кафенето

Новини и не само

Какво кара политиците да се радикализират: примери от България

Как така БСП изведнъж стана антиимигрантска, хомофобска, про-путинска партия, за която никакви крайни методи вече не са неприлични? И не е само тя – политическата радикализация е в настъпление в България, пише Д. Смилов.

default

Личната зависимост кара политикът да се отклонява от “нормалната” логика, да прави неща, които се разминават с очакваното. За да прикрие тези отклонения, за него е удобно да твърди, че не е обикновен политик, а радикален революционер, който ще основе нов ред – национален или световен.

Скандалите около президента Тръмп в САЩ илюстрират добре този закон. За най-верните си почитатели той продължава да бъде революционер, визионер, който преосновава международните отношения.

За многобройните му критици, сред които вече има и много републиканци, поведението на Тръмп спрямо Русия не може да бъде обяснено с нормална политическа логика и дори повдига въпроса за неговата лоялност. А личните зависимости са точно това – инструменти, които “приватизират” лоялността на политика в полза на интерес, различен от публичния.

В България: радикализъм за продан

България е брилянтен пример за връзката между лични зависимости и радикализация на политическите възгледи. В някои случаи тази връзка е чиста и документално доказана. Барековата партия “България без цензура”, например, беше създадена като инструмент на банкера (в изгнание) Цветан Василев за намеса в политиката. В многобройни интервюта той е споделял това, а и финансовата връзка бе ясно доказана в разследването на фалита на КТБ.

Радикализмът на г-н Бареков е прагматичен: крайните популистки и националистически възгледи му дадоха сертификат за екстравагантност, лиценз за всякакви бъдещи промени на политическата позиция. Колкото по-крайни и необичайни неща говори един политик, толкова той е по-непредвидим. Ерго, може да влезе във всякаква коалиция.

Докато г-н Бареков е най-изчистен пример за корелация между лична зависимост към патрон и радикализация, той далеч не е най-успешният подобен пример в българската политика.

Волен Сидеров и неговата „Атака“ са парадигма за конвертируемостта между радикализъм и променлива лоялност. „Атака“ успяха да се “коалират” както с БСП и ДПС (и да предложат всеотдайно “златния си пръст”), така и с ГЕРБ и архи-врага си Валери Симеонов.

Тези пируети са необясними със стандартна политическа логика: остава обяснението с лични зависимости, влияещи на лоялността. Или пък наистина става дума за гениален поет-революционер в образа на г-н Сидеров – версия, която сигурно също има своите привърженици.

Всъщност не бива да се фокусираме само върху единични случаи, колкото и те да са впечатляващи. Важен е моделът. Създават се декларативно радикални формации, които след това могат да влязат във всякакви коалиции, тък като по дефиниция са “извън нормата”. В тази светлина могат да бъдат разглеждани и “Обединените патриоти”, “Воля” и т.н.

Възвишеният радикализъм на българския мейнстрийм: ГЕРБ и БСП

Georgi Gergov Politiker Bulgarien (BGNES.)Заради скандала ЦУМ-гейт Георги Гергов беше отстранен от ИБ на БСП

Съмненията за дълбоки лични зависимости за съжаление са характерни не само за “патриотичната” периферия на българската политика, но и за нейната сърцевина – ГЕРБ и БСП.

През последните години се нагледахме на политически събития, които не могат да се обяснят със стандартни политологически средства. Назначаването на г-н Делян Пеевски за шеф на ДАНС заслужено грабна купата на всенародното недоволство, но то не е изолиран инцидент.

Сходни казуси са участието на ДПС (след 2014) като скрит коалиционен партньор в две правителства на Борисов; аферите “Костинброд” и ЦУМ-гейт, които бяха заметени без последици; фалитът на КТБ, затънал в съдебен процес, който обещава да се проточи безкрайно без да разберем накрая къде точно са отишли парите.

Можем да опишем тактиката на ГЕРБ за отклоняване на съмненията за личности свързаности като “радикализация” и патриотичен завой. Така например бежанската “криза” даде възможност на Борисов през 2015-2016 г. да се сближи с “патриотите” и така да маргинализира тези, които повдигаха неудобни за него въпроси.

При БСП не е по-различно със съмненията за личностни нелегитимни свързаности и зависимости, които на моменти определят политиката им. Два факта са много значими тук. Първо, в аферата ЦУМ-гейт Корнелия Нинова (с право) критикува и отстрани Гергов за участието му в съмнителната среща.

Същевременно обаче тя не каза и дума за участието в нея на висш държавен служител – главния прокурор. Ако поведението на Гергов е укоримо, критиките би трябвало да са в пъти по-силни по отношение на държавния служител.

Politologe, Daniel Smilov Bulgarien (BGNES)Даниел Смилов

Второ, след успеха си на изборите президентът Радев заяви, че ще прави съдебна реформа, дори се възторгна по “румънския модел”. Моментално ентусиазмът му беше париран (от БСП най-вероятно) и оттогава той отправя общи заклинания срещу корупцията, подхвърля имена, но след А не казва Б.

Чрез радикализъм към политическа автентичност

БСП реши да компенсира тази своя съмнителна антикорупционна немощ със стратегията на ГЕРБ – патриотизация и радикализация. Днес берем плодовете на този завой на левицата, решително надминала Борисов в това отношение. Затова БСП стана антиимигрантска, хомофобска, про-путинска формация, която не се свени от никакви крайни методи за печелене на гласове.

Последният пример е демагогията с животните в Странджа: в крайна сметка ветеринарните правила за безопасност не бива да се инструментализират за политически цели по такъв безогледен начин.

Личните зависимости и идеологията трудно могат да бъдат отделени в политиката и сигурно винаги са си съжителствали. Но в съвременния свят, в който стандарните либерално-демократични идеологии губят потенциала да мобилизират гласове, радикализмът започва да се привижда като гаранция за автентичност.

Не бива да се забравя обаче, че той е и смокиново листо за прикриване на нелегитимни лични зависимости. Какъв е точно случаят с българските радикали, нека хората преценят сами.

Advertisements

Далеч от Путин, Тръмп се опитва да се измъкне от унизителната му хватка

Доналд Тръмп започна да се оправдава за стореното от него в Хелзинки или казано на казармен жаргон , “обяснява се”. Защото схвана, че е виновен и на практика косвено го признава.

Рядко му се случва да си признае, че не е казал онова, което е трябвало да каже. Сега заявява вече, че е трябвало да каже обратното, а не да твърди “не виждам защо Русия да се е намесвала” в изборите в САЩ. Бил пропуснал една дума и така не му се получило правилното изречение.

Рязкото неодобрение, с което в самите Съединени щати беше посрещнато съглашателството му с Путин, злополучно съвпадна с другата глупост, която сътвори: да намекне тъкмо в контекста на това съглашателство намерението си да се кандидатира за нов мандат през 2020 г. Това на практика може да се разчете като заявка да се повтори играта му с руската карта, която нечестно беше употребена в предизборната му кампания през 2016 г.

Интересното в българския контекст на реакциите у нас е, че тръпмистите тук не могат да прикрият радостта си от успеха на Путин да използва Тръмп като оръжие за масово поразяване на съюзническите връзки на САЩ с ЕС и НАТО.

Някои тръпмисти наистина вярват в своя кумир каквото и да направи, позовавайки се на икономическия подем в Америка като доказателство за неговата правота. Макар да е знайно, че тъкмо Америка е световен еталон за свободна икономика, която не се командва централно. Тръмпистите “просто забравят”, че моментната тенденция в това отношение се развива въпреки Тръмп, а не благодарение на него. 

Но да оставим специалистите да спорят доколко данъчната политика и  лозунгът “Америка преди всичко” се факторите, обуславящи положителния тренд в американската икономика и дали инициативата на Тръмп да пали търговски войни няма да доведе до обрат в тази тенденция. 

Ако икономиката беше главният показател, по който да се оценява политиката на Тръмп, той той изобщо не би трябвало да с среща с Путин на тепиха на политиката, на която изглеждаше джудже пред джудиста. За какво му е на гиганта (от икономическа гледна точка) Тръмп да се бори с лилипута Путин, вожд на държава, чиито дял в световната икономика е пренебрежимо малък в рамките на 2-3 процента от общия й обем?

Няма логика, нали. Дори изборът на място за легитимирането на Путин от страна на Тръмп беше реверанс към самодържеца от Кремъл. За целта Тръмп пропътува огромно разстояние, за да може да си поговори с Путин на границата с Русия в столицата на бившата колония, в която руският колониализъм е оставил своя виден архитектурно-монументален имперски отпечатък.

На този фон Путин вече изглеждаше като победител в един несъстоял се сблъсък. И няма разумен аргумент, който може да обясни  защо Тръмп може да обижда съюзниците си, да ги напада, да удря по масата при преговорите с тях, а към Путин се държи направо сервилно – не само в Хелзинки, а по принцип и винаги.

Обяснението може да бъде само едно: Тръмп е принуден да  се държи уважително към човека, който е в състояние да го придърпва към себе си с мазна усмивка и с покана за прегръдка, на която шоуменът от Белия дом не може да откаже. Не защото му харесва, а защото нямам как иначе. 

Цялата истина за принудата, която кара Тръмп да сервилничи пред джуджето на глинени крака (което ласкае като равен на себе си колос  заради ядрените му оръжия- намерил е все пак някакво основание да обоснове поклона си) вероятно няма да научим никога.

Самият Путин няма проблем да отрече какво и да било, дори и документи с неговия подпис да се появят на показ. Остава да видим все пак, от какво още ще бъде принуден да се отметне Тръмп и доколко Путин ще му позволи да го направи. 

Сравнението между Пеевски и Тръмп е забавно. Но за кого е обида?

Този текст е създаден от един от авторите ни по проект „Генерация Z“ като отговор на материала „Пеевски и Тръмп? Клишета, с които ни плашат…“, написан от друг млад автор Константин Туманов. Верни на принципа си, че свободата на изразяване е едно от основните човешки права, ви представяме две (почти) противоположни гледни точки по една и съща тема. Защото вярваме, че някъде в спора и в сблъсъка на различните мнения ще се роди истината за поколението, което съвсем скоро предстои да поеме в ръцете си бъдещето ни. А нашите читатели ще успеят да видят как мислят младите хора в България.

***

Чета текста на колегата Туманов и се чудя – на базата на какво двама души с иначе близка биография развиват толкова различен поглед върху света?

Според него клишетата са отблъскващи. А мен ме притеснява, че са твърде привлекателни, особено ако ги маскираш добре.

Клишетата станаха водещи в политическия дискурс и по света, и у нас. От „Америка на първо място“, до „България над всичко“, през „Ще построя стена на границата с Мексико“ и „Истанбулската конвенция ще узакони джендърите“, до „Винаги съм бил на мнение, че хората трябва да са напълно наясно кои са реалните собственици на вестниците, интернет сайтовете, радиата и телевизиите…“

Политиците открай време общуват с избирателите си с клишета. Това е донякъде неизбежно – хилядите послания на една партия се дестилират във всяка кампания в няколко ключови фрази, които и самите политици рядко знаят какво значат. Общуването с клишета е лесно. То е разбираемо, ясно, просто и обикновено… безрезултатно. Освен че носи гласове в урните.

Но това е и целта на политическата кампания, не на общуването. Целта на общуването е да се постигне разбиране между две страни. А такова липсва.

Последният цитат по-горе е на Делян Пеевски. Репликата съпровождаше новия му законопроект за собствеността на медиите, чиято ефективност ще е кажи-речи нулева.

Клишето „Кой?“ отдавна не е въпрос за това кой предложи Пеевски за шеф на ДАНС. Или пък кой стои зад блестящата му кариера на политик бизнесмен. Защо? Защото знаем отговорите и на двата въпроса от години. Те нямат никакво значение.

„Кой“ е клише, да – и също като другите по-горе, не обяснява нищо. „Кой“ просто ни казва, че има няКОЙ, който не иска ние да живеем като нормални хора. Който не иска в България да има свобода на медиите. Който не се интересува, че потъваме по този показател от години – факт, който за жалост вече се превърна в клише.

Сравнението между Тръмп и Пеевски е забавно и не съвсем непривлекателно. Трудно се преценява за кого е комплимент и за кого – обида. Факт е, че някои медии и някои политици – по ирония на съдбата десни у нас и леви в САЩ – превърнаха тези имена в клишета, в олицетворение на злото, когато за всеки със здрав разум е ясно, че никога няма един злодей, който да стои зад всичко, освен в криминалните романи с меки корици.

И в някои медии това се казва от години – че Пеевски е пример как ни „действа“ държавата, че Тръмп е просто олицетворение на американското отвращение към политическите елити. Че всички се връзваме на грозотията във витрината и забравяме, че манекените не се редят сами.

Но кой ти слуша – далеч по-лесно е да слушаш клишета и псевдофакти.

Като например твърдението, че Тръмп е осъществил голям външнополитически пробив, като се е срещнал с Ким Чен Ун. Това е като да заявиш, че Бойко Борисов е преборил дъжда, защото, като е пристигнал на морето, е спряло да вали. Северна Корея от години знае, че е на ръба и трябва да спре да си играе с нервите на Запада. Това, че първата стъпка диктаторът Ким направи по време на мандата на Тръмп, не е по никакъв начин негов успех.

Друга теза, с която Тръмп ни замеря – как безработицата паднала до рекордно ниски нива след година и малко в неговия мандат. Е да де, ама безработицата в САЩ пада плавно от вече 78 месеца – 6 години и половина. Спадът започва в първия мандат на Обама и продължава и през всички години на втория му.

А тезата, че била спаднала безработицата при чернокожите? Точно месец след като Тръмп се похвали с това, се оказа, че тя пак е скочила.

Фактът, че когато пада безработицата, се вдигат заплатите, е проста икономическа истина – компаниите знаят, че работниците имат избор на пазара, и се борят да ги задържат. Но всичко това отново по никакъв начин не е и няма как да е заслуга на Тръмп. Единственото, с което той може да се похвали, е, че засега не е успял да спре икономическия растеж, който започна при Обама.

И още нещо – Тръмп не допуска грешки. Тръмп всекидневно предизвиква катастрофи – и благодарение на американската система за контрол на държавния глава, която е заложена от десетилетия, светът още не е понесъл сериозен удар от тези катастрофи.

Пеевски не е просто клише, зад което стои една тъмна и мистична фигура, виновна за всичките несгоди на българина. Пеевски е народен представител, медиен олигарх и един от множеството инструменти на един порочен модел. Модел, който иска на нас да ни пука по-малко, да знаем по-малко и да сме готови да преглътнем повече утре, отколкото сме способни да понесем днес – повече наглост, повече кражби, повече корупция, повече шуробаджанащина, повече омраза. Да ги гълтаме, докато не стане всеки от нас един Пеевски – тлъст, известен в своята глава, популярен в своето село… И доволен.

––

* Този материал е създаден по проект „Генерация Z“.

Това зверско убийство се оказа фатално за Русия

Точно преди 100 години, в нощта срещу 17 юли 1918, болшевиките извършват зверската си разправа с царското семейство. Над тази историческа трагедия разсъждава известният руски писател Виктор Ерофеев. Ето есето му:

Николай Втори със семейството сиНиколай Втори със семейството си

Бог е наказал Русия тъкмо заради зверската разправа с последния руски цар и неговото семейство – в това са убедени потомците на руски аристократични семейства, запътилите се към вечния покой емигранти, с които неведнъж съм обсъждал резултатите от болшевишката революция.

Всъщност дори не е необходимо да се търсят мистични обяснения за комунистическата катастрофа, за да разбере човек, че убийството на царското семейство преди 100 години е не някакъв по необходимост окървавен пробив към светлото бъдеще, а свличане за десетилетия напред в самата преизподня.

Ленин, Сталин и сие приучиха Русия да бъде аморална

Защо ли – за разлика от европейските революции през предишните столетия, когато кралете бяха унищожени, но страните им поеха по пътя на прогреса – разстрелът на Николай Втори се оказа фатален за Русия? Това убийство захвърли страната далеч назад, в тъмните времена на самозванците. На мястото на царя дойдоха псевдо-царе, а „социалистическата демокрация“ се оказа просто измама.

Стаята, в която е било извършено убийството на царското семействоСтаята, в която е било извършено убийството на царското семейство

Самодържавната власт премина в ръцете на узурпатори, които създадоха безчовечен репресивен режим – само и само, за да удържат незаконно придобитата си власт.

Ленин, Сталин и всички останали с повече или с по-малко жестокост приучиха Русия да бъде аморална. Хората престанаха да живеят, те просто преживяваха. И краят изобщо не се вижда.

Но дали пък и самият Николай Втори не носи някаква вина за трагедията, разиграла се в Екатеринбург в нощта срещу 17 юли 1918? Дали неговата чудовищна смърт е била случайна – или по-скоро закономерна?

Какъв е бил Николай Втори?

На тези въпроси няма еднозначен отговор. Последният руски цар съвместяваше в себе си редица на пръв поглед несъвместими неща. И добро, и зло, и царско могъщество, и човешко безсилие. Той беше европейски образована личност, но и съюзник на антилибералните и антисемитски Черносотници. Парадоксалната комбинация от качества беше и причината за половинчатостта на постъпките му, на цялата му дейност.

Полумерките на царя-полуреформатор доведоха иначе активно развиващата се капиталистическа Русия до революционния взрив през 1905 година. И „Кървавата неделя“, и Распутин завинаги ще тежат на съвестта на царя, макар че лично той никого не е искал да разстрелва, а с Распутин се беше сближил единствено за да спаси от хемофилията своя син и престолонаследник. И като венец на всичко дойде съдбовното му решение да започне Първата световна война.

И все пак: Николай Втори може да е бил непоследователен, но не е бил злодей. По негово време процъфтяваше „Сребърният век“ на руската култура, той лично даде възможност на тази култура да бъде свободна. Моята баба, която на млади години веднъж видяла царя в „Гостинний двор“ (голям универсален магазин – бел.ред.), с тайно възхищение ми разказваше, че той бил без охрана и един такъв мил.

Под неговото управление населението на Русия живееше наистина не богато, но прилично. Той се опасяваше да не изпусне кормилото на управлението – даде на хората конституция, но сам не разбра нейните преимущества. В същото време страната съхрани човешките си ценности, издигна градове и се готвеше за бъдещето.

Лавината от случайности, довела до победата на болшевиките

След абдикацията на Николай Втори, в самия разгар на войната се отприщи лавината от случайности както в руската история, така и в личния живот на царя. Русия мъчително се опитваше да живее не само без цар, но и без цар в главата си. Страната се лашкаше във всички посоки. И едно от тези лашкания доведе до победата на болшевиките.

Виктор ЕрофеевВиктор Ерофеев

Точно в този миг започна общата трагедия, част от която стана и гибелта на царското семейство. Сянката на тази национална трагедия все още пада и върху нас. Но откъде се взеха тези болшевики? И дали пък у онези зверове, които убиха царя, не пролича гримасата на горчивата руска история, която Николай Втори тъй и не съумя да поправи?

Вече по времето на Путин царят беше реабилитиран, канонизиран и възвеличен. Дори се стигна до преувеличения. Но всъщност това беше възстановяване не на справедливостта, а на самодържавието. Преди 100 години Русия изгуби царя си. След това тъй и не се научи да живее при демокрация, а днес продължава да живее без цар в главата си. В резултат от това наблюдаваме отказ от общочовешките ценности, изолация и психика на обсадената крепост.

Жал ми е за дечицата. Много ми е жал. И за царските, и за нашите собствени. Какво ли бъдеще ги чака?

Виктор Ерофеев е един от най-известните съвременни руски писатели. Той е още литературовед и телевизионен водещ, кавалер на френския Орден на почетния легион.

„България, каквато трябва да е“

"България, каквато трябва да е": успехи, подмени и опортюнизъм на европредседателството

© eu2018bg.bg

Председателството на Съвета на ЕС обикновено не е новина. Сменя се на всеки шест месеца и въпреки сериозното натоварване, което предизвиква за държавата председател, се осъществява в относително предвидима предварително зададена рамка според дневния ред в ЕС, като все пак поставя акцент върху конкретни приоритети.

В България обаче европредседателството се превърна – включително защото бе масирано налагано в медиите от управляващите – в новина, в средство за политически нападки, но и в проверка може ли страната да промени имиджа си в Европа. Една от причините е не особено благоприятната изходна ситуация – малка страна с лоша слава, със съдебна система, поставена под европейски мониторинг.

„Дневник“ потърси чужди анализатори, експерти и журналисти, които да коментират как се справи българското председателство, подготвена ли беше България и какви ще са дългосрочните ползи от направеното през последните шест месеца.

Връщане към обичайните критики

Преди председателството Даниел Кадик, програмен директор за Югоизточна Европа на Фондация за свободата „Фридрих Науман“, коментира, че подготовката видимо изостава и има голям риск България да пропусне шанса да промени имиджа си, свързан с корупция, лошо управление, изтичане на мозъци, най-бедната страна.

След края на европредседателството българското правителство многократно заяви, че страната е доказала, че е надежден партньор, на който може да се разчита. Попитан дали според него ще има реална промяна в мнението в ЕС, или тези похвали са само протоколни, Кадик, посочва, че по-вероятният сценарий е връщане към обичайната работа, което означава и засилени критики.

Той отбелязва, че България бе похвалена особено от председателя на Европейската комисия Жан-Клод Юнкер въпреки ужасно лошото представяне по Механизма за сътрудничество и проверка през последните 10 години. Но председателят на Европейския съвет Доналд Туск е бил малко по-голям реалист предвид речта му в София.

Протокол или политическа слепота

„Европа се нуждае от истории на успеха, особено във време, когато страните от Вишеградската четворка (Полша, Чехия, Унгария и Словакия) поставят под въпрос ценностната основа и въпросът за миграцията показва неспособността на съюза да стигне до работещи решения във времена на криза. Затова особено първото председателство на една от най-новите държави – членки на ЕС, не трябваше да се коментира с критики от Брюксел. Следователно имаше много малко шум около очевидните проблеми с корупцията или върховенството на закона. Дори и продължилият спад по отношение на медийната свобода или очевидно изпълненото с недостатъци антикорупционно законодателство нямаха силен ефект“, подчертава Кадик.

"България, каквато трябва да е": успехи, подмени и опортюнизъм на европредседателството

© eu2018bg.bg

Според него е възможно българските законодатели да са бъркали протокола и прагматизма по време на мандата на страната с обща слепота в Европа. „Мисля, че скоро ще осъзнаят, че това е грешка“, допълва Кадик.

Бяха ли Западните Балкани български приоритет

По темата за Западните Балкани, която бе сред основите приоритети на европредседателството, той коментира, че най-големият късмет за българското председателство бе резултатът от изборите в Македония и фактът, че ВМРО-ДПМНЕ бе изхвърлена от властта. Ако това не се беше случило, нямаше да има напредък, тъй като Македония се отклони от националистическия и автократичен курс и отвори вратите си за напредък по въпроса за името и по пътя към Европа, смята Кадик.

"България, каквато трябва да е": успехи, подмени и опортюнизъм на европредседателството

© eu2018bg.bg

Според него България е била много бърза в това да приеме възможността и да работи по Договора за добросъседство с Македония и по този начин да потвърди македонското правителство, което продължава да е подложено на голям натиск. В това отношение България наистина е изиграла положителна роля.

Кадик обаче повдига въпроса дали този приоритет е бил всъщност наистина български. Той припомня, че през февруари Европейската комисия прие нова стратегия за Западните Балкани, която бе обявена в речта за състоянието на съюза на Юнкер през 2017 г.

„ЕС така или иначе имаше план за повторно засилване на отношенията, особено предвид растящото руско и китайско влияние. Въпреки че Черна гора и Сърбия се надяват на приемане през 2025 г., това е изключително амбициозен срок, който разчита на напредъка на тези държави. Много съм скептичен, че това може да бъде изпълнено.“

Ползи, подготовка, приоритети

Според Кадик действително може да има положителна дългосрочна полза от европредседателството, което се дължи на засиленото сътрудничество на министерствата с техни колеги в други страни от от тройката евроинституции (Европейска комисия, Европейски парламент, Съвет на ЕС).

По думите му в най-добрия сценарий това ще доведе до бъдещо подобрение на професионализма и интеграция. Но ако има промяна на правителството, всичко научено може би отново ще бъде загубено, както имаше проблем с положителното наследство в министерствата в миналото, допълва той.

Според Кадик администрацията не е била много добре подготвена за председателството, „което е една не много добре пазена тайна“. Това се дължи, от една страна, на политическото безредие и на промените след изборите.

Имаше много малко време, което можеше да се види от работата в последната минута или просто от това кога „визитката“ (уебсайтът на председателството) беше готова. От друга страна, имаше и липса на опит с координиращите функции по време на председателства, а масовият застой в реформата в българската администрация допълни бавния процес.

"България, каквато трябва да е": успехи, подмени и опортюнизъм на европредседателството

© eu2018bg.bg

Кадик отбелязва, че определените от председателството приоритети са били навременни и са отразявали дискусиите в Европа. Той обаче посочва интересна еволюция от момента, в който бе представена първата им чернова през 2017 г.: „Консенсус, конкурентоспособност и кохезия бяха представените въпроси. В крайна сметка това не бяха приоритети, а по-скоро средства, а крайните приоритети бяха бъдещето на Европа и младите хора, цифрова икономика, сигурност и стабилност и Западни Балкани. Мисля, че интензивната дискусия с Брюксел е оказала по-скоро положително влияние при определянето на приоритетите в крайния им вариант.“

България такава, каквато трябва да бъде

„Ролята на председателството е да бъде балансьор, включително и на европейско ниво, българското председателство направи това, което се предполагаше, че трябва. То го направи в трудни времена, което трябва да признаем и да отдадем дължимото на безбройните ръце и умове, които направиха така че председателството да работи в тези обстоятелства“, посочва Кадик.

"България, каквато трябва да е": успехи, подмени и опортюнизъм на европредседателството

© eu2018bg.bg

„Нещо повече, то показа на Европа една картина на страната, такава, каквато трябва да бъде. Иска ми се това да се отрази във вътрешното измерение и да насърчи промяна. Но това е пожелателно мислене. Видяхме, че въпреки изразената позиция вътрешните проблеми излизаха наяве и грозната страна на българската политика се прояви. Позорната дискусия за Истанбулската конвенция, водена от управляващи партии и опозицията, случаят с ЧЕЗ с всички въпросителни и съмнителната роля на високопоставени политици, антикоруционните „реформи“ или дискусията за медийния закон са само върхът на айсберга.“

Той изразява съжаление, че дори и европейското измерение бе подкопано точно в края на председателството „с флиртовете с Русия“. „Това поставя въпроса дали правителството е искрено за проевропейската си позиция, или това е просто опортюнизъм“, завършва Кадик.

В четвъртък ще публикуваме и отговорите на Вернер Муслер от „Франкфуртер алгемайне цайтунг“ (ФАЦ) и на Юлия Роне, доктор от Европейския университетски институт във Флоренция.

Време за избор за поддръжниците на Тръмп

Срещата в Хелзинки потвърди това, от което партньорите на САЩ се страхуваха – Европа не може повече да разчита на Америка под управлението на Тръмп
Путин и Тръмп

Снимка: © Getty Images

Все още никой не може да предвиди какъв ще е ефектът – и краткотраен, и дълготраен, след срещата между държавните глави на двете страни. Ясно е, че такъв не просто ще има, а може да засегне редица ключови места по света.

За мнозина тази среща в Хелзинки вече е един от най-знаменитите моменти в изтормозената история на двустранните отношения между САЩ и Русия.

Унижението на Тръмп заема мястото си наравно със „синините“ на Джон Кенеди от ръцете на Никита Хрушчов и Джордж У. Буш, взиращ се в очите на Путин в опит да разбере какво си мисли руският президент.

И все пак за САЩ ефектът е най-сериозен. Подкрепата на Тръмп за твърденията на Путин, че руско вмешателство в американските избори не е имало, въпреки че американските служби твърдят точно обратното, не просто показа една от най-унизителните постъпки на президент на световна сила, но може би е първото недвусмислено доказателство, че Тръмп поставя собствените си интереси над тези на Америка.

Причината за поведението на бизнесмена-президент ще остане неясна засега, освен ако Робърт Мълър – прокурорът, натоварено с разследването за руската намеса в американските избори, не предостави нова информация и доказателства.

Факт е, че последствия ще има – и във Вашингтон, и по света. Какво обаче може да се случи?

Тръмп ще отвърне на удара.

Не на удара на руския президент, разбира се, а на критиките. На самата среща той изглеждаше слаб и подчинен в сравнение с Путин. На фона на доволното изражение на руския лидер, неговото несигурно излъчване беше на неподготвен и превъзхождан от опонента си човек.

Нещо повече – в Хелзинки Тръмп беше възможно най-далеч от типичния си образ на твърд хулиган и цар на сделките, който уверено твърди, че сам може да оправи всичко в държавата. И митът за него като силния човек на Америка може никога да не се възстанови.

И да, в краткосрочен план това е политическо бедствие за президента. За човек, който така ревниво пази образа си, подигравките и критиките ще удрят там, където го боли най-много, и неминуемо ще предизвикат реакция. А те вече идват и от собствения лагер на Тръмп. Така че Twitter може да се подпали с нови вербални изригвания от страна на американския президент.

Той вече отговаря на критиките, че не се доверява на собственото си разузнаване. В свой туит той изтъкна, че има доверие на „СВОИТЕ“ хора в разузнаването, добавяйки, че в името на едно по-светло бъдеще не може да се вторачваме само в миналото. И САЩ и Русия – в ролята си на двете най-големи ядрени сили – трябва да се разбират.

Какво ще прави Западът сега?

Досега американският президент винаги е бил възприеман като „лидер на свободния свят“. Само дето един лидер на свободния свят не подвива така колене пред полуавторитарни фигури като Путин.

Нещо повече – един лидер не би направил такъв своеобразен „блицкриг“ спрямо европейските си съюзници в НАТО. Подобни ходове вършат работата на руския президент, който от години критикува самото съществуване на Алианса.

И събитията около срещата в Хелзинки бяха именно това, от което партньорите на САЩ се страхуваха – Европа не може повече да разчита на Америка под управлението на Тръмп.

Най-прекият ефект от това обобщава Никълъс Дънган, старши сътрудник към Атлантическия съвет, според когото е време държавите от Стария континент да започнат да изграждат два типа политика спрямо САЩ – една за самата държава и една за Тръмп. Защото е ясно, какво би избрал Тръмп между собствените си интереси и тези на Америка.

Путин ще направи също своите изводи

Ако някога руският президент е таял злоба срещу САЩ заради Студената война и разпада на СССР, то в понеделник той определено се е почувствал истински победител на фона на явното превъзходство, което имаше пред американския си колега. И то пред погледите на целия свят.

А според експертите ако тръгне да си вади изводи от срещата в Хелзинки, неминуемо ще стигне до това, че Тръмп е слаб и лесно манипулируем.

„Президентът пропусна една огромна възможност да се изправи лице в лице с Путин и с твърдост да каже, че знаем какво са направили те и какво ще направим ние, ако не спрат“, каза Ричард Легет, бивш заместник-директор на Агенцията за национална сигурност.

Страхът на специалистите е, че Путин ще интерпретира действията на Тръмп като „покана“ за още вмешателства, този път в изборите за Конгрес през ноември или директно в президентските избори през 2020.

Време за избор за поддръжниците на Тръмп

Унижението на Тръмп в Хелзинки остави всеки, който работи за него или го подкрепя, пред избор. Има ли значение това, че американският президент отказа да застане зад интересите на собствената си държава и вместо това предпочете да подкрепи най-големия политически контрапункт на САЩ като идея, ценности и исторически постижения.

И първите, които трябва да вземат това решение са подкрепящите го във военните кръгове и разузнаването. Сред тях Дан Койтс, директорът на националното разузнаване, чиято репутация беше директно ударена с изказването на Тръмп в Хелзинки. Самият Койтс преди седмица коментира, че има големи червени светлини, които алармират за възможна руска намеса в изборите за президент.

Нещо повече – поведението на Тръмп повдига въпроси за това как висшите служители на разузнаването могат да останат в постовете си, след като бяха толкова зрелищно жертвани в името на разбирателството с Русия.

Изборът трябва да бъде направен и от републиканците, чиито изявени лица в голямата си част вече разкритикуваха Тръмп. Въпросът е дали ще спрат дотук, или действително ще започнат поне да опитват да налагат контрол върху президента.

Както каза Лари Пфайфър, служил в администрациите на Обама и на Буш-младши, време е вече да се заяви публично това, което се коментира при закрити врати относно настоящия обитател на Белия дом.

Като по учебник на Брежнев: реакцията на властта към Босия

Тези дни в България можем да видим нещо съветско: реакцията на властта към човека. В случая с Николай Колев-Босия тя изглежда като прекопирана от някакъв неписан учебник на Брежнев. Коментар от Татяна Ваксберг:

Николай Колев-Босия

Николай Колев-Босия може и да не е всепризнат симпатяга, но едно е сигурно: в последния месец той говори като всеки от нас. Казва, че по българските пътища стават повече катастрофи, отколкото другаде, защото в автомобилната инспекця има корупция. И твърди, че срещу рушвети се купуват шофьорски книжки.

Служителите, които по чудо са хванати с подкуп, биват шумно уволнявани, но после ги възстановяват тихомълком на работа. Затова Босия смята, че ресорният министър Ивайло Московски трябва да подаде оставка. И докато това не се случи, активистът ще бъде в гладна стачка.

Не бях аз

В този сюжет липсва развръзката: вярно ли е всичко това? Единственият дотук коментар на министър Московски е неуместно пестелив и не дава отговор на този въпрос: нередностите в автомобилната инспекция се били случили извън неговия мандат.

Това не може да е отговор на министър. Един министър би следвало да е много притеснен от хипотезата, че пътищата на страната не са сигурно място. Би трябвало да е разпоредил проверки и да се е опитал да успокои гражданите. А не да казва “не бях аз”.

Президентът Радев реагира с адекватно безпокойство, но в неговия случай сме свикнали репликите му да се приемат с подозрение: щеше ли да реагира по същия начин, ако правителството беше на БСП?

Състоянието на Босия се влоши много, преди вътрешният министър и председателката на парламента да му обърнат внимание – това стана чак снощи, на 34-тия ден от гладната стачка. Но отново без съдържателни коментари по темата за рушветите. И без израз на притеснение, че по пътищата може да върлуват подпомогнати от държавата шофьори-убийци.

Напротив: вместо да кажат, че въпросът, който той повдига, буди закономерна тревога, твърдението им беше, че Босия трябва “да се успокои”.

Татяна ВаксбергТатяна Ваксберг

Дори и да не беше гладната стачка, цялото отношение на властите към катастрофите изглежда е формирано така, сякаш движението по пътищата е извън техния контрол и не подлежи на промяна.

“Трепят се по пътищата, какво да направим?” – каза в парламента вътрешният министър. Почти като строителя, който гледа как се срутва изграденият от него блок и вдига рамене: “Какво да го правиш, природа!”.

Нещо съветско

Но да оставим катастрофите по пътищата. Ако се замислим, ще установим, че тези дни в България можем да видим нещо съветско: реакцията на властта към човека. В случая с Босия тя изглежда като прекопирана от някакъв неписан учебник на Леонид Брежнев.

Нали помните епохата на така наречения “застой”? В нея неудобните не бяха линчувани ежедневно в пресата, както по времето на Сталин, а просто бяха подминавани с мълчание. Все едно няма такава тема.

Точно на тази формула бе подчинена реакцията на българското правителство: седмици наред абсолютно мълчание за стачката на Босия – както сред политици и легитимни официози, така и в определени скрито контролирани медии. Завоят на 34-тия ден бе взет по друг образец, далеч не съветски – продиктуван бе от провинциалното схващане, че не е добре случаят да се разчуе в Западна Европа. Особено ако претърпи драматично развитие и ако накрая виновни излязат хората на ГЕРБ.

Сигурно затова се твърди, че България е страна на кръстопът – в една и съща ситуация тя сменя два противоположни авторитета и прилага два разнолики модела на поведение. И ако един ден катастрофира точно на това кръстовище, няма да е зле някой да ѝ провери книжката. С рушвет за катаджията ли е тръгнала на път тази страна?