По простата причина, че всяка част от това потресаващо съдържание ние го живеем:
– всеобщото опростачване, превърнато в единствената реална идеология на ГЕРБ, под лозунга „лесно е да си прост“ (справка излиянията на Рашидов, шеф на комисията по култура и медии);
– сговарянето между „разделените“ власти за общи „удари“ (и взаимното гарантиране на безнаказаност);
– превръщането на наглата лъжа в основна властова технология (Гешев, който се „прави на идиот“, отношението към чуждестранни лидери);
– директният натиск срещу всеки източник на възможна подкрепа за политическа алтернатива;
– подчиняването на медиите…
Кое от това е новина или има нужда от експертиза, за да се установи неговата реалност?
Същото е и със снимките впрочем. След установяването на факта, че са правени в различни моменти в продължение на месеци, просто не остана разумно обяснение,
как няколко пъти някой е внасял огромни суми в злато и евро плюс пистолет
в строго охраняваната вила и спалня на премиера, аранжирал е всичко, снимал е и е изнасял. При наличието на точно време на правене на снимките, ако имаше някакво просто обяснение и някой лесен за посочване – това отдавна да се е случило. Мълчанието все повече налага като единствено оставащо обяснение: автентични са.
В нормални обстоятелства всичко това щеше да бъде изяснено от прокуратурата и вече щяхме да имаме всички отговори. Но в реалността от снимките и записите, в която живеем, прокуратурата е „вътре“. И то с два крака. Вътре е, защото Гешев е лично заинтересован от изхода на тази проверка: ако се докаже, че е участвал заедно с премиера в планиране кой как да бъде „ударен“ и да „изгори“, той трябва да бъде уволнен от ВСС. Тутакси! И вътре е, защото тези снимки и записи вероятно са част от „преговори“ в задкулисието и са форма на изнудване на премиера. Вместо с едно бързо и независимо разследване прокуратурата да ликвидира положението, в което изпълнителната власт се оглавява от тежко уязвима фигура,
Гешев изчаква резултатите от пазарлъка и задачите по тяхното реализиране,
които ще му бъдат възложени. Т.е. премиерът не просто е уязвим от хората, които пускат тези записи и снимки, но е „на трупчета“ в прокуратурата по отношение на всички инкриминиращи обстоятелства, които лъснаха в последните седмици.
И докато тече този пазарлък, нас ни правят на идиоти с евтини пропагандни трикове. Точно както е описано в първия запис.
Решението е едно: в парламента трябва да има политическа сила, която да нарича нещата с имената им, да привиква Гешев, за да му търси сметка и да настоява за реална реформа на прокуратурата. На политическата сцена сред всички парламентарни и извънпарламентарни герои, леви и десни идеолози, нови и стари харизматици, борци с несправедливостта, патриотични бараби и прочие няма нито един кандидат за тази роля. Всички ги е шубе.
Единствено „Демократична България“ е създадена и готова за това. Идват избори…
Свободата на словото винаги е неудобна тема у нас. Зависимости, наложени гледни точки или теми, които трябва да се избягват – този въпрос си върви от години насам. И все пак темата продължава да е важна.
Затова и гневният текст, написан от Вежди Рашидов за в. „Труд“ по повод свободата на словото и една медийна група, не трябва да остава без коментар.
Ако тук ставаше дума просто за човека Вежди Рашидов, това щеше да си е просто поредният подобен жлъчен текст, каквито не липсват и сега. Когато обаче говорим за председателя на парламентарната комисия по култура и медии, фокусът няма как да не се измести.
Самата идея човек с пряка роля в законодателната власт да излиза с подобен коментар, посочващ „враговете“ в медиите, създава меко казано дискомфорт.
Именно това е случаят тук – шеф на парламентарна комисия, засягаща медиите, а оттам и свободата на словото, се прицелва в конкретна медийна група, която е критична към него и към властта като цяло. При това го прави с циничен и дори заканителен тон, в който демаскира едва ли не чужди агенти, дошли да рушат и да разбиват семейства.
В позицията си на председател на парламентарната комисия по култура и медии Рашидов е длъжен да се държи на нивото на поста си и да не позволява лични пристрастия или вражди да влияят върху публичното му поведение. Това е елементарно изискване за този публичен пост. Върви си ръка за ръка с получената власт.
За да стигнем до другия важен момент. Едно от основните права на медиите, всъщност една от основните им задачи, е да критикуват управляващите – за лошо измислени политики, за лошо изпълнение на проекти, за направени грешки и допуснати гафове.
Всяка редакция сама за себе си решава за какво да следи и на какво да държи. Всяка със собствените си мотиви за това.
И докато не се нарушават законите на Република България, докато се спазват елементарните етични правила и норми, не би трябвало това да води до наказания за пишещите или за медиите. Ако има нарушения или клевети, пострадалите винаги могат да се обърнат към съда, който вече да прецени кой крив и кой прав. Историята у нас познава предостатъчно случаи, в които публични фигури са печелили дела срещу медии по тази линия.
Когато обаче имаме властник, който излива личния си гняв срещу медии заради неща, писани от тях, без да са нарушили закона с написаното, тогава вече трябва да си говорим за свобода на словото и защо е нужна тя.
Властта е като наркотик – сладка, но с вредни странични ефекти. Само дето вместо да съсипва тялото, оставена без контрол тя може да съсипе морала. Най-малкото – дори да вземем предвид само различната гледна точка, която властта дава, това пак е достатъчно да се откъснеш от тези, които управляваш и от техния поглед върху нещата.
Именно затова са нужни опозиция и медии. И ако за опозицията е типично да се възползва от информацията така, както ѝ е угодно на нея, на медиите се пада да се фокусират върху по-широкия поглед.
Двете служат като коректив на властта – да не се самозабравя, да поправя грешките – случайно допуснати или плод на лоши решения. Защото няма безгрешна власт. Няма и как да има, колкото и хората в нея да вярват, че правят само добро.
Ако тези два гласа се заглушат максимално, това само ще остави съществуващите грешки да стават все по-големи и по-големи. Затварянето на очи и усти може да е удобно за властта, уморена от постоянни критики, но в никакъв случай не е от полза в общия план. Не и ако се гледат интересите на държавата и демокрацията.
Или се окаже, че сме се върнали към онзи момент, в който контролираните медии хвалят положението, опозиция има, колкото за протокола, а държавата наскоро е изкарала три фалита, без никой да разбере.
Затова и това е въпрос на принципи, който трябва да е валиден независимо коя е медийната група, попаднала под удара.
А да се позволява на един политик, особено шеф на парламентарна комисия, да излива гневните си размисли и да сочи с пръст врагове просто така, е неприемливо. Не е приемливо за депутати, не е приемливо за членове на изпълнителната власт, както и за съдебната власт. Просто не е приемливо.
Въпросът е ние като общество дали ще успеем да загърбим своите различия и идейни дрязги, за да се застъпим за тези принципи.
Вече шест години България си има министерство на туризма. Но като гледа какво се случва, човек понякога се пита какъв точно е смисълът от съществуването му. Отговорът не е труден.Емилия Милчева коментира за Дойче Веле.
На една снимка от тези дни виждаме как момичета в носии раздават торбички със сувенири и рекламни материали на туристи от Нидерландия, а на торбичките е изобразено логото на България, избрано преди 16 години от кабинета НДСВ-ДПС. Но снимката от първия за летния сезон чартър с чуждестранни туристи стана обект на присмех в социалните мрежи не заради ръченицата и носиите. Причината бе, че на слизане от самолета с чужденците се ръкуваха министърът на туризма Николина Ангелкова и бургаският кмет Димитър Николов.
И никой не обърна внимание на старото лого. Имаше едно друго, което трябваше да го замести, но през 2013 избухна скандал заради съмнения в плагиатство. То си спечели прозвището “пържени яйца” и така и не бе използвано, макар за разработката да бяха платени 1,6 милиона лева от ОП “Регионално развитие”. На творческото обединение, изпълнило поръчката, бе наложена санкция от 160 000 лева. През 2015 година, след първите си сто дни като министър, Николина Ангелкова обеща логото да бъде “ремонтирано”, но това така и не се случи.
Не се появи лого и след втория конкурс през 2016, който не излъчи победител. А миналата есен Министерството на туризма реши да изхарчи нови 600 000 лева без ДДС – отново за бранд. Или по-скоро за “базова творческа концепция”.
Няколко епизода
Така от шест години България си има министерство и министър на туризма, но българският туризъм така и не успява да изгради свой бранд с добър имидж. Туризмът е в плен както на стереотипите от социализма, така и на стихийното застрояване и мутризиране на Черноморието. Затова и в него има от всичко – балкантуристки напеви и парти дестинации, шопска салата и момичета в носии, евтин алкохол, евтин секс и лека дрога, плюс малко релакс за по-възрастни чужденци. Такава е и хотелската база – микс от големи хотели и “стаи под наем” от соца, луксозни комплекси, малки и големи апартхауси, част от които са построени с пари с неясен произход.
Появилото се през 2014 Министерство на туризма (МТ) е далеч от стратегическото управление на отрасъла, който осигурява малко над 10% от брутния вътрешен продукт. Какъв е тогава смисълът от съществуването му?
Отговорът не е труден. Година след създаването на МТ министър Ангелкова получи от Министерството на регионалното развитие и благоустройството (МРРБ) концесиите на плажовете. През 2019 те за кратко ѝ бяха отнети, след като плажовете влязоха в обхвата на Закона за концесиите. Но лобита, синдикати и, разбира се, министърът на туризма впрегнаха усилия и депутати – и ето, че само след броени месеци Ангелкова си възвърна концесиите. При гласуването миналото лято негодуваха единствено депутатите от НФСБ. Едни се възмущаваха, че се връща “тоталната власт над плажовете на министъра на туризма”, а други предрекоха “банкет на мутри по морето”.
Като вицепремиер лидерът на НФСБ Валери Симеонов бе предупредил публично, че фирми, свързани с бившите силови групировки ВИС и СИК, както и с ДПС, ще получат концесиите за най-апетитните плажове. При нас нямаме такива данни, каза през 2018 Ангелкова – точно когато “Хермес Солар”, построил летните сараи на Доган, се сдоби с концесия за плажа “Росенец”. Ангелкова е известна и със законодателната си активност срещу дивото къмпингуване и подкрепата за втори лифт на Банско, както и с незнанието си кога бившият ѝ съветник Марк Жирардели е станал собственик на “Юлен“, концесионер на ски зоната в Банско.
Изглежда, че тези активности превръщат Ангелкова в незаменим министър. Затова, според запознати, при сглобяването на третия кабинет „Борисов“ ВМРО, на които било предложено да номинират министър на туризма, назовали пак нейното име.
Впрочем, от сдружение “Зелени закони” вчера оповестиха, че близо половината от пясъчните дюни по Черноморието липсват в специализираната карта към кадастъра. Тоест, не са защитени. В тази връзка да припомним, че още преди три години Ангелкова обеща картата да бъде актуализирана и “готова за следващия летен сезон”.
Анклав с плаж
От 2016 насам, когато бе построено луксозното имение на Доган в Бургаския залив, достъпът до плажа е ограничен. „Естествено, че всеки един може да отиде на всеки един от плажовете“, каза Ангелкова две години по-късно, запитана за достъпа до тази ивица. След още две години се оказа, че това никак не е естествено.
Наскоро активисти на “Демократична България” подадоха сигнал до кмета на Бургас Димитър Николов, за да бъде отворен пътят. “Опитахме да преминем през бариерата в „Росенец“, която Ахмед Доган незаконно е поставил и ограничава достъпа на граждани до морския бряг”, съобщи във Фейсбук Иво Мирчев, член на Изпълнителния съвет на “Да, България”. Оказа се обаче, че под прикритието на инфодемията покрай КОВИД-19 Николов и общински съветници са узаконили анклава “Отманли”, деактувайки пътя от публична общинска собственост в частна.
Да, министър Ангелкова не носи отговорност за пътищата, но носи отговорнст за плажа, а той вече е достъпен само за парашутисти. И, разбира се, за обитателите на частната резиденция.
Накрая да се върнем на логото. Защото след толкова време като министър на туризма май е крайно време Ангелкова да покаже профила на бранд България. Макар че туризмът си кара добре и без визия. Издействал си е 9% ДДС за нощувките, вече и 9% ДДС за заведенията. Плажните концесии са разпределени. Морето тук-там се вижда. Ако имаше и туристи, всичко щеше да е наред.
Опитвам се да разбера протестиращите от BLM, които събарят паметници. Опитвам се дори да ги оправдая, защото съзнавам, че отминалото и отречено днес време на робството е оставило в тяхното съзнание болезнени травми.
Давам си сметка, че когато гневът, дори от единично престъпление, избухне, съзнанието се превъзбужда и травматичната болка се усилва. Давам си сметка, че масовият бунт е стихия, че стихията е разрушителна, че отричането на право на протест усилва гнева и го насочва срещу тези, които го отричат.
Точно поради това смятам, че и протестът, и неговото отричане трябва да бъде в рамките на демократичните достижения на днешното общество, тоест протестът не бива да прилича на онова, което отрича. Защото не е едно и също, ако във времето на робството някой роб подпали къщата на господаря си и ако някой, който днес има гарантирани демократични права, пали и руши.
Робството в света не датира от времето, когато тъмнокожи африканци са откарвани с кораби в Америка. От възникването на човешката цивилизация пленниците в непрестанните войни са превръщани в роби. Дори много от войните са се водили именно с тази цел – да бъдат набирани роби. Затова робството няма цвят – съществувало е винаги и навсякъде. На всички континенти, във всички епохи, за всички цивилизации робството е било част от системата.
Единствената епоха, в която то е отхвърлено и отречено, е съвременната демократична цивилизация. Насилието поражда само насилие. Днешното насилие безспорно е отговор на предишно, но точно това го прави неприемливо. Защото днешното време не е време на насилие. Ако не можем да изличим предишното насилие, можем да не го повтаряме, да не го възпроизвеждаме.
Нима желаем днес да се повтори якобинската „справедливост“ от 1793 година, да се смени календарът, да се затворят всички храмове, да бъдат гилотинирани свещениците, единственото наказание да бъде смърт и това да бъде наречено „култ към разума“? Терорът предизвиква опиянение. Това опиянение се повтаря много пъти и на различни места по земята. Неговите одежди са различни, но лицето му е едно и също. Терорът расте на различни почви, но покълва от едно и също семе.
Активистът на BLM, бившият пастор Шон Кинг, днес призовава да се унищожат статуи, фрески, витражи и икони, където Иисус е изобразен като бял мъж, защото това изразявало превъзходството на бялата раса, било израз на идеите на робството. Своите лични проблеми, породени от сложната му семейна история, той облича в идеологическите клишета на протестното движение, за да се издигне като негов идеолог. Революционните движения намират подобни личности, които стават техни изразители и водачи и ги повеждат към безконтролна агресия и тотално отрицание.
Апогеят на отрицанието, достигнат по време и след болшевишката революция, може би никога няма да бъде надминат. Човечеството все пак си е извлякло някакви поуки. Тогава червеният терор срещу „безполезната класа“ е приветстван, възхваляван и издигнат в норма. Жертвите му са много милиони, повечето от които са мирни и беззащитни граждани. Под чуковете му попада културното богатство, защото е обявено за класово. Днес на прицела на протестите, опаковани като расови, отново са предимно културни ценности.
Както и да се опитвам да разбера протестиращите от BLM, това, което не мога да оправдая, е тяхната екстремистка насоченост към паметниците на културата. Те оправдават своите действия с мотива, че паметниците, които рушат, не са културни, а исторически. Струва ми се, че точно в пресечната точка между история и култура е взривоопасният проблем. Затова чрез паралела с нашите протести срещу паметника на съветската армия става по-ясен.
Нас също ни обвиняват, че с желанието си за премахване на този паметник ние искаме да променим историята, а тя не може да се променя. Точно обратното – историята не трябва да се подменя, но може да се променя. След края на Втората световна война в Германия е извършена цялостна и методична денацификация, която се изразява именно в това – от държавата са премахнати всички исторически паметници и остатъци от нацизма, за да бъде премахнат той от съзнанието на гражданите.
У нас не беше извършена подобна декомунизация, но нашето настояване за премахване на паметника е продиктувано от същата причина. И тук няма никакво значение, че съветската армия е победителка във войната. Тоталитарният режим, наложен от нея, не е нещо добро, което да заслужава увековечаване чрез паметници.
Това се отнася за паметника като история. Много по-различно стоят нещата с един паметник като културна ценност. Поруганието над културата обръща колелото на човешкото развитие в обратна посока. Има и ретроградни пропадания в развитието на цивилизацията, но от своето зараждане тя следва положителна посока. Нейните постижения са архивирани в паметта на човечеството чрез артефактите на културата. Затова култура и цивилизация са толкова неразривно свързани.
В никоя епоха досега постиженията на културата не са били така масово достъпни и така строго охранявани. Не всичко може да бъде поставено зад бронирано стъкло, но това не може да бъде оправдание за вандализма. Най-невинната му форма е, когато е вследствие на психическо разстройство. Но разрушителните страсти трябва да бъдат безкомпромисно осъдени и възпрени, когато са резултат от идеологически подбуди.
Еднакво осъдително е взривяването на хиляди храмове в болшевишка Русия, на хилядолетни паметници по време на „Културната революция“ в Китай, на древни паметници, попаднали на пътя на „Ислямска държава“. Точно толкова осъдително е оскверняването и разрушаването на културни паметници днес.
Да боядисаш в кърваво червено очите на статуя на Сервантес, показва не само, че „борците против робството“ са хора без култура, но че и декларираната кауза е фалшива, тъй като самият испански класик в продължение на пет години е бил роб, след като е пленен от османците през 1574 г.
Фрапиращо е едни борци да поругават други, какъвто е случаят с Махатма Ганди, чиято статуя в Лондон е взета на мушка. Една от най-вдъхновяващите личности на новото време, борецът за свобода и човешки права, вдъхновителят на Мартин Лутър Кинг е обявен за расист и фашист.
През 2001 г. талибаните взривиха гигантските статуи на Буда в долината Бамян, а молла Мохамед възхвали вандализма като каза: „Мюсюлманите трябва да се гордеят с разрушаването на идолите“. Без да изпитвам никаква симпатия към исляма, никога не бих приела да се руши културното наследство, създадено от тази религия. Не бих и помислила да се унищожава стойностното културно наследство, създадено през тоталитарния комунистически период – напр. паметникът на Незнайния воин пред храма „Света София“.
Затова когато говорим за спорния паметник, който се извисява над Столицата, подчертавам именно, че той няма културна стойност, а идеологическа и увековечава единствено налагането на тоталитарната система в нашата страна.
Протестите на BLM започнаха след неправомерно полицейско насилие, към което се прилага справедлива законова санкция. Разрастването им е резултат от грубото им използване за политически и партийни цели. Това е друг осъдителен фактор, тъй като политическите манипулации не бива да водят до разрушаване на културните основи на обществото и да се превръщат в политическа пандемия.
Може би някои мои опасения изглеждат преувеличени, но ние още не сме видели всичко. Протестите не затихват, а напротив, нагнетяват се с все повече радикализъм, който е направляван към все по-опасна посока.
Независимо къде се намират, паметниците на културата принадлежат на цялото човечество. Това е уникалното на културата, което я прави различна от всичко друго, създадено от човека. Затова посегателството на културата е проблем на цялото човечество.
Първото, което се казва в прав текст в писмото е, че нотификацията за проекта АЕЦ „Белене“ от 2007 г. е загубила своята правна стойност и този въпрос е съвсем ясно изяснен. Оказва се, че министър Петкова през май 2019 г. е питала ЕК, а комисията в отговора си е подчертала, че нотификацията от 2007 г. не важи и процесът трябва да се започне отначало. Между другото тя ги е информирала, че този проект ще бъде с мажоритарно държавно участие, тоест повече от 50%, а на нас ни обясняват, че държавата няма да даде и един лев повече в проекта.
Второто, което се казва – трябва да спазвате правилата за обществени поръчки – за избор на изпълнител, за доставки на оборудване, за услуги и пр. Този търг, който правите сега, е за придобиване на акции от миноритарни акционери. Т.е. формирането на консорциум с участието на доставчици на оборудване може да се приеме като опит за заобикаляне на правилата за провеждане на обществени поръчки.
Нещо много важно – ЕК напомня, че има отделни изисквания за участието на т.нар. трети страни (които не са членове на ЕС) в ядрени проекти. Така че евентуалното участие на държавните фирми на Русия, Китай и Корея подлежи на разглеждане в отделна процедура и всеки проект на договор с такива страни трябва да бъде изпратен за преглед от Комисията.
Никъде в писмото не е казано, че площадката на Белене ще се лицензира от ЕК. Това е една манипулация,
която допускам, че се появи целенасочено, за да може в следващ момент да се опровергае. Никой не оспорва, че лицензирането на площадката се прави от българския регулатор – Агенцията за ядрено регулиране (АЯР). Комисията обаче изрично подчертава, че inter alia площадката се намира в сеизмично активна зона. В новата процедура на Комисията трябва да бъде предоставена осъвременена информация, въз основа на която тя да изготви становището си, включително и по въпроса за сеизмичността. Няма какво да се правят на ударени нашите управляващи – процесът на лицензиране е правен преди 14-15 години. В заповедта за одобряване на площадката няма срок въпреки изискванията за това.
Да напомня, че максималният срок на лицензите е 10 години. Освен това оттогава е променена европейската директива за ядрена безопасност, както и изискванията на Асоциацията на западноевропейските регулатори за безопасност, включително и за площадките за АЕЦ – те са втвърдени, променено е и нашето законодателство и т.н. Настъпили са и промени на самата площадка – след разрушаването на реакторното здание на Първи блок през 2009 г. тя беше наводнена и се образува големият гьол. Съществуват обосновани съмнения, че в антисеизмичната възглавница под главните корпуси може да са настъпили деструктивни промени.
На всичко отгоре новият проект излиза извън границите на възглавницата, по тежък е и т.н. Всичко това налага да се направят нови проучвания, на първо место за състоянието на фундамента. Министър Петкова официално е информирана за тях, но всички се правят на ударени, че такъв проблем не съществува. Смятам, че е наложително АЯР да направи критичен анализ на измененията, които са настъпили след 2006 г. и дали все пак това, което тя по тогавашните изисквания е счела за достатъчно, за да лицензира площадката, е валидно и сега.
Посочва се, че публикуването на поканата за заявяване на интерес за стратегически инвеститор в Официален вестник на ЕС по никакъв начин не означава, че ЕК е одобрила проекта, каквито внушения министър Петкова многократно е правила.
Подчертава се, че възможността за диверсификация на доставките на ядрено гориво трябва да бъде условие за всяка нова инвестиция. От процедурата за избор на стратегически инвеститор, която министър Петкова сътвори обаче е ясно, че доставчикът на ядрено гориво е предопределен. Комисията заявява, че ако проектът „Белене“ подлежи на промени, ще трябва да се извърши нова ОВОС или скрининг в съответствие с Директива 2014/52/ЕС. Между другото Комисията казва, че ще извърши оценка на независимостта на ядрения регулатор и на процедурите за прозрачност и информиране на обществеността.
За съобщението на Теменужка Петкова, че руската държавна корпорация „Росатом“ е постигнала споразумение за сътрудничество с Framatome SAS (Франция) и GE Steam Power
От изявленията на политици и техните аналлизатори и медийни мисирки излезе, че е създаден консорциум. Няма консорциум, а има подписано споразумение за разбирателство, нарича се Memorandum of Understanding (MoU). Това не е договор, а документ за намерения. Както е известно, „Фраматом“ разработи на много високо ниво системи за управление на технологичните процеси, които са внедрени в много атомни блокове. Тъй като Русия има трудности в тази област, тя купува западно оборудване за чувствителните и най-важни компоненти и системи.
Що се отнася до „Дженерал Електрик“, тази компания преди години купи френската фирма „Алстом“, която произвежда турбините „Арабела“. Те са от ново поколение, с много висока ефективност и доколкото си спомням, са доставени за повече от 100 блока. Още през 2007 г. руският „Атоменергомаш“ направи съвместно предприятие с „Алстом“ за тяхното производство. Използването на такива турбини например се планира за руските проекти в Унгария и Финландия. Така че не е изненадващо това предварително договаряне за използване на тези турбини, ако някога „Росатом“ спечели търга за АЕЦ „Белене“, още повече че тук се влага и геополитически нюанс.
Практиката показва, че такива меморандуми за разбирателство и консорциуми за изграждане на атомни централи лесно се разпадат, ако се изменят условията. Да си спомним, че и за АЕЦ „Белене“ през 2008-2009 г. беше създаден консорциум, с участието на НЕК с 50%, немската РВЕ – 49%, и една неизвестна френска фирма – с 1%, който се разпадна през 2009 г. Според разсекретена грама на американския посланик това е станало, защото РВЕ са разбрали, че сътрудничеството с техните български и руски партньори е „отрова“ за бизнеса им.
Или опитът на Румъния да завърши изграждането на 3-и и 4-ти блок на АЕЦ Черна вода. През 2008-2009 г. там също беще създаден мощен консорциум, който се разпадна след икономическата криза. През 2013 г. се постигна принципно споразумение с китайската SGN , включително беше осигурено финансиране. Всяка година се подписваше MoU, че страните ще подпишат договор, докато в началото на т.г. румънската страна прекрати преговорите.
Анализът, който е направила адвокат Белянова, показва, че процедурата на министър Петкова е в нарушение на нашето законодателство, няма ясни критерии за оценка, предопределя се изборът на доставчик на ядрено гориво и т.н. От потенциалните инвеститори се крие, че поради фрапантни нарушения е заведено дело за отмяна на решението на правителството от юни 2018 г. за възобновяване на проекта и следващото съдебно заседание е насрочено във ВАС на 12 октомври.
Крият се и други неща – например, че няма утвърден технически проект на централата и следователно за пределна стойност не може да става и дума. Между другото имплементирането на турбини „Арабела“ ще наложи цялостно преработване на техническия проект на централата, тъй като те са с различна архитектура, габарити и маса. Това ще струва няколкостотин милиона, десетки от които ще отидат в консултанти, които сега са най-гласовитите защитници на проекта. Ще се наложи и (поне) частичното му прелицензиране.
„Фраматом“ и „Дженерал Електрик“ няма да бъдат инвеститори в проекта, те искат да продадат оборудването, което произвеждат. Тук много анализатори и медийни мисирки опитаха да придават епохално значение на тяхното участие, как това премахвало политическия риск за АЕЦ „Белене“. Как тези страни – не само Русия, но и Франция, и САЩ (а премиерът Борисов неизвестно защо добави и Германия ?!?), заставали зад този проект, как щели да дадат пари и т.н.
Да напомня, че представител на Държавния департамент каза много ясно, че САЩ са против изграждането на АЕЦ „Белене“, тъй като смятат съвсем основателно, че този проект ще засили руското влияние в България. Германия въобще няма какво да я коментираме, защото тя води политика на отказване от ядрената енергетика и там нито една голяма компания не се занимава с производство на компоненти за ядрени централи, за да има някакъв интерес към този проект. Това са опасни фантасмагории и държавните ръководители не трябва да се водят от тях.
Мисля, че като се има предвид ясното становище на ЕК, продължаването на тази процедура е напълно безсмислено.
За новата процедура за съгласуване с цел получаване на нотификация (съгласие) от ЕК
Това значи, че трябва да се започне дългогодишен диалог с ЕК, като се предостави огромен обем информация и се отговори на много въпроси. Например – трябва да се обоснове необходимостта от такъв мощен източник на електроенергия и то на базова мощност, неговите икономически параметри, да се демонстрира, че това ще е най-евтината електроенергия, да се покаже, че целта не може да се постигне чрез повишаване на енергийната ефективност, чрез изграждане на други източници с нулеви емисии като вятърни централи и соларни паркове, или с ниски емисии каквито са газовите централи.
Вероятно ще трябва да се направи нова оценка на въздействието върху околната страна, да се проведе търг за избор на типа и вида на реактора, да се покаже как ще се структуира проектното дружество, как и от кого ще се осигури финансирането, спазването на изискванията за диверсификация на доставките на ядрено гориво, за провеждане на обществени доставки за избор на строител, доставчици оборудване и инженерни услуги и много други неща.
Според мен при добра организация цялата процедура би отнела до 5 години. При тази некомпетентност и корупция в държавната администрация това обаче ще е една безкрайна история. Вие виждате, че откакто решиха да рестартират проекта преди две години, НЕК не може да разбере какво трябва да прави.
От АЯР им казват – трябва да представите междинен отчет за безопасността, доказателства, че проектът отговаря на изискванията на новата директива за ядрена безопасност. А те нищо не могат да разберат и да направят, освен да търсят нови и нови консултанти. Изобщо е пълен абсурд НЕК да движи един такъв проект, защото тази компания няма лиценз за производство на ток от ядрени централи и съответно никакви кадри с експертиза в тази област.
Има ли лобиране за чужди интереси
Според мен нашите управляващи имат определени договорки с г-н Путин. И по всякакъв начин се стремят този проект да бъде възложен на Русия, която ще изпълни стратегическата си цел – да има атомна централа в ЕС. Балканското мислене на нашите управляващи ги кара да се опитат да се харесат не само на Русия, но и на западните страни и затова процедурата бе направена по такъв начин, че да участват западни доставчици на оборудване.
Искам да напомня, че управляващите говорят за АЕЦ „Белене“, а същевременно се развива и проектът за 7-ми блок на АЕЦ „Козлодуй“, където вече беше одобрена площадката за изграждането му. Възниква въпросът – всъщност защо искат да строят толкова реактори и защо е тази нагласа, след като е очевидно, че ядрената енергетика в света е в упадък. Например от началото на тази година не е започнат строеж на нито един ядрен реактор в света. САЩ са най-мощната ядрена държава, имаха преди 10 години 104 атомни реактора, а сега имат 95.
Там се строят само два блока, в обозримо бъдеще не се предвижда да се изграждат други и според прогнозите към 2050 г. делът на ядрената енергия ще спадне от 20% на 12%. Франция, която е следващата ядрена държава, също смята, че зависимостта от ядрената електроенергия, която сега е 71%, е рискова и възнамерява да я намали до 2035 година под 50%. Ако хипотетично АЕЦ „Белене“ започне работа след 10 години, делът на ядрената електроенергия би се вдигнал от сегашните 33% до над 60%, естествено ако има пазар за тази скъпа електроенергия.
Така бихме станали страната с най-висок дял на ядрената електроенергия в света и то без планирания 7-и блок на АЕЦ „Козлодуй“. Представяте ли си какъв абсурд – България, която не владее нито една ядрена технология, с дефицит на електроинженери, физици, химици, техници, да се изпъчи пред страните, които имат всички ядрени технологии, произвеждат целия спектър от оборудване за атомни централи, ядрено гориво и т.н. Или както са казвали едно време – на гол тумбак чифте пищови!
Виждаме, че с фанфарите около въображаемите успехи на процедурата за проекта за АЕЦ „Белене“ се прави опит да се отвлече вниманието от тези провали и бомби със закъснител.
Смятам, че с оглед на огромната каша, забъркана от министър Петкова, правителството трябва окончателно да се откаже от проекта „Белене“, а площадката да се превърне в икономическа зона, която да спре западането на тази област.
Злото настъпва. И дори не се бори с нас, защото ние не се борим с него
Коментарът е от профила на автора във „Фейсбук“. Заглавието е на „Дневник“.
Знам, че от мен най-малко се очакват песимистични послания, но това е такова. Изисква се голяма самодисциплина да потискам всичко, което мисля, за моралното свлачище, върху което сме принудени да се задържаме пряко сили повечето що годе нормални хора в България… за тази ценностна хавра (шумотевица, бъркотия, хаос – бел. ред.).
Не че мнозинството тук сме без кусури, пази боже! Но след цялата тази свинщина от последните седмици, която дори не мисля да споменавам тук, ще кажа това:
живеем в едно от срамните времена на България.
Срамни не толкова за „тая повилняла сбир от вълци и кози“ (Яворов, „Родина“), а за тези от нас, хора на словото, интелектуалци, общественици, които уж имаме какво да кажем и имаме трибуната да го кажем, без да ни пратят в Белене, но мълчим и сумтим по най-важни теми, защото те не ни засягат пряко. Е, мълчете достатъчно дълго и ще Ни засегнат. Един по един.
В случай че не сте го разбрали – злото настъпва. И дори не се бори с нас, защото ние не се борим с него. А и защото се е мултиплицирало на всяко ниво,
ерозирало е най-фундаментални човешки устои,
а и вирее в метастази там, където доброто бездейства. Вазов е прозрял силата му отдавна: „по-зло от оръжие стои в нашта власт – Апатията!“ Познато, нали? Апатията.
И ако трябва да завърша с някакво възможно решение, то може би е: всеки е способен да направи своя избор злото да не властва чрез него.
Решението по делото срещу Прокопиев, Трайков и останалите обвиняеми е тежка осъдителна присъда за прокуратурата. Но да не бързаме с ликуването. Защото процесът изпълни предназначението си: тормоз, сплашване и назидание.Коментар на Ясен Бояджиев.
Първият и най-важен извод е, че българският съд е още жив. Този последен, поне частично непревзет остров на независимост в страната продължава да устоява на ударите и атаките, на които е подложен. Дори и неговото „специализирано“ звено, създадено (и неведнъж действало) като придатък на прокуратурата.
Слава богу, оказа се, че благодарение на съда (в случая – на един конкретен съдия) в България все още не е възможно да те вкарат в затвора за това, че публично си изразил мнението си (за каквото бе обвинен издателят на „Капитал“ и „Дневник“).
Потвърдено: скалъпен процес, абсурдни обвинения
Затова пък човек може да бъде поръчан и обвинен за всякакви измишльотини, за да бъде опозорен и подложен на репресии. Вчерашното решение на съда потвърди, че става дума за грубо скалъпен процес, за абсурдни обвинения, които нямат нищо общо с правосъдието. Както каза друг от обвиняемите: „Не съм извършил нито едно от посочените деяния. Нещо повече – някои от тях не са се случвали, други не бих могъл да извърша дори на теория“.
На всичко отгоре обект на цялото дело е една от най-прозрачно проведените и най-изгодни като финансов и икономически ефект приватизационни сделки.
Това е отдавна известната истина, съвсем очевидна за всеки запознат със случая. В българските условия обаче се изисква голяма смелост, за да се назове тази истина открито под формата на съдебно решение. Както го направи съдията, посочвайки в мотивите си, че „част от обвиненията не съставляват престъпления, а друга част от обвиненията са за престъпления, които не са извършени“.
Смесени чувства
Тези мотиви са тежка осъдителна присъда за прокуратурата. Присъствали вчера в съдебната зала казват, че тяхното прочитане е предизвикало смях и подигравки. Но да не бързаме с ликуването. Не само защото присъдата най-вероятно ще бъде обжалвана и всичко може да започне отначало. Станалото поражда смесени чувства най-вече заради това, че макар и загубен от прокуратурата на първа инстанция, процесът изпълни предназначението си: тормоз, сплашване и назидание.
Негова основна мишена бе издателят на две от малкото останали критични и качествени медии, от чиито разследвания през годините обществото научи за куп злоупотреби на властимащите. Като аферата „КТБ“ например. За да бъдат унищожени тези медии, вече години наред издателят им е подложен на всевъзможни форми на репресия. За целта прокуратурата си прехвърля топката с КПКОНПИ – другата институция-бухалка, разпоредила серия запори на негови семейни и бизнес активи.
Междувременно прокуратурата му повдигна и второ, не по-малко абсурдно обвинение по друго скалъпено за целта дело. Тъй че тормозът ще продължи и след вчерашната оправдателна присъда.
Въпреки тази присъда, приключилият вчера на първа инстанция процес изпълни и другото си предназначение – да бъде смразяващ пример за сплашане и назидание на останалите независими медии, както и на всеки друг, дръзнал да се противопостави на властимащите.
Тънката граница
И все пак: малката крачка, която делеше обвиняемите от затвора, вчера не бе направена. А тънката граница, отвъд която изчезват и последните фасадни остатъци на демокрация, законност и конституционен ред, не бе прекрачена. Засега.
Трайчо Трайков и Иво Прокопиев след обявяването на оправдателните им присъди
Нещо нормално е било представено като престъпно. Това е направила прокуратурата, повдигайки обвинение срещу съиздателя на „Капитал“ и „Дневник“ Иво Прокопиев. Обобщението е на съдия Вилислава Ангелова от Специализирания наказателен съд, която в неделя оправда бизнесмена, описвайки обвинението му по следния начин: „съвкупност от правно регламентирани деяния, обявени за противоправни.“
Делото беше за продажбата на остатъчния дял на държавата в електроразпределителното дружество ЕВН. Прокопиев и останалите петима подсъдими в процеса бяха обявени за невинни, тъй като няма доказателства за извършени от тях престъпления и нанесена щета на държавата.
Специализираната прокуратура твърдеше, че през 2010 г. Прокопиев е помогнал на бившия финансов министър Симеон Дянков да извърши престъпление по служба. В подкрепа на тезата си разследващите сочиха единствено, че издателят публично е изразил мнение, че миноритарния пакет акции в ЕВН трябва да се приватизират чрез продажба на Българската фондова борса, а парите от сделката да постъпят в държавния бюджет.
Престъплението на Прокопиев се изразяваше в негово изказване по време на заседание на Националния съвет за тристранно сътрудничество и няколко срещи с Дянков, за които обвинението твърдеше, че са довели до решението на Министерския съвет (МС) от 1 април 2010 г. за приватизация на трите електроразпределителни дружества с държавно участие.
Бившият финансов министър пък беше изправен пред спецсъда за натиск над тогавашния ръководител на Агенцията за приватизация и настоящ министър на икономиката Емил Караниколов да възложи изготвяне на занижена оценка на остатъчния държавен дял от 33% в „ЕВН България Електроразпределение“ АД.
Сюжетът в обвинителния акт се допълваше от твърдение, че бившият енергиен министър Трайчо Трайков е отговорен за безстопанственост, тъй като в изпълнение на въпросното решение на МС е апортирал остатъчния дял с акции на ЕВН в Държавната консолидационна компания (ДКК) и впоследствие те са били продадени на фондовата борса.
Останалите трима подсъдими – Радослав Рачев, изпълнителен директор на инвестицонния посредник при продажбата „Булброкърс“, както и служителите му Любомир Евстатиев и Петър Василев бяха обвинени, че са спомогнали за нанасянето на щета на държавата за над 20.8 млн. лв. Спецпрокуратурата твърдеше, че тримата са предложили на приватизационната агенция минимална цена на една акция, изчислена по метод, който според прокуратурата e занижил стойността на целия миноритарен пакет.
Доказателствата не подкрепят тезата на обвинението
Спецсъдът обаче постанови в неделя, че нито едно от тези обвинения не се подкрепя от доказателствата по делото, възприемайки изцяло доводите на защитата, посочени по време на заключителните пледоарии в процеса преди седмица.
„Изразяването на становища и мнения е именно това, за което е създаден Националният съвет за тристранно сътрудничество. Тоест, заявеното на заседанията на този орган има консултативен характер и няма обвързваща сила за компетентния държавен орган. Тоест, не бъдат ли приети от държавен орган, тези мнения, становища и консултации нямат никаква правна стойност“, мотивира накратко решението си съдия Ангелова по повод обвинителната теза, че изразеното от Прокопиев мнение е довело до правителственото решение за продажба на остатъчни държавен дял в ЕВН.
Спецсъдът добави още, че макар да е безспорно доказано, че издателят и бившият финансов министър са имали лични срещи, това няма как да бъде квалифицирано като престъпление, защото в противен случай „всички приъстващи в залата присъстваме на заседание, от което следва, че извършваме противоправно деяние и можем да бъдем подведени под наказателна отговорност“. Съдия Ангелова подчерта също, че процедурата по приватизация е регламентирана в Закона за приватизацията и следприватизационния контрол и „никой с разяснения и съвети не може да преодолее закон“.
По отношение на обвинението на Дянков, спецсъдът припомни, че по време на процеса са били разпитани служители от Министерството на икономиката, Агенцията по приватизация, фондовата борса и Комисията за финансов надзор и нито един от тях не уличил ексминистъра в натиск. Наред с това подчерта, че „липсва реална възможност един човек да манипулира волята на колективните органи, свързани с реализацията на една приватизация“.
„Цялата тази дейност е документирана чрез официална кореспонденция, което дава възможност да се проследи всяко действие на отделните държавни служители и липсват каквито и да е аргументи в подкрепа на тезата, че подсъдимият Дянков е превишил властта си, тъй като същият, освен на документирани официални срещи, изобщо не е комуникирал с представители на институциите, свързани с приватизацията.“
Съдия Ангелова обърна внимание и на факта, че ако обвинителната теза е вярна, значи бившият министър е въздействал на въпросните институции да не изпълнят задълженията си по закон, но остава неясно защо тогава не са обвинени и техните представители, участвали в процедурата за ЕВН.
За обвинението на Трайков спецсъдът също посочи, че липсват доказателства, уточнявайки, че той не е имал отношение към определянето на цената на акциите, което се е случило „доста по-късно“, след като е подписал решение за апртирането им в ДКК. По думите на съдията бившият икономически министър „не би могъл да контролира бъдещо действие на субекти, които не са под негов контрол, тоест – действията на инвестиционния посредник, на Агенцията по приватизация и следприватизационен контрол, на Българската фондова борса“.
Според допълнителните експертизи липсва щета
Обвиненията срещу подсъдимите не се подкрепят и от направените по делото две допълнителни експертизи за стойността на продадените акции, стана ясно още от кратките мотиви, изложени от съдия Ангелова. До двете уточняващи експертни заключения се стигна заради грешки в първоначалната оценка като председателят на съдебния състав посочи, че не може да приеме за обичайна практика „натъкмяването на числа с оглед получаване на резултат, който не почива на верни математически изчисления и здрава логика“.
В крайна сметка и двете допълнителни експертизи показаха, че сделката за остатъчния държавен дял в ЕВН е била сключена на цена над пазарната стойност на една акция към онзи момент, заради което спецсъдът обобщи, че „изводите за тези стойности касаят всички подсъдими, тъй като липсва щета“.
„Присъдата следва да се основава на безспорни, неопровержими доказателства, събрани по надлежно описания в нашия процесуален закон ред. Считам, че всеки има право на справедлив процес в разумен срок като се изслушат и съберат доказателства от всички страни в процеса. За мен винаги водещо е било моят съдебен състав да взима решения в нормален срок и след събиране на достатъчно доказателства като подсъдимите не бъдат превръщани в заложници на безконечен съдебен процес, на финала на който каквато и присъда да бъде прочетена, да представлява закъсняло и вече безмислено правосъдие“, заяви в края на заседанието в неделя съдия Вилислава Ангелова.
Решението ѝ обаче не е окончателно и подлежи на протест от спецпрокуратурата пред Апелативния специализиран съд в 15-дневен срок. Наблюдаващият обвинител по казуса Емил Петров вече декларира, че ще се възползва от тази възможност.
Коментарът е публикуван на 15 юни на английски от платформата opendemocracy.net с оригинално заглавие „Как се демонтира демокрация: Българският случай“. Преводът, заглавието и акцентите са на „Дневник“.
След години на увъртания от страна на тези, които би трябвало да знаят по-добре, най-после е всеизвестно, че демокрацията бива задушавана в Унгария и Полша. По-малко известно е, че демокрацията и върховенството на закона бяха на практика демонтирани в друга страна от ЕС – България, под управлението на най-дълго задържалият се популист, генерал-лейтенант Бойко Борисов.
За разлика от други европейски „силни мъже“ Борисов не е с фашистки, антисемитски или ксенофобски уклони. За разлика от други мъжкари в района той дори няма проблем с хомосексуалните. Това го прави, както са ми казвали представители на ЕС, донякъде „безопасен“, когато става дума за демокрацията.
Но не само фашизирани ксенофоби са способни да убият демокрацията. Тази задача може много ефективно да се изпълни от полуграмотни мачо, лишени от каквато и да е антидемократична идеология.
Бивш полицай и член на компартията между 1979 и 1991 година, през 1990 г. Борисов сменя лагера и се присъединява към една от евфемистично наречените „силови групировки“, създавайки умерено успешна „фирма за сигурност“.
След като не успява да направи забележителна кариера в „сигурността“, през 2001 г. той отново сменя лагера и става главен секретар на Министерството на вътрешните работи. В следващите няколко години се превръща в „бракониер, станал горски“ и с набраната така сила спечели изборите през 2009 г. и стана министър-председател една година преди Виктор Орбан да превземе Унгария.
Силните изяждат слабите
Случилото се тогава е, че бракониерът – докато заема поста на горски – продължи да бъде бракониер. Пренебрегвайки всякакви идеологии, той наводни системата с хора като себе си. Промени дизайна на цялата държавна машина по принципа не че законът важи еднакво за всички, а че силните изяждат слабите.
Десетилетие по-късно гражданското общество е в безпорядък, медиите са под строг контрол, вместо опозиция има „дисиденти“ – хора и групи. Властите преследват всеки, смятан за „враг“ или, както Борисов казва, „гадове“. След 30-годишно прекъсване, в България отново фактически има политзатворници.
Това е поучителна история, защото се случи под носа на Европейската комисия и Европейския парламент. Това е история за успех и поради това е гарантирано, че ще се случи и другаде. Поради тази причина е много важно да се разбере как се случи това в България.
За го направим структурирано, можем да използваме т.нар. Копенхагенски критерии, които през 1993 г. описват условията една страна да стане член на ЕС. Те включват политически критерий, икономически критерий, административен капацитет.
Борисов и партията му ГЕРБ атакуваха и разглобиха всеки един от трите и на практика извадиха България от нормите, ценностите и принципите на ЕС.
Политически критерий: Стабилност на институциите, гарантиращи демокрацията, върховенство на закона, защита на човешките права и правата на малцинствата
Борисов не е прочут с четенето на философски трудове, но от самото начало той схвана основен Аристотелов принцип: политиката, т.е. създаването на условия за добър и ползотворен живот на гражданите, в крайна сметка се основава на етиката, т.е. на ценностите, изграждащи добродетели. Преди да демонтира политиката, той демонтира ценностите.
Демонтиране на ценности
В сектора на гражданското общество процесът на изтощаване вече беше в ход, когато той пое властта през 2009 г. За две години след влизането на България в ЕС през 2007 г. повечето от неправителствените организации за изграждане на гражданско общество бяха изчезнали, оставяйки гражданското общество да прилича на строителна площадка. Дейността на тези НПО в периода 1997-2007 г. компенсираше слабостта на институциите и отсъствието на демократична култура, спечелвайки на България репутацията на страна с „жизнено гражданско общество“. Оказа се, че то е „жизнено“, когато е наситено с активни НПО и граждански групи.
В предприсъединителния период финансирането на НПО се решаваше в Брюксел. С приемането в ЕС решенията за НПО проектите бяха прехвърлени на правителството в София. Министрите незабавно направиха две неща: разделиха НПО-та на две категории – „наши“ и „не наши“, като отказваха всякакво финансиране на втората категория; и добавиха клауза за 15%, които трябва да върнат на властта, като предварително условие да получат каквото и да е финансиране. В отговор водещите НПО прекратиха всякаква дейност, отказвайки да участват в тази игра.
По този начин гражданското общество вече бе изкормено, когато Борисов пое властта. Оставаха медиите, които на този етап бяха наистина плуралистични и енергични. Финансовата криза от 2008 г., пристигнала в България с година забавяне, прекъсна рекламните приходи и вкара повечето медии в загуби. Борисов предложи да запълни недостигащите приходи с еврофондове, управлявани от министрите му. Разбира се, имаше си условие – медиите, на които се помага, трябва да пропагандират правителствената линия по всеки повод и – нещо повече – все повече да атакуват критиците на правителството.
След няколко години демократичният дебат бе изтласкан в интернет, оставяйки правителството без медиен надзор. Още няколко години и около 2018 г. водещите медии започнаха редовно да публикуват обновявани списъци на „врагове“ (т.е. „гадовете“), включващи водещи интелектуалци и критици на режима, както и на малцина останали независими журналисти и издателите на последните останали две независими печатни медии.
През 2018-2020 г. всички уважавани разследващи журналисти във водещите телевизии, както и телевизионни водещи с независимо мислене бяха прочистени от трите големи национални телевизии. В навечерието на пандемията от COVID-19 медиите трескаво изграждаха култ към личността на Борисов.
Изграждането на гражданските добродетели се случва в гражданското общество и медиите. След като и двете бяха отстранени, изчезнаха и етичните основи на демократичната политика. Пътят бе открит за фронтална атака срещу политическия критерий от Копенхаген.
Премахване разделението на властите
Хитро – и за разлика от колегите си Виктор Орбан и Владимир Путин – Бойко Борисов не започна директни атаки срещу човешките права или малцинствата. Това незабавно би разгневило Европейската комисия. Вместо това той се съсредоточи върху премахване разделението между властите и превземане на държавните институции.
През повечето от 2013 и 2014 година Борисов бе извън властта. България беше със слабо и хаотично коалиционно правителство под постоянния натиск на масови протести. Вакуумът във властта бе запълнен от двама играчи: Делян Пеевски – медиен олигарх и финансов магнат, и Сотир Цацаров – главен прокурор. Пеевски успя да затегне хватката си върху медиите и да изтърбуши четвъртата по големина частна банка – Корпоративна търговска банка, печелейки и реално политическо влияние. Главният прокурор бе зает да трупа реална политическа власт, привиквайки министри и депутати в кабинета си за „координация“.
Когато Борисов се върна на власт през ноември 2014 г., той незабавно създаде алианс с тези двамата. Значителната част от обществените поръчки бяха канализирани към контролирани от Пеевски компании, а „редовните консултации“ с главния прокурор се провеждаха всяка сряда. Първото беше типичен източен олигархичен режим. Второто беше Борисово изобретение, показващо желанието му да преодолее конституционното разделение на властите.
След като опитоми поне част от правораздавателната система, той продължи с опитомяването на парламента, като му диктува отвън какви да са решенията на мнозинството и като отказва да се явява пред депутатите дори при вот на недоверие.
По времето, когато стана премиер за трети път през 2017 г., вече беше ясно, че изпълнителната власт е господарят на парламента, вместо да е обратното. С правосъдието като съюзник и парламента като слуга Борисов продължи да превзема държавните институции.
Превземането на институциите
Институциите са нещо повече от това, което се вижда с просто око. Те не просто администрират. Джефри Ходжсън казва, че институциите са „интегрирани системи от правила, структуриращи обществените взаимодействия“. При демокрациите тези системи от правила са фиксирани в документирани закони с декларирана цел да служат за общото благо на всички граждани.
Казано накратко, институциите са еманация на върховенството на закона. Докато са такива, във всекидневната си работа те следват написаното в закона – никой премиер, който звъни по телефона с инструкции да се направи това или онова, което не е вписано в закона, няма шанс да му се подчинят.
Към 2017 г. българските институции вече не се вписваха в определението на Ходжсън. Те бяха „системи от правила“, но тези правила бяха желанията на министър-председателя и съюзниците му, а не писаните закони. Институциите правеха това, което им беше казвано да правят, независимо от закона.
Силата стана право с огромни последици от всичко това.
Когато „силните мъже“ работеха за „силовите групировки“ през 90-те години, те използваха организирани въоръжени банди да наложат волята си, ако някой се съпротивляваше. Когато силните мъже дойдоха на власт, те можеха вече да използват държавните институции като инструменти за налагане на волята им, като се спестява насилието.
От този момент нататък всеки, който не се подчинява или се оплаква, вижда как бива задушаван бизнесът му от комбинираната мощ на данъчни, противопожарни и здравни инспектори и цял паноптикум от „контролни институции“ (над 70) на държавата. Към 2018 г. оплакващите се от корупция видяха как биват съсипвани компаниите им като в прочутия случай на месопреработвател, оплакал се от натиск да предаде 4 тона суджуци на местния координатор на ГЕРБ. Днес този бизнесмен няма повече компания и самият той е подсъдим за корупция и изнудване.
След като институциите спряха да работят за общите стандарти в рамките на закона, цялата властова структура на страната беше преформулирана по феодални правила. Ключови сектори от икономиката, както и географски райони се сдобиха със свои силни мъже, чиято дума беше закон. Една от последиците беше оргията от строителство в защитени зони (предимно близо до Черно море).
Разпад на националната сигурност
С преподреждането на държавата според принципа „силните изяждат слабите“ институциите, отговарящи за националната сигурност, също се пренастроиха и бързо се включиха в общата корупция и преследвания и лов на критици. Националната сигурност – и като продължение, сигурността на ЕС – останаха настрани точно в момента, когато зловредното руско влияние достигна своя пик. Руски агенти свободно проникнаха в България, създавайки център на ГРУ за операции на Балканите и в други райони.
През 2015 г. същата група агенти на ГРУ, която по-късно отрови семейство Скрипал във Великобритания, „тренира“ в България, отравяйки с вещество, свързано с новичок, българския предприемач Емилиян Гебрев. Той стана мишена заради сложна задкулисна схема, в която българската държава се опитваше да превземе бизнеса му, за да го предаде на някой друг, докато руснаците не го искаха като конкурент на международния оръжеен пазар.
Българските власти демонстрираха съучастие за сметка на националната сигурност, като години наред прикриваха инцидента. В един момент главният прокурор пусна подигравателно съобщение, че Гебрев сигурно сам се е отровил, като е ял „зле измита салата от рукола“. Само много силният натиск от НАТО принуди властите да разследват случая доста след скандала със Скрипал.
Тя не ви е виновна! Не ви е виновна нито тя, нито цялата им комунистическа мафия. Те правят само това, което всички комунисти най-добре знаят да правят – да лъжат, да крадат и ако трябва да убиват, макар че днес те го правят селективно хирургически и не масово.
Надявам се тия истини вече са проникнали в мозъците на всички.
Днес те се къпят в политическото удоволствие да няма никой, който да им оспори властта, да им потърси отговорност или да ги даде на съд. Пласирали добре дечицата си и остригали всички възможни капитали от кожата на овчия български народ, те гледат уверено към тяхното светло бъдеще.
Агонията на един политически малоумен народ продължава. Едни го приписват на страха, но в това че продължава цели 30 години няма логика.
Други го приписват на липсата на гражданско общество, на липсата на лидери или страха за насъщния. Причини много, но те всички приличат на евтини оправдания, защото нищо, ама буквално нищо в закона не им дава права за своеволия.
Тия права им ги даваш ти, драги българино, ти, който предпочиташ да пратиш децата си в чужбина, вместо да излезеш на улицата и да кажеш какво искаш; ти, който наблюдаваш безучастно как една бандитска прослойка, скулптирана по нов комунистически модел, те кара да живееш зад железни врати и решетести прозорци; ти, който си плащаш безропотно подкупите или правиш компромиси с истината – така, както те искат; ти, който нямаш дори и един опозиционен вестник, дори и една партия, идеология или организация, която да защитава правата ти!
А всичко това ти го позволява законът, с други думи законът е на твоя страна.
Ако законът ти дава всички тия права, защо тогава ти е виновна Държавна Сигурност? Ако още не ти е ясно – те са това, което са били, са и ще бъдат. Ако не ти е ясно, че театърът, който разиграват, е направен за политически малоумници като тебе, значи че си го заслужаваш. И те ще разиграват театъра си дотогава, докато ти си позволяваш да стоиш с отворена уста и да лапаш мухи.
И дотогава, докато не ти дойде акъла, ти ще живееш в територия с някакво население, но не и в Отечество, защото те отдавна са ти отказали Отечеството – както на тебе, така и на децата ти!
Не, народе мой, с такъв народ не се обичаме! Такъв народ обичат само кредитните милионери!
Снимка: БГНЕС
кафенето 