Приятелският рикошет и съпътстващите жертви в закъснялата стрелба срещу наследството на ДС

Иво Инджев

Кандидатурата на Васил Терзиев за кмет на София предизвика (не)очаквано бурна реакция във връзка с предците му от ДС, но не сред левите и явните противници на либералите, чийто кандидат е Терзиев, а в средите, определяни като десни.

Това предизвиква радостта на левите и рашистите, които без да си мръднат пръста получават прекрасен подарък. Потриват доволно ръце.

Най-критично настроени към правото на младия Терзиев да се бори за доверието на софиянците са тъкмо гравитиращите около първия любимец на Решетников в българската политика.

Това беше собственикът на партията, за която рашисткият надзирател на България от КГБ публично заявяваше, че е най-мила на Кремъл в България, но това не попречи на остатъка от някогашния СДС да се разтвори удобно в партията му.

Такъв е случаят с Румен Христов, лице на обезличаването на СДС. Превърна трибуквието в брошка на ревера на бившия милиционер, който откърми рашизма като главен секретар на МВР, кмет на София и премиер до степен, че да му се наложи вече в качеството на осъзнат като чист (изпран?) евроатлантик да се бори със собственото си наследство в наше време. Сега същият Христов е яростен спрямо кандидатурата на Терзиев.

Имам желание да помогна някак на своето (незначително “за световната революция”) ниво на кандидатиралия се вече Терзиев, но си давам сметка, че по-скоро мнението ми може да бъде употребено срещу него в духа на упреците към “краставите магарета” .

Каквото и да добавя към всичко, което съм направил, казал и изписал по въпроса, ще прозвучи като опит за лично оправдаване. Но и да премълчавам напълно въпроса не отива на едно “краставо магаре”. Ето защо ще маркирам с един къч позиция без да ангажирам никого от стадото.

Четох правдив анализ по този повод на Николай Слатински във Фрог.нюз. Чест му прави да признае, че не се гордее с факта, че не е бил свързан с ДС и че би се гордял, ако му бяха предложили сътрудничество, но е отказал. Позната ми е тази позиция от множество частни разговори с доказани антикомунисти. Многократно са ми признавали нещо подобно за себе си, но Слатински го заявява публично.

Гледах по TV 1 интервю с Диана Иванова, журналист, изследовател на явлението (наследството) на ДС. По-точно в случая ставаше дума за “децата на ДС”. 

И двамата обобщават, че никой, който е бил свързан с ДС, не е осъдил този инструмент на комунистическата диктатура. С тази част от техните съждения не мога да се съглася.

Има един, който доказа не само на думи съпротивата си и практика престана да бъде част от семейството си, шокирано от този съзнателен избор на самостоятелна житейска и обществена позиция. Закри с един свой подпис и по своя воля 26 кореспондентски пункта на службите в чужбина (защото това включваше не само ДС, но и РУМНО). Не познавам друг ръководител на българско ведомство, който да е направил нещо подобно. 

В резултат на това и (на много още от същото), повече от 30 години по-късно, бива определян все така като “предател”, “американска” или “еврейска подлога” и получава непрекъснато заплахи за живота си. Някои от тях в момента биват разследвани (отново и за пореден път) без особени изгледи да приключат с повдигнати обвинения. 

Мога да продължа, но ще спра дотук само с този пример, за да се обоснова, че обобщението на споменатите по-горе коментатори не отговаря на истината – както повечето обобщения, които поставят по формален признак под общ знаменател хора с различни съдби.

Изключенията може да потвърждават правилото, но когато биват третирани с ютията на общия знаменател от това губи истината-същата, за която казват, че трябва да бъде изречена докрай във връзка с ДС.

Иначе претенциите към младия Терзиев да се разграничи от миналото на своите предци са напълно легитимни, особено ако бъдат погледнати с очите на репресираните от режима и техните близки.

Това изискване трябваше да бъде предвидено от онези, които го номинираха. Трябваше да поемат част от тежестта на задачата. Можеха да намерят начин и форма да споделят товара. Сега вече е късно.

Подложеният на приятелски огън “виновник” е заплашен от изкривяване на акцента в предизборната му кампания и има само един избор: да върви напред с този камък на гърба си или постоянно да се оправдава. 

Изборът (му) вече е направен и вътрешновидовата препирня дали е бил правилен със задна дата носи дивиденти на общия противник, който задължително ще се възползва от това.

Когато ударят ближния ти по бузата…

Деян Кюранов

Бият ближните ни от Украйна – а тези наши ближни от България ги съветват да се оставят на ближните ни от Русия да ги бият още.

Коментар от „Портал Култура“.

Когато ударят ближния ти по бузата, обърни му главата да го ударят и по другата!

(деонтологично)

Заглавието напомня за казаното от Христос според Евангелието от Матея (5:39). Но не съвпада с него, с цел да синтезира виковете на множество наши ближни от България: „Мир! Между Украйна и Русия! Мир сега и мир веднага!“

Бият ближните ни от Украйна – а тези наши ближни от България ги съветват да се оставят на ближните ни от Русия да ги бият още. Да ядат те бой в името на Мира нине и присно – а ако ги глътне Русия, и во веки веков.

В текущия момент този „бой“ е убийства – на войници, както и на деца още в майки и вече новородени, на просто малки деца, на пубери, на млади мъже и жени, на зрели мъже и жени, на старци и старици, на болни и здрави, вменяеми и невменяеми хора. И на животни, домашни и диви, застигнати на полето и в гората, или държани за показ в зоологическите градини. (Някои добавят и „убийство на природата“ и това е мъдро и далновидно, но докато гинат творения, сподобени със смъртна болка, с ужас и отчаяние до богохулство, на мен някак не ми иде екологичното мислене.)

– Ами да, и ние така казваме, всичко това е ужасно, тъкмо затова искаме Мир!

Сиреч, тъкмо затова горепосочените убийства трябва да продължат, та да им дойде акълът на тия наши украински ближни да си сменят ориентацията – тяхната ориентация към война (неправилна) с „нашата“ ориентация към Мир (единствено правилна).

Да си сменят грешната ориентация – и тогава Мирът ще отбърне нова страница. И за начало ще сложи край на всекидневните масови убийства на войници, хора и животни. Убийства пак ще има, то се знае, нашите ближни от Русия се управляват чрез убийства на управляваните от страна на управляващите – но не на всички, естествено, а само на онези от тях, които не са по волята на управляващите, по-точно на Управляващия.

Така че е практически сигурна прогнозата, че смъртността сред животните и децата рязко ще намалее. Но няма да има никаква дискриминация, защото – по принцип и практика – на управленски убийства подлежат всички управленски обекти на Руската федерация без разлика.

Очаквано обаче нашите ближни новоруси от бившата т.нар. „Украйна“, рожба на въображението на „колективния Запад“, ще се налага да бъдат подлагани на управленски убийства с относително по-голяма честота, по всепонятни причини.

Дали като функция от историческото време кривата на управленските убийства постепенно ще стане по-плоска и ще се превърне в някаква нормала, близка до хоризонталата, не можем да прогнозираме, тъй като не разполагаме с достатъчно дълъг тренд; а видяхме колко наивни излязоха прогнозите въз основа на временния спад след смъртта на Сталин.

Засега онези наши ближни от България, които викат за Мир, само не искат да даваме на украинските си ближни оръжия против руските ни ближни. И им викат да престанат да искат! Прокрадва се обаче интуицията, че биха искали и да им сграбчат главата, не за да я изтръгнат (политиката е изкуство на възможното!) – а за да обърнат и другата им буза, да е по-сгодно на нашите ближни от Русия да удрят. Но тук данните не стигат дори за интуитивна хипотеза, затова оставаме в рамките на интуитивната импресия.

Седмото блаженство според Христос на евангелист Матей е „Блажени миротворците“. Трябва ми цялата ми вяра в доброто и в човека, за да повярвам, че Викането за Мира на нашите ближни от България е мотивирано от желанието им да се нарекат Божии чада. А не от леност на ума и низост на чувствата, от искрена лакейщина, от невинно лице към Небето, докато ръката я тегли да шари по трупове. И колкото голяма вяра в доброто и в човека да имам, не ми стига за това. На вас – стига ли ви?!

Алкапончовци

Митко Новков

Какво ли не и колко ли не се изписа за т.нар. „Марш на справедливостта“ на Евгений Пригожин против руския военен министър Шойгу и началника на Генералния щаб Герасимов – анализи, коментари, твърдения осветлиха станалото от всякакви страни, предлагайки понякога твърде сложни, че даже и дълбоко конспиративни теории за това къде, как, защо, колко, кой, кога, по какъв начин и т.н.

И не че предложените обяснения не бяха точни, струва ми се обаче, че на моменти твърде старателно заничаха в нищото, че да открият под вола теле.

„Бръсначът на Окам“ обаче препоръчва по-простички ходове, дето са най-близо до акъла, пък макар и да ни се чинят прекалено семпли, чак елементарни.

Но да си кажа направо, няма нищо по-елементарно от упражняването на властта в Русия и от различните клики, дърлящи се около луковиците на Кремъл: това е власт бандитска или – казано по руски, блатна; с чисто мафиотска структура и с чисто мафиотски навици.

Някакви алкапончовци в руска ипостас, от които не може да се очаква друго освен козаностренски маниери и похвати. В Русия днес царуват разбойници, но не Шилерови, а сомалийски – нищо друго не им се търкаля пред очите освен плячка, плячка, плячка…

Този начин на „държавно“ (?) устройство е отколешен по руските земи, още с идването на варягите. Различните предводители – князе и князчета, пребивават в градовете заедно със своите дружини и от време на време осъществят набези в околните територии, за да се сдобият с непринадлежащо им имущество. С една дума, грабят.

Целият епос „Слово за похода на Игор“ разказва подобна история: тръгнал князът с дружина малобройна към половецките земи и там „в петък сутринта те половецките войски нечисти стъпкаха, обсипвайки полето със стрели, повлякоха красивите девойки половецки, а с тях и злато, и коприни, скъпи украшения“.

Само дето се оказва, че са надценили силите си разбойникът Игор и дружинниците му и биват поразени: князът е убит, отрядът разбит. Следва кърваво отмъщение срещу половците (ние ги знаем като кумани), но същността си остава – хайдутски грабеж и разорение за собствено обогатяване. Шайки в началото, шайки всякога, шайки до днес…

В известен смисъл т.нар. „монголско иго“ (което иго руснаците пришиват и на нас, българите, само че османско) представлява продължение на някогашните варяжки безчинства с тази разлика, че сега грабят не северняци, а източняци.

А ако държим да сме точни, не те грабят, делегирали са правата за грабеж на руските князе, които дават мило и драго, за да ги припознаят монголците за техни наместници в „Светата Рус“. Затова и лазят по корем пред хановете на Велика Монголия, че да изпросят за себе си ярлика, който да им даде това бандитско право. Като най-изкусен в това блюдолизничество е светията Александър Невски, когото славят и превъзнасят като спасител от западните попълзновения на тевтонските рицари.

И да, от тях е спасител, но пък е бил ревностен поданик и васал на Ордата, дори сразява Великия град Новгород, който не щял да плаща дан на завоевателите от степта. Да, Азия като че ли е винаги по-близо до руската душа, Европа ѝ е по-скоро чужда.

Много още мародерски шайки се изреждат в Русия – и опричниците на Иван IV Грозни, и размирниците на Стенка Разин, и помешчиците, държащи крепостните като роби (тук няма как да не си спомним Салтичиха, пред която унгарската графиня Батори е невинно агънце); до голяма степен казашките образования край Дон, Кубан и Запорожие са от същото естество.

Тъкмо от тях, между другото, Емелян Пугачов набира своите отряди, за да оспори властта на немкинята Екатерина II – начинание, което завършва печално за него, на колелото на мъченията.

Така или иначе, практиката на разбойничеството и на криминалните съдружия в Русия си има сериозни традиции и т.нар. „частни армии“, сред които най-боеспособната се оказа „Вагнер“ на Евгений Пригожин, не са някакво непознато явление, а общо правило.

То – ако се вдълбочи човек, ще схване, че и цялата Гражданска война след Октомврийския преврат е сблъсък на такива бандитски отряди, само че уж с идеология някаква – червена, бяла, зелена.

Дивизията на Чапаев не е по-различна от тачанките на Нестор Махно, просто се прославя повече и я възвеличават, защото успява да прибара властта. По същия начин се прославя и Путин – не защото не е изконен руски бандит, а защото си е присвоил шапката на Мономаха…

Всъщност – ако си дадем сметка откъде идва той (от поделенията на КГБ), няма как бандитското да не е в кръвта му. Някогашната ЧК наистина се превръща в страшилище под ръководството на Феликс Дзержински, но именно Сталин е, който превръща тайните служби в основа на тоталитарното си управление.

А кой и какъв е бил Джугашвили преди да стане Сталин? Бил е Коба – идеологически разбойник, пратен в заточение заради обири и въоръжени грабежи. Един от най-преданите бандити на партията.

Та нали заради това не харесва пиесата на Булгаков „Батум“, защото му напомня младите години, когато не е бил самодържецът, а най-обикновен крадец. „Блатният“ произход в Русия винаги е бил на почит и в момента точно тези „блатни“ похвати са всекидневие. Управленско всекидневие…

В този смисъл походът на Пригожин не беше никакъв „Марш на справедливостта“, а просто изправянето на една злодейска шайка срещу друга злодейска шайка, неправомерно според нея сложила ръка на ресурсите и рекетьорските източници, които тя трябва задължително да ѝ отнеме. Нещо като гангстерска война, но с тази разлика, че се осъществява на държавно равнище.

И ако се върнем на знаменитото някога изречение, не България, Русия е страната, в която мафията си има държава. Мафиотът Путин срещу мафиотът Пригожин, а трети мафиот се намеси, за да примири фамилиите, зоват го него Александър Лукашенко (прочее, една от причините да са двамата така близки с Пригожин е, че много обичали като се напият, да си припяват заедно „блатни“ песни).

Днешната руска държава е едно огромно Чикаго от 30-те, разпростряло се от Черно море до Камчатка; територия, в която населението е заложник на бандитските кланове, изсмукващи не само жизнените му сили, но и последния му дъх.

Засега гангстерът в Кремъл съумя да възпре гангстера-„музикант“, за идния път обаче не се знае. Частни армии (шайки) в Русия се нароиха като гъби след дъжд, достатъчно е само да посочим кадировците от „Ахмат“ или „Стаф-Център“-а на „Газпром“, учреден със специален декрет на премиера Михаил Мишустин.

В Русия всички се готвят за времето, когато неизбежно ще избухне гангстерската война между различните „фамилии“ и тогава дори Лукашенко няма да може да спре лавината.

От друга страна, и той се подготвя, само че – вместо да се пъне тепърва да си създава криминален отбранителен корпус, частна армия, просто си прибра „Вагнер“, по-евтино му излиза.

Огънят се е разгорял, водата в казана ври, похлупакът подскача и маршът на Пригожин бе само предизвестие за това какво предстои. А не предстои нищо добро, напротив – руските гангстери са гангстери с бомби, с атомни бомби. И изобщо не ясно какво ще им щукне, ако усетят, че губят във вътрешната гангстерска война…      

За Васил Терзиев и неговото „тежко“ минало

Добре е, че Васил Терзиев осъди категорично репресиите на комунизма. Но той тепърва ще трябва да се доказва не само в дебатите, а и с цялостното си политическо поведение, пише Петър Чолаков.

Убеден съм, че отговорността за ценностите, които човек изповядва, неговото поведение и избор е винаги и само лична. Ето защо намирам за несъстоятелни нападките по адрес на бизнесмена и съосновател на софтуерната компания „Телерик“ Васил Терзиев.

Неговата кандидатура за кмет на София на местния вот през есента бе подкрепена от ПП–ДБ и „Спаси София“. Още докато тя се коментираше неофициално, срещу него бяха отправени остри коментари заради принадлежността на негови роднини (дядо, баща и чичо) към бившата Държавна сигурност.

Човек не избира родителите си. Както гласи една индианска поговорка, във всекиго от нас живеят един добър и един лош вълк – от това кого храниш зависи какъв човек ще бъдеш.

Славата на родителите може да бъде и бреме

Традиционно в политологията се смята, че семейството има доминираща роля в политическата социализация. Училището, религиозните институции и медиите също имат значение, но то е по-слабо. А това на политическите партии – обикновено още по-незначително.

В семейството се изгражда оптиката, през която виждаме света, гравитираме към една или друга политическа идеология, изграждаме се като „политически животни“. Ала това не е непременно така.

По-нови изследвания оспорват ролята на семейството като абсолютна детерминанта в политическата социализация. През последните десетилетия семейството е в дълбока криза като институция в много страни. Значително нараства ролята на медиите, особено на социалните.

Несъмнено принадлежността към определено семейство може да подпомогне кариерното израстване и дори да го предопредели. Това е „ефектът на натрупаните ползи“ или „принципът на Матей“, формулиран от социолога Робърт Мъртън още през 1968. Този принцип обаче не трябва да се абсолютизира. Славата на родителите (добра или лоша) може също да се превърне в бреме.

Неотдавна, само допреди три десетилетия, по висша партийна повеля амбициите на младежи от неблагонадеждни семейства са били задушавани. Днес други, водени от демократичен плам и желание за мъст, искат да направят същото, фактически повтаряйки несправедливостта на миналото. 

Въпрос на осъзната лична отговорност е и прочитът на историята – включително да се осведомиш за един или друг период, осъзнавайки собствените си стереотипи и мисловни блокове. 

Обществото тепърва ще опознава Терзиев

Някои биха казали, че ролята на ДС е спорна. За мен е точно обратното. Ролята на комунистическите служби за сигурност в България е безспорна. Да, историята на ДС е част от дебата за миналото, за нужния разговор за травмите-вододели, които прорязват българското общество. 

ДС обаче е била основна и иманентна част от репресивния апарат на квази-тоталитарен режим – инструмент на злото. ДС е месомелачка, в която са били хвърляни не само несъгласните с политиката на режима, а и изобщо „подозрителните“.

В този смисъл е добре, че Васил Терзиев осъди категорично репресиите на комунизма с думите: „Да заличиш десетки хиляди хора е изключително голямо престъпление“.

Това поведение контрастира с думите на журналиста Петър Волгин, който фактически оправдава репресиите и палачите. „Достатъчно е да погледаш десетина минути някой нахален и неумен богаташ като Хампарцумян, за да разбереш защо е трябвало да има Народен съд“, написа Волгин във Фейсбук.

Що се отнася до Васил Терзиев, който е практически непознат за обществото – той тепърва ще трябва да се доказва не само в дебатите, а и с цялостното си политическо поведение. Изключително важно е стриктно да се придържа към заявените ценности и дадените обещания.

Забрана на „Възраждане“? Има по-добри начини.

Трябва ли да действаме демократично спрямо онези, които отричат демокрацията? Има ли изход от този парадокс? Например по отношение на „Възраждане“? Една забрана тук навярно ще е грешният път, твърди проф. Ивайло Дичев.

„Няма свобода за враговете на свободата“ тази фраза произнася черният ангел на революционния терор, Антоан дьо Сент-Жюст, затрил много врагове, докато бил сам гилотиниран на 27-годишна възраст. Сещам се за тази апория често, когато демокрацията ни изпадне в криза: трябва ли да действаме демократично спрямо онези, които отричат демокрацията?

Как да постъпваме например с публични говорители, които злоупотребяват със свободното слово? Които например лъжат, че ваксините срещу Ковид убиват, с което причиняват смъртта на хиляди лековерни? Да наложим цензура?

Повечето мои приятели биха се възпротивили. Трябва да убеждаваме, ще кажат, защото цензурата неминуемо се обръща сама срещу себе си, подобно на гилотината за Сент-Жюст. Е добре, но в дигиталната джунгла именно лъжите са тези, които звучат най-силно и колкото повече спориш с тях, толкова повече внимание им обръщат хората.

Заключени в парадокс

Разбирате, че поводът за това размишление е явлението „Възраждане“. „Няма граждански права за враговете на гражданските права“, би казал един съвременен якобинец.

Но трябва да бъдем много по-внимателни, защото самата тази партия паразитира върху принципите на либералната демокрация, която не само изпълнява волята на мнозинството, но и опазва малцинствата.

И ето ни заключени в парадокса. Оставяме я да действа безнаказано и по този начин окуражаваме други безотговорни кандидати за слава? Или – забраняваме я и с това изпълняваме стратегическия ѝ замисъл, а именно да разруши самия принцип на тази демокрация?

Има ли фашистки партии днес

Твърде лесно – вероятно следвайки прочутия закон на Годуин, според който всеки достатъчно дълго воден спор неминуемо стига до Хитлер – обявихме „Възраждане“ за фашистка партия. На което Костадинов върна обвинението, като нарече фашистки управляващите партии от мейнстрийма, защото го забранявали. Все пак нека сме наясно, че дори в позите и приказките им да долавяме отгласи от 1930-те, пред определението следва да поставим едно „нео-“.

Защото в нашия свят не може да има класически фашизъм по простата причина, че няма маси за организиране. Ако щете средната възраст на българина удари 45 години и желаещите да маршируват във факелни шествия ще намаляват.

Съвременните движения от този тип са нео-фашистки, доколкото малки групи активисти разчитат на провокации, които да отзвучават по социалните мрежи. Едно изследване по време на последните избори показа, че Костадинов (съвсем демократично!) присъства в медиите два пъти повече от първия следващ кандидат.

От скандал на скандал: така се печели популярност

Защото казва разумни неща ли? Не, защото провокира, създава медийни събития, които наивните му опоненти се хващат да коментират. И сега и заплахата, че ще бъде подведен под отговорност за действията на шпицкомандите си, е нов повод да му обърнем внимание.

Ако има процес – следващ повод. Ако го оправдаят – по-следващ и тъй нататък. Тъкмо с това се хранят нео-радикалите отляво и дясно днес. Който не следи световната политика, нека си припомни персонажа на Волен Сидеров, който така припламваше от скандал на скандал.

За разлика от забранената през 2020 неонацистка „Златна зора“, чиито лидери бяха пратени в затвора, „Възраждане“ все още няма на съвестта си физическо убийство. Затова и много юристи са скептични за това дали срещу тях могат да се предприемат сериозни съдебни действия.

И все пак над тях тежи едно тежко подозрение: те са на страната на Русия, която ни е обявила за вражеска държава и насочва към нас ядрените си ракети. Можем само да гадаем дали службите ще докажат връзките им с Кремъл, а някои подозират дори самите тези служби, което затваря кръга.

Има ли тогава място в нашия парламент партия на национални предатели? Ако възприемаме сегашното положение като война, разбира се, не. Но извънредно положение у нас не е обявявано и управляващите се пазят да го направят.

Нещо повече, симпатии към врага има и в БСП, и в президентското войнство – и от двете страни, впрочем, избягват да осъждат строго Костадинов. Един удар срещу „Възраждане“ рискува да консолидира русофилията, която според мен електорално стига до една трета от електората.

Премерени законодателни стъпки

Безспорно не могат да се оставят без последствие хулиганските прояви на тази формация. Чудя се, впрочем, защо полицията не се намеси по-сериозно, когато рисуваха „евреи“ на онази бирария или блокираха кината в София и Варна.

45-годишният средностатистически българин не обича гамените, дори когато споделя пилонния патриотизъм на поляната в Рожен. Арестуваха ли някого, повдигнаха ли обвинение с утежняващото обстоятелство „от омраза“? Като че ли у нас има събуждане в тази последната насока, но засега рядко чуваме за осъдени хомофоби или расисти.

Безобразията на „Възраждане“ в парламента също предполагат премерени, но последователни законодателни стъпки (ако, разбира се, ГЕРБ не реши да се заиграе с тях за някаква бъдеща подкрепа).

Не се наемам да кажа какви законодателни стъпки точно – нека ги измислят юристите, но парламентът следва да се омиротвори, а не да става арена за мерене на… метафорите. Това, което знам, е, че за огромно съжаление на много хора „Възраждане“ няма как да изчезне, а резките действия срещу нея само ще отворят мегдан за други подобни нео-скандалджии.

С инструментите на правото

Скандирането на европейски ценности от наша страна само поражда контраскандиране на национал-аутистки от тяхна. Едно спокойно и решително противопоставяне, за което даде знак министър-председателят Денков, не просто може да спре безобразията на „Възраждане“, но преди всичко да ги изтласка от центъра на общественото внимание.

Защото правото има тази удивителна способност да тушира конфликтите, да ги забавя, да отнема емоционалната им енергия. Попаднала в орбитите му, „Възраждане“ присъда по присъда ще се нормализира или ще престане да интересува хората.

Местни избори 2023. За кого бият?

 Емилия Милчева 

Вотът наесен е темата на лятото. Разпределението на кметове и общини ще играе съществена роля в отношенията между „плаващите мнозинства“ и партньорите в „не-коалициите“. Анализ на Емилия Милчева.

Политика местни избори

На местните избори наесен няколко нови политически сили ще се борят за свои кметове и групи общински съветници – „Продължаваме промяната“–„Демократична България“ и „Възраждане“, и трета, макар и необявена официално – президентският кръг. Всъщност дори четири, тъй като ПП и ДБ към момента не могат да постигнат разбирателство за общи кандидатури за кметове и общински съветници – освен за София.

Всички тези формации ще се стремят да разбият хегемонията на ГЕРБ в местната власт, за да разширят политическото си влияние. А това надмощие се пропука още през 2019 г., когато ГЕРБ спечели допълнително 9 кметски места, но изгуби общински съветници.

Изключването на Втория в партията на 7 юли същата година заради луксозния апартамент с асансьор, купен особено евтино от „Артекс“, все пак нанесе известни поражения, тъй като Цветан Цветанов се грижеше работата с местните структури да се движи като по часовник.

През 2019 г. кандидатите на ГЕРБ се явиха на балотажи в 15 общини, които на предишния местен вот четири години по-рано бяха спечелили още на първия тур. На ДПС все още няма кой да им отнеме „крепостите“.

Новите политически конкуренти на местния вот, освен че ще са в схватка помежду си, ще са и съперници с ГЕРБ. Целите на предизборната кампания обаче се усложняват от факта, че партията на Бойко Борисов и ПП–ДБ са скрепени от общо управление – кабинет, в който след 9 месеца представителката на ГЕРБ Мария Габриел ще стане министър-председател. 

Освен това си взаимодействат по обща законодателна програма в парламента и обменят идеи за конституционна реформа, каквато възнамеряват да осъществят с ГЕРБ–СДС, ДПС и която от останалите политически сили се съгласи. (Съгласни засега няма.) Заради бъдещето на правителството и бъдещата конституционна реформа съюзът с ГЕРБ – а това значи и с лидера Бойко Борисов – трябва да бъде съхранен.

Това обяснява и защо имунитетът на Борисов е неприкосновен и пазен, а заедно с него – и изваждането от деловодството на парламента на документите по „Барселонагейт“, внесени от бившия вече главен прокурор Иван Гешев.

Пътят към София

Как тогава ще се реализира битката за София на общия кандидат-кмет на ПП–ДБ, „Спаси София“ и гражданската платформа „Eкипът на София“ Васил Терзиев? Последните две формации са активни на градския терен от години със свои анализи и предложения какво да се промени, за да имат столичани „право на град“. В публичните си изяви досега Терзиев залага на позитивната кампания и не хвърля камък по ГЕРБ и дългогодишната кметица на София Йорданка Фандъкова. 

Евентуална победа би следвало да е венецът на един цикъл, започнал на местните избори през 2019 г., когато „Демократична България“ спечели 8 районни кметове в столицата – ⅓ от всички, и група общински съветници. А на парламентарния вот на 2 април коалицията ПП–ДБ победи ГЕРБ в трите избирателни района в София, спечелвайки средно с 32% повече гласове. 

Но контекстът тогава беше различен. На балотажите, на които се избираше и кмет на столицата, и почти всички районни кметове – 22 от 24, имаше значително обединение на формации и избиратели срещу ГЕРБ.

Такъв тип подкрепа беше отчетена и при Мая Манолова, напуснала поста на омбудсман и издигната по формулата „независим кандидат, подкрепен от…“ срещу Йорданка Фандъкова (ГЕРБ). Въпреки че леви и представители на градската десница гласуваха заедно, все пак една част от десните не успяха да надмогнат политическата поляризация от началото на Прехода – но също се наблюдаваше и масово гласуване, отчетено в секции в ромски квартали.

Двайсетина хиляди гласа не достигнаха на Манолова да седне в кметския кабинет на „Московска“ 33 и ГЕРБ продължи да управлява.

След обявената номинация на ИТ предприемача, известен като съосновател на компанията Telerik и образователна академия със същото име, се появиха коментари, че произходът на Терзиев, чиито баща, дядовци и чичо са заемали високи позиции в бившите тайни служби, е флирт с левия електорат.

Резултатът наесен ще покаже дали тази спекулация ще се окаже вярна – и дали отблъснатите вдясно няма да са повече от привлечените отляво. Но ухажване на левите избиратели е и привличането на кмета на район „Изгрев“ д-р Делян Георгиев в екипа на Терзиев. Георгиев беше изключен от БСП по предложение на лидерката Корнелия Нинова.

От първоначалните изявления на Васил Терзиев се разбра, че възнамерява да води позитивна кампания, без да влиза в тежки схватки с ГЕРБ. Изборите обаче са битка и успехите на бизнес попрището невинаги вършат работа на политическия терен.

Васил Терзиев не е политик, а кметският пост в София в действителност е четвъртият в държавата – след председателя на парламента, премиера и президента. Столицата е градът, в който живее близо една трета от България, и е с бюджет от над 2 млрд. лв. за 2022 г. 

ГЕРБ все още не са обявили кого ще номинират срещу Терзиев – нескрито слаба кандидатура, каквато беше Цецка Цачева срещу Румен Радев на президентския вот през 2016 г., или кандидат, с когото биха стигнали до балотаж, а там вече може и приятели от „плаващи мнозинства“ да помогнат.

Първото би означавало, че се отказват от София, където ще имат голяма група съветници. Но столицата е знакова за ГЕРБ и би било лош сигнал за партията – и в контекста на предстоящите догодина европейски избори.

Второто си е репутационна щета, макар че ГЕРБ не са се притеснявали от партньорствата си с националисти. В Европа крайнодесни вече влизат в управлението заедно с десни партии, а това може да промени баланса на силите в Европейския парламент след евроизборите догодина, прогнозира Euronews.

С антиевропейски послания се кани да играе на местните избори и „Възраждане“, особено ако референдумът за запазване на лева до 2043 г. се проведе заедно с тях.

Ами „Възраждане“?

През 2019 г. лидерът на партия „Възраждане“ Костадин Костадинов загуби балотажа във Варна срещу настоящия кмет Иван Портних (ГЕРБ), спечелил трети мандат. Сега националпатриотичната партия с кремълски уклон, учредена във Варна, издига депутата си Коста Стоянов за кмет.

Ако ПП и ДБ не стигнат до обща кандидатура, социалистите са в полуразпад и е голяма вероятността на балотажа да се окажат Портних и Стоянов. На изборите на 2 април ГЕРБ–СДС бяха първи, на второ място – ПП–ДБ, които получиха с близо 13 000 гласа по-малко като коалиция, а партия „Възраждане“ увеличи подкрепата си, макар и с малко. 

След създаването на правителство „Възраждане“ се опитват по всякакъв начин да провокират напрежение. Поредният опит е на Костадинов с призиви за насилие – „тази уродлива измет да бъде унищожена“. „Измет“ са противниците на режима на Путин и на войната, която води в Украйна.

Уталожената с избора на кабинет политическа криза не работи за рейтинга им и затова поддръжници на партията атакуват киносалони заради филма Close на режисьора Лукас Донт, обявен от тях за „гейски“ и за „педофилия“, и драскат антисемитски лозунги.

Техните фашизоидни прояви, които Костадинов обявява за „антифашистки“, макар и публично осъдени от премиера, политически сили, общественици, ще стигнат до кресчендо за местните избори.

ГЕРБ не се гнусят да влизат в сглобки с „Възраждане“ в парламента, въпреки че Борисов „категорично“ осъди поведението им, свързано с „агресията, инакомислещите, провокацията и езика на омразата“. Но избирателите им са свикнали на такива колаборации от години и също така не им е повлиял и съюзът с ПП–ДБ.

Скорошно проучване на социологическата агенция „Тренд“ установи, че от не-коалицията с ГЕРБ ПП–ДБ са изгубили 5% от подкрепата и „Възраждане“ са съвсем близо до тях, на по-малко от 4% „разстояние“ – макар и отбелязали минимален ръст в сравнение с изборния си резултат. Сходни данни показа и „Алфа Рисърч“ – спад с близо пет пункта спрямо април на резултатите при ПП–ДБ, докато при ГЕРБ е 2%. 

Така че местните избори наесен ще са по-трудни от парламентарните от пролетта. Основният политически враг на ПП–ДБ, също и политическа цел, вече е партньор във властта. „Възраждане“ не са управлявали, за да бъдат подложени на критика. БСП е умряло куче. ДПС е вкарано в конституционното мнозинство. „Има такъв народ“ не влизат в сметката, освен като подплънки.

Кой ще превземе доскорошните крепости на ГЕРБ – ето това е въпросът и за отговорите ще помогне и справянето на правителството.

Мнозинството си мълчи, простаците ликуват, кадърните са глас в пустиня

Emil Sokolov

Политическата криза е всъщност криза на образованието.

Няма как функционално неграмотен електорат да избере функционално грамотни политци. Няма как и функционално неграмотни политици да осъществят образователна реформа, която да се справи с неграмотността, било тя класическа или функционална.

Това го показаха още резултатите от PISA, външните оценявания след 7-ми и 10-ти клас и матурите след 12-ти клас, но реакция нямаше.

Българското образование не учи на критично мислене и умения, а учи учениците да възпроизвеждат ненужни факти без никаква интерпретация. Това, разбира се, в един момент доведе до това порасналите ученици да избират и възпроизвеждат ненужни и безсмислени фигури в политиката.

Триумфът на Трифонов, Костадинов и подобни е поредното доказателство, че образователната ни система не е пригодена за предизвикателствата не само на 21-ви век, ами и е направо несъвместима с демокрацията. Демокрацията изисква лична отговорност, а това е дефицит в българското училище.

Няма как да правиш демокрация и да имаш работещи институции с министри, които плагиатстват, лъжат къде са завършили и се кичат с безброй титли, които не означават нищо сами по себе си.

Обществото обаче не разбира това, защото е свикнало да се впечатлява и да рецитира факти без да може да ги анализира критично. По-просто казано, сънародниците ни масово не разбират, че да се преписва е лошо, че от един доктор на науките до друг доктор на науките разликата може да е от земята до небето и че сама по себе си една докторантура не означава нищо.

Дисертациите, докторантурите и научната работа придобиват смисъл, когато чрез тях не само се натрупват знания, но и умения. Да препишеш от няколко места и да защитиш дисертация пред комисия, която се интересува единствено от това дали си си купил правилните учебници, няма особен смисъл.

Казано още по-просто, образователната ни система възпитава в месианство. Тъй като масово (има изключения, разбира се) учениците в България не се научават да бъдат самостоятелни и да мислят и анализират сами, когато пораснат те чакат идването на поредния спасител. Чакат да дойде този, който ще ги спаси, защото знае и може повече от тях.

Самият месия не е нужно да е учен човек, достатъчно е да познава хора и да има връзки и пари, за да направи така, че нещата да се случват. Е, титли като ‘генерал’ и ‘доктор’ са бонус, но не са задължително условие, за да те припознае българското общество като месия.

Основното качество, което всеки месия трябва да притежава, е да си вярва достатъчно и да може да надвика всички останали.

На някои ще им се стори пресилено, но е така. Българското образование не учи децата да са активини и да се сблъскват с предизвикателствата, а още от ранна възраст ги учи, че нещата стават по втория начин.

Всичко е трудно и служно и е най-добре човек да мине метър. Когато учиш децата да се скатават, накрая възпитаваш общество от скатавки, които чакат друг да им реши проблемите.

Това е перфектната среда за появата на Бойкоборисовци, Славитрифоновци и Костадинкостадиновци.

Едно комплексирано и объркано общество рано или късно ще се обърне към най-големите комплексари и простаци, за да му решат проблемите. Това е, защото това общество не познава друго.

За да избереш да те управлява личност, трябва ти самият да си такава. Трябва да си сигурен в себе си и уменията си.

Когато седиш в ъгъла и те е страх околните да не разберат колко много неща всъщност не знаеш, си избираш най-шумния простак, за да отклониш вниманието от себе си.

Проблемите на България се свеждат до проблемите в класната стая. Мнозинството си мълчи, защото не знае какво и как да направи, простаците ликуват, а кадърните са глас в пустиня.

Защо руският цар се прави на милостив към метежниците?

Иво Инджев

Имаше един стар, но актуален за московията виц от времето на комунизма за гражданина, който се обърнал и спонтанно ударил шамар на милиционер в градския транспорт, който го настъпил. Останалите пътници яростно се включили и пребили милиционера. Арестували ги до един и на разпитите се оправдавали : “мислихме, че ги почнахме”.

Нещо подобно се случи на 24-ти юни в московията навсякъде, където се появиха въоръжени противници на режима. В Ростов на Дон администрацията, вкл. униформената, се изпари. Гражданите решиха, че “почват” властта.

Радостното посрещане и изпращане на наемниците там е документирано по несъмнен начин. Това беше най-големият шамар от страна на същия този народ, комуто с три дни закъснение Путлер реши лицемерно да благодари, че не е подкрепил метежа. 

Fighters of Wagner private mercenary group pull out of the headquarters of the Southern Military District to return to base, in the city of Rostov-on-Don, Russia, June 24, 2023. REUTERS/Stringer

Всъщност практически никой не подкрепи режима. Не известен нито един случай на спонтанна гражданска съпротива срещу похода на Пригожин, а няколкото опити за атакуване от въздуха на напредващите въоръжени колони, завършили трагично за пилотите, изглеждат като някаква грешка и резултат от объркване.

Ако имаше заповед за това от центъра, наземните мишени на настъпващите щяха да бъдат унищожени до крак от съответния армейски арсенал с ракети, артилерия и авиация.

Не по-малко тревожно за режима беше и мълчанието на висшата администрация. Руски коментатори изчисляват, че преди 9 сутринта на 24-ти юни, когато най-сетне по телевизията се появи Путлер със заклеймяващо изказване срещу метежниците, само един губернатор, гаулайтерът на окупирания Севастопол Михаил Развожоев, е направил изпреварващо подобно изказване. 

Явно и по върховете на държавата масово са смятали, че ги “почват”. 

Видно е от тези факти и без сложни анализи за ставащото в московията, че Путлер има от какво да се притеснява и да се прави на добрия цар, който милостиво опрощава най-големия грях в царството му, какъвто е въоръженото посегателство срещу абсолютната му власт. Умилква се.

Очакваните по дефиниция репресии на провинилите се или са дълбоко засекретени, или (което изглежда по-вероятно) не са задействани на този етап. Всеки мълчалив наблюдател на похода към столицата е на практика предател спрямо Путлер, а това са огромното мнозинство от висшите администратори, назначени от самия него. За пасивния народ да не говорим…

Не знаем как стои въпросът в армията, която Путлер сега изобразява като достоен защитник на Отечеството, изпълнявайки заповедта му да не допуска да се пролива руска кръв. Ще узнаем следващият път, когато делото на главореза Пригожин, послужил като пробен балон, долетял с шепа наемници до столицата, ще бъде продължено от “достойни руски офицери”, решили да сложат край на агонията на матушката.

„Възраждане“ е откровена неонацистка заплаха

Иво Беров

„Уродливата измет“ – така Костадин Костадинов нарича демократичните български партии. Румен Радев обаче не се стряска от тези откровено неонацистки заплахи. А трябва всички в България да виждат заплахата от „Възраждане“.

Има определения, които би трябвало се преподават още в началните класове на средните училища. Като например „диктатура“, „тоталитаризъм“ и „фанатизъм“. Оказва се обаче, че малцина са запознати със значението на тези понятия. Като между незапознатите се оказа и българският президент Румен Радев.

Обяснимо е. Образованието на президента е свързано с управление на самолети. Той може много добре да знае какви точно смазочни масла са нужни за даден самолетен двигател, но какво означава „диктатура“, например, може и да не знае. За негово сведение, а и за сведение на всички, които не го знаят, тези понятия си имат достатъчно точни определения.

Фасадна демокрация и диктатура 

При диктатурата имаме цялостно сливане на законодателна, изпълнителна и съдебна власт. Нещо което се наблюдаваше в България при управлението на Бойко Борисов, когато с едно обаждане по телефона той можеше да промени изцяло гласуването на мнозинството (неговото мнозинство) в Народното събрание.

Това е пример за сливане на законодателната и изпълнителната власт. А пък орташките действия между Борисов и главния прокурор Гешев си бяха пример за сливане на изпълнителна и съдебна власт. Особености, заради които българската демокрация неслучайно биваше наричана „фасадна“.

А когато в една „фасадна“ демокрация управляващите започнат саморазправа със своите политически съперници, тя се изражда в диктатура. И когато диктатурата ограничи или забрани свободата на мисълта и словото, когато се появи култ към личността, когато държавата започне изцяло да контролира живота на гражданите, и най-вече когато цялото това насилие се основе върху каквато и да била идеология, вече може да се говори за тоталитаризъм.

Като идеологията може да бъде всякаква – и комунистическа, и националистическа, и фашистка (с корпоративната държава), но и религиозна (при ислямския или православния фундаментализъм в Русия) или расова (както е при националсоциализма).

Неслучайно пропагандистите на Путин трескаво търсят в национализма, православието и в някакво божествено предопределение на руския народ (нещо достатъчно близко до расизма) основа и оправдание за едноличната му власт.

Защо Радев не се стряска от изстъпленията на Костадинов

А пък ако президентът Радев беше запознат с тези обществени явления, нямаше да напише в един свой статус следното: „Записите, които Радостин Василев пусна от партийното заседание на „Продължаваме промяната – Демократична България„, са показали „озъбеното лице на една пълзяща диктатура и фанатизъм като заявка за тежки закононарушения, за чистки, „подписани с кръв“, за погром в институциите, за държавна измяна. А изреченото от партийните лидери ни отдалечава от Европа като ценности и морал“.

Нямаше да го напише, защото щеше да осъзнае нелепостта на това съждение. Но дори без основни познания за обществените явления, един президент на демократична европейска държава би трябвало най-малкото да се стресне от следното излияние на Костадин Костадинов, вожд на партия „Възраждане“: „…дълг на всеки един нормален гражданин е да направи всичко по силите си, за да може тази уродлива измет да бъде унищожена – за доброто не само на България, но и на човечеството“.

„Уродливата измет“- това са демократичните български партии. Румен Радев обаче не се стряска от тези откровено неонацистки заплахи. Дали защото е преценил, че изреченото от Костадинов не ни „отдалечава от Европа като ценности и морал“? Или пък защото вижданията му съвпадат с неговите?

Заплаха за българската демокрация 

Не се възмущава от тези антиконституционни заплахи и водачът на партията, спечелила последните парламентарни избори в България – Бойко Борисов, който оприличи изстъпленията на шпиц командите на „Възраждане“ на гражданските протести срещу управлението на ГЕРБ.

Като прибавим също подкрепата, която среща Костадинов в Българското Национално Радио чрез прословутия „глас на Путин“ – Петър Волгин, а и чрез безхаберието на доста журналисти от националните медии, които охотно дават думата на Костадинов, без да се противопоставят на изблиците му, става ясно, че „Възраждане“ вече се очертава като истинска заплаха за българската демокрация.

Отговорностите на журналистите

И е добре, че в тези доста смутни времена държавата ни случи на образован, умен и възпитан министър-председател, който осъзна неонацистката същност на партия „Възраждане“ и се осмели да я разобличи и да ѝ се противопостави. А иначе партията все още не е срещнала решителната съпротива на обществото ни. А би трябвало.

Би трябвало журналистите да осъзнаят своите отговорностите и задълженията си (съвсем неслучайно призивът на министър-председателя Николай Денков ​​​за защита на демокрацията беше предимно към тях).

Би трябвало, както се случва в доста европейски страни, демократичните партии да поставят „Възраждане“ в изолация. А стоте интелектуалци, които направиха подписка за коалиционно правителство, биха могла да направят и подписка срещу неонацизма в защита на демокрацията. При всички случаи обществото ни трябва да осъзнае, че заплахата „Възраждане“ не е за подценяване.

Готвачът, пучът и родните „мразители“

Тони Николов

Размисли върху едно събитие, което (не) се състоя.

1. Тази събота и неделя светът, а и цяла Русия със затаен дъх наблюдаваха какво се случва (или не се случва) в „центъра на империята“ – на едни 400 километра между Ростов на Дон и Москва.

Там като пешки в глобален гамбит бяха задействани „зелени човечета“ от ЧВК „Вагнер“, известни с крайно престъпната си слава, но държащи този път да изглеждат като „вежливи хора“ (по сленга на една военна песен на путинската пропаганда).

Макар и въоръжени до зъби, те любезно пожелаваха на всички „добър ден“ или подканваха минувачите да преминат от другата страна на улицата, за да не пострадат „случайно“ от бойната техника. Истински „Пригожинфест“.

Интересно бе да се види и как „патриотично настроени граждани“ от милионния Ростов (поне на видеата, заснети с телефони), нямаха нищо против да бъдат „частно освободени“ от армията на „готвача Пригожин“. Същото бе валидно и за южния щаб на руската армия, завзет без нито един изстрел (или доброволно минал на страната на Пригожин?).

Сетне бе официално оповестен „марш към Москва“, след което тази „армия на Бранкалеоне“ (справка – прочутата комедия на Марио Моничели от 1966 г.) потегли към набелязаната цел, но на 200 километра от руската столица ненадейно даде „заден ход“ и се озова в Беларус (след посредничеството на Лукашенко).

Така беларуският васал на Путин се оказа негов спасител.

Все пак походът не беше напълно „сватбарски“ и не се размина без жертви: наемниците на Пригожин са свалили няколко хеликоптера и самолет на редовната руска армия, загинали са 13 летци, на които Путин в Кремъл дори връчи посмъртни награди като „герои на Русия“. Ала отговорни за тяхната гибел няма.

Няма и виновни, които би трябвало да бъдат наказани. Има „обща амнистия“, узаконена незнайно как. Така, независимо от карнавалния развой на събитията, хаосът и безправието в империята на Путин са очевидност. Дали това е началният етап на агонията на властта в Русия? Ето въпрос, който няма как да не си задаваме.

2. В най-добрия случай този хаос някак си ще се разреши през следващите три-четири години. В най-лошия случай ще започне гражданска война: между конкуриращите се претенденти за диктатурата, сред които ще има и деморализирани авантюристи, или между централната власт и сепаратистите… Не е изключено да се намерят и чужди държави, на които ще е изгодно да подържат тези междоусобици (Китай, Смутните времена) и които ще снабдяват ту този, ту онзи от генералите авантюристи или пълководците сепаратисти с пари, инструктори и оръжие…

И кой прогнозира подобно нещо? Поредният „чуждестранен агент“, вкаран в „правилните списъци“ на Путиновата власт, разпратени и до сателитите им зад граница, включително в България?

Нищо подобно. Цитатът е от философа белоемигрант Иван Илин, държавния мислител на днешна Русия, от книгата му „Нашите задачи“ (Цюрих, 1953 г.), която казват, че постоянно лежала на нощното шкафче на Путин.

Дали прелиствайки я в последната съботна нощ, когато едва ли го е хващал сън, погледът му случайно не е попаднал на статията „Предстоящият хаос в Русия“? Както и на нейното заключение:

Съвсем не смятаме, че това е изходът, нито призоваваме към него. Но трябва да си съвсем наивен в политиката, за да не се съобразяваш с процес, който изглежда като най-вероятния.

Дали поради тази причина Путин – с променен глас – не заговори за заплахата от 1917 г.? Редица обстоятелства от „карнавалния пуч на готвача“, завършил с хепиенд за властта, все още остават неизвестни.

Имал ли е той покровители в най-висшето обкръжение около Путин? Разчитал ли е Пригожин на подкрепа в редовната армия, която в последния момент не е получил, затова и танковата му колона свърна 200 километра преди Москва?

Инак не би ли било пълно безумство с пет-шест хиляди души и стотина танка да тръгнеш да превземаш Москва? И къде пропадна главнокомандващият войските в Украйна генерал Суровикин? Вярно ли е, че той е под домашен арест и в момента се разследва за причастност към пуча? Все въпроси без отговор.

3. Във всеки случай „извършения/неизвършен пуч“ ще се запомни – освен с разтреперания глас на Путин и силно променените лица на членовете на правителството му – с репетицията на кремълската върхушка по срочно напускане на Москва.

Движенията на руските правителствени самолети по време на пуча са особено показателни за паниката по върховете. Репетиция в „стил Янукович“, както писаха наблюдатели. А продължителните аплодисменти в Руската дума за „спасителя Лукашенко“ – заради нещо, което завърши преди още да е започнало – са повече от трагикомични.

4. Както и можеше да се очаква, (не)състоялият се пуч на Готвача на Путин отприщи всевъзможни конспиративни теории. При липсата на достоверна информация и при авторитарното управление в Русия вече шестват всевъзможни теории за „метеж“ и предварителна „подстроеност“ на случилото се. Путин обаче няма сметка от подобен спектакъл, който само разклаща стабилността на управлението му, а не му носи допълнителна популярност.

Вярно е, че пучът на Пригожин не е Пугачовият бунт, той не застраши сериозно властта на Кремъл, но пък разкри сериозни пролуки в нея. Което също опровергава допусканията за някакви „игрови стратегии“ на Путин. Оказа се, че над една трета от руския военен бюджет е отивала за издържането на „частна армия“, след което пак натовските спецслужби бяха набедени като виновници.

5. Случаят „Пригожин“ очаквано изостри страстите в България, най-пропутинската страна в Европа. Разломът между Готвача (Палача) и Господаря на Кремъл докара до истински бяс хората на Костадин Костадинов.

И защо всичко това? Заради низвергването на техния „образец на подражание“? Защото изведнъж се оказа, че царят в Кремъл е гол? Или защото с разклащането на „империята на злото“ щурмовите групи на „черните тениски“ рискуват да изгубят финансовата си и най-вече идейна опора?

Тъжно е една държава в обединена Европа да признае подобни зависимости на фашизодни български партии от Москва, но те са факт. Което обяснява истерията на „възражданци“, както и заканата им как „цялата тази уродлива сган (техните противници) трябва да бъде унищожена“.

Заплахата за физическа и политическа разправа с противници е тревожен факт в една демокрация. И най-тревожното е – въпреки публичния сигнал от министър-председателя Денков, че в страната действа парламентарно представена фашизоидна партия – как съответните държавни органи се правят, че реагират.

Да, МВР ще вземе „мерки“ по опазване на реда (при евентуални инциденти). Оставаше и полицията да не реагира! Да, прокуратурата се сезира по медийни публикации. Това сме го чували и друг път.

В същото време езикът на омразата продължава да клокочи из медиите, а Костадин Костадинов не слиза от екраните на най-големите телевизии, откъдето сипе заплахи.

СЕМ обаче бездейства. Нищо чудно, като се имат предвид някои изявления на председателката на СЕМ Соня Момчилово. Що се отнася до служби като ДАНС, то „пробивът“ в тях е известен от години.

При целия политически хаос в Русия явно там не се пестят пари от пропаганда и агентурно влияние сред „специфични групи“. Отново по Иван Илин, който настоява, че във време на война „политиката и криминалността (уголовщина) стават неразличими, те се сливат и преминават една в друга“.

Путин изглежда, че добре е усвоил този урок на Илин, действайки на „родна земя“ чрез хора като Пригожин или Кадиров. А зад граница на същия принцип биват вербувани местни „мразители“.