Можем да си спестим десет години в пустинята

Maria Spirova

Демокрацията е лукс.

Да гласуваш на избори – в резултат на които математическите победители ВСЕ ПАК получават мандат и никой не бива пребит, подпален или спрян пред урните по съвършено измислена причина – е лукс.

Да *имаш* политически пристрастия е лукс. Да се отдаваш на страстни караници по политически въпроси е лукс. Да говориш за хората във властта на висок глас е лукс.

Да протестираш е лукс.

Да критикуваш, без да те изчезнат, е лукс.

Да си тръгнеш и да идеш другаде, където ценностите ти имат значение, е лукс.

Да не те застрелят на границата е лукс.

Постването на свободни и дръзко изразени лични мнения по обществени въпроси във Фейсбукс, TikTok, Insta и прочее, е ЛУКС.

За има няма 37 години обръгнахме на тия разкошества и започнахме да гледаме на тях като на долна манджа.

Свикнахме със свободата, без да вникнем в стойността й.

Питайте любимия си чатбот какъв процент от човечеството на планетата в момента се наслаждава на гореспоменатите луксове и ще останете изненадани от привилегиите, които европейският ви паспорт ви предоставя, без да се е налагало да проливате кръв или пот за тях.

…Или питайте българите в окупираните украински земи, ако познавате някого там.

В природата ни е бързо да свикваме с лукса, но още по-бързо да се примиряваме със злото. Бавно да признаваме грешките си, но още по-бавно да се учим от тях.

Преди десет дълги години така свикналите с правата, свободите и охолството на Европейския съюз британци в захлас гласуваха да се откажат от тях, заради евтината тръпка да покажат среден пръст на въображаем противник.

Днес те смирено молят Европа да им прости пристъпа на глуповато възгордяване.

Можем да се покажем по-разумни от тях и да си спестим десет години в пустинята.

Властта без маска и без грим. Озъбено, свирепо куче

Демокрацията и свободата не са даденост. Те трябва постоянно да се защитават

ТЕОДОРА ПЕЕВА

Иван Григоров
На 10 ноември 1989 г. полъхът на свободата се усети и в България.

Стара максима е, че човек оценява нещо едва когато го загуби. Понякога – безвъзвратно.

И е много жалко, трагично почти, ако това е надеждата.

Че ще живеем в един по-добър свят, в който се ценят талантът, трудолюбието и професионализмът. И не се толерират подмазвачеството, подлостта и омразата.

Където има граждани, отстояващи правата си, а не поданици, загърбили достойнството си.

Където герои са дръзките мечтатели и смелите изобретатели, а не изпечените тарикати и бездарните връзкари.

За няколко поколения 1989 бе годината на надеждата.

Когато се разрушиха много стени – реални и морални.

Когато опиянението от свободата помете отчаянието от безизходицата.

Когато „лудостта“ изтласка страха. И промени света.

37 години по-късно мнозина са забравили или не са осъзнали, че демокрацията и свободата не са даденост. Те трябва постоянно да се защитават.

Нагледен пример са поредните „демократи“, докопали се до власт.

Генерал, избран за премиер, но изживяващ се като диктатор. Изпъчен на Запад, козируващ на Изток.

Обградил се с некадърна, но лоялна свита.

Събрани от кол и въже партийци, готови да обругават и дискредитират опонентите.

Да осмиват и оклеветяват протестиращите.

Да прегазват слабите и купуват продажните.

Да изнасилват закона и корумпират институциите.

И когато са без маска и без грим, са като озъбено, свирепо куче.

Единственото, от което дребните душици с много власт се страхуват, са свободните хора. Които не са малко. Които са особено опасни, когато са гневни. И които знаят как да използват оръжията на демокрацията, за да изненадат и накажат самозабравили се „професионалисти“ в политиката.

Проблемът не само в България е, че всеки вот вече е решителна битка. И разбираемо мнозина са уморени и обезверени. Но точно от тази битка абдикация не може да има. Защото някой отново ще открадне и ще изтъргува нашето бъдеще. Само от нас зависи това да не се случи.

–––––––––-

P.S. 1989 – годината, която промени света. Заслужава си да си припомним за какво се борихме тогава и какво защитаваме днес.

Само вижте моментната снимка на България през 21-век, 2026 г

Петър Ангелов-Дарев

Понякога нямате ли усещането, че в страната съществуват едновременно две враждебни нации, които никой не е в състояние да обедини в контекста на някакъв бъдещ просперитет?

Идеята за едно пространство, в което съществуват отношения, впрегнати в някаква обща национална идея, не само не се забелязват, но сякаш дълбаят все по-големи разломи… Мисълта, че каквито и да са следващи избори могат да сближат двата бряга на тези разломи, изглежда все по-имагинерна, все по-неосъществима и аморфна…

Нека да го кажем директно – народът ни не успя да преодолее дълбоко проникналите метастази в мисленето си, от времето на комунистическия режим. Продължава скрито, полускрито и полуясно, да затъва в тресавището на интерпретациите, заобикаляйки фактите за миналото. Само теориите, които подреждат и категорично посочват фактите, могат да бъдат полезни.

Интерпретациите около осмислянето и осъждането на престъпленията на комунизма, никога няма да стигнат далеч. Обществото продължава да бъде болно, а всичките тези гърчове около неизлекуваното минало, вече дават симптомите на едно още по-болно бъдеще…

Истините си съществуват и без да бъдат изказани, но доказателства за морала могат да бъдат единствено резултатите и последствията от действията. Всички партийни фрази, идеологически формули, изказани от обвързани, оцветени експерти, свързани родово и кланово с престъпния комунистически режим, наподобяват на японския театър на маските…

Зад тези маски се чува приглушения нервен смях, изкуствените усмивки, престорена загриженост на една и съща галерия от герои…. Тяхната отработена демагогия, продължава да пуска кълнове сред маргинализираните, сънливи и опрастачени слоеве от населението, които отраснаха и свикнаха с нея…

Тези люде така и не разбраха, а изглежда, че и никога няма да разберат, че същата престъпна червена партия, която убиваше невинни хора с права лопата по концлагерите, нейните партийни и държавни водители и прислужници, всъщност точно те започнаха да правят промените след 1989 г…

Онова, което тогава се наричаше опозиция, имаше само поддържаща роля, тъй като в голяма част от нея бяха внедрени хора от службите. Всъщност, идеолозите на руско-болшевишката идея, техните деца и внуци, идеолозите на насилието започнаха да изнасят беседи против насилието… И сега може да ги видите как ни поучават по телевизията…

Атеистите убили десетки свещеници, започнаха да палят свещи и целуват ръка на владиците. Самите владици, повечето от тях, също бяха сътрудници на службите… Децата на палачите започнаха да носят цветя не на жертвите, а на бащите си. Започнаха да им вдигат паметници, да ходят на стада на Бузлуджа, да размахват руски знамена, да пеят песни за измислените им несъществуващи геройства и подвизи…

И цялото това необяснимо, сомнамбулно, стъписано мълчание на хората, наблюдаващи този грозен спектакъл, ще си остане зарито някъде в дебрите на българския ни характер… Понякога мълчанието изглежда по-страшно от вика на жертвите…

Има нещо много унизително в това, да наблюдаваш как палачите и техните потомци, стъпвайки върху костите на десетките хиляди убити, да извършват своите ритуали, да веят своите знамена и да пеят своите песни. Те дори не промениха отброяването в последователността на своите конгреси, зле прикриват своят реваншизъм, заедно с всички остатъци от господарския си манталитет.

Къснокомунистическите циници, заедно с огромната си армия от бивши прислужници във всички сфери на живота, вече имат твърде малко общо с какъвто и да е социализъм… Интересува ги само властта и парите… Отдавна не вярват в идеи и лозунги с вкус на лимонови резанки… Те окончателно са се заселили във вулгарния безцеремонен свят на охолния живот. Окончателно са прекъснали връзката си със застаряващите, стадни, полуграмотни глупаци от червените низини…

Веднъж приели своята комунистическа Евхаристия, своето червено причастие, отворило им възможности и инструменти да заграбят материалните ресурси след промените, те вече обитават един друг свят, за който сомнамбулите, тези, които днес ще отидат да гласуват за тях, дори не подозират…

Затова не е странно, че дори и децата на приелите червено причастие, някои от които вече живеят в Чикаго, когато се върнат отново гласуват за червената партия, може би защото думата Евхаристия / ευχαριστία / означава и благодарност…

Всеизвестно е, че в колониалните общества, привилегированите роби наричани „елитни роби“, надзиратели с пагони, номенклатурни прислужници на Кремъл с имена Пеко, Тако, Мако, Дако, Пуко, Дуко и т.н., бяха основен стълб на колониалната държава…

Колонизаторите умишлено създават социално разслоение сред подчиненото население. Привилегированите роби служат като буфер между господари и експлоатирани маси. Упражняват директния контрол, наказват събратята си, което пренасочва гнева на потиснатите към тях, а не към самата тоталитална система…

Поради по-високия си статус, тази група има личен интерес от запазването на съществуващия ред, тъй като всеки бунт или радикална промяна, застрашава техните интереси. Вече и на децата в целодневните детски градини, би следвало да е ясно, че наследниците, децата и внуците на някогашната номенклатура на БКП, служителите на Държавна сигурност са успели да конвертират бившия си политически и силов ресурс в икономическо и медийно влияние. Те имат ключови позиции в бизнеса, правосъдната система и политиката…

Още ли не е ясно, че тези кръгове се опитват да поддържат геополитическата обвързаност на България със старите си господари в Москва?

Само вижте моментната снимка на България през 21-век, 2026 г.:

Кой е президент?

Кой е министър-председател?

Кой е Български патриарх ?

Кой е кмет на София?

Тъжното е, че същите тези стадни, фанатизирани сомнамбули, които са много на брой, ще продължават да подкрепят всички видове и подвидове криптокомунисти във всичките им превъплъщения… Ще продължават да гласуват за тях, превръщайки се в техни ентусиазирани съучастници.

Без дори да осъзнават, че трябва да бъдат свалени и изтръгнати веднъж завинаги, всички маски, на все същото зло, което и сега, в този момент, отнема бъдещето на децата им за десетилетия напред…

Вижда ли се въобще някъде това бъдеще…

Слави Бинев бе класически пример за мутра

Radoslav Bimbalov

Идея си нямате дори как в момента разни прогресивни глави се опитват да извъртят бързо и звучно скандалното убийство на поредната изрезка от мутренското минало на 90те. Точно в “деня за размисъл”.

Преди да чуете и прочетете всичко по темата си спомнете само някои факти:

– убитият бе посочен за част от организираната престъпност в България в официален дипломатически доклад от САЩ още през 2005. Последствията в България – нула.

– убитият бе удостоен за архонт през 2007, после Синодът обявява това за недействително, но през 2012 си променя правилата и узаконява титлата му.

– убитият премина през поне пет партийни структури, бе депутат от София до Брюксел.

– убитият бе сред видните подкрепящи кандидатурата на Илияна Йотова, последно бе сред организиторите на едно събитие за сигурността на Черно море, като част от нейната кампания.

Истината е, че Слави Бинев бе и ще бъде класически пример за стотиците мутри в България, които представляват същинския Преход – преходът от престъпник до “бизнесмен”, политик и църковен деятел.

Бог да го прости, трябва да кажем днес.

Но и трябва да се ЗАМИСЛИМ, именно в деня за размисъл, че организираната престъпна група, която не е пуснала от хватката си България, в момента просто пренарежда лейтенантите си, с явната идея да продължи да източва бъдещето ни. Прогресивно.

ТРЯБВА ДА СПРЕМ ТОВА.

Убит е бизнесменът и бивш депутат Слави Бинев

Татяна Димитрова

Бизнесменът и бивш депутат Слави Бинев е убит. Той е бил застрелян в столичния квартал „Павлово“. На местопрестъплението има криминалисти. От МВР съобщиха за „Дневник“, че на този етап могат само да кажат, че в СДВР е постъпил сигнал за прострелян човек и са изпратени екипи. Това е второ убийство на бизнесмен за последния месец.

Бизнесменът Илиян Филипов е застрелян в Пловдив

Първи коментар от МВР

По-късно в съобщение до медиите МВР обяви, че официалната церемония по откриването на турнира „Таекуондо срещу зависимости“ се отменя, поради което министърът на вътрешните работи няма да присъства на събитието. Бинев беше президент на Българската федерация по таекуондо.

По информация на „Нова телевизия“ за убийството сигнализирал работник в къщата на Бинев. Той казал, че на мястото дошли хора, чули се изстрели и когато отишъл да провери какво се случва, видял Бинев убит.

По неофициална информация от източници на телевизията бизнесменът е прострелян в главата и тялото при спор с познати в дома му.

Около час след получаването на сигнала за убийството, властите задържаха трима души с оръжие на магистрала „Тракия“, съобщава телевизията.

Кой е Слави Бинев

Името на Слави Бинев най-често се споменава във връзка с погрома в спортен клуб „Дескрим“ в началото на 90-те години на 20 век и като бивш собственик на първия и най-популярен преди години чалга клуб БИАД в центъра на София.

Той е бивш спортист, завършва НСА със специалност бокс и тенис. Бил е европейски шампион по таукондо, треньор и съдия в този спорт. От началото на 90-те години до 2006 г. Бинев е един от основните акционери в „R-System Holding“ АД, в който влизат повече от 100 дружества, които инвестират в развлекателния бизнес, охранителни компании, в строителство.

Създател е на Асоциация „Защита“, която официално беше учредена със заявката да се противопостави на охранителните фирми на борците.

Той бе депутат в 43-то Народно събрание като до мястото си там стигна, след като неговото „Гражданско обединение за реална демокрация“ (ГОРД) се вля в Националния фронт за спасение на България (НФСБ) на Валери Симеонов, който пък направи коалицията Патриотичен фронт.

ГОРД е част от НФСБ от лятото на 2013 – обединението се случи само няколко месеца след неуспешните за него и лидера му предсрочни парламентарни избори през май 2013 г.

През 2007 г. беше избран за евродепутат от листата на „Атака“. Бинев беше и кандидат за кмет на София от „Атака“ през 2007 година. Тогава той получи 15186 гласа. С Волен Сидеров се разделиха в края на 2011 г. след президентските и местните избори. Тогава той се дистанцира от семейния скандал между Сидеров, съпругата му Капка Георгиева и сина ѝ Димитър Стоянов, а малко след това – през февруари 2012 – обяви новия си проект.

Публично известна е враждата на Бинев с лидера на ГЕРБ Бойко Борисов, не не е известно къде се корени. В тв интервю от март 2013, когато Борисов вече не беше премиер, а Бинев се готвеше за кампания, той обясни, че не бил платил рекет на негови хора преди години и затова отношенията им са проблемни.

Борисов пък обвини Слави Бинев, че е сред хората, които го атакуваха с досието „Буда“ през февруари 2013, малко преди да подаде оставка и да тръгне на предсрочни избори.

Докато беше евродепутат, Бинев заяви пред европарламента през ноември 2011, че Борисов контролира българските медии.

Малко преди да влезе в европарламента в началото на 2007 г. от листата на „Атака“, Бинев бе обявен за архонт от Старозагорския митрополит Галактион на церемония в Рим и това предизвика скандал в Българската православна църква.

Повече за личността и кариерата на Слави Бинев четете тук.

Защо Гюров скъсява дистанцията с Йотова

Илияна Йотова все още води пред Андрей Гюров, но преднината ѝ се топи. Това, което най-много се отрази на подкрепата ѝ, е свързано най-вече с действия на правителството на Румен Радев. От Даниел Смилов.

Предизборната кампания имаше един основен ефект: Илияна Йотова загуби част от преднината си спрямо Андрей Гюров. Все още тя е фаворит за спечелване на първия тур от изборите с над 40% от вота. „Маркет линкс“ дори прогнозират, че резултатът ѝ може да е 47%, т.е. близо половината от избирателите.

И в това изследване обаче подкрепата за Йотова спада с около 5% в сравнение с началото на кампанията, а преднината ѝ спрямо втория намалява от над 20% до около 17%. Проучването на „Алфа рисърч“ пък дава най-малка разлика между първите двама от около 13% – като подкрепата за Йотова тук е 41-42%.

Другите изследвания като цяло се поместват между тези две, като всички отчитат скъсяването на дистанцията, известната ерозия в подкрепата за Йотова и повишените проценти за Гюров. Преднината на Йотова е все още значима и дори в изследванията, където тя е най-малка, става дума за около 300 000 – 400 000 избиратели.

Това са големи числа, които не могат лесно да се компенсират между двата тура. Но впечатление прави и динамиката в подкрепата за двамата водещи кандидати: при Гюров тя е определено позитивна, докато при Йотова е негативна. Ако тези тенденции се потвърдят на изборите в неделя, вторият тур става наистина непредвидим.

Въпросът е какви са обясненията за описаните процеси? Сбърка ли някъде Йотова и с какво Гюров печели подкрепа?

Слабостите в кампанията на Йотова

Като цяло Йотова не е направила някакви особени политически грешки и не допусна големи гафове. Това, което най-много се отрази на подкрепата ѝ, е свързано с действия на правителството на Румен Радев и институции, подконтролни на новото управление. Кампанията завърши с големия скандал около безобразното поведение на НСО спрямо Соня Колтуклиева, който като цяло урони авторитета на новото управление.

В скандала беше замесена и председателката на НС Михаела Доцова, която напусна сцената на произшествието без да се поинтересува от състоянието на потърпевшата . Колтуклиева беше блъсната брутално от гард на НСО, срещу когото вече е повдигнато обвинение. А в петък следобед началникът на НСО подаде оставка. Какво влияние върху изборния резултат ще има всичко това не е ясно, но все пак някакви негативи за Йотова са неизбежни.

Самата тя пък изцяло носи отговорността за един друг значим скандал – този с помилването на поне двама наркотрафиканти от нея в качеството ѝ на вицепрезидент. За всички стана ясно, че това са били грешни решения – уж тежко болните престъпници са пуснати на свобода с височайша милост и са продължили дейността си в доста добро здраве.

Вместо да признае грешките и да се извини за тях, предприемайки мерки да не се повтарят, Йотова опита да прехвърли вината на комисии, които са всъщност спомагателни, консултативни органи, с чието мнение тя не е длъжна да се съобразява.

Нещо повече, Йотова не разкри информация по делата, а я прати на прокуратурата, която така или иначе не може да се произнесе по напълно дискреционни, политически решения на президента, които не са обвързани със спазването на някакви правни стандарти.

Накратко, решението за помилване е политическо и отговорността за него е политическа. Йотова и парламентарната група на „Прогресивна България“ се опитват да потулят казуса и по този начин само го превръщат в бомба със закъснител на втория тур.

Големите проблеми за Йотова обаче идват от друга посока. Румен Радев променя политиката на България по две теми, което отчуждава част от проевропейските избиратели на партията му, а някои от онези нейни избиратели, които симпатизират на Русия, са отпратени към Костадин Костадинов.

На първо място е видима промяната в позицията на България по отношение на Европейския съюз и войната в Украйна. Създава се впечатлението, че правителството на Радев може би смята, че бърза загуба и капитулация на Украйна е в интерес на България.

Също така вероятно премиерът предполага, че ще се стигне до руска победа и може би това го кара да се стреми да се позиционира близо до Русия, включително с действия, които граничат с абсурда: като блокирането на санкциите за Вагит Алекперов и патриарх Кирил и нежеланието да се обявят атаките на кораби в Черно море за руски.

Подобни действия няма как да не подразнят проевропейски избиратели, особено след острата декларация на Европейския парламент срещу слабата дипломатическа реакция на кабинета на Радев пред Русия след агресията в Черно море, а и по-общо.

И по отношение на цялостното позициониране на България в Европа политиката на Румен Радев, с която Илияна Йотова е обвързана, по-скоро кара проевропейския избирател да се отдръпне. Дайте ни кохезионните пари, но не ни търсете за съвместни, солидарни действия и общи инициативи – това не изглежда добре като стратегия.

Подреждането на Радев до Фицо и Бабиш също не е добър знак за убедените в предимствата на обединена Европа. Същевременно Радев не е силен евроскептик, заради което пък губи подкрепа откъм крайните русофили от „Възраждане“.

На второ място, Радев промени фискалната политика на страната. С бюджет 2026 се стига до рекорд от 5,7% бюджетен дефицит, като не се знае още какъв ще е дефицитът за 2027 година. Това означава, че ще се наложи и вдигане на данъци и такси по някакъв начин, което вече се случва. На фона на нарастващите цени и инфлацията, това също води до ерозия на доверие, което се отразява и на Йотова.

Предимствата на Гюров

Андрей Гюров води като цяло много позитивна кампания и не влиза в пряка конфронтация с почти никого. Важното за него е, че има ясна и категорична проевропейска позиция, която подчертава контраста с Йотова – без да му се налага да влиза в персонални нападки.

Гюров започна кампанията си със сравнително слаба партийна подкрепа, която се свеждаше основно до ПП, ДБ и близки на тях организации като ФДД. От днешна гледна точка решението му да не се идентифицира с партии и да не преговаря директно с партийни ръководства функционира: избиратели на други формации – ГЕРБ, а може би и на ПБ и ДПС вече са започнали да го подкрепят.

Ръководството на ГЕРБ има справедливи критики към Гюров, че той не се е обърнал пряко към тях за подкрепа. В крайна сметка, ако искаш гласове от избирателите на формации е редно да уважиш и ръководствата им. Но Гюров не е искал подкрепа от ръководството на никоя партия и се надява на общи действия, породени не от междупартийно споразумение, а в името на обща кауза.

Това е като цяло добър подход, защото едно междупартийно споразумение в момента би изглеждало като формиране на коалиция. ПБ веднага брандираха подобна възможност – „нова сглобка“ – с цел да обезкуражат избиратели, които имат голямо недоверие в ръководството на ГЕРБ.

Подходът на Гюров – общи действия в името на кауза – е всъщност добра стратегия срещу подобни обвинения. А в избора на Гюров кауза наистина има и от гледна точка на избирателите, и от гледна точка на ръководството на ГЕРБ. Защото ако Йотова стане отново президент, в следващите четири-пет години страната ще води политика, различна от тази, зад която ГЕРБ стоят и са стояли, и няма да има нито един авторитетен глас на върха на държавата, който да ѝ се противопостави.

А това е и основният аргумент в полза на Гюров: неговото избиране би предотвратило концентрацията на цялата власт в едни ръце. Концентрираната власт пък води до самозабрава и произвол.

***

Ако резултатите са близки до прогнозите и изследванията, очаква ни интересен и дори непредвидим втори тур. Гюров изостава и няма да е безпроблемно да компенсира преднината на Йотова. Но вторият тур ще е с различна динамика и много зависи кой от кандидатите ще успее да мотивира потенциалните си избиратели. Ще има и преки дебати между тях или поне един. Те също могат да променят съотношението на силите в една или друга посока.

Най-важното е, че има сравнително ясно очертани тези, между които българските граждани да направят своя избор. Дано този избор не се определя от страхове и чувство на безпомощност пред агресивни империи, а от съзнанието и доверието в потенциала на България като модерна, европейска държава.

Ако не сте на масата, значи сте в менюто

Maria Tadeo Editor-in-Chief, EU News

Руският президент Владимир Путин предложи тристранна среща с Доналд Тръмп и китайския лидер Си Дзинпин, за да обсъдят изход от войната в Украйна — война, която самият той започна.

Тръмп сякаш потвърди предложението, без да посочи дата, като допусна, че срещата може да е полезна за света, ако включва и разговори за ядрено разоръжаване.

Ако това не ви тревожи, би трябвало.

Путин иска момент „Ялта 2.0“ — такъв, който би възстановил международния му престиж и би представил Русия като велика сила, подобно на тристранната среща на върха, помогнала да се оформи следвоенният ред преди 81 години в курортния град Ялта.

През 1945 г., когато победата над нацистка Германия вече наближавала, Рузвелт, Чърчил и Сталин се събрали в Ялта, за да си поделят следвоенния свят. Конференцията помогнала да се положат основите на сферите на влияние в Европа, а впоследствие Съветският съюз затвърдил контрола си над почти цяла Източна Европа.

Чърчил бил несъвършен човек, но въпреки това — военният герой, от когото Великобритания се нуждаела тогава. Той си тръгнал от цялата история разочарован.

Знаел, че Съветският съюз ще погълне половината Европа и континентът ще остане разделен от Желязната завеса десетилетия наред. В тази подялба Полша щяла да бъде пожертвана, заедно с балтийските държави, голяма част от Централна Европа и части от Балканите. И той се оказал прав. Но въпреки това трябвало да приеме сделката.

Ялта определила условията на новия световен ред, но същевременно проправила пътя към Студената война. Разбира се, ехото на историята понякога е жестоко: от 2014 г. Ялта е под руска окупация след незаконното анексиране на Крим от Москва.

Ако следваме тази логика, съвременният триумвират на Тръмп, Си и Путин ще се събере и ще раздели света за следващите 100 години. На теб едно парче, на мен — друго. Схващате идеята.

Предполага се, че разговорите ще се съсредоточат върху Украйна и Тайван. Ако „Ялта 2.0“ протече като конференцията от 1945 г., тримата ще сключат тайна сделка зад кулисите, а останалият свят няма да има друг избор, освен да се съобрази. Путин ще излезе победител — и това обяснява защо изобщо предлага подобна среща.

Русия е ядрена сила, но вече не е велика сила. Путин, който някога нарече разпадането на Съветския съюз „най-голямата геополитическа катастрофа на века“ за Русия, отдавна се стреми да възстанови изгубената сфера на влияние на Москва. Ако Тръмп се присъедини към тази среща, той ще поднесе на руския лидер най-голямата му стратегическа победа след разпадането на Съветския съюз.

Междувременно президентът на САЩ ще отчужди приятелите на Америка. Тръмп може да не цени особено съюзниците си, но те са от решаващо значение. Ролята на Вашингтон в поддържането на световния ред му е донесла изгодни сделки, огромно влияние и военни бази, необходими за собствената му сигурност — независимо дали Тръмп иска да го признае.

Нова Ялта без съюзниците му би узаконила края на Запада такъв, какъвто го познаваме.

Европейците трябва да бъдат силно обезпокоени, защото и те са на мушката в този опасен тристранен съюз. Тайна сделка за Киев, сключена без негово участие, би означавала и край на трансатлантическите отношения, както и отслабване на възпиращата сила на НАТО.

Брюксел може да настоява, че участва в играта, но е очевидно, че зад гърба му вече се случва много. Европейците се нуждаят от собствен мирен план и от ясно определение какво всъщност би представлявал добрият изход — за Украйна и за Европа.

Това неизбежно ще принуди ЕС да се изправи пред неудобни въпроси, които дълго е избягвал: от териториите, които Украйна може да не си върне, до гаранциите за сигурност, които ще трябва да осигури в замяна на американска подкрепа. Това означава разполагане на войски на място, за да се гарантира мирът — и не може да разчитаме само на Франция и Великобритания.

ЕС ще трябва и да задели защитено финансиране за Украйна, докато политическите нагласи се обръщат срещу продължаването на подкрепата. Нека си го кажем: това е скъпо и става все по-непопулярно, докато се множат протестите срещу поскъпването на живота.

Нашите политици трябва много по-добре да обясняват, че и нашата сигурност е заложена на карта — застрашени са над 4000 километра от източния фланг на Европа. В интерес на Европа е да се постигне справедливо споразумение в Украйна. Обратното ще ни преследва в бъдеще.

Европа се нуждае от собствен мирен план, който да започне с назначаването на пратеник, способен да осигури място на масата за преговори, да формулира ясна позиция и да докладва за хода им. Това трябваше да бъде направено преди година.

Стига сме се опитвали да печелим благоволението на Тръмп чрез тихи разговори. Това не работи. И е безсмислено, докато Европа не бъде представлявана от човек с политически мандат да говори от нейно име.

Ако не сте на масата, значи сте в менюто. Сервирайте, докато е горещо.

Залогът е кристално ясен – Европа ли сме?

Georgi Gospodinov

Всичко, което съм писал дотук, включително „Времеубежище“, прави ясна моята позиция. Тя не се е променила въпреки ударите, напротив.

Само няколко думи ще кажа. Гласуваме за много по-големи неща, отколкото изглежда.

Този избор не е само политически, той е за смисъла и човешкото, до този ръб сме го докарали, до този срив.

Не понасям арогантността и агресията, говоренето през зъби, заплахите и лъжите, цинизма и блъскането. Нито перченето срещу Европа и гърченето пред Путин. И малката хитрост, че перченето срещу Европа минава за юнащина и бабаитлък, а колениченето пред Путин – за национален интерес.

Ще гласувам, защото не искам да участвам във връщането на едно време, което вече съм живял. Нито да превръщаме историята в кич, а кича – в история. Нито да връщаме единствения правилен учебник по всичко.

Залогът е кристално ясен – Европа ли сме? Европа ли сме с нашите ценности, които са изконно европейски, или сме Кремъл с „ценностите“ на Путин. Или ако може тарикатски и двете – тялото в Брюксел, душата в Сибир.

Ако се чудите как да гласувате, попитайте децата си къде и как биха искали да живеят утре. И гласувайте тогава. Просто гласувайте.

Ако не е станало ясно, ще гласувам, разбира се. За един от няколкото политици, които са били във властта и не ме е било срам от тях. А това никак не е малко. Казва се Андрей Гюров.

50 нюанса цинизъм – какво ни каза Митрофанова, подарявайки статуя на Симеон

Посланик, цар и скулптурата – данайския дар от Русия

В дипломацията  подобни невербални действия никога не са случайни, те носят послания, които Кремъл не изпраща случайно

Илиана Славова

Руската посланичка Елеонора Митрофанова реши да поднесе на експремиера Симеон Сакскобургготски доста многозначителен подарък.  Меко казано. Скулптурен портрет на неговия баща цар Борис III, когото руската империя уби – тогава реинкарнирана като Съветски съюз. Същата недоимперия, която Митрофанова днес представлява с обичайната кремълска безпардонност.

Не е ли цинично

да отстраниш държавник, да се гавриш дори с трупа му,

а после да подариш негов портрет  на сина му. Знаейки при това, че той е наясно със стореното. А бившият премиер несъмнено е наясно.

Неговата сестра Мария Луиза споделя в интервю за бТВ през  2018, че „не са германците, англичаните нямаха смисъл да го убият (…), единственото, което може да се каже, че е от Изток“.
„И аз съм убедена в това“, допълва тя.
В друг случай дори директно казва: „Руснаците убиха баща ми.“

Познавайки контекста е трудно да допуснем, че братът и сестрата са на различно мнение по този въпрос.  Самите изявления на Симеон Сакскобургготски, макар и не така директни, говорят за единомислие. По  думите му, „нацистите не са били зад това” престъпление, дори са били „буквално паникьосани” при новината за смъртта на царя (коментар пред бТВ от юли 2017 г.)

В руското посолство не пропускат такива неща, информират се кой какво е казал по темите, които ги засягат.

Т.е. не говорим просто за

данайски дар

като портрета, подарен от автократа Владимир Путин на неговия американски актив Доналд Тръмп.  Да, разбира се, ласкателствата и корумпирането на чуждите елити са неизменни похвати на руската дипломация още от времето когато руското външно министерство се е наричало „Азиатски департамент“. (Красноречиво име и за начина, по който се е самоопределяла руската империя, и за похватите ѝ на международната сцена.)  

Но в жеста на Митрофанова има друго – гавра с паметта на покойния цар и издевателство към неговия син: да, убихме го и знаем, че знаеш, сега ще ти напомним  какво направихме и ти ще ни благодариш – виждаш как постъпваме с тези, които ни мътят водата.

Колкото да лукавството, в случая е на квадрат. „Дарът“ е изработен от сина на Митрофанова – скулптора Андрей Тиртишников и е връчен от двамата му родители – задействан е и бащата акад.  Владимир Тиртишников, за да е пълна номенклатурната идилия. Синчето Андрей също е с привилегировани позиции – член на Руската художествена академия и експерт към агенция „Россотрудничество“ в Париж.
По замисъл по-лековерната публика би трябвало да ахне колко лично и трогателно е всичко.

И не, не е жест на извинение, както биха казали застъпниците на русофилската кауза.

Видът на скулптурата е красноречив: лицето на царя е  деформирано и насечено

като след побой на „Лубянка“

Едното око е подуто и затворено, а другото е хлътнало и смазано като от удар с чук. Толкова ли ги е разгневил с държавническата си проницателност, че да искат да го видят ослепен? Устата е още по-силно деформирана и полуотворена, дори с леко издаден език – изражение на умиращ човек. Когато на един достолепен владетел е придаден толкова окаян вид, посланието е само едно – да бъде унижен.  

Адвокатите на Митрофанова побързаха да кажат, че „авторът“ е искал да изобрази страданието на цар Борис.  Би могло, ако беше гаражен експеримент  на някой студент, не и когато се прави официален подарък на бивш премиер и цар – и той е портрет на монарх. В такива случаи има правила. Страданието не се изобразява с отворена уста. Характерът на скулптурата трябва да отразява реалната личност – абсурдно е силен и волеви владетел да бъде представен по този начин.

Разбира се, че Митрофанова и синчето-„експерт“ от Париж са наясно с това. Дори „подаръкът“ да не беше

откровено обиден,

а просто двусмислен, един дипломат не би го поднесъл, освен ако не цели наистина да уязви.    

И не, не  е “авторски стил“. Бюстът на Достоевски, който същото синче подари на Националната библиотека „Св. Кирил и Методий“ (разбира се, недоимперията маркира територии), е в съвсем друга стилистика. И лицето на Достоевски е страдащо, но достойнството му  е съхранено. Когато изобразява руснаци мамин Андрей се отнася с уважение, но българският цар Борис – Обединителят, трябва да бъде унижен.

В дипломацията  подобни невербални действия никога не са случайни, те носят послания. Какво ни казва Митрофанова?

„Унищожихме вашия цар, лишихме ви от взора му, сложихме ви под съветски ботуш,  и още сме тук – да се подиграваме с държавността ви. “

Това означава жестът ѝ, преведен с думи.  Демонстрация на имперско господство.

Още повече, че целият фарс се разиграва докато руски дронове поразяват кораби край бреговете ни.

Защо Симеон Сакскобургготски не отказа да приеме скулптурата?

Това би бил единственият достоен отговор. Арогантното поведение на руското номенклатурно семейство погазва и правилата на дипломацията, и елементарното приличие – подобен отказ би бил легитимна ответна реакция.
Става дума не само за личното достойнство на бившия премиер, а и за това на държавата.

Там, където в политическото поведение липсва логика, обикновено

става дума за зависимости

Подозренията за връзките на Симеон II с Държавна сигурност не са нещо ново. Още по-загадъчни са свидетелства, от които става ясно, че е свързан с банкера  Атанас Тилев известен като  агент „Румянцев“ и „Зингер“. И макар самото досие на Тилев , съдържащо пет тома с над 1300 листа секретни материали  да е унищожено (или укрито) от ген. Бриго Аспарухов, в архивите са останали следи. Тилев, който през 70-те години на миналия век заминава за чужбина, успява да се издигне до вицепрезидент на финландската компания „Тампела“ с помощта на руския КГБ.

„Бурната му кариера е просто част от мероприятието на ДС-КГБ“, разкри преди време пред Faktor вече покойният Красимир Райдовски, разузнавач и говорител на правителството а Жан Виденов.

„Румянцев“ привлича в „Тампела“ Симеон Сакскобургготски – помага му да бъде назначен за съветник. Има данни, че една от целите на операцията с Тилев може да е бил именно българският цар в изгнание.

По думите на Красимир Райдовски, връзките на царя с комунистическите служби всъщност са по-ранни  – ДС е охранявала семейството на Симеон още когато са емигрирали от България.

Има версия, че унищожаването на досието на Тилев е целяло именно

да се прикрият връзките на Симеон Сакскобургготски с ДС,

на които „Румянцев“ е бил посредник.

По темата може да се каже още много. Казусът не е изолирано явление – немалко семейства, репресирани от комунистическата власт, са били впримчвани в мрежите на ДС.

В случая обаче залогът е много по-голям. Царят в изгнание стана премиер и държеше в ръцете си съдбата на България. И все още се асоциира с държавността. С паметта. С наследството на Борис III – Обединителя, който приема да загине, но да защити България. Поведението му поставя отпечатък върху националното ни достойнство. С куртоазното си отношение си към Митрофанова и други руски емисари  Симеон Сакскобургготски поругава делото на своя баща, От перспективата на днешния той ден ерозира цивилизационния  избор на българското общество.

Време разделно е. Няма компромис между достойнството и малодушието, има само избор.

Колтуклиева е провокатор и срам за професията. НСО са идиоти

Иван Бакалов

Заради такива като Колтуклиева се запознавам с репликата „журналист съм, с извинение“. Срам за професията, представян като непримирим професионализъм, атакуващ властите. Да нападаш политици и институции в нечий интерес може да бъде много добре платен занаят.

Колтуклиева ходи по коридорите в парламента и дърпа за ръкава. Пресреща Радостин Василев, например – „А, ето го Радо Гела“, се чуват реплики. „Киро“ – към Кирил Петков. Чалга в журналистиката. Може би на някого му се харесва, зависи към кого е насочена. Заради двама-трима такива като нея, депутатите преместиха парламента в партийния дом и се заградиха от журналистите.

Такива като нея дават основания да се увеличава охраната на все по-широк кръг хора от властта. И НСО расте, пълнят я с родниниски назначения от некадърници с високи заплати, а шефът им се перчи като петел в измислена от самия него генералска униформа по руски образец.

Колтуклиева е провокатор, който ще предизвика още по-здрава охрана от НСО за незначителни хора от властта.

Върхът на смелата журналистика – да отвориш вратата на автомобил и да викаш на председателката на парламента да слезе да говори с теб – брутално нахалство, не просто липса на елементарно възпитание. И мина по всички телевизии, пример на професионализъм – и от нейна страна, и от тази на охраната, която вместо да предотврати, бута на земята.

Така логично стигаме до НСО. От години пишем в e-vestnik, че това е паразитна структура, скъп и излишен атрибут на властта, да й придава тежест. Вместо 1000 души персонал могат да се ограничат до 200. Очевидно служителят, бутнал Колтуклиева, е също толкова голям професионалист като нея. Вместо да застане между нея и колата, или като е изпуснал момента, да я хване и задържи, докато тръгне, той я бутна да падне и я превърна в жертва. И в атракция за цялата държава.

Натрупват се случки, които привидно понижават доверието в правителството. Напротив, случката с Колтуклиева раздела мненията така, както са си разделени от преди това. Привържениците на т. нар. демократични партии гръмогласно се възмущават, но и гласоподавателите на Прогресивна България се възмущават, само че от Колтуклиева. Някои дори оправдават охраната, малко ѝ е. Защото си спомнят, че кола на НСО с Кирил Петков уби двама души, а тогава го оправдаваха, бил само пътник. Е, и сега шефката на парламента е само пътник. И в този случай убит няма. Дори поради прекрасните досегашни изяви на Колтуклиева има съмнения, че е толкова пострадала.