2018 – годината на хорото

Polina Paunova

Една календарна година е добър срок, показателен за поредното разпъване отвъд крайния предел на границите на допустимостта.

Затова и в следващите редове ще се опитам да обобщя как излеждаше 2018 г., без претенции за изчерпателност.

Това беше годината на хорото – с цървули, с музикален съпровод от Бяла роза; като израз на радост, като форма на бунт; на плажа, на магистралите, пред Народния театър и Националния дворец на културата, поведени от политици, или спонтанно възникнали като естествено продължение на събрала се група граждни.

Хорото, и по-специално това тропнато на Бяла роза, се оказа тест за българщина, политическа принадлежност и … гражданска ангажираност. Ако не удариш едно хоро нито си протестирал, нито си се радвал, нито си политически лидер (ако битността ти е такава).

Хорото се оказа, естествено, патриотичният отговор, антидот на Истанбулската конвенция и пакта за миграция. Хорото нищо чудно да се окаже антидота на Ф16, но то ще видим идната година.

Годината на българското хоро (така ще викаме на 2018 година, щото иначе трябва да прибегнем към китайския хороскоп, а това не е патриотично) доведе до редица министерски оставки. Всички бяха подадени с обясненията, че никой няма вина, ама ей така се носи политическа отговорност.

Така се оказа, че никой няма вина за катастрофата край Своге, в която загинаха 20 души. Но пък министърът на регионалното развитие подаде оставка, за да … стане зам-министър. А този на транспорта подаде оставка, за да бъде награден с пост в Черноморска банка.

Годината на българското хоро доведе до оставката на Валери Симеонов, заради “кресливите майки на уж болни деца”, но доведе и до признание на Бойко Борисов в зависимост. Помните онова изречение, че кабинетът е а-ха да падне.

Годината на българското хоро показа, че опозиция в парламента има на думи, но не и на дела. А единствените актове на някаква опозиционност се оказаха единични инициативи на 3-4 народни представители, довели до мигновен отговор от страна на прокуратурата… Останалите – гушкат кози.

Годината на българското хоро върна в играта “вечния обвиняем” на Филчев. И създаде репресивния мастодонт КПКОНПИ.

Годината на хорото се оказа благодатна за пореден път да видим лицето на управляващите, които решиха, че за “лошите деца” никой няма да притенсява ако изчезнат безследно за едно денонощие…

Годината на хорото отне контрола на СРС-та от “неправилните” хора, съвсем по аналогия с непослушните деца, и го връчи на … послушните.

Годината на хорото изглеждаше като сговор на ГЕРБ, ДПС, БСИ и Патриоти, а към компанията се присъедини и Марешки, който яростно атакува ВМРО, с идеята да пусне “Бяла роза” на Бойко Борисов.

Разбира се, кога ако не в Годината на хорото, разбрахме, че Делян Пеевски е ПР на държавата срещу Сорос. Стана ясно още, че ДПС, ГЕРБ и БСП са на сходни мнения за доклада на Репортери без граници, в който страната ни е на печалното 111-то място по свобода на словото.

Естествено, че в същата тази година, спихна и митът, че един телевизионен шоумен може да бъде политически лидер. Но пък хороиграчите са доказвали десетки пъти, че не вярват на дела, а на думи, затова нищо не се знае. Иначе делата показаха: няколко имиджови интервюта, които Слави Трифонов направи, разбира се оставяйки и “минути за реклама на премиера”.

Иначе в годината на хорото разбрахме още: че ръководството на БНТ1 може да показва среден пръст в ефир, без това да предизвика кой знае какви сътресения, че пасажери от полети могат да си влизат в България без никаква проверка, ама сме готови за Шенген. Че, според част от народните представители, за домашното насилие често са виновни… самите жертви, а любовта е цвете, което трябва да се полива с пари.

Стана ясно още, че Конституционният съд се ползва за политически решения, както каза бивш негов член. И стана ясно, че това не просто не скандализира никого, ами се приема и за най-нормално, с оглед новите попълнения в него…

В годината на хорото няколко десетки граждани без хора… успяха да спасят две лъвчета, които не заминаха за Пазарджик, а за Холандия. И това бе посрещнато с порция “попържни” от вестник “Телеграф”. И никой не може да си обясни защо на вестник Телеграф са му толкоз па важни двете лъвчета, които трябваше да идат в Пазарджик…. 🙂))

И още Годината на хорото накара Жирардели да се хване на хорото в Пирин. Но пък това породи домино от въпроси за законността в България, не че нещо ще произлезе…

През Годината на хорото улица Граф Игнатиев в София стана метафора за най-различни грозни явления. Добре че въздухът в столицата е толкова мръсен, че трудно се вижда …

А иначе – в Годината на хорото Борисов прозря, че “без Бог нищо не можем да направим, а не се и опитваме”. Проблемът е, че като се видят събитията на изминалите 12 месеца тоя бог си има име, телефонен номер и съвсем конкретни интереси…

Иначе, честита Нова година. Но “нова” хич не изглежда да е.

Българската 2018: една равносметка и няколко прогнози

Българската политическа 2018-а беше маркирана от успехи и провали, скандали и сътресения. Има натрупана протестна енергия и усещане за несправедливост. Нищо чудно 2019 да ни донесе и предсрочни избори, смята П. Чолаков.

Политическата 2018 година беше турбулентна за кабинета „Борисов 3”.

От една страна трябва да отчетем успешното ротационно председателство на Съвета на Европейския съюз. От друга, обаче, са скандалите, с които бе наситен политическият календар: сделката ЧЕЗ-Инерком; проблемните обществени поръчки, лъснали напр. покрай тежката катастрофа край Своге и продължителния ремонт на столицата, изпълнен от „Джи Пи Груп”; скандалът с майките с „уж болни деца”; далаверите в ДАБЧ и др. Не можем да пропуснем и глобата от 77 млн. евро за БЕХ.

Тези трусове доведоха до известна ерозия на политическата подкрепа за управляващите и лично на рейтинга на г-н Борисов. Само през последните 3-4 месеца бяха депозирани четири ключови оставки – на вицепремиера Симеонов и трима министри.

Безгласна опозиция, слаба десница

БСП не можа да се наложи като алтернатива. Освен че решително поеха по пътя на атакизацията, социалистите не попречиха на лобистките закони, приети от 44-то Народно събрание. Скандалът „Бенчев” за пореден път постави под съмнение автентичността на левите идеи, чийто носител е  Столетницата.

С действията си „Воля”, а до голяма степен и ДПС, показаха, че по-скоро се позиционират в лагера на управляващите. Традиционната десница остава слаба. Услужливото интервю, което шоуменът Слави Трифонов направи с премиера, помрачи перспективите пред една „Ку-ку” партия.

Президентът Румен Радев остава най-одобряваната политическа фигура, но рискува много с намеците за собствен проект, както и с реверансите към Русия, които са крайно неподходящи за държавен глава на страна-членка на НАТО и ЕС.

Тези процеси и тенденции в политическата система дават основание да направим прогноза за политическата 2019 година.

Усещане за несправедливост

Първо, в обществото има акумулирана протестна енергия. Тя може до доведе до римейк на събитията през зимата на 2013 г., когато г-н Борисов подаде оставка под натиска на улицата. Тази енергия има няколко стожера.

Хората все по-усърдно ще ги питат какво са свършили за почти 10 години в управлението

С прекъсвания, партията на г-н Борисов вече е на власт близо 10 години. Обществото все по-упорито ще задава на ГЕРБ въпроса: успяхте ли да почистите, поне мъничко, Авгиевите обори? Отговорът е по-скоро отрицателен. Въпреки икономическия ръст през 2018 (около 4%), страната остава най-бедната в ЕС.

Популистките мерки, заложени в Закона за държавния бюджет (повишаване на минималната работна заплата с 50 лв. – на 560 лв. от 1.01.2019 г., 10% увеличение на доходите в бюджетната сфера и др.) няма да променят този факт.

Политическото поведение, протестите, които видяхме в края на 2018, не са мотивирани единствено от сметки, обусловени от материалния интерес, а и от т.нар. „глад за справедливост”. По данни на „Афис“ от началото на декември, едва 20% имат доверие в съдебната система, а 68% – не.

Спорните акции на КПКОНПИ, промените в Закона за отнемане в полза на държавата на незаконно придобито имущество (т.нар. „гражданска конфискация”) и в НПК (задържане на лица до 48 часа без да се уведомяват близките им) пораждат опасенията, че управляващите изграждат репресивен апарат за разправа с опонентите, маскиран като правосъдие.

Предсрочни избори?

Второ, БСП успя да постигне практически електорален паритет с ГЕРБ през последните месеци, но плати с цената на атакизацията. Възможно е през 2019 г. да се задълбочи конфликтът между г-жа Нинова и БСП, от една страна, и г-н Станишев и ПЕС, от друга.

Нищо чудно да видим и връщането на ДПС на бял кон в изпълнителната власт. Ахмед Доган даде заявка за това в новогодишното си обръщение с тезата за „програмен кабинет”. Движението е в чудесна форма след като най-опасният му конкурент – ДОСТ – отиде в небитието. Всъщност ДПС продължава да участва в разпределението на „порциите”.

Прочутата мантра на г-н Борисов: „като не ме харесвате, ще ви управляват Нинова и Доган!” загуби своята сила. Ако ДПС беше в ролята на опозиция, защо г-н Доган си купи ТЕЦ „Варна” за 3500 лв.? Отговорът казва и защо почетният председател на ДПС е против предсрочните парламентарни избори.

БСП почти се изравни с ГЕРБ в нагласите, но на твърде висока цена

В контекста на скандалите, които все повече тежат на кабинета „Борисов 3”, на спадащата подкрепа за ГЕРБ, на ерозията на Обединените патриоти, аз очаквам предсрочен вот през 2019 година – без значение дали преди, след или едновременно с европейските избори през май.

Опозицията остава нащрек

Трето, изборите за ЕП ще бъдат изпитание не само за българските партии, но и за европейската политическа система. Това ще бъде тест за жизнеността на европейския проект, както и за намиращите се във възход популистка радикална левица и десница.

Традиционно, избирателите на БСП (поради спецификите на електората) са много по-малко мотивирани да участват на европейските избори. В сравнение с тези на ГЕРБ, например, тяхната  активност е по-ниска.

За „Демократична България” ще бъде успех, ако спечели и един мандат. Победата, доброто представяне на евровота на партията на Борисов ще ѝ даде нов тласък. Следователно в стратегически план, за БСП, а и за извънпарламентарната опозиция, е важно да дадат решително сражение на ГЕРБ преди май 2019. А това допълнително може да доведе до ескалация на протестите.

Всеки скандал, всяко колебание и залитане в лагера на управляващите ще бъде безмилостно използвано от опозицията.

По-опасно от метеорит

Има други неща, които ни заобикалят всекидневно, ощетяват ни, макар и не колкото „ядрена зима“

Веселина Седларска

Снимка АП/БТА

Стана нещо като традиция – избирам си цитат от книга, който не може да бъде лесно преглътнат, и го оставям за онези дни между Коледа и Нова година, когато имаш достатъчно време и поводи да размишляваш. Тази година цитатът се случи следният:

„Динозаврите, с изключение на предшествениците на птиците, са били заличени от Земята в резултат на удар с огромен метеорит, което положително ще се случи отново. Имаме достатъчно косвени доказателства, че той е паднал на полуостров Юкатан преди около 66 милиона години. Бил е с размерите на прилична планина и масата му, съчетана със скоростта (от порядъка на 65 000 километра в час), е предизвикала взрив с мощност, еквивалентна на няколко милиарда бомби като тази, хвърлена над Хирошима. Детонацията и изпепеляващата жега  са били последвани от мразовита „ядрена зима“, продължила към десетилетие. Комбинираният ефект от тези събития е убил всички динозаври, плюс итерозаврите, ихтиозаврите, плезиозаврите, амонитите, повечето риби и много други същества. За наш късмет някои бозайници са оцелели благодарение на способността си да хибернират в подземни хралупи. Катастрофа от същия мащаб ни грози постоянно, но никой не знае кога точно ще се случи, защото тя е плод на случайност.“

Редовете не са от фантастичен роман, техен автор е Ричард Докинс, един от най-големите учени на нашето време. Никак не е оптимистично да го кажа, но не според Ванга, а според един от най-известните учени в съвременния свят е възможно да не успея да завърша това изречение, защото може да ни тресне метеорит „с размерите на прилична планина“ и тогава нито писането, нито четенето ще ги има.

Толкова ли сме беззащитни? Крехки, непредсказуеми, незащитими? Толкова ли е просто – един летящ снаряд с мощта на милиарди ядрени бомби, който ни улучва? И вече няма никакво значение дали поръчаните бойни изтребители са били F16 или „Грипен“. Ще настъпи ядрена зима и никой никога няма да разбере, че е имало свят, в който е имало Моцарт, Леонардо да Винчи…Онова „Мементо мори“ (Помни, че си смъртен) със същата сила ли се отнася и за планетата, както за хората?

Спокойно, колкото е вярно, че такива катаклизми са непредвидими, толкова е вярно и това, че се случват през интервал от десетки милиони години. Освен това има надежда, че учените ще стигнат дотам да могат да им влияят, като променят орбитите им и така изключват пресечната точка със Земята.

Не са метеоритите онова, за което трябва да се притеснявате често. Има други неща, които ни заобикалят всекидневно, ощетяват ни, макар и не колкото „ядрена зима“, предотвратими са и въпреки това се случват. Живеем във все по-труден за разбиране свят.

Даже себе си ни е трудно да разберем. По телевизията призовават да изпращаме смс-и за „Българската Коледа“. Левче по левче, очаква се да съберем 2 000 000 лева. Тези пари обикновено ги измерваме в кувьози. Ще има за 100 кувьоза. Малко преди това държавата ни беше глобена със 77 000 000 евро. Знаете ли колко кувьоза могат да бъдат купени с тези пари? 7 500!

Излъгаха ни безочливо за причината за глобата. Арогантно ни излъгаха, че няма да я платим ние. Но ние не поискахме името и телефона на виновника, за да му изпратим няколко милиона смс-а да си ходи. Такъв народ като нашия може спокойно да се управлява чак до падането на следващ метеорит, ако случайно дотогава не се е изнесъл…

Да се изнесе къде? По телевизията дават „Наистина любов“. Коледата невъзможна без „Наистина любов“. Преди десет години и министър-председателят на Хю Грант беше невъзможен. Играе танц като хлапак, мери си чара с американския президент, жени се за секретарка – о, не, такива неща не се случват в закостенялата стара Англия.

Сега, вече видели мургавата годеница на принца, дървения танц на Тереза Мей, ишиаса на европейския лидер и други подобни забавления и диагнози, си мислим, че премиерът на Хю Грант е един скучен реалистичен образ на политик.

Героят на Колин Фърт обаче само след три месеца от напълно реалистичен ще се превърне във фантазия. Помните, нали – осъзнал голямата си любов към португалката домашна помощница, той се изстрелва към летището и след малко е в Португалия, за да поиска ръката й от консервативния баща. Хайде да видим как след три месеца, когато Англия няма да е вече в Европейския съюз, ще се качва на самолет за Португалия като на квартален автобус.

Времената така се менят, че промениха филма. Англия е неразбираем самоубиец. Още по-неразбираеми са ми онези наши съграждани, които с някаква радостна наслада предричат краха на Европейския съюз. Каква е логиката да искаш самолетът, в който летиш, да катастрофира? Англичаните поне слязоха от самолета.

Американците имат още по-странни проблеми с разбирането. Те се мъчат да разберат не смисъла, а съдържание на пореден туит на президента си. Написал дума, която не съществува. Тоест съществува, но в никакъв случай не може да се върже с останалото съдържание. И те се чудят, като че ли е за първи път.

Съединените щати стават все по-трудни за проумяване. И още: ишиасните промили на Жан-Клод Юнкер, бъдещата липса на Ангела Меркел в Германия, настоящето присъствие на Матео Салвини в Италия, изхабеният от личност до почти безличие в дните на жълтите жилетки Емануел Макрон…

Всичкото това накуп не е ли по-тревожно от който и да е въображаем метеорит? Не ни ли застрашава повече?

Къде е оня лидер, който – в противовес на всички възпалени в момента национални чувства и сили – ще има куража да каже, че днес мечтанията са национални, но проблемите ни са глобални. Кой в свят, който се е заел да се огражда със стени по всички възможни граници, ще произнесе простата истина, че няма стени, които да не могат да бъдат прескачани от хора, решили да напуснат страната си и да търсят място в друга?

Кой ще се сети да каже, че природните сили, предизвиквани все повече от промяната в климата, не се спират от стени, независимо колко са стабилни? И как да го каже в момент, в който държавата с най-силна икономика се оттегля от международното споразумение за климата? Къде са онези лидери, които няма да се изкушават от популистките настроения в собствените си страни, за да се докопат до властта, а ще поставят на първо място живота на човека, на човечеството?

Това не ни ли прави по-застрашени като хора от някакъв потенциално възможен метеорит? Възможно ли е да настъпи „ядрена зима“ и без върху Земята да падне небесно тяло с размерите на прилична планина. Ей такива мисли се завъртат в главата на човек, когато има няколко празнични дни.

Редута

КабиНЕТ на демокрацията

ИВО ИНДЖЕВ

Годината по традиция завършва за телевизиите с обобщаващи репортажи и сред многото бих откроил един дребен на пръв поглед щрих, който ни предложи водеща по гледаемост в страната нашенска медия.

Репортаж от петричкото село Самуилово прикова вниманието към кабинета на кмета Кирил Стоянов (на сниката от 2016 г.), горд с огромния портрет на Тодор Живков над главата си. 

Ако някой не беше разбрал за този почин, който е медийна тема от години, сега вече го видя цяла България.

“Светъл пример” по време на светлите празници. Пък и “какво толкова”, преди няколко години в кабинета на полицейски шеф в София висеше портрета на Ленин (снимката по-долу), по свидетелство на очевидци (успели да снимат тази реалност), разкарвани по участъците заради дързостта си да напишат истината за съветската окупация върху съветската светиня със заплашителното си въоръжено стърчене над столицата ни. http://ivo.bg/2014/10/25/българското-мвр-е-все-още-с-ленин-на-шия/

Стоянов придобива не за пръв път геройския статут на медийна звезда именно поради “портрета от стената”.

В предишно свое интервю селският кмет, който явно се изживява като едноличен собственик на една административна единица (феодал от комунистически тип в условията на фалшива декомунизация) ,  дори заплашва, че ако бъде накаран да свали този портрет, ще го замени със снимка на Путин. http://ilindenpres.bg/svetsko/10-likut-na-tato-krasi-kmetskiya-kabinet-v-samuilovo/

Две години след заканата на Стоянов да си закачи Путин над бюрото не се е наложило да прибегне до тази протекция от страна на по-големия началник. И Живков (му) е достатъчен. Засега.

Но бъдещето е пред нас. Липсата на критично отношение към миналото, неговото идеализиране дори, вещае ескалация на носталгията на съветските времена. Това не е просто селски епизод. Символично е за цялата държава и обстановката, която държавното ръководство и присъдружната му опозиция градят. 

“Нали имаме демокрация”, казват ехидно борците против демокрацията, които се кичат с портрети на Живков и Путин. Биха удавили “най-демократично” в капка носталгия по времето на концлагерите всеки опонент. Вярват искрено, че това хубаво време ще се възкръсне от жаравата като птицата Феликс (Дзерджински). 

Дочувам виртуално аплодисментите за кмета от недрата на българската озлобеност към промяната в България, която донесе проклетата свобода. Защото кметът Стоянов обича Живков заради асфалта, който е бил положен в селото по негово време, използван за транспортиране на стотици жители на запад, където работят и живеят, за да преживяват (доста добре, както се видя от репортажа) останалите жители на селото. 

Асфалта, глупако! 

Това е логиката и на преродения Живков в наше време. Него сигурно също ще го помнят и ще му кадят тамян по села и и кабинети. В страната, в която асфалтът е основополагаща ценност, той ще продължава да бъде религиозния символ на властта, зареден с носталгия по онзи, който асфалтира повече от другите пътя към миналото. 

Несъстоялият се докрай разговор за свободата подгря култа към асфалта. Как стана така? Много “просто”: в страната, в която гордите с простотата и простотията си печелят избори и носталгични дивиденти, свободата (на словото) е презрян, досаден и нетърпим за властта (селска и всякаква) апендикс, подлежащ на опериране. Стига на касапите да се докопат до скалпела отново. 

Като че ли никой (в широкия смисъл на думата) у нас не страда от факта, че преди да ни приютят в най-богатия клуб на света ЕС и да ни запушат устите с милиарди левове за полагане на магистрален асфалт, медиите бяха три пъти по-свободни според всички международни мерители на индекси на медийната свобода.

Не e луд онзи (ЕС), който дава зелника, но кой да си представи в добрия стар Брюксел, че в София и феодалните владения в страната той ще бъде консумиран за пропаганда на централната властта чрез асфалт и раздаване на порции на медии чрез рекламни кампании, които целят да ги заситят на цената на мълчанието? 

Резултатът е налице: въпреки закона, който забранява пропагандирането на комунистическата символика, всеки функционер в държавата може да се пъчи с любовта си към душителя на свободата по съветско време и да заплашва, че ще повика на помощ Путин, ако му посегнат на точно тази свобода на избора на кумир. Както всички останали закони, така и този се прилага избирателно в зависимост от протекцията и толерантността на силните на деня към нарушителите. Кой казва, че тук толерантността не е на почит- въпрос на прочит!

В страната, в която свободата на словото се е сринала в позорните низини на стълба на демокрацията по свобода на словото, класирайки се на около 120 място сред около 160 възможни в света, няма кой да опонира адекватно на свободните интерпретации на истината за тоталитаризма.

Както се вижда, днешният хитрец от Банкя се оказва не просто бивш телохранител на хитреца от Правец, но и настоящ охранител на наследството му в нашата частично свободна България, в която главното завоевание на демокрация е свободата да си тръгнеш без да те застрелят на границата, както по времето на Живков. Прав ни път!

Никак не е случайно, че завиждащите на успеха на хитреца от Банкя негови конкуренти от БСП се поклониха ритуално на паметника на хитреца от Правец като форма на покаяние и признание, че развенчаването на култа към него е било грешка, която са готови да поправят. С калашников на стадиона, ако питате избирателите им. 

Едновременно с това всички борци за власт в тази конкурентна битка наддават в надпреварата да се харесат на Путин. Палят свещи на елхата му с пожелания да му паднат от нея санкциите и да му се случат енергийните проекти, които да сбъднат мечтата на Кремъл България да бъде превърната чрез тях в руски протекторат, зависим от “кранчето” на Москва от много десетилетия. 

Това е посланието на случката със селския кабиНЕТ (НЕТ да се чете с руски акцент), показан на цяла България като апотеоз на тоталитарното минало и отрицание на демократичните премени.

„Власт и съпротива“: Грозното лице на комунизма в България

Във „Власт и съпротива“ Илия Троянов пресъздава характера и манталитета на бившите офицери от ДС с цялата им бруталност и безскрупулност, пише германският историк Кр. Неринг. И този образ на злото е ужасяващо реален.

Един литературен критик заяви, че романът на Илия Троянов „Власт и съпротива“ е новият „Архипелаг ГУЛАГ“. За разлика от „романа на века“, в който руският дисидент Солженицин описа сталинските лагери на смъртта, вторият роман на Троянов, публикуван през 2015 година, е свързан с България.

Да припомним, че като малко момче Троянов бяга със семейството си от комунистическа България и се отправя към Германия, където следва, а по-късно към Южна Африка и Индия. По време на двойното си изгнание в чужбина той се утвърждава като един от най-големите съвременни германски писатели.

През 1999 година Троянов представи романа си „Кучешки времена“, който през 2006 г. бе преработен и публикуван под името „Кучешки времена: Революция менте – 1989“. Романът е есеистичен анализ за наследството на комунистическата диктатура в България, който показва дълбоката вътрешна връзка на автора със съдбата и историята на родната му страна. Въпреки това „Кучешки времена“ бе възприет критично в България.

Едва след „Светът е голям и спасение дебне отвсякъде“ и „Събирачът на светове“ Илия Троянов бе обявен за „наше момче“. Но когато подхвана щекотливата тема за комунистическите престъпления и летаргията на българското общество, изведнъж се оказа „чужденец“, „германец с външен поглед“ към страната и обществото.

Романът „Власт и съпротива“ е литературен поглед към новата българска история – времето на комунизма и престъпленията на ДС, разединената българска опозиция и неосъщественото осмисляне на миналото след 1990 година. След като романът беше преведен на български избухна следващият скандал. Като бивш нещатен сътрудник на ДС, преводачът на творбата стана олицетворение на злините, които описва Троянов в книгата си. Самият автор коментира случая като „твърде символична случайност“.

Битката между доброто и злото

Главният герой в романа „Власт и съпротива“ Константин Шейтанов символизира вярата в абсолютното добро, безкомпромисната съпротива и готовността да се жертва всичко – живота, любовта и личното щастие – в името на справедливата кауза и собствените убеждения.

В това отношение сравненията между произведението на Троянов и това на Солженицин са напълно оправдани. Все пак между двата романа има голяма разлика, която досега остава незабелязана от критиците и читателите. Тя е свързана с втората основна фигура в романа – тази на анти-героя и бивш генерал-майор от ДС Методи Попов. Докато Шейтанов олицетворява доброто, Попов символизира злото. А доброто блести най-ярко, когато е поставено редом със злото. И тъкмо  в това се крие разликата с романа на Солженицин, който описва нечовешката система на съветските лагери, но само от една гледна точка.

Както героят Шейтанов, така и анти-героят Попов не са реални фигури, а събирателен образ на различни личности и житейски съдби. Фиктивният Попов прави главоломна кариера в апарата на ДС, каквато действително е била възможна.

Независимо от селския си произход, ниското образование и склонността към физическо насилие, Попов става шеф на Управление „Безопасност и охрана“ (УБО) – на т.нар. „преторианска гвардия“ на комунистическия режим.

В романа на Илия Троянов фиктивният герой си осигурява пряк достъп до Тодор Живков и неговото семейство. Той познава селските шеги на Живков, знае за привързаността на неговата дъщеря Людмила към „Баба Ванга“, познава и дворцовите интриги. В действителност почти нито един сътрудник на ДС не е оцелявал толкова дълго в тази среда, както измисленият герой Методи Попов.

Реалното УБО е имало четирима началници. Първият, Димитър Стоянов Гръбчев е бил любимец на Тодор Живков. От 1947 до 1968 година той е шеф на личната охрана на Живков и близък негов довереник. Казват, че Живков плакал дни наред след неговата смърт.

Наследникът на Гръбчев – Илия Симеонов Кашев – ръководи УБО до смъртта си през 1986 година. По неизяснени и до днес причини, той се самоубива през септември 1986 година. Носят се слухове, че е бил тежко болен. Други твърдят, че е посегнал на живота си, защото бил изпаднал в немилост пред Тодор Живков.

За негов наследник е назначен Георги Милушев, висш офицер от Второ главно управление на ДС. Той остава на поста си три години – до падането на Живков от власт, когато е сменен от Сава Господинов Джендов, който ръководи УБО в новата ера.

Психологически профил на една безскрупулна каста

Обложката на романа „Власт и съпротива“ на немски език

Анти-героят във „Власт и съпротива“ Методи Попов носи в себе си по нещо от всички тях: селският произход и дългогодишната служба на Гръбчев и Кашев, ролята на сив кардинал през посткомунистическия период на Сава Джендов.

Само няколко месеца след напускането на вътрешното министерство през 1992 година, Джендов регистрира частна охранителна фирма, а през 1998 година основава заедно с други т.нар. генералско движение в БСП. Задкулисните му действия преследват една цел: да върне цялата власт в ръцете на „нашата партия“ след изгубените избори през 1997 година. Трояновият Методи Попов също не е изпускал властта от ръцете си никога – нито като бизнесмен, нито като партиен функционер, който заедно с други „бивши“ работи за връщането на царя от изгнание и избирането му за президент.

Най-близкият му сподвижник и същевременно върл противник, замесен в типично комунистически интриги, е бившият чекист Иван Димитров. Тази фигура от романа почти неприкрито насочва към действителния Димитър Иванов, който е последният ръководител на охраната на комунистическия елит от Шесто управление на ДС.

След 1990 година Иванов е един от най-влиятелните бивши офицери и съосновател на „генералското движение“. В романа „Власт и съпротива“ героят Иван Димитров държи надгробната реч за стария си боен другар Методи Попов.

С Методи Попов Илия Троянов създава един образ, който пресъздава характера, кариерата и манталитета на цяла обществена прослойка – това е психологическият профил на кастата на бившите офицери от българската ДС с цялата им бруталност, безскрупулност и цинизъм.

Илия Троянов описва същината на този анти-герой по същия впечатляващ начин, по който извайва и образа на неговия положителен двойник Константин Шейтанов. С други думи: старият генерал-майор и бизнесмен Методи Попов е преди всичко едно: ужасяващо реален.

*Кристофер Неринг е завършил източноевропейска и нова история в Хайделберг и Санкт Петербург. Изследвал е особено подробно историята на комунистическите тайни служби в бившия Източен блок.

Русия иска слаба България и силна Сърбия

За Москва Белград отново е ключов партньор, а София – хленчещ помияр, който ще бъде бит и унизен

Огнян Минчев

Снимка Архив Клуб Z

Руската активност в Македония и по повод на Македония никога не е била с друга насоченост, освен антибългарска. Когато русофилите говорят за техните руски братя, те категорично отказват да признаят простия факт, че антибългарската политика на Москва и Петербург винаги е произтичала от структурните, дългосрочни интереси на руската империя в различните й исторически превъплощения – слаба и проруска България, която да не представлява пречка за руската експанзия към проливите.

И същевременно – силна и проруска Сърбия, която да спира и изтласква Хабсбургското – европейското влияние от Балканите. Както преди столетия, така и сега.

През Студената война само едно от двете условия бе постигнато – слаба и проруска България. Тито изведе Югославия от руската орбита, и въпреки това позицията на Москва остана последователно антибългарска по македонския въпрос – въпреки сервилността на „братушките“ от БКП.

Днес антибългаризмът на Москва спрямо Македония има дълбоки основания – целта е да се спре настъплението на НАТО и ЕС на Балканите. Сърбия отново е ключовия партньор.

България отново е хленчещия помияр, който не иска да разбере, че хленчът и пораженческата позиция няма да го отърват от бой и унижение, идващи от Москва.

Коментарът е от профила на Огнян Минчев във Фейсбук. Заглавието е на редакцията

2018 – по-спокойна от очакваното, по-тревожна от желаното (II)

Радио SBS, Мелбърн, Австралия, разговор на Фили Ладжман с Пламен Асенов, политически коментатор на SBS за България

Към сайта SBS на български: http://www.sbs.com.au

По-спокойна от очакваното, но по-тревожна от желаното – така политическият анализатор Пламен Асенов определи характера на 2018 година. С него днес продължаваме да се връщаме към основните събития от последните 12 месеца, които вероятно ще повлияят и на развитията през новата 2019 година. 

– Пламен, като основни теми на годината обсъдихме българското евро-председателство и оцеляването на правителството, въпреки атаките срещу него. Има ли други развития в България през 2018, които трябва да се отбележат непременно?

– Още поне две неща, Фили. Първо, стана все по-видима битката между президент и правителство. Някои ще каже – това е естествено, защото ориентацията на президента Румен Радев е откровено лява, а правителството на Бойко Борисов се води дясно-центристко. Да, в цялата работа има политически нюанс, доколкото президентът май наистина си вярва, че може да предложи своя „политическа алтернатива” на сегашното управление под формата на нова партия.

Естествено, ГЕРБ не искат това да се случи, поне докато Радев е президент, за да не използва властовите си възможности в полза на тази партия. Така изглеждат нещата на повърхността. Но истинският проблем всъщност не е политически, а институционален, свързан е с Конституцията и разпределението на пълномощията. Президентът няма реална власт, но има доста възможности да помага или пречи на правителството. Практиката от 89-та година насам обаче показва, че президент и премиер в България не си сътрудничат, независимо дали са от една и съща или от различни партии.

В края на краищата, президентът, който изначално е в по-слаба позиция, не иска да е кукла на конци и винаги показва политически зъби, за да се види политическото му лице. На тази база може да се прогнозира, че и сега конфронтацията между Румен Радев и ГЕРБ ще продължи, но сама по себе си няма да доведе до срив на управлението, а може да бъде само допълнителен фактор. Например ако догодина ГЕРБ загубят европейските и местните избори, президентът със сигурност ще е силен фактор в общия хор, който ще иска оставка на кабинета и предсрочни избори.

– Пламен, каза, че Румен Радев говори за създаването на някаква своя „политическа алтернатива”. Доколко тази възможност е реалистична?

– Изобщо не е реалистична, Фили. Но да вметна, че именно липсата на алтернатива е вторият важен факт, който исках да спомена като важна характеристика на българската политика през отминаващата 2018. А Румен Радев не може да създаде такава алтернатива по две основни причини. Първо, сам той е много слаб политик – липсват му харизма и характер, липсват му идеи и талант да ги представя, липсва му и добър екип.

И второ, България отдавна има остра нужда от реална политическа алтернатива, но в дясното, а не в лявото поле, където стои Радев. Неспособността на демократичните десни сили тук да се организират, развият и заемат естествената си политическа ниша е особен феномен, а 2018-та е поредната пропиляна година за това. За съжаление, както изглежда, няма да бъде и последната. Да, европейските и местните избори догодина по принцип са много подходяща възможност за начален успех на подобен проект, но за целта той би трябвало да се е появил още през 2018-та. Няма го.

– Да погледнем и към Балканите, където, както казахме миналата седмица, има известно разведряване, но и нови заплахи. Защо регионът не може да се успокои?

– Два са основните фактора за това. Първо – историческите противоречия, натрупани през вековете, особено през последните стотина години. Второ – намесата на външни фактори, които заради собствените си интереси подклаждат противоречията веднага, щом те позатихнат. В случая имам предвид най-вече намесата на Русия. Тя отдавна има силно влияние на Балканите, смята ги за част от своята втора буферна зона със Запада и още от 19-ти век упорито не оставя балканските народи сами да решават съдбата си. 2018-та беше пълна с доказателства за това.

След като по-рано спецслужбите разкриха, предотвратиха и дадоха широка публичност на руския план чрез политически убийства и държавен преврат да се спре пътя на Черна гора към членството в НАТО, Кремъл се активизира в Македония и Гърция. Целта беше да се предотврати възможността те да решат стария си спор, а така да се отвори пътят и на Скопие към европейските и евро-атлантическите структури.

Засилената активност на руските агенти в двете държави доведе до разкриване на информация за дейността им както от гръцките, така и от македонските служби, а Гърция дори експулсира няколко дипломати като мярка срещу руската намеса. Така договорът между Атина и Скопие все пак беше сключен, но и в двете страни проблемите продължават заради силната съпротива срещу него, поне за част от която със сигурност се знае, че е активно стимулирана от Кремъл.

– Но общата оценка е, че договорът за името на Македония все пак донесе повече спокойствие на Балканите. Буквално в последните дни на годината обаче се появи ново огнище на напрежение между Сърбия и Косово. Това отново ли трябва да се отдаде на руската намеса?

– Темата е прекалено сложна за бърз и еднозначен отговор, Фили, но ще напомня само някои факти и нека всеки си направи изводите. 2018 година беше буквално рекордна по брой срещи между висши политици от Сърбия и Русия, включително на ниво президенти. Така темата Косово, която в началото на годината не беше по-гореща, отколкото през последните пет години например, постепенно се „сгорещи”.

Срещите задължително завършваха с една и съща декларация, леко странна от гледна точка на обичайната дипломация. В нея се казва, че Русия подкрепя Сърбия, независимо от всичко и при каквото и да било развитие на ситуацията. С други думи – Кремъл дава на Белград пълен картбланш да стигне до където иска в конфронтацията си с Косово, дори до край. И това обаче не би било чак такъв проблем, ако политическите декларации не бяха съпроводени със светкавична практическа операция за въоръжаване на Белград, включително чрез подарени – основно от Русия, но също от руския сателит Беларус – нови самолети, танкове и ракети.

Така че сега Сърбия е може би най-милитаризираната държава на Балканите, а сръбската армия – най-силна, ако оставим настрани натовските части на полуострова. Ето защо, каквото и да произлезе от този пореден балкански конфликт, който бързо стигна до ООН, но едва ли ще бъде решен там, Русия има пръст, това не бива да се забравя.

Друг е въпросът, че дори тази намеса не трябва да се разглежда сама по себе си, а като част от по-широкия руски план, за който наблюдатели все по-често предупреждават – създаване на напрежение в Европа с цел разпадане на ЕС. Към това трябва да се добави само, че подобно развитие би било смъртоносно за българската демокрация, а и за българския суверенитет, затова страната ни е длъжна да работи с всички сили за укрепване на европейското единство.

Забележка:  

Всички читатели, които, освен от политика, се интересуват и от литература, могат да намерят нови и интересни текстове на другия ми блог – Оксиморонният свят /написано в Гугъл/ или на адрес http://www.passenov.wordpress.com

Московското изнасилване с елха (не) се хареса на някои българи

ИВО ИНДЖЕВ

Руското посолство в София снизходи да ни осведоми, че не споделя “напълно” провокацията на свой местен мужик, чието антибългарско подмазвачество в полза на Кремъл официализира чрез публикуване на собствената си страница във Фейсбук. 

И ни дари с обяснението, че ставало дума за право на мнение, което те били публикували. Нещо като упражняване на свободата на словото. Същата, която в днешна Русия, производна на вчерашния СССР, е смачкана дори по-радикално, отколкото в малкото подобие (Н)РБългария. 

Дали не съжаляват вече русофилстващите столични общинари от “Московска” 3, че угодиха на Москва чрез монтирането на тяхната данайска елха в центъра на София и предизвикаха отзвук, който кара техните господари от Червения площад да се оправдават? Дали не им извадиха очи, вместо да им изпишат веждите?

Как да разчетем посланието на посланика Макаров, според което посолството му не подкрепя “напълно” гадостите, което е публикувало на своя официален сайт? Може би не е съгласен напълно, че сме олигофрени, а одобрява напълно “само” квалификациите, че сме малоумници и пасмина?

Не е вярно, че подобни обиди са просто мнение на отделен екземпляр от българската политическа фауна. Защото тонът за тази песен отдавна е даден лично от руските посланици в София.

Предшественикът на Макаров на този пост Юрий Исаков наричаше “маргинали” онези от нас, които си позволяваме да протестираме срещу наследството на съветската окупация в България. И двамата многократно са се произнасяли с оценка за обратното: че (почти) всички българи ужасно си падат по (почти) всичко руско.

Това е наглост. Защото те би трябвало да са говорители на господари в Кремъл, а не да плямпат от името на българския народ с обидни оценки за част от него, които нито могат да докажат, нито прилягат на един дипломат.

В опит да разнообрази арсенала на тази имперска пропаганда на местна почва Макаров обича да повтаря в интервютата си за сервилните медии у нас, че където и да отиде в България бива посрещан топло. Което е (половината) истина, т.е. манипулация. Защото  той ходи там, където му изнася и където са му подготвили въпросната топлота – като онази, която още държи “топло” на България след 45 години съветска окупация, пратила на “топло” десетки хиляди несъгласни с нея българи и  още толкова- на два метра под земята.

Дарителите на съветска хибридна елха, с която столицата на северната империя препика тук своето присъствие преди Коледа, се опитаха по този начин да дублират МОЧА, Монумента на окупационната червена армия в София. На върха на МОЧА червен армеец е вдигнал оръжие над главите ни.

На връх Коледа червени петолъчки символизират вдигнатия крак на шефа от Червения площад, който иска да препикае опитите на България да се откъсне от своя съветско-руски изнасилвач и да бъде оставен на мира да живее в европейското си семейство, към което исторически принадлежи.   

Явният подтекст на посланието на тази нова МОЧА е, че българите не трябва да празнуват Рождество Христово по волята на своите предци (избягали от задушаващата руска църковна хватка), а по съветско-руски маниер на 6 януари.

По съветска традиция “братушките” у нас, според Москва, имат само един избор: да приемат поздравления за предстоящата 2019 година, но не и за настоящата Коледа. Защото в Русия тя не се е състояла. Няма Коледа (в Русия), няма и в България. Това е закодирано в иначе прозрачното московско послание.

Макар Макаров и копания да не признават гафа в пряк текст, едно е факт: за пръв те вкупом изпадат в обяснителен режим. Така де, началниците обикновено не дават обяснения на подчинените си за препикаването на тяхната територия. “Молчать и не разсуждать” е обичайният им начин на общуване със съществата, които са по-низши в техните (пост)колониални очи. 

Гафът на Макаров, доколкото той е негово лично дело, а не на фабриката за фабрикуване на подигравки с България нейде в Москва,  би трябвало да предизвика отзоваването му по искане на българските власти за подобна гавра. 

По-вероятно е обаче в Москва да му бъде изказана благодарност, че успя на цената на едно дърво да постигне ефекта на МОЧА, т.е. да маркира продължаващото руско имперско присъствие и да покаже по този начин, че руският неоколониализъм няма намерение да си тръгва от България. А щом Москва иска, на Борисов друго не му стиска.

Нищо ново под сянката на мрачното московско слънце. Даряват ни със своя символика от векове. Например златото на кубетата на катедралния храм  “Александър Невски” е основополагащо руско дарение, срещу което се изисква поколения наред да коленичим с благодарност за това, че сме дарени да имаме светилище на руски светец, който е бил слуга на мюсюлманката “Златна орда”, но пък е водил войни срещу западните християни. Заради което е бил канонизиран за светец от руската църква, известна с това, че още от времето на Петър Първи, обявил се за император и църковен вожд едновременно, е на официална хранилка на държавата.

От такива “дарители” можем да очакваме именно подобни дървено-бодливи дарове. Като въпросната елха, с която Макаров и неговата свита у нас искаха да се отличат с коварен ход пред началството в Москва, но не срещнаха топло разбиране сред софиянци и изобщо сред българите, които в своя реален материален живот пребивават в западния вят ( както и поданиците на Путин, впрочем), но са обект на продължаващите опити на Москва да прави с тях “любов” насила.

И понеже шизофренично разкрачените между западния избор на собственото си западно по форма съществуване и менталното си пребиваване в ловните полета на онези от Червения площад жертви на русофилщината се правят, че не разбират какъв е проблемът с “една елха”, ще трябва да им обясня картинно какво не е наред с този данайски подарък.

По своя смисъл той наподобява на хрумване от страна на системен изнасилвач (на по-малки народи, какъвто е случаят със СССР и Русия) да подари на обект на своята похотливост еротичен атрибут от секс магазин уж от добро сърце. След което, ако жертвата се дърпа, да заяви най-спокойно, че не споделя “напълно” нейните опасения. Т.е. готов е на ново изнасилване по взаимно съгласие. 

Изнасилвачи винаги е имало. Лошото в нашия случай е, че тук съгласни с техните домогвания има доста и не ги е срам да си поискат “още от същото”, но не само за себе си, но и за несъгласните с тях.

България, 1984: Когато снегът почервеня от кръв

Всеки от тях има своя лична история и драма – от онзи декември 1984, когато снегът в селата край Кърджали почервеня от кръв. Вилдан Байрямова представя три съдби на хора, свидетели на бруталния „възродителен процес“.

Боряна Хъзова е кмет на село Бенковски, а в онези смутни дни била служителка в администрацията, пряко ангажирана с насилственото преименуване на българските турци. В нощта на 23-и срещу 24-и декември 1984 г. Бенковски бил обсаден от танкове и войска. Чиновниците от кметствата трябвало да се явят на работа посред нощ, за да проведат технически смяната на имената.

„Беше ме срам“

„Работехме денонощно, довеждаха цели групи хора с автобуси, които бяха принуждавани „доброволно“ да попълват заявления – иначе не ги допускаха до работното им място. Противопоставиш ли се – или в Белене, или бой до смърт в милицията“, разказва Боряна.

Боряна Хъзова и Мюмюн Иляз

Онези, които не се подчинявали на заповедта, трябвало да стоят с часове навън в зимния студ, а после ги изпращали в лагер.

„Онези с баретите действаха мигновено – водят някого да попълва документи, той се съпротивлява и… след минута вече го няма. Беше страшно, това не трябваше да се прави, мен ме беше срам“, казва Боряна.

Тя не можела да си обърне езика и да назове някой свой съсед с новото му име, поради което и понесла наказания. „Бях между чука и наковалнята, бях заставена да им избирам имена… че коя съм аз? Беше ме срам от всичко! Огромна грешка на БКП и непростимо престъпление бе това, а наследниците ѝ  още не са поискали прошка“, възмущава се тя. „Когато през 1989 г. започна масовата върна на изселване към Турция, на хората им оставяха само по няколко часа да съберат най-необходимото и да поемат към нищото“, с болка си спомня Боряна.

„Родината не се забравя“

Мюмюн Иляз, който е дошъл в кметския кабинет по личен въпрос, разказва своите преживявания от онези драматични дни: „Връщахме се от работа с миньорския автобус от рудника на „Горубсо“, когато въоръжени войници ни взеха паспортите. Цяла седмица нямахме право да ходим на работа, а когато най-сетне го разрешиха, всяка сутрин трябваше да взимаме разрешителни бележки за излизане от селото“, спомня си 72-годишният мъж.

Паметникът на убитото 18-месечно бебе Тюркян

Въведен бил вечерен час, а за пътуване трябвало да се иска изрично разрешение от кметството. „Над 20 години бях работил с българи в рудника, приятелството ни е живо и сега. И те тогава плакаха заедно с мен, началникът ни се ядосваше на партията. Забраниха коленето на курбан по байрамите, молитвите в джамията, езика, погребалните ритуали, всичко“, разказва той.

Според него, България е пострадала от всичко това: „Ако не беше репресията, хората щяха още да са тук и тази земя нямаше да е пустееща. Изтръгнаха турската интелигенция, а това бяха изучени в българските университети инженери, лекари, учители, агрономи, средни специалисти“, казва мъжът. След 10 г. прекарани в Бурса съпрузите се върнали пак в Бенковски – заради въздуха на планината. За Мюмюн в България е най-хубаво, въпреки всичко преживяно преди години. „И сега сънувам ливадите на моето село, където в детството пасях животните, родината не се забравя“, заключава той.

„Не вярвахме, че патроните са бойни, а те поваляха хора“

Лютви Юсеин: „Прекръстиха ме на Люцкан“

„На 26 декември сутринта жителите на селата Каялоба, Китна и Могиляне потеглихме към Бенковски, искахме да обясним, че не сме съгласни да ни вземат имената“, разказва Лютви Юсеин, който тогава е бил на 20 години.

В Могиляне товарен ЗИЛ блокирал пътя, но една голяма група от около 500 души не се подчинила на забраната да продължава похода си до кметството.

Командирът на военното поделение начертал с тебешир бяла линия на асфалта – като граница, отвъд която не бива да се прекрачва, а войската започнала да стреля на месо. „Не вярвахме, че патроните са бойни, взехме ги за халосни, а те поваляха хората. Тогава беше убито 18-месечното момиченце Тюркян“, спомня си Лютви.

Там на място загинали двама души, имало и доста тежко ранени, народът се разбягал. „Ние не искахме конфликт, целта ни беше само да изкажем несъгласието си. Снегът беше 40 сантиметра дълбок и просто почервеня от кръвта“, спомня си Лютви.

Портрети на жертви от т.нар. възродителен процес (Момчилград, 2018)

Два куршума улучили краката му. В болницата той лежал 3 месеца и 17 дни, през това време при него идвали цивилни служители на ДС, разпитвали защо и накъде са тръгнали хората. Взели му паспорта, наложило се да си избира ново име – от Лютви бил прекръстен на „Люцкан“. През пролетта на 1989 г. му дали 24 часа срок да напусне страната. Цялото семейство тръгнало за Турция, но след 4 месеца, прекарани в Бурса, се завърнало. а скоро след това Тодор Живков паднал от власт.

Стълбът, без който демокрация няма

Ограничаването на свободата на пресата е проблем не само в автократичните страни. Свободата на пресата е застрашена и във все повече демокрации. А това е заплаха за самата демокрация, твърди в коментара си Инес Пол.

Правото на свободно изразяване на мненията не е някакъв лукс. Неограничената свобода на пресата не е нещо, от което една демокрация може и да се откаже, а нещо, което трябва да бъде защитавано с всички сили. Защото тя е основен стълб на демокрацията – на държавната форма, която предлага най-голямата възможна свобода на индивида и най-добрата закрила на всички малцинства.

Само когато човек има възможност да изразява свободно мнението си, да критикува действията на политиците, необезпокоявано да разследва и да публикува своите информации, само тогава съществува и възможността за разкриване на корупцията и на пороците в управлението.

Важността на независимата информация

Това познание не е ново. Именно германците научиха не на последно място и от Адолф Хитлер колко е важна независимата информация. Хитлер си беше направил точна сметка, когато в началото на своето ужасяващо господство задуши независимата преса. Какво обаче означава това познание днес? На първо място то означава, че не бива да преставаме да информираме за подтискането на журналистите, че трябва постоянно да настояваме за освобождаването на колегите от затворите.

Трябва да търсим отговорност и от онези управници, които се опитват да ограничат свободата на мненията. Означава, че трябва да настояваме пред собствените си правителства и опозиции да се застъпват за свободата на пресата.

ЕС трябва да си зададе въпроса как ще подхожда към онези страни-членки, които постоянно ограничават свободата на пресата, променят законите си, уволняват критичните съдии и запушват устата на противниците на режима. При бъдещите присъединителни преговори трябва да бъде ясно, че без свободен печат не може и дума да става за пълноправно членство. Фриволният подход към новите страни-членки през изминалите години междувременно горчиво си отмъщава.

Инес Пол

Развитията, които наблюдаваме днес в Европа, са всичко друго, но не и банални. Ситуацията в страни като Полша, Унгария и Румъния се изостря сериозно.

Ситуацията на блогърите и журналистите, които често са единствените източници на независима информация, става все по-лоша и опасна за живота. Само тази година по света са били убити 13 журналисти – почти двойно повече в сравнение с 2017 година.

Тръмп напада свободната преса

При това отявленото насилие срещу журналисти не е единствената заплаха. Политици като Доналд Тръмп и Владимир Путин разбраха къде е най-чувстителното място за атаки срещу журналистиката – в нейната достоверност. И когато американският президент обявява медиите за лъжлива преса, той иска не само да отклони вниманието от собствените си лъжи.

Тръмп преследва дългосрочна стратегия за подкопаване на доверието в своите най-опасни критици. Затова жерналистите и медийните концерни трябва още по-внимателно да проучват, да се отнасят още по-критично и към своите колеги, открито да сочат грешките. Защото всяко съзнателно закононарушение и всяко едностранчиво представяне на информацията дава козове в ръцете на онези, които не искат гражданите да бъдат добре информирани, за да си съставят собствено, независимо мнение.  А именно то в крайна сметка е предпоставката за свободни демократични избори.