На нас, светът, ни е направено предложение, което не можем да откажем. Или да живеем в свят, управляван от Путин Първи – или да умрем под бойните му глави.
Когато избухна войната в Украйна, гледахме я с кръгли очи, като детенце, когато за пръв път в живота си се сблъска с това, че има смърт.
Е, във втория миг примигнахме и оттам нататък започнахме да си реагираме индивидуално: кой – с прилив на адреналин и енергия, кой – с истерия, кой – със ступор… И би било много интересно, нали, да си направим типология на реакциите, да обособим групи и групички на българско, че и на европейско равнище, та поне да научим повече за българското и европейското население към първата четвърт на ХХI век.
Само че колективът изведнъж се разшири максимално – до всички жители на света. Защото същият В. Путин публично каза: „За какво ни е свят, в който няма да има Русия?“ На времето от тези думи чухме само негативното послание: „Ако Русия е заплашена, по-добре светът да се свърши!“
Сега, след като Путин направи реалност ред немислими неща, ухото ни долавя и позитивното съобщение: „Светът нека си съществува, стига да го управлява Русия!“ (Т.е. – аз, Путин. Или може би дори „Ние, Владимир I Всесветски „.)
Ерго на нас светът ни е направено предложение, което не можем да откажем. Или да живеем в свят, управляван от Путин Първи – или да умрем под бойните му глави. Разумният избор е очевиден, нали?
Така че модифицираме метофората: детенцето, току-що научило, че съществува смърт, тутакси донаучава, че смъртта го заплашва него, лично, сега.
Когато Путин заповяда на своите послушни войници да започнат героично да убиват украинци и в отговор саможертвено да приемат смъртта от тях, управляващите в ред страни, включително нашата, решиха, че е уместно да уверят управляваните, че тяхната страна – и от там всеки, лично – сме били вън от опасност. От вчера тези уверения са нищо. В опасност сме всички, независимо в България ли живеем или в Нова Зеландия.
Лесно решение няма. Най-лесно е да обявим, че няма решение – и да се снишим с надеждата на малодушните. С мижитурското „Може пък и да ме подмине, зер „Бога не съм с камъни бил…“. Или фаталистично да посипем мъдрости от сорта на: „Единственият добър начин да излезеш от шантажна ситуация е да не влизаш в нея.“ Но трябва да осъзнаем, утробно, че тук не помагат нито приказките, нито бездействието.
Нима руската ядрена заплаха ще блокира всяко действие на света? Всяко противодействие било невъзможно? Украинците начело със Зеленски вече ни показаха как се правят невъзможните неща: нали съпротивата против Голиат била невъзможна? А те застанаха на пътя на нещастните Ванки, гинат, отстъпват, контраатакуват – но не се предават. Можело, значи.
По-добре късно, отколкото никога – да направим сега като свят онова, което не направихме, за да не пуснем Путин до тук: да му се озъбим. Да започнем да изработваме световната антишантажна стратегия. Инерцията на света е огромна, той още се усеща разнолик и способен на, и призван към – индивидуални реакции.
Обаче ще повторя – пред глобалната руска ядрена заплаха всички сме равни. Примерно китайските мълчаливи поддръжници на Путин от вчера насам сигурно са се позамислили, зер и те са част от света, който Путин плаши да пожертва на олтара на Всесветска Русия.
Ще каже някой умник: „Ама това на Путин не е сериозно, той само така си приказва – да плаши, никога няма да го направи наистина!“ Но един журналист от Би Би Си (Стив Розънбърг) днес публично призна нещо, което сме правили всички, но за което гузно си мълчим: за поредица ситуации той си кавал: „Чак това няма да го направи!“ – а Путин веднага го правел.
Така че тая самоуспокоителна схема, приложена към Путин, не успокоява. И Путин, като си позволи веднъж да извива ръцете на света – той ще опитва пак и пак, независимо от предишните резултати.
А антишантажната стратегия вече се изработва – чрез проби и грешки, друг подход нямаме. Но дотук мисля, че налучкваме верните ходове. Светът не иска да се бие с Русия – но и не иска да има връзки с нея, защото е недостойно.
Няма да работим с Русия: няма да летим за там – и от там да не летят към нас. Няма да си прехвърляме взаимно пари по взаимно изгодни договори – нека изгубим парите си. Няма да си играем с Русия – на спорт или на изкуство.
Ще помагаме на Украйна в битките й за свобода и независимост. Ще приемем Украйна скорострелно в нашия Съюз. Ще отворим вратата на дома си за нейните „изгнаници клети“.
Живеем исторически момент.
А като стигнахме до Историята – да викнем „Не!“ на хибридния празник Трети март – за да не пропагандираме Путиновата империя под маската на благодарност към Александровата. Или към Съветската!
Кирил Петков е първият усмихнат министър-председател на модерна България. И може да си позволи да гастролира на политическата сцена като човек без тайни. Какво още го прави по-специален и какъв премиер е всъщност Петков?
Част от тези критики са естествени – резултат от присъщата на журналистиката критическа функция спрямо управляващите, която е ключов тест за демократичните им качества. Тук обаче се прокрадваше едно нездраво очакване към медиите – да критикуват, но ако може не новата власт, а ГЕРБ, все едно че продължават да са на власт.
Втората част от критиките е самозащитна – тя идваше от онези, които се чувстваха заплашени от разследванията на дейността им, инициирани от управляващите. Разбираемо, но съшито с бели конци. Третият тип критици бяха изнервени от нарушения комфорт на познатото – що за политик е Кирил Петков, след като не прилича на другите политици, даже като че ли гради публичния си образ напук на тях.
Какъв премиер е Кирил Петков
Та в какво се състоят разликите? На първо място в банализация на ролята „най-важният човек в държавата“, която Петков упражнява като всяко друго професионално занимание, далеч от двете типични състояния на изкачвалите се високо в държавната йерархия. Едното е демонстративното самочувствие под мотото: Само аз мога да ви спася. Петков не се изкуши от подобна поза дори сега, когато драматизмът на събитията сякаш сам му я предлага.
Другото състояние е латентната гузност. Тя идва от усещането, че властта у нас още от Девети септември е незаслужена привилегия, слабо зависима от собствените ти качества. Това беше добило комедийна видимост в станалото пословично откровение на Нейчо Неев: „Егати държавата, щом аз съм ѝ вицепремиер“. Двете състояния често се съвместяват, като самочувствието трябва да прикрие гузността.
Кирил Петков обаче не показва лидерско самочувствие. Дори не изглежда, че изобщо се преживява като лидер. Най-малкото защото за разлика от Борисов, Царя, Костов и пр. влезе в голямата политика не по пистата на персоналния успех, а в партньорска двойка с Асен Василев, с когото функционират като колективен персонаж, наречен от злите езици „Кирчо и Кокорчо“. Партията му – политическо бебе без йерархически гръбнак, също не предизвиква вождистки амбиции.
Да не говорим, че тя управлява в четворна коалиция, натежала от противоречия, която за да не се разпадне, изисква от лидера си вместо да командва, да се примирява и да помирява. Така за първи път се появява перспективата властта в България да се упражнява не като персонална воля, а като обществена услуга. Да бъде „слаба власт“ в силното значение на понятието – власт, която не подчинява, а помага.
В този смисъл Петков, който според собствените му думи се е завърнал в родината си именно за да ѝ помогне с каквото може, няма причини и за гузност. За него властта не е привилегия, освен като точка в CV-то му, а по-скоро отклонение от успешното му кариерно развитие дотук. Разбира се, критиците му не вярват на подобна идилична картина и търсят скрити мотиви, за да я опровергаят, но досега нямат убедителни попадения. Дори историята с канадското му гражданство не хвана дикиш, както показа социологията.
Човек без тайни
Петков се измъква от заложените капани, защото притежава биографично алиби, че не е свързан с потайностите на прехода (да не говорим за тези на бившия режим) и може да си позволи да гастролира на политическата сцена като човек без тайни. В такъв порядък той целенасочено се отказва от инструментите на тайното знание в упражняването на властта.
За почуда на свикналите с родната политическа матрица министър-председателят предостави на правораздавателните органи списък със заподозрени в корупция, подсказан му не от тайните, а от „явните служби“, както по обратна аналогия можем да наречем медиите. Политическото послание беше ясно: аз знам колкото вас, въпросът е да се възползваме от знанието си.
Поне до войната Кирил Петков беше първият усмихнат министър-председател на прехода, ако изключим Софиянски, при когото обаче с времето усмивката започна да изглежда като залепена върху лицето му, а не като израз на състоянието на духа. Българските политици като цяло предпочитат да изглеждат сърдито недоволни, готови да се обидят на народа, че не оценява заслугите им, да станат язвителни и нападателни. Гледат на политиката като на битка с врагове, които трябва да победиш – и затова говоренето им лесно преминава във враждебна реч.
Говоренето на Петков е добронамерена реч, която езиковите му неравности допълнително лишават от санкцията на последната дума. Дори за главния прокурор, с когото влезе в пряк сблъсък, максималното, което си позволи да каже, е, че предава списък с деветнайсет заподозрени на двайсетия. И продължи да се усмихва, с което напомни, че справедливост се постига не с персонални вражди, а с независима институционална работа.
В границите на публичната комуникация неговият усмихнато добронамерен маниер, който критиците му набързо обявиха за нелеп, трябваше да внуши на нацията, че не са ѝ „потънали гемиите“. Да стимулира потенциала ѝ и да създаде надежда, че новите управляващи са в състояние да я освободят от тези, които я мамят и крадат, защото не приличат на тях. Така звучеше политическата заявка на Петков преди войната. Но и след като започна, той продължи да успокоява нацията.
Използва например за настръхналата Путинова Русия спонтанно възникналата метафора „бензиностанция с ракети“, за да покаже, че мегаломанските ѝ претенции нямат нито икономическа, нито политическа основа. Резултат са само от амбициите на един диктатор. И единствената реална защита срещу него не е насрещното дрънкане на оръжие, нито спасяването поединично, а евроатлантическата солидарност, в името на която Петков се оказа способен да жертва собствените си министри.
След епидемиологична и ценова криза, войната в близост до границата подреди на първия ред критиците на Петков, за да наблюдават провала на неговата „слаба власт“. Струва ми се обаче, че по-прозорливите вече станаха да се разтъпчат. Не защото провалът не е невъзможен, а защото разбират, че той ще е за всички.
„Дневник“ публикува без претенция за изчерпателност няколко мнения от фейсбук по повод пропагандата на Русия за нападението й в Украйна и хората, които й вярват, действията на българското правителство и санкциите на ЕС.
Анна Стоева:
Боли ме сърцето за Киев и цяла Украйна. Боли ме сърцето за всички нормални честни хора, които познавам, които са ходили по митинги, които никога не са гласували за Путин, които сега седят в ужас в Москва и виждат как авиолиния след авиолиния затваря изходите от този кръвопролитен авторитарен капан, как спират доставките на жизненоважни за децата им лекарства, как остават в клопка, в която предстои само тъма, бедност и разруха.
Боли ме сърцето и за стотиците хиляди нормални добри хора, хванати в капана на путинската пропаганда, които, обхванати от същия ужас и безпомощност на войната, от сутрин до вечер гледат видеа с умрели деца от фалшивия „геноцид в ДНР“ и вярват на тези непроизносими зверства и сърцата им се късат на части по същия начин, по който се разкъсва моето, когато гледам снимки от родилното отделение и спешната неонатология в бомбоубежището в Киев.
Да, тресе ме безсилие и ярост, че не мога да откъсна любимите си хора от клопката на дезинформацията и пропагандата – независимо, че съм документалист, журналист, говоря и разбирам в нюанси 5 езика и чета на още 2-3 и в последните 10 години професионално работя с информация и комуникация, лошо прикритите путински и конспиративни сайтове, та какво те, даже руският Гьобелс – буквалната Маргарита Симонян при Соловьев с бруталните си безочливи лъжи, са хората, на които моите родители избират да вярват.
Но тук идва причината да пиша този пост на български. Защото колкото и да ми се разкъсва сърцето от болка и безсилие всеки път, когато майка ми постне жестоки и манипулативни лъжи, към нея и хората, заблудени като нея аз нямам претенции. Стотици хиляди хора нямат информационната свобода, бекграунда, умението да проверяват източници, образованието, средствата, знанието на езици, силата да понесат отговорността за едно демократично общество, за да се изкопчат от само себе си от клопката на пропагандата.
Бясна съм всеки път, когато майка ми гледа снимка на поредния фейк на зверско убийство и го преживява до дълбините на душата си, гледайки като герои и защитници тези, които реално извършват такива зверства, докато целият свят се опитва да ги спре.
Но причината да пиша този текст на български е, че емоционално към хората в клопката на пропагандата аз нямам претенции. Те са излъгани, но на много от тях сърцата са на правилното място и аз вярвам, че, когато се окажат в ситуация, която виждат с очите си, те ще вземат правилното решение и могат да се окажат и много по-смели, решителни и всеотдайни от много от нас.
Моите претенции са към хората – образовани, гордо демонстриращи информиранността си и дълбинното знание по въпроса, което всички ние нямаме – хората, които с надменна усмивчица защитават позицията, че всичко това е геополитика, че който заема страна е просто неук, късоглед и хиперемоционален.
Има една дума на английски – bothsiding – под предлог на обективност да приравниш по тежест и меродавност две противоположни гледни точки, абсолютно несравними по морална позиция, източници и контекст. Путинските медии и New York Times. Истинските пропагандисти с яхти и дворци и „опозиционните пропагандисти, които са същите“. Ане Франк и Гьобелс.
Хората, които с авторитетен вид постват видеа, където с часове се разсъждава за Украина като „стратегическо парче политическа недвижимост“. Които се подиграват на „всички моделки и хипстъри, които сега решиха да си сложат украинското знаме“. Те не се впечатляват от видеа на снаряд, влитащ в хола на жилищен блок , заснети с домашна камера, на която пише „Детска стая“. Те са над нещата. Те разбират, че всичко има две страни и те виждат и двете. Само че да не избереш ничия страна е равно да застанеш на страната на агресора.
Най-гениалният похват на пропагандата във века на интернет е методът „всички са маскари“. Има стотици разнопосочни източници на информация и в този океан истината се размива и става много лесна за дискредитиране, ако не искаш да копаеш по-дълбоко. Което е сложно, изтощително, често изисква да приемаш когнитивни дисонанси и болезнени за теб факти. Но истината съществува. Трябва само да имаш силния морален компас, който да ти дава опора да застанеш на нейна страна.
Най-страшното и циничното за мен е, когато образовани хора смятат за cool да отричат това. Това наистина ме плаши. Не ме е страх от хората, които плачат за убитите от „украински фашисти“ несъществуващи деца. Хората, които се смятат над всичко това, които със снизходителни усмивки обясняват, че всичко е геополитика и руснаците и американците са едно и също – те вселяват в мен истински ужас. Защото те или са вътрешно толкова уплашени, че не могат да посмеят да свалят щита на безразличието и да заемат позиции, или наистина виждат цената на човешкия живот като абстрактна разменна монета в игрите на силните-които-не-са-ние. А това е първата стъпка към пропастта.
Цън Цон, генерален мениджър в Terraland Group:
Ясно е, че ще има различни мнения по въпроса и няма нищо лошо в това. Но по всичко си личи, че Русия няма как да излезе от сегашната ситуация по-богата, с по-добра репутация, с повече приятели и с по-малко врагове. Пред публиката след време могат да го представят, както си поискат, но това си е загуба, и то – сериозна.
Докато самите руснаци са много свестни хора, но от императори през генерални секретари до президенти така и не попаднаха на двама-трима, които да направят това, което се иска от един наистина далновиден лидер, мислещ за благополучието на народа си. Толкова години и пак ниски доходи, нисък стандарт, лоша репутация, малцина приятели и много врагове.
Много територия, но с малко население, генериращо още по-малък БВП. Две прекрасни витрини, Москва и Санкт Петербург, но всичко останало е под всякаква критика. Точно както беше Китай преди 40 години. Самите китайци казваха тогава, че Пекин бе като Европа, а всичко останало – като Африка. За разлика от Русия обаче картината в Китай днес е далеч по-различна. 18 км/ден е скоростта на пътническия влак от Москва до Владивосток. На ден. Затова бившият руски вицепремиер казва през 2014 г., че човек ще премине това разстояние по-бързо пеша, отколкото с влак.
Изнасят се предимно суровини и оръжия и се облагодетелстват шепа хора около вожда, но не и продукти с висока добавена стойност, за да се облагодетелстват всички останали.
Разпада се съветският блок и всичките европейки страни от него се радват, бързайки да влязат кой в НАТО, кой в ЕС, за да се откъснат от миналото. Верни остават единствено шепа авторитарни режими на изток, които са по-зле икономически и от нея. Ако спазваме принципа „съди го по приятелите му“, не ми се говори Русия като каква трябва да я възприемам.
Двама от ключовите й партньори имат две „вечни рани“ благодарение на нея. Едната е на китайците и се нарича днес „Владивосток“, другата е на немците и се нарича днес „Калининград“.
Наричат я „колектор на земи“, дори от най-близките й съюзници. Появява се криза и на нейна страна застават страни като Иран, Казахстан, Таджикистан, Киргизстан, Беларус, Венецуела и т.н. Все страни, през които нормален човек не би минал и транзит, не че са масови дестинации за прекачвания, но и за това си има причина. От тях единствено Китай е развита страна, ама колко е с нея и колко не е, съвсем е под въпрос.
Самият Дън Сяопин навремето каза, че който е тръгнал с Русия, е обеднял, а който е тръгнал със САЩ – забогатял. Преориентира политиката на страната преди 40 години и се оказа прав.
Може да се изброява още много, но генералната идея е ясна. Не е лошо руските политици да разберат, че би било разумно да се погледне в друга посока, за да поеме страната по нов курс. Никога не съм харесвал нито хора, нито компании, нито държави, които не могат да се променят спрямо ситуацията. В противен случай до 40 години ще се появят дори африкански страни с по-голям БВП. По целия свят ще има вече разпознаваеми африкански марки електроника, високотехнологични компании, дрехи, автомобили, хранителни вериги, инвестиционни компании, спортни клубове и т.н.
А Русия… тя все още ще дрънка с оръжия, елитът й ще все още ще пращат децата си да следват в западни университети, ще купуват имоти в западни страни и ще крият парите си в западни банки. А народът й… той финансово няма да е мръднал и сантиметър.
Евгений Кънев, икономист:
Много хора се оплакват от слабата реакция на САЩ и ЕС – на всички ни се иска да бъде още по-категорична. Наивно обаче е очакването НАТО да се включи активно във войната – просто това няма как да стане, без да постави под риск световния мир.
Наивно е и да се очаква цялата финансова система на Русия да бъде изключена от SWIFT веднага. Това на практика означава автоматично да спрат доставките на газ за Европа, защото няма как да се плаща за тях. Така ще скочат силно цените на газовите запаси и ще предизвика силна инфлация, която да доведе до социални брожения и политически сътресения.
Затова подходът е стъпка по стъпка. Изключените руски банки от системата още в понеделник ще предизвикат тълпи от хора, които да си теглят депозитите, т.е вероятно фалити, които ще предизвикат стопански фалити, които пък ще предизвикват социални и политически сътресения в Русия. (…)
Напълно вероятно е руските анклави по нашето Черноморие ( Росенец, Камчия) и руската пета колона у нас да бъдат причина за следващата цел на Путин, ако не дай Боже успее в Украйна.
Тогава ще видим как ще го посрещнем с платноходките на Бойко Борисов. И „българският батальон“. Който седи на два стола.
Андрей Янкулов, адвокат:
Винаги когато едни се борят за живота си, други се борят да могат да се погледнат в огледалото.
Дилемата, пред която сме изправени ние, не е трудна. Че дори можем да си водим нашата настояща вътрешна борба и от кревата.
В много конфликти има нюанси. Но в сегашния, колкото и човек да се опитва да погледне „от другата гледна точка“, такива няма.
Русия не защитава никакво свое преследвано малцинство в част от Украйна, защото води мащабна война срещу цяла Украйна. Война, която не е подкрепена от никого вън от Донбас – никой не минава на руска страна, дори и рускоезичните украинци.
Това е подготвяна и обмисляна война, като подготовката й вървеше успоредно с откритото присмиване на предупрежденията какво всъщност се готви и представянето им за алармизъм на прогнилия Запад, за пореден път упрекващ незаслужено Русия във всички земни грехове. Целта е очевидна – самото население на Украйна да не знае до последно какво го чака, за да може при първата атака да настане уплаха и смут, което да доведе до светкавичен успех във войната. Вечерта си извел кучето, не очаквайки нищо, през нощта започват да вият сирените за въздушна атака. Можем ли дори да си го представим?
Не можем да се оправдаваме с някаква висша трудност на моралния избор. Няма окупирали ни чужди войски или такива в непосредствена близост, които могат да ни сгазят за един ден, ако не подкрепим ръководещия ги; никой не ни обещава, че ще ни върне това, което смятаме, че ни е отнето и ни се полага, ако го подкрепим.
Никога изборът за нас не е бил толкова лесен. Но въпреки това виждаме, че борбата продължава с пълни сили в нашето общество.
А се иска толкова малко – само да видим очевидното. Няма нищо скрито величаво, има само един самозабравил се агресор. Подкрепата и извиненията за него нямат никакво морално обяснение.
Елисавета Белобрадова, депутат:
С ясното съзнание, че се намираме в изключителни времена, носим огромна отговорност и сме подложени на непоносим стрес, искам да се обърна към всички лица, които ще дават интервюта и въобще ще се изявяват публично в идните дни и да помогна със съвети.
1.Не казваме при никакви обстоятелства, че Украйна ще падне до дни. Първо, че не е вярно. Второ, че не е наша работа да го казваме. Трето, че Украйна вече са победители, а ние сме тяхна опора в тези тежки времена.
2.Не казваме при никакви обстоятелства, че бежанците са различно качество. Едните – бели и хубави, а другите – с каквито сме свикнали. Ние не сме свикнали с никакви бежанци. Не ги познаваме, обикновено някъде по границата им хвърляме един бой или ги набутваме в центрове, докато не избягат в Германия. Аз, като човек, запознат с малка част от бежанците, мога само да мълча и да се извинявам на всички тях, независимо откъде идат.
3.Не се позоваваме на риториката на агресора, особено като сме заети с ръководство на отбраната на България, която е член на НАТО. Използваме ясни и точни думи като „война“ например. Не обясняваме постоянно как ни е страх и как ще си налягаме парцалите. Слагаме знаменцето на България до останалите знаменца в туита на NATO и се държим достойно.
4. Не казваме в никакъв случай, че ще имаме търговски интерес от бежанците. В никакъв случай. Това подклажда мисленето на някои хора, че сега отнейде ще се появи притисната до стената, безропотна работна ръка. Че и бяла. Всеки човек заслужава справедливост, подкрепа и възможност да работи, ако личността му отговаря на изискванията на българските закони и нормите на международното право, защото така е морално и редно.
5.Не арестуваме деца, написали с маркер save Ukraine на паметника на Съветската армия, не държим дете цяла нощ в ареста, защото на другия ден на този паметник се появяват стотици хора, които драскат и никой не е арестуван. Защото аз, като гражданин, днес бях там и утре като народен представител ще отправя писмено запитване до МВР какви са точно причините да се приложат тези несъизмерими мерки към деца.
И въобще, във всеки един момент, в който не знаем какво да кажем или направим, се питаме какво би направил/казал някой, който е победил. Някой голям генерал. Някой лидер. Например генерал Де Гол. Всеки път, когато говорим, се питаме „Какво би казал генерал Де Гол?“ А генерал Де Гол е казал, че мълчанието е най-силното оръжие на властта.
Калоян Тодоров:
От седмици следя с тревога войната в Украйна и ужасите, които причинява на украинския и руския народ и не само. Сърцето ми е редом с хората, които бранят с живота си земята си от окупатора.
За диктатора знам, че рано или късно ще бъде наказан – историята ни дава доста примери за това. Дълбоко съчувствам за хората, които бягат от войната и искам да помогна. Имам възможност и го правя безкористно. Семейството ми стои зад мен и ми дава вяра, че действията ми са оправдани.
От позицията си на физическо лице – човек, аз и семейството ми сме готови да осигурим подслон на 5-6-членно семейство украинци, бягащи от войната, в жилище в София. Жилището разполага с всичко необходимо за живеене, включително телевизия и интернет. Ще се погрижим да осигурим и стоки от първа необходимост, храна и дрехи.
От позицията си на физическо лице – човек, ще се опитам да организирам и други мои близки, приятели, колеги, служители, като подсигурим допълнителна помощ за нуждаещите се в момента хора.
От позицията си на физическо лице – гражданин на Република България, призовавам правителството, за което съм дал гласа си, да бъде по-категорично и твърдо в посоката си към Руската федерация и най-накрая да покаже, че няма как да сме разкрачени с двата крака в тази ситуация. Ние вече сме избрали страна и трябва да бъдем активни. Украйна има нужда от помощ от всякакво естество.
От позицията си на управител на група фирми в сферата на услугите, оперираща в България, но и в Европа, се ангажирам да НЕ обслужвам бизнес, свързан с Руската федерация, независимо дали това ще доведе до загуби или не.
От позицията си на управител на група фирми съм готов да предоставя работа и обучение на украински бежанци (аудиовизуални техници, складови работници, майстори, сервитьори, флористи, с краткосрочен или дългосрочен ангажимент, с която да подпомогна по-лесната им интеграция в България, ако решат да останат у нас след края на войната).
От позицията си на управител на група фирми призовавам собственото си правителство да предприеме спешни мерки за изграждане на законова рамка, която би дала възможност на тези хора да работят легално в страната.
Още веднъж изразявам подкрепата си за украинския народ. Съчувствам дълбоко и на руския народ, който прекалено дълго живее, поробен от собствените си управници. Жал ми е за хилядите войници, които ще оставят костите си по полетата в една абсолютно неоправдана и безсмислена война.
Проблемът с ограниченията срещу Русия е, че те просто не действат веднага… но ще подействат
Ако не друго, руската инвазия в Украйна ни показа, че Дмитрий Медведев още е жив и още има някаква що годе релевантност в руската политика. От началото на военните действия именно Медведев се оказва изразителят на руския непукизъм спрямо санкциите на Запада.
Нищо нямало да направят тези санкции, само създават позитивни възможности за Русия и за властта там да консолидира контрола си и да събере народна подкрепа, всичко е точно…
Това пренебрежително отношение на Кремъл не е нещо ново – открай време руският елит се опитва да внуши на света, че времето на Запада е отминало и с достатъчно воля човек може да заобиколи силите на страните от НАТО и ЕС и да постигне своето.
И има резон в това – през последните години Западът предимно отстъпва, оставяйки Русия да прокарва своите интереси зад граница – в Африка, в Сирия, във Венецуела дори. Кремъл просто се опитва да влезе в онази роля, която САЩ имаше върху света през втората половина на XX век и началото на XXI век – интервенционистка сила, която иска мнението ѝ да се чува много отвъд националните граници.
Затова сега, когато Украйна – една страна, която Москва смята за свой сателит, се опитва да се откъсне от руската сфера на влияние и да се присъедини към глобалния враг на Русия – НАТО, в Кремъл решиха да реагират категорично.
Очевидно там просто са били сигурни, че и този път ще им се размине. И реално наистина изглеждаше така. Западът не смее да отговори със сила на Русия – никой не иска да плаща жестоката цена на един такъв сценарий и в Москва знаят това. Та за това едни санкции, нищо ново.
А и някой ще каже, че САЩ, Великобритания и ЕС са тръгнали да плашат Русия със срив в икономиката, бедност и мизерия. Та руснаците с това са свикнали отдавна…
Проблемът с тази логика е, че тя очаква плановете на Кремъл да сработят бързо. А лошото на едни такива планове е, че след първия куршум просто вече не можеш да разчиташ на тях.
Така стана и в Украйна. Кремъл сякаш очакваше в рамките на най-много два дни вече да марширува победоносно из Киев, след като руските войници са завладели успешно всички важни пунктове в страната. Само че украинският отпор се оказа много по-корав.
Към този момент руската армия не е овладяла някой от големите градове на страната, а украинците дори започнаха да отвръщат със свои нападения, като това по авиобазата Милерово край Ростов, при която бяха унищожени няколко самолета СУ-30СМ.
Междувременно и някои уж немислими и твърде крайни санкции вече се оказаха възможни. Да, те ще дойдат на сериозна икономическа цена за Европа, но за Русия тя ще бъде много по-жестока и трайна.
Редица държави, включително България, забраниха руски самолети да навлизат във въздушното им пространство (на което Русия отговаря реципрочно), руските банки биват санкционирани, санкции има и по отношението на доставки на технологии. Удря се оръжейния бранш на Русия, ще бъде ударен и енергийният (въпросът е колко са готови европейците да играят вабанк).
Минусът на всички тези санкции е, че те няма как да имат мигновени съкрушаващ ефект, който да откаже Русия от всяко желание за война.
Това, което Европа и Западът като цяло могат да направят в този случай, е да оказват подкрепа на Украйна– помощи, пари и оръжия. А от украинците вече ще зависи да издържат на напрежението.
Тогава ще започнат да се жънат и плодовете на санкциите и международната изолация, в която изпада в момента Русия.
Нещо повече – колкото повече продължава тази война, в толкова по-голяма изолация ще се оказва Русия.
А колкото и горделиво да говори Медведев, страната не може да издържи сама.
Агенция „Ройтерс“ разпространи кадри, че руският президент Владимир Путин е посетил строеж на Националната космическа агенция в неделя – 27 февруари
Англоезична версия на статията е публикувана във в. „Ню Йорк таймс“
Журналистите, които през 20-те и 30-те години на миналия век пишат и следят международните отношения, наричат собствената си епоха „следвоенна“. Те гледат на света през призмата на Голямата война, опустошила Европа и завършила само няколко години по-рано.
Днешните историци наричат същата тази епоха „предвоенна“ по простата причина, че разглеждат тези събития от гледна точка на още по-разрушителната Втора световна война. Колко по-различно щеше да бъде, ако европейските журналисти, пишещи през 30-те години на миналия век, имаха яснотата на ретроспективната гледна точка.
Днес всички ние трябва да притежаваме тази яснота. Военната агресия на Русия срещу Украйна е един от онези повратни моменти, които ни задължават да интерпретираме по нов начин собствената си епоха: времето, което наричахме период на 30-годишен мир, последвал Студената война (макар да сме склонни, съзнателно или несъзнателно, да забравяме войните в бивша Югославия), завърши. Бъдещите историци ще гледат на тези изминали десетилетия по същия начин, по който днес те гледат на предвоенния период ‒ като на пропиляна възможност.
И колкото по-рано всички ние признаем това, толкова по-добре ще бъдем подготвени за епохата, която настъпва. Ала, за съжаление, самоцелно отрицание, завладяло западните столици, не ни позволява да видим очевидното: страстните призиви за защита на установения след Студената война европейски ред са безсмислени ‒ този период приключи.
След руската окупация на Крим през 2014 г. Ангела Меркел, тогава канцлер на Германия, разговаря с президента на Русия Владимир Путин и после споделя с Барак Обама, че според нея Путин живее в „друг свят“. Днес всички ние вече живеем в този негов „друг свят“. Това е свят на исторически реваншизъм и брутална сила. В този свят, както казва Тукидид, „силните правят каквото могат, а слабите страдат, колкото трябва“.
Как стигнахме дотук? Първо, трябва да сме наясно, че това не е война на Русия.
Това е войната на Путин
Той е част от едно поколение на руски офицери от службите за сигурност, които никога не успяха да се примирят с разпадането на Съветския съюз и поражението на Москва в Студената война. От тяхна гледна точка Съветският съюз изчезна от картата, без да беше преживял военно поражение или чуждо нашествие. За тях днешната инвазия в Украйна е логичен и необходим преломен момент. Имперската идея отново може да бъде сложена на масата. Тези хора не се интересуват от бъдещето, те искат да пренапишат миналото.
Докато наблюдавах, обзет от безсилна ярост, как руските ракети атакуват Киев, внезапно осъзнах, че мнозина руснаци са се чувствали по същия начин, когато НАТО бомбардираше Белград преди две десетилетия. Инвазията на Путин може да е по-скоро отмъщение, отколкото голяма стратегия.
Има голяма разлика между ревизионизъм и реваншизъм. Ревизионистите мечтаят да създадат международния ред по свой вкус. Реваншистите са водени от желанието за разплата. Те не мечтаят да променят света, а искат да сменят местата си с победителите от последната война.
И ако днес Путин успява, Западът може да обвинява за това само себе си
Докато западното обществено мнение се самозалъгваше с идеята, че Русия е в състояние на постоянен упадък ‒ руският президент започна да осъществява стратегията си на имперски реванш. От години той консолидира сферата си на влияние върху бившия Съветски съюз, започвайки от войната срещу Грузия през 2008 г. и продължавайки с анексията на Крим през 2014 г. Съвсем наскоро затегна примката си и около Беларус и Централна Азия. А сега той предприе своята следваща, драматична стъпка.
Президентът Байдън каза в четвъртък, че в отговор на инвазията в Украйна той възнамерява да превърне Путин в „парий на международната сцена“. И това би било подходящо възмездие за извършеното нарушение на международното право, но събитията може и да не се развият по този начин. Съществува опасност Западът да се окаже изолиран в желанието си да продължи напред.
През последните два месеца алиансът между Москва и Пекин се превърна от хипотеза в реалност, като последица от общата им цел за оспорване на американското господство. Китайските елити едва ли са вдъхновени от безразсъдната инвазия на Русия в Украйна (китайците държат на своя ангажимент за ненарушимост на държавния суверенитет), но няма съмнение, че те ще бъдат на страната на Москва.
Само погледнете как Пекин отказа официално да определи войната, започната от Путин, като инвазия. Също толкова очевидно е, че президентът Си Дзинпин може да се окаже най-големият печеливш от настоящата криза: Америка не само изглежда слаба, днес тя сякаш е затънала в Европа и е лишена от възможността да се фокусира върху Китай.
Ала това се отнася не само за Китай. Много страни по света гледат на конфликта между Русия и Запада като на конфликт между стари империалисти, който не ги засяга. Тези страни най-вече се опасяват, че наложените от Запада санкции ще доведат до повишаване на цените на енергията и храните.
Западът може да спечели войната за глобалното обществено мнение само ако успее да покаже на хората извън Европа, че на карта в Киев е заложена съдбата не на един прозападен режим, а суверенитетът на една нововъзникнала постимперска държава. Някои вече ясно разбират това: представителят на Кения в Организацията на обединените нации схвана ясно днешните събития в Украйна, казвайки: „Ситуацията има паралели с нашата история. Кения, както и почти всички африкански страни, са родени след края на една империя“.
Какво означава краят на мира за Европа?
Последиците ще бъдат тежки. Войната в Украйна има страховития потенциал да пробуди замразените конфликти в периферията на Европа, включително в постсъветското пространство и в Западните Балкани. Лидерите на Република Сръбска ще разчетат победата на Путин в Украйна като сигнал за разпадането на Босна. А приятелски настроените към Русия лидери в ЕС ще се почувстват окуражени от победата на Путин, ако той победи. Агресията на Путин обедини Европа, но накърни нейното самочувствие.
Още по-важно е, че събитията от изминалата седмица изискват радикално преосмисляне на европейския проект. През изминалите 30 години европейците се залъгваха с мисълта, че военната сила губи значението си на водещ фактор и че американското военно превъзходство е достатъчно, за да откаже другите страни от воденето на война. Разходите за отбрана паднаха. Всеобщо беше убеждението, че от значение е икономическата сила и меката сила.
Сега знаем, че санкциите не могат да спрат танковете.
Толкова високо ценената убеденост на Европа, че взаимната икономическа зависимост е най-добрата гаранция за мир, се оказа погрешна. Европейците направиха грешката да универсализират своя опит след Втората световна война по отношение на страни като Русия. Капитализмът не е достатъчен, за да потуши авторитарните стремежи. Търговията с диктаторите не прави вашата страна по-сигурна, а съхраняването във вашите банки на парите на корумпирани лидери не ги прави по-цивилизовани; обратно – корумпира самите вас. А зависимостта на Европа от руските горива успя да превърне континента в по-несигурен и по-уязвим.
Но най-дестабилизиращата последица от руската инвазия може да бъде съгласието на все повече хора по света с една мисъл, изказана от президента на Украйна Володимир Зеленски. На Мюнхенската конференция за сигурност, проведена през този месец, той заяви, че Киев е направил грешка, отказвайки се от наследените от Съветския съюз ядрени оръжия. Неспособността на САЩ да защитят приятелски настроена страна като Украйна може да накара поне някои от американските съюзници да повярват, че ядрените оръжия са единствената сигурна гаранция за техния суверенитет.
Не е трудно да си представим, че това е начинът, по който мислят съседите на Китай например. Фактът, че днес мнозинството от южнокорейците подкрепят необходимостта страната им да се сдобие с ядрено оръжие, е знак, че смяна на режима в Украйна от Путин излага на риск режима на неразпространение на ядрено оръжие в света.
През 1993 г. големият немски поет и есеист Ханс Магнус Енценсбергер прогнозира, че Студената война ще бъде последвана от епоха на хаос, насилие и конфликти. Осмисляйки събитията в Югославия и градските бунтове в САЩ, той видя един свят, „неспособен да направи разлика между разрушение и саморазрушение“. В този свят „вече не е необходимо да легитимирате своите действия. Насилието се освободи от идеологията“.
Каква е голямата цивилизационна битка, в която въвлече света Владимир Путин с пълномащабното си нахлуване в Украйна?
Като размислям, струват ми се крайно повърхностни и наивни общите места, които продължават да се тиражират: „Русия срещу НАТО“, „Изтокът срещу Запада“, дори – „национализмът срещу глобализма“.
Всички тези общи места противопоставят било два геополитически блока, било два политически модела и подреждат съвременната руска държава в единия от полюсите на бинарна опозиция, което само по себе си я нормализира.
Ще попитам обаче – би ли могло, от дистанцията на времето, да се опише сблъсъкът на тогавашния свят с тогавашната нацистка Германия като сблъсък примерно на „германската цивилизация“ с „англосаксонската (и западно-славянската)“ или на „континенталния геополитически блок“ с „океаничния“?
Или ще трябва да се каже, че Германия на Хитлер и нацистите – с нацисткото си незачитане на международното право, на суверенитета на независимите държави, с тоталитарния си режим, с расизма си, с предмодерния митологизъм на милитарната си идеология, в онези времена е обявила война на (новоевропейската) цивилизация и цивилизованост изобщо. И не друга „цивилизация“, а цивилизация-та е трябвало да ѝ окаже отпор (уви, късно консолидирал се и в принуден съюз със съветския комунизъм).
Защото нека си дадем сметка, че от самото начало на нашето хилядолетие – от инсталирането на Путин на престола в Кремъл, руската държава с ускорени темпове се превърна не в алтернативна на европейската – „евразийска“ – цивилизация, както се опитваха да я дефинират по-ранните Путинови идеолози, не в „православна“ и алтернативна на „либерално-секуларната“ цивилизация, като каквато с мистически хъс се опитват да я стилизират други негови идеолози. Тя, казвам, доста бързо се превърна в антагонист на съвременната цивилизация като такава.
Та нека си припомним – бъдещият автократ Путин се утвърди на престола си с една всъщност чудовищна бандитска операция. Агенти на тайните му служби взривиха два жилищни блока и отнеха живота на над 200 цивилни руски граждани, за да припишат това престъпление на „чеченските терористи“ и така да оправдаят първата (все още вътрешна) война, с която той започна управлението си.
Следващата стъпка в излизането на съвременната руска държава от цивилизацията изобщо стана системното от 20 години насам практикуване на политически убийства и отровителства – на противници на „цезаря“ и на просто набелязани за лични вендети из целия свят.
Бе застреляна храбрата Анна Политковска, бе застрелян опозиционният лидер Борис Немцов, бе отровен „предателят“ Сергей Скрипал (и покрай него няколко случайни невинни), бе направен опит да бъде отровен дисидента Алексей Навални (и за отмъщение за неуспеха на „операцията“ бе хвърлен в трудов лагер). Путиновата държава следователно системно включи в своя „цивилизационен модел“ практикуването на международен бандитизъм и практически престана да го крие.
Вън от съвременната цивилизация като такава, по-нататък, постепенно се оказа самата обществена структура на Путинова Русия, защото тя от години вече е не просто типична предмодерна олигархия – тя е олигархия от умопомрачителен азиатски (и даже „вавилонски“) тип.
Персони с полукриминален „бизнес“, с почти криминален бекграунд и с лични мафиотски връзки със „самодържеца“ от миналото притежават днес милиарди, без да е ясно на какво икономическо основание; демонстрират „полубожествеността“ си с чудовищни и чудовищно кичозни Неронови дворци (каквито историческият Нерон не си е и представял) и буквално са се обособили в друг антропологичен вид в сравнение с масовия руснак, живеещ в провинциите си все по-подобен на крепостния селянин от ХІХ в.
Да, към днешния ден Русия на Путин живее не в ХХІ и даже не в ХХ век. Тя самозабравено и „консервативно“ се завърна – само за две десетилетия – в епохата преди реформите на Столипин. Тя следователно и в този смисъл е днес вън от съвременната цивилизация като такава.
Тя обаче отдавна е извън съвременната цивилизация и манталитетно. Като основни черти на обществената психология на съвременния руснак бяха формирани фантасмагоричната мания за величие, обединена до неразличимост с яростната комплексираност от целия свят (ние сме „най-великите на света… жертви на света“). Бе формирана следователно постоянно поддържаща масовия руснак на висок истеричен градус шизофренна идеологическа смес.
Прословутото руско „православие“ през годините, в които бе „взето на въоръжение“ от путинизма, деградира до прелестнически ексцеси от средновековен тип. Ще припомня, че досами стените на Кремъл върволици руснаци периодично се кланят на изработена от някакъв си „Изборски клуб“ икона на… Сталин, а в средите на руските „православно-вярващи“ е широко разпространено т.нар. „царебожничество“, привиждащо като „есхатон“ на световната история завръщането на династията на Романови.
И ето: работата е там, че тази „вавилонична“ олигархия по върховете, истеричава прелестническост в низините и милитаристична комплексираност навсякъде, не просто ситуира съвременна Путинова Русия извън съвременната цивилизация изобщо.
С усилията на редица мракобесни идеолози тази чудовищна смес е систематизирана като антагонистът на съвременната цивилизация. Не на нещастната Украйна е противопоставена Русия, не на НАТО, не на САЩ и ЕС. Всичко това вкупом е представено като „анти-Русия“, като разпрострелия се по целия свят извън Русия и обстъпващ я апокалиптичен Армагедон, само най-близката до Русия крепост, на който е днес Украйна.
Да, този Армагедон за путинизма е всичко, което е съвременната световна цивилизация: върховенството на правото, демокрацията, правата на човека, глобалното съдружество на цивилизованите държави, суверенитетът на народите.
За Путинова Русия това не е „цивилизация“, а разпростиращото се „царство на антихриста“ и в най-последна дълбочина… анти-Русия. Но ето защо ексцесивното преминаване на предела, който довчера все още изглеждаше невъзможно Путин да премине – пълномащабна, голяма война извън руските граници – въобще не е край, а само начало на разрастването на този ексцес.
Украйна е само натрапилият се на Путин повод да започне най-сетне битката си със съвременната цивилизация. И ако той съкруши Украйна, веднага ще обяви (защото и сега е убеден в това), че на запад от нея са онези, които му я „създадоха“ и които продължават да „спират развитието на Русия“, да се опитват да я разложат, да я унищожат. Тъй че войната ще трябва да продължи.
Другият „полюс“ в сблъсъка, в който въвлече света преди четири дни Путин следователно въобще не е просто НАТО, САЩ, Западът и т.н. Той е съвременната цивилизация като такава и Путин няма да се спре, докато нея продължава да я има.
Но ето защо и тя – цялата съвременна цивилизация трябва да осъзнае, че вече е във войната, която Путин ѝ обяви в Украйна. Трябва – и дано не го осъзнае толкова бавно и късно, колкото тогавашната световна цивилизация осъзнава, че Хитлер именно на нея, а не на „спиращите развитието на Германия“ Чехословакия и Полша обявява война през 1938-1939 г.
Днес е ден четвърти откакто руските завоеватели не могат да завоюват Украйна, какво остава за сърцата и душите на нейното население, което на места се изправи без оръжие пред руските танкови колони, а другаде, като в Харков, обстрелва нашествениците от прозорците си с огнестрелно оръжие и коктейли, наричани и до днес по ирония на съдбата “Молотов”.
Названието им води началото си от отбранителната война на Финландия през зимата на 1939 година. Министър-председателят Вячеслав Молотов, изпълнявайки волята на Сталин, заявява цинично в Лигата на нациите (преди СССР да бъде изгонен от организацията заради агресията), че съветската авиация не бомбардира Финландия, а хвърля колети с храна на населението, което “освобождава”. На което “освобождаваните” отговарят за “мезе” към тези колети с бутилки със спирт със запален фитил срещу танковете на Червената армия.
Украински роми пък успели да отмъкнат цял танк от окупаторите. Това се е случило тази нощ, на 27 февруари край Каховка, в село Любимовка, Херсонска област.
Самата украинска армия продължава да “изненадва” самоуверените окупатори, като не само отказва да се предаде, както я призова Путлер, но и не допуска никой от големите градове на страната да бъде завладян от тях.
Най-близко до вероятността да попадне в ръцете на нашествениците е втория по големина град Харков. Намира се само на 50 километра от руската граница. По улиците му се водят боеве и не е ясно какво ще се случи в близко бъдеще. Съпротивата очевидно е яростна.
Дори и нападателите да успеят да превземат града, при тази нагласа на защитниците и населението на град с размерите на София, перспективите Харков да бъде “умиротворен” от военнопрестъпниците, наричани “миротворци” от Кремъл, е близо до нулата.
Харков е “горещата новина” за световните медии. Сайтът на най-тиражния германски вестник “Билд” (в който работи на висока позиция една от дъщерите ми), поставя акцент върху боевете в града.
Изданието показва солидарност с украинците като цензурира в най-буквалния смисъл снимките на германски футболисти от “Шалке 04”, спонсорирани от “Газпром”.
Вместо логото на руската корпорация сайтът “Билд” изписва на немски “Свобода за Украйна”.
Не само символично, но и в практически смисъл на думата, истинската голяма новина от Германия е, че за първи път от Втората световна война страната реши да напусне своя десетилетен неутралитет при снабдяването с оръжие на държава по време на въоръжен конфликт.
Последиците от добавянето на германската тежест на кантара са непредвидими. Но фактът, че Германия премина своя Рубикон в самоограничаването на подкрепата си за Украйна, е сред най-съществените международни реакции срещу руската агресия, разчитаща на разединение в “западния блок” (изразът вече се употребява от руската пропаганда и отразява “прозрението” й за единството на демократичния свят).
Като човек, който е далеч от опасностите на руската агресия, нямам право на украински гръб да изразя позиция в смисъл “всяко зло за добро”. Ето защо давам думата на украинец и на неговото послание на руски език – като за българските русофили. Авторът Дмитрий Чернышев “благодари” саркастично на Путин, че в крайна сметка въпреки похарчените през години трилиони рубли за милитаризация “ударът на една от най-страшните армии в света не се е оказал толкова страшен”:
“Спасибо Путину за чудовищную российскую коррупцию.
Спасибо, что толстожопые генералы и чиновники разворовали 90% из тех триллионов, которые Россия потратила на армию.
У пенсионеров, врачей и учителей отняла деньги и все просрала.
Поэтому удар одной из самых страшных армий в мире оказался не таким страшным. Все разворовано.
Вундервафли заканчиваются. Самолеты заканчиваются. Танки заканчиваются. Солдаты голодные.
Воевать никто не хочет”.
На финала оставям едно съобщение, което не се потвърждава на този етап от други източници. Според изданието “Сегодня“, разпространено от канала Telegram, Путин е уволнил Началника на генералния щаб на армията Валерий Герасимов. Той е стар познайник на Путин от времето на войната срещу Чечня преди повече от 20 години и от 10 години насам е на този висш пост в руските въоръжение сили. Отговаря за “операцията” срещу Украйна.
Ако новината се потвърди, това означава, че Путин признава неуспеха на своята “светкавична война” срещу Украйна. Засега – косвено.
Всъщност въпросът кога ще бъде победена Украйна все по-често се задава в руските социални мрежи паралелно с хипотезата, според която Путин може да не дочака такова събитие като президент, ако украинската упорита съпротива ерозира морала на армията му и на населението, което е притихнало в очакване на събитията, но без гаранция, че недоволството му може да избухне под натиска на провала на бруталната авантюра срещу славянска Украйна.
Калин Янакиев каза нещо много важно: Путин ще напредва дотам, докъдето отстъпва цивилизацията.
Добре е да си припомним кога започна отстъплението на цивилизацията. То започна с примиряването с насилственото връщане на Чечения в рамките на Руската федерация, чиято независимост Русия беше де факто признала с Хасавюртските споразумения от 31 август 1996 г. (наречени от Путин „Хасавюртската капитулация“) и с Договора за мира и принципите на взаимоотношенията между Руската федерация и Чеченска република Ичкерия от 12 май 1997 г., подписан от президентите Борис Елцин и Аслан Масхадов.
А тази независимост беше и де факто международно призната с изборите за президент на Чеченска република Ичкерия на 27 януари 1997 г., организирани под егидата на Организацията за сигурност и сътрудничество в Европа и с наблюдатели от ООН и 20 държави. С тази война Путин спря разпада на Руската федерация и предотврати загубата на Кавказ, но с това започна и отстъплението на цивилизацията – веднъж, като ограничаване на политическите свободи в Русия, и втори път, като отстъпление на Запада от собствените му основополагащи принципи.
Последваха войната в Грузия и заграбването на Южна Осетия през 2008 г., заграбването на Крим и опитът за заграбване на цяла Източна Украйна през 2014 г. – и съответно нови и нови отстъпления и компромиси на нормалния свят пред един все по-ненормален режим.
До 2005 г. Путин се представяше и беше приеман от администрацията на Буш-младши като „най-добрия съюзник в борбата с международния тероризъм“. Същата година в посланието си до Федералното събрание Путин нарече разпада на СССР „най-голямата геополитическа катастрофа на века“, а с Мюнхенската реч на 10 февруари 2007 г. сложи край на лицемерието си и обяви нова Студена война. Но досега не беше заплашвал директно с ядрена война, ако бъде попречено на агресията му, както направи в 4 часа сутринта на 24 февруари 2022 г. Това означава съвсем нов етап в психическото състояние на Путин, а значи и в путинската политика.
Независимо от многото лъжи и измамни декларации и въпреки глашатаите на лъжата, които до последно се присмиваха на информациите, че руснаците ще нахлуят в Украйна, Путин винаги разкрива ясно намеренията си и само желаещите да бъдат заблудени са изненадани от действията му.
Днес говори за „денацификация“ и „демилитаризация“ на Украйна и това означава марионетна власт, унищожена украинска войска, репресии срещу националния елит и украинските патриоти, по примера на онова, което правеше Сталин в завладяната Източна Европа.
Путин ще направи същото – с много по-икономични средства – и с Молдова. И логичното продължение на отстъплението пред неговото настъпление ще бъде агресия срещу Балтийските държави, с увереността, че НАТО няма да се намеси дори в защита на своите членове.
А ако бъде допуснато това „възстановяване на СССР“, Румъния и България са следващите. За България е по-вероятен различен, „мирен“ вариант при наличието на голяма и необезпокоявана пета колона, нерешителни държавници, корупция, податливо на дезинформация и манипулация общество и псевдонационалисти – национални предатели.
Проф. Янакиев посочи характеристиките на цивилизацията, която Путинова Русия отхвърля като „развала“, „джендъризъм“, „упадък“. Едно от достиженията на цивилизацията е и уважението към загиналия. Помним анонимните погребения на анонимните руски доброволци във войната в Донбас. Вчера, Задушница, украинските власти се обърнаха към Международния Червен кръст с молба да бъдат извозени телата на хилядите загинали руски войници обратно в Русия, тъй като това се е превърнало в хуманитарен проблем.
Днес границата между варварството на путинския тоталитаризъм и цивилизацията минава вътре в Русия между рискуващите свободата си достойни и смели руснаци, протестиращи срещу руската агресия, и одобряващите агресията. Между руския войник, който без причина прегази с танка си украинска кола, и румънците, които отидоха на границата с храна за украинските бежанци. Между Путин, който сее смърт от бункера си, и Порошенко и Зеленски, които в Киев защитават страната си с оръжие в ръка.
И още един детайл. Киевското кметство съобщи, че в убежищата хората могат да идват с домашните си любимци, защото „те са пълноправни членове на семействата“. Най-просто казано, цивилизацията свършва там, където престават да се отнасят към кучетата като към хора и започват да се отнасят към хората като към кучета.
Русия трябвало да се „защити“, да спре един „геноцид“ и да „денацифицира“ Украйна – така Путин се опита да обясни защо е започнал тази война. Фактите обаче говорят ясно, че повечето от неговите „аргументи“ са фалшиви.
Фактите сочат, че Путин е нападнал Украйна с фалшиви аргументи
За да оправдае нахлуването в Украйна президентът Владимир Путин посочи няколко причини. Във всеки случай той смята нападението за отбранителен акт. Ето какво показва проверката на някои от „аргументите“ на руския президент.
Доближава ли се НАТО до границите на Русия?
Путин твърди: НАТО постоянно се разширява, а военната инфраструктура на Алианса е все по-близо до руските граници. „Военната машина се движи и, повтарям, приближава се плътно към нашите граници“.
Проверка на фактите: твърдението заблуждава
Вярно е, че след разпада на Съветския съюз 14 източноевропейски държави бяха приети в НАТО. Четири от тях граничат с Русия. И Украйна получи статут на кандидатка за членство през 2008-а година, но оттогава процесът на присъединяване изобщо не е напреднал.
Вярно е също, че НАТО предприе определени логистични подготвителни действия в своите членки от Източна Европа, подготвени бяха и летища за бързо укрепване на частите. Но трябва да се има предвид, че това бе направено след 2014-а година като реакция на неправомерната анексия на Крим.
НАТО продължава да се придържа към Основополагащия договор за отношенията с Русия от 1997-а година. Той забранява допълнителното трайно разполагане на бойни части в страните членки. Въз основа на влошаването на отношенията между Изтока и Запада обаче през 2016-а година НАТО започна да ротира четири бойни батальона в балтийските държави и в Полша. Тези бойни части се състоят от общо 5000 войници и всъщност са твърде малки, за да представляват заплаха за Русия с нейните /както се смята/ 850 000 активни войници.
Тревоги у Русия буди и разполагането на противоракетните комплекси „Aegis Ashore“ в Румъния и Полша. Оборудването е разработено първоначално за военни кораби, но могат да изстрелват и балистични ракети от суша, които за кратко време могат да достигнат Русия.
Военният експерт Волфганг Рихтер казва по този повод, че този проблем има лесно решение – на Русия би могла да бъде дадена възможност да провери дали в комплексите „Aegis Ashore“ има балистични ракети, които чакат да бъдат изстреляни. Москва обаче отхвърли предложението за диалог. „Тя избра войната и съсипа изгледите за намиране на решение чрез преговори.“
Разширяването на НАТО по години
Нападението на Русия отбранителен акт ли е по смисъла на Хартата на ООН?
Путин твърди: „Просто не ни е останала друга възможност да защитим Русия и нашия народ, освен тази, която ще бъдем принудени да използваме днес“, каза Путин. Както и:„Народните републики на Донбас се обърнаха към Русия с молба за помощ. В тази връзка, в съответствие с глава 7, член 51 от Хартата на ООН (…) взех решение за провеждането на специална военна операция.„
Проверка на фактите: не е вярно
Не отговаря на истината, че се налага Русия да се „защитава“ от Украйна, а още по-малко Путин може да се позовава в тази връзка на Хартата на ООН. Твърдението се вписва в цяла поредица обвинения на Путин, че Украйна провежда офанзивна военна операция и подготвя война срещу Русия.
Непосредствено след като самопровъзгласилите се републики Донецк и Луганск бяха признати от Русия, те я помолиха за помощ и Путин изпрати т.нар. „мироопазващи“ части в сепаратистките области. Но и до момента Русия не е представила нито едно доказателство, че Украйна е нападнала Русия. Независими информации по въпроса също липсват.
„Правото на самоотбрана предполага извършването на нападение от отсрещната страна. Подобно нещо в случая с Украйна няма“, казва Пиа Фурхоп от Германския институт за международна политика и сигурност. Тя определя аргументацията на Путин като „перфидна“. Защото всъщност е точно обратното – „през последните седмици Украйна направи всичко възможно, за да не даде повод на Русия да се позове на правото си на самоотбрана“.
Имало ли е „геноцид“ в Украйна?
Твърдение: в речта си Путин заяви, че целта на т.нар. специална военна операция е „защитата на хората, които в продължение на осем години са подлагани на издевателства и геноцид от страна на киевския режим“.
Проверка на фактите: не е вярно
Понятието „геноцид“ е определено в Конвенцията на ООН за геноцида от 1948 година по следния начин: (Геноцид) е всяко действие, извършено с намерението да бъде унищожена изцяло или отчасти една национална, етническа, расова или религиозна група като такава“
Сведения за такива действия в Украйна няма, макар всички цивилни жертви на конфликта да се документират подробно от международните наблюдатели от 2014-а година насам. По данни на Върховния комисариат на ООН за човешките права до момента цивилните жертви в Източна Украйна са 3000.
В повечето случаи те са жертви на артилерийски обстрел, както и на експлозии. „Много от цивилните жертви са загинали или са били ранени при различни обстоятелства, наред с другото при събирането на реколтата, докато са били на риболов или на разходка“, пише в доклад на наблюдатели от ОССЕ от 2020-а година. Независимите източници, като ОССЕ и ООН, не разполагат с никакви данни за някакъв геноцид.
Трябва ли Украйна да бъде „денацифицирана“?
Твърдение: За да спре уж съществуващите издевателства и геноцид, Русия трябвало да се погрижи за „демилитаризацията и денацификацията на Украйна“.
Проверка на фактите: не е вярно
Изказването на Владимир Путин е пропаганден наратив, който той от дълго време повтаря, без обаче да има каквито и да било основания. За плановете си в Украйна Путин използва едно историческо понятие, което се базира на политиката на силите-победителки във Втората световна война по отношение на нацистка Германия. Зад него стои идеята за премахване на националсоциалистическите влияния и отстраняването на замесените от техните постове.
Това сравнение с Украйна е напълно погрешно, посочва политическият анализатор Андреас Умланд: „Говоренето за нацизъм в Украйна е абсолютно неуместно“, според него. Той припомня, че президентът на Украйна е рускоговорящ евреин и е спечелил с огромно мнозинство изборите срещу един украинец, който не е евреин.
Умланд признава, че и в Украйна има дясноекстремистки групировки, но те са сравнително слаби в сравнение с подобните им в много други европейски страни. Според експерта тези групировки в Украйна играят крайно маловажна роля в обществото. Оттук и изводът: основания за някаква „денацификация“ в Украйна просто няма.
Дългогодишният опозиционер и остър критик на Владимир Путин беше убит преди 7 години на метри от Кремъл.
По повод годишнината от убийството на руския опозиционер „Дневник“ припомня негови знакови цитати. Те са публикувани за първи път на 28 февруари 2015 г. Дългогодишният опозиционер и остър критик на Владимир Путин беше убит преди 7 години на метри от Кремъл няколко дни след като каза в интервю, че се бои, че „стопанинът на Кремъл“ ще го убие.
1.В Русия трябва да се живее дълго. И, ако може, щастливо. Но главното е, да се живее дълго. Борбата с Путин не е спринт, а маратон. За маратон са готови само онези, които вярват силно, а такива има малко. Аз имам един проблем – не искам да напускам страната. Обичам Русия. При това без патос. Напук на това, че понякога в Русия е и неудобно, и мръсно, и гадно.
2.За цялата тази имперска параноя един ден ще трябва да платим сметката, всеки един от нас. Запитайте се – лично вие какво спечелихте от анексията на Крим? И ще видите – нищо. Единствено проблеми. И накрая – нужно ли е в съседство да имаме вечен враг? Имам предвид Украйна и нейният забележителен и близък нам народ.
3.Путин умело отглежда у масите робска, крепостническа психика, умело насажда гнусен цинизъм и патернализъм, умело обяснява на народа: стойте си тихо, аз съм най-умният, знам как да ви помогна и най-главното – не ми пречете. Това е катастрофален сценарий за страната. Вместо да подкрепя инициативността и да даде на хората възможност да се реализират, той омота всичко в бодлива тел.
4.Не съм революционер. И не само защото скоро ще стана на 52 години, а основно защото много точно знам, че при революция в Русия се лее много кръв и има непредвидими последици – това е абсолютно реалистичен сценарий. Изобщо не искам кървави последици.
5.Много е трудно в Русия да получиш всичко наведнъж. Страната е консервативна. Хората казват, че живеят лошо, но само да им кажеш: хайде да живеем по-добре, да намалим данъците, да вдигнем на крака частния бизнес, да защитим свободата на словото – и те казват „НЯМА НУЖДА!“ Страната казва: бедна съм, нещастна, но по-добре не ме занимавай, защото ще стане още по-лошо. Трябва да се движим внимателно напред.
6. Русия е болна от икономически СПИН. Тя е абсолютно неадаптивна към външно въздействие, впрочем, това е отличителна особеност на всяка авторитарна система. Тя успешно съществува, когато всичко е наред и – подобно на чугуна – се разпада на парченца, когато възникне и най-малкият проблем.
7.Путинизмът се крепи на скъпия петрол и цензурата. Премахнете ли едно от двете, още на следващия ден ще живеем в друга страна.
8. Смятам, че партията на мошениците и крадците не може да съществува дълго. Разбирате ли, всеки народ си заслужава управниците. Русия заслужава нещо по-добро, отколкото власт на мошеници и крадци. Затова „Единна Русия“ няма никакви перспективи. Тази партия не просто ще изчезне, но и нейните функционери рано или късно задължително ще бъдат изправени пред съда.
9.Руската власт се страхува от собствения си народ, руската власт до смърт се бои от масови протести и руската власт прави всичко да има точно такива протести.
10.Главното е да има контрол над властта. И главното е канцелариите навреме да бъдат проветрявани.
кафенето 