Понеже жалкарското ни правителство има сериозни проблеми с това да назовава нещата ясно и без увъртане и винаги е в изчаквателна позиция да разбере какъв знак и одобрение за какво ще му дадат господарите от кремъл, да обобщим какво направи Германия след като официално обвини русия за атаките с дрон на летището Лайпциг/Хале:
– руският посланик е извикан, за да даде обяснения
– затваря руското консулство в Бон като служителите там са поканени да напуснат страната заедно със семействата си
– затварят руския дом в Берлин, а с това и дейността, която се извършва там. руските служители и членовете на семействата им също трябва да напуснат Германия
– контролът върху влизането на руски граждани в Германия се затяга
– немското правителство подготвя пакет нови и по- строги санкции срещу руски граждани;
– засилват мерките за отбрана в координация с НАТO, както и самостоятелно
– Германия ще продължи да предоставя необходимата помощ на Украйна
Разбира се, всичко това няма как да чуем в пълнота от нашите официални медии, но за сметка на това ще бъдем облъчени с „другата гледна точка“ и по- конкретно тази на самия путин. А българското население и без това задушено от руска пропаганда, обилно ще бъде залято с рашистки сос и измишльотини как лошия Запад ги мрази щото са велики, а той е прогнил!
Как пък не измислиха нещо ново и различно
После да не се чудим защо имаме зомбиран народ! Че то, медиите ни са такива! Или ако не всички, то повечето т.нар. журналисти са сковани от страх и не смеят да мръднат встрани от заповедите, които получават от някакво тяхно „горе“!
Та засега, смелчагата радев ще продължава да е снишен и невидим. Ще праща аватарите си да ни четат обидни и предпазливи речи – като днешното глуповато изказване на Петър Витанов или неутралната (най- противната дума вече) позиция на МВнР!
Затова, приятели….дълго още ще си останем в плен и рашистки промивки!
Благодарение на всеотдайната дейност на националните ни медии, българското население е неинформирано, незаинтересовано, останало в (по-добрия случай) в ранните 80 години на миналия век и бленуващо за хубавото и справедливо соц време!
Е, „радев и ко“ го донесоха!
Но скоро всички носталгици ще реват и търсят обяснение какво се случи!
Не знам дали ще имат капацитет да го разберат, обаче! А и как, с тези глави пълни с руzка паяжина!
На 4 август тази година на летището Лайпциг/Хале, един от най-важните логистични центрове в Германия, германските служби откриват дрон с военен експлозив и детонатор в охраняемата зона край украински товарни самолети.
Това не е дрон, който някой е изпуснал, докато снима залеза над Саксония.
Разследването установява няколко апарата, като един от тях удря украински транспортен самолет Antonov An-124, но взривното устройство не се задейства. Германските власти определят случилото се като сериозна атака срещу транспортната и логистичната инфраструктура на страната.
След близо месец разследване германското правителство вече казва съвсем ясно кой стои зад нея:
Русия.
Германският вътрешен министър Александер Добринт заявява, че полицейското разследване и разузнавателните данни сочат руска отговорност, а външният министър Йохан Вадефул посочва, че конфигурацията на дрона, компонентите, експлозивът и системата за детонация са познати от други руски хибридни операции и от войната срещу Украйна.
Берлин не се ограничава със „загриженост“. Германия привиква руския посланик, предприема дипломатически мерки и настоява за европейски санкции срещу хора, свързани с руските хибридни операции.
Европейските институции и съюзниците в НАТО също посочват Русия.
Нашето Министерство на външните работи, ръководено от потресаващо некомпетентната клетница Велислава Чамова, изразява солидарност с Германия и заявява, че „хибридните атаки срещу нашите партньори и съюзници са неприемливи“, след което обещава България да подкрепя координираните усилия срещу хибридните заплахи.
Само една дума липсва:
Русия.
Българското външно министерство успява да напише под диктовката на клетницата-лаборантка (която в това министерство би следвало да работи най-много в столовата, без да среща хора) цяла позиция за „хибридна атака“ срещу наш съюзник от НАТО, извършена според германското правителство от Русия, без нито веднъж да назове Русия.
Това трудно може да бъде обяснено с дипломатическа предпазливост, защото предпазливост би могло има, когато фактите още се установяват, докато тук самата атакувана държава официално е посочила извършителя и предприема действия срещу него.
Когато съюзникът ти казва кой го е нападнал, а ти изразяваш солидарност с него, като старателно избягваш името на нападателя, ти правиш политически избор, при който подкрепяш жертвата, но много внимаваш да не разсърдиш извършителя.*
И точно затова българската позиция по случая в Лайпциг не е неутрална.
Тя е проруска.
Какъвто е дезертиралият главнокомандващ Румен Радев, понастоящем премиер.
––
*Точно както Борисов не посмя да изгони дори „чистачка“ от руското посолство, след като цяла Европа доказа руското участие в опита за убийство на Скрипал, а българският журналист Христо Грозев доказа как същите убийци са пребивавали в България.
(Предупреждение – писанието е дълго и не е за тъпогрозни)
…
В началото на плажа – Буджака май му казваха – са дошли съвсем обикновените хора. Те се държат скромно и прилично, приветливи са, като една жена до скалите дори чете книга.
Тръгвам към скалите на другия край на плажа и няма как – преминавам покрай местата с платените чадъри и легалки.
Там повечето хора са млади и яки. Мускулите им, обаче, вече са обрасли със сланина. Имат един първи пласт, със сигурност ще натрупат и още. Върху сланините – татуировки. Не ги разглеждам, защото не е прилично, но все пак мярвам един образ на Левски, неизебжно е сякаш.
Момците и чичаците, седнали, или легнали, обикновено са с юнашки разкрачени крака. Излъчват стаена наглост, самодоволство и готовност да се нахвърлят върху всеки, който се осмели да направи нещо, което не ги кефи. Гледат си телефоните, отпиват от чашите с питиета, доста от тях люскат и карти. Дуднат с прегракнало-мъжествени гласове, наричат се един друг „брат“ и чат-пат се хилят с прегракнало мъжествен и никак обоснован смях.
Момите и булките – угледни, или поне сносни, но с начални признаци на затлъстяване и успели да се загрозят по разнообразни начини- я чрез дебели джуки, я със съвсем излишни червила и мазила, или пък със скъпарски, но лошо подбрани и с неподходящи цветове и кройки бански. Гледат си телефоните, пушат електронни цигари и смучат със сламка питиетата си така, сякаш сламката е поне 40 пъти по-дебела, отколкото е всъщност.
Над плажа гърми гръцко. Има хубави, дори много хубави гръцки песни. Тези тук не са от тях. Тези тук са гъгниви източни маками, изобразяващи съвсем първични някакви чувства.
И разбира се, никой не чете книга. И съм сигурен, че ако някой би го направил, тутакси биха го взели за обратен, извратеняк, джендър, елбегетеец, а може и педофил, сега това обвинение е вървежно. И дори по-лошо – за жълтопаветник от умнокрасивитета биха го взели.
„Друг свят“ – викам си, този на „грознотъпите“ и изведнъж се сепвам от една тревожна и донякъде разтърсваща мисъл.
„Ами тези тъпогрозни са нашенските заможните хора. Те са средната класа на България, даже малко по-горе от средната.. Онази, която крепяла уж била демокрацията. Може би едва ли не…“
И се питам “ Защо всичкия тъпи и грозни в душевно хора (е, може да има някое и друго изключение) не харесват Европа, падат си по Путин и гласуват за Радев (преди за Борисов)?
Защо не подкрепят демокрацията и Европа, нали от там им идват парите?
И се сещам за отговора, той не е чак дотам труден.
Да, парите им идват от Европа, след като страната ни е изпълнина наложените й демократични правила и закони. Само че на местна почва тези правила са само опаковка. И парите си тези тук юнаци са придобили чрез разпределението на европейските пари. Не с работа, производство, предприемачество, съзидание и творчество, а чрез далавери, нагаждане, политическо угодничество и измами (като изключим изключенията).
Всички тези обобщения изглеждат пресилени за една плажна разходка. Но не е само разходката, тя е само външен признак на нещо същностно. Със стотици, дори хиляди примери и доказателства.
Доказателства за това, че България е загребала своята долна тинеста утайка, за да я издигне на повърхността във вид управляваща прослойка и отбрано общество. Елит, начи рийшли. Може би, едва ли не.
И на тази тинеста, тъмна, безпросветна, слабограмотна гмеж от тъпогрозни прокопсали тарикати слабо й пука за Европа. За човешките й ценности и хилядолетното й цивилизационни натрупвания. Един Кънчо Стойчев, например, обявил се за социолог, дори каза, че няма европейски ценности, има само общочовешки такива. И те били отразени в библията. Начи рийшли. (Не пожелавай робинята на ближния си)
Каква ти тук демокрация, какви права на човека, какви пет лева (евро), какъв ти хотел Зорница, какъв ти Галъп Интернешънъл. Ето, между другото някои данни за същия този Стойчев, взети от Мрежата :
„КЪНЧО МАРКОВ СТОЙЧЕВ е активен участник в 40 фирми като физическо лице търговец, едноличен собственик на капитала, съдружник, действителен собственик, управител, представител, ликвидатор, член на съвета на директорите, член на надзорен съвет и член на управителен съвет. Лицето има собственост в 17 компании“.
Библейско, нали?…Управляваща прослойка…
Но пък библейските му прозрения вероятно много се харесват на нашите така наречени консерватори, които от всички достижения на Европа, станали основа на човешкия напредък, забелязват като нейно отличително своеобразие само онова, което винаги е пречело на напредъка й.
Важното за всички тях е да се отрича Европа като най-развитото и справедливо обществено образувание в летописите на човечеството.
По най-различни начини да се отрича. Грубо и просташки – като при копейките на Възраждане. Или тарикатската, по гербаджийски „стига да има далавера, ние сме граждани за Европейско развитие“. Или с първични, смайващи, противоречащи на разума изцепки, както е при радевия министър на пропагандата Иво Христов.
Или както е при министър председателя на България Румен Радев – ние не сме против Европа, макар, че ако сме против Европа, то е само заради националните интереси.
И май точно този пиниз, освен лъжливите обещания за борба с корупцията и олигархията (може би, едва ли не), му докара изборния успех. Защото и тъпогрозните уж не са против Европа, но някак се досещат, че европейският аршин, европейската оценъчни показатели, европейската култура, възпитание, разум, духовност, съзидателност, обществени отношения и човешки права, биха разкрили, при една възможна оценка, цялата им посредственост и нищожност.
Макар и подсъзнателно досещат си и трескаво търсят начини за противодействие, което при тях е и начин за самозащита срещу разпад на и без това разнищената им от непривичния нова свят личностна цялост (ох, тая дума „интегритет“).
Оттук и високия радевски колец с опърпано от времето знаме, и татуировките на Левски по гърди, плешки и пищяли, и друсането на хора по площадите (които никак на са израз на радост), оттук потурите в ледени води и пошловатата песньовка „Бяла роза ще закича“ и най-вече, и преди всичко постоянното, натрапчивото, досадно натякване да сме си пазили били нашенските обичаи и традиции от майцепродавци, джендъри и соросоиди, без поне веднъж някой да е назовал някаква, каквато и да била нашенска традиция (изключваме чушкопека и изброените по-горе пошлотевини).
Оттук и ревностното наглед отстояване на православната вяра, без никакви познания нито за нейната същност същност, нито за разликите й с католицизма и протестанството, а следователно и без никакви познания какво точно се отстоява толкова пък чак ревностно.
И може би най-тревожното следствие – точно това дълбинно безпокойство и тези безсмислени страхове, насаждани от управляващата прослойка, точно отхвърляните от нея европейските ценности, точно готовността й на всяка цена да запази богатствата и влиянието си, я сродява с путинската Русия, където европейските ценности се приемат като заплаха и където дивият национализъм, мракобесната представа за православие, феодално-олигархичните зависимости, болезнено-извратените напъни за величие и цялостната тоталитарна същност на военизираната руска държава, се натрапват от гьобелсовата (салавьовата, симонянска) пропагадна като противодействие срещу гнилия колективен Запад. (Ох този прогнил Запад, вече повече почти век соц агитаторите разправят как гние, а той пък все не изгнива, за разлика от СССР и разните му други всякакви диктатури, които една след друга изгниха и рухнаха).
Всички тези предпоставки са в основата и на войната срещу Украйна, при която, за голяма срам на мислещите хора, радевото правителството на тъпо-грозните, и неговите користните (или пък също тъпи) пропагандатори, като се почне от вече споменатия Стойчев, мине се през Райчев, та се стигне до руската Ружа, застават на страната на Русия.
Правителство, което обслужва загребаната от тинята и изтиканата до „елит“ прослойка (да бе, ще бори олигархията, вервайте) и което, ако не срещне отпор, би завлякло България в гнилото блато на руския свят. Там, където арестуват и съдят хората не само ако кажат „нет войне“, но дори и ако само вдигнат празен плакат, дори само ако вдигнат ръце нагоре, все едно вдигат плакат.
И в България доскоро, също като в свободния свят, при обществени изяви на властниците, всеки имаше право да ги снима и да показва одобрение, или неодобрение, докато вдъхновени от Радев и Путин и от техните пропагандатори, като се почне от когото се сетите, та стигнете до руската Ружа, полицаите не решиха, че и тук може да арестуват като в Русия.
Всички тези срамни и грозни обстоятелства и събития би трябвало да сепнат онази образована, грамотна, почтена, разумна и не чак толкова малобройна част от българите, която осъзнава смисъла на европейската ни принадлежност (същата за която се трудиха и Ботев, Левски, и Захари Стоянов), онази част, която разбира, че Европейският съюз е най-голямото обществено достижение на човечеството и че европейските ценности са следствие на хилядолетно цивилизационно развитие и би трябвало да бъдат отстоявани и защитавани. С осъзнаването, че тази защита изисква сплотяване и обединение в името на разума, доброто и бъдещето на страната.
И то не замо за президентски избори, и не само за избори.
Бива да стане по всички възможни начини – и с политически обединения, макар и временни, и с граждански натиск (ама много се страхуват властниците от неправителствените организации, защо ли?), и чрез социалните мрежи, и чрез медийни изяви, и с уличен натиск, разбира се, и всякак.
Защото въпреки старанията на Радев и обслужващите го медии, обслужващите го социолози, и обслужващите го така наречени анализатори /като се почна от стария хладилник та се стигне до РуРу (Ружа Руската), тук все още не е Русия.
ГЕРБ и „Демократична България“ осъдиха мълчанието на премиера Румен Радев след официалните обвинения на Германия в руска хибридна атака. Двете опозиционно партии призоваха правителството да даде информация за това какво предприема срещу риска от руски хибридни действия и в България.
Освен това те поискаха и президентката Илияна Йотова да свика Консултативния съвет за национална сигурност.
Реакциите им идват, след като във вторник Германия официално обвини Русия, че стои зад опита за атака с дрон на летището в Лайпциг преди няколко седмици.
След позицията на Германия редица европейски страни осъдиха действията на Москва.
Българското външно министерство също изрази солидарност с Германия, но без изобщо да споменава Русия. Премиерът Румен Радев или други представители на управляващите до момента не са коментирали темата.
„Държавно спонсориран тероризъм“
В сряда лидерите на НАТО и Европейския съюз (ЕС) обявиха пълна солидарност в Германия. Ръководителката на външната политика на ЕС Кая Калас каза, че опитът за атака в Лайпциг „носи всички белези на държавно спонсориран тероризъм“.
Остри позиции към Москва публикуваха и редица европейски страни, включително Франция, Унгария, Полша, Исландия, Испания, Естония, Босна и Херцеговина, Румъния, Норвегия, Великобритания, Канада, Италия, Гърция.
Какво каза България
Солидарност с Германия изрази и българското външно министерство, но без да споменава името на Русия в изявлението си.
„България е солидарна с Германия след хибридната атака в Лайпциг. Хибридните атаки срещу нашите партньори и съюзници са неприемливи. България ще продължи да подкрепя силни и координирани усилия за противодействие на хибридните заплахи и за защита на общата ни сигурност“, написаха от българското външно министерство в Екс.
Позицията до момента се намира само в тази социална мрежа, без да е публикувана на сайта на министерството или другаде.
Какво каза ГЕРБ
От ГЕРБ разкритикуваха позицията на министерството за това, че в нея Русия изобщо не е назована като организатор на атаката.
„Заплахите са видими, а нашата глава е дълбоко в политическия пясък“, каза Георг Георгиев.
А Христо Гаджев посочи, че е „крайно време“ президентката Илияна Йотова да свика Консултативния съвет за национална сигурност (КСНС), за да могат политическите сили да чуят какво има да каже правителството и да стане ясно каква информация имат българските служби.
Какво каза ДБ
Същото искане отправиха и от ДБ.
„Ако риск има, а политическата власт предпочита мълчанието, шикалкавенето и удобното неназоваване на проблема, това вече не е „балансирана политика“. Това е безотговорност“, каза съпредседателят на ДБ Ивайло Мирчев.
„Докато партньорите ни укрепват защитата си и настояват за засилване на санкционния натиск върху Москва, българската държава изглежда заета с обратното“, каза Мирчев. Той даде за пример изваждането на руския патриарх Кирил, както и на бизнесмена Вагит Алекперов от списъка със санкции на ЕС. Това стана по настояване на правителството на Радев.
Заради искане на България в списъка със сакнции не беше включен и олигархът Искандар Махмудов.
Мирчев посочи и че България се е опитала да изкара и спортния министър на Русия от санкционния списък. Това стана ясно преди дни от изслушване на външната министърка Велислава Петрова-Чамова. Впоследствие обаче България се е отказала от това искане, каза Петрова.
Реакциите на партиите идват, след като на 4 август дрон с взривно устройство, прикрепено към него, беше открит близо до украински товарен самолетAntonov, спрян на летището в Лайпциг. Малко след това друг дрон се сблъска във въздуха с товарен самолет на DHL близо до Лайпциг. Самолетът беше принуден да прекрати кацането си и да се пренасочи към Хановер с леки повреди.
Сега! Брутна месечна заплата на това безродно нещо – 11 255,26 евро.
+
Надбавка за общи разходи (GEA): 4 950 евро на месец. Тези пари се изплащат фиксирано и са предназначени за управление на офис в България, наем, компютри, телефони, интернет и представителни дейности.
+
Дневни пари (командировъчни): Евродепутатите получават допълнително по 350 евро за всеки ден, в който участват в заседания. Ако участва активно в редовните сесии и комисии, това носи около 5 000 евро допълнително на месец.
+
Възстановяват се всички пътни разходи.
+
Годишен лимит за външни пътувания: Допълнително се покриват до 4 947 евро годишно за пътувания извън България до друга страна, свързани с изпълнение на служебните им задължения. (примерно Венеция или Париж)
+
Възстановяване на медицински разходи: възстановяват се две трети (66%) от направените медицински разходи.
+
„Златен парашут“ (Преходно обезщетение): След изтичане на мандата, ако не бъде преизбран, има право на обезщетение в размер на една основна заплата за всяка година, в която е бил в ЕП.
+
Европейска пенсия: След навършване на 63 години получава право на пенсия, която възлиза на 3,5% от заплатата за всяка пълна година трудов стаж в парламента. Например, след приключването на един пълен 5-годишен мандат, правото на допълнителна месечна пенсия (след навършване на 63 години) ще бъде в размер на 1 969,67 евро (близо 3 850 лева).
Иииии…взима всичко това, за да плюе срещу същия този ЕС.
Нямало демокрация, вика.
С пълно гърло.
Я, бе , търлък съветски (който плю и на българската си фамилия Георгиев и се „прекръсти“ на Волгин), отиди в Русия и кажи нещо против политиката, оплачи се, че няма демокрация там, да видиш руската „демокрация“ в действие .
Ама такива като него не стъпват в Русия.
Там той ще умре от глад. Презрян и ненужен.
Той е необходим на империята тук и те знаят, че тук има достатъчно безродни русофилски уроди, които да го изберат и позлатят, вместо да му плащат от Москва.
ВРЕМЕ Е БЪЛГАРИЯ ДА ИЗБЕРЕ НАИСТИНА ДОСТОЕН ПРЕЗИДЕНТ
Президентът има особено значение именно при политическа нестабилност, защото тогава решенията, думите и поведението му започват пряко да влияят върху посоката на страната.
Той връчва мандатите, има ключова роля при служебните правителства, представлява България пред света и е върховен главнокомандващ, затова изборът му никога не е избор за церемониална фигура, особено във време на политическа криза и война в Европа.
България може да избере президент, който няма никакво колебание по въпроса къде принадлежи страната ни.
България принадлежи на Европа.
Членството ни в ЕС и НАТО е стратегически и исторически избор, който определя сигурността ни и принадлежността ни към демократичния свят.
Когато Русия води война в Европа и едновременно залива българското общество с пропаганда и дезинформация, президентът няма право да произвежда двусмислие там, където националният интерес изисква яснота.
Нямаме нужда от президент/ка, който се подмазва на Брюксел за пари, а действа в полза на Москва заради зависимости.
Защото президентът не говори само от свое име – думите му се възприемат като думи на България.
Имаме нужда от президент, който може да произнесе думата „Европа“, без след нея да поставя условие, който знае кои са съюзниците ни и разбира, че принадлежността ни към ЕС и НАТО не подлежи на вечен геополитически референдум.
Президентът, както видяхме при дезертьора Радев и държанката на Любен Гоцев, която го наследи, може да разделя обществото и да подкопава европейския път на България.
Но истинският български президент може и да събира хората около ясна национална посока.
Точно такъв президент ни трябва сега – президент, който няма да ни връща към стария български навик да стоим между два свята и да чакаме кой ще надделее, който няма да защитава европейската ни принадлежност с половин уста и който в момент на несигурност няма да добавя още несигурност, а ще дава посока.
Защото няма да избираме само човек.
Ще избираме дали България ще гледа уверено към Европа, или отново ще се обръща през рамо към Москва.
България вече е направила своя избор.
Време е да избере президент, който го разбира и има смелостта да го защитава.
Кандидатът на България е Андрей Гюров, който на снимката се ръкува с Георги Кандев – единственият реално полезен на обществото главен секретар на МВР.
Кандидатът на Любен Гоцев (кръстникът на българската мафия) и Митьо Гестапото (последният шеф на Шести отдел на Държавна сигурност и вицепрезидент на „Мултигруп“) е Илияна Йотова, чиято журналистическа и политическа кариера е резултат от покровителството на мъжете, с които уж свенливо се ръкува.
Не, нито Румен Радев, нито някой друг ще извади България от ЕС и еврозоната.
Това с изваждането на страната от ЕС и еврозоната е едно от любимите ми плашила. Използват го както копейките, така и част от демократите, които се чувстват недооценени и отритнати от общността по една или друга причина.
Да, знам, че Великобритания излезе от ЕС след референдум, но България не е Великобритания и това, което се случи там, е практически невъзможно при нас. Невъзможно е не защото цвИта на нацията няма да гласува ЗА излизане, ами защото, за разлика от Великобритания, нашата любима България не разполага нито с политическите, нито с финансовите и икономически ресурси да го направи. Цялата ни къща от карти се крепи на парите от ЕС и на милиардите заеми, с които плащаме заплатите на административния и репресивен апарат. Без ЕС и тези пари цялата система веднага ще се разпадне.
Българската икономика е 65% експортно насочена към ЕС. В същото време импортът е близо 60%. Представете си сега какво ще се случи със страната, ако утре излезе от ЕС и еврозоната и за миг разруши всичките си търговски отношения със света около нея?
– Абсолютен продоволствен срив!
– Абсолютен енергиен срив!
– Абсолютен имотен срив!
– Още поне 100 абсолютни срива, които въобще няма да изреждам.
И това дори не е най-страшното.
В секундата, в която, да речем, някой успешно докара нещата до напускане на ЕС и еврозоната, повече от сигурно е, че една огромна част от хората, които са основният човешки капитал на страната, ще напуснат моментално България. Икономическите, социалните и обществените последствия ще са толкова огромни, че това буквално би застрашило дори териториалната цялост на държавата.
Тези, които управляват България, добре знаят всичко това. Те мътят главите на простолюдието с референдуми и други дивотии, но никога няма да ги допуснат до реални действия. На тях не им пука какво мисли Ганьо. На тях им пука само как да се облагодетелстват от съюзите, в които страната ни участва. Ганьо им трябва само за гласове, които да подсигуряват схемата. Ганьо не им трябва, за да го питат на референдум дали си иска лева и напускане на ЕС. Ганьо е безгласна буква и на никого с повече от две гънки мозък в главата не му дреме какво мисли Ганьо по въпроса за нещата от живота!
Не, Румен Радев или който и да е друг няма да ни извади от ЕС и еврозоната. Това би било равно на национално самоубийство!
Споделям мнението на полския премиер Туск, че следващите шест месеца са критични за войната в Украйна. А така и за света, Европа и България.
Защо?
Защото Русия започна вече да играе ва банк. Путин иска да ескалира войната, за да получи още аргументи за затягане на репресиите и ускоряване на мобилизацията. Но се надбягва с времето – той трябва да постигне някаква победа, докато все още руската икономика и неговият най-голям чужд актив Доналд Тръмп все още са над водата, докато се давят.
Ескалацията вече започна – Киев е удрян вече не с армада дронове и ракети нощем от време на време, а с по-няколко, но постоянно. Освен жертвите, това прави животът в Киев почти невъзможен под постоянния звук на сирени. И това е преди да бъде ударена отново преди зимата остатъчната енергийна инфраструктура.
Европа няма с какво много да помогне, защото дори да предостави част от своите ракети – те няма да стигнат до постоянно обновяващия се руски арсенал със севернокорейска и китайска помощ. А и засилената почти всекидневна диверсионна руска дейност в Европа – особено в Германия – не може да изключи сценарий на нужда от противоракетна отбрана. Не може да се изключи и най-лошия сценарий – на директна руска агресия срещу страна член на НАТО.
Малко от тези сценарии щяха да бъдат възможни, ако на власт не бе най-отвратителният някога президент на САЩ. Дори само ако се помни, че ако нямаше война в Иран – в която той затъна – можеше поне всички изстреляни американски ракети да не са срещу Иран, а срещу Русия. Ето докъде доведе масовото оглупяване в социалните мрежи – то не увеличи идиотите, но ги организира да избират един от тях.
Сега надеждите на Украйна са:
– за черен лебед в Русия под напора на постепенното икономическо пропадане и изострящата се битка между властовите лобита.
– за категоричната загуба на Тръмп след два месеца на междинните избори – което да доведе до неговия импийчмънт и завръщане властта на Конгреса – в помощ на Украйна. Битката там надали ще е само изборна – няма закон или член на Конституцията, които Тръмп и неговата свита да не са готови да нарушат, но да не загубят.
– да продължат ударите срещу Русия с нови технологии и класове оръжия – с помощта и на американските технологични компании.
Европа е на кръстопът.
Големите страни призовават днес за ефективни и бързи решения и да не се ползва вето по един въпрос, за да се печели по друг – както прави сега България. За да печели Радев проруските гласове у дома и похвалите на Кремъл, България рискува да загуби подкрепата от Европа, когато има най-голяма нужда от нея. В есенция: “ако спечеля – печеля само аз; ако загубя – губи цяла България”.
Затова – президентските избори за България се явяват Рубикон. Дали вървим към сценарий “вся власт советам”, в случая – чрез Радев.
Или ще имаме възможност да коригираме курса на България – чрез избора на Гюров-Кандев – обратно към Европа.
Спечелването на президенството е много повече от ограничените правомощия на президента. То е създаването на алтернативен център на власт, който да стане котва за геополитически завой на България на Изток. И платформа за нови парламентарни избори скоро.
„Революциите у дома и сътресенията в международния ред – двете толкова често вървят ръка за ръка – лесно се разпознават в ретроспекция, но невинаги могат да бъдат предвидени.“
Когато наближава буря, се появяват признаци. Вятърът може внезапно да стихне. Отлив, който отдръпва водата по-далеч от обичайното. Ивици облаци се носят по небето.
Възможно е да разчетем погрешно или дори да пренебрегнем знаците – да настояваме, че дъждовните капки са просто краткотраен валеж – докато не стане твърде късно. Тогава идват истинските проблеми, пише в коментара си за New York Times Маргарет Макмиллан.
Това, което важи за времето, важи и за човешките дела. Режимите изглеждат силни, докато внезапно престанат да бъдат такива. Революциите у дома и сътресенията в международния ред – двете толкова често вървят ръка за ръка – лесно се разпознават в ретроспекция, но невинаги могат да бъдат предвидени. Ако се вгледаме по-внимателно обаче, често ще открием, че знаците са били там.
Онези от нас, които живеят в сравнително стабилни и добре устроени общества, биха искали да вярват, подобно на абсурдния д-р Панглос на Волтер, който преминава от едно бедствие към друго, че „всичко е за добро“. Може да недоволстваме от икономиката или от перспективата за поредната далечна война, или одобрително да слушаме радикални гласове от двата края на политическия спектър, но не очакваме светът ни да бъде преобърнат.
По-добре би било да се вслушаме в предупреждението на друг френски писател. В следвоенния роман на Албер Камю „Чумата“, когато по улиците на алжирския град Оран се появяват мъртви плъхове, а хората се разболяват от мистериозна болест, местните власти и повечето граждани пренебрегват знаците, докато не става твърде късно. „В историята е имало толкова чумни епидемии, колкото и войни“, казва разказвачът на Камю, „но чумите и войните винаги заварват хората еднакво неподготвени“.
Днес навсякъде около нас има мъртви плъхове. Това лято бяха поставяни и подобрявани нови температурни рекорди, земята беше изпепелена от суши, а горски пожари бушуваха. Дългът в развитите икономики се доближава до исторически върхове. Съкращенията на медицинската и хранителната помощ, най-вече от страна на Съединените щати, причиниха ненужни смъртни случаи и подпомогнаха разпространението на болести, една от които рано или късно може да се превърне в нова пандемия.
Изкуственият интелект продължава стремителното си и нерегулирано развитие, заплашвайки работни места, сигурността и, според по-мрачните прогнози, самото човешко съществуване.
Ревизионистични сили безнаказано погазват правила и норми. Избирателите са гневни и непредсказуеми. Бавната, обмислена и по необходимост дискретна дипломация, която изгражда доверие и разбирателство, отстъпи място на показен и дързък стил, по-подходящ за притъпеното от TikTok внимание или за училищната площадка.
Програмата за данни за конфликтите на университета в Упсала регистрира 65 конфликта между държави през миналата година – най-големият брой от 1946 г. насам. Великите сили се оказват затънали в асиметрични войни с държави, които се възползват максимално от новите технологии.
Войната на руския президент Владимир Путин в Украйна, която трябваше да бъде спечелена за броени дни, вече трудно навлиза в петата си година. Иран, използвайки евтини, масово произвеждани дронове за атаки срещу американските сили и съюзници, придоби контрол, може би завинаги, върху ключов коридор за световната търговия, драстично намали запасите от американски ракети и въвлече президента Тръмп във война по негов собствен избор.
Световна война не е неизбежна, но опасността от катастрофален конфликт между големи и добре въоръжени сили е по-близо, отколкото е била от десетилетия.
Подобно на жителите на Оран на Камю, ние разбираемо не желаем да признаем колко много се е променил светът. Проблемите са трудни, сложни и досадни и е по-лесно да погледнем настрани. Затова почиваме по плажовете, докато бушуват горски пожари.
Питаме изкуствения интелект как да обучим новото си кученце, как да напишем онова писмо – оставяме го да мисли вместо нас. Надяваме се войните да приключат, предпазните механизми, институциите и съюзите да бъдат възстановени и светът такъв, какъвто го познаваме, да се възстанови и оцелее.
Нова реалност обаче настъпи със смайваща скорост. Световният ред, който поддържаше света през по-голямата част от живота ни, започна да ерозира, когато хората в него станаха прекалено спокойни и самодоволни и когато лошото поведение започна да се приема твърде лесно – дори да се одобрява.
Навлязохме в нова епоха на безредие. Трябва да се подготвим, а това започва с честно признаване на сериозността на момента, в който се намираме, и с приемането, че крехката ни система се разпада. Че държавите вече се приспособяват – за добро или за лошо. И че всяко бъдещо сътрудничество ще трябва да изглежда различно.
Какво се случва с онези, които отказват да се адаптират и настояват, че разпадащата се система може да продължи да съществува? Нека разгледаме три революции, които се случиха, и една, която не се случи.
В навечерието на Френската революция Франция, най-голямата сухопътна сила в Европа, вероятно е била фалирала, до голяма степен заради огромните суми, които е взела назаем, за да помогне за победата над британците в Американската революция.
Разточителните и корумпирани управляващи елити били загубили посоката, а разрастващата се средна класа, изключена от политическата власт, настоявала за промяна. В най-ниските слоеве на обществото работници и селяни били изправени пред глад и ставали все по-отчаяни.
Разпространявали се могъщи нови идеи на Просвещението – някои от тях внесени от Американската революция – за човешките права и нови форми на управление, които биха предоставили власт поне на част от народа.
Френските крале и техните придворни не разбрали дълбочината на недоволството и предполагали, че нищо не може да ги лиши от привилегированото им положение. Грешали. Монархията била свалена и се родила хаотична и насилствена република. В рамките на едно десетилетие Наполеон щял да стане император.
Няма един-единствен модел на революционна промяна, но хората на върха на един режим често не успяват да осъзнаят колко крехък е той. Руската революция от 1917 г. е последица от поражение в чужбина, а не от скъпо струваща победа. Цар Николай II също настоявал, противно на всички доказателства, че няма нужда от реформи, защото руснаците все още го обожавали.
В Германия през 30-те години на ХХ век Хитлер бил допуснат до властта от елити, които погрешно смятали, че ще могат да го използват и че съществуващата система е достатъчно силна, за да го държи под контрол.
Всяка от тези революции имала дълбоки международни последици. Наполеон довел Франция до господство над континента, разбивайки стари институции и идеи като божественото право на кралете да управляват.
Болшевиките, които завзели властта в Русия, проповядвали и насърчавали революционния интернационализъм, водейки световна война срещу капитализма и демократичните държави. Хитлер превъоръжил Германия, завладял по-голямата част от Европа и избил милиони евреи и много други хора в името на арийското господство.
Понякога обаче държавите и техните лидери успяват навреме да разчетат знаците. През 20-те години на XIX век британското правителство било подложено на натиск от средната класа, новосъздадена от Индустриалната революция, но изключена от вземането на политически решения.
Британският елит, помнейки неотдавнашната катастрофа във Франция, знаел, че трябва да се приспособи, за да оцелее. Големият закон за реформата от 1832 г. послужил като предпазен клапан, разширявайки избирателното право достатъчно, за да предотврати по-мащабна криза.
Лесно е да открием паралели със собственото си време. Гневни общества. Неизбрани елити с огромно богатство и способност да подчиняват правителствата на волята си. Лидери, които отказват да изграждат консенсус или да приемат съвети.
Когато през януари Тръмп беше попитан какви са ограниченията пред властта му, той отговори: „собственият ми морал“. Крал Луи XIV оставил Франция силно отслабена след войните, които водел, както сам казвал, за „la gloire“ – своята слава.
Онези, които решат да пренебрегнат предупредителните знаци и да отхвърлят историята като нещо без значение за настоящето, може да се окажат изненадани и ужасени, когато нежеланите събития все пак ги застигнат.
Международният ред винаги е зависел от подкрепата на великите сили и от сътрудничеството и участието на достатъчно по-малки държави. В края на Студената война, след изчезването на Съветския съюз, Съединените щати изглеждаха готови да продължат да бъдат гарант на системата, изградена след 1945 г. При президента Тръмп това вече не е така.
Възможно е при друг президент Съединените щати да възобновят ролята си на хегемон, доброволен поддръжник на международните институции и норми, добър и надежден съюзник и твърд противник на тираните. Този свят отново може да продължи толкова мирно, колкото е съществувал – поне от някои гледни точки – от 1945 г. насам.
Големите сили, сред които вече Китай и Индия, ще продължат някак да съжителстват, а нещо, наречено „международна общност“, отново ще се посвети на работата за премахване на бедността, несправедливостта, конфликтите и климатичните промени.
Но какво ще стане, ако вече сме в началните етапи на продължителен период на безредие? Свят, в който не можем да приемаме, че онова, което е било вярно вчера, ще бъде вярно и утре, или че привидно стабилните институции ще оцелеят. Може би ще престанем да се изненадваме от новините всеки ден.
Природни бедствия като наводненията в Непал и Тибет се случват, а не е ясно кой ще се притече на помощ. Ще свием ли рамене и ще продължим собствения си живот? Конфликти – някои от които могат да въвлекат великите сили – избухват без очевиден арбитър. Надеждни съюзи като НАТО са подлагани на изпитание отново и отново и могат да се разпаднат.
Хибридната война на Русия с Европа се разширява. Китай и Съединените щати могат да се сблъскат заради Тайван. Конкуренцията за ресурси в един все по-топъл и сух свят вече стимулира насилието.
Това е свят на нарастваща непредсказуемост, в който в много по-голяма степен, отколкото сме очаквали, сме оставени на прищевките на нашите лидери, които са по-слабо ограничени от външни рамки и се чувстват по-свободни да импровизират. Би трябвало да избираме тези, които вземат решения, по-внимателно от всякога – точно когато избирателите изглеждат все по-малко склонни да го правят.
Това са тъмни облаци. Краят на старата система обаче не е задължително да означава край на сътрудничеството. Все още разполагаме с много от компонентите на ефективен световен ред. Имаме богата мрежа от международни институции, много от които остават до голяма степен невидими и управляват връзките между държавите – от гражданската авиация до интернет.
Договорите все още в голямата си част се спазват. Международното право и суверенитетът могат да бъдат трудни за налагане и защита, но мнозина от нас все още осъждат нарушенията им. Самото съществуване на международно обществено мнение все още може да оказва натиск върху нашите лидери.
Много от организациите на отмиращите структури, сред които Организацията на обединените нации, Световната търговска организация и Световната банка, все повече губят ресурси и значение, но продължават да съществуват.
В широко обсъждана реч в Давос през януари канадският премиер Марк Карни, месеци преди търговските преговори със Съединените щати да се провалят, определи края на Pax Americana като край на една „приятна фикция“. Други държави обаче биха могли да се противопоставят, каза той, особено ако се обединят в коалиции около споделени ценности и общи цели.
Редица средни сили, включително Канада, Австралия и Япония, работят заедно, за да запълнят празнината, оставена от оттеглянето на Съединените щати от предишната им роля на благосклонна суперсила.
Промяната е трудна, но вкопчването в старите начини може да се окаже опасна заблуда. През лятото на 1914 г. британският външен министър сър Едуард Грей и много други хора на властови позиции във Великобритания и в цяла Европа предполагали, че поредната криза на Балканите ще бъде разрешена, както подобни кризи преди това, чрез конференция на великите сили.
Той не успял да разбере колко бързо Европа се движи към война и да използва огромната сила на Великобритания, за да събере различните страни. Първата световна война променила Европа и света завинаги.
До 1945 г. Великобритания, Съветският съюз, Съединените щати и техните съюзници били водили две жестоки световни войни в рамките на три десетилетия. Когато създали архитектурата на съществуващия ред, те много ясно знаели какво искат да предотвратят. Предишните рамки се били провалили и те щели да създадат нещо ново, което да не се провали.
Панглосианският път на неоправдания оптимизъм е задънена улица. Това обаче не означава, че не можем да направим онова, което толкова често е било правено и преди, и да започнем трудоемкия процес по изграждането на нещо ново. В новата поредица „Новият световен безпорядък“ „Таймс Опиниън“ ще разглежда през следващите седмици разпадането на следвоенната международна система и начина, по който държавите се приспособяват, докато Америка отстъпва встрани./БГНЕС
Десетилетия наред американските интереси диктуваха ставащото в Близкия изток. Войната в Газа и неуспешната интервенция на САЩ в Иран обаче промениха това, а и Русия изгуби част от влиянието си. Кой ще се възползва сега.
Съюзниците на САЩ са обект на постоянни атаки и провокации от страна на Иран от месеци, а всички държави в региона плащат цената за една война, която Вашингтон очевидно не може да спечели. Картите се раздават отново, а с „американския Близък изток“ е свършено, както написа известният политолог и автор Марк Линч в своя статия във „Форин Афеърс“ от август.
Балансът на силите се променя
Десетилетия наред американските интереси диктуваха динамиката в Близкия изток. САЩ се опитваха да форсират изграждането на отношения между Израел и част от съюзниците им в региона – водени от Саудитска Арабия и Обединените арабски емирства. В техен противовес стояха съюзниците на Русия – Сирия на Асад, Иран и неговите проксита в останалите държави.
Войната в Газа, както и неуспешната интервенция на САЩ и Израел в Иран промениха това. Паралелно Русия изгуби голяма част от влиянието си. В последните месеци мантрата, че американските бази гарантират неприкосновеността на редица държави в Персийския залив, Саудитска Арабия и Йордания, бе развенчана. Накрая Иран откри ново средство за изнудване на света и нов начин да срине американската хегемония – чрез ефективното блокира на трафика през Ормузкия проток. Апетитите на Турция пък, която не крие амбициите си да доминира в региона, се засилиха.
Сирия в окото на бурята
В ключовите моменти от гражданската война в Сирия, продължила над 12 години, Башар Асад разчиташе на Хизбула за подкрепа. След 7 октомври и терористичното нападение на Хамас срещу Израел, войнствената ливанска групировка изгуби позиции, а според експерти това допринесе и за края на управлението на династията Асад, продължило над 50 години. На власт в Дамаск дойде Аш Шараа, бивш ръководител на ислямистката групировка „Ал Нусра“, обявена за терористична организация от САЩ през 2012 година. И така Турция, която разполага с втората най-голяма армия в НАТО, се превърна в основния съюзник на Сирия.
Израел пое контрола над милитаризираната зона по границата със Сирия, а днес властите и жителите на разсипаната от войни и конфликти държава се оплакват, че Тел Авив изгражда нови бази там. Проиранските милиции в съседните Ливан и Ирак са отслабени, но далеч не са изчезнали. „Не бива да бъдем принуждавани да избираме между експанзионистичната политика на Израел и тази на Иран“, заяви наскоро сирийският президент в интервю за „Ал Джазира“.
Турция разширява влиянието си
Турция използва възможността да подсигури влиянието и ролята си на гарант за сигурността в Близкия изток. Наскоро Анкара подписа споразумение за обща отбрана със Саудитска Арабия и Пакистан. Такъв ход влиза в сериозен конфликт с американския план за нормализиране на отношенията с Израел, тъй като напоследък напрежението между Ердоган и правителството на Нетаняху ескалира. То буди тревога и в Обединените арабски емирства, които разчитаха на Вашингтон и съвместната работа с Израел за развитието си, отбелязва германският „Франкфуртер Алгемайне Цайтунг“.
Аш Шараа не се оплаква от външнополитическите амбиции на Турция, които неведнъж са описвани като „неосмански“, пишат още Кристоф Ерхард и Кристиан Майер във ФАЦ. Това отваря врати на Анкара, която надали планира да поеме пълен контрол над Сирия, но със сигурност иска послушен партньор, който да не възразява на засилено турско военно присъствие, четем още в изданието.
Шанс, невиждан от 70 години
Един Близък изток, населен с режими, които са по-малко склонни да следват водещата роля на Вашингтон при налагането на непопулярни политики и да потискат обществената опозиция, в дългосрочен план вероятно би бил по-стабилен от този днес, пише Марк Линч. Сегашният ред е към края си и това може да е последният шанс за американските лидери да променят курса, за да запазят част от влиянието си, допълва той.
При всички положения Близкият изток се променя и днес нови актьори имат шанса да придобият все по-голямо регионално влияние. Шанс, който не се появявал вероятно от 1956 година насам, когато Суецката криза окончателно сложи край на имперското влияние на Великобритания. Събитията в Египет тогава отвориха вакуум. И точно от него се възползваше Вашингтон. Предстои да видим кой ще се възползва сега.
кафенето 