България за уседнали

Само който е уседнал може да запише детето си в училище или забавачката с предимство. С други думи – който първи се е наредил на опашката. Магическата дума УСЕДНАЛОСТ непримиримо разделя партии, етноси и цели поколения.

Flagge Bulgarien EU (BGNES)

Анализ на Ивайло Дичев за Дойче Веле

Сега пък уседналите първолаци щели да бъдат приемани с предимство. Преди това бяха кандидатите за забавачката. Пет години уседналост поиска Тереза Мей за европейците на острова; нашите се разсърдиха и тя даде на заден, но връзката между социални помощи и уседналост е вече съвсем естествена и в страни като Германия. Пък и у нас, кой би отпуснал социални помощи без чакане на новодошлите, например социалните номади, както наричат ромите?

За да стигнем до изборното законодателство, където вече съвсем открито национал-популистите използват принципа на уседналост, за да лишават от изборни права сънародниците ни от чужбина.

Войната между номади и уседнали тече от времето на неолита. Уседналите изглеждат непобедими, докато отнякъде се вземат хуни, българи или монголи, които ги помитат, за да уседнат на свой ред. Последното действие на тази битка се състоя през последните трийсетина години, времето на тържествуващата глобализация.

Номадите този път не идваха с лъкове. От една страна това бяха високоплатени мениджъри, инвеститори, експерти и туристи, които държавите се мъчеха да прикоткат, от друга – мигранти, бежанци, просяци, които пък се чудеха как да отблъснат.

И едните, и другите спечелиха омразата на глобалния уседнал гражданин. Те просто играят по различни правила. Уседналите строят, садят, култивират; номадите решават проблемите си като яхват конете. За едните важно е постоянството, за другите – готовността да поема риск. Тук няма добри и лоши, човечеството е изградено в борбата между двата принципа.

Искаме туристи, но тайно ги мразим

През последните години глобалните номади едва ли не загубиха властта си над планетата. Стана друго: загуби чара си утопията на глобализма – замести я идилията на уседналостта. Трепетът пред новото и неизвестното беше заменен с умилението от родното, познатото, сигурното. Умора, застаряване, усещане за глобални неравенства – разни обяснения.

В малка страна като България това ражда силен когнитивен дисонанс. Хем искаме инвеститори, хем смятаме, че ни експлоатират. Надяваме се на туристи, но тайно ги мразим. Искаме да сме многобройна нация, но завиждаме на онези в чужбина.

За жалост автохтонната тема в съвременния свят вече не минава, ако изключим привилегиите на индианците в резерватите, които май само г-н Симеонов ни желае искрено. Не си представям как някой ще заяви, че като потомък на траките има право с предимство да отвори казино. И тук се появява компромисният термин „уседналост“. В него някак естествено се запазват привилегиите на онзи, който се е наредил първи на опашката.

Всеки може да уседне, ако почака. Така при соца чакаха за жителство в големите градове като метяха улиците и работеха в Кремиковци. Така експлоатират мигрантите в индустриалния свят днес. Уседналите (седналите първи!) смятат естествено да получават рентата от положението си, а който иска по-добър живот – ще слугува.

Не знам дали е добре децата да се записват на принципа уседналост. Ще има ред, но пък богатите деца живеят в квартали с добри училища. А има и уседнали деца в гетото, нали така? Добре, за малките близостта е удобство, но не е само до тях. Университетите почнаха да разчитат на местни студенти, основен мотив е да си близо до къщи и що за висше образование е това, аз не знам.

Откъденакъде някой в Австралия ще ми решава съдбата?

Въпросът е защо у нас така се радикализира сблъсъкът номади – уседнали. През 90-те години на миналия век БСП, а сега пък национал-популистите се боят, че емигрантите няма да гласуват за тях. Въпросът обаче не е в незначителния брой гласове, които някой ще спечели или изгуби, а в идеологизирането на темата. Едните: откъде-накъде някой в Австралия ще ми решава съдбата? Другите: онези в чужбина живеят при демокрация, само те ще ни оправят.

Bulgarien Sofia Flughafen Außenaufnahme

Или вземете добавките за трудов стаж – един вид „бонус уседналост“. Стария кадър, който от години е лоялен на предприятието, разбира се допринася с опит. От друга страна младият, дошъл отдалеч, има енергия и амбиция, а външният му поглед може е неоценим коректив. Не е въпросът в парите, а в идеологията: неолибералните икономисти не искат да приемат, че седейки дълго на една работа, човек постепенно следва да добие определени права.

Обратното  мислят онези бюрократи, които се пазят от нови хора, които ще им разплискат блатото. За да стигнем до драмата с архи-номадите – чужденците, на които българите под никаква форма не признават дори правото да усядат. Пак идеология отвъд всякакъв здрав разум.

Има нужда и от двете

Очевидно трябва да има политики за подкрепа и на мобилността, и на лоялността към мястото. И на амбициозния младеж, отишъл да учи в големия град, и на фермера, останал с козите си на село. Но защо темата у нас се превърна в барикада, която така непримиримо разделя партии, етноси, та дори поколения?

Дали не защото самите алтернативи са радикализирани до крайност: усядане в безметежната родна провинция, където нищо не се случва или номадски скок в нищото, където вече няма България? Хайде да успокоим малко тази дилема, тя отдавна не е вече така драматична.

Кои точно българи от чужбина да върнем?

летище софия пристигащи пътници

Снимка: © EasyJet

И като ги върнем, какво ще ги правим

Изразът „българите в чужбина“ е станал нещо като митологема в публичното говорене. Смята се, че ако върнем българските емигранти и изведнъж България ще стане най-малкото Швейцария на Балканите.

Периодично някой политик или представител на бизнеса решава, че ей сега „е времето да ги върнем в България“.

На българите в чужбина им се приписват почти магически сили – от това да гласуват на избори и да подпрат съдебната реформа, през фикс-идеята, че ще се върнат и икономиката ще стане почти азиатски тигър, до романтичната представа, че като върнем младите, те ще почната да правят бебета и да оправят прираста.

Нищо, че в цяла Европа и Америка младите нито бързат да се женят, нито да раждат деца, а както е известно тия в чужбина все натам гледат, щото да се учи в Московския не е модерно от има-няма 30 години насам.

На пръв прочит идеята за свежа и образована млада кръв звучи прекрасно и отразява реални нужди на българското общество.

Но това ли са българите в чужбина?

Според изчисления на експерти между 2 и 3 млн. българи живеят в емиграция. В доклад на правителствения Съвет по сигурността, приет преди година, до 3,5 милиона българи живеят извън границите на страната. Тук обаче влиза и историческия емиграция. От тях около 2 милиона души са български граждани.

И така стигаме до въпроса кои българи искаме да върнем?

Строителните работници от Западна Европа, берачите на плодове от Великобритания, обслужващия персонал от Гърция, или висококвалифицираните IT специалисти, учени и преподаватели в университети? Или всички наведнъж?

Във всички случаи не става дума за еднородна маса хора. Сред българите в чужбина има по-амбициозни, но и по-посредствени, има интелектуалци и мозъци, има и откровени идиоти и гамени, като българина, който ритна жената в берлинското метро.

Българите в чужбина са най-големият чуждестранен инвеститор в България. Те пращат над 700 млн. евро евро – пари, които после влизат в българската икономика. Готови ли сме да се лишим от тях?

И, в края на краищата, някой пита ли ги дали самите те искат да се върнат?

Кой ще им гарантира условия като тези, при които са работили досега – нормално заплащане, спазване на трудовите права, възможност за кариерно развитие?

Огледайте се и помислете, дали българите зад граница имат особен стимул да се връщат в България? Доходите и стандартът им на живот в чужбина са в пъти по-високи, отколкото биха били у нас.

Да, в България е по-евтино, но и доходите са в пъти по-ниски. Стандартът на живот също. А той се определя не само от парите, които печелим, а и от обществената среда, гражданските права, възможностите за развитие…

И да ви кажа честно, имам чувството, че вече ги връщахме един път тия българи от чужбина по времето на Цяря – тогава цял отбор кацна директно от лондонското сити, но като не се оправихме за 800 дни и началникът им каза, че чипът ни бил грешен.

Една от малкото верни реплики на монарха-премиер.

Български съдия срещу държавата

Съдията като марионетка, съпругата му – главна редакторка на икономически вестник, е в нозете му във вана.

От седмици анонимни плакати висят по трафопостове и стълбове в центъра на София, унижавайки Лозан Панов, председателя на Върховния касационен съд и един от висшите магистрати на страната. Това е върхът на последните спорове около правосъдието, политиката и олигарсите в България.

Отново вечер стотици демонстранти преминават от Министерския съвет до парламента и скандират искания за оставка, както беше през протестната 2013 г.

Панов е добрият, другите са лошите, или поне така изглежда. Преди две години и половина председателят на ВКС „излезе от прикритите“ – за мнозина неочаквано.

Нищо не се случва случайно

Когато в парламента ключовата реформа на тогавашния праводсъден министър изведнъж доби друга форма от очакваното, Панов държа публична заклеймяваща реч.

Нищо в тази страна не се случвало случайно, каза председателят на ВКС. Олигархията е създала система, която умно използва в своя полза медии и правосъдие. Тогава, през декемри 2015 г., Съюзът на съдиите и дипломати на държави от ЕС застанаха зад Панов.

От присъединяването си към ЕС преди десет години България, както и Румъния, са под наблюдението на Европейската комисия, подложени са на критика заради големи дефицити в правосъдната област и липса на реформи. Напредъкът беше колеблив в зависимост от вътрешната конюнктура. На високо ниво имаше много скандали, но на практика никога влезли в сила присъди – за разлика от Румъния.

Председателството на ЕС през 2018 г.

Реформаторският блок, съюз на малки десни партии, който през изминалите две години като коалиционеин партньор се опита да направи правосъдието по-прозрачно, на последните общи избори не влезе в парламента. Сега Бойко Борисов управлява с дясноориентираните националисти. В последния доклад на ЕК от януари т. г. се посочва колкото точно, толкова и укорително:

“Правораздавателният процес в България не създаде предвидимо правно пространство.”

Въпреки всичко през първото полугодие на 2018 г. България поема председателството на ЕС, след това е Австрия.

След изненадващата реч на Лозан Панов срещу политиката и олигарсите спорът между реформатори и противници на прозрачността и борбата с корупцията загрубя.

Агнешки главички

В началото на юни маскирани мъже положиха пред сградата на ВСС в София окървавени агнешки главички. Това трябваше да се преме като предупреждение. Шестима членове на ВСС заставали зад Панов, а 17 – зад влиятелния главен прокурор, на когото Панов е обявил война.

Панов дава да се разбере, че Сотир Цацаров блокирал реформите, сдушавал се с премиера, бил на страната на олигарсите. Трябвало да се сложи край на „мълчанието на агнетата“ в правосъдието, настоя председателят на ВКС.

Последваха агнешките главички.

В момента се определят кандидатите за нов ВСС, Панов се е заел да укрепи лагера си. А и седемгодишният мандат на Цацаров е към своя край. През 2020 г. парламентът трябва да избере нов главен прокурор. Цацаров не проявява разбиране към отправяните му упреци: трябвало да му представят конкретни предложения за съдебна реформа.

Раздвоената позиция  на Цацаров постоянно подхранва спекулации за упражняване на влияние. Като главен прокурор той отговаря за образуването на следствия, същевременно наблюдава и работата на прокурорите.

Все пак тази седмица прокуратурата се зае със знаменателен случай. Разследван е бившият шеф на Агенция „Пътна инфраструктура“ заради злоупотреба с 21 милиона евро.

– 

Бел. ред. – Маркус Бернат е журналист от австрийския вестник „Дер Щандард“, откъдето препечатваме статията с минимални корекции. Той е познавач на проблемите на България и Балканите, написал доста статии около краха на КТБ, с което си навлече гнева на медиите около Делян Пеевски.

А истинското изкуство на Бузлуджа?

Татяна Ваксберг за Дойче Веле

Пропаганда, вандализъм, проблеми със собствеността: все за това се говори, стане ли дума за Бузлуджа. Но там има и истинско изкуство – стотици квадратни метри мозайки, изработени от най-големите български майстори.

Denkmal Buzludja in Bulgarien (picture alliance/WOSTOK PRESS/MAXPPP)

Нека го кажем съвсем, съвсем тихо: на Бузлуджа, освен сърп и чук, има и истинско изкуство. Художниците и скулпторите си го казват и на глас, но предимно в тесния кръг на специалистите. Големите медии рядко им дават думата, а когато им я дадат, обикновено ги въвличат в коментари на някой политически скандал. А паметникът на Бузлуджа е скандал с направо вселенски размери – гръмогласна прослава на една нечовешка идеология, оглозгана до скелет от връхлетялото я население.

Но да продължим шепнешком: какво да правим с онова изкуство, създало собствена естетика на гърба на пропагандата, която го е финансирала? На връх Бузлуджа има мозайки и скулптури, изработени през 1970-те години от Иван Кирков, Величко Минеков, Валентин Старчев, Йоан Левиев, Иван Стоилов-Бункера, Димитър Киров и поне на още 20 други. Всичките са отглас на една историческа какофония, сглобена в хомогенно политическо послание. Те хем са поставени върху една планина, свързана поравно с освободителните войни и партийната история, хем са изработени в контекста на набиращия сили комунистически национализъм, в десетилетието на археологическите открития и на прославата на древното българско злато.

Нищо чудно, че в тези мозайки умира дракон, поразен от червеното знаме на пионерите, че работници проговарят с лицата на древногръцки маски, а перото на Паисий почти е прегърнало една пурпурна петолъчка. И нищо чудно, че политическата и историческа еклектика накрая е произвела и еклектика в художествените стилове: партизани размахват оръжия, сякаш са болшевики, изобразени от руския авангард, кубизмът се е вплел в раменете на куп работници, няколко колони български майки дефилират под знака на сецесиона, а импресионизмът и социалистическият реализъм си поделят гроздобера, жътвата и майчинството.

Някои мозайки могат да бъдат спасени

Един въпрос: наистина ли художествената стойност на мозайките успя да потъне в (справедливите) приказки за комунистическата мегаломания, за неясната бъдеща собственост на паметника и неговите инженерни параметри? Да, наистина.

„Тези мозайки кореспондират с елементи от цялата история на изкуството, като същевременно остават едно единно цяло“, казва художникът Ясен Гюзелев, комуто не е безразлична съдбата на тези произведения. Той знае много добре как се действа със застрашени творби, но има съмнения, че принципите са приложими в дадения случай. Най-вече, защото спасяването би струвало твърде скъпо. „Само за да се консервира всичко това, биха отишли милиони“, казва той.

За скулптора Велислав Минеков паметникът е технически неспасяем, защото бетонът е подгизнал, откакто е разрушен покривът. Спасяеми са обаче онези мозайки, които са оцелели – при положение, че някой организира пренасянето им на друго място по технологията, по която се пренасят антични мозайки.

По данни на различни архитекти в гигантския паметник не е останала и следа от творби, изработени от мед, бронз и стъкло. Почти всички мозайки по външния диаметър на „чинията“ са разрушени, а именно там най-силно се е забелязвала еклектиката на стиловете. Във вътрешния кръг около 20% от мозайките са разрушени. Изчислени в пари, загубите са точно толкова гигантски, колкото е гигантски и самият паметник.

Дали въобще да се прави изкуство?

Но има и друг начин на пресмятане на щетите: повечето творци са видели приживе унищожението на техния труд, както и мълчанието, с което това унищожение се подминава. Пък и не става дума само за паметника на Стара планина. Скулпторът Величко Минеков, например, вече дори не броял откраднатите си творби, твърди синът му Велислав Минеков. Изброява ги някак между другото, все едно не става дума за смърт на изкуство: един дискобол пред стадион „Васил Левски“, един бегач от задната страна на стадиона, скулптурата на танцуващите момичета в Пловдив, на една нестинарка в Пазарджик, на релефите с портрети на Левски, „Жената с хляба“ в Търново…

„Понякога се чудя дали трябва да се прави каквото и да било изкуство в България“, казва синът и пита реторично: „А може би е по-добре да подготвяме студентите за живот в чужбина, където изкуството се цени?“. Без да се усети, е цитирал почти дословно Иван Кирков от интервюто му пред Атанас Киряков: „Остарях да им чакам художественото развитие“. Само че шшшштт, тихо! Не е прието да се говори така.

Радеви в реклама на гръцкия пазар за недвижими имоти

orig_236cdbe3b26d0207cbe55b4f35c655ae

Авторитетно издание Форбс е илюстрирало статия за имотния пазар в Гърция със снимка на президента Румен Радев и съпругата му Десислава на фона на Акропола, съобщи Медиапул.

Фотото на Франс прес е от визитата на държавния глава в югозападната ни съседка в края на миналата седмица и вероятно е използвано по грешка.

Форбс не уточнява в текста под нея, че това са българският президент и съпругата му.

Авторът на статията е гръцки журналист, който обяснява, че заради икономическата депресия в страната се разпродават хиляди апетитни имоти, включително такива с изглед към Акропола.

Неизтребимата лакомия на шведската маса с изтребителите

Да се нарече “сага” скритата зад големи финансови интереси далавера с превъоръжаването на българските Военновъздушни сили  днес наистина е основателно. “Сага” е дума, с която се обозначава скандинавския епос.

Изборът на шведския изтребител “Грипен” прави актуална тази аналогия. http://frognews.bg/novini/13-godini-tochi-sagata-modernizatsiiata-vvs.html

Сагата обаче си има своята предистория, за която по–добре би прилягала дума с италиански произход от Сицилия. Досещате се, че не е заради названието на италиански самолет…

Трудно може да се добавят с днешна конкретни факти. И поначало работата на политическия коментатор е преди всичко да анализира съществуващите публични доказателства или индикации ; да цитира, съпоставя и да прави изводи.

Виктор Суворов например базира изцяло разобличенията си за фалшифицираната съветска история върху  добре известни, но критично преразгледани от него  “парчета” от плявата в съветско-руския печат и в съответните речи, енциклопедии и прочее мухлясващи извори на режисираното  от цензурта и автоцензурта познание.

Авторът на тези редове готви книга, в която лъжите за “братската руска любов” към България се опровергават от руски източници, някои от които не са си давали сметка, че откровенията им един ден ще станат доказателствен материал срещу нагласената с по-късна дата в угода на имперските интереси история на руско-българските отношения.

Същевременно от опит знам, че собствената ми информация, която медиите не желаят да потвърдят заради “опасността” да ме цитират като източник, бива стартелно погребвана (по този повод никой не задава въпроси на Първанов или Борисов, на които съм посветил по една книга, във връзка с мои твърдения, зад чиято надежност стоя с името си и точно поради тази причина медиите се пазят – да не вземат да ме направят …”известен”, т.е. нещо като герой).

След като не разполагам с новини по “сагата” с изтребителите, мога да предложа някои неща, на които съм обърнал внимание преди 10 години, когато Борисов директно обвини главнокомандващия Георги Първанов за “ най-големите поразии” в сферата на превъоръжаването. Полезно е за интересуващите се от корените на “сагата”.

По този повод ще актуализирам само задаваният и преди от мен въпрос: на какво основание частни лобисти, някои от които бяха застреляни демонстративо, посредничат за многомилиардни държавни сделки по превъоръжаването, които в демократични страни , като Великобритания например, не само се осъществяват от парламента, но и по закон се полагат да бъдат ръководени от…опозицията.

П(о)искай и ще ти са даде!

ИВО ИНДЖЕВ ⋅ МАЙ 3, 2010

На президента Георги Първанов ще му се наложи да дава обяснения по три сделки, свързани с договори за превъоръжаване на армията, заяви пред Нова телевизия днес министърът на отбраната Аню Ангелов. Той даде да се разбере, че на президента ще му бъде много трудно да отрече някои очевидни неща…

Аню Ангелов обясни, че става дума за “нещо повече от административни нарушения” и че е имало “нещо като касичка”, от която са се разпределяли получени комисионни.

Бомбите, които хвърля военният министър са особено гръмки, но не защото имат нещо общо с динамита, а поради факта, че в превъоръжаването на армията са заровени милиарди левове. И най-малкото процентче от сделките може да направи млад милионер всеки, които се е облажил.

Като автор на публикации по тази тема, включително на “Дим над склада с армейските далавери” от 29 април, 2010 г. (но и на други подобни преди) слушах почти невярващо казаното от министъра. Прозвуча ми като ехо, на което не съм се надявал. Защото тук вече не си говорим за някакви шеги за “млад милиардер”. Работата си е направо сериозна. Да припомня защо:

Върховният главнокомандващ на въоръжените сили е допуснал в Българската армия да се направят най-големите поразии от тези във всички министерства, взети заедно. Това каза министър-председателят Бойко Борисов пред БН на 28 април 2010 г..Министри – крадци, проекти и военни сделки са сключвани абсолютно неизгодно за държавата, добави той.

Става дума за сделка от 2005 година. Поръчани са 12 вертолети “Кугер“ за ВВС и 6 “Пантера“ за ВМС на обща стойност 383 милиона лева, посочва БНР. Според договора обаче, ако Министерството на отбраната не покрие цялата сума, банката, която обслужва сделката, има право да изтегли от депозита, направен от страната ни по 60% от стойността на неплатените вертолети, обясни Аньо Ангелов. Той уточни, че вече са били изтеглени 76 милиона лева, които страната ни е загубила.

Парите трябва да бъдат платени от бюджета на министерството за тази година, което по думите на Ангелов застрашава издръжката на българската армия.

Както вече писах, лобистът по сделката с “Юрокоптер” Николай Гигов е един от най- приближените на президента олигарси, а в момента е и сред най-важните лобисти за бъдещия политически проект на Първанов. Гигов обяви на пресконференция през есента на 2005 г., че тъкмо сделката с “Юрокоптер”, за която посредничеше, е избрана за превъоръжаване на армията. Това се случи дни след като Емил Кюлев, съветник на Първанов, един от най-богатите българи, както и конкурент в лобирането, но за “Локхийт Мартин” (и изтребители Ф 16) беше разстрелян на 26 октомври 2005 г . посред бял ден на бул. “България”.

Ако си спомняте, на пресконференцията на Първанов на 12 март 2010 г., излъчвана пряко по БНТ, президентът беше неприятно изненадан от непрякото включване в задаването на въпроси от страна на вътрешния министър Цветан Цветанов. Вицепремиерът предизвика президента да разсекрети стенограмата си за разговора с Емил Кюлев, състоял се малко преди да бъде убит (друго ехо от моя статия, което дочух с изненада).

Не знам за “скелетите в гардероба”, но духът на страха от разговора за “икономическите досиета”, свързан с главнокомандващия, напира да излезе от бутилката. Трябваше да минат години да дочуя ехото, което показва, колко дълбока е пещерата (на съкровищата), в която (не)напразно съм крещял.

Но какво нещо е да си президент! Поиска да се разсекретят икономическите досиета и ехото му отвърна доста бързо.

Няма да платим, няма да платим

Грубичко, но пък честно: Валери Симеонов каза неща за шума по Черноморието, които никак не звучат патриотично. Даде пример с конкретни заведения, дори спомена собствениците им, до един с прякори на животни. Каза, че КАТ и НАП трябва по-често да посещават курортите.

Междувременно, докато го слушаме, на нас ни се отщява да ги посещаваме. По същото време на друг телевизионен канал някой говори за гръцки курорти – позитивно говори, толкова позитивно колкото изгрев на Санторини. От години това е дилемата на българския отпускар с умерени финансови възможности – България, Гърция или все пак, макар и все по-малко –  Турция.

Да си призная, първата ми среща с Гърция изобщо не ставаше за реклама. Рано-рано автобусът спря до едно кафене в Кавала и цялата ни българска група се запъти да се събуди с кафе. Насреща ни с викове се зададе сервитьорката. Беше жена на почетна възраст,  с артрозна походка, преметнала пешкир през рамо. Не само заради мустачките приличаше повече на Никифор Фока, отколкото на образец за обслужващ персонал в световно признатата гръцка дестинация.

И досущ като Никифор полагаше усилия да отблъсне българското пълчище: „Махайте се, знам ви българите, двама-трима ще си поръчат кафе, а целият автобус ще иде в тоалетната, само ми цапате гърнето и ми изхабявате цял сапун. И да вземете да научите гръцки!“ – даде ни указание, докато  ни отпъждаше с ръце като оси. Не си мереше думите, не предполагаше може би, че в групата ни има хора, които разбират гръцки. Ей това  му трябваше на мъжа ми да отговори на родния ѝ език: „Глупости приказваш, кириа,  щели сме да изхабим сапуна. Българите сме толкова мръсни хора, че изобщо не знаем как се ползва сапун.“

Имам един рейс свидетели на този мижав международен конфликт, след който обърнахме гръб на Никифора Фокица, за половин час установихме, че Кавала прилича на Велико Търново и отпрашихме към Катерини Паралия. Там на стол пред входа на малкия хотел седеше стопанката, на която отвсякъде й отиваше да е дъщеря на сервитьорката от Кавала.

Тя с отсечени жестове и строг поглед ни инструктира след ходене до плажа да си мием джапанките и краката на малката чешмичка до стълбите. За около пет минути навакса с възпитанието, което допускаше, че ни липсва. Още преди да влезем в стаите, вече й бяхме пожелали дори Зорбас да не я съжали, ако на тоя тип жени въобще им е до ласки.

Обаче беше тихо. И чисто беше. Банята ухаеше. Пред терасата имаше палма, а зад нея беше морето. Шезлонгът и чадърът бяха безплатни срещу покупката на едно кафе. И никакъв проблем с общуването – почти всички на плажа бяха българи. Помислих си, че в курортите на Гърция стопанинът се чувства навсякъде във въздуха, както в Турция се чувства по улиците въдворяващото ред присъствие на полицията, дори когато не виждаш полицай.

Какво чувствам в българските курорти? Най-много чувствам, че трябва да си държа очите отворени. Държа си отворени очите в един хотел в „Албена“, обаче погледът ми се заплита в паяжина в ъгъла над леглото. Ако беше малка, хич нямаше да я споменавам. По теракотения коридор камериерките бутат колички с грохот като от съветски филм за Втората световна война.

Някакви хора се карат в коридора, деца се забавляват да чукат по всички врати. В българските хотели няма стопанка, която да си позволява да възпитава. Тук от терасата не те спират да скачаш в басейна, та за някакъв шум. Хотелът е на всички под покрива му и всеки е свободен да пречи на другите колкото може и както пожелае.

Ресторантът обаче – по никакъв начин не е на друг, освен на келнера. Ничия власт у нас не е била по-дълга от властта на келнера. Всеки чужденец е по мил от българин на всеки сервитьор, сладоледаджия, дюнерджия, хотелиер, барман, таксиджия,сутеньор и на всички останали, заети със светли и тъмни занятия по източната ни граница. В българските курорти винаги съм чувствала, че източната българска граница не е на българите.

Обаче – наша била! Затова било патриотично да избираме нашите плажове, да спасим нашия туризъм!  На което ние от години имаме готов отговор – няма пък!

Спомняте ли си как в началото на прехода някакви разумни хора ни съветваха да гласуваме с джоба си? В смисъл, да преценим коя партия защитава най-добре икономическите ни интереси и да дадем гласа си за нея. Това ние не направихме. Една част от населението наистина започна да гласува с джоба си(онези между 20 и 50 лева на вот имам предвид), но то е друго – гласуване за джобни, не с джоба.

Лятната почивка е първото нещо, което ни вдъхнови да използваме разумния съвет да избираме с парите си. Отвратително е, унизително е да отидеш в български курорт, в който чувстваш, че се подиграват с парите ти. Добре, мислиш си, собственикът на този хотел очевидно не е печелил парите си трудно и честно, не знае цената им, затова се отнася така към моите пари. Но моите пари са спечелени с труд, спестени са с лишения, не съм дошла тук, само защото се чудя какво да ги правя…

Аз бих отишла в Гърция дори само заради това – че там не чувстваш парите си подиграни. Дори когато собственикът се опитва да те възпитава преди да е разбрал налага ли се, си казвам: цени си този човек парите, които е вложил, знае цената им, със сигурност ще уважи и моите. Ако пък към това е прибавено и голямо ядене и глезене, значи не сте в Гърция, а в Турция.

Това е половината причина да не гласуваме с джоба си в полза на българското Черноморие. Другата половина е точно като на избори – за отмъщение, на инат и всичко останало, което се включва във формулата „Няма да платим, няма да платим!“.

Няма да платим заради пренебрежението, което имахте към нас, когато ние имахме нужда от вас. Сега вие имате нужда от нас и ще ви пренебрегнем по същия начин – както вие предпочитахте чужденците, така ние ще предпочетем чуждестранни брегове. Не правим нищо различно от вас, така че внимавайте с обидите – просто се обаждаме, точно както ни повикахте.

Няма да платим заради това, че в периода на първоначално натрупване на хотели нас ни нямаше в никакви сметки. Направихте курортите за себе си, не за курортистите. Можеше поне зеленината да ни оставите. Произведохте продукт, без да мислите за клиента. И ние сега ви казвате, че този продукт е менте, претъпкан е със заместители и вредни съставки, на всичкото отгоре е на цена, по-висока от оригинала. Не го харесваме, няма да ни го пробутате.

Няма да платим нещо, което сте откраднали от нас, повредихте го, злоупотребихте с него и сега искате да ни го продадете, като единственият ви аргумент е, че то си е наше. Много харесваме Силистар, но не искаме да повярваме, че мястото зад плажа е едновременно гора и частна нива, през която нямаме право да преминаваме, за да отидем до плажа.

И колкото да се криете зад арендатора, ние знаем на тъста на кой депутат от ДПС е реституирана като частна нива тази част от странджанската гора. Няма да повярваме, че дюните не са дюни, че плажовете в частни имоти зад огради били от придобит пясък, донесен тоест от вълните. Придобиването ви дойде с политическите вълни, не с морските.

Такива неща си мислим, не защото сме национални предатели. Не сме по-малко патриоти от Валери Симеонов. Мислехме си ги тези неща и когато бяхме излишни на българското Черноморие, мислим ги и сега, когато сме му нужни. И нямаме никакво желание да си помислим за това, че 15 процента от брутния вътрешен продукт се формира от туризма и после това ще ни се върне под формата на оскъдица в бюджета.

Малко се трогваме и от това, че работни места в туризма ще станат излишни. И че всичко това ще се отрази на цялата икономика, която зарежда курортите с храна, оборудване, пиене и т.н. до рисувачите на имена върху оризово зърно за спомен.

Българското Черноморие показа, че може да привлича пенсионирани германци, алкохолизирани финландци, датчани, англичани, любители на хазарта от Израел, средна ръка руснаци.

Сега задачата му е по-трудна – да покаже, че може да привлича българи. Става дума за българи, които вече не ходят на море, за да си купят парфюм „Бич може“ и крем „Нивеа“ от пазарите на СИВ по нудистките плажовете в Поморие и Приморско. За капризни българи става дума, не за ония, на които не им правеше впечатление, че бирата е топла, а кебапчетата студени. И информирани също така, винаги ще сравняват с Гърция.