България има историческия шанс да застанете на страната на своята кръв

Tetiana Stanieva

Ако утре умра от руска бомба или ядрено оръжие, изпълнете последното ми и единствено желание: помогнете на Украйна да победи!!!

Помогнете и да преодолее злото. Помогнете и за защита на свободата, родината, земята, човешките ценности и правото на съществуване.

От името на всички украински българи моля, майко Българийо, заеми страната на светлината в тази война и защити ни нас, украинските българи.

И вас, скъпи приятели, моля да споделите писмото за да му дадем силен глас. И нека който има уши да слуша, да чуе и прочуе. Който има очи да гледа, да види и провиди. Пътя на светлината е крайно важен и за самата България!

Отворено колективно писмо обръщение на българите от Украйна към България. (24 стр, 793 подписи)

~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~

ДО

Г-Н РУМЕН РАДЕВ

ПРЕЗИДЕНТ НА

РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ

ДО

Г-Н ГЪЛЪБ ДОНЕВ

СЛ. МИНИСТЪР-ПРЕДСЕДАТЕЛ НА

РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ

ДО

НАРОДНОТО СЪБРАНИЕ НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ

Ние, украинските българи – част от които сме в Бесарабия, други – в Таврия, трети – тук в България, а четвърти – пръснати по света – всички ние днес се обръщаме към българите в България.

Ние, украинските българи, завинаги ще сме с два корена в сърцето си, но един дом. И този дом за нас е Украйна.

Това е нашето място на силата. Не просто земя, прозорци, стени и врати, а семейно гнездо, място, където се пази родовата памет.

Не знаем дали човечеството някога е виждало по-коварна, несправедлива и неоправдана война от тази. Но от 24 февруари ние не живеем. Някои – в буквалния смисъл. Нашата икономика и нормалният ни ритъм на живот спряха. Ние всеки ден губим работата си, домовете си и, което е най-лошото, близките си.

Хиляди българи станаха бежанци или принудителни изселници, а мнозина остават в окупация и не могат да подпишат това писмо, тъй като се боят да бъдат репресирани от окупаторите. Нямаме планове за бъдеще и дори не знаем, дали имаме бъдеще. Днес нашият дом е атакуван от съседа ни, който всеки момент може да ни убие.

Използвайки случая, искаме, първо, за пореден път да благодарим на България за подкрепата на Украйна и помощта на нашите бежанци. Без тази подадена ръка мнозина нямаше да оцелеят.

В същото време ние, украинските българи, очакваме и друг вид подкрепа от България.

Българите в Украйна очаквахме България еднозначно и категорично да застане на страната на справедливата борба на Украйна и, съответно, на наша страна. На българите в Украйна.

От друга страна, разбираме, че тук се повтарят откровените лъжи на руската пропаганда за това, че националните малцинства в Украйна са потиснати, и че бесарабските и таврийските българи очакват тъй наречените “освободители”.

Нещо повече, научаваме, че едва ли не точно това е причината България да откаже военна помощ на Украйна – за да “защити българите там от украинските нацисти”.

Ако сред вас има такива, които мислят така, нека споделим някои факти:

Руската пропаганда твърди, че Украйна забранява на българите да говорят и учат български.

Истината е, че до разпадането на Съветския Съюз българският език се е използвал само като битов и именно в независима Украйна започва да се изучава в училищата, откриват се български групи в университетите. Именно тогава се създават първите български дружества и организации, започват да се издават вестници, в ефир излизат радио и телевизионни предавания на български език. И всичко това ни го даде на нас – българите – Украйна. И всичко това се финансира от украинската държава. Това ли се нарича потисничество? От това ли искат да ни освобождават?

И сега най-тежката мантра: тази за Русия освободителка, спасила българите от турския ятаган и милостиво позволила да се заселят в буренясалата и непригодна за живот бесарабска пустош. Това е най-тежкото клеймо – на неблагодарник! – с което и досега руската пропаганда се опитва да жигоса всеки, дръзнал да надигне глас срещу Русия.

От друга страна, историческите факти недвусмислено говорят, че и за самото ни “спасяване” и за настаняването на предците ни именно на тези земи Русия си е имала свои стратегически, политически и икономически интереси. Както, впрочем, и предоставянето ни на статута на колонисти, от благодарност за което ние сме изградили прекрасния Преображенски събор в Болград. Българите можем да сме благодарни. Но знаете ли какво става по-късно?

Нужно ли е да напомняме за многобройните репресии от съветските власти и разкулачването на „кулаците“ (а в същност работещи земеделци), и депортираните в Сибир? За дванадесетте хиляди българи, депортирани от Крим през 1944 година и разхвърлени из целия Сибир и Средна Азия? Да преразказваме ли спомените на нашите дядовци, изпращани на заточение за три царевични мамула?

Да отваряме ли думата за двата тъй наречения Гладомор – изкуствено предизвикан глад: през 1932 – 1933, вследствие на който загиват изчезват цели български села в Таврия, и 1946 – 1947, отнел живота на стотици хиляди българи в Бесарабия? Все още има живи свидетели на тези жестоки събития, а спомените на загиналите са запазени в архиви, книги и филми. Можете да попитате, чуете, видите и прочетете за всичко това. Стига да имате желание!

Това, което трябва да разбира всеки мислещ човек, е, че Руската империя, която уж подала ръка на нашите предци преди 200 години, за което трябвало да сме благодарни, е нещо много различно от последващия съветски режим на атеистична Русия, от постсъветска „демократична“ Русия, и от сегашната Русия с путинския терористичен режим. Трябва ли, според вас, благодарността за тогавашната помощ да ни задължава да подкрепяме престъплението срещу човечеството, което извършва Русия днес?

Макар въпросът да е риторичен, българите в Украйна имаме своя точен и категоричен отговор на него.

За повече от 200 години, въпреки трудности и лишения, терор и издевателства, смени на власт и режими, българите направиха от Буджакската степ и таврийското Диво поле райски градини, запазихме езика, културата и идентичността, и най-накрая, благодарение на независима и свободна Украйна започнахме да живеем свободно, и името “българин” да носим открито и с гордост. Затова представителите на българската общност в Украйна, рамо до рамо със свои съграждани от други национални общности защитават родната си земя от нашествениците. Защото украинската земя е нашата родина и роден дом за всеки от нас.

В цяла Украйна и далеч извън нейните граници са известни имената на героите в тази война – българи по произход – капитаните Димитър Бурлаков, награден с Указ на президента на Украйна Володимир Зеленски с орден “Богдан Хмелницки” ІІІ степен, и Иван Пепеляшко, кавалер на ордена “За мъжество” ІІІ степен. Както и на други – Иван Минков и Иван Чумаков от с. Криничне (Чушмелий), Максим Близнак и Евгений Качай от с. Лощинивка (Кайраклия), Михаил Киосе и Радион Вайцман от с. Калчево – все българи, отдали живота си в борбата срещу руската агресия, за свободата на своята родина Украйна.

Това е нашият отговор и той е категоричен: българите в Украйна, заедно с всички други националности се борят за свободата, териториалната цялост и независимостта на своята родина Украйна.

И в тази борба имаме нужда от помощта на България.

България, която е член на Евопейския съюз.

България, чийто суверенитет и независимост са гарантирани от членството й в НАТО – Организацията на Северноатлантическия договор. Украйна също се стреми към пълноправно членство в тези организации. Българската диаспора на страната ни, най-голямата сред всички подобни групи българи извън родината, беше, е и ще бъде последователен лидер на тези процеси, тъй като искаме да вървим заедно с България в един съюз и в една посока.

Днес именно този път е пътят на светлината и човешките ценности. Но за да поемем по този път, първо трябва да оцелеем.

От първия ден на войната и до днес на жестоки обстрели е подложено българското село Тернивка – квартал на град Миколаив.

Населението на 30 български села от Бердянския и Мелитополския райони в Запорижка област, град Херсон и част от Херсонска област в момента са в границите на окупираните територии и техните жители са подложени на всички „прелести“ на „руския свят“.

Повечето от българските неделни училища не могат да работят, премахнати са информационните материали, разказващи за живота на прародината ни. Стотици учители и служители на местните органи на самоуправление, които не желаят да сътрудничат с окупаторите и техните поддръжници, са подложени на сплашване и преследване. Земеделците под дулата на картечници са принудени да продават на безценица плодовете на своя труд на земята, обилно напоена с потта на техните предци и самите тях.

През последните седмици на октомври Русия предприе масирани удари по енергийната инфраструктура из цяла Украйна, с неприкритото желание да ни остави на тъмно и студено и да предизвика поредната бежанска вълна, която, ако се случи – неминуемо ще засегне и България. И много от тези бежанци, най-вероятно, ще са украински българи.

И всичко това се случва сега.

В този момент, докато четете писмото, някъде в Украйна загиват хора, други са подложени на терор и унижение. Всичко това се случва в година 22 на 21 век. В Европа. Случва се с украинския народ, и в частност и с нас, българите.

И днес ние питаме всички вас: грижа ли я е България за това?

Грижа ли я е България за над 200 хиляди българи в Украйна?

От 24 февруари ние търпеливо чакаме и се надяваме, че нашата България най- накрая ще се събуди и ще застане на страната на светлината.

За да можем ние, украинските българи, да си кажем: Да, България е с нас. България избира нас, българите в Украйна, а не терористичния режим на Путин.

Защото е съвсем очевидно, че тази война не е само война между Русия и Украйна, а глобална битка между цивилизования свят и примитивното средновековно варварство, между демокрацията и авторитаризма.

И ние, украинските българи, призоваваме българския Президент, българското Народно събрание, българското правителство да заемат ясна и категорична позиция и да я подкрепят с реални действия и постъпки.

Призоваваме ви да спрете продължаващата се в българските медии руска пропаганда, която ни наранява, компрометира и оскърбява паметта на загиналите герои-българи.

Призоваваме ви да спрете тези политически лидери и сили, които имат наглостта да говорят от нашето име вместо нас.

Призоваваме ви да изпратите на Украйна военна помощ, както това вече направиха повечето държави от Европейския Съюз. С това ние не ви въвличаме във война. Напротив, искаме да я спрем, за да не стигне войната до България.

България може да пречупи хода на войната, ако ни помогне да се защитим. Или да се откаже, и така да ни предаде нас, украинските българи.

Сега е моментът да направите правилния избор.

И, накрая, още малко история.

През 1943 първенците на българските села в Таврия, насърчавани от писателя и интелектуалец Мишо Хаджийски се обръщат към цар Борис ІІІ с прошение да ги спаси от хитлеристския режим и да ги «приеме в царството си». България отваря врати и сърца за таврийските сънародници, и в началото на пролетта на 1944, след много месеци тежък преход и лишения, 1500 българи успяват да се доберат до България и да целунат българска земя.

Само няколко месеца по-късно, след установяване на комунистическия режим тук, България ги връща на Сталин, обричайки ги по този начин на вярна гибел. Почти всички те загиват или удавени в Черно море или унищожени в сталинския ГУЛАГ. Тогава България ги предаде. А това се помни, господа.

И днес дойде време разделно.

България има историческия шанс този път да застанете на страната на своята кръв.

Не ни предавайте отново!

***

Едва когато замислихме това писмо, още преди да публикуваме самия текст, под него са подписаха около 800 души – българи от Бесарабия, Таврия, Херсонска област, бесарабски и таврийски българи, живеещи в България и в Европа. Мнозина украински българи, намиращи се в момента на временно окупираните територии, помолиха изрично да споменем, че подкрепят посланието и чакат помощта на България, за да бъдат освободени от руските окупатори.

Подписалите се тук застават зад това послание с имената си. Зад всеки от тях има още десетки българи, техните семейства, роднини, близки и познати, които ще продължат да се подписват в социалните мрежи, когато това писмо ще бъде публикувано там. Това обръщение не е от организация, дружество, партия или каквато и да било институция. Това е истинският глас на българите от Украйна.

За контакти: skytanya@ukr.net , Татяна Станева

Министерски съвет на Република БългарияПрезидентство на Република БългарияНародно СъбраниеДемократична БългарияПродължаваме ПромянатаГЕРБ БългарияБСП/ Българска Социалистическа ПартияДПС Пресцентър

bTV Новините, bTV, Bulgaria ON AIR, Българска национална телевизия. БНТ, Българско национално радио, молим, направете нашия глас силен.

17 мига от есента на президента

Иво Инджев

Президентът Радев имаше днес своите 17 минути говорене в своя кабинет, за да не каже нищо ново. На 18-тата минута реши за изключи микрофоните, камерите и публиката на това шоу.

Направи го след реплика на Асен Василев от Продължаваме промяната, поканен заедно с колегите от ръководството на т.н. консултации при президента с официално обявената цел те да (не) доведат до съставяне на правителство, различно от Радевото.

Не изглеждаше по реакциите и Радев да е нещастен, че неговите министри ще продължат да взимат важни за страната решения, докато продължава без промяна взаимното блокиране на партиите в парламента.

“Консултациите” се сведоха до повтарянето на добре известните позиции на участниците в тях. Процедура, какво да се прави. Спазена беше. Щях(ме) да се примирим с тази досада, ако не беше онова интригуващо изключване на микрофоните и камерите. 

Оказа се, че има нещо, което не е за казване “пред хората”. Най-интересното извън скуката на предсказуемото Радев си запази явно за същинската част на срещата извън публичността. Премина в режим на конфиденциалност веднага след като чу от Василев (да се надяваме не за пръв път), че българските закони не предвиждат преговори за съставяне на правителство чрез контактьори.

Дали пък Радев не се почувства засегнат на “контактьор”?

Отказът от достъп до информация позволява спекулативни предположения. Ето моите как е продължил разговорът.

Р. Радев: “Сега да ви кажа, ако още не сте разбрали …”

А. Василев: “Разбрахме, разбира се, че в България плащането в рубли е задължително само на символично ниво и за “Газпром”. Иначе корупцията се изчислява в левове и в евро в банкноти от 500 “. 

Р.Радев: “Не, не сте разбрали продължаващата промяна…” 

А. Василев: “Напротив, всички виждаме промяната в отношенията между Вас и ГЕРБ и даже чухме от говорителя на Орбан в България Г.Марков да казва по БТВ, че от година насам си говорите вече с Гешев”.

Р.Радев: “Ама Орбан си го харесва и Нинова”.

А. Василев: “Тя харесва нас повече”.

Р.Радев: “Да, но аз вече никак не я харесвам, макар да сме на едно мнение за Украйна, която трябва да оставим на милостта на Путин и да не го дразним с даряване на българско оръжие”.

Кирил Петков: “Казах го лично на Зеленски в Киев и той прояви разбиране, че ще продължаваме да снабдяваме армията му по обиколни пътища и срещу заплащане, защото Нинова не позволява друго – хем да печелим милиарди, хем пък да не губим русофилския вот”.

Р. Радев: “Вотът си е вот, вот так е правилно. Така и трябва да продължава без промяна”

А. Василев: “Не можем да гарантираме като гледаме как продължава промяната в редиците на ГЕРБ, които ни откраднаха евроатлантически избиратели с прозападна реторика”.

Р. Радев: “Ще имам грижата като се чуем пак с моя бивш враг Борисов да му предам да не навлиза толкова навътре във вашия периметър като нареди на своите протежета да покажат повече разбиране към русофилите в парламента в името на общобългарското разбирателство”.

К.Петков: “Ок, да смятаме, че сме постигнали консенсус да си управлявате с вашия кабинет докато ние продължаваме да не се променяме”.

КРАЙ НА РАЗГОВОРА

Следват ръкостискания без прегръдки с екипа на Радев (съставен изцяло от жени), за да се избегне всепроникващото око на една воайорска медия, склонна да вижда в подхвърлени от службите кадри ПИКантни прелюбодеяния навсякъде в редиците на враговете на любовника на Мата Хари, но не и в будоара на самия любовник, когато и където му удовлетворяват човешките нужди. 

Бягството от свободата и парадът на автокрациите

Д-р Борислав Цеков, Център за нова Европа

Формират се поклонниците на самодържавието, глашатаите на потисничеството, хвалителите на несвободата

Светът навлезе в политически цикъл, който се характеризира с настъпление на авторитаризма, самодържавието и несвободата. Наблюдаваме истински парад на автокрациите, който контрастира на демократичната вълна след края на Студената война. Това сочат и данните на известния Институт V-Dem при Университета в Гьотеборг. На базата на прилаганата от тях методология, учените достигат в последния си доклад за 2021 г. до следните заключения.

Нивото на демокрация в глобален мащаб през 2021 г. се е сринало до нивото от 1989 г. В условията на недемокрация преди десет години пък е живяло 49% от световното население, докато през 2021 г. – 70% , т.е. около 5,4 милиарда души. От тях 26% живеят в 30 държави, които са завършени диктатури.

За сравнение, преди десет години, по критериите на V-Dem такива са били 25 държави. Останалите 44% от живеещите в недемокрация са в държави, наричани от учените „изборни автокрации“, т.е. авторитарни режими с фасадни, имитативни избори. Преди 10 години са идентифицирани 5 държави със значително влошаване на свободата на изразяване, докато през 2021 г. наброяват 35.

В този контекст излизат на преден план и някои проавторитарни и антидемократични настроения в определени прослойки на нашето общество, представяни често като „антизападни“ или „антилиберални“ и даже “консервативни”, които станаха по-релефни след началото на руската агресия срещу Украйна.

Не става дума за критика на демократична система, на либерализма или неолибералния глобализъм от позицията на демократичните ценности и други демократични идеологически възгледи, а за отрицание на самата идея за демокрация и свободно общество, съчетани със сляпо фетишизиране на авторитарни (най-често евразийски) обществени модели и държавни системи.

Не говоря за възпитаните в такива разбирания, които ги носят и “по занятие” – професионално или генеалогично свързани със старите мрежи на тоталитаризма, израсли с номенклатурни привилегии, ангажирани с репресивни органи, по посолства в чужбина и всякакви държавни синекури при социализма.

Говоря за хората, които са забравили, а други просто не знаят какво означава да живееш в несвободно общество – там, където държавата решава вместо теб какво можеш да учиш, да мислиш, да говориш, да работиш и дори къде да живееш.

Живеейки в демокрация, те често се превръщат в нейни отрицатели. Не критици на обществените недъзи или противоречия, с каквито естествено изобилства всяко свободно общество и по дефиниция са смисъл и съдържание на плуралистичния сблъсък на идеи и възгледи за тяхното преодоляване. А отрицатели на самата свобода.

Често такива хора са фрустрирани от собствени житейски неудовлетворения, свързани с лично благосъстояние, място в социалната йерархия, разминаване на личната самооценка със социалната реализация. Но вместо да търсят причините, а оттам и евентуалните решения в себе си – в своите качества, таланти, трудолюбие, дисциплина, образование, квалификация, предприемчивост, социална адаптивност и пр., те избират най-лесния път.

Избират да търсят причините за своите житейски неуспехи извън себе си. Намират ги в „системата“. И понеже тази „система“ всъщност е свободното и демократично общество, те бавно и полека започват да привиждат „спасението“ – лично и обществено – в „силната ръка“, която трябва да дойде и „да ни оправи“, като сложи край на свободата, която в техните очи е пагубна „анархия“, която ги ощетява.

Веднъж стигнал до този драматичен извод, такъв човек съвсем логично започва да търси външни примери като опора на своето житейско обяснение. Съзерцава отдалеч (но само отдалеч!) авторитарни и тоталитарни режими и се възхищава от тяхното социално устройство.

В тази мисловна матрица бягството от свободата е единствен път за решаване на всички проблеми и най-вече – за възмездие за „системата“ и нейните крепители, които смята за единствено виновни за житейската фрустрация. Така се формират поклонниците на самодържавието, глашатаите на потисничеството, хвалителите на несвободата.

Парадоксът е, че подобни хора не си дават ни най-малко сметка, че дори и възможността да недоволстват „от системата“, да пишат из социалните мрежи, да протестират на улицата или просто да попържат властимащите, са им дар от свободното и демократично общество. И че нищо от това не би било възможно в автокрациите, за които те мечтаят – от Москва, през Техеран и Пекин, та чак до Пхенян. Освен с цената на сурови санкции, арести, репресии и дори физическо ликвидиране. Въобразяват си, че ще живеят и мислят свободно в авторитарна държава. Не си дават сметка, че първото, от което ще ги лиши един авторитарен режим, е възможността да недоволстват „от системата“. И че ако в свободното общество имаш най-малкото правото да се бориш за свое „място под слънцето“, в авторитарното общество властта, а това значи номенклатурната каста, определя твоето място “отгоре”, независимо дали си съгласен. Може да го промени евентуално, но само ако си послушен и се подчиняваш безропотно на системата.

Част от хората с подобно, да го наречем несъзнавано авторитарно мислене, бъркат фундаментално. Те не могат да разберат, че споровете и идеологическите сблъсъци в съвременното демократично общество – да речем за джендър-идеологията, не са причина за бягство от свободата, а още по-малко – за издигане на пиедестал на авторитарните общества.

Разсъждението: „Путин забранява джендър-идеологията, защото е консерватор, който се бори с либералите, следователно неговата система е правилна“, е вавилонско смешение на понятията, което разкрива сериозни когнитивни дефицити. И в един затвор или концлагер властите могат да забранят джендър-идеологията, това прави ли животът и всички порядки в такъв затвор или концлагер пример за подражание от цялото общество? Естествено, че не.

Иранските аятоласи са по-големи „консерватори“ от „консерватора“ Путин, но какво общо имат и те, и руският лидер с демократичната идеология на консерватизма? Нищо, естествено.

Бягството от свободата е път към падение и лишаване на хората от свободна воля. Защото първото нещо, което авторитарната, потисническа власт се опитва да прекърши, е свободната воля. Затова в днешно време свободата и демокрацията трябва да бъдат защитавани още по-активно. Както вътре в свободните общества, където е подложена на ожесточени атаки от cancel-културата, джендър-идеологията и агресивния атеизъм на либералните хунвейбини; от стремежа към ерозиране на националните държави от неолибералните глобалистки елити. Така и навън – от автокрациите, които под маската на мнима борба с „глобалистите“, „либералите“ и „хегемонията на Запада“, всъщност се борят за своя глобална хегемония и свой оруелов „нов ред“, в който автократичните елити смазват силово всяко несъгласие, плурализмът е забранен, а свободното слово – анихилирано.

Защото при авторитаризма, за разлика и от най-лошата демокрация, няма „друга гледна точка“.

В България има 20 000 украински бежанци. Какво ще стане с тях?

Възелът е труден за разплитане. В България има хиляди украински бежанци от войната. Решението какво да стане с тях, къде и как да бъдат настанени, е всичко друго, но не и лесно. Емилия Милчева обобщава данните.

След близо 8 месеца програмата за настаняване на бежанци от Украйна приключва днес (31.10), без войната да е свършила, в очакване на нови вълни бягащи преди зимата и най-важното – без яснота какво се случва с настанените в хотели и държавни бази майки, деца и възрастни хора от Украйна.

Каквото и да е решението, ще е хуманно, уверяват управляващите, но не казват какво. На изпратено запитване до МВР, чийто представител оглавява междуведомствената работна група, която да предложи решение на правителството, отговор няма.

Но все пак днес такова ще трябва да вземе на заседанието си Националният оперативен щаб. Вариантите са два – или украинците остават там, където са, тоест в хотелите, или напускат и се стига до хуманитарна криза, както предупредиха от Българския Хелзинкски комитет по БНР.

Миналата седмица от БХК съобщиха, че се очаква хората отново да бъдат насочени към ведомствени бази, но не е ясно как ще се организира разпределянето им между свободните места в тези почивни станции, кой къде ще отиде, кога и от кого ще бъдат извозени до тези места.

“С особена тревога следим възможността отново да се вземе решение за ползване на фургоните на т.нар. Разпределителен център в Елхово”, предупредиха от БХК. Нито една от политическите сили обаче, дори тези, които са радетели за военна помощ за Украйна – ГЕРБ, “Продължаваме промяната” и “Демократична България”, не включиха темата в политическия дневен ред.

Колко струват бежанците

За осемте месеца, откакто български хотели отвориха за първи път врати за бягащите от войната в Украйна хора, разходите на българската държава са 523 милиона лева. От тази сума над 183 милиона лева са за настаняване и изхранване, осигурени от европейски програми.

По БНТ преди дни служебният министър на туризма Илин Димитров съобщи, че средствата по европейски програми в подкрепа на украинските бежанци “привършват”.

Наскоро обаче Европейската комисия одобри отпускането на общо 37.4 млн. евро за мерки по CARE (Действия по линия на сближаване на бежанците в Европа) за България, предоставени по линия на оперативните програми “Околна среда” и “Добро управление”.

Тази седмица се очаква да бъдат одобрени още 37 милиона евро от оперативната програма “Иновации и конкурентоспособност”. С одобрените през лятото 26 млн. eвро по програмата REACT EU европейските средства за украинските бежанци в България стават близо 100 милиона евро.

През април ЕС изплати първите милиони евро на държавите, приели украински бежанци, в това число и България. Сумата тогава беше 148 млн. евро, но бившата вече вицепремиерка и настоящ депутат от “Продължаваме промяната” (ПП) Калина Константинова обясни, че само 48 млн. евро ще бъдат насочени в помощ на бежанците, а стоте милиона евро отиват за “покриване на направени вече разходи за финансиране на програми в подкрепа на бизнеса”.

Калкулацията показва, че Брюксел е отпуснал общо 248 млн. евро на България за бежанците от Украйна.

Според данните на портала “България за Украйна” в страната от началото на войната са влезли близо 845 хиляди души, но са останали около 55 000, като работа са намерили не повече от една пета от тях.

По-малко от половината от украинските бежанци са настанени в хотели и бази – 20 195, а броят им спрямо началото на лятото е намалял с малко над 5000. Тези хора бяха преместени след 31 май от морските хотели, където отседнаха първоначално след началото на войната.

Сега служебният кабинет е изправен пред същата дилема, която тормозеше и предишният – какво да прави с тях. Местенето от една база в друга не подпомага интегрирането им, нито насърчава търсенето на работа и обучението на децата.

Засега не е регистриран засилен бежански натиск от Украйна към България, но не е изключено да има такъв преди зимата. Макар че повечето бягащи от войната хора предпочитат държавите от Централна и Западна Европа, всяка нова вълна ще доведе още украинци и в България.

Наскоро вицепремиерът на Украйна Ирина Верешчук в телевизионно изявление посъветва бежанците да прекарат зимата в чужбина – ако имат възможност, поради руските удари по енергийната система на страната.

Сметките на хотелиерите

Министерството на туризма, което администрира програмата за настаняване на бежанците от Украйна, е затрупано от стотици жалби на хотелиери. Основната причина за тях е непризнати нощувки, за които няма да получат плащания. Министърът на туризма вече обеща всички жалби да бъдат проверени и да получат отговор.

Въпреки тези проблеми от бранша отново искат да има програма за настаняване. Настаняването на бежанци в хотели по Черноморието тази пролет помогна на част от бизнеса да посрещне по-лесно летния сезон.

Предложението на Българска хотелиерска и ресторантьорска асоциация (БХРА) обаче е за една нощувка да се плащат суми от 40-50 лева, за да запазят курортите персонала си. В момента се плащат по 10 лева за нощувка на един човек и по 15 лева, ако е с изхранване. А 40 лева на човек се отпускаха в първите три месеца – от март до май.

Трудният избор

Решението, което предстои да вземе служебният кабинет на Гълъб Донев, няма да е лесно. Със сигурност не може и да е краткосрочно. Предстои зима, а отоплителният сезон в България трае поне до април, така че решение до декември не върши работа.

Върховният комисариат за бежанците към ООН вече прогнозира, че през зимата в България ще останат представители на най-уязвимите групи и те ще имат нужда от закрила.

Ако правителството приеме предложението на хотелиерите, дори и на по-ниска цена на нощувка, това означава, че тези разходи трябва да се бюджетират. “Когато сложим на една везна помощите за украинците и пенсиите на пенсионерите, решението става много трудно“, заяви наскоро служебният министър на туризма.

Увеличените от 1 юли пенсии и преизчислението на парите за старост за 892 000 души от 1 октомври вдигнаха разходите до края на годината с над 1.5 милиарда лева.

Служебният кабинет се отказа да внася проект на бюджет, а новите разходи за бежанците след 30 септември – дотогава бе удължена програмата от правителството на Кирил Петков, ги няма в актуализирания бюджет.

В случай че не се състави правителство и, следователно, не се приеме бюджет за 2023 г., в първите месеци на новата година министерства, общини, ведомства трябва да харчат толкова, колкото са били разходите им в същите месеци на 2022 г. Само че през януари и февруари войната в Украйна още не беше започнала, нямаше разходи за приемане и настаняване на бежанци, нито двуцифрена инфлация.

Очаква се държавническо решение.

Президентът злоупотребява със служебното правителство

Атанас Кирчев

Институцията „служебно правителство“ е въведена в новата българска конституция (1991) в бурни времена на остро двуполюсно политическо противопоставяне, съмнения в честността на изборите, парламентарна нестабилност и масови граждански протести.

В този моментен контекст неполитическо правителство от професионални администратори, назначавано от президента при неспособност на парламента да формира правителство, е преценено от мнозинството във Велико народно събрание като подходящ инструмент за: 

• осигуряване на стабилност на държавното управление в извънредната ситуация на нефункциониращ парламент
• гаранция за провеждането на честни избори от безпристрастна администрация
• институционален механизъм за безконфликтен преход на изпълнителната власт към следващата парламентарна конфигурация.

Ако това е, което действително са искали бащите на българската конституция със създаването на тази неприсъща за парламентарната форма на управление институция, днес можем да кажем, че определено са сгрешили. Вместо предполагаемите предимства в ръцете на президента Румен Радев институцията „служебно правителство“ демонстрира съществените си дефекти, които дават възможност за нелегитимно еднолично управление, компрометират парламентарната република и са в състояние да нанесат значителни вреди на българското общество.

„Служебното правителство“ трябва да бъде премахнато от българската конституция и това може да бъде направено от настоящото 48-мо Народно събрание. Такава конституционна инициатива би могла да реши няколко задачи и дори да предложи изход от парламентарната криза.

Дефектите на „служебното правителство“

Няколко са основните дефекти на конструкцията „служебно правителство“. На първо място, тя страда от изначален дефицит на демократична легитимност. Сърцевината на парламентарното управление се състои в избора на правителството от парламента, който е пряко избран национален представителен орган, най-висша проява на народния суверенитет. Пряко избраният ни президент е също висш представителен орган, но неговите конституционни функции са доста ограничени, на практика представително-церемониални.

Избираме президент с оглед именно на тези му ограничени функции, а не като едноличен титуляр на изпълнителната власт; ако го избирахме като глава на правителството, изискванията ни към личността на кандидатите, самият избирателен процес и отношението ни като избиратели към него очевидно биха били доста различни.

В този смисъл едноличното назначаване на правителство от президента е изключително правомощие, може би обосновано при парламентарна криза, но независимо от това влизащо в противоречие с парламентарния модел на управление и принципно надхвърлящо демократичната легитимност, вложена в президента при неговия избор.

На второ място, институтът на „служебното правителство“ създава институционални предпоставки за нарушаване на принципа за разделение на властите. В българската конституционна система на президента са възложени правомощия в обхвата и на трите основни държавни функции/власти (законодателна, изпълнителна и съдебна).

Те са предназначени да избегнат пълно „затваряне“ на съответната функция в собствените органи на съответната власт и да осигурят баланс и взаимен контрол между властите. Именно с тази цел конституцията предвижда някои функции на изпълнителната власт да се упражняват съвместно от президента и правителството (например по предложение на правителството президентът назначава и освобождава посланици и други държавни служители, определени със закон, утвърждава промени на границите и центровете на административно-териториалните единици, и други подобни).

Тъй като служебното правителство е производно и поради това фактически подчинено на президента, при упражняването на такива „споделени“ (разпределени) функции принципът за разделение на властите е дефинитивно нарушен – вместо баланс и взаимен контрол между два независими един от друг конституционни органа е налице de facto еднолично упражняване на тези функции от президента.

На трето място, налице е пълна безконтролност на служебното правителство и на президента като негов титуляр. 

• От една страна, служебното правителство по правило работи при липса на парламент. В редкия случай, когато съжителства с парламент, служебното правителство не подлежи на парламентарен контрол в същинския му смисъл, т.е. такъв, който може да доведе до неговата политическа отговорност (могат да му бъдат задавани парламентарни въпроси, но без възможност за предизвикване на оставка чрез вот на недоверие), което превръща парламентарния контрол по същество в PR занимание.
• От друга страна, служебното правителство е отговорно само пред президента, доколкото той го назначава и може да го смени, но същевременно – поне формално – президентът не може да определя и влияе върху политиките и дейността му (независимо че фактически го прави).
• От трета страна, самият президент не носи отговорност нито за назначаването на служебното правителство (назначаването на канадския гражданин Кирил Петков за служебен министър, което бе обявено за противоконституционно, не повлече каквато и да е конституционна отговорност за президента), нито – което е по-важно – за политиката и действията на служебното правителство, доколкото няма формални правомощия да ги определя.

Как е по света и къде сме ние

В сравнителен план съществуват две принципни разрешения относно функционирането на правителството в ситуация на правителствена криза, която прераства в парламентарна и поражда необходимост от провеждане на предсрочни избори.

В огромната част от държавите правителството, загубило парламентарната подкрепа, се трансформира в „правителство в оставка“, като то продължава да изпълнява функциите си в пълен обем до избирането на ново правителство от новоизбрания парламент. Това е стандартният модел, който се прилага в почти всички европейски държави с (пълно или частично) парламентарно управление.

Правителство в оставка в резултат от правителствена криза има в Австрия, Белгия, Великобритания, Дания, Германия, Естония, Ирландия, Италия, Испания, Литва, Латвия, Нидерландия, Норвегия, Франция, Португалия, Полша, Словакия, Чехия, Швеция, Унгария и пр.

Правно-политическата логика на това решение е, че дори загубило доверието на парламента, все пак това правителство е производно от него и дори в оставка притежава по-голяма демократична легитимност от каквото и да е непарламентарно правителство; продължаващото функциониране на това правителство до избирането на ново очевидно не се приема като риск за стабилността на държавното управление и за честността на изборите от конституционните законодатели в Европа.

Един от най-нашумелите примери е Белгия, която поради честите правителствени кризи се управлява дълги периоди от време от правителства в оставка; през 2010-2011 такова правителство управлява близо година поради невъзможност за избор на ново правителство. 

Най-близкият по време пример е Италия, в която коалиционното правителство на Марио Драги подаде оставка през м юли т.г., след като не успя да събере достатъчно доверие в парламента, и продължи да управлява до формирането на новото правителство на Джорджа Мелони преди броени дни.

Втората опция – служебно правителство, назначавано от президента – освен в България, понастоящем съществува само в Гърция и Хърватия (специфична форма на такова правителство съществуваше и в Турция до конституционната реформа от 2017 г., която превърна държавата в президентска република). Българското решение е заимствано почти буквално от гръцкия модел, като обаче то има една съществена разлика както от гръцкия, така и от по-късно въведения хърватски модел. 

• В Гърция (чл. 37 от гръцката конституция) след три неуспешни опита за съставяне на правителство президентът след консултация с всички партийни лидери назначава многопартийно служебно правителство, което включва всички парламентарни партии, със задача да проведе изборите. В случай на неуспех възлага мандат на председателя на Върховния административен съд, Върховния граждански и наказателен съд или на Сметната палата за формиране на служебно правителство, което следва да е „колкото е възможно по-широко прието„.
• В Хърватия (чл. 112 от хърватската конституция) пък назначаваното от президента служебно правителство по дефиниция следва да е „непартийно“.

За разлика от двата посочени модела, които се основават на максимално парламентарно представителство или на подчертано неполитически характер на служебното правителство, българският конституционен модел не съдържа никакви ограничения или насоки към президента относно неговия състав и процедура на формиране.

Тези пропуски в българския конституционен модел оставиха отворена вратата за възможна злоупотреба със служебното правителство, а именно президентът нелегитимно да формира и провежда собствена управленска и кадрова политика, вместо да се ограничи върху задачата по организиране на изборите и осигуряване на стабилността на държавното управление, от която в крайна сметка служебното правителство черпи легитимността си.

За разлика от досегашните президенти, които независимо от политическата си принадлежност в крайна сметка се придържаха към духа на конституцията, президентът Радев вече систематично злоупотребява със служебното правителство до степен да предизвика

Риск за националната сигурност

Дефектите на „служебното правителство“, съществували досега в латентна форма, се проявиха с пълна сила в ситуацията на продължаващата повече от година политическа криза, при която не може да бъде формирано устойчиво парламентарно мнозинство, годно да излъчи правителство.

Безконтролна изпълнителна власт, формирана и ръководена за продължителни периоди от време от президента при трайно нефункциониращ парламент, е нещо, което създателите на конституцията със сигурност не са искали, още повече в условията на трайна международна криза с екзистенциални измерения, предизвикана от тоталитарна държава агресор.

В тази критична обстановка България се ръководи еднолично от президент, който е очевиден агент на руско влияние. Станахме свидетели на системни опити на президента Радев чрез служебното правителство за продължаване на обвързването с контролирани от руската държава енергийни доставчици, на демонстративно дистанциране от позициите на ЕС и НАТО по ключови политически, икономически и военни въпроси, свързани с кризата, и на неприкрита подкрепа за руските позиции и интереси в противоречие с българския национален интерес и волята на мнозинството.

Всичко това, съпътствано от целенасочена кампания на правителството за манипулиране на общественото мнение в проруска посока чрез комбинация от пропагандни прийоми, основаващи се на дезинформация и насаждане на страх и несигурност в българското общество: 

• неизбежните преговори с „Газпром“ като решение на енергийна криза, създадена именно от него
• представяне на евентуалната военна помощ за Украйна като „въвличане във войната“, каквото и да означава това
• изключителна неохотност за подсилване на източния фланг на НАТО в България чрез адекватна по численост и състав съюзническа бойна група
• изкуствено нагнетяване на напрежение в отношенията с Република Северна Македония във видим синхрон с проруските сили в самата Северна Македония и пр.

Това е и става все по-опасно. Действията на президента Радев чрез института на служебното правителство са заплаха за националната сигурност, доколкото нелегитимно подкопават основни демократични достижения на българското общество през последните 30 години, включително трайната ни външнополитическа ориентация.

Необходимост от работещо Народно събрание

Изключително важно е в настоящата ситуация Народното събрание да продължи да работи, независимо дали ще бъде съставено ново правителство. Каквито и да се резервите ни към състава и способността на настоящия парламент да излъчи правителство, той е висшият израз на народния суверенитет и неговото функциониране е основната гаранция за демократичното управление в парламентарната ни република.

Ситуационната потребност от функционирането на парламента е безспорна: необходимо е да бъдат приети бюджетът за 2023 г. и законите, необходими за получаването на следващите траншове по Плана за възстановяване и устойчивост, да бъде избран състава на висшите държавни органи с изтекъл мандат, респ. да бъде попълнена парламентарната квота в тях (управител на БНБ, Висш съдебен съвет, Конституционен съд и пр.), както и да бъде упражняван поне някакъв парламентарен контрол върху дейността на служебното правителство.

Не по-малко важно е да продължи да се осъществява и обичайната законодателната дейност на парламента, която бе в изключителна степен занемарена през последните две години. В резултат на трайната политическата криза в парламентарно отношение България почти се върна в Тодор-Живковите времена, характерни с декоративно Народно събрание, което се свиква на кратки сесии един-два пъти годишно, за да гласува предварително подготвено от държавния глава и изпълнителната власт законодателство.

Решение „3 в 1“: конституционна инициатива на премахване на „служебното правителство“

Конституционната инициатива за премахване на институцията „служебното правителство“ би могла да постигне едновременно няколко цели:

1. Народното събрание ще продължи да работи за период от няколко месеца, независимо дали ще бъде съставено ново правителство.

2. Ще бъде премахната институцията „служебното правителство“, за което може да се очаква съгласие от страна на почти всички парламентарно представени политически сили.

3. Съвместната работа на политическите сили по конституционните промени ще даде необходимото време и ще създаде подходящи условия за „ферментиране“ на политическите процеси за преодоляване на парламентарната безизходица.

Ако междувременно бъдат извършени задължителните персонални и политически промени в партия ГЕРБ (отстраняване и разграничаване на партията от Б. Борисов и безусловна подкрепа на мерките за възстановяване на върховенството на закона), не е невъзможно да се формира устойчиво политическо мнозинство, което да се реализира на следващите избори или дори още в настоящия парламент*. (*Считам, че ако след неуспешна процедура за съставяне на правителство парламентът продължи да работи по изменението на конституцията и междувременно се формира парламентарно мнозинство, то правителство би могло да бъде съставено чрез нова процедура за формиране на правителство в рамките на същата легислатура. Сега такава възможност не съществува в конституцията, но тя би могла да бъде изрично предвидена в преходните и заключителните разпоредби на закона за конституционната реформа.)

Ще възникват два конституционни казуса

За иницииране на конституционната реформа ще са необходими поне 60 народни представители, като практическото ѝ реализиране ще включва решаването на два конституционни казуса:

1. Ако след внасянето на предложението за конституционна промяна парламентарната процедура за съставяне на правителство приключи неуспешно, ще възникне колизия между две групи конституционни разпоредби: разпоредбата на чл.99, ал. 5, която изисква в този случай президентът да разпусне Народното събрание и да насрочи нови избори, и разпоредбите на чл. 154, ал. 2 и чл. 155, ал. 2, които предвиждат, че при надлежно стартирала процедура за изменение на конституцията Народното събрание следва да продължи да работи до нейното приключване, като срокът за това може да варира от един до няколко месеца в зависимост от хода на процедурата.

Колизията между тези разпоредби следва да се реши, като се даде приоритет на процедурата за изменение на конституцията. За това могат да се изтъкнат достатъчно аргументи, които не е необходимо да бъдат излагани тук. Това означава, че при стартирала процедура за изменение на конституцията за премахване на институцията „служебното правителство“ Народното събрание не може да бъде разпуснато от президента и ще продължи да работи до нейното приключване, което може да отнеме от 1 до 8-10 месеца, в зависимост от хода и резултатите й.

2. Ще се постави и конституционният въпрос премахването на институцията „служебно правителство“ представлява ли промяна във формата на държавно управление по смисъла на чл. 158, т. 3 от конституцията, доколкото такава промяна може да бъде извършена само от Велико народно събрание.

Могат да бъдат изложени убедителни аргументи, че премахването на „служебното правителство“ не представлява промяна на формата на държавно управление. Между тях могат да бъдат посочени неговия извънреден временен характер и второстепенно значение в конституционно определената система от държавни органи, както и обстоятелството, че то така или иначе е отклонение от парламентарния модел на управление. Това означава, че настоящото 48-мо Народно събрание е компетентно да приеме конституционните промени за премахване на института „служебно правителство“.

При иницииране на конституционната реформа Конституционният съд със сигурност ще бъде сезиран и с двата казуса, като ще трябва да ги реши сравнително бързо, за да не допусне фактическо суспендиране на съответните конституционни процедури.

Ако бъде преценено, че премахването на „служебното правителство“ представлява промяна на формата на държавно управление, то конституционната промяна ще изисква свикването на Велико народно събрание по инициатива на поне половината от народните представители. В този случай конституционна реформа би могла да бъде дори още по-мащабна, като обхване и въпросите, свързани със съдебната власт и статута на главния прокурор.

Може ли това да е вариант за изход от политическата безизходица?

Става все по-ясно, че трайната политическа и парламентарна безизходица може да бъде решена само на конституционно ниво. Конституционната инициатива за премахване на служебното правителство би могла да бъде тест за готовността на политическите сили да тръгнат по този път и първа стъпка по него.

При липса на независимо правосъдие „истината“, която ни се поднася, няма нищо общо с реалността

проф. Коста Костов, Facebook

Изгледах и двете интервюта на Иван Гешев пред Полина Паунова (първо по хронология, по-убедително, по-настъпателно, с по-голяма санитарна дистанция) и при Мария Цънцарова (второ по хронология, със същите въпроси, без особен принос към информацията от първото, с по-къса санитарна дистанция, някак по-предпазливо и по-свенливо). Неслучайно само при Паунова разплиска водата. Ето моите акценти от видяното и чутото, през професионалния рефлекс на лекар с десетилетна работа с човешки съдби:

1. Иван Гешев беше много неспокоен, припрян и на моменти объркан, погледът му, често търсеше нещо по тавана на студиото, като ученик на изпит, вероятно опорна точка, за да закрепи разхвърляните и нефокусирани отговори, които бягаха от същественото.

2. Гешев шикалкавеше и избягваше конкретни отговори на конкретни въпроси и избягваше назоваването на конкретни имена на някои олигарси, които дефинира, докато охотно назоваваше други, в негативен контекст, в хипотезата на невинност.

3. Гешев се спасяваше в общи приказки и опитите му за ирония дразнеха и бяха досадни.

4. Иван Гешев е фиксиран негативно в някои олигарси и политици (Прокопиев, Божков) и емпатично в други (Пеевски, Горанов, Борисов). С едните си пише съобщения, а другите не харесва.

5. През цялото време на двете интервюта се правеше, че не е запознат със знакови разследвания и случки, но помнеше детайли от несъществени такива.

6. Плащал е доста висок наем от 6 000 лв на месец за къща в резиденция „Бояна“, в която е живял – висока цена дори за добра заплата в България.

7. Иван Гешев демонстративно не харесва две партии – ПП и ДБ – и това е ужасяващо, защото го показва като зависим от другите, които са му симпатични. Мисля, че с това свое предпочитание добави няколко хиляди гласа към тези две партии на следващите избори.

8. Гешев изпи толкова много вода колкото диабетик с висока кръвна захар или болен от инсипиден диабет. Това беше очеваден признак на безпокойство, несигурност и страх за отговори.

9. Очевидно за Иван Гешев има политически симпатии, които го правят уязвим за длъжността, която заема.

10. Няма да подава оставка, защото пази прокуратурата от зависимости, което противоречи на неговата категорична теза, че всеки прокурор е независим от него.

ИЗВОДИ ЗА ОБЩЕСТВОТО:

1. При липса на независимо правосъдие и неубедителен, избирателно работещ главен прокурор, „истината“ която ни се поднася от зависимите институции и медии, няма нищо общо с реалността.

2. Правосъдна реформа с персонални промени във ВСС и главна прокуратура са неизбежни!

Позорно мълчание за писмото на украински българи

Калин Янакиев

Преди дни открих и прочетох отвореното писмо, което беше внесено в Народното събрание на страната ни на 24 октомври т. г., подписано от 792 души, определящи себе си като „българи от Украйна“.

Става дума за представители на българското малцинство в тази страна – т.нар. бесарабски, таврически и одески българи, наброяващи към момента около 200 хиляди души, тоест близо четвърт милион.

За разлика от митическите ни „национални малцинства“ в Беломорска и Одринска Тракия (които практически не съществуват от 70-80 години насам), от неясното количество граждани на Р. Северна Македония „с българско самосъзнание“, за които непрестанно – и печално, и воинствено – въздишат нашите „патриоти“, за които разни „Слави-Трифоновци“, крещящи „Ма-ке-до-ни-яяя!“, развалят управляващи коалиции – за това, повтарям, близо четвъртмилионно българско малцинство в Украйна у нас много малко се знае и – старателно – нищо не се говори.

В началото на престъпната агресия на Путин определени нашенски среди се досетиха за него само за да започнат да разпространяват слуха, че то било проруски настроено, че възприемало нашествениците от Московията като „освободители“, понеже, видите ли било „дискриминирано и тормозено от украинските националисти“.

На основанието на тези измислици някои наши политици и партии се опитаха дори да оправдаят отказа на държавата ни да осъди радикално руската агресия, отказа ни за оръжейна помощ за Украйна и шикалкавенето по отношение на икономическите санкции срещу Русия.

Ако не се държим така, казваха ни, щели сме да навредим на „нашите сънародници“ там, а ние не можем да не се грижим и за „българите, живеещи извън пределите на Отечеството“.

И ето на 24 октомври именно тези българи, живеещи извън пределите на отечеството, в Украйна, сами се обърнаха към това последното в лицето на „Г-н Румен Радев, президент на Република България, г-н Гълъб Донев, служебен министър-председател, до Народното събрание на Република България“, като адресираха отвореното си писмо и към основни български медии (БТВ-Новините, БТВ, Bulgaria ON AIR, БНТ, БНР, към редица вестници и т. н.), завършвайки го с призива: „Молим, направете нашия глас силен“.

Такива послания от наши сънародници, живеещи извън България, не сме получавали, смея да твърдя, от почти един век и следователно писмото на украинските българи особено днес е истинско събитие – радикално предизвикателство към прокламираното ни „родолюбие“ и инак гръмогласния ни „патриотизъм“.

Първо, ето някои ключови пасажи от откритото писмо на бесарабските, таврическите и одеските българи в Украйна към нас, българите от България:

„От 24 февруари – пишат ни те – ние не живеем. Някои – в буквалния смисъл. Нашата икономика и нормалният ни ритъм на живот спряха. Ние всеки ден губим работата си, домовете си, и, което е най-лошото, близките си. Хиляди българи станаха бежанци или принудителни изселници, а мнозина остават в окупация и не могат да подпишат това писмо, тъй като се боят да бъдат репресирани от окупаторите. Нямаме планове за бъдеще и дори не знаем, дали имаме бъдеще.“

Малко по-нататък сънародниците ни решително развенчават лъжите на руската пропаганда за „потисничеството на украинския национализъм“:

„Руската пропаганда твърди, че Украйна забранява на българите да говорят и учат български. Истината е, че до разпадането на Съветския съюз българският език се е използвал само като битов и именно в независима Украйна започва да се изучава в училищата, откриват се български групи в университетите. Именно тогава се създават първите български дружества и организации, започват да се издават вестници, в ефир излизат радио и телевизионни предавания на български език. И всичко това ни го даде на нас – българите – Украйна. И всичко това се финансира от украинската държава. Това ли се нарича потисничество? От това ли искат да ни освобождават?“ – питат риторично авторите на писмото.

След което се заемат да ни открият неща за себе си, с които ние, тук, в България никога не сме били запознавани:

„Нужно ли е да напомняме за многобройните репресии от съветските власти и разкулачването на „кулаците“ (а в същност работещи земеделци), и депортираните в Сибир? За дванадесетте хиляди българи, депортирани от Крим през 1944 година (чували ли сте за тях, уважаеми патриоти? – б.м.) и разхвърлени из целия Сибир и Средна Азия? Да преразказваме ли спомените на нашите дядовци, изпращани на заточение за три царевични мамула? Да отваряме ли думата за двата тъй наречени Гладомора – изкуствено предизвикан глад: през 1932 – 1933, вследствие на който загиват и изчезват цели български села в Таврия, и 1946 – 1947, отнел живота на стотици хиляди българи в Бесарабия?“

И стигайки до днешния ден, заявяват:

„За повече от 200 години, въпреки трудности и лишения, терор и издевателства, смени на власт и режими, българите направиха от Буджакската степ и таврийското Диво поле райски градини, запазихме езика, културата и идентичността, и най-накрая, благодарение на независима и свободна Украйна започнахме да живеем свободно, и името „българин“ да носим открито и с гордост. Затова представителите на българската общност в Украйна, рамо до рамо със свои съграждани от други национални общности защитават родната си земя от нашествениците. Защото украинската земя е нашата родина и роден дом за всеки от нас. В цяла Украйна и далеч извън нейните граници са известни имената на героите в тази война – българи по произход – капитаните Димитър Бурлаков, награден с Указ на президента на Украйна Володимир Зеленски с орден „Богдан Хмелницки” ІІІ степен, и Иван Пепеляшко, кавалер на ордена „За мъжество” ІІІ степен. Както и на други – Иван Минков и Иван Чумаков от с. Криничне (Чушмелий), Максим Близнак и Евгений Качай от с. Лощинивка (Кайраклия), Михаил Киосе и Радион Вайцман от с. Калчево – все българи, отдали живота си в борбата срещу руската агресия, за свободата на своята родина Украйна.“

Нека попитам: бяхте ли чували до днес имената на тези героични наши сънародници, уважаеми нашенски „родолюбци“, петимни да се прехласвате пред някои наш спортист-бабаит, да се прехласвате пред някоя българска „звезда“, появила се в световното популярно кино, винаги готови да се хванете гуша за гуша с македонците за някой цар от ранното ни Средновековие?

Споменаха ли се поне веднъж в медиите ни имената на тези хора – наши сънародници, подозирал ли е довчера въобще някой у нас, че в Украйна воюват и очевидно проявяват героизъм „българи по род“? Че воюват по съвест – за домовете и близките си, а не за пари и облаги.

А чухме ли поне веднъж по нашите медии, загрижени „преди всичко за българския национален интерес“ онова, което ни казват в писмото си украинските българи:

„От първия ден на войната и до днес на жестоки обстрели е подложено българското село Тернивка – квартал на град Миколаив. Населението на 30 български села от Бердянския и Мелитополския райони в Запорижка област, град Херсон и част от Херсонска област в момента са в границите на окупираните територии и техните жители са подложени на всички „прелести“ на „руския свят“. Повечето от българските неделни училища не могат да работят, премахнати са информационните материали, разказващи за живота на прародината ни. Стотици учители и служители на местните органи на самоуправление, които не желаят да сътрудничат с окупаторите и техните поддръжници, са подложени на сплашване и преследване. Земеделците под дулата на картечници са принудени да продават на безценица плодовете на своя труд на земята, обилно напоена с потта на техните предци и самите тях.“

В заключението на писмото сънародниците ни се обръщат към нас:

„Днес ние питаме всички вас: грижа ли я е България за това?

Грижа ли я е България за над 200 хиляди българи в Украйна?

От 24 февруари ние търпеливо чакаме и се надяваме, че нашата България най-накрая ще се събуди и ще застане на страната на светлината…“ И завършват: „И ние, украинските българи, призоваваме българския Президент, българското Народно събрание, българското правителство да заемат ясна и категорична позиция и да я подкрепят с реални действия и постъпки.

Призоваваме ви да спрете продължаващата се в българските медии руска пропаганда, която ни наранява, компрометира и оскърбява паметта на загиналите герои-българи.

Призоваваме ви да спрете тези политически лидери и сили, които имат наглостта да говорят от нашето име вместо нас.

Призоваваме ви да изпратите на Украйна военна помощ, както това вече направиха повечето държави от Европейския Съюз. С това ние не ви въвличаме във война. Напротив, искаме да я спрем, за да не стигне войната до България.“

Казах по-горе, че въпросното отворено писмо представлява безпрецедентно събитие в настоящата ситуация, а и в най-новата ни история. Следователно крайно интересна би трябвало да е реакцията на нашето общество (и преди всичко на политическите и медийните негови адресати). Каква собствено е тя към днешна дата?

За мое най-искрено учудване текстът на писмото намерих публикуван в информационна агенция Фокус-нюз (без коментар), във „Варна 24“ (също без какъвто и да било коментар).

Нито следа от него до деня в който пиша това, т. е. вече 6 дни не открих обаче в „най-четените български вестници“ 24 часа, Труд и пр.

Никакво отразяване също няма в БНТ, БТВ – призовани от украинските българи „да направят техния глас силен“.

В БНР – където почти ежедневно слушаме гласовете на Петър Волгин и съпругата му – интервю с Татяна Станева, една от дейните украински българи, направи по повод писмото единствено журналистката Ирина Недева (и кратко го преразказа Весела Кръстева).

Разбира се, че писмото е публикувано и на фейсбук-страниците на политиците от Демократична България Ивайло Мирчев и Антоанета Цонева, в което няма нищо чудно.

Оглушително мълчание за него обаче храни „Президентът на Република България г-н Румен Радев“, зает през тези дни да противодейства на партиите-„ястреби“ в НС, които със законопроекта за исканата и от сънародниците ни в Украйна оръжейна помощ можели да ни въвлекат в тази война и така да „повредят на българския национален интерес“.

Нито звук (нито дори изгугукване) бе дочуто за писмото и от другия адресат – „г-н служебния министър-председател на Републиката“ Гълъб Донев.

Не съм чул до днес да реагира и да пророни дума за него „големият евроатлантик“ Бойко Борисов, зает да ръси „еротични метафори“ (както се изразиха във в. „24 часа“) към своите приближени.

За сметка на това загрижените за „стабилността в държавата“ представители на т. нар. „системни партии“ в НС тези дни избраха за председател на парламентарната комисия за българите в чужбина не някой друг, а… Костадин Костадинов, което е истински скандал.

Прочетете как реагира на това една от нечутите украински българи във фейсбук.[1]

Естествено не са чули за писмото и от Светия ни Синод, които редовно благославят и „сънародниците ни извън границите на родината“ и раздават в лицето на определени свои архиереи почетни плакети на г-жа Митрофанова, Георги Първанов и Румен Петков.

Няма реакции и от довчерашните „патриотични“ политически партии, които инак с ентусиазъм ревнуваха за „историческите ни традиции“, за „семейните ценности“, че и за „българското хоро“.

Не са чули явно за него и „великите консерватори“ от КОД, НОД и пр. Изтънчени български консервативни интелектуалци, откликващи със сърдоболност на стачките на товарните превозвачи в Канада (вчера) или на „дискриминирането на руската култура“ на Запад (днес), също явно не са успели да научат за него, заети с осмиването на „брюкселската политкоректност“ и „глупавите санкции срещу Русия, които щели да оставят на студено горката Германия“.

Та ето: именно заради това малодушно „смълчаване“ – ще го кажа накрая – не мога да не чувствам днес много повече като свои сънародници тези украински българи, подписали отвореното писмо, а и самите украинци.

Много повече, казвам, чувствам като сънародници тях, отколкото позорно запушилите ушите си и закрили очите си пред злото от Изток, маскирали страха си от руския фашизъм с приказки за „опазване на българския национален интерес“ тукашни българи.

Писмото на сънародниците ни от Украйна, на което не са отвърнали и дума, ги разобличава гръмко – прави гръмко самото им позорно мълчание – на Радев, на Гълъб Донев и на останалите „гълъби“. Интересно докога ще продължи то.

_________________________

[1]https://www.facebook.com/skytanya/posts/pfbid02kxmUTHm4ThsCAjMRmdzXoZe14hSJFFzzudt8YPAVeix1paAgJ6KUEbrQxLZGeDFnl

След руската анексия: какво разказват хора от Луганск

Храните и лекарствата поскъпнаха почти двойно, западните стоки бяха заместени от руски и китайски, достъпът до банките стана крайно труден – какво разказват пред ДВ жители на Луганск за живота си след анексията от Русия.

След като Русия анексира части от четири украински региона, ДВ реши да провери какво се е променило в градовете и селата на Донбас, които преди това в продължение на осем години бяха под контрола на проруските сепаратисти.

Ето как жителите на Луганск описват живота си в града след незаконното му присъединяване към Русия, обявено от Москва на 30 септември.

Първата руска банка в Луганск 

„Не бихме казали, че животът в Луганск се е променил коренно от началото на октомври“, казва Мария (всички имена в текста са променени от съображения за сигурност).

Според нея това се дължи на факта, че интеграцията на района към Руската федерация е започнала доста по-рано, а сега само се оформя документално.

Ако преди в града е функционирала само местната държавна банка ЛНР, от лятото насам работи и филиал на руската ПСБ.

„Откриха го, за да може местният бизнес да си сътрудничи с Русия и да управлява банковите сметки. Задължиха целия бизнес да си открие сметки там от януари, сега тече подготовката“, разказва жената.

За обикновените хора обаче повечето банкови услуги са просто недостъпни. Екатерина, която се обърнала към ПСБ, за да преведе пари в друга руска банка, получила отказ. „Тук въобще няма банкова система. Даже в Русия не мога да пратя пари“, оплаква се жената. В града бил открит филиал и на Банката на Русия, но само за обслужване на военните, не и за частни лица.

Други нови руски институции в Луганск не се забелязват, но пък по сведения на медиите е била открита регионална организация на партията „Единна Русия“. Пресслужбата на партията информира, че заявления за членство били подали 22 000 души от района на Луганск.

Руски документи могат да се получат и с украински паспорт

Междувременно в града очакват да бъде открит филиал на руските пощи и на миграционната служба на Руската федерация. Паспорти на т.нар. Луганска народна република (ЛНР) повече няма да бъдат издавани. Събеседниците на ДВ не споделят дали са били принуждавани да придобият руско гражданство.

За работещите в бюджетните ведомства обаче е станало задължително да се присъединят към руската пенсионна система.

„В службата ни казаха, че ако искам да получавам заплата след първи януари, трябва да получа руски осигурителен номер. Нямам руски паспорт, но ми казват, че това не е проблем – щели да ми го дадат и с украински“, разказва Екатерина, която работи в една от поликлиниките в града.

Освен това от първи януари ще бъдат въведени руските стандарти в сферата на здравеопазването, както и заплати на нивата от Русия – не само в медицината, но и в образованието.

Людмила, която работи в един от местните университети, казва, че там отскоро се е появила военна охрана, която понякога проверява и чантите. „Обясняват това с въвеждането на военното положение. Казват, че от първи януари ще затегнат режима на влизане – с турникети, камери и електронни пропуски.“

Но сериозни промени из самия град след въвеждането на военното положение не са настъпили, споделят събеседниците на ДВ. „Военните са точно толкова много, колкото бяха и през февруари. Мобилизацията обаче е замряла – един познат доскоро се криеше, сега вече спря. Очевидно им стигат тези, които вече са мобилизирали“, казва Людмила.

След анексирането на украинските територии от Русия администрацията на така наречената ЛНР премахна паспортния и митнически контрол в участъка от границата с Русия, който не се контролира от Киев.

На руската граница обаче контролът все още е в сила, както обяснява местната жителка Кристина, чиито роднини наскоро са пътували до Русия.

Стоки и недвижими имоти поскъпват

Жители на Луганск разказват пред ДВ, че през последните месеци хранителните продукти и лекарствата са поскъпнали почти двойно. Но пък е било повишено нивото на минималната пенсия.

„90-годишната ми свекърва получи през октомври 10 600 рубли (около 338 лева) вместо обичайните 9200. Тя получава минималната пенсия“, казва Галина.

Освен това покрай санкциите срещу Русия в Луганск са престанали да доставят стоки от западни марки, които преди това все пак са достигали до града.

„До февруари докарваха и европейски телевизори, и битова техника. Сега всичко е предимно от Русия и от Китай, а и много поскъпна. През последните седмици намаляха и доставките на плодове и млечни продукти от Русия и Беларус.“

Паралелно с това в града се наблюдава и повишение в цените на недвижимите имоти. По думите на Мария поскъпването на наемите и на продажните цени на жилищата е с 40-50 процента.

Тя обяснява това с нарасналото търсене – понеже в Луганск са пристигнали много хора от околните градове и села, които бяха завзети от руските войски по време на мащабното им нахлуване.

„Не цари атмосфера на радост“

Правят впечатление и дейностите по благоустройство на града, които текат от лятото. „Ремонтират улици, тротоари, фасади на къщите. И в тези осем години досега правеха едно или друго, но не в такива мащаби“, отбелязва Екатерина.

Независимо от някои положителни промени жената не вижда изблик на въодушевление сред населението във връзка с „влизането в състава на Руската федерация“.

„Не мога да кажа, че цари атмосфера на радост и увереност. По-скоро преобладава скептицизмът“, констатира Екатерина.

„Фактически живеем на фронтовата линия, всички знаят за украинското контранастъпление. Някои се надяваха, че с „присъединяването“ Русия ще ни защити, но сме наясно с обстрела и на Белгород, и на Курск. Руската федерация не защитава дори и собствената си територия“, казва тя.

Мило гневниче: Тоалетната чиния е по-силна метафора от мивката

Драго Симеонов

Снимка: Стопкадър @ Twitter, Илон Мъск

Страхотна седмица за Тръмп! Първо се нащрака със Стоичков, а после Мъск се кани да му връща профила в Twitter. Правилно!

Неделя

Чудя се как ли да се маскирам за Хелоуин. Първо мислех да е на геополитически анализатор. Не изисква много усилия. Ще изникна изневиделица отнякъде и ще ви изплаша с експертна прогноза за бъдещето. Я войната нещо ще намеся, я енергийната криза, инфлацията. Актуалните там страхотии.

Нищо медицинско тоя път. Обаче вие вече претръпнахте и не се стряскате от нищо. Много безстрашни са станали всички в последно време. Евала! Не е като миналата година – да се направя на антиваксър и примерното гражданство веднага да наддаде вой и да побегне от мен.

Архизлодеят беше това, помня. Но сравнително бързо излезе от мода. Сега и на най-отдадените в ролята на добрите зелените им сертификати са само ненужен реквизит, точно като ония фалшивите.

Трябва значи нещо още по-ужасяващо да намисля. Например Митрофанова с ципести крила и кокоши крачета. Или немъртъв Путин – Принца на мрака и нечестивото ядрено оръжие. Не „принца“. Грешка.

Да не злоупотребяваме с монархическите термини от уважение към Кралицата. „Президента на мрака“ е правилното.

Ако искаме да се празнуват българските празници

Идеята не е да забраняваме Хелоуин, а да намерим как да усетим собствените си важни дати като нещо т…

Понеделник

Като стана дума за президенти, Стоичков е пуснал снимка с Доналд Тръмп. Цял Instagram е впечатлен, макар да не е предпочитаната медия на Българското Тръмп общество. Твърдят, че са поиграли голф заедно, а по доволните им физиономии изглежда, че и двамата са спечелили.

Виждал съм ги колко кисели стават, като не пИчелят. Не мога обаче да се отърва от чувството, че всеки момент отнякъде в кадъра ще цъфне и неизменният Рачков. Хазартните реклами са станали толкова по-добри, откак го няма Черепа.

Щом Брегович ми предлага онлайн залози, не виждам защо Тръмп да не може. Яд ме е, че не проверих какъв е коефициентът индиец да стане пример на Великобритания. Ако се доверявам на околните, това е или чудо невиждано, или най-естественото развитие на нещата изобщо.

Лично на мен човекът ми изглежда като приемлива фигура на фона на общата криза, без да му възлагам твърде големи надежди. Временно решение един вид. Като измодериран от английските Плевнелиев и Паси – така го приемам г-н Сунак.

Не става само с добри намерения, трябва си и политика

Патовата ситуация в Народното събрание е всичко друго, но не и добра за България

Вторник

Толкова съм стар, че си спомням слънчевото затъмнение от 1999-та ясно като бял ден. Казаха по телевизията, че е опасно да се гледа, затова го слушах по радиото.

Очаквах да е по-интригуващо, в интерес на истината, но тогава медиите ни още не знаеха как да ни представят събитията с максимален драматизъм. Много по-лежерно гледаха и на пандемиите, и войните, а за природните феномени да не говорим.

Даже Ал Гор не беше климатичен защитник, а само обикновен вицепрезидент на Щатите. Ако днес имаше слънчево затъмнение от мащабите на тогавашното, със сигурност щеше да се предвиди извънредно коментарно студио.

В замяна на това имаме някакво полoвинчато припокриване, което дори не става истински за отразяване. И въпреки това хората се вълнуват. Споко. И тая фаза ще отмине, сигурен съм.

Иначе днес бил Денят на твореца. Не знаех, че и за това има специална дата. Една идея ограничаващо ми се струва. Както и да е. Честит двоен празник на Вежди.

Веднъж като скулптор и втори път – като висш законотворец на Републиката.

Сряда

От Димитровден, разправят, започвала зимата. Макар че за мен тая е започнала още от Гергьовден, оттогава кажи-речи ме подготвят за особеностите ѝ.

Много тежка щяла да бъде, не гледайте, че е 22 градуса навън. Това е за заблуда на противника. Всички така добре сме се заблудили взаимно, че не знам вече на кого може да се разчита за съюзник. Както казва Христо Иванов, чак към третия мандат ще видим има ли сходимост.

Засега се забелязва само засилена изходимост. На метеното. Малко ме натъжава новината, че е починал иранецът, който от половин век не се е къпал. Човекът си е отишъл на 94, така че не го жаля чак толкова за кончината.

Мъчно ми стана, че изгубихме живия пример, как отказът от енергийна зависимост е възможен до дълбока старост.

Добре че Захари Бахаров ще участва в „Мисията невъзможна 8“. Звучи, сякаш ще го издигат за премиер, но всъщност става дума за филма. Стискам палци да направи силна роля на екзотичен чужденец, че отдавна не сме се гордели с българин на Оскарите.

Четвъртък

Имам нов план за хелоунски костюм. Ще сложа една тениска Just Stop Oil и ще залея с боя произведение на изкуството, на което държите. Например жълтите павета. Уви, те няма как да бъдат по-окепазени, та ще изглежда, все едно ги ремонтирам след ремонта.

Чудя се как самата Фандъкова не се е сетила да ги боядисаме отгоре. В неин стил е. Или да се залепя май по-добре за Народното събрание. Нямам предвид пред телевизора, като го дават, а директно за сградата.

Нима всичко вътре не е уникално произведение на народното ни творчество?! Ще се намажа със секундно лепило и ще натискам здраво. Силата прави съединението. В същото време някакъв си залепил главата за „Момичето с перлената обица“ в Хага.

Може да е много полезно за природата, но аз го възприемам като вид сексизъм. Да не кажа форма на насилие над жена, па макар и нарисувана. Тая тема хич не е шега работа. Наистина сме длъжни да чуем какво ни казват екоактивистите, ако искаме да останат някакви картини в музеите.

Ван Гог не ви е виновен, идиоти

Атаката срещу изкуството единствено може да отблъсне хората от каузата на природозащитниците

Петък

Хрумна ми нещо като бизнес идея, но е твърде късно. Ще произвеждам маски на Слави и ако човек научи наизуст някой от Facebook постовете му и го изреве, наистина ще предизвика много реакции.

Само дано това вече не е патентовано, понеже нали се говореше, че Слави е проект на ДПС. Забелязал съм, че тия ДПС са много немарливи към задкулисните си проекти. Толкова зор до един момент, после – никаква грижа.

Ето, ИТН вече ги няма. Това добре, ама аз и язовир Цанков камък не знам съществува ли още. Чувам, че Десислава Атанасова е тук и щяла да е Антоанетата Стефанова на ГЕРБ – ще вземе мандата и ще го върне, после да си гледа другите задължения.

Слави поне повече въображение имаше от Бойко. Аз на негово място бих пратил по-скоро Лили Иванова в тая роля.

ИТН сякаш така и не разбраха как работи политиката

Партията се разпада частично, а двете ѝ части се обвиняват взаимно във връзки с мафията

Нали са си приятели, виждал съм снимки. Изобщо, ако пращаме известни лица да получават и връщат мандатите, може много по-леко да гледаме на правителствената криза. Ако ПП например прати Хазарта, току-виж и нова песен да се получи.

Събота

Страхотна седмица за Тръмп! Първо се нащрака със Стоичков, а после Мъск се кани да му връща профила в Twitter. Правилно!

Там е истинското място на фотографията с Камата. Какъв е тоя Instagram?! Илон влезе с мивка в офиса и веднага препра правилата, като изхвърли старото ръководство заедно с мръсната вода. Казвайте, да се вдигам ли на бунт за свобода на словото, или с дузината български ползватели на тая мрежа да изчакаме как ще се развият нещата.

Ако питате мен, в централата на която и да е социална медия трябва да се влиза не с мивка, а с тоалетна чиния. Много по-силна метафора е. Както и да е.

Илон Мъск финализира сделката за Twitter и започна да уволнява

Мъск намекна, че има планове да съкрати и работни места

Хайде да решава бай Доналд дали пак ще започва с туитовете, че да знам дали костюмът му отново ще стане актуален за плашене по Хелоуин.

Хей, да не забравя: утре местим часовниците назад. Макар че ние отдавна сме се върнали в миналото с много повече от час. Така или иначе за първи път приветствам стъпката.

Ако ще пестим откъм слънчева светлина, енергийната криза е точното време да го направим.

Да извадиш очи или да изпишеш вежди (Рашидов)

Стоян Радев

Можеше заглавието да е и онзи стих от „Фауст” за силата, която зло желае, но добро твори, само че обратно – силата, която добро желае, но зло твори. Защото накратко искаме да отбележим парадокса, че у нас политическите партии, които манифестирано се ангажират да прочистят обществения живот от порока и неговите представители във властта, изненадващо или не произвеждат противоположния ефект.

Но на мястото на препратката към Мефистофел, която също е повод за разсъждение, избрахме вариация върху българската поговорка „Вместо да изпише вежди, вади очи”. Нямаше как, защото нейното преобръщане отразява буквално един от последните епизоди в споменатата борба, като нарицателното име в множествено число „вежди” се замества със същото, но вече собствено име – Вежди.

Просто наистина така се получи. В желанието си да демонстрират своята непоколебима воля за промяна, провъзгласилите се за антикорупционни сили дълго отказваха да се подчинят на стандартната практика спечелилият изборите да излъчи свой председател на парламента. Това доведе до още по-неприемлив от тяхна гледна точка резултат – начело на Народното събрание застана пак кадър на спечелилата изборите партия, но не предлаганият скромен, редови член, а знакова фигура, емблема на тези черти от годините на прехода, които, според предизборните обещания, трябваше да бъдат „изчегъртани”.

Постът беше зает след продължително обсъждане на критерии, надграждащи дължимото по конституция, за да бъде придаден някакъв по-благороден облик на цялата работа – да се отхвърли грозната демократична истина, че прогнилият корупционен модел отново е събрал най-много гласове, и да се открие красивата перспектива на едно ново качество.

В суматохата, създадена с най-добри чувства, се стигна до „председател да е например най-възрастният” – предложение дошло именно от противниците на така нареченото статукво, въпреки че най-възрастният по всяка вероятност е свързан именно със статуквото. В крайна сметка, сред многото причудливи други изисквания, това беше възприето като прилично и мнозинството в председателския съвет се обедини около него. Така, вместо очите на порока да бъдат извадени, се изписа Вежди.

Ние не искаме отново да обясняваме кой е Вежди Рашидов – за хората с памет и опит това не е необходимо, останалите сигурно са се запознали през оплакванията на тези, които така или иначе съдействаха за неговото назначение, а уж не искаха.

По-интересен е фактът, че този избор затвърди едно натрапващо се особено през последните две години впечатление. Не че преди го е нямало, но сега то започна да придобива фрапиращи мащаби – осъществянето на поставените задачи не просто не се сбъдва, а сякаш подхранва онова срещу, което е издигнало лозунгите си.

Примерите са много.

Тези, за които дефинираща характеристика е прозападната и категорична антикремълска ориентация, гласуваха за втори мандат на президент, номиниран от партия с официална и така да се каже клетвена кремълска зависимост. Същите влязоха в управленска коалиция с тази партия и отново я превърнаха във властови фактор, напук на нейния стопяващ се електорат.

Под мотото „Не на корупцията” избраха за свой партньор самата идеологическа причина за корумпирането на всички обществени сфери от десетилетия насам. Протестираха срещу енергийната завимост от Русия, но с тяхна помощ бяха осигурени високи постове на тези, които я защитават. Опълчиха се срещу мафиотското влияние и завладяната държава, но набелязаните мишени не просто запазиха позициите си, а ги подсилиха.

При създалите се обстоятелства в парламентарна сила се превърна организация с крайни антиевропейски и антинатовкси послания, която доскоро изглеждаше маргинална. В авангарда на обновяващата промяна се появиха лица със стара слава, която меко казано поставя под известно съмнение заявената амбиция, а се оказа че младите борци разчитат точно на тяхната „неопетнена” репутация.

След отказ от политическо поведение и захващане с компроматни разправии и юридически авантюри се стигна до укрепване на авторитети в прокуратурата и в съдебната система, които иначе са обект на съвсем справедливи упреци. Изброяването може продължи нататък, но нека засега прясно назначеният председател на парламента бъде символично обобщение на „едно го мислехме и приказвахме, пък друго стана”.

Защо? Откъде идва подобно разминаване? Дали за част от случващото се обяснение може да даде физическият закон, който гласи, че всяко действие има равно по сила и обратно по посока противодействие? Тоест естественото е атаката да предизвика контраатака и ако атакуващата страна не е съвсем наясно със ситуацията, контраатакуващата да вземе превес.

Със сигурност механиката има значение и затова наистина трябва да си подготвен за срещата с нейните неизменни принципи. А какво трябва да включва подготовката, освен познания по физика? Най-добре е към тях да се добави и познаване на историята – нашата и световната, на индивидуалната и народопсихологията, на политическите идеологии, на реализацията им и на последствията, на обстановката – в страната и в чужбина, на кой кой е и с кого е обвързан, на специфичните алгоритми за постигане на близки и далечни цели.

Но като че ли най-важно си остава себепознанието.

Важно е, защото можем да разглеждаме човека като продукт на формиращи външни въздействия, но не можем да отречем личната му отговорност. Всяка придобита информация не остава в неутралния си вид, а търпи интерпретация, според това какъв е този, който я придобива.

Употрепата на придобитото води в различни посоки. Колкото по-дълбоко и честно познаваш собствените си мотиви, толкова по-наясно ще бъдеш с въздействието на постъпките си. Тогава няма да намираш благовидни, но фалшиви оправдания, защото не е вярно, че единствено опонентът ти ползва непозволени средства – трябва да признаеш, че ти също го правиш, а на всичкото отгоре играеш и на негова страна, когато ти е изгодно.

Ако не познаеш себе си, изписването на вежди и ваденето на очи непрекъснато ще те изненадва, а ангелските намерения ще се превръщат в дяволски облози – и без друго диалектическата връзка помежду им е по условие налична. Не е лошо поне да си даваме сметка, че последното открай време е така и вместо да залитаме в утопии, да се съсредоточим върху реалността.