Като човек, който и професионално се занимава с история, не мога да не видя все по-отчетливо очертаващите се сходства, от една страна, между путинизма и нацизма като политически визии изобщо, а от друга – между състоянието на света, противопоставен на Хитлер през 30-те години на ХХ в., и днешния, противопоставящ се на Путин във второто десетилетие на нашия ХХІ в.
Всъщност базисните външнополитически доктрини на Хитлер за Германия и на Путин за Русия са изключително сходни в едно. И за двамата нещо такова като независими и самостоятелно определящи историческата си съдба народи не съществува или поне – не съществува в съседстващите с Германия или Русия региони.
И това е така, защото и Германия на Хитлер, и Русия на Путин „по дефиниция“ не са държави, мислени от тях в своите политически граници. Те са държави – мистически организми, предопределени „от съдбата“ да имат (и да имат правото да имат) своите „жизнени пространства“: в терминологията на Хитлеровия нацизъм, свой Lebensraum.
И това „жизнено пространство“ си е тяхно, независимо какви (и колко) други политически образувания съществуват в неговите мистически очертания. Каквито и с колкото и стара и различна история да са те, щом са в неговите очертания, те не са и не могат да претендират да са същински самостоятелни, международно-правни субекти. Те са… пространството на: в онези години на Германския Райх, а днес – на „Государство мир России“.
И ето: след края на Първата световна война за Хитлер в „изконния“ немски Lebensraum попадат всички държави на изток от Германия, чак до границите с Русия, тоест всички държави от Централна Европа: Австрия, Чехословакия, Полша. Поради това, че имат „съдбата“ да са в „жизненото пространство“ на Германския Райх обаче, те нямат същинско право на самостоятелен политически живот, а при определени обстоятелства – например при „националния подем“ на немския Volk, и на съществуване изобщо. Те по историческа необходимост в определен момент трябва или да „освободят“ териториите, на които живеят, или да станат функция на немския живот.
Ще трябва да се забележи, че за Путинова Русия днес въпросният Lebensraum се мисли донякъде флуктуиращо и обхваща било цяла „Евразия“, тоест държавите, които до 1991 г. бяха републики на СССР, било – в максимум дори и страните от „славяно-православната цивилизация“ (за която говорят някои от най-амбициозните Путинови идеолози), било – в абсолютен минимум – поне „трите сестри“: Русия, Украйна и Беларус (с Казахстан като ресурсна провинция).
Забележително е също, че както за Хитлер и нацистките идеолози от 20-те и 30-те години на ХХ в., така и за Путин и днешните му „евразийци“ и „четвъртопътници“ (преди две седмици писах за един от тях) „правото“, което страните им имат на подобно „жизнено пространство“ отвъд своите граници, е с органично-исторически, почти онтологичен произход. То няма международно-правни основания.
Страните в този свят чисто и просто се делят на такива, които имат право на „жизнено пространство“ извън себе си, и такива, които го нямат, или даже са в „жизненото пространство“ на въпросните и поради това не могат да извършват каквито и да било суверенни политически актове. Всичко, което могат да правят, е функция от интересите или безопасността на „притежателя“ на Lebensraum-а.
За забелязване е, че както Хитлер през 30-те години на ХХ в., така и Путин, откакто се е възкачил на Кремълския престол, започват да налагат визията си за Lebensraum с един първоначален войнстващ иредентизъм – с политика, основаваща се на (пред)убеждението, че всяка територия, на която живее (независимо от кога) население от немски или руски етнически произход, следва да бъде присъединявана към територията на „метрополията“.
Или по-скоро обратното: населенията от немски (тогава) и руски (днес) етнически произход не могат „онтологически“ да принадлежат на друг политически суверенитет освен на суверенитета на етническата „метрополия“. Но именно на основата на тази иредентистка политика, ще припомня, Хитлер извършва като напълно полагащ му се „аншлуса“ на Австрия през март 1938 г., изтръгва съгласието на западните демокрации да му се отстъпи Судетският коридор в Чехословакия, а към 1939 г. предявява претенции към територии на Полша.
И ето: ръководен от същата иредентистка политика през второто десетилетие на ХХІ в., Путин организира окупирането на Донецка и Луганска област в Източна Украйна, а малко по-рано откъсна от Украйна полуостров Крим. Ще припомня, че и изпращането на руски войски в Казахстан миналия месец бе оправдавано от него със защитата на руското население там от „развилнелите се антиправителствени терористи“.
Урокът от историята на нацизма обаче ни показва, че иредентистката политика лесно преминава именно в политика на (произволно очертаван) Lebensraum. Само половин година, след като получава от Запада Судетския коридор – това е известно – Хитлер завладява вече цяла Чехословакия и армията му марширува в Прага.
Претенциите му към „немскоезичните“ провинции в Полша през 1939 г. прерастват взривно в… завладяването на цяла Полша. Не мога да не се запитам дали в най-скоро време загрижеността за добруването на руското по „националното си съзнание“ население на Донбас и Луганск няма да послужи на Путин за оправдание на завоюването на цяла Украйна, а пък загрижеността му за безопасността на тази част от руското „жизнено пространство“ – тоест Черноморието – няма да засили агресията му към Балканските страни, от които НАТО отказва да изтегли „антируските си сили“?
Ние вече виждаме това в ултиматумите към НАТО да се върне към позициите си отпреди 1997 г., отнасящи се също към Прибалтика и към Централна Европа.
По-нататък: забележимо е, че както Хитлер през 30-те години, така и Путин днес обосновават своята експанзионистична политика на предразсъдъчното убеждение, че страните им в момента са в положението на „жертви“ на други страни и блокове, в което са били поставени в предходен период.
Хитлер например е убеден, че след Първата световна война Германия е паднала жертва на „юдеизираните“ и „меркантилните“ държави от Съглашението, „обсадили“ я с „политическите недоразумения“ Чехословакия и Полша, самото съществуване на които е собствено – раз-съществяване на Германия, отнемане на мистично-предопределеното нейно „жизнено пространство“.
За Путинова Русия ситуацията днес, разбира се, е резултат от разпадането на СССР, което не е никакво „разпадане“, а „разгром“, който Западът (САЩ) и „домашните либерали“ от Елциновата епоха са ѝ нанесли и продукт на който „разгром“ са въобще независимите държави от Прибалтика до Средна Азия и най-вече Украйна. „Агресия“ срещу Русия, а не независими решения на страните от бившия съветски блок в Източна Европа са и интегриранията на тези страни в ЕС и НАТО. Русия – убеден е Путин – е „нападната“ със самото им присъединяване към тези западни блокове.
Но ръководени от това свое базисно убеждение и Хитлер (тогава), и Путин (днес) преживяват държавите си в настоящето като предопределени да воюват – като намиращи се в състояние на война, на която все още (за Хитлер от 1918 г., за Путин от 1991 г.) не е сложено началото. През 30-те години на ХХ в. за Хитлер, а от началото на ХХІ в. за Путин страните им принципно са в готовност да воюват, и то не „ако им се наложи“, а „щом им се открие такава възможност“, която те постоянно търсят. И няма как да е иначе, щом в настоящия момент те са „жертва“ на предхождащ „разгром“.
И ето: за съжаление както в навечерието на Втората световна война, така и днес, антагонистичният на Хитлер (тогава) и на Путин (днес) свят показва аналогични слабости спрямо тях. Няма как да се отрече, че Великобритания на Чембърлейн и Франция на Даладие са показвали наивна склонност да се съгласяват с теориите на Хитлер за немския Lebensraum и с неговия агресивен иредентизъм.
Именно на това се дължи мълчаливото приемане на аншлуса на Австрия, капитулацията им на Мюнхенската конференция за Судетския коридор и късния, уви, много късен ултиматум към Хитлер за Полша. Но не се ли съгласиха постепенно и съвременните западни лидери с визията на Путин, че страните от бившия СССР са не същински независими държави, а „жизнено пространство“ на Русия? Видяхме го в „преглъщането“ на инвазията в Грузия през 2008 г., в по-скоро „театралната“ реакция на анексирането на Крим, виждаме го и днес в двоумението струва ли си да се стига до пределен конфликт заради „и без това руската“ Украйна.
Почти чувам, уви, гласове, подобни на онзи на левичаря и „пацифиста“ Бърнард Шоу, който в края на 30-те години във връзка с ремилитаризирането на Rheinland и аншлуса на Австрия заявява, че с извършеното германците не са направили нищо повече, освен да влязат в собствения си заден двор. „Това е все едно – казва Бърнард Шоу – ние, британците, да окупираме отново Портсмът.“
Пак както тогава, когато Франция реагира остро на споменатата ремилитаризация на Rheinland, а Великобритания повече я вълнува италианската инвазия в Абисиния, днес виждаме как САЩ настояват пред ЕС за решителни икономически санкции срещу Путинова Русия, Германия обаче не е склонна да се солидаризира с такива санкции, ако те са „в енергийната сфера“ (Северен поток).
Накрай: не мога да не си спомня за уговорката, която Чембърлейн нарежда да се направи в „Таймс“ на ултиматума му към Хитлер, че „ако се предприеме действие, което явно заплашва независимостта на Полша, така че Полша бъде принудена да се съпротивлява с националните си сили, правителството на Нейно Величество веднага ще ѝ окаже подкрепа с всички сили, които има“.
Ден след този ултиматум вестникът „уточнява“: „Британия е заявила, че гарантира само независимостта на Полша, не обаче и нейната цялост“. Не знам защо, но това „уточнение“ ми напомни за аналогично такова на Джо Байдън отпреди двадесетина дни, че макар и твърдо решен да се противопостави на една открита агресия на Русия в Украйна, той все пак не би реагирал така остро на една (само) „ограничена инвазия“ в нейната територия.
Дано приликите между „тогава“ и „днес“ свършат само дотук. Защото инак, принципно, те са налице.
кафенето 