В следващия парламент на БСП ще се гледа почти толкова несериозно, колкото и на ИТН. Нещо повече: БСП става опасна за политическата система, твърди Веселин Стойнев и обяснява причините.
Една ялова кокошка се преструва, че мъти яйце. И че от него ще се излюпи ако не правителство, то поне актуализиран бюджет. За да може на задаващите се избори да навири гребен като петел.
БСП първа си заплю третия мандат и неистово се бореше да го вземе. Още на 21 юли, преди „Има такъв народ“ да се провали с първия мандат, Корнелия Нинова обяви, че партията ѝ трябва да получи третия мандат – по държавнически, а не по партийни причини.
Битката за третия мандат бе разбираема – БСП искаше да излезе от кошарата на партиите на статуквото, където останалите три протестни формации я тикаха още от края на миналогодишните протести. Въпреки че стотици социалисти, включително лидери на БСП, участваха в протестите миналата година, а партията години наред бе единствената парламентарна опозиция на ГЕРБ, останалите не искаха да ѝ признаят статута на активен борец.
Те продължават да смятат, че това е една нереформирана посткомунистическа партия с тежки зависимости от миналото, включително такива, които не ѝ позволяват да заеме категорична позиция за радикална съдебна реформа и отстраняване на главния прокурор Иван Гешев.
Ако БСП наистина искаше да има правителство
Ако по държавнически причини БСП наистина искаше да има правителство в 46-ия парламент, тя щеше да се откаже от третия мандат. Защото „Демократична България“ половин година преди това бе обявила червената си линия – че няма да подкрепи правителство с мандат на БСП. Най-логичен беше вариант, при който мандатът отива в най-малката формация – „Изправи се, БГ! Ние идваме“. Защото тя е по-малко мразена от „Има такъв народ“ в сравнение с ДБ и е по-приемлива идеологически за социалистите.
Корнелия Нинова обаче провали тази възможност. Тя не позволи на бившата си съпартийка Мая Манолова да бъде модератор дори на едни неформални консултации между ИБГНИ, ДБ, БСП и ИТН, на които да се постигне съгласие за правителство и четирите партии да предложат на президента с чий мандат то да се реализира. Нинова завидя на Манолова, че ако не друго, поне ще блести цяла седмица под прожекторите и обяви предварителното договаряне за „противоконституционно и неестествено“, с което неглижира и дипломата си на юрист, пълен отличник от Софийския университет.
Сега Нинова се проваля и в намерението да блести под прожекторите, докато държи мандата и води преговори за бюджета. ДБ ѝ отказа това удоволствие, като не се яви на срещата и нарече разговорите безпредметни и начало на предизборната кампания на социалистите.
Всъщност, ако следваме логиката на Нинова, нейните преговори, предназначени за съставяне на кабинет, също би следвало да са противоконституционни, след като е променено вмененото им от конституцията предназначение. И разговорите по бюджета, внесен в парламента от сегашното служебно правителство, а не от бъдещо, с мандата на БСП, не трябва ли да се водят единствено в парламентарните комисии и в пленарната зала?
Очевидно е, че поведението на БСП, наложено от лидерката ѝ Корнелия Нинова, не е продиктувано от държавническа отговорност, а от тяснопартийни сметки. Които обаче излизат криви. Нинова не можеше да осребри чека на спасител на държавата с третия мандат, защото самото му получаване бе предизвестен провал. Не можа и да го превърне в пропаганда за БСП, защото партиите от протеста или отидоха на разговори „само от приличие“, или директно отказаха да участват в театралната седянка.
Голямата вреда
Особено голяма обаче е стратегическата вреда, която Нинова нанесе на партията си и на страната. В следващия парламент на БСП ще се гледа почти толкова несериозно, колкото и на ИТН. Дори по-лошо. Ако за арогантния инфантилизъм има поне едно оправдание – непълнолетието, то възрастното лицемерие, плод на задълбочаващ се в условия на самота и изолация егоизъм, може да буди единствено съжаление.
През февруари 1994 година културното аташе на посолството на Република България в САЩ Боян Папазов посещава госпожа Ан Ван Девантър Таунсенд, президент на Тръста за Музейни Изложби във Вашингтон, и я поканва да посети България като гост на българския президент. Тя приема поканата и така започва пътуването й през страната в компанията на небезизвестния Иван Маразов и фотографа Иво Хаджимишев. Ето какво пише тя за това пътуване: «Това беше фантастично въведение в страна, в която се влюбих. Иво караше малката си руска кола и ни развличаше с остроумието си; Иван, смачкан на задната седалка, ни водеше по забележителни места, а аз на предната седалка седях и се опивах от девствената хубост на земята на траките…»
Така започва организирането на първото голямо събитие, свързано с древната история на България, в Съединените Американски Щати – пътуващата изложба под името «Древно злато – богатството на тракийците». Древна история, идваща от «терра инкогнита Булгарика», е нещо без съмнение любопитно за Америка, но това е събитие и за българските историци, които цели четири години след падането на комунизма са се решили да свалят желязната завеса, издигната от Съветска Русия между България и САЩ. Някой в България беше преценил, че в 1994 година това вече можеше да стане без някой да си изпати. Самото присъствие на Иван Маразов, придружаващ госпожа Таунсенд, показва че в главите на нашите мастити исторически величия от живковско време са се въртели луди мечти за достъп до Америка; те са знаели много добре, че без нея шансовете им за каквато и да е публичност за древната история на България извън границите й са били доста мизерни, въпреки изложбите на тракийското злато, организирани в други страни в предишните години. Това се отнася особено за Европа, където на комунистическа България се гледа винаги с едно на ум.
Вавилонският свят на Америка е доста по-различен от европейския: Америка е щедра и непредубедена към историята и археологията. Тя не носи със себе си националистичен багаж от миналото или предразсъдъци от остарели теории, запазвайки напълно свободата за теоретична интерпретация – характеристики подкрепени от могъщи и традиционно благотворителни фондации и неограничени технически методи за изследване.
В изложбата Иван Маразов успява да се намести като гост-уредник, а Иво Хаджимишев като фотограф. За Маразов това трябва да е бил върха на неговата кариера, манна небесна, най-невероятния начин да посети най-големите градове на фантастична Америка. Да не забравяме, че Маразовци и Фоловци за десетки години са червените историци-номенклатурчици, изпълняващи главните идеологически насоки на БКП в интерпретирането на историята. Те са хората, които са получавали наставления как да разглеждат един или друг исторически обект, какво да крият от обикновения български гражданин и какво да говорят пред никога ненадзираваните си западни колеги. Но те са също така и хората, които са получавали директна информация за идеологическите наставления на Съветския съюз. Като придворни историци на Тодор Живков, позициите на Фоловци и Маразовци са били в неизбежна услуга със специализирана информация за ограбването на древни обекти когато Държавна Сигурност е прибавила към многото си превъплъщения още едно – мутри-колекционери.
За цяла година изложбата посещава главните градове на Съединените щати. В организирането й участват с приноси 17 регионални български музеи и безброй американски специалисти и доброволци. Да спомена също и щедрата подкрепа на Федералния Съвет за Изкуство и Хуманитарни науки с допълнителна помощ от Тръста за Взаимно Разбирателство и фондацията Самюел Крест.
Каталогът на изложбата, който е по-скоро това, което в Америка се нарича «coffee-table book”, са публикувани четири статии от Александър Фол, Иван Маразов, Иван Венедиков и Маргарита Тачева. И четиримата попадат под категорията «феодалните старчета» на българската древна история. Това особено важи за първите двама, за които ако искате да прозрете мисълта зад академичните напъни в книгите им е същото ако се опитате да видите какво се крие зад мъглявината Андромеда. Във всеки случай, главната характеристика на усилията им през цялото им съществуване на служба на комунизма е стремежа им да пробутват България като център на тракийската древност и да сравняват величието на древна Тракия с древна Гърция. Такива са и статиите им в каталога на изложбата. И четирите статии изобилстват с фукарлък и регионализъм, определено заобикаляйки общобалканската и транснационална база на историята на траките.
В изложбата е показано също така и Варненското злато, макар че то принадлежи към много по-стара и далеч по-неизвестна култура. Ето тук трябва да спомена и за друго, този път сегашно събитие. Това е току-що откритата в Ню Йорк на 11 ноември 2009 година изложба под името «Забравеният свят на Стара Европа – Дунавската равнина от 5,000 до 3,500 година преди новата ера». Тя ще продължи до април следващата година. Организирането на изложбата беше осъществено от Института за изучаване на Древния свят към Ню Йоркския университет в сътрудничество с Националния Исторически Музей на Румъния и с участието на Варненския Исторически музей и Националния Музей за Археология и История на Молдавия.
Може би ви е направило впечатление, че в основата на това събитие е Румъния, а България и Молдавия са приносители. За това си има и съответното обяснение. Първо, когато споменем Дунавската равнина се налага неизбежна корекция в мисленето на съвременния българин – това са териториите на долния Дунав и Молдавия, които в древни времена не са познавали сегашните граници, а регионалните музеи в тези страни са пълни с находки от една обща култура, далеч още непозната в много отношения. Към тая култура принадлежи и Варненското злато. В тоя смисъл напъните за национална гордост са неуместни и излишни, тъй като тази неизвестна култура надхвърля далече националните граници и налага голямо международно участие за влиянието й върху целия континент.
Тук на сцената, като по сценарий на приключенски филм, се появява американския професор Дъглас Бейли от университета в Кардиф, Уелс. Дъглас Байли не е случаен човек, напротив, той е светило от международен мащаб, или да кажем направо един от водещите археолози в света. Неговата връзка с българската древна история не е случайна – професорската му дисертация от 1991 в Кеймбридж е «Обществена среда на статуетките от халколита в североизточна България». Там той учи при Сър Колин Ренфрю, един от боговете на съвременната археология. Преди да поеме отдела по археология и консервация в Университета в Кардиф той е бил и аспирант към Археологическия институт на Българската Академия на науките. Не е преувеличение ако кажа, че появяването му в България е невероятен шанс за излизането на българската древност от рамките на нейната тоталитарна академична стагнация, свързвана за десетки години със съветски възгледи за историята, да не говорим за идеологическата й обвързаност по целия път на комунистическото й съществуване.
Професор Бейли прави и нещо голямо за България – той, заедно с Иван Панайотов, успява в 1995 да събере приносите на колектив от български специалисти в първата представителна книга за западния читател под името «Праисторическа България», не без огромни усилия и разочарования от опърничавите и несговорчиви български историци. За западния специалист стойността на книгата се измерва в злато и покрива един напълно неизвестен район от най-древната история на Европа. Попитайте се, драги читателю, защо такава книга не е издавана за целия комунистически режим?
Към Добруджанския район, където Дъглас Бейли вижда невероятно обещаващи археологически обекти от най-старата известна досега социално-икономическа формация на континента (включително Румъния и Молдавия), са го насочили Сър Колин Ренфрю и Варненското златно съкровище.
Ето тук, драги читатели, свършва сценария за приключенски филм, споменат по-горе, и започва българския цирк. На 6 септември 1995 година (по времето на Виденов) в «24 часа» излиза следното мътно съобщение: «Американско-български шпионски скандал избухна вчера. Американецът Дъглас Бейли, лектор в Университета в Кардиф, Уейлс, беше депортиран от България. Самият г-н Бейли казва, че е бил обвинен във военен шпионаж».
Взето е решение г-н Бейли да бъде освободен с обвинение в «лов на съкровища». В съобщението на вътрешното министерство от предишния ден се говори за неговото изгонване от страната понеже като ръководител на археологическа експедиция «той е нарушавал неколкократно митническите правила и е провеждал незаконни географски и магнитни измервания, които са заплаха за сигурността и интересите на България».
На 14 септември обаче външното министерство се опитва да намали ефекта от простащината си, като заявява, че «господин Бейли е обвинен в криминални действия, но това не са обвинения в шпионаж.»
«Географски и магнитни измервания…»? Това прилича на случая с един американски електротехник по времето на Борис Йелцин – един от многото специалисти изпратени в Москва да модернизират нейната отчайващо допотопна електрическа мрежа. Човекът използвал ръчен GPS (Geo-Positioning System), не по-голям от сегашен безжичен телефон за прецизно определяне на мястото на електрическите стълбове. Такава сателитна електроника още тогава се продаваше свободно в магазините на запад. Електротехникът беше обвинен в шпионаж, преди руските власти да разберат конфузното положение, в което са се оплели.
«Географски и магнитни измервания…»? В подробната автобиография на Дъглас Бейли изрично е посочено: «Ние съчетаваме най-съвършени технически методи във всеки специфичен обект на изследване, заедно с традиционна археологическа информация и интерпретация…»
Кой, как и кога е разбрал, че професор Бейли е шпионин, «заплашващ сигурността и интересите на България» и кой е взел решението за неговото изгонване? Изкушението е това да се припише на ДеСарските олигофрени на Жан Виденов и БКП, на тяхната сталинска простащина и инстинктивни антиамерикански методи на действие. Някой все пак би могъл да се позаинтересува по-подробно от апаратурата на професора. Някой би могъл също така да даде подробности за това какво е правил професора. Такова нещо никога не става. От тук идва и другото изкушение – че решението за изгонването му е станало с помощта и съветите на българския археологически елит, за който завистта и страха от демонополизиране на изследванията на българската история във всичките й аспекти са равносилни на смъртна заплаха.
Междувременно, докато трае тая мизерна сталинска афера, българския цирк продължава. Какво мислите прави професор Бейли? Той просто отива в съседна Румъния, където в румънска Добруджа (Делиорман на румънски е Телеорман) е пълно с неизследвани селищни могили от същата култура както и в България. За румънците той е манна небесна и те го прегръщат с широко отворени ръце. Дълбоко разочарован от отношението на българските власти, той отправя недвусмислен апел към всички западни специалисти да преразгледат отношенията си с българските историци и техните методи на действие. Нещо много по-лошо, в 1998 година излизат и неговите статии «Археологията като обществена политика: практика и идеология в България» и «Атака срещу археологията: национализъм, политика и наследство в Източното Средиземноморие и Средния Изток».
Това е безпардонен шамар за политизирания български исторически каймак, чиито съмнителни изследователски добродетели за пръв път са подложени на международен анализ. Не става дума за смехотворните булдозерни разкопки на известния Георги Китов, нито за ежбите, злобицата и жадуващия за международна славица каймак, а за връзката между касапническата природа на системата, на която са служели, и международния статут на нацията, тоест нейното достойнство.
Днес професор Бейли, заедно със свой румънски колега, ръководи многонационални изследователски разкопки (50-70 участници) в южна Румъния от 1998. Проектът цели да изследва произхода и последствията на заседнал живот от 8,000 до 2,000 година преди новата ера в поречието на река Телеорман, приток на Дунав. Да споменавам ли, че това можеше да е български проект? Но не е. Да споменавам ли, че той и румънските му колеги работят със същите «незаконни» географски и магнитни измервания?
Професорът ръководи и един изключително интересен общоевропейски проект в сегашното село Магура (познахте, това е румънско село със същото име). Сегашната изложба в Ню Йорк съдържа едно несравнимо въведение, съставено от Дъглас Бейли, Джон Чапман, Корнелия-Магда Лазаровичи, Йоан Оприс, Каталин Бем, Ернст Перницка, Драгомир Николае Поповичи, Мишел Сефериадес и… Владимир Славчев.
Да споменавам ли, че България можеше да е в центъра на тази изложба? Но не е. За България остава саркастичната оценка на Дойче Веле: «Фактът, че сега има книжарници с богат асортимент… е пример за успешното сътрудничество между престъпност и култура, наречено пране на пари…» И още нещо: «Ако Васил Божков не беше страстен колекционер, всички тракийски, римски и ранно-християнски находки щяха да са извън България… Дори фактът, че можем да четем за всичко това, българите дължат на загрижените мафиоти…»
Чули ли сте историческите величия на България да заемат някаква обществена позиция по тия въпроси? Няма и да чуете: тяхната пасивност е техния обществен портрет. Така както никога не сте чули никакво лично мнение и не сте видели нито един опонент за цялото управление на техния културен меценат – Тодор Живков. Това, което може да чуете обаче, повече от десет години след Виденов, е че президента Гоце, по стара ченгесарска щампа, да ви избръщолеви същите думи: «…Заплаха за сигурността и интересите на България!»
Площадът пред БНБ е пълен с хора от рано сутринта. Това е 56-ия ден от протестите с искане за оставка на главния прокурор Иван Гешев и на правителството на ГЕРБ.
Това е първият работен ден на депутатите след лятната им ваканция. За протестиращите това е денят на “Велико народно въстание”.
Усещането е, че нещо ще се случи. И то се случва. Интерпретацията на събитията обаче се оказва въпрос на гледна точка.
Един от участниците в най-важното от този ден е Даниел Павлов. Той разказва за ареста си, който Свободна Европа засне.
Даниел Павлов пристига на площада пред БНБ рано сутринта на 2 септември 2020. “Аз се появих може би половин час преди да бъда арестуван. Това, което видях, е че градусът беше една идея по-висок”, каза Даниел Павлов пред Свободна Европа. “Имаше напрежение, имаше пиратки, но в никакъв случая не съм видял нещо като силна агресия към полицията”, допълва той.
За да потуши напрежението, полицията започва да пръска с лют спрей. “Така в един момент се оказах по-напред. Озовах се съвсем близо до кордона от бусове, който беше направен [от полицията]”, разказва Павлов.
“Може би съм бил по-емоционален, но не съм проявил никакво физическо или вербално насилие, нито агресия спрямо органите на реда. Именно поради тази причина не съм очаквал, че ще ме сполети това, което реално ми се случи”, казва Даниел Павлов.
“Не можех да дишам”
Мъжът е хванат от полицаи и повален на земята.
“Вратът ми беше силно извит назад. До такава степен, че не можех да си поема въздух в продължение на 20-30 секунди. Беше упражнен такъв натиск върху очите и носа ми, че лещите ми бяха избити от очите. Имах чувството, че ще ми пробият очите”, припомня си Павлов.
Няколко полицаи притискат Даниел Павлов към земята и едновременно с това извиват главата му нагоре
На кадрите, заснети от Свободна Европа се вижда, че главата на мъжа е извита силно назад. В този момент полицайка прави опит да попречи на оператора да снима като застава пред камерата.
Униформена полицайка пречи на оператора да снима задържането на Павлов
“За момент имах чувството, че умирам, защото беше много силно и неприятно чувството”, казва Павлов.
“Те ме бяха хванали по такъв начин, че аз не можех да помръдна. Дори да исках да окажа съпротива, това нямаше как да се случи, тъй като ръцете ми бяха изпънати встрани, натискаха ме в лактите, така че да не мога никакво движение да направя. Като в същия момент ми се крещеше да си поставя ръцете зад гърба, което нямаше как да се случи, тъй като не можех да помръдна”, обяснява мъжът.
Даниел Павлов е преместен в пространството между Художествената галерия и Партийния дом.
“Там бях оставен на земята може би за около 20-30 минути на паветата. В това време бях многократно заплашван и обиждан, както и протестиращите. Т.е. имаше доста псувни от страна на органите на реда към протестиращите и така доста грозни думи. В един момент дойде един полицай, който без някаква видима причина ми изля бутилка с вода върху главата и ме заплаши: “сега ще видите вие какво ще стане”, каза Павлов.
Следват задържане в Първо районно управление и арест от 72 часа.
“Бях наранен от горе до долу. Имам медицинско, извадено от Съдебна медицина. Абсолютно целият бях в рани и синини. Вратът ме боля месец и нещо след това. Първите дни беше много силна болка”, казва Павлов.
Година по-късно
Година по-късно Даниел Павлов вече е спечелил делото за това, че арестът му е бил незаконен.
Според прокуратурата обаче при задържането му няма приложено насилие. “Прокурорът, който прави проверката, е Иво Боев, който казва, че не е открил никакво насилие и че аз съм оказал страхотна съпротива и затова са били използвани тези “хватки”, които между другото може би са подходящи за терористи”, казва Павлов.
Той е успял да идентифицира един от полицаите, които го повалят на земята по номера на униформата му.
“Майка ми му е казала, че го има сниман и че се вижда бруталността и това, което правят. При което той, с ехидна усмивка, е попитал: “и какво, добре ли излязох на снимката”.
Даниел Павлов беше изслушан преди седмица от депутати във временната комисия в парламента за разследване на полицейското насилие по време на протестите.
Срещу него самия е повдигнато обвинение за хулиганство. Няма данни за наказани полицаи.
Дали вместо демокрация се е вкоренила изродената форма, която още Аристотел нарече „власт на тълпата вместо власт на народа“?
Коментарът е от „Фейсбук“.
„Защо преди 20 години партиите изтъкваха в първите си редове най-способните хора, а днес дават преднина на хора без никакви или без почти никакви качества?
Не означава ли всичко това, че днес нашите политически партии страдат от някакъв много голям недъг, който прокужда от техните редове издигнатите в интелектуално и в нравствено отношение и прибира само духовно и нравствено осакатени хора?“
Думите са не на някой наш загрижен днешен интелектуалец, а на юриста Николай Николаев през 1932 г., бъдещ министър на вътрешните работи през 1936 г. И продължава:
„Въпросът, който засягаме е много важен. Той се отнася до психологията на нашата политическа действителност и стои във връзка с тежкото заболяване на нашите политически партии от демагогия и партизанщина.
Ние мислим, че е дошло време да се признае, че у нас вместо демокрация се е вкоренила изродената форма, която още Аристотел беше нарекъл охлократия – власт на тълпата вместо власт на народа.“
Знаем, че само две години по-късно се случва превратът на 19 май 1934 г, с който Търновската конституция е суспендирана, партиите са разпуснати, а на изборите участват само физически лица като личности.
Това далеч не е единствената прилика между развитието на българската демокрация след Освобождението и след 10.11.1989 г.
Историческият процес като функция на геополитически и икономически процеси следва същата логика, а националните характер и манталитет предизвикват през дълги цикли събитията да се повтарят:
– И тогава, както след 1989 г., първите осем години са били пълен хаос, когато е възниквала третата българска държава, изцяло под руско влияние.
– И тогава, и сега на осмата година е станало драматично събитие – преврат, от изхода на който е зависело накъде ще тръгне България. И тогава се появява държавникът Стамболов, който се опълчва на Русия, ориентира страната на запад и започва смели реформи. Което се случва и през 1997-1999.
– И тогава, и сега след него става премиер човек с изцяло европейско образование и говорещ множество езици като Константин Стоилов и т.н. И десетки хиляди младежи отиват да се изучат на запад и да подготвят следвоенното поколение политици.
Както царят и юпитата.
– И тогавашните медии оставят чувство за разпад, поквара и безнадеждност. (Няма нищо общо с днешата приповдигнатост на историческите разкази за онази епоха.)
– И след Освобождението, както и в началото на Прехода се развихря нечуван грабеж и бандитизъм, но за разлика от днес Стамболов с крути мерки – екзекуция на място – успява да го прекърши. Може би защото е нямало наследници на турските тайни служби. И не е зависел от прокуратурата.
– И до края на XIX век, както по-късно до края на XX в., преобладаващото мнение сред търговците и занаятчиите е, че са живели по-добре в Османската империя, защото са имали пазари, киято свободата им е отнела. Както беше със загубата на съветския пазар.
– И тогава, и сега на 30 години България тогава става независима от Султана, а сега от (уж) от Русия – като член на ЕС. И тогава започват кризите, причинени от света – тогава войни, а днес финансови и здравни кризи.
Резултатът от това развитие е, че всяко следващо правителство става все по-популистко,обвиняващо предходните за несполуките, а народните избраници са все по-народняци, които трябва да изметат покварените елити.
Но докато дори и в народняшкото правителство на земеделци и демократи – през същата 1932 г. – начело като премиер е фигура като Никола Мушанов, а то е заменило правителство на не кои да е, а на Ляпчев и Буров, какво имаме днес?
„Народнякът“ Слави, който щеше да изчегъртва „народняка“ Бойко Борисов. А всъщност е искал да „изчегърта“ всички, които не уважават Суверена, т.е Него. И отказват да му се подчинят.
Общо между Слави и Борисов е именно тяхната непоносимост към хората от породата на Иван Костов, Христо Иванов, Кирил Петков. И когато този хейт се върти нон стоп по медиите, всъщност зад лидерите на най-големите партии не стои народът в цялото си разнообразие, а Тълпата, нахъсвана от евтините манипулации на най-медийните хора в тази държава – Борисов и Трифонов.
И тук забелязвате ли какво показва историческата логика?
Тогава идват военните, които заменят партийната с „национална“ власт с този манифест:
„Българи! Досегашната партийна политическа система окончателно се провали. Пълното разложение на партиите дълбоко засегна обществото, държавата и народното стопанство. Последвалата от това морално-политическа криза рискуваше да се обърне в държавна. Последен изход от това състояние на днешната гавра на партийните хора с народ и държава.
Това състояние не позволява да се създаде една стабилна и творческа власт. Партийните и лични разпри не дадоха възможност не само да се разрешат, но и да се поставят държавните и стопански въпроси. Всичко това наложи партийната власт да бъде заменена с непартийна – национална власт. Да живее България!“
Дали не идва сетният час за нашата парламентарна демокрация, ако пак не успее да състави правителство и в следващия парламент?
Вирусът на русофилщината, имплантиран чрез измама още на 3 март 1878 година в Сан Стефано с обещанието за руски териториален подарък и свобода – с пълното съзнание, че истински свободна и голяма България не бива да бъдат допускана от самата ревнива Русия, е по-устойчив от днешния китайски вирус. Не помага срещу него ваксината на здравия разум, с която са имунизирани мислещите хора, отказващи да робуват на “чувствата” си към матушката им.
Доказателствата са навсякъде около нас и няма да се повтарям да ги изброявам.
Ето едно “ново”, което не бива да бъде оставяно без коментар. Защото го дава Нешка, която нямала грешка, според популярния каламбур с името на Робева.
Телеграфната агенция на Съветския съюз (ТАСС) също знае, че при нея няма грешка, когато трябва да вземе страната на Русия. И тя я взима без “грешка” – дори и в случая, когато официални руски лица и официози обявяват победата на българските момичета над художествените гимнастички от “сборная” (както по съветски образец продължават да наричат руските състезател/к/и в колективните спортове).
ТАСС тактически, но не и тактично ( защото е прозрачно лицемерието в случая) спестява на Робева дистанцирането от българската победа над рускините, за да й даде възможност да се развихри “по принцип” срещу съдийството, което присъди тази българска победа. Насочва своята събеседничка да нападне конкретно израелската гимнастичка Лина Ашрам заради победата й над руската фаворитка Дина Аверина, за която единодушно в Русия са убедени, че е абонирана за първото място ( както и “сборная”).
Колко “удобно” – и патриотичната й репутация на Робева е формално пощадена, но и руската мечка е нахранена с порция солидарност с основната обвинителна теза за злополучното представяне на рускините!
Двете страни в този удобен разговор, окачествен като “беседа” (а не като договорено “плюене в устите”, каквото е ) си разменят комплименти. Робева е представена от руската официална пропаганда като “прославена” – как не, щом е съгласна да охули съдийството, което си е позволило да наруши руския МОНОПОЛ (курсивът е мой във връзка с факта, че именно така наричат в Русия очакването гимнастичките им винаги да са първи).
Робева не остава длъжна. Сипе похвали с обобщения, че руската художествена гимнастика е най-добрата. Какво тук значи някаква си българска победа над “най-добрите”. А ситуацията, разбирай руската загуба, била по нейните думи “най-грозната” от всички досега.
“Грозна” се родее с “мръсна”, както беше наречена в Русия на официално ниво победата на българските момичета.
Съответно на Робева й е “жалко и обидно, че така се е получило на олимпиадата”, цитира я да се подмазва ТАСС и обобщава в заглавието си, че Робева е “удивена” от резултатите на олимпиадата в женската художествена гимнастика.
Удивително е наистина една българка да се удивява в полза на Русия и в ущърб на българската гордост от победата, но само за онези, които не знаят що е то българския русофил. Робува като Робева докрай и във всичко на чуждия си кумир! Образът му е нарисуван още през 19 век от Захарий Стоянов и е допълнен от друг възрожденец, големия български ерудит Симеон Радев.
“За забелязване е, че когато се касае за руския престиж в България, нашите русофили са много по-непримирими, нежели самото руско правителство. Това се дължи , разбира се, главно на факта, че те са тук , в България паразити на руския престиж , с който тъй много злоупотребиха за свои користни цели, щото отвратиха самата Русия. Но често пъти тяхната цинична защита на руските интереси се дължи на невежество”.
(Симеон Радев, “Русия в началото на 20 век”, изд. “Свети Климент Охридски”, София, 2010 г., стр. 233, 234)
Ще си позволя да репликирам като за този случай знаменитото определение на големия дипломат, публицист и Българин Симеон Радев: по-лошо от невежия русофил, какъвто наистина е масовият случай с русофилите у нас, е само отлично осведоменият му щам. Защото той много добре знае каква е истината, но въпреки това робува на чуждата лъжа.
Кирил Петков и Асен Василев са най-харесваните служебни министри. А над 90 000 души, обединени в група във Фейсбук, дори искат Петков за премиер. Правят ли двамата нов партиен проект? Емилия Милчева обобщава фактите.
Бойко Борисов сформира ГЕРБ, след като влезе в конфликт с Румен Петков и демонстративно напусна МВР през 2005 година. Христо Иванов създаде “Да, България”, след като хвърли оставката си като министър на правосъдието във втория кабинет на ГЕРБ заради бламираната съдебна реформа.
“Има такъв народ” на Слави Трифонов се роди, след като политическите сили игнорираха резултатите от референдума му през 2016 година. “Изправи се, БГ. Ние идваме!” се материализираха от протестите. Все политически сили, които надделяха над старите партии, основани на друг принцип.
Със специалните си постижения и лични качества техните лидери станаха герои на своето време и влязоха в политиката. “Имат характер” – казваха си избирателите – “значи ще се справят с преялите с власт, с корупцията, с престъпността, изобщо с всичко, което не е наред в нашата България”.
Така че е налице класическият конфликт – героят се бие с лошите и всички му симпатизират. Но освен че влиза в бой с разкрития за ББР, с престижно образование и успешен бизнес на светло, Кирил Петков притежава и други преимущества, които го превръщат в антипод на известните ни политически лидери. Усмихва се почти непрекъснато, излъчва позитивизъм, личи му, че спортува. И още нещо, което не е за пренебрегване – често споделя снимки от времето, прекарано със съпругата му и трите им дъщери.
Това го прави в очите на обществото съвсем пълнокръвен човек. Човек, желан за лидер, премиер, предводител. А и Петков става все по-малко уклончив, както, впрочем, и Асен Василев, който наскоро публично заяви: “Докато не си свърша работата като финансов министър, няма да участвам в такъв проект”.
Същото, но с повече думи обясни и Петков по БНР: “Нека го говорим, когато стане факт. Не мога да го казвам в момента. В момента съм служебен министър, който трябва да е безпартиен. Останаха две седмици. Имаме енергия да продължим да бъдем част от промяната. Какъв е най-добрият начин да го направим, ще бъде много сериозен разговор не само с нашите съмишленици, но и с нашите семейства, с нашите партньори. Трябва да помислим внимателно, но знаем, че България има нужда от още промяна“.
Промяната
Предимство за Петков, Василев и проф. Денков – и тримата съратници в различни проекти отпреди министерстването си, е, че с участието си в служебното правителство значително скъсиха пътя до партийния проект. Със своите действия за “изчегъртване” на модела на ГЕРБ те започнаха да пишат политическата си биография. Докато ДБ, ИТН и ИБГНИ все още не са проявили управленски умения, тъй като не съумяха да съставят правителство и в 45-ия, и в този парламент, Петков, Василев и Денков успяха да натрупат актив. А оценката, която им показаха социологическите агенции, гласи: отлично, продължавайте в същия дух.
В коя част от идеологическия спектър се позиционират? В днешна България това сякаш не е чак толкова важно. Избирателите привикнаха с политическата флуидност и единствено твърдите партийни ядра отдават значимост на идеологиите. Но и за какви твърди ядра говорим при 42% активност на последните избори и малко над 650 000 гласа за победителя.
Петков казва, че е десен човек. Вече има един дебют в политиката като член на Националния съвет на “Да, България”. Но е известен и с активната си позиция на природозащитник – работеше за гражданското сдружение “Да запазим Корал” и приветства решението на МС плажовете “Корал”, “Кара дере” и “Иракли” да бъдат запазени за екологичен туризъм.
Кой е застрашен от отлив на избиратели
Така както и леви, и десни са готови да гласуват за Румен Радев, така и никоя партия, с изключение на моноетническата ДПС и донякъде ГЕРБ, не е застрахована от отлив на избиратели към бъдещия проект. Макар зам.-председателят на ДПС Йордан Цонев да видя заплаха единствено за “Демократична България”, обръщайки се към финансовия министър Асен Василев с думите: „Честно, съветвам Ви да не правите партия. Ние не се притесняваме, че още някой ще дойде на политически терен. Христо (Христо Иванов, бел.а.) се притеснява само“.
Всъщност, особено застрашени са онези формации, на които им липсва изградена мрежа от структури и идейна спойка. Но и стара партия като БСП също може да се окаже сред губещите – за което, освен “приносът” на лидерката ѝ Корнелия Нинова, ще помогнат и публичните спекулации, че новата сила е президентски проект.
Най-напред обаче министрите трябва да престанат да бъдат министри.
Въпросът е, че и двамата предлагат един и същ модел на управление. Понеже като цяло разчитат на предмодерните нагласи, такъв тип хора са, няма как резултатът при единия да е различен от другия. Трябва да се смени подходът. Трябва модернизация.
Признавам, че изборът на заглавие е умишлено провокативен, за да привлече вниманието към един, струва ми се, сериозен въпрос, скрит зад ироничния.
Въпросът е има ли разлика между предмодерния и модерния човек и, ако има, тя в полза на модерния ли е, дава ли му житейско предимство?
Връзката със заглавието се подразбира, но, за всеки случай, ще я подчертая: ако Бойко и Слави представляват старите феодални нагласи, то наистина ли съществуват и модерни, с които да се продължи нататък, без да се обръщаме повече назад?
Отговорът изглежда лесен – модерността на запад от нас отдавна се е състояла, живее се в нея и нашето цивилизационно изоставане не бива повече да ни обърква, абсурдно е в XXI век, в Европейския съюз да се чудим за посоката – модернизацията е закъсняла, но ще бъде въведена с бързи темпове, защото хората не издържат повече.
За съжаление обаче точно погледът към западния свят замъглява иначе привлекателната яснота. Не говорим ли и там за маскиран феодализъм, нима има съществена разлика в устройството на живота и човешките нагласи? Промените са уж фундаментални, но де факто козметични, господарите са си господари, а човекът отвътре си е все същият – същите страсти, същите мъки, същите радости.
И защо ни е да сменяме опаковката? За да изглежда по-приемливо? Ама новата опаковка си има цена – само за да имитираме прогрес, ще си съсипем ценностите, ще си разбием традициите, а то прогрес няма. Много по-добре сме си в старите устои, защото те не са случайна приумица, а са такива, каквито не може да не бъдат.
Тези консервативни вопли се приписват на необразованата част от хората, но и сред по-образованите има тежки скептици. Те знаят, че критиката на модерната западна цивилизация не тръгва от Шкембе войвода, а от самата западна цивилизация, големите ѝ умове проблематизират нейния ход. И става сложно.
Да, има предимства, от които безспорно се ползваме – технологичният напредък, роден от онази култура, помага някои неща да стават удобно и бързо. Но и това има непоносима цена – младите станаха жертви на дигитализацията, не вдигат очи от устройствата. А и кой не е чел и гледал фантастика, която предсказва, че нищо добро не ни чака в бъдеще – не феодализъм, ами направо нов робовладелски строй, по-страшен от стария, защото средствата за поробване ще са съвършени. Натам води модернизацията, при положение че човекът не се променя.
(Следва полуироничен диалог, в духа на заглавието)
Е, човекът се променя, става по-добър, по-загрижен за другите и за планетата.
Така ли? Ама това не беше ли измислица на комунизма? Не се ли уверихме лично, че няма такова нещо?
Не, не, не е измислица. Човекът се променя с истинска възпитателна програма и в крайна сметка неизбежно разбира, че само общественият договор, който дава на всички свобода и прави всички равни пред справедливия закон, може да му осигури хармоничен и достоен живот.
Добре, къде го има това нещо? Някъде случило ли се е?
Ами, има го в западните демокрации?
Не, цялата им слава е от времената на империите и монархиите, ходим да им гледаме дворците, с нищо ново не могат да се похвалят. Американците и те ходят в Европа да гледат дворци. Имат хубави стоки заради капитализма, но той си е пак господарски, феодалите са се модернизирали само външно, но заради тоя маскарад сега пазарът ще им изяде главите – чудят се комунисти ли да станат или да си се връщат към затвореното натурално стопанство.
Проблеми има навсякъде, но все пак правовата държава функционира и хората са защитени от корупционния произвол.
Той нали Слави каза, че против корупцията се бори? Затова гласувахме за него. Бойко се умори и го сменяме със Слави.
Въпросът е, че и двамата предлагат един и същ модел на управление. Понеже като цяло разчитат на предмодерните нагласи, такъв тип хора са, няма как резултатът при единия да е различен от другия. Трябва да се смени подходът. Трябва модернизация.
Мислим, че се разбрахме – модернизацията я продавайте на безотговорните младежи, те могат да се вържат, защото временно им върши работа. Като малко пораснат, веднага разбират, че тая работа не е сериозна. Даже и непораснали ходят по селата и искат да са еко и био, ама екото и биото не е модерно, ами то така си беше, преди да се почнат социалните експерименти.
Не може без модернизация, и без това вървим с векове назад, после ще се оплаквате, че модерният свят благоденства, а ние му слугуваме.
Ето, видяхте ли, това е облагороденият от западната цивилизация човек – иска да му слугуваме. Срамота! Ако ще слугуваме, на себе си да слугуваме. И да видиш как можем да си го наредим. Ако оттатък бяха толкова цъфнали и вързали, нямаше да прииждат чужденци при нас, за да се отпуснат и да поживеят човешки. Уж сме по-зле от тях, а като дойдат, не искат да си тръгнат. Кой тогава живее по-свободно и по-хубаво? Ние.
Тоест вие сте доволни и не искате нищо по-различно?
Вижте, за доволни – не сме доволни, човек винаги има от какво да се оплаче, особено по нашия край. Но, честно, въобще не сме сигурни в това, което ни предлагате, и има защо. Извинявайте, ама като го бутате напред тоя обществен договор и тая модернизация, нали се сещате как Русо се прехласва пред благородния дивак, диваците, казва, са били най-щастливи.
Сещаме се. Но той е нямал предвид дивашко поведение с колата на пътя или на масата в ресторант, говорил е за древните хора. А древни хора не можем пак да станем. Движението е само напред.
А не може ли да си стоим, както сме?
Казахте, че не сте доволни от „както сме“.
Да, но не за да се лашкаме от утопии в антиутопии, а за да се помисли как да подобрим нашето си положение, да махнем лошото и да оставим само доброто, което си ни е традиционно и ние сме си го запазили.
Знаете ли, че модернизация може да значи точно това?
Не може. Ако е модернизация, не значи това.
Думата ли ви плаши, можем да я сменим?
Плаши ни, че човекът изчезва. Бойко, Слави – има ги, такива или онакива – нещо са направили, видели сме му и меда, и жилото. А вашата модернизация прави всичко невидимо и невидимото управлява, гледа си интереса, извърта го, както му е удобно, пък ние не можем копче да му кажем. Ако ще е феодализъм, поне да ни е пред очите, та да си го знаем и да сме си спокойни. Минахме през всякакви политически фантазии, стига лицемерие, не лъжете и децата.
Как така човекът изчезва? Защо не вярвате в себе си? Вие сте човекът, вие сте важните.
Абе… Питайте дигиталния сатрап Джеф Безос ние ли сме важните, питайте го колко печели от нас и как се държи с работниците си. Ама, като питате, вместо него ще ви отговори бот. Робот идва от роб (това сме ние) и бот (това е той). Включили са ни като в „Матрицата“ и ни точат силите.
(Край на полуироничния диалог)
Та, въпреки шеговитата форма, въпросът е сериозен. Отдавна се знае, че е сериозен. Понякога ни се струва, че вече има еднозначен отговор. И на изборите – изненада. Или без изненада.
Министърът на икономиката Кирил Петков (вдясно) и министърът на финансите Асен Василев
Над 92 000 души. Толкова наброява групата във Фейсбук, наречена “Кирил Петков за министър-председател на Република България”. Расте като гъба, предлага оживени дискусии, а някои потребители дори сравняват служебния министър на икономиката с Васил Левски.
Снимка на Петков, допълнена с популярния цитат на Апостола “Дела трябват, а не думи” е харесана от близо 4,5 хиляди души.
Не е само Фейсбук
Всички политически играчи, без изключение, вече изчисляват дали е възможно на терена да се появи нова партия около Кирил Петков и служебния министър на финансите Асен Василев. Ако да, кога?
Някои дори съвсем открито си казаха, че не биха искали това да се случва. В петък например темата стигна и до Народното събрание. От трибуната я повдигна заместник-председателят на ДПС Йордан Цонев, който уж на шега посъветва Василев и колегата му да не създават нов проект.
Самите служебни министри не отричат, но и не потвърждават официално намеренията си. От всичко, което става на политическата сцена, се разбира само това, на което едни няма да повярват, а други няма да харесат: че към края на август все така не е ясно дали ще има такава партия.
Думите на министрите
В петък Василев каза пред журналисти, че докато е служебен министър „няма да участва в такъв проект“.
В неделя Кирил Петков даде интервю за БНР. След няколко въпроса в тази посока, които опита да избегне, в крайна сметка Кирил Петков каза: “това, за което ме питате, не знам какъв е точният отговор”.
Още в началото на август обаче той коментира в две поредни свои интервюта, че двамата с Василев “по един или друг начин” ще останат в политическия живот.
„Да, пука ни за България. Не, няма да изчезнем сега по бизнесите си. Ще си ги управляваме, но всеки от нас в момента има доста голяма енергия да бъде част от продължителната промяна на България. Със сигурност ще продължим да бъдем активни”, каза тогава Петков пред БНР.
Социологическите проучвания
Въпреки че нов проект не е обявяван официално, потенциалът около него беше забелязан вече и от социолозите. В четвъртък пред бТВ социологът от “Маркет линкс” Добромир Живков каза, че има голям потенциал и за нова партия, която да е около най-популярните служебни министри Кирил Петков и Асен Василев.
„Трудно е да се каже, че се връща доверието в старите партии. Нови политически сили могат да размесят пластовете. Има политици във фокуса на обществото, които се ползват със силна подкрепа и имат потенциал, създавайки партия, да станат сериозна политическа сила в българското пространство“, каза в анализа си Живков.
Данните от проучването сочат, че доверието към служебния кабинет расте, а най-разпознаваемите министри са именно Кирил Петков и Асен Василев, които се ползват с подкрепата съответно на 42% и 31% гражданите.
На какво се дължи подкрепата
Подкрепата е обяснима, защото именно Петков и Василев, с работата си в служебното правителство, влязоха в най-силна конфронтация с т.нар. “модел на статуквото”.
Петков беше министърът, осветил случващото се в Българската банка за развитие (ББР), а Василев повдигна темата как приходната агенция, вместо да събира вземанията си от големи компании, “се занимава с фризьорки”.
Василев беше и човекът, измислил създаването на българския “черен списък”, след санкциите по закона “Магнитски”, които засегнаха бившия депутат от ДПС и едър бизнесмен Делян Пеевски.
Действията на Петков и Василев доведоха до съпротива от страна на ДПС. А след като стана публично ясно, че двамата са отказали да влязат в първия нереализиран кабинет на “Има такъв народ” (ИТН), към атаката срещу двамата министри се присъединиха последователно партията на Слави Трифонов, а после и ГЕРБ.
Атаката: гражданството на Петков
От ИТН повдигнаха въпроса дали Петков се е отказал от канадското си гражданство, а след това темата беше подета и от ГЕРБ и ДПС.
По думите на икономическия министър той се е отказал от чуждото си гражданство още през април, но документ за това е получил на 20 август. Тъй като българската конституция и решение на Конституционния съд (КС) казват, че депутати и министри не могат да имат второ гражданство, освен българското, сега предстои Конституционният съд да разтълкува положението – дали Петков е бил в несъвместимост от месец май, когато беше назначено служебното правителство до 20 август, когато Петков, както сам оповести, е получил документите си.
Свободна Европа потърси по темата мнението на икономическия министър, но от кабинета му отговориха, че “фокусирането върху темата с гражданството на Кирил Петков е опит да бъде отклонено общественото внимание от въпросите, които наистина засягат живота на българските граждани”.
Партия и още два сценария
По казуса с гражданството от президентството застанаха плътно зад Петков. А в събота президентът Румен Радев не коментира политическото бъдеще на икономическия министър.
Пред журналисти държавният глава не отговори на въпроси дали ако се стигне до нови предсрочни избори, Кирил Петков и Асен Василев ще запазят постовете си във втори състав на служебно правителство. В неделя пред БНР Петков също не отговори на подобно питане.
Въпросът е ключов, тъй като ако двамата министри, които причисляват към отбора си и образователния министър проф. Николай Денков, останат в следващ служебен кабинет на Радев, това означава, че на този етап няма да развиват собствен политически проект. Подобен развой също е вероятен, тъй като ако има нови предсрочни избори, те ще бъдат през ноември, а времето до тях ще бъде около два месеца. Такъв срок е изключително кратък и почти непосилен за създаване на нова партия и регистрацията ѝ от съда.
Ето защо ако обществото види Петков, Василев и Денков в следващ служебен кабинет, според политическите играчи има възможни два други сценария.
Първият е, че служебните министри може да се заемат с партийно строителство след президентските и парламентарни избори и да играят по дълга писта – да бъдат алтернатива и опозиция на евентуална следваща управленска коалиция, съставена в бъдещия парламент. Така обаче инерцията, която имат сега, може да бъде загубена.
Вторият сценарий, подозиран от партиите е, че може Петков и Василев да се откажат от собствен проект, ако бъдат номинации на “Демократична България” (ДБ) за постове в изпълнителната власт в мандат на следващото Народно събрание. На тази мисъл навеждат и официалните изявления на съпредседателя на ДБ Христо Иванов, който няколко пъти настоя публично, че ако се сформира редовен кабинет, то Петков, Василев и Денков трябва да останат под една или друга форма в него.
Поведението на Иванов обаче може да има и друго обяснение. То е, че ако Петков и Василев създадат собствена партия, тя би отнела част от избрирателите на „Демократична България“.
Какво ще се случи на този етап не е ясно. Сигурното е едно: въпросът за евентуален проект на служебните министри ще бъде един от централните полтически сюжети. Той обаче ще добие по-ясни очертания едва след края на мандата на служебния кабинет, който може да се задържи в управлението до средата на септември, заради актуализацията на държавния бюджет.
Интервюто на Бойко Василев от БНТ със Слави Трифонов, заснето в петък на запис в офиса на лидера на „Има такъв народ“ и излъчено вечерта в праймтайма на обществената телевизия след централните новини, предизвика лавина от коментари в социалните мрежи и в медиите. „Дневник“ събра мнения от „Фейсбук“ и някои медии без претенция за изчерпателност.
Иво Инджов, доцент по журналистика:
Въпросите към политика Слави Трифонов (ИТН), които интервюиращият го Бойко Василев (БНТ) би трябвало да зададе, но не го направи:
– Как по-точно „Има такъв народ“ си представя махането на Гешев и реформата в прокуратурата, след като Трифонов спомена темата за главния прокурор в едно изречение;
– Какво все пак мисли лидерът на ИТН за Доган и Пеевски, след като се зарече, че зад партията му не стои ДПС;
– Сламени фигури ли бяха кандидатите за премиер и вицепремиер Пламен Николов и Петър Илиев;
– Каква е идеологията на ИТН, след като Трифонов нарече критично икономическите виждания на БСП „леви“: неолиберална, центристка, популистка;
– Повторен въпрос за позицията на Трифонов към ваксините и антиваксърството – възможна предизборна сюжетна линия на ИТН.
И.т.н., и.т.н…
Даниела Таринска, политолог:
Не бях гледала Слави има-няма 20 години.
В този смисъл, не ми беше безинтересно да го видя как ще се държи в новата роля на политик. Няколко неща правят впечатление.
Годините, през които е шлифовал екранното си поведение, му дават голямо предимство за изпълнение на образа. Той влиза в ролята, както правят добрите актьори, играейки себе си в рамките на мотивите, чувствата, подбудите и характера на героя си.
Малко политици имат този актьорски стаж зад гърба си. На моменти, убедена съм, беше съвсем искрен. А, доброто изпълнение в политиката изисква точно това – да не лъжеш за чувствата си, напротив, да ги показваш колкото се може повече, защото те ще убедят зрителя да ти повярва. На екрана се ценят емоции, които да задържат интереса и да пробудят доверие и съпричастност.
На фона на това добро изпълнение политическата грамотност на Слави, е меко казано, отчайваща.
Казва, че не иска да разруши политическия модел, но в следващите изречения обяснява, че е разочарован от българските политици и как те трябва да се променят. Което може да стане единствено чрез разрушаване на модела им.
Иска те да приличат на британски политик, който чака избирателите си по бензиностанции, но самият Слави не се появи визуално в продължение на две изборни кампании.
Говори как са върнали и дарили субсидията на партията, без да си дава сметка, че това поражда въпроса кой и с колко ги финансира, за да могат да си позволят такава щедрост.
Призовава за коалиция след преговори в следващия парламент, но упорито защитава правото им като първа политическа сила в този парламент да получат безрезервна подкрепа от останалите партии.
Обвинява тези партии за това, че няма излъчено правителство, но в същото време казва, че това така или иначе не е било възможно, защото нямат общо необходимите гласове.
Това са логически и политически атакуеми твърдения, от което излиза, че в партията му липсва стратегия и политическа мисъл. Тя няма да се появи, ако чакаме Слави да я изработи. Той може толкова, колкото показа.
Освен ако не позволи в ръководството на партията му да се появят политически грамотни хора.
Николай Слатински, професор по международна и национална сигурност:
Единствената полза от това интервю, с извинение, на Слави Трифонов е, че вече няма как да набедиш друг за провала на опитите да се състави правителство с третия мандат. Виновникът е безпощадно ясен – ИТН. По-скоро Слави Трифонов и неговите марионетки.
Румен Петров, адвокат:
Специалисти по маркетинг обясняват, че първата рекламна кампания и първите маркетинг проучвания на пазарните нагласи, осъществени в България, са тези на Philips, непосредствено след Първата световна война. Нидерландската компания опипва пазара в България на електрически крушки, който дотогава е доминиран от германската AEG. Прави пазарно проучване, за да установи вкуса и нагласите на българина.
Какво се оказва?
Според анкетите определящата емоция, ръководеща живота на българина, е завистта.
Съответно рекламните слогани, използвани от Philips, са нещо от сорта на: „Съседът ти вече има електрическа крушка Philips. Ти кога?“
До ден днешен нищо не се е променило в клетата територия. Завистта е основен фактор навсякъде в обществения живот в БГ. Политиката и журналистиката не правят изключение.
Асен Асенов, журналист:
Очевидно Слави Трифонов даде интервю заради новината за сринатия рейтинг на ИТН. Очевидно Бойко Василев (героят, успял да вземе интервюто) не попита Трифонов за сринатия рейтинг.
По време на това интервю Слави излъга, че министрите на икономиката и финансите са му се предлагали. Как разбрах ли? Ето така:
С.Т.: Идваха да ми се предлагат. Б.В.: И какво стана? С.Т.: Отказаха ми.
Сега искам да ви попитам нещо. Не ви ли се струва, че сюжетът: Бойко Василев си прекъсва отпуската, за да вземе 50-минутно интервю на запис от офиса на „лидера“, което се излъчва извънредно в 20.30 часа, е метафора нa цялата ни действителност?
Слави Трифонов предаде надеждите на българските граждани за промяна.
Не ме интересува дали някой стои зад него, или това е резултат на комбинацията между личните му интелектуални възможности и непосилно тежкото его, родило това напълно нелепо самочувствие на сцена, от която няма никаква представа.
Факт е, че Слави Трифонов даде много техническо време на задкулисието, разигравайки евтини сценки в опит да убеди българските граждани в небивалици.
Същите тези граждани, които той нарича „суверенът“, защото сам не разбира значението на тази дума.
С неадекватното си поведение на политическата сцена Слави Трифонов направи всичко възможно да няма правителство.
Няма значение дали това се е случило поради тежка неадекватност, или като част от план за дестабилизация.
Факт е, че Трифонов качи страната на счупено виенско колело и това се случи след 11-годишно управление на бивш пожарникар и бодигард, по време на което корупцията изяде цялата държавност.
Това е историческа отговорност, която Трифонов ще носи, независимо дали въобще успява да го осъзнае.
Скъпи сънародници, които си сменяте месиите и търсите спасители, не ви ли омръзна да ви прецакват бъдещето?
Като ги търсим тези месии, поне да се научим, че в бъдеще като ни трябва лекар за спешна белодробна операция, няма логика да наемаме за извършването й стругар!
Любомир Аламанов, пиар експерт:
Ако говорим сериозно, приключилият проект на Трифонов имаше няколко тежки системни проблема:
1. Фундаментално неразбиране на концепцията за „промяна“.
2. Фундаментално неразбиране на концепцията за „управление“.
3. Фундаментално неразбиране на концепцията за „западна демокрация“.
4. Фундаментално неразбиране на концепцията за „комуникации“ в съвременния свят.
И най-важното. Фундаментално неразбиране, че горните точки автоматично го превръщат в Борисов, но без полицейската подготовка.
А хората гласуваха за Трифонов, защото не искат Борисов.
Това е. Край.
Помнете, че като давате гласа си за някой Спасител, на практика избирате поредния Тиран. Гласувайте за концепции, политики, визии. Гласувайте за истинска промяна.
Тома Белев, еколог:
Разбирам, че следващия път ще го направят по-добре, ще бъдат по-мъдри, морални и смирени.
Само че това не е поредният епизод от телевизионно шоу. Това е нашият живот, животът на пет милиона граждани, животът на семейството ни, на децата ни, на родителите ни. И не е прилично да се ползва за опити, експерименти и обучение.
Творецът може да греши и да опитва колкото си иска, защото губи само времето си и своите ресурси. Политикът трябва да е минималистичен в експериментите, защото рискува времето и ресурсите на милиони. https://www.facebook.com/plugins/post.php
За разлика от целокупната аудитория аз мисля, че интервюто бе абсолютен блокбъстър. Тотален хит. Уникална кооппродукция и връх в киноизкуството. Имаше си всичко, което трябва да има един блокбъстър (така в Холивуд викат на филмите, за които билети си купуват милиони зрители). Звезда в главната роля. Лична драма. Жестока битка със злото. Саможертва. И щипка любов.
Защото, както апостол Павел ни е казал, любовта „всичко извинява, на всичко вярва, на всичко се надява, всичко претърпява“.
А апостол Славел повтори, че „то в любовта е така, ако те подкрепят, и ти подкрепяш“. За да дадеш, трябва да вземеш.
…… (тук в тази драматична пауза прелитат небесни ангели, звучат божествени химни, а публиката рони сълзи и духа носове).
То пък аз с цялата си грешност досега смятах, че любов има, когато ти даваш, без да очакваш нещо в замяна, на другото му казвах сделка. Но коя съм аз, че да оспорвам апостола? Ако искаме да изпитаме любовта му, ще трябва всичко да му извиним, на всичко да му повярваме, още да се надяваме и още да търпим.
Е, другият вариант е да не искаме да изпитваме повече любовта му. Но той малко рискован ми се вижда. Който не обича апостола, получава по сто тояги на голо и бива убиван с камъни на селския площад. Понеже все пак сме светска държава (засега), тоягите са предимно на думи. Вижте какъв бой отнасят Асен Василев и Кирил Петков например.
Губи ми се коментар или въпроси за голяма част от събитията от последните дни, които обаче биха допринесли за смисъла от цялото упражнение. Като например как Covid (пак) е първи приоритет на ИТН, а само два-три часа по-рано от трибуната на НС депутатът Чорбанов чете декларация срещу ваксинирането. (Тук има лека уловка – подобен въпрос беше зададен, но не беше аргументиран с реалните действия на партията му.)
Това, че Слави се бил ваксинирал, си е негова лична работа и така поставена, тази информация няма никакво политическо значение.
По същия начин беше оставен да се измъкне по въпроса с приемането на еврото – „Аз съм веднага да се приеме еврото“ – изстреля Трифонов по-бързо, отколкото динамиката на интервюто предполагаше, но не беше попитан дали това е официалната позиция на ИТН. Нито как я защитават в действителност. Може би защото, ако беше казал, че е официалната, трябваше да уточни как предлага за финансов министър човек, който е на точно обратното мнение. (Тук също мина лекият трик – „питам и отговор не искам“.)
Слави можеше любезно (в приятелския тон на разговора) да бъде подсетен защо може би зад част от действията на неговата партия се провижда „дългата ръка на ДПС“. Например защото някак тайно и полека председател на Икономическата комисия стана Йордан Цонев от ДПС. Или защото бившият изпълнителен директор на Демирбанк и председател на комисията по бюджет и финанси замалко да се избере сам за управител на БНБ.
Или да бъде попитан (пак любезно, разбира се) на кого точно са „конструктивна опозиция“ ИТН? Кои са управляващите? Дали не са тези, които имат председател на НС и оглавяват голяма част от важните комисии в Народното събрание?
Всъщност всичко, което трябваше да наподобява политическо интервю, се заключи в това кой на кого се обадил, кой на кого се обидил, къде отишъл, кой с кого летял на изтребител. Искрено и лично.
И още едно важно нещо – в едно интервю Бойко Василев не представлява себе си. Той представлява институцията, за която работи – Българската национална телевизия.
Не че се е отказал да се хвали и събира овациите на организираните за целта свои привърженици. Обикаля внимателно подбрани места из страната, където го чакат строени партийци.
Че къде другаде да обикаля? В София и други големи градове в България е персона нон гратис относно безплатните “шамари”, които може да си изпроси от гражданите. А в чужбина никой не го кани. Нищо, че уж беше най-големият геополитик, според ПИК.
Този път се изявява в пернишко в любимата си роля на “народен човек”, както се чува от “глас народен” в приложеното видео от подвикванията на агитката.
Кирил Ананиев, финансовият паж от постоянния му антураж, му докладва угоднически, че е попаднал на правилното място. Тук било най-силното присъствие на ГЕРБ. Така де, няма да го напрягат началника в недружелюбна среда и да рискуват някоя ромка да му каже отново в очите какво си мисли за него ( както допусна гербаджийският натегач от Варна Иван Портних в едно варненско село, където отчаяна майка от ромски произход нападна шефа му с оплаквания за лошия си живот).
Апропо, сигурно има и ромски активисти в периферията на ГЕРБ. Не искам да подсказвам, но няма да е чудно да ги активират да заклеймят своята посестрима като агент на Христо Иванов.
Картинката с посрещачите на вожда в пернишко е достойна за комунистическите инсценировки на народна любов. Пременени в тениски с партийни обозначения на първа линия са местни активисти и бивши фактори от национален мащаб, като бившият заместник-министър на външните работи Георг Георгиев, прославил се злополучно на финала на кариерата си с твърдението, че двамата най-видни представители на комисията по външна политика в американски сенат Боб Менедес и Джим Риш критикуват управлението на България в навечерието на изборите от 4 април в лично качество, което не било позиция на САЩ.
Не знам дали на др. Живков някой възторжен комунист е призовавал да му бъде дадена шапка, за да не го пече слънцето. Той си ходеше първоначално с каскета навсякъде, а после и с бомбе, имитирайки новия съветски фюрер Брежнев.
На пернишката сбирка обаче ожалиха своя кумир, че бил голограв. Глас от миманса предложи някой да му даде шапка ( да не се бърка с идеята му бъде скроена такава). Храбрият чаровник обаче скромно отклони саможертвеното предложение и предложи просто да се премести на “сенчица”.
кафенето 