва „Макаров”.

То няма и нужда от размахване, по традиция, онези, които трябва да си вземат бележка от казаното, имат богат опит и богато въображение, така че добре си представят какво може да им се случи, ако не си вземат бележка.

И все пак – ще свържем ли на официално ниво случая „Гебрев” със случая „Скрипал”? С други думи – ще признаем ли най-после и ние пред света, че руснаците се месят нагло в нашите вътрешни дела, за да търсят собствени изгоди, като рушат и България, и ЕС. Ще вземем ли реални мерки срещу това, включително като ограничим възможностите на техните местни ятаци да им помагат. Ще кажем ли най-после откровено на народа си, че трябва много да внимава с руските престъпници, защото те са колкото некадърни, толкова и опасни – развращават и корумпират всичко наоколо. А така цивилизованият път, който се мъчим да следваме, се изкривява и ни отвежда в нищото. Ще подгоним ли от страната си разни руски пишман-дипломати с дипломи по шпионство или ще ги оставим в София да продължават да вилнеят, както правят през последните поне 140 години.

Колкото до онези, които се питат – защо все пак хора като Скрипал и Гебрев, които са отровени с толкова силни вещества, не умират, има два възможни отговора.

Единият е, че акцията на ГРУ срещу тях е предприета само за сплашване. Може. Не вярвам, но е възможно.

Другият отговор се крие в историята. Ако я попитаме защо през ПСВ, когато всички използват на поразия бойни отровни вещества, само руснаците стоят отстрани и подсмърчат, тя ще ни разкаже нещо интересно.

Преди войната руската армия също прави опити с бойни отровни вещества, за да реши дали те са подходящи за мирните цели на масовото изтребление. Експериментите се ръководят от някой си генерал-адютант Баранцев. Неговите умни мужици затварят 12 котки в някаква тръба и пускат вътре отровен газ. Кой знае как са затворили тръбата, но когато след време я отварят, всички котки са живи.

Генералът пише доклад до Генералния щаб, че бойните отровни вещества са напълно безперспективни от военна гледна точка, а малко по-късно Русия разбира обратното по трудния начин.

Но си мисля и друго, граждани – как се менят модите в руския шпионски занаят и по-специално сред хората на мокрия бар.

Преди години, за да премахне омразния на Сталин Леон Троцки, убиецът използва силен удар по главата с подръчно средство – чук за лед. Нищо чудно, при тия жеги в Мексико. В един период се появи мания по отстрела на разни гадове отблизо с пистолет в тила. Или отдалече със снайпер, все едно. След това на мода излязоха най-случайните автомобилни катастрофи. После, с развитието на руската приложна наука, се зарадвахме на технически екстравагантности като прочутия български чадър. Съвсем скоро пък буквално имаше епидемия от сърдечни удари по руските дипломати из цял свят. А сега всички си падат по отровите и ги пръскат наляво-надясно.

Ами толкоз могат хорицата в Кремъл и техните еничари, бе, граждани, що да ги корим. Те не могат да водят нормален, цивилизован диалог, дори животът им да зависи от това. Не могат да участват в равноправно партньорство с когото и да било, защото винаги живеят с мисълта, че, тъй като не са измамили, значи са измамени. Не разбират защо трябва да спазват разни гадни международни правила, след като не са удобни за хищните руски интереси. И изобщо не схващат защо никой, който им е сърбал попарата, не ги харесва.

Забележка:  

Всички читатели, които, освен от политика, се интересуват и от литература, могат да намерят нови и интересни текстове на другия ми блог – Оксиморонният свят /написано в Гугъл/ или на адрес http://www.passenov.wordpress.com

Реклами

Адв. Цветан Цветанов, който стои зад отвличането на „Бадр“, прал венецуелски пари през Инвестбанк

Георги Марков никога не е работил за комунистическото разузнаване

През ранната есен на 1969 г., само няколко седмици след заминаването на писателя Георги Марков за Италия, на гости на брат си, в София плъзват слухове, че той е решил да остане зад граница и няма намерение да се прибира. Изхвърлил е паспорта си, казват някои; работи за италианската телевизия, твърдят други. Съвсем скоро обаче започва да си пробива път и още един слух, според който Марков всъщност не е избягал от България, а е вербуван от Държавна сигурност и е изпратен зад граница като агент под прикритие. „В командировка е”, често казва Радой Ралин пред приятели, като с течение на времето подобни подхвърляния придобиват все по-широка популярност в културните среди. Фабриката за фалшиви новини, целяща да замъгли фактите около живота и смъртта на писателя, далеч предхожда епохата на Интернет.

След 1989 г.: съмненията се усилват

След демократичните промени в България, когато името на Георги Марков е възстановено в българското публично пространство, слуховете за неговата принадлежност към органите на бившата Държавна сигурност не стихват, а напротив – стават все по-чести и настоятелни. Още през лятото на 1991 г. журналистът Георги Тамбуев, оглавяващ първата парламентарна комисия по досиетата, оповестява в интервю за вестник „Факс”, че с помощта на специална компютърна програма (в която е въвел 17 факта от биографията на Марков) е достигнал до истината по случая: „Данните (1-17) показват, че АР-05-GM [кодът, който така наречената програма дава на Марков] е високопоставен дълбокозасекретен агент на ДС и още едно разузнаване, предназначен за съвместно използване, натрупване и следене на информация в страните от НАТО и специално Англия”.

Днес това звучи по-скоро като изявление на врачка от среднощно езотерично предаване по телевизията, но в началото на 90-те подобни изказвания се възприемат сериозно от наивния читател (все пак за анализа е използван „компютър”). Що се отнася до разработките на ДС срещу Марков, то те, според Тамбуев, са също част от огромна конспирация. „По непроверени данни е обсъждано физическото му ликвидиране по-скоро като легендировка за осигуряване на неговата спокойна работа,” казва той. От думите му следва, че всъщност ръководството на ДС е провело една от най-мащабните си и скъпоструващи операции, за да заблуди… по-нискостоящи служители на ДС. А реалните убийци? За убийци най-вероятно се смятат западните разузнавателни централи, които също са вербували Марков, след което обаче са разбрали, че е двоен агент и са му видели сметката, като за капак са хвърлили вината върху България.

Георги Марков през 1973 г. Снимка: личен архив на Любен Марков.
Георги Марков през 1973 г. Снимка: личен архив на Любен Марков.

За съжаление, през последните тридесет години подобни абсурдни теории намират широк отзвук в редица книги, статии и интервюта по медиите. Най-активни в начинанието се оказват бивши служители на ДС и хора близки до тях, които непрекъснато опитват да прокарат идеята, че Марков е бил „таен” човек и че не му е съвсем чиста работата. В този дух са изказванията на журналисти като Владимир Береану (агент „Георгиев”) и офицера от 6-о Бончо Асенов. Без да се осланят на документация, а само на конспиративна „вътрешна информация” или някакви неформални разговори на улицата, крайната им цел е пределно ясна: да подкопаят моралния облик на писателя и доверието в него, като едновременно с това притъпят общественото желание да се търсят виновните за убийството. Очернянето не се нуждае от доказателства; важно е просто да се размъти вярата, че някаква истина в цялата тази история може изобщо да бъде открита. Неслучайно един от вътрешните жаргони на ДС за активно мероприятие е „минижуп”: то трябва да загатва, но да скрива основното.

В дълбоко пропитото ни от съмнения и липса на доверие българско общество, където мрачната агентура на ДС някога е била вездесъща (и за съжаление все още частично действа), намеците, че Георги Марков е бил служител на бившите служби естествено попадат на плодородна почва. Съдейки по лични разговори, коментари в социалните мрежи и вестникарски форуми, днес една голяма част от българите, сред които и изключително интелигентни хора, са напълно убедени в тази версия на събитията. Не смятам, че това е учудващо. Толкова много политици, обществени и културни фигури се оказаха обвързани с комунистическите тайни служби, че наистина е трудно човек да си представи някого, който да е успял да се опази. Как е възможно Георги Марков да не е бил агент на ДС, след като се е ползвал с редица привилегии в България и дори е бил канен на излети лично от Тодор Живков? Как е възможно да не е бил агент, когато е пътувал свободно зад граница? Как е възможно да не е бил агент, когато един от неговите близки приятели е бил полковник Костадин Кюлюмов, основен идеолог на Шесто управление на ДС? Това, разбира се, са напълно резонни въпроси, които не следва да бъдат подценявани. Проблемът идва, когато слухове и клюки започват рефлексивно да бъдат приемани за факти от обществото. Документални книги като „Убийте „Скитник“ на Христо Христов успешно успяват да противостоят на измислиците, но малцина са читателите, които имат времето и търпението да се справят с близо хиляда страници материал.

1973 г. Георги Марков заминава от Мюнхен за Лондон. Снимка: личен архив на Любен Марков.
1973 г. Георги Марков заминава от Мюнхен за Лондон. Снимка: личен архив на Любен Марков.

Показания на самата ДС: Марков не е работил за нас

Когато в края на 1990 г. Главно следствено управление (ГСУ) към МВР започва предварително производство за разкриване на извършителите на покушението срещу Георги Марков, една от първите цели е да се установи има ли писателят някаква принадлежност към структурите на службите. Тъй като делото за оперативна разработка (ДОР) „Скитник” срещу Марков, където е съхраняван и планът за убийството, е умишлено унищожено от последния началник на Първо главно управление (ПГУ), ген. Владимир Тодоров (за което той впоследствие е осъден ефективно на 14 месеца затвор), следователите са принудени да търсят алтернативни пътища. Изискани са директни и косвени документи за Марков от всички релевантни български институции и са разпитани най-важните фигури от ДС, замесени в случая. Макар нито един от тях да не признава директно участие в убийството (някои признават, че са виждали плановете), въпросът за евентуалното агентурно минало на Марков става пределно ясен: няма такова. Ако в публичното пространство същите тези хора си служат с недомлъвки и шушукания, то пред следователите маските падат. „По нашето дело няма документи от които да е видно Георги Марков да е бил агент или доверително лице, както на ДС, така и на чуждо разузнаване,” казва Найден Петров, бивш началник на Първи отдел на 6-то управление, лично наблюдавал и участвал в една от разработките срещу Марков. Костадин Кюлюмов подкрепя тази теза: “За мен категорично заявявам, че е невъзможно Георги Марков да е изпратен на Запад като агент на българското разузнаване. Изхождам първо от това, че ако беше агент, аз щях да знам за това… Отношенията ни никога не са били със служебен характер. Никога не съм го използвал за служебни цели. Ако трябваше той да се вербова за секретен сътрудник на ДС, тази работа аз щях да я свърша… Георги Марков никога не ми е бил доверено лице.”

През есента на 2015 г., недалече от Лос Анжелис, успях да се срещна с Константин Добрев, бивш служител на следствения отдел на ДС, който през 1972 г. е главният следовател по процеса срещу Георги Марков, на който последният е осъден задочно на шест години и половина затвор. Добрев също потвърди, че по негова информация Георги Марков никога не е бил агент на службите. „Бяха ми предоставени всички документи по случая. Ако Георги Марков беше част от ДС, аз щях да зная за това. Такива документи нямаше,” ми каза той.

Документът на разузнаването: Марков не е работил за нас

Но може би най-важното доказателство по темата „Марков” до момента е един документ, на който случайно попаднах наскоро в хода на изследванията си*. На 11.12.1990, само два месеца след началото на предварителното производство, ГСУ изпраща писмо до Националната разузнавателна служба (НРС), пряк наследник на Първо главно управление на ДС, с молба да се направи проверка дали писателят Георги Марков „се е числил към негласния апарат” на комунистическото разузнаване. Отговорът е подготвен от Димитър Кендименов (бивш офицер на ПГУ и резидент на ДС във Великобритания по време на убийството на Марков) и от Радко Тодоров (завеждащ архивите на управлението) и е подписан от тогавашния началник на НРС генерал-майор Румен Тошков на 17.12.1990 г.

Националната разузнавателна служба (НРС), наследник на комунистическото разузнаване, утостоверява пред следователите, че Георги Марков не е работил за службата. Непубликуван документ от 1990 г.
Националната разузнавателна служба (НРС), наследник на комунистическото разузнаване, утостоверява пред следователите, че Георги Марков не е работил за службата. Непубликуван документ от 1990 г.

Документът гласи следното:

„В отговор на Вашето писмо Ви уведомяваме, че в резултат на извършената проверка по оперативния отчет на НРС се установи, че писателят ГЕОРГИ МАРКОВ не се е числил към негласния апарат на службата и с него не са поддържани връзки на агентурно-оперативна или друга основа.”

Кратко, точно и ясно.

Когато преди три години ми беше разрешено да се запозная с всичките, почти петдесет тома от следствието на ГСУ (следствието беше прекратено по давност през 2013 г. и всички материали бяха оставени на съхранение в Софийски градски съд), не успях да открия никъде гореспоменатия документ, въпреки внимателния ми прочит. При огромния обем от писмени материали има вероятност недоглеждането да е мое, но никак не би ме учудило също така, ако той просто е „изчезнал”. Прочистването на неудобни факти не е рядко срещано явление по нашите ширини. Писмото обаче е запазено в допълнителен екземпляр в папка с официална кореспонденция между ПГУ/НРС и държавни институции, предадена на Комисията по досиетата по изискване на закона. Екатерина Бончева, член на Комисията по досиетата, сподели с мен, че в тази папка се съдържат също различни институционални писма, свързани с лични и работни дела на агенти, с архивиране на дела на секретни сътрудници с изчерпани възможности и други.

„Какво говори всичко това?” ми каза Бончева, след като се запозна с казуса. „Че независимо от нерегламентираното унищожаване на архиви на Държавна сигурност, най-вече в началото на 90-те, системата е била така устроена, че документи рядко са съществували само в един екземпляр и само в едно управление. Това дублиране, подобно скачени съдове, позволява на изследователите да възстановят събития, които иначе биха били безвъзвратно загубени в миналото.”

Днес, почти тридесет години по-късно, благодарение на дублиращи се архиви, един абсолютно ключов документ, официално доказващ, че Георги Марков никога не е служил на комунистическото разузнаване, вече е публично достояние.

* Вниманието ми към документа бе насочено от историка Валери Кацунов, бивш член на Комисията по досиетата, за което му благодаря.

Когато Боев срещна Бонд

Открийте десетте разлики между Лондон и Лом, между Боев и Бонд, между институционалната реакция по двата случая и „пропагандните“ волности на т.нар. лидери на обществено мнение в двете страни

димитър иванов

Снимка: © BG on air

ДС обича мириса на напалм от ранно утро. Трескава мобилизация на всички живи кадри от старите служби тече в националния ТВ-ефир от сутрин до вечер.

Докато слисаните водещи хвърлят боб върху картата на международното положение и разсъждават дали хлорпирифосът се разтваря в руска салата, „старейшините“ от тоталитарната разведка плюнчат показалец и вещо тълкуват откъде духа вятърът (спойлер: от североизток).

Всичко започна, след като сайтът Bellingcat направи връзка между странното отравяне на оръжейния търговец Емилиян Гебрев в София през 2015 г., и турнето на прословутия отбор „екскурзианти“ от ГРУ срещу Сергей Скрипал в китно Солзбъри през 2018 г.

За три дни блесна целият професионализъм на службите за сигурност, проявен през последните 3 години. Оказа се, че основната версия за натравянето на Гебрев е стигнала до чинията с рукола и чашката с кафе, без да се помръдне по-напред. Натровеният сам си е поръчвал лабораторни експертизи в чужбина, за да разбере какво изобщо е погълнал. Макар че и вестниците са разбрали за инцидента със собственика на „Емко“ през 2015 г., действащият президент Росен Плевнелиев не е получил нито една справка от подчиненото си разузнаване по случая. Не се разбра дали изобщо е поискал такава.

Оскъдният достъп до публична информация по двата случая беше достатъчен за агентурата от запаса, която незабавно отся „правилните“ изводи: Покушения ли? Покушения няма, има коварен вселенски заговор срещу Майка Русия.

Дори някой да е полежал в кома след сблъсъка си в строгата пестница на Кремъл, то това е станало по вина на самите жертви. А те, впрочем, са налудничави и вредни хора, готови да се гърчат в задух и повръщано (заедно с децата си), само и само да лепнат петно върху безупречния стратег Владимир Путин.

Рецептурната книжка с опорни точки на ДС почива върху няколко базови аксиоми, които не подлежат на доказване или оспорване:

1) Русия е безгрешна. Няма „но“. По-безгрешен от Русия е само Путин. Всички обвинения за последователна политическа агресия на чужда територия са плод на неразбиране и западняшка завист срещу широката славянска душа.

2) Руските служби – наследници на КГБ не грешат никога, нито в целите, нито в средствата, нито в организацията, нито в изпълнението. Покушенията срещу Скрипал и Гебрев са очевидни провали, а такова нещо като „руски провал“ не съществува в природата. Чернобил, Курск, Беслан, обстрелът на полет MH17 с „Бук“ над Донбас – това са само подробности от пейзажа.

3) Руският поръчков убиец е най-поръчковият убиец на всички земни кълбета. Той действа с размах, въображение и категоричност, с рицин в чадъра, с полоний-210 в чая и с контролен изстрел в тила. Дори когато го разобличат и скалъпената му фалшива легенда звучи като подигравка с елементарната човешка логика, трябва да му вярвате. За него гарантира RT.

4) Дори ако агенти на ГРУ са шествали из Европа с цел показни екзекуции, няма начин да са пратени по държавна поръчка. Сигурно става дума за нещо частно, солово, на собствени разноски. Самодейна постановка, без режисура. Но дори и това да е вярно – виновниците няма да бъдат предадени на западен съд, ще се размине с няколко уволнения (плюс внезапен инфаркт на прекия им ръководител).

Във всички случаи, Русия не желае да носи отговорност за разпръскването на професионално-подготвени убийци по частни корпоративни структури, както ДС не желае да носи отговорност за възхода на мутрите.

Ако мероприятието все пак е проведено със знанието на Путин? Значи, тук става дума за възмездие срещу враговете и гадовете, а то е обяснимо. Необясним е само провалът.

Освен това, в САЩ бият негрите.

5) Дори ако руски държавен агент е замесен в опит за убийство на територията на България, това няма значение. България няма интерес от врагове, а ако повдигне възражения срещу Русия, ще обиди Освободителката. Пази Боже!

Това са основните носещи колони на логиката, според която „войната е мир“, а „свободата е робство“.

Те не целят да внесат яснота по и без това мъглявия случай, тъкмо обратното. Целта е утайката да се размъти, да се внуши усещане за дълбока конспирация, в която българинът няма друг полезен ход, освен да се сниши.

Открийте десетте разлики между Лондон и Лом, между Боев и Бонд, между институционалната реакция по двата случая и „пропагандните“ волности на т.нар. лидери на обществено мнение в двете страни. Вслушайте се и в оглушителното мълчание от страна на Президентството, което до вчера роптаеше срещу външната намеса в чужда държава на другия край на света, но пропуска да види какво се случва в собствения му заден двор.

След това сами ще си отговорите на въпроса защо България не изгони нито един руски агент под прикритие след случая „Скрипал“.

А какво правим с вече родените?


Красимир Каракачанов в компанията на коалиционните си партньори Волен Сидеров и Валери Симеонов.
Красимир Каракачанов в компанията на коалиционните си партньори Волен Сидеров и Валери Симеонов.

В последните няколко дни българското публично пространство е буквално заринато от всевъзможни интерпретации на една и съща дискусия. И тя не е за или против абортите. Не е и дали родителите да бият децата си или не. Не е и за ромската интеграция, нито дали да се върне трудовата повинност. Нито е дали на жените от маргинализирани групи да им се правят аборти. Дискусията на практика е следната – къде са границите на намесата на институциите в личния живот.

Темата би трябвало да е досадна през 2019 г., когато се предполага, че подобни екзистенциални въпроси не би трябвало да занимават демократичните държави, тъй като те са ги решили отдавна. Публичният разговор обаче осветява поне два обществени проблема и служи за прикриване на опасната игра с демокрацията, която са подели властимащите.

Кога жената е жена

Ако тръгнем по стъпките на разправиите от последните няколко дни, ще стигнем до две стратегии. Първата е Националната стратегия за детето, втората – хрумването на вицепремиера Красимир Каракачанов именно той да напише план за интеграция на ромите.

Обсъждането на двата документа по едно и също време разкри голямото лицемерие на медиите у нас.

От една страна редактори пишат позиции – как жената няма право да взема решение за аборт (само за справка: годината е 2019). Същите издания пък изобщо не се възмутиха от каракачановите възгледи по темата с ромите. На техните страници не намериха място жарки текстове как изглежда в демократична държава мярката за принудителни аборти сред маргинални групи. Подобна позиция наистина може да опира до капацитет за разбиране на писан текст, да бъде обяснена с конгнитивен диснонанс и т.н. Може да бъде обяснена и със схващането „жената е жена тогава, когато не е ромка“.

Но обяснението за въпросно разминаване се корени в прочутата българска „свобода на словото“ и още по-прочутия нашенски журналистически начин на работа, според който властта се критикува по безобидни теми, а по същностните – се мълчи.

И кога абортът е лош

В същата плоскост е и поведението на Светия синод, който се застъпи за „възпитателния шамар“, поиска вероучение в училище, но категорично отхвърли сексуалното образование. Междувременно се обяви и против абортите. Синодът обаче, който нерядко взема отношение в публични дебати (и в това няма нищо лошо), се въздържа да застане на страната на уязвимата група, която Каракачанов е взел предизборно на прицел. Ако позицията на висшия клир бе толкова принципна и непримирима спрямо въпросната гинекологочина намеса (пак отбелязвам – годината е 2019), трябваше много отдавна стратегията за ромска интерграция да бъде подложена на яростна критика от страна на църквата. Това не се случи.

А какво правим с живите?

По отделни казуси, които са част от двете стратегии, се изказаха почти всички познати и непознати публични говорители. Абортите, шамарите, религиозното възпитание, сексуалното образование, трудовата повинност… Оттам се подеха и всички възможни и добре познати разклонения, които предизвикват скандали в студиа и безплодни дебати в мрежата: „джендъра“, Истанбулската конвенция, християнското семейство и т.н.

Голямата тема, обаче – докъде личният живот е личен, и откъде започва отговорността на държавата, така и не бе засегната. От всичките разговори не стана ясно – какво правим с вече родените и малтретирани деца, например? Имат ли позиция я Синодът, я някой вицепремиер по темата – защо социалните служби в България не си вършат работата? И как при цялата система от санкции децата от т.нар. маргинализирани групи не могат да бъдат приобщени към иначе задължителната образователна система?

Не стана ясно и друго: щом всички са така ангажирани с християнските ценности и опазването на живота на зародиша, доколко са ангажирани с живите хора след това. И как точно са гарантирани техните права и кой следи дали изпълняват задълженията си.

И една далеч не толкова абстрактна тема

И докато медиите преливаха от аборти, права на жени, права на малцинства, Каракачанов и свещеници, далеч от зоркото журналистическо око остана констатацията на годишния доклад на германската фондация „Фридрих Науман“. Според документа България е на последно място от всички страни членки на ЕС в категорията „върховенство на правото“.

„Формално погледнато правораздавателната система е независима, но също така е подложена на масиран политически натиск, както и на натиск от заможни бизнесмени. В този вид власт корупционните практики се срещат често, демократичните институции са манипулирани“, казват авторите на доклада за България.

И ако се откъснем за малко от споменатите вече спорове, може би ще успеем да видим, че най-големият проблем и на политиците, и на медиите (им) е как да не говорят за този и други подобни доклади. Защото ако общественото внимание се насочи натам, ще стане ясно защо държавата не помръдва в застоя си. Ще стане ясно и друго – че безсмислените дискусии (които обикновено стихват след седмица) не правят нищо, освен да служат за дъвка, която медии и инфлуенсъри да преживят, за да не се наложи да се изправят пред същностните проблеми.

Ще стане ясно и защо институциите не работят, та трябва да се пишат стратегии за проблеми, които уж вече са решени.

Тъй като едно е да писателстваш гръмко, че жената няма право на аборт, качествено друго е да видиш защо „демократичните институции са манипулирани“. Съвсем трето е пък да си вицепремиер и да обясняваш защо държавата ти е на последно място по върховенство на закона. Далеч по-лесно е да философстваш за ромско образование. Въпрос, който – ако имаше върховенство на закона, не би стоял изобщо.

Чавес и Мадуро: началото и краят на една лява утопия

Докато Уго Чавес (на снимката) бе президент на Венецуела, приходите от петролната индустрия се превръщаха в щедри социални програми. След като Николас Мадуро дойде на власт през 2013 г., той опита да продължи чавистките реформи

© Associated Press

Докато Уго Чавес (на снимката) бе президент на Венецуела, приходите от петролната индустрия се превръщаха в щедри социални програми. След като Николас Мадуро дойде на власт през 2013 г., той опита да продължи чавистките реформи

Как утопията, наречена социализъм на ХХI век, зарази Венецуела? Защо нейният край е непредотвратим? Трябва да си отговорим на тези въпроси, за да можем да поставим днешната драма на страната във верни координати.

Точно преди 20 г. Уго Чавес започна да обещава, че ще строи „социализма на ХХI век“. Днес тази негова утопия е на смъртно легло. Зачена я Чавес, ще я довърши Николас Мадуро.

Дотогава Венецуела беше държавата с най-дълга демократична история в Латинска Америка. След като през 1958 г. отхвърля диктатурата на генерал Перес Хименес, Венецуела се изгражда като страна с функционираща демокрация. Каракас беше в продължение на десетилетия стожерът и убежището на демокрацията в региона, докато всички латиноамерикански държави преминаваха през десетилетни военни режими.

От началото на този век обаче я облъчи утопията за „социализма на ХХI век“ и за кратко време страната се превърна в гротеска на демокрацията. Същото се случи и с нейния икономически просперитет. През 70-те и 80-те години на миналия век много страни в региона можеха да завиждат на венецуелците за високия им жизнен стандарт. Днес както икономическото положение, така и политическите свободи на голяма част от венецуелците са в бедствена ситуация. През тези 20 години единствената фабрика, която работеше безотказно, интензивно и с ускоряващ се ритъм, беше фабриката за бедност и престъпност, за клиентелизъм и корупция, за лишаване от граждански права и свободи.

Как утопията, наречена социализъм на ХХI век, зарази Венецуела? Защо нейният край е непредотвратим? Трябва да си отговорим на тези въпроси, за да можем да поставим днешната драма на страната във верни координати.

Възходът

Ако обърнем поглед назад, ще се натъкнем на интересен исторически синхрон. Уго Чавес провъзгласи утопията си точно едно десетилетие след като т.нар. реален социализъм в Източна и Централна Европа се саморазпадна. Поредица от представители на левите академични среди – както в Америка, така и в Западна Европа – посрещнаха с огромен ентусиазъм това събитие. Те го обявиха за „реванш на световната левица“, за „предизвестие на събития със световно значение“, за лаборатория, в която ще се подмладят левите идеи на Запада. Определиха Венецуела, пък и цяла Латинска Америка, за място, където предстои да се генерират нови социално-политически идеи не само за „третия“, но и „първия свят“. Академичните адепти на този „нов социализъм“ и политическите активисти на радикалните леви идеи заживяха с надеждата, че югът на американския континент ще бъде нещо като юга за прелетните птици, които отлитат в топлите страни, когато се застуди в Европа. Впрочем тази метафора имаше и своите преки въплъщения – испански леви интелектуалци съветваха Чавес, а после се завърнаха в Мадрид, за да основат „Подемос“.

Баща на идеята за „социализма на ХХI век“ стана Чавес – политик, чиято идеология беше микс от повърхностно обединени идеи на Маркс и Боливар, на Ленин и Че Гевара. Когато през 1992 г. „команданте“ Чавес предприема неуспешен опит за военен преврат, той не е много наясно какво точно иска да направи за страната си. Предавайки се, Чавес заявява, че капитулира por ahora, засега. Превратаджията Чавес прекарва две години в затвор, като в това време леви професори го просвещават в килията му. Колко непоносимо е сравнението между тези почти академични условия за тогавашния превратаджия и мизерните, адски условия, в които са поставени стотиците сегашни политически затворници, чиято главна и вероятно единствена вина е, че не приемат режима на Чавес и Мадуро и се борят срещу него!

След амнистия Чавес излиза на свобода и посещава Куба. Фидел Кастро го посреща на летището – чест, каквато той не оказва дори на държавни глави. Чавес става – това са собствените му думи – „политическият син“ на Фидел. После прави партия, печели в края на 1998 г. президентските избори, заклева се пред тогавашната конституция, като я нарича moribunda, мъртва, а през следващата година я сменя с нова, ушита абсолютно по мярата на собствените му идеи. И поема по пътя на „социализма на ХХI век“.

Както възходът, така и наблюдаваният сега крах на тази жестока утопия на Чавес са с едни и същи корени – изпразване от съдържание на демократичните институции, превръщане на президента в абсолютен и безконтролен център на властта, сатанизиране на частната собственост, поляризация на обществото и конфронтиране на бедните срещу богатите, следване на един катастрофален икономически волунтаризъм. Историкът Мануел Кабалеро беше много точен, когато приживе на Чавес написа: „Неговите намерения не са да ръководи държавата, а да бъде нещо като крал на хаоса.“ За кратък период Венецуела се превърна в държава, управлявана от абсолютен монарх, декориран с републикански институции. Стана демократура, т.е. замаскирана диктатура.

По силата на „чавистката“ конституция от 1999 г. президентът концентрира огромна еднолична власт. За сметка на нея останалите елементи на демократичната политическа система загубиха много от ключовите си правомощия и най-вече – своята самостоятелност, своята независимост. Това даде възможност както на Чавес, така по-късно и на Мадуро да превърнат съдебната система и електоралната администрация в апендикс на президентството. Тези „независими“ власти се оказаха тотално подчинени и манипулирани от щенията на президента.

Подобна линия беше осъществена и по отношение на армията. По силата на конституционните разпоредби кариерното развитие на офицерския корпус се диктува от президентската воля. С този инструмент, както и за да има отплата за придобитите големи привилегии, въоръжените сили бяха подложени на политизиране, а висшият офицерски състав се сдоби с характера на модерна преторианска гвардия. Чавес наложи лозунга „Родина, социализъм или смърт“ като официален поздрав в армията.

Гарантираното от чавистката конституция правомощие президентът да свиква референдуми без съгласието на парламента допълнително отслаби и без това слабата роля на народното представителство. А конституционната промяна, даваща право на 6-годишен мандат с неограничен брой преизбирания (единствен случай в Латинска Америка), отне още една от важните гаранции на демокрацията. В предишната конституция на Венецуела съществува забрана за непосредствено преизбиране на действащия президент, за да не се допуска дълготрайна персонификация на президентската институция.

Защо въпреки тези очевидни щети на демокрацията, нанесени от Чавес, той печелеше избори и референдуми? Не е достатъчно обяснението, че изборните победи на Чавес са резултат на фалшификации и манипулации. Това е по-вярно за Мадуро, отколкото за Чавес. Електоралните успехи на Чавес бяха подплатени от неговото изключително умение да създава сред голяма част от избирателите усещане, че „народните интереси“ са въплътени във фигурата на президента. Огромната концентрация на лична власт и заразителната реторика срещу „корумпирания елит“ и „чистия народ“ произвеждаха в големи социални групи ирационалното усещане, че в лицето на Чавес обществото получава шанс да се освободи от „привилегированите“ политически елити, а „народните интереси“ да получат пряко удовлетворяване. Другият механизъм, който произвеждаше идентифицирането на президента с народните интереси, беше употребата на нови форми на политическата accountability (отчетност/отговорност).

Парламентарният контрол и контролът посредством съдебната система, които са основните форми на отчетност/отговорност при представителната демокрация, бяха изместени през изминалите двадесет години от един почти перманентен канал за отчетност „от екрана“. Чавес владееше до съвършенство езика, който му позволяваше да достига до „човека-маса“ и да бъде убедителен за него. Знаейки тази си сила, той упражняваше най-ефективно властта си чрез микрофона и мегафона. Чавес водеше седмична телевизионна програма с неограничена, многочасова продължителност. Докато траеше тя, всички медии, държавни и частни, бяха длъжни да прекъсват своите програми и да я ретранслират. В тази си програма Чавес се „отчиташе“ пред „народа“ и доста нагледно, почти буквално дърпаше ушите на министрите. Подобна отчетност имаше по-скоро ритуален характер, от нея нямаше някакви реални последици. Но тя формираше и поддържаше в „публиката“ внушението, че президентът е непрестанно при тях, с тях, заради тях. Че за очевидните несполуки са виновни другите – американският империализъм, корумпираните партии, бюрократизиралите се чиновници.

Втората предпоставка за успешните електорални цикли на Чавес беше с икономически характер. В първите десет години от управлението си Чавес можеше да разчита на огромен бонус: цените на петрола бяха двойно по-високи от днешните. Петролът е източник на близо 96% от валутните приходи на Венецуела. На тази база Чавес увеличи социалната отговорност на държавата, насочвайки част от приходите от петрола към различни социални програми. Така той привърза към себе си значителна част от бедните слоеве на венецуелското общество. Когато обаче цените на петрола започнаха да падат, започнаха да „падат“ и възможностите за преразпределителна политика. Затова днешната опозиция във Венецуела вече ще може да разчита на значителна част от онези избиратели, които години наред са давали гласа си за Чавес. Показателен е фактът, че в демонстрациите срещу Мадуро участват и много хора, идващи от най-бедните квартали на Каракас.

Но „изтрезняването“ от илюзиите не е лесен процес. Мадуро успя да превърне дори глада в свое оръжие. Бяха раздадени на няколко милиона души т.нар. национални карти, срещу които тези бедни хора получаваха правото да се снабдяват с ограничени количества храни, субсидирани от държавата. Но една от цените, които плащат за тази придобивка, е да гласуват на изборите. Преди да стигнат до избирателната урна, се легитимират с тази „национална карта“ в съответния пункт, контролиран от чавистката партия. „Или ще гласуваш, или ще гладуваш“ – този принцип имаше желязно действие.

Финалът на утопията

Една утопия е дотолкова утопия, доколкото е заредена с пожелани и сбъдващи се обещания. „Социализмът на ХХI век“ се заричаше за много блага. Но последните години направиха очевиден фалита на всичките му обещания – особено в ръцете на Мадуро тази утопия непрекъснато и навсякъде произвежда беди вместо блага.

Венецуелците стъпват по богата земя. Над 18% от доказаните световни резерви на петрол са на венецуелска територия. За сравнение – Саудитска Арабия разполага с 16%, Канада – с 10%, Русия – с 5%, и т.н. Но когато се води грешна политика, подареното от природата „черно злато“ не помага. Нито Чавес, нито Мадуро се опитаха да диверсифицират венецуелската икономика. Както преди 30 години, така и сега тя почти изцяло зависи от нефтодобива. През изминалите години бяха прогонени много от големите чужди инвеститори. Беше национализирана голямата поземлена собственост. Вместо по-голямо земеделско производство се стигна до дефицит на основна земеделска продукция. Сега националното производство на хранителни стоки покрива само 25% от търсенето, недостигът на основни продукти надхвърля 70%. А тъй като валутата за внос намалява, дефицитът се увеличава неудържимо.

Брутният вътрешен продукт е спаднал през последните три години с над една трета. Венецуела е в хаоса на хиперинфлация с размери, с които дори въображението ни не може да се справи. Международният валутен фонд отчита за 2018 г. инфлация от 10 000 000%. Историците, търсейки аналог на тази хиперинфлация, ни отпращат чак във Ваймарска Германия. Има дефицит на абсолютно всичко. Минималната работна заплата, каквато получават около 15% от населението, беше повишена през миналия месец с 300%, за да стигне едва до 20 долара по официалния курс на долара или до 6 долара на черния пазар. Здравеопазването е в драматично състояние. Според Световната здравна организация Венецуела показва най-високото увеличение в света на случаите на малария.

Корупцията е толкова висока, че „Трансперънси интернешънъл“ постави Венецуела на 169 място в света за 2017 г. Обратно, страната е на съвсем челно място, когато става дума за престъпност и насилие. Във Венецуела стават толкова убийства за два дни, колкото се случват например в Испания за цяла година. Както казват, вероятността да бъдеш убит е много по-голяма в Каракас, отколкото в Кабул.

Ирония на историята: „социализмът на ХХI век“ прелъстяваше с обещанията, че ще освободи бедните от бедността, че ще смаже престъпността и ще отреже главата на корупцията, че ще бъде щит на политическите и социалните права и свободи. Но колкото повече „възмъжаваше“, толкова утопията ставаше по-хилава, по-непривлекателна и отблъскваща. Това, което става при Мадуро, не е негова „заслуга“. Истинският автор на кризата е Чавес, Мадуро само я ускори.

Мадуро е нелегитимен президент и рано или късно ще бъде сменен. Въпросите са „кога, как и от кого“. Засега на тези въпроси може да се отговаря само с хипотези. Но със сигурност може да се каже: Чавес е изходна точка в траекторията на утопията „социализъм на ХХI век“, Мадуро е нейният грозен край. Не бива обаче да се заблуждаваме – Венецуела ще трябва да извърви много дълъг и много труден път, за да възстанови и демокрацията, и икономиката си. Провеждането на честни президентски избори е само едно от задължителните начала. Ще са нужни време, усилия и международна солидарност на демократичния свят, за да бъдат разчистени големите поразии от чавистката утопия.

Текстът е от портала „Култура“. Авторът проф. Лазар Копринаров е философ и дипломат. Преподава философия на политиката, сравнителна политология и социална философия. Бил е посланик на България във Венецуела (2001-2006).

Борисов раздава пари. Защо ли?

Серия трогателни телевизионни репортажи и ето, че в България изведнъж се намериха пари и за болниците, и за селски автобуси, и за психиатриите. Защо точно сега?

Бойко Борисов

Коментар от Ясен Бояджиев:

Десетина баби, насядали в кръчма в пернишко село. Изглежда малко театрално, но така и трябва – ще ги дават по телевизията как „празнуват с греяна ракия и мезе“, че най-после ще имат обществен транспорт. Е, още не е съвсем сигурно. По-скоро е като в стария виц: „Въпросът ти се урежда – шефът каза „ще видим““. Защото засега има само обещания. Но пък ги е дал самият министър-председател.

Гледал, засрамил се, разтърчал се

„И дано г-н премиерът да изпълни нашите желания“, казва една от празнуващите баби. „Може би е гледал, щом се е разтърчал веднага. Не можем едно лекарство да си купим. Дано да се е засрамил и да ни обърне внимание“, добавя друга. „Винаги трябва да се допрем до четвъртата власт, за да се свършат нещата, когато се зацикли“, обобщава кметът на селото.

Премиерът по принцип не изглежда да е от най-срамежливите. И далеч не винаги и не за всичко се „разтърчава веднага“. Но понеже (като всеки политик) обича да бъде харесван, има неща, които му действат безотказно – като звуковия и светлинния сигнал в прословутия експеримент на Павлов. На първо място сред тези неща са критиките, недоволствата и протестите, излъчени по телевизията. Сега обаче е налице още едно обстоятелство, което прави този условен рефлекс още по-силен – идат избори.

Вярно, изборите са европейски и нямат много общо със селските автобуси. Но при евентуална загуба могат да повлекат след себе си други избори и още куп неприятности на местна почва. Тъй че време за губене няма. Затова в последните седмица-две с просто око се вижда рязко засилване на чувствителността и отзивчивостта на управляващите – и съответно нарастване на раздаваните от тях обещания и пари. Който има някакъв проблем или работа за свършване, сега е моментът да се оплаче по телевизията!

Автобуси, пътища, мостове, болници…

Така се видя, че и много други села са откъснати от света, също като пернишкото. И реакцията не закъсня – спешна среща при премиера и нареждане за проверка. „Повече пари сме дали, а има недоволни хора, това няма как да се случва“, възмути се той. И затова ще бъдат дадени още пари.

Покрай автобусите – репортажи от цялата страна за улици и пътища. „Любими“ са ми два от тях. Село с един-единствен автобус дневно до града, но само в едната посока, без връщане. Отделно – дупка до дупка по пътя. („Те си трошат автобусите, ние си трошим колите”.) Както и мост в Хасковско – построен е преди четири години, а основата му вече се разпада. Куп писма – и нищо. Докато не го показват по телевизията и още същия ден институциите се размърдват.

Същата схема със закъсали болници: куп репортажи за мизерни заплати, дългове, протести и масови оставки; спешна среща при премиера; „Болници в мое управление няма да закрия“, казва той и иска решение „до утре“; на другия ден – пакет с мерки и 30 милиона.

Същото и с психиатриите: потресаващи кадри от психодиспансер (по-мизерен от килията на Иванчева); заръка на премиера; още на следващия ден „доклад за състоянието“, „визия за развитието“ и 10 милиона за ремонти.

Би било хубаво, но едва ли ще се случи

Разбира се, би било много хубаво, ако всички тези проблеми бъдат решени бързо. Но едва ли ще се случи. Защото „нещата са зациклили“ не от вчера, а досега никой нищо не е направил. Автобусите „изчезват“ отдавна и вече в 128 (една трета от всички) общини има населени места без никакъв превоз. От много години се знае за отчайващата мизерия в психиатриите, а международни организации периодично упрекват България, че е лишила от адекватно лечение хиляди нуждаещи се. Много болници са вечно закъсали и отдавна протестират. Включително преди година, когато поискаха 30 милиона, но не ги получиха.

Сега им ги дават. Но парите не са всичко. Някой лев отгоре може да позакърпи временно положението тук-там, но без реформи нищо няма да се промени. Иначе държавата и в момента дава над 100 милиона субсидии за транспорт по селата, но не знае как се разпределят и къде потъват. И 30-те милиона няма да помогнат особено – ако системата си остане същата, болниците скоро пак ще натрупат дългове, ще останат без пари за заплати и ще се върнат в изходно положение.

За беда обаче именно реформите са най-слабото място на управляващите. Измина една година, откакто след поредните болнични протести министърът на здравеопазването тържествено обеща пред парламента да внесе методика за финансирането и концепция за развитието и оздравяването на общинските болници. Както се вижда, от тогава нищо не се е променило, а сега (покрай 30-те милиона) министърът пак обещава същото.

Ясен БояджиевЯсен Бояджиев

Същия ден преди година той пое пред депутатите и „ангажимент“ да разработи „нов модел за функциониране, управление и финансиране на медицинската помощ“, който да заработи от 1 януари 2019. Но нов модел няма.

Опасявам се, че няма и да има, понеже истинските реформи са неприятни и затова не се правят преди избори. А пък след тях идват други избори и въобще не се знае докога министърът ще е министър.

Иначе до изборите тепърва ще има да се раздават обещания и пари. Предполагам, че времето ще стигне, за да ни покажат по телевизията как в пернишкото село пристига автобус. И как насядали в него, местните баби благодарят на премиера, че е изпълнил желанията им.