Изживявано и изживяно

За да видите това, което се случва под носа ви,
трябва отчаяна борба.

Оруел 

Толкова корях и укорявах г-жа Корнелия Нинова, ето че дойде време и да я похваля. Заслужи си похвалата ми с един поставен преди време на дневен ред въпрос: „Какво ни отне демокрацията?”.

Отговорът ѝ не ми се понрави, но, макар и небалансиран, въпросът ѝ е несъмнено на място. А не е балансиран този съществен въпрос, защото, ако беше балансиран, щеше да прозвучи така: „Какво ни отне и какво ни даде демокрацията?”. Но да търсиш балансираност между въпросите и отговорите на неокомунистическата формация, която тя оглавява, е толкова безнадеждно, колкото да търсиш о. Утопия и Града на слънцето извън бляновете на Томас Мор и на Томазо Кампанела.

Пък и никой не е длъжен да е балансиран в преценките си – демокрацията великодушно предоставя правото и на небалансираност. За което червената лидерка би трябвало да ѝ благодари – в дебрите на любимия ѝ социализъм подобно право не бе достъпно, там въпрос като: „Какво ни отне Народната власт?”, да речем, не би могъл да бъде поставен. Можеше да бъде поставен само въпросът: „Какво ни даде Народната власт?”.

В онези топлени от партийната грижа за човека времена всички трябваше да бъдем балансирани или небалансирани, но не според собствените си виждания, а според господстващата доктрина на Партията-ръководителка.

Всички социално-политически, че и морални, и художествени, и икономически, и климатични дори преценки и оценки в онези незабравими времена бяха спускани свише, за да бъдат следвани снише, всички можеха да бъдат само утвърждавани, отхвърляни и коментирани в духа и смисъла на преценяващия – не и в наш собствен, личен дух и смисъл.

Тогава г-жа Нинова едва ли би могла да постави въпрос като: „Какво ни отне демокрацията?”. Още по-недопустимо би било моето допълнение към въпроса ѝ: „Какво ни даде демокрацията?”.

На подобни въпроси, на подобни заигравания и демократски халосвания тогава отговаряше не запитаната общественост – на подобни въпроси отговаряше Народната милиция. И го правеше не с теоретични аргументи, а със средствата на Народната милиция. Които, както знаят от опит хората от моето поколение, са не теоретични, а приложни.

За сметка на това тогава бихме могли например да запитаме: „Какво ни даде Народната демокрация?” и да отговорим с милионите тонове произведен чугун на глава от населението, с постиженията на птицевъдството или с триумфа на последния партиен конгрес, да речем.

А на когото подобни отговори, които са вариация на класическия въпрос: „А вие защо биете негрите?”, не се нравеха, който реши да потърси свой собствен отговор, биваше възпиран отново с приложните средства на Народната милиция.

А ето че днес г-жа Нинова може свободно да си зададе въпроса и свободно да си изкаже отговора – свободно мога да си задам уточняващия въпрос и свободно мога да си изкажа уточняващия отговор и аз като неин опонент. И то не в Града на слънцето, не на о. Утопия и не в Небивалата земя на Питър Пан, а тук и сега, на родна земя, в реалното и неподвластно на приложните средства на Народната милиция обществено време и пространство.

Това си можене дължим на една демокрация, която преди трийсетина години престана да бъде Народна и стана парламентарна. Обстоятелство, което в моите очи е ключово и което г-жа Нинова дори не отчита. В чертозите на онзи соц, по който г-жа Нинова питае неугасими носталгични копнежи, нито аз щях да мога да балансирам въпроса си, нито дори г-жа Нинова щеше да може да постави своя – и двамата щяхме да обеднеем съответно с едно питане и с едно балансиране. А това е горчиво духовно обедняване.

Следователно и двамата би трябвало да бъдем благодарни на днешното време, че можем да си питаме и отговаряме, да си балансираме, уточняваме и доуточняваме каквото и както си поискаме. А не сме – благодарният съм само аз, докато г-жа Нинова е възмутената.

И така, според моята задочна опонентка демокрацията ни отне преди всичко спокойствието и сигурността. Заедно с безплатното здравеопазване, с безплатното образование и с безплатните профсъюзни почивни станции, спокойствието и сигурността на гражданите са резонен аргумент на носталгиците по най-добрия от световете.

Аз обаче не бих го нарекъл аргумент, бих го окачествил по-скоро като довод. Ето защо: открай време спокойствието и сигурността са пропаганден ресурс на всички деспотични общества – и особено на тоталитарните от тях. Техните апологети и пиари, към които с чиста съвест бих причислил и г-жа Нинова, залагат на обществената хигиена – строгият контрол на органите на реда, който предотвратява, разкрива и наказва сурово всяка противообществена проява и води до ниската битова престъпност, обезпечава спокойствие и сигурност на творците на благата.

Тази теза е не само манипулативна, тя е и несъстоятелна. Преди всичко, защото точна съпоставка между престъпните прояви в комунистическото минало и днес е невъзможна. И тази невъзможност е вина не на демокрацията, а на тоталитаризма, на неговата дезинформираща идеологическа пропаганда, която винаги доминираше над истината.

Под господството на диктатурата на пролетариата престъпленията, и особено тежките престъпления, бяха така омаловажавани и премълчавани, че за тях дори точна статистика няма. Престъпността според моралния кодекс на строителя на комунизма бе не качество на човешката природа, а недъг на гнилото буржоазно общество, порок, недопустим за човека на новото време.

Онова, което не трябваше да съществува според партийната теория, не съществуваше и като гражданска практика – иначе цялата идеологизирана система, съградена върху постулатите на пропагандата, би рухнала начаса. Там, където фактите не отговаряха на декретите, те биваха или фризирани и манипулирани статистически, или просто игнорирани.

Тезата на един от корифеите в тази сфера, че статистиката е като моден бански костюм, който показва маловажното, но прикрива най-важното, намира своето най-адекватно осъществяване в идеологическата пропаганда на тоталитаризма – ляв или десен.

Така беше в социалистическа Русия, така беше в националсоциалистическа Германия, така беше и в НР България. Не само негативните обществени фактори – дори природните явления биваха идеологизирани и манипулирани в наша услуга и напук врагу, дори ураганите, пороите и земетръсите поразяваха злия Запад, а нас, прогресивните сили, щадяха.

Да превърнеш природата в класово-партиен фактор, не е шега работа, но какво ли не прави човеколюбивият класово-партиен мироглед за благото на отечеството! Всичко това прави едно съпоставяне между минало и настояще в тази област трудно, ако не и невъзможно.

Там, където сведенията са укривани, не ни остава нищо друго, освен да се обърнем към спомена. Който, доколкото е личен и субективен, също не е съвсем благонадежден. И така, въпреки всички неизвестности и условности, споменът ми с над полувековна давност говори недвусмислено, че битовата престъпност под слънцето на мира и социализма беше наистина по-ниска, отколкото в днешно време.

Незаключваните по цели месеци апартаменти и автомобили са по-скоро легенда – особено в големите градове, но градските паркове бяха и нощем общо взето безопасни като читалните, наркотиците бяха изключение, кражбите с и без взлом бяха по-редки, а обирите на селски къщи, които днес са ежедневие, ги нямаше никакви.

Нямаше и скандали и побоища по нощните барове, но нямаше пък и нощни барове – в цяла София те се брояха на пръстите на едната ръка и бяха почти недостъпни за обикновените хора – за да не нарушава тяхното присъствие необикновеността на необикновените. Не убиваха шофьори на таксита, но пък нямаше и таксита.

Нямаше и телефонни измамници, но пък нямаше и телефони. Не грабеха луксозни джипове, но пък нямаше и луксозни джипове, освен в антуража на зорко охраняваните номенклатурчици. И изобщо една от причините да се краде по-малко беше, че хората имаха по-малко и просто нямаше какво толкова да открадне човек.

Решаващият въпрос тук е: Сама по себе си по-ниската битова престъпност значи ли по-голяма сигурност за гражданството? Според Корнелия Нинова и компания (под компания разбирам не само олигархичното ѝ тяснопартийно обкръжение, а и милионите ѝ съпартийци, които хорово ридаят по добрите стари времена) – да. Според мен и оредяващите ми съмишленици пък – съвсем не.

Принципно по-ниската престъпност може да има много причини, в условията на тоталитаризма обаче тя е следствие най-вече от повсеместното господство на държавата над битието, нищо повече. Доколкото обаче, за разлика от правовата, тоталитарната държава е по своята природа престъпна, нейното абсолютно господство абсолютизира съответно и престъпността.

В комунистическа България е по-подобаващо да говорим не за държава, а за партия, заграбила насилствено властта и самопровъзгласила се за държава. Което е вече углавно престъпление. Обсебила цялата власт, партията-държава е всемогъща – тя действително ще пречупи гръбнака на уличните престъпници, но само защото е по-крупен и по-силен престъпник от тях самите. Тотален престъпник, както е тотална и властта ѝ. Една изцяло нелигитимна власт, постигната не чрез волята на народа, а чрез брутален терор и поддържана чрез перманентно ведомствено насилие. Дошла по престъпен път на власт, партията-държава може само по престъпен път да оцелее.

Престъпна е саморазправата ѝ и с всички останали политически сили, и с всички политически опоненти, и с всеки другомислещ. По престъпен начин тази престъпна власт се самофинансира, заграбвайки насилствено имуществото на всички едри, средни, че и дребни собственици и наричайки от кумова срама грабежа национализация.

По-точният термин в случая би бил одържавяване или, по-откровено казано, плячкосване. Чиято непровъзгласена цел бе не, както прокламира идеологическата пропаганда, да преразпредели справедливо националното богатство, а да обезпечи материално номенклатурните привилегии на новите номенклатурчици.

А чрез насилие и грабежи не се създава доверие, спокойствие и сигурност – чрез насилие и грабежи се акумулира само социален гняв в душите на насилваните и ограбваните. Който в края на 80-те взриви цялото общество и помете еднопартийната върхушка там, където тя тържествено се заканваше да помете целия некомунистически свят – на бунището на историята.

Човек и човечество са така устроени, че една държавна власт се изгражда и се поддържа или чрез свободни избори, или чрез терор над гласоподавателите – трета възможност няма. И в личен план терорът е престъпление, но държавният терор е държавно, общодържавно, вездесъщо престъпление. Зевзеците го обобщиха в девиза: Да живее Народната милиция – единствена опора на Народната власт!

В шегата им имаше много здрав смисъл. За подхранване на ведомствената престъпност репресивният апарат на предшествениците на г-жа Нинова създаде мрежа от доносници, която обхвана цялата страна. Доносът се превърна в истински фолклор, цялата нация бе симетрично разпределена на донасящи и донасяни, при което границата между двата многомилионни контингента беше размита – донасящите биваха най-често и донасяни, както и обратното.

Всичко това създаваше не доверие, спокойствие и сигурност сред гражданите, всичко това пораждаше взаимна мнителност, взаимна подозрителност, страх и врагомания. Братството между хората триумфираше само в конгресните директиви – сред хората бродеше демонът на шпиономанията.

Цялото морално нищожество на тази жалка мимикрия Радой Ралин побра само в две строфи:

Човек за човека е брат.
Как си бе, гад?!

Каква сигурност и какво спокойствие може да цари в една страна, в която за един прошепнат политически виц всемогъщият надзорник – държавата – може да те пребие в кварталния милиционерски участък?! Дори за брада, за дълга коса и къса пола арестуваха и пребиваха.

Ако не вярвате на мен, повярвайте на поета-комунист. Влизайки в най-ранните си творчески години в ролята на бунтар, която, както се оказа впоследствие, хич не му идваше отръки, лакеят на режима Левчев написа стихотворението „Момчето с най-тесните панталони”. В което разказа как пазителите на реда пребиват посред бял ден на улицата един юноша и разкъсват панталоните му, само защо са тесни и модни, сиреч прозападни. От разкъсаните крачоли като от разкъсани вени – пише поетът – потича черна кръв.

Със същата безпощадност санкционираха и слушателите на емисиите на „Гласът на Америка”, на Би Би Си, на „Дойче Веле” и особено на Радио „Свободна Европа”. Или посетителите на кварталната черквица, да речем. А за всичко това и изключваха от университета, и уволняваха от работа, и въдворяваха на местожителство дори.

За опит да преминеш нелегално границата (а легален начин нямаше – дори до Петрич можеше да се отиде само със специален пропускателен документ, наречен открит лист и издаван от МВР само на политически благонадеждните) пък разстрелваха на граничната полоса.

Препоръчвам на г-жа Нинова да разкаже всичко това на хилядите ѝ съграждани, много от тях вероятно и нейни съпартийци, които всеки курортен сезон задръстват контролно-пропускателните пунктове на път към плажовете на южните ни съседки.

Съзнавам колко непонятно, колко невероятно, колко абсурдно звучи това за подрастващото поколение – като филм на ужасите. То и си беше филм на ужасите, но филм документален, а не на Хичкок. За да звучи една вчерашна действителност днес толкова недействително, виновна е не най-новата ни история – виновни сме ние, нейните физически носители, преносителите ѝ между две поколения и две хилядолетия.

Виновни сме за това, че започнахме една декомунизация, която така и не довършихме. И във вакуума, който това недовършване отвори, закономерно се настани неокомунизмът и на г-жа Нинова, и на милиони още госпожи и господа от куп парламентарни и извънпарламентарни партии и партийки. Които днес се обръщат един към друг по сборищата си с „другарю”. Тяхно право си е, разбира се.

Демокрацията им разрешава да се наричат взаимно „другари”, така, както навремето диктатурата ни забраняваше да се наричаме взаимно „господа”.

На мен ми стига утехата, че към моя милост не се обръщат така, аз не копнея да бъда другаросван от тях, моите другари имат различно политическо и нравствено кредо.

Та всички гореописани издевателства демокрацията ни отне. С този си отчет аз искам само да допълня равносметката на г-жа Нинова, нищо повече. А онова, което демокрацията ни даде, а г-жа Нинова свенливо премълчава, е безмерно – истинска съкровищница е.

Богатствата ѝ са толкова обилни, че заслужават специален коментар. Който предстои, но след време – преди да пристъпя към очарованията на изживяваното, трябва да си почина от разочарованията на изживяното.

Реклами

От гьола до кюмюра и други умотровения на Борисов

В едно отношение охранителят на Тодор Живов надмина охраняемия негов кумир – в ръсенето на турцизми и алабализми и прочее езикови примитивизми. Но не защото проявява замаскирана хитрост с цел да привлече ДПС за коалиционен партньор, да примами неговия електорат сред партийните си поданици или да очарова (ала)балъците (рибите на турски), а просто защото толкова си може. 

Не споделям широко разпространената глупост (за нейната безкрайност и сравнението й с вселената остроумно се е изказал Айнщайн) според която нямало лоша реклама. Но ще си спестя аргументирането с конкретни примери от актуалните новини, свързани с оповестяването на имената на престъпници, убийци и изнасилвачи, които мигом се превръщат в популярни, т.е. в “рекламирани” и много известни хора. И за тях ли важи првилото за постигането на известност на всяка цена?

Ето защо ще “рекламирам” отново най-показвания и цитирания човек в държавата, превърната в притежание на един политик с примитивен речник, който в не едно интервю с моя милост като водещ на предаване по БТВ се е клел в качеството си на главен полицай, че няма намерение да влиза в политиката.

Дали пък и аз не съм допринесъл за неговото рекламиране, като му давах трибуна да ръси намирисващи на клозет остроумия от рода на това, че вътрешната политиката е “екскремент в целофан”?

Борисов извървя обратно пътя от гьола в Белене, както окачестви с презрение наводнената му строителна площадка, до прозрението от вчерашния 23 август 2019 г., че след 10 години ще “виснем на кюмюра” ако не довършим обекта в гьола. Същите закани се сипеха от лагера на ядреното руско лоби в България от самото възкресяване през 2003 г. на уж погребания план за втора атомна в България.

Хоризонтите на нашето обещано от тях завръщане в пещерите без ядрен ток от Белене вече сме ги задминали. Само Борисов се завърна там, откъдето е тръгнал: в потайните дебри на пещерните  другари, лобиращи за руското влияние у нас с цената на всичко. 

Разликата между Борисовото говорене и пророкуванията по същата тема на някои по-лустросани, но не и лустрирани по силата на закона за поставянето на комунизма извън закона лобисти за АЕЦ “Белене”, е само в купешките думи, които те използват. Докато бай Борисов се изказва като някой бай Хасан от гетата.

Като такъв са го наели на работа и той остава верен на корените си. Не е мръднал ни най-малко от тях, макар да научи сложната дума диверсификация колкото да ни замеря с нея в опитите си да замаже факта, че вече близо 10 години е на кормилото на държавата, а още я караме на монополен внос на руско гориво за таратайката.  

С риск да подразня някои читатели ще припомня пак, че той ми се обади на 28 март 2012 г. в 12 и 20 по телефона в качеството на премиер, който иска пръв да науча, че току що Министерският съвет под негово ръководство е закрил проекта АЕЦ “Белене. Някой го беше излъгал, че така ще ми затвори устата за бъдещи критики по негов адрес, бидейки поласкан от вниманието и информационния подкуп на екслузивността в информирането ми като журналист на (прекалено) свободна практика.

Всъщност този единствен епизод на фамилиарност от негова страна, който не породи някаква наша “близост”, ме направи още повече лично съпричастен към темата за АЕЦ “Белене” като политически коментар.

Защото това  е политически, а не чисто икономически въпрос, до какъвто се опитват да го сведат съгласувано помежду си руските господари и техните туземни слуги у нас. 

Само едно се питам: защо за палатки на пясъчни дюни, кокичета, птичета и прочее зелени каузи се намират сърцати протестиращи, а за цяла една атомна заплаха насред доказано земетръсна зона същите и останалите потенциални жертви на руската ядрена лакомия, с която трансгранично са заразени доста двукраки прасета в България, няма никакви протести?

Човешката цивилизация дължи  много за своето развитие на пътя на коприната и на заобиколните морски пътища, подтикнали мореплавателите да открият нови за тях континенти. Ние тук се въртим в наши дни в кръг от гьола до кюмюра, осеян за заблуда на противника с указателни табели, на които пише “шменти капели”, “пунта мара” и други подобни непреводими на нормален човешки език загадъчни умотровения на несменяемия обитател на върха на държавното управление. 

Патили сме от какво ли не, но такава апатия не е била. Дори по времето на неговия Тато протестите срещу отровителството на въздуха от страна на “братска Румъния” породиха първия организиран дисидентски повей в партийните среди на БКП. Документалният филм “Дишай“ и показването на протестиращи майки с колички в Русе донесоха усещането за глътка свобода. 

Какво трябва да се случи днес, за да си го върнем поне на нивото на онзи плах оптимизъм за едно бъдеще, в което мнението на хората има значение за властолюбците и отровителите на нашето бъдеще? Явно все повече се налага заключението, че с такава запушалка на върха на държавата няма да се диша свободно.

Кампанийно

За предизборните кампании по български най-характерното е, че обикновено нещо се обърква. Щабове мислят стратегии и тактики, чертаят планове за действие, мобилизират партийни структури (доколкото им се намират такива) и купувачи на гласове, знайни и незнайни, вносни и местни гуру(та) на политическия маркетинг, реклама, пиар, спин доктори, мислят се лозунги, слогани, послания, пускат се клипове, водят се дебати, градят се схеми за очерняне на съперника… Даже някои политически сили дотолкова се вживяват в ролята, че и предизборна програма написват.

И на всички тия усилия – и умствени, и физически, но основно финансови, често се подлива вода с появата на някое непредвидено обстоятелство, което даже може да преобърне крайния резултат.

А за да бъде завършена картината, социолозите излизат виновни, че „не са познали“.

Когато все нещо се обърква

Така например последните избори за Европейски парламент си се очертаваха патриотични – с дискусии за опасностите, които дебнат от „джендъра“, от Истанбулската конвенция, от заплахите, надвиснали над българските деца откъм покварената Европа, от двойните стандарти при храните и при уважението в ЕС, конспирацията за прецакване на родните превозвачи и все в този дух.

Но имотният скандал с всичките си елементи – „Апартаментгейт“, терасата и барбекюто на шефа на КПКОНПИ и добавката „Фалшивите къщи за гости“, се вклини в кампанията още преди тя да е започнала и сериозно пренаписа дневния ред – със серия от оставки (най-тежката на зам.-шефа на ГЕРБ Цветан Цветанов, но и на министри и зам.-министри), разкрития за корупция, за съмнителна употреба на служебно положение за лично облагодетелстване и т. н.

Социолозите отчетоха сериозен спад на доверието в ГЕРБ и даже, че БСП изпреварва – макар и съвсем минимално – управляващата партия.

Историята показва, че „пренавиването“ на Корнелия Нинова преди избори обикновено проваля изборите за БСП.

И тук се появи на „бял кон“ (по-точно на черен джип) лидерът на ГЕРБ Бойко Борисов, който започна бесни обиколки из страната единствено с държавнически цели, разбира се. С преки включвания по 6-7 пъти на ден от различни места, най-често от джипа, в който докладващи министри и кметове енергично сменяха мястото си на задната седалка, докато се отчитаха за магистрали, тунели, зали, археологически открития и въобще за невероятните и разтърсващи успехи на управлението. Хиперактивността на Борисов (която в отсъствието на Цветанов ще му се наложи да поддържа поне до местните избори) беше напоително отразявана медийно. Под услужливото рамо от ЦИК, че всичките изяви на лидера на ГЕРБ са в ролята му на премиер.

Много наблюдатели обясниха изборната победа на ГЕРБ, постигната с почти 7 на сто разлика от БСП, именно с турнето на „шоуто на Борисов“ из страната през последната седмица на кампанията и умелото използване на медиите, особено социалните.

Това е по-романтичното обяснение.

По-прагматичното е, че Борисов с явяването си лично е стегнал партийния актив по места и го е привел в ниво на мобилизация за осигуряване на гласове – по всички възможни начини.

Според други анализаторски версии драматична промяна в предпочитанията за гласуване не е имало, просто като данък „робуване на общественото мнение“ социологическите агенции, измерващи електоралните нагласи, са отчели след „Апартаментгейт“ по-сериозен от реалния спад в подкрепата за  ГЕРБ, която е останала относително константна. Т.е. не е имало резки смени в предпочитанията на големи групи от избирателите и в този смисъл и обиколките на Борисов не са били толкова ефективни и нужни. Има и крайни мнения – лидерът на ГЕРБ можеше и въобще да не се покаже в тая кампания – Корнелия Нинова все щеше да му осигури победата.

Така или иначе Борисов внесе новаторство в практиката на предизборните кампании – обиколка и възхвала на успехите на управляващата партия на живо и целодневно, в движение и с говорене на изобилно количество тодорживковизми, пардон, бойкоборисовизми.

Бойко Борисов е наясно как трябва да изглежда една предизборна кампания доста преди сам да започне да участва в такива.
Едно е сигурно – винаги предпочита сам да кара влака… Т.е. джипа.

Пак на тези избори лидерът на „Воля“ Веселин Марешки даде пример за това как не се прави кампания – пренасищането до степен на досада на медийното и публичното пространство с негови изяви, повтаряне на предъвквани тези и реклама на търговска дейност.

А Нинова отново показала, че от управляващата партия трябва да я гледат като писано яйце. Защото владее тънкостите на печеленето на избори за ГЕРБ до съвършенство и в това отношение е много по-резултатна от маса прехвалени специалисти.

Пренавиването е нейна запазена марка. На последните парламентарни избори през 2017 г. тя демонстрира „как го прави, как се мята“. ГЕРБ беше в доста изсмукана форма, а изморените избиратели изглеждаха склонни да дадат управленска възможност на БСП. Но Нинова, която реши да се маскира като Бойко Борисов (докато на наскоро отминалия евровот активно се преструваше на Волен Сидеров) – маниери, риторични похвати, акцентирането на персоналното противопоставяне, взе, че преигра. Защото се видя, че не импровизира добре. В превъзбудата си, че „венсеремос“, само седмица преди вота на 26 март тя роди хитовата реплика за „демокрацията, която ни отне много“, с безброй иронични вариации по темата.

Дори и според соцактива основна причина за загубените избори, които БСП вече предвкусваше, че ще спечели след успеха на Румен Радев на президентския вот, беше сбърканата тактика – втвърдяване на тона, което отблъснало колебаещите се избиратели.

Събуждането на носталгията по социализма, прекаленото русофилство и на моменти антиевропейското говорене от страна на Нинова и на водещи фигури от БСП успяха да мобилизират твърдия червен електорат, но ограничиха разширяването на подкрепата за соцпартията.

Кампаниите – все по-бойкоцентрични

Всъщност през последните 10 години, откакто ГЕРБ е на власт (с малки прекъсвания), Борисов успя да пригоди и напасне предизборните кампании към своите нужди (и на ГЕРБ съответно), като омаловажаваше и пропускаше нещата, които не му бяха изгодни – например пряк тв лидерски сблъсък. Кампаниите станаха бойкоцентрични – независимо дали ставаше дума за възхвала или за яростно критикуване, и така по-лесно управляеми.

Докато Борисов блестеше, Цветанов вършеше „черната“ работа на терен, в която опитът от МВР му беше много полезен – да организира, стимулира и респектира недоволните. Тандемът беше доста ефективен, затова ще е интересно да се види как ще се развие кампанията за местните избори без Цветанов (сравнен неотдавна от своя лидер Борисов с Жан Виденов).

При тази схема постепенно изборът на послания, предизборните лозунги, клиповете – визуализацията и внушението, въздействането върху емоциите на избирателите – загубиха значението, което имаха в първите години след промените през 1989 г. Както и предизборните платформи, и управленските програми станаха все по-формални.

И изненадите (въпреки някои разминавания в очакванията, създадени от електорални изследвания преди изборите с резултатите от тях) в този период почти липсваха. Ако не броим победата на новака в политиката Румен Радев на президентските избори през 2016 г. – успехът му се дължеше не толкова на някаква бляскава предизборна кампания, колкото на съчетанието от личностни фактори – Цецка Цачева като кандидат на ГЕРБ и надеждата, че Радев е нещо като анти-Борисов – по-смел, по-честен, по-можещ.

Без да броим странния случай „Костинброд“

Всичко изглежда скромно на фона на шумната Костинбродска афера от предсрочните парламентарни избори през 2013 г. В главната тв роля тогава е Николай Бареков, който в деня за размисъл от ефира на вече несъществуващата Тв7 започна да нагнетява напрежението като обяви, че се готви мащабна манипулация на изборите с отпечатването в печатница в Костинброд, чийто собственик е от ГЕРБ, на допълнителни бюлетини (400 хил. на брой), които после ще бъдат подменени и така изборният резултат ще е манипулиран.

Бареков дере глас в ефир, облича бяла риза като осъдените на смърт, сбогува се патетично с близките си и въобще се отдава на мелодрамата, както само той го умее(ше). Не минава и без специалното участие на Мая Манолова, все още соцдепутатка, която сезира прокуратурата.

Мая Манолова и Николай Бареков като тандем в една отлично отиграна предизборна манипулация – аферата „Костинброд“.

ГЕРБ губи с малко изборите дали заради Костинброд или поради преумора на хората от управлението (защото ефектът на случилото се няма как да бъде измерен количествено). Какво точно се случва в аферата с „бюлетините“, така и не стана ясно докрай. Оттогава обаче управляващата партия редовно използва контрааргумента и се жалва, че ѝ се готви нов „Костинброд“.

Продава ли негативизмът

Използването на черен пиар на изборите през всичките години след 1989 г. не дава добри резултати и често се обръща срещу онези, които го използват, сочат фактите.

Така например за изборите през 2009 г. се появява клип на „Нова зора“, тогава част от „Коалиция за България“, който агресивно се излъчва по телевизии и в интернет.  Неговото основно послание е запомнящо се:

„Гласуваш за Бойко, получаваш Костов“, като зад гърба на Борисов се появява бившият син премиер Иван Костов.

Ако се съди по резултата, клипът и посланието му не ще да са били особено ефективни.

Слоганът за Борисов и Костов бе достатъчно ефектен, за да се запомни и да послужи за модел на много подобни…

Следизборен доклад на Сметната палата показва, че парите за медийната реклама са дошли от дарение от партийна субсидия на Национално движение за спасение на отечеството – да не се бърка с НДСВ. НДСО получава държавна субсидия тогава като част от коалиция около„Атака“.

През следващите години рекламното изречение търпи редица вариации:

Когато гласуваш за БСП, идва Орешарски – във версията на Борисов от 2017 г.

Гласуваш за Станишев, получаваш Пеевски – по Румен Петков.

Гласуваш за Борисов, получаваш Първанов – в тълкуванието на Едвин Сугарев.

И т. н.

Друг христоматиен пример за провален негативен предизборен ход е т.нар. Карта с черепите. През април 1990 г. в. „Демокрация“ публикува на страниците си прословутата карта (за която от редакцията събират информация след призив до читателите), на която с черепи са отбелязани комунистическите лагери и затвори.  София е маркирана с Партийния дом, над който тогава още стърчи рубинената петолъчка, а над картата е изписан основният предизборен слоган на СДС: „45 години стигат!” Неодобрението е от много страни.

„Обвиняваха ни в реваншизъм, в екстремизъм и в какво ли не – сякаш ние бяхме виновни за съществуването на тези лагери, чиито мрачни реалности на практика поставяха знак за равенство между фашизма и комунизма. Комунистически активисти обикаляха из градчета и паланки и най-сериозно обясняваха тази карта с кръвожадните щения да опозицията да убива за възмездие. Скъсаха се да повтарят как с отпечатването на тази карта сме сторили огромна политическа грешка, как тази идея ни била подхвърлена от лоши западни съветници, като Жак Сегела например, и прочее подобни нелепости“, спомня си по-късно Едвин Сугарев.

В крайна сметка СДС губи изборите за Велико народно събрание, като експертите са убедени, че голям принос за това има точно тази карта. Според Сугарев основната причина е, че хората, особено в провинцията, веднага след промените все още са се страхували от комунистите.

(Нещо като червен римейк на карта имаше за местния вот през 1995 г. Тогава говорителката на БСП Клара Маринова размаха карта на България, оцветена преимуществено в червено, за да покаже големите соцуспехи, постигнати на местните избори, и заговори за червени крепости…)

Сред другите запомнящи си, но негативни и неособено продуктивни кампании са тази с плакатите с голи задни части на „Нов избор“ („Вие нямате друг избор освен „Нов избор“) през 1994 г., както и иначе много иновативните и забавни, но конфронтационни послания на „Гергьовден“ на парламентарните избори през 2001 г.:

„Да им ритнем стола”, „Да пукнат”, „12 години чакаме да цъфнат налъмите“.

Интересна форма на негативизъм има при ДПС и „Атака“, които взаимно се поддържат. Така от „Атака“ подават топката с обиди, обвинения и – ако се налага – с бой пред джамията в центъра на София. ДПС отвръща. И двете страни печелят, защото активират избирателите си. Но през 2005 г. движението само си вкарва автогол, а може би е предначерен ход на лидера Ахмед Доган.

На 23 юни вечерта, часове преди началото на деня за размисъл преди парламентарните избори, лидерът на Доган седи на диванчето като гост в „Шоуто на Слави“ и обмислено обявява: „Ние си имаме обръч от фирми – те ни финансират, ние им помагаме.“ ДПС е с впечатляващ резултат – от 13 на сто, но според някои наблюдатели не става дума за рязък скок на любовта на избирателите към движението след откровенията на Доган, а за организираност и прагматизъм на кампанията, което включва и добре планирано купуване на гласове, и разчитане на българите в Турция.

Лозунгите, които „продават“

През последните години предизборните слогани са все по-малко запомнящи се и некреативни, малко на принципа „Да отбием номера“. След промените през 1989 г. обаче вдъхновението е много по-силно, а първите години на демокрацията оставят незабравими политически „крилати фрази“. Специалистите казват, че лозунгите се професионализират – т.е. от някога самоцелна оригиналност се минава към по-консервативни, по-предсказуеми и по-скучни, но по-сигурни лозунги.

Има и постепенен отказ на повечето политически сили от използването на негативни послания. Намаляват и ироничните и подигравателни перифрази с лозунги на опонентите. Според изследователите (Петър-Емил Митев) дължината от 4-6 думи е оптимална за функциите на лозунга. Някои анализи показват, че средната дължина на лозунгите на политическите партии в България – при първите предизборни кампании тя е 8,2 думи, преди изборите от 1997 г. дължината е 6,8 думи, докато през 2001 г. тя достига 5,9 думи.

На изчистеност на посланията и краткост разчитат големите партии, на дълги и объркани послания – маргиналните, забелязали са експертите.

Ето и някои от слоганите, останали в златния фонд на предизборните кампании:

През 1990 г. СДС  създава няколко евъргрийна:

„45 години стигат! Времето е наше!” и „За да има имир, БКП в Сибир!”

През 1991 г. синята коалиция печели, макар и с незначителна преднина, с:

„Утре започва от днес!”

Ранното БСП се отчита със:

„Сполука за България!“

Много силно е посланието от кампанията на Петър Стоянов за президентските избори през 1996 г. Изключително просто и леснозапомнящо се, заявяващо самочувствие и увереност:

„Петър Стоянов. Той е.“

Този лозунг е допълнен и от още няколко в същия смисъл:

„Достойният президент Петър Стоянов” и „Петър Стоянов. Да.”

Разгроми и триумфи

В българския политически живот Петър Стоянов се отчита с една от най-бляскавите победи и с един от най-големите провали.

„Той е!“ печели през 1996 г., но пет години по-късно Стоянов и екипът му (в който е и Любен Дилов-син, за когото зложелатели отбелязват, че няма спечелени избори) понасят тежка загуба и най-изненадващо президент става отписаният кандидат на БСП, пратен като аутсайдер от социолозите на трета позиция – Георги Първанов.

Експертите твърдят, че ключов момент в промяната на изборната ситуация са тв дебатите от 5 ноември 2001 г., в които Стоянов и соченият за негов основен съперник (но не и с потенциала да застраши победата на действащия президент) Богомил Бонев си разменят остри обвинения и нападки. Стоянов вади и размахва папка от контраразузнаването, за която твърди, че съдържа уличаващи Бонев документи. Дискусията минава в тежък междуличностен скандал.

Георги Първанов се кандидатира за президент буквално от „немай къде“, след като управляващата НДСВ обявява подкрепата си за Петър Стоянов през 2001 г. А накрая спечели изборите, без да му се наложи да даде и един изстрел…

Първанов хитро отсъства. И печели дни по-късно изборите. До тези дебати социологическите агенции са обявявали Стоянов за предизвестен победител. Историята е класически пример как винаги на избори нещо може да се обърка.

От 2001 г. е и друга история за блицпобеда.

Обещанието, че за 800 дни ще ни „оправи“, спечели на Симеон Сакскобургготски мълниеносна политическа кариера. Макар и кратка…

Симеон Сакскобургготски се появява изневиделица в българския политически живот (според някои завръщането на Царя е добре подготвено и дирижирано от привърженици на политическото инженерство), произнася на 6 април 2001 г. прочутата си реч, в която обещава благоденствие след 800 дни, прави мащабно лятно турне из страната (щателно охраняван от Бойко Борисов) и не дава никакъв шанс на ОДС да повтори мандата си. Въпреки непрестанния български блян по отечествения спасител единствено Сакскобургготски успява да направи на това поприще мълниеносна, макар и краткосрочна кариера.

А 800-те дни и обещанието „Ще се оправим“ се превръщат в учебникарски пример за магическа предизборна формула, или с други думи – предизборна манипулация.

Авторството на тази формула на успеха дълго се приписва на вече покойния Стоян Ганев. През 2016 г. в характерния си стил обаче Сакскобургготски обяснява, че всъщност видял тази рецепта в „един учебник за възстановяване на компании, които са в тежко положение, имам го някъде в Мадрид“.

През изминалите години на демократични избори кампаниите все повече се рационализират, като залагат на сигурното, без резки движения, без оригиналничене, без смешки. Но с повече „вяра“ в купения вот. И въпреки това изненади и погрешни изчисления винаги са възможни. За избирателите остава чуденето кое е по-неприятно – изненадите или предсказуемостта на изборния победител.

–-

* Този материал е публикуван в сп. „Клуб Z“ през юли 2019 г. Още текстове от същата авторка можете да прочетете тук.

Белина и други мистерии: триумфалното завръщане на чудесата

Случката с мъжа от Бургас и чудодейното му лекарство ни кара да се замислим върху завръщането на чудесата в нашия живот. Имаше ги и по времето на Ванга, но тогава бяха под сурдинка. Днес към нас текат потоци от мистерии.

https://www.dw.com/bg

Монети пред икони

Текст от Ивайло Дичев:

Лятната медийна скука бе разсеяна от някой си Стаматов, хванат да разпространява лекарство срещу рак, аутизъм, акне и какво ли не още. В Америка то е известно като т.нар. Чудодейно минерално решение – там зад него дори стои църква (една от хилядите протестанстки деноминации), наречена Генезис ІІ. Тя проповядва очистване в духовния и медицински смисъл благодарение на основната съставка на „решението“ – белина.

Метафората, фундамент на всяка религия, е лесна за интерпретиране: чиста тоалетна – чиста съвест. Вярно, че малко скъпичко излиза да плащаш 70 лева за шишенце с въпросния препарат, пък и може да те удари я в стомаха, я в бъбреците. Но вяра без жертви няма.

Ренесансът на чудесата

Този пореден куриоз ни кара да се замислим върху тържественото завръщане на чудесата в нашия живот. Имаше ги и по времето на Ванга, Джуна и Кашпировски, но тогава бяха под сурдинка. Днес към нас текат потоци от мистерии, шеметни открития, срещи с извънземни, скривани досега истини за българската история – нивото на дразнимост вече толкова е вдигнато, че трудно забелязваме съобщения, които не крият някаква сензация.

Лечебната белина съдържа всички елементи на новата митология. Първо, става дума за нещо съвсем просто, достъпно за всеки. Как не сме се сетили? Ами да, спасението е около нас, трябва само някой да ни отвори очите. Ако се разходите из онкологиите, ще чуете, че най-обикновената сода лекува рак. Защо наместо нея прилагаме скъпи химикали? Защото фармацевтичните компании правят всичко възможно да заглушат гласа на истината, за да ни грабят. Чудото задължително съдържа елемент на демистификация – лечителят, който ви предлага чудодейното решение, е сам срещу конспирациите на властта.

Само наука не е достатъчна, разбира се. Необходима е и религиозна подплата. В България преспиват на Кръстова гора или в Дамбалъ, във Франция – в Лурд, където се била появила светата Дева Мария, в Индия се качват до храма Вайшно Деви, за да чуят гласа на божествената майка. Но обикновено най-добре действа комбинацията от неочаквано откритие на гонен от властите учен с традиция от памтивека: новото се оказва старо, забравеното се припомня.

Вземете хомеопатията, основана върху принципа на Парацелз „подобното лекува подобно“ – поне от 18 век тя периодически се преоткрива. Впрочем, и тук лечебната субстанция е толкова разредена, че няма опасност от негативни последици, иначе отдавна би била забранена.

Съвременният ренесанс на чудесата е свързан в голяма степен и с популярните медии, които от края на 19 век пропагандират всякакви форми на шарлатания и самолечение. Дигиталната революция вече окончателно ликвидира вярата в авторитетите, а „чудодейните решения“ на търговци като г-н Стаматов се конкурират на равни начала с професионалната фармацевтика.

Като сладка приказка за лека нощ

Но имаме ли право да забраняваме чудесата, които утешават отчаяни хора? Казва ви лекарят, че за вашето заболяване няма лек. Какво правите? Опитвате да приемете нещастието, да осмислите живота си, да благодарите, че ви е имало? Не, съвременният свят непрекъснато ви тласка да търсите решение – да откриете точния човек, да дадете едни пари.

Модерният човек е закърмен с нуждата да се бори. А пазарът на чудеса му ги предлага във все по-големи количества. Тук следва да прокараме границата между религия и магия. Първата ви кара да се оставите в ръцете на божеството, втората – да опитвате да надхитрите съдбата.

Магьосникът – и наукообразният днес, и традиционният от миналото – действа скрит от обществения поглед, защото дава предимство на едни пред други чрез тайното си знание и така подкопава социалния ред. Хората не са затъпяли днес, просто конкуренцията се е ожесточила – кой ще живее повече, кой ще е по-успешен.

Ивайло ДичевПроф. Ивайло Дичев

Не ми е работа, но смятам, че вярата в чудодейните икони не е много християнска практика – тяхната роля е да припомнят божественото, на което се надяваме, а не да лекуват или да осигуряват успех в бизнеса. В Средновековието са стривали костици от реликвите и са ги добавяли към храната с лечебна цел. Горе-долу същото като белината. Може би дори по-опасно заради възможните инфекции.

Ще кажете: какво пък, всичко, което помага на отчаяни хора, е добро. Плацебо ефектът е безспорно доказан: вярата в магическите процедури, на които се подлагаме, сама по себе си мобилизира съпротивителните сили на организма. Всичко може да изиграе тази роля, ако, разбира се, не ни вреди – мълчана вода, сребърна вода, слънчева вода, енергийна вода…

Въпросът е къде поставяме границата между разумното усилие и плацебо фантазиите. Потокът от чудеса, който ни залива днес, всъщност работи в полза на отчаянието. Не един болен сред познатите ми влоши състоянието си, защото вместо да се лекува сериозно, пиеше вода от картофи, ядеше кубински скорпион, ходеше на лечение с допир, практикуваше някаква рецепта, приписвана на Ванга.

За парите, дадени на мошеници, изобщо не говорим. Защо не пренасят вярата си върху професионалния медицински състав? Може би защото институционалното здравеопазване не въздейства на въображението – там няма митология, конспирации, разкази за чудеса. А на нас май ни се иска да ни разказват приказки.

Чудеса ни изкушават отвсякъде

Чудодейното обаче съвсем не спира в здравната сфера. Вижте само какви пари дават хората за няколкоминутното мечтание при търкането на талончета. Вижте колко деца бленуват да се явят на някакъв телевизионен конкурс за пеене, където ще се прославят мигновено, вместо както едно време да мечтаят да станат инженери или космонавти.

Вижте колко бизнесмени по света разчитат на внезапния борсов удар, наместо на бавното и упорито трупане на капитали. Чудеса ни изкушават отвсякъде, а ние сме все по-недоволни от реалния средностатистически живот, който водим.

Изпрани прокурори

Националните и международни легални дефиниции на понятието пране на пари, най-общо определят понятието като деяние по узаконяване на незаконно придобит доход. Подобно „изпиране“, този път на личността, се наблюдава в последно време и у нас по отношение на висшестоящи прокурори.

Въпреки последователността на извършените от тях правонарушения, Висшият съдебен съвет (ВСС) продължава да ги легитимира като правоверни борци с престъпността, които притежават безусловни качества и умения да оглавяват ключови ръководни длъжности в прокуратурата. Въпреки това „изпиране“ на образите обаче, има факти, които са неотменими.

Макар да разглеждаме отделни лица, фокусът не е толкова върху конкретните личности, колкото върху това, че те са функция на едно и също явление – болното срастване на трите власти в една тотална власт. Власт, която овладява институции, медии, бизнеси и съчленява уродлив Левиатан (по Томас Хобс), който поглъща всичко по пътя си. В този смисъл владеенето на прокуратурата е от особено значение, тъй като тя може да се употребява като репресивен инструмент. Но да се върнем на това кои са т.нар. функции.

Иван Гешев, който прави неща, които другите могат само да обещаят

Примерите, в които Иван Гешев проявява груба разхайтеност с правото не са малко. Той ръководи шумното фиаско по ареста на кметицата на софийския квартал „Младост“, което, според съдията, постановил първоинстанционната присъда, нарушава презумпцията за невиновност и я унижава. Гешев е познат и като наблюдаващия прокурор по делото за фалита на КТБ, който не дава адекватно обяснение защо Делян Пеевски не присъства в кориците му, макар неговото име да се среща нееднократно в иззетите от банката документи.

Въпреки процесуалните нарушения и политическото заиграване в казуса „Иванчева“ и това, че делото „КТБ“ се очертава като сериозен провал на обвинението (всичко това гарнирано с реплики, сякаш извадени от екшън филм от 90-те), на 4-ти юли 2018 г. прокурорската колегия (ПК) на ВСС единодушно и без дискусия избира Гешев за заместник на главния прокурор по предложение на последния.

Ето откъде идва и настоящото усещане за déjà vu, след като по идентичен начин същите членове на ПК наскоро безалтернативно го номинират за главен прокурор. Всички до един. Но кой би рискувал да не козирува, като се има предвид, че мандатът във ВСС на същите тези прокурори и следователи изтича по време на мандата на бъдещия главен прокурор, на който те ще са подчинени. Спомените за времето на Филчев и какво се случва с автономните прокурори, дръзнали да имат различно мнение, още са живи.

Димитър Франтишек, на който не му се чака по опашки

Името на Димитър Франтишек Петров нашумява през  пролетта на 2017 г. (към онзи момент прокурор в Софийска районна прокуратура – СРП) за това, че удря дете на опашката на училищна лавка, тъй като то го е прередило. През юли административният ръководител на СРП му налага дисциплинарно наказание „забележка“, обаче ПК на ВСС го отменя. Междувременно Франтишек се радва на шеметно кариерно развитие.

От прокурор в СРП (по време на инцидента с ученика пред лавката) той е командирован в Софийска градска прокуратура, а после става заместник административен ръководител на Специализираната прокуратура (по предложение на Иван Гешев). Известен е и с това, че прекратява досъдебното производство по „Яневагейт“, отказва да повдигне обвинение срещу Делян Пеевски за набеждаване и участва рамо до рамо с Гешев при ареста на Иванчева и заместничката ѝ. ПК на ВСС обаче не намира какъвто и да е проблем с поведението и професионалните качества на Франтишек и в края на юли т.г. единодушно го избира за ръководител на Специализираната прокуратура.

Пламен Георгиев, който ползва, но няма тераса

Г-н Георгиев е включен в този списък, макар доскоро да е председател на КПКОНПИ, т.е. за определен период от време не изпълнява функциите на прокурор. Мащабите на свързания с него имотен скандал не обуславят подробен разказ за случилото се – всичко по темата е вече изписано. Парадоксът в развилия се казус е безспорен – шефът на структура, призвана да разследва придобиването на имущество по необясним начин, се оказа собственик на такова имущество.

Премиерът смята, че казусът с терасата е достатъчно основание за приемане на оставката му, но не представлява пречка да бъде възстановен като прокурор в Специализираната прокуратура, която разследва престъпления именно за корупция по високите етажи. Как лице, участвало в един от големите скандали в това отношение, се очаква да бори същите престъпления, остава озадачаващо. ПК на ВСС отново под строй, единодушно гласува възстановяването му като прокурор. Нещо повече, членовете прекъсват отпуската си специално, за да участват в гласуването.  Наред с ВСС, НАП също участва в „изпирането“ на Пламен Георгиев.

Висшият съдебен съвет не се впечатлява от това че висшестоящи прокурори уронват престижа на съдебната власт като раздават по недопустим начин присъди на улицата и пред медиите (функция, която принадлежи само и единствено на съда и то в съдебна зала).  Импотентността на ВСС да налага пропорционални санкции при наличие на основание за това и да назначава  на ръководни постове магистрати с безупречна репутация и качества за пореден път разкрива силното политизиране на съвета. Единодушното и безкритично номиниране/гласуване на ПК показва силната централизираност на прокуратурата и липсата на автономна воля при отделните членове.

Всеки един от описаните случаи разказва сходни история с една и съща поука – предаността към статуквото не само обезпечава раздаването на индулгенции при укоримо и несъвместимо с длъжността поведение, но и гарантира завидно кариерно израстване. На практика така по веригата се възпроизвеждат магистрати, които растат в кариерата не заради умения и компетентност, а заради ориентация им към силните на деня, а в замяна на лоялността си жертват своята автономност.

Така „изпирането“ на петната (било то на висшестоящи прокурори или на държавни служители, министри и т.н.) идва на определена цена – създаване на лостове за влияние и държане в зависимост по една или друга причина. Дори тези процеси да изглеждат далечни за българските граждани, те са от особено значение за тях, защото неминуемо се отразяват на качеството и обективността на наказателното преследване в България. Това не са и няма да бъдат единствените примери. Конкретните личности са без значение, защото на тяхно място лесно могат да бъдат други. И това ще е така, докато пералнята на властта съществува.

Институт за пазарна икономика

Ненадминат по подлост и цинизъм: „гениалният ход“ на Сталин

Пактът между Хитлер и Сталин е ненадминат по подлост и цинизъм. Той прилича на боричкане между динозаври, завършило с позорно съвкупление. И оказало се гибелно за целия свят, пише известният руски писател Виктор Ерофеев.

Сталин с Рибентроп1939 година: Сталин с Рибентроп

Точно преди 80 години бе подписан т.нар. Пакт Молотов-Рибентроп – договорът между нацистка Германия и СССР. Хитлер, получил по този начин картбланш за действия, само седмица по-късно започва Втората световна война. А в късната вечер на 23 август 1939, след подписването на Пакта за ненападение между нацистка Германия и СССР, Рибентроп не може да скрие радостта си. Тайният анекс към пакта, в който двете страни определят сферите си на влияние в Източна Европа, дава на Хитлер възможността необезпокоявано да нападне Полша и така да разшири „жизненото пространство“ на Германия.

Съветският колега на Рибентроп – външният министър Молотов, известен с мрачния си и тежък характер, също сияе от радост. Като конспиратор с болшевишка закваска, той до самия края на живота си така и не признава, че е съществувал секретен протокол към Пакта, подписан и от самия него.

Също толкова щастлив изглежда и Сталин по време на вечерния прием – с чаша шампанско в ръка той дори вдига тост за „фюрера“. А после отвежда Рибентроп настрана и му обещава, че честно ще изпълнява договореностите.

Престъпният сговор между Сталин и Хитлер

Благодарение на този договор Сталин също получава възможност да разшири своето „жизнено пространство“, а и да отсрочи войната с Германия. Но докато целите на Хитлер са повече или по-малко очевидни, по-далечните планове на Сталин, който много скоро получава възможност да завладее значителни части от Полша, балтийските страни, Финландия, Бесарабия и Северна Буковина, и до ден-днешен предизвикват спорове сред историците.

Пактът Молотов-Рибентроп е ненадминат по своята подлост и цинизъм. Той прилича на боричкане между динозаври, завършило с позорно съвкупление. Два политически мастодонта, които до подписването на Пакта не крият взаимната си ненавист, внезапно разтварят обятия един за друг и влизат в престъпен сговор, оказал се гибелен за Европа и целия свят.

На друго мнение са в средите на сталинистите – сред тях и до днес Пактът е смятан за гениален ход на вожда. Работата е там, че оценките за Пакта Молотов-Рибентроп зависят от отношението към самата същност на съветския режим. Който смята този режим за „по-човечен“ от нацисткия, неизбежно интерпретира и действията на Сталин по-благосклонно: такъв човек ще ви каже, че с помощта на Пакта Сталин действително е спечелил време, дал е на „миролюбивия“ Съветски съюз отсрочка преди да започне войната и е довел до сблъсък между Германия и западните демокрации. Което би могло да се тълкува като голяма победа за съветската дипломация.

Но сталинизмът, чието лицемерие няма равно на себе си, само носи маската на прогресивността. В действителност, както вече знаем, той носи смърт на милиони хора както в СССР, така и отвъд неговите граници.

Сталинистите, заедно с религиозните националисти, уверяват, че завладявайки територии на съседни държави, Сталин всъщност се опитвал да върне Русия в историческите очертания на едновремешната царска Русия. С други думи: да стане „събирач на земи“ – като Иван Калита или като Путин в по-ново време.

В средата на 1930-те години Сталин възражда руския национализъм, но неговата същинска цел е значително по-мащабна: с помощта на комунистическата утопия да стане владетел на целия свят. Подписвайки договора с Хитлер, той прави още една стъпка към осъществяването на този план.

Вярно е, че Чембърлейн и Даладие – лидерите на Англия и Франция – също имат договорни отношения с Хитлер. По този начин те се опитват да го „усмирят“, макар че след подписването на Мюнхенския договор през 1938 година това позволява на нацистите да превземат Судетската област.

Карикатура по повод Пакта между Хитлер и СталинКарикатура по повод Пакта между Хитлер и Сталин

Не е никаква тайна, че навремето западните политици нямат нищо против Сталин и Хитлер взаимно да изтощят силите си в безпощадна война, така че да станат безопасни за останалите държави. Но както знаем, западните лидери се оказват твърде недалновидни. Ако бяха сключили военен съюз със Сталин, навярно щяха да парализират Хитлер, който се е боял от война на два фронта. Но това не се случва, защото двамата диктатори намират възможност да съгласуват своите действия: Втората световна война започва с подялбата на Полша между СССР и Германия, след което се разпростира в Западна Европа.

Ролята на т.нар. Зимна война

Сталин майсторски овладява балтийските държави, а Путин в известен смисъл последва неговия пример, превземайки Крим. Единствено Финландия не се подчинява на Сталин – по време на т.нар. Зимна война Червената армия се представя плачевно. Именно затова Хитлер стига до извода, че щом не е в състояние да се справи с такава малка държава като Финландия, Съветският съюз явно е колос на глинени крака. И решава, че един блицкриг ще е напълно достатъчен за завоюването на СССР.

Всички знаем как завършва всичко това. А щастливите хора, подписали през 1939 година Пакта Молотов-Рибентроп, не са и предполагали какво бъдеще ги очаква. Единият от тях само осем години по-късно ще увисне на бесилката в Нюрнберг, а другият за няколко години ще бъде положен в мавзолей, за да бъде после позорно изнесен оттам.

Впрочем, в днешна Русия и до ден-днешен има милиони поклонници на Сталин, които направо се просълзяват от вълнение, щом стане дума за Пакта от 1939 година.

Пакт за мълчание сред българските “антифашисти” в деня на подписването на пакта между СССР и нацистка Германия

На снимката: Сталин, рамо до рамо с новия му камарад Рибентроп, докато Молотов подписва пакта

23 август 1939 г. е денят, когато Съветският съюз подписва чрез пакта си с националсоциалистическа Германия не само своята отложена във времето смъртна присъда на тоталитарна империя, но и нанася убийствен удар върху представяната като романтична идея на световния комунизъм. Защото се вижда от всички, че московските “романтици” са в състояние с един подпис да превърнат смъртния враг, мотивиращ  войнствеността на комунистите, в партньор в разпределението на света със същия този враг.

Освен добре известните на всеки ученик последици от избухналата в резултат на сговора между Сталин и Хитлер Втора световна война пактът, сключен в Москва на 23 август, превръща в пълни глупаци вярващите в антифашизма като свое свещено кредо комунистически фанатици. Този бумеранг ще блъска по реномето им десетилетия докато накрая се оказа, че нито един (бивш ) фанатик не се изправи на открита борба срещу рухването на комунистическия мит в началото на 90 години на миналия век. Нито в България, нито в разпадналия се СССР. Защото самата идея, която сега се опитват да възраждат под всякакви мутирали форми в Русия и у нас, беше загубила не само своята привлекателност, но и елементарната легитимност като почва под краката на вярващите в нея. 

Началото на този процес в световен мащаб е поставено именно на 23 август 1939 г., когато Сталин смайва с личното си присъствие, с което за първи път удостоява пратеници на западна държава, самите преговори с германската делегация, а след това грейва щастлив да го види целия свят и на церемонията по подписването и празнуването. Сталин пие шампанско. И Хитлер, иначе заклет въздържател, изпива цяла бутилка от същата напитка, гарнирана с възторжени уригвания за всяка дума на Сталин произнесена пред националсоциалистическите му гости, под която, по собствените му думи, би се подписал.

Българската връзка в онези събития е най-видният след Лайпцигския процес деец на т.н. международно антифашистко движение Георги Димитров, използван и като преводач от немски в процеса на преговорите с официалните представители на Германия – същата, която не успява да го осъди по обвинение за подпалвачеството на Райхстага и за изумление на “прогресивното човечество” го пуска на свобода, за да се приземи триумфално през 1934 г. в Москва.

Излиза, че дивият и варварски фашизъм, окачествен като такъм от Димитров в Лайпциг, се съобразява с правото на толкова важен подсъдим на справедлив съдебен процес и да бъде освободен поради липса на доказателства – нещо немислимо по същото в болшевишка Русия, където “враговете на народа” биват обработвани така зверски, че са готови да признаят и най-невероятни неща за себе си “престъпната си дейност”.  

Рекламното лице на болшевишкия триумф над варварския фашизъм е извикано от Сталин на инструктаж малко повече от седмица след като германците нахлуват в Полша и 10 дни преди СССР на стори същото в договорената с Хитлер за тази цел източна част на съседната държава.

За получаване на указания Сталин приема Димитров на 7 септември 1939 г. в присъствието на Молотов и  Жданов. Съветският ръководител разяснява на генералния секретар на Коминтерна, че „ние нямаме нищо против те (двете групи капиталистически страни, по определението на Сталин, които водят война, б.а.) добре да повоюват, изтощавайки се един друг. Не би било лошо, ако чрез Германия се поразклатят позициите на най-богатите капиталистически страни (по-специално Англия). Без сам да разбира и да желае това, Хитлер обърква, подкопава капиталистическата система.”След тези указания препоръката на Коминтерна за антифашистки народен фронт е изоставена. Всичките му усилия са насочени към империализма изцяло. На следващия ден на основата на Сталиновите указания Димитров подготвя и изпраща директива до всички комунистически партии от името на Президиума на Изпълнителния комитет на Комунистическия интернационал. Това е само един от многото важни събития, върху които документите хвърлят светлина.

https://desebg.com/knigi/1374-2013-08-04-06-50-25

Днешните български следовници на Димитров, които се именуват социалисти, предпочитат да мълчат за онази позорна страница от своята история. За разлика от европейските социалисти, от които ги дели не само възприетата от днешна Русия на Путин идеология на “социалистическия консерватизъм”, но и разминаването в оценката на историята.

Прочетете какво е казал Тимерманс. Социалист, но европейски, а не евразийски каквито са поданиците на Путин в партията на Нинова и компания.

https://www.faktor.bg/bg/articles/ek-paktat-molotov-ribentrop-mezhdu-natsistka-germaniya-i-sssr-otkri-nachaloto-na-nay-mrachniya-period-v-evropeyskata-istoriya

ЕК: Пактът “Молотов — Рибентроп” между нацистка Германия и СССР откри най-мрачния период в европейската история

Това се казва в изявление в навечерието на Общоевропейския ден за почитане на паметта на жертвите на всички тоталитарни и авторитарни режими.

Първият заместник – председател на Европейската комисия Франс Тимерманс и комисарят по правосъдието Вера Йоурова излязоха с общо изявление в навечерието на Общоевропейския ден за почитане на паметта на жертвите на всички тоталитарни и авторитарни режими.

“На 23 август почитаме паметта на милионите жертви на всички тоталитарни режими. Подписването на пакта “Молотов — Рибентроп” между нацистка Германия и Съветския съюз на този ден през 1939 г. откри началото на мрачен период в европейската история. Време, когато гражданите нито бяха свободни да решават собствената си съдба, нито имаха право на участие във вземането на политически решения. Европа, в която свободата и демокрацията бяха само мечта.

Десетки милиони жертви бяха депортирани, измъчвани и убити по време на тоталитарните режими в Европа. Поради тази жестокост, липса на свобода и незачитане на основните права в някои части на Европа няколко поколения никога нямаха възможност да се радват на свобода и демокрация. Тази година отбелязваме също така 30-годишнината от събитията през 1989 г., когато гражданите на Централна и Източна Европа се надигнаха и пробиха Желязната завеса, като ускориха падането й. Смелите действия на гражданите върнаха свободата и демокрацията на цяла Европа. Те спомогнаха за преодоляване на разногласията и обединяване на Европа.

Ето защо това е общоевропейско наследство, което всички ние трябва да ценим, пазим и защитаваме. От 1939 г. изминаха 80 години и поколението, което беше свидетел на тоталитаризма, вече почти не е сред нас; живата история се превръща в писмена. Ето защо трябва да запазим живи тези спомени, за да вдъхновяват и направляват новите поколения в защитата на основните права, върховенството на закона и демокрацията. Именно това определя нашата самоличност. Твърдо се противопоставяме на тоталитарните и авторитарните режими от всякакъв вид. Свободна Европа не е даденост, а избор, който се отстоява ежедневно.” https://www.faktor.bg/bg/articles/ek-paktat-molotov-ribentrop-mezhdu-natsistka-germaniya-i-sssr-otkri-nachaloto-na-nay-mrachniya-period-v-evropeyskata-istoriya

ОЩЕ ПО ТЕМАТА: https://www.dnevnik.bg/analizi/2019/08/23/3953952_paktut_molotov-ribentrop_80_godini_po-kusno/?ref=home_analizi