Могат да се направят различни анализи на последните избори (национални и европейски). Но налагащата се поне за мен констатация е, че всичко това щеше да е смешно, ако не беше толкова тъжно. И в цялост, и в отделните си сегменти, където популизмът шестваше безразборно.
Политическият „ентъртейнмънт“
Изборите започнаха мерзко – отрано с кал и подготвени компромати (основно срещу ПП-ДБ), със записи, които едва се чуваха, но последиците от тях проличаха, за да завършат с негативна кампания, допълнително отблъснала избирателите.
Дори режисьорът зад кадър на основните „активни мероприятия“ да е бил Делян Пеевски (в колаборация с хора от службите), не липсваха „номера“ от всички страни в изборите, убедени, че сега е моментът да си разчистят сметките с „враговете“. Веднъж и завинаги. В резултат на което погнусата от компроматите преля чашата.
Първи отпаднаха младите избиратели, сетне – по-широките периферии и накрая отидоха да гласуват само чувствително смалените най-твърди ядра. Общо – малко над 2 млн. души, а резултатите са пред очите ни.
Ударът върху политическата система е очевиден. Дано победителите по-скоро си дадат сметка какво са „спечелили“, както и победените осъзнаят какво и защо са загубили. Време е да се изговорят и някои горчиви истини.
Осмите избори от 2021 г. насам (шест парламентарни, едни местни и едни европейски) обезсилиха българското общество. С тях „революцията“ от 2020 г. завърши. И проблемът дори не е само в „реставрацията“ на статуквото, надигнала се отдавна на хоризонта, а във всеобщата апатия и резигнация, в това, че на 70% от хората вече им е писнало – да става каквото ще.
На този фон почвеническите „чудеса“ обяснимо запълниха създалия се политически вакуум. Така е из цяла Европа, така е и в България. Щуротиите, популистките изпълнения и „приказките за възрастни“ хващат почва навсякъде. В антисистемните, но вече и в системните партии.
Във фокуса на следизборното внимание обяснимо попадат „воините на светлината“ и ненадейно попадналият в парламента „полковник“ Марков от „Величие“ – този съвременен Щирлиц (имаше такъв съветски телевизионен герой), който вече ще изрича на всеослушание онова, което преди година изпращал по „секретни канали“ към Путин.
Костюмирано-патриотичният „дублаж“ обаче люто рани „възражданците“, които са в отстъпление, затова заподозряха, че не друг, а Посолството (но кое?) им е забило нож в гърба, включвайки в играта трупата на „Величие“. Паранои и конспирации бол.
В отсъствието на Цветан Цветанов (който някога в потури бъркаше в огромен казан боб или лютеница на разни събори) Бойко Борисов по време на обиколките си пускаше традиционните лакърдии за „построеното“ по негово време („две Българии“, както сам той цитираше някога Тодор Живков) или разменяше приказки за „мачлетата“ с добре организирания електорат по места – стендъп комедия, която играе от 10–15 години и с нея хваща своите си избиратели.
Хвалби, плюс инсинуации с присвито око срещу бившите партньори в „сглобката“ за „корупцията“, дето е винаги „другаде“. Стратегия с променлив успех, но все пак (въпреки отлива на около 150 000 гласа) тя му осигури първото място.
Тези избори се очакваше да са „изборите на Пеевски“. Задачата, възложена на „г-н Пеевски“ от почетния председател Доган, за „второто място“ бе надлежно изпълнена, че и дори преизпълнена. По „иновативни начини“ – включително чрез включването на Пловдивския митрополит Николай, дошъл на среща с „г-н Пеевски“ в Кърджали. Нещо като „застъпване“ на парламентарните с предстоящите патриаршески избори, което, откъдето и да се погледне, си е „новост“ и то не само за ДПС. А „другото“ от кампанията на „г-н Пеевски“ естествено си остана „зад кадър“.
За да сменим жанра, съм принуден да призная, че лично аз абсолютно не проумях търсения комуникационен ефект от заключителния клип в кампанията на ПП-ДБ, изчетен с патетика от Кирил Петков по стихове на нашумялата (в мрежата) пернишка поетеса Горяна Панайотова.
Вероятно целта на клипа е била максимално „широка“, но как ви се вижда дублажът на тази откровена „ширпотреба“ с гласа на един бивш български министър-председател? Ще цитирам само финала, клипът го има навсякъде в мрежата:
Върни си вярата в Светлината.
Знаеш как разлиства се гората.
Камбанен звън от черквата кънти:
Промяната в България си ти!
И тук би трябвало да избликнат сълзи от умиление?! В българската литература има прекрасни патриотични стихотворения – например „Към Родината“ на Атанас Далчев, чиято 120-годишнина от рождението честваме тези дни. Ако се е търсило патриотично послание, то можеше да бъде отправено с вкус и мяра. А онзи, който е измислил този срам, е най-добре да се скрие в гори тилилейски и да спре да дава политически пиар съвети. Защото резултатите са налице (спад до 300 000 гласа) и те са плачевни!
Комуникационният експерт Любомир Аламанов вече формулира двайсетина „пробойни“ в кампанията на ПП-ДБ, с които съм напълно съгласен. Лошото обаче е, че разговорът се води „постфактум“, защото, както признава той, за някои от нещата, на които е било обръщано внимание през последните месеци, имало чуваемост, но за други – изобщо не.
Така се стигна и до друг чутовен клип през последната седмица – „Един ден на Кирил Петков“. Според експертната оценка на Аламанов: „Кампания тип „политик с човешко лице“. Никой не се интересува какъв е денят на Кирил Петков. А как ще се излезе от кризата. Старо правило казва: по време на кампанията рекламата трябва да спре“.
Не съм комуникационен експерт, а историк на идеите, затова първата хрумнала ми аналогия в случая беше стряскаща и за мен самия – политически пропагандното филмче „Един ден на министър-председателя проф. Богдан Филов“ (има го в YouTube). Но това е друга история, препращаща към съвсем други времена.
Що се отнася до БСП, Корнелия Нинова също не изневери на себе си, забърквайки в коктейл до болка втръснали на всички клишета. И резултатът ѝ е катастрофален (140 000 гласа).
Но ето че в началото на юни кампанията на социалистите все пак бе обогатена с „прозрението“ на лявото острие Иван Ченчев: БСП иска да бъде свалена от сцената на Народния театър все още непоставената пиеса на Бърнард Шоу „Оръжията и човекът“, писана през 1894 г., тъй като обиждала България. Пиесата на Шоу, сам той фабианец и социалист, е антивоенна и доста условно „вместена“ някъде след края на Сръбско-българската война от 1885 г.
Става дума за режисьорски проект на световноизвестния актьор Джон Малкович, който би трябвало да се осъществи в началото на есента. Точно когато се очаква и конгресът на БСП, на който пък ще стане ясно дали подадената от Корнелия Нинова оставка е факт или знак за нейното поредно завръщане.
Кой ще поеме отговорността?
След всеки избори това е ключов въпрос. Като отговорността в еднаква степен би трябвало да се носи не само от политиците, но и от избирателите, които със своето действие (или бездействие) са наклонили везните към едни или други резултати.
Засега единствено Христо Иванов реши да стане „курбан“ и подаде оставка, тръгвайки си с чест. Решението е лично, но така българската политика се лиши от един от най-достойните си политици. Дължим му много. Без неговите неуморни усилия изобщо нямаше да има каквато и да било съдебна реформа. А какво му е коствало всичко това в личен план, само той си знае.
Прави впечатление обаче как различните политически лагери продължават да пазят „мълчание“. И въпросът „а сега накъде?“ продължава да виси във въздуха. Удобен повод за Румен Радев отново да извърши „проруска маневра“ на срещата на НАТО в Рига, язвително подмятайки, че на есен може да има „алтернативен проект“.
И най-поразяващото е, че основни политически сили (без вездесъщия г-н Пеевски), обхванати от следизборна парализа, изобщо не реагираха. А това е недопустимо.
Каквато и да е политическата криза в България, ние сме парламентарна република, изградена върху ясни политически правила. Ясно е кой е първи на изборите, ясно е и кой ще е в опозиция. ЦИК вече обяви резултатите.
България трябва да има редовно правителство – било то „коалиционно“, или „експертно“ – дори то да не изкара дълго. Но за целта Бойко Борисов трябва да си поеме отговорността: да излезе от храстите и да престане да шикалкави. Още повече, че и „г-н Пеевски“ го притиска открито. Да, управлението на страната носи не само „облаги“, но и негативи.
Всеки, който поеме сега властта, губи, но иначе всички губят двойно. Отидем ли на избори наесен, тогава Борисов със сигурност го очаква съдбата на Слави Трифонов. Но по-лошото е, че и България не я чака нищо добро.
кафенето 