Готови сме!

Само с Делян Пеевски и съдебната система не можахме съвсем да сколасаме и да ги сметем под килима

Даниел Смилов

Делян Пеевски. Снимка Веселин Боришев

Готови сме! И естакадата е почти построена! И НДК-то свети пооправено! И Волен Сидеров е сресан и се държи прилично! И Западните Балкани даже са притихнали в очакване за оправяне и ускорена евроинтеграция!

Що е то Западни Балкани?

Само с Делян Пеевски и съдебната система не можахме съвсем да сколасаме и да ги сметем под килима, а за беля „Гардиън“, „Цайт“ и АФП точно там намериха да погледнат. Защо не пишат за НДК-то и за киселото мляко, а все по маргинални подкилимни теми човъркат?

Нашата преса как се научи да гледа позитивно на нещата! Може да не е съвсем свободна, но пък стана силно позитивна. (За правителството, а не за опозиционните „задн…ци“, да цитираме в. Труд).

Демокрацията е, когато хората имат какво да ядат. Другото там – Пирин-Мирин, правови държави и пр. – са бошлаф работа. Та и с председателството е така – залагаме на софрите, хората да останат доволни.

България в председателския стол на Европа

А пък пълен търбух за опозиционни стенания е глух.

Ей това е нашата стратегия, пък да видим дали ще проработи! Ще попишат, ще попишат за корупцията и захванатата държава из международните издания, ама у нас тях кой ги чете?

В краен случай ще ги обявим за бухалки и ще им пуснем една книжка „Те откраднаха Европа“. Така ще ги изтипосаме, че сами няма да се познаят.

А това поне го можем.

–-

* Текстът е публикуван в профила на Даниел Смилов във фейсбук. Заглавието и подзаглавието са на Клуб Z.

Престъплението от 1984: „Простихме, но не забравихме“

„Наказанието им е да знаят, че сме част от нашата родина и не могат да ни противопоставят на българите“. Някои от личните истории на хората, изстрадали престъплението срещу българските турци, разказва Вилдан Байрямова.

Могиляне, декември 2017

Последната седмица на всяка година е повод да се помене паметта на жертвите от събитията в края на 1984-та. Събитията, които БКП цинично нарече „Възродителен процес“.

На 26 декември при протест в село Могиляне е простреляно 18-месечното момиченце Тюркян, майката е ранена, други двама са убити. На тази дата край чешмата, издигната в памет на детето, по традиция се събират хиляди хора.

Селиме Али, която през 1984 била само на 20 години, се връща назад в спомените си: „В онези дни бях зам.-началник на трикотажен цех в село Перперек. Шефът предупреди, че ще идват да ни сменят имената, поиска да има ред и дисциплина“, разказа жената. Но когато нахлули „червени барети“ и танкове обградили цеха, настанала паника. Само час по-късно Селиме била извикана в милицията в Кърджали и обвинена, че е провокирала хаоса.

После в продължение на 48 часа я подложили на психически тормоз – „Каква си, знаеш ли си корените?“ – я питали стотици пъти. Само бременността я спасила от заточение в Белене.

Място за омраза няма

Можеш ли да забравиш станалото?“- я питам. „Не, не мога. Жалко е, че споменът не отминава“, отвръща ми Селиме. Тя е не е простила за това, че освен на живите, режимът е посегнал дори на мъртвите – гробищни плочи били изтръгвани, заличавани били рождените имена на покойниците, за да се заменят с новите, които държавната власт налагала: „Беше много жестоко, оскверниха гробовете на баба и дядо, това трудно се прощава и не се забравя, но не искам отмъщение – нека извършителите на това престъпление да се срамуват от себе си. Най-голямото наказание за тези хора е да знаят, че ние сме част от нашата родина и няма сила, която да ни противопостави на българите“, уверява ме Селиме.

Могиляне, декември 2017: Възпоменание за жертвите

Боли я от това, че виновниците са известни, но не са наказани: „Ако имат съвест и морал, магистратите са длъжни да отворят архивите и да възобновят делото за т.нар. Възродителен процес. Ние всички сме наясно, че приятелите и съседите ни българи не носят никаква вина, те самите бяха объркани и тревожни. Когато дъщерите ми ме разпитват за онова време, съзнателно не им разказвам детайли – не искам да посея в тях омразата, но и да заличиш паметта – също не може“, казва жената.

Когато дойде страхът

Преди поредния възпоменателен митинг в Момчилград разговарям с Вели Шакир. Той е директор на строящия се в Кърджали високотехнологичен завод за елементи и системи за производство, потребление и съхранение на електроенергия.

През 1984 Вели работел в Трявна и дни преди празниците се върнал у дома в джебелското село Устрен. Там заварил пълен мрак, електричеството спряно, улиците – необичайно безлюдни.

Разказва как внезапно се чули множество гласове на хора, тръгнали на протест към кметството в Джебел: „Маските бяха паднали, беше развенчана версията, че ще се сменят само имената на съпрузи от смесени бракове. Протестните демонстрации започнаха да стават все по-масови, брат ми беше смлян от бой в участъка, милиционерският произвол и насилието станаха денонощни“, спомня си той.

Съжаление, срам, боязън и неудобство прочел в очите на свой приятел от казармата, пристигнал в завода в Трявна с „възродителна“ мисия и с автомат. Когато погледите им се срещнали и Вели го попитал накъде е поел с оръжие в ръка, едрият мъж в униформа на милиционер му казал: „Шакирче, не ми е удобно, но такава е заповедта“.

Убеден съм, че се срамуваше, казва Вели и си спомня, че по нареждане на партията и профсъюза всички работници били събирани в големите зали на заводите, за да скандират: „Турците в Турция, България – на българите!“.

Вели Шакир – „Брат ми беше смлян от бой“

Признава, че на 21 години не е осъзнавал напълно колко зловещо е станалото.

„Но страхът надвисна, когато започнахме да погребваме близките си не по познатия ни религиозен ритуал, а приятелите българи взеха да ни се подиграват заради „избора“ на име. И когато се оказа, че държавата те задължава да си избереш ново име, но българите не искат да те приемат като един от тях и предпочитат да те няма в България“, разказва той.

Съпругата на Мехмедали Рамадан, един от организаторите на протестите в Момчилград, и до днес помни как при поредното му отвеждане на разпит се сбогували с мисълта, че повече няма да се видят: „Тези хора много добре знаят цената на родината, вижте българското знаме на къщата им, то винаги е било там“, сочи отсреща Вели.

Смята, че няма място за отмъщения, както няма и колективна вина, но че времето отмъщава на виновниците: „Все още има доста живи от онези, които са малтретирали хора в милицията, познават се, срещат се по улиците. Дори ми е странно, че ние не им обърнахме гръб, не ги зачертахме, не зная обаче как живеят след стореното“, пита се той. И допълва, че човек трябва да умее да прощава и да учи децата си на прошка, защото иначе би им дал много лош пример.

Да не забравят, но да прощават и то без омраза: „Когато ме попита изпитвам ли желание за мъст, пред очите ми не се явиха злодеите, а моите истински приятели българи. На тези лъчезарни хора ли да мъстя, те нямат вина за извращенията на режима“, заключава Вели.

Не „око за око“, а върховенство на закона

Агоп Узунбохосян, Георги Чешмеджиев и Мохамед Узункъш пият кафе в центъра на Кърджали. Първите двама сега се запознават с историята на „Дългата зима“ – първата правозащитна организация на турците в България, която се противопоставя на преименуването им. Името на тази организация на турски е „Узун къш“. (б.ред.)

Лидерът ѝ Мохамед не може да прости за престъплението, извършено преди 33 години. Той има присъди за шпионаж, тероризъм, организирана антидържавна дейност и антикомунистическа пропаганда. Музикантът, който се препитавал с китарата си по бургаските ресторанти, бил арестуван по обвинение за палеж на горичка до село Бенковски, Кърджалийско.

Агоп Узунбохосян, Георги Чешмеджиев и Мохамед Узункъш

Обявен бил за лидер на подпалвачите, които изобщо не познавал.

Следвали 5 месеца изтезания и разпити в Главно следствено управление в София, бил зад решетките на Софийския централен затвор, а после и в Старозагорския и Пазарджишкия. И въпреки всички нещастия, които е преживял, днес той смята, че не трябва да се говори за отмъщение. Убеден е обаче, че за всяко престъпление следва да има наказание. „Възмездие, но не „око за око“, а върховенство на закона“, казва Мохамед.

Агоп също не забравя онези смутни дни. „Бяхме объркани, парализирани, не знаехме какво става, нито как да постъпим. Десетилетия си наричал хората с едно име, ритал си топка с тях, как да се обръщаш вече към тях? Преследването и глобите бяха жестоки“, казва той и си помня колко смразяващо му подействал надпис на автогарата във Варна, който в началото на 1985 г. предупреждавал, че на български граждани с „нетрадиционни имена“ билети не се издават.

Когато 4 г. по-късно избухват т.нар. Майски събития, към Турция потеглят кервани с бежанци, които отнасят и много от неговите приятели и колеги: „Нахлуваха по къщите и заповядваха за 24 часа да ги няма. Инженери, лекари, учители, всички бяха изметени. Непростимо е да отнемеш на човек името му – онова, с което идваш на света и после изведнъж да осъмнеш като непознат и гонен“, коментира той.

„Престъплението никога няма да бъде забравено“

Могиляне, декември 2017

И ние, българите, не можем да забравим онази гавра с хората, подчертава Георги Чешмеджиев. Навремето той едва успял да отведе един смлян от бой свой приятел, продавач на вестници, който бил пребит от милиционери пред очите на хората по пазара, само защото проговорил на турски.

„По онова време мои приятели настояваха, че турците трябва да станат българи. Да знаете – казвах им тогава – че престъплението никога няма да бъде забравено и ако падне властта, ще е само заради това – и така и стана. И още им го припомням“, казва Георги. Той и Агоп са участници в протестите в Кърджали, на които е било искано да се върнат имената на „покръстените“. Били малка група, а до тях цял площад ревял: „Турците в Турция – България за българите!“.

На 29 декември 1989 г. пленум на ЦК на БКП възстанови имената на българските мюсюлмани. Сега площадите са тихи, а хората отново са заедно.

Особености на българския патриотизъм

Едно уникално творение – венец на венеца на създателя

Албена Бъчварова

Художник Ирина Кирилова

Българският патриот е уникално творение. Венец на венеца на създателя. Чудо на чудесата. Парадокс в самата си същност.

Парадокс 1

В България и по света живеят около 8-9 млн. души. Патриотите са обаче поне два пъти или три пъти повече. Сметката не излиза. От тези милиони все пак трябва да се извадят соросоиди, предатели, етнически подозрителни, обикновени безродници, неопределени…

Това е, защото едно тяло може да събере няколко патриотични души.  Нещо като минимодела на „Обединените патриоти“,  известни още като Триглавата патриотична ламя.  Формулата гарантира неизтребима патриотичност.

Парадокс 2

Българският патриот е чел малко, но знае всичко. Той е родèн историк. Знае всичко за България на три морета и за законите на хан Крум – особено в частта с рязането на ръце. Това Аспарух, това Симеон… Важното е, че едно време сме били най-умни и най-силни не само на Балканите, но и в Европа (а то едно време друго освен Европа не е имало).

Историческите врагове – „Турция ке падне” и „Турция трябва да се извини”, и историческите братя, братушки по-точно, също са ясни – славяни, с близки езици и цар освободител (истинският патриот знае, че е наречен така, защото ни е освободил от турско робство, за крепостни в това уравнение няма място).

Българският патриот държи на паметниците – големи и светещи, по възможност. На крепостите – пластмасови и пак светещи, по възможност. Опива се от величието на отминалите времена дори и да не различава Борис Първи от Калоян.

Българинът докрай е трескав защитник на кирилицата. Посегателствата срещу азбуката, „която сме дали на света“, са почти толкова скверни, колкото и срещу киселото мляко. Шопската салата и компютърът са на следващо място. Да се протягат мръсни ръце към кирилицата е нещо, което кара всяка кротка родолюбива душа да се хване за кобура. Всеки знае, че азбуката е измислена от Кирил и Методий, подробностите за техния произход, ученици и какво е глаголица, какво е кирилица и как точно се е стигнало до сегашната ни писменост са маловажни.

Истинският патриот е готов и в огъня да влезе, за да брани писмото си (дори и да възроптае срещу големия брат руския президент Путин), но не и да го ползва по предназначение. За какво е измислена шльокавицата – ако не за яростни словесни битки във фейсбук в защита на кирилицата, разбира се.

И на „История славянобългарска“, когато някой посегне да я мести из училищната програма, и на „Аз съм българче“ (нищо че патриотът е чел само заглавието на труда на Паисий, а от христоматийното стихотворение знае най-много първия куплет).

Патриотът няма нужда да пише правилно, да знае елементарните закони на граматиката, а пълният член е забавление за Ентелектуалци и хора с претенциЙ (по новия български правопис).

Истинският патриот няма нужда да чете книги, защото той черпи познание от университета на живота (а и бавно чете).

Той обича образованието, не в смисъл на реални знания, а сведено до диплома за виЗше.

Познанието като ценност е скучно и безсмислено. И само усложнява света. А за патриота картината е проста – ясно е кой е лошият, кой е добрият, кого „да люби и кого да мрази силно“.

Парадокс 3

„Българинът докрай“ има голям респект към законите. Трябва да има ред и законите да се спазват. Здрава ръка, силен човек, малко нещо диктатура, военен режим – само те ще ни оправят. Всички политици са корумпирани и трябва да са в затвора, а смъртното наказание немедлено да се възстанови, убеден е той.

Законите са безкрайно важни за истинския патриот. Логиката е проста – законите са създадени, за да ги спазват другите. Цялото съществуване на подобни изградени от принципи персони следва ясна философия – правилата трябва да се нарушават, на дребно, по андрешковски, но неуморно – дори и само да е пререждане на опашката или минаване на червено.

Патриотът обаче много се дразни, когато Другите действат като него. Особено ако това са онези, които той НЕ одобрява.

Дразни се от корумпираните и крадливи политици само когато той не ги корумпира или него не го корумпират.

„Законите са за всички“, казва той при поредния репортаж как роми не си плащат водата/тока/друг консуматив.

Обича да се възмущава от нечистоплътността и мръсотията в циганските гета, докато небрежно си хвърля опаковката от вафла на земята или още по-небрежно си мята боклука от седмия етаж.

„Държавата е длъжна…“, казва по същия начин, по който го твърдят недолюбваните от него малцинства.

Парадокс 4

Патриотът докрай е страшно загрижен, че нацията изчезва, претопява се, винаги е готов да цитира неособено приятните световни статистики кога ще се роди последният българин. Той има дълга тирада за това как ни превземат турци и роми, а ако малко се отпуснем и не сме така бдителни, и бежанци джихадисти.

Същевременно обаче истинският патриот няма повече от две деца, защото държавата не му е създала условия да ги отглежда.

Той има строги патриархални разбирания – бедствие е дъщеря му/синът му да са хомосексуални (само по-ужасно е да се оженят/омъжат за ром и малко по-малко ужасно за турчин), но и много либерален – абортите (мн. число) не са проблем, изневерите – също (данни на центъра Реw, а наскоро и изследване на ценностните нагласи на агенция „Тренд“ стигна до същите изводи).

По подобен амбивалентен начин подхожда и към православността си – тя е изцяло отдадена на празничната религиозност, но трябва константно да се брани и е застрашена.

Парадокс 5

Българинът, син на юнашко племе, хем обича Европата и ѝ се възхищава, хем я подозира във всички грехове и постоянна злонамереност (и желание да го прецака). Според скорошно сравнително изследване на Евробарометър над половината от българите са положително настроени към ЕС. Европейският съюз е важен за българския патриот, но най-вече като източник на финансиране.

Когато България трябва да покаже европейска солидарност, това за него е „изнудване“.  Освен това Европа, т.е. Западът винаги иска да го мине – пробутва му храни с по-ниско качество и по-високи цени, отнася се с него като човек второ качество, не познава славното и величаво минало на майка България, приема го за гастарбайтер и т. н.

По какво ще го познаете

Най-вече по враговете му

Те са много и разнообразни, но доста предвидими. Опасностите, които грозят българщината, дебнат отвсякъде.

Голямата заплаха – бежанци/мигранти

Нито оградата по границата, нито уверенията на премиера Борисов – стабилно съоръжение за милиони – го успокояват и той продължава да е уверен, че пълчища мюсюлмани искат да нахлуят и да превземат най-скъпото му и да посегнат на неособено силната му, но православна вяра. Не помагат и твърденията, че голямата вълна от мигранти/бежанци е отминала.

(Снимка на Елена Йончева на стълба да оградата също не действа успокояващо.)

Българският родолюбец е убеден, че пълзящата заплаха на ислямизацията диша в лицето му. Затова трябва да се вземат спешни мерки. И прогонва – решително, смело и безкомпромисно – всеки враг. Било то деца, които искат да учат в селското училище, било то семейство сирийски бежанци.

Всички те са скрити ислямисти и допуснеш ли един, не усещаш как скоро след това всичките ти роднини са изклани, а родното ти място завладяно, знае патриотът. Елементарната човещина – това са криворазбрани либерални глезотии. Ако на тях се поддава и католически свещеник като в историята с Белене, и той си носи последиците.

Бежанците/мигрантите трябва не само да бъдат прогонвани, но въобще да не бъдат допускани да припарят до земята българска, вярва патриотът. Затова той самоотвержено се впуска с голи ръце и свински опашки да хваща нарушители. А Динко и Перата поставят началото на нова професия – ловци на глави на бежанци.

Неслучайно в повечето изследвания мигрантите изтласкват като голяма заплаха ромите от първото място.

Второ място – роми/цигани

Но ромите/циганите са постоянна опасност, източник на неизкоренимо зло и спяща терористична клетка, която ражда по много деца, не работи, краде ток и живее наготово на социални помощи.

Третата позиция е за турците – враг по наследство

Мюсюлманите и ислямът са друга голяма тема – пълзящата ислямизация на Европа и на България. Затова и долу забрадките, зове истинският патриот.

Гейовете

Много неприятни са гейовете, въобще всички, принадлежащи към ЛГБТ общността, гей браковете са извращение, гей парадите трябва да бъдат забранени.

Евреите и световната конспирация

Истинският патриот има съмнения и за евреите и юдомасонската световна конспирация, макар че от грижи за по-горе изброените врагове му остава по-малко време да громи този неприятел. Нацистките поздрави са само шега (както обяснява един от най-първите патриоти на републиката Валери Симеонов – кой като студент не се е шегувал, като ходи в някой концлагер? И самият той кой знае какви майтапчийски снимки има от Бухенвалд – това по по повод нацисткия поздрав на задържалия се съвсем накратко на поста си зам.-министър Павел Тенев).

Соросоиди и „либерасти“

Сред недолюбваните са и различните видове „продажници“ и „родоостъпници“ – соросоиди и „либерасти“,  които по подразбиране са платени агенти на зли външни сили, които се борят срещу българщината и подкопават устоите на православието и любовта към Русия.

САЩ – новият поробител

Има и подозрително отношение към НАТО, защото най-добре е България да бъде неутрална и да не дразним Големия брат, както и към САЩ – окупатор и поробител, който сее вредно културно влияние (например Хелоуин, упадъчен празник, борбата с който трябва да се води до пълна победа. „Когато американците си сложат мартеници, тогава и аз ще чествам Хелоуин” е фейсбук кампания около 1 ноември).

Както и по приятелите му

Близки до сърцето му са Русия, Путин, православието, Паметникът на Съветската армия и Македония (макар и по доста особен начин – македонски език няма, а и това си е част от България).

Има симпатии и към Орбан (и Полша на Качински), защото нервират Брюксел и си правят, каквото искат.

Езикът на омразата, социалните мрежи и медиите

Патриотът е голям почитател на социалните медии – най-вече на фейсбук, където често за всеки случай има по няколко профила. Там бори враговете на Отечеството неуморно на някакъв странен език, с обиди, закани и псувни. Публикува свои снимки – по татуировки, на маса, с уловен бежанец, на когото е стъпил на врата, с възлюбената си – преди или след като ѝ е упражнил патриотично домашно насилие…

Говоренето е с непрекъснато разделение на „ние“ и „те“. „Те“ са всички, които трябва да бъдат прогонени, заловени, набити или поне изолирани далеч от истинските българи и децата им.

Някои външни характеристики

Истинският патриот не оставя на случайността да бъде разпознат като такъв.

Левски

Затова най-често той има извезан с мастило на гърдите си лика на Левски (по-рядко на Ботев), или на бицепса си, или по други неназоваеми части на тялото си. Левски е особено потърпевш – той е размятан и като образ, и като слово (чрез произволни цитати, които му се приписват). В краен случай и тениска върши работа. Важното е да се снимаш в различни пози и да качиш снимките в социалните мрежи.

Трикольор

Радетелят на българщината е силно привързан към националния флаг – бяло, зелено, червено в опърпан вариант се вее от балкона. Много по-шик е обаче да закачиш малко знаменце на антената на колата или на страничното огледало. Така, изпълнен с национална гордост, можеш със самочувствие да минеш на червено или да паркираш със замах на място за инвалиди.

Надписите

Патриотът особено се екзалтира, когато попадне в чужбина и е убеден, че по всякакъв начин трябва да се обозначи и да се увековечи (най-добре на някоя антика и културна ценност на поне хиляда години). Възбуденото му състояние намира израз и в писмовна форма – по възможност нецензурна и едносрична, а в по-благовидния вариант нещо като „П. беше тук”. (Наскоро главният редактор на Vagabond Антони Георгиев разказа какво било изумлението му, когато открил характерния трибуквен надпис в пустинята Атакама, където рядко стъпват хора, на едни „скромни” 12 хил. км от славната българска земя).

Носия

Вече е напълно сигурно – ако в гардероба си не държиш поне една носия, в която да се появяваш по най-неочаквани случаи, ти не си никакъв родолюбец, а вероятно направо си и предател. Това е като нов тест за принадлежност – сдобиването и носенето на национална „униформа”.

След като националите по футбол решиха да направят патриотична сесия по носии, вече нищо не е същото. (Едно нещо остава всъщност без промяна – систематичността, с която губят мачове).

Преди тях обаче Цветан Цветанов сложи калпака и потурите в Жеравна, а наскоро Валери Симеонов се появи на фамозната сватба на коалиционния си партньор Волен Сидеров по елече. Всъщност в едни по-далечни времена днешната г-жа Сидерова в компанията на Калина Крумова срещаше чуждестранни високопоставени гости в носия и с погача. (Това между заетостта ѝ в подпомагането на днешния шеф на парламентарната група на съуправляващите „Обединени патриоти“ при атаката над джамията в София и други запомнящи се дела.)

Дали след предложенията за патриотично възпитание в училищата и въвеждането на задължителната казарма няма да има и следващо – за превръщането на народната носия в задължителна униформа.

За тези, които са пропуснали да се снабдят – в „Лидл“ вече има тениски с народни мотиви, клин панталон също, на народни цени от 11-12 лв. А новата родолюбива придобивка може да сложите в найлонова торба с националното знаме от „Кауфланд“ точно до киселото мляко. А после да отпивате доволно от обвитата с шевици бутилка на кока-кола.

Някога патриотизмът беше кауза, сега е тренд. И всичко, свързано с него, може да бъде и добър бизнес – патриотичен.

Което чуждите вериги находчиво използват. И не само те.

Кръщене

Последният патриотичен хит са масовите кръщенета. Защо не. Само скептиците и родоостъпниците могат да откриват неприятна прилика със сватбите на Муун. Патриотично е, а слоганът на инициативата, в която бяха кръстени из цялата страна 1000 бебета, е „Направи го за България“. С благословията и активното участие на Българската православна църква и патриарх Неофит.

Следващата стъпка в „Направи го за България“, организирано от шоумена Андрей и компания – може би ще са колективни, масови зачевания – защото раждаемостта трябва да се стимулира и да се борим с всички средства с отрицателния демографски прираст.

Понятието „патриотизъм“ е подложено на унищожение, то се превръща в игра на мускули, бутафория, синоним на агресия и сеене на разделение. Псевдопатриотизмът настъпва по всички фронтове. Маскиран под различни форми. Но тонът е ясно зададен. Политически.

„Обединените патриоти“, коалиция, състояща се от три партии с богата история на реч на омраза, разединение и насаждане на ретроградност в обществените отношения, е част от управлението на страната. При това от ГЕРБ често ги хвалят като добър и предсказуем партньор.

Те могат да нападат джамии, полицаи, висши училища, да налитат на бой в самолети, да атакуват възрастни жени по границата, да твърдят, че няма проблем от шегички с холокоста, да сеят идеологическа и физическа агресия, да заплашват журналисти и медии, да злоупотребяват с власт, да са проводник на чужди имперски интереси и да утвърждават модела #Кой… След като са предсказуем партньор.

Да, и малка добра новина. Наскоро вицепремиерът Валери Симеонов беше осъден за реч на омразата заради думите си от декември 2014 година от трибуната на НС, че „ромите са се превърнали в „нагли, самонадеяни и озверели човекоподобни, изискващи право на заплати, без да полагат труд, изискващи помощи по болест, без да са болни, детски за деца, които играят с прасетата на улицата, и майчински помощи за жени с инстинкти на улични кучки“. Но това не е симптоматично.

Откъм Волен Сидеров няма подобно известие обаче. Напротив, той вече е уважаван председател на парламентарна група на съуправляваща коалиция и улегнал баща. Вярно, Борисов го осъди за клевета, но после и си плати разноските по делото. А  наскоро и отиде на крака на сватбата на Сидеров. За да го реабилитира напълно.

Примерът е зададен. И изписването от доморасли патриоти по стените на думата с Х… е най-малкият проблем.

––

Този текст е публикуван в списание „Клуб Z“ през ноември 2017 г. Още материали от същата авторка можете да прочетете ТУК.

В Бг трябва да си невъзпитан, невеж, неук, дори неграмотен.

Христо Комарницки, Фейсбук

Бг-екзитът вече се е случил.

Преди около десетина години българите започнаха да се отказват от стремежа да следват и достигнат по-напредналите народи.

Най-тарикатите от тях решиха, че е по-добре да го направят индивидуално, премествайки се физически.

Останалите се вкопчиха в ненадминатата Оникалност и Ентелегентност на българския народ, полегнаха в сладкия бутафорен спомен за славното Минало, гарниран с уюта на соц- носталгията.

Отказът от полагането на усилия закономерно дойде с добрия бат’Коледа за ежедневна употреба, който щедро раздава всичко необходимо.

А Западът ставаше все по-лош, загниващ и пропаднал, досущ като в доброто старо време на „Работническо дело”.

Така България се превърна в остров на агресивната алчна посредственост и простащина, тъмна дупка в покрайнините на Империите. Тук не важат универсалните правила, ценности и добродетели.

Ако решиш да живееш почтено, се превръщаш в аутсайдер, обект на насмешки и подигравки. Стана престижно и гаранция за успех да си невъзпитан, невеж, неук, дори неграмотен.

До къде мислите ще ви доведе всичко това?

Леонардо ди Каприо не може да спаси мурите от мутрите

ИВО ИНДЖЕВ

Всички спортуващи подкрепяли проекта (с изсичането на вековните гори) в Пирин в името на втория лифт –  според г-син министъра Красен Кралев. https://www.dnevnik.bg/citat_na_deniia

Министърът, без да си дава сметка, дефинира диктатурата на малцинството. Но понеже живее в среда, в която му се струва, че мнозинството от негови подобия е представително за общонационалните приоритети, намира за правилно да говори от името на “всички спортуващи”.

“Всички спортуващи” (ни повече, ни по-малко), според този властник, вкупом ще бъдат щастливи от изсичането на вековните гори заради мимолетния интерес на хората с брадвите.

Ами ако някой не е точно от спортуващото малцинство и е част от смълчаното мнозинство  (уви, България е на последно място в ЕС и по броя на спортуващите на глава от населението)?

Дали някой има право на глас в тази държава? Например презрително пренебрегваните – защото били малко на брой в рамките на публичните им изяви – екозащитници?

Тъжният куриоз е във факта, че Леонадро ди Каприо защитава българските мури от българските мутри.

Ето истинският скандал!

ЦУМ-гейт, КУМ-гейт, Суджук-гейт: 2017 нарои шумни скандали, от които лъсна обвързаността между управляващи, опозиция и прокуратура. Но истинският скандал бе друг: че всичко това не доведе до никаква промяна. Защо?

Коментар от Полина Паунова

Парламент без опозиция, но с кресливо противопоставяне. Извънредно активен главен прокурор, без нито една присъда за корупция по високите етажи на властта. Внесено обвинение за обира на прехода – КТБ – без единият от публично заподозрените главни участници да е бил разпитан в хода на разследването.

Официалното влизане на националисти във властта и инсталирането им на високи държавни постове. Поредните стъпки за рестартирането на АЕЦ “Белене”. Краят на илюзията, че ГЕРБ и ДПС са в противопоставяне. Това са само част от изключително динамичните събития през 2017 година, които парадоксално не водят до никаква промяна.

Безспорно изтичащите 12 месеца ще се окажат едни от най-продължителните в обществен план. Защото политическото летоброене започна още през 2016 година с първите загубени избори от страна на ГЕРБ и влизането в президентството на излъчения от БСП бивш летец Румен Радев, и ще приключат не в края на декември, а шест месеца по-късно, когато завърши председателството на страната ни в ЕС.

Събитията

Въпреки непрекъснатите скандали обаче годината ще остане особена с това, че нищо не се промени. БСП загуби предварително спечелените парламентарни избори, а ГЕРБ триумфира при почти загубен вот. Ако преди това националистите управляваха, но не съсредоточаваха в ръцете си властови ресурс, вече имат двама вицепремиери.

ДПС често подкрепят мнозинството на ГЕРБ и националистите в парламента, но едновременно с това твърдят, че искат да демонтират т.нар. “патриоти”. Борисов призна, че Ахмед Доган все още е във властта и назова Делян Пеевски просто депутат като всички останали.

Държавата впрегна цялата си репресивна машина срещу издателя на едни от малкото опозиционни медии. Под бурните ръкоплясканията на останалите издания. Журналистите се изяждат едни други, а после констатират, че от професията са останали “руини”.

Новоизбраният президент, който спечели поста благодарение на несистемния си профил, се вписа идеално в системата. И предпочете безопасното и комфортно противопоставяне с Цветан Цветанов на тема самолети пред това да се противопостави на разширяването на репресивните правомощия на държавата.

Президентът с право се застъпи за опазването на околната среда и за правата на онкоболните, но направи това само в случаите, когато явно знаеше, че има гръб в лицето на БСП. Гласът му не се чу при промените в Наказателния кодекс, например, а липсата на аргументи за връщането на избора на шефа на ВАС послужи като мотив за потвърждаването на избора му.

Съдът и прокуратурата

През 2017 година изтече мандатът на един от най-спорните състави на Висшия съдебен съвет (ВСС), белязан от непрестанно противопоставяне между описваното в медиите като “Цацарово мнозинство” и малцинството, съставено предимно от съдии. И ако за някои установената впоследствие тишина в съдебната система означава, че тя работи нормално, то липсата на конфликт говори по-скоро за конформизъм в новия състав на кадровия орган на Темида.

Въпреки всичко обаче изборите в системата (най-вече за съдебна квота) показаха, че част от магистратите имат съпротивителни сили. И в състава на ВСС не попаднаха предварително договорените техни колеги, “спуснати” със списъци за избор.

През изминалата година безспорно събитие бяха и разсекретените от президента Румен Радев стенограми за КТБ. От документите става кристално ясно, че още на 14 юли 2014 година и управляващи, и опозиция са били наясно, че фалитът на банката е в резултат на груба измамна схема, с цел източване на финансовата институция.

Стенограмите показват още, че властта е поддържала КТБ във вредна агония почти половин година. Отговорът на въпроса “Защо” изглежда ясен. Ясен изглежда и отговорът на друг въпрос – защо по време на разследването “просто депутатът” (по Бойко Борисов) Делян Пеевски не е бил разпитван.

Гейтовете

Изминалата година предостави и доста поводи за истинско обществено възмущение. Безспорните сред тях, разбира се, бяха ЦУМ-гейт, КУМ-гейт и Суджук-гейт. Които поотделно и заедно показват властовата обвързаност между управляващи, опозиция, прокуратура.

Общото между всички изброени дотук примери е, че нищо не последва. Шумът в медиите по всеки един скандал, независимо от размера му, заглъхваше за не повече от три дни. А основното средство за туширане на всяко напрежение е аргументът с предстоящото след броени дни председателство на страната ни в ЕС. Ето защо същинският развой и завършек на 2017 година ще се случи в средата на 2018 г., когато този “аргумент” загуби актуалност.

Изводът

Удивителното обаче не се крие във факта, че власт и опозиция представляват монолитно, непробиваемо мнозинство на статуквото, което имитира противопоставяне или заради лични антипатии помежду си или, за да успее да симулира сблъсък – както например по темата с приватизацията. Удивителното всъщност бе друго – това, че през 2017 година гражданите просто изчезнаха.

Съпротивителните сили на обществото – с няколко малки изключения за защита на зелени каузи или правосъдна реформа – до такава степен се изчерпаха, че дори преките самопризнания на властта не предизвикват възмущение и недоволство.

Обществената летаргия от своя страна обещава още от същото. И през следващата година, и след европредседателството. Което в крайна сметка означава само едно – баналността на злото у нас и посредствената съпротива срещу него доведоха до сигурния извод, че на този етап промяна е невъзможна. За да се случи тази промяна, обществото трябва да се научи да я иска.

АФП: Журналистиката е бягане с препятствия в корумпирана България

Пресата е затънала в корупция и сговор между медии, политици и олигарси

Франс прес

Протест в защита на заплашваните журналисти се проведе в София през октомври. Снимка Веселин Боришев

Карикатуристът Христо Комарницки и колегите му не са таили илюзии. Издаването на сатиричен вестник винаги е било трудно в България – новия председател на Съвета на ЕС, но също така смятана за най-голям нарушител на свободата на печата в блока.

Но те не са очаквали, че най-големият разпространител на вестници, принадлежащ на депутат, който е бизнес магнат, просто няма да продава техния вестник „Прас-прес“, когато той започна да излиза през март.

Нито един от 10 000 екземпляра не достигна до будките.

„Нямахме представа за всички проблеми, които ще ни сполетят“, заяви Комарницки пред АФП.

„Нямаме алтернатива, нямаме избор… Ситуацията (с медиите) става все по-зле“, допълни той, макар „Прас-прес“ да продължава да се появява в интернет и се разпространява ръчно от доброволци в провинцията.

Докато България се готви да поеме ротационното председателство на Съвета на ЕС на 1 януари, нейната преса е затънала в „корупция и сговор между медии, политици и олигарси“ според „Репортери без граници“.

След като се присъедини към блока преди десетилетие, България падна в годишната класация на „Репортери без граници“ за свобода на печата от 35-о място, което делеше с Франция през 2006 г., до 109-о от общо 180 страни през 2017 г. Тя е най-зле класираната страна членка на ЕС.

България: политици, олигарси и медийни бухалки

Някои наблюдатели казват, че парадоксално ива взаимна връзка между това влошаване и желанието на България да подобри образа си на най-бедна и най-корумпирана страна от блока.

Властите искат „Брюксел да повярва, че има напредък“ в тяхната борба срещу корупцията и така да заглушат разследващата журналистика според опозиционния вестникарски коментатор Светослав Терзиев, който преподава журналистика в Софийския университет.

„Хронична“ автозенцура

Подобно на други бивши комунистически страни, в България има много медии, но собствеността им изглежда непрозрачна и съсредоточена в ръцете на малцина.

„Те са като матрьошки – като отворите една, вътре има друга. Има официален собственик на медията, но всички знаят, че той не е действителният собственик, зад него има някой друг“, казва Кристиан Шпар – шефът на регионалната медийна програма на германската фондация „Конрад Аденауер“.

Мощният медиен елит на страната е доминиран от олигарха Делян Пеевски – богатия разпространител на вестници, който попречи на появата на „Прас-прес“.

37-годишният тютюнев и строителен магнат оглавява империя от медии, чийто настоящи размери остават неизвестни заради непрозрачната собственост.

Според „Репортери без граници“ той контролира близо 80 на сто от вестникарското разпространение.

Пеевски е и любим обект на карикатуристите от „Прас-прес“ – факт, който вероятно не е бил в тяхна полза.

„Но ние не отиваме толкова далеч, колкото нашите колеги карикатуристи във Великобритания или Франция, които са много по-брутални“, изтъкна Комарницки.

Преплитането на политически и окономически интереси в България превърна журналистиката в тичане с препятствия за репортерите.

Над 90 на сто от българските журналисти, анкетирани наскоро от Асоциацията на европейските журналисти (АЕЖ), заявиха, че често се месят в работата им.

„Автоцензурата се превърна в хронична болест“, обобщава проучването.

Заплахи в „сицилиански стил“

През 2016 г. всички рисунки на карикатуриста от „Прас-Прес“ Чавдар Николов бяха изтрити от сайтовете на медията, за която той работеше, след като нарисува премиера Бойко Борисов като предводител на гражданска милиция, ловяща мигранти.

Пак през същата година телевизионни журналисти бяха заплашвани с уволнение от депутат в предаване на живо.

Физическите нападения също са често срещани според репортерите.

Атанас Чобанов от разследващия сайт „Биволъ“ заяви, че той и колегите му са били редовно сплашвани с послания „в сицилиански стил“.

Американският Борд за проучване и обмяна (IREX) – сдружение с идеална цел, борещо се за правата на независимата преса, осъди „видимия политически натиск“ върху водещите български национални медии.

От IREX изтъкнаха и нарастващото влияние на т. нар. бухалки – „таблоиди, онлайн новинарски сайтове и телевизионни канали, използвани от местни олигарси за упражняване на влияние, сриване на репутацията на политически и бизнес опоненти и манипулиране на общественото мнение“.

Правителството използва фондовете на ЕС, предназначени за пресата, като лост „да направят медиите благосклонни“ към тези, които са на власт, добълни Чобанов.

Резултатът – едва 10 на сто от българите, анкетирани при скорошно прочване, казаха, че вярват в независимостта нееа техните медии.

–-

* Автор е Весела Сергева, кореспондент на АФП в България.

България и Русия: история за сблъсъка между географията и политиката

Русофили или русофоби – защо и до днес това остава един от най-големите политически спорове у нас

Любен Обретенов

Руските позиции на връх Шипка. През 1878 г. в България русофоби не е имало. За по-малко от 10 г. това коренно се променя. Снимка Уикипедия

Едно е сигурно. На 3 март 1878 г. в България русофоби не е имало. Вероятно малцина по-добре образовани са имали своите резерви към руската империя, която в много отношения е била по-ретроградна дори от османската. Но дори у тях сигурно е надделявало чувството на признателност. Защо става така, че за по-малко от 10 години след тази дата у нас русофобите стават толкова много, че вземат властта? Защо и до днес един от най-големите политически спорове у нас е именно този?

Не са прави онези, които твърдят, че този спор е от миналото и няма място в съвремието ни. Напротив, това е спор за миналото, настоящето и бъдещето на България и, за добро или лошо, винаги ще бъде актуален. Деленето на „фили” и „фоби” вероятно е анахронизъм. Но свеждането на спора само и единствено до това делене е елементаризиране с цел омаловажаване.

Обстоятелствата, които пораждат този спор, са повече от ясни. Географски България е много близко до Русия, а политически иска да се отдалечи възможно най-много от нея. Дори най-големите русофили едва ли биха искали у нас да управлява режим, подобен на този на Владимир Путин.

Интереси, които не съвпадат

Но да се върнем към генезиса. Защо Иван Вазов през 1878 г. пише „Здраствуйте, братушки”, а през 1916 г. съвсем други стихове:

О, руси, о, братя славянски,

защо сте вий тука? Защо сте

дошли на полята балкански

немили, неканени гости?

Вий някога знаме Христово

развяхте за благо човешко –

строшихте ни игото тежко,

а днеска ни носите ново!

Това стихотворение не е сред най-добрите поетически творби на Вазов, но е много добра илюстрация за развитието на отношенията между България и Русия.

При един обективен анализ, без да се изпада в крайно русофобство, няма как да не се установи, че България и Русия имат своите интереси. И тези интереси в много случаи не са съвпадали – и в миналото, и в настоящето, а вероятно и в бъдещето. Нещо повече – Русия винаги е била против България, когато сме постигали нашите национални цели, когато сме имали успехи със собствени усилия. Дори още преди 1878 г. Ето някои от най-големите разминавания между България и Русия, при това само маркирани в най-общи щрихи:

Русия не подкрепя самостоятелната българска църква, създадена през 1870 г.

Тя е против Съединението от 1885 г.

Навлизането на румънските войски у нас по време на Междусъюзническата война през 1913 г., когато те стигат до Враждебна, става с руско благоволение.

През Първата световна война руските и българските войски воюват в Добруджа. Тогава казаците са победени от ген. Иван Колев – до скоро потънал в забвение, но все повече получаващ заслужено признание от обществото ни.

„Кавалеристи, Бог ми е свидетел, че съм признателен на Русия, задето ни освободи. Но какво търсят сега казаците в нашата Добруджа? Ще ги бием и прогоним както всеки враг, който пречи за обединението на България!”

С тези думи генералът мотивира своите войници и удържа блестяща победа.

Имперски амбиции

Що се отнася до периода 1944-1989 г., той може да се определи само по един начин: Русия постига вековната си цел да има своя Задунайска губерния максимално близо до заветните Проливи. Актуалният термин по онова време е друг – съветска република, каквато за малко да станем и официално.

По отношение на България Сталин, Хрушчов и Брежнев са просто последователи на Екатерина Велика и Петър I. Такъв е и Владимир Путин, който макар да е президент на Русия, очевидно не желае да се раздели със съветското минало и тъгува за загубеното съветско геополитическо влияние на Москва.

За Путин Съветският съюз не е нищо друго освен реализация на имперските амбиции на Русия в най-голяма степен. За него разширяването на ЕС и НАТО на Изток е само и единствено пряк удар върху интересите на Русия. Мнението на народите, които станаха част от това разширяване, няма никакво значение. Те са просто жертва на западното влияние.

Унищожаване на елита

Защо Народният съд у нас е по-жесток от този в Нюрнберг, който съди най-големите нацисти? Едно от възможните обяснения е именно това – Сталин унищожава онзи български елит, който от 1878 до 1944 г. намираше начин да удържа руските аспирации към България. Случайно или не най-отявлените защитници на българската независимост от лапите на „руската мечка” си отиват от този свят след атентати.

Апологетите на русофилството у нас продължават да са изключително силни като обществено присъствие. За мнозина българи все още пренебрегването на националния суверенитет в полза на Русия всъщност е форма на най-висш патриотизъм. Извършеното от комунистическите джелати под диктовката на Сталин през втората половина на 40-те години на XX в. все още дава добри резултати за руските интереси.

В момента отношенията между България и Русия не са добри, това е факт. Но и сега, както и веднага след Освобождението за това не може да бъде винена България. Стремежът ни за самостоятелно политическо развитие е естествен. Докато това не може да се каже за стремежа на Русия да подчини българското развитие на своите интереси. А и в крайна сметка по-големият партньор в един диалог има повече власт и възможности, но и повече отговорности за това как тече този диалог.

Ние оттам идваме

В момента България вече е част от западната цивилизация – нещо, което не се е случвало никога в над 1300-годишната й история. Напъните на някои политици, наричащи себе си незнайно защо националисти, да рекламират Евразия като по-добрия вариант за България от Европа са смешни. Защото ние в Евразия сме били през почти половината от историята си 500 г. османска провинция, 50 години задунайско-съветска губерния република.

Всъщност ние оттам идваме. И би трябвало да знаем много добре какво точно означава да си част от това пространство. Нищо друго освен спиране на всякакво обществено развитие, незачитане на елементарни човешки права, ограничаване на каквато и да било свобода. Дори е малко спорно коя от двете империи е по-жестока. Защото в османската империя българите нямали политически права, но имали право на частна собственост, тяхната предприемчивост е била поощрявана и можели да пътуват свободно, където си пожелаят.

Напротив, в годините на Съветската империя нямахме нито политически права, нито частна собственост. Предприемчивостта бе мръсна дума, а пътуването по света – забранено от властта. Висши представители на БСП, флагмана на русофилията у нас, често напомнят как преди 1989 г. сме били почти 9 милиона души. Чудно обаче колко българи щяха да останат тук, ако имаха право да напуснат страната.

Гаранция за свобода

Днес за първи път от 1878 г. насам България не е сама в отстояването на своята независимост. Разбира се, и Русия продължава да е активна в претенциите си спрямо бившата си Задунайска губерния. И вероятно съвсем не е случайно, че много често иззад българската криминална олигархия наднича именно Кремъл.

Вярно е, че България и Русия имат много общо помежду си – православие, славянство, кирилица… Онова, което ги разделя обаче, също не е малко. Трудно е да се прогнозира бъдещето, но едно е сигурно – България няма друг избор, освен да бъде сред най-горещите привърженици на ЕС и НАТО. Тези две международни организации, при всичките си недостатъци, са единствената ни гаранция за това да бъдем независими и свободни.

–-

Този текст е публикуван в последния брой на списание „Клуб Z“ за 2017 г. Още материали от същия автор можете да прочетете ТУК.

България е болното дете на Европа

В края на годината „Дневник“ спази традицията си и се обърна към философи, политолози и социолози за оценка на процесите, събитията и личностите на 2017 г. Днес публикуваме оценките на политолога Петър Щурм Константинов. Четете специалната тема „Годината“.

С какво ще запомните българската политическа 2017 г.?

– Парламентарните избори от началото на годината и последвалата управленска коалиция доминират годината в политически план. И доколкото настоящия парламент не представлява добре обществото, защото липсва така наречената „демократична общност“, то правителството е сравнително точно отражение на обществената воля. А също и на политическите процеси, които текат по цял свят.

Инак два процеса дефинират българската 2017-та политическа година. Първият е, че това управление е кулминацията на управленската философия на ГЕРБ. Борисов и компания за първи път се чувстват толкова комфортно в управленската си позиция и доколкото от тях може да се очаква да свършат полезна дейност за общото благо, това е форматът, в който имат най-голям потенциал да го направят. Същевременно, обаче, заради този комфорт и моделът на пленената държава (captured state) се реализира с невиждана в последните години сила. Големият политически скандал на 2017-та беше това развихряне на механизмите на пленената държава.

Коя е думата на тази година в България?

– „Европредседателство“ е думата на годината. Не защото европредседателството е толкова значимо международно събитие, а защото е перфектен пример за политическите и административни дефицити в страната. Все пак предстои в следващите шест месеца да видим как страната ще се справи с това, иначе малко, предизвикателство.

Защо в края на 2017 г. управляващите се заеха да търсят виновни за „престъпната приватизация“?

– Не мисля, че изборът на момент за атаката е част от по-голяма конспирация. Моментът е сега, защото сега е могло да се алокират ресурси за подобна кампания. Целта на тази кампания, разбира се, не е да се направи сериозен преглед на най-новата стопанска история на страната. Целта е да се ударят неудобни личности, или да се превземат привлекателни активи. Понякога се получава, понякога – не. Без значение от успеха на кампанията, в дългосрочен план, тя винаги води до загуба за обществото.

С развитието на модела на пленената държава от последните десетина години, България изпадна критично от добрите позиции във всички анализи за развитие на бизнес и инвестиции. Интересното в случая е, че тъй като и без това страната е най-бедна в ЕС, това не се усеща толкова директно и толкова бързо от обикновения човек и за това няма огромен обществен отпор. Вместо това големият удар е и ще е върху социалните и държавни системи като здравеопазването, образованието, пенсиите и отбраната, които страдат и ще страдат от икономическите последствия на модела на пленената държава.

Какъв е приносът на Обединените патриоти в управляващата коалиция?

– Патриотите са съвсем на място в сегашния политически и управленски модел. Днес, а и в последните години, България не се управлява от партии, които имат определена идеология, която да води до управленските им планове и позиции. Вместо това страната се управлява по племенна логика. Доколкото патриотите връщат поне малко и поне на думи някакъв идеологически елемент в политиката, позиционирайки се по-крайно от Борисов и компания, приносът им е положителен. Ако изобщо нещо хубаво ще се случи на следващи избори в страната, то ще бъде провокирано точно от идеологически сблъсък, в който патриотите, естествено, ще са от едната страна.

Мнозинството или опозицията задава тона в парламента?

– Опозицията се представя малко по-добре от средното в парламента в момента, но това няма никакво значение. Народното събрание е загубило всякакъв обществен интерес и легитимност.

Чия партия е ГЕРБ? БСП? – ДПС ?

– В момента и трите партии представляват интересите на определена малка група хора. Точно поради това не съществува съществена разлика нито между идеологическите им послания, нито между поведението им в разделението власт-опозиция. Допълнително в целия свят в момента тече процес на пренареждане на политическите идеологии. Така че да очакваме от нашите партии, които в момента са сто-двеста години назад в развитието си, изведнъж да наваксат и да се окажат в положението, в което светът беше преди 10 години, е наивно.

Преди 10 години трябваше ГЕРБ да е партията на обикновените хора – държавните служители, свободните професии, учителите и т.н. БСП да е партията на работниците в индустрията и в услугите. А ДПС да е на малцинствата, страдащи от дискриминация. Това никога няма да се случи, защото светът се промени. В САЩ Тръмп спечели с гласовете на работниците, чиито градове са пред колапс заради износа на индустрията в глобалния свят. В Англия лейбъристите постигнаха рекордна избирателна активност на младото, космополитно поколение. В Германия либералите се превърнаха в защитниците на „Крепост Европа“. И в трите случая идеологиите са обърнати наопаки от това, с което бяхме свикнали.

А това, което ще се случва в България в следващите години е, че противопоставянето ще се базира на две оси. От една страна ще бъде локализъм срещу космополитност, защото това е етосът на времето, в което живеем. От другата страна ще бъде анти-системността срещу статуквото. И трите български партии, за които става дума, със сигурност ще са в полето на статуквото.

Как оценявате първата /почти цяла/ година на президента Радев?

– Имах по-големи очаквания за настоящия президент, но към момента изглежда, че човекът няма да надскочи себе си и да се превърне във вътрешния враг на гнилата система. Въпреки това Радев изглежда президентски, и като изключим един-два пъти, в които се оказа от грешната страна на обществения дебат, засега не е нито успешен, нито неуспешен президент.

Има ли действително разделение на властите?

– В България не съществува разделение на властите по начина, по който теорията на демокрацията си го представя. Тук има две други неща. Първото е положително, второто е отрицателно. Първо, има острови на независимост. Някой съд някъде в страната някак си е успял да си извоюва независимост. Някоя и друга медия са останали независими. Пък дори и някоя държавна агенция, или дори държавна медия, или университет някак си не са влезли в общата схема. Второ, в България има парцелиране на властта.

Управляващият елит се договаря помежду си „туй е мое, туй е твое“. А тези два феномена се обясняват един друг. В състоянието на парцелираност на властта, все се намира група от хора желаеща да работи в полза на обществения интерес, която намира начин да остане независима. И това се вижда както в полето на традиционното, силно, разбиране за разделението на властите – винаги има един-двама министри или зам.-министри, които не са в общата схема, някой депутат, който очевидно поставя интереса на избирателите си, пред този на партията си, някой партиен лидер, който малко се опитва да модернизира партията си, и някой съдия, чиито решения не зависят от силните на деня, така и в полето на „мекото“ разбиране за властите и разделението им – независими медии, държавни институции работещи в полза на обществото и т.н. Разбира се, към момента, „островите на независимостта“ са многократно по-малко от „парцелите на властта“.

Европейска страна ли е България десет години след влизането в Европейския съюз?

– Така както през 19-ти и 20-ти век Османската империя е болният човек на Европа, днес България е болното дете на Европа. Детето, което все си харчи джобните за глупости, излиза навън необлечено и получава двойки в училище. Европа, разбира се, си има много по-важни приоритети от това да се занимава с нас, а и й е пределно ясно, че не би било особено ефикасно да го прави. Така България твърдо стои извън Европа към днешна дата. Парадоксалното в случая е, че самата Европа започва бързо да се променя и вече не би било възможно вътрешен опит за превръщането на България в европейска страна да е успешен. Единственият положителен сценарий би бил ако бъдещата Европа пак е нещо хубаво и ако България тръгне в същата посока. Тогава след 10-20 години България може би ще е европейска страна.

Създателят на Дядо Мраз разстрелян по времето на Сталин

Тодор Цветанов, Фейсбук

Дядо Мраз, колкото и да е странно, си има и автор, и рождена дата.

През 1935, руските комунисти почувствали празничния вакуум, решили да внедрят ново социално божество и през 1937 година в Дома на Съюзите бил представен героя на новият съветски култ.

До 1935 година Рождество Христово е било забранено в СССР, тъй като „религията е опиум за народа“. Павел Постишев – висш кадър на комунистическата партия, обаче пише писмо до ръководството, като предлага за празник да бъде обявена Нова година с главен герой Дядо Мраз, който да замени Дядо Коледа.

Забележителното е, че Павел Постишев, същият Постишев, който със садистично удоволствие е организирал масови репресии, Голодомора в Украйна е бил пълен психопат.

Прославил се с това, че изтеглил от продажба милион кибрита, тъй като върху етикета имало линии, които приличали на профила на Троцки, а също така и салам, тъй като според донос, когато бъде нарязан в него се появява нацистка свастика.

По-късно, когато вече станал известен с кибрита, изобретил и утвърдил Дядо Мраз, задължителен за всички комсомолски, младежки и детски организации .

И което е още по-интересно, две години, след като измислил образа на Дядо Мраз и го утвърдил в масите, е бил разстрелян, при това зимата – февруари 1939 година заедно със съпругата си. Малко по-рано е разстрелян един от синовете му.