Премиерът Румен Радев обяви пред представители на американския бизнес, че правителството е изпълнило първата си стъпка по разграждането на олигархичния модел. Той говори по време на бизнес закуска, организирана от Американската търговска камара (АТК) в България в „Гранд Хотел Милениум София“.
„Олигархията вече не диктува по телефона на правителството“, заяви Радев, като посочи, че кабинетът е отстранил олигархията от политическата власт.
По думите му борбата с олигархичния модел продължава, като сред следващите цели на кабинета са прекратяването на достъпа до публичен ресурс и отмяната на „порочни обществени поръчки“.
Радев свърза промяната в управленския модел и с икономическите амбиции на правителството. Според него страната трябва да премине от модел, основан на потребление и ниски възнаграждения, към икономика с висока производителност, основана на знания, по-висока конкурентоспособност и активно привличане на инвестиции.
„Само в изчистена от корупция среда страната ще може да постигне ускорен икономически ръст“, заяви премиерът.
Пред представителите на американския бизнес Радев отправи призив за повече инвестиции от САЩ в България. Той посочи енергетиката като една от сферите с потенциал за по-тясно сътрудничество.
„Време е в България да дойдат американски инвестиции, имаме всички предпоставки“, заяви премиерът.
По думите му България има възможност да увеличи преноса на американски втечнен природен газ към Централна и Източна Европа. Радев посочи, че страната разполага с необходимата мрежа и достъп до два терминала в Гърция и пет в Турция.
Радев определи САЩ като ключов стратегически партньор на България и посочи, че двустранният стокообмен е нараснал с 40% през миналата година. Като примери за развитието на отношенията той посочи големите проекти и доставки в областите на отбраната и енергетиката.
Премиерът акцентира и върху развитието на батериите за съхранение на енергия, което според него е извело България на лидерски позиции в Европа. Той посочи бързото присъединяване към електроразпределителната мрежа като един от факторите, които привличат инвеститори.
Според Радев стратегическа роля за икономическия растеж има и развитието на инфраструктурата. Той съобщи, че приключва обсъждането на законодателството за публично-частното партньорство и заяви намерение стратегически инфраструктурни проекти да бъдат изграждани чрез концесии и ПЧП.
Той обвърза подобряването на транспортната и икономическата свързаност с развитието на регионите, намаляването на регионалните дисбаланси и демографските проблеми.
Радев подчерта и ролята на външната политика за реализацията на инфраструктурните проекти. По думите му правителството вече не разглежда стратегическата инфраструктура само в национален контекст, а я свързва с европейски и трансконтинентални коридори.
„България трябва най-сетне да се възползва истински от своето географско положение“, заяви той.
От една страна, това е логично – трябва да бъдат включени всички основни кандидати. От друга, първите проучвания трябва да отчетат и последните скандали, и влиянието им върху позиционирането на кандидатите.
Логично е първата по-пълна социология да излезе следващия понеделник.
Проблемът е друг.
Има социологически агенции, които не просто се опитват да измерват обществените нагласи, а понякога и да ги формират. Най-лесният начин е да се създаде усещането, че един кандидат има огромна преднина и че изборът едва ли не е предрешен.
А това вече не е просто социология. Това е част от политическата среда, в която се провежда кампанията.
Вие сами виждате поведението на Йотова – реакциите стават все по-плахи, а политическите ходове – все по-предпазливи.
Колко време ѝ трябваше да свика КСНС?
Поводите изобилстваха – взрив след взрив, нарастващи предупреждения за рискове пред стратегически обекти, информация за активизация на руските служби и общо влошаване на средата за сигурност.
На 12 септември самата Йотова заяви, че обмисля КСНС именно заради зачестилите взривове в складове за боеприпаси и ескалацията на войната в Украйна и Близкия изток. На следващия ден каза, че ще реши в рамките на няколко дни.
И накрая – няма да свиква КСНС.
Разбирам я.
Трудно е едновременно да се представяш като човек на мира, да знаеш, че ключът към края на войната в Украйна е в решенията на Путин, но да не искаш ясно да персонализираш отговорността за продължаването ѝ.
Още по-трудно е едновременно да подценяваш, дори да отричаш руската заплаха и да свикаш КСНС, чиято основна тема неизбежно ще бъде именно тази заплаха.
Това вече е политическа шизофрения, от която няма изход.
А до изборите такива противоречия вероятно ще стават все по-видими.
В една от книгите на Вонегът имаше една мисъл, която някой написал в една тоалетна:
“Ние не пикаем във вашите пепелници, за това ви молим да не хвърляте фасове в нашите писоари”.
Сетих се за нея по повод темата за хора̀та пред Народния театър.
Тия хора̀ не са признак на патриотизъм и българщина. Те са наказателна акция, провокация.
Виждал съм дъжд, як порой, двама души с една колона и яко “Бяла роза”. Ама яко. И съм влизал точно тогава в театъра и вътре се чува. Ама яко се чува.
Тоест – това си в чиста акция по каталог – ние, православно – патриотичните хора сме срещу вас, мръсни интелектуалци.
Истината е, че крайните либерали едно време иронизираха фолклора. От другата страна неокумонетата квазиконсерватори им отговориха с качамак от “българщина” в агресивен формат.
И така стигаме до днес – фенове на Радев защитават тая свинщина, фенове на либералите яростно отричат.
Също като при оная мисъл на Вонегът.
Едните имаме писоари, другите – пепелници.
И пикаем вътре или хвърляме фасове.
От цялата тая работа потърпевш е не Народния театър.
Потърпевши са младите, които виждат какво е отношението ни към културата.
И към традициите.
Апропо – автентично хоро върху ресторантски композиции няма.
Няма и автентични патриоти, които се подмокрят от Путин или Тръмп…
Цялата държава се чуди как да поеме шоковия удар от галопиращите цени на горивата.
Правителството предлага “помощи” тип “прах в очите”, а опозицията иска бюджетът щедро да се отвори в условията на свръхдефицит.
И никой не коментира слона в стаята – любимият на българите “братски” нефтен монопол на Лукойл.
Сред първите мерки на радевия кабинет бе смяната на особения управител – сред чиито основни функции бе да гарантира на САЩ, които санкционираха компанията, че нейните печалби няма да отиват към Путин за войната му с Украйна.
Отбелязвам, че една от основните причини да няма шок на вътрешния пазар по времето на кабинета Гюров, когато започна войната в Иран е, че той – с помощта на особения управител тогава Спецов – успяха да контролират маржовете на Лукойл на вътрешния пазар, защото оперативното управление бе на държавата.
Какво стана с новия особен управител на Радев?
Под предлог, че Лукойл ни заплашвал с иск – целият контрол бе предаден обратно на Лукойл – те увеличиха няколко ПЪТИ оборотите на преработка, а в хазната няма и стотинка данък печалба.
Отново се върнаха старите схеми:
(1) компанията майка на Лукойл в Швейцария ценообразува така, че основният пай от печалбата остава в нея и отива към Кремъл.
(2) Нефтохим купува свръхскъпо за сметка на българския потребител и бюджет.
(3) Цената на дребно, с която се хвали правителството е възможна, защото бюджетът субсидира Лукойл чрез най-ниския акциз в ЕС и така средно 10% от цената Лукойл прибира като допълнителна печалба.
(4) Друг съществен внос не се допуска, заради монопола на Лукойл върху данъчните складове – за които пленената КЗК не може да я накара да прави публични търгове за доставка.
Бе обещан одит на компанията при смяна на управителя, но такъв няма и се съмнявам, че ще има.
Как тогава да знаем, че тази политика не е поредната, която директно работи за Кремъл?
Илияна Кирилова „Рецептата“ на МОН за по-добри резултати на PISA: дисциплина, религия, военно обучение и един учебник по предмет.
След всеки резултат от PISA в България традиционно се завърта познат цикъл. Валят апокалиптични фейсбук коментари и оправдания, търсят се виновници, „спешно“ се набелязват мерки и се изричат поредица от кухи фрази, рядко водещи до конкретни резултати. После шумът постепенно затихва и системата продължава по старому. И този път е същото.
За съжаление PISA не ни казва нещо кой знае колко ново. Резултатите закономерно са съкрушителни и са следствие на начина, по който десетилетия наред сме организирали образованието. Диагнозата е ясно – системата не може да навакса изоставането и да отговори адекватно на нуждите на съвременните ученици. По-страшното е, че въпреки че толкова години знаем къде са дефицитите, промяната продължава да стои някъде между анализа, обещанията и следващата PISA, докато изгубваме поредно поколение.
„Не се готвим за PISA“
„Не сме се готвили за PISA“ се превръща в дежурно обяснение за отчайващите резултати. В допълнение се изтъкват специалните тренировки за теста в някои държави, дори изтеглянето му за по-късна дата, когато учениците са на по-голяма възраст. Но нали през 2023 г., когато излязоха резултатите от PISA 2022, тогавашният министър проф. Галин Цоков обяви по-голяма подкрепа на училищата, участващи в изследването, в годината на тяхното участие. На тях бе обещана методическа помощ за съставяне и решаване на задачи, насочени към практическите умения.
Въведени бяха национални входни равнища за започващите 9 клас по основните предмети, за да се видят дефицитите им. Създаден бе модул за повишаване на резултатите от PISA в националните програми. Обещан бе изцяло нов формат на изпита в 7. клас. Няма нужда да питаме дали всичко това се е оказало въздух под налягане.
PISA може и да не измерва доколко учениците са научили конкретен урок от българския учебник, но националните външни оценявания измерват именно това – доколко са постигнали стандартите, които нашата система е определила.
Резултатите и там са катастрофални, което означава, че няма как да се оправдаем с: „Някой отвън ни е дал неподходящ тест“. Образователният експерт Асенка Христова дава пример с международното изследване TIMSS, измерващо усвояването именно на учебната програма по математика и природни науки. България е участвала в TIMSS за 8. клас четири пъти от 1995 до 2007 г., когато прекратява участието си. „То показа картина, близка до тази на PISA: среден резултат под центъра на скалата и връх, който за 12 г. се е стопил от 17% на 4%“, казва тя.
И още нещо – PISA мери доколко учениците могат да прилагат наученото в реални и непознати житейски ситуации, а не дали са запаметили определени факти. Т.е. не само да изчислят процент, а дали могат сравнят коя е по-изгодната от две оферти. Но и това отдавна не би трябвало да е нещо чуждо на българското образование. Още с голямата реформа от 2016 г. и ние се устремихме към компетентностния подход.
Оттогава досега всички управляващи повтарят мантрата за „уменията на бъдещето“ и проектно-базираното обучение. Учебните програми отдавна съдържат междупредметни връзки и указания не само какво трябва да знаят учениците, но и как да могат да прилагат наученото, а изпитите ни всяка година се обогатяват с още практически задачи. Въпреки това резултатите от PISA показват ясно, че не сме и помръднали, въпреки годините на проекти, програми и милиони, вложени в промените на парче. Въпросът е защо, след като знаем накъде трябва да вървим.
От претрупаните програми до липсата на капацитет в МОН
Едва ли има голям смисъл отново да се изброяват причините за слабите резултати. Учебните ни програми са твърде академични, обрасли с ненужни факти и оставящи малко време за затвърждаване. Лошото е, че обещаното им олекотяване ще дойде след години – когато днешните 15-годишни отдавна ще са завършили училище. А дотогава едва ли ще се пипнат и недостатъчния брой часове по природни науки, математика и български.
Системата на изпитите също е изкривена и съдейства за разтваряне на ножицата между децата с различен социален и икономически старт. Телефоните са глобален проблем, за който все още няма убедителна алтернатива на чистата забрана, за каквато апелират директори, но около която има все повече предупреждения, че може да има обратен ефект. Наскоро получихме и друго обяснение от МОН – лошата дисциплина, виновен за която се оказа „крайният либерализъм“ в клас.
Учители и експерти отдават ключово значение и на преподаването. Няма как да имаме деца, които мислят, задават въпроси, свързват информация и решават проблеми, без да променим начина, по който им се преподава. Не може урокът да започва с „Отворете тетрадките и препишете урока“ и да очакваме те да могат да мислят критично, без изобщо да бъдат включат в процеса.
Трудно е да приемем, че МОН допусна хиляди обучителни програми, предлагани от безброй знайни и незнайни организации, без да изгради достатъчно надежден механизъм, гарантиращ качеството и ефекта от тези квалификации. Очакването от учителите просто да дадат обратна връзка за обученията може да се сравни само с безучастно наблюдение на поредния квалификационен семинар, превърнал се в парти, на което песните се менят от „Бяла роза“ на „Мома Яница“.
Разбира се, има и съществени проблеми от друго естество – като честата смяна на правителства. Всеки нов кабинет отново открива топлата вода, всяка нова власт кривва в различна посока. Показателен е дебатът за въвеждането на религия в училище. Сегашните управляващи са убедени, че така ще възпитаме децата и ще подобрим дисциплината, напук на експертите по детско развитие, които сочат друг път – целенасочена работа върху социално-емоционалните умения, саморегулацията и способността им да разбират себе си и другите.
Отворен остава и въпросът за административния капацитет на МОН. Една система не може да се управлява само чрез стартиране на програми. Трябва да може да проследи и резултата от тях. Ако държавата не измерва ефекта от собствените си политики, тя всъщност не знае дали променя образованието или просто произвежда още един отчет. Жалкото е, че макар да знаем какво трябва да променим, твърде дълго не успяваме да превърнем това знание в реална политика и осезаема промяна в класната стая.
А отговорът на въпроса: „Защо?“ се съдържа в унищожителните констатации в доклада на Сметната палата – за неспособността на МОН години наред да приеме стандарт за качество в училищата; за инспекциите, от които нищо не следва; за безсмислените изпити, резултатите от които не се използват за подобряване на качеството и др.
Напред към … дисциплина, религия и един учебник по предмет
Парадоксално е, но макар от години да говорим за компетентностен подход, проектно обучение и др., първите спешните мерки, обявни от МОН след ледения душ на PISA, са вързани с повече дисциплина. Представянето на учениците действително зависи от атмосферата в класната стая. Но повече контрол няма автоматично да накара децата да разбират сложни текстове, да решават житейски казуси и да прилагат знанията си.
Въпросната мярка е насочена повече към поведението на ученика, отколкото към качеството на ученето, където PISA показва най-сериозни дефицити. Дисциплината освен това не се налага с външна принуда, а се развива и изгражда – ако има усещане за смисъл в това, което се налага. Ако искаме по-добри резултати, учениците първо трябва да разберат защо това, което учат в училище, ще им е полезно в живота.
„Няма образователна система, която да е подобрила уменията за мислене или инициативността на учениците с помощта на мерки, които се предлагат в момента – оценки за дисциплина, един учебник по предмет, военно обучение и часове по религия. В момента само една друга страна прокарва този пакет от мерки. Тя от известно време не участва в PISA“, казва Траян Траянов от „Заедно в час“.
На дневен ред е и промяна на модела „парите следват ученика“. Парите, които получават училищата, отдавна не зависят само от броя на учениците им, но и от броя на паралелките, типа училище, наличието на уязвими деца и др. Освен това дори и с недостатъците си, той трудно може да бъде посочен като големия проблем зад PISA. Повече ресурси не означават по-качествено преподаване и по-високи резултати. А и точно PISA показва, че българските училищата, работещи с уязвими деца, не страдат от недостиг на педагогически персонал или ресурси (според анкетата за директори от PISA 2025).
Разбира се, много по-трудно е да се провери кои от досегашните политики, програми и проекти на МОН действително са дали резултат. Или да се говори за ранно откриване на дефицитите и работата с изоставащите ученици – проблем, висящ от години, но който реално ще адресираме най-рано 2027 г. – евентуално с въвеждане на подготвителен клас за децата с майчин език, различен от българския.
Червените лампи
Иначе, резултатите на PISA заслужават сериозен анализ. Не само най-цитираните данни, че 58% от 15-годишните ни ученици са под базовото равнище по четене, 57% са под критичния минимум на умения по математика, а 47% – по природни науки. Но и тези, показващи, че само 4,1% са отличници при 11,9% средно за ОИСР.
Задача за новосформирания Институт по образованието в МОН ще е да ни каже защо дори най-привилегированите деца у нас изостават и върхът изтънява – най-силните 10% от българските ученици се справят приблизително както средно добрата четвърт в ОИСР. Защо момчетата у нас изостават с близо 50 т. от момичетата по четене – една от седемте най-големи разлики в света? Защо ножицата между богати и бедни се разтваря още по-широко и става вече над 100 т.? Защо разлика между резултатите на учениците в едно и също училище е цели 50% (за ОИСР са 69%)?
„Когато близо 6 от 10 младежи не достигат функционална грамотност, това засяга всяка компания, която наема хора и превръща България в ниско конкурентна дестинация за мащабни инвестиции. 1% отличници по четене и 3% по математика означават, че компаниите у нас, развиващи научноизследователска дейност и процеси с висока сложност, скоро ще се сблъскат с трудно преодолим “таван“ на растежа“, казва Александра Райчева от Асоциацията за иновации, бизнес услуги и технологии (AIBEST).
По думите й стандартно отклонение в PISA (100 т.) носи близо 2% разлика в дългосрочния годишен растеж на БВП на човек и около 23% разлика в доходите през трудовия му живот. „Това не е просто статистика, а математика на пропуснатите ползи. Както отбеляза при посещението си в България Андреас Шлайхер, създател на PISA, достигането на базово ниво от всички български ученици би отключило дългосрочен икономически потенциал от порядъка на 434 млрд. долара – около три пъти сегашния ни БВП“.
В случая, спокойно може да отпишем тези 434 милиарда.
Споделихме една справка на БНБ в страницата на e-vestnik за банковите депозити на домакинствата в България (на български граждани физически лица, без фирми и неправителствени):
Към 01.01.2007 – 7.4 млрд евро (преди присъединяването към ЕС)
Към юни тази година – 56.8 млрд евро.
Увеличение – 8 пъти.
Инфлация за същия периода по данни на НСИ -111,9% до днес (виж тук).
Тези числа влизат в противоречие с истерията, че с ЕС загиваме, еврото ще ни погуби и т. н.
И отдолу заваляха коментари:
„А повишаването на цените 10 пъти? Вземи се скрий с тия тъпотии! Как не ви е срам, обикнонввените хора обедняхме“ и т. н.
Депозитите са само един от много показатели за стандарта на живот и не дават пълна картина. Но показва повишаване.
Лъжа ли са числата – пари в банки, на конкретни собственици? Цените се увеличават, обикновените хора са обеднели, а сега имат 8 пъти повече спестявания отпреди присъеденяването към ЕС.
Или в банките имат депозити само „необикновените“ хора? И по тоя въпрос се вихрят предположения, че това са депозити на хората окрали бюджета, еврофондовете и т. н. Е сигурно и те спестяват, ама…
Броят на депозитите на домакинствата към момента е над 9,1 милиона. Няма как да е само на богаташи и крадци. А броят на депозитите над 1 млн. евро („на богаташите“) е само 2440 към края на 2025 г. Почти половината от депозитите (над 48%) са за суми между 25 хил. и 250 хил. евро. Най-много са малките депозити около 1000 евро, но намаляват.
Преди влизането на еврото, в края на 2025 г. депозитите са били 54,7 млрд. И сега за половин година се увеличават с 2 млрд., въпреки поскъпване.
И още една справка от БНБ – паричната маса от 2006 до 2026 г. се е увеличила пет пъти – 500%.
При соца цитираха нарастващите спестявания като показател за повишаване на благосъстоянието на населението. А то не вярваше на статистика и мърмореше, че сме зле, това няма, онова няма, скъпо е, чакат жилище 10-20 години, лихвоточки някакви. Сега недоволни, че взимат кредит за жилище, ще изплащат. И като цитираш данни за депозитите, пак мърморят, че е зле, а при соца било добре.
Онова, което аз, както и всички тогавашни деца, научих практически веднага след като започнах да се уча в първи клас, през далечната вече 1963 г., бяха две неща. Първото – че прокламираното „всеобщо равенство“, което ни бе донесъл „победилият в нашата родина социализъм“, е абсолютно фалшива фразеология. И второто – че над истински потребното, интересното и жадуваното (и от децата, и от родителите им) е инсталиран един пласт от официозни декламации и наложени „ценности“, на които никой – наистина никой, не вярваше, но всеки знаеше, че ултимативно трябва да се прави, че вярва.
И с двете неща лично аз се сблъсках още в първи клас. Не помня по каква неведома причина, но от самото начало мен, потомъка на „буржоазно“ и даже „враждебно“ семейство, ме бяха турили да седя на един чин с момиченцето Л.,[*] за което се знаеше, че е внучка на „другар“, член на „Политбюро на ЦК на БКП“. При това генерал, преживял „героично-борческата“ си младост в СССР и завърнал се в България някъде в края на 40-те години заедно с кохортата на Георги Димитров, за да започне да „строи светлото бъдеще на нашата родина“. Момиченцето, трябва да призная, бе кротко и дружелюбно, но… ужасно трудно се справяше с ученето. Изобщо не можеше да се научи да пише „тънко и дебело“ с перодръжката, с която задължително ни караха да пишем чак до трети клас. Никак не можеше да усвои таблицата за умножение, а правописа направо не успяваше да вдене. И ето (това бе първият ми сблъсък с „равенството“), макар „другарката Ф.“ – нашата учителка – да не си поплюваше, когато било аз, било друго от „равните“ помежду си момченца и момиченца слагахме на погрешно място някоя запетая, и без особени церемонии ни наричаше „тъпи същества“, и дори ни шибваше през врата с дървена линийка, изобщо не правеше забележки на въпросната Л. Не ѝ направи, дори когато – запомнил съм го – тя бе написала в тетрадката си сюблимната абревиатура „БКП“ като… „Бекапе“. Не, Л. въобще беше за „другарката Ф.“ най-доброто, най-умното, най-прекрасното дете, на което и ние трябваше непрекъснато и за всичко да се възхищаваме.
В предишна мемоарна колонка разказах, че в онези години нашето четиричленно (а заедно с баба ми Мария – и петчленно) семейство обитаваше една-единствена стая в тристайния ни наследствен апартамент, доколкото в другите две бяха настанени по „ОФ линия“ тъй наречените „квартиранти“. „Най-умното и добро дете“ Л. обаче – много скоро го научихме – живееше по съвсем друг начин: на тогавашния булевард „Толбухин“, в сграда, оградена отвън с масивна желязна врата, зад която денонощно стоеше „на стража“ униформен милиционер и която (цялата сграда) бе поделена между изтъкнати „другари“, разполагащи – всеки – с по един цял… етаж в нея. Ето защо ние, децата на „жълтопаветните буржоа“, бяхме обзети от невероятно любопитство, когато – във втори или трети клас, не помня – родителите на Л., за да ѝ угодят, бяха поканили тържествено на гости за рождения ѝ ден целия, от около трийсет и няколко момченца и момиченца наш клас. Помня, че за мен беше изключително интригуващо да проникна отвъд желязната порта, отвъд милиционера и да видя в що за умонепостижим за мен дом живее Л., с която деляхме един чин. Така и не успях да разбера обаче тогава особената „проклетия“, която проявиха нашите, които решително и с гневно святкащи очи ми заявиха, че „в тази къща и при тия мен няма да ме пуснат“.
Всъщност митичният дядо на Л., с която седяхме на един чин, ние до трети клас не бяхме виждали на живо, но знаехме как изглежда в лице, защото в централното фоайе на училището (май пред учителската стая) висяха по „канон“ в редица портретите на най-високопоставените „партийни и държавни ръководители“ на страната ни, наредени от двете страни на поставения в центъра (да, почти като в иконографски канон) Тодор Живков. Нека припомня, че в класните стаи висяха други „икони“: на Ленин и Георги Димитров. Та един от тия „първи партийни и държавни ръководители“, в униформа и фуражка, бе именно дядото на Л. Другарката Ф. бе изключително горда с това, че в нейния клас се бе паднало да учи неговата внучка, и бе буквално на седмото небе, когато в трети клас, когато от „чавдарчета“ следваше да бъдем произведени в „пионерчета“ и да ни вържат червените връзки, тържеството на целия випуск, провело се пред Паметника на съветската армия, бе поканен да председателства именно генералът от „политбю̀ро“ (ударението на тази най-висша каста винаги се слагаше по този начин). И ето, видял най-сетне с очите си тази митична фигура, с която живееше моята съученичка Л., аз – спомням си го добре – бях направо потресен. Това бе един смачкан, намусен и доста нисък за представите ми за „митичен герой“ дядка, който с видимо отвращение, че трябва да си губи времето с разни дечица и „другарки“, на безподобно развален – изобилно примесен с руски думи, български език, ни измърмори някакви полуразбираеми „поръчения и завети“, след което даде на майката на Л. да ни връзва червените връзки, разстъпвайки се от крак на крак до нея и охраната.
Пак по повод прокламираното „равенство“ на всички в „социалистическата ни родина“ ще кажа сега, че напротив – имаше цяла една група от мои съученици в началното училище, които буквално „по дефиниция“ бяха „парии“ и (по израза на другарката Ф.) „тъпи същества“. Това, разбира се, бяха всички деца и внуци на „буржоазните“ семейства от този централен район на София, но също и – незнайно по каква административна разпоредба – разпределените да учат на един час път от домовете си деца от кварталите около… аерогарата. Да, чисто „класово“ тия деца принадлежаха на „пролетарски“ семейства, но доколкото бяха действително „пролетарски“, а не „цекаджийски“ отрочета като Л., отношението към тях бе направо като към представители на другорасови малцинства. „Гошо от аерогарата“ (примерно), както го наричаха, бе почти постоянно бит с дървената линия по остригания тил от другарката Ф., а от непрестанния стрес заради отношението към него наистина изключително трудно се справяше с „учебния материал“.
Тогава не можехме ясно да разберем също защо като непоправима „калпазанка“ бе третирано и едно момиченце, живеещо на съседна до нас улица (и в което в самото начало на прогимназията аз жестоко се влюбих). Да, то бе много интересно и очарователно – бе мургаво, но синеоко. Майка му май работеше като осветителка в театър, а бащата бе парализиран музикант и – по-късно разбрах причината за отношението към това дете – беше… ром.
Ще повторя следователно: ликвидираността на „класовото разделение“ през въпросните години на соца бе абсолютна лъжа. Всъщност то бе метаморфозирало в едно разделение между новата висша „класа“ на партийните функционери и „класата“ на ударените, но недоубити „бивши“ (най-вече градски и казано по днешному, „жълтопаветни“) семейства. Като успоредно с него се бе настанило и едно особено разделение – между обикновените софиянци (като семейството на моята мургава „възлюбена“) и преселените от дълбоката провинция, но с „прогресивни“ възгледи „нови столичани“, каквато именно бе и споменатата ми начална учителка, „другарката Ф.“. Самата тя – макар бързо да се бе научила да презира децата на „париите от аерогарата“ и децата на „полуромите“ – бе родом, доколкото си спомням, от село Щръклево и особено се гордееше с това. Поради старанието си да се „слага“ на висшето партийно съсловие се бе издигнала до „изтъкната педагожка“, на която колежките ѝ, лишени от нейните подмазвачески таланти, не можеха „да стъпят на малкия ѝ пръст“. И ето, въпреки тази ѝ слава – спомням си – родителите ми бяха направо смаяни, когато видяха, че в някаква диктовка тя бе поправила с червено написаната от мен дума „кошница“ на… „кощница“.
Кой обаче би могъл да се оплаче от тази ясно разкрила се неграмотност на „другарката“, след като нейното слагачество достигаше (и нерядко) направо умопомрачителни размери. Съхранил съм го ярко в паметта си: някъде в първи или втори клас другарката Ф. ни бе дала като упражнение (по правопис ли, по краснопис ли) да изпълним цяла страница в тетрадките си с името на пристигналия на официално посещение в страната ни ръководител на „поелата по некапиталистически път на развитие“ (такъв бе терминът) държава Алжир – другаря Бен Бела. Представете си, драги читатели – с изплезен език и с невероятно усилие да го изписваме с „тънко и дебело“, ние трябваше да изпълваме ред подир ред тетрадките си с „Бен Бела, Бен Бела, Бен Бела…“. В друг час и пак заради височайше посещение в страната ни бе наредено да се „упражним“, като изпишем цяла страница с името на „Никита Сергеевич Хрушчов“. И двамата „лидери“ съвсем скоро след това безславно слязоха от световната политическа сцена, а вдъхващият такава надежда Алжир се върна от „некапиталистическия“ към традиционно постколониалния си и дори проислямски „път“.
Ако премина сега към базисното противоречие между пласта на официозните (и задължително декламирани) „ценности“, които и ние – малките ученичета – трябваше да се научим да декламираме, и същински интересното и жадувано от тогавашното народонаселение на „социалистическата ни родина“, ще си спомня в началото за необяснимата тогава за мен внезапна промяна в отношението на другарката Ф. към определени мои съученици. Разбира се, то никога не се промени към „най-прекрасната ученичка Л.“, но аз така и не разбрах защо в една или две от годините на началното ми образование едно момиченце – при това не от „прогресивно“, а даже май от „буржоазно“ семейство – бе изтъквано и славословено като „много умно, много дисциплинирано“ и почти „гениално“, а на следващата година изведнъж (и без никаква промяна от негова страна) се превърна не само в „тъпо същество“, но и в направо готово за изключване от елитното ни училище. От обсъжданото с недомлъвки у дома в края на краищата схванах: макар на словесно ниво да живееше с „идеалите на социализма“, с устрема към (такъв бе тогава официалният догмат) трябващия „да победи в световен мащаб през 1980 г. комунизъм“, другарката Ф. е била осведомена, че един от родителите на въпросното момиче е на работа в Либия, а в тази страна, въпреки че също бе „поела по некапиталистически път на развитие“, все още съществуваха „остатъци от колониалното ѝ битие“ – т.е. стоки (дрехи, парфюмчета и прочее), които можеха (и даже трябваше) да ѝ бъдат донесени като благодарствени подаръци за трудовете ѝ над ученичката. И понеже по определени причини пребиваването на родителя там бе приключило, а изглежда и подаръците не са били получени, злощастното дете тутакси бе деградирано до „тъпо същество“.
Но не само „прогресивната“ учителка живееше в ония „славни“ десетилетия в дълбока разкраченост между „идеалите“ и жадуваната „чуждестранна материалност“. От съвсем малки ние, тогавашните софийски ученичета, усещахме, че между официално преподаваните ни тогава „добродетели и религия“ и истински интересното зее същинска пропаст. Още във втори клас ние декламирахме, че „чавдарчето труда обича, на помощ първо се притича“, че „гордо знаме ни е Ботев, пръв учител Димитров“, че „комунистите родината изграждат, комсомолците след тях вървят“ (а пък на нас, „пионерите“, от трети клас насетне ни е съден славен, звезден път). В същото време обаче ние страстно се интересувахме от едни митични… белгийски дъвки (несравними с продаваните у нас гумени боклуци), а аз даже (спомням си) лъжех съседчетата си, че имам скрити някъде на тавана безценни екземпляри от тях. Истински „герой“ сред нас, момченцата от кооперацията, пък бе съседчето от шестия етаж, което незнайно как имаше у дома си няколко десетки броя от френското детско списание „Ваян“, което с право ни бе безкрайно по-интересно от глупашки идеологизираните български „Дружинка“, „Славейче“ и пр.
По-нататък: макар страшно да се стараеха да ни посветят в „правилната“ детско-юношеска литература и да ни предписваха като задължително четиво за летните ваканции разните „Овчарчето Калитко“, „Митко Палаузов“ или трогателната история за „льотчика Мересиев“, лично аз станах четящо (и с дни и седмици четящо) дете с двата тома на „Граф Монте Кристо“, които бяха преведени и издадени на български, но нито ни се препоръчваха, нито се изучаваха в училище. Ще призная дори, че моят най-първи литературен опит (вече в началото на прогимназията) бе написаният в една тетрадка „роман“ – детинска имитация именно на „Граф Монте Кристо“, в който главният герой (в основата на когото лежеше въобразената моя личност) се наричаше „Едмон Жуан“ (реплика на Едмон Дантес на Александър Дюма).
Но и в киното, и по телевизията за нас вече имаше два свята – единият на официалните съветски филми и първите соцсериали и на поглъщания с невероятен ентусиазъм (в началото у съседи, защото у нас все още нямахме телевизор) американски сериал за кончето Фюри. Истински и разтърсващи цяла София събития – много, много редки наистина – бяха и определени западни филми. Не мога да забравя, че дори отчуждилата се от всеки извъндомашен културен живот моя баба Мария пожела и тържествено бе заведена, заедно с майка ми, баща ми, мен и брат ми, на развълнувалия целия град френски филм „Фантомас“.
Да, от най-ранното си детство ние научавахме, че в света, в който ни се е паднало да живеем, са налице два жизнени пласта: един – на комунистическите „идеали“ и „ценности“, които битуват изцяло в сферата на ритуалната декламация, т.е. са нещо като заучавани религиозни „последования“, и друг – на действителността, в която наред с нямащите ги насъщни неща имаше и „халюцинирани“: както казах, белгийски дъвки, гуди сирийчета (за нас, малките), дрехи, парфюми, банани, отдавна изчезнали тъмни бири (за майките и бащите ни). Свят, където наред със стихотворните „катехизиси“ за чавдарчето, пионерчето и тъй нататък, с повестите и романите за децата партизани имаше и… литература, кино и тъй нататък, които обаче можеха само епизодично и случайно да „прескочат“ в устремилото се към „хилядолетното комунистическо царство“ наше жизнено ъгълче.
Но именно поради тази много рано вкусена (да, наистина вкусена, а не тъкмо осъзната) абсолютна несъвместимост между официалните „равенство“, „идеализъм“, „оптимизъм“ и реалните страх, нищета, маргиналитет, ние – „жълтопаветните“ деца от 60-те години – в много голямата си част се превърнахме в юношеството си в доброволните и (контра)идеологически алиенанти от 70-те години. Опитът ми от тази алиенираност обаче – в следваща мемоарна колонка.
[*] Тук и по-нататък в тези мемоарни текстове ще означавам единствено с инициали имената на хора, с които от онези далечни години нямам никаква връзка и значи не мога да знам дали и как се е променил животът им, а пък за други съм сигурен, че отдавна са покойници. Не бих искал те или техни близки да се окажат оскърбени от онова, с което са останали в паметта ми.
Назначената преди дни за председател на Комисията за защита на потребителите Мая Манолова напълно очаквано още в първите си публични изяви на тази длъжност подхвата търговските вериги като обяви, че ще прави „табло на срама“, което ще показва в кои магазини се продавало над справедливата цена, каквато правителството на Румен Радев иска да въвежда.
„Задачата, с която съм натоварена, поемайки Комисията за защита на потребителите (КЗП), е много ясна – действия и резултати за спиране на необоснованото повишаване на цените“, заяви Манолова пред бТВ в неделя.
„Ще съдействаме и чрез едно „табло на срама“ за това в кои магазини кои продукти се продават значително над справедливата стойност с цел да се получи търсения ефект – репутационен натиск върху веригите. С една дума – да се засрамят от надценките“, заяви новият защитник на потребителите.
Това не е първият опит, в който представители на властта се опитват да прилагат сходни мерки. Бившият икономически министър и бивш лидер на БСП Корнелия Нинова в своя мандат създаде сайт за наблюдение и сравнение на цените на част от хранителните продукти в малката потребителска кошница в България. Той беше поддържан именно от КЗП и все още съществува, но с данни до преди година. Наличието му по никакъв начин не се отрази върху ценообразуването на най-необходимите за домакинствата стоки.
По думите на Манолова „таблото на срада“ това ще се случи в момента, в който окончателно бъде приета методиката за справедливата стойност, която е силно оспорвана от бизнеса.
„Ще направя всичко възможно това да се случи максимално бързо. Моята задача, изведена пред скоби, е справедлива стойност, „табло на срама“ и санкции, които КЗП да може да налага. Тези санкции да са подобни на санкциите, предвидени в Закона за защита на конкуренцията – процент от оборота“, посочи Манолова, дългогодишен депутат на БСП, която беше национален омбудсман, но след поредицата от парламентарни избори впоследните гражданската ѝ платформа „Изправи се.бг“ изпадна от активната политика.
Тя изрази надежда това да се случи в следващите два месеца и до Нова година от дейността на КЗП за овладяване на цените на храните да има конкретни резултати.
Според Манолова цените у нас „са изпуснати“ още от предишното мнозинство.
„Факт е, че цените излетяха нагоре още преди влизане в еврозоната. Причината за това е начинът, по който България прие еврото без достатъчна защита за българските граждани“, смята тя.
„Информацията от други контролни органи за това, че се стига до надценки на млечни продукти от 90%, 100%, 140% е достатъчно красноречива. Последните данни и на „Евростат“ показват, че в сравнение със средноевропейските цени цените на млечните продукти у нас стигат до 142%. Да плащаме по-скъпо от средния германец и французин очевидно е несправедливо“, заяви Мая Манолова.
„Затова парламентарното мнозинство прие редица законови промени. Задачата в момента е КЗП да приведе в действие тези законови текстове. Ще съдействаме максимално за окончателното приемане на справедливата стойност“, каза още тя.
БНТ вече официално стана пропагандна трибуна на Йотова – съботните новини през няколко часа повтаряха опорните й точки от специално аранжираната за интервюто сцена от Народния театър. Царски декори, мазен микрофон и безмилостна експлоатация на принципа на Гьобелс.
Но колкото и медиите да изнасилват въображението на “интелектуално незащитената” аудитория, това няма как да направи опорките истина:
Нито прилепването към Петрохан на нейния противник ще “балансира” личния й подпис за помилването на няколко наркобарони.
Нито ще се намери този политик, от когото Йотова брани кирилицата.
Нито Русия ще стане по-малко агресор, защото просто имало война и двете страни били виновни.
Нито Путин ще му се прииска да преговаря, защото Йотова трябва да се заяви като борец за мир – каквито внушения за преговори рециклират вече с години руските рупори у нас.
ИТН.
Но именно заради специфичната аудитория Йотова има едно важно предимство пред Гюров – нейната политическа обиграност за нищоказване, което да я измъква от компрометиращи я ситуации.
Точно на това залагат в нейния щаб – надприказването.
Вече тръгна интрига за дебат – но не между Гюров и Йотова, а между вицетата Кандев – човек на действието и Вълчев – човек на словото.
Целта е прозрачна. Това е Déjà vu от президентските избори преди 30 години.
Тогава – след провала с кандидатурата на Георги Пирински – комунистите издигнаха никому неизвестния професор археолог Маразов – сега в ИК на Йотова! – но прикрепиха към него опитната комунистка Ирина Бокова за вице. (Абсолютно същият подход бе приет и през 2016 г, когато към неизвестния Радев прикрепиха Йотова за контрол).
Та през тази 1996 г, за вице на Петър Стоянов от СДС бе издигнат Тодор Кавалджиев от БЗНС.
И Бокова се прицели в него.
Защо?
Имах честта да познавам лично Тодор Кавалджиев. Изключително честен и достоен човек, изтъкнат деец на БЗНС “Никола Петков”. Минал през преизподнята на комунистическите лагери, той нямаше дар-слово и подготовка за такива дебати.
Беше завършил години по-късно своето висше образование в Стопанската академия в Свищов, където по политическа линия бяха станали близки приятели с моя баща. Вече като вицепрезидент го посетих в президенството, където той – в искрено желание да ме върне към корените ми – подари няколко важни книги за историята и трагедията на земеделското движение след 9.9.1944 г.
Но да се върна на изборите през 1996 г. Разбирайки за целта на комунистите да уязвят Кавалджиев с надприказване като неподготвен за поста – Петър Стоянов се яви сам на дебата срещу двойката Маразов-Бокова.
На практика, дебатът бе Стоянов – Бокова. Тя се бе подготвила да напада Кавалджиев, но понеже него го нямаше – всеки неин въпрос започваше:
“Ако бе тук г-н Кавалджиев, щях да го попитам…но него странно защо го няма”.
Но в един момент Стоянов просто я отказа:
“Госпожо Бокова, виждам, че сте развила болезнена привързаност към г-н Кавалджиев, но все пак аз съм кандидата за президент”.
Поуката?
Гюров и Кандев не трябва да позволяват да ги вкарват в капани.
Така например, няма смисъл от отделен дебат между кандидат – вицепрезидентите. Защото вицепрезидентът няма самостоятелни конституционно дефинирани правомощия, по които да се дебатира. Основните му функции са подпомагащи и са свързани с делегирани права от страна на президента.
Но задължително Гюров и Кандев трябва да искат право на отговор във всяка медия – най-вече БНТ – която дава трибуна на Йотова!
Да, Асен Василев е прав. Андрей Гюров изглежда като президент. Какъв ужас.
Представете си скандала. В държава, в която свикнахме президентът да изглежда като завеждащ идеологическия отдел на ДС, изведнъж се появява човек, който изглежда като… президент на нормална европейска държава.
Разбира се, че това е шокиращо за статуквото. Как така ще изглежда спокоен? Как така ще говори меко, точно, демократично? Както го описа доцентът – европейски човек. Къде е тук соц-носталгията? Къде е тежката мъжка държавност? Къде е вечната война с всички?
Асен Василев е познал. Гюров изглежда като президент именно защото не изглежда като Радев.
И доцентът е абсолютно прав в анализа си. Той обясни разликата, която цялата ни политическа класа се прави, че не разбира:
Радев ИЗГЛЕЖДА като държавник, но е социалистически човек. И си направи чисто нова, супер модерна, прогресивна партия, която по случайност е старата социалистическа партия, само че с по-хубав Instagram.
Гюров, от друга страна, ИЗГЛЕЖДА и Е европейски човек. И това е проблемът му в България. Твърде нормален е. Твърде експерт. Твърде предвидим. Няма сигнали в прокуратурата, няма хора покрай него по Магнитски, няма фалшифицирани избори зад гърба си – какъв президент е това изобщо?
Точно затова тезата на доцента е желязна и Асен Василев я е подкрепил правилно.
Истинската алтернатива на модела, който „властва в момента“, не е поредният генерал, който ще ни обясни, че моделът трябва да се пази. Истинската алтернатива е човек, който обслужва друг модел – европейския.
Да, Гюров изглежда като президент. Защото за първи път от много време ни предлагат човек, който изглежда като бъдеще, а не като минало, преопаковано като „нова прогресивна алтернатива“.
кафенето 