кафенето

Новини и не само

Бойко Борисов – господарят в света на думите

Бойко Борисов

© Юлия Лазарова

Бойко Борисов

От първия си ден като министър-председател Бойко Борисов полага огромни усилия, за да замести света на фактите със свят, съставен единствено от думи. В първите години очаквахме паралелният словесен свят, граден от него, рано или късно да се спъне – и разпадне – в реалността на фактите.

Междувременно обаче се случиха няколко неща, които промениха условията на играта. Светът навлезе в ерата на „след-истината“, в която фактите нямат значение; а има значение как някой „се чувства“ по повод някакви факти (или не-факти).

Стана възможно възстановяването на онзи словесен конструкт, който политически вождове като Хитлер и Сталин наричаха „пропаганда“ – конструкт, който няма общо с фактите, но все пак произвежда реален резултат, реално крепейки властта на съответните вождове.

България не успя да остане встрани от това. Само за две-три години 90 на сто от журналистиката се превърна в пропаганда на властта на „тримата шишковци“. В ход е апогеят на това усилие – превръщането на БНТ, издържана с парите на гражданите, в пропаганден рупор точно на тази власт, която се занимава най-вече с отнемането на пари от гражданите.

Гражданите са на едно мигване от положението сами да плащат за собственото си обиране.

Подмяната на реалността на фактите с паралелната реалност на думите създава точно на Бойко Борисов

най-добрата възможна среда за виреене

Той е един от малкото хора, които наистина никога не са признавали приоритета на света на фактите; затова е уникално добре позициониран, за да постига целите си в свят, съставен само от думи.

И се справя, засега, доста успешно, преборвайки на този терен конкурентите.

Важна от тази гледна точка е скорошната му реч в Европарламента. С нея той отправяше послания не на „европейците“ – а на нас.

Излъга, например – т.е. съобщи като факт нещо, което не съществува – за скорошна негова среща със „зелените“. Че такава е нямало, е факт. Но от този факт не произлиза нищо съществено, тъй като целта на това Борисово послание е съвсем друга: да намали броя на участващите в протестите за Пирин, като ги накара, вместо да гледат в една посока, да се гледат един другиго под око: „Ти ли си ходил да си шушукаш тайно с Бойко?“

В същата реч Борисов нарече част от протестиращите свои „естествени партньори“, с които би управлявал и днес, ако не се били разделили „на три партии“, за да си имат „трима вождове“. Това послание никому в Европарламента не говори нищо, защото то пак е за вътрешния пазар.

Посланието е отправено, очевидно, не собствено към партия „Зелените“, чиито активисти са най-видими в протестите, а към различните „сини“ партии, които също участват. Съобщението на Борисов към тях е следното:

„Момчета, защо да мръзнете по улиците,
след като можем да се договорим?

И за вас ще намерим някакви порции, били сме заедно в управлението, все пак…“
Разбира се, че в света на фактите нито „зелените“, нито „сините“ са „естествен партньор“ на Борисов. Последното, от което той има нужда, е отново да се окаже в ситуацията да е обграден от политици, представляващи ценностите на модерната европейска цивилизация.

Той не представлява нищо подобно – напротив, представител е на традиционното, до-модерно и не-европейско живеене на принципа „племе-вожд“. Но тази негова оферта, ако подмами някого, ще постигне поне две цели, крайно ценни в света на думите, който той обитава.

Първо, ще отслаби протеста. От една страна, Борисов ще може да развява някакви физиономии по телевизионните студиа и да ги сочи като осъзнали се протестъри; от друга, останалите вътре в протеста отново ще се гледат под око, вместо да гледат напред: „Ти ли ще си следващият, който ще отиде при Бойко за порции?“

Второ, ще демонстрира на сегашните Борисови съюзници във властта, че са заменими. Че има кой да ги замести, и то такъв, който да е много по-приемлив за „Европа“ от битовите балкански пишман нацисти.

Пак от Страсбург, Борисов прати насам още едно съобщение: в Пирин щяла да се строи само втора въжена линия и нито „керемида“ повече. И тук адресатите са няколко и са само български.

Първият адресат са, отново, протестиращите и тяхното ядро – партията „Зелените“. Целта е или те да повярват на „гаранцията“ и да се успокоят; или да отидат при Борисов и да му зададат въпроса, който той най-много обича: „Какво ние да направим за теб, та този път да си спазиш обещанието?“

Друг е въпросът, че при Борисов няма връзка между думи и фактически действия. Той ще им каже, каквото искат да чуят, ще ги компрометира в очите на обществото – а после ще направи точно каквото си е наумил.

Вторият адресат е изградилият се около Банско феодален конгломерат, съставен от монополиста „Юлен“, местната власт, вицето Симеонов и (анти)екологичния министър Димов.

В света на феодалните зависимости, който Борисов изгради, този точно конгломерат става прекалено силен. Започва да си позволява прекалено много и да привлича прекомерен интерес. „Гаранцията“ за една само въжена линия има за цел да внесе смут в конгломерата „Банско“, както и да посее обществени съмнения в способността на Симеонов, Димов и останалите „патриотични“ министри да спазват обещанията си.

Засега феодалните господари на Банско
си позволяват да оспорват Борисов

Кметът Икономов открито лобира за застрояване с още 40 000 легла и за още писти; а Нено Димов оня ден беше принуден публично да признае, че няма да тълкува политиката към Банско в посоката „един само лифт и нито керемида повече“. Отговорът на Борисов може би ще е – да заобиколи цялата тази компания чрез подготвящите се нови политически проекти, чиято цел е да се ситуират като съюзници на ГЕРБ. Но повече по тази тема – някой друг път.

Отново на терена на думите,

Борисов виртуозно надигра
все по-неубедително пелтечещите социалисти

От миналите парламентарни избори Борисов разбра едно: ако успее да вкара БСП в положение да изговори някакви антиевропейски, антимодерни и антилеви думи, то към ГЕРБ веднага преливат едни 200 – 300 хиляди гласа, подплашени от БСП. Миналата седмица той успя да вкара БСП в точно два такива капана.

Първият бе смайващото поведение на БСП по повод т.нар. Истанбулска конвенция, чиято ясно заявена цел е „да защитава жените от всички форми на насилие и да предотвратява, преследва и премахва насилието над жени и домашното насилие“. Няма – нито в Европа, нито където и да е в останалия модерен свят лява партия, която да застане срещу подобен документ.

БСП го направи, и то с най-ретроградните, антимодерни аргументи, заставайки изрично на страната на „традицията“. Това ликвидира всяка възможност БСП да бъде привиждана като лява партия, тъй като по дефиниция левите партии са против „традицията“.

На този фон ГЕРБ отново изплува като проевропейската, модерна българска партия, какво вече успя да стори при парламентарните избори. Но Борисов вкара БСП и във втори капан, когато неговият министър на просветата най-сетне обяви, че в учебниците ще се изучава периодът 1944 – 1989 година. БСП веднага скочи против това, саморазкривайки се като допотопна комунистическа партия, а не – реален член на Партията на европейските социалисти.

Ако като резултат от подобни пелтечения нещо се случи с членството на БСП в ПЕС, то ГЕРБ – Борисов – веднага ще се намести на терена на прогресивната, проевропейска левица, обгръщайки целия политически спектър.

Рано или късно светът на думите, с който Борисов замества света на фактите, все пак ще се сгромоляса. Не можеш да лъжеш всички хора, за всичко и през всичкото време. Засега обаче Борисов продължава да печели, тъй като успява да вкара достатъчно хора в своя свят на думите, където той е господарят. Ще се спъне едва тогава, когато срещу него застане някой господар на фактите.

Advertisements

Страшно ли е еврото за България?

Присъединяването на България към еврозоната е засега далечна, дори съвсем хипотетична перспектива. Но за някои тя вече е доста дразнеща и плашеща. Защо?

default

Коментар от Ясен Бояджиев:

Лице, титулуващо се доцент от Софийския университет, изчисляваше тези дни по една от националните телевизии колко много била загубила България от членството си в ЕС. „Сметката“ включваше например платените от страната вноски в бюджета на Съюза, но без да отчита получената многократно по-голяма сума от еврофондовете. Най-забележително обаче бе твърдението, че и фалитът на КТБ се дължи на еврочленството.

Подобни медийни изяви на подобни лица много ясно показват защо българското образование бълва неграмотни висшисти, а който може, бяга далече от него. Илюстрират освен това разбирането на медиите за плуралистичен дебат, според което откровените измислици, лъжи и бръщолевения също могат да бъдат легитимна гледна точка.

Появата на въпросния доцент по телевизията е много показателна и за това, на което предстои да се наслушаме в следващите месеци и години.

„Нещастието“, което ни предстои

Повод за въпросния разговор в телевизионното студио бе обявеното намерение на България да подаде молба за присъединяване към ERM II – валутно-курсовия механизъм, предшестващ членството в еврозоната (т.нар. чакалня). Този анонс съвпадна със силно оптимистични за амбицията на България изказвания от Брюксел и с идеята на ЕК да предостави специален инструмент, който да подпомогне финансово и технически присъединяването към еврото.

Разбира се, влизането на страната в ERM II не само не е сигурно, но дори изглежда съмнително (доколкото изисква консенсус сред страните-членки и съгласието на Европейската централна банка). Да не говорим за въвеждането на еврото, което при всички случаи е по-скоро далечна перспектива. Въпреки това тази перспектива вече е силен дразнител.

Така например въпросният доцент обяви, че в прехода на България са се случили „две нещастия, като едното предстои – валутният борд и приемането на еврото“. След което изреди стандартните аргументи против. Приемането на еврото щяло да доведе до едва ли не двойно увеличение на цените (както било станало в Германия).

Липсата на собствена валута и собствена парична политика лишавало страната от „амортисьори“ (възможността временно да си помогнеш чрез девалвация на националната валута). А в резултат от обединяването на страни с различно икономическо ниво развитите и големите „изяждали“ неразвитите и малките („Германия ще изяде България“).

Излишни страхове

Твърдението за драстичното поскъпване не е нищо повече от легенда, която не се потвърждава в нито една от страните, присъединили се към единната валута. В действителност регистрираната в тези страни инфлация е минимална (между 0,3% и 1,4%), като при това не е ясно дали и доколко тя се дължи на еврото. Впрочем, България има опит със силно напомпаните, но оказали се излишни страхове при деноминацията на лева през 1999 година.

Заплахата с „амортисьорите“ също не е валидна (поне за нас), понеже заради валутния борд, обвързал лева с еврото, страната отдавна се е лишила от самостоятелна парична политика. И слава Богу.

Повече внимание заслужава третият аргумент за т.нар. родилен дефект на еврото – икономическата интеграция на страни с големи разлики в развитието. Това е теория, която се споделя от мнозина. Практическото ѝ потвърждение обаче е твърде съмнително. Сочената като плашило Гърция например не е трябвало да бъде приемана в еврозоната не защото е била по-слабо развита, а защото е била неподготвена и не е отговаряла на условията. Както се оказа впоследствие, страната години наред е фалшифицирала основните си икономически показатели.

Проблемите ѝ по-късно също се дължат на драстично нарушаване на правилата и на крайно неразумна и безотговорна икономическа политика. Още по-силно опровержение на теорията е примерът с други „недоразвити“ страни като Словения, Словакия, Ирландия, Естония, Латвия, Литва, които не само не са „изядени“ от по-развитите, но дори бързо съкращават разликата до тях. Техният успех е доказателство, че каквито и да са временните рискове и неудобства от приемането на еврото, ползите от него са неизчислимо по-големи.

Ето ползите

Някои от тези ползи, впрочем, ще се почувстват още по време на пребиваването в т.нар. чакалня. Самата подготовка за еврото ще означава стимул за ускорено извършване на протакани с години ключови реформи в редица сектори. После пък присъединяването към еврозоната ще се отрази силно положително върху всички показатели на вътрешния бизнес климат и ще повиши външното доверие в страната. Което ще означава: по-ниско ниво на лихвите по кредитите, по-евтино и по-достъпно финансиране за бизнеса и домакинствата, по-голяма стабилност на националната икономика, намаляване на инвестиционния риск, нарастване на преките чуждестранни инвестиции и общата инвестиционна активност, повишаване на кредитния рейтинг на държавата и намаляване на валутните разходи за бизнеса, снижаване на рисковете пред банковата система, стриктен външен надзор върху нея (което означава минимизиране на риска от афери като КТБ).

Впрочем, който иска да се запознае със систематичен и компетентен разбор на ефектите от влизането в еврозоната, може да прочете анализа на Икономическия и социален съвет на България (ИСС), който обединява широк експертен потенциал, включително синдикалните и работодателските организации. Тяхното единодушно становище е, че присъединяването на България към така наречената „чакалня“ и към самата еврозона трябва и е крайно време да се изведе като непосредствена национална цел и водещ стратегически приоритет на икономическата политика.

Ясен БояджиевЯсен Бояджиев

Еврото като „котва“

Освен всичко изредено дотук, има и един специфично български аргумент в полза на еврото. Присъединяването към него ще означава принадлежност към ядрото, към сърцевината на Европейския съюз.

Обратното пък ще означава оставане в периферията му, при това в период на мощни центробежни сили. Така освен стимул и инструмент за развитие и просперитет, еврото би могло да се окаже онази жизненоважна котва, от която страната силно се нуждае. За да не стане жертва на некомпетентността и безотговорността на голяма част от собствените си политици и за да не остане на произвола на съдбата в заобикалящото ни бурно геополитическо море.

Още повече, че в момента корабът на българската държава и без това е „взет на абордаж“ от корпоративно-политически кръгове, които, ако интересите им го изискват, с лекота биха могли да го завлекат в друга цивилизационна посока.

Именно заради това перспективата за присъединяване към еврото е за някои плашеща и опасна. И именно затова напомпването на ирационални страхове и чертаенето на катастрофични сценарии тепърва ще се разраства. Тепърва предстои да се нагледаме и наслушаме на лица, които ще обясняват колко много е загубила България от членството си в ЕС и колко много ще загуби от присъединяването към еврозоната.

Румен Радев – по-скоро беквокал, отколкото алтернатива

zx860y484_3045693-681x383Президентът проходи в българската политика, отвори прозорците в институцията и я проветри… но дотук. Защото си избира все „леки противници“ и се снишава по важните теми

Илия Вълков, Сега

„На нас ни трябва прагматизъм. Аз съм човек, който носи промяната“, повтаряше по време на изборната кампания през есента на 2016 г. президентът Румен Радев. Тачен във военните среди натовски генерал, но непознат за родния политически естаблишмънт. Той буквално нахълта на публичната сцена в момент на политическа криза, която освободи енергия за нови парламентарни избори. Победата му съживи „столетницата“ БСП, а с избора му се видя, че „машината за избори“ на ГЕРБ може и да губи.

Едновременно с това първата година от мандата му показа, че в сградата на президентската институция се борят три лобита – на военните, на БСП и на леви интелектуални кръгове. Макар и президентът Радев да няма партийно-корпоративно излъчване на „опитен политик“ (по д-р Николай Михайлов), борбата на кръговете, които влияят върху него, създава усещане за „лутане в лабиринт“. И тази несигурност ще бъде овладяна в момента, когато

някое от лобитата надделее

През изминалите месеци бяха направени опити „Дондуков 1“ да бъде алтернатива на „Дондуков 2“. В условията на „кастриран“ парламент, подчинен изцяло на изпълнителната власт, и смутена парламентарна опозиция, това изглежда, че не е особено трудно. Дали обаче беше изпълнено?

Президентът Радев все се опитва да излезе от „обувките си на военен“, но армейската тема, вероятно и защото е върховен главнокомандващ, доминираше във вътрешнополитически дневен ред на институцията. Възгледите му за модернизация на военновъздушните сили превърнаха обсъждането на темата в институционална свада.

Стигна се до там, че президентът беше обвинен от ГЕРБ индиректно в корупция, а той нарече депутатите на ГЕРБ „беквокали на Борисов“. По традиция премиерът влезе в ролята си на бял гълъб и се зарече да не нарушава мира с президента, защото винаги считал, че „лошият мир е по-добър от най-добрата война“. И даде нареждане, че само той ще говори с Румен Радев. От подобен мир обаче обществото може само да губи, а не да печели.

Отношенията между министър-председателя и държавния глава преминаха под знака на взаимната легитимация на конфликтния репертоар. Играта им от последната година показа, че междуинституционалните отношения могат да ескалират, но

„по свирката“ на по-опитния в политическите интриги Борисов

И това се видя на първия Консултативен съвет по национална сигурност по темата за борбата с корупцията. Заседанието беше провалено, защото премиерът закъсня с повече от час, а ресорни по темата вицепремиери не отидоха заради „планирани“ задгранични командировки.

Конфликтните трептения между двамата генерали вероятно ще се запазят най-малкото и заради амбицията на президента Радев да намери своето място в държавното управление – тихото му засега желание да върне под шапката на „Дондуков 2“ разузнаването. За разлика от предшественика си бившият шеф на ВВС няма да се задоволи само с окастрената до „кетъринг и автомобилен превоз“ НСО.

Конфронтацията ще се поддържа и по линията на лобито на социалистите в президентската институция. Независимо че Румен Радев върна БСП на политическата сцена, продължава

да виси въпросът „кой на кого е длъжен“

Това се вижда от съвпаденията на позициите между парламентарната група на Корнелия Нинова и президентската институция. От това по-скоро печели лидерът на социалистите Нинова.

Макар и да търси начин да бъде алтернатива и коректив на съществуващия системен модел, Румен Радев вижда, че без търсене на диалог и съгласие, а оттам и компромиси, това няма да стане. Защото дори и да наложи вето и да връща спорни закони в парламента, управляващото мнозинство не се съобразява и ги приема повторно. Същото се получи и с отказа му да подпише назначаването на Георги Чолаков за шеф на Върховния административен съд – висшите магистрати също не се съобразиха с него.

Свика КСНС, но беше институционално унижен с безпрецедентния бойкот. Вероятно и затова, с редките изключения, президентът не влиза в остър конфликт с нито един фактор в държавата и си замълчава, когато депутатите приемат очевидно скандални и дори противоконституционни закони. Президентът се побоя да заеме и ясна позиция по скандала „ЦУМ гейт“ и управлението на главния прокурор Сотир Цацаров.

Независимо от призива на председателя на Върховния касационен съд Лозан Панов държавният глава да сформира специална комисия по случая, от институцията обявиха: „Президентът не може да бъде арбитър в ситуация, когато фактите са противоречиви.“ А преди да бъде избран, президентът Радев заявяваше, че съдебната система „не е нито оперативна, нито ефективна – дела се точат с години, а престъпници с десетки висящи дела се разхождат по улиците и вършат същите престъпления, за които имат условни присъди“. За момента не дава знаци да работи за преодоляването на тези проблеми. Липсата на правомощия е едно от обясненията за подобна пасивност. Другото е

нежелание да отваря нови фронтове

или липсата на визия как нещата могат да се променят. В полза на второто говори фактът, че Радев не наложи вето върху промените в Закона за съдебната власт, срещу които се обявиха авторитетни неправителствени и магистратски организации, както и Гражданският съвет на ВВС.

Президентът впечатли с първото си вето върху закон, който бетонираше вечните концесии, но странно мълчи за застрояването на 48% от Национален парк „Пирин“ и протестите между неговата и министерската сграда на бул. „Дондуков“. Той си замълча и по скандала с роднинските назначения във властта, въпреки че главният герой Делян Добрев го замеси, като заяви, че е по-роднина с него като бивши съученици, отколкото с останалите негови познати и приятели на ръководни постове в община Хасково. Така, иска или не, той се превръща в беквокал на управляващите.

В кампанията около президентските избори Румен Радев обеща да работи за осветяване на финансирането на медиите, да създаде тръст, в който да се изработват печеливши стратегии, за да останат българите в България, а и да върне обратно тези, които са зад граница. Засега това са само обещания.

По стара българска традиция, когато едно дете проходи, му се прави т.нар. прощъпалник. Нареждат се различни предмети и според това кой от тях си избере детето, се гадае с какво ще се занимава в бъдеще. Румен Радев проходи в българската политика, отвори прозорците в президентската институция и я проветри… но дотук.

Отказът от лустросани медийни изяви, обраните и в същото време разбираеми и съдържателни послания, постигането на баланс и възпиране на „отклонения“ от другата страна на булеварда доведоха до това Румен Радев да се ползва с високо одобрение от страна на българските граждани. За да се превърне в реална алтернатива на съществуващия „модел“ обаче, е нужно нещо повече. Засега президентът си избира само противници в „лека категория“, а институцията все още не се е превърнала в „носител на промяната“.

Меркел беше тук – къде се скриха ласкателите на Борисов, които я давеха в плюнките си?

Канцлерът на Германия Ангела Меркел навести България. Какъвто и да е резултатът от това, самият факт, че беше тук, е достатъчно значим.

Тя се срещна за енти път с винаги готовия за среща с нея нашенски премиер Борисов, който беше видимо доволен да е домакин на най-влиятелната жена в света. Къде обаче бяха критиците – яростните критици на Меркел в България?

Да си припомним как антуражът на Борисов, абониран за телевизионни коментари, се отнасяше към Меркел през последните няколко години.

Да започнем от Андрей Райчев (с извинение, защото с него започваме и свършваме деня си – в случай, че гледаме български телевизии). Ето едно негово знаменито по своя цинизъм мнение как да се оправим с митрантите в противовес на политиката на “импотентната”  “баба Меркел” по въпроса за мигрантите.

“Мигрантите ще спрат да идват, когато стане лошо за тях. Това, което те чуват за Европа е, че тук има безплатна храна и голи жени. А трябва да чуват, че тук бият и няма ядене”. Райчев изтъкна, че докато ние сме привлекателна дестинация, мигрантите ще продължават да идват.

“Импотентното ръководство на Европа чисто и просто продължава да се забавлява”, коментира той, като допълни, че кризата с бежанците ще свърши, когато това ръководство си замине. https://sport.burgas24.bg/623150.html

Райчев и неговият брат-близнак по коментаторска линия (и в бизнеса, май) Кънчо Стойчев кълнеха като бабички Ангела Меркел и през лятото на 2015 г. й предричаха не повече от половин година власт, след което щяла да бъде пометена. Райчев анимираше с ръкомахания и мимики от телевизионните екран отвращението си от гадните по своята толерантност европейци (преди всичко германци, повлияни от “баба” им Меркел), как се лигавели , гушкайки емигрантски дечица.

Георги Марков, друг апологет на Борисов , но от “чисто десни” позиции, в интервю за “24 часа” от 30 юни нарича Меркел “ислямизатора на Европа”, определяйки същевременно Доналд Туск и Юнкер като “една сюрия бюрократи “ от Брюксел.

А ето и още един обвинител, който направо вменяваше на Меркел вина за атентатите:

“Нека сега Баба ви Меркел поеме отговорност за атентатите. Приемайте нови и нови бежанци…

София, България , 22 Март 2016

Скърбим за жертвите! Особено за децата – деца никога не бива да умират, не бива да плащат за идиотските ни грешки.    Отидоха си невинни, обикновени хорица. Охранените еврочиновници ги пази армията – тя вече е блокирала сградата на Европейския съюз.  Хайде сега приемайте нови и нови бежанци. Не затваряйте Шенген, говорете за толерантност, за “варианти”, интеграция…  Нека Баба ви Меркел поеме отговорност за атентатите.  Нека грантовият ви псевдолиберален свят обясни на почернените семейства: ЗАЩО?!

Недялко НЕДЯЛКОВ, ПИК

Blitz.bg: https://www.blitz.bg/analizi-i-komentari/neka-sega-baba-vi-merkel-poeme-otgovornost-za-atentatite-priemayte-novi-i-novi-bezhantsi_news400773.html

Не изоставаше в тази надпревара по демонизиране на Меркел и математикът Михаил Константинов. Също както споменатите по-горе светила на всезнанието – абониран за всякави телевизионни публицистични предавания в качеството на набеден капацитет по вътрешна и международна политика (т.е. всякаква), без да е публицист или политически коментатор, професорът плашеше през януари 2016 г. аудиториите на “големите телевизии” у нас с пророкуване за 10 милиона мигранти, които можели да залеят Европа. Знаел го от доклад на германското разузнаване. За провала на своя политически кумир Борисов с рокадите на Бокова и Георгиева в обречената на неуспех игра с българската кандидатура за Генерален секретар на ООН Константинов обвини…Меркел. Бил разочарован от нея, която ни била подлъгала (да сменяме незаменимата Бокова с Георгиева, според него).

Но това “разочарование” на професора е нищо в сравнение с убеждението му, че Германия (на Меркел)” за трети път се опитва да съсипе Европа. В опит да заличи предишните си два опита от миналия век, сега прави трети.” https://clubz.bg/36349-andrej_rajchev_tezi_balyci_liberalcheta_prodyljavat_da_se_zabavlqvat_sys_svoite_gluposti

“Разочарованите” от Меркел борци срещу мъждукащите остатъци от либералност и толерантност в България я нападаха вкупом в тон с руката пропаганда, след като канцлера зае (неочаквано за Путин) твърда позиция срещу руската агресия срещу Украйна. Но не по-малко показателно за общото между тях е и обстоятелството, че те до един са ласкатели на Борисов – същият, който се ласкае на свой ред от демонстраците си на близост с нея.

Ако всички тези борци срещу либералното (и конкретно срещу “лебералчетата”, по Райчев) у нас имаха достойнство, щяха да използват възможността да заявят позициите си и по време на посещението на Меркел.  Моя скромна милост и още шепа хора, които публично заставаме с физиономиите си срещу политиката на Путин, го посрещнахме на “Орлов мост” в центъра на София с протест и съответни плакати на 13 ноември 2010 г.

Unknown

 

Бяхме по-малко на брой от мобилизираните срещу нас полицаи. Но стояхме там, за да покажем, че ни има и не си сменяме мнението от страх или в угода на политиката “да не дразним Путин”.

Ето защо имам правото да попитам: къде се скриха ласкателите на Борисов, които се опитваха да удавят Меркел капка слюнка толкова дълго и упорито?

А още “по-интересно” е, че ги няма не само на “Орлов мост”, но и в тв каналите, където се държаха толкова войнствено и плакатно по темата за Меркел и необходимостта тя бъде “пометена”.

Любезните телевизионни домакини много внимават да не навредят чрез присъствието на такива любимци на Борисов на гостоприемството му. Виж, като си замине Меркел, може пак да я “почнат” – нищо че жив мигрант не се появява тук под микроскопа на тяхната мизантропия, че да захрани плюнкоотделянето им срещу “терористите, изнасилвачите” и прочее заподозрени, че напират от мързел и лошотия да живеят на наш гръб.

Сюжетът с тишината в телевизионните говорилни ми напомня на онова време, когато преди футболен мач в махалата милицията прибираше превантивно някои буйни запалянковци, за да не й създават проблеми по стадионите в София (а вероятно и в други градове). Разликата днес е в това, че самите буйстващи пропагандатори също не искат да създават проблеми на ръководството и лично на Първия в държавата.

Свидетели сме на един пропагандно-политически “симбиоз” (по Станишев, който говореше с обвинителен патос с руски акцент в българския парламент за сливането на престъпността с властта у нас).

Румъния: „Стига корупция. Така повече не може!“

До 100.000 румънци протестираха вчера в подкрепа на независимото правосъдие и срещу управляващите социалдемократи, които не за първи път правят опит да превърнат борбата срещу престъпността в книжен тигър.

default

Във вчерашния (20.1.) масов протест в центъра на Букурещ и в други градове на страната участваха до 100 хиляди души. Някои от тях бяха изминали по 450 километра пеш, за да пристигнат от град Клуж в столицата на Румъния.

Сорин Бобис – организаторът на този марш – заяви в навечерието на протеста: „Щом хората изминават по 450 километра пеш, само за да бъде чут гласът им и да изразят недоволството си от правителството, със сигурност  ще се намерят и няколко хиляди столичани, които ще се присъединят към тях“.

И протестът бе наистина масов. Той започна да набира скорост още през декември миналата година, когато парламентарното мнозинство, доминирано от Социалдемократическата партия (PSD) на бърза ръка прокара законодателни промени, които ограничават независимостта на правосъдието.

Скандални промени

В тях е предвидено обвиняемите лица да присъстват на разпитите на свидетелите, обиски да се извършват само след предварително уведомяване на заподозрените, видеозаписите да не се считат вече за съдебно доказателство, а хората, обвинени в корупция, да не бъдат задържани в следствения арест.

Някои депутати дори обсъждаха възможността злоупотребите със служебно положение да не представляват наказуемо деяние, ако не е надхвърлена определена парична граница. Всичко това нагорещи възмущението на румънците.

Демонстранти по улиците на Букурещ (20.1. 2018)Демонстранти по улиците на Букурещ (20.1. 2018)

Сред участниците в протеста имаше и хора от регионите, където живее унгарското етническо малцинство. Петер Екщайн-Ковач, представител на Партията на унгарското малцинство и бивш председател на Правната комисия в парламента казва, че с него към Букурещ са тръгнали всякакви хора, независимо от етническия си произход: „Искаме справедливост, лъжците не бива да държат лостовете на властта“ добавя той.

Екщайн-Ковач бе един от малкото политици сред протестиращи граждани вчера. Демонстрантите напразно очакваха да се появи някой от ръководителите на PSD или на коалиционния им партньор от псевдо-либералната партия ALDE. Напразно – вратите на партийните централи останаха заключени. Явно никой там не бе готов да води диалог с протестиращите.

Хората искат да отправят послание към властта

Зигфрид Мурешан: Добре разбирам яростта на хоратаЗигфрид Мурешан: „Добре разбирам яростта на хората“

„В подобна ситуация мястото на един политик е сред хората“, каза евродепутатът Зигфрид Мурешан, говорител на Европейската народна партия (ЕНП). Мурешан който е румънец по произход, бе пристигнал в Букурещ специално заради масовите протести.

Само преди няколко дни бившият румънски президент Траян Бъсеску го препоръча като евентуален нов премиер, след като за по-малко от година вече двама премиери на социалдемократите бяха принудени да подадат оставки.

Зигфрид Мурешан добре разбира гнева на демонстрантите: „Миналата година ставаше дума за законите за амнистията, сега пък искат да орежат независимостта на прокурорите и съдиите и да отслабят позициите на Агенцията за борба срещу корупцията. Хората излизат на протест, за да кажат на политиците по категоричен начин: „Не приемаме такива неща!“.

Програмният директор на БНТ: българският народ е прост

Емил Кошлуков заяви, че българинът се нуждае от по-прост език, за да има телевизията висок рейтинг.

Програмният директор на БНТ каза: българският народ е прост, той не разбира културата такава, каквато вие я поднасяте; простият човек няма нужда от дебати, особено пък с неудобни за властта лица, затова преустановете дискусионните форуми. А и повече лайфстайл. С една дума – повече пошлост, повече разговорен език, повече клюка.

Абе, като за прости хора. Защото обществото явно “много си повярва”.

За да бъде контролирана една маса от хора – един народ, той трябва да бъде обезверен, със смачкано национално самочувствие, разделен и приведен до опозиции на опростени, базови единици. 45 години стигат, за да се докаже, че тази методика работи.

По тази логика Кошлуков се опита да опрости ситуацията, очерняйки критиците си като “медийни олигарси”. От устата на програмния директор на БНТ опорките на „Нова българска медийна група“ са почти диагноза за страната. 

Защото картината трябва да бъде проста. Черно-бяла – цветовете предполагат плурализъм и алтернативи, а тоталитарният апарат не вирее в такава почва. Пропагандата също трябва да е проста – бедна на речник, вулгарна, разединяваща: добри и лоши, леви и десни, гражданска мафия срещу добрия управляващ елит… (упражнете се – отворете днешен “сензационен” таблоид за 70 ст. и допълнете празното място сами).

През последните години някой се опитва да даде пример на общността, че може да има по-добър живот, че може сама да бъде отговорна за процесите в своето село, град, област, държава. Че българинът няма нужда от месии и спасители, нито от всевластни партии, а от критично мислене и действие. Че българинът е свободен да говори с онези, които мислят различно от него – и че понякога в този спор се ражда истината.

Формират се нови политически движения, НПО-та, граждански движения и дори самостоятелни кандидати с амбиции за действие в политиката.

Българинът бавно, но все по-добре разбира какво означава демокрацията и с колко надежда, но и здрав труд се постига тя. 

И така цялото бивше ДС и апаратчик на властта се пени в агония и казва на своите крепостници: 

“Това е конспирация, това не са вашите съграждани, а мафиоти. Вие сте прости, не може да проумеете и контролирате процесите, не виждате истината. В никакъв случай не разговаряйте с онези с различно мнение от вашето – ето ви набор от цинизми и епитети, с който да громите народните врагове в петминутката за омраза. Искате алтернатива? Ето ви тв кастинг за алтернатива от залязващ шоумен, хранил се от статуквото през всичките тези години.”

Искате още?

“Кметът и Партията ще ви организират демокрация – манифестация, “спонтанни” протести и партийни концерти. Ето и огризките на пенсионните увеличения, а после бутнете двайсет лева на лекаря или полицая, когато имате нужда – те са точно толкова гладни и в нужда, колкото и вие, така че ще ги вземат. Така е в България, нещата няма да се променят. Но ако нас ни няма, с вас е свършено.”

Процесите обаче се променят. Страхът и отчаянието дават път на осъзнаването, че България закъснява за XXI век, че има и потенциал да навакса. Но не и по този начин.

Информацията за абсурдите във властта се разпространява светкавично въпреки подчиняването на голям брой от медиите в България. Гражданските журналисти и активисти се множат в отсъствието на “професионални” такива.

Отчайващата атрофия на българската администрация и държавен апарат са ежедневна реалност на българина, дори и той да е избрал да потъне в политическа апатия и медийна мъгла.

Независимо дали става въпрос за това да дишаме чист въздух, за защита на граждански права в съда, за нужда от лекарска помощ, за корупция в органите за сигурност, прием на дете в училище и детска градина или смазващата реалност за образователния упадък във ВУЗ-овете – абсурдът е навсякъде и за него вината, логично, няма как да бъде никъде другаде освен при онези, които са били на власт през последното десетилетие.

Ужасът на властта се крие именно там – че ще го разберем, колективно като общество. Защото за колкото и прости да смятат политиците своя електорат, две плюс две все още прави четири.

Ще ви бъде повтаряно, че сте глупави и безпомощни.

Връщаме на мода “враговете на народа” – парадоксално не онези, които ви отказват достъп до обективна информация и собствено мнение, обществен дебат, здрав политически спектър и добра перспектива за живот – а различно мислещите от вас, НПО-тата, съгражданите ви, Европа…

А дали вие ще повярвате за пореден път зависи само от вас.

Култивирането на култа към Борисов бележи нови висини на падението

Когато еврокомисарката Мария Габриел успя в рамките на часове на два пъти да се възхити възторжено от своя Пръв държавен и партиен ръководител (както величаеха Тодор Живков подмазвачите му)  Бойко Борисов – веднъж в предаването “Панорама” на 23-ти декември миналата година и втори път в ранните часове на 24-ти в предаване на БТВ, оприличих поведението й като нещото, което по времето на комунизма се наричаше “култ към личността”. Но все пак отворих скоба с място за “симпатия” към младата Габриел, която прелива от благодарност към Борисов, вместо да е обратното поради очевидната разлика в образователно-лингвистичния багаж на двамата в полза на дамата. http://ivo.bg/2017/12/23/ще-се-оправим-когато/

Днес пред ТВ “Европа” Мария Габриел отново се подмаза на Борисов. В дълъг монолог (под формата “интервю”) тя обясни непоколебимата си вяра в неизменните бъдещи големи успехи на България с “последователната политика на премиера Борисов”.

Така се говореше в НРБ по шаблон, когато трябваше др. Живков да бъде обявен за причинител на нашето всеобщо щастие – освен “последователна”, неговата политика биваше също “мъдра”, “далновидна” и “ленинска”.

По ирония на съдбата в началото на 90-те години от репортер се оказах главен директор на БТА (по волята на колегите ми, декларирали с масова подписка искането си да бъда назначен на този пост). Заварих грижливо почистен от документи директорски кабинет. Една единствена папчица беше оцеляла като по чудо от “чистката”, но и тя, в своята самота, говореше доста изразително  за изразите на отминалото (както си мислех тогава) време.

Папчицата съдържаше отпечатани бланки за изпращане на поздрави до важни другари в републиката. Оставени бяха празни места в шаблона само за имената и повода за поздравите, но не и за епитетите, прикачвани към тях. Колкото по-важен е бил адресата, толкова по-висока степен оценка чрез съответния епитет му се е полагала: от простото “ уважаеми”, през “скъпи”, до всякави превъзходни степени, каквито нормалността не би приела, но бяха неизменна част от йерархичната система на раболепието по времето на комунизма.

Както виждаме, този “табиет” се възражда спрямо все по-скъпия ни Пръв партиен и държавен ръководител. Но за  да не си помислите, че персонализирам и че нещо съм фиксиран върху личността на еврокомисарката, трябва да отдам дължимото и на други дейци на култа към Борисов.

Не, не познахте, изобщо няма да споменавам (бившия какво ли не) Георги Марков и настоящ главен придворен ласкател на Борисов, според когото само “комплексарите не харесват Бойко”. Нито ще ви занимавам (отново) с буквално разюзданите панагерици за Борисов в жълти проправителствени сайтове, в които тече благородно (пост)социалистическо състезание кой автор- подписан с името си, разбира се, за да се види от обекта на обожанието им- ще напише по-славна ода за Геополитика, Международния фактор Бойко.

Заплюйте ме като комунист (латентен, прикрит, мимикрирал, възродил се, недоубит, мутирал и т.н.), обаче се осмелявам да твърдя, че поне в рамките на собствения ми живот в епохата Живков такова безсрамие в хвалебствията за Първия може да имало по събрания и прочее сборища, но в писмен вид подмазвачите се опитваха все пак да не се опозоряват до такава степен.

Най-големият поклон към Борисов стори днес по БНР Андрей Райчев, който иначе се самоопредели като …негов критик. Скъса се да употребява превъзходната степен. За него Борисов е нищо по-малко от Уникален. И понеже от уникален няма превъзходна степен, Райчев се изхитри да го оприличи направо на самия Тодор Живков- толкова успешна му била на Борисов политиката (международната напоследък – иначе Райчев обича да посочва уникалността на тройното премиерстване на Борисов, “забравяйки” , че опортюнистът и професионален превратаджия Кимон Георгиев също е управявал три непълни мандата като премиер – за “мандатите” на Живков да не говорим).

2013-04-06_082

И друг път съм отбелязвал: любимата купешка дума на късния Живков беше “магистрално”. На ранния Борисов предпочитанията все водеха до “магистрали”. Сега образите на двамата вече се сливат и на терена на международната борба за мир между народите, на който тепих, според ласкателите, Борисов е обречен да победи злото, защото е носител на доброто (и на шести дан като каратист със съответния колан, подарен му лично от японския премиер Шиндзо Абе в София тази седмица).

Ще рече някой: все е по-добре да си имаме за вожд носител на черен колан, отколкото носител на ордени “имени Ленина”. Така е. Търпим развитие в култивирането на култовете си. Което си е истина, истина е.

Днешният ни вожд може да уплаши лично някой тракийски войн, както отбеляза неговият ласкател Доналд Туск, както и да набие в буквалния смисъл повечето си критици. Това е магистрално предимство в една страна, в която уважението към грубата сила следва вековния руски управленски принцип : “бий, за да те уважават”.