2018 – годината на хорото

Една календарна година е добър срок, показателен за поредното разпъване отвъд крайния предел на границите на допустимостта.

Затова и в следващите редове ще се опитам да обобщя как излеждаше 2018 г., без претенции за изчерпателност.

Това беше годината на хорото – с цървули, с музикален съпровод от Бяла роза; като израз на радост, като форма на бунт; на плажа, на магистралите, пред Народния театър и Националния дворец на културата, поведени от политици, или спонтанно възникнали като естествено продължение на събрала се група граждни.

Хорото, и по-специално това тропнато на Бяла роза, се оказа тест за българщина, политическа принадлежност и … гражданска ангажираност. Ако не удариш едно хоро нито си протестирал, нито си се радвал, нито си политически лидер (ако битността ти е такава).

Хорото се оказа, естествено, патриотичният отговор, антидот на Истанбулската конвенция и пакта за миграция. Хорото нищо чудно да се окаже антидота на Ф16, но то ще видим идната година.

Годината на българското хоро (така ще викаме на 2018 година, щото иначе трябва да прибегнем към китайския хороскоп, а това не е патриотично) доведе до редица министерски оставки. Всички бяха подадени с обясненията, че никой няма вина, ама ей така се носи политическа отговорност.

Така се оказа, че никой няма вина за катастрофата край Своге, в която загинаха 20 души. Но пък министърът на регионалното развитие подаде оставка, за да … стане зам-министър. А този на транспорта подаде оставка, за да бъде награден с пост в Черноморска банка.

Годината на българското хоро доведе до оставката на Валери Симеонов, заради “кресливите майки на уж болни деца”, но доведе и до признание на Бойко Борисов в зависимост. Помните онова изречение, че кабинетът е а-ха да падне.

Годината на българското хоро показа, че опозиция в парламента има на думи, но не и на дела. А единствените актове на някаква опозиционност се оказаха единични инициативи на 3-4 народни представители, довели до мигновен отговор от страна на прокуратурата… Останалите – гушкат кози.

Годината на българското хоро върна в играта “вечния обвиняем” на Филчев. И създаде репресивния мастодонт КПКОНПИ.

Годината на хорото се оказа благодатна за пореден път да видим лицето на управляващите, които решиха, че за “лошите деца” никой няма да притенсява ако изчезнат безследно за едно денонощие…

Годината на хорото отне контрола на СРС-та от “неправилните” хора, съвсем по аналогия с непослушните деца, и го връчи на … послушните.

Годината на хорото изглеждаше като сговор на ГЕРБ, ДПС, БСИ и Патриоти, а към компанията се присъедини и Марешки, който яростно атакува ВМРО, с идеята да пусне “Бяла роза” на Бойко Борисов.

Разбира се, кога ако не в Годината на хорото, разбрахме, че Делян Пеевски е ПР на държавата срещу Сорос. Стана ясно още, че ДПС, ГЕРБ и БСП са на сходни мнения за доклада на Репортери без граници, в който страната ни е на печалното 111-то място по свобода на словото.

Естествено, че в същата тази година, спихна и митът, че един телевизионен шоумен може да бъде политически лидер. Но пък хороиграчите са доказвали десетки пъти, че не вярват на дела, а на думи, затова нищо не се знае. Иначе делата показаха: няколко имиджови интервюта, които Слави Трифонов направи, разбира се оставяйки и “минути за реклама на премиера”.

Иначе в годината на хорото разбрахме още: че ръководството на БНТ1 може да показва среден пръст в ефир, без това да предизвика кой знае какви сътресения, че пасажери от полети могат да си влизат в България без никаква проверка, ама сме готови за Шенген. Че, според част от народните представители, за домашното насилие често са виновни… самите жертви, а любовта е цвете, което трябва да се полива с пари.

Стана ясно още, че Конституционният съд се ползва за политически решения, както каза бивш негов член. И стана ясно, че това не просто не скандализира никого, ами се приема и за най-нормално, с оглед новите попълнения в него…

В годината на хорото няколко десетки граждани без хора… успяха да спасят две лъвчета, които не заминаха за Пазарджик, а за Холандия. И това бе посрещнато с порция “попържни” от вестник “Телеграф”. И никой не може да си обясни защо на вестник Телеграф са му толкоз па важни двете лъвчета, които трябваше да идат в Пазарджик…. ))

И още Годината на хорото накара Жирардели да се хване на хорото в Пирин. Но пък това породи домино от въпроси за законността в България, не че нещо ще произлезе…

През Годината на хорото улица Граф Игнатиев в София стана метафора за най-различни грозни явления. Добре че въздухът в столицата е толкова мръсен, че трудно се вижда …

А иначе – в Годината на хорото Борисов прозря, че “без Бог нищо не можем да направим, а не се и опитваме”. Проблемът е, че като се видят събитията на изминалите 12 месеца тоя бог си има име, телефонен номер и съвсем конкретни интереси…

Иначе, честита Нова година. Но “нова” хич не изглежда да е.

Българската 2018: една равносметка и няколко прогнози

Българската политическа 2018-а беше маркирана от успехи и провали, скандали и сътресения. Има натрупана протестна енергия и усещане за несправедливост. Нищо чудно 2019 да ни донесе и предсрочни избори, смята П. Чолаков.

Bulgarien Antiregierungsproteste in Sofia (BGNES)

Политическата 2018 година беше турбулентна за кабинета „Борисов 3”.

От една страна трябва да отчетем успешното ротационно председателство на Съвета на Европейския съюз. От друга, обаче, са скандалите, с които бе наситен политическият календар: сделката ЧЕЗ-Инерком; проблемните обществени поръчки, лъснали напр. покрай тежката катастрофа край Своге и продължителния ремонт на столицата, изпълнен от „Джи Пи Груп”; скандалът с майките с „уж болни деца”; далаверите в ДАБЧ и др. Не можем да пропуснем и глобата от 77 млн. евро за БЕХ.

Тези трусове доведоха до известна ерозия на политическата подкрепа за управляващите и лично на рейтинга на г-н Борисов. Само през последните 3-4 месеца бяха депозирани четири ключови оставки – на вицепремиера Симеонов и трима министри.

Безгласна опозиция, слаба десница

БСП не можа да се наложи като алтернатива. Освен че решително поеха по пътя на атакизацията, социалистите не попречиха на лобистките закони, приети от 44-то Народно събрание. Скандалът „Бенчев” за пореден път постави под съмнение автентичността на левите идеи, чийто носител е  Столетницата.

С действията си „Воля”, а до голяма степен и ДПС, показаха, че по-скоро се позиционират в лагера на управляващите. Традиционната десница остава слаба. Услужливото интервю, което шоуменът Слави Трифонов направи с премиера, помрачи перспективите пред една „Ку-ку” партия.

Президентът Румен Радев остава най-одобряваната политическа фигура, но рискува много с намеците за собствен проект, както и с реверансите към Русия, които са крайно неподходящи за държавен глава на страна-членка на НАТО и ЕС.

Тези процеси и тенденции в политическата система дават основание да направим прогноза за политическата 2019 година.

Усещане за несправедливост

Първо, в обществото има акумулирана протестна енергия. Тя може до доведе до римейк на събитията през зимата на 2013 г., когато г-н Борисов подаде оставка под натиска на улицата. Тази енергия има няколко стожера.

Bulgarien Parlament in Sofia (BGNES)Хората все по-усърдно ще ги питат какво са свършили за почти 10 години в управлението

С прекъсвания, партията на г-н Борисов вече е на власт близо 10 години. Обществото все по-упорито ще задава на ГЕРБ въпроса: успяхте ли да почистите, поне мъничко, Авгиевите обори? Отговорът е по-скоро отрицателен. Въпреки икономическия ръст през 2018 (около 4%), страната остава най-бедната в ЕС.

Популистките мерки, заложени в Закона за държавния бюджет (повишаване на минималната работна заплата с 50 лв. – на 560 лв. от 1.01.2019 г., 10% увеличение на доходите в бюджетната сфера и др.) няма да променят този факт.

Политическото поведение, протестите, които видяхме в края на 2018, не са мотивирани единствено от сметки, обусловени от материалния интерес, а и от т.нар. „глад за справедливост”. По данни на „Афис“ от началото на декември, едва 20% имат доверие в съдебната система, а 68% – не.

Спорните акции на КПКОНПИ, промените в Закона за отнемане в полза на държавата на незаконно придобито имущество (т.нар. „гражданска конфискация”) и в НПК (задържане на лица до 48 часа без да се уведомяват близките им) пораждат опасенията, че управляващите изграждат репресивен апарат за разправа с опонентите, маскиран като правосъдие.

Предсрочни избори?

Второ, БСП успя да постигне практически електорален паритет с ГЕРБ през последните месеци, но плати с цената на атакизацията. Възможно е през 2019 г. да се задълбочи конфликтът между г-жа Нинова и БСП, от една страна, и г-н Станишев и ПЕС, от друга.

Нищо чудно да видим и връщането на ДПС на бял кон в изпълнителната власт. Ахмед Доган даде заявка за това в новогодишното си обръщение с тезата за „програмен кабинет”. Движението е в чудесна форма след като най-опасният му конкурент – ДОСТ – отиде в небитието. Всъщност ДПС продължава да участва в разпределението на „порциите”.

Прочутата мантра на г-н Борисов: „като не ме харесвате, ще ви управляват Нинова и Доган!” загуби своята сила. Ако ДПС беше в ролята на опозиция, защо г-н Доган си купи ТЕЦ „Варна” за 3500 лв.? Отговорът казва и защо почетният председател на ДПС е против предсрочните парламентарни избори.

Bulgarien Kornelia Ninova ( BGNES)БСП почти се изравни с ГЕРБ в нагласите, но на твърде висока цена

В контекста на скандалите, които все повече тежат на кабинета „Борисов 3”, на спадащата подкрепа за ГЕРБ, на ерозията на Обединените патриоти, аз очаквам предсрочен вот през 2019 година – без значение дали преди, след или едновременно с европейските избори през май.

Опозицията остава нащрек

Трето, изборите за ЕП ще бъдат изпитание не само за българските партии, но и за европейската политическа система. Това ще бъде тест за жизнеността на европейския проект, както и за намиращите се във възход популистка радикална левица и десница.

Традиционно, избирателите на БСП (поради спецификите на електората) са много по-малко мотивирани да участват на европейските избори. В сравнение с тези на ГЕРБ, например, тяхната  активност е по-ниска.

За „Демократична България” ще бъде успех, ако спечели и един мандат. Победата, доброто представяне на евровота на партията на Борисов ще ѝ даде нов тласък. Следователно в стратегически план, за БСП, а и за извънпарламентарната опозиция, е важно да дадат решително сражение на ГЕРБ преди май 2019. А това допълнително може да доведе до ескалация на протестите.

Всеки скандал, всяко колебание и залитане в лагера на управляващите ще бъде безмилостно използвано от опозицията.

По-опасно от метеорит

Стана нещо като традиция – избирам си цитат от книга, който не може да бъде лесно преглътнат, и го оставям за онези дни между Коледа и Нова година, когато имаш достатъчно време и поводи да размишляваш. Тази година цитатът се случи следният:

„Динозаврите, с изключение на предшествениците на птиците, са били заличени от Земята в резултат на удар с огромен метеорит, което положително ще се случи отново. Имаме достатъчно косвени доказателства, че той е паднал на полуостров Юкатан преди около 66 милиона години. Бил е с размерите на прилична планина и масата му, съчетана със скоростта (от порядъка на 65 000 километра в час), е предизвикала взрив с мощност, еквивалентна на няколко милиарда бомби като тази, хвърлена над Хирошима. Детонацията и изпепеляващата жега  са били последвани от мразовита „ядрена зима“, продължила към десетилетие. Комбинираният ефект от тези събития е убил всички динозаври, плюс итерозаврите, ихтиозаврите, плезиозаврите, амонитите, повечето риби и много други същества. За наш късмет някои бозайници са оцелели благодарение на способността си да хибернират в подземни хралупи. Катастрофа от същия мащаб ни грози постоянно, но никой не знае кога точно ще се случи, защото тя е плод на случайност.“

Редовете не са от фантастичен роман, техен автор е Ричард Докинс, един от най-големите учени на нашето време. Никак не е оптимистично да го кажа, но не според Ванга, а според един от най-известните учени в съвременния свят е възможно да не успея да завърша това изречение, защото може да ни тресне метеорит „с размерите на прилична планина“ и тогава нито писането, нито четенето ще ги има.

Толкова ли сме беззащитни? Крехки, непредсказуеми, незащитими? Толкова ли е просто – един летящ снаряд с мощта на милиарди ядрени бомби, който ни улучва? И вече няма никакво значение дали поръчаните бойни изтребители са били F16 или „Грипен“. Ще настъпи ядрена зима и никой никога няма да разбере, че е имало свят, в който е имало Моцарт, Леонардо да Винчи…Онова „Мементо мори“ (Помни, че си смъртен) със същата сила ли се отнася и за планетата, както за хората?

Спокойно, колкото е вярно, че такива катаклизми са непредвидими, толкова е вярно и това, че се случват през интервал от десетки милиони години. Освен това има надежда, че учените ще стигнат дотам да могат да им влияят, като променят орбитите им и така изключват пресечната точка със Земята.

Не са метеоритите онова, за което трябва да се притеснявате често. Има други неща, които ни заобикалят всекидневно, ощетяват ни, макар и не колкото „ядрена зима“, предотвратими са и въпреки това се случват. Живеем във все по-труден за разбиране свят.

Даже себе си ни е трудно да разберем. По телевизията призовават да изпращаме смс-и за „Българската Коледа“. Левче по левче, очаква се да съберем 2 000 000 лева. Тези пари обикновено ги измерваме в кувьози. Ще има за 100 кувьоза. Малко преди това държавата ни беше глобена със 77 000 000 евро. Знаете ли колко кувьоза могат да бъдат купени с тези пари? 7 500!

Излъгаха ни безочливо за причината за глобата. Арогантно ни излъгаха, че няма да я платим ние. Но ние не поискахме името и телефона на виновника, за да му изпратим няколко милиона смс-а да си ходи. Такъв народ като нашия може спокойно да се управлява чак до падането на следващ метеорит, ако случайно дотогава не се е изнесъл…

Да се изнесе къде? По телевизията дават „Наистина любов“. Коледата невъзможна без „Наистина любов“. Преди десет години и министър-председателят на Хю Грант беше невъзможен. Играе танц като хлапак, мери си чара с американския президент, жени се за секретарка – о, не, такива неща не се случват в закостенялата стара Англия.

Сега, вече видели мургавата годеница на принца, дървения танц на Тереза Мей, ишиаса на европейския лидер и други подобни забавления и диагнози, си мислим, че премиерът на Хю Грант е един скучен реалистичен образ на политик.

Героят на Колин Фърт обаче само след три месеца от напълно реалистичен ще се превърне във фантазия. Помните, нали – осъзнал голямата си любов към португалката домашна помощница, той се изстрелва към летището и след малко е в Португалия, за да поиска ръката й от консервативния баща. Хайде да видим как след три месеца, когато Англия няма да е вече в Европейския съюз, ще се качва на самолет за Португалия като на квартален автобус.

Времената така се менят, че промениха филма. Англия е неразбираем самоубиец. Още по-неразбираеми са ми онези наши съграждани, които с някаква радостна наслада предричат краха на Европейския съюз. Каква е логиката да искаш самолетът, в който летиш, да катастрофира? Англичаните поне слязоха от самолета.

Американците имат още по-странни проблеми с разбирането. Те се мъчат да разберат не смисъла, а съдържание на пореден туит на президента си. Написал дума, която не съществува. Тоест съществува, но в никакъв случай не може да се върже с останалото съдържание. И те се чудят, като че ли е за първи път.

Съединените щати стават все по-трудни за проумяване. И още: ишиасните промили на Жан-Клод Юнкер, бъдещата липса на Ангела Меркел в Германия, настоящето присъствие на Матео Салвини в Италия, изхабеният от личност до почти безличие в дните на жълтите жилетки Емануел Макрон…

Всичкото това накуп не е ли по-тревожно от който и да е въображаем метеорит? Не ни ли застрашава повече?

Къде е оня лидер, който – в противовес на всички възпалени в момента национални чувства и сили – ще има куража да каже, че днес мечтанията са национални, но проблемите ни са глобални. Кой в свят, който се е заел да се огражда със стени по всички възможни граници, ще произнесе простата истина, че няма стени, които да не могат да бъдат прескачани от хора, решили да напуснат страната си и да търсят място в друга?

Кой ще се сети да каже, че природните сили, предизвиквани все повече от промяната в климата, не се спират от стени, независимо колко са стабилни? И как да го каже в момент, в който държавата с най-силна икономика се оттегля от международното споразумение за климата? Къде са онези лидери, които няма да се изкушават от популистките настроения в собствените си страни, за да се докопат до властта, а ще поставят на първо място живота на човека, на човечеството?

Това не ни ли прави по-застрашени като хора от някакъв потенциално възможен метеорит? Възможно ли е да настъпи „ядрена зима“ и без върху Земята да падне небесно тяло с размерите на прилична планина. Ей такива мисли се завъртат в главата на човек, когато има няколко празнични дни.

Редута

КабиНЕТ на демокрацията

Годината по традиция завършва за телевизиите с обобщаващи репортажи и сред многото бих откроил един дребен на пръв поглед щрих, който ни предложи водеща по гледаемост в страната нашенска медия.

Репортаж от петричкото село Самуилово прикова вниманието към кабинета на кмета Кирил Стоянов (на сниката от 2016 г.), горд с огромния портрет на Тодор Живков над главата си. Unknown

Ако някой не беше разбрал за този почин, който е медийна тема от години, сега вече го видя цяла България.

“Светъл пример” по време на светлите празници. Пък и “какво толкова”, преди няколко години в кабинета на полицейски шеф в София висеше портрета на Ленин (снимката по-долу), по свидетелство на очевидци (успели да снимат тази реалност), разкарвани по участъците заради дързостта си да напишат истината за съветската окупация върху съветската светиня със заплашителното си въоръжено стърчене над столицата ни. http://ivo.bg/2014/10/25/българското-мвр-е-все-още-с-ленин-на-шия/

20141008_174658-300x168

Стоянов придобива не за пръв път геройския статут на медийна звезда именно поради “портрета от стената”.

В предишно свое интервю селският кмет, който явно се изживява като едноличен собственик на една административна единица (феодал от комунистически тип в условията на фалшива декомунизация) ,  дори заплашва, че ако бъде накаран да свали този портрет, ще го замени със снимка на Путин. http://ilindenpres.bg/svetsko/10-likut-na-tato-krasi-kmetskiya-kabinet-v-samuilovo/

Две години след заканата на Стоянов да си закачи Путин над бюрото не се е наложило да прибегне до тази протекция от страна на по-големия началник. И Живков (му) е достатъчен. Засега.

Но бъдещето е пред нас. Липсата на критично отношение към миналото, неговото идеализиране дори, вещае ескалация на носталгията на съветските времена. Това не е просто селски епизод. Символично е за цялата държава и обстановката, която държавното ръководство и присъдружната му опозиция градят. 

“Нали имаме демокрация”, казват ехидно борците против демокрацията, които се кичат с портрети на Живков и Путин. Биха удавили “най-демократично” в капка носталгия по времето на концлагерите всеки опонент. Вярват искрено, че това хубаво време ще се възкръсне от жаравата като птицата Феликс (Дзерджински). 

Дочувам виртуално аплодисментите за кмета от недрата на българската озлобеност към промяната в България, която донесе проклетата свобода. Защото кметът Стоянов обича Живков заради асфалта, който е бил положен в селото по негово време, използван за транспортиране на стотици жители на запад, където работят и живеят, за да преживяват (доста добре, както се видя от репортажа) останалите жители на селото. 

Асфалта, глупако! 

Това е логиката и на преродения Живков в наше време. Него сигурно също ще го помнят и ще му кадят тамян по села и и кабинети. В страната, в която асфалтът е основополагаща ценност, той ще продължава да бъде религиозния символ на властта, зареден с носталгия по онзи, който асфалтира повече от другите пътя към миналото. 

Несъстоялият се докрай разговор за свободата подгря култа към асфалта. Как стана така? Много “просто”: в страната, в която гордите с простотата и простотията си печелят избори и носталгични дивиденти, свободата (на словото) е презрян, досаден и нетърпим за властта (селска и всякаква) апендикс, подлежащ на опериране. Стига на касапите да се докопат до скалпела отново. 

Като че ли никой (в широкия смисъл на думата) у нас не страда от факта, че преди да ни приютят в най-богатия клуб на света ЕС и да ни запушат устите с милиарди левове за полагане на магистрален асфалт, медиите бяха три пъти по-свободни според всички международни мерители на индекси на медийната свобода.

Не e луд онзи (ЕС), който дава зелника, но кой да си представи в добрия стар Брюксел, че в София и феодалните владения в страната той ще бъде консумиран за пропаганда на централната властта чрез асфалт и раздаване на порции на медии чрез рекламни кампании, които целят да ги заситят на цената на мълчанието? 

Резултатът е налице: въпреки закона, който забранява пропагандирането на комунистическата символика, всеки функционер в държавата може да се пъчи с любовта си към душителя на свободата по съветско време и да заплашва, че ще повика на помощ Путин, ако му посегнат на точно тази свобода на избора на кумир. Както всички останали закони, така и този се прилага избирателно в зависимост от протекцията и толерантността на силните на деня към нарушителите. Кой казва, че тук толерантността не е на почит- въпрос на прочит!

В страната, в която свободата на словото се е сринала в позорните низини на стълба на демокрацията по свобода на словото, класирайки се на около 120 място сред около 160 възможни в света, няма кой да опонира адекватно на свободните интерпретации на истината за тоталитаризма.

Както се вижда, днешният хитрец от Банкя се оказва не просто бивш телохранител на хитреца от Правец, но и настоящ охранител на наследството му в нашата частично свободна България, в която главното завоевание на демокрация е свободата да си тръгнеш без да те застрелят на границата, както по времето на Живков. Прав ни път!

Никак не е случайно, че завиждащите на успеха на хитреца от Банкя негови конкуренти от БСП се поклониха ритуално на паметника на хитреца от Правец като форма на покаяние и признание, че развенчаването на култа към него е било грешка, която са готови да поправят. С калашников на стадиона, ако питате избирателите им. 

Едновременно с това всички борци за власт в тази конкурентна битка наддават в надпреварата да се харесат на Путин. Палят свещи на елхата му с пожелания да му паднат от нея санкциите и да му се случат енергийните проекти, които да сбъднат мечтата на Кремъл България да бъде превърната чрез тях в руски протекторат, зависим от “кранчето” на Москва от много десетилетия. 

Това е посланието на случката със селския кабиНЕТ (НЕТ да се чете с руски акцент), показан на цяла България като апотеоз на тоталитарното минало и отрицание на демократичните премени.

„Власт и съпротива“: Грозното лице на комунизма в България

Във „Власт и съпротива“ Илия Троянов пресъздава характера и манталитета на бившите офицери от ДС с цялата им бруталност и безскрупулност, пише германският историк Кр. Неринг. И този образ на злото е ужасяващо реален.

default

Един литературен критик заяви, че романът на Илия Троянов „Власт и съпротива“ е новият „Архипелаг ГУЛАГ“. За разлика от „романа на века“, в който руският дисидент Солженицин описа сталинските лагери на смъртта, вторият роман на Троянов, публикуван през 2015 година, е свързан с България.

Да припомним, че като малко момче Троянов бяга със семейството си от комунистическа България и се отправя към Германия, където следва, а по-късно към Южна Африка и Индия. По време на двойното си изгнание в чужбина той се утвърждава като един от най-големите съвременни германски писатели.

През 1999 година Троянов представи романа си „Кучешки времена“, който през 2006 г. бе преработен и публикуван под името „Кучешки времена: Революция менте – 1989“. Романът е есеистичен анализ за наследството на комунистическата диктатура в България, който показва дълбоката вътрешна връзка на автора със съдбата и историята на родната му страна. Въпреки това „Кучешки времена“ бе възприет критично в България.

Едва след „Светът е голям и спасение дебне отвсякъде“ и „Събирачът на светове“ Илия Троянов бе обявен за „наше момче“. Но когато подхвана щекотливата тема за комунистическите престъпления и летаргията на българското общество, изведнъж се оказа „чужденец“, „германец с външен поглед“ към страната и обществото.

Романът „Власт и съпротива“ е литературен поглед към новата българска история – времето на комунизма и престъпленията на ДС, разединената българска опозиция и неосъщественото осмисляне на миналото след 1990 година. След като романът беше преведен на български избухна следващият скандал. Като бивш нещатен сътрудник на ДС, преводачът на творбата стана олицетворение на злините, които описва Троянов в книгата си. Самият автор коментира случая като „твърде символична случайност“.

Битката между доброто и злото

Главният герой в романа „Власт и съпротива“ Константин Шейтанов символизира вярата в абсолютното добро, безкомпромисната съпротива и готовността да се жертва всичко – живота, любовта и личното щастие – в името на справедливата кауза и собствените убеждения.

В това отношение сравненията между произведението на Троянов и това на Солженицин са напълно оправдани. Все пак между двата романа има голяма разлика, която досега остава незабелязана от критиците и читателите. Тя е свързана с втората основна фигура в романа – тази на анти-героя и бивш генерал-майор от ДС Методи Попов. Докато Шейтанов олицетворява доброто, Попов символизира злото. А доброто блести най-ярко, когато е поставено редом със злото. И тъкмо  в това се крие разликата с романа на Солженицин, който описва нечовешката система на съветските лагери, но само от една гледна точка.

Както героят Шейтанов, така и анти-героят Попов не са реални фигури, а събирателен образ на различни личности и житейски съдби. Фиктивният Попов прави главоломна кариера в апарата на ДС, каквато действително е била възможна.

Независимо от селския си произход, ниското образование и склонността към физическо насилие, Попов става шеф на Управление „Безопасност и охрана“ (УБО) – на т.нар. „преторианска гвардия“ на комунистическия режим.

В романа на Илия Троянов фиктивният герой си осигурява пряк достъп до Тодор Живков и неговото семейство. Той познава селските шеги на Живков, знае за привързаността на неговата дъщеря Людмила към „Баба Ванга“, познава и дворцовите интриги. В действителност почти нито един сътрудник на ДС не е оцелявал толкова дълго в тази среда, както измисленият герой Методи Попов.

Реалното УБО е имало четирима началници. Първият, Димитър Стоянов Гръбчев е бил любимец на Тодор Живков. От 1947 до 1968 година той е шеф на личната охрана на Живков и близък негов довереник. Казват, че Живков плакал дни наред след неговата смърт.

Наследникът на Гръбчев – Илия Симеонов Кашев – ръководи УБО до смъртта си през 1986 година. По неизяснени и до днес причини, той се самоубива през септември 1986 година. Носят се слухове, че е бил тежко болен. Други твърдят, че е посегнал на живота си, защото бил изпаднал в немилост пред Тодор Живков.

За негов наследник е назначен Георги Милушев, висш офицер от Второ главно управление на ДС. Той остава на поста си три години – до падането на Живков от власт, когато е сменен от Сава Господинов Джендов, който ръководи УБО в новата ера.

Психологически профил на една безскрупулна каста

Обложката на романа Власт и съпротива на немски езикОбложката на романа „Власт и съпротива“ на немски език

Анти-героят във „Власт и съпротива“ Методи Попов носи в себе си по нещо от всички тях: селският произход и дългогодишната служба на Гръбчев и Кашев, ролята на сив кардинал през посткомунистическия период на Сава Джендов.

Само няколко месеца след напускането на вътрешното министерство през 1992 година, Джендов регистрира частна охранителна фирма, а през 1998 година основава заедно с други т.нар. генералско движение в БСП. Задкулисните му действия преследват една цел: да върне цялата власт в ръцете на „нашата партия“ след изгубените избори през 1997 година. Трояновият Методи Попов също не е изпускал властта от ръцете си никога – нито като бизнесмен, нито като партиен функционер, който заедно с други „бивши“ работи за връщането на царя от изгнание и избирането му за президент.

Най-близкият му сподвижник и същевременно върл противник, замесен в типично комунистически интриги, е бившият чекист Иван Димитров. Тази фигура от романа почти неприкрито насочва към действителния Димитър Иванов, който е последният ръководител на охраната на комунистическия елит от Шесто управление на ДС.

След 1990 година Иванов е един от най-влиятелните бивши офицери и съосновател на „генералското движение“. В романа „Власт и съпротива“ героят Иван Димитров държи надгробната реч за стария си боен другар Методи Попов.

С Методи Попов Илия Троянов създава един образ, който пресъздава характера, кариерата и манталитета на цяла обществена прослойка – това е психологическият профил на кастата на бившите офицери от българската ДС с цялата им бруталност, безскрупулност и цинизъм.

Илия Троянов описва същината на този анти-герой по същия впечатляващ начин, по който извайва и образа на неговия положителен двойник Константин Шейтанов. С други думи: старият генерал-майор и бизнесмен Методи Попов е преди всичко едно: ужасяващо реален.

*Кристофер Неринг е завършил източноевропейска и нова история в Хайделберг и Санкт Петербург. Изследвал е особено подробно историята на комунистическите тайни служби в бившия Източен блок.

Русия иска слаба България и силна Сърбия

Руската активност в Македония и по повод на Македония никога не е била с друга насоченост, освен антибългарска. Когато русофилите говорят за техните руски братя, те категорично отказват да признаят простия факт, че антибългарската политика на Москва и Петербург винаги е произтичала от структурните, дългосрочни интереси на руската империя в различните й исторически превъплощения – слаба и проруска България, която да не представлява пречка за руската експанзия към проливите.

И същевременно – силна и проруска Сърбия, която да спира и изтласква Хабсбургското – европейското влияние от Балканите. Както преди столетия, така и сега.

През Студената война само едно от двете условия бе постигнато – слаба и проруска България. Тито изведе Югославия от руската орбита, и въпреки това позицията на Москва остана последователно антибългарска по македонския въпрос – въпреки сервилността на „братушките“ от БКП.

Днес антибългаризмът на Москва спрямо Македония има дълбоки основания – целта е да се спре настъплението на НАТО и ЕС на Балканите. Сърбия отново е ключовия партньор.

България отново е хленчещия помияр, който не иска да разбере, че хленчът и пораженческата позиция няма да го отърват от бой и унижение, идващи от Москва.

Коментарът е от профила на Огнян Минчев във Фейсбук. Заглавието е на редакцията

2018 – по-спокойна от очакваното, по-тревожна от желаното (II)

resultРадио SBS, Мелбърн, Австралия, разговор на Фили Ладжман с Пламен Асенов, политически коментатор на SBS за България

Към сайта SBS на български: http://www.sbs.com.au

По-спокойна от очакваното, но по-тревожна от желаното – така политическият анализатор Пламен Асенов определи характера на 2018 година. С него днес продължаваме да се връщаме към основните събития от последните 12 месеца, които вероятно ще повлияят и на развитията през новата 2019 година. 

– Пламен, като основни теми на годината обсъдихме българското евро-председателство и оцеляването на правителството, въпреки атаките срещу него. Има ли други развития в България през 2018, които трябва да се отбележат непременно?

– Още поне две неща, Фили. Първо, стана все по-видима битката между президент и правителство. Някои ще каже – това е естествено, защото ориентацията на президента Румен Радев е откровено лява, а правителството на Бойко Борисов се води дясно-центристко. Да, в цялата работа има политически нюанс, доколкото президентът май наистина си вярва, че може да предложи своя „политическа алтернатива” на сегашното управление под формата на нова партия.

Естествено, ГЕРБ не искат това да се случи, поне докато Радев е президент, за да не използва властовите си възможности в полза на тази партия. Така изглеждат нещата на повърхността. Но истинският проблем всъщност не е политически, а институционален, свързан е с Конституцията и разпределението на пълномощията. Президентът няма реална власт, но има доста възможности да помага или пречи на правителството. Практиката от 89-та година насам обаче показва, че президент и премиер в България не си сътрудничат, независимо дали са от една и съща или от различни партии.

В края на краищата, президентът, който изначално е в по-слаба позиция, не иска да е кукла на конци и винаги показва политически зъби, за да се види политическото му лице. На тази база може да се прогнозира, че и сега конфронтацията между Румен Радев и ГЕРБ ще продължи, но сама по себе си няма да доведе до срив на управлението, а може да бъде само допълнителен фактор. Например ако догодина ГЕРБ загубят европейските и местните избори, президентът със сигурност ще е силен фактор в общия хор, който ще иска оставка на кабинета и предсрочни избори.

– Пламен, каза, че Румен Радев говори за създаването на някаква своя „политическа алтернатива”. Доколко тази възможност е реалистична?

– Изобщо не е реалистична, Фили. Но да вметна, че именно липсата на алтернатива е вторият важен факт, който исках да спомена като важна характеристика на българската политика през отминаващата 2018. А Румен Радев не може да създаде такава алтернатива по две основни причини. Първо, сам той е много слаб политик – липсват му харизма и характер, липсват му идеи и талант да ги представя, липсва му и добър екип.

И второ, България отдавна има остра нужда от реална политическа алтернатива, но в дясното, а не в лявото поле, където стои Радев. Неспособността на демократичните десни сили тук да се организират, развият и заемат естествената си политическа ниша е особен феномен, а 2018-та е поредната пропиляна година за това. За съжаление, както изглежда, няма да бъде и последната. Да, европейските и местните избори догодина по принцип са много подходяща възможност за начален успех на подобен проект, но за целта той би трябвало да се е появил още през 2018-та. Няма го.

– Да погледнем и към Балканите, където, както казахме миналата седмица, има известно разведряване, но и нови заплахи. Защо регионът не може да се успокои?

– Два са основните фактора за това. Първо – историческите противоречия, натрупани през вековете, особено през последните стотина години. Второ – намесата на външни фактори, които заради собствените си интереси подклаждат противоречията веднага, щом те позатихнат. В случая имам предвид най-вече намесата на Русия. Тя отдавна има силно влияние на Балканите, смята ги за част от своята втора буферна зона със Запада и още от 19-ти век упорито не оставя балканските народи сами да решават съдбата си. 2018-та беше пълна с доказателства за това.

След като по-рано спецслужбите разкриха, предотвратиха и дадоха широка публичност на руския план чрез политически убийства и държавен преврат да се спре пътя на Черна гора към членството в НАТО, Кремъл се активизира в Македония и Гърция. Целта беше да се предотврати възможността те да решат стария си спор, а така да се отвори пътят и на Скопие към европейските и евро-атлантическите структури.

Засилената активност на руските агенти в двете държави доведе до разкриване на информация за дейността им както от гръцките, така и от македонските служби, а Гърция дори експулсира няколко дипломати като мярка срещу руската намеса. Така договорът между Атина и Скопие все пак беше сключен, но и в двете страни проблемите продължават заради силната съпротива срещу него, поне за част от която със сигурност се знае, че е активно стимулирана от Кремъл.

– Но общата оценка е, че договорът за името на Македония все пак донесе повече спокойствие на Балканите. Буквално в последните дни на годината обаче се появи ново огнище на напрежение между Сърбия и Косово. Това отново ли трябва да се отдаде на руската намеса?

– Темата е прекалено сложна за бърз и еднозначен отговор, Фили, но ще напомня само някои факти и нека всеки си направи изводите. 2018 година беше буквално рекордна по брой срещи между висши политици от Сърбия и Русия, включително на ниво президенти. Така темата Косово, която в началото на годината не беше по-гореща, отколкото през последните пет години например, постепенно се „сгорещи”.

Срещите задължително завършваха с една и съща декларация, леко странна от гледна точка на обичайната дипломация. В нея се казва, че Русия подкрепя Сърбия, независимо от всичко и при каквото и да било развитие на ситуацията. С други думи – Кремъл дава на Белград пълен картбланш да стигне до където иска в конфронтацията си с Косово, дори до край. И това обаче не би било чак такъв проблем, ако политическите декларации не бяха съпроводени със светкавична практическа операция за въоръжаване на Белград, включително чрез подарени – основно от Русия, но също от руския сателит Беларус – нови самолети, танкове и ракети.

Така че сега Сърбия е може би най-милитаризираната държава на Балканите, а сръбската армия – най-силна, ако оставим настрани натовските части на полуострова. Ето защо, каквото и да произлезе от този пореден балкански конфликт, който бързо стигна до ООН, но едва ли ще бъде решен там, Русия има пръст, това не бива да се забравя.

Друг е въпросът, че дори тази намеса не трябва да се разглежда сама по себе си, а като част от по-широкия руски план, за който наблюдатели все по-често предупреждават – създаване на напрежение в Европа с цел разпадане на ЕС. Към това трябва да се добави само, че подобно развитие би било смъртоносно за българската демокрация, а и за българския суверенитет, затова страната ни е длъжна да работи с всички сили за укрепване на европейското единство.

Забележка:  

Всички читатели, които, освен от политика, се интересуват и от литература, могат да намерят нови и интересни текстове на другия ми блог – Оксиморонният свят /написано в Гугъл/ или на адрес http://www.passenov.wordpress.com