кафенето

Новини и не само

От калпака до цървулите. Как се стигна до „официален“ фолклор


Стефан Дечев
Стефан Дечев

С Никулден отново се задава поредица от празници. Много медии ще ни потопят във фолклора, в родното, “корените”, традициите. Телевизиите и сцените ще се изпълнят с пъстри, пищни и очарователни национални носии. Дрехите отново ще се превърнат в свидетелства за хармонията и съвършенството, уникалността и непрестанния стремеж на българина в миналото към красота и неповторима художествена завършеност.

Ала колко общо имат фолклорните костюми, представящи ни днес по сцени и телевизии с истинското народно облекло в миналото? И кое облекло можем да разглеждаме като „фоклорно“, „народно“, „национално“? Дали това е използваното в празнични случаи или онова за работа на полето, в кухнята, по хамбари и плевници? Всяко всекидневно облекло на обикновените хора „народна носия” ли е? Кое облекло е неповторимо и отличаващо се от носиите на съседите ни на Балканите?

Реалното облекло срещу романтичната етнография

Всъщност, между реалното облекло на огромното селско население преди 150-200 години и това, което виждаме на сцената или по телевизора, днес има твърде малко общи черти. Дори и романтичната етнография не можеше в миналото да скрие приликите между османотурското и българското облекло.

Макар да се смята, че поставеният на главата калпак (турска дума), разграничава българите от другите етнически групи, от 30-те години на 19 в. насетне постепенно фесът става неотменна част от мъжката градска мода. Поради това селският калпак просто се превръща в символ на чисто народното, но и назадничавото и изостаналото. И на чисто езиково равнище се проявява отчетливо как самото облекло е по-скоро част от една общоосманска културна среда. Това личи ясно от наименуванията на отделните артикули – чорап (тур.), пешкир (тур. от перс.), гергеф (тур. от араб.), сърма (гръцко-турско), чевре (тур.), учкур (връв или ремък за връзване на гащи – тур.).

Българските национални водачи се обличат модерно, по европейски. Никой от тях не ходи с потури и калпак, нито с „народна носия”

Дори и когато през „Възраждането“ турските одежди започват да символизират отминалите времена, те са заместени от новата мода „алафранга“. Независимо от първоначалните резерви към този нов стил на обличане, той също намира бързо разпространение и се радва на широка популярност в по-големите градове. И макар да имат негативна нагласа към модите, българските национални водачи се обличат модерно, по европейски. Никой от тях не ходи с потури и калпак, с „народна носия”, въпреки критиките им към европейската „труфа”.

И след Освобождението старото облекло продължава да съществува, за да тържествува не само модното, но и практичното. Калпакът и цървулите се превръщат в устойчиви образи, въплъщаващи едновременно селското и българското за години напред. Нараства срамът от простонародни дрехи и народът се ориентира към облекла, които са едновременно и по-евтини, а и по-удобни – както за домашна, така и за полска работа.

Това води на много места и до премахване на различията между селския и градския работен костюм. Така в продължение на дълги десетилетия е налице постепенно навлизане на градските облекла на село и постепенна промяна на традиционните носии.

Как носията влезе в музея

Според романтичните представи за нацията обаче, тя трябва да има своя национална носия, която да бъде представителна и уникална. Ето защо още в края на „Възраждането“, както и в десетилетията след създаването на българската държава, постепенно носиите започват да заемат своето място при организиране на етнографски изложби и музеи.

При уточняването на крайните варианти важно участие вземат и професионални художници и майстори кроячи – тенденция, която ще бъде продължена и задълбочена и през следващите десетилетия. Там, където липсват реални сведения и експонати, думата си казват професионални художници като Николай Павлович и Георги Данчов, а по-сетне и Иван Мърквичка, Антон Митов, Ярослав Вешин, Иван Ангелов и др. Някои селски девойки заприличват на извадени от аристократичната знат.

Събират се предимно празнични селски костюми с много орнаменти, а не разнообразни видове носии, които да отразяват правдоподобно делничното облекло на селянина

Самата технология по събиране на материали и съставянето на колекциите се подчинява на интересни особености. Още Иван Шишманов отбелязва през 20-те години на миналия век как политическият романтизъм и породената от него тенденциозност тласкат редица етнографи, от чисто патриотични подбуди, да колекционират единствено онези народни носии, които могат да спомогнат за изтъкване на естетическия вкус на народа по отношение на форма и кройка на облеклото, избор на цветове и орнаменти.

Ето защо видим приоритет в събирането на носии се отдава на празничните селски костюми, на орнамента и украсата, и то особено на женските носии, на многоцветието на костюма. Пренебрегва се възможността за събиране на разнообразни видове носии, които да отразяват правдоподобно делничното облекло на селянина или онова през различните годишни времена.

Поради тази причина, както отбелязва още Иван Шишманов, главно място обикновено в музеите заемат женски и мъжки празнични и обредни, главно сватбарски, носии. Там обикновено отсъстват онези дрехи, които са изпълвали всекидневието на селянина и селянката в миналото – в къщи, на полето, в гората и т.н.

В миналото представителните празнични костюми са се намирали в няколко селски къщи и са били заемани при повод като луксозните возила на съвременните абитуриентски балове.

Трудно се намират и цели костюми, поради което по признание на директора на Народния музей Димитър Маринов, те трябвало да се съставят чрез комбиниране на отделни дрехи от различни населени места и от различни времена.

Само в няколко селски къщи е имало празнични костюми и те са били заемани при повод като колите на съвременните абитуриентски балове

Поради това „автентичността” на костюмите и на включените в тях детайли не може да се приема безрезервно. А и през междувоенния период професионалните художници продължават допълнително да работят около изработването на „българска шевица” и „българска носия”.

Заедно с това все повече изследователи отбелязват и липсата на уникалност в народната носия. Автори като Иван Шишманов, гледайки реалистично, започват да поддържат възгледа, че произведенията на народната култура са обикновено по-груби и с по-семпла направа копия на минала аристократична култура. За него също народните носии не са нищо друго освен някогашни градски моди, които бавно се придвижват по-късно в селата. Следването пък на някои чужди образци личи и на чисто езиково равнище – забун, сарафан, халина, калпак, потури, ямурлук, долама и пр.

Как носията излезе на сцената

Периодът след 9 септември 1944 г. е белязан от основни промени в изходните предпоставки при изследването на българската народна носия, а и на народното творчество като цяло. След историческата промяна започва вече изключително упорито да се налага представата за „участие на трудовия български народ” в направата на народната носия.

Създадените държавни ансамбли за народни песни и танци, музеите, читалищата, художествената самодейност, фолклорните събори, утвърждават известна форма на „официален” и „класически” фолклор, както и на своеобразно пеене и представяне на сцена, което е различно от живата популярна музика в битова среда, по сватби и пр.

След 9 септември 1944 г. са създадени държавни ансамбли, които утвърждават известна форма на „официален” фолклор

Пресъздава се „фолклорна реалност“, която има малко общи неща с истинското народно минало. А и за неспециалиста, е видно дори с просто око, че в граничните райони има преливане на костюмите отколкото някакви ясни „национални” граници.

Подобно на много други случаи в Европа, а и на други места по света, раждането на идеята за българска национална носия съпровожда (макар и да не е основен и ключов момент) процеса на изграждане на модерната българска нация. Носията по-скоро отмира при разгръщането на този процес, а реалната ѝ употреба остава за музеи или съответните народни празници.

  • 16x9 Image

    Стефан Дечев

    Стефан Дечев завършва история в Софийския университет „Св. Кл. Охридски“. Специализира в Амстердамския университет и Централноевропейския университет в Будапеща. Бил е гост-преподавател в Университета Комплутенсе в Мадрид и Университета в Грац. Специалист е и автор на множество изследвания в полето на модерната и съвременна българска история и историография. Преподава в Югозападния университет в Благоевград и Софийския университет.

Докато им гледаме сеира, те уреждат келепира!

Доживяхме и в нашия парламент да се постигне пълен консенсус! И то по много важен въпрос – как да се похарчат парите, които плащаме като данъци.

Не! Консенсусът не е за увеличение на най-мизерните пенсии, както веднага бихте си помислили. Там промяна няма – Сребърният фонд, в който трябва да се трупат пари за повишението чрез приходите от приватизация и концесии, за пореден път ще остане празен. А парите от продажбата на Летище София ще отидат за покриването на дълговете на вечно кретащото БДЖ.

Не! Консенсусът не е за подпомагане на майките. Там управляващите са непоклатими – ако майките получат повече от 380 лв. месечно за втората година от майчинството си, ще вземат да се разглезят и няма да се върнат бързо на работа, а това е в тяхна вреда.

Не! Консенсусът не е и за грижата за най-уязвимите. Законът за социалните услуги, който трябваше да влезе в сила от 1 януари 2020 г. и който решително би подпомогнал хората с увреждания, бе отложен заради поредното разлюляване на коалиционния „мир“.

Не! Консенсусът не е и за парите за здравеопазване. За реформа там няма нито визия, нито воля. Нищо че хората доплащат над 65% от лекарствата и една трета от лечението си. В резултат ситуацията тук вече прилича на Дивия Запад – все по-често отчаяни пациенти се саморазправят с изнервени лекари под невъзмутимия поглед на държавата, която предпочита да запълва дупки, вместо да укрепи фундамента на системата.

Да! Както вече сте се досетили, Консесусът е за парите, които партиите ще получават като субсидия за 2020 г. Може да не ви се вярва, но най-важният дебат за всички нас – този за бюджета на държавата ни, в голямата си част бе „претупан“ за един час, но за Нейно Величество Субсидията пренията продължиха цял един ден.

По въпроса със субсидията всяка година се разиграват баталии. Депутатите прибягват до какви ли не спектакли, за да мотивират нуждата да се самофинансират от щедро по-щедро. Даже референдум благоволиха да допуснат, но резултатите не им харесаха и дружно решиха да не ги зачитат. Все пак 72% от българите се произнесоха, че субсидията трябва да е 1 лв. Но както всички знаем, за депутатите народната воля важи само когато съвпада с тяхната.

Същото важи и за законите. Практиката е показала, че те могат да бъдат нарушавани в името на общото благо – ако депутатите са сторили някаква глупост и се налага да я поправят. По време на дебатите около субсидиите бе прегазен невъзмутимо Правилникът за работа на парламента, който позволява само по две гласувания на текст – субсидията бе фиксирана на 8 лв. с трето гласуване на текст, който вече бе отхвърлен два пъти. Но както отбеляза председателят Цвета Караянчева: „Правилникът не изчерпва абсолютно всички житейски ситуации“. Те и законите са така, но простосмъртните понасяме последствия, ако ги нарушим даже поради незнание, камо ли с умисъл.

В случая не става дума за сиромахомилство – партиите имат нужда от финансиране. Проблемът даже не е в това колко голяма да е субсидията от държавния бюджет, макар че очевидно няма логика да превръщаме партиите в паразити, които живуркат от лихвите върху милионите субсидии, сложени на депозит.

Въпросът е как се харчат тези пари. А точно там никой не желае да въведе ред. За разлика от всеки гражданин, фирма или организация, която трябва по три пъти да доказва пред данъчните всеки приход и разход, партиите се „отчитат“ на ангро. 70% от разходите им са в графа „Други“.

Сметната палата, която трябва да ги проверява, само подпечатва т.нар. им отчети, без да се задълбочава защо например по закон парите трябва да отиват само и единствено за партийна дейност, а масово се използват за дарения на храмове. Както се казва, с чужда пита – помен се прави. И вече никой не си прави труда даже да привлича симпатизанти, които да внасят членски внос.

Но дебат по този въпрос няма. Има драматични совалки за това дали субсидията да е 0 лв., 1 лв., 8 лв. или 10 лв., като дебатите често са лишени от всякаква логика. ДПС например първо бранеше идеята, че партиите изобщо не трябва да бъдат финансирани от бюджета – както може да се очаква от партията, основател на модела с обръчите от фирми. После предложи субсидията да е 10 лв., но категорично отказа да подкрепи БСП тя да е 8 лв.?!?

ГЕРБ уж спазва повелята на лидера си субсидията да е 1 лв., защото така е поискал народът. Но бързо и даже „без отвращение“ клекна пред коалиционните партньори от „Обединени патриоти“ за 8 лв. ДПС обвини ГЕРБ, че е в сговор с БСП как да прекара субсидията от 8 лв. – като депутатите от ГЕРБ напуснат пленарната зала при гласуването, за да мине предложението. И после използваха абсолютно същата тактика, за да осигурят безпрепятствено минаване на текста за 8 лв.

Целият този цирк допълнително срива и без това мижавия рейтинг на парламента. И едва ли ще убеди някого, че сеирът за масите си струва. Обаче келепирът за партиите е осигурен.

Премиерът – слънце под купола на своя медиен Cirque du Soleil

След като оправиха партийните си приходи с гласуване за тяхното осем кратно повишаване, нашите парламентаристи, някои от които изобразиха несъгласие с партийното си обогатяване (“Не щеме ний пари, не щеме ний богатство”, пеят фалшиво тези “вързожденци” в хора на позора), се заеха да оправят и медиите, за да ги дръпнат малко по-горе от позорното долно 111 място по медийна (не)свобода в класацията на “Репортери без граница”.

По комaнда “леви, десни, ходом марш “ законодателите вкупом решиха днес по инициатива на БСП да възложат на мнозинството и неговото правителство задачата да изготви план за “развитие на медийната среда в България”. 

Признават, че е недоразвита. Или, че е толкова навита да обслужва статуквото, че е вече пренавита до крайност с гайките на контрола.

Това упражнение не говори за загриженост за глътка въздух за свободното слово, което е като въздуха за всяка демократична държава, но в държавата на премиера-слънце явно не само софийският въздух е извън нормите на нормалността. 

Премиерът-слънце благоволи след около 4 години чакане да приеме делегация на “Репортери без граница”. Не щеш ли, ден по-късно, власт и опозиция се подкрепят с искане правителството да огрее медийната свобода чрез “модел за финансиране на обществените медии, гарантиращи финансовата им независимост”. 

ГЕРБ услужи на БСП за умножаването на партийната субсидия по 8 (от което също ще се облажи), а сега закъсалата за пари БСП връща услугата, като “задължава” с решаващите гласове на ГЕРБ правителството да се бори за независимостта на медиите. Особено на държавните, които за благозвучие се наричат обществени.

Щеше да е забавно като в черна комедия анекдотичното противоречие душителите на свободното слово да правят изкуствено дишане на откараното в моргата вкоченено медийно тяло. Ако не ставаше дума за съзнателно забавени реакции по съживяване на трупа от страна на убиеца с цел да бъде заблудено разследването на престъплението от чужденците.  

Особено лицемерно е, че в този храм на законодателната суета всички мразят “Репортери без граница”, но угаждат на премиера-слънце в създаването на резонанс в тон с неговото благоволение да даде аудиенция на делегацията на омразната организация, чиято класация солидарно не признават за обективна.

Сезирането на правителството от страна на “опозицията” с решаващата подкрепа на правителственото мнозинство в парламента, че трябва да се грижи за незовисимостта на медиите, е повторение на комедията с писмото на премиера Борисов до медиите от 2010 г. с въпроса му да кажат, дали правителството някога ги и притискало. Или пък е реминесценция на онази абсурдна среща на премира-слънце с главни редактори, на която те го то молеха да им разкрие кои са собствениците на ръководените от тях медии. 

В страната на премиера-слънце гледаме поредното представление на Cirque du Soleil .

Основните заплахи за независимостта на съда идват от главния прокурор

У нас прокуратурата е в съдебната власт и е зависима само от главния прокурор. А той от своя страна, не зависи от никого.

© Николай Дойчинов

У нас прокуратурата е в съдебната власт и е зависима само от главния прокурор. А той от своя страна, не зависи от никого.

Върховният касационен съд (ВКС) днес организира конференция на тема „Независимостта на съда – актуални аспекти в практиката на Европейския съд по правата на човека“. Основен лектор беше Робърт Спано – заместник-председател на Европейския съд по правата на човека, по темата, „Върховенството на закона – подбор, независимост и безпристрастност на съдиите“. Гост беше и българският съдия в Европейския съд по правата на човека Йонко Грозев. Публикуваме речта на председателя на ВКС Лозан Панов пред участниците в конференцията, като я препечатваме от defacto.bg. Видеото от речта вижте тук.

По повод 30-годишнината от падането на комунистическия режим „Отворено общество“ обяви данните от свое проучване, според което половината българи смятат, че демокрацията и върховенството на закона са под заплаха от пълзяща автокрация. В този смисъл разговорът ни по темата „Независимост на съда“ е жизнено необходим, защото независимостта на съдебната власт обезпечава върховенство на закона, а съдиите в най-голяма степен са натоварени с отговорността да бъдат негов гарант.

Правовият ред на всяка една демократична държава изключва възможността субектите, които създават правилата, да осъществяват контрол върху тяхното спазване. Времето, в което това е било възможно, все още не е толкова далеч в миналото и именно липсата на демократични традиции у нас увеличава опасността от неговото реставриране – процес, който се наблюдава и в други посткомунистически страни в Източна Европа.

В такъв случай възниква логичният въпрос – възможно ли е да се въртим в кръг?

Според изследователи, ако човек се движи със завързани очи и няма външни ориентири, то той е склонен да се движи в кръг. Кръгообразните маршрути на движещия се без ориентир се дължат на постоянно променящото се у него чувство за „право напред“.

С всяка стъпка настъпва малко отклонение в когнитивната представа на ходещия за права посока и тези отклонения се натрупват, за да изпратят индивида във все по-малки и по-малки кръгове на движение. Това постоянно отклоняване не се случва, когато са налични външни ориентири, защото те позволяват на ходещия често да „рестартира“ усещането си за посока.

Привърженик съм на тезата, че с оглед състоянието на медиите ни и липсата на силна опозиция, обществото ни се движи със завързани очи и все повече губи своята посока.

Съдът остава единственият ориентир за посоката „право напред“, в която трябва да се движим.

По тази причина най-напред е необходимо да се погрижим да обясним на гражданите нашата значимост. Нуждаем се от силно лидерство в съдебната система и ангажираност, защото защитата ни от неправомерни посегателства не е задача на някой друг, а на нас самите.

Ако ние се ограничим единствено до позоваването на абстрактни, макар и важни принципи, отнасящи се до конституционната значимост на независимата съдебна власт, едва ли ще бъдем чути.

Напоследък все по-често ставаме свидетели на безпринципно критикуване на актовете на съда, което се изразява в лични нападки срещу магистрати. Опитите да бъдат дискредитирани колеги – безупречни професионалисти, не е индивидуален проблем, защото увреждането на тяхната репутация касае доверието в цялата съдебна система. Наложително е да бъде изграден ефективен механизъм за противодействие на всяка форма на неправомерно въздействие върху съда, без оглед източника и съответно да бъдат предприети адекватни мерки за преодоляване на констатирани слабости при изпълнение на длъжността.

Така например в нашата свръхконсервативна система се възприема схващането, че съдът говори само чрез своите актове. Наричам го архаично, защото не смятам, че си заслужава да се защитава някакъв принцип заради самия него. Правото трябва да регулира реалните обществени отношения, а

животът е по-силен от всяка правна конструкция.

Заради критично ниското доверие в правораздаването ни, ние се ползваме с ограничена обществена подкрепа и затова единствено неговото увеличаването е онова, което би опазило системата от разруха. Реалността показва, че пропастта от недоверие, която ни дели от гражданите, изключително умело се използва от цинични политически играчи, за да атакуват още по-настървено съда, като целта им е окончателно да изгорят мостовете ни с онези, които сме призвани да опазим от произвол.

Няма друг начин да бъде обезсилена една безпринципна критика към съда, освен чрез адекватно разясняване на съображенията на състава, защото много често информацията, която излиза в публичното пространство, е или едностранна, или изобщо не отговаря на фактите и истината.

Подобно представяне няма как да не създаде една изкривена представа за реалността, а незнанието само по себе си провокира недоверие. Разбира се далеч съм от мисълта, че съдиите трябва да разясняват публично всеки свой акт, но има моменти, когато подобна реакция е необходима, защото непремерените изявления на представители на други власти са заплаха за справедливостта в процеса, тъй като неминуемо ще даде отражение върху актовете на съдии в бъдеще време и върху тяхното процесуално поведение.

Справедливият процес е в същината на върховенството на правото.

Съдът трябва да бъде независим от всички институции, включително и от прокуратурата,

която излъчва една от страните в процеса. За съжаление прокуратурата придоби власт над съда, което е абсурдно в една демократична държава.

Затова считам, че основните заплахи за независимостта на съда идват от самата съдебна система, а именно – от прокуратурата, и в частност от главния прокурор. Главният прокурор разполага с мощен набор от инструменти за тормоз на съдиите, към които няма симпатии. Днес съдиите не изпитват толкова страх от политиците, колкото от главния прокурор.

Този страх се обуславя от обоснованите съмнения относно справедливостта на процеса, ако на даден съдия му бъде повдигнато обвинение, или пък негови близки бъдат подложени на институционално преследване.

Наказателната репресия у нас – това са кръвоносните съдове на властта. За съжаление някои

колеги реагират на натиска от страна на прокуратурата с прекомерна солидарност, която граничи с безотговорност.

Прокуратурата винаги е вървяла с победителите. За управляващите тя е инструмент, за управляваните – бухалка. Атрактивните обвиняеми у нас са падналите от власт, но въпреки това при всеки опит за реформа на прокуратурата се чуват яростни гласове, че се посяга на нейната независимост.

В редица напреднали държави прокуратурата е част от изпълнителната власт, но функционира добре. В други държави прокуратурата е независима институция извън съдебната власт и също функционира добре. У нас прокуратурата е в съдебната власт и е зависима само от главния прокурор. А той от своя страна, не зависи от никого.

Правителството непрестанно плаща обезщетения за грешките на прокуратурата, които отекват в Страсбург.

С течение на времето прокуратурата неформално се сдоби и със законодателна инициатива. Така прокуратурата се инфилтрира във всички власти. Независимостта на прокуратурата – по начина, по който е регламентирана в законодателството, се превърна във всевластие. В последно време, дори и за най-непредубедения възникват основателни съмнения, че партиите получават „разрешение“ от главния прокурор за свои действия.

Избирателното преследване на определени магистрати чрез дисциплинарни производства или необективно атестиране е също част от опитите да се направи послушен съдът. Повечето от тях се характеризират най-вече с двойното прилагане на възприети стандарти, в зависимост от съдията, който се наказва или атестира. Посредствеността на съдията е също не по-малка опасност за неговата независимост, защото магистрат, който не е уверен в своите качества, по правило е уязвим.

Трябва да си признаем, че користта е друг изключително важен елемент от личностната характеристика на един магистрат, която държи съвестта на съдията в плен. Борбата с това явление изисква в системата да се създаде онази среда, която да го лиши от условията, в които може да съществува.

Членството на действащи магистрати в тайни организации, заклели се във вярност към съсловието,

също рефлектира върху тяхната независимост.

Накрая бих искал да кажа няколко думи за ролята на съдийската колегия към Вшсшша съдебен съвет, чието задължение да защитава независимостта на съдебната власт е конституционно установено. За съжаление, не липсват примери за абдикирането и от това нейно задължение. Причината е в голямото политическо влияние и в начина, по който е структурирана колегията, която е поставена в сериозна зависимост от останалите власти още на законодателно ниво.

Моят призив към всички колеги е да бъдем по-активни в процесите, които засягат правораздаването. Пълзящите процеси в другите две власти застрашават най-вече съдебната власт, която е и най-уязвимата. Ако неглижираме опасностите, има риск системата да рухне, а заедно с нея – и държавата.

Управляващите, уважаеми колеги, които и да са те, са временни, за нас най-важното е държавността да остане.

„Извинете, а вие ще правите ли партия?“ Не, времето за тези неща отмина

Идва времето на тинк-танковете и на групите за натиск
Мая Манолова

Гражданската платформа на Мая Манолова няма да се превръща в партия. За това се постара да увери самата тя, след като се появиха спекулации по въпроса още след загубата й на местните избори в София.

У нас сме свикнали с идеята, че всеки, който посъбере що-годе обществена подкрепа около себе си, ще направи своя партия.

В България има регистрирани над 100 политически партии, като за местните избори общият брой на явилите се самостоятелно или в разнообразни обединения и коалиции надхвърли 130.

По една или друга причини у нас партиите никнат като гъби. Надежди за мимолетно влизане в парламента, група ентусиасти с идея или просто някой местен бизнесмен решава да затвърди политически икономическите си интереси в даден район със собствена партия… Причините са разнообразни, резултатите – в големия си случай идентични – полуживо състояние, което може да се активизира по избори, но само ако отнякъде има пари.

Разбира се, има активни партии, които участват в политиката на България, има и вечни герои, които участват в шоуто на олимпийския принцип. Те обаче са малък процент.

И все пак вечният въпрос, когато някой политик се оттегли от досегашната си формация или когато някое ново лице излезе на преден план, е „Ще правите ли политическа партия?“.

В една немалка част у нас партиите се образуват на месианския принцип, че някой идва да оправи България, но колко от тези потенциални оправители на България все още са активни в политиката? Или пък може би точно оттам идва гладът за новите и нови политически формации на известни личности – старите се изтъркват и трябва да ги заменим с нови, за да продължи шоуто…

На теория политическите партии се появяват тогава, когато има нужда от тях – когато в обществото съществува съответен интерес с достатъчно голяма прослойка от хора зад него, който е непредставен във властта на страната, а не когато има потенциален лидер, останал без друго по-добро занимание, което да прави в свободното си време.

Отдавна у нас сме забравили, че партиите като част от политическия процес целят не толкова докопването до властта, а именно защитата на определени граждански интереси, позиции, възгледи, идеология и т.н. Но, какво да го правим, пейзажът у нас е специфичен.

Дори онези партии, които се предполага, че имат традиции от десетилетия (и дори над век, ако говорим за БСП и ВМРО, например) и не се основават на лидерски амбиции, до голяма степен вече остават обсебени от лидерите си.

Затова и на цялата тази забавна седянка от толкова много партии отговорите на Мая Манолова, а и на Цветан Цветанов от последните му интервюта, че нямат намерение да правят нови партии, изглеждат като нетипично решение.

Истината е, че в момента няма нужда от поредната нова партия, била тя лява на Манолова, или дясна на Цветанов.

Има нужда от това съществуващите вече и активни формации да намерят в себе си достатъчно идеи и идеология, която да следват, да намерят път към избирателите си и да спечелят доверието им с повече работа и адекватни предложения, отколкото с дърления помежду си и кухи приказки. И да, едно ново поколение политически лидери, които да гледат малко по-адекватно на света, също би било добре дошло.

Иначе казано – партиите трябва да запълнят съдържанието си със смисъл, който рязко им убягва от доста време насам.

Тук е и пътят за организации като тези на Манолова и на Цветанов, и на други подобни с по-малко известни лидери. Те могат да правят политика и без да участват партийно – създавайки именно идеи, обучавайки кадри, зареждайки идейно и идеологически съществуващите вече формации.

Тинк-танковете, групите за граждански натиск, интелектуални кръгове и фондации с политическа насоченост – за добро или за лошо нещата все повече вървят натам те да спомагат за оформянето на политиката, преди тя да е стигнала до кариерните политици. Всичко зависи от крайното изпълнение.

В случая споменаваме двамата политици, но тук съвсем не става въпрос за тях конкретно като изпълнители и организации. И Цветанов, и Манолова могат и да участват отстрани във формирането на политиката през следващите години, но могат и да се провалят с гръм и трясък.

Въпросът е във въвеждането на този нов (добре забравен стар) момент в политиката – организации, които да захранват с интелектуален капацитет партиите и политическия живот като цяло.

През последните близо 20 години, откакто Симеон Сакскобургготски дойде на власт, идеологията в политиката у нас започна да дава на заден план, изместена от икономически интереси, очерняне на опонентите и заяждания на дребно по един или друг въпрос. В последните няколко години обаче наблюдаваме обратния процес – завръщането на този идеологически момент. Факт, споровете и заяжданията на дребно продължават, но все повече на тема идеи и изначални принципи.

Проблемният момент е липсата (все още) на достатъчно акумулиращи идеи центрове, които да спомогнат за тази промяна и завръщането към по-високите принципи (поне на хартия) на политиката.

Тези непартийни организации могат да говорят за политика, да анализират политика и да произвеждат политика, без обаче активно да участват в нея и да се ангажират с конкретни решения и конкретни провали. Те могат да спорят едни с други интелектуално, да се карат (отново интелектуално) и да създават това, което липсваше тук в последните години – чувство за нещо по-голямо от партийния битовизъм в момента.

Така че, ако трябва да направим нещо като обобщение и прогноза – проектите в политиката през последните 10, та дори и 20 години бяха на новите партии, следващото десетилетие обаче може да се окаже това на тинк-танковете и гражданските обединения извън партийната политика.

Дали тази прогноза ще се сбъдне, зависи само от играчите, които ще оформят пейзажа. Некачествено изпълнение е провалило не една и две идеи досега.

От „мутренския период“ към „белите якички“: как изглежда организираната престъпност в България днес?

Организираната престъпност в България се е преориентирала към търсене на приходи от привидно законни дейности, като кандидатстване за европейско финансиране, например. Трайна тенденция е също незаконната дейност да остава скрита зад чист бизнес, което е особено видно при търговията с нелегални горива, организираните ДДС измами и нелегалния дърводобив.

Това са сред основните изводи в третия доклад на Центъра за изследване на демокрацията (ЦИД) от поредицата „Оценка на заплахите от организирана престъпност в България“, представен тази седмица.

„Мутренският период остана някъде назад в годините. […] Тенденцията е все повече престъпността на „белите якички“ да нанася много по-големи щети от класическите организирани престъпни пазари, като наркотици, проституция, контрабанда. Има един вид адаптация на организираната престъпност. Това, което се наблюдава напоследък е че все по-често тази престъпност се крие зад законен бизнес“, коментира пред БНР Атанас Русев от неправителствената организация.

Друго основно заключение на ЦИД е че българските криминални мрежи трайно са се преориентирали от познатите в миналото форми на насилие към „корупционни инструменти за отстраняване на конкуренцията, които използват в публичната администрация“. Докладът разглежда десет основни нелегални дейности, генериращи най-големи приходи за подземния свят през 2018 г.

Измами с евросредства

Европейското финансиране се превръща в един от големите източници на приходи за новите форми на организирана престъпност. Конкретният размер на щетите за ЕС и България обаче трудно би могъл да бъде изчислен, защото „множество нередности не са докладвани, не могат да бъдат доказани и никога не биват установявани“, уточняват авторите на доклада.

„Значителният обхват на европейските средства, възлизащ на 144,7 млрд. евро бюджет за плащания и 160,1 млрд. евро поети задължения в рамките на ЕС и предполагаемите огромни щети от злоупотреби, обуславят нуждата от систематичен анализ на явлението“, се казва в документа.

Обществените поръчки са най-разпространената форма за кандидатстване за еврофинансиране, като през миналата година 12.8% от всички фирми в България са участвали в такива процедури. В строителството например делът на кандидатстващите фирми достига 40 на сто. Следващата по популярност форма са проектните предложения, изготвяни от 3.6% от всички фирми, основно в строителството и промишлеността.

Най-много нередности за периода 2014-2020 г. са докладвани по Програмата за развитие на селските райони, но нанесените щети са значително по-малко от тези по други програми, въпреки значително по-малкия брой сигнали.

„По оперативна програма „Околна среда“ са установени едва три нередности, но техните щети възлизат на 2,4 млн. евро. Подобен е случаят и с ОП „Транспорт и транспортна инфраструктура“, където четири нередности са довели до финансови загуби от 3,5 млн. евро.“

Нелегален дърводобив

Другият пазар, изследван за пръв път от ЦИД е нелегалният дърводобив. Щетите за бюджета от него експертите изчисляват на между 50 и 150 млн. лева годишно, а обемът на незаконно добитата дървесина – на между 1 млн. и 2,7 млн. куб. метра.

„Подобен размер показва, че тази престъпна дейност е една от високорисковите за страната, с оглед свиването на големите стари престъпни пазари като този на тютюневите изделия, кражбите на МПС, организираните ДДС измами и др. Освен финансови щети, незаконният дърводобив създава социални последици като ендемична корупция и нанася значителни екологични щети, особено в няколко области на страната.“

Търговия с нелегални горива

Данните за размера на този пазар са индиректни, тъй като нерегистрираното гориво изключително трудно се идентифицира. Например, в случаи, при които горивото е с нормално качество, различаването на законно от незаконно гориво е практически невъзможно, се казва в доклада на центъра.

„За разлика от нарушенията при другите две основни групи акцизни стоки – тютюневите изделия и алкохолните продукти, при нелегалната търговия с горива институциите могат да разследват единствено по документи. В резултат заловените количества незаконни горива са под 0,01% от всички легално търгувани количества. Така например през 2018 г., заловените незаконни горива са 294 хил. литра при около 4.5 млрд. литра нефтопродукти.“

Приблизителната средна оценка на загубите за бюджета от незаконната търговия с горива през 2018 г. се изчислява на между 500 и 700 млн. лева, колкото е и през предишната година. Основание за тази оценка е лекият ръст от 1.9% в приходите от акцизи през 2018 г. спрямо 2017 г., при лек спад на потреблението на горива според представителните социологически проучвания, отбелязват авторите на доклада.

Незаконни цигари

Традиционно един от най-големите престъпни пазари в България и през 2018 г. остават произовдството и търговията на нелегални цигари. ЦИД ценява годишния му размер на между 0.5% и 1% от БВП на страната. Данните от изследванията на празните опаковки все пак показва спад на потреблението на незаконни цигари през миналата година. Успоредно с това службите отчитат все повече заловени количества.

„В Хасково, Свиленград и Димитровград се наблюдават най-високите нива на незаконен пазар (над два пъти средното за страната), докато в Пазарджик и Кюстендил се наблюдава съществен спад спрямо нивата от 2017 г.“, се казва в доклада на неправителствената организация.

От посочените статистически данни става ясно, че през минлата година са отчетени 739 млн. къса нелегално продадени цигари при заловени 50,7 млн. къса. Сравнено с предходната година се забелязва спад – тогава нелегално са произведени 1,3 млрд. къса цигари, 57 млн. са заловени. За последните десет години, общите загуби от акцизи и ДДС, неизплатени към хазната, изчислени на базата на изследвания на празните опаковки, се равняват на 4,6 млрд. лв.

Каналджийство

Най-сериозен спад през последните години регистрира каналджийството, след като бума през 2014 и 2015 г., причинен от подсилването на гръцките граници, което увеличи миграционния натиск по българо-турската граница.

„Миграционната криза в България приключва с подписването на споразумението между Турция и ЕС през 2016 г., след което броят на незаконно пристигналите в ЕС, а и на случаите на каналджийство, намаляват значително“, припонят от ЦИД.

Експертите от организацията цитират данни на Европейската комисия (ЕК), според които през миналата година на външните граници на ЕС са регистрирани около 150 000 незаконно пристигнали лица – 25% по-малко в сравнение с 2017 г. и 90% спад в сравнение с пиковата 2015 г.

Задържаните на влизане в България незаконни мигранти през 2018 г. са 689-има – с 7,3% по-малко от предишната година и с цели 93,7% по-малко в сравнение с 2015 г. Спад е регистриран и на изхода от страната ни – задържани са 634-има души – близо 74% по-малко в сравнение с 2017 г. и близо 95% спрямо 2015 г.

Трафик на хора

По отношение на трафика на хора Центърът за изследване на демокрацията отбелязва, че се заяпазва тенденцията за все по-рядко използване на физическо насилие над жертвите. Като причина за това е посочен засиленият натиск от европейските и българските служби и съдебни органи и по-интензивното международно сътрудничество срещу тези групи.

„Конкретни социални и демографски промени също допринасят за понижаването на броя лица, уязвими към трафик на хора. Сред тях са спадът в раждаемостта след 1990 г., миграцията към големите градове и почти двойното нарастване на доходите в годините след присъединяването към ЕС, дори и в малките градове и селските райони.“

Най-засегнати от тази престъпна дейност закономерно остават най-бедните райони на страната – Монтана, Видин, Враца, Сливен, Пазарджик и Плевен, като жертвите са предимно сред ромското население.

„В Сливенския регион има засилен трафик с цел сексуална експлоатация, а в Югозападния регион – трафик на бременни с цел продажба на новороденото. Вътрешният трафик е почти напълно обвързан с предоставянето на секс услуги, като в повечето случаи става дума за доброволно участие и симбиоза между извършителя и жертвата.“

Годишните приходи на трафикантите се изчисляват на между 180 хил. и 300 хил. евро, а тези на момичетата, извеждани извън България с цел секс услуги – на между 3000 и 7000 евро месечно. При трафик с цел продажба на бебета майките получават максимум 2 000 евро, докато посредниците вземат от около 10 хил. до 15 хил. евро.

Телефонни измами

При телефонните измами се отчита лек спад през миналата година, като се очаква още по-голям през тази благодарение на голяма успешна акция в Горна Оряховица. Друга причина за намаляването на тези деяния е успешното сътрудничество с операторa „Виваком“, довело до силно ограничаване на опитите за измама (според данни от оператора, обажданията с профил на опити за телефонни измами са намалели от около 80 000 през февруари до 1500 през април тази година.

„Липсва официална статистика за обема на приходите от телефонни измами. Според интервюираните криминалисти обемът на щетите за 2018 г. е около 8.4 млн. лева, което е малко над нивото за 2017 г. В изследване на Прокуратурата от 2016 г. се посочва постепенно нарастване на сумите от около 2,4 млн. през 2012 г., до 6.7 млн. лева през 2015 г.“

Киберпрестъпления

Кибератаките към българския бизнес бележат стабилен ръст през последните няколко години. Изследванията сочат, че през 2018 г. около 30% от фирмите са били жертва на киберпрестъпление, което е с 6% повече от 2016 г. и с 20% повече сравнено с 2015 г., отчитат от ЦИД.

Според данни от национално представително проучване сред бизнеса за 2018 г., най-често срещаните инциденти сред бизнеса се свързват със заразяване с вирус, което е засегнало около 7% от жертвите на кибератаки.

Разпространение на наркотици

Международният трафик на хероин, минаващ през България, продължава основно да използва т.нар. Балкански път, се казва в доклада. Най-много количества от този наркотик минават през трасетата към Румъния и Сърбия, а една трета – през Гърция.

„Преустановяването на санкциите за Иран през 2016 г. и повишеният стокооборот в резултат на това съвпада със значителен ръст на производството на опиум в Афганистан през 2016 и 2017 г. Комбинацията от тези фактори допринася за нарастване на интензитета и обема на трафика на хероин през българо-турската граница в този период. Въпреки по-слабата реколта на макови насаждения в Афганистан, през 2018 г. се запазва броят разкривания на хероин от Агенция „Митници“ и се увеличава количеството спрямо 2017 г.“

През последните 6-7 години кокаинът, идващ в България, се трафикира основно по въздух или по море, включително и с яхти. Увеличава се българското участие в международния трафик, основно в като организатори на „мулета“.

„Продължава и традиционният трафик на синтетични наркотици, произведени в Западна и Централна Европа (Холандия, Белгия и Чехия) – екстази, амфетамини, метамфетамини – по посока Близкия изток. През последните години регистрираният трансграничен трафик на екстази през България е от Белгия и Холандия в посока Турция и Близкия изток, осъществяван главно от етнически турци с холандско и белгийско гражданство.“

Организирани ДДС измами

Последните данни за България за потенциалните загуби от несъбрано ДДС са за 2017 г. и се оценяват на 1,22 млрд. лева, които спрямо 2014 г. представляват спад от 42,5%, отбелязват от ЦИД.

„Според предварителни индиректни оценки, максималните загуби от организирани ДДС измами са между 190 и 230 млн. лева, а минималните – между 150 и 170 млн. лева. Основният проблем при тези оценки е използването на изчисления на НАП върху всички регистрирани липси, които се разглеждат от 2013 – 2014 г. насам. В посочения период щетите от организирани ДДС измами са оценени на 380-480 млн. лева. Този подход е изключително надежден и точен, но изисква много големи ресурси.“

  • 16x9 Image

    Борис Митов

    Борис Митов е съдебно-криминален репортер от над 10 години. Следил е работата на службите за сигурност и съдебната система в различни медии, сред които Българската телеграфна агенция, вестник „Сега“ и сайта „Медиапул“.

Хлад между София и Москва. Има защо.

Напоследък новините с руска връзка стряскащо напомнят за едни други времена. Затова е крайно време София да се откаже от опитите си за „баланс“ между Русия и НАТО. Опити, които заплашват да завършат с крах.

Руският флаг

Коментар от Петър Чолаков:

Отношенията между България и Русия не са в цветущо здраве. Две събития от последните дни са показателни: руският президент Путин обвини София, че бави строежа на „Турски поток”, като паралелно с това Москва обяви български дипломат в Русия за персона нон грата.

Но не политиката на българското правителство е първопричината, която внася хлад между София и Москва. Напротив: под претекст, че се стреми към „баланс”, София флиртува едновременно и с НАТО, и с Русия.

За разлика от много други държави, България се поколеба да изгони руски представители в хода на аферата „Скрипал”. София реши да почисти къщичката си от руски агенти едва през есента на 2019, като повърхностната операция имаше предизборен характер. Но преди всичко бе демонстрация на „активност” под укорителния поглед на партньорите в НАТО. „Руските патриоти”, загърнати с националния ни трибагреник, остават във властта.

Под въпрос са и усилията на правителството за извоюване на енергийна независимост от Русия. А за капак България тръгна да възобновява проекта АЕЦ „Белене”. Внушението на премиера Борисов, че американският президент едва ли не му дал зелена светлина за проекта, изглежда като типичен пример за (целенасочено)„изгубване в превода”.

Борисов и Тръмп във ВашингтонБорисов по време на посещението му при Тръмп

Нов разлом. Къде е България?

Компасът върху картата на геополитическите реалности показва колко наивни са българските политици, проповядващи „баланс”. Тъй като този баланс е чисто и просто невъзможен. Не само защото от 2004 насам сме част от единия „отбор”, а защото разломът между НАТО и Русия, за който имаше надежди, че след края на Студената война ще изчезне, става все по-дълбок. В декларацията, приета на срещата на НАТО в Лондон, Русия бе категорично посочена като заплаха за евроатлантическата сигурност.

Международните новини стряскащо напомнят за времето на междублоковото противопоставяне. Вече няма съмнение, че ГРУ стои зад отравянето на семейство Скрипал. А контраразузнаванията на Франция, Швейцария и Великобритания установиха, че департаментът Горна Савоя във френските Алпи е бил база за 15 руски офицери от ГРУ, които са организирали убийства.

Сред тях е един от извършителите на атаката в Солсбъри с „Новичок”. Освен във Великобритания, руските офицери са оперирали в България, Крим, Молдова и Черна гора. В същото време Германия обвини Русия, че стои зад убийството на грузински гражданин в Берлин и изгони двама руски дипломати. Дори Сърбия обвини Москва в шпионаж.

Българските служби решиха да не дразнят Русия. Те премълчават дали оръжейният търговец Гебрев е бил обект на покушения като това срещу Скрипал. Вместо това се лансира анекдотичната версия за отравяне с рукола.

Руският президент знае отлично, че в България има политици, за които комисионните са далеч по-важни от националния флаг. Около субсидираните от Кремъл партии в България не се шуми много-много – ако оставим настрана „разкритията” за плановете на Малинов и „Русофили”. Но нещо да се прави относно подозренията, че „Атака” е финансирана от Москва през фирми на съветник на Сидеров? И дали ще научим повече за българската връзка в Перачницата „Тройка”?

В едно обаче Путин е прав: той с основание се притеснява, че „Турски поток” може да последва съдбата на „Южен поток”. Не, проектът едва ли ще заобиколи България. Но не е изключено да бъде „умъртвен” – поради стратегическите интереси на ЕС и НАТО. Размахвайки пръст на София, Путин просто търси начин да отправи скрито послание. Освен това далеч не е сигурно, че изходът от предстоящите преговори с Киев за транзита на газ през Украйна ще е благоприятен за „Газпром”.

Доколко обаче ЕС е достатъчно единен, за да се противопостави на Русия? Влиятелни партии в държави като Франция, Италия, Австрия, Унгария, Словакия изглежда се разбират чудесно с руските „колеги”. Наскоро френският президент Макрон предизвика скандал, провъзгласявайки „мозъчната смърт” на НАТО. Но Жозеп Борел, новият върховен представител на ЕС по външната политика, настоя за запазване на санкциите срещу Кремъл. И отбеляза, че най-добрият начин за противодействие на руския експанзионизъм е да се подпомага Украйна. А според еврокомисарката по енергетиката Кадри Симсон, „Северен проток-2” не отговаря не европейските стандарти.

Пациент с тежки зависимости

И докато някои политици в Стара Европа явно с охота се заиграват с руската мечка, администрацията в Белия дом като че ли е твърдо решена да вкара България в правия път. Доказва го ангажиментът на САЩ да способстват за енергийната диверсификация на България. Изобщо, Вашингтон изглежда иска да вкара София в клиника за пациенти с тежки зависимости.

Предстои да видим дали болната ще успее да се пребори със своите „малки“ пороци (тежка корупция, несвободни медии, клиентелистка съдебна система, „еднопартиен режим” – по думите на бившия американски посланик Джеймс Пардю). В противен случай София може и да мигрира към азиатски деспотизъм – и политически, и институционално.

Ако терапията сработи, ще видим нови удари срещу руски проксита. И така задните вратички, ползвани от Кремъл, една по една ще започнат да се затварят. Не вярвам да се стигне до ледников период в отношенията между България и Русия. Но София ще трябва да се отърси от наивността си, да се научи на прагматизъм. Ще трябва да спазва по-стриктно ангажиментите към НАТО, да изостави неуместните забежки. И да се отучи от опитите за „баланс”, които заплашват да завършат с крах.