Гледам имената в инициативния комитет на Илияна Йотова и ѝ стискам палци да спечели.
След като спечели, нямам търпение да проследя как Румен Радев ще изтегли още няколко десетки милиарда евро дълг през следващите няколко години.
Още съм млад и със сигурност ще доживея неизбежния фалит, който ни предстои. Финансов, обществен и морален.
Ако имам късмет, цялата тази корумпирана система ще се разпадне пред очите ми и аз ще направя всичко възможно да ѝ помогна да го направи по-бързо!
Българският народ е мъдър. Сигурен съм, че си пази празните бели тенджери и черпаците, с които дрънкаше по улиците на София през далечната 1997 година.
Дежавюто не е бъг в Матрицата. Дежавюто е естественият цикъл на живота в България!
45 години социализъм под диктата на БКП и те си избраха Румен Радев. 45 години социализъм под диктата на БКП и те сега са напът да си изберат и Илияна Йотова!
Снова из каналите и се натъквам на предаване с гост Алгафари. Той уверено нещо обяснява. Бързам да превключа към друг канал, защото знам какво е нещото. То е нещо, което, обслужва ГЕРБ и Бойко Борисов, няма начин. И изведнъж се сещам: “Ама Бойко Борисов не е на власт. И е твърде вероятно Алгафари вече да взема в завоя. Как ли ще го направи?“
Викам си и се заслушвам. Ами да, точно това прави Алгафари. Взема завоя. Разказва, че познавал лично Йотова и знае колко била самостоятелна, как щяла да се еманципира (разграничи) от Румен Радев и колко опитна политичка била. И че нямало как да не спечели изборите, защото Бойко Борисов не предложил свой мераклия за президент.
Много уверено и спокойни ги излага всичките тези съждения. Толкова уверено и спокойно, сякаш наистина си ги мисли.
„А може пък и наистина да си ги мисли – викам си – просто понятията ни са коренно различни“
Примерно понятието за „добър политик“.
Йотова, например, не е добър политик. Дори въобще не е политик. Политик е онзи, който има някакви виждания. Добър политик е онзи, който успее да убеди хората в тези виждания и който ги осъществи.
Лош политик е оня, който успее заради личната си изгода, или от суета, да прелъже хората като ги поведе към към невъзможни цели. Цели, които винаги се оказват не тучни ливади, а гнили блата. А Йотова дори не е популист. И социалистка не е.
Ако беше поне отчасти социалистка, ако имаше поне малко загриженост към наемните работници и хората на труда, ако имаше дори не друго, а малко човещина, щеше да наложи вето върху бюджета на бившия си началник. Защото само тъпогрозните сивопаветници не признават, че това е бюджет, който реже от парите на най-бедните, за да ги раздаде на най-богатите.
Хайде, да наложи вето, не би могло и да се иска от същество като Йотова, ами поне да бе мръцнала там нещо си, каквото и да било, срещу Радев и бездушието му. Бездушие, което най-вероятно е неосъзнато и се дължи на неспособност да се постави на мястото на тия, които ощетява. Липса на съпричастност и емпатия, тоест.
Впрочем, ако имаше Йотов някакъв си характер, както обяви Алгафари, то тя би го проявила по времето на вицепрезидентурата си. Но не, тя покорно следваше началника си. И за Боташ, между другото, също дума не мръцна.
Единственото, което може да се приеме като политика при Илияна Йотова е путинизмът й. Но и той не е изцяло нейн, а на нейния доскорошен началник Румен Радев. Впрочем не. Остана само едно нещо, подобно на политика, което си е лично нейно.
Нейна е срамната и грозна сцена с колениченето пред кагебиста Гундяев. И последвалото целувание на дебелата му потно-мазна (тя не би могла да бъде друга) ръка. А и кървава също. В образния смисъл, разбира се.
Но на Йотова на може да се отрече едно голямо предимство в предизборната гонка. Способността й, след години журналистически упражнения много спокойно, уверено и убедително да не казва нищо.
Това според моите понятия. Според понятията на Алгафари, на повечето гербери, на Бойко Борисов, а може би и на мнозинството българи, а също и на повечето така наречени анализатори, Йотова е добра политичка, защото има възходящо развитие, стигнало до вицепрезидентура и президентура.
Щом се е сдобила с власт, значи я бива, начи рийшли. И колкото по-дълго се задържи на власт, толкова по-голяма политичка е следователно значи. Рийшли. И най-великият български политик на всички времена, начи, рийшли, е Тодор Живков, а след него Бойко Борисов. А най-големият руски политик е Сталин. И след него Путин. И да не забравяме свръхуспешния супер баш политик на свръхбаш пропадналата Куба – Фидел Кастро.
Светогледи, разбирания и понятия. На хората като Алгафари. Който накрая толкова се засили на завоя, че направо изхвръкна с приказката: “истинска президентска надпревара ще имаме, ако Възраждане излъчи свой кандидат“. Ама иначе го препоръчват за анализатор.
И между другото помните ли, кого Бойко Борисов обяви за най-успешен български политик? Кому се възхищаваше, че бил построил намколко си Българии…
…
Продължавам да снова из каналите и попадам този път на Шкварек. Той пък казва нещо, което е съвсем неочаквано и непривично за него и за изявите му. Нещо вярно. Казва. Че Борисов, Пеевски и Костадинов не предлагат свои мераклии за президент, като по този начин правят от ПП и ДБ единствена опозиция.
Ами така си е. Няма друга парламентарна опозиция срещу днешните властници, освен ПП и ДБ.
Другите ги е бъз. Шубе ги е. Страх ги е. Защото са мижитурки, въпреки цялото си пъчене и мъжкареене (Най-вече Бойко и Пеевски имам предвид). Шубе ги е, защото са уязвими. По папки и министерства хората на Радев могат да извадят далаверите както на Борисов (същият, който заедно с авера си Гешев прати копои в президентството на Радев), така и далаверите на Пеевски (същият, който наричаше Радев „мистър Кеш“). И след това при един подходящ Съдебен съвет и при подходящ избор на главен прокурор, да бъдат съдени и двамцата.
Затова и Борисов, и Пеевски открито, или прикрито (всъщност по-скоро скрито и подмолно) ще подкрепят Йотова. По техните си тарикатски начини. Които в България се приемат за „голяма политика“. Бойко, например, може да издигне все пак някакъв си свой мераклия, договорен тайно с Радев-Йотова, за да отнеме от гласовете на съперниците им.
И Костадинов, със своето Възраждане, няма как да се противопостави на Радев. Защото и Радев и Костадинов са от един дол дренки. От едно блато мехурчета. Като Радевото мехурче излезе много по-голямо от Костадиновото. Направо мехурище. И голямо пукане ще пада, ако Русия не спечели гадната и позорната война, която води срещу Украйна. И голяма блатна смрад ще се разнесе. Впрочем, тя вече се носи.
И е добре, че хората ако не разбират, най-малкото чувстват срещу какво се изправят кандидатите на ПП и ДБ.
Преди всичко и най-вече срещу позорната путинска и руснашка/проруска политика на Румен Радев. На второ място – срещу явната му неохота, въпреки празните му приказки, да се бори с корупцията и олигархията. Трето – срещу икономическата му политика в подкрепа на управляващата прослойка, която и увеличава неравенствата и само пренарежда олигархичните връзки и обвързаности.
Но има и четвърто. То засега остава в страни някак си. Това е намерението на Радев да сключва икономически и търговски договори с Китай. Като се знае (впрочем Радев може и да не го знае, или да се прави, че не го знае) колко неизгодни се оказаха договорите на Китай с други балкански държави. Договорът за финансиране на магистралата Бар Бойре в Черна гора, например, който едва не доведе страната до фалит. И като се знае за договора с Боташ. И като се знае, или поне би трябвало да се знае как чрез своите договори Китай завладя Източен Сибир. Това му икономическо завоевание, със сигурност ще бъде и завоюване на земи. Щял Китай да се оттегли след 30 години от руските пространства дадени на концесия, как ли пък не…
И го прихваща този премиер да сключва съмнителни търговски договори с държави, които или не са особено демократични, или пък никак не са. И които по един или друг начин подкрепят Русия.
Послепис – уточнение: Често правя грешки при писането, извинете. То не е от непознаване на граматиката, а от бързопис. От това, че след много четене и писане започнах да възприемам едновременно поредици от думи, а не всяка дума поотделно. Досадно ми е да проверявам дума по дума написаното.
Както вангувах тази сутрин, заглавията за колапса на българското образование се съчетават с тезата на министър Вълчев, че „навлизането на твърде либерални идеи“ е съсипало българското училище.
Засега още не са започнали обвиненията към предишните правителства, но седмицата е млада.
Очаквам с нетърпение и анализите на русофилските мислители, които да ни обяснят, че по Бай-Тошово време България е била на първо място в света по образование и че тогава училищата са раждали само гении и вундеркинди.
Има обаче един огромен проблем и това е фактът, че днешната образователна система е продукт на хора, обучени в НРБ. Както създателите на системата в МОН, така и повечето учители са продукт на образованието, наложено от комунизма и продължено след 1990 г. от посттоталитарната върхушка – пряк наследник на старата номенклатура.
Онова, което виждаме пред себе си, не е просто провал на днешния режим, а цялостен срив на образователния модел у нас, който се развива постепенно вече няколко десетилетия.
Унищожаването на българското образование започва още през 1944 г. с избиването и репресирането на десетки хиляди интелектуалци и потъпкването на частната инициатива в образованието и икономиката. Гнилите плодове на бурените, посадени от БКП, дават своята реколта вече 80 години, като всяко следващо поколение е изложено на все по-пагубното им влияние.
Същевременно към и без това негативната тенденция се добавят и външни фактори: навлизането на неконкурентоспособна България на международния пазар; навлизането на високите технологии в бита, но не и в образованието; премахването на плановата икономика без адекватната ѝ замяна с действително свободен пазар на труда и търговията; огромното социално разделение, вече видимо и с просто око, чиито корени се появяват още през социализма; както и общите тенденции към безпътица, които ПИЗА отчита в световното образование.
Сравнени с резултатите в останалата част от света, българските не са изненадващи и ясно следват общите тенденции към спад. Той е свързан както с демотивацията на децата да учат в един свят на гарантирано изобилие, така и с редица негативни политически последици от решенията и мерките, предприети по време на пандемията, провеждането на държавни политики с приоритети, далеч от образованието, както и с прекалено бързото развитие на технологиите спрямо пазара на труда. Последното обаче има значително по-малък ефект от очаквания до този момент.
Както ви писах още тази сутрин, преди да бъдат публикувани резултатите, от текстовете рязко ще отсъстват идеи за реалните проблеми, довели до тях. На първо място стои фактът, че учениците просто не се стараят при попълването на теста ПИЗА, защото за тях той е безсмислена загуба на време. ПИЗА е като контролно, което сте дали на децата, като предварително сте им казали, че няма да получат оценки. Резултатите ще бъдат трагични, а повечето изпитни материали ще останат празни. За справка вижте НВО по математика и БЕЛ след 10. клас, чиито оценки не се вземат под внимание никъде.
Казвайки това, аз съвсем не отричам, че броят на функционално неграмотните деца у нас расте. Този проблем е свързан с липсата на мотивация и перспектива, с неосмислянето на учебния процес, както и с невъзможността на учителите да покажат практическата стойност на учебния материал. Ние, представителите на по-старото поколение, сме възпитавани с разбирането, че ученето е задължително просто защото е задължително, без да ни бъдат давани повече обяснения. Материалът се приемаше за даденост, както и задължението той да бъде усвоен.
Поколенията Z и Алфа обаче не мислят така. За тях „задължително“ е равнозначно на скучно и потисническо. Те са поколенията на игрите, които искат да виждат „келепира“ от полагането на усилия. Ако го видят, са способни да проявят удивителни въображение, комплексност на мисленето и изобретателност. Проблемът обаче е свързан с авторитета. Това не са поколения, които ще проявяват уважение по задължение. Те не са израснали така, защото често растат без достатъчно родителско внимание. Следователно авторитетът трябва да бъде спечелен, а не се дава даром.
Хората, родени през 60-те години на ХХ век, би трябвало да разбират това. Техните родители са първото поколение в заводите, а нашето „поколение X“ е израснало по улиците и площадките на новостроящите се панелни квартали – без достатъчен надзор и родителско внимание.
Днешните поколения са сходни и проявяват подобни характеристики, с тази разлика, че не са тоталитарно поколение, закърмено с партия, вождове и тайна любов към рока. За тях рок музиката е даденост, както и свободата и изобилието.
Новото поколение не живее с идеята за репресии, милиция и училищен тормоз, ако не слуша в час, не се облича „правилно“ или не се интересува от материала. Родителите не пребиват децата си за двойки и забележки, не ги изпращат за цяло лято на село и не ги командироват на трудови бригади.
Всъщност поколението Z е сбъднатата мечта на децата, родени през 60-те години на ХХ век. Парадоксално е, че именно тези хора, които днес са баби и дядовци на зетите, се оказват и техните най-сериозни критици.
Да се върнем към основния въпрос – образованието у нас се намира в очевидна криза, но тя не е нито толкова страшна, колкото някои си представят, нито непреодолима. Необходими са обаче концентрирани, целенасочени и добре обмислени мерки, които да помогнат за нейното преодоляване.
Нужна е образователна доктрина, която да бъде приета с консенсус от всички политически сили, независимо от мястото им в политическия спектър.
Тази концепция трябва да се следва методично и последователно. В нейното осъществяване трябва да бъдат ангажирани обществото и учителите, а на децата най-после трябва ясно и точно да се обясни какви са ползите от 12-те години, прекарани в училище, и нагледно да им се покажат материалните и нематериалните придобивки, които могат да произтекат от положения труд.
Бившият командир на босненско-сръбската армия Ратко Младич, осъден от трибунала в Хага за военни престъпления в Босна и Херцеговина, беше погребан с държавни почести в Белград въпреки международното осъждане.
В присъствието на войници от армията, официални лица и политическото ръководство на Сърбия, събралите се на гробището скандираха името на Младич и посрещнаха ковчега му с аплодисменти. Поклонението пред него се състоя в църквата „Свети Лука“ в сръбската столица.
По време на церемонията главата на Сръбската православна църква Порфирий каза, че името на Младич „ще остане дълбоко запечатано в паметта и молитвите на по-голямата част от сръбския и православния народ“.
Защо церемонията донесе критики на Сърбия
На поклонението в понеделник присъстваха много официални лица от Сърбия, Република Сръбска и Черна гора. Това се случи въпреки предупрежденията от Съединените щати (САЩ) и Европейския съюз (ЕС), че прославянето на осъдени военнопрестъпници е неприемливо. Република Сръбска е автономна държава в състава на Босна и Херцеговина.
„Кадрите от вчерашното погребение на Ратко Младич в Белград са шокиращи“, написа председателката на Европейската комисия Урсула фон дер Лайен в Екс.
Тя добавя, че официалната подкрепа и присъствието на висши сръбски държавници „демонстрират неспособност да се изправим пред една мрачна глава от най-новата история на Европа и противоречат на ценностите, които стоят в основата на пътя на Сърбия към ЕС.“
„Нашите мисли са с всички жертви на престъпленията, извършени в страните от бивша Югославия“, заключава дер Лайен.
Същото изявление сподели и председателят на Европейския съвет Антонио Коща.
Сърбия е официална кандидатка за членство в ЕС.
„Доброволни и недоброволни грехове“
По време на погребалната служба беше отправена молитва „генерал Ратко да бъде простен за своите доброволни и недоброволни грехове“. През това време почетна гвардия от сръбските въоръжени сили стоеше на стража. Ветерани от бившата босненско-сръбска армия се редуваха да стоят до ковчега.
Хиляди хора чакаха на опашки пред църквата, за да отдадат почит. Някои носеха тениски с образа на Младич или символи, свързани с Босненската война от 1992–1995 г.
Събралото се за поклонението пред Младич множество
Четири автобуса с бивши членове на бившата босненско-сръбска армия пристигнаха в Белград от Баня Лука. Това е административният център на Република Сръбска в Босна, където преобладава сръбското население. Транспортът е организиран от Организацията на ветераните на Република Сръбска.
Сред сръбските политици, присъствали на погребението, бяха министърът на културата Никола Селакович и министърът на публичните инвестиции Дарко Глисич. Министърът на отбраната Братислав Гасич и министърът на правосъдието Ненад Вуич също отдадоха почит на Младич.
Сръбският президент Александър Вучич каза, че не може да присъства, защото президентът на Узбекистан Шавкат Мирзийоев е на посещение в Белград.
През 2015 г. Вучич положи венец от бели рози пред мемориала на жертвите в Серебреница. Това са над 8 хил. босненски мъже и момчета, за чието клане беше осъден Младич. Сега Сърбия го изпраща като герой.
На церемонията присъстваха също Желка Цвиянович, сръбският член на Президиума на Босна и Херцеговина, и бившият лидер на Република Сръбска Милорад Додик.
Президиумът на Босна и Херцеговина е орган от трима души – босненец, хърватин и сърбин, който изпълнява функциите на държавен глава на страната.
Руският посланик в Сърбия Александър Боцан-Харченко оглави делегация на погребението.
Делегация от руското посолство в Сърбия, водена от посланик А.А. Боцан-Харченко, присъства на прощалната церемония с покойния генерал в църквата „Свети Лука“ в Белград по покана на семейството на Ратко Младич.
Балканската служба на Радио Свободна Европа съобщи, че по време на церемонията пред църквата са се събрали много медии, но им е било забранено да влизат в оградената зона или в храма.
Улиците в околността бяха затворени за движение преди погребението, а полицията патрулираше в района.
„Огледало на Сърбия“
Младич поема командването на босненско-сръбската армия през 1992 г. и ръководи превземането на големи части от Босна. Неговите сили обсаждат Сараево и извършват клането в Сребреница през 1995 г. Тогава загиват над 8000 босненски мъже и момчета.
Именно за геноцид над тях, за тероризиране на цивилни по време на обсадата на Сараево и за други военни престъпления Младич беше окончателно осъден през 2021 г. Той беше арестуван в Сърбия през2011 г. Преди това се укриваше в продължение на 17 години.
В интервю за Балканската служба на Радио Свободна Европа Фазила Ефендич, председателка на сдружението „Майките от Сребреница“, изрази съжаление, че Младич е погребан „сякаш е бил държавник“. Сдружението представлява семействата на жертвите.
„За мен това е ужасно. Но така стоят нещата. Това е огледало на Сърбия, нека целият свят го види“, каза Ефендич. Тя е загубила сина си, съпруга си и още 22 членове на семейството си при клането.
По-рано сдружението каза, че погребението „заплашва да се превърне в най-голямото фашистко събиране в Европа през последните 70 години“.
„Сбирка на негодници“
Американският конгресмен Джо Уилсън (републиканец от Южна Каролина) написа в социалните медии, че погребението е „сбирка на негодници, състояща се от антиамерикански фигури от режима на Вучич и руския режим“.
Министърът на външните работи на Босна Елмедин Конакович каза, че страната му понижава нивото на дипломатическите си отношения със Сърбия. Освен това отзовава по-голямата част от дипломатическия персонал от посолството в Белград.
„Ако можех, още днес бих прекъснал дипломатическите отношения със Сърбия. Ще направя всичко възможно, за да сведа отношенията до абсолютен минимум“, каза Конакович.
След смъртта на Младич на стена до църквата „Свети Лука“ беше окачен транспарант, на който Младич е определен като „герой“. Публикация в социалните мрежи, споделена от футболния отбор „Цървена звезда“ (Белград), показа фенове, които разгръщат транспарант с портрет на Младич до транспарант с надпис „Посока Поточари“.
Поточари – село в непосредствена близост до Сребреница, са погребани 6751 жертви на клането. Там днес се намира Мемориалът на геноцида в Сребреница.
Наскоро Денис Бечирович, председател на президентския съвет на Босна, каза, че присъдата от Хага поставя Младич сред най-бруталните убийци на 20-ти век.
По-късно той осъди присъждането на държавни и военни почести от Сърбия на Младич. По думите му те представляват „неприемлив акт на институционално прославяне“ на осъден военен престъпник и са обида към жертвите на геноцида в Сребреница.
САЩ и Европа също осъдиха публичното прославяне на Младич в Сърбия
Политици в САЩ и Европа се присъединиха към осъждането на публичното прославяне на Младич в Сърбия.
Още преди погребението американските сенатори Жан Шахин, Чък Грасли и Кийт Селф публикуваха съвместно изявление. В него те призоваха властите в Република Сръбска и Сърбия да се дистанцират от погребението на Младич.
„Изключително тревожно е, че Сърбия обяви, че Младич ще бъде погребан с държавни и военни почести. Предстоящите дни ще бъдат тест за това дали Сърбия и Република Сръбска са готови да скъсат с миналото и да поемат по пътя към членство в ЕС и евроатлантическа интеграция“, се казва в изявлението.
На 4 септември еврокомисарката по разширяването Марта Кос отмени планирано посещение в Сърбия. Това се случи след като правителствен самолет пренесе тялото на Младич до Белград. Там войници изнесоха от самолета ковчега му, покрит със сръбското знаме.
В изявление дипломатическата служба на ЕС каза: „Всяко прославяне на военни престъпници, отричане на геноцида и ревизионизъм противоречат на най-фундаменталните европейски ценности и нямат място нито в ЕС, нито в страните кандидатки за членство в ЕС.“
„Един мъж ми се обади и каза, че е взето решение да ликвидират Георги без следа“, казва Анабел Марков, вдовицата на българския дисидент. БиБиСи публикува архивни записи за това сензационно политическо убийство.
На 7 септември 1978 г. 49-годишният Георги Марков чака на автобусна спирка на моста „Ватерло“ в центъра на Лондон, когато е убоден в крака с върха на чадър от неизвестен минувач. Четири дни по-късно българският писател и дисидент умира в болницата, като първоначално диагнозата е „отравяне на кръвта“. Много скоро обаче става ясно, че това е политическо убийство, пише БиБиСи.
Предупреждения, че се готви убийство
Британската обществена медия сега публикува архивни записи, от които става ясно, че месеци преди покушението близките на Марков са били предупредени, че той ще бъде отровен. За това са разказали вдовицата и по-големият брат на Марков в предаването „Панорама“ на БиБиСи през 1979 г., а интервюта с бившия ръководител на отряд за покушения към КГБ и с бивш полковник от българските тайни служби, разкрили, че покушението е било организирано от най-високите нива на българското и съветското правителство.
Малко след смъртта на Марков в съдебномедицинската лаборатория на Скотланд Ярд са изследвали миниатюрен метален предмет, намерен в бедрото на Марков – сачма, не по-голяма от главичката на карфица. Тя е имала четири миниатюрни отвора, през които, според експертите, е било вкарано смъртоносното отровно вещество рицин, посочва БиБиСи. Според предаването „Панорама“ това е първото убийство във Великобритания, извършено с тази отрова.
Случаят с Владимир Костов
Друг български емигрант вероятно е бил нападнат по подобен начин 10 дни преди Марков: Владимир Костов усетил остра болка в гърба, докато излизал от парижкото метро заедно със съпругата си. Три дни той бил с висока температура, но се възстановил.
След смъртта на Марков от гърба на Костов е извадена миниатюрна сачма, идентична с онази, намерена в тялото на Марков. „И двете сачми бяха изработени от рядка сплав от платина и иридий, която човешкото тяло не отхвърля“, казва репортерът на „Панорама“ Майкъл Кокерел.
Токсиколозите в Портън Даун откриват в тъканите на Костов антитела срещу рицин и правят заключението, че той е останал жив, защото в сачмата не е имало достатъчно отрова. А използваната сложна техника, както и доказателствата за координирани действия, убедили Скотланд Ярд, че в убийството на Марков е замесена държавна разузнавателна служба.
Пред БиБиСи вдовицата на Марков – Анабел разказала след покушението, че са получили предупреждения за заговор срещу съпруга ѝ. През май 1978 г. непознат мъж се свързал с Георги, а на разговора присъствала и Анабел.
„Цяла вечер говориха на български. От време на време Георги се обръщаше към мен и казваше на английски, че е невероятно това, което този човек разказва“, свидетелства тя. Според Анабел анонимният мъж е заявил, че решението да бъде убит е било взето от най-високото политическо ниво в България заради изявите на Георги Марков в „Радио Свободна Европа“.
Преди това е имало и друго предупреждение: през септември 1977 г. непознат се обадил по телефона на брата на Марков, Николай, за да му каже за взетото решение Георги да бъде ликвидиран. „В началото не повярвах. Изглеждаше абсурдно, невъзможно. Но човекът ми даде доста конкретни подробности, за които не можеше да има никакво съмнение: каза ми, че Георги определено ще бъде отровен при първа възможност… че някакъв вид отрова или някакъв вид бактерии – той не знаеше точно какви – вече са били пренесени в Западна Европа“, споделя братът на жертвата по-късно пред БиБиСи.
Живков е бил разгневен
Макар българското правителство официално да отрича, че предаванията на Марков по БиБиСи са имали някакво влияние в България, британската обществена медия установява, че Тодор Живков е реагирал особено остро на една поредица от интервюта на Марков, озаглавена „Срещите ми с Тодор Живков“.
„Чухме, че той е бил доста ядосан от разговорите на Марков“, казва българският кореспондент на „Свободна Европа“ Кирил Панов. „[Марков] говореше за неща, които са табу в България – неща, за които режимът предпочита да не се говори и които обществото не бива да знае“, цитира думите на Панов БиБиСи.
Експертите смятат, че съветските власти със сигурност са били замесени в убийството на Марков. Стефан Свердлов, полковник в българската „Държавна сигурност“ (ДС) до бягството си през 1971 г., споделя през 1979 г. пред БиБиСи, че всяко звено на ДС е било контролирано от съветник на руското КГБ. „Невъзможно е това да е било направено, без руснаците да знаят за него“, казва той пред британската медия.
А според Николай Хохлов, бивш ръководител на отряд за покушения към КГБ, методът категорично говори за съветско участие. БиБиСи припомня и още нещо със символно значение – покушението срещу Марков е извършено на рождения ден на Живков – 7 септември.
Потвърждения от бивши служители на КГБ
След разпадането на Съветския съюз стана ясно, че КГБ е разработила чадър, способен да инжектира гранули с рицин в тялото на жертвата. Двама бивши офицери от КГБ, които по-късно дезертират, са потвърдили, че тяхната организация е съдействала за убийството, макар физическият извършител да е бил италиански престъпникс псевдонима „Пикадили“.
Никой никога не беше обвинен за убийството на Марков. България прекрати разследването през 2013 г. поради липса на заподозрени, но във Великобритания то остава открито, припомня още БиБиСи.
Лагер за деца на Българското Черноморие. Рекламира се с преподаване на английски език. Мястото обаче е собственост на Русия. Комплексът дори попада косвено под санкциите на ЕС и затова не работеше от години. Сега обаче „Камчия“ работи отново с помощта на известни българи. Свободна точка разкрива всичко.
Деца тичат по плажа, после взимат уроци по английски, а наоколо се веят десетки британски знамена. Летни лагери под етикета „Oxford“. Това показват рекламите.
Зад това обаче се крие нещо съвсем различно. В историята има земя и сгради, които са собственост на администрацията на Москва. Има заобикаляне на европейски санкции и сделки за милиони евро.
И всичко води до фирми, свързани със семейството на Полина Карастоянова, директорка на Националния борд по туризъм. Тя е била депутатка от „Патриотичния фронт“ на Валери Симеонов и Красимир Каракачанов. Съпругът ѝ е бил кандидат депутат от БСП и член на инициативния комитет на Румен Радев. В миналото е учил в Русия, а Комисията по досиетата съобщава, че има данни за негова връзка с бившата Държавна сигурност на комунистическия режим. Синът пък е бил кандидат за депутат от ДПС.
Историята накратко: няколко български фирми наемат отделни части от комплекса, а после друга фирма започва да организира там детски лагери. Накрая обаче всички тези фирми се оказват свързани с едно семейство. А резултатът е, че затвореният заради санкциите комплекс отново работи.
25 километра южно от Варна
Санаторно-оздравителният комплекс (СОК) „Камчия” се намира в залив край устието на река Камчия, на около 25 километра южно от Варна. Той е изцяло собственост на кметството на руската столица. Голяма част от българската земя там е продадена на безценица на Русия в периода от 2005 г. до 2009 г. Тогава на власт е тройната коалиция на БСП, НДСВ и ДПС.
През годините в комплекса често идват групи от руски туристи. През 2019 г. те започват да намаляват. След това идва пандемията от COVID-19, а след това и войната на Русия срещу Украйна. Последното прави изпращането на групи от руски туристи невъзможно. Това води до затварянето на комплекса и сградите в него. Дълги години той беше празен и под охрана.
Сега след годините на затишие СОК „Камчия“ работи отново.
Това се случва след поредица от сделки в противоречие с европейските санкции. Те са сключени броени дни след като съдът окончателно потвърждава, че комплексът не може да смени управителя си именно заради санкциите на ЕС.
Всичко минава през няколко дружества с подобни имена. Зад тях стоят хора с една и съща фамилия. Сред тях е и бившата депутатка и чест гост в телевизионните студиа Полина Карастоянова.
Оксфорд, но до Варна
Едни от последните организирани групи от Русия идват през 2019 г. След това в продължение на години комплексът е затворен и под охрана. Това продължава до 2025 г.
Тогава в социалните мрежи започват да се рекламират курсове по английски език, организирани от Варненския международен образователен център (VIEC). Името обаче навсякъде е на английски език. Съобщенията твърдят, че има преподаватели от Великобритания и спортни занимания.
В рекламите се набива на очи една дума – Oxford. Дори профилите в социалните мрежи на центъра са кръстени viec_oxford, viec.oxford и т.н.
Освен име на университетски град, Oxford се свързва и със система за преподаване на английски, използвана от хиляди езикови центрове по света. Това не означава, че университетът в Оксфорд има някакво отношение към начинанието. При по-внимателно прочитане на рекламните съобщения се вижда, че това е написано – курсовете са „в партньорство с Oxford International Study Centre“. Това означава, че курсовете се провеждат по изработена от центъра програма.
Как руският лагер става „английски“
Според сайта на организацията цената за едно дете за две седмици започва от 2350 евро.
За да проверим дали центърът реално функционира, се свързваме с VIEC. Представяме се като хора, които проявяват интерес и питаме за свободни места и цени. Получаваме отговор, според който такъв лагер наистина се организира.
Въпросът е откога. Публикациите в социалните мрежи са от лятото на 2025 г., когато се обявяват 5 дати за лагери. Отзиви в платформата Booking.com от август същата година обаче описват комплекса като „като призрачен град„.
В официалния отговор на VIEC до Свободна точка се посочва, че лятната им програма с настаняване е започнала през 2026 г., а през 2025 г. не са настанявани участници в летния лагер в Камчия.
В отговора се добавя, че участниците се настаняват във вили, „управлявани от „Пирин Хотел“ и това е договорено с българския оператор на имота, т.е. с фирма наемател, а не директно с руския собственик. VIEC казва още в отговора, че използва „и общите образователни, спортни и развлекателни съоръжения, налични на място“.
Екранна снимка от видео в Инстаграм профила на VIEC.
Живеещи в района казаха пред Свободна точка, че в комплекса действително има движение. Свидетелства в тази посока са и отзиви от Booking.com от 2026 г., където хора коментират детския лагер.
VIEC обаче казва, че не е нито собственик, нито оператор на обекта. Дейността на фирмата за лагери е възможна, защото преди това няколко компании вече са наели голяма част от имотите в комплекса.
Но нали има санкции срещу Русия? Как някой е наел имотите? След малко ще научите и отговорите.
Заобикалянето на санкциите срещу Русия
СОК „Камчия“ е изцяло собственост на правителството на град Москва, столицата на Русия.
Това повдига въпроса дали сделките с дружеството не са в противоречие с европейските санкции срещу Русия.
В ЕС действа регламент, който забранява извършването на преки или непреки сделки с дружества, които са контролирани от руски държавни структури или в които такива структури притежават над 50% от собствеността. Комплексът „Камчия“ е точно такова дружество и санкциите забраняват „преки или непреки сделки“ с него.
Тоест СОК „Камчия“ не би следвало да може да отдава имотите си под наем и да печели от това. Всеки договор за наем и плащане по такъв договор на практика са сделки.
„Може да твърдим, че с тези сделки действително се нарушава забраната, постановена с Регламента“.
Това казва адвокат Васил Танков от София пред Свободна точка. Той от години изследва случая с „Камчия“ и начина, по който Москва се е сдобила с този имот. Танков е цитиран и в разследване на Генка Шикерова и Свободна Европа от 2023 г., което разкрива как точно руската столица е успяла да придобие земята на Камчия.
Българската държава знае
Българската държава също е наясно, че дружеството собственик на комплекса е под санкции.
Регламентът, за който адвокат Танков говори, е цитиран три пъти от Агенцията по вписванията, когато тя отказва на СОК „Камчия“ да смени ръководството си.
През 2024 г. е направен опит за замяната на Николай Недялков като представител на СОК „Камчия“ и на Василий Дончило като член на съвета на директорите с Росен Григоров. Григоров е директор в „Лукойл Нефтохим Бургас“. Агенцията по вписванията отказва, а на 1 март 2024 г.Софийският апелативен съд окончателно потвърждава отказа.
През 2025 г., въпреки отказа от предходната година, има нов опит.
През 2026 г. постъпва още едно искане – за смяна на съвета на директорите и промяна на представителя на дружеството. При последния опит за представител е посочен Саид Решидов, управител на московски вериги аптеки. И в този случай също е получен отказ.
Още през 2025 г. партията „Да, България“ подаде сигнал до Държавна агенция „Национална сигурност“ (ДАНС) и Софийската градска прокуратура за това, че вписването на тези промени носи потенциални рискове от заобикаляне на санкционните режими и би довело до „реактивиране на управленски права“.
Каква е вратичката
Броени дни след първия отказ за промяна на ръководството обаче комплексът сключва договори за наем за голяма част от имотите си въпреки европейските санкции.
Въпросът е как смените на директори са спрени от българските институции, а сделките с имотите не са.
Прилагането на санкциите на Европейския съюз в България е разпределено между множество институции, без да има единен специализиран орган с контролни функции. По думите на адвокат Васил Танков Агенцията по вписванията има контролираща роля при опита за смяна на управител.
Но сключването на имотни сделки и вписването им в Имотния регистър има само оповестително действие (единствено с изключение на вписването на ипотека). Тоест за да се сключи имотна сделка, няма нужда от проверка или разрешение от трето лице.
Вероятно именно това дава възможност на СОК „Камчия“ да отдаде имотите си под наем и това да не предизвика реакция на държавата.
Кой стои зад фирмите наематели
Компаниите, които наемат имотите, не изглеждат случайни. Появява се мрежа от фирми и едно познато име – на изпълнителнителната директорка на Националния борд по туризъм Полина Карастоянова.
Изпълнителният директор на НБТ Полина Карастоянова.
Основните дружества са две – „Панисос Холдинг“ и „Панисос Инвестмънтс“. Карастоянова влиза в борда на директорите и на двете дружества – веднъж директно и веднъж чрез фирма, чийто управител е. В борда на директорите на „Панисос Инвестмънтс“ влиза и Аспарух Аспарухов Карастоянов, вероятно син на Карастоянова.
Свободна точка направи няколко опита да се свърже и с двамата. Карастоянова каза, че е заета, но представител на „Панисос Холдинг“ може да се свърже с нас. След като това така и не се случи, изпратихме въпроси на имейла, който компанията е използвала в Търговския регистър.
Нито Карастоянова, нито Карастоянов, нито свързаните с тях компании отговориха на въпросите за това как „Панисос Холдинг“ е свързан с ВИЕЦ и дали санкционният статут на СОК „Камчия“ е бил проверен преди решението за използването на сградите на комплекса.
Кои са Карастоянови
Полина Карастоянова е изпълнителната директорка на създадения от бизнесмена Георги ГерговНационален борд по туризъм (НБТ). Според сайта си НБТ обединява туристически сдружения, общини, крупни инвеститори в областта на туристическата индустрия. Впоследствие бордът е оглавен от рекламния бизнесмен Красимир Гергов.
В миналото самата Карастоянова е посочвана от медийни издания като приближена до Георги Гергов. През 2007 г. тя е назначена за мениджър “Пазари и развитие” в контролирания от Гергов Пловдивски панаир. Между 2014 и 2016 г. тя е депутат в 43-то Народно събрание от квотата на партията на Слави Бинев ГОРД, която беше част от коалицията „Патриотичен фронт“ (ПФ). Тогава тя оглавява комисията по култура в парламента, като влиза и в няколко други комисии.
През 2016 г. обаче се появяват разногласия в парламентарната група, заради които Карастоянова е изключена от всички комисии. Ден след това тя напуска групата на „Патриотичния фронт“. Тя е обвинена от собствените си съпартийцци в лобизъм в полза на големите производители на алкохол при обсъждането на законопроект, който наложи ограничения при варенето на ракия.
Синът
Аспарух Аспарухов Карастоянов е по-малко известен. Той е кандидат депутат от ДПС в София на изборите през октомври 2022 г., април 2023 г. и юни 2024 г. Той се кандидатира и на местните избори през октомври 2023 г.
Връзката между Карастоянов и Карастоянова не е широко известна. На 24 март 2023 г. на сайта на Националния борд по туризъм пише, че представители на организацията са провели среща с кандидат-депутати от ДПС. На снимката в десния край се виждат Карастоянова и Карастоянов, но в съобщението към нея не се посочва да са свързани.
Но в интервю от 2014 г. Карастоянова споменава, че по-големият ѝ син – Аспарух, учи икономика в Портсмут и се интересува от политика. Това съответства на данните от профила в LinkedIn на Карастоянов. Презимето Аспарухов пък съответсва с името на съпруга на Карастоянова – също Аспарух.
В едно от малкото си интервюта Карастоянов казва, че благодарение на майка си и баща си е „имал възможността да обиколи голяма част от света – Щатите, Персийския залив и Европа“.
Съпругът
Мъжът на Карастоянова – Аспарух Карастоянов-старши, през 2006 г. е назначен за търговско-икономически представител на България в Кувейт. Той е изпратен от Министерството на икономиката и енергетиката по предложение на работодателски организации. Тогава министър на икономиката е Румен Овчаров от БСП. Профилът в LinkedIn на Карастоянов съобщава, че е учил международна търговия в Русия.
Комисията по досиетата откри за Аспарух Драганов Карастоянов данни за сътрудничество с бившата Държавна сигурност на комунистическия режим. Той е бил вербуван през 1977 г. като „агент Максимов“ и три години по-късно е снет „от действащия оперативен отчет“. В архивите са открити данни, че досието е унищожено през март 1990 година.
Данните за Карастоянов са първоначално огласени през 2012 г. след проверка на ръководството на Българската търговско-промишлена палата. По-късно той е проверяван и заедно с длъжници на банки, като част от ръководството на фалиралата рафинерия „Плама“ в Плевен. Последно Комисията по досиетата огласи името му при проверка на кандидати за депутати.
На изборите на 27 октомври 2024 г. Аспарух Карастоянов е кандидат за депутат в листите на „БСП-Обединена левица“ в София. Три години по-рано той е част от инициативния комитет, който издига Румен Радев за втори мандат като президент.
Как е станало отдаването под наем на „Камчия“
Как фирмите, свързани с Карастоянови, взимат сградите и имотите на СОК „Камчия“?
През март 2024 г. дружеството собственик на комплекса сключва няколко 10-годишни договора за наем с четири различни фирми за по-голямата част от сградите в базата. Година по-късно за голяма част от имотите в СОК „Камчия“ са издадени и 20-годишни указания за право на ползване за тези четири компании.
Към онзи момент изглежда, че това са сделки с различни наематели, които нямат общо помежду си. Това обаче се променя.
Веднага след сключването на договорите от 2025 г. три от фирмите са придобити от „Панисос Холдинг“. През 2026 г. Търговският регистър показва, че всички те вече са свързани с дружеството „Панисос Инвестмънтс“. Три от тях сменят и имената си:
„Иновации и логистика“ ЕАД се преименува на „ЛОНГОЗ ХОТЕЛС“ ЕАД („Панисос Инвестмънтс“ е едноличен собственик на капитала)
„Инохубатор“ АД се преименува на „ПИРИН ВИЛИДЖ“ ЕАД („Панисос Инвестмънтс“ е едноличен собственик на капитала)
„Фонд Мира“ ООД се преименува на „БЛЕК СИЙ ХОТЕЛС“ ООД (Съдружници са „Панисос Инвестмънтс“ и Румен Христов, част от борда на „Панисос Инвестмънтс“)
„Он Кю Травъл“ ЕООД запазва името си („Панисос Инвестмънтс“ е едноличен собственик на капитала)
Петата компания, която се включва през 2025 г. е „Камчия Сендс“ ЕАД. Тя получава 20-годишно право на ползване за ресторант „Кристал“ срещу 186 хиляди евро. В управителния ѝ съвет отново се появява Аспарух Карастоянов, част от „Панисос Инвестмънтс“.
Всички сключени сделки за наем и право на ползване през 2024 г. и 2025 г. възлизат на близо 20 милиона евро. Не е ясно колко от тези пари са платени.
Хронология на сделките води до въпроса дали не става дума за координирани действия от самото начало. По-късно концентрацията вече може да се проследи и по документи и всичко се озовава под контрола на фирмите на Карастоянови.
Свободна точка изпрати въпроси до СОК „Камчия“, „Панисос Холдинг“ и „Панисос Инвестмънтс“. Попитахме дали сумите по договорите за наем и право на ползване са реално платени. Попитахме и дали е правена проверка на санкционния статут на СОК „Камчия“ преди сключване на сделките. До момента на публикуване на този текст не получихме отговор.
Как лагерът е свързан с наемите
Как обаче всичко това е свързано с лагера за деца?
Пред Свободна точка прес отделът на VIEC съобщи, че фирмата няма договорни отношения с руския собственик на комплекса, а само с български компании. Т.е. VIEC наема имоти от фирмите около Карастоянова, а не от руското дружество, което е собственост на правителството на Москва.
В позицията си VIEC казва, че действа в съответствие с приложимото българско и европейско законодателство.
В началото нещата изглеждат така – руската фирма отдава на различни български фирми имотите си под наем. След това се появява още една фирма, която иска да организира лагери и за целта наема вече наетите имоти от българските фирми. Накрая всичко обаче се събира на едно място.
Екранна снимка от видео в Инстаграм профила на VIEC.
Свободна точка откри данни, които показват, че и VIEC не е случайна фирма. В Търговския регистър има информация, че компанията „Варненски международен образователен център“ също е свързана с дружествата на Карастоянова, които са наели имотите в руския СОК „Камчия“.
„Варненски международен образователен център“ е създадена на 24 февруари 2025 г. Към онзи момент управители са Хашиев Рашид, Пенка Павлова Маринова, Едуардс Кристофър Джеймс, Люелин Бенджамин Дейвид и Ирена Димитрова Неделчева. Съдружници са Хашиев Рашид и Ирена Неделчева. Тук не се среща нито едно от познатите вече имена.
Това обаче се променя през октомври 2025 г., когато Ирена Неделчева е премахната от борда на управителите и от съдружниците. На нейно място в борда на управителите идва Виктор Николаев Данков. А съдружник с 50% става „Панисос Холдинг АД“. Данков е в борда на директорите и на „Панисос Холдинг АД“.
Запомнете тези имена – „Панисос Холдинг“ и „Панисос Инвестмънтс“. Първата е свързана с организатора на лагери. Втората е свързана с фирмите, които първоначално наемат имотите от руската страна.
Общата дума в имената на двете фирми не е случайна. Тези две фирми също са свързани.
В съвета на директорите на „Панисос Инвестмънтс“, освен Аспарух Карастоянов, попадат и две компании – „УПСК Варна“ и „Камчия Сендс“. Управител на „УПСК Варна“ е Полина Карастоянова, която е в управителния съвет и на „Панисос Холдинг“. Връзка с Карастоянова може да се проследи и при „Камчия Сендс“.
Тоест и VIEC е свързана с компаниите, взели имотите в СОК „Камчия“ чрез „Панисос Холдинг“ и Полина Карастоянова.
Най-лошото в реакциите на европейските политици към деструктивни сили като „Алтернатива за Германия“ (AfD) е упоритостта, с която те отказват да видят причините за тяхната популярност — включително собствените си грешки. А точно тези грешки се превръщат в политически терен, който Русия умело използва.
Започнаха с „Ура!“ за ВЕИ революцията и климатичните политики, но напълно пренебрегнаха т.нар. системни разходи — разходите (не само капиталови, но и оперативни) за интегриране на прекъсваемите източници в електроенергийната система. В резултат на това, наред с всичко останало, цената на електроенергията за потребителите се повиши. А Русия получи готова опорна точка: всичко е заради отказа от „евтиния“ руски газ и нефт.
Които, между впрочем, никога не са били истински евтини — най-вече ако към цената им добавим политическите зависимости и стратегическия риск, които вървят с тях.
След това Германия затвори АЕЦ — решение, което и днес може да бъде сериозно поставено под въпрос — а германските правителства продължиха упорито да отказват да признаят, че са допуснали груба грешки. Мерц се опита плахо да го каже, но партньорите му по коалиция го погребаха неговата „неполиткоректност“ в мълчание.
И кой се възползва?
AfD.
Същото се случи и с имиграционната политика. Меркел отвори широко вратите с „Wir schaffen das“ и последиците от тази политика се оказаха много по-сложни от първоначалните обещания.
Разбира се, AfD също е противоречива и двулична, защото Германия има нужда от работна сила. Но аргументът, че повече имигранти автоматично означава повече работници, също не издържа. Част от миграцията създава значителен натиск върху социалните системи, а интеграцията на хората на пазара на труда не е автоматичен процес.
Сега Мерц, заради необходимостта от компромисна коалиция, трудно може да прокара фундаментални промени. И така Германия остава в политическа ситуация „ни напред, ни назад“.
И кой печели от това?
Отново AfD.
Но тук вече се появява по-големият проблем.
Това е и формулата, по която работи руското влияние: около реални и легитимни обществени проблеми се натрупва недоволство, а върху него идват политически сили, които предлагат не просто промяна на конкретна политика, а геополитически завой.
В различните държави механизмът е различен. Но входната врата на проруските сили винаги е популизмът.
У нас примерът е Радев. Той влезе през входната врата на борбата с корупцията и недоволството от политическата система, докато едновременно убеждаваше обществото, че категорично подкрепя ЕС и НАТО. Но ако направите дисекция на конкретните му политики и действия, може да се защити тезата, че геополитическата ориентация постепенно се оказва по-важна от реформите, които първоначално легитимират политическия му проект.
Хайде опитайте се да дръпнете чертата и да оцените областите в които той действително промени България. Някаква реформа? Някаква смяна на политика? Единственото, което се откроява е смяната на акцените във външната му политика, възходът на антиукраинизма, респективно евроскептицизма.
Същият въпрос трябва да бъде зададен и към AfD.
Когато една партия говори за реални проблеми — енергия, миграция, индустрия, бюрокрация — трябва да питаме не само дали диагнозата ѝ е вярна. Трябва да питаме и какво стои зад предлаганото лечение и накъде води то Германия геополитически.
За съжаление, като гледам управляващите политици и в Германия, и в България, не съм убеден, че са готови да си вземат поуките.
Продължават да се държат така, сякаш проблем няма — нито с климатичните политики, нито с икономическите и технологичните политики, нито с миграцията.
А когато отказваш да признаеш проблема, оставяш решението на онези, които най-добре умеят да използват недоволството.
У нас е същото.
Попитайте ГЕРБ, ПП и ДБ — всички са големи „климатични борци“ и защитници на ВЕИ. Усвоители на евросредства, най-вече.
Само че ако не видите навреме цената на собствените си политики, някой друг ще я превърне в политически капитал.
И тогава вече няма да управлявате дневния ред. Ще го управляват AfD, популистите и тези, които стоят зад тях. Проблемът е, че в Германия ще задействат защитните механизми на една функционираща демокрация за да спрат AfD по пътя към властта.
В България тези защитни механизми не работят – виждате кат егоизмът надделява, дори когато трябва да се спре узурпирането на властта от проруския тандем – Радев и Йотова. Под звуците на техния хор – „ние сме баш европейци“.
Войната, която Вашингтон и Техеран нито съвсем водят, нито съвсем договарят и в която никой не печели, взе нов обрат тази седмица. Представители на администрацията на Тръмп възприеха подход, който редица анализатори вече наричат „нито война, нито мир“, комбиниращ периодични удари с продължителен икономически натиск вместо завръщане към мащабни бойни операции или пълно прекратяване на огъня.
Подобна пропаст между дипломацията и военните действия се наблюдава и във войната в Украйна.
Дни след дискретното посещение на директора на ЦРУ Джон Ратклиф в Москва тази седмица бе белязана от по-видими дипломатически усилия от страна на американците. Стив Уиткоф и Джаред Къшнър се срещнаха в Москва с Владимир Путин , а след това с президента Володимир Зеленски за пръв път в Киев.
Путин обаче не е променил цялостните си искания за край на войната, които включват това, което той продължава да описва като „премахване на първопричините за войната“ – по същество унищожаването на независимата украинска държава и нейната култура.
Всъщност официалната стенограма на Кремъл от срещата не споменава никакви руски отстъпки извън 72-часовата пауза на ударите срещу Киев.
Зеленски публикува в социалните мрежи, че е разговарял с пратениците на американския президент, но предостави малко информация извън тази за паузата в ударите срещу украинската и руската столица.
Ръководителят на канцеларията на украинския президент Кирило Буданов даде полезна оценка: преговорите може да се възобновят през септември, каза той, но реално прекратяване на огъня преди пролетта на 2027 г. остава малко вероятно, въпреки че „войната не може да бъде вечна“.
Дали Уиткоф и Къшнър ще се върнат от Киев с нещо повече от дипломатическа снимка и дали Путин им е дал нещо извън същата формула за „реалностите на терена“, която предлага на всеки предишен посетител, ще бъде едно от по-важните неща, които да следим този месец.
Но реалността на настоящия дипломатически тласък е, че той прави опит за същия подход към дипломацията, който последователно търпи провал по време на администрацията Тръмп 2.0.
Първо, той използва преговарящи любители вместо опитни професионалисти от Държавния департамент на САЩ. Като такъв дуетът Къшнър – Уиткоф не притежава задълбочените институционални познания нито за украинците, нито за руснаците, с които преговаря. Критици и анализатори в областта на националната сигурност отбелязват, че техният трансакционен подход може да ги направи податливи към приемане на руската рамка за конфликта и потенциалните решения. Освен това използването на дипломати аматьори е сигнал за Путин, че Тръмп не е напълно ангажиран с мирния процес.
Второ, това е периодичен, а не непрекъснат процес. Прегледът на мирни процеси в историята показва, че макар прекратяването на огъня да може да спре непосредствените бойни действия, трайното споразумение за край на войната изисква решаване на фундаментални политически и икономически проблеми, както и въпроси, свързани с идентичността. Договарянето на преразпределението на територия, конституционните права, реформата в сигурността и отговорността за военни престъпления изисква техническа прецизност, която не търпи бързане. А воюващите нации рядко вярват, че другата страна ще спази споразумението.
Продължителните преговори служат като терен за тестване, където страните постепенно изграждат доверие чрез поетапни ангажименти, мерки за изграждане на доверие и механизми за верификация:
Мирни преговори в Париж (Войната във Виетнам) 1968-1973 г. Продължителност: Почти 5 години.
Споразуменията от Кемп Дейвид и Мирният договор между Египет и Израел (1977-1979 г.). Продължителност: 18 месеца интензивна дипломация след посещението на Ануар Садат в Йерусалим през ноември 1977 г., кулминирали в 12 дни тайни преговори в Кемп Дейвид през септември 1978 г. и официалния договор през март 1979 г.
Споразумението от Разпети петък (Северна Ирландия) 1994-1998 г. Продължителност: ~4 години многостранни преговори.
Дейтънското споразумение (Войната в Босна, 1995 г.). Продължителност: окончателните преговори се водят в продължение на 21 дни (1 – 21 ноември 1995 г.) във военновъздушната база „Райт-Патърсън“ в Дейтън, Охайо. Кулминация на над три години провалили се международни мирни планове.
Колумбийски мирен процес (ФАРК) 2012-2016 г. Продължителност: 4 години в Хавана, Куба.
Трето, не е сигурно дали основното усилие на двамата американски преговарящи е мирът, или техните собствени бизнес интереси. За разлика от кариерните дипломати, обвързани от стандартните етични ограничения на държавната служба, неофициалните или специалните пратеници често действат в пространства, където частните бизнес мрежи и публичните дипломатически задължения се припокриват, което прави независимия контрол труден.
Постоянен повод за безпокойство от участието на Къшнър и Уиткоф в мирните преговори е твърде размитата граница между държавната дипломация и частните финансови мрежи. След работата си по Авраамовите споразумения по време на първата администрация на Тръмп, Къшнър основа своята фирма за частни капиталови инвестиции Affinity Partners. Тя си осигури поемане на ангажименти за над 3 млрд. долара, основно от суверенни фондове на страните от Персийския залив, с които той е преговарял, докато е бил на длъжност.
Репортажи показват, че докато Уиткоф е бил ангажиран с дипломация в Близкия изток, неговото семейство и свързани частни компании за недвижими имоти и криптовалути са търсили милиарди долари инвестиции от няколко от същите близкоизточни правителства.
И както показва първоначалната информация от срещата между Путин, Къшнър и Уиткоф в Москва, търсенето на решение за войната в Украйна не е единствената причина те да са в Москва. Обсъжданията са включвали и „възможни големи руско-американски проекти“, което едва ли говори за независим или прозрачен подход от страна на американските преговарящи в този процес.
И накрая, двамата американци в миналото бяха твърде склонни да подсилват руските послания за войната и да приемат безрезервно руските виждания за техния „напредък“ в тази война. По време на последното си посещение в Москва в момента се разпространява видеоклип, в който Уиткоф казва на руските си домакини, че „когато се пенсионираме, ще имаме всички тези невероятни истории и спомени, а вашите ще бъдат на самия връх“. Това е груба липса на емпатия към Украйна, която не е започнала войната и чийто народ понесе основната тежест от нейните последици, включително масови убийства, грабежи, масови изнасилвания и огромен брой различни военни престъпления, извършени от Русия.
Ето защо трябва да останем скептични за шансовете за каквото и да е трайно решение на този конфликт, произтичащо от преговори, водени от дипломати на непълен работен ден, и любители, които показват твърде много емпатия към Русия.
Руските удари се интензифицират в навечерието на дипломатическите срещи. Бомбардировките през седмицата накараха призива на Зеленски за сдържаност да изглежда почти наивен от гледна точка на изминалите събития.
Посещенията на Уиткоф и Къшнър в Москва и Киев са най-високопоставеният американски дипломатически ангажимент с двете държави от месеци насам. Готовността на президента Зеленски да разпореди едностранна пауза подсказва, че Киев иска да се види, че дава всеки шанс на процеса, особено в очите на американския президент.
Отговорът на Русия обаче, включително 72-часовата пауза на ударите срещу Киев и изявлението на Путин по време на срещата с американските преговарящи – „Бих искал да ви помоля да предадете моите най-добри пожелания и думи на благодарност на президента на Съединените щати, г-н Тръмп“ – показва, че Путин все още иска да влияе върху Тръмп и да гарантира, че той няма да предостави прекомерна подкрепа на Украйна.
Оценката на Буданов, че преговорите могат да се възобновят през септември без реалистично прекратяване на огъня преди пролетта на 2027 г., изглежда като най-прагматичната оценка на настоящия дипломатически тласък от страна на администрацията на Тръмп. Като се имат предвид съществените слабости на настоящия дипломатически подход на САЩ, изразяващи се в използването на дипломати любители в периодичен, а не непрекъснат процес, очакванията трябва да се поддържат ниски.
Разширяващите се кампании на Украйна и Русия за удари в дълбочина една срещу друга показват, че и двете нации са инвестирали в плановете си за сдобиване с лостове за влияние в по-продължителен конфликт, отколкото в постигането на краткосрочно споразумение.
След 100 години самота, Илияна Йотова най-сетне има своя дългоочакван основен конкурент на президентските избори. След абсурдно дълго помайване, Андрей Гюров влезе в надпреварата и кампанията започна. А с нея и все по-открояващите се паралели в различния подход на кандидатите.
Явно никой от екипа на Гюров не е разбрал нищо от векуването във властта на Борисов. Не са си извадили и необходимите изводи от последния „триумф“ на Vox Populi – помитащата победа на Радев. Защото колкото и неприятна, истината е, че и Борисов, и Радев, спечелиха правото си да управляват на крилете на народната любов, надежди и доверие.
Разбира се, реалността винаги разсейва сравнително бързо всеки сляп ентусиазъм и маските падат. Късно, защото вече сме поверили държавата си на неподходящи хора, но падат.
Последните 20 години на политически обществен устрем, стартирали с Царя, минали през Борисов и сега завършили с Радев, трябваше отдавна да разкрият една истина пред екипите на новите кандидати за каквото и да било – българинът не гласува на база експертиза, той гласува на база усещане.
Популярният вот се печели емоционално, не рационално. Това е и проклятието на провала ни като гласоподаватели през годините – винаги да сме в позицията „прелъстена и изоставена“.
Разликите в подхода
От настоящите кандидати за „Дондуков 2“ само единият е наясно с това. И е тръгнал с пълна сила да се възползва.
Илияна Йотова е обективно в много по-изгодна позиция. Освен че е настоящ действащ президент, тя можа да види от първия ред как се печели народното доверие – чрез лозунги, гръмки обещания и мнимо „слизане“ на нивото на обикновения българин, защото той има нужда и оценява това – да почувства, че е разбран, че е уважен, че с политика насреща му не го разделят високи прегради от претенции, висок образователен и социален ценз, недостижим начин на живот и диаметрално различни интереси. Българинът има нужда да бъде убеден, че политикът насреща му е като него.
Източник: БГНЕС
Йотова е разбрала тази тайна съставка на победата. И обикаля по събори и надпявания, където дръпва речи как баба ѝ я е учила на тъжните песни на Родопите, отиде на концерт на Лили Иванова и я измоли за подкрепа, отиде на бенефиса на Теодор Салпаров, за да почете великите успехи на българския спорт, пя с бабите химна на Странджа „Ясен месец веч изгрява“, качи се дори на Перперикон, за да заяви колко уникално културно-историческо наследство имаме и как то се нуждае от повече реклама.
В отговор Андрей Гюров реши да представи една умно-красива алтернатива, с която обаче широката маса хора не може да се свърже.
Той отиде на бейзболен мач, на ултракъс маратон и костюмиран – на риба.
Показа детайлно как с Кандев, под звуците на „Bad boys“, се обличат и преобличат за важно събитие – фотосесия за социалните мрежи. Цялата му кампания мина наистина като снимачна площадка на адвокатски сериал по Netflix.
И това, че Гюров би бил чудесен президент, че има експертиза и визия, че се доказа като служебен премиер, няма да има никакво значение. Защото българинът към него не чувства нищо.
За съжаление още един човек с огромен потенциал вероятно няма да влезе в българската политика, защото е решил да избере кампания по учебници от западния модел. България не е София и хората от страната не се впечатляват от модерния политически подход на Гюров, считат го за нишова претенциозност.
За Гюров да дръпне ръчната вероятно е прекалено късно. Всяка промяна в ракурса на кампанията му би изглеждала фалшива и неискрена. Но това е урок към всички бъдещи кандидати – така няма да стане.
У нас, за съжаление, експертизата не е достатъна, трябва и емоция. Българинът си пати от този си принцип на избор, но не го изоставя, защото не може. И само разбралите това могат да разчитат на доверие.
47 дни остават до президентските избори и надпреварата за „Дондуков“ 2. Част от кандидатите вече са известни, инициативните комитети влизат в процедура по регистрация, а партиите трябва да направят последните си ходове. Най-голямата неизвестна остава ГЕРБ – формацията трябва да реши дали ще участва със собствен кандидат. Междувременно се очертава вот с много претенденти, в който битката няма да бъде само между личности, а и между различни позиции за мястото на България в Европа, отношението към Русия и войната срещу Украйна.
До крайния срок за регистрация на партиите и коалициите за президентските избори остава един ден. Документите се подават в Централната избирателна комисия до 17:00 часа на 9 септември. Инициативните комитети разполагат с още шест дни – до 17:00 часа на 14 септември.
ЦИК приема заявленията на партиите и коалициите от 2 септември. За инициативните комитети процедурата започна на 7 септември. Независимите кандидати за президент и вицепрезидент могат да бъдат издигани от инициативен комитет от най-малко 21 избиратели. Всеки избирател може да участва само в един такъв комитет.
Окончателната картина на президентската надпревара ще стане ясна след още две седмици. Още сега обаче се очертава вот с много кандидати и с различни стратегии – от силна партийна мобилизация до опит за привличане на избиратели извън традиционните партийни ядра.
ГЕРБ трябва да реши дали влиза със собствен кандидат
Най-голямата неизвестна остава ГЕРБ. Партията все още не е представила кандидатпрезидентска двойка. В края на август Бойко Борисов обвърза шансовете за успех с по-широко обединение вдясно и заяви, че самостоятелните партийни кандидатури трудно биха спечелили изборите.
Решението е важно не само за ГЕРБ. То може да промени цялата конфигурация на първия тур. Голямата партийна структура дава организационно предимство, особено при мобилизацията на избиратели в страната. Отсъствието на собствен кандидат обаче би оставило значителна част от електората свободна за останалите претенденти.
Йотова влиза в надпреварата с Кирил Вълчев
Сред основните вече обявени кандидати е действащият президент Илияна Йотова. Тя ще участва в изборите с генералния директор на БТА Кирил Вълчев като кандидат за вицепрезидент.
Кандидатурата на Йотова ще бъде издигната от инициативен комитет. Тя обяви още през юли намерението си да се кандидатира, а на 3 септември представи Вълчев като свой партньор в президентската двойка.
Това ще бъдат първите президентски избори, на които Йотова се явява като кандидат за държавен глава. Тя беше вицепрезидент в двата мандата на Румен Радев, а след предсрочното прекратяване на неговия мандат пое президентския пост.
Гюров също разчита на инициативен комитет
Другата кандидатура, която вече привлича сериозно политическо внимание, е тази на Андрей Гюров. Бившият служебен премиер влиза в надпреварата с Георги Кандев като кандидат за вицепрезидент.
И тяхната двойка ще бъде издигната от инициативен комитет. Учредяването му е насрочено за 10 септември.
Така още преди официалното начало на кампанията се очертават два различни опита за привличане на подкрепа извън традиционните партийни ядра. Формалното издигане от инициативен комитет обаче не означава липса на партийна подкрепа. Тя може да се окаже особено важна за организацията по места и мобилизацията на избирателите.
Кандидатите вече са много
Лидерът на МЕЧ Радостин Василев също обяви кандидатурата си. Негов кандидат за вицепрезидент е бившият депутат Красимир Манов.
Бившият министър на земеделието Иван Христанов влиза в надпреварата за „Дондуков“ 2, но все още не е представил кандидат за вицепрезидент.
Кандидат за президент е и бившият министър на отбраната и лидер на БЗНС Николай Ненчев. Той се явява заедно с журналистката Цвета Кирилова.
Александър Томов също обяви, че ще участва в изборите. Неговата партия „Българска социалдемокрация – Евролевица“ вече е регистрирана от ЦИК за участие във вота. Кандидатът му за вицепрезидент трябва да бъде представен на 12 септември.
В надпреварата влиза и Георги Димов. Негов кандидат за вицепрезидент е генерал Димитър Шивиков.
Кандидатура са обявили и физикът Лъчезар Аврамов и бизнесменът Ивайло Дражев. Това е и първата двойка, за която в публичния регистър на ЦИК вече има регистриран инициативен комитет. Документите му са внесени на 2 септември, а регистрацията е одобрена същия ден с решение на комисията.
Така към момента са известни поне осем кандидатури за президент – Илияна Йотова, Андрей Гюров, Радостин Василев, Иван Христанов, Николай Ненчев, Александър Томов, Георги Димов и Лъчезар Аврамов. Окончателният списък обаче ще бъде по-дълъг, тъй като част от регистрираните за участие партии все още не са обявили своите кандидати.
ДПС и „Възраждане“ още не са обявили двойките си
Сред формациите, които вече са заявили участие в президентските избори, са ДПС и „Възраждане“. И двете партии все още не са обявили кандидатите си за президент и вицепрезидент.
ДПС внесе в ЦИК подписите на 7222 избиратели в подкрепа на регистрацията си. Партията не посочи кого ще издигне за „Дондуков“ 2.
„Възраждане“ също ще участва със собствена кандидатпрезидентска двойка. Партията е сред първите регистрирани от ЦИК за изборите. Документите ѝ са внесени на 2 септември, а регистрацията е одобрена на следващия ден.
В ЦИК вече е регистрирана и партия „Правото“. Документите ѝ са подадени на 3 септември, а регистрацията е одобрена на 4 септември.
На 7 септември ЦИК регистрира още „Българска социалдемокрация – Евролевица“, представлявана от Александър Томов, както и „Народна партия Истината и само истината“.
Списъкът продължава да се допълва, тъй като срокът за регистрация на партии и коалиции изтича в 17:00 часа на 9 септември.
Геополитиката отново влиза в президентската кампания
Освен битка между личности, вотът се очертава и като сблъсък между различни виждания за ролята на България в ЕС и НАТО, отношенията с Русия и позицията на страната за войната срещу Украйна.
Темата има особена тежест при президентски избори. Конституцията определя президента като държавен глава, който представлява България в международните отношения. Президентът е и върховен главнокомандващ на въоръжените сили. Затова позициите по външната политика и сигурността традиционно получават по-голямо значение в президентска кампания, отколкото при много други избори.
Илияна Йотова вече очерта част от позициите си по войната срещу Украйна. През последните седмици тя настоява за засилен дипломатически натиск за постигане на мир и заяви, че конфликтът няма военно решение.
Очаква се отношението към Русия, помощта за Украйна, сигурността в Черноморския регион и мястото на България в европейската архитектура за сигурност да бъдат сред линиите, по които кандидатите ще трябва да се разграничат.
Президентът не се избира просто с най-много гласове
Големият брой кандидати прави вероятността от балотаж съществен фактор още при планирането на кампаниите.
Конституцията поставя две условия за победа още на първия тур – кандидатът трябва да получи повече от половината действителни гласове и в изборите трябва да са участвали повече от половината избиратели. Ако няма победител, в седемдневен срок се провежда нов избор между двамата кандидати с най-много гласове. На втория тур печели този, който получи повече гласове.
При сегашния календар първият тур е на 25 октомври, а евентуалният балотаж ще бъде на 1 ноември.
Това превръща способността за привличане на подкрепа извън собственото политическо ядро в един от основните въпроси на кампанията. Силен партиен апарат може да осигури добра стартова позиция на първия тур. За победа на балотаж обаче кандидатите обикновено трябва да търсят гласове и сред избиратели, които първоначално са подкрепили техни конкуренти.
Истинската кампания предстои
Официалната предизборна кампания започва на 25 септември. Преди това предстоят няколко важни дати – крайният срок за регистрация на партии и коалиции на 9 септември, на инициативните комитети на 14 септември и на кандидатпрезидентските двойки на 22 септември. ЦИК вече поддържа публични регистри на участниците във вота.
До тогава най-важната неизвестна остава дали ГЕРБ ще влезе в надпреварата със собствен кандидат и кои ще бъдат окончателните двойки на останалите партии.
Едва след това ще може да се види и реалната структура на състезанието – кои кандидати разчитат предимно на твърд партиен вот, кои ще търсят по-широка надпартийна подкрепа и кои имат потенциал да стигнат до балотажа.
кафенето 