Извън Коалицията на желаещите, извън антидрон плана на НАТО. Какъв курс избира кабинетът?

АКТУАЛНО

Автор: Илияна Маринкова

България няма да се включи в новата антидрон инициатива на НАТО. Военният министър Димитър Стоянов обясни отказа с ограничените средства и участието на страната в сходен проект на ЕС. Решението идва два месеца след отказа на кабинета на Румен Радев от участие в „Коалицията на желаещите“ за Украйна.

Двата случая са различни, но очертават една тенденция – България все по-често остава встрани от нови формати за сигурност, чрез които съюзниците ѝ отговарят на променената среда след руската инвазия в Украйна.

И всеки път правителството има обяснение.

„Не можем да си позволим“

Последното обяснение дойде днес от Димитър Стоянов по време на парламентарния контрол. Депутатът от „Демократична България“ Атанас Славов попита дали България ще се включи в антидрон инициативата, обявена на срещата на НАТО в Анкара през юли.

„Ние не можем да си позволим с наличния финансов ресурс да участваме в две инициативи със сходен характер“, отговори министърът.

Според него България вече е заявила участие в сходен проект на Европейския съюз.

„Това дублиране не носи кой знае колко принадена стойност, ако ние участваме във всички възможни проекти. Ние трябва наистина да подхождаме балансирано, според нашите способности, според нашите възможности“, каза Стоянов.

Аргументът на Стоянов е, че няма смисъл България да плаща за две сходни инициативи. По думите му страната ще развива антидрон способности чрез проекта на ЕС, вместо да отделя средства и за инициативата на НАТО.

Това обяснява конкретния отказ, но не и по-широката политика на кабинета. Само два месеца по-рано Румен Радев отказа участие и в „Коалицията на желаещите“. Така решенията вече не изглеждат изолирани – при два нови формата за сигурност правителството избира България да остане извън тях.

НАТО инвестира в технология, която промени войната

Инициативата NATO Drone Edge беше обявена на срещата на върха в Анкара през юли. НАТО предвижда съюзниците да инвестират над 40 млрд. долара през следващите пет години в способности за противодействие на безпилотни системи.

Това не е просто общ фонд от 40 млрд. долара, към който всяка държава трябва да внесе определена сума. Инициативата включва механизми за ускорено придобиване на съвместими системи и значително разширяване на подготовката на оператори на дронове.

Причината НАТО да поставя толкова сериозен акцент върху тази технология е опитът от последните години. Според генералния секретар Марк Рюте дроновете са променили фундаментално характера на съвременната война и вече са решаващ фактор на бойното поле.

Кабинетът на Румен Радев обаче решава България да не участва в инициативата.

Преди това Радев каза: „Мястото на България не е там“

Антидрон инициативата не е първият подобен случай при кабинета на Румен Радев.

През юли премиерът получи лична покана от френския президент Еманюел Макрон за участие на България в „Коалицията на желаещите“. Радев отказа.

„Мястото на България не е там“, заяви той.

Коалицията е създадена по инициатива на Франция и Великобритания и обединява над 30 държави. Тя работи не само по настоящата подкрепа за Киев, но и по въпроса какво ще последва след евентуалното прекратяване на войната – какви гаранции за сигурност ще получи Украйна и как да бъде предотвратена нова руска агресия.

След отказа на Радев правителството започна спор дали България изобщо някога е била „официално“ част от коалицията.

Това обяснение обаче трудно решава политическия въпрос. Самото Министерство на външните работи признава, че коалицията е неформална и няма формално членство. България е участвала в нейни срещи. А когато през юли получава конкретна покана да продължи участието си, премиерът я отказва.

Още по-показателни бяха противоречивите сигнали от самото правителство. Ден след отказа на Радев външният министър Велислава Петрова участва в среща в Киев, на която България подкрепи обща декларация. В нея „Коалицията на желаещите“ е определена като важен механизъм за подкрепа на Украйна и се заявява готовност за засилване на участието в работата ѝ. След това МВнР започна да обяснява, че документът не е правно обвързващ и не означава ангажимент България да участва в коалицията.

Така по един от най-важните външнополитически въпроси правителството успя да изпрати различни сигнали в рамките на дни.

Всеки отказ има обяснение. Заедно вече оформят политика

Разбира се, България не напуска НАТО. Страната продължава да участва в Алианса, в неговото военно планиране и в съществуващи многонационални проекти. Стоянов сам посочи такива примери.

Затова би било невярно да се твърди, че кабинетът е прекратил съюзническите ангажименти на България. Но това не означава, че отделните решения трябва да се разглеждат изолирано.

При „Коалицията на желаещите“ аргументът беше, че „мястото на България не е там“. При антидрон инициативата – че парите не стигат и сходна способност може да бъде развита през ЕС.

Поотделно всяко решение може да бъде защитено с различен аргумент. Заедно обаче те очертават модел: когато част от европейските съюзници търсят нови форми на сътрудничество в отговор на руската заплаха и променената среда за сигурност, кабинетът на Радев все по-често обяснява защо България няма да участва.

Това се случва в момент, когато самият НАТО върви в обратната посока. След срещата в Анкара Алиансът обяви ускоряване на производството, инвестициите в нови технологии и съвместните отбранителни способности. Съюзниците договориха над 50 млрд. долара нови поръчки само в рамките на индустриалния форум, а противодействието на дронове беше определено като един от ключовите приоритети.

В този контекст „нямаме достатъчно средства“ вече не е само счетоводен аргумент. Бюджетът показва приоритетите на една държава, а решенията в кои съюзнически формати да участва показват политическата ѝ посока.

Къде тогава е мястото на България?

Именно тук кабинетът дължи по-ясен отговор.

След отказа от „Коалицията на желаещите“ и решението България да остане извън новата антидрон инициатива на НАТО кабинетът дължи по-ясен отговор за посоката, която избира. Не само защо страната не участва в тези формати, а каква роля иска да има в новата архитектура на европейската сигурност.

Членството в НАТО не се изчерпва с формалното присъствие в Алианса. То предполага и участие в изграждането на общите способности, когато средата за сигурност се променя.

Затова проблемът не е в един отказ. Не е дори в два.

Проблемът е, че правителството постепенно трябва да обясни не само къде България няма да бъде, а къде всъщност иска да бъде.

Задава се кръстопът

Христо Слави Рачев

Като че ли най-низко се разполагат вманиачените за чисти, безукорни биографии на политици. Това са патологичните клюкари, които запаметяват завинаги всички микроскопични грешки, изпуснати прилагателни, гримаси…

Те са съчките, които разпалват предизборната какофония. Това, което никога няма да разберат, е, че:

политическият театър се строи върху въртяща се сцена. Ролите и актьорите се сменят, защото събитията налитат като дронове от всички страни. В съвременния свят няма политически изборен спектакъл, който се играе двеста пъти.

Актьорите, обикновено натуршчици, ги унищожават още на сцената, падат в кошарата при оркестъра или отзад при чигите и веднага потъват в забрава. Зловещ и безпощаден е политическият живот в България. При демокрацията всички сме театроведи до последния цигляв циганин.

Изглежда най-големите непоправими дръвници тук си остават негласувалите.

Ние сме кръстопътен народ. Изправим ли се пред кръстовище се вцепеняваме. Накъде да поемем. Предстои важен избор, толкова народ не разбира, че на кръстопът, не е важен кой, а за какво гласуваме.

Посоката е важна. Пътят.

Няма съмнение изборът ще е за посока, оттам и бъдеще.

Лидерите се появяват и изчезват, но сбъркаме ли посоката, сбъркали сме всичко. И на пръв поглед този избор е лесен, но безкултурието трудно разпознава и приема обществата на разумните.

Конфликтът започва още от дома, училищата. После се разпилява по университети, паланки, провинциални градчета, чужди страни. Всеки народ зрее с различни темпа, някои въобще не узряват, други изсъхват и изчезват, сякаш не ги е имало.

Пъплим по земното кълбо и се налага да пресичаме нерегулирани кръстовища. Да изчакваме бариери. Който сбърка прави наказателни обиколки от един-два века. За това мотане става дума, докато се приближаваме към 25 октомври. Ясна ли е посоката.

Смъртта на партийния кандидат за президент

Александър Карагеоргиев

Снимка: President.bg

Ако изключим „Възраждане“, които все още се очаква да обявят кандидата си за президент, нито една от парламентарно представените партии в сегашното Народно събрание изглежда няма да издигне свой кандидат за президент.

„Прогресивна България“ ще подкрепят действащият държавен глава Илияна Йотова (наследила лидера на ПБ Румен Радев на поста), градските демократи от ПП и ДБ ще застанат зад Андрей Гюров като независим кандидат, докато ГЕРБ и ДПС (макар и да са регистрирани за вота) изобщо даже няма да се пробват да участват, нито ще подкрепят който и да е кандидат.

Така единствените ясно партийни кандидати ще са човекът на „Възраждане“, Радостин Василев от МЕЧ, Ивелин Михайлов от „Величие“ и Николай Ненчев от БЗНС. Плюс евентуално още някой друг, който гордо ще влезе в графата „Други“ на социологическите проучвания.

Партийният кандидат за президент отмира като идея и това е процес, който виждаме от вече десетилетие насам след загубата на Цецка Цачева през 2016 г. И то не само заради факта, че мнозинството от гражданите искат за държавен глава човек, който да седи далеч от партийните ежби.

Хората нямат вече това доверие на партиите, че могат да им гарантират стабилно управление и визия за бъдещето на страната.

Дори и „Прогресивна България“ с нейния категоричен успех на предсрочните парламентарни избори по-рано тази година е сигнал за този развиващ се процес.

Тогава мнозинството от българите гласуваха за млада формация без особено много познати лица и кадри, но за сметка на това оглавявана от един човек, който събра в себе си протестните настроения и желанието да се накаже една ялова и неспособна политическа класа. Не за програма, не за обявени политики за управление, а за човек, който им обещаваше, че нещата ще са по-различни (без да конкретизира много-много).

И това се оказа достатъчно – просто разочарованието от старите партии беше вече толкова голямо, че дори неясното ново беше възприето като нещо по-добро.

Сега виждаме как ГЕРБ хвърлят кърпата и отказват да издигнат свой кандидат, а лидерът им в почти прав текст заяви, че просто не разполагат с човек, който да може да се включи в надпреварата и да играе за победа.

Webcafe Кофеин

Борисов и дилемата „Има президент, няма президент“

ГЕРБ рискува много, ако не издигне свой кандидат

Говорим за партия, която допреди по-малко от година беше първата политическа сила и никой не можеше да си представи управление без нейно участие.

Сега премиерът Румен Радев иронично подмята, че преди ГЕРБ са имали кандидати за всички позиции, но очевидно времената са се сменили.

Неговата формация обаче би ли се представила по-добре на един такъв мажоритарен вот? Защото макар гласуването на парламентарните избори през пролетта да имаше силен мажоритарен елемент – гласува се за Радев (и хората му) сега кой от неговите кадри би имал шансове в президентската надпревара?

Би било интересно наистина да видим сблъсък между кандидат на „Прогресивна България“ и Илияна Йотова, но нека бъдем честни – тази опция по начало едва ли е стояла на дневен ред.

Колкото до „Продължаваме промяната“ и „Демократична България“, всички са наясно, че за президентския вот двете формации (с всичките си различия и търкания помежду си) трябва да действат в пълен синхрон, за да имат въобще някакви шансове. И дори тогава техният кандидат трябва да надскочи чувствително вота, който тези формации традиционно събират.

При все всички гръмки изявления, кандидатите на „Възраждане“, МЕЧ, „Величие“ и останалите формации ще участват във вота по-скоро на олимпийския принцип – за да ги видим и да не забравяме, че ги има и тях.

Партиите у нас цялостно губят силата си. Губят обществено доверие и губят общия смисъл от съществуването си.

Те похабиха огромна обществена енергия през последните години, провалиха се в задачата да изкарат България от кризата и доведоха след себе си вълна от нихилизъм, гняв и общо разочарование.

Парламент след парламент виждахме безсмислени дебати, последвани от предрешени гласувания. Виждахме обиди, цинизъм и дори откровена простащина, оформена като за TikTok.

И всичко това доведе до тотална загуба на доверие – както в партиите, така все повече и в самата система.

Webcafe Кофеин

ПБ подкрепя Йотова, но Йотова не е Цецка Цачева

Подкрепата от Румен Радев за президентските избори е много важна, но не е само тя

Но не е проблем системата, а хората, които толкова години вече я изпълват. Проблем е културата, че всеки втори льольо от улицата може да стане депутат, стига да говори шумно в социалните мрежи за политика.

Проблем е вярата, че всеки разбира от тая материя, докато накрая в Народното събрание не видим едно мнозинство от хора, които изобщо не са за там.

Затова и партийните кандидати сега се усещат толкова изхабени вече. Избирателите искат повече личности, отколкото номинации.

И това ще е така, докато не видим промяна в самите партии, отърсване от старите лидери и приемане на нов подход, който залага повече на идеите и по-малко на махленското дракане.

Взривовете в Лайпциг свързани с ГРУ. Взривът е осигурен през България

Сн. БГНЕС

Взривът, с който атентатори се опитаха да взривят с дрон украински самолет на летището в Лайпциг, е бил доставен през България.

Германските власти са идентифицирали извършителите. Единият от тях е човек от руското военно разузнаване.

Той е отговарял за логистиката на нападението, е свързан с руското военно разузнаване ГРУ.

Експлозивът, използван в Лайпциг, е бил доставен в Германия през България и Сърбия. Разследващите предполагат, че той е бил транспортиран в кухини на товарни автомобили и след това е бил скрит в тайници, заровени в земята.

След анализ на данните от автомобил под наем, използван от заподозрените, полицията е открила няколко възможни тайника в района около летището в Лайпциг.

Данните изнесе вестник „Велт“, който е получил достъп до неизвестни досега материали от разследването и е разговарял с високопоставени служители от службите за сигурност, съобщи БНР.

Редакцията на вестника съобщава, че разполага с пълните имена на заподозрените. Това са беларуският гражданин Андрей Ка. и руснакът Олег Ле.

Именно събраните до момента следи доказват непоколебимо, че Русия стои зад атаката и бяха причина Германия официално да обвини Русия за атаката.

Вечерта на 4 август летище Лайпциг беше атакувано с дрон, натоварен с експлозиви. В последния момент дронът дал дефект и не успял да стигне до целта си – украински товарен самолет, и да се взриви.

Разследващите са открили останки от още два дрона в близост до летището.

Самолетът „Антонов“, който е бил цел на нападението, е бил зареден с около 25 000 литра керосин.

Ако взривният заряд беше детонирал, според оценката на разследващите това би предизвикало огромна експлозия и би разрушило части от летището, причинявайки десетки жертви.

Рецепта за следващата национална катастрофа

Ilian Vassilev

Ако още не сте разбрали — ние сме във война с Русия. Само властите още не са го разбрали и се правят на миролюбци.

Наричайте я хибридна, прокси, асиметрична или каквото искате. Това няма да промени същността.

Поредният взрив в складове, свързани с ЕМКО — компания, която от години е обект на нездравословен кремълски интерес и според редица разследвания е попадала във фокуса на руските служби — е поредният сигнал, че Русия води агресивна война срещу България. А българските власти продължават да се държат така, сякаш това е просто поредният криминален инцидент.

Как пък от над 15 подобни взрива не разкриха нито един? Ей, така по случайност.

Още от времето на Борисов и неговата договорка с Путин българските служби да не работят срещу руските на територията на България и всеки разкрит руски агент тихомълком да се „експулсира“, стана ясно, че властите са свалили тотално гарда.

И в центъра на тази скопена национална сигурност е ДАНС.

Днес, при Радев и Йотова, проблемът изглежда още по-системен.

Политическите сигнали за отдръпване от общоевропейските позиции спрямо войната в Украйна — включително за участие в европейските инициативи за подкрепа и противодействие на руските атаки — неизбежно се четат и в Москва.

Поставете се на мястото на вземащите решения в Москва – атакуват само там, където ще им се размине, където няма защита – и България е перфектна ултрамека цел.

Когато България говори за оттегляне от „Коалицията на желаещите“, дистанцира се от инициативи за противодействие на дроновете или поставя под въпрос подкрепата за Украйна, това не е само вътрешнополитическо послание.

И Москва със сигурност го разбира и усилва натиска.

Затова Радев, Йотова и ресорните министри носят политическа отговорност за състоянието на системата за сигурност и за посланията които излъчват с действия или бездействия.

На мястото на Емелян Гебрев щях да съдя правителството за отказ от гарантиране на сигурността на корпоративния гражданин „Емко“. Защото държавата е длъжна да защити своите граждани и предприятия, както и да направи нужното службите да стигнат до извършителите и поръчителите.

Каква е алтернативата? Да се въоръжаваме по-единично, да си правим частни армии, частни контраразузнавателни компании?! За какво плащаме данъци, за какво тогава ни е държавата.

Вероятно Йотова най-накрая ще свика КСНС. Още повече, че отчаяно се нуждае от разсейване на общественото внимание от казуса Нарко Йотова.

Но ако отново получим декларации, уверения и общи приказки, без конкретни мерки и отговори, това няма да реши проблема. А това е явната прогноза.

Защото проблемът е по-дълбок.

Българските служби, при това ръководство, и при тази инфилтрация на руска агентура, просто не са в състояние да опазят България.

Фронтовата линия вече минава през България, ще имо още разрушения и още отнети човешки животи.

Това е реалната цена на политиката на снишаване и омилостивяване към Путинова Русия. Политика, която не намалява риска, а го увеличива — защото слабостта се разчита от Путин като покана за още по-голяма агресия.

Затова винаги съм твърдял:

В условията на война с Русия — наричайте я хибридна, ако така ви е по-удобно — България не може да си позволи да бъде управлявана от политици, които не разпознават руската заплаха.

Защото когато рецепторите им за опасност не работят, не работят и инстинктите за противодействие.

А това вече не е просто политическа грешка.

Това е рецепта за следващата национална катастрофа.

БНТ никога не стана истинска обществена телевизия

Yvette Dobromirova

Прочетох отговора на БНТ по повод уволнението на Георги Ангелов.

Моят отговор в качеството ми на един от 500 граждани, подписали Отвореното писмо в знак на протест:

От 1989 г. насам БНТ извървя дълъг път, в който моментите на действителна журналистическа независимост са били толкова кратки, но толкова ярко са се запечатали в историята на България, че телевизията-майка лежи на тази слава във всичките тези години.

За съжаление БНТ никога не стана истинска обществена телевизия, но остана завинаги държавна. Телевизията на властта.

Телевизията, в която е характерно унизителното отношение към журналистите, защото и “маймуна да сложим ще я гледат”. Телевизията, в която те се държат на мизерно заплащане като част от маргинализирането й.

Телевизията, в която да си журналист и да имаш собствен авторитет и самочувствие означава да бъдеш остракиран, смачкан, свален от ефир, принуден по един или друг начин да напуснеш.

Няма да губя времето на гражданите, които четат тези редове и които заслужават да имат истинска обществена телевизия с детайлен отговор на отговора. Но ще им кажа, че обществото загуби битката за своята телевизия по същия начин, по който загуби битката за своята държава. А това е сигурен начин, че ни чака още от същото.

Ивет Добромирова, журналист в БНТ 1992-2004, комуникационен експерт, граждански активист

Епохата 9/11

Митко Новков

снимки източник: https://www.britannica.com/event/September-11-attacks

Четвърт век, равен на столетие

Като дете главата ми хич не сгряваше значението на един социалистически лозунг: „Четвърт век, равен на столетие“. 25 = 100 – не ми го побираше акълът уравнението, ама хич. „Как е възможно?“ – чудех се: „Че нали 100 стотинки правят лев, а 25 не стигат до лев, а само за самун черен хляб от хлебарницата?!“.

Разбира се, по-късно стоплих: искали са другарите да рекат, че двайсет и пет години тяхно управление са все едно сто години историческо развитие. Още по-късно стоплих повече: ако тази претенция е вярна, то това развитие не е било прогресивно, а регресивно, независимо колко силно и самохвално се удряха в гърдите т.нар. „активни борци против фашизма и капитализма“. С други думи, вековните 25 години ни смъкнаха с цяло столетие назад, не ни изкачиха напред. Ама никак, ни на сантиметър, че и на милиметър дори…

Сетих се за този лозунг днес, когато се навършват 25 години от атаката срещу Световния търговски център (World Trade Center, WTC), извършена от „Ал Кайда“. И се позамислих дали пък не би могло да се приложи той към времето, изтекло оттогава. Дали не живеем в сянката на това терористично покушение срещу кулите близнаци, в някаква своеобразна „пост-9/11“ епоха, която така изцяло е завладяла нашия свят, че никой не е в състояние да ѝ се измъкне, понеже няма къде да избяга. Защото по всичките ѝ паралели и меридиани цари ефектът 9/11, последиците от който можем да измерим със столетия, преживелиците си – също. Епохата „пост-9/11“, равна на столетие един вид…

Така е май. Да вземем заченатата почти веднага след терористичния акт война на САЩ + коалиция срещу Ирак. Тогава, нека напомня, за първи път в историята на НАТО беше активиран член 5 от съюзния договор и всички страни от алианса се притекоха на помощ на своя отвъдатлантически съюзник. Като понякога тази помощ беше нещо като меча услуга: да вземем например доклада на английските разузнавателни служби, които в унисон с твърденията на Джордж Буш-младши доказваха, че режимът на Саддам Хюсеин бил на крачка от създаването на атомна бомба.

Излезе после, че нищо такова няма, но пък тези фалшиви сведения дадоха едно сравнително легитимно основание за почването на бойни действия срещу страна, която, както накрая се разбра, няма кой знае какви комуникации с „Ал Кайда“ на Осама бин Ладен и съответно няма пряко отношение с атентатите срещу WTC. Операцията „Шок и ужас“ се оказа, че търси под вола теле, че е закъсняла като след дъжд качулка и че е влязла в конфузната ситуация: „Късно е, чадо, мандалото хлопна!“.

Под вола теле, защото в Ирак диреше каквото няма, след дъжд качулка, тъй като вместо да се вслуша в предупрежденията на агента на ФБР Джон О’Нийл за подготвянето на този диверсионен гибелен удар, американската администрация го игнорира, а за мандалото е ясно – задействаха се органите чак след като стомната бе счупена, сиреч близнаците съборени. Между другото, Джон О’Нийл е сред хилядите жертви на атентата, отишъл си мърцина заради това, че висшестоящите – вместо да го послушат, широко са си затворили очите…

Оттогава обаче кой ли не и къде ли не дири под вола теле, като най-фрапиращ е случаят с Руската федерация, тръгнала да трепе нацисти в Украйна, каквито там няма, а и да има, са незначително количество…

Световната финансова криза от 2007–2008 г., най-съкрушителната след Голямата депресия, взривила се през есента на 1929 г., също можем да изведем от деня 9/11: военните действия в Ирак и впоследствие установяването на US боен контингент в Близкия изток изиграха ролята на „повратна точка“ (Малкълм Гладуел) за безразборното отпускане на заеми, включително на хора, чието кредитно досие е не просто на нула, а значително под нулата; банките обаче лекомислено бързаха, тъй като една кредитна система, значително подпалена от войната и от стремителното засилване на консумеризма в глобален мащаб, нямаше време за проверки и офлянквания.

След изгърмяването на Lehman Brothers обаче кухите сметки заляха като цунами цялата икономика и тя се оказа на ръба на колапса; започна световно пестене на средства, като – за най-огромно учудване на артистичния сектор, той бе първият, пострадал от стагнацията. В някаква степен точно тогава се усили убеждението, че няма нищо по-важно от инструменталните умения на работната и интелектуалната сила и че хуманитаристиката и културата са втора ръка знание, което спокойно може да бъде пренебрегвано.

В планетарен план образователното ниво падна повсеместно, настана върховенството на социалните мрежи и фалшивите новини, човечеството влезе в траен етап на оглупяване и опростачване. В резултат си го получи двойно, тройно и петорно: волунтаризма на движението MAGA и един пълен игнорант начело на най-могъщата държава в съвременния свят, чиято попара сърбаме и още предстои да сърбаме…

За бежанската криза от 2015 г. сякаш няма нужда да посочвам, че е почти пряк резултат от 9/11. В Близкия изток стана невъзможно да се живее, поредицата от самоубийствени атентати и религиозно-фанатични издевателства превърна живота на хората в региона в ад на земята, по-страшен дори от отвъдния. Към Европа се насочиха масово обезверени маси, които виждаха в нея оня обетован рай, който им липсваше по родните места. Но всичките тези „хиляди маси народ“ идваха със своите си вярвания, със своите си навици, със своите си битови нагласи, твърде далеч от европейските.

Съпоставката с украинските бежанци седем години по-късно сама се набива на очи: ако последните сравнително органично се вписаха в обществената структура на приемащите ги държави, на мюсюлманските им братя и сестри по съдба им беше трудно да го сторят, да не казвам, че май и не искаха (и продължават да не искат). В стара Европа се появиха анклави със съвсем друг начин на живот, от който те нито бързат, нито пък имат каквото и да е намерение да се откажат. Но ако – каквото е желанието им, превърнат Запада в подобие на страните, от които бягат, тогава защо бягат? И ако я извършат успешно тази трансформация, тогава къде ще бягат? На Луната ли?…

Епохата 9/11 освен всичко друго доведе световните елити – били те политически, икономически или дигитални, до убеждението, че ако имаш възможностите, всичко е позволено. В политически план наблюдаваме последиците в поведението на Путин и Тръмп, но китаецът Си, иранските аятоласи, сърбинът Вучич, турчинът Ердоган и беларусинът Лукашенко, както и вече падналият от власт Виктор Орбан (което все пак дава някакви надежди за бъдещето) им съответстват в не по-малка степен (ако не и в по-голяма). Няма значение каква е правдата, тъй като правда е единствено и само това, което аз призная за правда; всичко друго е фалшиво. Или, с други думи: това, в което вярват другите, е лъжа; това, в което вярвам аз, е истина.

В икономически план изцепките на Мъск и идеите му (подхранвани от мегаломанските доктрини на Къртис Ярвин и други подобни пишман идеолози) периодично разклащат устоите на световната финансово-индустриална система, а в дигитален – големите технологични гиганти не спират с опитите си да превърнат виртуалното пространство в същинска джунгла, където царства силата, а не справедливостта.

Всичко това се прехвърля в социалните мрежи, в които ботовете станаха по-важни от хората, а ChatGPT стори така, че за т.нар. „човешки фактор“ да се говори с насмешка и пренебрежение. И с пълна досада. От кулите близнаци до изкуствения интелект – четвърт век, равен на столетие, вследствие на който „широките народни маси“ изпаднаха в „шок и ужас“. Като „шокът и ужасът“ им нарастват не с дни, а с всяка минута и всяка секунда…

Денят 11.IX.2001 г. наистина постави началото на нова епоха, епохата 9/11. И животът в тази епоха никак не е за завиждане.

Горките ние… 

ЕМКО: 15 години взривове, пожари, отравяне на собственика – осъдени няма

Снимка: БГНЕС

Част от няколкото тежки инцидента прокуратурата официално свързва в обща версия за действия на руски граждани и предполагаем интерес на руското военно разузнаване. Доказването на тази версия обаче не е приключило и няма влезли в сила присъди.

Поредица от взривове, пожари и едно отравяне превръщат оръжейната компания ЕМКО и нейния собственик Емилиян Гебрев в център на едно от най-дългите и сложни разследвания за предполагаеми саботажи в българския военно-промишлен комплекс

От първия взрив в склад на ЕМКО край Ловни дол през 2011 г. до новия пожар и последвалите взривове в складова база край Горни Върпища през тази нощ, 12 септември 2026 г., са регистрирани няколко тежки инцидента.

Част от тях прокуратурата официално свързва в обща версия за действия на руски граждани и предполагаем интерес на руското военно разузнаване. Доказването на тази версия обаче не е приключило и няма влезли в сила присъди.

Взривът край Ловни дол през 2011 г.

На 12 ноември 2011 г. е взривен склад, собственост на ЕМКО край село Ловни дол. Унищожено е значително количество боеприпаси и взривни вещества. Десет години по-късно прокуратурата включва този случай в анализ на четири взрива в български обекти от военно-промишления комплекс, при които според държавното обвинение са открити сходства в начина на действие.

Според прокуратурата при инцидента в Ловни дол е унищожена продукция, предназначена за износ. Именно този случай по-късно става една от основите на версията за координирани саботажни действия. До днес няма съдебна присъда, която да е доказала кой е извършителят на взрива.

Отравянето на Гебрев през 2015 г.

Най-сериозното посегателство, свързано лично с ръководството на ЕМКО, е отравянето на Емилиян Гебрев през април 2015 г. В периода от 28 април до 4 май 2015 г. Гебрев, неговият син Христо Гебрев и директорът „Производствена дейност“ в ЕМКО Валентин Тахчиев са приети за лечение след тежко влошаване на здравословното им състояние.

Българската прокуратура по-късно установява, че тримата са били интоксикирани с неидентифицирано фосфорорганично вещество. През януари 2020 г. Софийската градска прокуратура повдига задочни обвинения на трима руски граждани, Сергей Павлов, Сергей Федотов и Георги Горшков, за опит за предумишлено убийство на тримата българи. Издадени са европейски заповеди за арест и международно издирване.

Случаят придобива международен отзвук и заради последвалото разследване на отравянето на Сергей Скрипал във Великобритания. Българската прокуратура съобщава за данни, които според нея свързват руски граждани, намирали се в България по време на покушението срещу Гебрев, с по-широка операция. До момента обаче и това дело не е приключило с присъда.

Взривове в Иганово и Мъглиж

В общата прокурорска версия са включени и два взрива във ВМЗ–Сопот край село Иганово през март и април 2015 г., както и взривът в обект на „Арсенал“ край Мъглиж през 2020 г. Тези случаи не са инциденти в заводи, собственост на ЕМКО. Те са включени в разследването заради връзката им с продукция и предприятия от българския военно-промишлен комплекс.

На 21 март 2015 г. и 14 април 2015 г. са регистрирани два отделни взрива в обекти на ВМЗ–Сопот. През 2020 г. след пожар избухва взрив и в склад на „Арсенал“ край Мъглиж.  През 2021 г. прокуратурата обявява, че при четирите случая – Ловни дол, двата инцидента в Иганово и Мъглиж, са открити сходства.

През 2024 г. Софийската градска прокуратура съобщава, че шестима руски граждани са привлечени като обвиняеми за тероризъм във връзка с четирите взрива. Според прокуратурата те са използвали фалшиви самоличности и са били в България в периоди, непосредствено свързани с инцидентите.

Същевременно Софийският апелативен съд отбелязва, че доказателствата за авторството са ограничени и се основават на косвени доказателствени източници, макар според съда те да изграждат логическа верига от обстоятелства.

Пожарът от 2015 г., унищожил веществени доказателства

На 31 май 2015 г. пожар избухва в сградата на бившия Институт по специална техника в София. Там се съхраняват веществени доказателства по разследването на взривовете във ВМЗ–Сопот. Част от доказателствата са унищожени.

Според прокуратурата пожаро-техническата експертиза не установява пожарът да е възникнал вследствие на самозапалване. Случаят се превръща в още един елемент от сложната хронология около разследванията на взривовете, но самият пожар не е в обект на ЕМКО.

Два инцидента в Карнобат за по-малко от година

На 31 юли 2022 г. мощен взрив и пожар разрушават склад в базата на ЕМКО край Карнобат. Няма жертви и пострадали. На 25 юни 2023 г. в същата база избухва нов пожар, последван от взривове. И двата случая се превръщат в обект на отделно разследване. По данни, станали публични през 2025 г., прокуратурата е стигнала до данни, че пожарите са резултат от умишлени действия.

Разследването обаче е спряно през юни 2025 г. Няма публично установен извършител, няма внесен обвинителен акт и няма съдебна присъда.  Карнобат остава един от най-сериозните нерешени инциденти свързани компанията.

Нов пожар и взривове край Белица на 10 август 2026 г. 

На 10 август 2026 г. в склад за боеприпаси на ЕМКО край село Белица, община Трявна, избухва пожар, последван от серия взривове. Работниците са евакуирани. Няма загинали и пострадали. Прокуратурата образува досъдебно производство за пожар с причинени значителни вреди. В началото са разглеждани различни версии, включително възможност за вътрешен процес или техническа причина.

Към началото на септември Окръжната прокуратура в Габрово съобщи, че продължава събирането на доказателства по всички версии. Назначени са множество експертизи, включително пожаротехническа, химическа и видеотехническа.

Нов пожар и взривове край Горни Върпища в нощта на 11 срещу 12 септември 2026 г. 

Само месец след инцидента в Белица нов пожар избухва в складова база на ЕМКО в района на село Горни Върпища, между Трявна и Царева ливада. След пожара са последвали поредица от взривове. В склада са се съхранявали боеприпаси и барути.

Районът бе отцепен, активирана е системата BG-Alert, а служителите са евакуирани. По първоначалните данни няма загинали и пострадали. 

Една необичайна поредица, но все още без окончателен отговор

Хронологията показва най-малко три големи инцидента, станали директно в обекти на ЕМКО – взривът край Ловни дол през 2011 г., двата случая в Карнобат през 2022 и 2023 г., както и новите пожари и взривове в Белица и Горни Върпища през 2026 г. Към тях се добавя отравянето на собственика на компанията Емилиян Гебрев, неговия син и директор на ЕМКО през 2015 г.

Отделно стоят взривовете във ВМЗ–Сопот и „Арсенал“, които прокуратурата включва в общата хронология заради предполагаеми връзки с продукция и дейността на оръжейни компании, свързани с Гебрев. Съчетанието на тези събития води българските служби и прокуратурата до версията за координирани действия на руски граждани, а в последствие и до обвинения за тероризъм срещу шестима руснаци./БГНЕС

Добро ли е утрото: Нов взрив в склад за боеприпаси край Габрово

НОВИНИ

Нов взрив в склад за боеприпаси на „ЕМКО“ в района на село Горни Върпища, област Габрово. По време на инцидента в помещението не е имало хора. Жители в района са били разбудени от серия взривове. Активирана е и системата BG-Alert.

„Пожарът, който се вижда от Велико Търново, е избухнал около 23:20 ч. в склад на военен завод, който се намира между Трявна и Царева ливада.

Кметовете на с. Шемшево, с. Буковец и с. Пушево са обходили районите около населените места. На територията на община Велико Търново няма огнища. Районът е проверен и от пожарната.

Поддържам постоянен контакт с двете съседни общини Трявна и Дряново, с кметовете на населените места, както и с пожарната.

Моля, без паника„. Това написа в профила си във Facebook кметът на Велико Търново Даниел Панов.

На място са изпратени екипи на Регионалната дирекция „Пожарна безопасност и защита на населението“. 

Очаква се днес на мястото на инцидента да пристигнат вътрешния министър 

Иван Демерджиев и главният секретар на МВР Любомир Николов.

„Няма данни за външна намеса (разбирай руска…) . Ще разследваме ситуацията“. Тези отговори на правителството предвиждат иронично посетители на социалните мрежи.

България е изложена на руски хибридни заплахи по няколко направления, стана ясно от официален доклад на Конгреса на САЩ, публикуван на 11 август 2026 г., за който Фрог нюз пръв писа.

В документа има специални раздели за страните от Източния фланг на НАТО. Най-голяма част от проучването за Румъния и България е отделена на заглушаването на GPS-сигналите в Черно море.

Посочва се, че страната ни е особено уязвима от руското зловредно информационно влияние и дезинформацията. Подчертава се също, че българските власти знаят източника на тези действия, но отказват да го назоват.

За наркодилъра, помилването и морала на (вице)президента

Мариела Стайкова , адвокат 

Гражданите на България имат не само правото, но и задължението да изискат цялата информация по случая, за да си съставят информирано мнение

Днес станаха общественоизвестни следните факти:
1. През 2022 г. тогава вицепрезидентът Илияна Йотова е помилвала осъден за тежко престъпление в Гърция наркодилър.

2. Помилването е настъпило след като осъденият е бил приведен в България за излежаване на постановена от гръцкия съд 15-годишна присъда.

3. Към момента на помилването осъденият е бил изтърпял 1/3 от присъдата.

4. Непосредствено след помилването осъденият отново е извършил сходно престъпление и е бил задържан за разпространение на кокаин.

Без да драматизирам, моето професионално и гражданско виждане е, че като общество сме изправени пред императив да узнаем истината и детайлите по случая.

Самоуважението ни като граждани и авторитетът на българската президентска институция изискват на обществото незабавно и без остатък да бъде предоставена цялата информация във връзка с казуса, за да преценим и като граждани и като общество как да процедираме нататък.

И този императив не е продиктуван, нито от предизборни съображения, нито от нездраво любопитство. Тази императив е вграден в същността на правовата държава. За да може обаче всеки един от нас по съвест и спокойно да изгради своите изводи и информирано и обективно да формира своите решения, е нужно, освен фактите да познаваме и института и процедурата на помилването в България.

Ето защо, като юрист направих скромен опит да ги систематизирам за улеснение на моята аудитория.

Правната уредба на помилването в България се съдържа в Конституцията и Наказателния кодекс. Помилването е уредено, като изключително лично правомощие на държавния глава. Детайлната процедура не е разписана в нарочен закон, а е уредена чрез вътрешни правила и укази на президентството. В правото това се нарича дискреционна власт.

Понеже помилването е акт на висша държавна милост, Конституционният съд на България е категоричен че актът на помилването е субективен и не подлежи на съдебен контрол. Въпреки това помилването не се разбира, като право на президента за абсолютен произвол и/или имунизация срещу обществена отчетност. Изработени са структурни, процедурни и обективни филтри, които ограничават възможността тази дискреционна власт да бъде упражнявана произволно.

Доколкото няма отделен „Закон за помилването“ (може би е крайно време да бъде приет такъв) детайлният ред за издаване на укази за помилване е уреден с вътрешен акт на самата президентска институция, който е Указ за утвърждаване на Правила за работа на Комисията по помилване: При встъпването си в длъжност Президентът или Вицепрезидентът издава специален указ, с който определя състава на Комисията и утвърждава нейните вътрешни правила на работа и обективните критерии за оценка на молбите за помилване.

Тези правила уреждат изчерпателно процедурата в това число регистрирацията на молбите, изискуемите документи, сроковете за разглеждане, основанията, критериите за оценка и прочие.

Въпреки че решението за помилване е изцяло в дискреционните правомощия на президента/ вицепрезидента и до известна степен да е въпрос на личното им усмотрение, то в никакъв случай не бива и не може да бъде възприемано като напълно безотчетно и/или хаотично. И макар да липсва изчерпателно разписана формула, по които комисията по помилванията следва да извършва първоначалната преценка за основателност на молбите, съществуват редица разписани правила, принципи и обективни критерии, на които тази преценка да се облегне обосновано.

Задачата на комисията по помилването е да бъдат ограничени безпринципният субективизъм и произволните хрумвания при помилване. Предвидени са редици принципи за преценка.

Като на първо място това е принципът на субсидиарността, което ще рече, че помилване не се следва, ако пред осъденият има редовен съдебен път за излизане от затвора , като например процедурата по условно предсрочно освобождаване от съд.

Помилването се разглежда като изключение, а не замяна на правосъдието.

На второ място това е принципът за разглеждане само настъпили нови обстоятелства след постановяване на присъдата. Тоест президентът не може да помилва някого просто защото субективно смята, че съдът е сбъркал. Той не може да извършва преценка на присъдата. Може да оценява само факти и обстоятелства, настъпили след влизането на присъдата в сила , като внезапно терминално или много тежко заболяване, настъпило пълно поправяне в затвора, смърт на единствен друг родител на непълнолетните деца на осъдения и прочие.

На трето място това е принципът за оценка на поведението и възможностите за ресоциализация: Тоест президентът трябва обективно да изследва писмените доклади на затворническата администрация, психолози и социални работници, които да обосновават извода, че рискът от рецидив е сведен до абсолютен минимум.

В крайна сметка институтът на помилването не е замислен като правораздаване или индулгенция. То е извънреден инструмент за коригиране на прекалената строгост на закона в изключителни житейски ситуации, където правото е сляпо, но хуманизмът изисква намеса.

И тъй като актовете на помилване не подлежат на съдебен контрол, контролът се осъществява по следните три начина:

а) Експертен контрол. Всяка молба следва да мине през независима Комисия по помилване, съставена от юристи и учени. Президентът може да я прескочи юридически, но политическата цена да подпише указ без нейното одобрение е огромна.
б) Публичен контрол. Институцията е длъжна да публикува периодични детайлни статистически отчети и ако те сочат рязък скок на помилванията или се разчуе за помилван опасен престъпник, това води до тежки репутационни щети за институцията и олицетворяващото я лице.
в) Политически контрол. При наличието на данни за злоупотреба с дискреционното право на помилване, като например, необосновано и субективно опрощаване на наказания, кронизъм, лобиране или „купуване“ на помилвания и прочие, Народното събрание разполага с механизъм да задейства процедура за разследване и отстраняване от длъжност на Президента или Вицепрезидента за държавна измяна или нарушение на Конституцията.

Накратко: процедурата за помилване е уредена така, че решението да зависи от моралната и субективна преценка на президента/вицепрезидента, но процедурата го принуждава да се обляга на обективни факти, експертни становища и обществения морал. И гражданите на България имат не само правото, но и задължението да изискат цялата информация по случая, за да си съставят информирано мнение.

От страницата на авторката. Заглавието е на редакцията.