Мемоарно
По всички, включително чисто топографски критерии, аз би следвало да бъда определен като „жълтопаветник“. Роден съм и живея вече от 70 години буквално до „жълтопаветния“ булевард „Цар Освободител“ в стара, построена в началото на 30-те години на ХХ век кооперация. Доколкото пък родителското ми семейство по комунистическите критерии би трябвало да се нарече „буржоазно“, а самият аз по убеждение и заявени публични позиции съм демократ, аз напълно се вписвам именно в хулно-завистливо произведения топос „гаден (охолен, глезен, елитарно-високомерен и т.н.) жълтопаветник“.
В този текст обаче, а може би и като начало на последващи мемоарни текстове бих искал да разкажа на въпросните хулители на „жълтопаветието“ как по-точно живяхме почти до края на комунистическия режим ние, „буржоазните жълтопаветници“.
Ще спомена в началото, че е цяло щастие, че апартаментът ни в старата кооперация е бил придобит още при построяването ѝ от моята прабаба по майчина линия, вдовица на, да – „царски офицер“, но от времето на Балканските и Първата световна война. Казвам, че това е щастие, защото нейната пък дъщеря, моята баба Мария, преживяла младостта си извън София заедно със своя съпруг – също царски офицер, но от 30-те и 40-те години и разстрелян в първите месеци на 1945 г. от новата комунистическа власт – е могла да се приюти след Девети в този апартамент на майка си, тъй като комунистите са я имали вече като просто „старобуржоазна изкуфелница“, но не и като „враг на народа“.
Та моята баба Мария – също вече вдовица след разстрела на мъжа си и след отнемането на всички имоти по мъжова ѝ линия в страната (във Варна и Добрич) – се е приютила тук със своята, към онова време, 12–13-годишна дъщеря, моята бъдеща майка. И след като и нейната майка, моята прабаба, почива, двете остават в този апартамент и стават „софиянки“.
Няма да разказвам надълго за живота им преди женитбата на майка ми и моето (а след това и на брат ми) раждане. Ще кажа само, че моята баба Мария, като съпруга на разстрелян „враг на народа“, известно време работи в някаква канцелария на гара Яна – днес в покрайнините на София, но тогава на поне час, час и нещо път с влак от дома ѝ, а дъщеря ѝ, моята бъдеща майка, след закриването на Френския колеж (това вражеско католическо гнездо, в което е започнала да учи веднага след пристигането им в София) завършва средното си образование в пълна бедност и когато разбира, че като „дъщеря на народен враг“ няма право да учи висше образование, изкарва техникум за медицински лаборант и на 20 години започва работа в психиатричната болница в село Курило (днес част от гр. Нови Искър). Там именно се запознава с баща ми, женят се и той също идва в апартамента на „жълтите павета“. Произходът на баща ми не е така „враждебен“, макар че и той се води по тогавашните критерии от „дребно- или среднобуржоазно“ семейство, тъй като неговият баща – дядо ми Димитър – бил имал преди Девети в Плевен, откъдето е, книжарница, наречена, видиш ли, „Модерно изкуство“, в която се събирали да си беседват кой знае какви други местни „буржоа“.
И сега вече ще премина към годините, в които самият аз съм се появил в това жилище на „жълтите павета“. Ще кажа, че апартаментът ни на тия „павета“ е тристаен, с вестибюл и кухня. Но ако някой днешен си мисли, че в него вдовицата на разстреляния ми дядо по майчина линия, майка ми и баща ми, дори след моето раждане са могли да си живеят сравнително нашироко, жестоко се лъже.
„Домашните огнища“ от края на 50-те години, когато съм роден, та и до средата на 70-те години старателно бяха превърнати от комунистическата власт във всичко друго, но не и в семейни домове, в които можеш да се обградиш от външния свят и да практикуваш „семейни ценности“. Защото в тях принудително (особено ако са на „буржоазни потомци“) биваха настанявани „квартиранти“.
Трябва да уточня за по-младите: „квартирантите“ нямат нищо общо с „наемателите“, на които днес по своя воля за определена сума пари и за определен срок от време собственикът дава част от апартамента си. Квартирантите от онова време биваха избирани съвсем не от собствениците, а от ОФ-организацията и нарочно трябваше да бъдат подчертано „прогресивни“.
С две думи, бяха умишлено вкарвани в домовете класови „чужденци“. Така например две години след моето раждане в едната от трите стаи срещу вестибюла ни е бил настанен „другар“, представящ себе си за „прогресивен журналист“, за когото родителите ми по-късно са ми разправяли, че бил вечно намусен, подчертано враждебен към семейството ни и почти постоянно затворен в стаята, откъдето – странно – почти постоянно се чувало тропане с един пръст върху пишеща машина. Понеже така и не станало ясно за какъв вестник трака по този начин журналистът, веднъж баща ми издебнал неговото отсъствие от апартамента, проникнал (о, каква дързост!) в стаята и видял върху валяка на машината почти докрай изписан лист с… донос, описващ разговори, водени между баща ми, майка ми и баба ми. На масата до пишещата машина пък лежало цяло тесте от подобни доноси.
Ако това е единият квартирант в родното ми „жълтопаветно“ жилище, другият – обитаващ втората стая (и обитавал я до първите години на моето гимназиално образование) – вече го помня лично: бе „нàучният работник“ (с това именно ударение) и педагог „другарката С. М.“. Нека читателите си представят сега, че в „жълтопаветното“ ни жилище нашето семейство – баща ми, майка ми, баба ми и аз (а от края на 1958 г. и брат ми) – сме обитавали всъщност… една стая.
Аз изобщо не мога да си представя как е протичал семейният живот на родителите и баба ми в онези първи мои години, но за живот, идентичен с него, по-късно съм чел в разказите и новелите на съветския писател дисидент от полски произход Сигизмунд Кржижановски. Не, това изобщо не беше „дом“, а нещо като микрообщежитие, при това поделено между „класови противници“.
След раждането на брат ми нашите все пак успяват да издействат „журналистът ченге“ да напусне апартамента. Но много скоро става ясно, че „народната власт“ и ОФ-организацията не приемат нашето, станало вече петчленно семейство да може да разполага с повече от една от трите стаи и настояват за заселването на нов „квартирант“.
Не си спомням вече с какви връзки баба ми успява да издейства от „ОФ-овците“ новият квартирант да бъде току-що пристигнала в София студентка от Сливен, от семейство, някак си свързано или познато ѝ от миналото. Така, редом с „педагожката“ в моето детство „домашното ми огнище“ бе обитавано – за повече от пет години, т.е. и след края на следването ѝ – от „кака Виолетка“, с която баба ми се беше споразумяла да дели „квартирантската“ стая, като по този начин освободи единствената „наша“ стая за баща ми, майка ми, мен и брат ми.
С други думи, през цялото десетилетие на 60-те години родното ми „жълтопаветно“ и тристайно жилище бе обитавано от… седем души, като отначало двама, а след това един от тях бяха чужди и умишлено натрапени на семейството ни.
Сега искам да си представите как протича всекидневието в един тристаен апартамент, населен от въпросните седем души, в който при това двама не са от семейството, а най-малко единият от тях е и от другата, „прогресивна“ класа. Доколкото повече от половин век дели тогавашните години от възникването на мобилните телефони, ще ви кажа например, че единственият стационарен телефон трябваше да бъде разположен във вестибюла, за да бъде ползван от всички, включително от „квартирантите“. Ето защо моите спомени за писане на домашни работи, за четене на книги или за игри с брат ми са свързани неразделно и с близо едночасово слушане на телефонни разговори откъм вестибюла на „научни“ и клюкарски теми, провеждани от „педагожката С. М.“.
Спомням си, че дори знаехме имената на най-словоохотливите събеседнички на „прогресивната“ квартирантка. Чуехме ли например: „Пеша, здрасти!“, можехме да бъдем сигурни, че ще слушаме разговора помежду им поне час, час и нещо. Съвместната вечерна трапеза, която би трябвало да е интимен семеен топос, през цялото ми детство пък представляваше нещо, което можеше да бъде прекъсвано по всяко време, защото никой не можеше да попречи на въпросната С. М. да се появи в единствената кухня, където вечеряхме, да застане зад гърба ни и да започне да си мие или пере нещо на умивалника.
Разбира се, това водеше до принудително замълчаване, защото на всички ни беше ясно, че тя също „слухти“, а може би и донася за чутото в къщата. Бях вече в много ранна тийнейджърска възраст, когато пък вратата на стаята, в която спяхме, можеше да се отвори и за мой срам да ме завари по гащи излизащата от общата баня „кака Виолетка“. С две думи, всичко бе полудомашно, полупублично в „жълтопаветния“ ни дом.
Ще премина сега от нашето (ако може да се нарече така) жилище към кооперацията на „жълтите павета“ като цяло. Всъщност след „славната дата“ 9 септември част от апартаментите бяха населени по съвсем същия начин. Разбира се, имаше и разлики – ние бяхме измежду „щастливците“, защото на други семейства „от буржоазен произход“ апартаментите бяха изцяло отчуждени и в тях старателно бяха заселени „наши другари“ или близки селски роднини на „наши другари“. А значи, от днешна гледна точка, и тия „другари“ съставляват закваската на „жълтопаветниците“.
Като дете малко съм си давал сметка за глухото напрежение на това „разнокласово“ население на кооперацията ни, но си спомням, че както родителите ми, така и другите „буржоазни съседи“ редовно, но и на полуглас ни предупреждаваха: много-много да не дружим с (примерно) Росенчо от първия етаж, защото родителите му са… И следваше красноречива гримаса, която означаваше: „партийци, милиционери, доносници“.
От днешна перспектива си давам сметка, че семейства от този – доносническо-партийски – тип имаше и на третия етаж под нас (селската баба там, както разбрах по-късно, бе дала справка за произхода ми, когато е трябвало да се реши в какъв род войски трябва да ме приберат), и на втория, и на първия. А пък на етажа над нас бе настанена – по партийна грижа – една нещастна жена, която бе придобила дете от мимолетна връзка с „много виден пролетарски поет“, признал го, но не желаещ да има нищо общо с нея. И затова ѝ бе намерена тази добра квартира, за да „не ги разправя нередните за великия поет работи“.
Ще премина още по-нататък, за да кажа, че въобще централните столични райони, които наричат „жълтопаветни“, без да си дават сметка за същинския им социално-политически профил през десетилетията на соца, бяха с много грижливо модерирана заселеност. Най-общо в тях живееха както „буржоазни остатъци“, така и буквално вклинени между тях „прогресивни“ (приселени в столицата от провинциалните им родни места).
Разбира се, вторите грижливо следяха първите – бяха ситуирани така, че да могат буквално насила да надничат в битовия им живот. Спомням си например, че бабата от долния етаж бе „сигнализирала“ народната власт, че съседите до нас разполагат (о, ужас!) с цели две пиана. А пък и събирането и омешването на децата от двете „класи“ в кварталните училища също даваше възможност да се получават важни сведения за евентуално „вражеско възпитаване“ или наследени „реакционни навици“.
Като малки ние, децата на „буржоазните“, не се ориентирахме съвсем точно в тази грижливо модерирана заселеност, но от предупредителните сигнали на родителите ни имахме някаква смътна представа, че например надолу по улица „6 септември“ буквално се редуват кооперации, почти изцяло пълни с „партийци“ и „милиционери“, и такива със семействата на „госпожа или господин еди-кои си“, с чиито деца нашите деликатно ни насочваха да дружим, а с другите – „да внимаваме, защото те са гаменчета“.
Тези тогавашни характеристики невинаги се покриваха с истината, защото много, много години по-късно – дори чак след падането на режима – аз лично научих от вече израсналите (и даже остарели като мен) тогавашни хлапета от какви точно семейства произхождат. Научих например, че едно момченце, живеещо май на улица „Аксаков“ и доста буйничко, всъщност е внук на онзи високопоставен генерал, когото комунистите са убили през 1925 г., за да извършат на опелото му в „Света Неделя“ прочутия си атентат. За тези неща, разбира се, тогава и дума не се продумваше пред нас, макар всичко това да бе съвсем известно на другата „жълтопаветна“ порода – партийците и милиционерите.
Ще добавя още, че „народолюбието“ на комунистическата власт бе населило жълтопаветния център и с определени, очевидно от прогресивно потекло, но скършили се при преместването от родните им места в столицата люде. С такива бе населен най-вече един обширен вътрешен двор на улица „Аксаков“, между „6 септември“ и улица „Добруджа“. Няма да забравя случайното си посещение в стаичката на една самотна, очевидно зарязана от мъжа си „другарка“, поселена там, която буквално смърдеше и бе пълна с боклуци, а тя самата бе напълно безпомощна да се грижи за сина си – превърнал се в известния на всички квартален хулиган, когото въпреки „прогресивния“ му произход накрая се принудиха да изпратят в ТВУ (трудово-възпитателно училище – нещо като затвор за деца).
Накрая ми се иска да си спомня и какво представляваше като атмосфера в онези десетилетия този така завиждан и охулван днес „жълтопаветен център“. Да, в улиците около нас днес е пълно със скъпи (а някои и мутрешки) ресторанти, със симпатични кафенета, а пък градинката – днес наричана „Кристал“ – е място, денонощно препълнено с шумни тийнейджъри. Само че това е така от последните двайсетина години. Тогава (а и до ранните 70 години) градинката бе с пясъчни алеи. Когато пресечеш „Царя“ (тогава булевард „Руски“) и стигнеш до задната ограда на Синода (ние, децата, въобще не знаехме какво е това странно здание), можеше да се види вътре купчина от много особени разноцветни плочки – взимахме си от тях, за да играем на топчета, и години по-късно разбрахме, че били от разбитите и премахнати мозайки от страничните порти на „Св. Александър Невски“.
По улица „Аксаков“, зад градинката, където днес се извисява построеният по „мутрешките времена“ дом (май на избягалия в Сърбия банкер не знам кой си), се разполагаха: на ъгъла с „6 септември“ – мърляв и почти винаги празен „Плод и зеленчук“; по-нататък – соцбръснарница, където ни водеха да се стрижем, за да не сме като „бийтълси“; след нея – нещо като безистенче, в което се намираше кинкалерията на дребен „частник“ (тогава всички имаха едно наум дали не е „ченге“, щом са го оставили); а на ъгъла с „Раковски“ – соцсладкарницата, т.е. бозаджийницата „Ягода“.
Въобще сегашните централни улици „Шишман“, „Аксаков“, „6 септември“, „Гурко“ и т.н. тогава бяха мрачни, с продънени шахти, много слабо осветени вечерно време и както всички улици в ония години бяха прекосявани с наведена глава и с мрачен вид от винаги бързащите (за никъде) и необщуващи помежду си „труженици“, строящи „развитото социалистическо общество“, което – поне до средата на 60-те години – се очакваше през 1980 г. да прерасне в… пълния, завършен, есхатологичен и окончателен комунизъм.
О, как ми се иска поне за малко да върна днешните хулители на „жълтопаветието“ тогава – да ги въведа в нашите препълнени с „квартиранти“ жилища, в кооперациите, населени с ченгета и доносници, да ги разходя по празните магазини, да ги срещна с тогавашните намусени продавачи, да им дам да подушат стаения страх, потиснатата взаимна злоба и всеобхватната взаимоподозрителност и да им кажа: половината от „жълтопаветния“ ни живот мина така – ако щете, завиждайте!
. Тя вече не изглежда непременно като мафия. Тя има костюми, компании, медии, позиции. Има политически приятели. Има публичен образ. И точно това я прави толкова трудна за разрушаване.
кафенето 