Ситуацията, в която сами се насадихме е наистина драматична. Водят ни към Москва, Пекин и Анкара – в пакет. Този, който притежава цялата власт е един изцяло „източен човек“ – по възпитание, по манталитет, по интерес.
На пръв поглед не се случва нищо драматично. На практика ни варят като жаби в евразийски казан. Важен аспект на проблемната ситуация, в която се намираме е подценяването на „самодържеца“, който ни води нататък. „А, той не е кой знае колко умен… хитър… способен… свободен… да направи това…“
Лъжете се! Той не е персонално способен или свободен – но той е „на каишка“. На него му организираха протестите през ноември-декември… На него му организираха изборите през април, на които взе 50 на сто повече гласове отколкото му предвиждаха професионалните сондажи. На него днес му нареждат „в слушалката“ подробно какво трябва да направи – подобно на послушен ТВ водещ, когото водят с тръбичка в ухото от апаратната…
Неговите зависимости не се изчерпват с нишката към „Решетников“. Дневния ред на „послушанието“ му е доста по-широк. Когато Москва отслабва – в Сирия, в Южен Кавказ и другаде – виждаме бързо запълване на ваккума от Анкара…
Да ви говори нещо названието „Боташ“ – като „нова каишка“, вързана дългосрочно на вратовете ни?
Когато Москва „усвоява“ стратегически пространства на Балканите – в Сърбия и в Унгария например, забелязвате ли координираната търговска и инвестиционна активност на Пекин – магистрали, бързоходни железници, пристанища, нови заводи… По правило – без особена печалба за домакините…
Очевидно е – тече системен проект за максимално отвързване на България от Европа и Запада и за завързване за каруцата на източния авторитарен алианс. Бавно, полека, незабележимо – докато жабата плува в топличката вода…
В този авторитарен алианс не ни привикват за да ни дават – както правят „глупавите“ европейци. Там взимат, там връзват, там затварят… Магарето не го канят на сватба за да спи с булката…
Ако не се вземем в ръце тази есен – не само за президентрските избори, а като активна и поне донякъде прозорлива гражданска – национална общност, капанът ще щракне, за съжаление окончателно.
Не сме чак толкова любими, не сме чак толкова незаменими, не сме чак толкова забележими – за разлика от Унгария или Словакия. Тях ще ги спасят – те са в центъра на Европа. Ние едва се класирахме да влезем този клуб.
И сега какво – ще позволим ли на „прогресисткия“ слугинаж да ни върне в лагера на бедността, подчинението и липсата на бъдеще?
Аз съм бил в този лагер – и не желая да се връщам. Вие както си решите…
„Украйна обърна играта. Видя се, че принципите могат да спрат една от най-големите армии, руската. Европа се пробуди и мобилизира, както отдавна не е правила. Въпросът е за какъв свят е България“, казва Надежда Нейнски.
ДВ: Вярвала ли си, че четвърт век след голямата национална мечта, за която и ти допринесе сериозно – влизането ни в НАТО, ЕС и Шенген, плюс падането на визите в началото на 2001 – пак ще си говорим за „ориентацията“ на България?
Надежда Нейнски: Изграждането на демокрация в България е дълъг и сложен процес, който не се изчерпва с членството в съюзи или с падането на визите. Всички те са по-скоро инструменти, чрез които придобиваме възможността да участваме в механизмите и процесите, които са в основата на демократичния свят. Но те не гарантират сами по себе си безпроблемен преход от тоталитарно към свободно общество. Защото в основата на истинската демокрация е демократичното мислене, а то се формира най-трудно и не зависи от това дали можеш да летуваш в Гърция или да работиш в Германия. И това го виждаме все по-ясно днес, когато – независимо, че се ползваме от всички предимства на свободния европейски живот – една немалка група хора в България тъгуват по времето на Тодор Живков, подкрепят авторитарния режим на Путин и ругаят Европа.
ДВ: Имам една теория – че нашественикът Путин в крайна сметка постигна приблизително само едно: създаването на смазваща украинска армия с помощта на Запада, както и огромна революция във военното дело, а именно – дроновата война. Коментирай, моля.
„Путин подцени способността на Украйна за съпротива“
Надежда Нейнски: Украинците припомниха на света какво означава да се бориш за земята си, за бъдещето си и в крайна сметка за честта си. Сякаш всички бяхме забравили какво означава това. Европа беше забравила. САЩ бяха забравили. Но по-интересното е, че Путин беше забравил. Затова и той подцени способността на Украйна за съпротива. Аз бях в Украйна, видях хората там. Това не бяха изплашени хора. Това бяха смели, решителни хора, които знаят, че нямат път назад. Назад са само пламъци. Тази решителност обърна хода на войната. Вместо за 3-4 дни да превземе Украйна със “специалната операция”, Путин води война вече повече от четири години и не е достигнал дори границите на административните райони, които се опитва да присвои чрез решение на Думата.
ДВ: Какво мислиш за външната ни политика и дипломацията в момента? И кой, ако позволиш тази шега, е „липсващият й ръкав“ в по-общ смисъл?
Надежда Нейнски: Според мен “липсващият ръкав” е ясната стратегическа визия. Когато тя липсва, дипломацията започва да компенсира политиката, вместо да я провежда. За да имаш успешна дипломация, трябва да имаш успешна политика. Когато не знаеш къде отиваш, стигаш там, където най-малко очакваш. Удобно е да се криеш зад клишето “национален интерес”, но само до момента, в който се наложи да обясниш какво точно разбираш под тази формулировка и как точно го защитаваш. В политиката е важно кои са твоите съюзници и ако това не са партньорите от демократичните съюзи, в които членуваш, изборът ти не е голям. Остават ти авторитарните държави. А това вече го живяхме.
ДВ: Какво би направила в момента, ако отново беше външен министър? А – най-вече – как би реагирала на полуизговорените заплахи от страна на Иран?
Надежда Нейнски: Каквото съм правила и по време на двата мандата като външен министър – бих върнала доверието на партньорите ни. Бих участвала в изработването на общи решения, от които България има полза. Бих говорила аргументирано и със самочувствие за възможностите на България и за нейните интереси. Колкото до заплахите от Иран – тази държава заплашва демократичния свят. Когато си част от него и си убеден в правотата на позицията си, заплахите не действат. Такива са правилата в политиката и в живота. Когато си разколебан и нерешителен, противниците го усещат. Както хищниците усещат миризмата на страха на жертвата и се настървяват повече. Предимството да имаш партньори е и в това да се ползваш от колективната защита и сигурност.
ДВ: Наскоро ген. Николай Плотников от руската академия на ФСБ подметна, че България осигурявала голяма част от оръжието и едва ли не 40% от дизеловото гориво за украинската армия. Това как ти звучи?
Надежда Нейнски: Не е тайна, че България оказва помощ на Украйна още от самото начало на конфликта. Българските военни заводи работят 24/7 и предоставеното оръжие беше ключово, особено през първите месеци, преди да се структурира военната помощ от ЕС. Ваденето на скелети от гардероба от правителството на Радев в случая е популистко и безотговорно.
ДВ: Защо се създава усещането, особено и властово напоследък, че не съчувстваме на нападнатите украинци, а търсим славянофилски и русофилски оправдания на Путиновата агресия?
„Най-големият стратегически провал за Путин“
Надежда Нейнски: За съжаление не е само усещане. Искам да напомня, че украинците също са славяни, по-точно “източни славяни”, и украинският език е източнославянски език, заедно с руския и беларуския. Украинците са православни християни и точно тук е проблемът на Русия. Че Украинската църква получи от Вселенския патриарх автокефалия (право за самостоятелно управление) и така Москва загуби значителна част от претенцията си за изключителен църковен контрол и влияние върху Украйна. За Путин Украйна беше ключова не само геополитически, но и цивилизационно религиозно. С дълго изгражданата концепция за „Святая Русь“, обхващаща Русия, Украйна и Беларус. Украйна обаче обърна цялата конструкция и това е най-големият стратегически провал за Путин. Затова не разбирам геополитическия лобизъм на Радев за отмяната на санкциите срещу руския патриарх. А какво кара част от българите да мразят украинците – за това, че не искат да отстъпят земята си на агресора – ми е трудно да разбера. Да симпатизираш на агресора, а не на жертвата, е тежка диагноза, по която трябва да се произнесат психиатрите.
ДВ: Какво мислиш за външната „трансакционна“ политика на Тръмп, както я наричам? Срещала си се дори с Кисинджър, ерго, можеш да направиш вероятно сравнението с цялата там днешна група във властта, начело с Хегсет. Ще добавя и цитат от последния – че вече няма и не трябва да има съюзи, базирани на принципи, а само периодично „предоговаряне“.
Надежда Нейнски: Технологиите взривиха света, който познаваме. Чрез социалните мрежи Нобеловият лауреат се изравни по значимост със скролващия в кафенето тийнейджър. Всичко вече изглежда леснодостъпно, информацията вече не е монопол само на четящия и знаещия. Бариерите започнаха да падат една след друга пред очите ни. И ако в началото това създаваше усещане за мощ и свобода, то постепенно осъзнахме, че се заличиха всички червени линии. Принципите започнаха да изглеждат старомодно и онези, които ги спазваха, постепенно започнаха да губят влияние. Всичко е сделка, казва Тръмп. Не трябва да има съюзи, а само предоговаряне, казва Хегсет. И понеже тези гласове идват от най-могъщата държава, всички се заслушват. Добре дошло за Путин. Добре дошло за Китай. За малките остава да се нагаждат и да слушат. Но Украйна наистина обърна играта. Видя се, че принципите са способни да спрат една от най големите армии, руската. Европа се пробуди и се мобилизира, както отдавна не е правила. Предстои да видим в какъв свят ще живеем. Въпросът тук е за какъв свят е България.
„Въпросът, който трябва да си зададем, е: какъв свят искаме да има след 10–20 години“
ДВ: Какво изобщо мислиш за дипломацията днес в Първия свят, която очевидно се базира на краткотрайни интереси? Днес почти никъде нямаме лорд Палмерстън, камо ли пък споменатия покоен Кисинджър. Какво имаме?
Надежда Нейнски: Проблемът не е, че днешните държави преследват краткосрочни интереси. Те винаги са го правили. Проблемът е, че все по-често краткосрочният интерес не е подчинен на дългосрочна стратегия. Това е огромната разлика с Кисинджър. Той умееше да направи сделка с противник, без да променя стратегическата си оценка за него. И точно това е нещото, което днес често липсва: да можеш да разговаряш с противника, без да се превръщаш в негов политически съюзник, да можеш да защитиш интереса си, без да променяш идентичността и стратегическата си посока.
Днес Радев говори за многополюсен свят и баланс между велики сили, но има огромна разлика: Кисинджър използваше баланса на силите, за да създава стратегия. Докато при Радев “многопластовата дипломация” става самата стратегия. Т.е. Америка днес е силна, значи сме в добри отношения с Америка. Утре Китай става по-силен, трябва да сме близо до Китай. След това – Русия може да бъде фактор, трябва да говорим с Русия. Това не е многопластова дипломация, това е реактивна дипломация. Стратегическата логика е обратната. Въпросът, който трябва да си зададем, е: какъв свят искаме да има след 10–20 години и какво трябва да направим днес, за да го постигнем? За мен многопластовата дипломация означава да можем да говорим с всички, без да губим представа кои сме, къде сме и какво целим. Кисинджър можеше да разговаря с Москва и Пекин, без някой да се съмнява къде стои Америка. А Палмерстън, понеже го припомняш, казваше: „Ние нямаме вечни съюзници и нямаме вечни врагове. Нашите интереси са вечни и е наш дълг да ги следваме”. Но Великобритания на Палмерстън през 19-ти век е империя и велика сила.
ДВ: България не е и няма да бъде.
Надежда Нейнски: Затова ние трябва да добавим: „Имаме вечни интереси и ги защитаваме чрез съюзите, които увеличават способността ни да ги защитаваме.“ Трябва да имаме три ключови неща: предвидимост за съюзниците, възможност за диалог с противниците и дългосрочна национална стратегия.
ДВ: Добре, а каква трябва да е изобщо новата българска доктрина за външна политика, ако приемем, че има спешна нужда от такава?
Надежда Нейнски: България няма ясна стратегическа перспектива за мястото си в международните отношения. „Многовекторната“ политика може да работи само ако всички нейни елементи са около една стратегическа ос, защото стратегическото лъкатушене е разрушително. България не се нуждае от доктрина, която да ѝ казва какво да мисли. Нуждае се от стратегически фокус, без комплекси, без предразсъдъци и без да пропилява вече натрупаната политическа тежест.
ДВ: И може би външен светоглед, според който трябва да анализираме и спокойно да интернализираме света такъв, какъвто е, а не такъв, какъвто бихме искали да бъде.
Надежда Нейнски: Да, чудесно казано. България трябва да знае какви са нейните предимства, къде са нейните интереси и как може да превърне географското си положение, членството си в ЕС и НАТО и регионалната си роля в реална политическа тежест. Това не означава да се затваряме в един вектор, нито да балансираме между всички. Означава да имаме ясна посока и достатъчно кураж, когато българският интерес го изисква. Най-голямата опасност днес не е, че България няма достатъчно възможности. Опасността е да не разпознае съществуващите и пак чрез лъкатушене да загуби позиции, които вече е извоювала. В свят, който се променя толкова бързо, липсата на стратегически фокус има цена. А загубеното доверие и влияние се възстановяват много по-трудно, отколкото се губят.
„И до днес не мога да гледам на външната политика като на игра на интереси“
ДВ: Може ли да ми дадеш и нещо емоционално за край? Кажи ми един момент от началната битка за българските медици в Либия, който винаги ще помниш – като външен министър, но може би и като жена и майка.
Надежда Нейнски: Либия беше един от първите моменти, в които много ясно разбрах колко опасно е една държава да няма собствена стратегическа преценка за случващото се около нея. Тогава България вече беше направила своя цивилизационен и политически избор. Ние вървяхме към НАТО и Европейския съюз. Но все още не бяхме членове нито на НАТО, нито на ЕС. Това беше важно обстоятелство, което Кадафи много добре разбираше. За него медиците не бяха просто обвиняеми по едно дело. Той използваше случая като геополитически инструмент. Затова за нас битката беше толкова тежка – от една страна, да защитим българските граждани, от друга, да не позволим България да бъде превърната в инструмент в чужда геополитическа игра. Когато си външен министър, виждаш преди всичко държавата, институциите, дипломатическите канали, международния натиск. Но зад всичко това стоят шест човешки съдби и шест семейства, които всеки ден чакат близките си. Тогава преставаш да мислиш само като министър.
Аз също имам деца, както припомняш добре. И когато си майка, има една граница, която не можеш да преминеш с професионална дистанция. Тогава разбираш защо трябва да продължиш. Не защото знаеш, че ще успееш. А защото нямаш право да се откажеш. Огромната отговорност да знаеш, че зад всяко дипломатическо решение стоят човешки животи. И вероятно затова и до днес не мога да гледам на външната политика като на игра на интереси. Да, интересите са важни, но зад тях винаги трябва да виждаш човека. И когато можеш да съчетаеш двете – твърдостта да защитиш интереса си и човечността да не забравиш за кого го правиш – тогава политиката има смисъл.
Водещ руски депутат приветства изказването на премиера на България Румен Радев, че Европа води „безразсъдни действия“ като изпраща военна помощ за Украйна.
Леонид Слуцки, които е председател на комисията по международни въпроси в Държавната дума, долната камара на парламента на Русия, направи изказването пред руската държавна агенция ТАСС в петък.
Слуцки е и лидер на Либерално-демократическата партия на Русия (ЛДПР) и подкрепя политиката на руския президент Владимир Путин. Той подкрепя и войната, която Москва започна срещу Украйна.
Изказването му дойде часове след като Радев повтори в парламента проруската теза, че Европа е тази, която търси „ескалация“ във войната, а не самата Москва, която пета година опитва да превземе Украйна.
Това изказване на Радев предизвика критики от опозицията в България.
Какво каза Радев
Радев каза в парламента, че Европа, че търси ескалация и не иска да се водят преговори с Русия за прекратяване на войната срещу Украйна. Това не е вярно. Към руския Путин многократно имаше покани за преговори за мир, които той отказва.
Освен това той обвини Европа в „безразсъдни действия“ заради това, че изпраща военна помощ за Украйна.
Радев изказа и тезата, че Европа не може да противостои на Русия и нейните оръжия.
„Европа може да съществува без Русия, но трудно ще съществува дълго срещу Русия“, каза Радев.
Той използва израза „колективният Запад“ – изкуствено създадено понятие, което Москва често повтаря, за да посочи всички страни, които разглежда като противници.
Радев направи изказването по време на парламентарния контрол в петък в отговор на въпрос за позицията на България за хибридната руска атака в Германия.
Преди дни Германия официално обвини Русия, че стои зад опита за атака с дрон на летището в Лайпциг през август. Веднага след това почти всички европейски страни излязоха с остри позиции спрямо Москва. Някои привикаха и руския посланик. Българското външно министерство изрази солидарност с Германия, без да споменава изобщо конкретната роля на Русия. Радев защити тази позиция.
Какво каза Слуцки
Слуцки е цитиран да казва, че изказванията на Радев „за безразсъдната милитаризация на Европа са напълно разумни“.
„Това са думите на лидер, който се грижи за благоденствието на собствените си граждани и действа в съответствие с интересите на своя народ, а не на една шепа евроатлантици и реваншисти“, е цитиран да казва още Слуцки.
Това не е първият път, в който руски представител изказва положително отношение към Радев.
Още след победата му на парламентарните избори през април говорителят на Кремъл Дмитрий Песков каза, че на Москва ѝ „допадат“ думите му за нуждата от диалог с Русия.
По-късно говорителката на руското външно министерство Мария Захарова каза, че Радев е демонстрирал „уравновесен подход към ключови международни проблеми“, включително спрямо отношенията с Москва.
Но през юни руската посланичка в България Елеонора Митрофанова изказа съжаление, че правителството на Радев още не е подобрило отношенията на страната с Русия.
Какво каза опозицията
Думите на Радев предизвикаха критики от опозицията в България. Лидерите на „Демократична България“ (ДБ) и „Продължаваме промяната“ (ПП) ги осъдиха.
Ивайло Мирчев от „Да, България“, част от коалицията ДБ, каза, че Радев „превръща България в глуха периферия на Европа“.
„Радев отново не назова Русия като агресор и Украйна като нападната държава. Вместо това говори за „рисковете“ пред Европа, сякаш проблемът е европейската съпротива, а не руската агресия“, написа той във Фейсбук.
„България не може да е обречена да бъде санитарна зона между Европа и Русия. Ние сме част от ЕС и НАТО по собствен избор. И този избор е да имаме самочувствието да защитаваме свободата, сигурността и европейското си бъдеще“, добави той.
Радан Кънев от ДСБ, също част от ДБ, нарече думите на Радев „порция руска пропаганда“.
„Всяко от посланията на Румен Радев днес е устойчива част от кремълския пропаганден арсенал“, написа Кънев във Фейсбук.
„Тези послания и заплахи не са случайни или изпуснати. Те са част от осмислена и последователна комуникационна стратегия на г-н Радев. Стратегия, целяща разделение и острастяване на обществото, радикализация и насаждане на страх преди изборите“, добави той.
Асен Василев от ПП нарече изказването „пораженческо“.
„Европейският съюз надживя Съветския съюз. Ще надживее и режима на Путин“, написа той във Фейсбук.
Това не е първият път, в който Радев заема проруски позиции. Още като президент той обвиняваше Запада за руската инвазия и беше против помощта на Украйна.
Той застъпва тези позиции и сега като премиер. Те вече имаха и реално изражение. По-рано по искане на правителството на Радев ЕС извади от подготвяния си списък със санкции руския патриарх Кирил, който насърчава войната срещу Украйна, както и един от съсобствениците на руския петролен гигант „Лукойл“ – Вагит Алекперов.
Със силата на съветския щик се стига до преврата на 9 септември и съставяне на правителство на Отечествения фронт с доминираща роля на партизаните и комунистите
5 септември 1944 г. ще остане в историята ни като една от най-злокобните дати, а 81 години по-късно нацията не може да преодолее тежките последици от руската окупация. На този ден СССР обявява война на Царство България под претекст, че правителството продължава да подкрепя Германия.
Под заплахата от настъпващата в Румъния Червена армия правителството на Иван Багрянов обявява неутралитет на България във войната между Германия и Съветския съюз.
То разпорежда германските войски да напуснат страната, а отказващите да бъдат разоръжени. СССР обаче не признава обявения от България неутралитет.
Същевременно, правителството започва сепаративни преговори за мир с Англия и САЩ, които пропадат поради обявената от страна на Съветския съюз война на България.
На 5 септември 1944 г. Съветското главно командване утвърждава плана за военно нападение над България
Трети Украински фронт е разположен на румънско-българската граница. Срещу България са насочени 258 000 военнослужещи, 5583 оръдия, 508 танкове и САУ, 1026 самолета и цялата сила на Черноморския флот.
В 20.30 ч. Съветският съюз обявява война на България и започва окупацията на държавата. Именно със силата и терора на съветския щик се стига до преврата на 9 септември и съставяне на правителство на Отечествения фронт с доминираща роля на партизаните и комунистите.
Така за почти пет десетилетия България е откъсната от цивилизования демократичен свят и превърната в послушен придатък на тоталитарните режими в Москва.
81 години СССР и наследникът й Русия не са се извинили за злодействата, които извършиха с България и народа й.
На 6 септември първенците в държавата ще произнесат патетични слова. Ще има възстановки (за кой ли път…), гвардейци и военни части, охрана, лимузини на НСО, полицейски кордони, маршове и медийни репортажи. Едно и също всеки път.
Ще дръзне ли руската посланичка да се появи в Пловдив, както го е правила?
Кое всъщност ни е скъпо на тази дата? Това, че народът ни се е обединил, въпреки сложното отношение на великите сили? Че Княжество България и Източна Румелия се заявиха като една държава с един народ? Народ с европейски цели, готов на саможертва и изправил се обединен срещу провокации като Сръбско-българската война? Заявил, че няма да се съобразява с претенциите и апетитите на „освободителя“ да ни превърне в „задунайска губерния“!
Стефан Стамболов. Политикът, който направи възможно българското следосвобожденско възраждане и плати с живота си за това.
В статия във вестник “Свобода“, бр. 7, 19.11.1886 г. той описа събитията и опита на Русия да осуети Съединението и да спъне порива на един цял народ.
Това днешните политици няма да споменат в речите си! Няма. Защото навикът да се навеждат е по-силен от знанието, себеуважението и защитата честта на България. (Някои от тях са удостоени с наградата „Стефан Стамболов“ за лидерски качества…)
Прочетете написаното някога от Стефан Стамболов и се замислете.
ЗАЩО РУСИЯ ПРЕЧИ НА СЪЕДИНЕНИЕТО?
“Мнозина у нас живяха дoскоро време с твърдо убеждение, че наший народ трябваше да очаква добро от Русия; но от 6 септемврий миналата година всеки разбра, доколко тя е била искрено (разположена) в благопожеланията си спрямо нашата страна.
От този знаменит ден 6 септемврий се забелязва постоянно, че политиката на руското правителство е устремена против нашата независимост и самостоятелност.
Всеки здравомислещ человек разсъждава, че ако Русия е желаела една силна, съединена и независима България, тя трябваше освен да се възползва от извършеното на 6 септемврий и да поддържа Съединението. Нейните доброжелателства за наший народ щяха да се покажат пред целий свят, че са искрени, несвързани с никаква задня мисъл. Обаче Русия какво направи? Тя употреби всички средства само и само да попречи на народний идеал – Съединението. Не искаме да упоменаваме тука за всички интриги и подлости, които се вършеха против интересите на нашето Отечество.
Делото на Съединението беше общонародно, а не частно на княз Александра, както претендираше руското правителство и поради което най-много го обвиняваше, като тръбеше чрез своите органи, че княз Александър щял бил да продаде България ту на англичаните, ту на турците и пр.
Интригите на руското правителство имаха своето зловредно влияние над нашата интелигенция, която, заслепена от страстта на властолюбието, мереше народните интереси и нужди според своите лични. По този начин кликата на цанковистите проповядваше чрез печата, че злото на България бе княз Александър, а министрите Каравелов, Цанов и Никифоров приготовляваха почва измежду войската за свалянието на Негово Височество, чрез което тези господа искаха да се направят приятни и услужливи на руското правителство, което в замяна на това да ги закрепи на властта, тъй като почвата им в народа беше почнала да се изплъзва изпод краката им.
Гнусните замисли на властолюбците се осъществиха посредством легкомислието и клетвопрестъпничеството на някои военни. После свалянието на княз Александра от българский престол руската политика захвана все повече и повече да си разкрива картата.
Всеки, който по-напред предполагаше, че може би с отиванието на княз Александра из България ще се премахнат причините за едно сдобрявание с руското правителство, остана смаян, като видя как царский пратеник г. Каулбарса работеше не за едно сближаванье и споразумение, а приготовляваше бунтове и смущения в страната с цел да предизвика една окупация на България с руски войски и за окончателно завоевание (на) Отечеството ни. За всекиго вече стана ясна тая цел на руските дипломати и на царя.
Грубите отношения на руския пратеник спрямо нашето правителство, неговото незачитанье на законите в страната, приготовлението на бунтове посредством подкупничества и още други гнусни работи на този господин, накара всеки един честен и съвестен человек да изгуби всяка симпатия към „покровителката“ и да са позамисли върху нейните благопожелания за наший народ. Настана вече решителний час за нашите ръководящи елементи, нашата интелигенция да покаже пред света доколко наший народ е достоен за свободен индивидуален живот.
И действително, трудно беше да се произнесе човек отстрана като как ще се покаже наший народ. Борбата беше неравна: от една страна, една велика империя, която разполага с грамадни материални средства, а от друга, млад един беден, малочислен и неопитен народ, току-що излязъл из пелените на политический живот и който нямаше на своята страна друго, освен правдата.
При такава една неравна борба, при такива критически времена, каквито преживя и преживява нашето Отечество, когато нашата независимост и самостоятелност са изложени на опасности да бъдат закопани завинаги, поражда се неволно въпроса: как е възможно да се намерват българи, които под булото на патриотизма да стават още оръдия на чуждите замисли против самостоятелността на своето Отечество, които с четири очи гледaт да дойдат неприятелите по-скоро у нас!
На този въпрос може лесно да се отговори, щом направим една повърхностна анализа върху нравствената самостоятелност на нашата интелигенция. При тази борба за съхранението (на) самостоятелността на Отечеството нашата интелигенция се е поделила тъй: първий ред се състои от хора, снабдени с инициатива и твърда решимост, които се въодушевляват и ръководят от идеята за съхранението на истинската народна независимост и самостоятелност, като са в същото време твърдо убедени във високонравствеността и ползотворността на тази идея. Към тази интелигенция принадлежи болшинството от нашата интелигенция начело с днешното правителство.
Подир това следват личности, които не притежават твърди политически убеждения и на които е се едно каквото и да бъде управлението в Отечеството им, стига само техните лични интереси да не бъдат докачени. Тези хора, без всякакво по-нататъшно разсъждение, са обаяни от блясъка на грубата сила на руското правителство и очакват от него всичко добро за България. Към този ред не принадлежат мнозина.Последний ред обхваща ония хора, които се явяват много пo-активно в полето на политический живот, отколкото тези във вторий ред, които не се ръководят от никакви високонравствени принципи, а мерят народните интереси според своите лични. Те не се спират пред никакви средства, за да могат да си постигнат целта, държението (на) властта. Те се обявяват и коленичат пред величието на грубата сила и се стремят да й се представляват угодни и приятни, за да може тази груба сила да ги умилостивява, те са готови да вършат всякакви безобразия, да направят престъпления, да предадат Отечеството си, само да имат милостта на по-силний. От този род са напр. Каравелов, водителите на бившата Источна Румелия – лъжесъединистите.
От характеристиката, която дадохми за нашите хора, се вижда кой какво върши и кой какво е. Работата е много ясна. Но какъв е в действителност успеха на тази наша борба, ще възразят може би някои. „Ето и досега не се е решило още кой и какъв ще бъде бъдъщий български княз?“
В отговор на това ний ще кажем, че един успешен резултат от нашата национална досегашна борба съществува. Той се състои в разкриванието на истинский исторический ход по нашите работи от страна на общественото мнение в образований мир. Да се обясним: в началото на преврата от 9-й август хората в Европа мислеха, че ний българите сми един нищожен народ, който не се ръководи в своя обществен живот от никакви високонравствени политически принципи, а инстинктивно и без всякакви по-нататъшни разсъждения се покланя пред блясъка на грубата сила и е в състояние да се откаже от всичко свято и мило като самостоятелна нация. Днес общественото мнение за нашите работи не е вече така. То високо признава, че българский народ крие в себе си такива жизнени сили, които му гарантират пълно самостоятелно развитие в политический му живот. Това обществено мнение, в убеждението на тази истина, заставя своите правителства през печата и своите народни представители да помогнат на нашия народ в борбата му за неговата независимост поне чрез морална поддръжка.
Като видя, че нашия народ не желае да бъде сляпо оръдие на завоевателните стремления на руското правителство, издигна знамето на възражданието и уягчаванието на българите, като прогласи, че на мястото на болна Турция трябва да се основе силна самостоятелна държава. То казва, (че) европейските интереси не могат да не бъдат еднакви с тези на нашия народ.
Мислим, прочее, че днешният резултат от нашата национална борба не е маловажен, и твърдо сме убедени, че българският народ е повикан да играе немаловажна роля в политическия живот на Балканския полуостров.
***
Заради българската си политика след оставката си на 17.05.1894г. Стефан Стамболов е репресиран от същите тези русофили, а на 3/15.07. 1895г., е посечен на улицата от наемни убийци руски агенти и умира в страшна агония три дена по-късно. Гробът му е поруган от предателите “рубладжии“.
Политиците ни имат време до утре, денят на Съединението, да допълнят написаните им от пиари и съветници слова с поне една мисъл на Стамболов и най- вече – с изричане на истината. Няма да го направят, бъдете сигурни. Защото просто не могат.
***
П.П. Допълнение за един много важен епизод, малко познат. Става дума за разговор между Стефан Стамболов и княз Александър I Батенберг за пролятата руската кръв и Освобождението, записан от историка Димитър Маринов. Диалогът се води по повод несъгласието на Русия със Съединението.
” – А кръвта на руския народ? – възрази княз Александър с болна ирония.
– Ох, да оставим тая кръв. Ако русите проляха кръв, и ние не проляхме вода. Стомилионна Русия изгуби 40 000 войници и два милиарда лева. За избитите си синове те взеха Бесарабия и цяла област в Азия, а за изхарчените рубли те взеха тройно военно обезщетение от Турция, за окупацията те взеха и от нас двадесет милиона.
А ние? От три милиона народ ние дадохме жертва сто хиляди души; опустошенията и пепелищата погълнаха цели натрупвания от векове, чиято стойност надминава десет милиарда.
И какво получихме? Отечеството ни – разделено на пет части и раздадено по милост на различни държави. И още – едно натрупано опекунство, което ни души всеки час, което ни спъва на всяка стъпка. Не, ние ще хвърлим туй опекунство и Ваше Височество трябва да останете начело на тая борба.”
Дано редевите „десни“ и „леви“ ръце попаднат на тези редове и да му рапортуват какво сме публикували. Пък всеки според храбростта и ума си…
Поредната изява на българския премиер Румен Радев и то в тандем със словашкия му колега Роберт Фицо се превърна в отлична платформа за прокарване на гледната точка на Кремъл в информационното пространство, макар и всъщност по-скромно – явно защото руският диктатор Владимир Путин не счита точно България и Словакия за нещо повече от пешки.
Примерът – прочитът на един от популярните Z-канали в лицето на „Два майора“, с над 1,2 млн. потребители.
„Е, това е по същество това, което се случва сега“ – това написа лаконично „Два майора“, конкретно за следните думи на Радев: „Какво можем да очакваме, когато нашите далекобойни оръжия бъдат използвани за удари дълбоко в тила на врага? Ще стоят ли безучастно или ще отговорят? Това е основният въпрос“, като направи препратка към вчерашното изявление на прессекретаря на Кремъл Дмитрий Песков, касаещо следното: Москва е чула за плана на Германия (използваната от Песков дума е ФРГ т.е. намек за времето на Студената война), Великобритания и Франция да установят производство на далекобойни оръжия (ракети на първо място) за Украйна.
Такива обекти щели да станат законни цели за Русия. Прави впечатление, че „Два майора“ използва за думите на Радев нарочно неточен език: „нашите далекобойни оръжия“, без Радев да е казал каквото и да е за български далекобойни оръжия – ОЩЕ:
Руската държавно-пропагандна информационна агенция ТАСС специално подчерта как Радев и Фицо са се усъмнили в ефективността на санкциите на ЕС срещу Русия. Но като цяло в Русия изобщо не отразяват срещата на Радев и Фицо, което показва ясно, че Кремъл ги счита за маргинални елементи.
И още един пример как Путинова Русия не спира да ескалира – ръководителят на руското външно разузнаване (СВР) Сергей Наришкин обяви, че западните служби вече си били „измислили“ нова „ос на злото“ – Русия, Китай, Иран и Северна Корея. Затова и рискът от мащабен конфликт в целия Евразийски регион е съвсем реален и е причина за сериозно безпокойство.
Наришкин говори от Санкт Петербург, по време на 22-рото заседание на ръководителите на службите за сигурност на страните от ОНД, наследника на СССР. Сергей Наришкин директно заяви и, че Европа се готви за война с Русия до 2030 година и ще използва бившите съветски републики като буфер за тази цел, като това било заложено „в концептуални документи“ на ЕС (Наришкин не ги показа).
Дейностите на отделни западни държави, насочени към поддържане на глобално господство, подкопават международната правна система и значително дестабилизират военно-политическата обстановка по границите на ОНД, се добавя в официалното съобщение за срещата на сайта на СВР.
Думите на Наришкин идват след като само преди седмица директорът на ЦРУ Джон Ратклиф отиде на посещение в Москва и се срещна с него. Наришкин ще бъде запомнен като човека от висшия руски елит, който опита да каже на Путин колко унищожително ще е да нападне Украйна, но беше попарен публично от руския диктатор и впоследствие през годините се спекулираше докога ще издържи на поста си – ПРИПОМНЕТЕ СИ ОЩЕ: Руски източник: Шефът на руското разузнаване пак в немилост пред Путин – заради Сирия
Междувременно, The New York Times цитира генерал Кирило Буданов, началник на президентската администрация на Украйна, който заяви, че мирните преговори между неговата страна и Русия може да продължат в края на септември. Процесът ще започне с визитата на Стив Уиткоф и Джаред Къшнър в Киев, смята Буданов – в материала се говори и как той казал, че редовно говорел с Евгений Пригожин, основателя на ЧВК Вагнер, който преди 3 години вдигна бунт срещу руското военно министерство и малко след това загина в самолетна катастрофа.
Но според The Washington Post Путин ескалира нещата, с ударите в Киев на 4 септември, защото е счел визитата на директора на ЦРУ Джон Ратклиф в Москва през миналата седмица като знак за слабост, а не като реален натиск – смята се, че Ратклиф е отишъл да каже на руснаците, че ситуацията се влошава за тях и е време за мирни преговори – ОЩЕ:
Самият Тръмп потвърди, че Уиткоф и Къшнър отиват да видят „дали можем да направим нещо и може би има добър шанс“. Уиткоф и Къшнър щели да носят предложение за спиране на войната в Украйна, по думите на президента на САЩ. И още: „Говорих с Путин, познавам го много добре – той не планира да атакува НАТО„.
Само че според Франсис Фукуяма соченият за медиатор американски президент Доналд Тръмп всъщност подкрепя Путинова Русия. Той винаги я е подкрепял, той беше на вълна СССР още докато СССР съществуваше, по думите на Фукуяма – той напоми как сегашният американски президент е отишъл в Москва още през 80-те години на XX век, докато Съветският съюз е съществувал, и е почнал да говори как НАТО носи вината за Студената война.
Според него, Тръмп си остава руски привърженик и иска Путинова Русия да спечели в Украйна, като е нещастен, че не е успял да пречупи Зеленски и Киев да подпишат споразумение в изгода на Путин. Тръмп не е сменил плочата, убеден е Фукуяма: „Не вярвам и за секунда, че е развил симпатии към Украйна“:
Ще спасим Украйна като я колонизираме
Антон Кобяков, един от съветниците на Путин, се „загрижи“ за Украйна по време на Икономическия форум във Владивосток – според него, там се раждало само 1 дете при умиращи 4-ма възрастни.
Снощи „Украинска правда“ излезе с информация, че на украинската армия е наредено да спре огъня на фронта, с изключение на случаите, в които трябва да се защитава. Това важи за периода 5-8 септември – явно опит да се подпомогне очакваната мирна мисия на Уиткоф и Къшнър. РБК Украйна обаче съобщава, че срокът е до 7 септември – ОЩЕ: Русия и Украйна са близо до временно прекратяване на въздушните удари?
Вече 115 поредни денонощия интензивността на сухопътните бойни действия на фронта в Украйна е на нечуваното ниво от над 200 бойни сблъсъка за 24 часа – това е официалната информация на украинския генщаб.
На 4 септември е имало 236 бойни сблъсъка спрямо 240 на 3 септември. Руснаците са хвърлили 317 контролирани авиационни бомби (КАБ), което е с 23 повече спрямо предишното денонощие. Артилерийският им обстрел е бил в мащаб 2723 изстреляни снаряда, като тук разликата е с около 320 надолу на дневна база. Руската армия е използвала 10 816 FPV дрона, което е с около 490 нагоре спрямо предното денонощие, сочат обобщените данни от сутрешната сводка на украинския генщаб.
40 руски пехотни атаки са били извършени в Покровското направление за последните 24 часа съгласно официалната украинска информация– пак най-горещия участък на фронта. Специално популярният руски военнопропаганден телеграм канал „Рибар“, създаден и поддържан от бившия говорител на руското военно министерство капитан Михаил Звинчук, обръща внимание на направлението и твърди, че руската армия консолидирала позиции в подстъпите на Добропиля.
Специално Z-каналът сочи село Добропиле, където били затвърдени руски позиции в източната част, но не казва, че селото е превзето – то се намира югозападно от Добропиля, която е считана за най-западната точка от първата линия на крепостния пояс в агломерацията Славянск – Краматорск. Половината от друго малко селце – Матяшево, също било под руски контрол. За нито едно от тези твърдения „Рибар“ не предоставя геолокализирани доказателства.
Североизточно от Покровск, в направлението от Торецк към Константиновка, са организирани 21 руски пехотни атаки, но само 1 в Краматорското направление, откъм Часов Яр – тя е била в района на Никаноровка. Още 13 руски пехотни атаки е имало в района на Гуляйполе, Запорожка област. В Купянското направление са протекли 11 руски пехотни атаки, а в съседното от юг Лиманско направление – 9. 12 руски пехотни атаки е имало в Южнослобожанското направление, в района на град Вовчанск и селата южно от него, както и по границата между Украйна и Русия.
Руски източници лъжливо и безпочвено твърдят, че руската армия е обкръжила 2000 украински войници североизточно от град Харков – категорично становище в дневния обзор на ISW, американският мозъчен тръст Институт за изучаване на войната.
Става въпрос за твърдение на първо място на руското военно министерство за направлението към Велики Бурлук – че там били превзети селата Васюковка, Благодатно и Довжанка, а Z-каналът, следящ действията на руската армия в този сектор на фронта, добави твърдението за обкръжените 2000 украински войници. Само че няма дори една снимка, да не говорим за видео, с което руснаците да се хвалят за този уж успех. 16-ти украински корпус директно отхвърли руските твърдения.
И тази нощ руските далекобойни дронове продължиха да тормозят Украйна. В Киевска област е имало удар – пак в Бориспол, където, по думите на военновременния ръководител на Киевска област Тимур Ткаченко в официалния му канал в Телеграм е уцелена 9-етажна жилищна сграда и са ранени 2 жени, които са приети в болница.
По-тежко е положението в Днипро – има 4 загинали и 6 ранени след руска въздушна атака, съобщава в официалния си канал в Телеграм Олександър Ганжа, военновременен ръководител на Днепропетровска област.
В Николаев руснаците пак са стреляли по цивилна цел – един от търговските центрове на града („Епицентър“) е ударен от дронове, ранени са 72-годишен мъж и 17-годишно момиче, съобщава украинската спешна служба, която изрично посочва, че на няколко пъти е имало опити на руснаците да атакуват и служители на службата, опитващи се да помогнат на хората и да гасят пожарите.
Тези думи на Радев са сбъркани на толкова много нива.
Първо, странно е човек, който ни се представяше като натовски генерал да говори по този начин за съюзниците на България. Когато си част от съюз, отстояваш общите интереси. Противното в армията се нарича дезертьорство.
Второ, защо изобщо Радев противопоставя Европа на Русия?
Европа не е „срещу Русия“. Европа е за суверенитета на държавите, за неприкосновеността на границите и за принципа, че те НЕ могат да бъдат променяни със сила.
И трето — още по-притеснително е, когато от подобно противопоставяне накрая излиза, че Радев вместо да отстоява българския интерес, повтаря реториката на Путин.
И това вече не е отделен случай. Политиката на партия „Прогресивна България“ изглежда все по-объркана:
– „борбата с олигархията“ се превърна в натиск върху майки, семейства, млади хора и малък бизнес;
– „многопластовата“ външна политика все по-често прилича на липса на ясна посока и работа за чужди интереси;
– бюджетната политика разчита на все повече дълг, който още не е ясно за какво ще се харчи
– а мерки за овладяване на инфлацията дори не сме видели
Това е политиката на двете лица.
Едно лице — за пред хората.
Друго — в действията.
А когато между думите и действията има огромна разлика, цената винаги се плаща от гражданите. чрез Хибридната война
Белия дом 2 декември 1989 г. Михаил Горбачов и Джордж Буш на борда на кораба „Максим Горки“ в залива Марсашлок в Малта.
Двусмисленото, изпълнено с враждебност и остроти отбелязване на седемдесетгодишнината от победата над нацизма прави съвременника неспокоен. Мислех, че всичко приключи с напрежението около двете дати, но чувството, че Денят на обединена Европа този път раздели Европа, не се разнася. Странни кандидати се наредиха около масата да се сборят за парче от войната, сякаш се борят за парче от баница. Тази война бе кошмарна, бездънна трагедия за човечеството, но от нея в това човечество все пак остана мъдрост и вътрешна красота, останаха уроци, които някой иска да изтрие от твърдия диск на историята.
Тук, в залива на Марсашлок, преди четвърт век на борда на съветския круизер „Максим Горки“
Михаил Горбачов и Джордж Буш анулират резултатите от Втората световна война –
зачеркват сферите на влияние от Ялта. Това също е един край на войната, него досега не се е намерил кой да го оспорва. Остават съмненията, че просто картата е преначертана, и тези съмнения също не се разнасят с времето. Но заедно с това уроците на тази война се потъпкват, без да се държи сметка, че с това ограбваме своите деца, поколенията, които ще правят нашите грешки и ще трябва да се справят с тях. Крием от тях мъдростта и поуките на онази война, истината, че Злото може да се пречупи само с усилията на всички, макар и различни, макар и разделени по дух и сърце.
Тази мъдрост не се крие и премълчава от днес. Години след войната съветският топмаршал Жуков си позволява непредпазливо изказване. Очевидно е направено в тесен кръг, защото в наши дни е открито в доклад на шефа на КГБ Семичастни до Никита Хрушчов. „Приказва се, че съюзниците никога не са ни помагали. Но американците ни пращаха толкова материали, без които … не можехме да продължим войната… Нямахме взривни вещества, барут. Нямахме с какво да пълним патроните. А колко стомана получихме от тях, нима можехме да уредим производството на танкове без американската стомана? А днес всичко се представя така, сякаш всичко сме си имали в изобилие.“
Маршалът повече намеква, отколкото разкрива. Но той свидетелства, че в истината за войната има една друга, неспоменавана страна. Но всъщност това може би е най-светлата, най-красивата ѝ страна. От гледна точка на днешния свят това е скъпоценна, проверена поука. Известно е, че Червената армия влиза в боевете зле въоръжена, с остър недостиг на модерни бойни средства. Голяма част от съществуващите танкове и самолети са унищожени в първите месеци на войната. В същото време има огромни човешки ресурси, внушителни резерви. На тази армия й трябва силна, работеща икономика, която да й осигури равностойно положение на бойното поле. И колкото и да е странно, въпреки драстичните различия между политическите възгледи, а и между интересите им в тази война, това разбиране е общо за страните от антихитлеристката коалиция. Така се ражда формулата за ленд-лиза, която практически им осигурява победата в тази най-голяма война на ХХ век.
Обстоятелно и по американски практично е обяснението, което президентът Рузвелт дава на американците за тази необикновена спогодба. „Представете си – казва той, – че къщата на съседа ми гори, а аз имам в двора си градински маркуч… Мога ли да му река: „Съседе, този маркуч струва 15 долара, плати ми ги и го вземи да си свършиш работата.“ Какво ще спечеля аз от това? За тези 15 долара може да изгори и моята къща? Просто като угаси пожара, съседът ще ми върне маркуча.“
Американците са убедени. За цялата война доставки от тях получават Великобритания, Франция, СССР, Китай, Австралия, Белгия, Холандия, Нова Зеландия. Няколко десетки страни. А на Съветския съюз помощ освен САЩ оказват Англия и Канада. Войната му с Германия започва на 22 юни 1941 г., а още през юли в Архангелск и Мурманск се разтоварват английски танкове и самолети. Тежки изтребители „Хърикейн“ и танкове „Матилда“ и „Валънтайн“ тръгват към фронта.
Американските изтребители пристигат по въздуха от Аляска, през Чукотка, Якутия и Урал. Пилотират ги опитни руски пилоти. Бомбардировачите идват основно през Иран – по море и после по въздуха. 22 000 бойни машини въоръжават съветските въздушни полкове, които сломяват грозната мощ на „Луфтвафе“. Английски изтребители „Спитфайър“ и „Хърикейн“, американски „Еъркобра“, „Китихоук“ и „Томахоук“, средни бомбардировачи „Бостън“ и Б-25, огромно количество транспортни самолети. Еъркобрата става марка на прославените въздушни победи. Най-известните съветски асове (Покришкин, Речкалов, Гуляев, Глинка и др.) воюват на този изтребител.
В една петъчна колонка е невъзможно дори само
да се подредят на цялата военна „номенклатура“,
която пристига в руските пристанища и в пристанищата на Иран и Близкия изток. По ленд-лиза СССР получава над 420 000 камиона. „Шърман“, „Студебейкър“, „Форд“, „Додж“, „Остин“ извървяват пътя до Берлин. Към тях се добавят 51 000 джипа. Общо 13 500 танка доставят съюзниците и те затягат бронирата мощ в танковите сражения от Москва до Курск и Берлин. Близо 2000 локомотива и 11 000 железопътни вагони осигуряват денонощната трансмисия на военната машина от тила към фронта. Издаденият след войната справочник на бойните и транспортни кораби, предоставени на съветските ВМС, надхвърля четиристотин страници!
Малка изненада е за средноинформирания читател фактът, че на Червената армия са предоставени 130 хиляди единици автоматично оръжие. Цели полкове при сталинградската операция са били въоръжени с американски „Томпсън“ – снимките от онова време не са показвани именно поради това. Не е възможно да се проследи количеството на модерното оборудване за военната промишленост, електроцентралите и петролните рафинерии, цели заводи и жизненоважни за отбраната отрасли. По-понятно и достъпно е да добавим онези „подробности“ от военното време, които свидетелстват за цялостната издръжка на армията, а и на страната – за да може тя да се сражава и да побеждава. Несметни количества памук, кожа, одеала, вълнени платове, над петнайсет милиона чифта ботуши, дори копчета – 257 723 496 броя! Войникът трябва да умира и да побеждава закопчан, опрятен…
А историци днес изчисляват, че хранителните доставки през това време биха стигнали за изхранването на армията в продължение на пет години и биха останали и за цивилното население.
Върнах се към темата, защото видях по една телевизия хапливо да иронизират, че помощта е преброена до последното копче. Освен обикновено заяждане, това е и едно невинно доказателство, че данните по тази спогодба са представени грижливо и точно. Именно до последното копче. Има още спорове и претенции, но те не могат да отменят безсънния труд, усилието, лишенията и океана от умора, които мирното население на тези страни е положило в нозете на победата.
Това е една от истините за онази война,
която седемдесет години се оспорва, парцелира и откровено изопачава. Една истина, от която научаваме, че народите може да ги свързва не само общият враг, но и общото усилие, общите жертви и страдания. Единството може да съществува и да побеждава въпреки водораздела на идеологиите и на световното политическо задкулисие. Така е спасена Европа, така е спасена планетата…
Всичките тези данни, които вероятно ще изненадат днешния читател, в наши дни могат да се намерят лесно, да се сверят, да се потвърдят. Могат и да се опровергаят. Услужливо се притичват в мрежата, подреждат се, сами се съпоставят. В залива на Марсашлок, откъдето съдбоносният круизер „Максим Горки“ е отплавал без следа, под равномерната глъчка на прословутия рибен пазар и сред довяваните от ветреца ухания откъм култовата пристанищна кръчма „Карубия“, мрежата възстановява десетилетията услужливо, с необяснима, дори подозрителна готовност. Но паметта на човечеството не е в интернет. Тя е в съзнанието и в съвестта на поколенията, които все повече ще се отдалечават от онзи океан от кръв и пепелища. Те са прави, че искат да го забравят. Но колкото повече помнят, толкова по-малка ще е опасността да се озоват отново в него…
––––-
* Този текст бе публикуван в „Сега“ през 2015 г. Публикуваме го отново поради болезнената му актуалност днес и специално заради премиера Румен Радев и превратната му представа за т.нар. колективен Запад – термин, използван от Кремъл. Не очакваме Радев да промени позицията си, като прочете историята, която очевидно не познава. Това би се случило, ако ставаше въпрос за обикновено невежество. В случая Радев се води от съвсем различни мотиви. Историята обаче е добре да се познава, за да не се изопачава. За нечии политически и лични цели.
Има и още за американската помощ за Русия. В края на 1991 г. икономическата система на СССР е в тежка криза: има сериозни проблеми със снабдяването с храни, лекарства и други стоки, а централната власт практически се разпада. Американският Конгрес приема извънредно финансиране на 12 декември 1991 г. Законът предвижда 100 млн. долара за транспорт на хуманитарна помощ, отделно от средствата за обезопасяване и унищожаване на съветски оръжия по програмата Нън–Лугар.
Само няколко дни по-късно започват полетите. Историята на хуманитарните операции на ВВС на САЩ отбелязва конкретно, че през декември 1991 г. два C-5 Galaxy извършват първия пряк въздушен транспорт на американска хранителна помощ до СССР.
На 15 декември американски и съветски транспортни самолети излитат от САЩ с лекарства и други помощи за Русия, Беларус и Армения. Товарите са предназначени включително за детски болници. Тогава американските власти вече говорят за това като начало на значително по-голям въздушен мост.
След като СССР официално престава да съществува на 26 декември 1991 г., администрацията на Джордж Х. У. Буш превръща тези първоначални доставки в голяма операция – Operation Provide Hope.
Държавният секретар Джеймс Бейкър я обявява през януари 1992 г. Пентагонът използва огромните запаси от храна и медицински материали, останали в Европа след войната в Персийския залив.
Особено символичен е първият полет: на 10 февруари C-141 на 60th Airlift Wing доставя 17 тона храна и медицински материали в Бишкек, Киргизстан. Командирът майор Робърт Грей по-късно казва, че винаги е предполагал, че някой ден ще лети към тази част на света – но очаквал това да стане при бойни действия, а не с хуманитарна помощ.
Нетът зажужа сред поредната изцепка на Радев за Русия – великая и непобедимая.
Но защо се учудваме – пак е изборно време. И просто наблюдаваме поредния епизод на дисциплиниране на русофилите. В предните епизоди имаше “Крим е руски, какъв да е” (2021) и ръкостискане с Путин под руски знамена – в зала с докарани 10,000 души за вечерните новини на националните медии (2026).
Но прави и ще бъдат тези, които знаят, че това не е само пропаганден трик, а ментален бъг на Радев. Във военния му мир, Русия е огромна, Китай е мощен – и затова трябва да се превива гръб. Или като послушно куче да се скача според тоягата.
Да, Радев сериозно се е захванал да прокарва руско, китайско и турско влияние в България. Точно обратното на политиката на ЕС.
Знаете – ЕС ограничава руските лица, карбони и интереси в Европа със специално законодателство и санкции. А цялата външна политика на Радев е как да спаси нефта на Лукойл и газа на Газпром с всякакви гимнастики за заобикаляне на санкциите за руските карбони и … лицата на путинския режим.
Още по-лошо – поради невъзможност да бъдат дадени на Русия, ключови инфраструктурни обекти ще бъдат дадени на Китай и Турция. И тайно се подписват меморандуми без никакво обсъждане.
А от 2023 г Европа е приела политика на “de-risking” – евфемизъм за отрязване на китайските стратегически амбиции към Европа. Колега вчера дори ми писа, че на негов проект в Румъния е отказано финансиране, заради … китайски сървъри в компанията му!
Е, как Радев ще постигне измислената от него “индустриална кохезия” с Европа с такава политика ? Когато Европа вече много насериозно е взела заплахата от Русия и Китай, а Радев иска да е троянски кон. Всичките му начинания са с един знаменател – Изток, непрозрачност, корупция, нови зависимости.
Лошото е, че тази политика на нарочна изолация от Европа ще спре всякакви фондове към България.
И бъдете сигурни – тогава посланието на Радев в хор с Копейкин ще е много по-опасно:
Протестът вече не е опция, а необходимост. При това остра.
След визитата на Фицо и днешните изказвания на Радев вече е трудно да се правим, че става дума за отделни гафове, неудачни формулировки или „многовекторна дипломация“. Това започва да прилича на последователна политическа стратегия.
Протестите са нужни не защото някой трябва да избира президент или сваля правителство през улицата. А защото очевидно институционалните спирачки не работят и върви подмяна на вота на избирателите.
Радев и Йотова демонстрират все по-малко усещане за границите, които членството на България в ЕС и НАТО поставя. Може да имат всякакви лични и политически убеждения. Могат да критикуват Брюксел, Вашингтон, Берлин или Киев. Но има една граница, която не принадлежи на тях — стратегическият избор на България да бъде част от свободния свят.
И когато президентската институция започне да размива тази граница, обществото има право да каже: Баста!
Защото „няма да ни извадят от ЕС и НАТО“ вече не е аргумент. Това е отговор от типа: „Вярвате ли ми?“ А държавната политика не се измерва с обещания, а с действия.
Дежурните заклинания – „ние оставаме твърдо в НАТО и ЕС“ се самоопровергават с последващите действия и думи.
Никой няма да ни събуди една сутрин и да ни каже: „От днес сте извън НАТО.“ Така не работи.
Първо спираш да подкрепяш съюзниците си. После започваш да се въздържаш от решенията им. После обясняваш защо техните действия са „провокация“. После започваш да повтаряш опорките на противника. После отказваш солидарност. После не модернизираш армията. После съюзниците започват да се питат доколко могат да разчитат на теб.
И един ден формално си в НАТО и ЕС, но политически вече си другаде.
Точно това е опасността от „малките „тихи“ стъпки“ на държавната измяна.
А най-опасното е, че Москва не се нуждае България да напуска ЕС и НАТО. Напротив. За Кремъл е много по-удобна България, която формално е вътре, но постепенно се превръща в слаб, колеблив и ненадежден съюзник.
Ето защо улицата може да се окаже последната реална спирачка.
Не улицата на насилието. Не улицата на омразата. Улицата на гражданите, които напомнят на политиците, че България не е тяхна геополитическа собственост.
Има една перспектива, която според мен трябва сериозно да тревожи Радев и Йотова:
президентските избори да се проведат в условията на масови протести.
Тогава вече няма да могат да се скрият зад институционалния протокол, зад мантрата за „мир“, зад „българския интерес“ или зад някаква мъглява „самостоятелност“.
Ще има един прост въпрос: Къде искате да бъде България?
И обществото ще трябва да даде своя отговор.
Защото когато институциите започнат да тестват търпението на обществото, обществото има право да тества властта.
кафенето 