Според Руслан Трад докладите на службите сочат руско участие, но част от информацията по случая се премълчава, тъй като не би била „политически изгодна“. Източник: БТВ
Русия стои зад атаката срещу търговските кораби в изключителната икономическа зона (ИИЗ) на България, а причините за липсата на категорична публична позиция от страна на българските власти са политически. Това заяви в ефира на БТВ журналистът и експерт Руслан Трад, според когото докладите на службите сочат руско участие, но част от информацията по случая се премълчава, тъй като подобна позиция не би била политически изгодна.
Според Трад начинът, по който е извършена атаката, съвпада с моделите на руските операции в Черно море. Той припомни, че само 24 часа по-рано подобен удар беше нанесен срещу търговски кораб в румънската икономическа зона, също с жертви. Преди това е бил атакуван и товарен кораб край Одеса.
„Очевидно е, че войната вече засяга нашите брегове и това ще се засилва, защото Черно море отдавна е фронтова линия“, коментира експертът.
Като основна причина за нападенията Трад открои използването на морския търговски коридор, по който Украйна изнася стоки от Одеса през Черно море и турските проливи към Средиземно море.
По думите му маршрутът е предназначен за търговско корабоплаване и е договорен с Русия. През него се превозват украински товари, които носят приходи на Киев, а през последните месеци Москва засилва натиска върху тези транспортни връзки.
„Мотивът е ясен – имаме кораби с украински товари“, посочи Трад. Според него атаките са свързани и с конкуренцията между Русия и Украйна на пазара на зърно, тъй като Москва също е голям износител и има интерес да ограничи възможностите на украинските си конкуренти.
Експертът отхвърли предположенията, че на атакувания кораб може да е имало оръжие или военни. По думите му подобен товар би могъл да бъде установен чрез сателитни изображения, а Турция не би допуснала подобен превоз през контролираните от нея проливи.
Трад посочи и свидетелства, според които непосредствено преди удара дронът е летял на височина, позволяваща да бъде разпознат визуално. Според него характеристиките на руските безпилотни апарати са специфични и могат да помогнат за установяването на произхода им.
Освен непосредствената военна цел атаките имат и друго измерение – проверка на реакциите на засегнатите държави. Трад обясни, че изключителната икономическа зона представлява особено сложна правна среда за подобни инциденти. Нападение в тази зона може да бъде трудно за юридическо обосноваване като действие на конкретна държава дори когато има доказателства за нейното участие.
В същото време поведението на България след инцидента поражда съмнения сред съюзниците ѝ, твърди експертът. Според него реакцията на София е оставила лоши впечатления в ЕС и НАТО.
Той посочи като тревожен сигнал и случаи, в които информация не е била предоставяна на български дипломати, както и отсъствието на България от редица международни форуми.
„Тези атаки ще продължават, НАТО се подготвя за тях. Има начини, по които една държава да се противопостави на подобнио заплахи, но България няма дори начало на изграждане на такива способности. Много политици и хора от силовите звена не смятат за важна тази тема. Те смятат, че войната ще си остане в Украйна, но няма да се случи така“, посочи в заключение експертът.
Вече съм споменавал и не виждам някой да ме е опровергал, че разликата между инициативните комитети на Йотовна и Гюров (нарочно не споменавам подгласниците им, тъй като техният глас едва ли е бил решаваш в кадруването) е огромна.
Сред инициаторите на издигналите Гюров няма нито един българин, който да предизвиква въпроси и презрение (поне тайно пред публиката, ако не явно пред нея) сред предполагаемия европейски ориентиран електорат на бившия служебен премиер. Нито един.
Нито един- да потретя, за да предизвикам някакво опровержение, но такова просто няма. С други думи, имаме честна игра от страна на Гюров, а не заиграване с помощта на опортюнисти, на които Йотовна разчита да финтират избиратели, които не й се полагат в кошницата за обгрижване на рашисткия интерес в България.
Кошницата на ЦК на ИК на Йотовна е пълна с кукувичи яйца. Тяхното лъснало двуличие няма как да бъде определено иначе, освен като конфликт на интереси с профила на избирателите на тази другарка. Не говоря за преброените 14 души с досиета от времето на комунизма. За тях е ясно и очаквано.
Не говоря дори за онези, които злоупотребяват с изкуствено изградения (дори след смъртта им) авторитет на хора с досиета (и дори с офицерски чин) от същите служби, чиято принадлежност към комунистическия репресивен апарат беше скрита от публиката с цел да бъде заблудена с кого точно си има работа.
Визирам други муцуни, смятани дълго за сини или поне силни на терена на защитата на либералната демокрация, които си дадоха името и физиономията под наем на червената Йотовна. Понеже я познавали отдавна (що за аргумент!?).
Червените помнят също отдавна Дачков като апологети на Иван Костов, превърнал се във важен член на ЦК на ИК. Но мълчат като комунисти, които дори никой не вика на разпит.
Бивш вътрешен министър на Костов цъфна в ролята на червенеещ опортюнист. Оплюваха го десетилетия наред (без преувеличение) с обидни квалификации от червения сектор на българската политика. Но Емануил Йорданов не трепна, не се обиди. С характерния за него монотонен тон, бягайки от чисто политическия анализ, получи изпрана от медиите откъм политическата окраска образ на желан от телевизиите експерт и “просто адвокат”.
Днес Е. Йорданов задмина по цинизъм другите нагаждачи, които се оправдават за принизяването си в ЦК на ИК с “аргумента”, че я познават отдавна като добър човек и като много обиграна в политиката и в медийното общуване. Гледаме в тази сълзлива роля в “големите телевизии” Тити Папазов. Обича я човекът, как да не я подкрепи. Той въобще обича (да малтретира) жени, но това не се оказва минус за неговото (съ)участие в ЦК на ИК.
Йорданов, бившият министър на Костов направо заяви днес пред БТВ, че е в екипа на действащия президент, защото вярва, че тя ще победи. Каза си го в прав текст и с ледено ехидство. Сопна се на онези, които не вярват в победата й, че ще бъдат много разочаровани. Ето защо, оказва се, се е качил на кораба на очаквания от него победител (най-важно му е да е печеливш билет от лотарията). Нито дума не обели за разочарованите лично от него, подвеждани дълги години от персоната му вече бивши съмишленици.
Отгоре на всичко той си позволи лъжата, че случаят с помилвания от нея уж болен затворнически побойник с минало и настояще на местен Ескобар бил “компромат” и бил при това единствен. Адвокатската му защита се сведе до това, че Йотовна не е преглеждала лично (ха,ха, много смешно!) наркотрафиканта и обеща тя победи въпреки Ескобар от Петрич, което ще разочарова очакванията за нещо друго
Нито е “компромат”, защото е факт, документиран вече и с нагледно доказателство, нито е единствен случаят. От общо 28 помилвани от Йотовна затворници още 4 броя се оказват също осъдени във връзка с наркотици. “Системна грешка”? Не, издайническа последователност!
Тя бяга от отговора на въпроса за своята извънредна милозливост към точно този тип типове, както от обяснението на собствените си измислици, че някой посягал на кирилицата или пък пак този “някой” искал да праща чедата ни на война ( в Украйна).
Точно по тази причина вече избяга и от предложението на Гюров за предизборен телевизионен дебат-щяло да бъде по-добре това да се случи след първия тур на изборите (и тогава може пак да се отметне, както от обещанието си от преди близо месец, да не бяга от дебат). Има и друга причина, разбира се. Не иска да признае по дефиниция, че Гюров е основният й конкурент, преди това да се види чрез излъчването му в това качество за балотажа.
Йотовна се опитва да премълчи факта, че беше приобщена в политиката от БСП (която обслужваше като шеф на новините в държавната телевизия) след като се провали като журналист във връзка с опита й да потули в новините на БНТ онова “кърваво хоро” на нейния партиен шеф и премиер Жан Виденов.
Виж, за клякането пред рашиста Гундяев, може да разберем нейните инициативници, че не го броят за скандал. Самите те са клекнали пред рашисткото влияние у нас, олицетворявано от сегашната власт. Мнозина от тях (като споменатия Папазов или Мартин Захариев, например) държат да да се самоопределят като “десни”.
И двамата, впрочем, бяха в телевизионен спор с десния Левон Хампарцумян, държейки да подчертаят като някаква странна форма на собствено сертифициране колко си били близки с него. Той стоически издържа да се присламчват към неговата безспорност, но на повратливия Мартин Захариев не се стърпя да подметне, че не може да се изкъпе без да се намокри (във връзка с факта, че е бивш депутат и министър с червена подкрепа).
Да обобщя: от едната страна имаме опортюнистично лицемерие и високомерие, а от другата последователна защита на проевропейската линия на кандидата.
Въпросът е дали това ще бъде забелязано от т.н. обикновен човек (избирател) и ще натежи на кантара (“мааму стара”) на неговото проглеждане, че го мамят. Важи за т.н. колебаещи се. Останалите другари и другарки без колебание все така обичат да ги лъжат вече повече от век, че всеки момент ще се сбъдне обещанието за победата на комунизма- вече и на рашизма като висша форма на комунизма.
Колебаещите се имат ориентир за натрапвания ни руzки сортир (кенеф): пос(та)раха се управляващите от лакомия за власт и е време да бъдат спрени посред напъните си да превърнат европейска България в отходно място за разстроени рашистки задници.
Русия просто изпробва търпимостта на ЕС и респективно на НАТО, като разчита, че с настоящия си президент САЩ не биха участвали солидарно в ответна акция, а България гордо демонстрира, че е потопено националното ни достойнство
Едвин Сугарев
На 6-ти ноември гледах репортажа на БНТ, незнайно защо обявена за „обществена“ телевизия, за атаките с дронове срещу търговските кораби „Alfa Watan“ и „Able“ в Изключителната икономическа зона на България.
Слушах и не вярвах на ушите си: една очевидно преднамерена атака беше интерпретирана като бедствие, появило се отникъде, паднало буквално от небето – и в репортажа, и в думите на българския министър-председател румен радев
нямаше нито дума за това кой е агресора
в този специфично български случай на непредизвикано с нищо въоръжено нападение срещу цивилни кораби, случило се на 70 мили от българските брегове. Да, казано бе, че това е престъпление и нарушение на международните норми, но относно извършителя на това престъпление не бе направено дори предположение.
Снишихме се за пореден път – както някога ни съветваше един духовен родственик на днешния български премиер.
За сравнение – ден по-рано беше извършено аналогично нападение – но в румънски води. Румънската държава без всякакви колебания обвини за нападението очевидния извършител – Русия. Българската държава обаче предпочете да свие опашка и да се сниши – сакън да не раздразним руската мечка!
Дроновете можели да бъдат и украински – беше официалната версия на управляващите. Върховният главнокомандващ Илиана Йотова реагира с няколко часа закъснение, с което убедително доказа своята
непригодност за високия пост,
който заема. Един президент не реагира така – става дума за ситуация, която налага незабавна и категорична реакция, а не мрънкане и усукване. И когато в крайна сметка беше принудена да свика КСНС, изводите след съвета бяха смехотворни – и могат да бъдат илюстрирани с витиеватите слова на нейния духовен настойник румен радев: „Ако съдим по характера на товара и посоката на движение на корабите, то резултатът, логично погледнато, е в полза на Русия. Но това не означава, че може да твърдим, че ударът е извършен от Русия, без да имаме доказателства.“ Толкова.
Междувременно украинският президент Зеленски вече бе декларирал, че Украйна не е извършвала никакви военни операции в тази част на Черно море. радев репликира, че казаното от Зеленски си е за негова сметка. Безкрайно интересно е прочее за чия сметка е казваното от самия радев, защото от него много ясно си личи, че
свежда реакциите на България до най-изгодните за Русия
Което нашите предци вероятно биха определили като национално предателство.
И то е такова, защото трябва да си наистина идиот, за да повярваш, че Украйна ще атакува кораб, натоварен с украинско зърно – какъвто е случаят с Able, или че ще потопи кораб, превозващ сол – какъвто е случаят с потъналия Alfa Watan. И че въобще украинската страна би рискувала отношенията си с НАТО, атакувайки цивилни кораби край бреговете на държава от пакта.
Що се отнася до руската страна обаче, тук нещата стоят по много различен начин – тъй като подобни атаки от нейна страна са вече традиция, и от началото на войната са атакувани към 200 кораба. И тъй като става дума за стратегически обмислена акция, която се провежда не от днес и не от вчера: Русия просто изпробва търпимостта на ЕС и респективно на НАТО, като разчита, че с настоящия си президент САЩ не биха участвали солидарно в ответна акция.
Затова се пробва търпението на другите страни – и се осмислят стратегически техните реакции. Когато на практика липсват такива, какъвто е за съжаление случая с българската реакция, Путин просто си казва: „Аха! Тук сме пробили фронта, можем да ги натискаме, колкото си искаме.“
Именно това разкрива
отвратителния характер на снишаването,
демонстрирано от Илиана Йотова и румен радев. Липсата на реакция по този толкова ясен казус създава впечатление, че НАТО като цяло се бои от такава, че става дума за хартиен тигър, чийто чл.4 и чл.5 съществуват само на думи – след като при толкова нагло и очевидно нападение никой не смее дори да привика руския посланик за обяснения.
Това дава възможност на Русия просто да заяви: не бяхме ние – и да продължи с още по-дръзка и кръвопролитна акция, а също и да доизчисти своята стратегия за нападение срещу държава от пакта. Освен това подобни реакции очертават и сферата на възможни бъдещи атаки – и дефинират България като една от слабите точки, които без много труд могат да бъдат превзети и завърнати в руската сфера на влияние.
Друг фактор, който е много специфичен – този казус дефинира страната ни и в морално отношение. Става дума не просто за добре съгласувана и премислена атака – но и за такава, която е взела човешки жертви. Целият екипаж на Alfa Watan очевидно не е между живите – и на всичкото отгоре България направи немислимото в подобни случаи – прекрати преждевременно спасителните операции, при това с декларацията, че такива няма да бъдат провеждани.
Навсякъде по света практиката в такива случаи е такива да се провеждат поне една седмица – и никак не е случаен фактът, че Сирия официално поиска обяснения защо се прекратени – и поиска независимо разследване за случая с потопения кораб.
За съжаление реакцията на Йотова и радев по този казус беше предвидима – когато при очевидните зверства и военни престъпления не смееш да кажеш недвусмислено, че в настоящата война Русия е агресор, а Украйна – жертва, или пък вместо това твърдиш, че вече нямало значение кой е агресорът и кой жертвата, естествено ще
превиваш гръб и ще се снишаваш пред варварите от Изток
(и даже ще коленичиш пред тях, както направи Йотова пред един архи-варварин), защото на тях си се главил да им служиш и не можеш да се отметнеш от този ангажимент.
И може би най-красноречивото публично доказателство кому служат премиерът и президентът български, се крие в техният отказ да назоват агресора и при един откровен диверсионен акт до българските брегове, при който бяха потопени цивилни кораби и убити невинни хора (прочее беше потопено и друго – националното ни достойнство). След като дори и сега – и за това си мълчат, ами руски са, какви да са.
Доналд Тръмп обича да повтаря подигравателно „Русия, Русия, Русия“, когато някой повдигне въпроса за отношенията му с Кремъл.
Само че зад тази история стоят десетилетия финансови връзки, съмнителни бизнес партньори, политически услуги и документално установена руска намеса в американските избори.
Всичко започва през 1984 г., когато свързаният с руската организирана престъпност Давид Богатин купува пет луксозни апартамента в Trump Tower. Впоследствие американските власти конфискуват имотите заради престъпната му дейност.
Няма доказателства, че Тръмп е участвал съзнателно в прането на пари, но сделката поставя началото на дълга история на контакти с капитали от бившия СССР.
През 1987 г. Тръмп посещава Москва по покана на съветските власти, които му предлагат възможности за строителство.
Скоро след завръщането съвсем случайно си той започва публично да критикува американските съюзници НАТО и разходите на САЩ за тяхната отбрана.
След разпадането на СССР руските капитали постепенно намират място в бизнес империята му. През 2005 г. Тръмп започва сътрудничество с Bayrock Group, сред чиито ръководители е Феликс Сейтър, бивш съветски поданик, осъждан за финансови престъпления, свързани изклпчително с пране на пари.
Три години по-късно Доналд Тръмп-младши признава публично: „Виждаме много пари, които идват от Русия.“
Същата година Тръмп отново съвсем случайно продава имението си във Флорида на руския милиардер Дмитрий Риболовлев за 95 милиона долара, след като го е купил за около 41 милиона само три години по-рано.
През 2013 г. Тръмп организира конкурса „Мис Вселена“ в Москва с помощта на руския олигарх Арас Агаларов, чиито връзки с руските управляващи отварят нови врати пред американския бизнесмен.
Но най-скандалното предстои.
Докато през 2015-2016 г. Тръмп води президентската си кампания и омаловажава бизнес отношенията си с Русия, неговият адвокат Майкъл Коен тайно работи по проекта Trump Tower Moscow. През януари 2016 г. Коен дори търси съдействие от кабинета на Дмитрий Песков, говорителя на Путин.
Преговорите продължават до юни 2016 г., когато Тръмп вече е практически сигурният кандидат на републиканците. По-късно Коен признава пред съда, че е излъгал Конгреса за продължителността им.
На 9 юни 2016 г. Доналд Тръмп-младши, Джаред Къшнър и Пол Манафорт се срещат с руснаци, предложили компрометираща информация срещу Хилари Клинтън като част от подкрепата на Москва за Тръмп. Отговорът на Тръмп-младши на предложението е красноречив: „Ако е така, както казваш, много ми харесва.“
Американското разузнаване впоследствие установява, че Путин лично е разпоредил операция за намеса в изборите през 2016 г. с цел да навреди на Клинтън и да помогне на Тръмп. Разследването на Робърт Мълър потвърждава руската намеса и многобройните контакти с кампанията, макар да не установява престъпен заговор между нея и руското правителство.
През 2018 г. в Хелзинки Тръмп публично поставя думите на Путин над заключенията на собствените си разузнавателни служби.
Очевидно Тръмп продължава да действа в удивителен синхрон с режима на Владимир Путин, което личи най-вече по отношението към Украйна, Еврипейския съюз и Китай.
Защото най-голямата победа на Кремъл може да се окаже, че начело на Съединените щати стои човек, който системно подкопава доверието в съюзниците на Америка и проявява забележително снизхождение към руския диктатор.
Тръмп е най-позорният американски президент, който ше остане в историята като президентът, разрушил напълно съюзите на САЩ.
Йотова е точно това, което номенклатурата може да произведе като своя кандидатура за президент: скучна, страхлива, нерешителна. Днес ще участва, утре няма. Не предизвиква никакъв ентусиазъм в страната. Достатъчно е да сравните посещаемостта на срещите ѝ с тези на Андрей Гюров.
И знаете ли защо? Защото никога през номенклатурната си кариера не и се налагало да се доказва в публична конкуренция. Да поема рискове, да пада и да става, както го прави всеки човек, който е избрал да расте и да се реализира житейски без публични ресурси и политически асансьори.
Също толкова смехотворна е претенцията, че от България щял да тръгне мирът в Украйна.
Последната инициатива – среща на шестте черноморски държави, за да се договорят за безопасността на търговското корабоплаване – е еманация на номенклатурното нищоговорене, което обикновено предхожда нищоправенето. Пиар фойерверки, зле сглобени и още по-зле комуникирани.
Но нека зададем простия въпрос: как точно България ще убеди Русия да не напада търговски кораби? С какъв аргумент?
И защо нито Радев, нито Йотова обясняват дали тази инициатива е съгласувана с ЕС и НАТО? Европейската сигурност, включително в Черно море, не се гарантира с декларации и дипломатически пожелания. Тя зависи от координация, разузнаване, наблюдение и реални способности.
Нека не забравяме и нещо съществено: въздушното наблюдение над Черно море се осъществява и с британски, американски и други съюзнически ресурси. Каква е ролята на НАТО в тази инициатива? Какви гаранции предлага тя? И какъв механизъм би принудил Москва да спазва евентуално споразумение?
Мирът не започва с гръмки декларации от София. Започва с реалистична оценка на заплахата, съюзническа координация и готовност да защитиш интересите си. Всичко останало е предизборен дим.
Напоследък натрупаният в журналистиката символен капитал все по-често отваря вратите направо към голямата политика, отбелязва Иво Инджов. И макар че явлението не е ново, заслужава внимание заради задължителната обективност в журналистическата професия, към която кандидатите за изборна длъжност впоследствие обичайно се завръщат. Авторът отбелязва, че е член на ИК на кандидатпрезидентската двойка Христанов-Черкезова, но подчертава, че застава зад анализа с експертизата си.
Вече е обичайна практика по-известни журналисти в България да стават корпоративни или институционални пиари – успешни или не толкова успешни. Обратното се случва много по-рядко, което понякога ни кара да си мислим, че мечтата на всеки утвърден журналист е да се издигне до ПР професионалист. Заради по-доброто заплащане, по- яките връзки със силните на деня и по-малката взискателност на обществеността в
сравнение с журналистическия занаят.
Напоследък обаче натрупаният в журналистиката символен капитал все по-често отваря вратите направо към голямата политика. Явлението не е ново – познаваме подобни случаи и от по-ранни периоди.
Президентските избори 2026 г. поставят с нова сила на дневен ред този стар, но нерешен проблем на българската публичност.
Сега поводът се набива силно на очи: двама кандидати за вицепрезидент са хора с дългогодишна журналистическа кариера, а журналисти присъстват осезаемо в инициативните комитети на двете водещи кандидатпрезидентски двойки.
Само по себе си това не е нито незаконно, нито непременно нередно. Журналистите имат същото право като всички останали да участват в политиката и да сменят професията си. Проблемът възниква, когато натрупаните чрез журналистиката разпознаваемост, медийна власт и привилегирован достъп до политиците почти без преход се превръщат в политически капитал – особено ако вратата към журналистиката остава отворена за завръщане в случай на нужда.
Въпросът следователно не е дали журналисти могат да влизат в политиката, а дали подобни превъплъщения не подхранват характерната за нашите географски ширини медийно-политическа симбиоза.
Най-ясно проблемът се вижда в кандидатурата на генералния директор на БТА Кирил Вълчев за вицепрезидент в двойката с Илияна Йотова. Вълчев има дългогодишна журналистическа кариера, включително като водещ в Дарик радио, а от 2021 г. ръководи националната информационна агенция, вече втори мандат. За първия пост беше номиниран от ГЕРБ – партия, която беше политически противник на БСП, от чиито редици Йотова стана вицепрезидент на Румен Радев през 2017 г. БТА претендира за статут на обществена медия, но зависимостта ѝ от държавата е институционално заложена: генералният директор се избира от Народното събрание, а издръжката на агенцията, както и на БНТ и БНР, се осигурява чрез субсидия от държавния бюджет.
След обявяването на кандидатурата Вълчев излезе в неплатен отпуск, но запази директорския пост. Законът го позволява, но именно тук възниква професионално- етичният проблем. Асоциацията на европейските журналисти-България го формулира ясно: „Издигането на генералния директор на БТА Кирил Вълчев като кандидат за вицепрезидент поставя въпроса по какъв начин журналистите от агенцията ще се чувстват свободни в работата си по време на предизборната кампания, когато директорът, макар и в неплатен отпуск, е един от кандидатите. И не беше ли по-редно Вълчев, въпреки че законът му позволява да излезе в отпуск, да се оттегли от директорския пост при обявяване на кандидатурата?“.
Впоследствие, в интервю за „Нова телевизия“, Вълчев не успя да отговори убедително на въпросите на Марина Цекова как фактическото съвместяване на двете роли се отразява върху способността на БТА да отразява безпристрастно предизборната кампания. На логичния въпрос какво би станало, ако двойката Йотова-Вълчев загуби и той се върне на директорския пост, Вълчев отвърна с риторичен контравъпрос от рода
на: „Мислите ли, че влизам в битка, която няма да спечеля?“.
Това обаче не решава същинския проблем: може ли ръководител на национална информационна агенция да влезе в пряка политическа надпревара, без да се раздели с поста, на който след това би могъл веднага да се върне?
Кандидатурата на Петър Волгин за вицепрезидент от „Възраждане“ в тандем с партийния лидер Костадин Костадинов, който иска да стане държавен глава, поставя друг вариант на същия проблем. Когато през 2024 г. се кандидатира за Европейския парламент, дългогодишният журналист от БНР излезе в платен отпуск от обществената медия, вместо да прекрати професионалните си отношения с нея. След избирането му за евродепутат трудовото му правоотношение с БНР беше запазено чрез дългосрочен неплатен отпуск. При Волгин има и допълнително обстоятелство: проруските му позиции бяха разпознаваеми още в предаванията му по БНР – в подбора на събеседници и в собствените му коментари.
Последвалото преминаване в активната партийна политика на Петър Волгин поставя въпроса къде е границата между журналистическата позиция и политическата ангажираност.
И при Вълчев, и при Волгин чувствителността е по-голяма, защото става дума за обществени медии.
Кампанията поставя въпроса и в друга форма – участието на журналисти в инициативните комитети.
В комитета на Йотова-Вълчев личат имената на редица известни журналисти, както и членът на Управителния съвет на БНР Даниел Спасов, който е изпълнител на народни песни. Действаща журналистка – международник, от БНТ първоначално беше включена, но впоследствие се оттегли заради несъвместимостта на подобно участие с Етичния кодекс на обществената телевизия. След това се завихри скандал с участието в
Валерия Велева, главен редактор на „Епицентър“. Тя беше принудена да се оттегли от ИК след натиск от „Демократична България“ заради публикуваната от сайта експертиза по случая „Петрохан-Околчица“ с незаличени имена, включително на деца, и чувствителни подробности.
След напускането на Велева сред най-разпознаваемите журналистически фигури в комитета остана основателят на „Гласове“ Явор Дачков. Сайтът му демонстрира нескрити симпатии към политическите позиции на бившия президент и настоящ премиер Румен Радев, чията портия „Прогресивна България“ стои зад кандидатурата на Йотова.
Десетина известни журналисти участват и в инициативния комитет на Андрей Гюров и Георги Кандев, но само един от тях работи в национална, частна медия. По-интересна е фигурата на единия от съпредседателите на комитета – дългогодишния водещ в „Дарик радио“ Константин Вълков. След като напусна медията, той се насочи към собствен подкаст – ново поприще и за други журналисти, разделили се с големите електронни медии, – и към университетското преподаване.
Именно по-широкото включване на журналисти в президентската надпревара кара АЕЖ-България да предупреди за изместване на ролята им „от коректив на властта към въвличане в борбата за власт“. България се нуждае от силни и независими обществени и частни медии, които да бъдат реален коректив на властта, настоява организацията.
Преходът от журналистиката и медиите към политиката не е нов. Преди 20 години Волен Сидеров използва предаването „Атака“ по СКАТ като стартова площадка за създаване на едноименната политическа формация.
Сидеров дори стигна до балотажа на президентските избори през 2006 г. Днес отново е кандидат за президент, но няма никакви шансове за успех.
Николай Бареков превърна телевизионната си популярност, натрупана в bTV и впоследствие доразвита от финансираната чрез КТБ TV7, в политически проект и място в Европейския парламент.
Шоуменът Слави Трифонов капитализира дългогодишното си присъствие в националния ефир на bTV в символен капитал, с който създаде партията „Има такъв народ“.
Особено показателен беше случаят с Антон Хекимян през 2023 г., който почти без преход смени поста директор на новините и актуалните предавания на bTV с кандидатурата на ГЕРБ за кмет на София. Тя беше лансирана лично от партийния лидер Бойко Борисов. А днес Хекимян е председател на групата на ГЕРБ в Столичния общински съвет.
Разбира се, тези случаи са различни. Общото между тях е възможността публичността и влиянието, придобити чрез медиите, да бъдат конвертирани в политически ресурс. При хора, заемали висши редакционни или ръководни постове, става дума не само за известност, но и за влияние върху дневния ред и начина, по който политическите актьори достигат до аудиторията.
Решението не е да се забранява на журналистите да влизат в политиката, а ясно да се разделят двете роли. Кандидатът за изборна длъжност или висш партиен пост би следвало реално да напусне журналистическата или ръководната си позиция, особено в обществена медия.
Също толкова важно е обратното движение: завръщането в журналистиката трябва да става след достатъчно дълъг „период на охлаждане“, най-вече при отразяване на политиката и при редакционно ръководство.
В експертно интервю за книгата ми „Медиите в България – от инструментализиране към завладяване“ (2024) Георги Коритаров каза, че българската журналистика за съжаление не е успяла да се утвърди първо като ценностна, а след това и като професионална общност. „Под ценностна общност разбирам не обвързана с една конкретно партийно-идейна ценностна система, а ценностите на самата журналистика – плурализъм, обективност, култура, свобода на словото, право на другия да има равностойна гледна точка и присъствие.“ Според него е необходимо „изработване на едно вътрешно пространство, което да превърне журналистиката в относително автономна територия, не чак толкова подвластна на външните зони и температури на обществения живот“.
Тъкмо създаването и защитата на тази автономна територия остава един от големите нерешени проблеми на българската журналистическа култура и професионална практика.
Тръмп сключи сделката с Русия, за да намали цените на дизела в САЩ, които са най-високи в историята, защото той започна войната с Иран без план.
Това е опит да избегне истински разгром на предстоящите избори след месец.
В същото време в Близкия Изток Тръмп с глупавите си действия даде на Иран възможността да затвори Ормузкия проток, докато одързостените от американския провал хути в Йемен, най-важните съюзници на Иран в региона, затвориха протока Баб ал-Мандеб.
С това Тръмп ефективно блокира двете „порти“ за износ на петрол от Саудитска Арабия – основен производителни износител на суров петрол в света.
Тръмп го прави в момент, в който украинската контраофанзива възвръща територии в такъв мащаб за пръв път от февруари 2022 г, а далекобойните украински санкции са извадили от строя половината руски рафинерии.
Тръмп не само продава бъдещето на демократичния свободен свят не само заради собствените си зависимости от Русия (най-вероятно свързани със сексуални компромати от посещения в Москва и с острова на Епстийн) и очевидната му глупост, но го прави и заради безкрайната си алчност, благодарение на която е придобил 3.5 милиарда долара откакто е встъпил във втория си президентски мандат.
В България лицето на тази изтъкана от корупция руска зависимост и алчност, желаеща да притежава безконтролна власт в отпуснатия от руския господар феод, са Румен Радев, Бойко Борисов, Делян Пеевски и всичките им присъдружни олигарси и съпартийци.
Ако гласувате за Йотова, гласувате реално едновременно за всички изброени.
За България избора на Йотова означава окончателно скъсване с Европейския съюз, което формално ще бъде изпълнено при първия случай на по-сериозна военна заплаха от страна на Русия.
Управляващата партия в България е изградена от бивши членове на БСП, милиционери, ченгета ДС и военни от Варшавския договор, които до един са готови да предадат България на Путин така, както са ги учили, че трябва да се направи по примера на 09. септември 1944 г.
БГНЕС Правилата, по които правим избори, прави възможно хора като Венцислав Ангелов (вдясно) и Атанас Стефанов, не само да се кандидатират, но и да им плащаме за това.
Демокрацията няма цена, често чуваме да се казва. Напротив, има и тя е баснословна. План сметката на правителството, представена през август, сочеше прогнозна цена на президентския вот от почти 117 млн. евро (в това влизат разходите и при евентуален втори тур, какъвто засега изглежда сигурно, че ще има). Не са малко пари, нали?
Сумата става още по-впечатляваща,
когато направим сравнение с предишни избори. Последният президентски вот беше през 2021 г. и тогавашното служебно правителство задели за него 124 млн. лв. Пресметнато в евро, това показва, че изборите са поскъпнали двойно за 5 години. Но добре, да приемем, че кризите и инфлацията неизбежно са увеличили сметката. През април т.г. проведохме предсрочни парламентарни избори. За тях правителството беше планиралокъм 66 млн. евро. Тоест, отново сега сметката е почти двойна.
А се готвим за президентски избори, чието провеждане е далеч по-лесно, отколкото другите видове избори – все пак имаме една шепа кандидати. Представяте ли си какви главозамайващи разходи ни очакват за местните избори следващата година? Тогава кандидатите за кметове и общински съветници ще бъдат хиляди, а и балотажите със сигурност ще са много.
Освен това, сметката за президентския вот все още расте.
Почти 15 милиона ще трябва да платим за подготовката и провеждането на машинното гласуване; към 3 милиона ще са нужни за хартиени бюлетини (да, все още печатаме такива, нищо че формално преминахме към изцяло машинен вот) и на ролки с хартия за устройствата, за да отпечатват контролни разписки. И така надхвърляме 130 милиона прогнозни разходи. А междувременно роптаем срещу раздутите държавни разходи, големия дефицит и растящите дългове на хазната. Негодуваме, но огромният изборен бюджет на никого не прави впечатление.
А за какво харчим? Най-голямото перо в изборните разходи са възнагражденията и осигуровките на десетките хиляди членове на избирателни комисии – общо около 56 милиона за двата тура (тук влизат секционните и районните комисии); след това идват разходите за работата на МВР, което е ангажирано с охраната и поддържането на реда – почти 25 милиона; логистично осигуряване на изборите – около 17 милиона; разходите на външното министерство, което се занимава с гласуването в чужбина – почти 11 милиона, и още, и още. И да не забравяме – това са прогнозните разходи по план сметката, а нещата рядко вървят по първоначалния план.
Тук е добре да споменем един по-малък (на фона на останалите), но
съществен разход – за медийните пакети.
Това е държавното финансиране, с което на участниците в изборите се осигурява възможност за безплатна предизборна реклама в медиите (с изключение на тези политически сили, които получават държавна субсидия, защото са влезли в парламента). За тази цел правителството задели 650 хил. евро, които ЦИК вече раздаде на кандидат-президентите.
Това най-много би трябвало да ни боде в очите – не за друго, а заради самите кандидати, които получават достъп до национален ефир чрез медийните пакети. Става въпрос за хора, които използват тази възможност, за да бълват публично грозни обиди и закани към хомосексуалистите, евреите и въобще всеки, който не им харесва по някаква причина, и така превръщат предизборния дебат в отвратителен и плашещ спектакъл. Когато държавните органи се принудят да ги накажат, санкцията се свежда до дребна глоба от няколко хиляди евро, която очевидно никого не възпира. На тези избори има впечатляващо изобилие на одиозни кандидати.
Преди няколко месеца новите управляващи от „Прогресивна България“ се захванаха да ремонтират Изборния кодекс. Всъщност, промените им се сведоха до това да премахнат някои от дразнещите решения на бивши управляващи – като превръщането на машините в принтери за бюлетини и орязването на избирателните секции извън ЕС. Иначе казано, поправките имаха изцяло политически характер – колкото хората на Румен Радев да кажат, че заличават лошите практики, въведени от техните противници. За реформа изобщо не може да се говори.
Ако някой искаше да промени системата,
щеше да смени модела на избирателните комисии,
сега пълни с партийни избраници; да повиши изискванията за участие в избори (а защо не и за регистрация на партии?), защото сега буквално всеки, независимо от възгледите си и душевното си здраве, може да се включи във вота; да оптимизира провеждането на изборите, за да не ни струват колкото половин магистрала; да измени правилата така, че да не дават повод за обвинения, че един кандидат, като настоящия президент Илияна Йотова, може да използва ресурсите на поста си, за да помогне на кампанията си.
Но уви – няма кой да мисли за тези неща, особено когато се занимаваме с „мащабни“ проблеми като „репресиите“ срещу домашната ракия. Така че не само ще трябва да търпим в предизборната кампания всякакви хора да вилнеят от националния ефир, но и да им плащаме за това. Кой знае, може да дойде ден, в който връзката между това и огромната сметка за изборите да стигне до съзнанието на властта.
Предложението за шестстранни разговори между черноморските държави за „умиротворяване“ на Черно море, което вчера направиха Йотова и Радев, е типично за тяхната форма на миролюбие – повече обем, отколкото съдържание.
Истината е, че това цинично миролюбие на Радев и Йотова служи за прикритие на агресията на Путин, не за постигането на мир. Това е нетната полза от цялото това говорене за мир, докато бомбите падат и убиват мирни граждани. И нито дума на осъждане на конкретния виновник. Само абстрактна борба за мир.
Все пак е нужна елементарна геополитическа трезвеност по отношение на фойерверк с предложението за шестстранна дипломация – и по темата за сигурността в Черно море, и по въпроса за прекратяването на войната в Украйна.
Защо не отидат до Москва и да преговарят за примирие в Черно море. Нали това е националния интерес.
Защо само говорят, а не предприемат нещо конкретно? Самолетът и в Кремъл – да убеждават Путин.
Приказките от удобните зали, далеч от войната, са само това – приказки на вятъра.
Не им стиска да отидат. Защото тогава ще рухне цялата им психологическа конструкция на „мира по руски“.
А агресивността на Москва в Черно море има предистория. Нека не забравяме, че имаше случаи, в които Русия затваряше огромни части от Черно море, включително българската икономическа зона, за „учения“ на Черноморския флот – включително непосредствено след началото на пълномащабната агресия срещу Украйна.
На 27 юли 2023 г. Русия обявява временна предупредителна зона в Черно море за военни учения, включително ракетни и артилерийски стрелби. Три четвърти от зоната на ученията бяха в българската изключителна икономическа зона. Първоначално е обявена до 9 август, а впоследствие Русия я удължава до 19 август.
Нито Радев, нито Йотова – тогава президент и вицепрезидент – реагираха с необходимата твърдост. Скриха се под леглото.
Затова тази бутафория на безсъдържателното миролюбие вече идва в повече.
Още повече когато я съпоставим с новините от Украйна – над 140 души убити и ранени при снощните руски атаки. Давате ли си сметка – всеки ден Путин ескалира и расте броя на убитите и ранените мирни украинци.
А Йотова и Радев имат нахалството да прикриват военните престъпления на Путин с евтини приказки за миролюбие.
Къде точно виждате мир в политиката на Путин?
Ако искат да говорят за умиротворяване на Черно море, първата стъпка е да назоват държавата, която води войната и превръща Черно море в зона на военен риск.
Но това очевидно е невъзможно за тях.
Толкова ги е страх от Путин, че дори не смеят да произнесат името му.
Време е за протест – защото ми идва в повече – масов убиец разстрелва европейци, а ние се занимаваме с терзанията на един комплексирани от Путин български политици.
Готови сте да излезете на Улицата и да покажем, че няма да позволим Радев и Йотова да крият съпричастността си към престъпленията на Путин зад мнимо миролюбие? Не утре или някого – буквално тези дни.
Говорим за милиарди, стратегии и „исторически успехи“.
Но аз искам да попитам нещо много по-просто:
Какво значение има всичко това, ако България остава без българи?
През 2025 година в България са се родили едва около 50 000 деца.
Починалите са почти 100 000 души.
Два пъти повече погребения от люлки.
Това не е политика.
Това не е ляво или дясно.
Това е реалността в България.
Държава, в която все по-малко млади хора виждат бъдещето си тук.
Държава, в която почти всеки трети човек е в риск от бедност или социално изключване.
Държава, в която децата ни са сред най-слабо представящите се в Европа по четене и математика.
Държава с едни от най-тежките демографски показатели в Европа.
И знаете ли кое ме боли най-много?
Не статистиката.
А празните къщи по селата.
Заключените училища.
Самотните възрастни хора.
Младото семейство, което си събира багажа.
Майката, която чака децата си да се приберат от чужбина за Коледа.
Бащата, който работи цял живот и накрая брои стотинките си в магазина.
Ето това е истинската България, за която трябва да говорим.
Не искам да сме първи в класациите.
Искам децата ни да искат да останат тук.
Искам младите семейства да имат смелостта да раждат деца.
Искам възрастните ни родители да живеят достойно.
Искам човекът, който работи честно, да може да гледа семейството си, без да се страхува как ще изкара месеца.
Шенген няма да ни спаси.
Еврото няма да ни спаси.
Самолетите няма да ни спасят.
Ще ни спаси държава, която най-после постави човека на първо място, а не партийните и лични интереси.
Приоритетите трябва да бъдат: образованието, семейството, децата, здравето, трудът, достойнството.
Защото България не е територия – България сме ние. И ако загубим хората си, няма значение в колко съюза сме влезли, каква валута държим в джоба си или колко модерни самолета летят над главите ни.
Най-важната битка е България да има бъдеще и тази битка започва от нас и за нас!
Кирил Вълчев се впуснал в президентската надпревара, за да се отблагодари на родината си
Волгин иска повече правомощия за президента, но не президентска република
