Скандалите, които белязаха България през 2022

През тази година скандали имаше и в политическия, и в обществения свят в България. Кои оставиха най-голяма следа, обобщава Георги Лозанов.

Само някои скандали, разбира се, които имат функцията на светкавици – осветяват скритите мотиви и същинските цели на участниците в тях.

Две загубени исторически надежди

След нахлуването на Путин в Украйна например вече никой нормален човек не може да храни илюзии за него, независимо от опитите на руската пропаганда да фалшифицира картината на войната.

Нищо по-скандално не се бе случвало в Европа от десетилетия. Рухнаха две исторически надежди, върху които в новото време се крепеше чувството за ред и благоприличие на Стария континент.

Първата е, че след Втората световна война в Европа повече няма да се водят завоевателни войни. Втората е, че съветският режим се е оттеглил мирно и тихо и Русия ще се присъедини към демократичния свят.

От 24 февруари свикваме, че поуките от Втората световна война са забравени, а Горбачов, Тачър и Рейгън са успели само да отложат кървавия реванш на бившите комунисти и техните тайни служби. За милиони европейци историческият скандал, предизвикан от Путин, стана всекидневие и бит и краят му не се вижда…

Неутралитетът и „войнолюбците“

На местна почва най-радикалният жест срещу агресора беше решението на правителството на ПП да изгони като шпиони 70 дипломати и служители на Руското посолство в София. Но реакцията не беше породена само от войната в Украйна, а и от хибридната война, която Русияуспоредно води в България, за да накара страната ни, нищо че е член на НАТО и ЕС, да заеме неутрална позиция. Такава позиция, когато е повече от ясно кой е агресорът и кои са жертвите, е недвусмислена подкрепа за агресора.

Президентът Радев определи подкрепящите изпращането на военна помощ за Украйна като „войнолюбци“.

В този смисъл жестът на ПП беше и идентификационен – да се разграничат от президента Румен Радев, припознаван като техен политически баща, който се прояви като твърд застъпник на „неутралната“ позиция.

Само като скандална може да се определи и квалификацията „войнолюбци“, която Радев даде на внушителното мнозинство в НС, гласувало за военна помощ за Украйна. По неговата логика миролюбци ще са онези, които оставят агресора на спокойствие да смаже набелязаните си жертви.

Така най-големият миролюбец в българската политика ще се окаже Костадин Костадинов от „Възраждане“, следван от Корнелия Нинова от БСП, която в случая се направи на „по̀ католик от папата“ и не само взе на въоръжение от президента мантрата за войнолюбците, но и го обвини, че не е поставил вето върху помощта за Украйна.

Имаш чувството, че гледаш софийска постановка, която се играе за московска публика. Както, впрочем, става още от 9 септември 1944 година.

Износ на цензура

Огласената заповед на властите в Москва за издирването на българския журналист Христо Грозев търси поне два ефекта – отмъщение за разследванията му на престъпните действия на руските тайни служби във Великобритания, Германия, България… и износ на цензура.

Едва ли в Кремъл с днешна дата са се загрижили за щетите, които разследващата журналистика нанася върху международния им имидж, тъй като той отдавна е рухнал. По-скоро тайните служби на принципа на мафиотската вендета искат да покажат, че който им е създал проблем, рано или късно ще бъде наказан.

От началото на войната насам в Русия публичните мнения, които влизат в противоречие с държавната пропаганда, са санкционирани по закон. Преследването на Грозев трябва да подскаже, че това се отнася и за чуждите граждани. Мишената на заплашителното послание са журналисти и политици във всяка точка на света, особено ако страната им няма куража и ресурса да ги защити.

Бомби със закъснител, арести и любовни скандали

Във вътрешнополитически план най-големият скандал през годината бе свалянето на правителството на ПП от собствените им коалиционни партньори от ИТН, което върна обществения часовник с две години назад – във времето преди протестите от 2020 година.

Така стана пределно ясно, че сред партиите и лицата на протеста са заложени „бомби със закъснител“, които трябва да неутрализират политическия му ефект. Както и че лидерите на ПП не са готови да упражняват властта в държавата, което на свой ред водеше до скандали.

В такъв, и то твърде шумен, се превърна арестът на Бойко Борисов, който беше изобличаван като крепител на корупционния модел на управление в страната. След ареста обаче новата власт не успя да извади нито едно ново доказателство и беше принудена да повтаря вече известното от медийни публикации. За да се стигне до парадокса свидетел срещу бившия министър-председател да стане настоящият, което от само себе си подмени правния казус с политически и започна да вдига рейтинга на ГЕРБ.

Цялата тази история по нещо печално напомняше взривяването на Мавзолея, който след взрива си стоеше на мястото.

Неумението да влезе в политическа роля пролича и от любовния скандал, в който беше въвлечен Кирил Петков. Избягването на темата с обяснението, че е жълта, не работи, защото прагът на лична неприкосновеност на заелия висш държавен пост по условие е нисък и личният му живот е част от публичния му образ (от скандала с президента Клинтън и Моника Люински в САЩ дори доларът беше паднал).

Но важното не е какво точно се е случило в личен план между министър-председателя и шефката на кабинета му. Ако нищо не се е случило, ситуацията е още по-нелепа. Защото важното е, когато си политически лидер и то отскоро излязъл на обществената сцена, по никакъв начин да не предлагаш поводи за подобни пикантни сюжети, които дават хляб на зложелателите ти и карат привържениците ти да се чувстват неловко.

Скандалите „зад кулисите“

В края на годината се разшумя и друг личен скандал, този път далеч от политиката. След дълго мълчание актрисата Диана Димитрова разказа, че е била обект на насилие, извършено от неин колега, с когото са били в интимни отношения. Показа и снимки на посиненото си лице.

Обвиненията ѝ имаха потенциал да провокират български вариант на движението #MeToo и други жени да кажат публично: „Аз също“ съм била обект на насилие. Защото у нас то за съжаление е широко разпространено зад стените на дома.

Нещо повече: в широки среди се приема за нормално мъжът да бие жената и общественото мнение е склонно да застава на негова страна.

Но работата е там, че след като Диана Димитрова е решила да се изправи срещу стереотипите и да проговори, трябваше да го направи ясно и без недомлъвки. Иначе остава смътното усещане за поделена вина, което в крайна сметка подхранва мачистките настроения.

И още един скандал в артистичните кръгове – зад кулисите на Народния театър. Там някои от известните имена, макар и не съвсем адекватно и своевременно, реагираха срещу назначението за пиар на театъра на добре позната сред журналистите партийна пиарка, която при това продължава публично да се явява с партийния си лидер. Режисьори и актьори вероятно са се почувствали използвани в сложна хватка за избелване на образа на партията. 

Събитията в Народния театър са елемент от една по-обхватна стратегия за реабилитация на тъй наречените партии на статуквото с фигури извън политиката. ДПС най-отдавна и най-ловко играе тази игра.

А пък във Варшава… Или „кучетата на другите народи“

Правда Спасова

Имаше един герой Шушляка, от „Суматоха“ на Радичков, който се хвалеше с онова, което е видял в чужбина и разказваше колко кучетата на другите народи превъзхождат нашите.

Краят на годината е време, в което обикновено се надяваме през следваща година нещата да вървят по-добре, тоест опитваме се да преодоляваме недостатъците от изминалата.

Само че, за да преодоляваме, трябва да ги осъзнаем, а това най-лесно става компаративно. Затова и аз, влизайки в ролята на Шушляка, искам да разкажа впечатленията си от Варшава, където прекарах месец ноември, а пък директните сравнения ще оставя на онези, които искат да ги направят.

Полша, както и България, е посткомунистическа страна с всички културни и икономически последици от тази политическа съдба.

Нещо повече, към края на така наречения реален социализъм, Полша преживя сериозна икономическа криза, купонна система за най-необходимите хранителни и битови стоки и военния режим на генерал Ярузелски.

Това беше през миналия век и го споменавам само за да напомня, че стартовата точка не беше много по-различна от нашата, т.е. не говорим за столиците на Швейцария или Франция, а само за Варшава.

Варшава днес. Преди десетина години във вестника „Култура“ бях писала за огромните инфраструктурни промени в полската столица, резултат на усвоени по съответния начин европейски фондове, на екологична загриженост и на прецизни естетически критерии, които преобразиха Варшава и я превърнаха в също толкова красив и удобен за живеене град, колкото останалите западноевропейски мегаполиси.

Затова и сега, през този ноември, който прекарах там, мразовитото време не ме засегна, защото уреденият точен градски транспорт и добре отоплените жилищни сгради, магазини, учреждения, църкви и музеи не дават шанс на студа да те измъчи. А и настроението на ярко осветените улици те кара да забравиш, че в три и половина вече се е стъмнило.  

Не можех да се наситя на това настроение: празничните витрини, пълните заведения, широките тротоари със забързани хора, които пълнят музеите, магазините и коледните базари на площадите.

Това не е елегантно облечената полска улица отпреди десет годни. Многобройните, надничащи навсякъде минувачи са предимно украинци, дрехите им няма как да са особено модни и изискани, но лицата им са ведри и светли.

Полша е приела през тази година два милиона украински бежанци и всички те са настанени (съвсем не в палатки!) и обгрижени, поне в насъщните им нужди – в евтините млечни барове, където по стар студентски навик влизах да хапна набързо някоя супа, ежедневно ги срещах.

Някои от тях получаваха пълно обедно меню срещу ваучери, разпитвах ги за трудовите програми, които полската държава им предлага. Чувстват се добре и се стараят колкото се може по-бързо да се запознаят с полската култура, да научат езика и да успеят да си намерят подходяща работа, за да се освободят фондове за следващите, бягащи от войната техни сънародници.

Чувстват се добре, защото полското общество прави всичко възможно травмите да бъдат заличени и тези измъчени хора да се почувстват желани.

Във Варшава има и бездомници, но не чух някой да се тюхка защо е даден дом на украинците, а поляци спят на улицата, нито да внушава, че помощите трябвало да се насочат към „своите“ социално слаби.

На всички е ясно, че издръжката за украинските бежанци до голяма степен се финансира с европейски средства и ролята на държавата е да организира разпределението им без да допуска злоупотреби.

На повечето обществени институции във Варшава са окачени украински знамена, а към надписите по улиците са добавени и на украински. Много частни магазини и заведения също декларират по витрините си отношението към войната. Като младежкото барче на ул. „Маршалковска“, украсено с шрифтов плакат, който учтиво приканваше „Dear Putin” да превърти лентата до онази част, където се самоубива в бункер: поляците го умеят тоя иносказателен черен хумор.

Всички обществени библиотеки на витрините си рекламират детски кът с книжки на украински. Входът за музеите за украинци е безплатен, галерията за съвременно изкуство Захента предлага специални образователни посещения на украински език, а музеят за съвременно изкуство Уяздовски цял месец показваше изложба на съвременни украински артисти, където публиката можеше да усети и визуално, и звуково ужасът на войната.

Много от театрите, дори частните, като „ТР“ на Яжина и „Нови“ на Варликовски (едни от най-престижните и международно известни полски трупи) предлагат на украинците билети на символична цена за всички свои представления.

Не защото страдат от липса на публика. Напротив, обикновено са разпродадени, дори когато пиесата е руска класика. Като „Три сестри“, копродукция по Чехов на краковския „Стари театър“ и варшавския ТР, един изненадващ формално, задълбочаващ трагизма на Чехов прочит на фламандския режисьор Лука Персивал.

Изненадах се, че срещнах на представлението група полски гимназисти, доведени от своя преподавателка. Тази постановка е от миналата, чеховска година, но продължава да се играе и е едно от опроверженията срещу пропагандната дъвка, че из Европа се ширела дискриминация срещу руската култура.

Попитах преподавателката защо е решила да доведе класа си на това доста неконвенционално представление. Каза, че изучават Чехов в училище и иска да покаже различни трактовки на текстовете му. Помислих си, че така се възпитава вкус към театър, преодолял милозливата емоционалност на вековната „Многострадална Геновева“.

Полските културни институции още от времето на социализма поддържат една социална политика на всеобщ достъп до всякакви арт събития и това не е променено. Музеите и галериите имат определен безплатен ден, а в театрите това се изразява в прочутата „вейшчувка“ – билет без обозначено място, който се продава в последния половин час преди представлението и е на цена, равна на най-рано закупените евтини билети.

Така най-запалените незаможни зрители все пак имат възможността да видят представлението, макар понякога и седейки на стълбите. За украинците, както успях да се убедя, защото и аз ходя в Полша на театър по този начин, и вейшчувките са на половин цена.

Всичко това не е (както често чуваме) заради историческите връзки между двата народа. Тези връзки, както обикновено става при общи граници, са били доста проблематични в различните периоди и паметта за масовите убийства на поляци от отрядите на Бандера през Втората световна война е жива, а името на граничното градче Волин предизвиква тръпки и до днес.

Поляците просто осъзнават, че сега не е време за исторически равносметки, а за надвиснала над Европа сериозна цивилизационна заплаха, която украинците с всички сили се стараят да парират: борейки се за собствената си свобода, те отстояват общочовешки ценности.

Това зазвуча плакатно, но е вярно. Затова и реакцията по повод падналата на полска територия украинска ракета, която уби двама души, беше не обвинение към Украйна, а към агресора – на всички нива: от държавната телевизия, до обикновените хора по улиците.

Но по-важното е, че обикновено става дума за чисто човешко съчувствие. Поляците са истински щедър и гостоприемен народ – никога няма да забравя как по време на кризата през осемдесетте, когато в магазините нямаше нищо, се случваше да съм канена на два обеда дневно от по-близки и по-далечни приятели, които се сещаха, че аз, като чужденец, при това от недоларова държава, просто няма откъде да си купя необходимите продукти за добро нахранване.

Тази щедрост и безкористно гостоприемство не са изчезнали заради прехода към капиталистическа меркантилност след промените, както чуваме, че някои си обясняват масовото бездушие у нас. Човешката емпатия не е свързана с икономическите взаимоотношения.

Човешката емпатия всъщност започва от нечовешките същества, от инстинктивния детски интерес към животинките и съчувствието към техните потребности и страдания. В Полша никой не се учудваше как така бягащите от войната украинци са взели със себе си и домашните си любимци.

В Полша ветеринарни клиники близо до границата лекуват безплатно ранени животни, а доброволци организират канали за спасение на останалите по разрушените градове кучета и котки (колкото до земеделските животни, те са обикновено, ясно защо, една от първите жертви на агресора).

Разбира се, не бях толкова заслепена, та да не се притесня от масовото шествие на така наречените „народовци“ по случай националния празник 11 ноември, деня на независимостта.

Всяка година на този ден във Варшава се събират патриотични общности, развихрят се националистически страсти, палят се факли, върви се пеша по определен маршрут, а останалите граждани предпочитат да се затворят вкъщи. Но не всички се бяха затворили: в близост до патриотарското шествие, с много шум, рок и хеви метъл музика, със знамена, на които можеше да се прочете „Не на фашизма“, вървеше друга демонстрация от млади, танцуващи хора, които апелираха за либерализиране на полското законодателство, срещу национализма, който навсякъде се свързва със строго консервативни ценности. Разбира се, полицията не допусна двете шествия да стигнат до стълкновение.

Изобщо варшавската полиция има доста работа, защото гражданското общество е много активно и непрекъснато се протестира за нещо. В Полша, поне в големите градове, има много будно и бързо реагиращо гражданство.

Вечерта, когато въпросната заблудена ракета беше паднала, се натъкнах на малобройна, но много шумна демонстрация пред държавната телевизия: хората обикаляха сградата и с мегафони крещяха, че телевизията лъже и не информира. Когато се прибрах, разбрах, че официалната телевизия е забавила с няколко часа информацията за ракетата, докато CNN я беше показала и веднага се бе събрала група хора, които пледираха за правото да научават какво става в страната им от собствените си медии.

Полицията беше там, но изглежда е добре научена без агресия, а просто с многочисленост да предотвратява опасностите от ескалацията на недоволството, характерна за всеки протест.

Разбира се, има и частна телевизия, където новините и коментарите изглеждат съвсем различно. Но особено оживено поле на стълкновение между концепцията за култура на правителството и алтернативно мислещите интелектуалци са театрите. Полският театър открай време е място, където с езопов език или съвсем направо се лансират нелицеприятни за властите тези.

По времето на реалния социализъм дори самото новаторство на формата разчупваше политическите канони на наратива и някои представления се превръщаха в платформа на дисидентско недоволство. Може би затова и днес към театрите са насочени цензуриращите усилия на официозни културтрегери и политици.

С променлив успех. Представлението по мотиви от пиесата на Станислав Виспянски „Проклятие“ под режисурата на Оливер Фрилич, въпреки всички опити от 2017 г. насам да бъде спряно заради острия патос срещу опитите на Католическата църква да се намесва в политиката и да манипулира обществените нагласи, още се играе.

Нещо повече, ще бъде показано и навръх Нова година, сега, когато връзките между управляващите и църквата са изключително тесни. Затова пък три месеца след като Моника Стжемпка, известен театрален режисьор от средното поколение, печели конкурса за директор на общинския Драматичен театър във Варшава областният управител успя да прекрати договора, сключен между нея и столичния кмет.

Основанията му са, че нейната нова програмна политика предполага, цитирам: „напускане на традициите на тази културна институция“ и… според нея „театърът би се превърнал в място за малцинствата, за ненормативните идентичности, за куиър групите…“. Отстраняването ѝ ще бъде обжалвано в съда, но то вече предизвика остри дискусии в театралните среди.

На никого обаче не му хрумна да пише петиции, за да търси намеса от министъра на културата. Напротив, възмущението от осъществената политическа цензура спрямо репертоара на една независима, макар и общинска институция, идеше от всички посоки на артистичните среди, дори и от онези, които не споделят естетическата платформа на Стжемпка, заради самото посегателството върху автономността на театъра.    

Такава видях Варшава през този ноември: жива, протестираща и дружелюбна. Град, в който многобройните заведения са отворени до късно, улиците безопасни, който грее с витрините си, а хората са общителни и услужливи.

И всички часовници по църковните и градските кули работят…

В „Суматоха“ сравнението с „кучетата на другите народи“ води нашенските селяни до решението да направят хайка и да избият собствените си кучета, защото са мръсни, мършави и от глад крадат домашния сапун.

Някои още помним наредбите на властите за хайки срещу бездомни, а и домашни кучета по времето на социализма – този мрачен и жесток период от историята ни, чиито извращения били преодолени. Само че тия дни прочетох за самоинициативата на гражданин от старопрестолното Велико Търново, който безнаказано трови уличните кучета с антифриз.

Пиша всичко това тъжно и добронамерено на връх Бъдни вечер. По радиото звучи „тиха нощ, свята нощ“. Навън съгражданите ни започнаха да пуцат: какво пък, постната трапеза не ограничава количеството вино и ракия. Веселбата трябва да се огласи, а кучето ми се опитва да се завре в миша дупка.

Ако се връщам към „Суматоха“, то е защото в тези, така наречени „погански дни“ между Коледа и 6 януари мисля, че трябва да изпием докрай горчивината на спонтанните сравнения между нас и „другите народи“ с крехката надежда, че можем да надскочим реакцията на Радичковските селяни и нещо да ни стимулира да променим отношението си към останалия свят, особено към онези, които по силата на някакви обстоятелства, зависят от нас.

Може да започнем от животните, щом с хората ни е толкова трудно.

Проф. дфн Правда Спасова е преподавател в катедра „Психология на изкуството, художествено образование и общообразователни дисциплини” в Националната художествена академия. Завършила е философия в Софийския университет, с докторат по естетика във Варшавския университет. Автор на книгите: „Изчезналата любов“ (2001), „Кратък пътеводител из европейската философия за художници“ (2007), „Американската аналитична естетика – въпроси около неконвенционалните произведения на изкуството“ (2007) и др.

Принудителната “колективизация” на Запада – парадоксална заслуга на новите евразийски болшевики

Иво Инджев

Да, дума на годината – гарантирано и на следващата – е Украйна. 

Има и словосъчетание на годината. То също е заслуга на Кремъл и неговите слуги, които го разпространяват като китайски вирус, изпуснат от лаборатория, но с тази разлика, че ефектът от изтърваването е изцяло положителен.

Колективният Запад!

Измислиха го в Москва с цел да се оправдават за индивидуалната катастрофа на колективния рашизъм, който се опитва да се представи за жертва след като в края на миналата 2021-ва отправи ултиматум към Запада да се откаже от Изтока и да се върне институционално назад във времето и пространството към границите преди разширяването на НАТО в Европа от 1997 година. 

“Колективизацията” на Запада се наложи на практика по принуда. В този смисъл е като онази насилствена съветска колективизация, довела до масовия глад в Украйна. Този път “колективизацията” се наложи от чувство за самосъхранение на цивилизацията пред варварския натиск на новите болшевики.

Безмозъчното повтаряне и у нас на изкованото през изминалата 2022 година понятие “колективен Запада” е сред феномените, които могат да бъдат определени като положителен ефект от ужаса на натрапена от раzия война в центъра на Европа. Така и най-фанатичните рашисти признават, че вместо да го разбият пустия Запад рашистите го обединиха. 

Веднъж и Кремъл да направи някакво добро на света, сплотявайки демократичния свят, който толкова много иска да разпокъса, да противопостави вътрешно и да унищожи. Вместо да умори Запада чрез енергиен глад, Путлер създаде условия за нов голодомор в собственото си царство.

2022 г.: Все повече късаме връзката с действителността и се надяваме на чудеса

Георги Проданов

В странни времена живеем – вместо да ставаме все по-реалисти, се надяваме на чудеса – ирационалност, нетипична за модерните общества.

„Дневник“ се обръща по традиция в края на всяка година към наблюдатели – философи, писатели, политолози, социолози – да оценят отиващата си година и да направят прогнози за новата. Каква беше 2022 г., когато в Европа отново избухна война, която за повечето хора изглеждаше невъзможна след Втората световна война, приключила през 1945 г. с победа над Хитлер и Мусолини. Година, в която режимът на Путин заплаши човечеството с ядрени удари. В която кризата, предизвикана от пандемията, беше почти преодоляна, но застигна енергийната криза, предизвикана от войната в Украйна и тежките зависимости на ЕС от руския газ и нефт. В българския контекст – година, в която редовното правителство беше свалено с вот на недоверие и отново сме в спиралата на изборите, управлявани от служебен кабинет на президента и с неосъществени реформи.

Беше ли възможно за прогнозиране всичко това преди 12 месеца? Успя ли някой да предвиди, че отново ще ходим на избори? Четете равносметката за 2022 г. в дните до новата година, а очакванията за 2023 г. – след 1 януари. Публикувахме отговорите на Ивайло Дичев, Радослав Бимбалов, Добромир Живков, Боряна Димитрова, Евгений Дайнов, Иво Инджов, Евгений Кънев, Асен Асенов, Калоян Велчев, Деян Кюранов, Владимир Левчев, Красен Станчев, Наталия Киселова, Валентина Василева-Филаделфевс, Вержиния Велчева, Геновева Петрова. Последната равносметка за 2022 г. е на Георги Проданов -преподавател в департамент „Политически науки“ на НБУ. Заглавието е на редакцията.

Потвърди ли се някое от Вашите очаквания за 2022 г.?

– Да, това че идва нова вълна в политическия ни елит. С всичките особености на новите политици : от липсата на опит, наивността, неумението да боравят с терминологията и непознаване на институциите и системите, до необременеността в общуването с хората, непартийното мислене, желанието да решават проблеми бързо, решенията извън формата.

Идва ново поколение и то е генерационно различно, адекватно е на икономически активните българи, не е част от говора, манталитета, калотинския хоризонт, който досега беше преобладаващ в политиката ни, а и в парламента.

Можеше ли да се предвиди войната в Украйна ?

– Не, лично аз твърдо бях убеден, че война в Европа, между две големи държави е невъзможна, това, което се случи и продължава, е извън разума. И това се вижда и сега – тази война не е война, която можеше да бъде предвидена, защото се случва в главите на руските политици по начин, различен от оня по бойните полета.

Случва се и „на живо“, във видеата на обикновени войници, в които можете да видите всичко, включително и смъртта на тези, които снимат… Това е качествено нова война в много измерения и последиците от нея ще бъдат също такива, неочаквани…

Как бихте обобщили тази пълна със сътресения година, в която неведнъж чухме заплахата за ядрени удари и отказ за Шенген?

– Година на големите надежди: че ще имаме стабилно правителство, че справедливостта идва от Путин, че ковид вирусът вече е „обикновен“, че кризите ще ни отминат, че можем да се снишим и да изчакаме, че ще ни пуснат в Шенген, щото е крайно време…

В странни времена живеем – вместо да ставаме все по-реалисти, по начина, по който се превръщаме все повече в материалисти, заради промените в средата около нас, ние все повече късаме връзката с действителността и се надяваме на чудеса, ирационалност, нетипична за модерните общества. Фалшивите новини, това, че светът става все по-достъпен, определено плаши и всъщност тези фалшиви надежди са опити за обяснение, не за решения.

Годината, събрана в една дума?

– Война.

Кои са важните уроци на 2022 г., с които трябва да продължим?

– Солидарността, която рязко избухна в различни държави заради войната в Украйна, е най-важният урок. Това, че можем и трябва да помагаме на хората в беда. Не само бежанци и чужденци разбира се. Мисля, че тази година видяхме пик на граждански действия, които постепенно променят средата, обществото ни, което беше травмирано до ненормалност за годините управление на ГЕРБ.

Гражданите си връщат полека-лека контрола над политиката и това личи от рязката промяна в тона и обичайното нахалство, с което бяхме свикнали. Включително и през ниската избирателна активност и патовите парламенти – това са сигнали, че огромна част от сегашните ни политици, ако искат да оцелеят, трябва да се променят, партиите също.

Ако се фокусираме върху България: Защо падна редовното правителство и ще се състави ли ново в близките дни?

– Падна, защото имаше достойнството да се опита да нарича нещата с истинските им имена. Да се бори със схеми и влияния, за които винаги се е знаело и оцеляването в политиката е било през приемането им. Падна и заради неопитността си, непознаване на правилата на играта, включително и мръсните. Но и точно затова партиите на антистатуквото продължават устойчиво да събират общо едни над 30 процента на избори, нещо, което го нямаше години наред – защото младите и активни хора са със същия профил – хора, които не са имали и не искат да имат общо с държавата и политиката, по начина, по който тя се е случвала досега…

Лично аз допускам правителство с третия мандат, около ДПС, а и с ГЕРБ…

Кои са грешките, които „партиите на промяната“ трябва да избегнат при следващи избори?

– Първо: време е за „чао“ на старите лица, „опитните“, без които не можеше, вече са познати само на твърдите електорати. Много по-важно е кандидатите да бъдат с граждански профил, активни в собствени инициативи, доказани извън политиката. До колене сме в генерационна промяна в ценностите и закъснелите нямат бъдеще…

Второ: неподготвеността на тези, които поемат политическа отговорност в управлението, съчетана с пагубно самочувствие. Неподготвеност, която личи и в думите и в действията.

Трето: крайно време е да се спре с оправданията и търсене на причините в другия. След неуспех въпросът е „какво да правим“, не „кой го направи“.

Четвърто: компромисът не значи слабост, а добре организираните малцинства печелят срещу зле организираните мнозинства. И в контекста на сегашния мандат го казвам…

Хватката на задкулисни кръгове върху публичните ресурси беше ли разхлабена или техните територии остават и дори се увеличават? Къде е България спрямо „мафията си има държава“?

– Определено задкулисният натиск намаля, а и видимо онези, които дирижираха тези процеси, се опитват да се изтеглят с придобитото. Големият тест дали зависимостите наистина се късат ще бъдат местните избори през 2023. И съставянето на ново правителство. Мафията видимо отстъпва, това е най-видимо през невъзможността да привлича нови хора и да гради нови схеми през последните години…

Еманципира ли се България, доколко преодоля руските си зависимости?

– Късането на пъпната връв с Русия, хранила много бизнеси и олигарси, е трудно. Зависимостите на психологическо ниво – още по-трудно се късат. А страната ни почти 10 години беше безпроблемно заливана от фалшиви новини – проруски и антиевропейски, и това е основната причина голяма част от обществото ни да пребивава във фалшивото състояние на „националния интерес“.

Заради хибридната пропаганда те бяха откъснати от Европа, а действителността ги кара да скъсат с Русия. Нормално е да не знаят къде да се дянат, което е добро начало. И ако то бъде последвано от ясни политически послания, късането няма да е трудно. Но, именно там зависимостите, или наивността, ако щете, е на опасни нива…

Българското общество по-разделено ли е или по-обединено в края на 2022 г.?

– Определено по-обединено в търсенето на изход от ситуацията, в която живееше досега. Да, това търсене не е явно забележимо, защото е хаотично, неорганизирано, всеки се опитва да се измъкне от различни неща: едни от модела на мафия с държава, други от липсата на перспектива, трети от средата…

Много може да се каже, но определено има динамика в обществото ни, поне според мен. Тя видимо не съвпада с тази на политиците, което вещае нови състояния на преход, но именно в такива моменти се късат зависимости и се появяват нови субекти.

Кое беше (най-)позитивното през изминалата година, въпреки всичко?

– Икономическият растеж, който изненада всички. Почти нулевата безработица. Това, че държавата се оказа богата и раздава средства поголовно. Повсеместното отвращение от парламентарната „дейност“ в последните месеци. Краят на ковид страховете и свързаните с тях кризи на разума… Има с какво да я запомним, като добра година, вероятно първата от по-добри.

Коя е думата на 2022 година според Вас?

– Правителство.

Цяло чудо е, че Христо Грозев е жив

Емил Джасим

6 ВАЖНИ НЕЩА, свързани със заповедта за издирване на българския журналист Христо Грозев, която на практика Путин издаде:

Христо Грозев и колегите му от Белингкат разкриха отравянето на Скрипал.

Т.е. първи показаха на целия свят, че Кремъл съвсем целенасочено се опитва да елиминира неудобните за режима хора, но иска да го прави тихо, тайно и скрито с веществото „Новичок“, което не оставя следи.

Впрочем, Бойко Борисов, въпреки разкритията на Грозев и колегите му за Скрипал, чакаше „още доказателства“ и не изгони руски дипломати, след като това направиха всички евроатлантически партньори на България.

Христо Грозев и колегите му от Белингкат разкриха мрежата от руски агенти, които през миналото десетилетие предизвикаха серия от взривове в оръжейни заводи в Източна Европа, като България беше най-пострадала.

Впрочем, на това правителството на Борисов изобщо не реагира.

Manol Peykov ми припомни, че тъкмо Христо Грозев и колегите му от Белингкат разкриха след абсолютно фамозно разследване, че руските сепаратисти са убили онези 299 пътници от малайзийския полет MH17 над Украйна.

Международният наказателен съд използва именно разследването и доказателствата, разкрити от Христо Грозев и неговите колеги.

Христо Грозев и колегите му от Белингкат разкриха самоличността на целия екип руски военни служители, които ръководят командния център за въздушни нападения срещу Украйна – имена, снимки, конкретна роля и прочее. Стана ясно кой конкретно избива невинни в Украйна от въздуха.

Наред с това Христо Грозев и колегите му от Белингкат разкриха, че ирански инструктори са в Русия, за да обучават руските военни как да ползват иранските дронове-камикадзе.

Христо Грозев си „спечели“ издирването най-вече с разкриването на отровителите на Навални, което беше документирано в документалния филм „Навални“ (по HBO Max). Там Грозев разказва как е бръкнал в най-тъмната част на информационната мрежа, как корумпирани руски служители са готови да продадат всякаква информация за пари, как е изровил стотици хиляди бази данни на хартия и дигитално, за да разкрие до последния детайл кой участва в операцията по отравянето на Навални – човекът, разкриващ колосалната корупция на Путиновия режим.

Във филма Навални, благодарение на личните усилия на Христо Грозев, се сдобива с телефонните номера на неговите убийци и им се обажда. Преструва се на офицер от руските служби и един пт тях му разказва в най-големи детайли как точно са се опитали да го убият. Самият Христо Грозев казва после, че този агент след това изчезва.

Сега би следвало да е ясно защо Кремъл са обявили за издирване Христо Грозев – просто диктаторите не обичат нито свободата на словото, нито някой да разкрива убийствата, които би следвало да останат сред мръсните тайни на режима.

А и как Путин ще търпи, че някакъв българин ще създаде огромна мрежа от хакери, съмишленици и довереници с кауза да разкрива мръсните му тайни…

Все пак за Путин българите са покорни слуги, носещи прякори като Копейкин, Волгин, Карбовски, Симов и други подобни продажници, като Борисов, Нинова, Доган и прочее, които са част от мрежата му за влияние в нашата родина.

Цяло чудо е, че Христо Грозев е жив.

И дано бъде жив и здрав десетилетия напред, че да продължи да разкрива истината за диктаторските режими.

Стилшот от филма „Навални“.

Алексей Навални сочи човека, който разкрива неговите отровители – Христо Грозев

Глутница нашистки рашисти варди своята раzия от българина Христо Грозев

Иво Инджев

Първоначално се притесних за живота на нашия сънародник Христо Грозев, след руската угроза (русизмът този път си е на място) срещу него.

Да те погнат копоите на Путлер си е живото застрашаващо. Само че те така се престараха, така го осветиха, че сега ще им бъде трудно да го ”свитнат” и да се правят на невинни.

https://www.actualno.com/asia/koj-e-hristo-grozev-bylgarskijat-jurnalist-izd

Истерията на българските рашисти срещу личността на Грозев ме успокои. Най-голямото ми притеснение беше, че Грозев ще бъде подложен на обичайното дружно премълчаване по съвета на вожда на простите у нас, който си измисли поговорката “ убий глупака с мълчание” (макар в оригинала да става дума именно за “убий простака”).

Страшен вой с лични нападки се надигна в рашисткия лагер у нас. Но не срещу Путлер и режима му, които заплашват един сънародник, а срещу заплашения Грозев. Те така правят. Знам го личен опит. Когато нямат аргументи да оборят теб, тезата ти, изнесените факти, започват да те клепат лично. Обиждат на нищожество (с което иначе обичат да се занимават, нищо е че си “нищожество”).

Дългогодишните ми твърдения, че основната разделителна линия по манталитет в България минава през отношението към вековните ни поробители, претендиращи да са ни освободители, получи още веднъж своето персонално потвърждение.

Ето няколко персони, който се обозначиха и отличиха в този срамен вой в синхрон с руската глутница преследвачи.

Недялко Недялков, дялан камък за погребване на всяка кауза, която не съответства на неговия расистки, сексистки, мачистки вкус на денонощно дежурен реакционер, размахващ срещу всеки несъгласен с него ПИКела си като един Меркадор срещу черепа на Троцки.

Александр Симoв, подобие на Недялков във всяко отношение, но с партиен билет.

Калина Андролова, любим автор на сайтовете, които сеят любов към раzия и омраза срещу несъгласните с нея.

Николай Бареков, пишман журналистът, който ревна, че Грозев не бил никакъв журналист.

Копейкин, който разбира от журналистика колкото политически хамелон от  устойчиви принципи, се включи в хора с екзотичната забележка, че обича всички български агенти от всички епоха, но Грозев (според специално осведомения от “когото трябва” Копейкин) не бил български такъв. Подразбира се, че е нормално да бъде заплашван от Русия, а тя да бъде защитавана от Копейкин – щото Грозев е угроза за нея по критериите на копейкаджиите.

Явор Дачков му припява със същата увереност за принадлежността на Грозев към чуждите (като за рашистите, иначе са съюзнически за натовска България) британски служби. Явно на Явор, Копейкин и компания им нашепват шпионски напеви едни и същи борци с британците и прочее западни врагове.

Петьо Блъсков пък не си дава труда за друго, само “само” дава трибуна в своя “Труд” на горните за долните им инсинуации.

Има и още, но тази великолепкава седморка е достатъчно представителна, за да си състави мнение човек като мен, който (за разлика от тях) не знае нищо за Христо Грозев извън публичния му образ, нито го познава лично. За да те мразят и плюят под индиго точно тези, трябва да си май наистина голяма работа – не е нужно да питаме Москва защо.

Вече знаем, че Христо Грозев заслужава уважение като мишена на неуважаемите. Получи категоричен сертификат за качество.

П.С. Пропуснах Петър Волгин, който никога не пропуска да си натрапи позицията си проруска…Но в “седморката” по-горе този път дефилира с предимство бившата му К. Андролова (девочки first). Може да му е бивша, но е настояща представителка на хора на рашистите, в който пеят все така заедно.

„Руска победа е практически невъзможна“

Путин вече не търси начин за ескалация, а по-скоро варианти да поддържа тази война възможно най-дълго – само и само да не му се наложи да признае, че я губи, пише д-р Кристина Ванберхен.

Руският външен министър Сергей Лавров наскоро заяви, че Русия не планира да използва ядрено оръжие. Първоначално руската реторика за „дали ще го направим или не“ явно беше прилагана, за да се държи НАТО настрана от войната.

Президентът Владимир Путин може би вече не търси начин за ескалация, а по-скоро варианти да поддържа тази война възможно най-дълго – само и само да не му се наложи да признае, че я губи.

Ако предположим, че ядрената война не е вариант – а и аз мисля, че не е, защото Русия може просто да продължи да използва конвенционалните военни методи – остава перспективата войната да се проточи дълго време.

Експерти прогнозират три до четири години. Предположението е много далеч от първоначалните въжделения на Путин за блицкриг и очакванията му за парад на победата четири дни след мобилизацията. Както всички добре знаем – не се получи.

„Генералът в своя лабиринт“

На политическо ниво Путин се опитва да повлияе на ООН. Това обаче също не му се получава и той става все по-изолиран. Напомня на името на една от книгите на Габриел Гарсия Маркес – „Генералът в своя лабиринт”.

Путин се е затворил в Кремъл и изпраща неубедителния си външнен министър да го замества на важните международни събития. Той изнася речи, които никой не слуша, в средата на нищото.

Дори опитите на руското външно министерство да стопли отношенията си с някогашните колониални държави в Африка, Южна Америка и Югоизточна Азия са провал. Повечето африкански страни, които погрешно гледат на тази война като на европейски проблем и разчитат донякъде на руски оръжия и помощ от Русия за регионалните си проблеми, прогледнаха за дезинформацията на Москва и опитите ѝ да превърне храната и торовете в оръжие. Сега и те искат деескалация – за тях е въпрос на продоволствена сигурност.

Ядрената заплаха е отражение на прекрачването на границата на политическата делюзия, дори патологичен делириум, от страна на Кремъл. Това не е нищо повече от опит за представяне на един сценарий, който не е подкрепен от никакви факти в реалния живот. Мобилизацията на още войници в последните седмици е пореден знак, че Русия губи тази война.

Контролът върху обществото отслабва

22 години Путин поддържа неписан договор с руснаците – не се бъркайте в политическите решения и ще си живеете добре. Този договор обаче се разпада. Указът му за мобилизация беше последната капка в преливащата и без това чаша на руския народ. Затова и все повече смели руснаци излизат по улиците и говорят истината на властите или пък бягат към границите и напускат страната. При тези обстоятелства руска победа е практически невъзможна.

Мобилизацията на Путин очевидно не се оказа решение на военните му проблеми. Вместо това тя се превърна в символ на новия, макар и разклатен, контрол върху обществото в момент, когато срещу Украйна води до отслабване на централната власт в Русия.

Основната дилема пред Европа

Основният въпрос за Европа в настоящата война е как да възстанови спазването на международното право във всичките му многобройни измерения. Фокусът е върху стабилизирането и възстановяването на Украйна като крайъгълен камък за укрепване на просперитета и мира по света. И може би затова френският президент Еманюел Макрон смята, че „един от ключовите въпроси, които трябва да решим – както президентът Путин винаги е казвал – е страхът, че НАТО ще бъде точно пред техните врати, и използването на оръжия, които биха могли да застрашат Русия“.

Това очевидно не е оправдание за войната на Путин, а начин да се противопоставим на руската инвазията, като същевременно проверим дали опасенията на Русия за сигурността ѝ имат някакво реално основание. Според нас, макар това да е разумна предпоставка, тя не дава отговор на истинския въпрос: Защо започна войната и накъде отива тя?

Русия не нахлу в Украйна от страх от разширяването на НАТО – Минските споразумения ѝ даваха необходимите гаранции. Тя бе мотивирана от необходимостта за външно начинание, което да скрие или оправдае вътрешната нестабилност и упадък – това, което великият гръцки поет Константинос Кавафис нарича „очакване на варварите“.

Русия иска да установи нов световен ред. И затова тази война продължава и ще бъде трудно прекратена. Невъзможно е да се позволи на Русия да упражнява регионална хегемония, като същевременно се запази териториалната цялост на Украйна.

Д-р Кристина Ванберхен преподава в Брюкселски свободен университет и работи като старши експерт към Европейската комисия.

„Очевидци на 24 февруари“. И Маргарита Шурупова, която събира историите им

• Георги А. Ангелов

Маргарита Шурупова

Група журналисти, напуснали Русия заради войната в Украйна, се вдъхновяват от проект на Радио „Свобода“ от 1967 г. Тогава говорят хора, преживели Октомврийската революция. „Очевидци на 24 февруари“ събира изповеди за войната днес. А една от журналистките – Маргарита Шурупова – живее в България.  

През 60-те години на миналия век няколко журналисти от руската служба на Радио „Свобода“ прекарват две години в САЩ и Европа в събиране на устни разкази от хора, преживели Октомврийската революция в Русия. Болшевишкият преврат от 1917 г. е събитие, което променя хода на историята.

Радио „Свобода“ излъчва част от записаните на магнетофонна лента свидетелства на съдии, адвокати, инженери, актьори, писатели, журналисти, лекари, търговци от бившата Руска империя, намерили убежище извън страната. Годината е 1967-а – 50 години след Октомврийската революция. Останалите записи са публикувани в свободен достъп на сайта на Колумбийския университет в Ню Йорк и са важно свидетелство за Революцията и Гражданската война.

През 2022 г., рано сутринта на 24 февруари, Русия нападна независима Украйна. И това е събитие, което променя хода на историята. Във войната на Владимир Путин загиналите до момента военни от Украйна и Русия са над 200 000, а цивилните жертви в Украйна – поне 10 000. И това е само достъпната статистика. Според Агенцията на ООН за бежанците повече от 7,8 милиона украинци са регистрирани като бежанци в европейските страни.

Журналисти, принудени да напуснат Русия заради действията на режима в Кремъл, започват да събират истории – този път разказите са на очевидците на 24 февруари.

Една от журналистките е Маргарита Шурупова. Тя е от Томск, Сибир. Днес живее в България и разказа пред „Свободна Европа“ за работата си и за живота на семейството ѝ преди и след началото на войната в Украйна.

“Очевидци на 24 февруари”

С началото на войната в Украйна в Русия е въведена военна цензура и започва масово затваряне на медии. Броят им вече е над 100. На 4 март 2022 г. е блокиран и сайтът на информационната агенция ТВ2.

Агенцията е наследник на легендарната едноименна телевизия от сибирския град Томск. Тя е един от първите независими телевизионни канали в Русия, започнал да излъчва още през 1991. Руските власти отнемат лиценза на телевизията още през 2015 г.

Част от журналистите на агенцията ТВ2 напускат Русия след 24 февруари. Те създават проекта “Очевидци на 24 февруари” – като съвременен аналог на проекта на радио “Свобода” от 1967 година.

“Първоначалната ни идея беше да създадем серия от свидетелства с личните истории и позициите на хора, чиито животи коренно са се променили заради войната”, каза Маргарита Шурупова пред “Свободна Европа”.

Когато журналистите започват да работят, проектът се отдалечава малко от оригинала от 1967 г.. Журналистите осъзнават, че на хората им е важно да чуят мнения, които се различават от наложените от пропагандиските руски източници. Има нужда да се разкажат мислите и преживяванията на обикновенните хора.

Да се чуят руснаци и украинци

“Очевидци на 24 февруари” се превръща в “площадка, на която просто да се чуят един друг руснаците, които са против войната и също пострадаха, както и украинците, всички от които пострадаха от войната”, каза Маргарита.

Герои във видеата, които се публикуват в Youtube, са както руснаци, така и рускоговорящи украинци. Украинската аудитория е по-голяма, според Шурупова.

По проекта работи цяла мрежа от журналисти, които се намират в различни точки по света. Там, където няма собствен снимачен екип – например в САЩ, групата си сътрудничи с местни колеги, които заснемат историите. Форматът е “устен разказ“ (oral storytelling). Журналистът не присъства, а героят от първо лице разказва историята си и говори за всичко, което чувства и е преживял.

Освен видеоразказ, проектът „Очевидци на 24 февруари“ има и друг формат. В него хората представят своята история в писмо. “Изпращат ни писма. Това е популярен формат за тези, които са останали в Русия и не могат да покажат лицето си, за да не бъдат идентифицирани. Хората четат писмата един на друг и това е голяма подкрепа за тях”, каза Шурупова.

„Свободата на словото е необходимост – като дишането“

Веднага след началото на войната в Украйна стана ясно, че аз не мога да остана в Русия, разказа Шурупова за емиграцията си. В началото на март 2022 тя и съпругът ѝ, който е лекар с три специалности, продават автомобилите си и заминават с децата за Ереван. Семейството не остава дълго в столицата на Армения. Заради вълната от руски емигранти животът там поскъпва рязко. А, както казва Маргарита, „колите ни не бяха скъпи“. Затова те идват в България, където съпругът ѝ има роднини.

За Маргарита оставането ѝ в Русия би означавало да се откаже от журналистката. А “за мен свободата на словото е необходимост – като дишането”. Още в първите дни след 24 февруари тя осъзнава, че в Русия вече не може да казва това, което мисли, че вече не може да публикува нито в социалните мрежи, нито в медии това, което смята, че е важно.

И Маргарита, и съпругът ѝ вече имат разрешение за работа, но не и отговор на молбата за политическо убежище. Те влизат в България с Шенгенска виза, издадена от Чехия. Това усложнява статута им, защото според Дъблинското споразумение България трябва да предложи на Чехия да ги прибере. Вече е получен положителен отговор от Чехия, но семейството е започнало нова процедура по искане на политическо убежище в България. „Тук много ни харесва, учим езика и ни харесва културата“, каза Маргарита.

​“Той сега щеше да е на фронта“

Когато семейството напуска Русия, Маргарита не се замисля, че е възможно Кремъл да обяви военна мобилизация и съпругът ѝ да отиде на фронта. “Но сега се оказва, че той тогава е мислел за това – че няма да участва в тази война в никакъв случай. Мъжът ми е офицер от запаса “категория А”. Той има мобилизационно предписание във военната книжка“.

След 21 септември – датата на старта на мобилизацията, която Путин обяви, той е трябвало да се яви във военно окръжие в рамките на 48 часа. „Ако бяхме останали в Русия, той сега щеше да е на фронта”, разказа Маргарита.

Съпругът на Маргарита има три специалности – кардиолог, анестезиолог и ендоваскуларен ренгенолог. В момента учи медицински български, за да се яви на изпит, за да легализира руската диплома. От хора, които са били в същата ситуация, семейството е разбрало, че този процес може да продължи години.

Сега, въпреки „ювелирната си професия“, той работи на строителни обекти с тежка ударопробивна машина.

„Това е тежка физическа работа и не знам какво ще остане от ръцете му, защото всеки ден получава травми. Разбира се, много по-добре е, че е тук сега, отколкото ако беше останал в Русия. Защото там съдбата му щеше да е на фронта“, каза Маргарита.

Урокът на 2022 г: Всеки компромис със злото е подарено време, в което това зло укрепва

Валентина Василева – Филаделфевс

Парите продължават да са в ръцете на мафията, която в комбинация с прокуратурата и част от медиите, запазва устойчивост.

„Дневник“ се обръща по традиция в края на всяка година към наблюдатели – философи, писатели, политолози, социолози – да оценят отиващата си година и да направят прогнози за новата. Каква беше 2022 г., когато в Европа отново избухна война, която за повечето хора изглеждаше невъзможна след Втората световна война, приключила през 1945 г. с победа над Хитлер и Мусолини. Година, в която режимът на Путин заплаши човечеството с ядрени удари. В която кризата, предизвикана от пандемията, беше почти преодоляна, но застигна енергийната криза, предизвикана от войната в Украйна и тежките зависимости на ЕС от руския газ и нефт. В българския контекст – година, в която редовното правителство беше свалено с вот на недоверие и отново сме в спиралата на изборите, управлявани от служебен кабинет на президента и с неосъществени реформи.

Беше ли възможно за прогнозиране всичко това преди 12 месеца? Успя ли някой да предвиди, че отново ще ходим на избори? Четете равносметката за 2022 г. в дните до новата година, а очакванията за 2023 г. – след 1 януари. Публикувахме отговорите на Ивайло Дичев, Радослав Бимбалов, Добромир Живков, Боряна Димитрова, Евгений Дайнов, Иво Инджов, Евгений Кънев, Асен Асенов, Калоян Велчев, Деян Кюранов, Владимир Левчев, Красен Станчев, Наталия Киселова. Днес четете равносметката на Валентина Василева – Филаделфевс – председател на извънпарламентарната Единна народна партия и политически коментатор. Заглавието е на „Дневник“.

Потвърди ли се някое от Вашите очаквания за 2022 г.?

– Да. Икономическата криза не бе толкова голяма, колкото се опитваха да ни уплашат. Политическата беше по-сериозна, отколкото очаквах.

Можеше ли да се предвиди войната в Украйна?

– Сериозните служби предупреждаваха за нея и в този смисъл – да. Явната имперска маниакалност на режима на Путин, също подсказваше това развитие, най-малкото защото без Украйна няма Велика Русия. Путин свикна да му се разминава, както в хибридните действия и енергийните залози, така и в горещата фаза с казуса Крим.

Изолираното поведение на САЩ от времето на Тръмп, също му даде увереност. Той никога не е смятал ЕС за субект, годен за общи действия. Отношенията с Франция се движеха по ръба на мекия компромис, а с Германия – на енергийната зависимост, заради мощния зелен спринт, който постави „мотора на Европа“ зависим от руския природен газ. По оценка на неговите анализи, атаката му трябваше да сработи.
Слава Богу, в неговия анализ има много грешки.

Как бихте обобщили тази пълна със сътресения година, в която неведнъж чухме заплахата за ядрени удари и отказ за Шенген?

– Трудна година, в която интелектуалните авторитети в анализаторските центрове се оказаха по-сериозни, отколкото управляващите елити. Светът отдавна не е бил до ръба за размяна на заплахи с ядрено оръжие, след Кубинската криза. Енергийният шок дойде веднага след ковид пандемията и политическата нестабилност остави България в тази бурна среда без ясно лидерство. В такива трудни моменти лидерството и ясните политически цели са от ключово значение за преминаване през бурни води.

Отказът за Шенген беше най-предвидимото събитие, защото ние от години се оправдаваме с „техническата“ си готовност, но нито веднъж не демонстрирахме политическа адекватност, за да бъдем част от това пространство.

Обвиненията на политици, които търсят вина в други държави, съсипва крехкия ни дипломатически капацитет и служат за разрешаване на вътрешно партийни проблеми и привличане на гласоподаватели. Толкова е нисък хоризонтът на по-голямата част от политическия елит на страната.

България продължава да бъде ненадеждна външна граница на ЕС и да стои „разкрачена“ между корупцията на Кремъл и евроатлантическите ценности.

Годината, събрана в една дума?

– Трудна.

Кои са важните уроци на 2022 г., с които трябва да продължим?

– Най-важният урок е, че няма такъв компромис, който да може да превърне злото в добро или да отнеме от неговата сила. Всеки компромис със злото е подарено време, в което това зло да укрепва.

2022 г. доказа за пореден път, че мирът, демокрацията и солидарността не са даденост и никога няма да се превърнат в устойчиви явления. Те съществуват само тогава, когато обществата са будни, за да ги отстояват, и смели, за да се борят за тях.

Уроците от 2022 г. са по-скоро за партиите, структурите и хората, търсещи промяна. Другите са чудесно подредени и умно работещи. Изискват се общи цели, общи инструменти за постигането им, общо явяване и букет от ярки лица. Опитът трябва да е свързан с младостта. Няма място за страх и комплекси.

За да постигнем доверие в обществото, трябва да свикнем да казваме истината, колкото и да е трудно. Например – самолети са нужни на България, а не на НАТО, и затова ги купуваме. Всеки самолет първо е на хартия, а после се изработва и когато си чакал 10 години за „Лада“, е нормално да изчакаш 2 години за F-16 BLOCK 70. Започвам с това, защото по време на война един от ключовите приоритети е сигурността.

Другият е – икономика в рамките на икономическа криза. Това означава прецизно таргетирани помощи, блокиране на социални „рушвети“, за да се харесаме на хората и бързо включване на България в икономика 4.0. Нужна ни е икономика, базирана на знанието и таланта.

Третият, но всъщност основополагащ приоритет, е антикорупционната реформа, свързана с правосъдието и рязко намаляване на размера на административната тежест.

Ако се фокусираме върху България: Защо падна редовното правителство и ще се състави ли ново в близките дни?

– Редовното правителство падна заради самодоволство и липса на опит. Съмнявам се да имаме нов кабинет в близките дни. Трябва да се приеме, че критиката от приятели, помага.

Кои са грешките, които „партиите на промяната“ трябва да избегнат при следващи избори?

– Когато не си чел по география, и четири пъти да се явиш на изпит, пак няма да си чел по география. Ходенето на избори е в някаква степен технология и тя не заменя липсата на ясен политически план за общо електорално представителство и когато не се прави такъв, Радев винаги ще бъде служебният управляващ, Борисов – номиналният консумиращ, а Гешев ще продължи да бъде неприкосновен. Тази грешка трябва да бъде избегната.

Хватката на задкулисни кръгове върху публичните ресурси беше ли разхлабена или техните територии остават или дори се увеличават? Къде е България спрямо „мафията си има държава“?

– България е горе-долу там, където беше, с дребни изключения в областта на енергетиката. Всичко останало е непокътнато, защото демократичната общност е заета с това да се конкурира с единомишленици, а другата половина на игралното поле е добре организирана и негласно консолидирана. Нито обществените поръчки, нито търговията с наркотици, нито контрабандата са усетили натиск.

Парите продължават да са в ръцете на мафията, която в комбинация с прокуратурата и част от медиите, запазва устойчивост. Да не забравяме и над 160 завладени общини, в които корупционните схеми си функционират непокътнати.

Еманципира ли се България, доколко преодоля руските си зависимости?

– Ако изключим хода със 70-те руски „дипломати“ и някои протестни действия пред посолството, за еманципация не можем да говорим. Нужно е прочистване и нов подбор в службите, проследяване на икономическите зависимости, информационната, културна, образователна и религиозна инвазия на Кремъл у нас.

Да не говорим за ширещото се путинофилство в армията. Не мога да си представя, че е възможно немски, френски или немски военен да сложи на профила си във фейсбук знак на руската армия или която и да е чужда армия. А в България очевидно за службите и военното разузнаване не е никакъв проблем, че български военнослужещи споделят в личния си профил агитационни материали на руската армия – агресор и открито подкрепят политиката на Путин.

Проблемът е тежък и изисква изключително много работа, за да се прекъснат тези зависимости.

Българското общество по-разделено ли е или по-обединено в края на 2022 г.?

– Не смятам, че е по-разделено. Напротив. Обществото показва, че става все по-солидарно. Хиляди хора помагаха при наводнението в село Каравелово, Богдан, Слатина и т.н. Хиляди хора приютяват украински бежанци, даряват дрехи, храни, сега помагат и за акцията на Манол Пейков за агрегатите. Стотици доброволци дни наред търсиха малкия Александър.

Обществото ни все повече се обединява около базисните ценности и все повече показва, че надраства тези, които поне на книга имат претенции да са „лидери“.

Кое беше (най-)позитивното през изминалата година, въпреки всичко?

– Обнадеждаващо е, че след протестите през 2020 година не спира процесът на пробуждане. Хората са вече по-смели и са готови да протестират дори и за дребни неща. Медиите са по-смели и дори част от творците ни започнаха да се досещат, че освен аплодисментите имат и граждански дълг към обществото.

Трябва да отчитаме тези неща.

Коя е думата на 2022 година според Вас?

– Война.

България не е излязла напълно от постсъветската си орбита

АЕЦ „Белене“, „Газпром“, „Турски поток“, отношението към войната в Украйна – водещи политици правят всичко възможно, за да защитават руските интереси в България. Има ли външна намеса или българите са такива по природа?

Годината завършва с болезнени напомняния, че България не е излязла напълно от постсъветската си орбита. Доклад на Държавния департамент на САЩ направо обяви избора на президента Радев през 2016 г. като резултат (поне отчасти) на хибридна руска операция на генерал Решетников.

След това главният прокурор Иван Гешев беше посочен от влиятелен републиканец като персонална заплаха за върховенството на правото, а от там и за стабилността на България – важен балкански партньор на САЩ.

Черешката на тортата дойде от мълчанието на българското правителство и президента Радев – както по тези казуси, така и от глухата официална тишина, която настъпи след като Христо Грозев от „Белингкат“ беше обявен за федерално издирване в Русия.

Хем с ЕС, хем с Русия

Описаните конфузии са нещо, с което сме си свикнали, и може би точно в това е големият проблем. Българите непрекъснато биват убеждавани от собствените си политици, че те са европейци, но не чак дотам. България – твърдят тези политици – си е европейско-съветски хибрид и даже трябва да си остане такава, защото това било в български интерес и част от националната ни идентичност.

Например президентът Радев, БСП и „Възраждане“ оспорват централни геополитически ценности на ЕС: за Костадин КостадиновБългария трябва направо да напусне ЕС, а за Радев и Нинова е важно ние формално да сме вътре в ЕС, но да не споделяме неговите позиции по отношение на войната в Украйна и в отношенията с Русия като цяло.

За ГЕРБ и ДПС геополитическата ориентация на България е уж безспорна. Но за тези две партии геополитическата ориентация и борбата с корупцията са в отношение на допълнителност – ако едното е налично, другото задължително отсъства. Те са тези, които поставят българите пред невъзможен избор – или сме лоялен член на ЕС, или водим смислена борба с корупцията и провеждаме съдебна реформа. 

Този „избор“ всъщност тласка България в постсъветска посока и я прави сбъркана, дефектна, хибридна по замисъл демокрация. Което пък ни превръща в съмнителни партньори за държави като Нидерландия и САЩ.

Руската намеса в България – тези 15 примера казват много

Казусът, в който Русия поиска ареста на разследващия журналист и ръководител на „Белингкат“ Христо Грозев, е още една възможност за осветяване на руското хибридно влияние в България.

Натрупват се множество нерешени въпроси, по които нашите институции не само че нямат ясна позиция, но сякаш нарочно се опитват да замажат нещата и да скрият възможните външни намеси. Без претенция за изчерпателност, по-долу са изброени ключово важни скандали, които са трудно или направо необясними без външна руска намеса в България:

• Страната плати 600 млн. долара за два руски реактора при положение, че нямаше окончателно взето национално решение за строеж на атомна централа в „Белене“. Като цяло, сметката за „Белене“ продължава да набъбва и вече минава три милиарда лева;
• Красимир Първанов, който е участвал в подписването на анекси към договорите с руската страна, с които всъщност се задължаваме да купим реакторите, след това става държател на „златната“ държавна акция в „Лукойл-Нефтохим“;
• Когато избухва скандалът „Скрипал“, правителството на ГЕРБ възприема открито руската позиция, че „няма достатъчно доказателства“ за действията на руските служби. Почти всички други европейски държави нямат подобни съмнения;
• Това се случва, въпреки че още преди да избухне скандалът „Скрипал“ в България, е имало сходен опит за отравяне на Емилиян Гебрев и други лица. У нас – необяснимо защо – не светва „червена лампа“ за връзка между събитията и за възможен общ извършител. Междувременно прокуратурата тиражира комични версии за казуса „Гебрев“ като „отравяне с рукола“;
• Вместо на Гебрев да се окаже някаква държавна подкрепа и да му се осигури охрана, той всъщност става обект на преследване от множество български институции. Прокуратура и данъчните правят опити да изземат бизнеса му, който е свързан с износ на оръжие с вероятен краен адресат Украйна; 

• Множеството взривове в български военни заводи не са разследвани сериозно за намеса на руските служби, макар че инцидентите съвпадат с пребиваването на разкрити от „Белингкат“ руски агенти у нас. Едва след като в Чехия се случват подобни взривове, „аналогията“ е направена и у нас, но не е ясно докъде е стигнало разследването;
• България забавя до последно (2022 г.) строителството на интерконектора с Гърция и междувременно не прави стъпки за диверсификация на източниците на газ. В резултат, в началото на 2022 г., когато избухва войната в Украйна, страната ни е почти напълно зависима от руски газ. Интерконекторът заработи чак през октомври 2022-а;
• Междувременно България е построила своята част от „Турски поток“ за своя сметка (около 3 млрд. лева), опростила е 1 млрд. лева неустойки на „Газпром“ по съществуващи договори за доставка и е резервила капацитета на тръбата за Газпром (90%) за десетилетие напред; 
• След спирането от страна на „Газпром“ на доставките за България бързо се оформи коалиция от президента, БСП, синдикати и работодателски организации, които искаха моментално връщане към руския доставчик. В крайна сметка това стана основна причина за падането на правителството „Петков“ – ИТН се изявиха като проводник на президентските интереси в коалицията. Въпреки приказките, че българската индустрия ще загине без руски газ, България регистрира рекорден ръст на индустриалното си производство през 2022 г.;
• Изненадващо, ГЕРБ и ДПС подкрепиха, а и дори настояваха за инициативата на кабинета „Донев“ за връщане към доставки от „Газпром“ – поне до края на 2022 г.. Тя се провали от самосебе си, но лошото чувство остана;
• Министри от кабинета „Донев“, но и говорители на ГЕРБ и други партии, открито говорят, че „Газпром“ има основание да съди България за неустойки. Подобни изказвания еднозначно вредят на българската страна;
• България дълго време не изпращаше военна помощ на Украйна заради позициите на БСП и президента Радев. Това прави от България изключение в ЕС – друга такава страна е само Унгария, която официално оспорва ценността на европейската интеграция като политически проект;

• Президентът Радев прави всичко възможно да нюансира българската позиция по Украйна: той например отказа да подкрепи декларация на останалите президенти на източноевропейските държави за членство на Украйна в НАТО. Смисълът на тази декларация беше да се остави вратата на алианса отворена и да се изрази солидарност към нападнатата държава. Явно България – в лицето на Радев – има възражения по тези две точки;
• Алтернативните доставчици на газ биват квалифицирани като „посредници“ с ясното послание, че трябва да се купува директно от извора „Газпром“. В публичното пространство непрекъснато се правят съмнителни сметки колко България „губи“ от разкачването от „Газпром“ – и в тези сметки са ангажирани правителства, синдикати, организации на работодатели и т.н.;
• По обществените медии и особено БНР тече систематично най-нискокачествена проруска пропаганда. Вярно е, че това уж е „балансирано“ от нормална и качествена журналистика, но редопоставянето ѝ до празноглава, шумна и арогантна пропаганда обезсилва и работата на почтените журналисти. СЕМ, заради недоразумения в назначенията с произход ИТН и президентството, е безчувствен към хибридната пропаганда и не я смята за проблем.

Не, българите не са европейско-съветски хибридчици по природа

Това е фактическата ситуация и въпросът е има ли друго обяснение за всички тези политики освен пряка или непряка – например чрез корупция-  намеса на руски служби?

Единственият кандидат за алтернативно обяснение е, че българите са хибридни по манталитет – те искат такива политики от своите политици. И понеже българите са такива, и президентът Радев, и Корнелия Нинова са такива.

За ГЕРБ и ДПС този аргумент е приложим само с големи уговорки, тъй като те заявяват шумно нехибридна, евроатлантическа идентичност.

Българите обаче не са европейско-съветски хибридчици по природа, както искат да ни убеждават. Те могат да станат такива, ако гореспоменатите политики на най-важните органи в страната продължават да ги бутат в евразийска посока.

Българите например знаят, че Русия не е модел за подражание за страната ни – само 2% смятат, че трябва да я вземаме за пример. Всички „примери“, на които се позовават гражданите, са либерални демокрации от европейски тип. 

Въпреки масовата хибридна пропаганда и политика, все още 70% от българите подкрепят членството на България в ЕС. Но опитите българите да бъдат изкарани половинчати и хибридни европейци продължават. И когато в тях участват политици на най-високо ниво, синдикати, работодателски организации, че дори и обществени медии, резултати ще има.

В чий интерес е това? Във всички случаи не е в български интерес, нито е част от националната ни идентичност.