И друг път съм цитирал Станислав Стратиев, който казваше: няма нищо случайно, случайно само се женят.
И в инициативния комитет на двойката Илияна Йотова – Кирил Вълчев няма случайни хора. Подбрани са много точно за целта – 14 агенти на ДС, достатъчен брой червени мандарини с произход БКП-БСП, две шепи интелектуалци, готови за слугинаж на всяка власт…
Е, има и тук-там хора, които досега не са се резилили, но и за това никога не е късно.
В комитета е и Вежди Рашидов. Някои журналисти се изненадаха, нали той беше от ГЕРБ?
Но изненада няма – Вежди е винаги покрай силните на деня. Беше горд „мултак” с „мултигрупата” на Илия Павлов, беше близък до Доган, после се залепи до Борисов, който го издигна до културен министър и до председател на парламента. Сега, когато Бойко залязва, Вежди се прегрупира, присъединява се към Йотова. Инстинктът му за пласиране го отвежда при печелившия кандидат.
По време на световното първенство по футбол през 2010 октоподът Паул предсказваше резултата от мачовете. И познаваше.
У нас октоподът, който познава резултата от изборите, се казва Вежди – в който инициативен комитет се запише, там ще е победата.
И все пак изненада в комитета има – присъствието на Емануил Йорданов, бивш тъмносин седесар и министър на вътрешните работи, е необяснимо за мен. Дори помислих, че е грешка, докато самият той не излезе да мънка защо подкрепя Йотова.
Сетих се за епизод от миналото. Вежди Рашидов, тогава общински съветник, счупи носа на полицай, който му направил забележка за паркиране пред Столичната община. Стана медиен скандал, вдигна се шум, щеше да се стигне до съд. Емануил Йорданов пое защитата на полицая. Тогава като журналист отидох при него, разговаряхме, той бе убеден във вината на бияча и беше решен да защитава своя клиент в съда. Но не се стигна до залата – полицаят оттегли иска си. Счупеният нос вероятно бе изтъргуван срещу някаква сума. Така Вежди излезе сух, случаят се забрави.
И да не го е забравил, едва ли Емануил Йорданов ще го напомни на Рашидов сега, когато двамата се срещнат на кафе при тяхната обща кандидатка Йотова.
Кампанията за президентските избори досега се свежда като че ли до сблъсък на два криминални сюжета: „Защо преди няколко години вицепрезидентът Илиана Йотова, сега кандидат за президент, е помилвала наркобос – „Петричкия Ескобар“, и „Когато фактите се наслагват и боговете трябва да мълчат“, както е при казуса „Петрохан“.
Първият сюжет е навиван на пружина от „Продължаваме промяната“ и „Демократична България“ – партиите, от чиято подкрепа най-вече зависи резултатът на кандидатската двойка „Гюров – Кандев“. Йотова отговаря, като се позовава на становището на медицинска комисия, назначена от тогавашния правосъден министър Надежда Йорданова (ДБ), която обаче не е сформирана за конкретния случай.
При втория казус все по-силно се налага официалната версия за самоубийства и убийства, включително на непълнолетен и на младеж, в педофилска група, ръководена от харизматичен лидер, на фона на осветяването на трагичната история от прокуратурата с широко известните й пороци в работата. В този сюжет политически уязвими са ДБ и ПП – заради обвинения за институционална и финансова подкрепа, оказвана по различни линии на замесени лица и НПО на основния заподозрян Ивайло Калушев, но и заради моралното им легитимиране от радикализирани симпатизанти на двете партии в социалните мрежи.
То не може да бъде разбрано без характерното за България дълбокото недоверие, че държавните институции не работят в полза на хората и обществения интерес.
На този фон иначе горещи теми като българската позиция за войната в Украйна, започната от Русия, и мястото и тежестта на страната в Европейския съюз остават на заден план. Вътрешнополитическите теми и визията на основните кандидати за президентската институция пък почти изцяло липсват от предизборния дискурс.
В същото време президентските избори ускоряват преформатирането на политическото пространство – процес, започнал след мощната победа на „Прогресивна България“ на Румен Радев на парламентарните избори, и който вероятно ще завърши на местния вот догодина.
Рязката промяна на политическия пейзаж се вижда и в това, че още преди да е започнала същинската президентска кампания, поне три дадености в българската политика, изглеждали почти вечни само допреди пет месеца, вече са невалидни. Става въпрос за тежестта в политическия процес на ГЕРБ, БСП и ДПС – последните оцелели (по-) големи партии на прехода.
ГЕРБ за първи път нито издигна, нито подкрепи кандидат за президент
Става въпрос за партия, която все още е най-голямата опозиционна сила в парламента и е управлявала България в различни конфигурации близо 15 години. Борисов засега не показва намерение да призове за подкрепа на „десния“ кандидат Гюров, повтаряйки втръсналото „непоискана подкрепа не се дава“, след като ПП и ДБ не се хванаха на въдицата му за единна дясна кандидатура. Тя щеше да бъде обременена най-малкото от тежкото наследство на порочната „сглобка“.
На 19 април ПБ взе почти милион и половина гласа срещу само около 440 хиляди за ГЕРБ. Партията на Борисов загуби близо 200 хил. гласа спрямо предходните избори през 2024 г., а в сравнение с април 2021 г., когато започна цикълът от осем парламентарни избора за пет години, електоралната ѝ подкрепа се стопи наполовина.
Въпреки това Борисов можеше да играе стратегически и да издигне кандидат, макар и с ограничени шансове. Така щеше да покаже, че кадровата банка на ГЕРБ не се е изчерпала, и да мотивира структурите на партията, която все още е най-силна в местната власт.
Вместо това ГЕРБ не само се въздържа от активно участие в изборите, но се намира и в състояние на партиен листопад.
Знакови фигури напуснаха партията или ръководството ѝ, а по места започват да се разбягват и „пехотинците“. Показателен е примерът с напусналите 50 души от младежката организация във Враца.
Това създава предпоставки за преориентиране под една или друга форма на кметове, общински съветници и партийна клиентела към „Прогресивна България“ преди местния вот през есента на следващата година.
Допълнителен и много сериозен проблем за ГЕРБ е, че Службата за контрол на чуждестранните активи (OFAC) към финансовото министерство на САЩ за първи път поименно назова Борисов като получател на подкупи от хазартния бос Васил Божков в рамките на заведено от Божков дело с искане за сваляне на санкциите му по „Магнитски“.
Ако факторът „Магнитски“ затисне Борисов, скоропостижното маргинализиране на ГЕРБ е вън от съмнение. Всичко това засилва още на този етап въпросите за способността на партийния вожд да определя бъдещето на собственото си политическо творение.
БСП – „за“ Йотова, но в сянката на Радев
Макар и не толкова видима като драмата на ГЕРБ, ситуацията на БСП е не по-малко сложна. За първи път след началото на демократичните промени през 1989 г. партията остана извън парламента. Причините са комплексни, но силен ускорител беше оттичането на голяма част от електората ѝ към формацията на новия силен фактор в българската политика.
Заставайки зад „нейната“ кандидатка за президент, БСП трудно може да капитализира подкрепата си за Йотова, защото остава в сянката на ПБ. След изпреварващия ход на действащия президент партията на Радев нямаше друг избор, освен да застане плътно зад нея. Затова и за БСП, която за разлика от ГЕРБ има много по-слаби позиции в местната власт, общинските избори ще бъдат ключови за политическото ѝ оцеляване.
Остава въпросът доколко кметове, издигнати или подкрепени от социалистите, ще устоят на изкушението да се преориентират към ПБ.
ДПС – знаковото мълчание на Пеевски
На последните парламентарни избори ДПС на Пеевски взе 250 хил. гласа, а ДПС на основателя на партията Доган – едва 50 хил. и остана извън парламента. Така дори традиционният „таван“ от 400-500 хил. избиратели
за ДПС от известно време е по-скоро спомен, отколкото разменна карта в президентските избори. При тези резултати и електоралната демобилизация на част от българските турци на санкционирания за корупция от САЩ и Великобритания вожд на „ДПС – Ново начало“ да влияе върху президентския вот са значително по-ограничени.
Не беше обаче толкова отдавна времето, когато гласовете на българските турци решаваха президентски съдби на балотажа, а партията на Доган се кичеше със славата на балансьор в парламента. На президентските избори през 2021 г. ДПС дори издигна тогавашния си лидер Мустафа Карадайъ. Сега Пеевски е необичайно мълчалив по горещите теми на политическия момент и не дава ясни знаци как ще играе движението на изборите. Положението му в това отношение наподобява ситуацията на Борисов.
По-важната дългосрочна промяна обаче е отслабването на монопола върху етническия вот. Това отваря възможност интересите на българските турци и другите мюсюлмани все повече да бъдат представлявани от различни политически формации, а не от една почти капсулирана етническа партия – както е обичайно в утвърдените либерални демокрации.
Така президентските избори могат още по-ясно да покажат, че три партии, които в различни периоди определяха облика на българската политика – ГЕРБ, ДПС и БСП, вече имат значително по-малка тежест в партийно-политическата система.
Моделът „Борисов – Пеевски“ също изглежда силно разклатен, още повече че двете му лица следват различни стратегии на приспособяване и политическо оцеляване. Не са във форма и националистите от „Възраждане“, получили около 140 хил. гласа на парламентарните избори.
На този фон „Прогресивна България“ се утвърждава като доминиращ политически проект с умерено популистки облик. Тя инкорпорира социални, консервативни и умерено националистически електорални нагласи, съчетани, поне засега, с неолиберална данъчна политика.
Евентуална победа на Йотова би засилила още повече тази концентрация на политическо влияние. А с нея ще расте и изкушението за консумация на концентрирана власт.
От реакцията най-вече на гражданското общество ще зависи доколко ще бъдат запазени противотежестите, характерни за едно демократично общество, пък било то и българското.
Разбира се, политическата опозиция също ще има важна роля. Колко голяма ще бъде тя е функция и от представянето на двойката „Гюров – Кандев“ и способността ѝ да разшири подкрепата отвъд резултата на ПП-ДБ от последния парламентарен вот – малко над 400 хил. гласа. Разбира се, тук трябва да си даваме сметка за условност на сравнението между два различни по същество избора.
Кандидатите на либерално-демократичната общност – бившият служебен премиер и бившият главен секретар на МВР в същото правителство – засега не успяват да комуникират убедително с по-широката периферия на двете формации и не търсят достатъчно активно подкрепата на разнородни групи по линията „анти-Радев“.
Към част от избирателите отвъд либералнодемократичния сегмент се обръща независимият кандидат Иван Христанов, който води кампания в комплект с кандидата за вицепрезидент доц. Стоянка Черкезова. Те поставят акцент върху теми с потенциално по-широка обществена чувствителност – демографията, независимостта на президентската институция и борбата с корупцията. Проблемът им е, че не са припознавани достатъчно добре на „жълтите павета“.
По-същественият въпрос обаче е какво ще стане след президентските избори. Тогава дясната опозиция – при все още неясната роля на ГЕРБ в този процес – ще трябва да реши дали може да се обедини и да създаде нова, модерна и жизнеспособна българска десница. С оглед на наличните играчи, ресурси и настроения в обществото тази задача изглежда по-лесна, отколкото създаване на нова, жизнеспособна левица.
Във всеки случай на фона на отслабването, дори маргинализирането на традиционните партии на прехода, именно разчистване на терена за битка за освободеното от тях политическо пространство може да се окаже една от най-важните последици от сегашните президентски избори.
Тази история звучи невероятно, но е самата истина;
Навремето един познат си беше купил земя с гора в Тайланд. Гората била с кокосови палми. Решил моят познат да събира кокосови орехи, бизнес да завърти. Казали му – ааа, за да събереш реколтата, ти трябват специално обучени маймуни!
Пратил моят познат една дузина маймуни на училище да ги обучават в „събиране на кокосови орехи“.
Платил им пълното обучение.
С екстри и извънкласни упражнения.
Върнали му маймуните след няколко месеца (тук трябва да отбележим, че обучението не било евтино).
Обаче тия му примати – въобще не искали да събират орехи. Висели си по клоните и му се смеели.
Може би защото моят приятел не знаел тай и не го разбирали…
Така „изгорял“ с обучението. И с гората „изгорял“.
Минавали години, а кокосовите орехи висели неприбрани и падали накрая вече изгнили.
Някои дори го удряли по главата.
Защо ви разказах тази история?
Парламентът заделил 120 000 евро за частни уроци на парламентаристите, с които да платят, за да учат чужди езици!
„Тук е голямата вина на Румен Радев – че раздели българите. Раздели ни, защото поставя под риск един избор, осъществен с общите ни усилия – участието в съюзите на западната цивилизация“, казва Александрина Пендачанска.
ДВ: Как се стигна според Вас до пълното мнозинство на „Прогресивна България“?
Александрина Пендачанска: Мисля, че победата на Румен Радев беше резултат от умората, на хората им писна. Това се видя и на протестите. Избирателите се надяваха в него да намерят онзи „спасител“, който да пребори корупцията, да се справи със статуквото, което задушава страната ни. Поради тази причина му дадоха доверието си. За съжаление обаче, вместо наистина да започне да разгражда модела, властта се обгради с хора, за които човек може да остане с впечатлението, че представляват същия този модел, от който уж щяха да ни отървават. Освен да броим полетите на Пеевски, досега не сме видели никакво сериозно антикорупционно разследване. Да не говорим за бюджета и цените. Изглежда Радев не е в състояние да изпълни нито едно от обещанията си за по-високи доходи, овладяване на цените, повече сигурност и борба с корупцията, които даде преди изборите и заради които всъщност беше избран.
„Това е сбъркана логика, абсурдна е“
В същото време външната му политика поставя под риск един избор, който България вече е направила, изстрадала е. С обединените усилия на всички българи страната ни реализира своя идеал да е равноправна част от Европа, а сега изведнъж, вместо да сме проактивна страна, с достойно място в постигането на общите цели на Европейския съюз, правителството се държи амбивалентно, нееднозначно. С абсурдното обяснение, че помощта за Украйна само щяла да удължи войната с Русия, Радев оттегли България от т.нар. Коалиция на желаещите. Чудя се, ако САЩ и Великобритания бяха използвали същата логика да не „удължават“ военния конфликт в Европа, как щеше да завърши Втората световна война? Представяте ли си да бяха оставили Хитлер да завземе цяла Европа и част от СССР, за да не „удължават“ войната? Това е сбъркана логика, абсурдна е. Тя е част от пропагандния наратив на Русия.
ДВ: Тази победа на Радев по-скоро лична ли е – или някакво махало се люшва в „мултивекторна“ посока?
Александрина Пендачанска: Смятам, че хората гласуваха доверие лично на Радев. Затова и разочарованието им ще се стовари върху него самия с цялата си тежест.
ДВ: Коя опасност пред България е по-реалистична – външнополитическата, свързана с евентуална преориентация, или вътрешната тип „колкото повече държава, толкова по-добре“?
Александрина Пендачанска: За жалост, и двете опасности са еднакво реалистични. Всекидневно виждаме как властта настъпва чрез медиите, как превзема държавната машина по един болезнено познат начин. В същото време България все повече изпада във външнополитическа изолация от западните партньори, докато руски политици са доволни от Радев и го хвалят. Тези сигнали са достатъчно еднозначни за рисковете пред България и би трябвало да тревожат всички ни.
„Трябва да решим накъде вървим – назад към миналото или напред към бъдещето“
ДВ: Какво е това поредно „време разделно“, което настана в България – и то в може би най-проспериращия ни момент от много години насам?
Александрина Пендачанска: Тук е голямата вина на Румен Радев – че раздели българите. Раздели ни, защото постави под въпрос един избор, който вече е осъществен, и то с цената на общите ни усилия – присъединяването ни към съюзите на западната цивилизация. И изведнъж този наш изстрадан избор се преосмисля и преформулира, докато се флиртува с диктаторския режим на Путин. Разделени сме и защото сега, повече от когато и да било в последните 10-15 години, трябва да решим накъде вървим – назад към миналото или напред към бъдещето.
ДВ: Вие оглавихте, заедно с Константин Вълков, инициативния комитет, издигнал кандидатпрезидентския тандем Гюров-Кандев. Кои са силните и кои – слабите места на тази кандидатура?
Александрина Пендачанска: Вярвам, че правилният път на България е този на модерността и развитието, а не на миналото и упадъка. И съм убедена, че Андрей Гюров ще води страната ни именно в тази посока. Като министър-председател той доказа, че е независим, силен и смел човек, който никому нищо не дължи. На него никой не може да му каже „помилвай еди-кого си“.
Андрей Гюров и Георги Кандев никога няма да коленичат пред никого. Аз не мога да изтрия от съзнанието си този унизителен и срамен за България образ, в който президентът и вицепрезидентът ни коленичеха в краката на руската посланичка Митрофанова, която отказа да отдаде почит на българските герои от Съединението. Нито мога да изтрия образа на Йотова, коленичила пред висшия офицер на КГБ, пък бил той и с куколион (традиционната „шапка“ на руския патриарх – бел.ред.). Андрей Гюров и Георги Кандев няма да коленичат пред никого. Иначе някои виждат като слабост на тандема Гюров-Кандев факта, че не са обръгнали, опитни политици, но аз възприемам това по-скоро като преимущество. Може би не са толкова опитни и ловки, но не са и омърсени. В тях има нещо автентично и чисто – толкова непознато или по-скоро забравено в нашата политика.
ДВ: Кое е тяхното USP (unique selling proposition), ако заимстваме израз от речника на маркетолозите? Онова уникално предимство, което ги отличава от другите и би ги извело до балотаж?
Александрина Пендачанска: Именно тяхната автентичност, тяхната неомърсеност. Зад тях не стоят никакви чужди интереси, не стоят политически схеми и договорки. Това са независими хора, които се водят единствено от своите принципи, убеждения и мечти за една по-силна, справедлива, достойна, модерна и щастлива България.
„Гражданската будност е част от моята цялост“
ДВ: Куп светли руски умове от сферата на културата и изкуствата бяха принудени да емигрират, в някои случаи – буквално за да се спасят. Последният подобен случай е с големия режисьор Андрей Звягинцев. В същото време има немалко артисти и творци, които подкрепят режима – например Анна Нетребко. Може ли да има истинско изкуство без морален прецепт?
Александрина Пендачанска: За мен е абсолютно невъзможно. Ние сме цялостни същества. Осъзнаването за тази цялост прави недопустимо да се поддържа позата на независимост и незаинтересованост от процесите, които се развиват в света около нас. Затова съчувствам и разбирам всички големи руски творци, които са принудени да избягат от диктатурата на Путин.
Аз винаги съм била граждански активна, независимо колко съм била ангажирана с кариерата си. И не съм се променила на йота през последните почти 40 години – същият човек съм, който търчеше по площадите и студентските стачки в началото на 1990-те, та до днес, вече на 56 години. И тогава, и сега съм защитавала едни и същи убеждения и принципи. Гражданската будност е част от моята цялост, от човека, който съм.
ДВ: Ще се завърнете ли на оперната сцена?
Александрина Пендачанска: Аз приключих активната си сценична кариера. Време е да се радвам на моите ученици – сцената вече принадлежи на тях.
Приятел, присъствал на срещата на Радев с американската камара споделя:
“Впечатлен съм колко добре е подготвен Радев – наистина бе доста убедителен с бизнеса: обещава всичко – ниски данъци, никаква Русия, само Запада и “разправа” с корупцията”.
Веднага си помислих, че една от есенциалните черти на премиерите на олигархията са обещанията на всеки всичко: преди изборите на избирателите – за да бъдат избрани; след изборите – на “великите сили”, за да останат на поста.
Да си спомним Орешарски – т.е кабинета “Пеевски”. Докато целият кабинет бе на 4 юли в американското посолство, барабар с премиера, неговото парламентарно мнозинство превеждаше спуснатите от Газпром текстове в закон за Южен Поток. Докато най-накрая се наложи трима американски сенатора лично да дойдат в България, за да го спрат, а Европейската комисия бе почти спряла еврофондовете.
Та имам една лична случка с това класическо червено двуличие.
Януари 2014 г – дни след срещата на шефа на Газпром Милер с Орешарски в София , присъствам на негова среща с … американската камара. Абсолютно същите слова като на Радев – обещавам това и онова…
По едно време не се сдържах и вдигнах ръка за въпрос:
“Добре за климата, но защо не разбрахме какво е обещала България на Газпром?”
Изненадан от въпроса, Орешарски смотолеви: “Да, имахме няколкочасова среща с Милер, но никога няма да стане ясно какво сме си говорили” ?!?
За моя изненада, bTV засне сценката и я излъчи в централните новини – сигурен съм, че записът го има в техните архиви.
Да превъртим лентата още назад. През мандата на Тройната коалиция Станишев посрещна президента Буш-син у нас и чертаеше светли хоризонти за нашето членство в НАТО и американските инвестиции у нас – тогава AIG купи БТК. В същото време, президентът Гоце сглобяваше с Путин Тройния шлем за продажба на нашата енергетика на Русия в заведение на Мишо Бирата (RIP).
Още по-назад – професионалните ми спомени стигат чак до 1996 г, когато във Форум за чуждестранните инвеститори в НДК, Румен Гечев ги убеждаваше да инвестират у нас, а ако има корупция – да му се обадят лично на него да я разгроми.
Така че всяка нова “червена” политика е добре забравена стара.
Апропо, след като отказа договорените американски танкери с газ през кризисната 2022 г, Радев отиде да го търси в Турция при Ердоган. Така пишеше в медиите. А иначе там на 9.12.2022 му бе срещата с Милер – същия шеф на Газпром и явно спонсор на нашата олигархия – поради вече невъзможност в Москва.
Но Радев едва ли щеше да откаже американските танкери, ако тогава в Белия дом не бе Байдън, а “наш” Тръмп.
Пропаганден плакат за съветския киножурнал „СССР Днес“, НРБ, ок. 1950 г.
Играехме тази игра винаги, когато можехме. На село, на поляната. Играехме я повече и от челик. През ваканцията се събираха доста деца. Оскубвахме тревата, отъпквахме едно колело пръст, голямо колкото колелото на волска каруца, и бяхме готови. Е, трябваше да имаме и джобни ножчета, но ние всичките имахме. Как без джобно ножче? Нали ако речеш да направиш най-простото нещо, да си отрежеш пръчка и да я издялаш, ти трябваше ножче. Как без ножче!
И така. Започвахме. Пет-шест деца. Всяко разполагаше с парче земя вътре в кръга, което наричаше на името на някоя държава. Гледахме да не са капиталистическите държави, за които пишеха ужасии и страхотии по вестниците, и ние, щем не щем, покрай дядовците ни, докато прелистваха вестника, също бяхме донякъде запознати с тези ужасии и страхотии. А и по телевизията, вечер по новините, отново слушахме същите тези ужасии и страхотии. За Съединените щати, за Англия, за Германия, за Франция. Никой не искаше да избира тези държави. Всеки искаше да е Съветският съюз.
Теглехме жребий и този, на когото се падаше да е пръв, веднага си заплюваше Съветския съюз. Другите си заплюваха Полша, Чехословакия, Румъния, макар че около Румъния имаше някакви неясни работи. Същото беше и с Югославия, но в краен случай можеше и Югославия. Но Съединените щати, Англия, Франция и Германия – не. Наистина, никой не ни беше забранил, но някак, покрай вестниците и новините по телевизията, ние, децата, бяхме нащрек с тези лоши държави.
И по ред започвахме да забиваме ножчетата в кръга. Казвахме да бие… да бие…казвахме името на държавата, която бяхме избрали и забивахме ножчето. Пръстта беше твърда, ножчетата не се забиваха много лесно. Но който успееше да си забие ножчето добре, отрязваше по линията на острието парче земя от съседа и тя ставаше негова. Най-често това успяваше да направи Венко, внук на единствения партизанин в селото. Неговото ножче беше специално, тежко, войнишко, съветско и винаги се забиваше в земята. А и обикновено винаги той печелеше жребия и си заплюваше пръв Съветския съюз. И Съветският съюз растеше, растеше, гълташе земи, докато накрая цялото колело не станеше Съветският съюз и държавите на другите деца не изчезнеха.
От разговорите в кухните знаехме, че дядо му откраднал някакъв кон и после, за да не го хванат, избягал в гората. Но след два-три дена дошъл Девети септември и дядото слязъл от планината вече като партизанин, с червена лента, вързана на ръкава. Но това не го казвахме на никого извън къщи.
Но ето че едно лято дойде Сашко. Той беше внук на зъболекаря, досега не си беше идвал на село, но това лято си дойде. Баща му и майка му бяха циркови артисти, някакви акробати, Сашко също май изпълняваше номера в цирка и беше обиколил с майка си и баща си цяла Европа и май даже Америка. Беше нисичък, но много добре сложен, мускулест, като атлет.
Първо ни събра очите, като тръгна на ръце и обиколи цялата поляна на ръце, после започна да се премята във въздуха, правеше двойни салта и напред, и назад. После каза нещо, което преди него беше немислимо – че много уважавал американците. Ние мълчахме. Сетне му предложихме да се включи в нашата игра на държави и го попитахме има ли си джобно ножче. Той веднага извади едно, каквото не бяхме виждали досега – с много остриета, не само с едно като нашите. Венко, както винаги, беше пръв на жребия и си заплю Съветския съюз. Стърчеше глава и нещо над Сашко и го гледаше с превъзходство. Попитахме Сашко коя страна си избира. Той каза Малта. Другите деца гледаха с недоумение, но аз потвърдих. Знаех, че има такава държава, защото бях разглеждал атласа на дядо и дори си спомних, че това е една много малка държавица, колкото точица. И ето, Сашко си избра Малта.
Започнахме играта. Ножчето на Сашко се забиваше в твърдата земя като в масло. Не пропусна нито веднъж. И този път стана така, че Малта започна да расте и да отнема земи от Съветския съюз.
Венко се разсърди. Започна да кипи като чайник. И по едно време вдигна крак и изтри с подметката на гуменката си играта. Каза, че нямало да играе, каза, че никой няма да играе повече на тази игра.
Ние се пръснахме. Прибрахме се по къщите. То и ваканцията без друго свършваше и трябваше да се стягаме за училище.
Оттогава минаха повече от петдесет години. Много време, цял половин век. Оттогава не съм играл на тази игра.
Да бие… да бие…
Но като гледам какво е положението, ясно си давам сметка, че в главите на много хора нищо не се е променило.
И което е най-страшното, сега не става дума за игра.
Колаж: Булфото При високата летва на първия тур и големият брой други кандидати, балотажът между Йотова и Гюров е практически сигурен.
Лавината от инициативни комитети, регистрирали се за президентските избори през октомври, е комай най-интересното в този вот. Цели 24 комитета – двойно повече в сравнение с миналите избори за държавен глава през 2021 г. Партиите, записали се за участие сега, са едва осем, а коалиции пък въобще няма. Изводът сам се натрапва – претендентите за „Дондуков“ 2 не желаят да ги издигат партии, а предпочитат да го играят като независими кандидати.
Защо? Отговорът е в парламентарните избори от април т.г. Освен че дариха възможност за еднолично управление на Румен Радев, резултатите бяха страхотен шамар за партийната система. ГЕРБ и „Възраждане“ понесоха безпрецедентни поражения, партии като БСП, ИТН и АПС бяха напълно разбити, а „Продължаваме промяната“ и „Демократична България“ не спечелиха нищо, макар че броени месеци преди това смятаха, че светът им принадлежи. Какво чудно има, че кандидатите за президент не искат да им се лепят етикетите на тези провалени формации?
Ще проработи ли номерът?
Едва ли. Първо, „независимите“ в огромното си мнозинство са почти непознати за общественото мнение. Това са хора, които по-скоро са решили да се възползват от изборите, за да напомнят за съществуването си, отколкото да правят сериозна заявка за победа. Показателни примери са кандидатурите на Волен Сидеров и Александър Томов – някога силни фигури на политическата сцена, а сега почти забравени, както и на доскорошни парламентарни лидери, като Радостин Василев и Ивелин Михайлов, вече изпаднали от голямата политика.
Второ, онези „независими“ претенденти, които имат реален шанс, са всъщност лошо замаскирани партийни кандидати. Коалициите, които не се регистрираха за вота, се виждат съвсем ясно в комитетите на двамата фаворити. Зад гърба на Илияна Йотова стоят „Прогресивна България“, БСП, АБВ и други отломки от лявото пространство. Гюров е кандидатът на ПП и ДБ, за което се досещахме още по време на служебното правителство, което оглавяваше, а пренебрегнатите обещания за предварителни избори, които да определят кандидата на „демократичната общност“, го направиха практически безалтернативен.
Йотова не направи никакъв опит да се разграничи
от партийния си произход и политическите си обвързаности. Напротив, даже парадираше с тях. Публично си размени нежни писма с „Позитано“ 20, в които взаимно се уверяваха, че си принадлежат едни на други. Държеше Румен Радев до себе си, когато представи своя комитет, а в обкръжението ѝ се забелязваха както някогашни соцвеличия като Георги Първанов, така и отрочета на БСП и настоящи звезди на „Прогресивна България“ като Петър Витанов.
Така Йотова ясно се определи като кандидата на старата посткомунистическа левица, която, чрез Радев, получи реванш след дългогодишни провали и упадък. Проблемът на кандидата е, че ще трябва да носи багажа на хората, с които се асоциира. А той е тежичък и обременителен, дори и само да вземем няколкото месеца управление на Радев с неговите бюджетни дефицити и растящи дългове, разтворени обятия за американските военни самолети и нескрито задоволство, че шефът на ЕК Урсула фон дер Лайен го споменава в речите си – все неща, от които фен базата на Йотова едва ли изпитва особена гордост.
Реванш чрез президентските избори се надява да получи и десницата, след като мечтите ѝ за самостоятелно управление, стимулирани от успеха на протестите миналия декември, рухнаха на априлските избори. Избраникът ѝ Андрей Гюров е типичен представител на политиците, които тази общност харесва – чрез външния вид и поведението си показва принадлежност към
класата на заможните градски професионалисти,
а политическата си ориентация – чрез лозунги в подкрепа на Украйна и ЕС. И тук идва проблемът – широкия народен вот през април го обра Румен Радев, който е със съвършено различен профил.
Десните се усетиха, че изтънченият Гюров няма да „разтвори ветрилото на подкрепата“, както се изразяват близките им политолози, и му избраха за партньор бившия полицай Георги Кандев. Ако оставим настрана дългогодишната му служба при вътрешни министри на ГЕРБ и неясните обстоятелства, при които напусна МВР след поемането му от Иван Демерджиев, Кандев можеше да привлече избиратели с излъчването си на грубоват и безкомпромисен служител на закона. Поне докато не влезе в тона на кампанията на Гюров с нейните фотосесии, позирания и бекстейдж клипчета, които заличиха лустрото му.
Недостатъците на водещите кандидати са явни
и това насочи погледите към „Възраждане“, особено след като се понесоха слухове, че евродепутатът Петър Волгин може да е водещият претендент на партията. За „Възраждане“ президентските избори са сериозен шанс отчасти да се възстанови, след като загуби в полза на „Прогресивна България“ две трети от избирателите си. А Волгин разполага с предимството, че споделя всички идеи и настроения на тези избиратели, без да е партиен член – от тук и бленуването за евентуален балотаж между него и Йотова.
Лидерът на „Възраждане“ Костадин Костадинов изглежда не успя да преглътне това, че друг, а не той, ще се къпе в славата на предизборните диспути с Йотова и Гюров. Затова лансира себе си за кандидат-президент, а Волгин – за свой заместник, да „разтваря ветрилото“. Вероятно Костадинов е забравил, че на изборите през 2021 г., когато също беше претендент за „Дондуков“ 2, изкара едва 100 хиляди гласа, а на парламентарните избори през април водената от него партия беше подкрепена от по-малко от 140 хиляди избиратели. Волгин няма да му помогне да дръпне кой знае колко напред.
При тези обстоятелства балотажът между Йотова и Гюров, и без това силно вероятен при високата летва на първия тур, вече е практически сигурен, особено с големия брой други кандидати, всеки от които ще отвлече частичка от електората. А тогава политическата си тежест в битката се очаква да хвърлят ГЕРБ и ДПС, зад които стоят около 700 хиляди избиратели. Това само увеличава шанса изборите да се върнат в руслото на старата схема, при която задкулисна договорка ще налее подкрепа в последния момент на един от претендентите, за да му осигури победата.
Управленската програма на кабинета има сериозен дефицит – наред с конкретните цели в нея липсва ясна дългосрочна стратегия за развитието на България. В същото време резултатите от президентския вот могат да доведат до концентрация на власт, която носи със себе си редица сериозни рискове. Това заяви пред БТВ бившият премиер Иван Костов.
По думите му перспективите за членство на България в ОИСР поставя страната в среда, в която вече не са достатъчни общите политически декларации. Организацията използва конкретни показатели за оценка на развитието, сред които образование, стандарт на живот и сигурност. Според Костов в управленската програма не е направена достатъчно ясна оценка къде се намира България по отношение на тези показатели, както и на благосъстоянието си като цяло, което пък спъва изготвянето на конкретни мерки.
Той постави акцент и върху върховенството на закона и съдебната реформа, като предупреди, че опитите за политически контрол върху съдебната власт не са довели до необходимите промени.
„И ГЕРБ, и Сакскобургготски, и тройната коалиция – всички досега се опитаха да установят контрол върху съдебната власт, вместо да предприемат сериозни реформи и да я направят независима“, заяви той. По думите му настоящото управление трябва да намери пътя към реална съдебна реформа.
Костов свърза дългосрочната политика и с въпроса какво бъдеще се създава за младите хора. Според него ОИСР разглежда едновременно природния, човешкия, икономическия и социалния капитал на държавите, а балансът между тях е важен за качеството на живот на следващите поколения.
„В същото време в България се взимат пари, трупа се дълг, парите отиват за пенсионерите и държавните служители, а това се струпва на гърба на младите хора“, каза Костов, като призова да се търси баланс между интересите на различните възрастови групи.
Бившият премиер определи технологичната трансформация като едно от големите предизвикателства пред страната. Според него България трябва да се възползва от възможностите на Четвъртата индустриална революция и да модернизира публичното управление чрез новите технологии.
Като пример той посочи Естония и обърна внимание и на необходимостта България да се подготви за навлизането на изкуствения интелект.
„Ако не се подготви за AI, той ще ни удари“, заяви той, като предупреди, че технологичната промяна ще засегне широк кръг от сфери и ще изисква преквалификация на част от работната сила.
По отношение на концентрацията на власт Костов беше категоричен: „Рисковете са много големи“.
Според него е необходимо да се работи и за възстановяване на международния авторитет на България.
„Трябва да се дискутира как да се възстанови авторитетът на нашата страна, който беше разрушен. Как президентът ще олицетворява тази страна по най-добрия, европейски и модерен начин. Това е много важният въпрос. Президентът няма инструменти да влияе оперативно, но той може да представлява тази страна, възстановявайки нейната тежест в ЕС“, посочи Костов. „Позицията ни е срината благодарение на позициите ни по актуалните конфликти. Нямаме позиция, зад която да има широк национален консенсус, както беше при влизането ни в НАТО и ЕС. Разпокъсани сме вътрешно, а една държава, която е разделена от враждуващи интереси, не може да бъде фактор“.
Общо 28 двойки кандидати се регистрираха за изборите за президент, които предстоят на 25 октомври. Това съобщи Централната избирателна комисия (ЦИК) във вторник, след като изтече срокът за регистрация на кандидатите за президент и вицепрезидент.
За вицепрезидент заедно с тях са издигнати съответно:
генералният директор на БТА Кирил Вълчев;
бившият главен секретар на МВР Георги Кандев;
евродепутатът и бивш водещ от БНР Петър Волгин.
Докато Костадинов е издигнат от собствената си партия, Йотова и Гюров са номинирани от инициативни комитети. Но и двамата имат партийна подкрепа.
Йотова получи подкрепата на управляващите от „Прогресивна България“ (ПБ) на премиера Румен Радев, както и на БСП и на още няколко по-малки леви формации.
Гюров е подкрепен от „Продължаваме промяната“ (ПП) и „Демократична България“ (ДБ).
Има още две формации в сегашния парламент – ГЕРБ и ДПС. ГЕРБ се отказа да издига свой кандидат за президент. Това ще бъдат първите национални избори в историята на партията, в които тя няма да участва. От ДПС не са коментирали президентските избори и не са заявили подкрепа за някого от номинираните.
Има много кандидати, издигнати или подкрепени от партии, които не са парламентарно представени. Такъв пример е бившият земеделски министър от кабинета „Гюров“Иван Христанов. Неговата кандидатка за вице е Стоянка Черкезова.
Лидерът на извънпарламентарната партия МЕЧ Радостин Василевсъщо се включи в надпреварата за президент заедно с кандидата за вицепрезидент Красимир Манов.
В сряда в ЦИК ще се проведе жребият, който ще определи с кой номер за кого от кандидатите ще се гласува на 25 октомври. А в петък – 25 септември, официално започва предизборната кампания.
Останалите кандидати
Ето и останалите двойки кандидати за президент и вицепрезидент:
Волен Сидеров и Славчо Велков, издигнати от „Атака“;
Ивелин Михайлов и Юлиана Матеева, издигнати от „Величие“;
Николай Ненчев и Цвета Кирилова, издигнати от БЗНС;
Александър Томов и Сергей Инджов, издигнати от „Българска евролевица“;
Слушах много внимателно кандидат-вицето на Копейкин – Волгин, и мисля, че този руски впряг, макар и №2, е по-опасен от №1. Най-малкото защото е несравнимо по-опитен пропагандно и много по-свободен да защитава по матросовски руските интереси в България. Нещо, което като действащ президент Йотова поне в някаква степен не може да си позволи.
Волгин, който по рождение е Петров, умело опакова националната ни независимост с „прилепеността ни към брюкселския елит“. Не прави нищо ново – от време оно комунистите изпразват от съдържание – или, което е още по-опасно! – подменят съдържанието на понятия като свобода, независимост, справедливост, солидарност, и ги превръщат в тяхната противоположност, за да ги отрекат.
Основната пропагандна конструкция, която очевидно ще доминира кампанията на двамата рубладжии, получаващи заплати в евро, е: истинската българска независимост изисква по-самостоятелна външна политика. От кого? От ЕС, естествено. Москва изобщо е извадена от уравнението, тя „не ни е реален проблем“. Брюкселският елит, „урсулите“, са проблемът! Или както казва Петров/Волгин: „Ние не зависим от Путин… но това, което прави Урсула фон дер Лайен, ни касае.“
Нека видим как.
Основните опорки, които ще маркират кампанията на Костадинов/Волгин:
Опорка №1: „Независимост означава да не изпълняваме чужди заповеди“
Това е най-силната опорка, защото използва универсално приемлива дума. Никой нормален политически субект не може да каже: „Ние сме за зависимост.“ Проблемът е в скритата предпоставка: ЕС = чужда власт, а националният интерес = противопоставяне на решенията на ЕС.
Двмата вГъзрожденци постоянно „ще забравят“, че членството в ЕС не премахва националния суверенитет, а е доброволно упражняване на част от него съвместно с останалите. Колкото се е отказала от независимостта си България, толкова са го направили още 26 държави. 24 – преди нея, само Хърватия – след. И още не са обезличени.
Костадинов/Волгин „ще забравят“, и че в Съвета на ЕС решенията се вземат от министрите на държавите членки. В около 80% от случаите – с квалифицирано мнозинство, а в редица чувствителни области, включително общата външна политика и политиката по сигурността – с единодушие. Ако гласът на България не се чува, това е изцяло „заслуга“ на политиците й в София и Брюксел. Тоест, вина имат и Костадинов, и Волгин лично.
Бих ги попитал: кои решения са по-независими: взетите от 6-7 милиона граждани на България, или взетите от 27 държави с население над 440 милиона души?“
Опорка №2: „Сътрудничество да, прилепване – не“
Това е реторически много ефектна формула, само дето Волгин предвидливо не казва какво разбира под „прилепване“.
Кога ЕС и НАТО са ни „прилепили“? Когато членуваме в тях и се възползваме от предимствата на общия пазар и колективната сигурнаст, или когато се обявяваме против санкциите срещу Русия, покупката на оръжия от съюзници, и американското военно присъствие в България?
Коя свобода е по-важна – да останеш сам и да рискуваш да те поробят, или заедно с други да защитаваш свободата си?
И като сме залепили, как можем да се отлепим? А като се отлепим, към кого ще се залепим?
Опорка №3: „Ние не зависим от Путин“
Защо, когато говорим за независимостта на България, русофилите вадят русия от сметката? От нея не трябва ли да сме независими? Ами от путин? Или путин е русия, а русия – путин?
Давам по вагон водка на Костадинов и Волгин, ако чуя от устата им подобно признание.
Опорка №4: „Брюксел ни казва какво да правим“
Това е типичен пример за персонифициране на сложна институционална система. „Брюксел“ не е единен субект, който командва България. В ЕС има Европейски съвет, Съвет на ЕС, Европейски парламент, Европейска комисия, национални парламенти.
Навсякъде България има глас. Когато не е съгласна с някое „решение на Брюксел“, как го използва? Ами лично Волгин като евродепутат?
И накрая Опорка №5: „Силният президент ще осигури независимостта“
Мокрият сън на Радев и Кремъл – България да стане президентска република. По путински модел, разбира се.
Ако обаче президентът получи повече – или цялата!-, власт, кой ще контролира тази власт?
Отговорът на Костадинов и Волгин е: Кремъл. Не, благодаря!
НЕЗАВИСИМОСТТА НЕ Е САМОТА, товарищи! И не се измерва с разстоянието до съюзниците и партньорите, а със способността ни да защитаваме интересите си заедно с тях.
Иначе руската мечка, макар и доста проскубана и изпосталяла, ще ни изяде.
