Пидирасы

Николай Флоров

За абстрактните художници някогашният генсек на КПСС Никита Хрушчов е бил  наясно: «Пидирасы!» В това число влизат и Пикасо, и Салвадор Дали. Още по-малко е знаел и Сталин какви са тия двамата. На него обаче са му казали, че Пикасо е не само художник, но и комунист. На руснаците (да бъдем по-прецизни – на съветското КГБ) винаги му се е искало известни западняци да са комунисти.

Без съмнение, Пикасо е един от тях, тоест от тия, които безметежно се държат подръка докато  демонстрират по парижките улици с Интернационала на уста и с изражение на единствени носители на прогреса. Колкото до комунизма на Пикасо, неговия приятел Салвадор Дали го описва така: “Picaso es un comunista, y yo tampoco!”, което горе-долу значи: «Пикасо е комунист, нито съм аз!» 

След демонстрацията обикновено парижките леваци отсядат в някой ресторант на дълга разядка, както и френската компартия на омари и старо винце след годишните си събрания, и на никой не му минава през ума да човърка защо абстрактното изкуство е по-лошо от соц-реализма.

За това се грижи сталинският Коминформ, под чието крилце и с чиито пари се организира Световната конференция за мир в Полша през 1948 година. Там са, разбира се, такива леваци като Пикасо, Бертолт Брехт, Алдъс Хъксли, Пол Елюар.

Годината е знаменателна: Сталин отдавна е започнал Студената война и от трибуната на конференцията писателят Александър Фадеев сипе огън и жупел срещу всичко американско и в защита на борбата за мир.

Понятието «борба за мир», драги читателю, може да звучи изтъркано днес, но тогава това е за Сталин най-големия пропаганден трик срещу Запада: мир в целия свят и борба срещу войнолюбивите американски империалисти, а Съветския съюз е най-миролюбивата страна на света и единствен защитник на мира.

На конференцията Пикасо гледа и слуша Александър Фадеев и му се повръща – той не е очаквал такава фронтална атака, пълна с бълвоч срещу западното изкуство и затова засяда в близкия бар да отбие конференцията. А Фадеев лае за упадъчното изкуство на Запада, за неговата безсмисленост и снобизъм, за истинското пролетарско изкуство, пълно с трактори, мастити звеноводки и московски интелектуалки на служба на пролетариата, облечени с прилично дълги поли и обути с къси и здрави социалистически токчета (без червило, разбира се).

Междувременно в антуража на  най-известните писатели и  художници на Запад винаги има и по една рускиня, много от които са чиста проба КГБ-курви, с предназначение да завъртят главите на тия леваци към мира и прогреса и най-главното – срещу американския империализъм. Пикасо и

Дали са късметлии – Дали си намира в рускинята Гала муза за цял живот, а Пикасо за известно време се връзва с Олга Хохлова, която той много скоро открива  че е типична руска «вагина дентата». Такава я е и увековечил в картините си, явно не по-различна от опита на българите с рускини. Казвам късметлии, защото и двамата не са попаднали на сталински курви.

По това време Пикасо рисува, и то без никакви особени помисли, гълъбчето на мира и изобщо не подозира, че Сталин ще го набута по конференциите на Коминформ като символ, като мантия на чистотата и белотата на социализма. По същото това време обаче Пикасо рисува и портрет на Сталин, от който френските интелектуалци са ужасени – той им напомня не на слънцето Сталин, а на доста долен грузински бандюга.

Тоя вид интелектуалци, готови да защитават с гърдите си неговата чистота, Сталин нарича «прогресивни». Сред тях са и Жан Пол Сартр (с френско «р») и неговия апендикс Симон де Бовоар – половин любовница, половин съпруга и половин обществена курва. Това е същата Бовоар, която неотдавна е била възхитена от влизащите немски войници и офицери в Париж.

Тя не може да не е възхитена, тъй като щом Сталин и Хитлер са съюзници, значи те са дошли в Париж като съюзници на най-прогресивното общество на земята – съветското. Освен синеоки, тя ги намира за усмихнати, елегантни, красиви, стегнати и напети. Много скоро обаче нещата тръгват по друг път и тя, заедно с Жан Пол Сартр (с френско «р») завиват в противоположна посока.

В Париж, разбирате, може да се завива накъдето си поискаш и когато си поискаш. За повечето писатели, художници-абстракционисти, сюрреалисти, дадаисти и всички останали е въпрос на позиране срещу «буржоазните стойности» и презиране на статуквото.

В България по онова време няма по-голям символ на най-прогресивното изкуство на света – съветското, от паметника на съветската армия. Останалите творци бързат да рисуват трактористи, звеноводки, зидари, селски моми на нивата с бебета на ръце от мизерното капиталистическо минало, Георги Димитров сред бригадирите, Георги Димитров сред  децата, Георги Димитров сред захласнати комсомолци с физиономии на Сергей Станишев…

В Москва художници няма, има соц-реалисти в стила на Шишкин и Верещагин, чиито картини  са набити в главата на българина като бабуни. Няма и съюз на художниците. Няма и академия на изкуството. Това са буржоазни отпадъци, ненужни развъдници на разврат и упадъчни идеи.

Иронията е там, че  Русия е по начало родоначалник на абстракционизма с неговите двама гиганти Малевич и Кандински. На първия болшевиките конфискуват повечето творби и той е забранен като «буржоазен художник, който не изразява обществената действителност».

Кандински те намират за «прекалено индивидуалистичен и буржоазен». И за да не остане никакво съмнение в генетичната връзка  между нацизма и комунизма, в 1930 нацистите конфискуват три от неговите най-изящни картини от известната «Баухаус», където той работи.

Конфискуването е последвано  и от издевателство: заедно с картини на Пол Клее, Франц Марк и други те са изложени в изложба под заглавие «Изродено изкуство».

Но времето има навика да поднася и своите тъжни майтапи: за много години по времето на сталинизма и другите изми в Москва шофьорът на гръцкото посолство, окомуш човек, тоест буден, обикаля скритите по московските комуналки руски художници и събира всичко каквото може, просто така, за поколенията, с чувство за времето.

Та ето така сега бившият шофьор на гръцкото посолство е най-големия колекционер на съветско нерегламентирано изкуство в света.

Не си мислете, читателю, че съветските телени мрежи са спирали българските художници да бягат – как не. Бягали са или просто са оставали там, но на вас не са ви казвали нищо.  Те искат да опитат, да имат обмен, да видят, но ги правят на родоотстъпници, на предатели и на нищожества. «Там – казва Христо – аз никога няма да се върна!»

За всичките тези години Христо беше зает човек – той опакова Райхстага, един френски мост, острови във Флорида, разпиля чадърите си в Калифорния, докато в един ден съвсем неотдавна той получи  писмо от господин Вежди Рашидов, в което министъра го уверява, че, «новото поколение го уважава», че той може да се върне. 

Днес Червенковски, Тодор Живковски и цяла плеада сталински изчадия, искат да минат за покровители на изкуството. Днес те са зарязали соц-реализма и дори разбират от абстрактно изкуство.                                               

Красен Станчев: Докъде ще стигне инфлацията и ще загубят ли българите спестяванията си

Докъде ще стигне инфлацията в България? Ще загубят ли хората спестяванията си? Не, казва Красен Станчев. Той припомня, че през 1996-1997 е било далеч по-тежко и обяснява защо еврото няма да реши проблема с инфлацията.

Красен Станчев

Стана ли чудото в България – появи ли се правителство, което започва да се справя с корупцията, в резултат на което в хазната да влизат милиарди в повече?

Красен Станчев: Не, чудо няма. Бюджетните приходи се увеличиха вследствие на възстановяването на икономиката, на инфлацията и на увеличените разходи на самия бюджет, особено за заплати – над 75% за по-малко от година и половина, но и на пенсии (12% за година). Вероятно има такъв ефект и от политиките за покриване на разходи (60 към 40, 80 към 20 и т.н.), от паричните преводи на българските гастарбайтери, както и от тегленето на спестявания през 2020 и началото на 2021 година от малко над 1 милион граждани, които не бяха „подпомогнати“ от никакви политики.

Новото правителство изразходва този приход в бюджета, а не го „събра“. Постави рекорд от залпови разходи в края на годината от над 8% от БВП. (Ако не се смятат непрозрачните правителствени разходи от 18% от БВП на година преди 1998 година.)

Но онова, което новите политици на 2021 година оставиха като резултат – и то траен, поне като очакване – е възстановяването на репутацията като стопански феномен. Иначе казано – когато я нямаш, губиш.

Бяхте против мораториума върху цената на тока и парното, наложен от правителството, но те го отчитат сега като спасителен за много домакинстваМислите ли, че е нанесъл някакви „левичарски“ поражения върху икономиката ни?

Красен Станчев: Мисля, че това бе театър, единодушна демонстрация на парламентарните фракции, че властта е „приятел на народа“. И без нея фондът „обществена добавка“ бе добре капитализиран, за да се покрият разходите на онези, които „не могат“ да ги посрещнат. Но мнозина могат, а замразените цени спонсорираха харченето на най-заможните най-много. Пораженията са в мисленето, в икономиката ще дойдат като следствие.

Имат ли основание критиките към предприетите в момента мерки срещу инфлацията? Например, че раздаването на средства за компенсацията ѝ само я увеличава. Или пък, че нулевата ставка на ДДС върху цената на хляба не я понижава?

Красен Станчев: Точно това са последиците от подхода, използван и при мораториума – принципна разлика между тях и него няма. За коалиционното споразумение инфлацията сякаш я нямаше като проблем даже: самата дума се споменава в него един път (в контекста, че ще бъде наблюдавана, по пътя към еврозоната), за разлика от „икономика“ и „иновации“ (споменати съответно 31 и 41 пъти на 108 страници).

И сега нито една от мерките не е срещу инфлацията, по-скоро обратното. Това с хляба е пълна глупост. Ще си позволя да кажа по-подробно защо. Първо, тази „мярка“ произтича от представата, че хората тук предимно „ручат леб“, казано на шопски. Но потреблението му за десет години намалява с около 20%, което дори е здравословно. 

Второ, няма да има отражение върху инфлацията, защото цените няма да се променят, а ако се увеличи потреблението на хляб, пък няма да е много здравословно. Трето, производителите на хляб няма да имат възможност да възстановят ДДС, което плащат за всичко, което им помага да опекат един хляб. 

Четвърто, ДДС на „пастите“ и по-високото качество хлебни изделия не се променя, но те на практика се приготвят от същите предприятия. И най-вероятно ще бъдат отчетени като тип хляб без ДДС, за да се повдигнат печалбите. Съответните контролиращи ще имат повече работа и странични доходи. Пето, ако изнасяте тиквеник на Македония (на македонски – „тиквеница“) или съответния хляб за Северна Африка, няма да има възстановяване на ДДС.

Доколко и на какъв принцип трябва да бъдат удовлетворявани непрестанните искания – от бизнеса до пенсионерите – за пари от държавата? И от кого трябва да бъдат взети?

Красен Станчев: Пенсионерското потребление, кошницата на пенсионерите – на около, предполагам, 500 000 – е такава, че никакво повишаване на пенсии не може да компенсира ръста на цените на стоките, включени в нея.

Другите искания са отговор на обещанието, че ще бъдат компенсирани всички за всичко. Те няма как да престанат, защото процесът е на съревнование на подаяния, които плаща някой друг. С 67 милиарда бюджет никой не може да компенсира 150 милиарда искания.

Тази политика ще възпира конкуренцията и инвестициите, ще отлага усилията за справяне със собствени сили и ще възнаграждава по-организираните и по-малки (защото при тях организацията е по-лесна) групи, искащи компенсации.

Превозвачите заблудени ли са, че протестират за своите заплати, докато всъщност се борят за печалбите на работодателите си и изпълняват политически задачи?

Красен Станчев: При всички случаи те са по-организирани от други браншове. Това е, защото вече са се сдобили с привилегията на субсидии. И техните цени няма да бъдат понижени. Намалението на акцизите на горивата ще е от полза за по-високи печалби, без да е задължително да подобрят възнагражденията. При международните превози спад няма, увеличението им от началото на годината е с повече от 1/5. (Поради ръст на износа и промишленото производство.)

Голямо недоразумение е идеята върху горивата да се влияе чрез манипулиране на количеството био-компоненти в бензина и дизела. Те са местно производство, тези предприятия са един от големите доставчици на такива компоненти за ЕС – делът в икономиката им е над 1% от БВП. Те получават суровина от фермерите (и връщат на тях не малка част от „отпадъка“ като фураж).

Като намалите био-компонентите, ще ощетите не само този отрасъл (вероятно около 20 фирми, 4-5 от тях големи), но и 200-300 техни доставчици. Освен това при ръст на цените на петрола, тези компоненти ще го компенсират, особено ако делът им в онова, което наливаме в резервоара, се увеличи от 5-7 на 20 процента.

Докъде, според Вас, ще стигне инфлацията – още едно поколение ще загуби ли спестяванията си, да очакваме ли в обозримо бъдеще нова деноминация на лева? Възможен изход за нас ли е преминаването към еврото?

Красен Станчев: Спестяванията няма да бъдат загубени. През 1996-1997 година те се свиха от над 50% до под 10% от БВП. Сега „загубата“ ще е 15-20 на сто най-много, но няма да е пет пъти. Изобщо има голяма разлика между доходите и спестяванията тогава и сега. През 1998 година доходът е 20% от средния в ЕС, сега е 55%.

Встъпването в еврозоната не решава проблема с инфлацията. Не защото „търговците ще удвоят цените“. А поради три причини: а) процесът на изравняване на цени и доходи с ЕС ще продължи, б) към средата на май резервът на левовете в обръщение е 60 милиарда, поне 2/3 от тези пари ще отидат за „важни държавни и социални проекти“ или в банките и съвсем не е сигурно, че харченето ще е разумно и в) в момента БНБ не може да предначертае разумна процедура за разпределението на тези средства.

Присъствието на БСП във властта поличба ли е за галопираща инфлация и води ли, както след Лукановата и Виденовата зима, до дясно непопулистко управление?

Красен Станчев: „Галопираща“ е подвеждащо и популистко определение на темпа на нарастване на цените. 1-2% на месец не е „галоп“. На годишна основа не е и прецедент за периода след 1997 година. През 2006-2008 година инфлацията е сравнима или по-висока от сега. Но тогава това се случва поради рекордни чуждестранни инвестиции, на тях се дължат около 9/10 от ръста на доходите през 2007 година, когато България е на първо място в света по привличане на инвестиции (ако не броим Хонг Конг).

На политическия пазар никой не предлага непопулистко управление, а дори и да бъде предложено, публиката няма да го одобри. БСП не е поличба. Тя просто се придържа към седем от десетте точки от глава втора на Комунистическия манифест – от прогресивното облагане на доходите, през повече държавни предприятия, до държавната грижа за подрастващите.

Но и тя, и почти всички останали партии в страната мразят чуждестранните инвестиции. Общият знаменател в тази нагласа се задава не само от БСП, но и от опозиционни партии. И е традиция у нас след 2009 година. Само руските държавни компании са на почит.

Защо се твърдеше, че можем сами да обезпечим нуждите си от електроенергия и жито и дори да изнасяме, а се оказва, че сме сред най-заплашените в Европа от дефицита им?

Красен Станчев: Не се „оказва“ така. При електроенергията е така, ако ще се затварят в скоро време т.нар. „Марици“ и ако упорито се спират концесиите за добив на алтернативни на руските енергийни ресурси, доставянето им от други или с доста по-„зелени“ технологии.

При зърнените култури няма други проблеми, освен цените на горивата и частично торовете. Но те до голяма степен са следствие на войната в Украйна, за която виновна е агресорът – Русия. Политическият хленч по тези поводи е за да се избегне тъкмо това обяснение.

Острите нападки срещу правителството в полза ли са на олигарсите, изключени от корупционните схеми?

Красен Станчев: Проблемът не е в т.нар. олигарси, а във властта, която ги отглежда, в създаването на „мафия“ отгоре надолу след 2012 година, включително с помощта на главните прокурори. Това е „моделът на Путин“ – познавам го отблизо от 2006 година, когато работих за Световната банка в Русия. На него в България започнаха да се възхищават и с него да обменят опит. 

Проблемът на България открай време е, че който дойде на власт, започва да си създава собствена олигархия. Получава се, че няма постоянна група олигарси, а има ротация на подбраните от властта нейни приятели. Същевременно групата селекционери остава относително постоянна. Но понеже ги е срам да се покажат, а и би било обществено-осъдително, те се крият.

В Украйна, впрочем, не е така: трима от шестимата олигарси (всичките публични фигури, а не мъпети, каквито са „олигарсите“ у нас) подпомогнаха отстраняването на Янукович. А сега поне четирима поддържат съпротивата на страната срещу агресора Русия.

Виждате ли риск от следващо управление на страната, доминирано от „петата колона“ на Кремъл? Каква би била неговата икономическа политика?

Красен Станчев: Това е най-големият политически риск. За радост обаче той не може да предложи нищо в областта на икономиката. Руската федерация ще се възстановява дълго време. Стопанските ѝ сили се връщат към края на 1990-те.

Тази колона не е тайна. И досега икономическата ѝ политика бе България да взима пари от т.нар. Запад, за да плаща на руски държавни компании – като заделя частица от касовия поток за приятели в страната. Само че много политически партии се конкурират на това поприще. Поради което цената за Русия намалява.

Направих рекапитулация на този опит през 2015 година (б.ред. – книгата „Анатомия на кризата“) – до към началото на 2021 година щетите просто се удвоиха. Ако „петата колона“ продължи по този път, България ще трябва да остане в ЕС и НАТО. Защото ако ги напусне, няма да има с какво да плаща на Кремъл.

Поданици богомолци

Няколко предположения за месианския комплекс на руснаците

Митко Новков, Култура

„Болярката Морозова“ на Василий Суриков по всички критерии е историческа картина. Историята, която изобразява, е свидетелство за разлома между народ и власт в руската държава и общество. Началото на този разпад поставя разколът.

Суриков е избрал да синтезира този обществено-културен разлом в картина, изобразяваща откарването в заточение на болярката Морозова, състояло се на 16 (или 17 ноември) 1671 г. Епизодът е кулминация на една от най-драматичните епохи в Русия – разкола в Православната църква: „[М]оже би едно от най-трагичните събития в руската история и безспорно най-трагичното в историята на руската Църква“, определя го Борис Успенски.

Разривът се случва във време, когато московското царство едва-едва е излязло от поредната криза, и без съмнение е свързан с нея, дори бих казал, че изцяло е предопределен от нея; разделението сред пасоми и клир, между народ и власт увенчава края на низ от кървави и хаотични събития през целия руски ХVІІ век. Най-хаотично е неговото начало: пламтят пожарищата на Смутното време, след като в края на ХVІ век опричнината на Иван ІV Грозни (1533–1584) и управлението на „роба-цар“[1] Борис Годунов (1598–1605) разлюляват Московията. Полски шляхтичи нахлуват и превземат столицата.

С тяхна помощ на престола е въздигнат Лъже-Дмитрий І, уж спасилият се син на Иван Грозни от брака му (шести или седми поред) с Мария (Марфа) Фьодоровна Нагая, негова последна съпруга. Разбира се, според канона най-малкият син на руския цар няма права върху короната – Православната Църква признава светостта на брака само до третата женитба, нататък не.

В Константинопол около шест века по-рано византийският император Лъв VІ Философ (886–912) се жени за четвърти път за Зоя Карбонопсина (Въгленоока), но патриарх Николай Мистик отказва да узакони брака, лишавайки от престолонаследие сина, който тя ражда. Но не бива да се опълчваш на императора – Николай е заточен, а синът на Лъв става византийски император под името Константин VІІ Багренородни.

Кончината на царевича Дмитрий е оплакана горко от майката Марфа Нагая, замонашила се след странната му смърт – самопробол се бил по време на епилептичен пристъп. Мнозина обаче обвиняват гласящия се за царството Борис Годунов, че има пръст в кончината на царевича, обаче княз Василий Шуйски (който по-късно също сяда на престола) след проведена анкета заключава, че смъртта на деветгодишния Дмитрий била плод на нелеп инцидент.

Гражданите на Углич не вярват на тази версия, линчуват нарочените за убийци Михаил Бятиговский, сина му Данило и племенника му Никита Качалов, които Борис Годунов дни преди това изпратил уж да подсилят охраната на царевича. Тази „невяра“ в царската версия се разпростира сред народа: плъзва слух, че синът на Грозни бил жив, спасил се по чудодеен начин.

От този и от други слухове се възползвал самозванецът, за да оспори властта на Годунов. Историците издигат различни версии за неговата самоличност, общоприетата е, че това бил бившият монах Григорий (с гражданско име Юрий) Отрепиев, беглец от Чудовския манастир, поставил се в доброволна услуга на поляците.

Отрепиев, въпреки името си, изобщо не е случаен човек – води произхода си от западналия болярски род Нелидови. И по съвсем прагматични подбуди влиза в Чудовския манастир – да се спаси от преследванията на цар Борис срещу рода Романови, бъдещите руски царе и императори. Неговият баща и той самият били от т.нар. „хранени хора“ на Романови. Прякорът на семейството дошъл от язвителна забележка на цар Иван ІІІ, отправена към Гришкиния праотец Давид Фарисеев, че се носел „отреповато”, сиреч неопрятно, небрежно, вехто.

Самозванецът не бил хубавец: нисък на ръст, тромав, с кръгло лице, загрозявано от две брадавици на челото и бузата, непропорционално широк в раменете, с бича шия и различни по дължина ръце. Въпреки руския обичай нямал нито брада, нито мустаци – нещо като предвестник на анти-брадатата реформа на Петър I.

Това, прочее, възмущавало московските му поданици. Историкът С. Ф. Платонов го описва: „Той бил твърде некрасив: с различна дължина на ръцете, голяма брадавица на лицето, грозен голям нос, щръкнали коси, несимпатично изражение, лишена от талия неизящна фигура…“ Първоначално посрещнат с надежда и възторг, постепенно народът („чернь“, го зоват хронистите) и най-вече знатните князе и боляри оттеглят подкрепата си заради чуждоземните му нрави и своеволията на полските гвардейци в Москва.

Специалистът по руска църковна история от Киевския университет „Тарас Шевченко“ Василий Уляновски подчертава в книгата си „Смутното време“, че още при посрещането на Лъже-Дмитрий руснаците се смутили от поведението на новия цар:

Традиционната размерност, степенност на руската православна церемония била донякъде нарушена от поляците, които шумно свирели с тръбите си и удряли по литаврите по време на пеенето на псалмите; същите – католици и протестанти – влезли след царя и в кремълските събори. Това фактически става първият знак за двойствеността на „законния цар“: той хем следва руските православни традиции, хем е склонен към новаторство по западен маниер. По-късно новаторствата, въвеждани от царя, ще се превърнат в препъни-камък за неговите поданици и – усложнявани от действията на поляците – ще станат важна причина за свалянето на самозванеца при мълчаливото съгласие на „свещенството“.

Благородните московчани се дразнели от каприза на самозванеца да поднася на трапезата телешко месо и да ги гощава с него – телешкото по онова време руснаците смятали за „поганска“ храна. Не си и лягал да поспи следобед като всеки нормален велможа, а скитал същи просяк по московските улици. Историкът на град Москва, монархистът Владимир Владимирович Назаревски, описва в книгата „Москва – сърцето на Русия. Осем века история“ странното поведение на Лъже-Дмитрий:

Но Москва започнала да забелязва в новия властител, в неговите действия и в самата обстановка нещо фалшиво, нещо неруско. Освен упоменатите нарушения на руските обичаи, всички били поразени от невижданата разточителност на Лъже-Дмитрий в полза на чужденците; той възнаградил чуждоземните музиканти с такова заплащане, каквото не били получавали и най-първите сановници в държавата. Наричайки се „непобедим император“, самозванецът си направил свръхбогат трон от чисто злато с лъвове и голям орел, като го украсил с брилянти и перлени пискюли. Облечен в полски костюм, той яздел бясно по Москва, – и даже до Успенския събор, което никога не се било случвало преди, се доближавал седнал върху седлото. Организирал борби между мечки и вълци с небивал плам, като в тях участвал и той самият. Не си лягал да спи след обяд, а ходел пеш при поляците и немците; поради което на болярите, които не забелязвали, че бил излязъл от двореца, им се налагало да го търсят по целия град. Поляците пирували из Москва, високомерно се държали с руснаците и ги обиждали.

За краткия период, през който бил на власт (21 юни 1605–17 май 1606), самозванецът ги натворил такива, че успял да скандализира заедно „чернь“, и „бояры“ със западните си (по полски образец) чудновати за ортодоксалното царство обичаи.

Чашата преляла, когато се венчал за полската пани Марина Мнишек, без тя да премине през православно кръщение, запазвайки католическата си вяра, въпреки че се омъжвала за „царя на Третия Рим, единствения останал защитник на истинското християнство“. Но Лъже-Дмитрий І нямал кой знае какъв избор – бащата на неправославната царица, сандомирският войвода Йежи (Юрий) Мнишек (по баща чех), финансирал авантюрата на претендента и осигурил полковете за неговата победа. Тази помощ той му оказал срещу обещанието, че „царят“ ще се ожени за дъщеря му и ще я направи владетелка на Русия[2] без тя да променя вярата си.

Чудатостите, които новият владетел внесъл в праведната столица (както и успешната пропаганда на враговете му начело с Василий Шуйски), допринесли много, за да тръгне из Москва мълвата, че Лъже-Дмитрий всъщност бил слуга на дявола.

Сергей Соловьов, бащата на известния руски философ Владимир Соловьов, разказва в осми том на своята история на Русия, че когато водели търговеца пекар Фьодор Калачник и дребния дворянин Пьотр Тургенев (далечен предтеча на писателя Иван Тургенев) към ешафода заради това, че изразили съмнения в царското достойнство и в „синовството“ на самозванеца, първият крещял срещу тълпата: „Приехте вие вместо Христос антихриста и се кланяте на изпратения от сатаната, но тогава ще се опомните, когато всички погинете!“ И иконите Марина целувала не както трябва – вместо ръката на Богородица целувала устните ѝ.

Лев Николаевич Гумильов, син на поета Николай Гумильов и на Ана Ахматова, „великият евразиец“, описва шока: „Царицата Богородица по устата целуна, кога е било такова чудо!“ Цялата пропагандна „слухотевица“, грешните поведенческо-религиозни жестове[3] и неумелите управленски ходове на новопроизведения цар довеждат в крайна сметка до убийството му, организирано от братята Шуйски и привърженици.

А за да се отърват от вредното чуждо влияние и от привнесената в православна Русия „латинска“ еретическа и антихристиянска демоничност, след като оставят тялото на Лъже-Дмитрий І за поругание[4] непогребано цели четири дни, го изгарят и изгърмяват пепелта му с Цар-Пушка към Полша – поне така твърди Лев Гумильов. Ако е вярно казаното, това ще е единственият регистриран случай в историята, когато гигантският топ е произвел гърмеж.

Смутното време обаче не завършва с Лъже-Дмитрий І, самозванците по руската земя не секват, има един даже с прозвището Иля (Илейка) Муромец – повтарящ почти дословно името на прочутия богатир. Муромец, защото бил от Мурома, родното място на героя. Истинското му име е Иля Иванович Коровин, казак, обявил се за Пьотр Фьодорович, уж син на слабоумния цар Фьодор І. Хич не се притеснявал от факта той, че цар Фьодор изобщо не се е сдобивал с мъжка рожба, а само с дъщеря Теодосия, споминала се в младенческа възраст.

Почти веднага след смъртта на първия Лъже-Дмитрий се развихря втори, наречен „Тушинския (или Калужския) крадец“. „Тушински“, защото в Тушино, близо до Москва, разположил бойния си лагер; „крадец“, защото искал да окраде (присвои) монархическата самоличност, а по този начин и святост, защото царят в руското народностно съзнание не е обикновен владетел, а помазаник Божи, тоест земен Христос. И ако Лъже-Дмитрий І лъже, че е починалият най-малък и последен син на Иван ІV Грозни, то Лъже-Дмитрий ІІ лъже, че е изстреляният с топ към Полша Лъже-Дмитрий І, починалият най-малък и последен син на Иван ІV Грозни…

Това ако не е метафизика или по-скоро, метакратия или метаархия, здраве му кажи! Разумът в руското господарство вероятно се бил размътил и разсмутил съвсем. И може би заради точно този разстроен разум, а не само заради анархията, хаоса и безчинствата произтича и назоваването на тия времена – Смутни. Макар че ако ги наречем „побъркани“, няма да сгрешим. Както отбелязва Н. И. Костомаров: „Бедният народ си изгубил ума с тези Дмитриевци. Явява се един Дмитрий, друг, трети, четвърти…“

Мнозина казаци си присвояват идентичността на царски наследници (както по-късно Емелян Пугачов), за да придадат легитимност на сглобяваните от тях разбойнически шайки, напъплили Южна Русия. „Тушинският крадец“ чак се „възмутил“ от внезапно изникналите отвсякъде негови „роднини“, че издал специална грамота, осъждаща и порицаваща самозванството (sic!). Самозванец самозванци осъжда, де се е чуло-видяло!…

Историците са озадачени от явлението и хвърлят доста усилия да го обяснят. Игор Андреев определя самозванците като „руската разновидност на Фауст“, докато украинският изследовател Лес Качковски подчертава, че самозванството не се среща в близки до русите славянски племена – украинци и поляци например. Според интерпретаторите сред главните причини за явлението са особеностите на властта в Московията.

Царят е сакрална фигура за обикновения руски човек: Лъже-Дмитрий например го наричат по същия начин, както наричат и Христос – „праведно слънце“; и единствено към царя е редно да се прилагат категории от рода на „истинен“ и „неистинен“, „праведен“ и „неправеден“, „от Бога“ и „от дявола“. Борис Успенски: „Можем да допуснем, че самозванството като типично за Русия явление е свързано именно със сакрализацията на царя.

Йезуитът Антонио Посевино[5], първият папски пратеник в Москва, е озадачен: „По отношение на своя господар угодничеството и почтителността са удивителни до такава степен, че се създава впечатление, че някои негови мнения се смятат едва ли не за божествени: те убеждават сами себе си, че той всичко знае, всичко може, всичко е в негова власт“.

Подобна вяра означава, че е много лесно един цар да бъде или въздигнат до небесата, или сравнен със земята, тъй като – ако не съответства на представите за истински цар, за наместник на Бога, той мигом се превръща в слуга и пратеник на сатаната. А онова, което определя неговата истинност, е предаността му към изконната руска вяра – православието, също доколко е съответен на изконните руски традиции, осветени от древния обичай и нравственост.

Славянофилът Александър Иванович Кошельов е недвусмислен (в писмо до Иван Сергеевич Аксаков): „Без Православието нашата народност нищо не струва“. Според Достоевски „руският народ е целият в Православието“.

Следователно в съпротивата си срещу полските агресори през Смутното време руснаците не просто защитават свободата на земята си, руснаците защитават последния бастион на православието, тоест последния бастион на истинската християнска вяра. Защото след превземането на Константинопол (1453) от Мехмед ІІ Фатих (Завоевателя) Русия остава единствената православна независима държава в тогавашния познат свят (ако не броим Грузия – твърде малка и твърде разпокъсана).

Трагичното за православен Константинопол събитие се случва почти по едно и също време с радостната за православна Москва вест, че е отхвърлена зависимостта от Златната орда (1480): „В Древната Рус – пише Борис Успенски – тези две събития се свързват: по това време, когато във Византия ислямът тържествува над православието, в Русия става обратното – православието тържествува над исляма.

По този начин Русия заема мястото на Византия, а руският велик княз – мястото на византийския василевс“. Ражда се идеята за „Москва – трети Рим“, най-напред формулирана от монаха в разположения край Псков Елиазаровски манастир Филотей през 20-те години на ХVІ век. „Православието – отбелязва Николай Лоски – за руския народ е тясно свързано с патриотизма и национализма“.

Царската длъжност е отговорност за Бога, в Бога и пред Бога. Царят е едновременно Месия – този, който ще преведе Божиите чеда през пустинята на неверниците, езичниците и еретиците; но и предводител на Божието войнство в последната битка преди края на света, когато сатаната ще бъде окончателно победен и ще се възвести Господното царство на земята. Но преди това светът трябва да премине през изпитанието на антихриста. С избирането на Михаил Романов на престола православието е спасено, Светата Рус е спасена, а третият Рим укрепва своята праведност…

Но „заразата“ на чуждото, оказва се, дълбоко е просмукала руския свят. Французинът Пиер Паскал, специалист по история на Русия, в книгата си „Протопоп Авакум и началото на разкола“ заявява: „Фактически причините за дълбокия разрив, произтекъл в руското общество (разкола – б.м.,М.Н.), трябва да се търсят в Смутното време“.

Към всичко чуждо, привнесено, не-руско след това време руснаците са вече тънко чувствителни и когато патриарх Никон решава[6], че заедно с поправянето на светите книги и на служенето в черквите трябва да се сменят и някои обичаи и обреди, против него се вдига яростна опозиция. Води я протопоп Авакум.

Двамата са почти земляци, селцата им (в Нижнегородска област) са в съседни райони, Болшемурашкински и Перевозски. Въпреки това (а може би точно поради това) те са непримирими противници, злостни врагове. Старообрядците виждали както в новата църква, така и в подкрепящата я царска власт сатанински черти.

Дякон Фьодор, близък сподвижник на Авакум, директно твърди, че патриарх Никон и цар Алексей са „двата рога на Антихриста“. Авакум обаче не е съгласен, най-малкото поради това, че според него Антихристът няма да се яви из недрата на руския народ: „От Галилеи и антихрист изникнет; а не от нашея Русии“. Антихристът, признава той, наистина ще бъде цар, а не патриарх, но този антихрист не е цар Алексей Михайлович: „Не от царя нам мука сия, но грех ради наших от Бога дьяволу попущено озлобити нас“[7].

Стоическата убеденост, проявена от Авакум, близо 350 години по-късно извиква почти инфантилен възторг у някакъв петербургски професор по философия, А.Ф.Замалеев: „Не може да се съгласи той с печата на антихриста върху царя руски, владетеля на Светата Рус!“ Преведено на човешки език: в Русия властта е свята, дори да е неправедна… „В масовите представи – отбелязва Николай Усков – руската държава е съвършена не благодарение на разумните закони или устойчивите институции, а когато управлява с твърда ръка“.

Всъщност разколът не е чак толкова заради двупръстието или трипръстието: тия знаци просто се превърнали в разпознаваеми маркери или на преданост към древните народни нрави, или на отдаденост на новите западни влияния.

Залогът е дали северната империя ще се подчини на „поляците“, тоест на идващите от Европа модни веяния, но този път доброволно, а не насила, както по времето на Смута; или да си остане изконно руска – такава, каквато се само-помни от векове. Властта първоначално с половин уста, а впоследствие и с пълно гърло се провиква, че избира първия път. И стриже бради, и реже кафтани. На което болярката Морозова, протопоп Авакум, дякон Фьодор, юродивите Фьодор и Киприан отвръщат с мълчание, стиснали упорито устни и високо вдигнали двата кръстни пръста. Всички те са екзекутирани – Морозова от глад, Авакум и дяконът – на кладата, юродивите на бесилото.

Властта се оттегля от тях и вярванията им, тръгват реформи по европейски образец още по времето на Алексей І, бащата на Петър І. И ги превръща в мъченици на старата руска вяра. А заедно с тях и целия руски народ, жалък роб на своите господари: „В действителност – пише Борис Тарасов – реалността в крепостническа Русия е такава, че помешчиците се държат наистина като завоеватели в завоювана страна, а държавната власт практически винаги е заставала на тяхна страна“.

Русия се цепи на две половини, никоя от които не вярва на другата. (И това е мантрата на днешната власт – ние сме с народа, ние сме народът, НАШИ, а всеки, който е против нас, е против народа, е предател на народа.) За властта и възпитаното от тази власт благородническо съсловие някогашната изконна Рус е твърде старомодна, за другите никоя друга Рус, освен тази, която помнят и съхраняват, не е истинска. Староверците не са прости староверци, те са старосвяторуси…
Между другото, Александър Дугин, идеологът на новото евразийство, е староверец…

[1] Наричат Борис Годунов роб, защото е въведен в болярски чин сравнително скоро – едва през 1580 г., а също и заради татарския му произход – потомък е на мурзата (мурза е княжеска титла в татарското ханство) Чета, който през 1328 г. бяга от Златната Орда в Москва, където е покръстен. Татарският произход не е нещо необичайно за руското дворянство, великият руски историк Николай Карамзин например води родословието си също от татарски емигрант – Кара Мурза, чието име през ХVІ век е транскибирано в Карамзин/и. Предците на Иван Тютчев, Анна Ахматова и Михаил Булгаков също са приютени в Русия емигрирали татари и тюрки. Според Василий Ключевски сред руската аристокрация едва 33 % били великорусите, 24 % били с полско-литовски произход, 25 % – немски и западноевропейски, 17 % – татарски и източен, а 1 % са без ясен генезис. Сумарно – 67 срещу 33 %. В Московското княжество това е практика – чужденците биват издигнати в благороднически сан, докато холопи са предимно местното население. Само нека си спомним в тази връзка арапа на Петър Велики, предтечата на Пушкин.
[2] Съвременници на събитията твърдят, че Лъже-Дмитрий истински обичал своята шляхтичка и горял от нетърпение Марина да пристигне в Москва, да застане с нея пред олтара, че да я заведе в брачното ложе. Това междувременно не му пречело да се забавлява с „руские девушки“, включително с дъщерята на Борис Годунов, нещастната Ксения. Княз Иван Михайлович Китирьов-Ростовски пише в своята „Летописна книга“: „На царевня Ксения, дъщеря на цар Борис, девица още, се нахвърли и девството ѝ оскверни…“ Пет месеца се наслаждавал на прелестите на Ксения Лъже-Дмитрий, след това щерката на Годунов била силом замонашена под името Олга.
[3] Украинският историк Василий Уляновски сравнява Петър І и Лъже-Дмитрий: „За разлика от Петър І, който съзнателно употребявал „импортния език на западноевропейските културни представи“, „игнорирайки своя роден език като неправилен“, Лъже-Дмитрий публично подчертавал своята вярност към традиционния език на руската култура и само „в личния си живот“ отдавал предпочитание на Запада. Въпреки това културният език и на двамата герои бива четен от руснаците като антиповедение, а в тях самите те привиждали образа на Антихриста“. Това е важното – в очите на руснаците западното е антихрист(иян)с(т)ко и антируско. Ето откъде тръгва митът за „колективния Запад“…
[4] Хвърлят върху него маска, свирка и гайда – все скомороховски (шутовски) атрибути; не случайно в официалните документи Лъже-Дмитрий дълго бива назоваван „ряженый цар“, тоест „ръжен“, шутовски цар.
[5] Антонио Посевино е първият йезуит, достигнал Москва в ролята си на папски посредник в преговорите между Иван ІV Грозни и полския крал Стефан Батори за сключване на мир между Русия и Жеч Посполита. Именно благодарение нему двете страни се договарят за т.нар. Ям-Заполски мир, който слага край на Ливонската война (неудачна за Грозни). С разрешение на страшния цар Посевино участва в религиозен диспут в Москва, но с доводите си го разгневява така силно, че Грозни едва не го убива. Според Василий Розанов един от най-настоятелните въпроси на царя към йезуита бил защо католическите отци си бръснат брадите – според Грозни това било еретическо и нехристиянско. Как да не си спомним тук Лъже-Дмитрий с неговото голобрадо лице, което ще рече – еретическо и нехристиянско за неговите поданици и православни приближени… А след това и „реформите“ на Петър І.
[6] За начало на разкола се приема датата 11 февруари 1653 г., когато излиза псалтир, в който „са пропуснати статиите за двупръстието и за поклоните, заемащи видно място в предишните издания“. Както се знае, именно въпросът за двупръстието е един от най-яростно защитаваните от старообрядците, не случайно на картината на Суриков болярката Морозова е вдигнала високо двата си пръста в знак на неподчинение и преданост към староверските традиции.
[7] „Не идват от царя мъките наши, а заради греховете ни Бог е позволил на дявола да се озлоби срещу нас.“

Северна Македония ще е рубиконът за правителството

Милен Любенов

"Това, което липсва, а е най-важното за разрешаване на този въпрос, е добронамереност."
„Това, което липсва, а е най-важното за разрешаване на този въпрос, е добронамереност.“

Политологът доц. Милен Любенов, преподавател в СУ „Св. Климент Охридски“, коментира по БНР доколко стабилно е правителството и кои са рисковете за управляващите.

Северна Македония ще е рубиконът за правителството. Натискът се засилва. Това вето е контрапродуктивно, то е такова от самото начало. Засилва се и недоверието от двете страни, виждаме провокации и от македонска, и от българска страна. Това, което липсва, а е най-важното за разрешаване на този въпрос, е добронамереност.

Решаването на въпроса за ветото пред Северна Македония е в прерогативите на правителството. Темата за Република Северна Македония се оказва пречка за развитие на нормални отношения между партиите в управляващата коалиция.

Виждаме, че две от партиите поставят червени линии по този въпрос. Единственият начин да се стабилизира правителството е да започне да работи на пълни обороти с активна законодателна дейност и да подсили своя експертен капацитет в правителството и в Народното събрание

Хората не желаят предсрочни избори, защото желаят реални резултати. Хората искат лидерство, искат резултати и професионализъм. На хората им омръзна да ходят на избори, омръзна им да ходят по протести.

Успешните управления са тези, които поставят фокус върху управлението, което да дава резултати. Очевидно това е една от слабостите на това правителство и то се дължи на неспособността на партиите в коалицията да синхронизират дейността си и да подсилят капацитета си, че да дава резултати.

Не мисля, че управляващата коалиция може да бъде свалена с протести, единственият начин това да стане е като се самосвали. Най-големият проблем пред коалицията е постоянното вътрешно напрежение между отделните партии, което е по различни поводи.

Правителството трябва да демонстрира по-голяма увереност в това, което прави. Политическото време на кабинета „Петков“ е поне до есента.

Инфлацията е привнесена. Каквито и мерки да бъдат предприети от управляващите, те едва ли ще доведат до видим ефект, но най-важно е антикризисните мерки да са насочени към най-уязвимите групи от обществото, а не да бъдат раздавани пари на отделни браншове.

Цялото интервю чуйте в звуковия файл.

„Най-големият враг на знанието не е незнанието, а илюзията за знание“

Иво Джоков

Последните 10 години неведнъж съм чувал за себе си определението „русофоб“.

Никога не съм разбирал значението на тази дума. Би трябвало да означава, че ме е страх от Русия. Единственото, от което ме е страх, е тази страна да не унищожи цивилизацията, която останалата част от човечеството е изградила. А това е страх, който всеки нормален човек, познаващ същината на тая гнила империя, изпитва.

Отраснах с любов към всичко съветско. Гледах руски филми, четях книги на руски, възхищавах се на руските учени, изобретатели, които в последствие се оказа, че не точно те са открили или изобретили това, което се твърдеше. Попивах соц пропагандата денонощно, за тежкия живот на трудещите се на Запад, за войнстващите им експлоататори, за това какъв късмет имаме, че сме родени под крилото на Големия брат – СССР.

Някак си обаче не намразвах Запада, защото, четейки по 200-300 страници ежедневно, книгите ми показваха и друг начин на живот, който не беше трудно да си обясня защо беше скрит от нас. А когато падна комунизмът, животът ми беше прекалено тежък и ме вълнуваше всичко друго, но не и политика…

Интересът ми към Русия се зароди отново в началото на този век с потъването на подводницата „Курск“.

Никога няма да забравя как следях новините в един информационен свят, в който интернет едва прохождаше. Няма да забравя и как руските власти не допуснаха специалисти от НАТО да помогнат в спасяването на моряците, за да не се разберат невероятните тайни на подводницата. Всички моряци загинаха.

Следващият случай беше терористичният акт в Беслан, при който руските спецчасти от некадърност и тотално презрение към цената на човешкия живот убиха 300 заложника, от които почти 200 деца.

И въпреки всичко си останах фен на тази държава.

Руският хумор ми беше любим, а чувството за самоирония на руснаците ми беше за пример.

Всъщност, отношението ми започна да се променя не от самата Русия, а от нейната марионетка и тогавашен президент Първанов. Лобирането му за загробващи страната ни енергийни проекти, сканадалите, корупционните схеми, уволнението на Иво Инджев по негова поръчка, пребиването на друг журналист – Огнян Стефанов- всичко това ме накара да проумея, че основната причина държавата ни да е потънала до гуша в лай**ата са парите, с които Русия корумпира ключовите ни политици.

Че за Русия ние сме просто един териториален субект, който си плаща за това народът му да е беден и невеж. И пак продължих да харесвам хората в тази страна и да не обръщам внимание на все по-силното изостряне на тона на безличния за мен президент Путин.

Всичко това приключи 2013 г, когато цяла демократична България излезе на улицата против назначаването на Пеевски за шеф на ДАНС и в последствие против омразната тройна коалиция. Заедно с нас по площадите бяха турците, а есента и украинците. И докато нашите съседски протести приключиха без особени резултати, то в Украйна проруските сили започнаха да стрелят по собствения си народ и бутнаха първата плочка от доминото довело до днешната война.

И най-фрапантното бяха рефрените, които поеха близките до нашата власт медии за нашите протести, а руската пропаганда – за украинските. И ние, и те бяхме платени от американците. И ние, и украинците бяхме лумпени и вандали, искащи да отстраним законно избраната власт.

Отвратих се от любимите си руски сайтове, които след анексията на Крим се политизираха и подеха тезите на Кремъл. Следях на живо случващото се в Одеса. Гледах възхода на руските терористи в Донбас. Стисках зъби от гняв, когато свалиха пътническия самолет и си представях как в миг е свършил животът на 300 човека, деца, цели семейства, заради имперските амбиции на един азиатски дивак.

Тогава почнах да чета колкото се може повече за тази страна. И всичко, което прочетох, хилядите страници, безкрайният брой ежедневни новини, хилядите свидетелства за намеси и зависимости в страната ни и по целия свят, формираха мнението ми.

Една от компаниите ми е вторият по големина в света агрегатор на новини и ежедневно преглеждам хиляди новини, свързани с конфликта, на английски, руски и български. Медии с всякаква ориентация, истинност и финансиране, включително пълният набор от руска пропаганда.

А това на снимката са част от книгите в библиотеката ми, които са ми помогнали да опозная историята и политиката на Империята на злото по-добре от историята на всяка друга страна. Тия в ляво все още чакат да намеря време и за тях. И когато поредният путинофил, гледал два клипа за „децата на Донбас“ и информиращ се от Карбовски и Дачков, ми каже, че има друга гледна точка знам, че каквото и да кажа няма да има смисъл, защото опонентът ми дори не осъзнава колко много знание има, което е тайна за него.

„Най-големият враг на знанието не е незнанието, а илюзията за знание“

Стивън Хокинг

Кирил Петков: Шантажът срещу България и трите цели на Путин

„Една от целите на Путин беше да докара на власт в България проруско правителство, с което да върне страната в руската сфера на влияние“, пише българският премиер Кирил Петков в статия за авторитетния ФАЦ (Франкфуртер Алгемайне Цайтунг). Още акценти:

Българският министър-председател Кирил Петков

Под заглавие „Заедно срещу Русия“ авторитетният германски всекидневник „Франкфуртер Алгемайне Цайтунг“ (ФАЦ) публикува статия от българския министър-председател Кирил Петков. Тук обобщаваме по-важното от анализа на Петков.

„Пред екзистенциален избор сме“

Войната в Украйна, спирането на руските газови доставки, плановете на Кремъл да всее разкол в ЕС, поведението на България като страна, която е силно зависима от руските доставки – това са основните теми в статията на българския премиер за ФАЦ.

На страниците на германското издание Петков подчертава, че руската агресия в Украйна изправя всички, в това число и България, пред необходимостта да направят екзистенциален избор: „избор между зависимостта и суверенитета, между дългосрочната сигурност и краткосрочната стабилност, между либералната демокрация и национализма“.

Петков по време на посещението му в Украйна

Според Петков със спирането на руския газ за България Путин е преследвал три основни цели. Първо, да дестабилизира едно европейско правителство – още повече, че става дума за правителство, показващо нулева толерантност към корупцията, която, по думите на Петков, е „предпочитано руско средство за оказване на влияние“.

Второ, да се опита да докара на власт друго, проруско правителство, с което да върне България в руската сфера на влияние. Тук Петков уточнява, че България е страна, в която „има традиционни симпатии към Русия, но която вече е направила своя съзнателен избор за принадлежност към ЕС и НАТО“.

И третата цел на Кремъл: да посее семето на разкола сред страните от ЕС, като покаже, че в Общността има държави „втора класа“ като България, с които Русия може да си позволява подобно нарушаване на договори.

Според Петков българското правителство е осъзнало, че трябва да демонстрира твърдост – и затова незабавно е започнало да търси алтернативи, с които да замести руските доставки. В тази връзка премиерът споменава и договора с Азербайджан, по силата на който България ще може да получава и оттам количества газ, „от които предишното правителство се беше отказало по необясними причини“.

В статията си за ФАЦ българският премиер предупреждава, че единството в ЕС и в НАТО не бива да се подкопава чрез двустранни договори за доставка на газ, защото това би означавало да се загърбят стратегическите цели за сметка на пазарни интереси.

Петков пледира за съвместни покупки на газ в рамките на ЕС, както и за координирани действия относно достъпа до пристанища и до терминали за втечнен газ. Според българския премиер „сегашната криза изисква смели и умни решения“, които за България означават пълен отказ от руския газ в рамките на кратък срок.

„Вярвам, че ще успеем“

В статията си за ФАЦ Кирил Петков казва още, че сега ЕС е длъжен да покаже единство. Но трябва да демонстрира също така, че е способен на практически и бързи действия, с които да реши трудностите, породени от действията на Путин. Само по този начин, според Петков, може да се покаже на Путин, че е безсмислено да атакува по-малките страни от Общността, защото опитите му за дестабилизация ще бъдат отбивани от всички държави съвместно.

„Когато най-силно зависимата от Русия страна в ЕС с годишно потребление от само 3 млрд. кубически метра газ прави всичко възможно, за да се откъсне от тази зависимост – това в крайна сметка е пробен тест и за целия ЕС. Аз вярвам, че ще го издържим с успех“, заключава българският премиер.

Докъде ще стигне радикализирането на „Възраждане“

Костадин Костадинов на връх Шипка на 3 март. Зад него често може да се види развято руско знаме.
Костадин Костадинов на връх Шипка на 3 март. Зад него често може да се види развято руско знаме.

През ноември те едва попаднаха в парламента. Основните им послания бяха срещу НАТО, ЕС и ваксинацията. В последните седмици „Възраждане“ се активизира, а действията на партията станаха по-радикални. Докъде може да доведе това?

Той иска смърт за „изменниците на народното дело“. Обещава трудови лагери и затвор за всички, „които не са с нас“. Готов е да започне война срещу законно избраното правителство на страната, чиито интереси само той и партията му разбират и защитават.

Той е Костадин Костадинов, а партията му е „Възраждане“.

През ноември 2021 г. те едва преминаха прага за влизане в парламента като спечелиха 4,8% от гласовете на изборите. В продължение на няколко месеца след вота останалите политически сили по-скоро ги игнорираха. После започна войната в Украйна и всичко се промени.

За няколко седмици „Възраждане“, известна с проруските си позиции и призивите за излизане на България от НАТО и ЕС, промени поведението си. Малката, шумна опозиция, която организира няколко шествия срещу зелените сертификати за COVID-19, използва войната на Русия в Украйна, за да ескалира действията си.

Партията обяви гражданско неподчинение и се закани да „даде война“ на правителството. Организира няколко протеста, блокира оръжеен завод, а част от нейните привърженици дори достигнаха до физически сблъсъци с граждани, които пожелаха да опаковат Паметника на съветската армия. Депутати на партията свалиха знамето на Украйна от сградата на Столичната община.

Тази радикализация съвпада с войната в Украйна и дискусиите за българската позиция. България осъди агресията на Русия, подкрепя всички санкции на ЕС срещу Москва, но парламентът реши да помогне само с ремонт на украинска военна техника, но не и с изпращането на оръжие, както правят почти всички страни в Европа.

ВИЖТЕ СЪЩО Защо популистите честo вършат обратното на това, което говорят

Радикализирането на „Възраждане“ съвпада и с още нещо – основаването на други партии, които ще се опитат да привлекат проруски настроени избиратели, т.е. и избирателите на „Възраждане“.

Защо обаче идва тази промяна и какво цели тя? Свободна Европа потърси за коментар политолозите Огнян Минчев и Димитър Аврамов. Те казват, че „Възраждане“ „капитализира от радикализацията на маргиналните слоеве“, възползва се от разделението заради войната в Украйна, опитва се да заеме ниша, освободена от друга партия, но в крайна сметка има таван на подкрепата за нея, който ще ги държи в ролята на „вечна опозиция“. Въпреки това поведението на партията е „опасно“ и срещу „националния интерес“.

Сваляне на знамена и „готовност за война“

След началото на войната партия „Възраждане“ зае най-крайна позиция срещу Украйна и Запада, а думите на нейните представители до голяма степен се припокриха с твърденията на Москва. Те твърдят, че българското правителство и всички партии в парламента са свързани с посолството на САЩ, както и че България е превърната в „американска колония“.

От партията многократно се обявиха против изпращането на военна помощ за Украйна, разпространяваха фалшиви новини, включително за събитията около блокираните български моряци в украински пристанища и организираха серия от т.нар. „походи за неутралитет“, на които се развяваха руски знамена.

Партията втвърди още повече позициите си, след като на 4 май парламентът гласува компромисно решение за предоставяне на военнотехническа помощ на Украйна, която не включва изпращане на оръжие и боеприпаси.

„Това правителство иска война. Нека бъдат гласувани предложенията в парламента и щом правителството иска война – ще я получи, ние ще му я дадем“, каза Костадин Костадинов от парламентарната трибуна тогава.

Малко по-късно през деня депутати и привърженици на „Възраждане“, част от които носеха руски знамена, попречиха на опита на граждани да опаковат паметника на Съветската армия с украинското и българското знаме. Акцията имаше за цел да демонстрира солидарност със страданията на украинците.

В района на паметника се стигна дори и до физически сблъсъци. Полицията не отстрани тези, които „отбраняваха“ монумента, въпреки че акцията по опаковането му беше предварително съгласувана и за нея имаше разрешение от Столичната община.

ВИЖТЕ СЪЩО Кой повтаря тезите на Путин за Украйна в България

Ден по-късно представители на партията наеха вишка и свалиха украинското знаме, което беше издигнато от Столичната община в знак на солидарност с Украйна. Оказа се, че полицията не се е намесила, защото депутати от партията са им показали служебните си документи.

Свалянето и отмъкване на знамена е похват, който в последните десетилетия в България се използва основно от крайните привърженици във футболни агитки по време на сблъсъците помежду им.

Същия ден депутати и привърженици на партията блокираха входа на оръжейния завод „Арсенал“ в Казанлък. Според тях продукцията на фабриката се изпраща в Украйна. Официално България не изнася оръжие и боеприпаси за Киев, но представители на бранша твърдят, че българска продукция стига до други страни, откъдето се отправя към Украйна.

Протестът на "Възраждане" пред Столичната община на 11 май
Протестът на „Възраждане“ пред Столичната община на 11 май

Последната проява на „Възраждане“ беше по време на антиправителствен протест на 11 май, който беше обявен за началото на „ежедневни, национални протести“. Тогава Костадинов, депутати от партията и техни привърженици направиха нов опит да свалят украинското знаме от сградата на Столичната община, но този път бяха посрещнати от полицията. Въпреки агресивното поведение на някои от тях, арести нямаше.

ВИЖТЕ СЪЩО „Просто не е вярно“. Въвлича ли се България във война, ако изпрати военна помощ на Украйна

Няколко социологически проучвания показаха ръст на доверието към „Възраждане“, но партията все още е далеч от възможността да спечели избори. Костадинов обаче вече се заканва какво ще прави, ако дойде на власт. Той каза, че участващите в управлението в момента ще си платят „в затвора и в трудовите лагери“.

Трудововъзпитателните лагери, определяни и като концлагери, са част от наказателната система в определения за престъпен комунистически режим в България между 1945 и 1989 г. В тях, основно по политически причини, само с административни решения и без съдебен процес са изпратени десетки хиляди българи, които „застрашават обществения ред“.

Преди месеци Костадинов „изпращаше“ в трудови лагери и затвор и хора, които се обявяват срещу изграждането на АЕЦ „Белене“ – проект с руско участие за втора ядрена електроцентрала в България.

„ Както е казал Левски: за изменниците на народното дело наказанието е само едно – смърт“, каза още Костадинов по време на срещата в Силистра.

Прокуратурата и полицията не предприемат действия срещу представителите на „Възраждане“.

В петък ръководството на държавното обвинение и главният прокурор Иван Гешев излязоха с декларация, с която „остро осъждат използването на езика на омразата особено, когато това се случва от парламентарната трибуна“. В нея името на Костадинов не е споменато. Ден по-рано обаче именно той получи забележка от председателя на Народното събрание, след като нарече вицепрезидентката на САЩ Камала Харис Камила Харис.

„Какво беше то? Камала? Бъркам ги животинските имена понякога“, каза Костадинов.

Посолството на САЩ благодари на „българските граждани и прокуратурата, че защитиха основното човешко достойнство и посочиха това, което е погрешно“.

Симпатизантите на "Възраждане" често издигат руски знамена
Симпатизантите на „Възраждане“ често издигат руски знамена

В петък Костадинов, който многократно е заявявал, че ако се добере до власт, ще има последствия и за медиите, написа по повод публикация на Свободна Европа, „че медии, разпространяващи фалшиви новини и чужда пропаганда, няма да липсват на никого, след като бъде забранено разпространението им в България.“

Свободна Европа потърси лидера на партията Костадин Костадинов в опит да разбере на какво се дължи промяната в поведението на партията му и какви са целите му. Той ни пренасочи към пиарка на „Възраждане“, която отговори:

„Благодарим Ви за интереса, но няма да коментираме“.

Защо се радикализира „Възраждане“

Промяната на поведението на „Възраждане“ и радикализирането на партията се случва главно по две причини – едната е структурна, а другата е във връзка с промяната на общественото мнение заради войната в Украйна. Това каза пред Свободна Европа политологът Огнян Минчев.

Според него лидерът на „Възраждане“ Костадинов добре разбира кои хора може да привлече на своя страна и цели да ги мобилизира. Заедно с това той няма и конкуренция за гласовете на тези представители в „крайния, маргинален сектор“. Преди тези хора гласуваха за „Атака“, която също беше проруска и радикална, но след участието си в третото правителство на Бойко Борисов, не влезе в парламента.

Според Минчев втората причина за радикализирането на „Възраждане“ в последните седмици е свързана с войната в Украйна, която поляризира българското общество, но все пак е намалила „привържениците на Путин, на неговия режим и идентификацията на режима с Русия“.

ВИЖТЕ СЪЩО Страх от Русия и непознаване на историята влияят на българите по въпроси за войната

Огнян Минчев добавя, че настоящата поляризация прави така, че част от общността, която продължава да одобрява Путин, се организира около по-радикални хора и групи, а целта на „Възраждане“ е да „капитализира“ това.

„Може да е опасно. Може да е опасно, тъй като целта на тези акции не е само тактическа“.

Според него„хулиганските прояви“ могат да провокират обществен конфликт, който да даде „една доста опасна динамика за развитието на обществените отношения в България в една по-дълга перспектива“.

Според политолога Димитър Аврамов позициите на „Възраждане“ са такива, че трудно биха могли да претърпят някакво развитие.

„Политическите, било то тактически, стратегически позиции на партия Възраждане са толкова ирационални, безумни и противоречащи на националния интерес, че не подлежат на никакво развитие“, казва той. Според него политиците и медиите обръщат твърде голямо внимание на партията, която „по дефиниция представлява политическо малцинство“.

През ноември месец „Възраждане“ стана част от парламента като най-малката партия с 4,8% подкрепа. Днес няколко социологически проучвания показват, че подкрепата ѝ се е увеличила двойно и тя изпреварва дори партии, които са част от управляващата коалиция като „Има такъв народ“ и „Демократична България“.

Според Димитър Аврамов тази подкрепа не променя мястото на партията, „която е обречена на самота“ и само сериозен срив в политическата система може да я изкара от мястото на „вечна опозиция“.

„Такива партии никога не задават обществен дневен ред, никога не лидират, никога не правят нищо полезно за обществата си“, каза Аврамов.

„Костадинов ще си даде сметка, че трябва малко да омиротвори своите привърженици, за да може посланието му да пробие тази „преграда“, за да може да достигне до по-широк кръг от избиратели“, казва още Огнян Минчев.

Това са мерки, свързани с депутинизацията

"Инфлацията е цената на дългите години на европейската суровинна зависимост от Русия."
„Инфлацията е цената на дългите години на европейската суровинна зависимост от Русия.“

Управляващите представиха на брифинг в сряда пакет от мерки заради продължаващия ръст на инфлацията. Одобрени са идеи на всяка от политическите формации, разходите ще са около 2 млрд. лв., като ще бъдат записани в бюджета с неговата предстояща актуализация. Мерките най-общо са:

  • Увеличаване на размера на данъчното облекчение за деца от 4500 лв. на 6 хил. лв. годишно, като ще може да се използват на всеки три месеца
  • Осъвременяване на пенсиите от 1 юли със средно над 20%, като с това COVID добавката от 60 лв. е включена в това. Минималната пенсия става 467 лв. от 370 лв. От 1 октомври се очаква вдигане на тавана на пенсиите, така че да е равен на максималния осигурителен доход, или 3400 лв.
  • 0% ДДС за хляб, като ще се компенсира с увеличаването на ДДС за бира и вино на 20%
  • Намаляване на 9% ДДС за парно и топла вода
  • Намаляване на ДДС на природен газ и метан, но процент не беше посочен на брифинга
  • 25 ст. отстъпка на литър (без ограничение в количествата) за бензин А95 и дизел от 1 юли
  • Увеличаване на прага на регистрация по ДДС от 50 хил. на 100 хил. лв. от 2023 г.
  • Облагане на свръхпечалбата от производство и продажба на електрическа енергия
  • Увеличаване на общия размер на електронните ваучери (по 200 лв.) за храна, комунални услуги, култура и изкуство.
  • Премахване на акциза на електрическата енергия, природния газ и метана
  • Намаляване на лихвата просрочени плащания към държавата, общините, комуналните услуги и др. от 10% на 4% за физически и на 8% за юридически лица

Какво мислят икономистите по въпроса – предлагаме ви няколко мнения от социалните мрежи и БНР, без претенция за изчерпателност.

Евгений Кънев, доктор по икономика:

Алтернативен прочит на мерките на правителството:

Това не са мерки за спасяване на бизнеса – защото той няма нужда от бюджетна помощ, а от консултантска помощ как да се преструктурира и адаптира към новата икономическа ситуация или фалира по законите на пазарната икономика. Защото виталният бизнес винаги може да прехвърля икономически тежести върху крайни потребители в пазарната икономика.

Това не са мерки за домакинствата, защото интервенцията на пазара винаги е в полза на силните на пазара – играчите с високи доходи в ущърб на слабите с ниски доходи. Държавата няма място в ценообразуването, само има място в подпомагане на най-засегнатите от него. Иначе помага на богатите.

Това не са мерки срещу инфлацията, защото наливането на ликвидност в икономиката само я засилва, а бюджетът отслабва. Всички мерки на калпак са в тази посока.

Това не са мерки в помощ на рекетиращите, пардон, протестиращите днес браншове, защото утре ще излязат други – щото виждат, че така се „печелят пари“. Докато стане zero sum game.

Не.

Това са мерки за спасяване на правителството и най-вече на БСП и „Има такъв народ„, които са основните им автори, защото са заплашени от тотална политическа маргинализация.

Това са мерки за запазване на коалицията, за да не се ходи на избори, които ще доведат под една или друга форма отново путинския корупционен модел на власт.

Това са мерки за печелене на политическо време, за да се случат важни неща в правосъдието, електронното управление, в енергетиката и пр., всички свързани с депутинизацията на България.

И затова тези мерки са по-малкото зло и трябва да бъдат подкрепени.

https://www.facebook.com/plugins/post.php?href=http

Георги Табаков, Български икономически форум, по БНР:

Инфлацията е внесена в огромната си част. Започна с политиката на Русия от края на миналата година. Развихри се след началото на войната. Инфлацията е цената на дългите години на европейската суровинна зависимост от Русия. Всяка една парична маса, която се пуска в обращение и няма покритие със стойност, захранва инфлацията. Правилно е да се насочват мерки към най-засегнатите. Мерките на правителството са закъснели, но все пак са по-добре от никакви.

Против съм диференцираната ставка на ДДС. Не виждам как правителството ще гарантира, че сваляйки на нула процента ДДС за хляба, цената ще падне. Мнението на „Ние идваме“ е, че трябва ДДС да се свали изцяло на 18%. Само правителството на СДС свали ДДС от 22 на 20%, когато се правеше парична реформа, даде ефект.

Всяка икономическа реформа изисква доверие в обществото.

Валентин Василев, бивш министър на търговията, по БНР:

Правителството не може да спре инфлацията, може да се опита да преведе страната по-безболезнено през нея. Инфлацията според мен е най-малко 20%. Тя се дължи на външни причини и може да затихне, когато войната свърши, когато цените на природните суровини се върнат на старите си нива. Мерките са правилни, защото са насочени към най-нуждаещите се слоеве.

Правителството трябва фино да балансира, за да подкрепи хората и бизнеса да минем през този тежък период. Има условия да излезем от тази криза.

Доц. Виктор Йоцов, финансист от Института за икономически изследвания на БАН, по БНР:

Мерките ми се струват малко. Оценяват се на 2 млрд. лева, но това е малко над 1% от БВП. Очевидно, че става въпрос за фискални мерки, а фискалната политика има две страни – през данъците, които се събират от населението и през разходите, които прави правителството. Тук са наблегнали на данъците, идеята е да се намали данъчното бреме, като се очаква да има антиинфлационен ефект, което е грубо заблуждаване. Няма да има ефект върху цените от тези мерки. С това трябва да сме абсолютно наясно.

Ако хлябът струва 2,50 лева, трябва да се раздели на 6, което, като го смятам на око, е около 40 стотинки, с които би трябвало да поевтинее. Това категорично няма да се случи.

Ефектът от 0% ДДС ще е при производителя, той няма да внася този данък, но за крайния потребител ефект няма да има. Всички пицарии ще продават хляб, защото там ще имат отстъпка. Тази мярка крие огромни опасности, без да има ефект за населението и никакъв антиинфлационен ефект.

Димитър Събев, доктор в Института за икономически изследвания към БАН, по БНР:

Тези мерки няма да свалят цените – нито на хляба, нито на превозите, но ще подкрепят хората с фиксирани доходи и ще помогнат на значителна част от населението да мине по-лесно през този труден момент.

Цената на хляба няма да се намали, но в обявеното 0% ДДС се вижда жест от управляващите, че искат да помогнат на най-бедстващите.

Антикризисните мерки, предложени от правителството, са навременни, защото в такава турбулентна среда е добре да спрем и да видим накъде се движат нещата. Видяхме какво става със събираемостта на държавните приходи, какво става със задържането на някои разходи, видяхме какво беше общото покачване на потребителските цени. Така че имаме вече някаква ориентация какво ще се случи през годината. Не може да се вземат антикризисни мерки от днес за утре и да се пръскат милиарди – това биха били хеликоптерни пари.

България не е застрашена от продоволствена криза заради войната в Украйна, но в локални продукти – както беше с олиото – са възможни скокове в цените.

Ако се стигне до драстично спиране на руския петрол, ще трябва да се откажем от личните си автомобили и да преминем обществен транспорт. Затова трябва да има консенсус в обществото дали желаем да бъдем част от Западна Европа и да споделяме европейските ценности и да си платим цената за това с един момент на тежест, или ще останем завинаги на кукичката „ще ти дам газ, ще ти дам нефт“.

”Родината не е да целуваме задника на президента”…

 Иво Инджев

В Русия вчера се случи нещо, което показва какво значение има индивидуалната храброст при съпротивата срещу колективното безумие, оглавявано от диктатор, уж аплодиран от тълпата.

Аплодисментите този път бяха с обратен знак и показаха, че Путлер е загазил  в очите на своите поданици, които не се страхуват да изразят истинското си отношение – стига да са много, заедно и в “свои води”.

Популярният руски бард Юрий Шевчук се изправи на сцената на свой концерт пред хиляди почитатели и произнесе реч срещу войната на Путлер в Украйна. Яростно!

Протестът му се отличава с факта, че наелектризира на място хиляди хора на масово събитие, каквото е трудно, ако не и невъзможно, да бъде организирано като протестна акция в руските градове, където репресивната машина бди с брутална безпощадност срещу всякаква форма на съпротива срещу политиката на Путлер.

“Родината не означава да целуваме задника на президента. Родината е бедната старица, която продава картофи на гарата”, заяви на микрофона певецът под бурните аплодисменти на множеството.

Случи се на границата между Европа и Азия в Уфа, столицата на Башкирия на повече от 1500 километра от Москва. Кошмарът на Путлер, е че тази храброст, проявена в провинцията, откъдето режимът му набира пушечното месо за своята агресия срещу Украйна, пълзи към Москва.

ОЩЕ ПО ТЕМАТА:

„Газпром“ се превръща в паравоенна организация

Струва ми се абсурдно как в условията на войната една структура като „Газпром“ се превръща в паравоенна организация, каза в телевизионно предаване изпълнителният директор на „Овъргаз“ Сашо Дончев.

Той посочи, че наскоро се е завърнал от посещение в Германия, където е разговарял с представители на няколко газови компани.

„Всички бяха единни в едно – че някога руският газ ще се върне в Европа, но никой няма да вярва на „Газпром““, допълни Дончев.

Според него искането за плащане в рубли няма никакъв смисъл и това е само показване на мускули от страна на руския президент Владимир Путин.

Дончев смята, че въпреки някои изключения, като италианската газова компания Eni, повечето клиенти на „Газпром“ няма да приемат да плащат в рубли. Той е на мнение, че „Булгаргаз“ трябва да отиде на арбитражно производство срещу „Газпром“.

Дончев призова правителството да не се занимава с осигуряването на газ, а да остави това на търговците.

„Не е държавата субекта в търговията, тя не разбира от тези неща. Участието на държавата в търговията винаги мирише на корупция. Занимавайте се с вашите въпроси, оставете търговията на търговците“, каза бизнесменът.

Дончев посочи, че проблемът на България е липсата на свободен газов пазар и „заслуга“ за това имат всички български правителства. Той успокои, че газ за България ще има, защото страната потребява малки количества.

„Имаме добра инфраструктура и няма нито една причина за тревога“, каза още бизнесменът.

Той очаква през тази година цените на газа да са около тези на „Газпром“, но не по-ниски, но за следващата година България да получава много по-евтино синьо гориво. В отговор на въпрос, Дончев подчерта, че не е задължително да има корупция, когато има природен газ.

„Борисов никога не е разбирал фундамента на свободното и демократично общество. Беше му достатъчна неговата улична култура, за да управлява тази държава. ГЕРБ спекулират с термина посредници, защото всеки по веригата нещо е допринесъл“, подчерта още бизнесменът.