Войната като автопортрет

Димитър Бочев

Като всяка война и войната в Украйна е наситена с насилие и смърт, с кръв и сълзи. По мракобесието си тя прилича на всички останали войни, по смисъла си обаче се различава от тях. Не само защото е война агресивна, завоевателна и имперска за Кремъл, а за украинците е война отбранителна, патриотична и справедлива.

Това несъмнено е така, но и вън от тази дихотомия войната е знакова, заредена със съществени и понякога трудно видими послания. Да се опитаме да разгадаем някои от тях.

За преките участници в двубоя войната е физическо страдание, но при човека физическото страдание никога не е само физическо. Пък и като всяка хуманитарна криза, войната се превърна в морално изпитание за всички – и за преките, и за непреките участници. Защото безучастници няма, защото в нашия глобализиран и пренаситен с информация век участници сме всички – както в траншеите, така и извън тях. А ако все пак има и неучастващи, дори и те участват чрез неучастието си в конфликта.

Още преди векове Молиер установи, че ние сме еднакво отговорни и за онова, което вършим, и за онова, което поради малодушие или корист пропускаме, отказваме да извършим, а времето само потвърди достоверността на тази ни нравствена (без)отговорност. Потвърждава я съответно по своя си циничен и доблестен начин и войната в Украйна.

Многократните граждански апели за опазване на световния мир чрез ненамеса в конфликта са само привидно пацифистични и хуманни, само привидно опазват мира, натрапвайки на всички нас, милионите свидетели на погрома, ролята на статисти. Защото всяка ненамеса, всеки неутралитет обслужва на практика агресора, разчиства пътя на агресията му, обезпечава му алиби за нови и нови издевателства. Пък и още от Вечната книга знаем, че нравствен е онзи, който застава на страната на жертвата – не на палача.

През последните няколко месеца войната в Украйна ме изправи срещу много противници – както в националните ни медии, така и извън тях. Най-общо казано, фронтовата линия на родна земя протича между русофили и русофоби.

Разделението между двата лагера е с вековна давност, но конфликтът в Украйна го подхрани с нова деструктивна енергия. Казвам деструктивна, защото русофилите срещу мен са само условно русофили, само условно са русофоби и русофобите като мен.

Русофилите разчитат на пропагандни мистификации като православно братство и общославянско единство на двата (руския и българския) народа. Русофилите ни обичат Русия ангро, барабар с кремълските ѝ палачи и олигарси – обичат и размирната ѝ история, и вековното ѝ крепостничество, и хищния ѝ империализъм, и монархическото ѝ, и болшевишкото ѝ, и днешното ѝ мракобесие, и вътрешно- и външнополитическите ѝ издевателства над цели народи. На русофилите ни и робството им е сладко, стига да идва то от матушка Россия.

Докато моят поглед към Русия, а надявам се и към света и човека, е по-селективен – аз се прекланям доземи пред руската литературна класика, пред руския творчески гений, и ненавиждам от сърце и душа, с възрожденски плам ненавиждам руската политика.

А пламът и на преклонението, и на гъстата ми ненавист е възрожденски, защото, както пише във в. „Свобода” Захари Стоянов, като народ ние трябва да се гордеем с обстоятелството, че почти всичките ни значими възрожденци – от Раковски до Ботев, от Левски и Любен Каравелов до Ангел Кънчев, Бенковски, Стамболов и късния Вазов – са предупреждавали Отечеството ни за, казано с езика на Раковски, „железните нокти на Русия”. Която, както свидетелстват попълзновенията ѝ и в Афганистан, и в Украйна, и в Грузия, и в Нагорни Карабах, и в Южна Осетия, и къде ли още не под слънцето, е унаследила от суровото си монархическо минало през болшевизма и през всички последвали го мними десталинизации, перестройки и либерализации, та чак до ден днешен в пълна мяра ненаситните имперски апетити.

Под грохота на войната за пръв път в новата ни история най-проспериращите държави на планетата се обединиха монолитно срещу руските нашественици, подкрепяйки Украйна и политически, и с модерни оръжия за милиарди. Русия също включи в арсенала си най-доброто, с което разполага по суша, въздух и вода.

Всичко това превръща войната във все по-технологична. Доколкото обаче Западът е изпреварил недостижимо Русия в технологиите, включително и във военните технологии, това обстоятелство облагодетелства украинските патриоти за сметка на агресора.

Наред с това отбраняващите се украинци, които за разлика от нашествениците воюват не само за собствения си живот, а и за живота на всичките си близки и сънародници, са морално далеч по-мотивирани.

По този повод Александър Невзоров, журналист, бивш депутат от Държавната дума и бивш приближен на Путин, заяви неотдавна: „Руските войници умеят само да убиват с ракети, да грабят градове и да насилват, но не и да водят модерна война Тази война е по-скъпа от всички войни, водени от Русия от ХV в. насам. Командването е хаотично, безредно и алкохолизирано. С такава армия Русия може да бъде превзета с голи ръце дори от България”.

Макар че като българин би трябвало да се почувствам подценен и засегнат от казаното, мен като европеец тази перспектива по-скоро ме радва, отколкото ме плаши. Радва ме, доколкото слабостта (и особено военната слабост) на една тиранична и олигархична империя е винаги победа за световната демократична общност. А не ме плаши особено, защото не съм тръгнал да превземам Русия – на мен ми стига да не бъда превзет от нея, стига ми препускащите родни и международни политически събития да не се стекат така, че да превърнат потомственото кремълско мракобесие в наша родна съдба. Това вече е ставало неведнъж в националната ни история – от нови скъпо заплащани експерименти не се нуждаем.

Не ще и дума: това е война и на технологиите, и на патриотизма, и на нашествието, и на себесъхранението. Война, чийто изход ще даде отговор на съществения въпрос дали родолюбието и свободолюбието са по-силни от империализма, алчността и робството. Казано по-простичко, за мен това е война преди всичко на морала, на онези фундаментални духовни ценности, които съставляват плътта на християнската ни цивилизация.

Бойното поле се оказа изпитание и за тях. Неочаквана подкрепа в това си виждане получих тези дни не от кого да е, а от генералния секретар на НАТО Йенс Столтенберг: „Свободата е по-важна от свободната търговия, защитата на нашите ценности е по-важна от печалбата”.

Това са думи не на капиталист и търгаш, а на хуманист и моралист. Политици с подобни постановки са изключение – още по-рядко изключение са военни лидери с подобни възгледи. Има, разбира се, и икономическа свобода – свободата да се печелят пари е естествена съставна част от глобалната свобода.

Лично мен обаче тази свобода сама по себе си никога не ме е вълнувала особено, аз никога не съм се възползвал от нея. Но независимо от това аз я зачитам като материална база на онези духовни начала, които по моему осмислят целокупното човешко битие. Неслучайно в онези държави, в които правото на частна собственост и на частна инициатива е потъпкано от държавния апарат, потъпкани са без остатък и всички останали права и свободи.

Най-точно и ясно го формулира в „Развитието на човешкия род” Йохан Песталоци: „В нашата цивилизация собствеността е свята, защото сме обществено интегрирани, а сме обществено интегрирани, защото собствеността е свята”. А без тази обществена интегрираност го няма ни човека, ни човечеството.

Екзистенциалистът Ясперс би окачествил войната като гранична ситуация – ситуация, която е толкова нагнетена, че ни приближава до границите на физическото ни и моралното ни оцеляване. А на тази гореща територия човек и човечество се преобразяват, напускат делничната суета, за да си станат най-себесъщи, за да се разкрие външното им гражданско поведение като най-адекватен изказ на вътрешното им съдържание.

Това себеразкриване Вечната книга формулира с безпощадна яснота: „Лицевата страна да бъде равна на опаката”. Сред битовизмите на делника подобна животворна хармония между Аза и Не-аза не е постижима – постижима е тя, както учи Ясперс, само в критични, в рискови ситуации, в огъня на животоопасни изпитания.

А войната е несъмнено такова изпитание – изпитание, което да ни демаскира и да ни извади наяве такива, каквито сме в скритата си вътрешна същност.

Водената с нарастваща ожесточеност война, както отбелязах, е не само престъпна, имперска и варварска – от другата, от противоположната страна на фронтовата линия тя е отбранителна, отечествена и високо нравствена битка.

Война, която може да ни погуби морално, но може и морално да ни съгради и извиси – зависи на кой фронт ще застанем и като държави, и като общности, и, което е най-важното, като индивиди, сапиенси и граждани. Защото няма колективен морал – има само личен, биографичен, персонален морал. Така че всеобщата нравственост в този кървав двубой на ценностите зависи не толкова от държави, политически общности и лагери, колкото от всеки от нас.

Така ден след ден битката за Украйна се превръща в наш автопортрет. Тази битка ще ни разкрие в пълната ни автентичност – все едно дали го искаме, или не.                     

Изборът е пред всеки от нас

Едвин Сугарев

Над всичко това обаче стои една сянка – сянката на путиновска Русия

В кратката си реч след гласувания вот на недоверие премиерът Кирил Петков заяви, че е имал честта да оглавява правителство, свалено от г-н Бойко Борисов, г-н Делян Пеевски, Слави Трифонов и г-жа Митрофанова. Списъкът не е изчерпателен, но това няма значение.

Дори и да се беше ограничил само с г-жа Митрофанова, премиерът би имал право, тъй като нейните пръсти са натиснали бутоните, активиращи останалите трима господа. Разбира се, тя също е изпълнител. Зад цялата тази превратаджийска шайка се провижда кагебистката сянка на Путин – и никакви заблуждаващи жестове не могат да я скрият.

Правило номер едно за криминалистите, когато разследват едно престъпление (а настоящият преврат е именно престъпление – престъпление срещу националните интереси на България!) е кой има интерес да го извърши. Кой има интерес България да бъде хвърлена в хаос – по време на война, която всеки момент може да ескалира в ядрена и световна, в ситуация на световна криза и пред прага на най-тежката зима в Европа от десетилетия насам?

Кой има интерес да бъде пробита една държава, член на НАТО и ЕС, като бъде поставена под въпрос нейната геополитическа ориентация? Кой има интерес да бъде блокирано разширението на ЕС на Балканите? Кой има интерес да бъде свалено едно правителство, изповядващо ценностите на цивилизования свят, което намери сили да скъса с политическата зависимост, произтичаща от тръбите на „Газпром“, и беше първото в цяла Европа, което успя да намери алтернативни източници на газ?

Кой има интерес от ескалацията на напрежението в страната, от разделението между българските граждани, от формирането на ново пропутиновско мнозинство в парламента, от орязването на възможностите България да получи помощта за възстановяване и развитие на ЕС, от запазването на корупционните модели и властта на задкулисието? Отговорът е само един: Путин и неговата (за съжаление персонално негова) Руска федерация.

Когато говоря за хората-бутони под пръстите на Митрофанова, нека все пак напомня: пръв беше задействан Слави Трифонов. Неговият интерес? Едва ли е бил свързан с това партията му да изчезне като политически субект, което сега без съмнение ще се случи: разпадът вече започна, никой не обича предателите – дори и в България, където виреят с особена сила.

И все пак: нали спойката на ИТН с останалите в коалицията беше „изчегъртването“ на ГЕРБ. В две поредни гласувания, съдбовни за България, Слави Трифонов беше рамо до рамо с ГЕРБ и ДПС. И ще продължи да бъде така – рамо до рамо, докато продължават да му натискат бутона.

След неговото оттегляне Бойко Борисов твърдеше, че няма да иска вот на недоверие, дни по-късно направи точно това – и е много интересно защо. Това да съвпада с неговия политически интерес? Не, точно обратното – той би имал интерес правителството на Кирил Петков да се изтощи докрай с наслагващите се кризи, с които му беше писано да се справя.

Да е провиждал себе си като политическа алтернатива? Не, защото публикува изискванията си към евентуалните бъдещи политически партньори, които автоматично изключват „Възраждане“. И накрая стигаме до особено комичния прецедент: трябвало да се направи коалиция на проевропейските сили в този парламент. С други думи – самопредлага се като коалиционен партньор на коалицията, чието правителство току-що свали.

Защо „Възраждане“ гласува против кабинета заедно с тези, срещу които доскоро протестираше, е повече от ясно. Тези хора искат да тричат, искат да се отворят отново някогашните социалистически концлагери, искат Народен съд, искат референдум за оттеглянето на България от ЕС и НАТО, искат да ги няма „краварите“, искат си Евразия. Само че как с фашизоидната си и ксенофобска идеология успяха да спретнат общ митинг с ДПС – това наистина не е ясно.

Как ли Костя Копийкин ще обясни това на своите избиратели? Как ли ще обясни не само защо е митингувал, но и гласувал заедно с ГЕРБ и ДПС – за запазване на тяхното задкулисие и тяхното корупционно статукво?

По-интересно обаче е друго: как участниците в новата четворна коалиция ще обяснят на своите избиратели, че са се съюзили с партия като „Възраждане“ , особено след откровено фашистката реч на нейния лидер българския парламент?. Това вече е петно, което не може да се изтрие. Това е позор.

ДПС? Какъв би бил интересът на ДПС от сваляне на правителството и предсрочни избори? Да, те не биха загубили много, тъй като имат гарантиран етнически електорат. Но дали биха спечелили? Едва ли.

ДПС е още във фризера, като токсична партия, чиято прегръдка убива – от времето на Орешарски, когато теглеха всички конци в управлението, и поне официално никой не иска да се коалира с тях. Неофициално – да, видяхме го в две от правителствата на ГЕРБ. Но дали са толкова глупави да вярват, че ГЕРБ ще има с кого да се съюзи и да управлява в следващия парламент? По-скоро някой им натисна бутона – и този някой няма нищо общо с евроатлантическите ценности.

Може би президентът? Да, той се вживя в ролята, която Желю Желев изигра на Боянските ливади. Но не изглежда особено ентусиазиран от перспективата отново да реди служебни правителства – неясно колко на брой. Човек не трябва да е политолог, за да прозре, че следващия парламент ще бъде по-фрагментиран от сегашния, че в него всички ще са дотолкова омерзени един от друг (и от собствените си подлости също), че съставянето на правителство ще бъде кауза пердута. 

След това следва зимата, а благодарение и на настоящите превратаджии тя ще е особено тежка – и ще изхаби не само поредния служебен кабинет, но и президента, който го е назначил.

След като никой освен „Възражадне“ няма интерес от предсрочни избори, то какъв е мотивът, с който четирите напълно несъвместими партии ги предизвикват? Логиката? Логика няма. Освен една: да се предизвика хаос. България да тъпче на място, да се върне години назад, да бъде раздирана от вътрешни борби, докато се стигне до марионетно правителство, което да скача според моркова и тоягата на Москва. Кой има интерес от това? Отговорете си сами.

И накрая един постскриптум. Какво губи България благодарение на превратаджиите? Ами ето какво:

– Дванадестете милиарда евро по плана за възстановяване и развитие. За да ги получим, трябва да се гласуват 22 закона. Няма да има парламент, който да ги гласува. Дори и сега – докато има парламент, новата четирикрака коалиция го бойкотира.

– Съдебната реформа, блокирана между, впрочем тъкмо от ИТН с абсурдното изискване да има партиен борд над дейността на КПКОМПИ. В момента Иван Гешев сигурно хвърля каскета си до небето. А когато се избере нов ВСС, бъдете сигурни, че няма да е по-различен от досегашния.

– Едно от големите постижения на досегашния кабинет беше в това, че отби България от енергийната зависимост от Москва, като отказа да плаща в рубли и да подписва нов договор с „Газпром“.

Това от гледна точка на Путин е лош пример – и вероятно е причина за активизирането на всички тролове и превратаджии на родна почва. Бойко Борисов построи за една година Южен поток, едно съоръжение, което е от изключителен интерес за Русия, и бави повече от десетилетие интерконекторната връзка с Гърция, която е от изключителен интерес за България – и последното негово правителство завърши своя мандат.

Кирил Петков отби България от руската газова зависимост, намери алтернативни доставки от втечнен газ, и беше тръгнал да сключва дългосрочен договор за азерски газ, но го спря генералната репетиция за вота на недоверие – свалянето на председателя на парламента. След което беше свален – след като неговото правителство работи само шест месеца. Сега вече е късно. Никой не сключва дългосрочни договори с премиери в оставка.

– Бяха запушени пробойните на ГКПП „Капитан Андреево“ и в договорите с пътни фирми за големи обществени поръчки – два от основните източници на средства за задкулисието и мафията. Сега вероятно ще бъдат отпушени – и дето е текло, там пак ще тече.

И прочее, и тъй нататък – списъкът е твърде дълъг. Над всичко това обаче стои една сянка – сянката на путиновска Русия. Както е било много пъти в българската история. Спомнете си Батенберг. Спомнете си Стамболов. Хора, които са жертвали себе си, за да се противопоставят. За да бъде България свободна и достойна за уважение страна, а не Задунайска губерния.

Можем ли и ние да го направим? Изборът е пред всеки от нас.

Медии за България: пропадна поредната мечта за реформи

Кризата в България може да има сериозни последствия за ЕС, особено ако страната се отклони в посока към Русия. За „крах на мечтата за реформи“ и „тежък удар“ за страната говорят политически наблюдатели от чужбина.

„Реформаторите в България паднаха след шест месеца“ – с това заглавие излиза вестник „Ди Велт“ като посочва, че правителството е искало да се пребори с корупцията и обвързаностите с Москва.

Изданието отбелязва, че вотът на недоверие срещу кабинета на Кирил Петков е бил иницииран от бившия премиер Бойко Борисов и от неговата партия ГЕРБ, която според германския ежедневник  „олицетворява спойката между олигарси и политика“.

Макар споровете в парламента да се водеха по редица теми, като например за европейското членство на Северна Македония, отхвърляно от българските националисти, всъщност очевидно става дума за едно, обяснява изданието: утвърдените сили се тревожат за своите изгодни бизнес модели.

Случаят „Капитан Андреево“ показва колко висок е залогът

Според „Ди Велт“ кризата в България би имала сериозни последствия за ЕС. С правителство на ГЕРБ, което се представя за европейско, но действа в полза на Русия, позицията на България спрямо Русия би могла да се разклати. А и корупцията заплашва сигурността на границата на ЕС. Колко много е заложено на карта става ясно от думите на досегашния заместник-министър на земеделието Иван Христанов от „Продължаваме промяната“.

Той е под полицейска защита, след като разгласи какво става от години на един от най-важните контролни пунктове на Европа: границата между България и Турция, на която годишно се контролират по 70 000 камиона с храни.

По думите на Христанов това място от десетилетие е в ръцете на мафията и на нейните помагачи. Разследване на място показало, че дори камерите за наблюдение там не функционират. А печалбите от нелегалните сделки, както предполагат службите за сигурност, възлизат на милиарди.

„Ди Велт“ пише и това, че София е помолила германското правителство да изпрати митничари в подкрепа на българските власти. Финансовият министър в оставка Асен Василев съобщи дори, че те до две седмици ще пристигнат в страната. Германското издание пише, че финансовото министерство на Германия разглежда молбата, защото това в крайна сметка засяга потребителите в цяла Европа.

Шоуменът отказа да се отнесе сериозно към отговорността си

Коментарът по същата тема на „Тагесцайтунг“ е под заглавието „Изметен от поста“. Изданието описва събитията, предхождали вота, включително и това, че за продължителната политическа нестабилност е отговорен и Слави Трифонов, чиято партия ИТН зае първото място на изборите миналия юли. Шоуменът – който се изявява почти изключително в социалните мрежи – очевидно не пожела да се отнесе сериозно към политическата си отговорност, констатира Барбара Йортел.

И „Винер Цайтунг“ споделя опасенията, че България би могла да се отклони в посока към Русия. Изданието отбелязва, че Русия от месеци провежда интензивна пропаганда в България, което прави с подкрепата на националистическата партия „Възраждане“. Цитиран е политологът Първан Симеонов с думите, че българите изпитват емоционална близост към Русия.

Виенският всекидневник посочва, че от предстоящите нови избори ще зависи дали България ще продължи демократичния курс на Кирил Петков, който настоява за борба срещу корупцията и за правни реформи. Ако той не успее да се наложи, ЕС може да се сдобие с враг в собствените си редици, заключава изданието

България пред нова стагнация?

За крах на мечтата за реформи говори и германският анализатор Кено Ферзек, който прогнозира, че България е изправена пред нова вътрешнополитическа стагнация. Тя и така отдавна е една от най-нестабилните в политически план държави в ЕС – с девет правителствени промени и шест парламентарни избора в последното десетилетие. А сега пропадна и поредната мечта за реформи – това беше предизвестеният край на продължителните спорове в четворната коалиция.

Авторът смята, че падането на правителството на Петков става в един от най-неподходящите моменти в последните години както за България, така и за ЕС: въпросът за оръжейните доставки и санкциите срещу Русия постоянно поставя на изпитания ЕС и неговите членове.

Кено Ферзек пише и това, че краят на правителството на Петков е тежък удар за България – имайки предвид, че премиерът в оставка за първи път от години предприе със своя кабинет сериозен опит за реформи срещу дълбоко корумпираните и като че ли нереформируеми структури в страната.

В и така лишеното от илюзии българско общество краят на този експеримент вероятно ще доведе до още по-голямо разочарование от политическата класа и още повече летаргия на следващите избори, заключава коментаторът.

Бурята. А след бурята падна ветото за Северна Македония

Емилия Милчева

Четирийсет и седмият парламент се записа в историята – не успя да преодолее политическото противопоставяне, но събра политическите противници, за да вдигнат ветото за Северна Македония.

След като Народното събрание одобри преговорната рамка и останалите документи, или т.нар. френско предложение, още другата седмица постоянните представители на ЕС ще придвижат процеса – в броените дни, които остават до 30 юни, когато е краят на френското председателство на Съвета на ЕС.

Какво реши парламентът

Дава мандат на правителството да одобри предложението на френското председателство на Съвета на ЕС, което трябва да бъде прецизирано, за да гарантира:

1. Спазването на Договора за приятелство, добросъседство и сътрудничество между Република България и Република Македония от 2017 г.

2. Вписване на българите като държавнотворен народ в преамбюла и в Конституцията на Република Северна Македония наравно с останалите народи.

3. Никъде по време на присъединителния процес не може да се говори за признаване на македонски език.

4. Европейски гаранции за спазването на тези условия.

Преди правителството да одобри предложението на френското председателство, външните министри на България и Северна Македония трябва да подпишат двустранен протокол, в който да са разписани стъпките за изпълнение на българските условия.

Протоколът трябва да бъде подписан преди приемането на Преговорната рамка и заключенията на Съвета на ЕС. Последното заседание на Съвета е на 28 юни, но Преговорната рамка и заключенията може да бъдат приети с писмена процедура. Преди това МВнР трябва да получи мандат за подписване на протокола.

Заместник-председателят на парламента Кристиан Вигенин от БСП коментира темата за протокола, който още не е довършен: „В него има въпроси, свързани с исторически личности. Съгласни ли сте да одобрим нещо, върху което нямаме контрол като народни представители?“. „България не вдига ветото, а подсилва силата му“, заяви в парламента съпредседателят на ДБ Христо Иванов.

Той подчерта, че ако Северна Македония не изпълнява ангажиментите си по време на преговорите за членство, „ветото, което им се налага, ще бъде със силата на цялото европейско семейство, застанало зад България“.

Важно е какво ще направи Скопие оттук нататък. Премиерът Димитър Ковачевски заяви, че българското предложение, тоест френското, е неприемливо, а опозицията ВМРО-ДПМНЕ се готви за протести.

Тези, които свалиха правителството, и тези, които го подкрепят, обединиха усилията си, за да гласуват преговорната рамка, подготвена от Европейската комисия и Франция. ГЕРБ и ДПС членуват в европейските политически семейства съответно на ЕНП и АЛДЕ. „Демократи за силна България“, част от „Демократична България“, също е член на ЕНП, а „Продължаваме промяната“ се стреми към групата на европейските либерали, макар че още не е подала документи за съдебна регистрация като партия след учредителното събрание през април т.г.

Независимо от политическото противопоставяне и поляризация, всички тези политически сили декларират европейска и евро-атлантическа ориентация. Техните политически семейства – десните и либералите, работиха усилено за европейската интеграция на Западните Балкани и за вдигане на ветото.

Френският президент Еманюел Макрон, чиято партия е част от алианса „Обнови Европа“, публично призна вчера, че върху България е бил упражнен „много силен натиск“ през последните месеци:

Това е и резултат от политическата криза в България в момента и ние не можем да се правим, че я няма. Искам да приветствам политическия кураж и ангажираност на премиера Петков. Той направи всичко и смятам, че сме много близо до споразумение.

Извън създадената под европейски натиск и на база споделени ценности „плаваща коалиция“ останаха БСП (иначе партньор в коалицията на ПП), прокремълската „Възраждане“ и партията, чийто лидер напусна управляващите заради „Македонияааа!“ – „Има такъв народ“.

Ако френското предложение трябваше да мине най-напред през заседание на правителството, ИТН и БСП щяха да го блокират заради червените си линии. Тази опасност беше избегната чрез хода с директното внасяне в парламента.

Това не отменя политическите разделения, не ни прави част от някакви коалиции, а трябва да си свършим работата заради националния интерес, за което ни плаща заплати суверенът.

Това заяви в пленарната зала съпредседателят на „Демократична България“ Христо Иванов. Така е, не ги отменя, но дава някаква слаба надежда, че на тази основа може да се градят политически решения и за бъдещето на България, изправена пред четвърти избори за година и половина.

Мнозинството български парламентаристи изпълни своя „дълг на европейци“, за който говори президентът Макрон. Решението ще има своя принос за укрепване на Западните Балкани, разтърсвани от новите федеративни амбиции на Сърбия и руското влияние в региона, което внася политическа нестабилност не само в Босна и Херцеговина, но и в други държави.

За вдигане на ветото, наложено през 2020 г. от третото правителство на Бойко Борисов, работиха знайни и незнайни дипломати, експерти, политици. Дори и представители на БСП, както признаха депутати социалисти.

Така се изпълни и обещанието, дадено от премиера Кирил Петков в началото на управлението му – в срок от 6 месеца (тоест до края на френското председателство) България да промени позицията си, „предлагайки нова процедура, много бърза, с много кратък краен срок“. В действителност за 6 месеца в управлението и заявените от ПП цели се промениха.

Борбата с корупцията, съдебната реформа и „изчегъртването“ на ГЕРБ бяха изместени от темата за ветото за Северна Македония.

Въпреки предварителните очаквания, засега няма изгледи за бурни демонстрации и изстъпления, както беше в Гърция, когато се преговаряше за името на Бившата югославска република Македония. Тогава в Солун, Атина и други гръцки градове десетки хиляди гърци не спряха да протестират дни наред заради употребата на „Македония“ в името на държавата. Но след като 27-годишният спор беше решен, демонстрациите стихнаха.

Макар че в последните дни се забелязва известна активност на политици от ВМРО, предвождани от евродепутата Ангел Джамбазки, те едва ли ще съберат впечатляващ брой граждани в своя подкрепа. „Възраждане“ можеха да свикат свои хора под знамената в петъчния ден, когато парламентът обсъждаше ветото – но не се случи.

А сега какво

Протестите пред Народното събрание заради вота на недоверие тъкмо приключиха като лятна буря, докараните с автобуси хора се прибраха по домовете си в провинцията, разотидоха се придошлите на жълтите павета софиянци.

Премиерът Кирил Петков нарече „мафия“ половината парламент, президента – „страхливец“, а доскорошния си партньор във властта „Има такъв народ“ – „предатели“. Оттегляйки се от капитанския мостик, след като вотът на недоверие, внесен от ГЕРБ, събори кабинета му, Петков взриви и мостовете на тръгване.

Това отсега предизвестява неуспеха на първия мандат, който президентът по право следва да връчи на „Продължаваме промяната“, за да сглоби правителство. Но ПП все пак ще се опита, може би отново с Кирил Петков, а може би с друг за премиер – което Асен Василев, неговият верен съратник, съпредседател и вицепремиер допуска, но се съмнява. 

Следващият мандат, който се полага на ГЕРБ като втора политическа сила на изборите през ноември 2021 г., също „изгаря“. От ГЕРБ вече обявиха, че ще го върнат тутакси. На когото и да се падне третият мандат – на ИТН, БСП, „Демократична България“ или „Възраждане“, правителство също няма да се състави. И България пак опира до избори.

Възможно ли е предсрочните избори да бъдат предотвратени от n на брой компромиси?

Например ако „Продължаваме промяната“ оттегли Бойко Рашков като кандидат за председател на КПКОПНИ – защото ДПС са особено раздразнени от номинацията. Или ако стихнат атаките срещу главния прокурор Иван Гешев – Бойко Борисов и сие не харесват това. Или…

Тези компромиси не са обикновени отстъпки, те са отстъпление от заявени битки и принципи, а иконичният образ на Промяната задължава създателите ѝ не просто да отхвърлят компромисите, но и да не влизат в преговори.

Лесно е, когато са на площада, изправени с мегафони пред хилядите скандиращи заедно с тях. Трудно е, когато са във властта и се налага да търсят партньорства, за да вземат решения в интерес на гражданите – и за разделените в подкрепата си хора на площада, и за останалите в домовете си.

Следващата седмица в парламента влиза за второ четене актуализацията на бюджета, а създаденото в името на Северна Македония и ЕС европейско мнозинство отново ще се разпадне заради конюнктурни интереси. След свалянето на председателя на 47-мото НС Никола Минчев, предшествало вота на недоверие, опозиционните партии в парламента показаха, че те са кворумът.

Ако поискат – има, ако го провалят – няма, тоест те са управляващото мнозинство и от тях ще зависи дали да бъдат приети едни или други разходи, едни или други проекти. (А както се разбра от писмото на напусналата „Възраждане“ Елена Гунчева, има знаци за съгласуване между партията на Костадинов и ГЕРБ.)

Какво ще успее да свърши парламентът, преди да се разпусне след близо месец,

зависи обаче от диалога и комуникацията между отделните лагери. На карта са заложени предстоящият отоплителен сезон, който започва след по-малко от 4 месеца, и газохранилището в Чирен, което е пълно 32%, а до октомври трябва да стигне 80%. Премиерът Кирил Петков трябваше да подпише в Азербайджан увеличение на доставките на азерски газ, които да удвоят планираните сега 1 млрд. куб.м годишно, но отложи пътуването си, за да подкрепи Никола Минчев в парламента.

Заложени са и първите близо 2,6 млрд. лева по Националния план за възстановяване и устойчивост, получаването на които изисква да се приемат 23 законопроекта. Законът обаче се оказа един, поне за първото плащане тази година, и вече е приет от Народното събрание на първо и второ четене – Закон за управление на средствата от европейските структурни и инвестиционни фондове.

Без съмнение парламентът ще одобри актуализацията на бюджета – пенсионерите в България са една трета от избирателите, – но не и разходите, поискани от правителството на Кирил Петков. В сряда, 29 юни, проектът влиза за второ четене в пленарната зала и ще е по-скоро предизборен.

За останалите важни за Промяната законопроекти зависи от мнозинството, което ще съберат – а засега не показват склонност да разширят обхвата му извън настоящото малцинство в парламента от 116 депутати (от ПП, ДБ, БСП и шестимата независими, отцепили се от ИТН).

Дефицитът на диалог беше отличителна черта на управленската конструкция в оставка. Нормална комуникация е липсвала в коалицията, както пролича от ваденето на мръсното бельо след „развода“, нямаше я и в отношенията с опозицията.

ДПС и „Възраждане“ са готови за избори. ДПС имат твърдо ядро, чиято готовност за гласуване се влияе основно от знаците на ръководството. Партията на Костадин Костадинов е във възход, регистриран от социолозите.

ИТН ще се бори пак да влезе в парламента – този път може да е и в коалиция с прясно учредената през май партия на Мая Манолова „Изправи се, България!“. БСП е в срив, а Корнелия Нинова и кръговете ѝ ще трябва да се разделят с ресурсните места в земеделието и горите.

Управлението отново ще зависи от правителство на президента.

Кой задейства бомбата с дистанционно управление

Владимир Левчев

Слави Трифонов трябва да си дава сметката, че постави партията си в положението на терорист самоубиец, защото на следващите избори вероятно няма да влезе в парламента.

Още от самото начало на съществуването на кабинета Кирил Петков беше ясно, че ляво-дясната коалиция – включваща и „Демократична България“ (ДБ), и БСП – граничи с невъзможното и че Слави Трифонов е една бомба със закъснител. Петков имаше почти непосилна задача на балансьор, който при това трябва да свърши важни неща в изключително тежки международни условия.

Начинът, по който Трифонов внезапно свали кабинета, и подбраният за това момент, в който трябваше да се вземат ключови за страната ни решения, навяват подозрението, че бомбата не е била просто със закъснител, а е била с дистанционно управление. Защо тя бе задействана точно сега, след 6 месеца привиден мир в управляващата коалиция?

Освен големите пари, за които вече стана ясно, има една основна външна причина за избухването на бомбата в този момент. И тя – по-всичко изглежда – е в Москва. От там, не от вчера, идват много конци, дърпащи живота у нас – конци, прекарани през сараи, газови тръби, разнообразни спящи клетки и очевидни провокатори (като К. Костадинов) .

Благодарение на своята тактическа грешка със спирането на газа за България и благодарение на това вече бивше правителство, изведнъж се оказа, че страната ни не е била така фатално привързана към Москва, със здравия робски синджир на тотална енергийна зависимост. 

Изведнъж се оказа, че можем да имаме, и то веднага, съвсем достатъчни количества газ – дори по-евтин от руския – от Азербайджан и от терминалите за втечнен газ в Гърция. Това скъсване на синджира (тук си мисля и за символичното кученце, подарено от Бойко Борисов на Големия брат в Москва, и за нашето послушно построяване на турския поток от Москва към Белград, вместо на конектора с Гърция) – това рязко и внезапно скъсване на синджира не се прощава лесно. И всички спящи клетки и задкулисни зависимости бяха веднага задействани.

Има още една важна причина за внезапното експлодиране на бомбата с дистанционно управление. (Разбира се, Слави Трифонов трябва да си дава сметката, че постави партията си в положението на терорист самоубиец, защото на следващите избори вероятно няма да влезе в парламента.)

Тази не по-малко важна причина е свързана с войната на Москва срещу разширяването на ЕС. И по-специално – разширяването на съюза в смятаната от Москва за своя сфера на влияние бивша Югославия – или Западните Балкани.

Очевидно влизането на Република Северна Македония и Албания в ЕС е червена линия за Путин. И в момента, в който това правителство постигна голям успех и на този фронт (освен на енергийния) и благодарение на работата на кабинета Петков, Европейският съюз, който е под френско председателство, се ангажира със защита на българските искания в спора с Република Северна Македония, бомбата в правителството трябваше да избухне.

„Коалицията“ на свалилите правителството ( макар че го взриви Трифонов) е не по-малко странна от бившата управляваща коалиция. И всеки в нея има своите лични интереси – шоуменът, любим на мафията, Пеевски, дошъл специално да натисне бутона, Борисов, който се страхува, че промените в КПКОНПИ могат да го доведат до съд, Копейкин – редникът, и Митрофанова – офицерът на тихия путински фронт у нас. Но свалянето на правителството всъщност беше подкрепено и от президента.

Кирил Петков първо беше обявен за национален предател от шоумена, но всички останали в новата четворна коалиция му пригласяха. Първо – Петков нещо бил правил тайно от парламента, договарял се с Макрон и бил национален предател, после пък обратното – защо той лично не се бил ангажирал да приеме френското предложение, а прехвърлял отговорността на парламента

Накрая, след като свалиха Кирил Петков, Борисов се опита да си присвои заслугата за приемането на френското предложение, докато Петков, чието правителство свърши работата, пак си остана лошият човек, предателят и т.н. Подлостта на политиците е безгранична.

Всеки си прави (по добре или по-зле) някакви лични сметки. Ясна е играта на Копейкин – освен че той е единственият отявлен враг на ЕС, НАТО и западната демокрация, така той може да увеличи присъствието си в следващия парламент.

Причината е политическата неграмотност на определена прослойка от населението у нас, неграмотност, подпомагана активно и от руската пропаганда. Заедно с Копейкин и президентският човек Янев, който категорично отказа да нарече войната „война“ и послушно повтаряше путиновата формулировка за „военна операция“, има шанс да получи доста места в следващия парламент. Така, заедно с БСП, можем да имаме едно де факто проруско мнозинство.

Партията на Слави Трифонов се самовзриви по една или друга причина. За ДПС е ясно защо участва в свалянето на правителството – те твърдо стоят зад Пеевски. (Интересно защо им е така трудно да се разделят с него? На този въпрос може най-добре може да отговори, но няма да отговори, Ахмед Доган.)

А Бойко Борисов? Каква е неговата игра? Той е човек с политическа интуиция и би трябвало да знае, че свалянето на Кирил Петков в този момент само ще повдигне рейтинга на „Продължаваме промяната,“ а и на „Демократична България“.

Има го страха на Борисов от съд, който вече споменахме. И от подготвяните промени в КПКОНПИ. ( Впрочем основна топла връзка между ДПС и Борисов е главният прокурор Гешев. А това правителство беше решено да намери начин за някаква отчетност на главния прокурор, което вече от много години изисква от нас Европейският съюз, а ние упорито не го правим).

От друга страна Борисов вероятно се надява, че ще спечели следващите избори. (Макар че свалянето на правителството от такава „четворна коалиция“ , силно ще повдигне рейтинга на ПП и ДБ, които не искат да се коалират с него.) Може би Борисов се надява да състави правителство, още при завъртането на парламентарната рулетка в този парламент – разбира се с ДПС, но ако е възможно да привлече и другите две катогерично про-евроатлантически политически сили.

При всяко положение, ако трябва да се спекулира с думата национално предателство, а това постоянно се правеше и се прави по адрес на Петков, истински национални предатели са тези, които заради някакви лични (или чужди) интереси жертват България – европейски субсидии, национална сигурност, национални интереси на Балканите, енергийна независимост, като хвърлят страната в предизборен хаос и несигурност точно в този момент. 

Ясно е, че без парламент, който трябва да взема жизнено важни за страната решения, и с ново служебно правителство, влакът ни отново ще спре в нищото.

Все пак, дори и взривен с дистанционнно управление, кабинетът „Петков“ постигна двете неща, заради които беше свален. Преди няколко дни започна тестването на конектора с Гърция, който скоро ще проработи и ще ни направи напълно енергийно независими от Москва.

Eдна нова парламентарна коалиция ( про-евро-атлантическа – както сам Копейкин я определи) гласува предложението на „Демократична България“ за приемане на френското предложение за спора с Република Северна Македония. А това предложение е голям шанс за нас, защото нашите искания с него стават общоевропейски.

Това би гарантирало и разширяването на ЕС на Балканите, което Русия искаше да предотврати.

Бягай, Македония. Чакаме те.

Радослав Бимбалов

Най-накрая имаме шанс да се сетим за изтърканата истина, че ако искаш някой да бъде твой, трябва да го пуснеш на свобода.

Коментарът е от профила на автора във фейсбук.

Македонияяяяя. Имам чувството, че винаги съм я писал така. Не е само заради Слави. Закърмени сме с идеята, че Македония не се изговаря, а се крещи. Или поне се пее – за девойчето, китка шарена…

За мен Македония беше баба ми. Казваше как са бягали от там и аз, наивно невръстен, си представях как – хванати за ръце, млади и стари – тичат като в някаква неземна олимпиада, на бавен каданс. Романтично ми звучеше, някак неясно защо. Бягали…

Може би сме прекалено много тези, дето сме развили хлапашки, мъглив блян към Македония. Ние, глуповатите наследници на онези, дето сме си ги представяли да бягат от там, хванати за ръце…

Реалността е друга. Македония не е част от нас вече повече от век. Половината от това столетие тази земя прекара в усилия да се превърне в Словения, както обещаваше Тито на всички в Югославия. Другото време изгуби в отчаяно търсене на себе си.

Крясъците „Македония!“ не помагат за това търсене. Те се чуват и от двете страни на границата прекалено дълго, истерично и подмолно – все използвани от популисти, патриотари, търсещи начин да бъдат забелязани, безмилостно тъпчейки рани, отворени преди повече от век.

Радвам се, че днес, най-накрая се появи малка светлинка разум в политическите истерици, поне от тая страна на барикадата. И най-накрая имаме шанс да се сетим за изтърканата истина, че ако искаш някой да бъде твой, трябва да го пуснеш на свобода.

Бягай, Македония. Чакаме те.

В колко Българии живеем?

При опасност нациите се сплотяват зад лидерите си – така е по света. В България е обратното – разбягваме се на различни посоки. Днес страната сякаш се е разпаднала на парчета. В колко Българии живеем? От Ивайло Дичев.

По света говорят за феномена „сбор под знамето“, когато при опасност нациите се сплотяват зад лидерите си. У нас е точно обратното, влизаме в политологията с термина „национално разбягване във всички посоки“.

На историческата есеистика оставям да размишлява дали на тази ни особеност се дължи фактът, че не веднъж сме изчезвали от картата на света.

В колко Българии живеем?

Настоящата катастрофа на българската държава – свалянето на правителството, блокирането на парламента, взаимната нетърпимост между политиците – обясняват с новата коалиция „Ориент експрес“, мобилизирана срещу евроатлантическата.

Разбира се, разсъждения от типа „cui bono?“ ни отвеждат към Кремъл, където вероятно щастливо потриват ръце, а и г-н Петков необмислено нареди руската посланичка до Пеевски и Трифонов като виновница за вота на недоверие.

Русофили и русофоби е, разбира се, едно архетипно деление в българската политика, но като че ли днес нещата са се поусложнили. Имаме открити русофили в БСП и Възраждане, разположени от двете страни на барикадата; имаме открити евроатлантици като ДБ и ДПС, пак от двете страни.

За скритите финансови зависимости, разбра се, подозираме герберските строители на руско-турския поток, но пък нямаше ли един енергиен „голям шлем“ откъм социалистите?

Други две Българии, които обикновено спрягаме при подобни конфликти – това са София и провинцията. Видяхме ги противопоставени чисто пространствено във времето на вота – на едната страна жълтопаветниците, излезли спонтанно да подкрепят правителството, на другата – докараните с автобуси привърженици на Възраждане в странна симбиоза с тези на ДПС и поздравени лично от г-н Пеевски.

„Провинция“ тук е метафора: става дума за дълбок разрив между два типа хора, които се намират навсякъде из страната: едните следят медиите, искат нещо от политиците и им държат сметка; другите са потънали в собствените си грижи или просто са загубили надежда, че някакво правителство може да направи нещо за тях.

По-добре да послушат десетника, който ги организира, дето се казва една разходка ще направят, гратисен сандвич ще изядат.

Но не мислете, че автобусите нямат и своите екзистенциални основания да ненавиждат жълтопаветниците, които г-н Иванов нарече средната класа. Не стига, че живеят по-добре – че имат възможности да избират живота си, да не треперят пред местни феодали, да спасяват децата си в чужбина – на всичкото отгоре си позволяват лукса да бъдат морални, да дават уроци!

Ами по-добре да ме управлява простак, който поне не ми създава чувство на малоценност, нали така? Малко парадоксално, но какво да я правиш човешката природа! Забележете, че същата „арогантност“, в която обвиняват Петков и Василев, френските популисти откриват у Макрон – твърде образован бил, твърде интелигентен, абе какво си мисли, че има моралното право да е над нас, обикновените хора ли?

Другото, което чуваме, е, че цари битка за смяна на поколенията. Попаднах на няколко трогателни постинга от млади хора, които се били върнали заради новото управление и след вота се стягат да си ходят. Млади и стари също е стара българска политология – младите искат бързо и напред, старите удрят спирачки.

Дали това, което наблюдаваме, е бунт на младите срещу старите? Май не. Петков, Атанасова, Пеевски и Костадинов са всичките на по 40 и няколко години; Минчев, Георгиев, Божанков и Балабанов – на по трийсет и няколко, Атанасов и Борисов на по 63. По-стари са средно в БСП и ДСБ, но нали тъкмо те в момента са на страната на промяната. Сложна работа с тези метафори.

По-убедително изглежда разделението между отворена и затворена България, т.е. хора, които се чувстват граждани на Европа и света, и други, които предпочитат уюта на мястото. Логично ни изглежда първите да са по-млади, но дали е така трябва да кажат демоскопите. Не съм сигурен и че лидерите на ГЕРБ или ДПС са по-малко отворени към света, отколкото харвардците – те просто умело играят с провинциалните емоции на избирателите си.

Вземете сценките на Борисов „аз съм прост и вие сте прости“ или новото комедиантско амплоа на Карадайъ. От друга страна тези две партии активно участват в европарламента, за разлика от ПП, които още нямат своя европейска идентичност.

Има някаква разделителна линия, но май е по-сложна, отколкото си мислим. Например за ИТН гласуваха много наши емигранти, но въпреки че пребивават в големия свят, те са май откъм затворените. 

Може би трябва да прокараме границата другаде. Единият български народ разчита на пазара и конкуренцията, другият – на държава, монопол и протекция. Безспорно е, че имаме нужда и от двата, само че твърде лесно се оказа да бъдат насъсквани един срещу друг. И тъй едните се оплакват, че онези паразити смучат от данъците им, другите разпалват патриотична страст срещу безотговорните глобалисти.

Към това се прибавят все нови и нови религиозни схизми – религиозни, защото почиват на страстни, уж морални убеждения, които нямат общо с реалността. Такава е схизмата по темата „Македония е наша“ между едните, които живеят във фентъзи версията на миналото, и другите, които ги гледат неразбиращо откъм настоящето.

Преминахме през схизми по темата традиционно семейство, мислено като правото да биеш жената и децата; по темата Ковид-мерки, съответно правото да заразяваш и да бъдеш заразяван.

По всяка тема в социалните мрежи изригва морална непримиримост, от която следва желание за унищожение на опонента – мафиот, соросоид, национален предател. Това превръщане на политическото във фенство виждаме дори на площада – Асен Василев, опитал кариера на оперен тенор, множеството акламира като един наш Павароти; другото множество пък жадува фолк-божеството Трифонов да ги дари най-после с концерт.

Откъде идва този разпад?

Чудя се откъде дойде този разпад. Една причина вероятно е упадъкът на лидерството, съчетан с нарастващ социологически популизъм. Политиците се вглеждат в най-тънките трепети на избирателя и бързат да предложат услугата.

Не харесвате украинските бежанци, не искате да пращаме оръжие – моля, партия по желание на клиента. Назад към хартиените бюлетини? Няма проблем!

Ако искаме да спрем разпада, вероятно трябва да се върнем към старите ориентири и да ограничим роенето на политическото предлагане, а и оттам – на народите, които днес съжителстват на територията.

Ами не ме интересува кой кого е обидил, нито пък какви душевни терзания е изпитал някой – интересува ме да свършат работа. Колко хубаво ще е, ако политиката най-после стане скучна, а дюдюкането и псувните да оставим за стадиона.

България е държава, в която заповедите на руското посолство стоят над българските и европейските закони

Иво Инджев

Както европейското, така българското правосъдие многократно оправдават изразяването на мнение върху (съветски) паметници в България. https://www.clubz.bg/129296-nezakonno_e_arestuvan_uchenikat_opital_da_napishe_save_ukraine_varhu_mocha

Въпреки многобройните съдебни решения, фандъковщината в София и в съответните й еквиваленти в страната продължават да се бори с всички сили и средства да не настъпи никаква промяна като бъдат настъпени по монументалния мазол съветски светини. Стига се (вкл. като харчи безотчетно средства на данъкоплатците) до абсурди в това старание. Фандъкова не знаела колко струва на общината специалната охрана на МОЧА, нито средствата за неговото специално осветяване.

Депутатът от ДБ Петър Славов, който зададе въпрос към Фандъкова, написа по този повод в социалните мрежи вчера следното:

“Петър Славов

 Ама разбира се – #МОЧА как да знаят СДВР, колко струват на данъкоплатеца 2 патрулки да дежурят там и да “охраняват” монумента денонощно от народната любов??

 Особено, след като кметицата и идея си нямала, колко ни струва електричеството за целонощното му тържествено осветление (нямало сложен електромер) ?!

#Срам е това, госпожи и господа, т.е. – другарки и другари от общината и СДВР, срам и безхаберие!

 Но с Цецка Бачкова и Методи Андреев няма да оставим нещата така, защото София НЕ Е МаЦква и вие дължите отчетност пред българските граждани! “

Още по-голям по своя общонационален мащаб (беш)е абсурдът с признанието на вътрешния министър Бойко Рашков, че МВР (със сигурност отдавна) е поело ангажимент към руското посолство да не допуска нелицеприятни за Русия изяви на съветските паметници, въпреки тяхната допустимост по българските закони. “Заслугата” на Рашков в това отношение е поне в това, че най-после потвърди тази очевидност, за която говоря и пиша от поне десетилетие насам.

Е, Рашков си отива, но приемствеността в спазването на този ангажимент едва ли ще бъде отменена, ако не дойде на власт българско правителство, за което българските и европейските закони да стоят над рашистките интереси. По-близък изглежда хоризонтът за такава промяна с отстраняването на Фандъкова от позицията й на квачка, защитаваща кукувичите съветски яйца, гледани като писани такива от българските курици (“Курица не птица, Болгария не заграница”) .

След малко повече от година софиянците ще имат възможност най-после да се освободят на редовни избори от закрилницата на лъжата за съветското ни освобождение. 

А дотогава можем да се учим от опита на страни като Чехия. Тя, за разлика от България, наистина е освобождавана (преди да бъде поробена и от СССР) от червеноармейци, но въпреки това системно и все по-категорично отказва съветските монументи да пропагандират “руския свят” на чешка територия.

Прага се освободи от паметника на маршал Конев, “прославил” се със смазването на унгарското въстание през 1956 г. Сега чехите премахват и названието на улицата, носеща името на съветския маршал. https://www.idnes.cz/praha/zpravy/konevova-ulice-prejmenovani-zastupitelstvo-praha-3.A220621_203839_praha-zpravy_zuf

Интересно е, че преименуването на улицата, както и самото премахване на съветския паметник, се решава на нивото на пражкия район Номер 3.

Не изисква нито санкцията на голямата община, нито на държавата. Местните власти са предоставили на жителите на конкретната улица възможността да гласуват, но на практика са били подкрепени да си свършат работата от огромно мълчаливо мнозинство. От 4983 регистрирани там лица в допитването са участвали само 944 души, 71% от които са били против преименуването.

Ако в България имаше превес усещането за справедливост и солидарност, трябваше тук да постъпим солидарно с Полша, за която главорезът Гурко е нарицателно за кървав руски окупатор, смазал Варшавското въстание за независимост от Русия броени години преди да бъде героизиран в България. Прославен е в София допълнително, въпреки бягството му от през лятото на 1877 г. от Стара Загора. Бяга от града и го изоставя на милостта на врага след като подмамва населението да го посреща без да се е подсигурил нито с разузнаване са наближаващата вражеска войска, ни с пехотна подкрепа за конницата си. Извършва престъпление, извършено от малодушие, поради самонадеяност и некомпетентност. В нормална държава предизвиканото от него опожаряване на цял град и гибелта на населението му би попаднало под ударите на военния съд и на съда на историята.

Вместо това нашите рашисти почетоха преди няколко години Гурко с нова паметна плоча в центъра на София (където и без това гъмжи от знаци на руското влияние), защото един централен булевард в столицата ни им е малко.  Руските завоеватели си имат тук верни последователи, които не поставят под съмнение което и да било историческо внушение от полза на рашисткото влияние.

Русия не се спира пред нищо във фалшифицирането на историята.

Това може да се види и от следното онагледяване на руското изнагляване – Калининград, бившият германски Кьонингсберг, който става част от СССР през 1945 година, е обявен днес в Русия за “древен руски град”.

България, като завладян от рашизма балкански анклав, я чака същото, ако не оказва съпротива.

Земният рай с червените линии

Митко Новков, Култура

Мила Родино,
ти си земен рай,
твойта хубост, твойта прелест,
ах те нямат край!

Химнът

Този път ще е сериозно май – всички червени линии са преминати!

Фейсбук статус

Мисля си – след като видях демонстрациите на 22 юни 2022 г., а и след гласувания вот на недоверие на правителството на Кирил Петков, че изглежда е време да променим думите в Химна на Република България: вместо „твойта хубост, твойта прелест, ах те нямат край“ да сложим „твоите червени линии, ах те нямат край“. Защото тия червени линии така са прорязали Родината, че цялата е сякаш овързана с червена панделка.

Антагонизми всякакви и навсякъде: съединението вярно, че прави силата, ама мантрата за малка и слаба България, от която нищо не зависи, вероятно идва и от тук – ние никога, ама наистина никога не сме били съединени. Все се делим, все се цепим, все се дамгосваме: българско – разглобено. Едно разпръснато лего, на което никоя с никоя част ни си пасва, ни се нагажда. И си остава легото все разпръснато…

Голямата битка с мафията – ГЕРБ, ДПС, Възраждане, ИТН, тепърва започва (фейсбук статус)

На хиляди линии. Най-пробутвана е престъпната линия, линията за мафията. Като с възгласа „Мафия!“ се „възнаграждават“ и двете страни. Особено вресливо тя се вряза в публиката, когато итънъто напуснаха правителството. Тогава и едните, и другите заявиха желание да си върнат държавата. Само че разбирането за държава се сблъска фронтално: за доскорошната опозиция, внезапно и за самата нея превърнала се в мнозинство, то означава да се спаси досегашната държава от разрухата, на която я подлагат с действията си опонентите им.

При последните пък тъкмо това е условието sine qua non: държавата е заграбена и ненормално функционираща, следователно за да стане нормална, моделът от преди трябва да бъде разрушен: „дори само страхът от „разплитането на чорапа“ обедини целия „отбор“ на задкулисните и политическите им проекции и го хвърли в боя срещу това неорганизирано, бавно, допускащо грешки и трудно балансиращо правителство“, тегли чертата Илиян Василев.

Червена линия: държавата трябва да се спаси, каквато е – първите; държавата трябва да се унищожи, каквато е – вторите. И няма как да има съгласие  с тия напълно противоположни цели…

Те всички са грозни. Много грозни (фейсбук статус)

Ей я, естетическата червена линия – умните и красивите против тъпите и грозните. Изразен е антагонизмът и в един още по-радикален статус: „100 метра разстояние, 100 000 години еволюционна разлика!“.

Георги Господинов си нямаше на времето работа, че да го измисли изречението: „Протестиращият човек е красив“. Разбира се, днес, ако погледнем политическите реалии, протестиращи са тъкмо грозните, докато красивите са демонстриращи: протестът е винаги против властта, когато е за властта – може да бъде демонстрация, може да бъде манифестация, може и митинг да бъде, пък ако щете и парад, но няма как да бъде протест.

Ако се поровим по-дълбоко, ще открием източника за умните и красивите във великото стихотворение на Збигнев Херберт „Силата на вкуса“, превърнало се в символ на 90-те, където има и такива строфи: „но всъщност всичко това бе само въпрос на вкус // Да на вкус / в който са вплетени фибри душа и хрущялчета съвест“.

Социалните мрежи изобилстват със снимки на наистина не особено лицеприятно изглеждащи хора – дебели, с анцузи, мургави, напомпани мъже със стероиди, жени със силикон – мила родна картинка, както казвахме някога. Или пък Kleta Majka Balgariq, както стана шикозно напоследък (за жалост, церберите от Фейсбук изтриха майтапчиите).

Всички те почти са вкарани в зоната на нечовешкото/античовешкото, което обаче значи, че с тях никакъв диалог не е възможен, никакъв разговор няма покритие – какво да си кажеш с тези нечленоразделници, дето няма и да те разберат?! Най-дебелата червена линия…

Те бяха дошли тук за малко да им покажат на „тея софиянци“ какво могат, и спокойно се оттегляха при своите си селски бунища с планини от пластмаса (фейсбук статус)

Териториалната линия – столица-провинция, град-село. Цитиран е и Певецът на българското село, писателят Елин Пелин, разказът „Кал“: „Всичко, всичко тъне в кал — и души, и сърца, и умове, и хора, и говеда, и всичко… Вечно окаяние, вечно безпомощно напъване, вечно омразно жабуркане из тая тиня. Нито криле има, нито простор има…“

Обидното „селянин“ продължава да се чува из градския транспорт, което е странно: в по-голямата част от своята история българите са селски народ („всички сме от село“, както гласи едно популярно генеалогично прозрение), едва в годините на Възраждането малките градчета (малки обаче, почти села) вземат в ръцете си общественото ни развитие. Че то и мадоните ни – все селянки: Христо Станчев, Иван Милев, Васил Стоилов, Владимир Димитров-Майстора, Стоян Венев, Димитър Казаков-Нерон…

В „Метрополис“ („Изток-Запад“, 2022) британецът Бен Уилсън изтъква като основна характеристика на градовете тяхната отвореност, възможността да напреднеш индивидуално, анонимността – все неща, различни от живота на село.

Йордан Радичков непрекъснато изтъква в интервютата си как в родната му Калиманица всички се познавали и се поздравявали, докато в София – мъртвило, всеки заключен в себе си. България може да се брои пространствено за единна държава, но времево населението ѝ живее в различни епохи – от предмодерност и пред-предмодерност до постмодерност и пост-постмодерност. На 22 юни 2022 г. това пролича болезнено…  

Много още червени линия могат да се теглят: млади-стари, свободни-роби, пришълци (харвардци)-тукашни (итенейци)… И никакъв Лобачевски – препускат си червените линии по собствена траектория и никъде не се пресичат, всяка сама за себе си.

Ето доказателства: първото дава доц. Стойчо Стойчев, политологът, който даже си го е номерирал убеждението: „Те („те“ са подкрепящите правителството) искат АПАРТЕЙД, защото: 1. Тези хора са убедени, че са елит. 2. Тези хора са убедени, че са носители на нормалността. 3. За тези хора само тяхното управление е нормално и трябва да остане, иначе отиваме в ненормалността“.

Второто мнение е на проф. Евгений Дайнов, и той политолог, дълбокомислен/о: „Мдааа… Тия страхливци все пак ни обявиха война. Ще трябва издръжливост и неотстъпчивост. Никакви договорки. Челен сблъсък. Който мигне пръв“.

Разчекната история, грам шанс за помирение…

А май трябва. Трябва да качим на кантара на съгласието не само грамове, но и килограми, че и цели тонове. И не просто трябва, а се налага, насъщно се налага. Защото днешната ситуация зловещо напомня на два периода в българската история през ХХ век, бременни с разруха: по червените си линии напомня на кървавата гражданска война, разразила се през 20-те години; по политическо-партийно-институционалната си парализа прилича на годините преди преврата от 19 май 1934 г.

Слава Богу, тази насъщност се осъзнава от някои вече – може би защото човекът, прозрял я, се занимава с история. Георги Ангелов, журналист, водещ предаването „История.BG“: „В това пространство сме заедно, повече или по-малко съмишленици. Споделяме, обменяме идеи и това е хубаво. Но се самозатваряме, самочетем. Като изключим троловете и умишлените атаки, всъщност не общуваме с онези, които мислят по различен начин. А нашата сила не е просто в разграничаването – тя е преди всичко в способността ни да убеждаваме аргументирано.

Знам, това е бавен, сложен и понякога изнервящ процес. До изборите ще отдам усилията си на разговори с хора, които бих искал да възприемам не като врагове, а като потенциални съратници. Нека сме различни, но нека уточним ценностите, зад които заставаме и намерим общата основа. Не съм идеалист, има и такива, с които диалогът е невъзможен. Но не пречи да опитаме, защото изборите идват със страшна сила…“

Струва си да го послушаме. Защото инак страшната сила ще се стовари върху нас…

Прост и беден народ се продава лесно

Огнян (читател на Кафенето)

България е държава с население не само бедно, но и ужасно необразовано. И даже дебилно, както се изказа един комунист-професор преди години.

Какво ли да очакваме, след като един сричащ сценария “шоумен” може да основе партия и за нея да гласуват половин милион хора.

Какво ли може да очакваме още? Ще гласуваме за разни генерали, които никога не са водили войници в сражение, а са търкали години столовете зад бюрата.

Някои даже са летели по 20-тина часа годишно. Страшни професионалисти! Главно за да имат летателния минимум, за да се водят “пилоти”.

Другите са “разигравали” сражения срещу Турция и Гърция, защото тогава са били офицери от БНА – член на Варшавския договор. А сега станаха НАТО-вски генерали. Ашколсун, както казват някои.

И в разузнавателните ни служби е същото – московки възпитаници сега са станаха “демократи”.

А едрите ни капиталисти, т.н олигарси – закърмени с парите от комунистическите фондове, с дебелите връзки с татовата номенклатура, ползвайки привилегии като активни борци по онова време срещу капитализма, сега синовете и дъщерите им строят този пуст катитализъм.

А прост и беден народ се продава лесно.