Случайни хора и случайни партии водят България в случайни посоки

resultРадио SBS, Мелбърн, Австралия, разговор на Фили Ладжман с Пламен Асенов, политически коментатор на SBS за България

Към сайта SBS на български: http://www.sbs.com.au

В България политическият сезон започва динамично, с напрежения и скандали. По-задълбочен поглед обаче показва, че фокусът са европейските и местните избори догодина. Така че, какво да очакваме от ситуацията – обсъждаме с Пламен Асенов.

– Пламен, ГЕРБ се разделя с министри и трудно крепи коалиционното единство, БСП напусна Парламента, за да „слезе при народа”, президентът воюва с кабинета и обещава нови хоризонти – това не минава ли границата на стандартната политическа лудост?

– Да, Фили, малко крайни изглеждат развитията в началото на новия политически сезон, но да не забравяме – това лято политиците почти не почиваха. Или поне го направиха някак на смени, скандалите не секнаха през ваканцията и сега основните играчи нямат нужда от проучване на противника.

Но, в интерес на истината, колкото и сериозно да звучат понякога нещата, бурята е по-скоро в чаша вода. Политическият хоризонт на ходовете, разигравани днес, всъщност е догодина, когато в България ще има два вида избори – европейски и местни. Това докарва политиците до треска, а публиката – до ранно загряване, за отбелязване е – тази година много по-ранно, отколкото в предишни.

– Една от основните теми, които се поставят от главната опозиционна сила – БСП, е за сваляне на правителството и предсрочни избори. Има ли шанс това да се реализира?

– В България шанс за падане на дадено правителство и предсрочни избори винаги има, но в този момент, той е нула. И съм категоричен по няколко причини. Първо, има един парадокс, отчетен онзи ден от политолога Андрей Райчев – недоволството от сегашното управление расте, но поддръжниците на ГЕРБ, не намаляват. „Не му спада плюсът на Борисов, макар че му расте минусът” – както цветисто се изрази Райчев.

Обясненията за това са много, но можем да ги сведем до факта, че, съзнателно или по инстинкт, но Бойко Борисов като премиер успява да балансира между различни, противоположни дори интереси и много често уцелва подходящия момент да направи печеливш ход. Живият пример.

Още в началото на септември Борисов обяви, че догодина ще се увеличат с 10 на сто заплатите на държавните служители. Съобщението бе потвърдено и от финансовия министър Владислав Горанов, който в момента се занимава с новия бюджет. Очакваното увеличение включва не само пряко заетите в администрацията, но също армия, полиция и учители. С други думи, Фили, то ще подобри финансовото състояние на около 500 хиляди души и техните семейства.

Може би едно специално социологическо проучване ще покаже колко от тези хора ще подкрепят ГЕРБ на изборите през следващата година, но със сигурност привлеченият електорален масив ще е огромен. На всичкото отгоре, моментът, в който се съобщава тази новина, е наистина добре подбран.

Покрай предстоящите дълги дебати за бюджета, ще има предостатъчно време увеличението на бюджетните заплати да се превърне в силен политически коз, като за него чуят дори глухите. През първите месеци на 2019 пък, до европейските избори,  хората хем ще усетят реално ефекта от това да имат повече пари в джоба си, хем няма да свикнат прекалено много с тях, тоест, ще помнят на кого ги дължат и ще са готови да благодарят подобаващо чрез вота си.

– Да, повечето пари винаги са печеливш коз, но да се върнем на другите причини, заради които смяташ, че предсрочни избори в България са невъзможни в момента.

– Втората причина, Фили, е, че това не е в интерес на коалиционните партньори на ГЕРБ – три малки псевдо-националистически партии, представящи се за „Обединени патриоти”. Макар да се разтърсват от противоречия помежду си, както и с ГЕРБ, те знаят, че властта сега им е паднала и не е сигурно, че при следващи избори ще имат пак този шанс.

Третата причина да не виждам в близко бъдеще възможност за предсрочни избори, е слабостта на опозицията. ДПС кротува през този мандат и дори подкрепя в парламента най-важните предложения на ГЕРБ. БСП пък опитва да се представи за остра опозиция, но заради неадекватните си думи и действия е по-скоро жалка.

Другите две причини могат да се обобщят с израза – липса на реална политическа алтернатива. Да, президентът Румен Радев, който от доста време се кани да обяви свой политически проект, още не го е сторил, а без външна подкрепа той трудно ще спечели дори една битка във войната, която води с кабинета.

Тъй наречената „традиционна десница” пък продължава да е в насипното състояние, в което е доста време. Тя е толкова зле, че се изкушавам да я обявя за напълно несъществуваща, спира ме само някакво ирационално очакване нещо там да проблесне. Освен тези реални фактори, Фили, има и аргументи от чистата политическа логика – например, защо са необходими на България предсрочни избори, като след по-малко от година, на редовни избори, и без това ще стане съвсем ясно разположението на силите.

Естествено, в държава, където политиката повече прилича на кула от карти, отколкото на нещо солидно, още утре можем да станем свидетели на съвсем друго, нелогично или дори напълно абсурдно развитие, но, пак казвам – поне в момента предсрочните избори изглеждат невъзможни.

– Да, но БСП обяви, че напуска парламента и „слиза сред народа”, а президентът Радев – че иска да изведе страната към „нови перспективи”. На описания дотук фон, действията им не са ли като насочване на парата към свирката, вместо към колелата на влака?

– Ами нали трябва нещо да правят, Фили, да демонстрират активност, ако искат да имат не само политическо настояще, но и политическо бъдеще. Да, думите и действията им звучат нелепо, защото възможностите им са ограничени както от външни фактори, така и от собствените им предразсъдъци и некадърност.

Например, какво се случва, когато тукашната левица реши да слиза сред народа? Ами можем да попитаме унищожените няколко поколения българи – или поне да прочетем тяхната история. На всичкото отгоре е факт, че за пореден път предложеният от БСП политически документ, наречен „Визия за България”, не съдържа нито една идея, която излиза извън познатия техен нисък стандарт на политическо мислене.

С други думи – там няма нищо ново и нищо реалистично, което да вдъхнови хората за истинско противопоставяне на сегашното управление. Да, това управление е вредно и трябва да си ходи колкото може по-бързо, но не поради причините, които БСП сочи, и не по пътищата, които чертае.

По подобен начин, но още по-зле, стоят нещата с напъните на президента Румен Радев да е реален фактор в голямата политика, в която продължава да бъде случаен и периферен субект. Също както левицата, която си го отгледа и избра за президент, той говори за нови перспективи, но, за разлика от БСП, дори не уточнява какви са те. Освен това, Радев май забравя, че рамките на президентските правомощия са много тесни и той няма никакви преки възможности в изпълнителната власт.

Така че ако ще извежда народа към нови перспективи или трябва да направи преврат, или да направи партия, да спечели избори и да стане министър-председател, други опции не съществуват. Така или иначе, Фили, очаквам в близките месеци да станем свидетели на още повече и по-остри политически конфликти.

Всички отдавна са наясно, че в България, особено преди избори, да участваш в популистка конфронтация е много по-печелившо като действие, отколкото да водиш разумна и достойна политика.

Забележка:  

Всички читатели, които, освен от политика, се интересуват и от литература, могат да намерят нови и интересни текстове на другия ми блог – Оксиморонният свят /написано в Гугъл/ или на адрес http://www.passenov.wordpress.com

Advertisements

„Политиката на идентичността“ – оглупяване и ерозия на демокрацията

„Политиката на идентичността“ – както отляво, така и отдясно – произвежда мощен ефект за прикриване на динамично нарастващите неравенства между хората в повечето общества на съвременния свят.

През 70-те – 80-те години на 20 век на Запад се осъществи неоконсервативната революция срещу социалната държава и нейната преразпределителна функция в националните общества. Динамиката на неоконсервативната революция се осигуряваше не толкова от ситуационната криза на „държавата на благоденствието“, колкото от набралия сила процес на глобализация, чиито актьори имаха потребност да се разправят с ограниченията на националната макроикономическа регулация.

Краят на кейнсианската регулативна система на национално ниво сложи началото на неограничения от каквито и да е отговорности глобален „свободен пазар“. Неоконсервативната революция (включваща нови дефиниции на държавата, на морала и на обществените отношения като цяло) постави началото на неолибералната хегемония в разбирането и практикуването на икономическия живот – чрез възраждане на легитимността на т.нар. напълно „свободен пазар“.

Стопанската глобализация увеличи богатството, но и неравенството

Стопанската глобализация увеличи многократно общественото богатство, но поляризира неговото разпределение в едно многократно по-изразено неравенство – вътре в обществата и между страните на Първия, бившия Втори и Третия свят.

В този контекст политическата левица изгуби своята легитимна сфера на дейност – борбата срещу икономическото неравенство, срещу което комунистите се бориха с „пролетарска революция“, а социалдемократите – с реформизъм и преразпределение. Затова левицата зави към политиките на идентичността, които бяха формулирани от философите на Франкфуртската школа по време на младежките бунтове от 60-те години. На мястото на „пролетариата“, културните малцинства заеха ролята на „демиург на историята“.

Тази нова левичарска стратегия се легитимира чрез яростен антинационализъм, политика на „мултикултурализъм“ и социален контрол чрез т.нар. „политическа коректност“. Глобалните корпоративни елити незабавно се съюзиха с това ново левичарство, което зад хаотичната защита на все по-екстравагантни „малцинствени права“ на практика прикриваше все по-арогантното преразпределение на света и нарастването на неравенството в рамките на глобализацията.

Този съюз на десния неолиберален глобализъм и левичарския мултикултурализъм постепенно изправи срещу себе си сглобяващия се съюз от противници на глобализацията и новата култура на състезаващи се малцинства.

Първи срещу глобализацията се изправиха традиционалистките елити и техните общности, които произвеждаха все по-радикална съпротива – ислямизъм, разнообразен верски фундаментализъм, антимодернизъм, фашизоиден традиционализъм (неоевразийство)… Чупещите витрините на глобализацията „лудити“ – антиглобалисти постепенно бяха заменени от по-съдържателните възгледи на алтерглобализма.

В бивша комунистическа източна Европа (както и в самата Русия) тръгнаха динамични процеси на реакция срещу неолибералния модел на прохода, който създаде поляризирани в неравенство и изтощени от социална нестабилност и политическа корупция общества.

Тези процеси кристализираха в новите националпопулистки – националистически движения и политически проекти, които отначало тихомълком, а впоследствие все по-гръмогласно започнаха да се отричат от заветните цели на 90-те години – членството в клубовете на западния свят и приемането на моделите на развитие на Запада (преди всичко Европа).

Тези движения си осигуриха все по-внушителна подкрепа на базата на: антиелитаризъм – отхвърляне на националните меритократични елити, избирани у дома, но пребиваващи в и лоялни на Брюксел; възроден национализъм – срещу опитите за деконструкция на националните лоялности и вливане в едно многолико и аморфно „мултикултурно“ общество на Европа, примесено с все по-големи дялове мигранти от Африка и Близкия изток; политика на идентичността – защита на собственото национално общество от културните политики и практики на постмодернизма – „мултикултурализма“, акцент върху националното единство и националната традиция срещу хаотичния свят на състезаващите се ексцентрични малцинства.

Срамната и публична „тайна“ на източноевропейския национален популизъм е, че зад един възроден „мек“ авторитаризъм той прикрива и утвърждава властта на консолидираната посткомунистическа олигархия във всяко бившо комунистическо общество.

Орбан и Качински, Вучич и Груевски, Борисов и Фицо – навсякъде в източна Европа патосът на „националното възраждане“ прикрива все по-арогантния модел на олигархичен контрол върху стопанството и държавата, осветен от гигантска и всеобхватна корупция. „Специалните отношения“ с „патриарха на консервативната революция“ – Вл. Путин – са все по-важен елемент от успеха на този модел.

„Либерали“ срещу „консерватори“, „националисти“ срещу „глобалисти“, „соросоиди“ срещу „путинисти“

Политиката на идентичността – „либерали“ срещу „консерватори“, „националисти“ срещу „глобалисти“, „соросоиди“ срещу „путинисти“ – това са актьорите и техните битки на политическата фасада, която като димна завеса прикрива всеобхватно нарастващото неравенство и обществена поляризация вследствие на икономическите реалности на глобализацията и посткомунизма.

Това неравенство има далеч не само икономически измерения. То е неравенство на гражданско представителство и достъп до власт. Неравенство на достъп до информация. Неравенство пред все по-мащабната машина на системна дезинформация и фалшиви новини. Неравенство на възможностите за човешко развитие.

„Политиките на идентичността“, прикриващи фактите на това неравенство ерозират демокрацията – защото тя функционира успешно до определено ниво на неравенство и отказва да функционира при определени равнища на социална поляризация.

Тези политики абсолютизират определени общностни лоялности за сметка на други и превръщат огромен брой хора в „слепци“, които отчаяно опипват различните части на „слона“, без да могат да разпознаят тяхната принадлежност към цялостния организъм на това благородно „животно“ – глобалната човешка общност.

„Политиките на идентичността“ са политики на изкуствено и масирано оглупяване на хората, които освен феминисти, еколози, ЛГБТ, националисти, глобалисти и традиционалисти, са човешки същества, призвани да впишат хармонично своите различни идентичности в една все по-мащабна лична картина на света. Идеологиите и техните манипулативни технологии отново произвеждат измамни матрици на светове, които се оказват задънени улици.

Коментарът е от профила на Огнян Минчев във Фейсбук. Заглавието е на редакцията.

Нацията като зло

imagesИво Беров, Трансмедиа

Вие с кого предпочитате да живеете? Кого искате за съсед? Някой як, космат и неграмотен почитател на Путин и Тошовия соц, който бичи чалга, изхвърля си боклука през прозореца, смуче ракия, млати жена си, псува джендърите, работи бияч и иска за управник генерал с твърда ръка, който да оправи България като изпозастреля едно десет-двадесет хиляди души в някое кокетно стадионче?

Или пък предпочитате за съсед изнежен, възпитан и образован педераст – почитател на либералната демокрация (каква ли е пък тая демокрация, която не е либерална), който не се натрапва, не се напива, държи се прилично и работи върху квантовото преобразуване на слънчевата енергия.

Може би ще изберете втория? Само че първият е чист българин. С него сте от една нация. Пък вторият е примерно занзибарец. Или горен волгаджия. Или канадец. Тогава?

Може пък да изберете първия? Само че той е чист българин, пък вие сте примерно горен волгаджия или еритреец, или канадец. А педерастът, който се занимава с квантовото преобразуване на слънчевата енергия, е ваш сънародник. Тогава ?

Всъщност вие нямате избор. Или ако имате, той е ограничен и трудно постижим. Не сте си избирали къде да се родите, не сте си избирали нация, не сте си избирали сънародници и вероятно не сте си избирали съседи.

Също като в Биг Брадър.

Точно това е нацията. Биг Брадър.

Принудително съжителство, само че без заплащане, а с плащане на данъци.

Дали тези, които ги дават по телевизора, биха останали в къщата на Биг Брадър ако имаха избор? Ако не им плащаха?

Отговорът е по-скоро „да”. Пък за националистите е още по-скоро „да”.

Мнозинството люде биха предпочели затвореното общество. Защото то е посредствено. Мнозинството, не обществото. Посредствено в най-добрия случай. А в повечето случаи тъпо, невежо, злобно, бездарно и завистливо. А когато тъпите, невежите, злобните, бездарните и завистливите съжителстват единствено и само помежду си, те вече не са тъпи, бездарни, невежи и завистливи. Те са като всички.

Ако играеш шах само със съседа си Гошо, ти си най-добрият шахматист във входа. А Гошо не е последен, той е на второ място. Да живее входът! Ако си най-добрият в махалата – да живее махалата! Не ти трябват други махали – там има само врагове. Ако си руснак и произвеждаш москвичи, не искаш да имаш общ пазар с производителите на Опел, Пежо и Фиат.

Същото е ако си албанец и правиш реотани. Ако си българин и отглеждаш домати за пазара, смяташ, че ония, които внасят домати от Гърция, са национални предатели и трябва да бъдат разстреляни на някой малък кокетен стадион.

Нацията е опора на мнозинството. Тоест на посредствеността. И често – на простотията. Затова има толкова много привърженици. Затова националистите толкова мразят отворените общества. Затова искат „Европа на нациите”, по непрекъснато повтаряното определение на Марин Льопен. Макар че „Европа на нациите” всъщност няма. Като политическо и обществено понятие такова нещо не съществува и не може да съществува. Може да съществува само като географско понятие, включващо Албания и Русия.

Истинската Европа – същностната, политическата, обществената, е наднационална. Европа като цивилизация е наднационална. Всъщност като обществено и политическо понятие „нацията” възниква по време на френската революция. Смисълът, който тогава й придават революционерите, е противоположен на този, който му вменяват сегашните националисти.

Тогава нацията не е била разбирана като вид племенна или езикова задруга, като сега, а отхвърляне на съсловията и съжителство, основано на общи ценности. Вив ла насион – това първоначално е означавало свобода, равенство и братство. Означавало е човешки права и правова държава, разделение на властите и отделяне на религията от държавното управление.

Сегашното „вив ла насион” на Льопен и другите означава разграждане. Връщане към първичността, към племенната и езикова общност. Означава разединение, оправдавано най-вече чрез историята. Но общата история обединява европейските народи. Тя ги разединява. Обединяват ги общите достижения. Всички европейци са облагодетелствани от тези достижения, дори да не ги познават, дори да не ги признават.

Затова е хубаво да ги припомним, макар най-общо и не толкова точно. Първо – това са достиженията на гръко-римската цивилизация – наука, изкуство, строителство, писменост, закони. Не почти всичко, а направо всичко ние, българите, сме взели от Източната Римска империя – писменост, религия, литература, култура, архитектура, живопис, всякакви художества. А също и държавност – още Симеон, наричан Велики, изцяло заимства, по сегашному копи-пейст тая ваджия – държавността, от Византия.

Другото са патриотарски раздувки. Турски локуми и прабългарски кумис. Ордата имала била държава някога си – Фанагории и фантасмагории.

Та за европейските достижения – прескачаме пети-осми век – най-тъмните, защото най-християнски и започваме от десети век с манастирските преводи на стари книги (латински, отчасти гръцки). Следва единадесети век с новите оръдия на труда, дванадесети век с първите договори между гражданите и велможите и с наченките на гражданско общество. И с катедралите също – те са строителни и научни постижение, не верски. И със зачатъците на съвременната нравственост – рицарската защита на слабите, развила се по-късно до конституционната защита на малцинствата и непонятната за варварската мисловност Истанбулска конвенция.

Следва тринадесети век с университетите и говорещата латински просветена общност (прочутата „грамотна Европа”, за която българските неграмотници със сигурност не са и чували). После четиринадесети и петнадесети век с възраждането на вече достигнатото и забравеното през тъмните векове. После шестнадесети век с реформацията и отхвърлянето на верското заслепение (фундаментализма) – постижение, от което ислямът е все още твърде далеч.

Следва седемнадесети век на класицизма и обединение на милионни човешки маси в обща дейност (най-вече войни за съжаление). После осемнадесети век – векът на разума и просвещението. После деветнадесети век на индустриализацията и науката. И чак след това двадесети век – векът на ужасите, страхотиите и кървищата, векът на масовото изтребление, векът на европейския позор. Векът на нациите.

Когато Наполеон превзема Виена, висшите военни –и французи, и австрийци, и германци, и победители, и победени, всички довчерашни врагове, се събират във Виенската опера за премиерата на „Фиделио”. Това са все още „галантните войни”, при които се избиват помежду си военните, това не са националните войни, при които се избиват всички, цялото население –защото то е от друга нация или от друга раса. При идеологическата държава – класа.

И чак в края на миналия и началото на сегашния век идва отърсването от национализма и неговите ужаси, отхвърлянето на идеологическите държави и създаването на Европейската Общност.

Това е, което други нямат. Това, а не християнството. Защото вяра, тоест религия, има навсякъде – и в доста случаи вяра по-умна и по-човечна от християнската, еврейската и мюсюлманската. Многовековните обществени, държавни, политически, културни и научни достижения – това е, което другите нямат, това е, което съществува само в европейския свят и неговите разклонения- Съединените щати, Канада и Австралия. И отчасти Япония – възприела европейските достижения полузорлемски и полудоброволно.

Приемането на тези достижения – това е, което прави поне част от България и поне част от Европа. Другата част гласува против санкциите срещу Орбан и против санкциите срещу Русия.

Нашите възрожденци не са националисти или са националисти в изначалния смисъл на понятието – този от френската революция, предшествала българските пориви към свобода. Възрожденците ни са далеч от сегашните метастази на националистическия тумор – онези, които с първозачатъчните си разбирания не могат да се договедят колко мерзко е да изобразиш ликовете на Ботев и Левски върху телесните си удове.

Няма еврейско преобразуване на енергията в маса, въпреки че Айнщайн е евреин, няма елинско съотношение между катетите и хипотенузата, въпреки, че Питагор е елин, няма национална математика или национална квантова механика, и въобще национална наука. Иван Вазов е невъзможен без Виктор Юго, ако изчистим националната култура от всички примеси, ще стигнем до млатене с гьостерици по опънати кожи, гърлени подвиквания и чегъртане на „чртами и резами” върху стените на пещерите.

И да, има общества, които изцяло са съхранили древните си обичаи и са запазили изцяло своята идентичност (самоопределение). В джунглите на Амазонка. Ходят голи и стрелят по самолетите с лъкове. Истинските баш хептен пар екселанс консерватори.

И да, всички достижения на Европа трябва да бъдат пазени и защитавани. И от ислямското верско заслепение също. Но ако имаше наистина смислени, умни и далновидни консерватори, особено в България, трябваше да пазят, съхраняват и защитават хилядолетните европейски достижения, а не верската нетърпимост от тъмните векове на християнството, не потурщината, нито пък национализма на 20-ти век, довел Европа до непознати и невиждани дълбини на човешкия позор.

Точно Орбан е човекът, чрез който нашествениците с варварски нагласи от Африка и Арабия прокарват своите разбирания за света – еднолична власт, посегателства срещу правовата държава, ограничаване свободата на мисълта и словото, нетърпимост към единомислещите, явна, нагла и неограничена корупция. Европа на 12-ти и 13-век започна да открива първите университети, след девет века Орбан започна да закрива първите университети. Не, Унгария на Орбан не е европейска държава.

Не, милички, национализмът не е противоотрова, а друг вид отрова.

Иначе вие имате право да потривате ръце. Европейският съюз ще се разпадне, това е неизбежно. За радост на путиняците, тръмпанарите и тъпанарите. Поради една причина, която никой досега не е изтъквал. Защото не се е досетил за нея, или пък защото не се е осмелил да я спомене.

Човечеството не се развива във възходяща посока, поне що се отнася до нравствеността и обществените отношения. То се лута. Често попада в задънена улица. При национализмите, комунизмите, фашизмите и идеологическите държави. При верското заслепение. Но не може да остане при цялостното зло.

Цялостното зло е прекалено зло за нещо не чак дотам зло като човечеството. То успява някак да се отърси от него и да се върне към широкия друм на посредствеността. И дори понякога да поеме към доброто и много доброто. Но и при доброто не може да се застои, ако то е прекалено добро за нещо толкова зло като човечеството.

Европейският съюз е най-доброто, което земляните са успели да сътворят като обществена уредба за цялото съществуване на човешкия род. Той е нещо прекалено добро не само за света, но и за самите европейци. Затова ще се разпадне.

Злобата, невежеството, ограничеността, посредствеността, тесногръдието, заслепението, налудностите, лековерието, безразсъдството, безотговорността и глупостта, най-вече глупостта, няма да го понесат. Ще го разтурят. Това е.

Независимостта на Царство България, получена и с руско благоволение през 1908 г., приключва през 1944 -та със съветската окупация

Има само един ориентир със задна дата, по който можем да си отговорим на въпроса защо обявяването на независимостта на България на 22 септември 1908 г. беше сред най-премълчаваните и демонизирани чрез еднозначно негативни оценки на Фердинанд събития от българската история преди демокрацията да споходи страната ни. Вижте само кой е бил най-възмутен в България, че страната се е отървала от васалния си статут спрямо Османската империя!

Това са българските русофили. Много били ядосани, че с обявяването на независимостта Царство България наврежда на интересите на…славянството (не само на Русия, но и на ревнуващата Сърбия). Казвам, че има само един начин за ориентация, защото продължаваме да сме дезориентирани в оценката на това събитие и най-вече в тълкуването на известните ни факти, довели до него. То се лута между двете крайности – от незаслуженото пълно отрицание и заклеймяване на заслугите на Фердинанд Кобургготски, до тяхното надценяване.

И тук отново трябва да си дадем сметка не толкова за отговора на прословутия въпрос от правото “кому е изгодно“, колкото до простичкото: защо?

Защото не знаем. Историци, като Цочо Билярски и други наши съвременници са направили чудеса за разкриването на фактите и обстоятелствата около обявяването на Независимостта пред 110 години. Чудесата обаче винаги имат ограничен капацитет по отношение на тяхната достоверност. И при най-голяма добросъвестност, учените си признават невъзможността да се отсее мътилката около начина, по който се стига до почти невероятното събитие, което до голяма степен повтаря успеха на Съединението, но този път с решаващата роля на българската държава „по вертикала“.

Достатъчно е да кажем, че нито Съединението, нито Независимостта са били осъдени на успех по презумпция. Напротив, българите на практика са успели да се впишат в националноосвободителната тенденция на континента много преди тя да стане „заразна“ и за други европейски народи. Само малко повече от двайсетина държави в Европа са могли да се похвалят с подобен на българския статут на независимо царство преди края на Първата световна война.

Историците у нас, разделени и по тази тема, са единодушни в едно: липсват архиви. Част от тях са отнесени от самия Фердинанд при неговата абдикация през 1918 г. и заедно с него се губят нейде в чужбина не само до неговата кончина през 1948 г., но и след нея. Несравнимо по-големите масиви са изнесени обаче от съветските окупатори.

Трябва да се запитаме какво толкова „страшно“ крият те за истината около българската история от руска гледна точка, че така упорито ги държат под ключ и днес. Налага се да „гадаем“ и без да сме „гадачи“ (както каза премиерът Симеон Сакскобргготски, внукът на Фердинанд). Макар „гадаенето“ да се базира на доста обоснованото предположение, че очевидно интригите на държавата, от която в най-голяма степен е зависел успехът на Независимостта, показват, че тя явно не се гордее с онова, което е правила или не е направила спрямо България и българите.

Две тайни споразумения между Русия и България са сключени през 1902 г. и 1907 г. Мистерията около подробностите, свързани с тях, внушава, че по този начин Русия е позволила България най-сетне да получи официално освобождението си от Османската империя, ходатайствайки пред султана България да се измъкне с „поносими“ контрибуции (като и става).

Цената? Злато. Тонове злато, платимо от българите на Русия, която с една ръка опрощава български задължения, а с другата налага нови. Точно както след самата Руско-турска война от 1878 г., когато един от първите актове на руската окупационна администрация в Българско се свежда до създаването на окупационен фонд, чрез който населението да си плати за руската война.

Много преди тайните споразумение с Русия, още през 1894 г., българският княз Фердинанд води тайни преговори с руския императорски пратеник граф Татишчев, чиято неприязън към българите и конкретно към премиера Стамболов не е тайна за никого.

Да, нямаме преки доказателства за вината на Татишчев за последвалата изненадваща оставка на Стамболов – изненадваща с това, че е била приета. Била е 16-та поред. След като Фердинанд многократно е отхвърлил предишните негови 15 оставки, този път я приема. Обезоръженият Стамболов пада жертва на русофилското отмъщение, Татишчев междувременно е написал следното в своята история на дипломацията:

„… българите, ние трябва да се отнасяме с тях като с врагове… целта на нашите усилия трябва да бъде не „целокупна“ България, а подялбата даже на сегашното княжество между съседите му: румъни, сърби и гърци, с изключение на широката полоса по дължината на Черно море, която Русия може да остави за себе си… с България трябва да се постъпи така, както е постъпено с Полша и да бъде изтрита от лицето на земята за назидание на всички … да се знае какъв позорен и бедствен край очаква всеки славянски народ, ако дръзне да вдигне ръка на великата Русия(1890)…“.

Официално Фердинанд скърби за зверски убития насред София свой бивш премиер, в чиято властна сянка управлява по време на 7-годишната руско-българска криза, белязана от многобройни русофилски бунтове, руски преки заплахи с война и подстрекаване на Турция към такава, както и от скъсаните отношения  между двете държави  (по инициатива на самата Русия). Вдовицата на Стамболов обаче не вярва на височайшата скръб на монарха, както и голяма част от европейската преса. Те виждат виждат умисъл във факта, че той отсъства от България по време на престъплението, за да има алиби.

Догадките са си догадки, но фактите показват все пак, че Фердинанд си изиграва картите като един отличен покерджия и този път го прави изцяло в интерес на България. Дали успява да изиграе самата Русия, внушавайки при своето посещения в Австро-Унгария броени седмици преди обявяването на независимостта, че е силно обиден на император Фанц Йозеф заради един орден, който не получил въпреки очакванията си?

Така изглежда, макар и пак по косвени доказателства. Защото Русия е изненадана от прокламацията на новия цар на българите от 22 септември 1908 г., докато Виена очевидно е била най-малкото в течение на плана, замислен от правителството на Александър Малинов и задействан чрез тайни сондажи още през август.

У нас е прието да се смята, че Фердинанд се е възползвал от информацията за гласената от Австро-Унгария анексия на Босна и Херцеговина, която наистина е обявен ден по-късно на 23 септември. Което е половината истина. Възползвал се е (но едва ли на своя глава), за да се позове на друго нарушение на Берлинския конгрес, каквото е австроунгарското за Босна и Херцеговина, срещу което младотурците възразяват вяло (и получават доста символична финансова компенсация по този повод).

Напълно невероятно е, колкото и да бил хазартен, Фердинанд да не се е подсигурил с благосклонността на Франц Йозеф при срещата му с него на четири очи в навечерието на събитието и да не е направил информиран избор на базата на споделената с него тайна дипломация на Австро-Унгария с Русия, довела до анексирането на Босна и Херцеговина.

Половин година по-късно „освободителката “ Русия признава българската независимост, след като вече е получила удовлетворение по редица въпроси, включително и чрез покръстването на престолонаследника на българския престол Борис в православната вяра.

Дали Руската империя е „поумняла“ и е извлякла поука от провала си в България след съединението от 1885 г., решавайки този път да избегне бруталния натиск върху българите? Може и така да се каже. Но е видно, че тази промяна в руската политика по-скоро се съобразява с новата реалност на Балканите.

Стамболова България претърпява такъв бурен разцвет за годините, през които Русия се опитва да я накаже за порива й, че би било връх на глупостта отново да отчужди българите, сред които русофилството едва се съвзема от удара, който й нанася самата руска неотстъпчивост през същия този период.

Равносметката е, че въпреки ядното скърцане със зъби Русия е принудена да признае, че има още един цар и още едно царство. И това е тъкмо България, срещу която тайно заговорничи със същата Австро-Унгария. Виена го прави през 1876 г., за да не допусне един нов голям васал на съперника си от Север да наруши баланса на силите в региона под формата на руски плацдарм.

На пръв поглед изглежда като противоречие по дефиниция, че Петербург си сътрудничи (тайно, за да не разберат преди всичко самите българи) с Виена срещу създаването на голяма българската държава. Парадоксът е, че Русия прави това, за да избегне създаването на едно национално осъзнато голямо препятствие по пътя си към Проливите, но поне си запазва утешителната награда чрез измамата с предварителния договор от „Сан Стефано“ да внуши на българите мита за своята добронамереност и да ги накара да мразят Европата.

Обявяването на независимостта на Царство България на 22 септември 1908 г. слага край на тази руска илюзия. България се е европеизирала вече – за пълна покруса на крайните руски реакционери, какъвто е авторът на договора от „Сан Стефано“ Николай Игнатиев.

В своите записки той кълне като бабушка българите в аванс – в случай, че си позволят да завият някой ден към Европа, както вече са направили гърци, румънци и сърби. И още нещо: българите също са си извлекли поуки и са се научили как да използват Европа за своите национални цели. Поне на този етап, който ще се окаже само преход към бъдещото съветско отмъщение, чиито плодове берем и днес.

 https://debati.bg/spetsialno-za-debati-bg-nezavisimostta-na-balgaria-ot-22-septemvri-1908g-vremenna-pobeda-za-balgarskata-evropeizatsia/

Блумбърг: България е страната с най-неефективно здравеопазване

Искате да получите медицинска помощ без бързо да загубите цяло състояние? Пробвайте в Сингапур, Хонконг. Или Испания. И внимателно избягвайте България.

Страната ни заема последното 56-о място по ефективност на здравеопазването.

Годишният индекс за ефективност на здравеопазването на „Блумбърг“ включва в класация държавите, в които продължителността на живота е поне 70 г., а БВП на глава от населението надхвърля 5000 долара, те трябва да са с население поне 5 млн. души.

На върха на класацията са Хонконг, Сингапур, Испания, Италия и Южна Корея със средна продължителност на живота между 82 и 84.2 години. На дъното освен България са Азербайджан, САЩ, Русия и Сърбия.

От съседните на България държави, отговарящи на критериите за включване в индекса, най-висока оценка за ефективност получава Гърция (14-о място), следвана от Турция (26), Румъния (36) и Сърбия (52).

Американците не получават достатъчно за парите си, сочат анализите. Както и българите.

Най-много пари ще трябва да дадете за лечение в САЩ, и в абсолютни стойности, и съотнесено към средните доходи. Същевременно средната продължителност на живота на американците – около 79 години – е надмината в 25 страни.

САЩ са втори в класацията за най-големи разходи на глава от населението за здравеопазване – с 9536 долара. Първа е Швейцария с 9818 долара средно. Но в европейската държава средната продължителност на живота е с 4,2 години по-голяма отколкото в САЩ.

В сравнение с гражданите на Чехия, които са със средна продължителност на живота като в САЩ – американците дават почти двойно повече пари за здравни грижи съотнесено с БВП. 16.8 на сто спрямо 7.3 на сто. Харчовете за здраве в САЩ се смята, че ще нараснат до 18% от БВП – според прогнози на Altarum Institute.

Испанската здравна система е с много добри показатели – тя е на трето място след Хонконг и Сингапур, следва Италия. Италия освен това е №1 в друга класиция на „Блумбърг“ – тя е най-здравата нация на света.

Тайланд се качва с 14 места – до №27, това е най-големият скок тази година. Разходите на глава от населението там са паднали с 40 на сто до едва 219 долара, продължителността на живота стига до 75,1 години. Медицинският туризъм е една от най-бързо развиващите се индустрии в държавата.

Чили, държавата, която е с най-добри показатели в Южна Америка през миналата година, се срива с 23 места до 31-вата позиция, като изпада от топ 10. Изпреварват я и Мексико и Коста Рика.

В Близкия изток най-добре се представят Обединените арабски емирства и Израел – като си запазват местата сред първите 10.

В класацията тази година влизат за първи път Коста Рика, Ирландия, Ливан и Нова Зеландия след като преминаха прага от 5 млн. жители. Всички те са  сред първите 25 държави.

Великобритания, страната, в която действа Националната здравна служба, темата здравеопазване е сред основните. След Брекзит тя изпада с 14 позиции в класацията до 35-ото място.

И антигероят в тази класация е…

В България разходите за здравеопазване са по-високи, отколкото в редица други страни, а българите получават най-лошите услуги сред средно и силно развитите икономики.

България е на последното 56-о място по ефективност на здравната си система. Спрямо миналата година страната е слязла с 10 позиции в класацията, което е поставя сред петте държави с най-сериозно пропадане надолу.

По отношение на парите обаче нашата страна е сред най-харчещите държави. С относителен дял от 8.2% от БВП България е в първата половина на класацията, напред е дори и по отделена абсолютната сума – в горните две трети на списъка.  И същевременно е държавата с най-ниска продължителност на живота в Европейския съюз.

Според данните от 2015 г. всеки българин е дал 572 долара годишно (951 лева). Това означава, че едно четиричленно семейство например отделя средно над 3800 лева годишно само за здравеопазване. Което показва, че парите не са толкова малко и недостатъчно, както непрекъснато се опитват да ни убедят с вечното изречение, че „здравната система е недофинансирана“, а че не са добре управлявани и че системата е неефективна.

Така новите предложения за промени – с още 12 лв. от гражданите, отиващи задължително в частен здравен фонд или преустановяването на монопола на НЗОК, са обречени, ако не се спре неконтролираният теч на средства от здравеопазването.

Турция, Румъния, Малайзия, Иран, Перу, Алжир и Тайланд, за които абсолютната цена варира от 455 до 219 долара годишно, също са преди България и средната продължителност на живота на гражданите им е между 74.8 и 75.9 години.

Индекс на ефективността на здравеопазването в 56 държави

В първата колона е мястото на държавата тази година, във втората – позицията ѝ отпреди година, име на страната, средна продължителност на живота, относителна стойност на разходите на глава от населението в %, абсолютна стойност в долари. 

Източници: Световната банка, Световната здравна организация, МВФ, Фондът на ООН за населението, Министерство на здравеопазването на Хонконг, Министерство на здравеопазването на Тайван.

Забележки на „Блумбърг“:
Изследването оценява цената на здравеопазването в абсолютна стойност и по отношение на средните доходи. В общите разходи за здравеопазване се включват превантивните и лечебни услуги, семейното планиране, хранителни дейности и спешна помощ. Относителната цена се измерва чрез общите здравни разходи като процент от БВП. Абсолютната цена са разходите на глава от населението в долари; данните са от 2015 г. с изключение на тези за Хонконг и Тайван, които са от 2014 г.

Нови разкрития около заподозрените за случая „Скрипал“

Двамата руски граждани, заподозрени за извършители на покушението срещу бившия агент Сергей Скрипал и дъщеря му Юлия, вече са били задържани в Холандия, сочат разследващи журналисти на групата Bellingcat и The Insider.

Bild Überwachungskamera (picture-alliance/dpa/Bildfunk/AP/Metropolitan Police)Заподозрените Петров и Боширов на снимка от видеонаблюдение

Двамата руски граждани Александър Петров и Руслан Бошилов, подозирани от британските власти за извършители на покушението в Солсбъри срещу бившия руски агент Сергей Скрипал и дъщеря му Юлия, вече са били задържани в началото на 2018 година в Холандия.

Това става ясно от публикуваното вчера продължение на резултатите от съвместното разследване на групата Bellingcat и The Insider. Разследващите журналисти се позовават на анонимен източник от правоохранителните органи на Холандия. Според него, информация по случая може да се открие и в медиите.

На 13 септември две издания – холандският NRC Handelsblad и швейцарският Tages-Anzeiger съобщиха, че в началото на 2018 година в Холандия са били задържани двама руски шпиони.

Според източниците на двете издания, двамата руснаци е трябвало да стигнат до Швейцария и да се опитат да се доберат до лаборатория в град Шпиц, участваща в разследването на химическите атаки в Сирия и отравянето на Скрипал. Освен това двамата са подозирани, че имат отношение и към хакерската атака срещу Световната антидопингова агенция в Лозана.

Пътуването в Швейцария в края на януари и началото на февруари 2018 г. е било и последното влизане на Петров в шенгенската зона, твърдят още авторите на разследването. Това обаче съвсем не означава, че заподозрените за отравянето на Скрипал и споменаваните в медиите лица като специалисти по кибератаки са едни и същи хора, уточняват те. Но това „съвпадение на времето и мястото не може да бъде случайно. Така че ако наистина е имало арест, то най-малкото те са действали в една група с „крадците“ от Шпиц“, посочват от Bellingcat и The Insider.

Gesucht wegen Nowitschok Alexander Petrov and Ruslan Boshirov (Reuters/Metroplitan Police)

Разпечатка от Единния държавен телефонен справочник потвърждава, че телефонният номер, фигуриращ във файла с паспортните данни на Петров и Боширов, е на руското Министерство на отбраната. А номерата на техните задгранични паспорти се различават само по последната си цифра, за което преди съобщи сайтът „Фонтанка.ру“.

Задграничен паспорт с идентичен номер, различаващ се само накрая, има издаден също и на името на руския разузнавач Едуард Шишмаков, известен повече като Едуард Широков. Той е бил включен в групата, подготвяла държавен преврат в Черна гора. „Трудно е да си представим по-небрежно отношение към въпросите на националната сигурност“, коментират авторите на разследването.

Имената на двамата руски граждани бяха оповестени от британската прокуратура в началото на септември. Властите на Острова не изключват възможността тези имена да са измислени.

След това президентът Владимир Путин обяви, че двамата са реално съществуващи руски граждани, които впоследствие дори дадоха интервю за телевизия RT.

В него те отрекоха да работят за руското разузнаване ГРУ и определиха двете събития – пътуването им до Острова и отравянето на Скрипал – като „фатално съвпадение“. Това пък даде основание на британския външен министър Джереми Хънт да определи интервюто на двамата като „фалшиво телевизионно шоу“.

#ДжиПиГейт – обръчът от консултанти, оценители и изпълнители в действие

Мрежа от свързани хора и фирми подготвя, оценява и изпълнява обществени поръчки, свързани с еврофондовете

В тази сграда на бул. "Черни връх", освен централата на "Джи Пи Груп", са регистрирани и много от консултантите, с които фирмата твърди, че няма нищо общо.

В тази сграда на бул. „Черни връх“, освен централата на „Джи Пи Груп“, са регистрирани и много от консултантите, с които фирмата твърди, че няма нищо общо.

© Надежда Чипева

Всеки може да има фирми, всеки може да е консултант и всеки може да печели и изпълнява проекти. Това каза пред „Капитал“ едно от споменатите лица в разследването на сайта „Биволъ“ #ДжиПиГейт, под условие да не бъде разкривано. По принцип е така – що се отнася до създаването на фирми и кандидатстването за обществени поръчки.

Трудното идва в състезанието за спечелването им, затова най-често вниманието се насочва към процедурата и начините, по които победителите изпреварват конкурентите си. Дали тясното сътрудничество между група хора, свързани с група фирми и НПО-та, може да е неконкурентно предимство, би трябвало да установяват разследващите органи.

Към момента е сигурно едно – изнесените данни за свързани лица и фирми, които печелят милиони от европроекти, могат да бъдат потвърдени от публичните регистри. Вписани са в Търговския регистър, спечелените от тях обществени поръчки са лесно проследими. Изключение правят двойното счетоводство и плащането на комисионни, за които от „Биволъ“ твърдят, че имат достатъчно документи. Отговорността за тяхното проучване и установяването на евентуални вреди носят съответните проверяващи институции.

Въпросът е кой как тълкува публичните факти, в които формално може да няма нищо нередно. Още повече че става дума основно за европроекти, които се изпълняват при много по-строг контрол, минавали са предварителни и последващи проверки, одитирани са и не на последно място – документите по тях са общодостъпни. В същото време не може да се отрече, че има преки и косвени връзки между лицата, които подготвят, оценяват и печелят проекти.

Матрица за печелене на поръчки

Множеството фирми, свързани лица и изпълнители от публикацията на „Биволъ“ могат да се сравнят със своеобразна матрица за печелене на обществени поръчки, която трудно може да бъде приета за прецедент. По-скоро става дума за модел, който, изглежда, е допустим от закона.

Как работи той. Група хора регистрират няколко консултантски дружества и започват да участват в търгове на общини по оперативната Програма за развитие на селските райони (ПРСР). Сумите, за които се състезават, не са големи, тъй като процедурите са за оказване на експертна помощ при подготовката на същинските инфраструктурни проекти за стотици хиляди или милиони левове. Когато въпросните консултанти са избрани обаче, впоследствие за изпълнител се избира и свързана с тях строителна фирма. В оценителните комисии пък – както за избора на консултанти, така и на строителите, като външни експерти от списъка на Агенцията за обществени поръчки се появяват близки до едните или другите лица.

При реализирането на този модел формално може да няма пряка свързаност между участниците. Тя обаче се появява на други нива и именно това създава впечатлението за нагласени и манипулирани процедури. Според вицепремиера Томислав Дончев проверки за наличие на свързани лица при европейските проекти се правят постоянно – чрез преглед на данните от всички публични регистри (Търговският регистър, Информационната система за управление и наблюдение – ИСУН, която съдържа информация за финансираните проекти, бенефициенти, изпълнители и т.н.). „Отговорните органи са задължени в процесите на избор на проекти и изплащане на безвъзмездната помощ по тях да използват и специфичен инструмент за оценка на риска от измами и нередности – „Арахне“.

Тази система е разработена от Европейската комисия и предоставя възможност за продължително и систематично наблюдение на данни от източници в целия ЕС по отношение на различните проекти, бенефициентите по тях, договорите за изпълнение на дейностите и самите изпълнители“, обясни Дончев пред „Капитал“.

Кои са фирмите и хората

Проверка на дружества и лица, споменати в публикацията на „Биволъ“, показва, че повечето от тях са сменяли съдружниците си или адреса на регистрация, работили са по различни проекти, в различни общини и т.н. Но събрани на едно място, фактите разкриват една по-обща картина.
Така например от търговския регистър е видно, че Татяна Бисерова Хаджиева-Делибашева и Петър Елен Петров са бивши или настоящи съдружници съответно в „Европрограмконсулт“ „Алфа билд пропърти“. Двамата са сред учредителите на сдружение „Достойно Утре“ заедно с Лиляна Михайлова Зортева, брат й Димитър Зортев, Зорница Димитрова Бошнакова, Симона Петрова Дачева и др. Същите хора, но в различна комбинация участват в още редица сдружения – „Топлина и възможност“, „Приятелска утеха“, „Място, наречено дом“, „Достоен Пристан“, „Венетица“ и „Шарени гайтани“, сред учредителите на които са още Мартин Бисеров Хаджиев (брат на Татяна Делибашева), Елен Петров Атанасов (баща на Петър Елен Петров), Бойка Любенова Иванова, Светослав Георгиев Павлов, Добри Тодоров Кондов, Симона Петрова Дачева, Анита Димитрова Котова, Ивета Атанасова Атанасова и др. Изброяването на тези имена е важно не само от гледна точка на фирмената свързаност – голяма част от тях са и външни експерти в оценителните комисии за обществени поръчки, спечелени от техни партньори.

Самостоятелно Делибашева участва или е участвала като собственик или управител в общо 30 дружества и консорциуми. Сред тях са „Ем Консулт Финанс“, „ЕС-Енерджи Проект“, „ТБ Експерт“, „Консист Консулт“ и др. Срещу името на Петров пък стоят 17 компании, сред които“Алфа билд инженеринг“ и „ЕмПи Проджект“, в което е и Димитър Зортев. Лиляна Зортева пък е собственик в „Лиан Кънстракшън Сървисиз“ (със старо име „Лиан Консулт Сървисиз“) и „Евробилд БГ Груп“.

Къде е „Джи Пи Груп“

Пряка връзка на всички тези лица и фирми с „Джи Пи груп“ няма. Но ги събира адресът на бул. „Черни връх“ 59А, където е централата на строителната компания. Там се помещава и общата фирма на Петров с Делибашева „Алфа Билд Пропъртис“, както и управляваното от нея обединение „Енерджи Консулт“. В редица обществени поръчки консултантите сочат този адрес за кореспонденция, макар да са регистрирани на други места. Всички споменати сдружения също така са първоначално регистрирани на бул. „Черни връх“ 59А.

От „Джи Пи Груп“ обясниха публично, че не са собственик, а един от наемателите в сградата и не могат да носят отговорност за дейността на другите наематели в нея. По информацията на „Биволъ“ собственик на земята и сградата е фирмата „Пи Ай“, която ги купува от „Лукойл България“ през 2008 г. Според Търговския регистър зад „Пи Ай“ стои кипърската офшорка „Рилетто Холдинг Лимитид“, а до 2014 г. е била собственост на „Болкан Инвестмънт Енд Трейд“ от Белиз. Посочените в регистрацията на „Пи Ай“ контакти са идентични с тези на „Джи Пи Груп“. А вписванията по партидите и на двете фирми се правят от един и същ адвокат – Райчо Бойков Котов.

Адресът е и една от връзките на всички тези фирми с „Рила Консулт“, регистрирана на ул. „Цар Асен №8“, но при участие в обществени поръчки посочва за кореспонденция също „Черни връх“ 59А. Неин собственик е Николай Шопов, а управител – Веселина Дункова. Фирмата участва заедно с „Консист Консулт“ на Делибашева в консорциума „Рила Консист“, също регистриран на „Черни връх“ 59А. Бившата управителка на „Рила Консулт“ Силвия Динева си е партнирала с Делибашева и в консорциум „Нов дом“.

И още много съвпадения

Всички тези детайли имат значение заради спечелените от групата обществени поръчки. В много случаи свързани с кандидатите лица са оценители или консултанти. Даденият от „Биволъ“ пример с Лиляна Зортева, участвала в комисията за оценяване на офертите за третия лъч на софийското метро през 2015 г., а една от печелившите е на консорциум с участието на „Джи Пи Груп“, е само върхът на айсберга. „Капитал“ установи още редица подобни примери, макар и за по-скромни суми от милионите за метрото.

Например Добри Кондов и Светослав Павлов от споменатите по-горе сдружения са външни експерти към оценителната комисия на община Правец, която през 2015 г. разглежда оферти за саниране на жилищни блокове. Класирани на първо място по отделните позиции са „Джи Пи Груп“, „Виа Конструкт Груп“ (със старо име „Джи Пи Строй“) и „Алфа билд инженеринг“ на Петър Елен Петров. Общата стойност на подписаните договори е близо 1.7 млн. лева.

Кондов и Ивета Атанасова (от сдружението на Петър Петров „Достоен пристан“) са в комисията на община Брезник, която също през 2015 г. е избрала фирми за саниране. За една от обособените позиции договор за 670 хил. лв. без ДДС е сключен с обединението „Виа Енерджи Прокет“, в което влизат „Виа Конструкт Груп“, „ЕС-Енерджи Проект“ на Татяна Делибашева и „Инвестиционно проектиране“ на Диян Златев (с дял от 1%).

През май 2016 г. в община Кричим пък договор за проектиране и изграждане на компостиращи инсталации на стойност 91 500 лв. без ДДС печели ДЗЗД „Енерджи Инвест“, в което 99% участие има „ЕС–Енерджи Проект“ на Татяна Делибашева. В оценителната комисия са Добри Кондов и Анита Димитрова Котова (съвпадението с фамилията на споменатия адвокат Райчо Котов според последната публикация на „Биволъ“ по темата не е случайно), която заедно с Делибашева учредява сдружение „Място, наречено дом“. А през 2014 Кондов и Котова избират „Енерджи Инвест“ да изработи проект за общ устройствен план на Правец. От това фирмата на Делибашева получава 180 хил. лв. без ДДС.

Впечатление правят и някои обществени поръчки, които са възложени на „Джи Пи Груп“ и „Виа Конструкт Груп“ след консултантски услуги от подходящата фирма. При проекта за рехабилитация на пътища и водопровод в община Етрополе от 2014 г. срещу 90 хил. лв. за консултант на местната власт е избрана „Европрограмконсулт“ (на Петър Петров), а изпълнител за 5.1 млн. лв. без ДДС става „Джи Пи Груп“.

В община Левски през август т.г. „Виа Конструкт Груп“ пък печели договор за ремонт и рехабилитация на улици и тротоари за 1.6 млн. лв. без ДДС. Консултант отново е „Европрограмконсулт“.

По проект на община Своге за благоустрояване на градския парк през 2018 г. за консултант е избрана „Европрограмконсулт“, а техническият инвестиционен проект е възложен на ДЗЗД „Енерджи Инвест“. Предстои общината да обяви процедура и за избор на фирма, която ще извърши ремонта.