Първо скочете, после викайте „хоп“

Двама лидери на мнение вчера влязоха в спор във Фейсбук – към коя политическа група на Европейския парламент да казват, че ще се присъединят кандидатите на „Демократична България“ за европейски депутати.

Професор Огнян Минчев и дипломатът Стефан Тафров са авторитети в своите области и безспорни представители на действителния национален елит.

И към двамата се отнасям с дълбоко уважение. Не мога, не искам и не ми е работа да вземам страна в спора им, но не мога и да скрия, че той ме изненадва.

Работа на лидерите на мнение е да спорят публично и по този начин да водят.

Но този спор ми се струва преждевременен и контрапродуктивен.

Той е преждевременен, защото актуалният въпрос пред „Демократична България“ е как да прати свой (и) представител (и) в Европейския парламент, а не в коя негова група да бъде (ат) той/тя (те).

Спорът е контрапродуктивен, защото разделя и противопоставя избиратели, които би трябвало да се обединяват и защото подменя предмета на избора.

В гласуването на 26 май няма да избираме между ляво и дясно, а между напред и назад. Ще избираме между Европа и анти-Европа.

Големите играчи на българската политическа сцена вече се опитват да подменят този предмет с друг – който те и избирателите им разбират по-добре и който им е по-изгоден.

Например скандалите около Елена Йончева и парламентарният бойкот от страна на БСП са несъмнено предизборни, но нямат нищо общо с предмета на европейските избори.

Не само у нас партиите се опитват да подменят европейския дневен ред с национален, защото в последния се чувстват повече в свои води.

Работата на „Демократична България“ в тази кампания е да обяснява защо „повече Европа“ е важна за българите и кой от кандидатите ги води по-близо или по-далече от нея.

Да си избираш група в още неизбран парламент, когато и ти самият не си избран, ми се струва прибързано.

Всичко, което социолозите ни казват засега за бъдещия Европейски парламент е, че: (а) вероятно относителният дял на евроскептиците и еврофобите в него ще бъде равен на или по-голям от сегашния; (б) че той няма да бъде достатъчен и те не могат да бъдат единни, за да променят курса на Европа; (в) но броят им би могъл да затрудни сформирането на стабилно проевропейско мнозинство.

От (в) би последвала картината, която наблюдавахме в ЕС през последните пет години – политически слаба Европейска комисия, която се опира на преформатиращи се „големи коалици“ в Европейския парламент; компромисни, половинчати политики в ключови сектори като евро, миграция, отбрана поради разногласия на национално и на политическо ниво.

Резултатът е слаба Европа, която се движи със скоростта на най-бавните си членки.

Такава Европа не е в интерес на малките и средните си държави, сред които е и България, защото глобализацията ги прави още по-малки и още по-беззащитни. Такава Европа е в интерес на държави като Русия, Турция, Китай и САЩ на Доналд Тръмп.

Това трябва, струва ми се, да обяснява „Демократична България“. На този етап нейните кандидати могат да поставят само една червена линия и тя не е между Европейската народна партия, либералите, зелените и пр. Тя е между проевропейските и антиевропейските формации. Т.е. кандидатите на „Демократична България“ трябва да обещаят, че ще работят за силно проевропейско мнозинство в Страсбург и в Брюксел.

Декларации от рода на „не мога да бъда в една група с еди-кого си“, „целувание с Юда – отнюд, никогда, до гроба“, може да изглеждат красиво, но не работят на практика. В политиката избираш от това, което имаш, а не от това, което искаш.

Ако днес България вместо президент има говорител на най-голямата проруска опозиционна партия, една от причините е, че много „умни и красиви“ хора предпочетоха „да не участват в злото“, т.е. да не гласуват на балотажа през 2016 г. Ако обаче откажеш да участваш в собствения си живот, даваш на някого другиго да го управлява.

Ако французите бяха политически гнусливи като българи, ако на президентските балотажи не подкрепяха, макар и понякога „с отвращение“ проевропейския кандидат, в Елисейския дворец отдавна щеше да седи лидер на Националния фронт (сбор), а от обединена Европа нямаше да е останало нищо.

ЕС е не само построен върху компромиси. Той е направен от компромиси. Защо цяла Европа да може да ги прави, а ние да не можем? Детинската безкомпромисност на градската (консервативна или либерална) извънпарламентарна опозиция понякога граничи със сектантство. Тя сама се осъжда на изолация.

Очаквам от спорещите лидери на мнение да бъдат отрезвяващият глас,  който да напомня, че такова поведение има цена. Че я плащат не политиците, а техните избиратели, които остават непредставени. България днес щеше да бъде друга, ако бяха.

За да променяш, трябва да участваш. Ако си малък да участваш сам, трябва ти коалиция. Когато правиш коалиция, започваш от съвпаденията, а не от различията. Успехът изисква положителен подход. Ние упорстваме с отрицателния.

Да, всеки компромис предполага граници. Но разпокъсаните „градски демократи“ бързат да ги сложат, преди още да са видели общото си поле. Тръмп и Ким намират общ език, ДСБ и СДС (примерно) не намират.

Трезвият глас предполага и да не идеализираме Европа и нейния парламент. Всяко от неговите политически семейства има своите „негодници“. ЕНП имаше Берлускони, днес има (все още) Орбан. Социалистите и демократите имат Ливиу Драгня. Консерваторите имат Качински и политически карикатури като Бареков. Либералите имат ДПС, а лидерът им Ги Верхофстадт, ултрафедералист, неуспешно се опита да прибере в групата си и 17 италианци от евроскептичното движение „5 звезди“ – обърнете внимане – от еврофобската група на Найджъл Фараж. Така сам си предизвика вътрешнопартийно въстание.

При зелените е пълно с фундита, които, ако получат достатъчно власт, биха затворили всички АЕЦ и ТЕЦ и  оставили цяла Европа на слънце, вятър и свещи. За отбора на Фараж, който направи „Брекзит“ и за компанията на Льо Пен, където все някого разследват за финансови злоупотреби, няма да говоря.

Ако си твърде придирчив, никоя политическа група не става. Остава да си независим, т.е. с много по-нисък бюджет, с по-малко време за изказвания и с по-малко участие в комисии и делегации и в компанията на екземпляри от политическия Джурасик парк.

Неприятно, но факт е, че формирането на политическите групи в Европейския парламент не винаги е въпрос само на идеи, принципи, ценности. Те често биват изместени от интерес и груба аритметика. Виж примера с Верхофстадт и „5 звезди“.

Несериозно е да избираш група, докато не си видял какво представлява новият парламент и не си преценил къде би бил най-желан, най-полезен и най-верен на избирателите си. Най-разумното, което кандидатът може да направи сега, ако не принадлежи към някое от големите политически семейства, е да заяви къде никога не би бил. Мисля, че това е напълно по силите на „Демократична България“.

България: паранои и налудни страхове

През последните десетина години нагласите в България неусетно се промениха: хората станаха по-параноични, по-податливи на манипулации, твърди нашият автор Даниел Смилов. И посочва конкретни примери, които силно смущават.

default

Вече втора седмица управляващите и услужливите медии се чудят с какво да се занимават, само и само да не стане дума за това, че руски служби май са шетали из България покрай отравянето на Гебрев (и не само). Че това съмнение не е окончателно потвърдено – не е. Но при такива сериозни подозрения всяка нормална държава би направила всичко възможно, за да разкрие истината. Независимо дали става дума за „Новичок“ или за отрова за мишки.

Нашата държава обаче се посвети тази седмица на ловно-рибарските неволи на БСП и на една незнайно как попаднала в ямболските училища гей-брошура. И двата въпроса са от изключителна важност – не за друго, а защото са политически безопасни за основните партии.

И ловец съм, и рибар съм…

От първия скандал стана ясно, че докато лидерката на БСП не уважава с присъствието си ключови заседания на ПЕС (може би за да пести пари за пътни), нейни депутати са похарчили 13 хиляди лева народна пара като гости на ловно-рибарско изложение в Залцбург. Този скандал всъщност подкрепя позицията на Корнелия Нинова за бойкота на парламента – наистина е по-добре БСП да са извън него, ако ще се занимават с ловно-рибарски теми. А като са извън парламента, могат поне да помагат на министър Нено Димов в грижите му за жабешката популация в Рила. Полза особена пак няма да има, но поне разходите ще са по-малки.

Ако обаче оставим шегата настрана, ще видим истинския проблем: в желанието си да свали ГЕРБ (което е легитимно желание за всяка опозиция) БСП все повече добива революционно-шумкарски облик. От проевропейска, центристка партия “столетницата” се превръща в радикална, патриотарска, хомофобска чета. Дори самият Ангел Джамбазки се уплаши от този завой и си постави за задача в предстоящата кампания да ни убеждава, че БСП не са наистинатакива. За разлика от него.

Даниел СмиловДаниел Смилов

Отвличането на „Гейропа“

Като стана дума за хомофобия, и тази седмица топката беше вдигната за здравите патриотарско-консервативни сили. Този път чрез гей-брошура за безопасен секс, раздадена в ямболските училища. Спор няма, че мястото на тази брошура не е в училищата. Но за здравите консервативно-патриотарски сили този инцидент не е изолиран случай, а елемент от „стратегията на Гейропа” и на местните морално развалени либерали за развращаване на младежите и превръщането им в содомити.

Този „джендърски план” съперничи по перфидност, лицемерие и коварство само на “плана Сорос”, разкрит от Виктор Орбан, според който Европа трябва да бъде напълнена с африканци. Представете си само една Европа, пълна с африканци и содомити! Африканец, содомит, африканец, содомит… Това не е нашата Европа! И аз с две ръце се подписвам под този предизборен лозунг и дори смятам, че една такава Европа е някаква съвсем налудна и безвкусна измислица.

Вместо обаче да дойдат санитарите и да приберат разпространителите на подобни паранои, същите тези разпространители се перчат в политиката като потенциални “спасители” на Европа. И друг път е ставало дума, че горката Европа все бива отвличана от някое добиче, което много рядко се оказва Зевс.

В параноично-сексуалните фантазии на днешните “спасители” на Европа, България се оказва най-слабото звено, което е особено податливо на смяна на сексуалната ориентация и даже на пола. Затова и тук трябва особено да се внимава – турците могат да приемат Истанбулската конвенция, но за нас, българите, тя е много опасна. Напоследък дори стана ясно това: при нас нещата са толкова напреднали в посока морален упадък, че вече хората могат да си сменят пола и при отговаряне на социологическа анкета. Малка грешка при попълването и след това цял живот си с друг пол! Представете си само какви размери би могъл да добие проблемът при тази функционална неграмотност на населението.

Истинската новина във всичко това е, че подобни откровени налудности минават дори при интелигентни и отговорни хора за сериозни аргументи. И даже за истина. Обществените нагласи явно са се променили – хората са станали по-параноични, по-уязвими за политически манипулации.

Огледалце, огледалце, кой е най-параноичен на света?

Ето ви един пример от изследване за европейските ценности, проведено в България под ръководството на професор Георги Фотев. Преди едно десетилетие – през 2008 година – на въпрос “Не желаете ли хомосексуални да са ви съседи” нежелаещите са били 42,3%, а 51,5% са нямали нищо против. През 2018 година съотношението е радикално преобърнато: 57,8% не желаят да имат такива съседи и само 33,4% нямат нищо против. Ето това е резултатът от появата на патриотарско-консервативни сили и медии в България. Тук очевидно не става дума за някакви дълбоки културни нагласи, вековни традиции и прочие – имаме ефект на пряко формиране на обществено мнение чрез партии и медии.

За да се убедите, че не става дума за спекулация, ето резултатите и за една друга група – циганите. Тази група, както знаем, все по-интензивно попада във фокуса на атаките на онова, което ласкателно наричаме “популизъм”. През 2008 година хората, които не желаят цигани за съседи, са 48,3%, а 47,5% нямат нищо против. През 2018 година нежелаещите са вече 60,1%, а толерантните са спаднали до 30,2%. Този драматичен обрат е ефект от посочването на политически враг – обявяването на цели групи хора за потенциална опасност.

С две думи: виждаме, че налудните паранои не са безопасни – в началото звучат комично, а техните носители изглеждат като палячовци, но след десетина години витаене в общественото пространство тези паранои започват да променят нагласите на хората, създават собствена реалност, собствен политически пазар. А основните партии вече не просто не са стожер срещу раздухването на подобни паранои, но дори сами станаха техни производители. БСП тук е с поне обиколка пред ГЕРБ.

До какво ще доведе всичко това?

Дългосрочната вреда от параноичния обрат е загубата на доверие в другия, ограждането на политическата общност с бодливата тел на страха и омразата, желанието за “изчистване” на всеки, който е различен.

На това параноиците отговарят, че днес светът бил станал по-опасен. Да, така е – светът е много опасен, когато параноиците са мнозинство. Апокалипсисът може да дойде и като самослучващо се предсказание.

Отговорността за тази промяна в обществените нагласи е на партиите и медиите. През последните десет години тези обществени авторитети ни отведоха към все по-голямо недоверие и дори омраза към различието. Включването на “патриотични” формации в управлението понякога се прави с цел да бъдат “нормализирани“, да бъде намалена тяхната радикалност.

Цената за това обаче е да бъдат “нормализирани” и техните паранои. До какво ще отведе всичко това, предстои да видим. Но историческите прецеденти не са особено окуражаващи.

Автогол за Румъния?

Лаура Кьовеши е популярна и в България заради решителната си борба срещу корупцията. В Букурещ обаче водят кампания срещу собствената си кандидатка за европейски главен прокурор. Дали не си вкарват автогол?

Лаура КьовешиЛаура Кьовеши

Срокът за създаването на Европейска прокуратура беше уточнен от самото начало. Новата институция трябва да започне своята работа до края на 2020 година. Основната ѝ цел – да разследва случаите на корупция, пране на пари и измамите с европейските фондове.

През април 2017  година 16 страни-членки на ЕС, в това число и Румъния, се споразумяха да създадат Европейска прокуратура. Междувременно в проекта се включиха 22 от общо 28-те страни-членки.

Трима кандидати се класираха за последния кръг от избора на Европейски главен прокурор. Независимата експертна комисия предложи на Европейския парламент бившата антикорупционна прокурорка на Румъния Лаура Кьовеши. Тези дни трябва да бъде взето окончателното решение.

Лаура Кьовеши – трън в очите на официален Букурещ

Както бързо стана ясно, бившата ръководителка на румънската антикорупционна агенция е трън в очите не само на социаллибералното правителство в Букурещ. След фронталната атака от страна на управляващата партия и нейния псевдолиберален младши партньор и България се обяви против кандидатурата на Кьовеши.

Представители на дипломатическите кръгове в Брюксел съобщават, че в Комитета на постоянните представители на държавите-членки на ЕС срещу кандидатурата на Лаура Кьовеши е гласувала не само румънската посланичка в общността, а и нейният български колега. България, също както и Румъния, има хронични проблеми с ширещата се корупция. След присъединяването им към ЕС и двете страни бяха подложени на строг мониторинг.

Лаура Кьовеши е популярна и в България

След посещението ѝ в София преди две години Лаура Кьовеши стана доста популярна и в България. Голяма част от българите виждат в нейно лице водеща фигура в борбата срещу корупцията. В същото време срещу нея се води агитация в интернет – предимно с твърдението, че била „американски проект“. Премиерът Бойко Борисов на няколко пъти е критикувал Кьовеши. България нямала нужда от „румънски модел“ и било по-добре да се ориентира по Германия и някои други държави.

Комисията по граждански свободи, правосъдие и вътрешни работи и Комисията за контрол на бюджета изслушаха тримата кандидати за поста европейски главен прокурор. Лаура Кьовеши излезе първа в гласуванията и на двете комисии.

Клеветническата кампания на румънското правителство и съшитото с бели конци съдебно обвинение срещу нея не можаха да намалят шансовете ѝ. Стана дори тъкмо обратното. Кампанията на Букурещ срещу собствената му кандидатка е ясен сигнал за това, че тя си е свършила твърде добре работата в румънската антикорупционна агенция.

Автогол на румънското правителство?

Поддръжниците на кандидатурата на Кьовеши във всички фракции на Европарламента стават все повече. За избора на европейски главен прокурор е необходимо мнозинство от две трети. Без значение дали Лаура Кьовеши ще спечели избора или не, още отсега стана ясно нещо друго: румънското социаллиберално правителство си вкара автогол тъкмо по времето на собственото си председателство в ЕС.

Отдавна вече се спекулира по това, че е възможно двата коалиционни партньора в румънския кабинет да бъдат изключени от съответните им партийни фракции в Европарламента. Постоянната им битка срещу независимото правосъдие и правовата държавност навярно ще накарат някои европейски политици да се задействат – ако не за друго, то заради собствения им имидж в навечерието на европейските избори.

Непосилната тежест на тайните

Исторически кадър от 90-те: Борис Березовски, Игор Малашенко, Борис Немцов.

И тримата вече покойници. В понеделник, 25 февруари, властите в испанската автономна област Андалусия съобщиха, че са открили 64-годишния Малашенко обесен в жилището му в Сотогранде, южно от Марбея. Предполага се самоубийство; напоследък Малашенко страдал от тежка депресия, дори лежал в болница.

И така да е – сам да е сложил край на живота си – съмненията няма лесно да се разсеят. След всяка подобна смърт остава нещо подозрително. Пък и Малашенко не беше маловажна персона, ами един от влиятелните журналисти и политолози от десетилетието на Елцин. Кандидат на философските науки, референт в международния отдел на ЦК на КПСС в последните дихания на Империята.

Един от създателите на телевизионния канал НТВ (основно медийно оръжие на „семейството“ около Елцин, работещо в интересите на първия руски президент) и негов генерален директор. Беше и генерален директор на държавната радиотелевизионна компания „Останкино“. И то все по времето, когато Березовски се изживяваше като „демиург“ на (уж) нова Русия, омайваше Борис Николаевич, трупаше милиарди… И обмисляше наследник на изтощения от алкохола (и товара на свръхвластта) герой от Августовския пуч.

Е, видяхме що за наследник измъдриха Березовски & Co. (А пропо, Малашенко – който успешно ръководи кампанията за преизбиране на Елцин през 1996 г. – често е казвал, че за най-голяма грешка на покойния президент смята предаването на жезъла към Путин. А негови близки са споменавали, че журналистът тежко преживявал ставащото в Русия от 2000 г. насам, и най-вече случващото се с медиите.)

Малко припомняне. Березовски, който през есента на 2000 г. емигрира във Великобритания, почина при мистериозни обстоятелства на 23 март 2013 г. в дома си в Бъркшир. Тялото му беше намерено с превръзка около врата в заключена баня. Немцов (зам. министър-председател при Черномирдин и Кириенко през 1997-1998), остър критик и силен противник на Путин, беше застрелян в центъра на Москва току под стените на Кремъл в нощта на 27 февруари 2015 г.

Също при странни обстоятелства на 12 февруари 2008 г. в Лондон си отиде и Бадри Патаркацишвили, бизнес партньор на Березовски, тоже запознат в подробности със сенчестото минало на Путин. (В началото на 90-те Патаркацишвили върти бизнес в Санкт Петербург, оттогава датира и познанството му с Путин, по онова време заместник на кмета Анатолий Собчак.) Официалното заключение за смъртта му: инфаркт на миокарда. Както и в случая с Березовски, британската полиция започна разследване, но без резултат.

И още една смърт от сходен калибър. На 5 ноември 2015 г. в хотел във Вашингтон беше намерен мъртъв 57-годишният Михаил Лесин. Министър на печата, радиото и телевизията (1999-2004), съветник на Елцин, Путин и Медведев, един от вдъхновителите за създаването на многоезичния канал Russia Today, архитект на частния медиен холдинг „Национальная Медиа Группа“ (РЕН ТВ и „Пятый канал“), генерален директор на „Газпром-Медиа Холдинг“… Нужно ли е да се уточнява, че е знаел много? Вероятно твърде, твърде много.

Не са два-три, нито пък пет или шест, десетки са подобните им. Смъртни случаи, съпътстващи „епохата на стабилност“ и управлението на Путин – и повдигащи доста въпроси: от тези на Собчак и ген. Лебед, Марина Салье, та до вчерашния в Испания. Все на хора, обречени с непосилната тежест на тайните.

Текстът е от профила на Драгомир Иванов във „Фейсбук“. Заглавието е на редакцията.

Как „Кой“? Всички.

Един единствен парламентарен ден вчера мина под стария знак на въпроса „КОЙ“ и съживи стари спомени. Ако през 2013 г. хиляди ядосани хора задаваха този въпрос с настървение, то почти шест години по-късно отговорът е банално ясен, а потвържденията за него се намират всеки ден. Хилядите ядосани изглежда вече или са загубили съпротивителните си сили, или са свикнали с мисълта, че ясните отговори у нас не просто не значат нищо, а проправят път за още въпроси със същия резултат.

През годините между 2013 и 2019 Борисов полагаше усилия да не се видят твърде бързо приликите между него и Пламен Орешарски: Борисов първо спираше, а после разсеяно забравяше, че е „спрял“ обществени поръчки, свързани с Пеевски; ДПС се обяви за конструктивна опозиция; а най-честите скандали между социалистите и парламентарната десница бяха на тема „комунизъм-антикомунизъм“ или приватизация, без да засягат почти никакви актуални спорни въпроси.

Целта на всичко това прозираше под шарени мнозинства в парламента, когато управляващите трябваше да гласуват закон, внесен с подписа на Делян Пеевски. В тези случаи ГЕРБ, ДПС и „Патриотите“ образуваха монолитно мнозинство, а иначе гласовитата БСП или тихо не присъстваше в пленарна зала, или гласуваше „шарено“.

Тихо, да не ядосаме Пеевски

За голямата коалиция, готова да прокарва интересите на депутата вече не се говори в никоя мейнстрийм телевизия. Доказателства за нея (макар да има изобилни) не се привеждат в ежедневния печат. И въпреки мълчанието по темата, отговорът на въпроса КОЙ е простичкото и ясно: всички.

Доказателствата за този отговор понякога идват накуп. Така се случи и в сряда, когато от парламента дойдоха две последователни съобщения. Първото е намерението на управляващите да правят промени в правилника на институцията, а второто е за съвместното законотворчество, засягащо случая КТБ.

Заради скандала, предизвикан от БСП с бойкота на Народното събрание, стана ясно, че ГЕРБ и „Патриотите“ ще гласуват промени в правилника му, с които ще отменят възможността неидващите на работа парламентаристи да получават част от заплатите си. Идеята може да изглежда състоятелна, но по-задълбоченото вглеждане в ситуацията показва друго: текстовете въвеждат санкция само за неидващите на работа депутати, които нямат извинителна причина. Докато в парламента има един депутат на име Делян Пеевски, който винаги има уважителна причина.

Шефката на парламента Цвета Караянчева (ГЕРБ) извинява неговите отсъствия с точно такъв аргумент. Какви са уважителните причини гражданството не знае. Парламентарната шефка – вероятно също. Но Пеевски продължава да не стъпва на работа, докато получава пълната си заплата.

За прецедента „Пеевски“ знаят всички партии. И ГЕРБ, и „Обединените патриоти“, които инициират промените в парламентарния правилник. Темата обаче не се повдига. Не се повдига и от опозицията. Защото никой не иска да ядоса Пеевски.

Отново заедно за КТБ

В сряда ГЕРБ, ДПС и „Обединените патриоти“ заедно внесоха поредните поправки в Закона за банковата несъстоятелност, които ще имат ефект върху случая КТБ.

Текстовете предвиждат имуществото на разграбената банка да се продава „чрез пряко договаряне“ и „без първоначална продажна цена“, ако то е било предлагано на публична продан три пъти и не е било реализирано.

Много от кредитните пакети, които синдиците пускат за продажба, откакто започна осребряването на имуществото на трезора, са на практика непродаваеми. Не е ясно обаче дали предложената поправка няма да се ползва и за евтино придобиване на по-апетитни активи.

Миналата година по инициатива на Делян Пеевски, Йордан Цонев и Хамид Хамид комбѝната „ГЕРБ, ДПС и „Обединени патриоти“ прие спорни поправки срещу „вторичното разграбване“ на КТБ. Текстовете бяха силно подкрепени от синдиците на фалиралата банка, които обещаха да върнат към 1.4 млрд. лв. в масата на несъстоятелността на банката благодарение на текстовете.

Тогава БСП не бяха кой знае колко големи критици на текстовете. Куп юристи се обявиха против промените заради непредвидимите последици от обезсилването със задна дата на неопределен брой сделки.

Въпреки че се обяви срещу текстовете, президентът Румен Радев тогава не посмя да ги прати в Конституционния съд.

По всичко личи, че сега социалистите отново няма да критикуват коалицията „Пеевски“. С формалното обяснение, че не са в парламента (не че когато са там имат позиция по темата).

Така, един парламентарен ден показа, че на въпроса КОЙ отговорът е „Всички“. Само че за разлика от 2013 г. питането сега не е „Кой предложи Пеевски“, а „Кой играе с Пеевски“.

Главният проблем е, че въпросите остават незададени. Въпреки че отговорите са известни.

Много от тези патриоти изобщо не познават България

Много от днешните патриоти знаят твърде малко за България, за културата ѝ, за историята ѝ. Често невежеството се превръща в патриотизъм. А най-лошото е, че патриотичното чувство се монополизира, казва проф. А. Кьосев.

Bulgarien Flaggen Symbolbild (BGNES)

С проф. Александър Кьосев разговаря Александър Андреев:

Господин Кьосев, в една Ваша статия Вие пишете, че слуховете за смъртта на нацията са твърде прибързани и че още е рано да се говори за отпадане на националната идентичност като културна форма на модерното съзнание. В същото време в България патриотичната тематика сякаш е обсебена само от определени партии и групи хора. Виждате ли някакъв проблем в тази ситуация?

Александър Кьосев: Аз бих казал, че не става дума за национална проблематика, а за национална емблематика. Тези партии, които създадоха и коалиция и дори в момента са в правителството, стъпват върху един протестен национализъм, който се породи някъде след 2007-2008 година, след влизането на България в ЕС. Този протестен национализъм всъщност изразява недоволството на населението от неговите политически елити. Точно тогава сините и червените знамена изчезнаха от митингите и се появиха националните знамена. На тази протестна вълна стъпи въпросната нова политическа класа, която се опита да монополизира този протестен и всъщност частен, а не публичен национализъм. Какъв е ефектът обаче? Много от тези хора, които използваха националния флаг за протест, знаят твърде малко за България, за нейната култура, за нейната история, за драмата на тази история. Така се оказва, че младежи с бръснати глави и лица със съмнителна политическа мотивация се правят на патриоти, превръщат невежеството в патриотизъм и – което е най-лошото – монополизират патриотичното чувство.

Нека да уточним: невежеството не поражда непременно патриотизъм и обратно – патриотизмът не предполага непременно невежество. Нали така?

Александър Кьосев: Невежеството може да се прикрие зад всякакви агресивни форми, включително патриотични. И то точно това е направило в момента. Отдолу избухват едни гневни социални чувства, които се преобличат като патриотизъм. Впрочем, тези гневни социални чувства имат основание, аз въобще не казвам, че те са безпочвени. Твърдя, че патриотичното чувство е използвано и е изпразнено от съдържание. Ето, да вземем само един пример. Тези патриоти се обявяват срещу „либералите“, „либерастите“ и т.н. А всъщност изконният български патриотизъм и национализъм е либерален. Всички национализми на 19-ти век имат либерален източник. Те са свързани със свободата на гражданите, с правата на гражданите и с изграждането на една антифеодална нация, която защитава тези индивидуални свободи.

Заветите на Левски?

Александър Кьосев: Именно, заветите на Левски са забравени – в името на Левски! Това е абсолютен абсурд! И хора като мен са заврени в ъгъла и са наричани „безродници“, след като аз през целия си живот съм се занимавал с българската култура и с онова, което я прави специфична. Това е нетърпимо за мен! Аз се чувствам патриот, но не по този начин.

В разгорещената дискусия около патриотизма често звучат две вече клиширани твърдения, които и Вие цитирате. Едното е разграничението между патриотизъм и национализъм – хубавият патриотизъм, любовта към родината, и лошият национализъм, омразата към съседа и към другите. И един възглас, който чуваме обикновено от по-млади хора: „Обичам родината, мразя държавата“.

Александър Кьосев: Първо да се спрем върху проблема с „хубавия патриотизъм“ и „лошия, ксенофобски национализъм“. Когато и двете са базирани върху невежество, границата между тях е много тънка, да не кажа, че въобще не съществува. Защото в момента, в който някой се почувства заплашен, той от топъл, добър човек, който обича родното, се превръща в ужасен, агресивен човек, който мрази всичко чуждо. Тоест, в момента, в който се появи някаква заплаха – реална или мнима – в момента, в който съзнанието на така наречения „патриот“ е обладано от фобии, тогава той твърде лесно става ксенофоб. И границата между патриотизъм и национализъм просто изчезва. За да може да има истински, позитивен патриотизъм, е необходимо човек да е навлязъл в културата и в историята на тази страна – това е простата ми теза. Тоест това е образователен въпрос. Ние сме изпуснали образованието, но забележете, аз не говоря за образование, което набива на децата патриотични ценности. Защото нито патриотичните, нито каквито и да било други ценности могат да бъдат набивани. Те се възпитават бавно, трудно, сложно и драматично. Всеки, който е работил със собственото си дете и се е опитвал да чете с него „Бай Ганю“ или „Под игото“, добре знае това.

И всеки, който е работил с поколения млади хора, както Вие със студентите.

Александър Кьосев: Така е. Вместо това обаче целият патриотизъм е заменен с кухи емблеми. С имена, с думи, които не значат нищо – като думата „българщинá“. С две думи: Аз протестирам срещу дълбокото обезкултуряване на българския патриотизъм.

А другият нов възглас, който звучи дори някак левичарски: „Обичам родината, мразя държавата“?

Александър Кьосев: Това е точно този протестен национализъм, който беше лице на едни справедливи социални чувства, на недоволството от един беден, мизерен живот – с елит, който е грабителски. И хората, които решиха да протестират срещу тази ситуация, намериха своите идеали в националните емблеми. Това не е лошо само по себе си. Лошото е, че емблемите останаха само емблеми. И бяха яхнати от други манипулатори, които ги използват за свои цели.

Каква е връзката на новия национализъм и патриотизъм с процесите на глобализацията, с края на Студената война, с оповестения, но неслучил се „край на историята?“

Александър Кьосев: Връзката от една страна е много пряка, от друга – много сложна. Без съмнение в глобализацията се размиват национални култури и национални идентичности и се получава един съвсем нов пейзаж от движещи се хора, от движещи се идеи, от движещи се образи. По някакъв начин културата става световна и се състои от културни меланжи. Този процес обаче очевидно създава травма на много хора и те реагират, защото не искат да изпуснат толкова лесно своите стари традиции. Ефектът е много странен микс между глобални и национални неща…

Проф. Александър КьосевПроф. Александър Кьосев

Българско хоро на площада на европейската столица Брюксел…

Александър Кьосев: Например, да. Освен това националните неща често пъти се използват пазарно от глобални играчи. То всъщност е доста по-сложно: Става дума за връзката между бавната загуба на суверенитет на националната държава и възхождащата глобализация. Глобализацията не е нещо или само лошо, или само хубаво, тя е и двете едновременно. От една страна тя създава един цял свят, в който ние живеем, можем да се движим, имаме невероятно много възможности, от друга страна обаче тя дава възможност на корпоративни субекти да правят каквото си искат, отвъд законите. И в тази ситуация се ражда културна съпротива, която приема образа на национализъм. Той прилича на стария национализъм и заедно с това е съвсем нов.

А има ли контрасъпротива срещу тази културна съпротива? Вашето движение „Реформи в културата“ какво може да направи в това отношение?

Александър Кьосев: Контрасъпротива си има и без това. Който мине из градинките на София, веднага ще види как „глобални“ младежи се борят с „национални“ младежи – по графитите, изписани по кошчетата. Те воюват едни срещу други. „Реформи в културата“ е движение, което цели създаване на нова визия за развитието на българската култура. Ние имахме досега три форума. Първият беше в Пловдив – за града като столица на културата. Вторият беше в София – за законодателството. Третият ще бъде в Търново на 2 март на тема: „Култура, ценности, съвременен патриотизъм и национализъм: Прекрасно, но що е отечество?“. Поканили сме известни български историци, културолози и социолози да говорят по темата и да създадат визия за един патриотизъм, който е просветен патриотизъм и едновременно с това е отворен за глобалните процеси на 21-ви век. Патриотизъм, който не затваря, а прехвърля мостове. И не противопоставя България на Европа, а напротив – съединява ги в една обща, солидарна фигура.

Някои „алтернативни патриотични факти“

В рамките на един час от български националисти чух три фрапантни неистини (по модерному – „алтернативни факти” от типа „Земята е плоска”). Онова, което ми е интересно, обаче, не е разминаването между твърдение и факти, а политическите цели, както и още по-интересно – разминаването между възприятие за свят и самият свят.

Да почнем от „алтернативните факти”.

„Алтернативен факт” 1: По време на дискусия в парламента, депутатът от „Атака“ г-н Сиди (Александър Сиди) ни съобщи, че на конгреса на ПЕС в Мадрид социалистите са призовали за миграция към Европа на „африканци”. Няма, разбира се, не може и да има дори намек за нещо такова – нито в приетите документи, нито в речите и изказванията. Тези документи са достъпни за всеки в интернет.

„Алтернативен факт” 2: От телевизионния екран евродепутатът Ангел Джамбазки информира населението, че в речта си на конгреса на ПЕС Сергей Станишев бил обявил „националната държава” за основен враг на европейските социалисти. И такова нещо няма. И тази реч е достъпна за всеки в интернет.

„Алтернативен факт” 3: Пак г-н Сиди, пак на същата дискусия, информира събралите се двадесетина депутати и още толкова професори и доценти, че „има зрънца истина” в интернет съобщенията, че в Европа кръвосмешението е на път да стане „задължително”. Сиреч: със закон, предолага се, да задължат бащите да правят секс с дъщерите си, сестрите – с братята и пр.

Ясна е политическата цел на такива „алтернативни факти”: да се разпространи посланието, че „в Брюксел” са решили: първо, на всяка цена да залеят континента с някакви не-европейци – мюсюлмани (тезата до оня ден) или „африканци” (тезата от днес); второ, да ликвидират националните държави, та да може тия африканци спокойно да превземат континента; и трето – докато са заливани от цунами от африканци, европейците да бъдат задължени да се размножават по начин, гарантиращ генетическия им упадък.

Посланието: гласувайте за нас, инак от Брюксел ще ви ликвидират. За какъв дявол му е на Брюксел да ликвидира собствените си данъкоплатци и избиратели – не става ясно.

Подобни изказвания са толкова налудничави, че е смайващо, че изобщо се формулират в публична среда – особено, в случая на депутата Сиди, пред един взвод хабилитирани учени, всеки от които знае неизмеримо повече от него и, следователно, на секундата ще го хване в „алтернативен факт”.

Точно тази налудничавост е по-интересна от прозрачните политически цели. В какъв свят, реално, всеки ден живее един човек, способен да вярва в такива лудости? Все пак приемаме, че си вярват, щом го казват пред публика. Как такъв човек вижда света около себе си?

Без да съм психолог, знам достатъчно за хората, за да мога да си представя отговора на такива въпроси. А той е следният.

Подобен човек живее в постоянен ужас от света, в който е попаднал. Той нищо не разбира в този свят. Той не познава комфорта и спокойствието, защото всичко за него е заплаха.

В този свят всяко нещо – предмет, човек, събитие – е опасност. Тъй като всичко е неразбираемо и непознато, няма върху какво познато нещо човек да се опре, та да дойде на себе си, поне за минута, от прииждащия отвсякъде ужас.

А при това положение всичко, което се случва в този ужасен свят е, само по себе си, непосредствена опасност за самото съществуване на този – да го наречем „уплашения” – човек.

Аз виждам, например, Джими Хендрикс и си казвам: „Най-великият китарист в историята, поставил основите на днешната фюжън-музика.” Уплашеният човек вижда същия този китарист, но стига до съвършено различен извод: „Тоя е чорлав и черен – ще ме изяде, ако не внимавам”. Аз виждам Фреди Мъркюри и си казвам: „Титаничен композитор и певец, свързал операта и рокендрола”. Уплашеният човек обаче вижда някакъв „джендър”, който има за единствена цел да унищожи европейската цивилизация, като изврати всички европейци. Освен това Фреди е арабин и най-вероятно има за цел да изтрие и християнството от лицето на Европа.

Виждам човек на софийската улица, който ми се усмихва. Радвам се, че този човек точно днес очевидно е щастлив. Уплашеният човек обаче вижда усмихнат друг човек по улицата и си казва: „Тоя се хили, защото сега ще ме обере…”

И така нататък.

На такива хора им трябва терапия. А са избрани да представляват народа и да коват закони за неговото добруване.

Проблемът на хора, живеещи в собствен свят, нямащ общо с реалния, е очевиден: рано или късно такива хора се сблъскват с реалния свят и се разпадат като порцеланова чаша в сблъсък със стена. Когато обаче са облечени във власт, парчетата от техния сблъсък с реалността падат по драгите данъкоплатци…