Пет сценария за промяна в България

Даниел Смилов, Дойче Bеле

"Има само един вариант, в който сегашното управленско статукво се запазва след вота. Но той прилича на договор за политическо самоубийство."
„Има само един вариант, в който сегашното управленско статукво се запазва след вота. Но той прилича на договор за политическо самоубийство.“

Анализът е препубликуван от „Дойче веле“.

В началото на парламентарната кампания сме свидетели на политическо затишие, което се дължи на два фактора. Първо: социологическите агенции достигнаха консенсус, че ни предстои да видим фрагментиран парламент с до седем партии в него, като най-вероятно ГЕРБ ще успее да бие БСП, но ще има далеч по-малко депутати, отколкото има в сегашното Народно събрание (НС).

Вторият фактор за затишието е политиката на основните телевизии. В тях с повод и без повод в най-гледаното време се точат министри от ГЕРБ и ВМРО, които обясняват успехите на управляващите. В останалото време, сред политически екзотики като Пената и Петър Жеков може да се провре и някой опозиционер, колкото да потвърди разпределението на силите, предвиждано от социолозите.

Това конструирано затишие обаче може да се окаже предвестник на голяма и непредвидима като последици електорална буря. Това е така, защото в обществото се е натрупало сериозно напрежение за политическа промяна, което търси канали да изригне.

Белезите на това напрежение са многобройни. Първо: нито една от причините за избухването на масовите протести от миналата година не е отпаднала. Скандалите, които ги предизвикаха, не получиха убедителен институционален отговор, а по-скоро беше направен опит да се заметат под медийното чердже. Вятърът на предизборната кампания обаче може да духне черджето и тогава шкафчето, записите, парите от Васил Божков и т.н. да лъснат отново.

Второ: страната веселяшки навлиза в нов сериозен ръст на заразите с коронавирус, което може да се превърне и във вълнá точно по време на изборите. В една такава вълнá хората няма как да видят пример за добро управление. Трето: изкривяванията в медиите в полза на управляващите към момента изглеждат толкова големи, че могат да започнат да дразнят хората и да засилят протестния вот.

Най-важният индикатор за възможната електорална буря е друг обаче. Това е, че ГЕРБ и партньорите им няма как да убедят хората, че управленска промяна не трябва да има. Както и медийно да се масажират фактите, всъщност, единственият вариант, в който сегашното управленско статукво се запазва след 4-ти април е следният:

Управление на ГЕРБ+ДПС+ВМРО

Това към момента изглежда е единствената формула, която може да се реализира с Борисов като премиер и да даде централно място на ГЕРБ във формиране на коалиция, като да запази силното влияние на ДПС и спомагателния статус на хората на Каракачанов. Т.е. да възпроизведе настоящия модел почти едно към едно.

Тази формула обаче има един съществен недостатък – тя е невъзможна от гледна точка на обществени възприятия и легитимност. И тук не става дума за това, че най-вероятно ВМРО ще останат под чертата, въпреки трансферите на хора, материали и теми („Северна Македония“), които ГЕРБ им осигуряват.

Дори и да си представим, че ВМРО успее да се промуши в следващия парламент и на трите партии общо им се съберат над 121 гласа, проблемът с една такава коалиция би бил следният: въпреки подкрепата за трите партии поотделно, коалицията ще стартира с отрицателен кредит на доверие още от самото начало.

В нея ГЕРБ ще станат още по-уязвими от корупционните скандали на Борисов, защото ще се затвърди впечатлението, че ДПС-прокурорският чадър над него се запазва. Като цяло, връзката на ГЕРБ с ДПС, за която всички така или иначе знаят, ще получи нагледно потвърждение. ВМРО пък ще се саморазкрие съвсем убедително като патерица на тандема ГЕРБ-ДПС.

От тази гледна точка една открита коалиция ГЕРБ-ДПС-ВМРО изглежда като договор за политическо самоубийство, макар че ДПС вече извършиха някои хигиенизиращи дейности, които да подготвят неговото сключване.

Отпадането на Делян Пеевски от листите и продаването на неговите медии изглежда са част от опитите на ДПС да се приведе във вид, пригоден за открит коалиционен партньор на ГЕРБ. Доколко новото оттегляне на г-н Пеевски е реалност или театър предстои да видим, но той и досега се е оттеглял няколко пъти от политиката (и продавал медиите си) без нещо особено да се случи. А пък ТЕЦ „Варна“, пристанището и студеният резерв си остават, дори и оттеглянето на г-н Пеевски да е реалност: така че хигиенизацията в най-добрия случай е частична и няма да свърши отредената ѝ катарзисна функция.

Каква промяна би могла да настъпи?

Сигурно ще отнеме известно време на хората да осъзнаят ясно, че запазването на сегашното статукво минава през една единствена и то политически самоубийствена и (затова) почти невъзможна формула. Още един месец кампания обаче е много време и със сигурност мнозина ще стигнат до този извод. А следващата стъпка след това е логична: ако запазването на статуквото е невъзможно, то трябва да се избере някакъв вариант на промяна.

И тук избирателите ще изпаднат в сериозно затруднение. „Алфа Рисърч“ откриват, че за момента около 400 000 са в подобна ситуация – те казват, че ще гласуват, но още не са решили за кого.

Вариантите на възможната промяна са следните, като изброяването е от по-малка промяна към по-голяма:

1) Вариант на правителство с подкрепа на ГЕРБ, но без Борисов в него (програмно, експертно и т.н.);

2) Вариант на правителство с подкрепа на ГЕРБ и оттегляне на Борисов от активната политика;

3) Промяна а ла „Демократична България“. Без ДПС и Борисов, България запазва евроатлантически курс, прекратява се заиграването с руски енергийни проекти, променя се съдебната система, за да се вдигне прокурорския чадър над високите етажи на властта;

4) Промяна а ла „Има такъв народ“: променя се избирателната система и се експериментира с идеи като пряко избран главен прокурор, пряко избрани шефове на полиция. Много висока степен на неяснота по останалите измерения на промяната;

5) Промяна а ла БСП. Смяна на данъчна система, национализация на болници, интензивни връзки с Русия (енергетика, ваксини), социален-консерватизъм в стил Нинова, евроскептицизъм (в стил Велизар Енчев и проф. Иво Христов);

Удържането на сегашното статукво е невъзможно

Идеите на „Изправи се! Мутри вън!“ също могат да бъдат поместени на тази скала, може би някъде между 4 и 5 (с акцент върху ролята на президента Румен Радев). Обикновено, когато има толкова много различни (и несъвместими) варианти за промяна, най-крайните и радикални варианти първи отпадат. Но все пак съдбата на различните варианти ще зависи и от електоралното представяне на техните основни носители. Към момента подобни прогнози биха били спекулативни.

Управляващите много разчитаха досега на аргумента за липсата на ясна и еднозначна тяхна алтернатива. Но в предизборната динамика вероятно скоро ще се разбере, че удържането на сегашното статукво е на практика невъзможно и минава през политическа коалиция – и то една единствена, която официално и открито не може да се реализира.

Неизбежното обществено осъзнаване на неудържимостта на статуквото ще формулира и основният въпрос на предстоящите избори: „Какъв вид промяна искате?“. Този въпрос може да се окаже със сеизмични последици за партийната ни система. По друг начин казано: една сериозна електорална буря, смущаваща инструментите на социолозите, изобщо не може да бъде изключена.

Не избори, а VIP Brother

Като избиратели заслужаваме повече от това, което партиите ни предлагат
Александър Петров
Като избиратели заслужаваме повече от това, което партиите ни предлагатСнимка: NOVA

Жени Калканджиева, Искрен Пецов, Емил Велев-Кокала, Веселин Плачков, Стоян Михалев, Любен Дилов-син, режисьорът Максим Генчев, Димитър Пенев…

Остава да се добавят само една-две Златки и съвсем спокойно ще можем да убедим обикновения гласоподавател, че това не са избори, а просто нов, по-експериментален сезон на VIP Brother. А гласуването пак ще става със SMS-и. 

Нещото, което за удобство партиите наричат граждански квоти, за тези избори действително прилича на някакъв риалити формат, в който са омесени позавехнали знаменитости, футболисти, лица от екрана и една купчинка здравни експерти.

Всички те ще се борят за гласовете на българите от името на издигналите ги партии – партии, с които въпросните личности буквално допреди няколко седмици едва ли са имали нещо общо, освен евентуално лично познанство с някой от членовете им.

За здравните експерти – ясно. Такава е модата сега. Имаш несигурност в страната, издигаш за изборна позиция генерал, пожарникар или въобще някой силен мъж. Имаш пандемия – вдигаш лекари, вирусолози, пулмолози и т.н.

И като погледне човек листите – май всяка партия се е обзавела с по един-двама. Ей така – да има, хората, да видят, че ако случайно гласувате за тях, те ще могат да предложат някакъв отговор на пандемията, колкото и неясен да изглежда той в момента. Поне имат някой, който да мисли по темата.

Ама защо са всичките останали знаменитости? За красота? Или заради тежката им експертност? 

Факт е, че още с влизането си в политиката Слави Трифонов даде ясен знак, че той редовен политик може и да не стане, ама от политиката ще направи шоу. Сега сценаристите му водят кандидат-депутатски листи, а той самият ще се бори също за влизане в парламента като депутат.

Та за него знаем. Проблемът е, че до този момент Трифонов и партията му са едни от малкото, които са подготвили по някакъв начин за програми, насочени политики и т.н.

Твърде много партии и коалиции сякаш са приели за 1000% вярна максимата, че Средният Гошо в България политически платформи не чете.

Че му стигат по няколко голи и неясни обещания като например, че партията Х няма да допусне комунистите да дойдат на власт, или че партията Y ще изгони мутрите от властта и ще пребори корумпирания модел. Ама как, с какви средства… Туй засега ще остане май мистерия. 

Вместо това се слагат няколко по-известни лица и имена от телевизора и готово. Нищо против тези хора като личности, но с какво те могат да повлияят на българската политика да върви тя към по-добро? 

Жалко и цинично е политиците и партиите да се отнасят по такъв пренебрежителен начин с избирателите си, залагайки на „хляб и зрелища“ вместо на реална работа и представяне на визия за бъдещето на България.

Дали защото е неясно какво бъдеще ни очаква с това предстоящо 45-о Народно събрание, или просто защото никой вече не иска да си дава толкова зор, но политиката ни се превърна във VIP Brother още преди да се обявят кандидатските листи и в тях да се окажат типични гости на подобен род риалити предавания.

В момента нещата изглеждат така, че достатъчно малко зависи от обикновените избиратели. Когато изборът е сведен само до имена, но не и до идеи, на които да можеш да се довериш, наистина сякаш някой ти предлага за вечеря варианти между кози дардонки и китайска супа от прилеп.

Но не всичко е толкова унило, защото все пак гласуването не е единственият начин да изразяваш мнението си в една демокрация. Всеки един гражданин може да извиси глас, а социалните мрежи да го усилят достатъчно, за да се отправи едно просто искане – „Не ни третирайте като идиоти“.

Българските граждани заслужават повече – заслужават адекватни политици, които могат да напишат закон или законова поправка, без да оставят вътре не просто вратички, а цели огромни порти и смислови пробойни. Заслужават да избират между идеи за това как може да изглежда бъдещето, вместо да им се поднасят политически скандали и размяна на злобни реплики.

Заслужават надежда.

А засега май единственият шанс да видим някаква Надежда в тези избори е Тризначките да се озоват в някоя от листите…

Един кандидат за политик най-после издаде четата

Иво Инджев

И до днес, може би с 20 годишна давност, се шегуваме със съпругата ми във връзка със спомена как една наша позната най-сериозно ме попита в един нощен бар в коя партия да влезе, за да направи политическа кариера.  Първоначално си помислихме, че се майтапи, но се оказа, че тя наистина се обръща за съвет от позицията на пълен профан относно политиката, който иска да става политик.

Помня, че след кратък размисъл, също толкова сериозно я посъветвах да се обърне за тази услуга към ДПС. Всички знаем защо…

Ето че най-после се намери новоизлюпен политик, който онагледи чрез простодушната си телевизионна изповед нашите подозрения за това как някои известни хора избират да станат изведнъж (при това на стари години) политици. Направи го треньорът по футбол и почетен президент на ЦСКА-София Димитър Пенев пред Нова телевизия. Обясни, че се е съгласил (да е шести, т.е. неизбираем) в листите на коалицията “Воля” и НФСБ в столичните 23-и и 25-и МИР.

Причината? Заради поканата. Лично му се обадил Марешки. Не можел да откаже. Пък и заради младите, които занемарили напоследък физкултурата…

Но това не е всичко. Напротив, направо е нищо в сравнение с признанието на “стратега” (както иронично го наричат спортните коментатори), че би приел да се кандидатира и от няколко други партии, изброявайки уж антагонистичните помежду им БСП, ГЕРБ и ДПС. Обаче те го прескачали и затова пристанал на Марешки, който го уважил.

Колко малко (на пръв поглед) информация за една мотивация, а колко много ни казва чрез нея единственият храбрец, който си призна срамната за неговите подобия истина. 

Благодарим ти, Пена! Ти се жертва, но без да искаш свали маската на лицемерите.

В държавата, в която управляват простите с подкрепата и в името на простите най-сетне се намери достатъчно простодушен разобличител на онова нещо, което се смята за мръсна работа, която обаче все някой трябва да върши.  

Впрочем, търговецът от парламентарния храм Марешки наистина е предприел доста лисичи ход. Хем да му кацне Пената като известно лице в листите, хем пък да не може да стане депутат. Защото, представяте ли си, какви откровения още щяхме да видим и чуем, ако “стратега” наистина се намърда в този храм на политическата търговия! Направо щеше съвсем да издаде четата.

Така поне си мисля с нахлупена розова детска шапка с надпис FBI за прикритие, че не съм достатъчно умен, известен и универсален, за да ме канят на пистите с листите.

Аферата „САПАРД“: история за един предизвестен прокурорски провал

Борис Митов

Марио Николов беше подсъдим по две дела повече от десетилетие, но така и не беше осъден
Марио Николов беше подсъдим по две дела повече от десетилетие, но така и не беше осъден

Краят на 2006 г. България е на прага на Европейския съюз (ЕС). Настроението в правителството на Сергей Станишев (2005-2009), подкрепяно от БСП, НДСВ и ДПС, обаче е помрачено от неприятна новина, дошла от Европейската служба за борба с измамите (ОЛАФ). Установена е крупна измама с евросредства, в която са замесени имената на близки до управляващите бизнесмени и двама германски граждани.

Германците бързо са изправени пред съда и са осъдени още през 2008 г., докато съдбата на българското разследване е по-различна. През 2007 г. казусът е разделен в две дела, по които следват идентични обрати. През 2010 г. на първа инстанция и по двата процеса са произнесени осъдителни присъди, които след това са отменени. Едното дело приключи окончателно с оправдателни присъди в края на 2016 г., а другото беше прекратено по давност в началото на тази седмица. Осъдени няма.

Става въпрос за т.нар. афера „САПАРД“, която през първото десетилетие от членството на България в ЕС се превърна в тест за правораздавателната система на страната в очите на Брюксел. Тест, който 14 години по-късно окончателно се оформи като един предизвестен прокурорски провал.

Как започна всичко

Няколко свързани български дружества получават субсидия по програма САПАРД по проект за закупуване на нови месопреработвателни машини. ОЛАФ обаче установява, че с европейските средства от чужбина са купени стари машини на завишени цени. В Германия е образувано дело, по което Улрих Райзахер и Михаел Енгелхарт са осъдени за съставяне на фалшиви фактури по поръчение на хора от България.

Следва сигнал от ОЛАФ до българската прокуратура, която образува свое разследване през декември 2006 г. Половин година по-късно, през май 2007 г., германските власти изпращат в София всички доказателства, събрани по случая.

Българските им колеги ги анализират и в края на същата година решават да ги разделят в две производства. Едното е за престъпна група, източила 7.5 млн. евро – срещу Марио Николов, съпругата му Мариана, Анна Шаркова, Валентин Ангелов, Лазарина Георгиева, Иван Иванов, Григор Главев, Петя Хаджииванова и Радмил Петров. Другото е за пране на пари – срещу Людмил Стойков, Марио Николов, жена му Мариана, Анна Шаркова, Иван Иванов, Григор Главев и Валентин Иванов.

Едни и същи доказателства, различен подход

Сред пратените от Германия доказателства са и серия имейли, в които двамата германци обсъждат издаването на фактури за покупко-продажба на машини за месопреработка с Марио Николов, Анна Шаркова, Петя Хаджииванова и Радмил Петров. В София са изпратени и самите фактури, чието съдържание съвпада с информацията от проследената комуникация между шестимата.

Въпреки това Софийската градска прокуратура (СГП) решава да приобщи доказателствата от Германия само към делото за пране на пари, по което обаче не са повдигнати обвинения на Хаджииванова и Петров. Двамата стават подсъдими само в процеса за източване на средства от САПАРД.

Този развой води до непреодолим проблем – германските разследващи са събрали уличаващи данни за група от четирима българи, която обаче е разделена в две различни дела. За капак – в едното от делата събраните в Германия доказателства отсъстват. Освен това в България никой не е обвинен за фалшивите фактури, за които са осъдени Райзахер и Енгелхарт.

Казано с други думи – нито едно от двете български производства не се придържа изцяло към фактите, установени от германските разследващи. СГП така и не обясни подробно през годините защо възприе този подход. Друг въпрос, останал без отговор, е защо прокуратурата не потърси отговорност по случая от никого в Държавен фонд „Земеделие“, въпреки че той извършва общо три проверки на машините по този проект и всеки път констатира, че те са нови.

Краткотраен успех

Първоначално двете дела се движат успоредно и завършват с тежки осъдителни присъди на първа инстанция. През юни 2010 г. тогавашният председател на Софийския градски съд (СГС) Георги Колев осъди Марио Николов на 12 години затвор за източване на 7.5 млн. евро от САПАРД, но оправда Петя Хаджииванова и Радмил Петров. Прокуратурата изненадащо не протестира и така оправдателните присъди на двамата влязоха в сила още тогава.

Повечето ръководители на фирмите, сключили договори с ДФ „Земеделие“, получиха 10-годишни наказания – Анна Шаркова („Родопа мийт“), Валентин Ангелов („Родопа консерв“), Лазарина Георгиева („Птицекланица – Чубра“) и Иван Иванов („Палмигра“). Само покойният вече шеф на „Родопа голд“ Григор Главев беше осъден по-леко на 3 години условно.

Две години по-късно, през август 2012 г., Софийският апелативен съд (САС) обаче отмени осъдителните присъди, посочвайки в мотивите си, че вместо да ги аргументира, съдия Колев буквално е преписвал пасажи от обвинителния акт. През това време той беше избран от Висшия съдебен съвет за председател на Върховния административен съд, въпреки че до онзи момент не се беше занимавал с административно правораздаване.

Делото за пране на пари по аферата „САПАРД“ имаше същата съдба. Съдия Румяна Ченалова от СГС чете осъдителни присъди през 2010 г., с изключение на Людмил Стойков и Марио Николов, които бяха оправдани още тогава. Две години по-късно САС отмени осъдителните присъди на останалите подсъдими.

Прокурорът, който осъди прокуратурата

Междувременно се появи друг не по-малко емблематичен за целия казус сюжет. Прокурор Стойчо Ненков от Софийската апелативна прокуратура (САП) сам се превърна в заподозрян, тъй като оттегли протеста на своя колежка срещу оправдателните присъди на Стойков и Николов.

„Тези дела се наблюдават от екип от Върховната касационна прокуратура. И тримата колеги от този екип са обсъдили с Ненков делото и мнението на всички тях е, че трябва да има протест, но в последния момент Ненков все пак отказва да протестира оправдателните присъди на двамата ключови обвиняеми“, обяви на специален брифинг през ноември 2012 г. тогавашният временен главен прокурор Бойко Найденов, който пое поста след назначаването на Борис Велчев в Конституционния съд до избора на Сотир Цацаров.

Прокурор Ненков обаче не си замълча и на свой ред застана пред медиите: „Делото е провалено изначало и сега вероятно някои искат да има някаква изненада. Делото е провалено от тези, които са работили по него – разследващият орган и прокурорите.“

Заради намесата си по случая в началото на 2013 г. той стана обвиняем по дело за престъпление срещу правосъдието, което продължи малко повече от година, само за да бъде прекратено от прокуратурата през 2014 г. поради липса на престъпление. Ненков на свой ред заведе дело срещу държавното обвинение, по което през 2020 г. Софийският градски съд му присъди обезщетение от 30 000 лева.

На този фон делото за пране на пари по аферата „САПАРД“ беше възобновено от Върховния касационен съд (ВКС) по искане на Бойко Найденов, но приключи с окончателни оправдателни присъди за всички подсъдими през 2016 г.

Финалът в спецсъда

Паралелният процес за източване на 7.5 млн. евро пък акостира през 2014 г. в новосъздадения тогава Специализиран наказателен съд. Докато течеше разглеждането там изтече давността за участието в престъпната група на няколко от подсъдимите. Така накрая останаха обвиненията само срещу Марио Николов, съпругата му Мариана, Ана Шаркова и Валентин Ангелов, които бяха оправдани и от двете специализирани инстанции.

Прокуратурата протестира пред ВКС, който прие миналата година, че в протеста няма никакви аргументи срещу оправдателните присъди на Мариана Николова и Ангелов и затова делото срещу тях окончателно приключи. По отношение на Марио Николов и Ана Шаркова върховните съдии постановиха, че апелативният спецсъд е извършил процесуални нарушения и затова му върнаха делото за ново разглеждане.

Сред мотивите на ВКС присъстваше и констатацията, че престъпна група, начело с бизнесмена Николов, действително може да е съществувала, макар че към онзи момент от другите подсъдими беше останала само Шаркова. Върховният съд потвърди, че по случая има доказателства за участие в такава група на оправданите още в началото на делото Радмил Петров и Петя Хаджииванова.

След като процесът беше върнат обратно в Апелативния специализиран наказателен съд, на 1 март той констатира, че абсолютната давност е изтекла и го прекрати окончателно.

Така 13 години след осъждането на Улрих Райзахер и Михаел Енгелхарт в Германия, България сложи точка на аферата „САПАРД“ без нито един наказан. Осъдена по този случай е единствено самата прокуратура, но все още не е ясно колко точно обезщетения ще трябва да плати.

Когато партиите се крият зад „граждански квоти“

Евгений Дайнов

25 февруари 2021 г. ВМРО представя гражданската си квота.
25 февруари 2021 г. ВМРО представя гражданската си квота.

Отрадно е, че най-сетне в публичното пространство тръгна някакъв разговор относно „гражданските квоти“ в листите на политически партии. Това е един признак за това, че демократичните идеи продължават да улягат на българска почва, въпреки разрухата, стоварена върху демокрацията в последното десетилетие.

Проблем за обсъждане има. Защото: какво ни казват партиите – особено управляващите такива – с обявяването на кандидати от „гражданската квота“? Всички чуваме, на полу-неосъзнато ниво, следното съобщение: „Ние, партийците, сме общо взето негодници; но ето, привлекли сме и някакви прилични хора, не ни обръщайте гръб“…

Това е, разбира се, продължение на общата философия „всички са маскари в политиката“ и като такова работи против самата политика, т.е. против идеята за съществуването на общо благо и против практиките на неговото отстояване. В крайна сметка подобни умонастроения обслужват единолични авторитарни режими, по природата си присмехулни към идеята, че изобщо има общо благо, за което политиците са призвани да жертват време и усилия.

Докато това умонастроение не бъде пречупено, условията за продължаването на сегашната авторитарна кочина в България, както и на безпътицата в ЕС, ще са налице. Затова всеки разговор за основни елементи на демокрацията е полезен, стига да бъде чут от достатъчно хора.

Та – за „квотите“.

Има нещо дълбоко нередно, дори неблагодарно в това, да призоваваш свои партийни членове и симпатизанти да жертват времето (и често – парите) си, работейки за каузите на партията ти, а когато дойде време тази твоя партия да навлезе в реалната власт, да кажеш на работните си пчелички: Няма ти да си във властта, та да ползваш нейните лостове за постигането на нашите каузи; вместо теб ще вкараме един певец (футболист, скачач, лекар, фокусник) от гражданската квота…

Човекът, жертващ свободното си време за работа по партийната кауза, е вече политик, дори да е доброволец. Той обслужва някакъв аспект от общото благо. Но не той ще влиза в реалната политика, а някой певец (скачач и пр.), за когото изобщо не е ясно, разбира ли от общото благо и готов ли е да работи за него.
Така стоят нещата при класическите партии. Напоследък обаче те са на отмиране. Затова нека огледаме партийния пейзаж, за да разберем, с кого си имаме работа.

В момента из Европа бродят поне три основни вида партии.

Първият е именно класическият тип – онези партии, които Иван Кръстев удачно нарече „педагогически“. Педагогическите партии са ангажирани в постоянно усилие да възпитават своите членове, симпатизанти, избиратели и общества в ценностите и каузите, които тези партии следват, за да постигнат общото благо. Появата на „гражданска квота“ по времето, когато тези партии бяха стандартът, би произвело буря от негодование и от недоверие. Какъвто и певец (скачач) да си, преди да бъдеш издигнат за кандидат-депутат, ще трябва да си доказал не само своята принадлежност към съответните ценности и каузи, но и своята готовност да работиш за тях.

Тези партии обаче в момента отстъпват, заривани от пясъците на историята. Част от тях се превърнаха, преди вече едно поколение време, във втория тип партии, бродещи из Европа – т.нар. партии – картели. Накратко: партиите от този тип не схващат себе си като представители на гражданите (и на тяхното общо благо) във властта, а обратно – виждат себе си като представляващи властта, от която се чувстват постоянна част, в средите на гражданите.

Веднъж мутирали в картели, дори най-класическите партии престават да бъдат педагогически организации. Просто нямат ценности и каузи, в които да възпитават последователите си. Тяхната цел е да са винаги част от властта. Това намерение трудно се облича в дрехите на кауза или ценност. Мотивацията вече не е над-индивидуална, а лична и кариеристична. Докато партията е по някакъв начин във властта, нейните по-изявени членове ще могат да се надяват на възходяща кариера, завършваща с добра пенсия.

Това е на светлинни години от истинската политика.

Тя опира до служене и, в повечето случаи, води до доста бързо прегаряне, последвано от връщане към основната професия. В общия случай терминът „политическа кариера“ е, в истинската политика, невъзможен. Кариери успяват да правят само най-издържливите от издържливите, а и те имат кариера до първия си изборен провал или публично значим скандал.

Тъй или инак, мутирането на традиционните партии в картелни прекрати педагогическата работа на партиите в обществото. Резултатът беше намаляващо разбиране, сред гражданството, защо е важна политиката. А съсредоточаването на картелните политици върху своите лични кариери доведе до спад на доверието в партиите и стремително намаляващ процент гласуащи.

Има и партии, родени във властта, които директно стават картели, без изобщо да са минали през „педагогически“ етап. Такива, у нас, бяха партията СДС (да не се бърка със съюза СДС) и НДСВ, както и множеството техни осколки, появили се в последните месеци на тяхното управление. С падането си от власт, подобни партии бързо изчезват, тъй като не са успели да се вкоренят в средите на гражданите.

Доминацията на картелните партии накара гражданите да им обърнат гръб.

Това бе последвано от илюзията, че гражданите вече не се интересуват от политика – т.е. от общото благо. Партиите въдъхнаха с облекчение, но се оказаха подведени от собствените си анализатори. Гражданите бяха обърнали гръб на картелните партии, но не и на политиката. Напротив, те търсеха нов тип свои политически представители.

Това търсене породи третия тип партии, днес бродещи из Европа – племенно-лидерските партии. За разлика и от класическите, и от картелните партии, племенно-лидерските партии не са цялостен, сложен организъм. Те са просто дрехата, обвиваща тялото на лидера. На членовете и симпатизантите не се предлагат национални каузи (такива, обикновено от квази-фашистки тип, се предлагат на електората). Предлагат се кариери, основани на безусловна вярност лично към вожда.

Самите партии се напълват с еднакви хора, за разлика от класическите и от картелните партии, в които все пак виждаме доста разнообразно присъствие. Тези еднакви хора стават все по-еднакви и все по-некомпетентни, тъй като компетентността им не е фактор, подпомагащ кариерното развитие. Накрая не остават никакви физиономии, които да привличат някаква обществена симпатия. Затова племенно-лидерските партии започват

ударно да рекрутират външни хора за попълване на „гражданската квота“.

Именно това виждаме тия дни при ГЕРБ и ВМРО.

Има из Европа и четвърти тип партии, чието политическо бъдеще е все още недокрай ясно. Това са партии, които се опитват да се върнат към класическите корени – партии, които следват ясно изразени каузи, чрез които се стремят да обслужват общото благо. Това са и подчертано педагогически организации, опитващи се да образоват активистите, гласоподавателите и обществата си. Такива са предимно различните зелени и нови леви партии от либерален тип, които направиха пробив на изборите за Европарламент от 2019 година. Междувременно, опитите за възстановяване на класически партии чрез някакви нови социалистически формации от типа на „Сириза“ или „Подемос“ се оказаха нетрайни.

Накратко: ако политическите партии са истински носители на каузи и функционират като пегадогически организации, те нямат нужда от „гражданска квота“, тъй като самите те са пълни с активни граждани. Зад „граждански квоти“ имат нужда да се крият точно партиите, които са най-вредни за обществото – картелните и племенно-лидерските.

Възстановяването на демокрацията – и по-важно, на политиката – в Европа не минава през граждански квоти. Минава през измитане от сцената на картелните и племенно-лидерските партии и заместването им с партии от класически (педагогически) тип. След като в политическата система отново се появят партийни актори, следващи общото благо, ще може да последва и следващата крачка: отнемане на институциите от превзелите ги мутри, кариеристи и мафиоти и подчиняването им отново на обществения интерес.

Съвременна Европа е направена от партии; и от възстановяването на партиите може да започне излизането на Европа от сегашните й кризи и задънени улици.

И те, така…

Георги Николов (мнение под коментар на Иво Инджев)

Само за протокола и сведение на техноимпексата кУрнелка от Крушовица Спутник V стигна, регистрирана е вече И там до самата Гана. Само дето президента на страната предвидливо се ваксинира с Астра Зенека. Израел, където над 20% са изселници от матушката не признава цитираната ваксина. Третият стадий на изпитанията в Мордор истинската започва чак сега. 

Партиотизъм си е попадение от всякъде. Поздравление за Иво!

Сега, копнато от мрежата. Какво ни се случва през управлението на Буци.

62 години ще са нужни на България, за да достигне средноевропейския брутен вътрешен продукт на глава от населението! 62 години!

На Румъния ще са й нужни само 20 години, за да достигне въпросния стандарт.

Осем пъти е разликата в доходите между най-богатите и най-бедните българи /2017 година/.

Над 1,7 милиона души живеят с до 600 лева на месец – голяма част от тях вегетират под прага на бедността. Кой ще изчисли на какво разстояние са те от нормалния живот?

97 процента от младите българи до 30 годишна възраст разчитат на финансовата помощ на родителите си/2017.
България е шампион по смъртност – 15,4 души на хиляда/2018. За сравнение – Турция е европейския шампион по най-ниска смъртност – 5,8 на хиляда.

Първолаците са с 18 хиляди по-малко/2018.

4 хиляди учители не достигат/2018.

Учебните програми, специално по литература, са в пълен хаос/2018.

Според PISA – 2018, едно от най-авторитетните и представителни международни изследвания на грамотността, 47% от българските десетокласници нямат елементарни четивни умения, не могат да осмислят прочетеното. 44% са под критичния минимум знания и умения по математика. 47% са с драстични пропуски в подготовката по природни науки.

Всяко трето дете на възраст до 17 години живее в риск от бедност – 367 хиляди деца/2017.

За една година общото закъснение на влаковете у нас възлиза на две години и 4 месеца/2017.

Колко ли е другото ни „закъснение“ – от нормалността?

Язовирите са все така опасни, 400 от тях имат спешна нужда от ремонт/2019.

България оглавява класацията за мръсен въздух в ЕС/2019.

211 моста се нуждаят от ремонт/2018.

59% от България става демографска пустиня до 12 години/2018.

Губим 5,4 милиарда лева от дългосрочните договори с американските централи „Марица изток 1“ и „Марица изток 3“/2014.

Губим 50 милиарда лева от лоши договори за добив на злато, само 0,75% от печалбата остава за България/2015.

България прахоса 2 милиарда лева за частично електронно управление, Естония направи дигиталната революция за
25 милиона евро/2017.

Масовият строеж с евросредства на стадиони в почти обезлюдени села предизвика проверка на Европейската сметна палата/2016.

5 милиарда лева годишно крадат от ДДС 20-30 българи/2018.

Гарантирано от ГРОБ

И те, така…

3 март: Религиозна благодарност към дядо Иван

Защо българите биват възпитавани в религиозна благодарност към дядо Иван? Докога ще пъшкаме под бремето на благодарността към Русия и какво означава това за нас, като нация? Коментар на Ивайло Дичев.

default

Ролята на Русия в историята ни не е еднозначна. След като България се оказва мост за пренасянето на кирилицата и християнството към Киевска Рус, което, както се твърди в спорния Йоакимовски летопис, станало чрез пратеници на цар Симеон Велики, княз Светослав I нахлува в Мизия през 968 и подчинява тогавашния цар Борис II, преди да бъде отблъснат от византийския император.

Българската държава е смалена и изтласкана на югозапад; вследствие на тежкия удар тя не успява да се съвземе и скоро пада под византийска власт. През 18 век Екатерина Велика обмисля създаване на държава „Гърция“ на територията на цялата европейска Турция, защото не прави разлика между местните християни.

През Възраждането към големия православен брат са насочени надеждите за освобождение от османска власт; Паисий дори извежда родословието на българите и руснаците от общ корен – от внука на Ной Мосхос, пратен след потопа да се засели в бъдещата Москва. В създаването на българска държава от руския император историците намират политически мотиви, но пък имало ли е някога съвсем безкористни империи?

Русия защитава собствените си интереси

Началото на българското княжество е свързано не само с чуждестранен княз, но и с назначаването на руски военен министър, генерал Ернорт, който в един момент получава извънредни правомощия да въведе ред като потуши мюсюлманските бунтове в източните райони.

Въпреки молбите му до руския император „да го избави от тази каторга“, той ще продължи още няколко години да защитава руските интереси в България като външен министър и дори за кратко като премиер след проруския преврат и суспендирането на Конституцията през 1881.

Човек неволно прави асоциация с комунистическото политбюро, на заседанията на което в първите години често е присъствал съветски генерал.

Symbolbild Nationalfeiertag von Bulgarien

Русия е против Съединението и дори подтиква Сърбия да нападне България, а в новия русофилски преврат от 1886 участват руски дипломати. Отрицателно реагира империята и срещу обявяването на независимостта от Високата порта през 1908.

През Първата световна война двете страни са във война, а Варна е бомбардирана от руски военни кораби. Накрая идва съветската окупация, представена от комунистите като „второ освобождение“. Тя разделя и до днес българите – едни помнят концлагери, грабеж, диктатура, други – модернизация, ограмотяване, заводи.  А разделението май се поддържа целенасочено.

Почти като семейна психодрама

В подобно лъкатушене на историята няма нищо необичайно, въпросът е защо българите биват възпитавани от малки в тази мъчителна, почти религиозна благодарност към дядо Иван? Която впрочем ражда своята противоположност – яростно, сякаш богохулно русофобство, стигащо до отричане на великите писатели, музиканти и учени на тази страна. Геополитическата съдба се преживява като семейна сага в почти психоаналитичен ключ: като караница между внезапно пораснал пубертет и внезапно оглупял родител – сръдни, клетви, тряскане на вратите.

За България „руският комплекс“ активизира чувството за вина, че не е съумяла да възникне със собствени сили, че е била създадена от руския цар. Тази вина усилват внесените отвън героични митологии, които контрастират с умерения и миролюбив характер на народ, принуден пет века да живее без право да носи оръжие в Османската империя, където мюсюлманите воюват, а християните плащат данъци.

В един модерен свят мирният труд е далеч по-перспективен, но чуждите образци потискат. По един начин изглеждаш, когато се сравняваш с бунтовните французи или сърби, по друг – с работливите германци или меланхоличните румънци. Комплексите и при хората, и при страните идват от неспособността да разбереш себе си – от това, че се сравняваш с други, на които завиждаш.

Резултатът от този срам е ритуалното обругаване на османския период: смята се за акт на патриотизъм да наричаш това време с метафората „турско робство“ и да не допускаш дори намек за това, че в онова време хората май са живеели не по-лошо, отколкото съвременниците им от руската или китайска империи; и ако българите са поискали да се освободят, то е било не защото тези земи са били населени с роби, а напротив, защото са били по-развити от Анадола и са се стремели към модерния свят. Психологическият механизъм напомня магията: вярваме, че с днешните си омрази можем магически да пренапишем миналото.

Освободен от „робството“, българинът започва да пъшка под бремето на благодарността към Русия. И в това има нещо дълбоко двусмислено. Вземете познатият на всички стих на Славейков:

                                                               Руска сила, руска воля,

                                                               руска кръв и руский пот

                                                               ще избавят от неволя

                                                               наший падналий народ.

Думата „пот“ тук е потресаваща – братята руси значи не само ще проливат кръвта си, ами и ще се потят заради нас! „Нека таз свобода да ни бъде дар“, казал другият поет. Само че, както знаем, дарът е бил само на пръв поглед невинно и филантропично действие. Дава властникът, отплаща се с вечна вярност поданикът. Дарът прави получаващия зависим – докато не съумее да изплати дълга си, той трябва да се кланя и да целува ръце.

Защо 3 март?

Дали поляците биха обявили за свой национален празник коронацията на Наполеон като благодарност, че ги е освободил от прусаците и е създал Варшавското херцогство през 1807? Съмнявам се. Във всеки случай след края на руската окупация през 1880 ние празнуваме на 3 март възкачването на престола на царя-освободител Александър II (освободител на крепостните, не на нас, но да не издребняваме).

По-късно започват да празнуват на тази дата Санстефанския мирен договор между двете империи, където не присъства нито един българин. Половин век по-късно обявяват за национален празник 9 септември, денят на „второто освобождение“, а след още половин пак се връщат на първото…

Проф. Ивайло Дичев

Защо ли обаче всичките чествания днес се въртят около Шипка? Нищо не се е случило там на 3 март, ама на, тъкмо на този паметен връх се събират хората, там играят исторически възстановки, напук на пандемията. Ами защото национален празник искаме да е събитие, в което нацията поне е участвала.

Някои искат такъв да стане денят на Съединението, други предпочитат обявяването на Независимостта, все горди моменти в българската история. Аз съм за 16 април 1879, приемането на Търновската конституция, която създава новата ни държава – не химеричните географски мечтания на Сан-Стефано, а институционалната основа, върху която тя реално стъпва.

И казвам това без русофобски страсти: нека 3 март си остане символ на дружбата, славянството, православието или каквото решат. Но националният празник не просто регистрира благоприятни геополитически събития, той изразява волята на една нация да съществува. Дали я имаме?

Йешилкьойска България на 4 морета

Иво Инджев

Няма да се повтарят, потретвам и т.н. , за да обяснявам защо 3 март е руски символ, натрапен на България като национален празник от московската пета колона в замяна на съветския 9 септември. Ако някой се интересува от мнението ми, има го в книгите ми и в статиите ми, лесно откриваеми в интернет.

При всичко, което съм изписал и цитирал по темата, не мога да се начудя на едно нещо: защо прекланящите се пред руския император на рождената му дата и на подмазвачески предварително нагласеното от Николай Игнатиев подписване на предварителния договор между двете империи на 3 март 1878 година, воювали коя от тях да разделя и владее българите, не празнуват великата за тях дата там, където събитието се е състояло: в Сан Стефано. 

В края на краищата две поредни години 3 март е бил честван от българите – още в условията на руската окупация и година след нея именно като ден на възшествието на руския император и на декрета му за освобождаване на робите в Русия, а не на поробените българи. Само че вероломният Запад прекратява руската окупация на конгреса в Берлин и още по-вероломните тогавашни българи си присвояват руския празник 3 март като свой, макар и не национален празник. А пък най-вероломните болгары в съветската България признаха значението на рождения ден и на инагурацията на руския монарх чрез общонационално тържество само на 100 годишнината от него през 1978 година.

Добре че ни позволиха от Москва демокрацията, за да разцъфти истинската любов към Русия и да приемем за национален празник нейния 3 март.

Ето защо правя обосновано предложение: в Сан Стефано трябва да се отбелязва денят на българското русолюбие. Там е мястото, където истинските русолюбци трябва да изразят благодарността си, че нито един българин не е поканен на церемонията по подписването на предварителния договор, за да си знаят мястото, когато две евразийски империи се карат кой да ги управлява и как – дали с ятаган или с нагайка. Нагайката е победила ятагана, за което също трябват съответните благодарности.

И поради что се срамят да признаят историческия факт за победата на нагайката в Сан Стефано?

Вместо това се катерят до Шипка, който на всичко отгоре не се нарича така. Нарича се връх Свети Никола. Шипка е друг, съседен връх. Голямо надкатерване пада на лобното място на опълченците, оцелелите от които са били натирени от руското командване напълно съзнателно чак в Еленския Балкан, за не направят някоя българска беля при договарянето със султана край Истанбул. 

За да си дойде всичко на мястото, русофилстващата турска партия ДПС трябва да поеме инициативата за организиране на тържествата в Сан Стефано, прекръстен при един “възродителен процес” на Йешилкьой през 1924 година. 

На русофилско-туркофилската ДПС, която е естественият мост между Турция и Русия, ще отива най – много да поеме ролята на организатор на честванията в памет на руския император и в угода на днешния султан Ердоган. Той би се зарадвал да види възстановяването на историческата справедливост чрез признанието за това къде точно е заровено кучето на българската свобода : на негова територия.

Фокусирането върху празненства в Йешилкьой ще се хареса и на нашия падишах, отдаден на посредничеството между Русия и Турция. Така ще може да се докаже с дела като геополитик от световна класа. 

Вярно, в днешния Йешилкьой нищо не напомня за триумфа на нагайката, освен названието на католическата църква “Сан Стефано”. Но и тя ще свърши работа за фон на нашите патриоты. Та нали толкова много се загрижиха за драмата на българските католици, които нямало да могат да гласуват на 4 април заради техния Великден!

Всъщност в турското предградие има и още две църкви, гръцката православна “Агиос Стефанос”и арменската апостолическа “Сурп Степанос”. Но ние сме горди, на гърци няма да се кланяме. Навеждаме се само пред руснаците. А “арменския поп” има лоша слава у нас като понятие.

За да не обидим доказано докачливия Ердоган можем да прекръстим подхвърлената на българите в Сан Стефано мечта в съгласие с новите турски реалности и да я наречем Йешилкьойска България. Тъкмо ще можем да я поразширим с актуализиран лозунг “България на 4 морета”. Защото Йешилкьой е на Мраморно море.

Нека на всеки 3 март от ДПС организират една голяма екскурзия до Йешилкьой, за да се отплатят и за добрините, които по съветско време бяха сторени на турското население у нас. 

Да здравствует Йешилкьойска България! 

България празнува 143 години от oсвобождението

На 3-ти март (19 февруари по стар стил) 1978 г. Русия и Турция подписват Санстефанския мирен договор, с който се слага началото на Третата българска държава.

Денят е честван за първи път на 19 февруари 1880 г. като „Ден на възшествието на престола на император Александър II и заключение на Санстефанския мирен договор“, а от 1988 г. се празнува като Ден на освобождението на България. Денят е определен за национален празник с Указ 236 на Държавния съвет, издаден на 27 февруари 1990 г., и с Решение на 9-ото народно събрание от 5 март 1990 г.

Въпреки пандемията от коронавирус, в цялата страна се очаква отбелязването на празника с различни церемонии, шествия и църковни ритуали. 

“Днес българският национален дух отново е неспокоен, защото България преминава през сериозно изпитание”, се казва в обръщение на премиера Бойко Борисов, разпространено от правителствената информационна служба.

“Огромният стрес, който донесе пандемията, отне спокойствието от обществото ни и сложи спирачки на възходящото развитие на страната. Поведохме битка, за да запазим здравето, образованието, работните места, поминъка”, отбелязва Борисов. 

Президентът Румен Радев ще отдаде почит пред паметта на българските опълченци и руските воини, загинали на връх Шипка. Тържествената церемония там беше отменена от община Габрово заради опасността от разпространение на коронавируса.

В София ще се състои церемония по издигане на националното знаме пред паметника на Незнайния воин, в която ще участват вицепрезидентът Илияна Йотова, министърът на отбраната Красимир Каракачанов, началникът на отбраната адмирал Емил Ефтимов. В 12 часа ще бъде извършена тържествена смяна на почетния гвардейски караул пред президентството. 

Кулминацията на честванията ще е тържествената заря проверка на площад „Народно събрание“. Президентът Румен Радев ще приеме почетния строй на представителните части на Българската армия.

Жертвите на ,,българския модел“ на управление на пандемията

Антони Рангачев

Фактор, определящ голямата смъртност, е наличността на адекватни здравни грижи по места.
Фактор, определящ голямата смъртност, е наличността на адекватни здравни грижи по места.

Последните дни отчитаме толкова случаи на новозаразени от COVID-19, колкото отчитахме в края на месец октомври миналата година. На този фон, българското правителство не предприема никакви действия, за да ограничи разпространението на заразата, докато се ваксинира достатъчна част от населението, а по същество реши да налее масло в огъня, премахвайки и малкото останали ограничителни мерки.

За разлика от други управленски решения, чиито ефекти се проявяват едва години по-късно, последствията в този случай се измерват точно и директно като десетки хиляди загубени човешки животи.

В навечерието на поредната вълна на COVID-19 у нас България оглави листата по надвишена смъртност на глава от населението в света, според The Economist. За тази черна класация и за това как се разви пандемията у нас миналата есен писах в предишна статия.

Обобщените данни за смъртността, които вече станаха достояние на широката общественост, не дават представа за това кои райони в страната и кои групи от населението са засегнати повече от други и какви са причините да се случи това. В този материал ще се опитам да направя първа крачка към отговора на тези въпроси, базирайки се на данни от Евростат.

Големи и малки населени места

По-голямата част от репортажите по националните медии през есента отразяваха пренатоварването на болниците и хаоса в „Спешна помощ“ в големите градове като София и Пловдив, както и острата липса на медицински персонал, като например в болницата в Бургас. Видео материалите на смели журналисти, които влязоха в COVID-19 отделението на „Пирогов“, придобиха широка публичност.

От репортажите за болницата в Свищов, която прие доброволци студенти по медицина 3-ти курс и депутати лекари, и съобщения за колапса на болниците в Шумен, Търговище, Пазарджик, Благоевград и Кърджали, се разбра, че и положението в други региони на страната не е розово.
Всичко, което трябва да знаете за:Коронавирусът (5640)

И все пак, поглеждайки статистиката за положителните PCR тестове по области, виждаме, че половината от тези тестове са в столицата и областите Пловдив, Варна и Бургас, в които е концентрирано поне половината от населението на България. Това е логично. В столицата и трите най-големи области в страната има най-голяма гъстотата на населението, която е основен фактор за разпространението на заразата. Следователно, логично е да се предположи, че и повечето смъртни случаи са концентрирани в тези райони. Да, ама не.

По данни на Евростат, подадени от НСИ, едва 34% от надвишена смъртност е в столицата и областите Пловдив, Варна и Бургас. Надвишената смъртност в столицата, където живее около 25% от населението на България, е едва 14% от цялата надвишената смъртност за страната.

Тук е редно да поясним, че надвишената смъртност е и директен, и косвен резултат на пандемията. В нея влизат официално регистрираните починали от COVID-19, починали от COVID-19, без да бъдат официално регистрирани, починали вследствие на ненавременното лечение на други заболявания, причинено от претоварването на здравната система, и починали вследствие на усложнения, причинени от прекарана инфекция от COVID-19.

Фиг.1 Надвишена смъртност в България по области март-декември, 2020.

Жертвите на ,,българския модел" на управление на пандемията

В анализа на данните, освен надвишена смъртност, ще говорим и за надвишението, което представлява процентното отношение на надвишената смъртност спрямо осреднената смъртност в дадена област за периода 2015-2019. Този показател е по-адекватен за измерването на последствията от пандемията по области в сравнение с пресмятане на надвишена смъртност на глава от населението, тъй като областите в страната имат различна демографска структура.

Ако средното надвишение за страната е около 21.5%, то в области като Смолян, Благоевград, Разград и други, надвишението е около 30%. От големите области с най-голямо надвишение е Пловдив, а като цяло Североизточна и Централна северна България са регионите най-малко засегнати от пандемията. На какво се дължат тези чувствителни разлики по райони? За да отговорим на този въпрос, е добре да видим разпределението на смъртността в икономически активната част от населението по области.

Починали в работна възраст

Широкоразпространен мит у нас остава, че починалите от COVID-19 са предимно много възрастни хора, накрая на своя житейски път. Това схващане не се потвърждава от данните. По данни на МЗ до 31.12.2020 г. средната възраст на починалите от COVID-19 e 70 години, като при мъжете е 69 години, а при жените 71 години. Да припомним, че средната продължителност на живот в България е 74.4 години, съответно 71.4 при мъжете и 78.4 при жените. Тази статистика при жените прави силно впечатление: жените у нас умират от COVID-19 средно с цели 7.4 години по-рано от очакваното! За възможните обяснения ще пишем по-долу.

С изключение на групата на мъжете на възраст от 30 до 39 години, където има лека, но статистически значима надвишена смъртност, с около 60 човека, във всички останали възрастови групи под 40 години не се наблюдава надвишение в смъртността. Затова, за да определим пораженията от пандемията у нас за хора в работна възраст, ще разгледаме възрастовия интервал 40-64 години. По данни на Евростат в тази група в България са починали около 3300 души повече от обичайното, като надвишението е 20% от нормалното за страната. Измежду европейските държави, за които имаме данни до края на 2020 година, България е на първо място както по надвишение, така и по починали на глава от населението в тази възрастова група.

Фиг. 2 Надвишена смъртност в Европа във възрастовата група 40-64 години, март-декември, 2020.

Жертвите на ,,българския модел" на управление на пандемията

Редно е да споменем, че и във възрастовата група 65-69 години, която включва голяма част от работещите в пенсионна възраст, надвишената смъртност у нас е около 1900 човека. И в тази група сме на челно място в ЕС. Общо у нас вследствие на пандемията до края на миналата година са починали около 5200 човека под 70 годишна възраст. Това са близо 30% от всички починали вследствие на пандемията.

Каква е причината да се стигне до толкова голям брой починали в икономически активното население? Една възможна хипотеза е, че сме дали несъразмерно много жертви сред професиите от така наречената първа линия. По данни на НОЩ и неофициални данни на фонда „За Децата герои“, който набира средства за деца на починали медици и учители, починалите в работна възраст полицаи, медици и работещи в училищата са около 200 човека, което съставлява 6% от надвишената смъртност във възрастовата група 40-64 години. Разпределението в България по пол и области дава по-голяма яснота за случилото се. Първото нещо, което забелязваме е, че 70% от смъртността е извън столицата и 3-те големи области, като това съотношение е същото и за групата 65-69 години.

Фиг. 3 Надвишена смъртност в България по области за жени във възрастовата група 40-64 години, март-декември 2020

Жертвите на ,,българския модел" на управление на пандемията

Фиг. 4 Надвишена смъртност в България по области за мъже във възрастовата група 40-64 години, март-декември 2020

Жертвите на ,,българския модел" на управление на пандемията

Рискови производства

Разликата при жените между област Благоевград и столицата е изключително голяма. Какви са възможните причини? За някои от тези области надвишението в смъртността започва още през лятото. Данните за огнища в страната са предимно от лятото и ранната есен, когато РЗИ-тата не бяха все още пренатоварени и имаха възможността да локализират разпространението на заразата в трудови колективи.

За почти всички от най-засегнатите области при жените имаме съобщения за огнища на короновирусната инфекция, най-вече в шивашките цехове и тук-там за огнища в други отрасли от леката промишленост като фабрики за текстил, детски играчки, обувки и др., все производства, в които преобладават жените. Например, в област Благоевград почти няма община, в която да няма открито огнище в шивашки цех. Огнища в множество шивашки предприятия бяха регистрирани и в областите Търговище, Кърджали, Кюстендил, Смолян, Пазарджик, Пловдив и Бургас.

В шивашките цехове работят и жени, които са в пенсионна възраст. Надвишената смъртност при жените във възрастовия интервал 65-69 години е най-висока в Сливен – 70%, Благоевград- 50%, Кърджали и Пазарджик – 45%, Смолян – 40%, при средно надвишение за страната в тази група от около 23%. Това са все области, в които значителна част от жените са заети в отрасъла производство на облекло.

Освен шивашките цехове, имаше редица съобщения за огнища в заводи за авточасти, редуктори, батерии, санитарна керамика и др., или просто огнище в „промишлено предприятие“ или „трудов колектив“, както често закодирано са съобщавани огнища по места от РЗИ-та. Несъмнено производства, в които големи групи хора работят близо един до друг дълго време, са изиграли ключова роля в разпространението на заразата в по-малките населени места, заедно с училищата и заведенията, за които вече е говорено много.

Здравната система

Другият фактор, определящ голямата смъртност, е наличността на адекватни здравни грижи по места. За никого не е тайна, че най-добрите болници в страната се намират в най-големите населени места. А, както знаем, тежките случаи на COVID-19 изискват сериозно болнично лечение. Надали болните шивачки от белишките села, за които се грижеха загиналото семейство медици Вакльови, са имали достъп до кислород и нискомолекулярен хепарин.

Можем да си представим какви са били възможностите на болниците в Благоевград, където областната болница се превърна изцяло в ковид болница, в област Търговище, където болниците колабираха още в средата на октомври, в Шумен, където многопрофилната болница стана най-натоварената в страната в началото на ноември и се принуди да връща пациенти по домовете, в Пазарджик, където пациенти чакаха на носилки по 40 часа, за да бъдат приети, в област Смолян, която разполага с една единствена болница, която може да осъществява интензивно лечение и в която придвижването от едно лечебно заведение до друго може да трае часове.

От друга страна област Плевен, в която има най-много лекари и медицински сестри на глава от населението в страната и голяма и модерна болнична инфраструктура, обединена в медицински университет, е една от най-малко засегнатите области, при положение че броят положителни PCR тестове на глава от населението в областта е над средното за страната.

Големите неравенства в страната по отношение на наличността на здравни грижи са добре известни. От данните е видно, че областите, които дадоха диспропорционално много жертви във възрастовата група 40-64 години, са именно тези, в които болниците бързо се сринаха под натиска на пандемията. При такова състояние на здравната система единствената защита за голяма част от българското население е недопускането на масово заразяване.

Цената

През последните дни на обществото се предложи „бързо решение“ с повсеместна ваксинация, която засега изглежда претърпява фиаско. Но дори и при добри темпове на ваксинация, едва към края на лятото ще имаме достатъчен брой ваксинирани, за да може това да повлияе сериозно на пандемията у нас, при положение, че тогава няма да циркулират варианти на коронавируса, резистентни към наличните в момента ваксини.

Същевременно добре познатите от есента аргументи, като запазването на икономиката и свободата на българина, се лансират отново от управляващите, за да се оправдае отпадането и на последните ограничителни епидемиологични мерки, въпреки преживяната трагедия от есента.

Логично следват въпросите: Дали същите тези управляващи биха били така добри да ни кажат каква е цената на хилядите напразно починали българи в работна възраст досега? Каква е цената за десетките хиляди деца, които ще израснат без грижовни родители, баби и дядовци? Каква е цената на починалите незаменими здравни работници в малките населени места (и не само там)? Каква е цената за икономиката и здравната система от огромния брой хора с трайна намалена трудоспособност и увреждания, вследствие на прекарана тежка инфекция?