Робството като участ

Димитър Бочев, Култура

Не ще и дума – имам умни приятели. Един от тях е Красен Станчев. Доколко е умен като икономист, не зная, не мога да преценя, икономиката не е за моята уста лъжица. Аз стигнах само до философията и литературата – и дори това не е съвсем сигурно. Но като философ, като социолог и гражданин е несъмнено умен. Неговата умност разчитам и в една кратичка публикация тези неспокойни дни в мрежите: „Преходът към бъдещето отшумя и по едно време незабелязан свърши, започна преходът към миналото”.

Малко надежда съдържат споделените думи, те съдържат много безнадеждност, съдържат онова незаличимо проклятие, което още преди почти половин век друг един умен, да не кажа велик автор – Георги Марков – нарече чувство за непоносимост. Непоносимост външна, обстоятелствена, непоносимост на ситуацията. Но и себенепоносимост. А тя е най-страшната, тя е самата органика на резигнацията. Защото, след като нямаме ход напред във времето, остава ни само ходът назад в близкото минало, което е пренаселено с онези неукротими бесове и демони, които кажи-речи пет десетилетия наред неотклонно водеха с бодра стъпка и песен на уста страната ни, нас самите, към всеобщата ни духовна и социална гибел.

Как се стигна от обективната към субективната непоносимост, от непоносимостта на екстериора към непоносимостта на интериора ли? Ами по единствения възможен път – чрез нашето съзнателно или неосъзнато, но при всички случаи налично участие и съучастие. Казано по-простичко, и екстериорът, и интериорът сме ние самите.

Докато в дебрите на тоталитарното минало бяхме заставени свише да водим не наш собствен, а спуснат ни по вертикала от партийно-правителствените чертози живот, в условията на демокрацията единственият живот, който имаме на разположение, е животът, който сами ще създадем.

Гражданите (или по-скоро жителите) на деспотичните общества живеят чужд, несобствен, натрапен им по ведомствен, по насилствен път живот, докато гражданите на демокрациите са по правило себесъздаващи се хора, хора, които са автори и съавтори на собственото си битие. И ако решат да подкарат битието си не напред, към светския дух на времената, а назад, към доскорошното мракобесие, към духовната и материална нищета, в която само допреди трийсетина години тънехме, няма сила, която да ги спре. А като че ли през последни две десетилетия се случва тъкмо последното.

Всяка, и най-съвършената демокрация съдържа закодирано в плътта своето собствено отрицание. В хилядолетната история на рода ни примерите, в които една или друга част от човечеството са тръгвали доброволно, чрез собствен съзнателен избор от свобода към робство, са безчет. Най-нагледно илюстрират този гибелен, този садомазохистичен социален модел двете най-колосални злини на миналия век, пък и в цялата история на човечеството, нацизмът и комунизмът.

В началото на миналото столетие болшевиките се добраха до държавната власт, възползвайки се до голяма степен от дефектите на демокрацията – колкото и условна да бе тя под суровата сянка на монархизма. По демократичен път дойде на власт десетина години по-късно и нацизмът в Германия. Каквито и защитни механизми да въвеждат плуралистичните системи, както и да се опитват да се предпазят от подобни ексцесии, сигурна превенция срещу възраждането на един или друг (ляв, десен, националистичен, религиозен) екстремизъм няма.

Да се обезпечи подобна превенция, значи да се посегне върху самата органика на демократичността – ни повече, ни по-малко. Демокрацията предоставя на народа право на себеопределяне и ако душата, ако душевността на този народ е зажадняла за деспоти и деспотизми, тя ще си ги получи – при това и по мирен, по безкръвен, по граждански път.

И така, какъв е генезисът на деструктивните, на ретроградните процеси, които все по-недвусмислено и открито завладяват родното общество и от които Красен Станчев така основателно се страхува? Да тръгнем от несъмнения факт, че всяко настояще има потенциала да идеализира и глорифицира миналото.

Всеки от личен опит знае, че казаното е валидно и за интимната сфера, но в случая нас ни интересуват по-скоро неговите граждански проекции. Миналото ни изглежда по-чаровно, по-идилично, по-красиво и благородно дори само поради факта, че е минало. Неговата невъзвратимост, недостижимостта и непостижимостта му го правят желано. (Невъзможността да върне миналото води и до гибелта на Великия Гетсби от едноименния роман, но това е друга тема.)

В нашия случай това минало привлича и мами, и защото тогава сме били по-млади и общо взето по-витални и по-жизнеспособни. Биографично погледнато, трийсет години не са малко време, преди трийсет години младостта на много зрели днес люде е ликувала и бушувала, населявала е едно общество, което ни се струва атрактивно, дори само защото е било биосфера на нашата собствена атрактивност. Която по индукция детерминира и миналото – прави неговия ужас по-малко ужасен, а неговите съмнителни добродетели по-малко съмнителни и по-добродетелни.

Така много наши съвременници на средна и в напреднала възраст копнеят носталгично по добрите стари времена, в които, видите ли, е била обезпечена по държавен, по държавнически път една немислима днес социална сигурност. Тези носталгици не искат и да знаят, че сигурност обезпечава само смъртта, докато животът е несигурност – в известен смисъл той е дори толкова по-пълнокръвен, колкото по-несигурен е.

Друг е въпросът, че обезпечаваната от репресивния комунистически апарат сигурност е измамна. Чрез репресии сигурност не се всява, всява се само несигурност. Не е социално сигурно едно общество, в което могат да те арестуват за един плахо прошепнат политически виц; общество, в което могат да те уволнят от работа или да те изключат от университета само защото си дръзнал да се черкуваш или да слушаш чужди радиостанции; общество, в което могат да те изселят и въдворят на местожителство само защото си водил паразитен начин на живот и си носил брада, дълга коса или къса пола; общество, в което (не на последно място) могат да те разстрелят на граничната полоса само защото си решил да потърсиш щастието в чужбина.

Да, там където днес всеки летен уикенд хиляди и хиляди нелоши коли чакат по южните ни граници на път за топлите морета, само допреди трийсетина години разстрелваха. Казвал съм го и друг път, и е тъжно, че се налага да го припомням: в един исторически момент, в който американските астронавти напускаха без паспорт и виза планетата ни на път към космическата необятност, гражданинът на НР България и до Петрич можеше да отиде само със специален пропускателен документ, наречен открит лист и издаван от Народната милиция само на политически благонадеждните.

Това не е социална сигурност – това е държавен терор над гражданството, перманентна несигурност, врагомания и шпиономания, повсеместно доносничество, превърнало се с времето в истински фолклор, безмерна мнителност и страх – дори за физическото ти оцеляване. Не живее в сигурност онзи гражданин, който е изцяло в ръцете на държавата, който е превърнат в държавен инвентар, чиято интимна сфера дори е одържавена.

Сплашеният и несигурен човек е най-лесен за манипулиране – дори да не го знаят психологически, тираните го предугаждат интуитивно. И държат поданиците си с цели поколения стреснати, неуверени, обезверени, защото това им състояние обезпечава пълномерното господство на режима над цели народи.

След като тактиката на деспотите е ясна, закономерно възниква въпросът, как е с редовия гражданин днес? Нали сега никой не го обвързва по командно-административен път с доктрината на доктринерите, нали той вече е свободен сам да избира света, в който да живее, сам да решава собствената си социална съдба, сам да определя кой, как и докога да го управлява? Защо отново неговите предпочитания често го водят назад в тресавището на тоталитарното ни минало, в което всички бяхме еднакво обезправени и обезличени?

Все трудни въпроси с трудни отговори. Аз ще се опитам да дам най-трудния от тях – психологическия. Въоръжени не само с идейни оръжия, тоталитарните апаратчици на всички централни и местни равнища поколение след поколение съумяха да насадят в съзнанието на милионите си сънародници робството, да ги отучат от свободата и да ги закрепостят към системата. Превърнато от външно във вътрешно, от обстоятелственост в душевност и в народопсихология, робството се оказа единствената форма на живот, достъпна за социалистическия труженик.

Извън робството, извън сляпата си подчиненост на институцията робът е нежизнеспособен. С времето, с годините и петилетките той загуби (доколкото го е имал исторически) рефлекса си за свобода – за него робството се оказа не избор, а изход, надежда за социално оцеляване, спасение от тежките морални и политически отговорности, с които по силата на демократичността си демокрацията го натоварваше.

Проблемът не е национален – интернационален и общочовешки е. Българинът бе неспособен да живее в условия на свобода и независимост точно така, както и робите (и особено привилегированите роби) на разпадащата се Римска империя, както и новоосвободените след гражданската война в Северна Америка от плантациите роби. Вън от робството те се оказаха тотално дезориентирани и безпомощни. Те просто не знаеха какво да правят със свободата си, не знаеха как да боравят с нея, как да я съвместят с новата си съдба на освободени, на свободни граждани – затова предпочитаха бича на плантатора пред хоризонтите на свободата.

Всичко това говори само, че инстинктът за робство е не по-малко присъщ на човешката природа от инстинкта за свобода – който е чел Фройд и Фром, Густав Льобон, Бердяев и Ортега и Гасет, знае. Така, превръщайки човека в нежизнеспособен извън скованите рамки на системата, всеки авторитаризъм (и особено тоталитаризмът) си обезпечава дълголетие – внедрено, имплантирано веднъж в личността, превърнато, както споменах, от външен диктат в личностен и национален манталитет, робството оцелява непокътнато и в условията на демокрация.

А как, защо и на какво цена за разлика от правовите държави диктатурите обезпечават по-ниско равнище на битовата престъпност – за това ще поразсъждаваме в следващото есе.

Aвторитарният популизъм е в отстъпление

Синхронизмът между падането на Тръмп и ареста на Навални издава, че авторитарният популизъм е в отстъпление. Но Путин, Орбан и дори Борисов няма да се дадат без съпротива, прогнозира Евгений Дайнов. 

Доста по-често, отколкото си мислим, историята ни сервира „значими съвпадения“ от типа, анализиран от Карл Юнг: две географски отдалечени едно от друго събития, които нямат причинно-следствена връзка помежду си, но имат смислова такава. 

Synchronicity е международно приетата дума за това, породила се от германския вариант Synchronizität,обоснован от Юнг в самото начало на 1950-те години. Оттогава и до днес употребата на думата расте стремително. Може би това обозначава определено помъдряване на човечеството, все по-способно да забелязва общото трето, което лежи под видимите две.

Сетих се за Юнг поради скорошното значимо съвпадение между две явления, разделени от хиляди километри: турбулентната загуба на Доналд Тръмп на изборите в САЩ и арестуването на Алексей Навални в Русия. Тези две видими събития са породени от трето, по-малко видимо: залезът на авторитарните популисти на 21-ви век.

Слуховете за смъртта на либералната цивилизация се оказаха силно преувеличени

Съвсем доскоро, сякаш беше вчера, те и техните придворни интелектуалци ни гледаха със снизхождение и ни обясняваха с известно презрение, че либералната цивилизация – и ние заедно с нея – е обречена. Че бъдещето не е на достойнството, уважението, мира и разбирателството, а е на унижението, омразата, конфликта и войната.

Това беше вчера. Днес такива неща предимно не чуваме. Чуваме все неща, обявени от авторитарните популисти за отмиращи: Зелена сделка (ЕС), край на „негражданската война“ (от Байдън), човешки права и свободи (по повод ареста на Навални).

Точно тази промяна в духа на времето е онова трето, което лежи под и дава смисъл на синхронизма между падането на Тръмп и арестуването на Навални. Тези две събития бележат не началото, а края на периода, през който авторитарният популизъм изглеждаше хегемонен в западната цивилизация. Ако перифразираме известната фраза на Чърчил: това не е краят на началото; това е началото на края.

„Европейската джунгла“ така и не се състоя

Не така изглеждаха нещата месеци преди изборите за Европейски парламент от 2019 година. Виктор Орбан, още през 2014 година обявил Унгария за „нелиберална държава“, заплашваше с мащабен пробив на крайната десница, която след това да подчини ЕС на собствената си идеология.

Тази идеология, на свой ред, бе любезно разкрита от негов триумфиращ български съратник, настоящ зам.-министър на просветата (Петър Николов – б.р.), така: „…вече е хубаво да започнете да се подготвяте за естетическия шок. Европа на реакционерите ще бъде арогантна и тромава, но много, много по-жизнена и автентична от днешната бюрократична плява… ще върне традиционните ни ценности и ще види света такъв, какъвто отдавна е. Политическа джунгла със зверове и опасности, а не игрище за голф с коктейли Мохито…“

Обещанието да ни вкарат в джунгла, пълна със зверове, не се изпълни, тъй като не крайната десница направи пробив на евроизборите от 2019 година. Пробивът дойде от демократи и либерали (АЛДЕ), които събраха с 40 депутата повече от предишните избори, както и от зелените, които набъбнаха със 17, за да стигнат до 69 представителя.

По-левите, дори овехтяло изглеждащите социалдемократи, също се стабилизираха. За авторитарните популисти дойде времето на отстъплението. Все повече реална власт в ЕС започна да се оттича към ляво-либерално-зеления Европарламент, който от своя страна започна да увеличава натиска върху авторитаристите, доскоро бленували за европейска джунгла.

Краят на ерата на крайната авторитарна десница, станал видим в синхронизма Тръмп-Навални, бе отдавна подготвян. Още докато новите „консерватори“ заплашваха почтените хора със закона на джунглата, срещу тях вече се подреждаха силите на цивилизацията.

Веднага след референдума за Брекзит и избирането на Тръмп за Президент, привидяни като окончателния триумф на адептите на джунглата, дойде отпорът. Мястото на действието беше, закономерно, Франция, която няколко месеца по-късно избра Еманюел Макрон за свой Президент.

За разлика от други европейски лидери като например Дейвид Камерън, Макрон отказа да гради своята кампания около темата за примирение с привържениците на джунглата и на националната самоизолация. Напротив, той победи с послания за европейски единство, либерални ценности и зелено бъдеще. И победи местната привърженичка на джунглата – Марин льо Пен.

Франция, за разлика от Америка, не падна. Последва съпротива в самото сърце на новия авторитаризъм.

Хегемонията дори на дълго управлявалите „зверове“ се пропуква

През 2018 г., малко над година след избирането на Макрон, в откровено реакционна Полша се провеждат местни избори. Управляващата партия успява да вземе само четири големи града, докато демократичната опозиция побеждава в 19, включително в столицата.

В „нелиберална“ Унгария на Орбан, местни избори се провеждат през есента на 2019 година, седмици след изборите за Европейски парламент. Унгарските авторитаристи губят столицата Будапеща, както и 10 от 23-те най-големи града.

Извън същинска Европа, през същата година в Турция Ердоган губи най-големите градове, вкл. Истанбул и Анкара. През 2020 година, на подобни избори дори Путин, най-дълго управлявалият звяр в джунглата, губи Новосибирск, Томск и Тамбов, като запазва Москва с минимална разлика пред опозицията.

Междувременно европейските граждани, наблюдавайки хаоса, съпровождащ британското излизане от Общността, възстановиха своето доверие в ЕС, както и в дългосрочната перспектива на федериране на държавите членки. Националният изолационизъм на авторитарните режими в Европа започна да изглежда като реликт от миналото, а не като предвестник на бъдещето.

От Тулуза до Томск и от Босфора до Балтийско море обществата сигнализираха, че не искат да бъдат натиквани в авторитарна джунгла. А вече натиканите – че не им харесва. Демонстрираха своето предпочитание към мирни и сговорни общества, където не се очаква Мохитото да ти бъде отнето със сила, или да бъдеш ударен по главата с голф стик от някой минаващ наоколо звяр.

Това беше и посланието на американците към Тръмп: стига джунгла, стига омраза и стига разделение. Подобно беше и посланието на руснаците, излезнали из цялата своя необятна страна да протестират срещу ареста на Навални: стига зверове са ни тормозили от името на главния звяр, притаил се в леговището си в Кремъл.

Авторитарните зверове отстъпват. Полша и Унгария не успяха да подчинят на себе си Европарламента и се провалиха в опита си да спрат оформянето на бюджета на ЕС, така че той да наказва държави джунгли като тях.

Словакия и Словения на свой ред тихомълком престанаха да се увъртат около полските и унгарските вождове. Европарламентът не отслабва натиска върху пишман-диктатора Бойко Борисов и неговата свита.

От Турция, Ердоган внезапно започна да излъчва лъчезарни послания към Брюксел, след като години наред наричаше европейските лидери нацисти. В Москва, Путин се оправдава пред камера, че не притежава нотариални актове за никакви дворци.

Макар ранени и отслабени, зверовете ще се борят

Въпросът сега е силите на цивилизацията да завземат обратно териториите, отстъпвани от зверовете на джунглата. Това никак няма да е лесно, ако се съди по начина, по който Доналд Тръмп се опита да не напусне властта.

Веднъж смъртно ранени, по-опитни диктатори като Орбан и Путин ще са в състояние да направят много по-големи бели, отколкото бе дадено на Тръмп с неговия карикатурен опит за метеж. Дори Борисов, колкото и да е по-дребна фигура от изброените, няма как да си позволи да отстъпи властта без съпротива.

Вятърът обаче се обърна. Оттук насетне следва да очакваме все повече случаи на Synchronicity, които да илюстрират този обрат.

Кой е следващият Пеевски

Емилия Милчева, Тоест

Дори Борисов и ГЕРБ да не са в следващото правителство, дори и Пеевски да го няма в парламента, това не значи нищо.

Анализът е препубликуван от „Тоест“.

Когато Пеевски бъде оттеглен, кой ще е фирмената табела на „дълбоката държава“? Кой ще държи „ядреното куфарче“ с компроматите, кой ще натиска копчетата за шантаж, ще задейства технологиите за отнемане на бизнес, прокурорските поръчки, определени съдебни решения? Слуховете, че си тръгва, вървят от поне две години. А лидерът на ГЕРБ Бойко Борисов обяви още през април 2016 г., че „Пеевски си отиде, Пеевски напуска страната“ – но Пеевски просто прехвърляше бизнеси към офшорки. И все така е депутат от ДПС в четири парламента от 2009-та насам.

Макар председателят на ДПС Мустафа Карадайъ да заяви по БНТ преди малко повече от месец, че „ролята на г-н Делян Пеевски в ДПС не подлежи на съмнение“, съмнение има. От известно време с просто око и с помощта на Търговския регистър се вижда как той кешира успешно активите, с които се сдоби от тройната коалиция насам, и всичко, до което се добра след контролирания взрив на Корпоративна търговска банка.

С медиите обаче се раздели най-накрая –

финалът на сделките за вестниците му и „Нова телевизия“, в която умишлено бе „приобщена“ и телевизия „Канал 3“, официално приключи през януари. А тишината около фигурата му от известно време контрастира с шума около Ахмед Доган – лятната му резиденция в „Росенец“ и свързаните с нея нарушения, ТЕЦ „Варна“, проекта за разширение на пристанището към централата. Появилото се между двамата напрежение през 2017 г. бе потушено, но Пеевски отдавна е много повече от функция на Сараите, а разполага и с по-голям властови ресурс.

Какво би станало, ако

Звездата на Пеевски се издигна нависоко през 2013-та – годината, в която Ахмед Доган реши да се оттегли от оперативното управление на ДПС и стана почетен председател. През юни (пет месеца след паметната VIII Национална конференция на Движението, на която НСО едва опази жив младежа, насочил газов пистолет срещу Доган) Сергей Станишев и други свързани със сарайския кръг решиха да предложат Пеевски за шеф на Държавна агенция „Национална сигурност“. Броени дни преди парламентът да го гласува, към ДАНС (контраразузнаване + дирекция срещу прането на пари) беше придадена и мощната ГДБОП. Пак по идея на БСП и ДПС, респективно на Станишев и Лютви Местан.

Така ДАНС ставаше най-мощният ударен отряд

с правомощия да арестува, разследва – същинско лазерно оръжие в ръцете на Пеевски и кръга, поставил го на шефския стол.

Избухналите протести и оттеглянето на Пеевски беляза началото на края на кабинета „Орешарски“ и провали третия опит на ДПС да се върне официално в управлението. А името „Пеевски“ вече беше известно на цяла България, не само в определени среди. Но какво от това? Пак човек от същия кръг оглави ДАНС. А „успелият млад мъж“ вече се беше добрал до „Булгартабак“, имаше група контролирани от него медии, печатница, големи проекти, като Lafka например, финансирани с парите на КТБ, както и бизнес с млечни продукти и други предприемачески начинания. Тук му е мястото да припомним, че КТБ се захранваше основно с пари на държавната енергетика и държавните транспортни фирми, така че

ние като данъкоплатци имаме принос в пеевщината.

През август 2014 г. Румен Овчаров обвини Борисов, че е „вкарал в играта“ за „Южен поток“ фирми, свързани с Делян Пеевски и Цветан Василев. В онези времена Пеевски и Василев не бяха врагове, каквито са днес, а партньори в коалиция по интереси. Именно по време на управлението на Бойко Борисов бизнеси на Пеевски станаха най-големите клиенти на държавната Българска банка за развитие, разкри „Капитал“ – с около 250 млн. лв. заеми. Впрочем самата банка от 2017 г. е с принципал Министерството на икономиката, оглавявано до юли м.г. от свързвания с Пеевски и ДПС Емил Караниколов. (Той беше един от тримата министри, отстранени заради Пеевски.)

През 2017 г. изданието за разследваща журналистика „Биволъ“ изчисли колко тежи Делян Пеевски – 1,5 млрд. лв. А година по-рано същата медия пресметна, че свързани с депутата от ДПС фирми са сключили договори за над 733 млн. лв., близо 60% от които са евросредства. Въпреки едно старо обещание Борисов така и не извади Пеевски от обществените поръчки.

Ето как вместо конкуренция, прозрачност и качество, обществените поръчки генерират корупция, която подхранва олигархичните зависимости, развращава администрацията, а заради ниското качество на изпълняваните обекти понякога води до човешки жертви.

Какво остава от Пеевски

Lafka фалира, остатъците от „Булгартабак“ бяха продадени, млечният бизнес – също (продуктите „Лакрима“ и Frezco), ИПК „Родина“ си намери купувач, Полиграфическият комбинат беше прехвърлен на иракчанин с български паспорт, стар ортак на Пеевски, както го определи „Банкер“. Една от най-големите вериги за битова техника – „Техномаркет“, се контролира от дубайска офшорка. А Пеевските медии обърнаха палачинката още преди финализирането на сделките за тях и посредствената пропаганда вече я няма. Разгърнете „Монитор“ например и ще се убедите как от страниците му е изчезнал анонимният хейт срещу няколко определени личности, доскоро цветисто оплювани – за сметка на тривиални новини.

И макар извън тях да има и други вестници и сайтове, които охотно обслужват интересите на Пеевски и свързаните с него кръгове, никога няма да е същото. Медиите наистина са власт и фактът, че Делян Пеевски бе принуден да се раздели със своите, е сигурен знак за промяна.

Властта си в съдебната система обаче най-младият български олигарх едва ли ще пусне така лесно.

Точно тази битка и нейната развръзка са в ръцете на следващото управление – зависи от правителството, което ще имаме след парламентарните избори. Действията му ще покажат дали ни готвят следващия Пеевски, или ще има действителни реформи. Състоянието на българското правораздаване вече изнервя особено евро-атлантическите партньори, тъй като отслабва България като брънка от общността и я прави лесна мишена за външно влияние. Кой иска ерозиран съюзник – неговите слабости стават слабости и на другите партньори.

Подобна оценка направи тази седмица правната съветничка към Посолството на САЩ в България и бивша федерална прокурорка Джесика Ким. Тя бе изпратена преди година от Вашингтон със задачата да помага за борбата с корупцията в България, а изявлението, което направи на дискусия на Атлантическия клуб за върховенството на закона, е далеч от дипломатично. „Липсва политическа решителност за борба с корупцията в България, а корупцията е опасна за националната сигурност, защото прави държавите по-уязвими на външно влияние“, заяви Ким. Това е директна критика към властта на Борисов.

За разлика от глобалната пандемия от COVID-19, корупционната ендемия на България не може да се лекува с единична или двукратна ваксинация. Това е заболяване, което изисква продължително лечение, усилия и воля. Отчетността започва от българските лидери – във всяка партия и на всяко ниво – с подкрепа на принципа, че никой не е над закона, включително самите те.

Определени стъпки в посока накърняване на независимостта на съдебната система са отслабили способността на България да води наказателно преследване за корупция по високите етажи. Като се добавят олигархическото влияние, случаите на конфликт на интереси, злоупотребата с държавни ресурси и липсата на медийна независимост, човек разбира защо България остава държавата с най-високи нива на корупция в ЕС.

Американската посланичка Херо Мустафа не говори по този начин, но един друг посланик преди нея – Джеймс Пардю (2002-2005), ще бъде запомнен с твърде прям език, особено по отношение на тогавашния главен прокурор Никола Филчев. Така че критичните наблюдения на Джесика Ким се вписват по-скоро в неговата стилистика. Но това, което каза тя, може да се прочете и в доклад на Държавния департамент от миналата есен, в който един от акцентите е корупцията по високите етажи на властта, особено при разпределението на обществени поръчки и еврофондове.

Публикуваният тази седмица индекс за възприятие на корупцията за 2020 г. на Transparency International показва, че България отново е с най-лош резултат в ЕС, подобрявайки с незначителната една точка предишния си сбор. Компания ѝ правят Румъния и Унгария, но Гърция показва подобрение.

В страните с голяма корупция ножицата между бедни и богати винаги е голяма, а в България тя продължава да се разтваря, констатира и Организацията за икономическо сътрудничество и развитие. Въпреки че страната ни отдавна се стреми към членство в ОИСР, от доклада става ясно, че усилията ѝ в борбата срещу корупцията и престъпността не са достатъчни, необходими са реформи в образованието и реална интеграция на най-голямата малцинствена група – ромите.

Така че дори Борисов и ГЕРБ да не са в следващото правителство, дори и Пеевски да го няма в парламента, това не значи нищо.

Просто добро начало. Корупцията се е просмукала до фундамента на държавата, а съдебната система и правоохранителните органи са безучастни. Нима смяната на правителства попречи на Пеевски да получи от властта каквото си поиска – или на Цветан Василев да привлече повече публични средства в банката си? Съвсем не.

Затова и са смешни „закачките“ между Борисов и президента Радев на тема „Пеевски“. Премиерът уличи държавния глава, че „Шиши“ му наредил служебния кабинет. „Аз не познавам Шиши, но премиерът му даде поръчки за милиарди“, реагира президентът. Той не за първи път атакува с темата за обществените поръчки – и през 2018 г. каза същото, питайки Борисов и за общи бизнес интереси с Пеевски. Случи се, след като в интервю по bTV Борисов заяви: „В Президентството има един човек, който пише речите на Радев. Един медиен човек, помня го още от BBT – телевизията на Пеевски.“ Изглежда, е забравил, че и личната му пиарка Севделина Арнаудова беше кадър на тази телевизия

Впрочем Джесика Ким отбеляза, че ролята на главния прокурор, въпросите за неговата отчетност и как да му бъде търсена наказателна отговорност не са единствените проблеми на правосъдната система в България и борбата с корупцията. От значение са и начинът на сформиране на Висшия съдебен съвет, липсата на независимост на съдебната система, липсата на независими медии, взаимозависимостта на властите.

Това са проблемите, констатирани неизменно и от Брюксел, но системните партии в лицето на ГЕРБ, БСП, ДПС демонстрират единодушно упорство не да променят, а да укрепят зависимостта на съдебната система. И да предлагат мимикрия на реформи. Присъствието на някоя от тези партии в следваща коалиция минира същинските реформи. Ако ги е страх пък от „дълбоката държава“, дали няма да се намери група смелчаци за експертно правителство, чиято единствена задача ще е да прочисти оборите? Със сигурност има такива – компетентни и смели. Проблемът е кой ще им даде правомощия да извършат този подвиг.

„Пеевски“ не е продукт на ДПС, той е консенсусна инвестиция.

Неговото богатство и влияние произтичат именно от преразпределението на публични средства и активи, осигурени му от хората на власт. Те го направиха корпулентен и значим и всеки опит да бъде отстранен ще предизвика трусове по върховете на властта. Нали помните, че той държи ядрено куфарче с компромати Съюзниците обаче няма от какво да се страхуват.

Москва защити своя Борисов с призив “не дръжте крадеца, защото си е наш”

Иво Инджев

Отлично запознатата с вносната руска корупция в България Москва поиска “доказателства” от САЩ, че тук има корупция и доказа по този начин, че самохвалството на Борисов за отличното му представяне пред Крeмъл, платено с 3 милиарда лева от българския джоб за руския газопровод към Сърбия, не е празна приказка.

Види се не беше случайно, че Борисов се изфука колко добре си е постлал пред Путин и от този бункер на фукнята се присмя на президента Радев за липсата на изявление за арестуването на Навални.

Посъветва го от позицията на по-важния от двамата в очите на Кремъл и той да се “престраши” да се изкаже по темата, защото нямало много да му се карат руснаците. Че да видим тогава дали и на президента Радев дежурната обвинителка на провинилите се пред Москва чужденци Мария Захарова ще му премълчи, като й е наредено да премълчава договорените закачки на Борисов.

Основанията за тази увереност на Борисов сега се потвърдиха по категоричен начин. Кремъл се скара на “американските колеги”, както се казва в текст на руското посолство в София във Фейсбук, за критиките към корупцията в България.

Отправи ги Джесика Ким, съветник по правните въпроси в американското посолство в САЩ . В онлайн дискусия, организирана от българския Атлантически клуб в България, тя отбеляза, че тук няма върховенство на закона защото независимостта на съда е подкопана и не спести истината, че лидерите на държавата са виновни за това.

Едноличният лидер на България Борисов получи ден по-късно закрила от Путин чрез неговото посолство в София. При това с (анти)украински акцент – явно в контекста на факта, че Борисов покорно и с ентусиазъм изпълни своята част от плана на Кремъл да притиска Украйна като я заобикаля с транзитирането на своя газ.

Страничният ефект от руския дипломатически новичок се проявява в отравянето на имиджа на Борисов като “русофоб”, за какъвто той се опитва да се представя за заблуда на част от важните за него избиратели в България, подмазвайки се едновременно с това на новата американска администрация след края на любовния период между Белия дом и Кремъл от епохата на путинолюбивия Тръмп. 

Русия на Путин не само не се “кара” на своя главен човек в България (заради присъединяването му към западното настояване Навални да бъде пуснат от ареста в Русия), но вече застава открито в негова защита като закрилник от съюзна държава, каквато е САЩ. Това се случва в момент, когато президентът Байдън лично декларира, че всяко нападение над държава от НАТО ще бъде третирано като нападение над САЩ. 

Русия за пореден път се домогва до ролята на “освободител” на България, а най-нахалното е, че го прави по повод съюзническата загриженост за корупцията у нас, която в голяма степен се дължи на целенасочената руска политика да поддържа страната ни зависима от собствените й корупционни практики, с които Русия е известна и на самите поданици на Путин. 

Фактът, че САЩ критикуват корупцията в България, Борисов мълчи гузно, а отговаря от негово име Москва, е най-яркото от всички досегашни доказателства за истинската картина на Борисовата обвързаност с Кремъл. Борисов може да кара джипката за пред своите поданици и да се хвали вчера какви нови влакове им е купил, но в същото време Путин показа кой настина кара влака в България. 

И още нещо стана ( още по-) видно: корупцията в България се внася в особено големи размери именно по линия на енергийната й зависимост от Русия, която се чувства засегната от обстоятелството, че някой си позволява да й прави забележка за изнасилваческото покваряване на България. Че тук има доста проституиращи, готови да им платят от Москва за задоволяването на нейните имперски нужди, е факт. Но този път това порно бива демонстрирано без ограничения  и за непълнолетни.

Само едно се чудя на фона това ясно разкриване на известното и досега водещо място на Борисов в осъществяването на руската хибридна война срещу България: какво още трябва да се случи на този Източен фронт, за да се убедят апологетите на Борисов у нас и на Запад, че той е избраникът на Путин и че имитацията му на “русофобия” от година и четири месеца насам чрез прогонване на руски шпиони и безадресни упреци във връзка с Навални е димка за прикриване на грозната му срамотия.

Ако досега Москва мълчаливо му позволяваше да се прави на “русофоб”, вече явно е решила да го изкомандва да застане пред строя. Може би там наистина си вярват на калкулацията, според която 80 на сто от българите са русофили и го тикат да оглави петата московска колона у нас открито и така му помагат да спечели изборите отново?

В случай, че това е планът им, може да се окаже както след онова руско освобождение от 1878 година, когато българите много бързо изтрезняват от заблудата, че Русия носи свобода и независимост на България. Кореспондентът на “Кьолнише цайтунг” Артур Фон Хун пише по този повод, че Русия би трябвало да познава по-добре от всички българите, но се оказала смаяна от факта, че те не могат да бъдат управлявани с руския камшик подобно на Туркменистан. 

Ако днес има нещо смайваща в този казус, то е ескалацията на нахалството на крадеца, който вика “не дръжте крадеца, защото си е наш”. 

Всички сме голи онлайн

Кирил КостадиновСнимка: iStock / Webcafe Личните ни данни разкрачено чакат някой да ги забърше

Преди седмица тръгнах да търся прахосмукачка онлайн, след като класическите мъжки ремонти на старата с помощта на изолирбанд не дадоха очаквания резултат. Прерових няколко сайта за електрически уреди, харесах прахосмукачка, поръчах. Вече няколко пъти вършея из апартамента и пея – за ужас на жената не като Фреди, за нейна радост – не по пола.

Въпреки че вече имам нова прахосмукачка, всеки сайт, който посетя, продължава да ме посреща с реклами на прахосмукачки. Втора няма да купя, ясно е. Единственият резултат от тези реклами би бил да съжаля за направения избор и дадените пари.

Но из необятния интернет все още се носи информация, че точно този двукрак наследник на маймуните се нуждае от средство за прахосмучене, поради което ме бомбардират с точно такива реклами. Нищо в интернет не е тайно – нито нуждите, нито желанията, нито интересите ни. А най-малкото личните ни данни.

Каквото е станало във Вегас – остава във Вегас, каквото е написано в Google – остава публично за цял живот.

Хубаво е да си спомним това, особено на 28 януари – Денят за защита на личните данни. Да, и такъв има, но няма какво да му честваме. Той е по-скоро мрачно напомняне за това, че онлайн всички сме голи. Понякога и буквално.

Доброволно се разголваме всеки път, когато светкавично натиснем бутона „I agree“/“Съгласен съм“, без дори да прочетем с какво точно сме се съгласили.

Но защо се учудваме – живеем във време, в което подписваме дори договори на хартия, без да сме прочели дали в замяна на неограничен интернет не даряваме някой бъбрек на мобилен оператор. Какво тогава остава за вниманието ни в дигиталният свят – за мнозина просто една леснодостъпна илюзия, действията в която сякаш не могат да имат истински последствия в реалността.

Съгласни сме. Толкова. Искаме да ползваме приложението, да играем играта, да разглеждаме сайта тук и сега, на момента, това е наше рождено право, отговорности ли имаме – не ни говорете глупости! Дайте ни го тук и сега, който е балък да чете.

А с всеки прибързан клик на I Agree сваляме по една дигитална одежда. Име, имейл адрес, истински адрес, интереси, хобита, информация за любими хора, местоположението ни – често дори във всеки един момент – предоставяме на друг, а от другия – потенциално на всички, в случай, че тази информация не се съхранява и пази добре.

А има ли информация, която може да се опази изцяло?

Пробиви и течове на данни има дори от огромни технологични компании, сред които и любимата алтернативна реалност на човечеството Facebook, където всеки се чувства център на вселената, един Свръхразум с експертно мнение по всеки въпрос. Оставете настрана Cambridge Analytica – помните ли онзи случай, при който милиони пароли на потребители бяха съхранявани в чист текстов формат?*

Едва ли помните. Забравяме тези скандали. Те, незнайно защо, не са повод за притеснение. Не са належащ проблем тук и сега за индивида, а ако накарат някого да се замисли за това какво, колко и с кого споделя онлайн, това е мимолетен порив на мисълта, който отлита след един-два скрола из News Feed-a.

И преди ти, читателю, да възкликнеш „Имам различна парола във всеки сайт!“ (за което поздравления!), замисли се за хората, с които комуникираш ежедневно. Тези с по-ниска онлайн култура и осъзнатост за рисковете онлайн.

„Лелята“, която продава вестници в будката до офиса ти и по цял ден слага стикерчета под снимките на приятели и роднини; шофьорът от градския транспорт, който зяпа клипчета на смартфона си, вместо да гледа скучния и еднообразен път; хлапето, което сваля игра след игра на смартфона на майка си и дава какъв ли не достъп до устройството…

Не бива да се живее със заблудата, че щом ние внимаваме за данните си, същото правят и другите около нас. Включително близките ни.

Замислете се за всички онези app-ове във Facebook, които заместиха старите гледачки по улиците и за без пари (но в замяна на малко информация) ти предричат бъдещето за 5-10-200 години напред.

Кака Сийка вече знае, че скоро ще стане модел, после ще има 2 деца (макар вече да има 2 внучета), а към края на жизнения си път ще пилотира кораб на SpaceX до Марс (тя и книжка няма, ама карай). И се радва на това, струва ѝ се забавно. Радват се и създателите на приложението, получили достъп до снимките и останалите данни в профила ѝ.

Същото е и с app-овете. Защо му е на приложение за смартфон, което превръща светкавицата във фенерче, да праща sms-и? Светваш, а то праща sms на жена ти – „Твоят си свети в някакъв гардероб. Не съм приложение за гадаене на бъдещето, ама сигурно е по чуждо“. Безумие. Ама иска ли да може да праща? Иска. Разрешават ли му повечето потребители? Разрешават.

Защото за да видиш какви разрешения изисква, за да го ползваш, трябва да натиснеш още веднъж на екрана, а това са дяволски много усилия. Тези 15 секунди четене могат да бъдат използвани за безцелно скролване из все по-скучния ти News Feed.

Голи сме онлайн, голи като новородени и хич не ни пука. Ексхибиционизмът е масов. Личните ни данни разкрачено чакат някой да ги забърше. Искаме да консумираме съдържание, искаме дигитална стока, а не се замисляме, че всъщност ние – като потенциални купувачи – реално сме тази дигитална стока.

Ей заради това има смисъл да има Ден на защита на личните данни. Всеки ден трябва да е такъв и да ни се напомня, че най-търсената стока е информацията, която ние доброволно сеем наляво-надясно.

Децата са тези, които е най-полезно да научим на едно-две неща за защитата на личните данни. Не на физическите ни притежания, а на онези, които така свободно раздаваме – от името до местоположението си.

Нещо повече, значението на личните данни и тяхната защита трябва дори да се преподава в училище. Но сериозно ли очакваме нашата образователна система, в която се оказва сложно за един учител да започне видеоразговор пред лаптоп, успешно да се вмъкне курс „Защо трябва да сме по-внимателни в интернет“?

Спомням си как в началните класове проформа ни обясняваха правилата за движение по пътищата. Ако разчитах на онези уроци, доста брони щях да съм забърсал. И до ден-днешен се впечатлявам да видя колоездач, който сигнализира с ръка за предстояща маневра. Едва ли го е научил в училище, казвам си. Същото ще е и с личните данни, макар незнанието там да не толкова пряко животозастрашаващо.

Децата все пак могат да възприемат нещо, стига някой да се опита да им обясни. За възрастните в активна възраст също има някаква надежда, особено за онези, които веднъж или два пъти се опарят – я от изпразнена банкова сметка, я от невероятно точно таргетирана реклама за нещо, което само си изричал на глас (В Русия съм, в Русия съм, драго смартфонче).

Късно може би е само за онези по-възрастни потребители, които наскоро са навлезли с трудности в дигиталния свят и сега дават на приложения във Facebook да предричат бъдещето им или да определят колко верен е брачният им партньор според зодията. За тях четенето на „ситния шрифт“, често само на английски, е прекалено сложно. Те са онзи пазар за лични данни, където всичко е на тезгяха на разположение на искащия.

Ако сме малко по-умни, ние – следващите поколения – ще имаме поне по някоя друга дреха онлайн. Но може би трябва да сме реалисти.

–

* Повече за споменатия казус с Facebook, който вече не помним: TechCafeWeb

Нова уязвимост във Facebook: Сменете си паролите

Пореден гаф в защитата на личните данни

Какво ги дразни някой, който играе хоро?

Иван Стамболов-Сула

Един български журналист от българската секция на славно в миналото германско радио написа в социалните мрежи буквално следното:

„С всичките тези шевици и носии, които са толкова разпространени днес в България, какво точно показват младите? Крият се от тъжното си настояще в едно въобразено минало, което иначе е доста смрадливо и нехигиенично“.

Не споменавам името му, не за да не се обиди – той няма да се обиди, а ще навири надменно нос, но и да се обиди, мен това не ме интересува, – не го споменавам, за да не увредя художественото обобщение.

Темата с т. нар. „пратрЕотизъм“ отдавна не стои с остротата от преди европейските избори, но определена разновидност интелектуалци продължават да се занимават с нея и ни карат да се чудим – дали това е политика на либералните им медии, дали провеждат кампания за масова глобализация на човешките умове, или просто ги е гнус от родината и народа им в лично качество. Или може би и двете? Ако са и двете, блазя на такива хора, защото очевидно си вадят хляба с това, което обичат.

Това са гордите и рационални внуци на късноантичния еретик Евномий, който беше казал, че е толкова умен, че интелектът му е достатъчен да познава Бог по-добре от себе си. Същите тези „просвещени“ европейци, които изобретиха гражданина, нацията и националната държава, днес се гнусят от национализма. Но така е, когато „всичко е относително“.

Какво ги дразни някой, който носи риза с шевици? Какво ги дразни някой, който при случай се облича в носия? Когато на официални събития шотландците обличат килтовете с цветовете на клана, нашите „просвещени“ почитатели на Добри Войниковия кир Маргариди се задъхват от възхищение, забравяйки че според дипломатическия протокол националната носия е допустима като най-официално облекло.

Забравят също, че гиздавата носия е облеклото на елита, а не на „смрадливата и нехигиенична“ фукария, от която интелектуалците се гнусят, въпреки че повечето от тях произхождат именно оттам.

Какво ги дразни някой, който играе хоро? Защо не го приемат с великодушна усмивка от интелектуално-естетическата висота, на която сами са се поставили?

Тях никой не ги кара да играят, никой не посяга на космополитната им изтънченост. Но нали от определено ниво на обобщение те с веселите хороводци са един народ, едно понятие заедно със „смрадливото и нечистоплътно“ простолюдие. Презирайки него, те презират себе си или поне карат страничния (чуждестранен) наблюдател да презира тях.

Цял свят познава английските футболни фенове и знае що за простаци са те, цял свят знае, че в Англия расте вече пето или даже шесто поколение white trash, неспособно на нищо друго, освен да получава социални помощи. Но аз не съм попадал на представител на английската интелигенция, който да е казал, че английският народ е боклук, простак и миналото му е „смрадливо и нечистоплътно“. И не само да го е казал, но и да го е превърнал в свое верую.

Какво печелиш? Какво печелиш, ако на един скапан народ повтаряш, че е мърша (Петко Славейков), по-добър ли очакваш да стане? В известен смисъл народът е организъм – има си глава, крака и други „смрадливи“ части. Смешно е, когато главата бърчи носи и се прави, че няма нищо общо с въпросните части.

Дали народите, подобно на хората, имат душа? Дори и да не е точно душа, струва ми се, че поне в метафоричен смисъл имат. Народът е органична единица, най-малкото заради някаква обща култура, основана на общ език и общо минало, пък било то „смрадливо и нечистоплътно“. Индивидът живее, идентифицирайки се. След като се е идентифицирал чрез общото естество „човечество“, той се идентифицира и според националната си принадлежност и държавата, от чието име се представя пред света.

Много пъти съм казвал, че системата от национални държави носи доста неприятности, идеята за нация води до гротескови извращения като например тези в отношенията между балканските държави, но такова е положението в момента – светът се състои от национални държави. Народи, които си нямат държави, обикновено ги считат за нещастни. Има много такива: кюрди, баски, каталунци… Дали тяхното минало е било по-смрадливо и нечистоплътно от нашето? Срамуват ли се те от носиите си?

Всеки човек има нужда от идентичности – лекар, бургазлия, левскар, българин, демократ, европеец, човек. Идентичността изпълнява две противоположни задачи: служи за показване на принадлежност, но и за показване на отлика. Идентичността е прост етикет, с чиято помощ другите ни приемат и си съставят мнение за нас. Визитната картичка е концентриран извлек от нашата идентичност. Когато между хората има прекалено много различия, те търсят еднаквости – ти си лекар, аз съм боксьор, но и двамата сме българи; аз съм българин, ти си китаец, но и двамата сме лекари.

Да се срамуваш от собствената си идентичност, от собствената си принадлежност, е налудничаво. Не казвам, че не може да се случи. Но когато се случи, свестният човек не бърза да се отрича, а се стреми да поправи мнението на другите чрез собствените си дела, че да кажат: „Гледай ти какви били българите!“. Никой, който се е отрекъл от родовата си принадлежност, не е срещнал не само възхищение, но и най-обикновено уважение.

Аз не зная как се играе хоро, намирам го за досадно. Намирам, че напоследък играенето на хоро е свързано с безвкусна показност. Но няма да кажа, че тези, които го играят, са мизерници, копнеещи по измислено „смрадливо“ минало. Няма да кажа, че собствените ми сънародници са боклуци, за да просияя със своята ученост, възвишеност и култура в очите кой знае на кого.

Мисля си за всички тези интелектуалци във въпросната българска секция. В очите на света те имат (евентуално) някаква стойност, именно защото са в българска секция. А българска секция има, защото има българска държава. А българска държава има, защото има български народ, който от време на време носи шевици и играе хорà.

Ако въпросните интелектуалци се срамуват от това, нека напуснат, нека си намерят работа в някоя германска медия и там да обяснят на читателите какви простаци са баварците, какви носии обличат на Октоберфест, как се оригват и какви танци танцуват. Техните читатели и най-вече техните работодатели ще бъдат възхитени. Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.

Кой се справя най-добре с пандемията? Къде е България?

Австралийско проучване анализира усилията на 98 страни в борбата срещу пандемията. Според учените, най-добре се справя Нова Зеландия, а най-зле Бразилия. Кой още е сред първенците? И къде е България?

Министър-председателката на Нова Зеландия Джасинда Ардърн

Кои страни се справят най-добре с пандемията? В ново обширно международно изследване, проведено от австралийския Lowy Institute със седалище в Сидни, България се класира на 67 място. За сравнение: в същата класация Германия заема 55 място от общо 98 анализирани държави.

С най-добри оценки на първо място е поставена Нова Зеландия, а на последно се оказва Бразилия. „Някои страни се справят с пандемията по-добре от други, но повечето сякаш се надпреварват кой ще постигне по-слаб резултат“, обобщават авторите на изследването, цитирани от „Франс Прес“.

Те са изработили и индекс на ефикасността на мерките срещу пандемията, според който със 100 се оценява максимално постижение, а с 0 – минимално. Индексът на България е 37,4, а на Нова Зеландия – 94,4.

Страните, оградени от вода, се справят по-добре?

Независимият институт оценява мерките на националните правителства срещу Ковид-19 въз основа на 6 критерия, сред които са броят на заразените и на починалите, както и обхватът на PCR-тестовете. След Нова Зеландия сред първите десет се нареждат още Виетнам, Тайван, Тайланд, Кипър, Руанда, Исландия, Австралия, Латвия и Шри Ланка.

Прави впечатление, че част от отличниците са оградени от вода, което им позволява по-добре да контролират разпространението на заразата. Специално Нова Зеландия отрано затвори границите си, наложи обхватен локдаун и проведе масови тестове и с тези мерки коронавирусът можеше да бъде държан под контрол.  

Последната страна в класацията – Бразилия, е документирала 218 000 починали в резултат от Ковид-19. В списъка на зле справящите се влизат още Мексико (97 място), Колумбия (96), Иран (95) и САЩ (94). Президентите на Бразилия и на САЩ, Болсонаро и Тръмп, дълго време омаловажаваха опасността, припомнят техните критици.

Двамата популисти многократно се присмиваха на носенето на маски, отхвърляха налагането на локдаун, а в крайна сметка и сами се заразиха с вируса. Колкото до Китай, откъдето тръгна Ковид-19 – тази страна изцяло отсъства от класацията, защото изследователите смятат, че тамошните власти не са предоставили достатъчно публична информация.     

Повече корупция, по-малко успехи в пандемията

Авторите на изследването твърдят още, че класацията е съставена без оглед на политическата система в отделните държави. От проучването им се оказва, че по принцип малките страни с население под 10 милиона души сякаш се справят по-добре с пандемията.

„По принцип по-малките страни с по-малко население, където обществата са по-добре споени, а институциите си вършат работата, имат сравнително предимство в борбата срещу глобални кризи, каквато е пандемията“, се казва в доклада на Lowy Institute.

„Франс Прес“ припомня, че от началото на пандемията през декември 2019 година 100 милиона души са се заразили с коронавируса, а 2,2 милиона са починали след разболяване от Ковид-19.

През седмицата беше публикувана и друга класация, която има косвено отношение към борбата срещу коронавируса: Индексът за възприятие на корупцията на правозащитната организация „Трасперънси Интернешънъл“.

Авторите на това допитване твърдят, че колкото е по-високо равнището на корупция в една държава, толкова по-зле се справят властите с пандемията. И в тази класация Нова Зеландия (заедно с Дания), се нарежда на първо място, докато България е сред последните в ЕС, редом с Румъния и Унгария.

Ковид крави: Мяууу!

Митко Новков, Култура

Една дума се носи над родината като народна песен: „Ваксина, ваксина, ваксина!…” Някъде пущината не достигала, другаде била слагана не на когото трябва, на трето място пък хич не щат да я чуят.

Демек, песента уж народна, ама не целият народ има мерак да я пее; в общия хор някои мълчат упорито, други нарочно пеят фалшиво, а трети само гледат отстрани и се подсмихват.

Може би защото тази песен не е за всяка песнолюбива уста аранжирана – песента е научна, да не кажа учѐна, тоест нужно е поне малко от малко да имаш предварителен багаж или, да го речем на чист български, бекграунд, че да ѝ хванеш както мелодията, тъй и текста. Макар че – ако погледнем етимологически, ваксината като лексикална единица (простете завъртяната фраза) хич няма такъв аристократично-умствен произход: идва от латинската дума vacca, значи крава.

Терминът е предложен от Луи Пастьор в чест на първия ваксинатор Едуард Дженър (преди дни Гугъл го честваше, може би заради встъпването в длъжност на Джо Байдън – в момента един от най-влиятелните, ако не и най-влиятелният поддръжник на ваксините срещу COVID 19). Английският лекар експериментира с кравешка шарка, за да предпази населението от заразяване с едра шарка (вариола) – болест, често приключваща с летален изход.

Дженър обаче не е първият, предприел опити за предпазване от заразяване конкретно от вариола. На изток, в Османската империя, се извършвали подобни процедури, като върху здрави хора се пренасял материал от болни; процесът е известен като вариолация (това малко се бие с българските представи за назадничавостта на диванските власти, но митът си е мит – трудно е да го пребориш).

В пределите на другата империя, Британската, ентусиазиран пропагандатор на вариолацията била лейди Мери Уортли-Монтегю (с моминско име Мери Пиърпонт), първата светска жена, описала порядките в земите на султана. Нейните „Писма от турското посолство”, по-известни като „Турски писма” (милейди ги пише, докато живее в Константинопол, столицата на османците, където съпругът ѝ лорд Едуард Уортли-Монтегю е назначен за посланик през 1716 г.), се сдобиват с огромна популярност в Западна Европа.

Преди това се славила като красавица, разбива сърцето на прочутия поет Александър Поуп, ала и нея не я подминава шарката и красотата ѝ отива на кино (като на графиня дьо Мертьой от „Опасни връзки” на Шодерло дьо Лакло).

Вероятно тази трагедия – която тя обаче не възприема като такава, макар че със сигурност не ѝ е било приятно (казва в края на живота си: „Човек, който не умее да бъде доволен от себе си, никога и от нищо няма да бъде доволен“), я кара да се заинтригува от начина, по който героите на книгата ѝ се борели с болестта, заразявайки здрави, за да ги направят още по-здрави.

По време на поредната епидемия от едра шарка в Англия ваксинирала най-напред тригодишната си дъщеря, после издействала същият прийом да се приложи върху седмина осъдени на смърт – тъй и тъй щели да ги бесят, защо да ни ги употребят като морски свинчета – те пък взели, че оживели; за всеобща изненада.

Прехвърлила се след това върху шест сирачета, настанени в приют – и при тях резултатът се оказал положителен – нито се заразили, нито умрели – припкали като теленца. Кралят се впечатлил, чак ваксинирал (в случая май е по-добре да се каже вариолизирал) внуците си, убеден в ползата от лечението, след което процедурата била приложена и върху застрашеното население.

Заразата спряла. Само че вариолацията не била безопасна – случвало се след нея болестта да добие такава сила, че да се стигне до смърт. С други думи, ясно било, че методът с изкуственото заразяване помага, но било ясно също, че е наложително да се измисли как да бъде по-сигурен.

И Едуард Дженър измислил – не с биологичен материал от човешка вариола, а с такъв от крави да се ваксинират хората, тогава нещата щели да са наред. Наистина били наред: взел от заразила се с кравешка шарка селянка малко гной и я втрил в драскотина на ръката на осемгодишния хлапак Джеймс Фипс.

Детето изпаднало в леко неразположение, което преминало бързо. След известно време заразил малкия с човешка едра шарка, ала той изобщо не се разболял. Минали няколко месеца, Дженър повторил процедурата – немирникът Джеймс продължавал щастливо и невинно да бяга по английските ливади (или по английските улици, но това в случая няма значение, важното било, че си тичал здрав и читав). След пет години отново – при тийнейджъра нямало и помен от болест.

Тогава Дженър решил да публикува резултатите от труда си и се обърнал към Лондонското кралско общество – научното общество на империята, оттам обаче се въздържали от подкрепа: „Не можем да рискуваме – отсекли учените глави – своята репутация като предоставяме нашия научен орган за нещо, което толкова противоречи на установеното до този момент познание“.

Д-р Едуард обаче не се отчаял: издал изследванията си за своя сметка и привлякъл вниманието на едни от най-височайшите особи в кралството, сред които и това на бъдещия крал Уилям ІV, по онова време все още херцог Кларънс, главнокомандващ на флота (затова по-късно го наричали „кралят-моряк“).

Херцогът обявил ваксинацията за задължителна на военните кораби на империята. Същото сторил и Йоркския херцог, Фредерик, който ръководел армията. Постепенно методът на Дженър се превръща във всеобщо практикуван, а той самият получава заслужено признание – през 1803 г. е основано Кралско Дженърово общество, както и специален Институт по ваксинацията, а в края на живота му управата на Лондон го обявява за почетен гражданин. А благодарение на него и на Луи Пастьор новият метод получил своето всеизвестно медицинско име – ваксинация, сиреч окравяване.

Ако се възправим връз тази височинка обаче – ваксинацията като окравяване, бихме могли донякъде да разберем антиваксърите, дето така ѝ скачат и я ненавиждат – не щат вероятно да се превърнат в крави.

Той, човекът, дето е венецът на творението, а изведнъж да се провикне: „Мууу“ – ужас! Точно както митичната Йо, за която Овидий стихослови: „Опит за поплак направи, устата мучене изтръгна и от звука ужаси се, от своя си глас се изплаши“. Зевс омагьосва Йо в крава, за да я скрие от ревнивата Хера, която – когато юничката избягала от стоокия Аргус, проводила гаден стършел да я жили, причинявайки ѝ неописуеми болки. Йо обаче, знаем, избягала в Египет, прекосявайки пътьом пролива, разделящ Европа от Азия, който в нейна чест получил името Босфор, тоест „крави брод“.

В Египет родила от Зевс Елаф, като така дала началото на някои от най-знаменитите елински герои – Персей, Херакъл – същият Херакъл, който също си имал работа с крави, кравите на Герион, Едип… Кравата Йо, сиреч, е плодовит източник на едни от най-известните гръцки митове, които всички знаем и използваме.

Само си представете: ако не беше тази крава, отгде щеше Фройд да изнамери име за прославения си комплекс? Разбира се, антиваксърите може да ги безпокои друго – не Йо, а някаква чудовищна Йо: уж ги ваксинират, сиреч окравяват, пък те вместо да реват „Мууу“, изкълчват мученето с порочен тъничък гласец: „Мяууу“.

Как да не се сетиш тук и да не ти настръхнат косите за онзи критски Минотавър, така любим на Георги Господинов – чудовището с глава на бик и тяло на човек, за което единствената ваксинация срещу самотата се оказва мечът на Тезей. Някакви мяучещи минотаври освен с рога и с едно око – циклопо-минотаври, мяуу-мяуу, – Боже, опази, и ти Пресвета Дево!…

Макар че то, ако погледнем честно, ковидът май всички ни превърна в минотаври и циклопи: сврени в своите домашни огнища – пещери и лабиринти, чакаме със свито сърце кога коварният вирус ще ни докопа, без да знаем добър ли, зъл ли насреща иде. Окравил ни е сиреч, още преди „Пфайзерите“ и „Модерните“… „Мууу“ или пък може би „Мяууу“, но няма как да знаем преди ваксината.

Скоро ще разберем, записал съм се…               

Ваксинацията: Ясно е, че нищо не е ясно

Златина Зехирова

Кога средностатистическият български гражданин, чиято професия или здравословно състояние не го поставя в непосредствена опасност от COVID-19, ще може да заяви и получи ваксина – това е един от въпросите, на които здравните власти се налага да отговарят най-често в последните седмици, особено след като данните показаха, че имунизирането в страната срещу актуалния коронавирус се движи с най-бавни темпове в Европа.

Краткият отговор се намира в правителствения ваксинационен план и гласи: след приключването на основната част от петте фази, даващи приоритет на различни обществени групи. Подробният е доста по-неясен и с поредица от условия както заради одобрението и доставките на някои от ваксините, така и заради липсата на обективни измерители дали и кога някоя от фазите е завършила и на информация колко хора е обхванала тя. Така сроковете се разтягат до няколко месеца в различните варианти.

Интересът към ваксиниране в групите с предимство до момента показва, че поставената от Еврокомисията цел – да се покрие 70% от населението над 18-годишна възраст, за да се осигури обществен имунитет и премахване на болестта, изглежда мираж. Осъществяването ѝ би означавало да бъдат имунизирани 3.9 млн. души. Още по-малко вероятно изглежда да бъде спазен и препоръчаният от Брюксел срок – до края на лятото.

В същото време заради по-ниския интерес сред приоритетните групи може по-скоро да бъде достигнат моментът, в който ваксините ще са достъпни за всички желаещи. В този случай обаче възниква въпросът дали ще има достатъчен брой подходящи ваксини за тях.

(Без)крайните фази

С показното ваксиниране на обитатели на домове за възрастни хора и на учители в последните дни, бе дадено начало на т. нар. втора фаза от плана за ваксиниране. Според обясненията при представянето на плана в началото на декември, това означава, че основната част от първата фаза е приключила и дори да има още желаещи да се имунизират, това може да стане паралелно с хората от следващата.

В първата група бяха работещите в системата на здравеопазването, а с най-висок приоритет сред тях – екипите на болниците, които са на първа линия в борбата с коронавируса. Конкретни данни за заявените и поставените ваксини обаче няма нито за отделните съсловия, нито за здравната система като цяло.

Според плана потенциално подлежащите на имунизация в здравната система са 243 600 души: 

– Лекари: 30 000
– Дентални лекари: 10 000
– Специалисти по здравни грижи: 46 000
– Магистър фармацевти: 6 600
– Помощник фармацевти: 2 000
– Помощен персонал: 150 000

Към 29 януари ваксинираните в България по данни на официалния информационен портал за коронавируса са 37 636 души. Според официалната статистика почти всички са работещи в системата на здравеопазването. Изчислението показва, че те представляват едва около 15% от общия възможен брой от първата приоритетна група.

Според написаните от държавата правила здравните работници ще имат възможност да продължават да заявяват ваксиниране във всеки момент. Нещо повече, председателят на щаба за ваксинирането проф. Красимир Гигов заяви, че всяка от приоритетните групи във фазите ще запазва предимството си пред останалите – т.е. независимо в коя фаза е страната, лекарите винаги ще имат приоритет пред всички останали, а хората над 65 г. в социални домове, например, ще бъдат имунизирани преди връстниците си, които не са настанени в институции.

Да поискаш и да ти се даде

„Дневник“ потърси данни за броя на заявилите желание да се ваксинират медици и фармацевти от съсловните им организации. Информацията оттам също не е детайлна, но дава обща картина за интереса.

Фармацевти

Към 25 януари 830 фармацевти са заявили желание да се ваксинират срещу COVID-19, показва справка на Българския фармацевтичен съюз (БФС). Членовете на организацията са 6600, така че тук желаещите клонят към 13% от всички.

БФС заявява в отговори до редакцията, че няма информация каква част от заявилите желание фармацевти са вече ваксинирани. „Ваксинацията на общопрактикуващите лекари, дентални лекари и фармацевти върви успоредно, а организацията на местно ниво е поверена на Регионалните здравни инспекции (РЗИ)“, посочват от съюза.

Дентални лекари

Членуващите в Българския зъболекарски съюз (БЗС) са разделени на районни колегии (РК) в различните части на страната, а съсловната организация даде информация за съотношението между заявилите желание и реално ваксинираните към 22 януари (петък), но не и в брой хора. Според огласеното в девет колегии са ваксинирани между 75% до 100% от желаещите. В пет колегии ваксини са получили от 50% до 75% от заявилите интерес, в четири – от 30% до 50%, а в три – от 15% до 20%. В още четири колегии са били ваксинирани едва над 10 на сто от желаещите.

Зъболекарският съюз отказа да уточни конкретните места на районните колегии с мотива, че това е лична информация. Организацията допълва още, че процесът по ваксинирането се управлява от отделните Регионалните здравни инспекции (РЗИ).

Другите желаещи

Министърът на здравеопазването Костадин Ангелов заяви неколкократно, че около 50% от медицинския и немедицинския персонал в болниците иска да бъдат ваксиниран срещу COVID-19, като данните се променяли динамично.

За колко хора става дума е трудно да се установи. Българската асоциация на професионалистите по здравни грижи (БАПЗГ), която включва медицински сестри, акушери, лаборанти, рехабилитатори, не посочи каква част от желаещите в сектора ѝ са вече ваксинирани, като се аргументира, че хората са разпределени основно в болници и организацията се прави във всяко отделно лечебно заведение. 

„Дневник“ не получи отговори на въпросите за желаещите и реално ваксинираните общопрактикуващи лекари от съсловната организация – Национално сдружение на общопрактикуващите лекари в България. Не е известно дали организацията събира такава информация.

Напред към следващите фази

Предварителните данни сочат интерес към ваксините сред 20 на сто от учителите (от 89 хил. души) и около 30 на сто от обитателите на домове за възрастни хора (от 23 хил. души) – нива, сходни с началните заявки и при медиците.

Следващите фази ще обхванат „служители, участващи в поддържане на функционирането на основни за обществения живот дейности“, хората над 65 г. и тези с хронични заболявания и уязвими групи от обществото, за които има риск заради начина им на живот.

Само в четвъртата фаза – на хората над 65 г. или хронично болните, правителството е изчислило, че трябва да има готовност да имунизира 1.8 млн. души. Служителите, осъществяващи ключови дейности за държавата, не са описани детайлно и не е посочена бройката им, а пред „Нова телевизия“ здравният министър Костадин Ангелов само обясни, че „се събира информация от всички министерства за хората, които попадат в трета фаза“. Категориите и броят на попадащите в последната приоритетна група също не са описани.

В петък стана известно, че в към трета фаза ще бъдат причислени и членовете на секционните избирателни комисии (около 80 хил. души), които могат да заявят желание да бъдат ваксинирани преди парламентарните избори на 4 април.

Така известният брой на имащите право приоритетно на ваксина е 2.1 млн. души, а с прибавянето на двете категории, за които няма оповестени разчети и хората от избирателните комисии, хората с предимство със сигурност надхвърлят 2.5 млн. души, колкото е най-оптимистичната прогноза на здравните власти до края на юли.

Така единственият вариант в близките месеци да се стигне до свободен достъп до имунизиране остава да се запази ниският интерес сред групите с предимство.

Масовата ваксинация

Формулировката „масова ваксинация“ е медийна и здравните власти я интепретират различно в различни моменти.

На брифинг на 20 януари главният държавен здравен инспектор Ангел Кунчев заяви, че е реалистично масовата ваксинация да започне през април и уточни, че визира т. нар. четвърта фаза, „когато всеки, който желае, се записва при своя личен лекар“. Четвъртата фаза включва групата от хора над 65 г. и хронично болните, която може да достигне 1.8 млн. души. Тази група действително е най-многобройната според плана за ваксиниране, но все пак официално не включва „всеки, който желае“.

През февруари българите ще могат да си избират от коя ваксина да вземат.

Костадин Ангелов, министър на здравеопазването на 29 януари

В интервю за „Нова телевизия“ на 27 януари здравният министър Костадин Ангелов също заяви, че „в четвърта фаза говорим за т. нар. масова ваксинация“, а ден по късно прогнозира, че е реалистично от края на февруари да се започне с четвърта фаза, „наблюдавайки числата от желаещите във втора и трета фаза и броя на ваксините, които очакваме през следващия месец“. 

От думите му излиза, че желаещите от приоритетните групи за втората и третата ваксинационна фаза, не са много, ако се има предвид предвид, че през февруари в България от трите производителя („Пфайзер/БионТех“, „Модерна“ и одобрената в петък „Астра Зенека“) се очакват около 377 хил. дози, достатъчни за ваксинирането с две дози на приблизително 188 хил. души.

Много, но дали са ефикасни

Ваксинирането на най-голямата група хора от правителствения план – тази от близо 2 млн. души над 65 г. и хронично болни в четвърта фаза, беше планирано за след одобрението на ваксината на „Астра Зенека“. От нея България е поръчала значително количество ваксини – само за февруари се очаква да пристигнат над 260 хил. дози (достатъчни за 130 хил. души), а до края на годината – над 4.5 млн. дози (за над 2 млн. души). Списък на очакваните дози от ваксините до края на 2021 г. – тук

Въпреки поредица от търкания между Брюксел и производителят „Астра Зенека“, на 29 януари ваксината получи одобрение. То обаче създаде нов проблем – препаратът е изпитван основно върху хора между 18 и 55 г., а за групата над тази възраст се смята, че предоставя „някаква защита“, но без достатъчно данни за ефикасността. Германия вече официално съобщи, че не препоръчва ваксинирането на свои граждани над 65 г. с тази ваксина. Българските власти все още не са коментирали темата.

Формално, тази седмица държавата направи първата крачка към етапа, в който всеки желаещ ваксина, може да я получи. Това стана, след като Българският лекарски съюз призова пациентите да се обърнат към личните си лекари и да заявят дали възнамеряват да се ваксинират. Засега обаче, по думите на зам.-председателя на съсловната лекарска организация Николай Брънзалов целта е по-скоро да се събере информация за нужните ваксини.

Кога ще може да се пристъпи към поставянето ми продължава да е неизвестно.

Предлагам новият разследващ Иван Гешев прокурор да бъде Иван Гешев

Иво Инджев

Вече е факт: ще си имаме Специален прокурор, който да разследва супер специалния ни и без това Главен прокурор.

Това решиха днес конгениалните ни депутати с гласуване, с което влизат в световната история на абсурдизма.

Когато Иван Гешев се кандидатира за Главен прокурор, месец след категоричното си изявление, че няма да го направи, още не знаехме, че той ще се окаже единствен кандидат и ще състезава със себе си.

Виждаше ни се невъзможно чак пък толкова да са нагли онези, които са го “убедили”, че точно той и само той трябва се кандидатира и еднолично да доминира българската прокуратурата.

Но фантазията ни е била бедна. Чудото се състоя. 

Този път вече не се чудим. Обръгнали сме. Като в онзи неприличен виц за вързания за едно дърво в гората, който след серия от сексуални гаври на минувачи с него заявил на поредния желаещ да не го пита нищо, а направо да действа. Не защото му е харесало, а защото и без това ще се случи, поне да си спести приказките.

По аналогия (не с вица, а с реалността у нас), предлагам Специалният прокурор, който ще разследва Иван Гешев, да бъде Иван Гешев. Действайте и не питайте защо.