Чета коментарите по повод скандалния случай в Струмяни и си мисля… Двамата с Вайс мислим заедно…
Има ли изобщо значение каква е Гери – журналист, блогър, влогър или човек, който дори няма фейсбук профил?
Първо, признавам си – не знаех, че да се премениш в нови дрехи и скъпи маркови маратонки, а после чак на четвъртия ден от бедствието да се появиш при бедстващите хора, защото явно дотогава си бил страшно зает, за да си направиш няколко рекламни селфита, е „събитие“ от такъв държавен мащаб, че за него е нужна специална акредитация!
И така…
Седи си Гери в селото. Работи. Заедно със съселяните си, чисти калта, коренищата и всичко, което водата е довлякла в дворовете им.
И изведнъж…
О, чудо!
Пристига Негово Величество президент-премиерът Румборак I!
Да се свети името Му, да пребъде царството Му, както на земята, така и на небето… а при необходимост и в други галактики!
Разбира се, Величеството не пристига само.
Следва цяла кохорта от придворни :
охранители, полицаи, министри, съветници, пиари, придворни журналисти, местни величия и някой политик за цвят.
И започва „държавното събитие“.
В единия край на селския двор – зона за придворните журналисти.
В другия – „охраняема зона“.
А, в най-далечния ъгъл – „зона за трудещите се“, наричана за краткост „ония с калта“.
И тогава идва най-важната държавна процедура :
ПРОВЕРКА НА ЛИЧНИТЕ КАРТИ!
Защото, какво е това безобразие – на „държавно събитие“, без лична карта и без акредитация?!
Някакъв човек ще си чисти собствения двор, ще е затънал до колене в кал и коренища и ще си позволи да няма лична карта в джоба?!
Наглост!
Законът е закон! Той е за всички!
Личната карта трябва да е с теб винаги!
Навсякъде!
В двора – с лична карта.
В мазето – с лична карта.
В селския нужник – също с лична карта!
„Ама, къде да я сложим, бе, човек, като чистим калта?“
Елементарно!
В ботуша!
Или си купуваш раничка.
Чистиш с една ръка, държиш лопатата с другата, а личната карта пазиш като държавна тайна в раничката!
Защото все пак говорим за историческо събитие – Негово Величество Румборак I е дошло във вашето село, за да си направи снимка!
Неблагодарници!…
Всеки поданик, дръзнал да се приближи до Светейшата особа, трябва да бъде идентифициран, проверен и надлежно документиран.
А, който е без документ?
АКТ! НА МИГА!
А, ако се държи подозрително?
БЕЛЕЗНИЦИ! НА МИГА!
Нека народонаселението види какво го чака, ако реши да се появи на „държавно събитие“ с Негово Величество без необходимите дЮкЮменти!
Само дето има една малка подробност…
Не поданиците са отишли при Негово Величество.
Негово Величество е отишло при тях.
В тяхното село.
В техните дворове.
При хората, които четири дни вече чистят след бедствието.
И вместо да им помогне да изчистят калта, държавата първо им проверява личните карти.
Е, народе…
Народе, прост!
Само че този път май не народът е прост.
Простотията е организирана, акредитирана и тежко охранявана!
В русия демонтираха паметник, изработен от български скулптор и посветен на хан Котраг
В Самарска област беше премахнат петтонният монумент на хан Котраг – син на хан Кубрат и брат на хан Аспарух, свързван с преселението на българите към Средното Поволжие и с началото на Волжка България.
Паметникът е дело на българския скулптор Дишко Дишков и е изработен в България. След сложен 38-дневен маршрут през Иран и Азербайджан той достига русия и през януари 2023 г. е поставен на Попова гора край село Ширяево.
Само две години по-късно започва битката за неговото премахване. Официалният мотив е, че монументът е бил поставен без необходимите разрешителни. След местно допитване и съдебен спор е постановен демонтажът му, а днес дори бъдещата му съдба остава неизвестна.
Но символиката трудно може да бъде пренебрегната.
Докато кремъл непрекъснато използва „историята“ като оръжие за оправдаване на войни и териториални претенции, от публичното пространство в самата русия изчезва паметник, напомнящ за българското историческо присъствие по Волга.
И това се случва на фона на още по-тежък процес във временно окупираните украински територии, където руската агресия унищожава и поставя под натиск българските културни паметници, музеи, архиви и идентичност, забранява нашите език и култура.
Котраг вече го няма на Попова гора. Въпросът е: къде е откаран паметникът и каква ще бъде съдбата на българската творба?
Доматите по пазарите в София не падат под 2 евро за килограм. По-качествените (не)вървят по 3,50. В края на август и пребогата реколта – по признание на производители. Краставиците гонят 4,7 евро! Чушките са с по-прилична цена, но повечето са внос – грамадни, тежки…
Пъпешите вървят по 1,70 до 2,50 цента за килограм. Дините са средно по 0,50 до 0,60 цента за килограм.
И т.н. и т.н. Знаете ги, защото ги плащате или се плашите и се отказвате.
Всички обещания за контрол на търговци и производители повече дразнят, отколкото да вдъхват доверие. Неверни са.
Неотдавна Агровест публикува прелюбопитна информация за родните плодове и зеленчуци, за техните производители.
Оказва се, че износът на български плодове и зеленчуци продължава да се увеличава, което е една от причините за ограниченията в предлагането на родна продукция на вътрешния пазар. Данните са на Министерството на земеделието и храните и показват страхотен ръст на експорта през първите пет месеца на 2026 г.
В периода януари–май България е изнесла 30,9 хил. тона пресни зеленчуци, което е със 75,3% повече спрямо същия период на 2025 г. Експортът на пресни плодове също бележи сериозен ръст – достигнал е 51 хил. тона, или 79,1% повече на годишна база.
При зеленчуците най-съществено влияние върху увеличението на износа има реализацията на домати, чиито количества са нараснали повече от два пъти и половина. Два пъти и половина! Експортът на сладки пиперки се е увеличил със 73,6%. Повече са и изнесените краставици и корнишони – с 25,4%, както и моркови и репи – с 47,5%.
При някои зеленчуци обаче се наблюдава обратна тенденция. Износът на тиквички е намалял с 41,9%, на зеле – с 66,2%, а на лук и шалот – с 69,1%. Значително по-малко са и количествата карфиол и броколи, чийто експорт се е свил със 79,2%. При бобовите зеленчуци спадът достига 82,2%.
Сред основните клиенти на българските краставици са Полша, Германия и Румъния. На Полша се падат 52% от износа, на Германия – 28%, а на Румъния – 16%. В приблизително същия обем трите държави са сред основните пазари и за българските домати. Част от доматите се реализират и в Унгария и Хърватия, като делът за всяка от двете страни е до 10%.
Особено впечатляващ е ръстът при износа на праскови. През януари–май 2026 г. България е изнесла 414,2 тона, докато година по-рано количеството е било едва 15,6 тона. Това представлява увеличение от 2554,1%. Не е много ясно, защо производители от Сливенско протестират и изхвърлят от продукцията. Основното искане на някои производители е, държавата да им осигури пазари и добри изкупни цени. А тези, които са изнесли над 2500 процента повече как намериха решение?
Съществен ръст има и при експорта на дини, ябълки, кайсии и череши.
На фона на нарастващия износ се увеличава и вносът на плодове и зеленчуци в България. По предварителни данни на НСИ през първите пет месеца на 2026 г. в страната са доставени 174,7 хил. тона пресни зеленчуци и 185,5 хил. тона пресни плодове. Това е съответно 14,6% и 27,9% повече спрямо същия период на предходната година.
При зеленчуците най-сериозен принос за ръста на вноса имат картофите, при които доставките са се увеличили с 32,6%, както и сладките пиперки – с 43%. Повече са и внесените домати – с 2%, лук и шалот – с 6,3%, моркови – с 12,6%, зеле – с 15,4%, краставици – с 19,4%, гъби – с 20,3%, както и марули – с 41,4%.
Най-големият доставчик на пресни зеленчуци за България е Турция с 44%, следвана от Гърция със 17% и Германия с 10%.
При плодовете водещ доставчик е Гърция с 38% от вноса, следвана от Турция с 23%. Сред останалите значими източници са Франция, Албания и Северна Македония, всяка с дял под 10%. В категорията „други“ попадат общо 21% от внесените плодове, а сред доставчиците с под 10% са още Северна Македония, Германия и Еквадор.
Тази статистика е парадоксална, откъдето и да я погледнете. Страната увеличава едновременно износа и вноса на плодове и зеленчуци. Значителната част от изнесената българска продукция, съчетана с нарастващите доставки от чужбина, е сред причините родната продукция не винаги заема очаквания дял в търговската мрежа.
Недоволните от състоянието на пазара, цените и ролята на държавата трябва да свикнат с мисълта, че вносът, от който пищят производители, се организира и контролира от влиятелни кръгове, свързани с политици.
По всички, включително чисто топографски критерии, аз би следвало да бъда определен като „жълтопаветник“. Роден съм и живея вече от 70 години буквално до „жълтопаветния“ булевард „Цар Освободител“ в стара, построена в началото на 30-те години на ХХ век кооперация. Доколкото пък родителското ми семейство по комунистическите критерии би трябвало да се нарече „буржоазно“, а самият аз по убеждение и заявени публични позиции съм демократ, аз напълно се вписвам именно в хулно-завистливо произведения топос „гаден (охолен, глезен, елитарно-високомерен и т.н.) жълтопаветник“.
В този текст обаче, а може би и като начало на последващи мемоарни текстове бих искал да разкажа на въпросните хулители на „жълтопаветието“ как по-точно живяхме почти до края на комунистическия режим ние, „буржоазните жълтопаветници“.
Ще спомена в началото, че е цяло щастие, че апартаментът ни в старата кооперация е бил придобит още при построяването ѝ от моята прабаба по майчина линия, вдовица на, да – „царски офицер“, но от времето на Балканските и Първата световна война. Казвам, че това е щастие, защото нейната пък дъщеря, моята баба Мария, преживяла младостта си извън София заедно със своя съпруг – също царски офицер, но от 30-те и 40-те години и разстрелян в първите месеци на 1945 г. от новата комунистическа власт – е могла да се приюти след Девети в този апартамент на майка си, тъй като комунистите са я имали вече като просто „старобуржоазна изкуфелница“, но не и като „враг на народа“.
Та моята баба Мария – също вече вдовица след разстрела на мъжа си и след отнемането на всички имоти по мъжова ѝ линия в страната (във Варна и Добрич) – се е приютила тук със своята, към онова време, 12–13-годишна дъщеря, моята бъдеща майка. И след като и нейната майка, моята прабаба, почива, двете остават в този апартамент и стават „софиянки“.
Няма да разказвам надълго за живота им преди женитбата на майка ми и моето (а след това и на брат ми) раждане. Ще кажа само, че моята баба Мария, като съпруга на разстрелян „враг на народа“, известно време работи в някаква канцелария на гара Яна – днес в покрайнините на София, но тогава на поне час, час и нещо път с влак от дома ѝ, а дъщеря ѝ, моята бъдеща майка, след закриването на Френския колеж (това вражеско католическо гнездо, в което е започнала да учи веднага след пристигането им в София) завършва средното си образование в пълна бедност и когато разбира, че като „дъщеря на народен враг“ няма право да учи висше образование, изкарва техникум за медицински лаборант и на 20 години започва работа в психиатричната болница в село Курило (днес част от гр. Нови Искър). Там именно се запознава с баща ми, женят се и той също идва в апартамента на „жълтите павета“. Произходът на баща ми не е така „враждебен“, макар че и той се води по тогавашните критерии от „дребно- или среднобуржоазно“ семейство, тъй като неговият баща – дядо ми Димитър – бил имал преди Девети в Плевен, откъдето е, книжарница, наречена, видиш ли, „Модерно изкуство“, в която се събирали да си беседват кой знае какви други местни „буржоа“.
И сега вече ще премина към годините, в които самият аз съм се появил в това жилище на „жълтите павета“. Ще кажа, че апартаментът ни на тия „павета“ е тристаен, с вестибюл и кухня. Но ако някой днешен си мисли, че в него вдовицата на разстреляния ми дядо по майчина линия, майка ми и баща ми, дори след моето раждане са могли да си живеят сравнително нашироко, жестоко се лъже.
„Домашните огнища“ от края на 50-те години, когато съм роден, та и до средата на 70-те години старателно бяха превърнати от комунистическата власт във всичко друго, но не и в семейни домове, в които можеш да се обградиш от външния свят и да практикуваш „семейни ценности“. Защото в тях принудително (особено ако са на „буржоазни потомци“) биваха настанявани „квартиранти“.
Трябва да уточня за по-младите: „квартирантите“ нямат нищо общо с „наемателите“, на които днес по своя воля за определена сума пари и за определен срок от време собственикът дава част от апартамента си. Квартирантите от онова време биваха избирани съвсем не от собствениците, а от ОФ-организацията и нарочно трябваше да бъдат подчертано „прогресивни“.
С две думи, бяха умишлено вкарвани в домовете класови „чужденци“. Така например две години след моето раждане в едната от трите стаи срещу вестибюла ни е бил настанен „другар“, представящ себе си за „прогресивен журналист“, за когото родителите ми по-късно са ми разправяли, че бил вечно намусен, подчертано враждебен към семейството ни и почти постоянно затворен в стаята, откъдето – странно – почти постоянно се чувало тропане с един пръст върху пишеща машина. Понеже така и не станало ясно за какъв вестник трака по този начин журналистът, веднъж баща ми издебнал неговото отсъствие от апартамента, проникнал (о, каква дързост!) в стаята и видял върху валяка на машината почти докрай изписан лист с… донос, описващ разговори, водени между баща ми, майка ми и баба ми. На масата до пишещата машина пък лежало цяло тесте от подобни доноси.
Ако това е единият квартирант в родното ми „жълтопаветно“ жилище, другият – обитаващ втората стая (и обитавал я до първите години на моето гимназиално образование) – вече го помня лично: бе „нàучният работник“ (с това именно ударение) и педагог „другарката С. М.“. Нека читателите си представят сега, че в „жълтопаветното“ ни жилище нашето семейство – баща ми, майка ми, баба ми и аз (а от края на 1958 г. и брат ми) – сме обитавали всъщност… една стая.
Аз изобщо не мога да си представя как е протичал семейният живот на родителите и баба ми в онези първи мои години, но за живот, идентичен с него, по-късно съм чел в разказите и новелите на съветския писател дисидент от полски произход Сигизмунд Кржижановски. Не, това изобщо не беше „дом“, а нещо като микрообщежитие, при това поделено между „класови противници“.
След раждането на брат ми нашите все пак успяват да издействат „журналистът ченге“ да напусне апартамента. Но много скоро става ясно, че „народната власт“ и ОФ-организацията не приемат нашето, станало вече петчленно семейство да може да разполага с повече от една от трите стаи и настояват за заселването на нов „квартирант“.
Не си спомням вече с какви връзки баба ми успява да издейства от „ОФ-овците“ новият квартирант да бъде току-що пристигнала в София студентка от Сливен, от семейство, някак си свързано или познато ѝ от миналото. Така, редом с „педагожката“ в моето детство „домашното ми огнище“ бе обитавано – за повече от пет години, т.е. и след края на следването ѝ – от „кака Виолетка“, с която баба ми се беше споразумяла да дели „квартирантската“ стая, като по този начин освободи единствената „наша“ стая за баща ми, майка ми, мен и брат ми.
С други думи, през цялото десетилетие на 60-те години родното ми „жълтопаветно“ и тристайно жилище бе обитавано от… седем души, като отначало двама, а след това един от тях бяха чужди и умишлено натрапени на семейството ни.
Сега искам да си представите как протича всекидневието в един тристаен апартамент, населен от въпросните седем души, в който при това двама не са от семейството, а най-малко единият от тях е и от другата, „прогресивна“ класа. Доколкото повече от половин век дели тогавашните години от възникването на мобилните телефони, ще ви кажа например, че единственият стационарен телефон трябваше да бъде разположен във вестибюла, за да бъде ползван от всички, включително от „квартирантите“. Ето защо моите спомени за писане на домашни работи, за четене на книги или за игри с брат ми са свързани неразделно и с близо едночасово слушане на телефонни разговори откъм вестибюла на „научни“ и клюкарски теми, провеждани от „педагожката С. М.“.
Спомням си, че дори знаехме имената на най-словоохотливите събеседнички на „прогресивната“ квартирантка. Чуехме ли например: „Пеша, здрасти!“, можехме да бъдем сигурни, че ще слушаме разговора помежду им поне час, час и нещо. Съвместната вечерна трапеза, която би трябвало да е интимен семеен топос, през цялото ми детство пък представляваше нещо, което можеше да бъде прекъсвано по всяко време, защото никой не можеше да попречи на въпросната С. М. да се появи в единствената кухня, където вечеряхме, да застане зад гърба ни и да започне да си мие или пере нещо на умивалника.
Разбира се, това водеше до принудително замълчаване, защото на всички ни беше ясно, че тя също „слухти“, а може би и донася за чутото в къщата. Бях вече в много ранна тийнейджърска възраст, когато пък вратата на стаята, в която спяхме, можеше да се отвори и за мой срам да ме завари по гащи излизащата от общата баня „кака Виолетка“. С две думи, всичко бе полудомашно, полупублично в „жълтопаветния“ ни дом.
Ще премина сега от нашето (ако може да се нарече така) жилище към кооперацията на „жълтите павета“ като цяло. Всъщност след „славната дата“ 9 септември част от апартаментите бяха населени по съвсем същия начин. Разбира се, имаше и разлики – ние бяхме измежду „щастливците“, защото на други семейства „от буржоазен произход“ апартаментите бяха изцяло отчуждени и в тях старателно бяха заселени „наши другари“ или близки селски роднини на „наши другари“. А значи, от днешна гледна точка, и тия „другари“ съставляват закваската на „жълтопаветниците“.
Като дете малко съм си давал сметка за глухото напрежение на това „разнокласово“ население на кооперацията ни, но си спомням, че както родителите ми, така и другите „буржоазни съседи“ редовно, но и на полуглас ни предупреждаваха: много-много да не дружим с (примерно) Росенчо от първия етаж, защото родителите му са… И следваше красноречива гримаса, която означаваше: „партийци, милиционери, доносници“.
От днешна перспектива си давам сметка, че семейства от този – доносническо-партийски – тип имаше и на третия етаж под нас (селската баба там, както разбрах по-късно, бе дала справка за произхода ми, когато е трябвало да се реши в какъв род войски трябва да ме приберат), и на втория, и на първия. А пък на етажа над нас бе настанена – по партийна грижа – една нещастна жена, която бе придобила дете от мимолетна връзка с „много виден пролетарски поет“, признал го, но не желаещ да има нищо общо с нея. И затова ѝ бе намерена тази добра квартира, за да „не ги разправя нередните за великия поет работи“.
Ще премина още по-нататък, за да кажа, че въобще централните столични райони, които наричат „жълтопаветни“, без да си дават сметка за същинския им социално-политически профил през десетилетията на соца, бяха с много грижливо модерирана заселеност. Най-общо в тях живееха както „буржоазни остатъци“, така и буквално вклинени между тях „прогресивни“ (приселени в столицата от провинциалните им родни места).
Разбира се, вторите грижливо следяха първите – бяха ситуирани така, че да могат буквално насила да надничат в битовия им живот. Спомням си например, че бабата от долния етаж бе „сигнализирала“ народната власт, че съседите до нас разполагат (о, ужас!) с цели две пиана. А пък и събирането и омешването на децата от двете „класи“ в кварталните училища също даваше възможност да се получават важни сведения за евентуално „вражеско възпитаване“ или наследени „реакционни навици“.
Като малки ние, децата на „буржоазните“, не се ориентирахме съвсем точно в тази грижливо модерирана заселеност, но от предупредителните сигнали на родителите ни имахме някаква смътна представа, че например надолу по улица „6 септември“ буквално се редуват кооперации, почти изцяло пълни с „партийци“ и „милиционери“, и такива със семействата на „госпожа или господин еди-кои си“, с чиито деца нашите деликатно ни насочваха да дружим, а с другите – „да внимаваме, защото те са гаменчета“.
Тези тогавашни характеристики невинаги се покриваха с истината, защото много, много години по-късно – дори чак след падането на режима – аз лично научих от вече израсналите (и даже остарели като мен) тогавашни хлапета от какви точно семейства произхождат. Научих например, че едно момченце, живеещо май на улица „Аксаков“ и доста буйничко, всъщност е внук на онзи високопоставен генерал, когото комунистите са убили през 1925 г., за да извършат на опелото му в „Света Неделя“ прочутия си атентат. За тези неща, разбира се, тогава и дума не се продумваше пред нас, макар всичко това да бе съвсем известно на другата „жълтопаветна“ порода – партийците и милиционерите.
Ще добавя още, че „народолюбието“ на комунистическата власт бе населило жълтопаветния център и с определени, очевидно от прогресивно потекло, но скършили се при преместването от родните им места в столицата люде. С такива бе населен най-вече един обширен вътрешен двор на улица „Аксаков“, между „6 септември“ и улица „Добруджа“. Няма да забравя случайното си посещение в стаичката на една самотна, очевидно зарязана от мъжа си „другарка“, поселена там, която буквално смърдеше и бе пълна с боклуци, а тя самата бе напълно безпомощна да се грижи за сина си – превърнал се в известния на всички квартален хулиган, когото въпреки „прогресивния“ му произход накрая се принудиха да изпратят в ТВУ (трудово-възпитателно училище – нещо като затвор за деца).
Накрая ми се иска да си спомня и какво представляваше като атмосфера в онези десетилетия този така завиждан и охулван днес „жълтопаветен център“. Да, в улиците около нас днес е пълно със скъпи (а някои и мутрешки) ресторанти, със симпатични кафенета, а пък градинката – днес наричана „Кристал“ – е място, денонощно препълнено с шумни тийнейджъри. Само че това е така от последните двайсетина години. Тогава (а и до ранните 70 години) градинката бе с пясъчни алеи. Когато пресечеш „Царя“ (тогава булевард „Руски“) и стигнеш до задната ограда на Синода (ние, децата, въобще не знаехме какво е това странно здание), можеше да се види вътре купчина от много особени разноцветни плочки – взимахме си от тях, за да играем на топчета, и години по-късно разбрахме, че били от разбитите и премахнати мозайки от страничните порти на „Св. Александър Невски“.
По улица „Аксаков“, зад градинката, където днес се извисява построеният по „мутрешките времена“ дом (май на избягалия в Сърбия банкер не знам кой си), се разполагаха: на ъгъла с „6 септември“ – мърляв и почти винаги празен „Плод и зеленчук“; по-нататък – соцбръснарница, където ни водеха да се стрижем, за да не сме като „бийтълси“; след нея – нещо като безистенче, в което се намираше кинкалерията на дребен „частник“ (тогава всички имаха едно наум дали не е „ченге“, щом са го оставили); а на ъгъла с „Раковски“ – соцсладкарницата, т.е. бозаджийницата „Ягода“.
Въобще сегашните централни улици „Шишман“, „Аксаков“, „6 септември“, „Гурко“ и т.н. тогава бяха мрачни, с продънени шахти, много слабо осветени вечерно време и както всички улици в ония години бяха прекосявани с наведена глава и с мрачен вид от винаги бързащите (за никъде) и необщуващи помежду си „труженици“, строящи „развитото социалистическо общество“, което – поне до средата на 60-те години – се очакваше през 1980 г. да прерасне в… пълния, завършен, есхатологичен и окончателен комунизъм.
О, как ми се иска поне за малко да върна днешните хулители на „жълтопаветието“ тогава – да ги въведа в нашите препълнени с „квартиранти“ жилища, в кооперациите, населени с ченгета и доносници, да ги разходя по празните магазини, да ги срещна с тогавашните намусени продавачи, да им дам да подушат стаения страх, потиснатата взаимна злоба и всеобхватната взаимоподозрителност и да им кажа: половината от „жълтопаветния“ ни живот мина така – ако щете, завиждайте!
Този плакат е направен за да цапа Гюров, но аз го използвам с друга цел, а именно да помислим над въпроса:
Как допуснахме на най-честните избори да победи (и то по най-нечестен начин!) таваришч Румен Радйев, защо не победиха ПП-ДБ, което щеше да не само най-честно, но и най-справедливо и най-логично?! (Понеже тъкмо те организираха протестите, които свалиха правителството на Желязков-Боко-Пеевски!)
За мен това е най-голямата загадка.
Моят отговор е:
Таваришч Радйев открадна заслужената, справедлива и логична победа на ПП-ДБ защото в негова полза КГБ организира СПЕЦИАЛНА ХИБРИДНА ИНЖЕНЕРНО-МЕДИЙНО-ПОЛИТИЧЕСКА ОПЕРАЦИЯ, която постигна целта си, а именно цялата власт у нас да премине в ръцете на руската пета колона.
И така ние бяхме прецакани, ПП-ДБ също бяха прецакани и то здраво или яко!
Ако някой има друго обяснение, ще се радвам да го прочета.
Заобикалянето на всички санкции, наложени от Европейския съюз (ЕС) – включително тези срещу Русия, ще бъде обявено за тежко престъпление. Такъв законопроект одобри кабинетът на Румен Радев тази седмица.
Проектът предвижда „нарушенията на ограничителните мерки на ЕС, както и тяхното заобикаляне, да станат тежки престъпления, които освен с лишаване от свобода да се наказват и със сериозни глоби, както и с възможност за лишаване от права“, съобщиха от пресцентъра на правителството.
Новината идва на фона на продължаващата война на Русия срещу Украйна, заради която ЕС налага все по-тежки санкции върху Москва. През годините Румен Радев е изказвал позиции против тези санкции.
След като той стана премиер, България поиска изваждането на три лица от санкционния списък на ЕС. Искането беше уважено, като оттам бяха извадени руският патриарх Кирил и олигарсите Искандар Махмудов и Вагит Алекперов.
Тази седмица стана ясно, че България е поискала още едно лице и банка да бъдат извадени от санкционния списък, но после се е отказала.
Въпреки всичко това, сега кабинетът на Радев ще вкара заобикалянето на европейските санкции в Наказателния кодекс (НК). Причината е нуждата да се приложи директива на ЕС, приета още през 2024 г.
Крайният срок България да я въведе в националното си законодателство е изтекъл на 20 май 2025 г. Заради това срещу страната е образувана процедура за нарушение.
Това се случва и след като през юни стана ясно, че бившият изпълнителен директор на „Лукойл – България“ Валентин Златеве купил притежавани от Русия имоти в София на обща стойност около 14,2 млн. евро. Сделките предизвикаха сигнал до ДАНС и прокуратурата за възможно заобикаляне на санкциите срещу Русия. Златев каза, че всичко е извършено законно.
Санкциите срещу Русия
Основната цел на европейските санкции срещу Русия е да попречат на финансирането на войната ѝ срещу Украйна, както и да притиснат икономически режима на Владимир Путин.
Санкциите замразяват активите на физически лица в държавите от ЕС и им налагат забрани за пребиваване на територията на съюза. Те засягат политици, бизнесмени и други публични лица, както и руски банки, енергийни дружества, военни компании и т.н.
Какво ще се промени
Проектът, подкрепен сега от кабинета „Радев“, предвижда създаване на нова глава в НК със заглавие „Престъпления против ограничителните мерки на Европейския съюз“.
В нея влизат различни видове нарушения:
заобикаляне на санкции;
прехвърляне на средства;
нарушения на забрани за сделки;
финансови услуги и т.н.
Криминализира се също практиката санкционирани лица и фирми да заобикалят ограниченията, като прехвърлят активи към други лица и фирми.
Директивата позволява да не се считат за престъпления нарушенията на санкциите на стойност под 10 хиляди евро. Проектът, подкрепен от правителството на Радев, съдържа това изключение.
Няма да е престъпление и предоставянето на хуманитарна помощ на нуждаещи се в съответствие с принципите на безпристрастност и хуманност. Нарушители няма да бъдат и адвокатите, които защитават или представляват клиенти в процесуални производства.
През последните години Агенцията по вписванията спря няколко сделки с фирмена собственост в нарушение на европейските санкции срещу Русия.
Един от най-известните случаи е за промяната в собствеността на българското дружество на основания от руския милиардер Андрей Мелниченко торов гигант EuroChem, припомни „Медиапул“. Това доведе до замразяване на 43 млн. лв. на жената на милиардера Александра Мелниченко. Блокирани бяха и сделки, свързани с „Турски поток“ и „Дома на Москва“ в София.
Противно на масовото убеждение, съдебната система в България не се контролира чрез раздаване на подкупи на парче. Истинският, системен контрол се упражнява чрез създаване на база данни от компромати и стратегическо назначаване на компрометирани лица на ключови административни постове.
Според официалните данни на ДАНС, предоставени по ЗДОИ за периода 2010–2025 г., спрямо 104 съдии, прокурори и следователи са прилагани Специални разузнавателни средства (СРС).
За сравнение, вероятността български съдия да бъде тайно подслушван е 1500 пъти по-голяма от тази за обикновен гражданин.
От тези над 100 магистрати са изготвени над 230 ВДС (Веществени доказателствени средства – аудио/видео записи и трафични данни). Парадоксът е, че почти всички те НЕ стигат до съд за корупция. Наказателно преследвани са единици.
Най-големият пробив в системата е фактът, че компрометиращите материали, по които не се образува дело, не се унищожават, а се пазят от ДАНС на практика безсрочно.
Забележително е, че над 70% (74 броя) от тези подслушвания на съдии са били оторизирани от закрития вече Апелативен специализиран съд. Той на практика е функционирал като легален инструмент за подслушване на магистратурата.
След това „Пленниците“ са трансформирани в Командири.
Логиката на тази дълбока държава е желязна: Не вкарваш в затвора магистрата, когото си хванал в прегрешение, а го повишаваш.
Магистратът, чийто живот се намира на дисковете в сейфовете на Службите, е най-лоялният служител. Тези 50 – 100 „държани на трупчета“ съдии биват издигани до административни ръководители: шефове на съдилища, председатели на ключови отделения и членове на Висшия съдебен съвет (ВСС).
Тези 100 души стигат, за да покрият целия ръководен скелет на системата. Достатъчен е само един SMS с напомняне за „архива“, за да решат всяко съдебно или кадрово разпределение.
За да контролираш държавата, не ти трябва да корумпираш всичките 4000 съдии, тези 50-100, които държиш с компромати са достатъчни.
Това превръща архива на ДАНС/КПК в „Централна банка на властта“. Всеки от тези над 50-100 „окабелени“ магистрати с компромат в касите на Службите е превърнат в биоробот, който вече не правораздава по съвест, а гласува под страх от пълно унищожение.
ВАС държи ключа към държавните пари и изборите: там се обжалват милиардите от обществени поръчки, ревизиите на НАП, решенията на Министерския съвет и актовете на Централната избирателна комисия (ЦИК).
Който контролира ВАС, контролира държавата.
Не можеш да демонтираш системата, когато самите ръководители на тези съдилища са назначени именно с цел да гарантират, че това няма да се случи.
Публичната войнстваща реторика между Радев, Борисов и Пеевски е просто маркетингово сегментиране на шараните.
Това е класически олигархичен картел.
Когато всички основни кланове имат достъп до лостове в съдебната система и архивите на ДАНС, откритата пълномащабна война означава катастрофа за всички.
Може ли, въпреки обективната невъзможност партийните ръководства на ГЕРБ, ПП и ДБ да се договорят за съвместна подкрепа на единен кандидат на президентските избори, това да се случи на ниво избиратели?
Защото, каквото и да си говорим, без масов вот на всички, които разпознават заплахата от продължаването на Радевия модел на президентския пост за цялостното развитие на България, няма да стане.
Проблемът е, че между лидерите на тези партии има органична несъвместимост, за която има много причини – и те са обективни.
Но има и една субективна причина, която според мен е най-важната – хората от задкулисието, които още от 2016 г. имат проект „Радев“ за доминиране на развитието на страната в продължение на още много години.
А това означава хронична нестабилност, посредственост в управлението и постоянно геополитическо лъкатушене, което няма котва в икономически или политически интереси – в национални материални интереси, ако щете – а в личните идеологически близости и предпочитания на хората на върха.
Да не говорим за онази снимка с коленичилата Йотова в качеството си на вицепрезидент, целуваща ръката на руския патриарх. Тя ще ни преследва като кошмар.
Защото всички знаем: това е манталитет. Не е резултат от анализ, още по-малко от защита на национален интерес. Това е символ на едно поведение, което кара България да коленичи изобщо, като политически рефлекс в трудни времена.
Борисов беше постоянно подтикван да издигне кандидат на ГЕРБ – разбира се, от „доброжелатели“. С идеята, че ако го направи, с това приключва и хипотезата за обща подкрепа на единен кандидат.
Но той се измъкна от ситуацията.
Защото едно унизително представяне на кандидата на ГЕРБ щеше да нанесе поредното тежко кроше на и без това клатещата се партия.
Дотук – логично.
Разбира се, подкрепата на Борисов сама по себе си още не означава, че избирателите на ГЕРБ ще се втурнат да подкрепят единния кандидат. Но поне е предпоставка – особено на фона на перспективата Радев–Йотова да продължат да определят посоката на страната още много години.
Няма смисъл сега да мерим шансовете. По-важно е да видим факторите, които могат да попречат.
И най-важният от тях е натрупаната омраза от страна на бившите десни – СДС, „Синя България“ и други партии в демократичния спектър, за които сякаш няма никакво значение кой ще бъде президентът. Важното е да не бъде от ПП или ДБ. Дори и не влизат в разговора – а дали точно Гюров е партиен кандидат, след като никой от тези партии не можа да му наложи начин на поведение и преди да бъде служебен премиер, и докато беше служебен премиер и докато определяше как точно да се яви на тези избори.
Логика в мразенето между политиците и партийци в демократичния спектър не би трябвало да има.
Но тези хора вече не разсъждават в категориите на интереса на демокрацията и на България. Те разсъждават през старите разделителни линии.
И именно тези дрязги и противопоставяния изиграха пряка роля за идването и утвърждаването на Румен Радев във властта. Нали помните какво се случи тогава – в Парламента, с който работеше Радев, се формира коалиция „Турски поток“ при отсъствие на каквато и да е опозиция.
Ако днес се срамуваме от това, че България постепенно се превръща в един от центровете на антиукраинските настроения в Европа, отговорност носят и всички онези, които през годините позволиха консолидацията на опозицията на Радев като перспектива и реалност да линее.
Няма да стане с критика към лидерите на разбитите „авари“. Чуваемостта при тях е нулева. Колкото и да критикуваш, спорът е на подсъзнателно ниво.
Затова трябва да се опита друго: пряка комуникация между избирателите.
Защото тук няма среден път.
Или Гюров, или Йотова. Всичко друго е от лукагого.
Или България с двата крака в Европа, или в постоянното лъкатушене между коленичене пред Москва и коленичене пред Брюксел в името на европейските пари.
Запомнете нещо много важно:
Само управление, което е истински европейско, може да отстоява истински българските интереси в Брюксел. Кажете ми някой да се е противопоставял на САЩ по-ярко от Иван Костов при косовската криза?
Такива като Радев и Йотова постоянно ще плащат за геополитическите си уклони с компромиси – в политиката, финансите и икономиката.
Защото това умеят. Да коленичат и да се откупват. Без значение къде. В Москва ли? В Брюксел ли? Във Вашингтон ли?
За мен въпросът е друг:
Може ли поне този път да излезем от тези мисловни и поведенчески матрици и да погледнем към по-важното от собственото си его?
Звучи почти като виц, но секретността около номинациите за вицепрезидент се оказа по-голяма, отколкото около издигането на кандидатурите на самите желаещи да станат президент.
Ако в случая с Андрей Гюров като много вероятен участник в състезанието за държавен глава това въздържание поне формално може да бъде сметнато за нормално, тъй като самият той все още не е излязал на терена, то за Йотовна конспирацията около номинацията на нейното второ Аз в надпреварата за запазване на креслото й определено предизвиква повече въпроси. Един от тях е “нали е фаворит и едва ли не е обречена да победи, защо се страхува да каже с кого ще се яви в екип н арената”?
“Иване, кажи си” беше култова реплика на президента Петър Стоянов към премиера Иван Костов от доброто старо бреме на властта, която заедно носеха на плещите си, но не донесоха заедно победа нито на парламентарните, нито на президентските избори след това. Времето след тях се оказа добро за организираната реваншистка група и нейните наемници от Мадрид и Банкя, мобилизирани да предотвратят повторението на на онова “безобразие” (по Асен Василев).
Не съм чувал някой да е навикван като стояновист, но костовист си остана символ на най-срамното петно в очите на безочливите реваншисти в пъстрия на вид, сплотен в своята омраза лагер на разни неокомунисти.
Гледам, че и сега се опитват да го пуснат в обращение във връзка с колебанията на Йотовна, на която приписват желание да избере (с помощта на кукловодите си) един “костовист” за свой подгласник в привличането на гласове. Няма да го споменавам, за да не падам в капана на интригантите, заложен чрез примамката под формата слухове като лакмус как биха реагирали на такава “нестандартна” идея червените да консумират останките от “разбитите авари”, както Петър Стоянов нарече седесарите в момент на упадък на “синята идея”. Това (синьо) сиренце е заложено днес за пореден път в публикация на ПИК, където все така следват указанията на техния Пеевски, който (не)прикрито се отдаде на победителя Радэв.
Ще се огранича с припомнянето, че в политическото пространство е пълно с бивши костовисти. Достатъчно е да споменем ненавиждания едно време заради костовизма му Явор Дачков, който вече се завръща и на екрана на държавната телевизия като любим коментатор, сервилен към др. Радeв, сменил отново хастара след като го преобърна от тъмно синьо в ярко червено в периода, когато мина в лагера на Станишев и започна да го слави по същия начин, по който превъзнасяше и Костов.
Най-много и най-влиятелни бивши костовисти има(ше) в ДПС в лицето на висшите функционери и в двете партии Христо Бисеров и Йордан Цонев. Повече на брой са иначе и до днес в ГЕРБ, където вождът на простите се обгради с някои от най-малко простите млади кадри от някогашното близко обкръжение на Иван Костов, като Даниел Митов, Деница Сачева и пр.
Чудя се дали причината за борбата на Радэв с “модела Борисов-Пеевски” не се корени и в това преселение на бивши костовисти, мигрирали при някогашните победители в момента, когато им се струваше модно.
В самата Регресивна България, която се самоопределя като Прогресивна, не се забелязва нито един бивш виден костовист, но гъмжи от бивши(?) другари и другарки от БСП. Това не пречи съществуващата все още предимно на хартия партия и нейният собственик да бъдат определяни като “десни” популисти в западни медии.
Наблюдаваме прераждане и пренареждане в стилистиката на рефрена “пустите клисурци, станали московци”.
Наследството от епохата на Костов се олицетворява партийно днес от ДСБ и по индукция от либералите, с които се коалират и делят (в тази последователност). Тази общност беше определена от истинското действащо държавно вице в републиката Иво Христов, като “партии с отпаднала необходимост”.
Самият Христов също е споменат днес от интригантите на Пеевски в неговата “агенция” като “възможна кандидатура” за вице на Йотовна.
Риторичен е въпросът, защо тя не си избере кандидатура от сърце, като Евгения Живкова, с която споделя политическата си биография на червена звезда. Подразбира се, че в името на целта не може да подбира свободно средствата. Предпочита да измами избирателите с избора си на подгласник, вместо да остане вярна на истинските си предпочитания.
НА СНИМКАТА: Вицепрезидентът Йотова поднася цветя на внучката на Живков. Това е автентичната символика, която се опитват днес да скрият от нас.
Ако всички ние, които не сме съгласни да обслужваме прероденото статукво на власт та на червенеещите десни левичари, сме толкова незначително малцинство, защо ли се опитват да ни прелъстяват със самата подхвърлена идея “един от нас” да се коалира с Йотовна? Наистина ли вярват, че сме толкова “лесни”?
Сбъркали са адреса. Голямото малцинство, което може да им послужи електорално, е другаде. Те го знаят много добре. Но вроденият им наследствен расизъм от времето на откровения комунизъм не им позволява да си поръчат представител на това малцинство в тандем с Йотовна. И без това провокират ориенталския консерватизъм на “българина” с факта, че му предлагат да гласува за женски главнокомандващ, натоварен(а) вече с тази ро(к)ля без някой да е гласувал за това.
Представям си как тя е Той и поздравява строените военни, а те й отвръщат със “здраве желаем госпожо президент” (вероятно би звучало като “здраве желаем г’жо резидент” или нещо подобно).
Ние от политическото гетото, в което пребиваваме, защото сме малцинство, в същото време ще продължаваме да защитаваме не само малцинствените си права, но и интереса на мнозинството България да продължава да се възползва за собствения прогрес от трудно извоюваната от малцинството от нас привилегия да бъдем част от най-богатия икономически съюз на земята и най-мощния отбранителен алианс в света.
Русофилията в България е особено атмосферно явление — нещо между семейна традиция, геополитическа носталгия и народен спорт по историческа гимнастика. Тя не е просто политическо убеждение. Тя е състояние на духа. Човек може да няма парно, но има мнение за Владимир Путин. И то силно мнение.
Русофилът обикновено живее в постоянна битка със “Запада”, която води от дивана, по анцуг, със шише ракия в едната ръка и вилица за мезето в другата. Той ненавижда Америка, но мечтае внукът му да работи на запад. Обяснява как “при руснаците има ред”, докато пазарува на вересия в кварталното магазинче.
Русофилията има свой особен фолклор. Там Русия винаги е “велика сила”, независимо дали курсът на рублата прилича на ЕКГ на човек след три енергийни напитки. Всички руски проблеми са “временни”, всички западни проблеми са “краят на цивилизацията”. Ако в Европа завали сняг през април — “Ето, климатичният им план !”. Ако в Сибир стане минус 58 — “Това калява народа”.
Историческият прочит също е впечатляващ. Русофилът говори за Освобождението така, сякаш лично е носил сандъци с муниции на Руско-турска война (1877–1878). Всеки разговор започва с “Да не забравяме кой ни освободи”, дори темата да е цената на доматите. Ако спорът стане напрегнат, винаги идва последният аргумент:
“А без Русия сега щяхме да сме турски вилает!”
След което всички мълчат от уважение към драматургията.
Интернет русофилията е отделна академична дисциплина. Профилна снимка с вълк. Корицата — православен храм, танк или двуглав орел. Име: “Български Лъв 681”. Всеки пост съдържа поне едно от следните: “Събудете се!” “Медиите мълчат!” “Това по телевизията няма да ви го кажат!” Видео с превод и музика от Любе.
Особено интересно е как русофилът вижда демокрацията. Когато Русия арестува опозиция — “трябва твърда ръка”. Когато руснаци ги арестуват в Европа — “Къде е свободата на словото?!”
Има и икономически аспект. Русофилът твърди, че санкциите “не работят”, но следи цената на газа с емоцията на борсов анализатор. Вярва, че Русия сама може всичко — да произвежда, воюва, търгува и управлява света — но същевременно е убеден, че Западът непрекъснато й пречи, защото иначе “щяла да ги смачка”.
Най-големият парадокс е, че много русофили никога не биха живели в Русия. Те искат руска геополитика, но европейски заплати. Руски патриотизъм, но шенгенски пътувания.
Русофилията в крайна сметка е като стара семейна ракия — тежка, емоционална, опасна в големи количества, но дълбоко свързана с българската алкохолнопатриотична душевност. Тя не се лекува с факти, защото не е изградена върху факти. Тя е смесица от история, страхове, митология, телевизия и носталгия по “силната ръка”, която винаги идва отнякъде другаде.
Русофилът в България не е просто политическо убеждение. Това е жанр. Фалшива история, носталгия, малко геополитика, малко Facebook с коментари „Западът загива!!!“ и задължително поне един познат, който кара немска кола, работи в ЕС, но обяснява как Русия е последната крепост на духовността.
Основни подвидове русофили
1. Носталгичният археорусофил.
Той харесва Русия, но страда по западните диско или рок групи от 1983-та. Любими реплики: „Едно време имаше ред.“„Хлябът беше 20 стотинки.“„Всички имаха работа.“
Пропуска дребни детайли като: опашките, цензурата, страха от милицията …За него СССР е като филтрирана Instagram версия на миналото — без сивотата, само маршовете и евтината лютеница.
2. Геополитическият шахматист от кварталната кръчма.
Този човек знае: какво мисли Кремъл, какво ще направи НАТО,
защо всичко е „американски сценарий“.
Източници: ОРТ, RT, Россия24, Соловьов, Скабеева, Карбовски, Тошко от Стара Загора, един YouTube анализатор с микрофон за 12 лева, и братовчед му, който „разбира от служби“.
Той произнася: „Русия само си играе още“ дори когато икономиката ѝ пуши като стар Москвич през януари.
3. Православният цивилизационен воин
Тук Русия не е държава, а мистична крепост срещу: джендъри, либерали, Запада, Холивуд и кемтреилса.
Той вижда Москва като „Трети Рим“, въпреки че никога не е бил там, не говори руски, и би се шокирал от реалния живот в съвременен руски град.
4. Антизападният русофил
Това е човек, който не обича Русия толкова, колкото мрази: Америка, Брюксел, глобализма, ваксините, 5G, понякога и сферичната форма на Земята.
Русия за него е емоционален контрааргумент.
Ако Европа каже „добър ден“, той подозира колониален заговор.
5. Практичният български русофил
Най-честият вид.
Казва: „Русия е велика“…докато: работи в Германия, децата му учат в Холандия, спестяванията са му в евро, а почивката — в Гърция.
Българският русофил често: мрази „чуждото влияние“, но защитава руската имперска политика с пламенността на PR агент. Той може да нарече другите „национални предатели“, докато буквално повтаря кремълските опорки. Това е като: да викаш „Свобода за България!“ с чужд мегафон.
Нашият русофил гледа новините за 9-ти май с физиономия на човек който лично е превзел Берлин през 1945-та.
Русофилът в България е особено културно-политическо явление — нещо средно между телевизионен коментатор и човек, който още вярва, че „Лада“ ще се върне на мода всеки момент.
УКРАЙНА
А когато стане дума за Украйна, в много случаи реакцията на българския русофил е такава, сякаш украинците лично са спрели тока на панелката и са скрили бурканите с компот.
Защо русофилите мразят Украйна?
1. „Как така някой братски народ не слуша Москва?!“
В представите на твърдия русофил светът е подреден като стар соц гардероб: горе е Москва, по средата са „братските народи“, а най-долу е Западът, който разваля дисциплината.
И изведнъж Украйна казва: „Мерси, ама ще си решаваме сами!“
Това за русофила е все едно домоуправителят да чуе, че входът вече няма да събира пари за асансьор „по стар братски модел“.
2. Украйна разваля романтичната представа за Русия.
Много български русофили обичат не толкова реалната Русия, а Русия от: старите филми, съветските песни, казармени спомени, и онзи митичен свят, където всичко било „сигурно“.
Украйна вкарва неприятен въпрос: „Ами ако проблемът не е в Запада?“
Това е много неудобно. Почти като някой да каже на човек с портрет на СССР в хола, че хладилникът „Мраз“ не е върхът на технологиите.
3. Пропагандата работи на принципа „който не е с нас, е фашист“. В част от руската пропаганда Украйна често е представяна като: „нацистка“, „марионетка“, „изкуствена държава“, или направо виновна за всичко след разпадането на СССР, включително вероятно и за лошата реколта от домати.
И понеже някои хора гледат телевизия така, както средновековен човек е слушал пророк, всяко повторение започва да звучи като абсолютна истина.
4. Украйна обърква схемата „Запад лош, Изток добър“
Русофилът обича ясни категории: НАТО = зло, Русия = духовност, Европа = упадък, а Западът всеки момент ще се разпадне, но мистериозно оцелява вече десетилетия.
Проблемът е, че милиони украинци казаха: „Всъщност искаме Украйна и нормалното. Не искаме Русия!“
Това създава логически срив. Ако и друг славянски народ отвърне глава от Русия, тогава какво става с теорията, че всички чакат да бъдат спасени от Кремъл?
5. Украйна показа, че „освободител“ и „освободен“ не значат едно и също
В българския русофилски фолклор Русия винаги влиза като спасител в кадър — с героична музика и бавен марш.
Украйна обаче каза: „Ние това ‘освобождение’ не го искаме.“
И изведнъж сюжетът става сложен. А сложните сюжети са опасни за хора, които предпочитат историята да звучи като стар черно-бял филм с един добър и един лош.
Но символиката трудно може да бъде пренебрегната.
кафенето 