YouTube /скрийншот/БНТ Русе 1995 г., Щръклево, Русе – контактьорките, облечени в розово, са в контакт и готови за посрещане.
Юли, 1991 г., България. 39 депутати провеждат гладна стачка срещу новата конституция. Из страната никнат Градове на истината. Периодът е съдбовен, ражда българската политическа истина до днес. След години излизат свидетелства, че някои от гладуващите са яли. Или просто похапвали.
11 септември 1995 г., Щръклево, Русе. Хиляди българи са на летището. Гледат към небето. Чакат извънземни. От Република Вестуми, планета Криси, съзвездие Цефей. Жени са облечени в розово – контактьорки. Множеството носи ликовете на неземлянските вождове. Не кацат, искали венец да им се изплете. Тази случка няма общо с политиката. Обаче 6 години по-късно
един землянин им се явява
на българите: „Ще оправя държавата за 800 дни“. Два милиона, една четвърт от населението извън детска възраст, му повярват.
През 2002 г. Ахмед Доган обявява заселването на биволи из Родопите. Не какви да е – 12 000, внос от Индия, да заместят тютюнопроизводството. Дето се вика, ако една българска роза е националният символ, ще бъде сменена от индийски бивол. Това не е предизборно изхвърляне, Доган управлява държавата. Но колкото да е сериозна работата, от птиче мляко има, биволи – не.
Малко по-късно настава ерата на най-великия пожарникар-премиер-футболист, генерал, доктор на науките и гражданин за европейско развитие в историята на света: Бойко Методиев Борисов. Тонове дисертации от поне 10 науки (психология, сексология, етнография…) могат да се сътворят за казаното от него и неслучило се.
Все пак пример – магистрала „Хемус“ щеше да е готова до 2013 г.; до 2017 г.; не – до 2019 г…. А наскоро д-р Борисов каза май (никога не е сигурно точно какво), че ще остане в политиката докато се изгради – демек, няма да си ходи.
Някъде в промеждутъка един човек, дето в реалния живот подарък да ти направи – ще откажеш, но иначе сме го пратили в парламента, декларира, че ще уволни Борисов. Скоро му става съветник в борбата срещу корупцията. Яне ле, Яне ле… Но Яне Янев е
невинно агънце спрямо Христо Иванов и цялата „градска десница“
„Никога с Борисов!“, „Ще свалим Борисов!“, „Живеем, за да свалим Борисов!“… И два пъти коалиция с него (2014 и 2023 г.). Почти и с Пеевски. На път са хеттрик да правят.
През 2015 г. българските мъже започват леко да живеят в дискомфорт. Волен Сидеров им обяснява, че ги викат запас, понеже ще нападаме Русия. В Шабла даже имало щаб за атака.
БСП прави митинг с искане да не нападаме. Никой не е викнат запас, ама… до днес из дълбините на мъжката душа се носи кофти усещане, че някак сме нападнали Русия. Нали по цял ден от телевизора това се говори!
Истината – единствено Русия нападна.
Януари 2021 г. „Ще построим 4-5 моста над Дунав и 3 тунела под Стара планина“, казва човек, „променящ България“. Немалко българи наистина вярват, че Асен Василев я променя.
Всичко това бяха произволни примери за българската политическа лъжа през годините. Има повод да говорим за нея – 1 април,
празник на политици и електорат, на гърне и похлупак.
Впрочем, датата си е съвсем истинско тържество. Роден е Костадин Костадинов. Той пък се бе заклел, че ще дарява всеки лев от субсидията на партията си. Електоратът му не само е забравил, ами и няма потребност да си спомня.
1 април – смешно тъжен и много истински ден. Всичко вкупом лъжат и се самозалъгват.
Тънките сметки в политиката често излизат криви. А някои сметки, дори и да излязат верни, са просто загуба на ценно време. Даниел Смилов обяснява какво ни доведе до шестите предсрочни избори в рамките на три години.
Отиваме на шести парламентарни избори в рамките на три години заради сметките на две политически партии – ГЕРБ и ДПС, които прецениха, че така ще подобрят представителството си в НС и ще принудят партньоро-опонентите си от ПП-ДБ да са по-отстъпчиви при евентуални бъдещи коалиционни преговори.
Такива сметки са приемливи в един парламентарен режим, но те все пак трябва да отчитат и ефекта от предсрочния вот върху страната като цяло. А този ефект е негативен, защото точно когато шансовете за еврозоната и за сухопътен Шенген са добри, България ще изгуби отново поне три месеца в кампания и избори.
Политическият опортюнизъм на ГЕРБ може и да бъде награден от избирателя. Но това съвсем не е сигурно и има много причини сметката да излезе крива.
Могат ли ГЕРБ и ДПС да управляват сами?
Вече всички са наясно, че ГЕРБ и ДПС са всъщност ГЕРБ-ДПС и като казваме Борисов, трябва да мислим за Пеевски. Въпросът е, че този вече официализиран тандем има проблем да управлява самостоятелно, което се доказва и от факта, че ГЕРБ така и не е успял през последните три години да състави правителство в свой мандат. Въпреки че е бил често първа партия. Причината за провалените мандати не е математическа – желаещи да бъдат управляващи е имало.
Причината е съдържателна и се нарича „корупционен багаж“. Този багаж има вътрешен израз, дефиниран от протестите от 2020 г. и множеството скандали, които разтърсиха страната тогава – Божков, кюлчета, Барселона и т.н.
Има и външнополитически израз, който е списъкът „Магнитски“, британският му еквивалент и отношението на политици като Марк Рюте, а и не само, които не биха допуснали България на коледно парти, в Шенген, а да не говорим за еврозоната, ако страната беше ръководена от Борисов и Пеевски.
ГЕРБ-ДПС са преценили, че подобни аргументи срещу управлението им вече не са валидни заради популярната, но съмнителна и като цяло нечистоплътна теза за коалиционното „изпиране“ на Борисов и Пеевски. Явно лидерите на тези партии смятат, че българите забравят и прощават, а времето за тази прошка е дошло.
Изборите през юни 2024 г. ще са тест за тази хипотеза. Но и задачата на Борисов и Пеевски няма да е лесна, защото към скандалите от 2020 г. се добавиха и няколко нови: „пътната карта“ на Теменужка Петкова, назначаването на Сарафов за и.д. главен прокурор при съмненията за връзки с „Осемте джуджета“, убийството на „Нотариуса“ и всичко, което изплува около него, и т.н.
С други думи: решението да се мъкне корупционния багаж може да изглежда героично, но работата не е приятна. Особено когато Пеевски се самоназначи за водач на кервана, а Борисов по неволя стана главен носач, натоварен с множество дела, които спират и тръгват в зависимост от зависимостите на главния прокурор.
Към момента голяма част от тези дела са спрени от Сарафов по вече изяснени причини, но са спрени по средата на моста на приличието и могат да тръгнат и в двете посоки. Ето и един цитат от прессъобщение на Прокуратурата на Република България по скандала „Божков“, за да стане ясно къде е средата на моста на приличието:
„Приема се за безспорно, че в периода от 2015 г. до края на 2019 г. Васил Божков е посещавал сградата на Министерство на финансите. Имал е срещи с Горанов в кабинета му. Не може да се установи с конкретност периода, броя на посещенията и техните дати. По никакъв начин не може да се установи как Божков се е разпореждал с носените в него парични средства, в това число и дали същите са били предавани на Горанов. На срещите между двамата не са присъствали трети лица.
…Налице са две коренно противоположни версии и независимо от положените усилия в хода на разследването не е възможно категорично едната да бъде оборена за сметка на другата, тъй като не са установени други доказателства, които да спомогнат за преодоляване на двете крайно противоречиви групи показания. Косвени доказателства за това, че Божков евентуално е предавал на Горанов пари са показанията на свидетели, които посочват, че са виждали Божков да взема със себе си големи парични суми в брой преди посещенията си в Министерство на финансите…“
ПП-ДБ не могат да управляват?
Една от мантрите за завръщането във властта на ГЕРБ-ДПС е, че ПП-ДБ и правителството на Николай Денков не можели да управляват. Тук ситуацията е като в „Животът на Брайън“ на Монти Пайтън. В една сцена от този филм зилотите подготвят въстание срещу Рим и се надъхват като крещят: „Да разкараме римляните! Какво са ни дали те?!“ Но за беда различни хора в тълпата почват да се сещат един по един за пътищата, баните, акведуктите, Pax Romana и т.н., и т.н.
Същото е и с кабинета „Денков“. Какво толкова ни даде този кабинет за десет месеца, а и въобще последните няколко години, откакто ГЕРБ не са еднолично на власт?
Нарастване на доходите и средната заплата. По паритет на покупателна способност на разполагаемите доходи България почти настига държави като Унгария, Словакия, Румъния;
Нарастване на БВП;
Пенсиите за три години се увеличиха повече, отколкото за 10-12 години управление на ГЕРБ;
Инфлация, намаляваща по-бързо от тази в еврозоната, което дава надежди да изпълним Маастрихтските критерии за присъединяване към края на 2024 г.;
Финансовата дисциплина беше запазена въпреки сериозното увеличение на доходите и отделянето и изразходването на рекордни средства за инвестиции. Критериите от Маастрихт за дълг и дефицит са изпълнени;
За еврозоната има добри новини от ключови представители на ЕС. В официални документи страната се окуражава по пътя ѝ към еврозоната. Ако правителството не беше паднало, можеше вече да имаме и споменаване на членство от 2025 г. в официална комуникация на ЕС;
Страната влезе в Шенген и има сериозни основания да се смята, че до края на годината ограниченията върху сухопътните граници ще бъдат вдигнати;
Еднозначна външно-политическа позиция за войната в Украйна и министър на отбраната с ясни евроатлантически възгледи като проф. Тагарев;
Ясна енергийна политика, скъсваща с обвързаностите с Русия;
Конституционни реформи, отварящи вратата към реална промяна в съдебната система и ограничаващи ролята на президента при съставяне на служебно правителство.
Този списък може да бъде продължен и дори партийните зилоти ще имат проблем да го омаловажат.
След изборите всичко ще е същото, само ГЕРБ-ДПС може да имат повече депутати?
Тази сметка също е крива, защото в хода на преговорите досега ГЕРБ-ДПС демонстрираха, че избягват съгласие по регулаторите, службите и съдебната система. В моментите, когато се стигаше до подписване на такова споразумение, преговорите бяха по една или друга причина прекратявани – веднъж дори и чрез внасяне в президентството на състав на МС, несъгласуван с кандидат-министрите.
Ако калкулацията на ГЕРБ–ДПС е след изборите те да могат да принудят ПП–ДБ да направят отстъпки в посока 2:1 в регулаторите и съдебната власт и да запазят статуквото в службите, това не е реалистично. ПП-ДБ ще отидат на изборите с ясна заявка, че не биха преговаряли за правителство с когото и да е, ако принципът на споделената отговорност в тези сфери не е уважен.
Нещо повече, следизборната коалиция на ГЕРБ с ПП-ДБ изобщо вече не е сигурна. Ако няма 100% гаранции за реформи, които да отиват дори отвъд обсъжданото досега, електоратът на ПП-ДБ няма да им позволи дори да доближат преговорната маса.
Накратко: преговорите, какъвто и да е изборният резултат, ще са по-трудни за ГЕРБ-ДПС, отколкото сега. А може и изобщо да няма такива преговори, което ще ни върне в началната точка: могат ли ГЕРБ-ДПС да управляват сами и ако могат – колко време точно ще изкарат без поредна голяма протестна вълна.
Тънките сметки в политиката често излизат криви. А някои сметки, дори и да излязат верни, са просто загуба на ценно време.
Радев подаде топката на Борисов и Пеевски с Главчев.
Уговорката е – те няма да го пипат за Боташ и Булгаргаз (вижте как комисията работи), той пък им дава изпълнителната власт да се пазят от разкритията по Турски поток.и да назначат свои енергийни министри, както и на МВР, на МВнР, изобщо да остане и формалната власт в тях, за да блокират разследванията и да направят изборите по начин,който да им е угоден.
Следват призиви от Борисов „давайти жить дружно“, дори ще предложат на ППДБ важни министерски постове в служебното правителство (важни формално, без енергетиката).
Всъщност виждате това, което ви очаква след изборите, ако ГЕРБ и ДПС си увеличат резултата. Дружно с Радев, както беше в периода 2017-2021, когато построиха Турски поток – без нито един представител на избирателите на ППДБ, (тогава реформаторски блок), които в НС да спрат Турски поток, без нито един човек опозиция.
Не мога да ви кажа и че няма да използват властта си за да увеличат резултатите от изборите си – знаете миналото.
Пък и от 1 април предстои да се стартира поредния етап в проекта на руснаците през Турция – турския газов хъб, с начаото на износа на „турски“ газ за Унгария през България.
Не го правят от идеализъм – докато ви карат да се гордеете, че сте на картата (най-идиотската опорка, която може да се измисли, защото не можете да я усетите по никакъв начин като благодат), те си кешират едни големи пари. Коалиция Путин-Ердоган-Орбан работи на макс.
Мащабно разследване е установило мрежа от десетки страници, профили и групи във Фейсбук, които разпространяват активно дезинформация и руска пропаганда в България. Мина Киркова разказва как функционира тази мрежа:
Мрежа от свързани уебсайтове, страници и профили във Фейсбук таргетират българска публика, показва проучване на Лабораторията за дигитални разследвания (DFRLab) към Атлантическия съвет. В клъстъра от сайтове активно се разпространява руска пропаганда. Тя се популяризира през групите, страници и профили в социалната мрежа. Как функционира тази мрежа?
Сензационни заглавия и всяване на недоверие
Разследването идентифицира най-малко 44 страници във Фейсбук, 30 групи и 28 профила, които разпространяват дезинформация и руска пропаганда. Активността във всички тези „активи” е свързана основно със споделяне на линкове към анонимни уебсайтове, познати като „сайтове гъби” – те се появяват в големи количества, когато тече активна дезинформационна кампания и функционират само като разпространители на дезинформация.
Проучването на DFRLab установява, че тези сайтове са свързани най-вече с четири основни домейна – allbg.eu, bgvest.eu, dnes24.eu, and zbox7.eu. Мрежата около тези сайтове е идентифицирана преди и от Фондацията за хуманитарни и социални изследвания.
Една от основните тактики, използвани от тези уебсайтове, са т.нар. „Кликбейт” заглавия – те имат за цел да привлекат вниманието на потребителя и го приканват да отвори линка към уебсайта, за да прочете често недописаното докрай заглавие.
Такъв е случаят с едно от изследваните от DFRLab заглавия, разпространено в тази мрежа от сайтове и групи. То гласи: „Дракон 24”: НАТО се готви за война с Русия, военни пресичат полската река Висла и…”. Става дума за военните учения „Дракон 24”, проведени в Полша на 4-5 март 2024 г. в рамките на програмата на НАТО Steadfast Defender 24.
Тази тактика често се използва от разпространителите на дезинформация, които монетизират използването на сензационалистки заглавия, смята авторката на разследването Сопо Гелава.
„Дори при пасивна консумация, при която потребителите не се съсредоточават в съдържанието, което виждат в социалните мрежи, това все пак влияе на вярванията им”, коментира експертката. В случая с това заглавие например – целта е хората, които са попаднали на него, да започнат да разглеждат НАТО като агресор и един вид провокатор на войната на Русия срещу Украйна.
„Сред основните цели на руската дезинформация и пропаганда в по-общ смисъл е да се всява недоверие към всичко и да се създава усещането, че всичко е възможно. Това и често води до големи групи хора, които в социологически проучвания са по-склонни да отговорят с „не знам” на въпроси, които са част от руските пропагандни наративи. Например „Иска ли НАТО война с Русия?” или „Нацистка държава ли е Украйна?”, обяснява Гелава.
Руска пропаганда под прикритието на забавни страници
Разследването на DFRLab показва, че съдържанието от уебсайтовете гъби се разпространява във Фейсбук в редица групи и страници, като често публикациите на едни и същи линкове са в рамките на минути в десетки различни групи. Освен този знак за координирана активност, друг любопитен факт за групите и страниците в тази мрежа са техните имена.
Дезинформацията всъщност се разпространява и в групи и страници с наименования, които не предполагат медийно съдържание. Става дума например за страниците „Картички и пожелания за рожден ден”, „Засмей се” и „Бабини илачи”, които имат стотици хиляди последователи.
Тази тактика за разпространяване на дезинформация в социалните мрежи също се използва често, обяснява авторката на проучването Сопо Гелава.
„Целта е да се достигне до различни аудитории с разнообразни интереси. Това се постига или като се създаде мрежа с най-различни несвързани с политика и новини наименования във Фейсбук или като се използва вече съществуваща такава”, коментира експертката.
Гелава обяснява, че много от публикациите на тези страници всъщност са свързани с имената им и предлагат на потребителите забавно или развлекателно съдържание.
„Тази тактика гарантира, че въпросната страница разполага с доверието на последователите си. Периодично обаче участниците, които стоят зад мрежата, публикуват съдържание с политически послания”, казва още авторката на проучването.
Друго изследване на Ралица Ковачева и Никола Тулечки, публикувано в журнала „Критика и хуманизъм”, също разкрива клъстери от групи и страници във Фейсбук, които разпространяват дезинформация под прикритието на страници за развлекателно съдържание.
Познат метод
По думите на експертката използването на големи мрежи, които координирано да разпространяват дезинформация и конкретни политически послания, не е ограничена до България.
Други разследвания на DFRLab разкриват например как големи социални мрежи разпространяват руска пропаганда, имитирайки уважавани медии, които се ползват с обществено доверие.
В този, както и в други случаи, социалните мрежи реагират и премахват съдържанието, което се разпространява от идентифицираните мрежи, разпространяващи дезинформация. Това обаче невинаги се случва.
Според Сопо Гелава полезна практика би било платформите да се възползват от партньорства с граждански организации, които разследват дезинформация.
„Колкото по-сериозна комуникация има между социалните мрежи и подобни организации, които разследват тези тенденции, толкова по-ефективни биха могли да станат усилията на платформите да идентифицират и възпират разпространението на дезинформация”, казва експертката.
Чета заглавия във връзка с решението, обявено от името на президента Радев за Димитър Главчев като служебен премиер, че Борисов не е искал това да се случи. Нима?
Борисов каза, че не иска, но това не значи, че е бил искрен. Само онези, които му верват каквото и да каже, макар на следващия ден или дори часове по-късно да рече обратното, могат да се хванат на поредния Борисов номер.
Стоя зад убеждението си, че той отдавна се е спазарил с президента Радев и че това се видя от вялата съпротива, крайно нетипична за егото на Радев, която той (не) оказа, когато му орязаха пълномощията по конституция в частта за списъка от възможности кого да назначава за служебен министър-председател. От онзи момент насам конкурента му за народната любов от Банкя започна да го ласкае колко е мъдър. Издаде се, но едва сега става напълно ясно какво е истинската причина.
А тя е, че двамата генерали от запаса са се наговорили тайно да има кадър на ГЕРБ начело на служебния кабинет срещу което ГЕРБ да спре войната си срещу Радев и да не рита срещу назначаването на президентски хора в служебната администрация. Последното предстои да си проличи след оповестяването на състава на кабинета или при други важни кадрови рокади.
Радев също се прави на артист. Бърчи строго вежди, когато се скара на делегацията от ППДБ в своя кабинет миналата седмица. Трудно прикриваше своето тържествуване, че ППДБ ще получат гербаджийско началство на държавата след тяхното управление. Не пропусна да им го съобщи. “Пропусна” обаче да приложи същият аршин и спрямо носителите на първия мандат от ГЕРБ, сякаш не тази партия осигури мнозинството гласове за тези конституционни промени.
На теория съществува хипотезата пословично лоялния към Орденоносеца от Банкя Главчев внезапно да се е преродил в бунтар срещу него. Но както каза по БНТ днес владеещият умението да бъде ехиден Румен Овчаров от БСП- няма никакво съмнение, че Главчев е верен войник на Борисов.
Както винаги последният отиграва сюжета си с характерната за него неопределеност относно фактите. Не си спомнял дали се е видял за последно с Главчев преди 7-8-или 10 години. По същият начин той жонглира с някой и друг милиард за стойността на проекти от мащаба на АЕЦ “Белене” или магистрала “Хемус”, та за един Главчев ли няма да приложи същия трик!
Направо е комично как за една нощ от “ верен войник на партията” председателят на сметната палата бива разжалван до токсичен, направо недосегаем за контакт с видни гербаджии политик. Сега ще се чувстват длъжни да играят тази пиеса по правилата, зададени от шефа им- едно кафе няма да посмеят изпият със своя дългогодишен съпартиец.
Като става дума за театър, сцена и сценарий възниква въпросът кой е сценаристът и режисьор на този “фрас” с празните папки по главите на либералстващите политици. Няма как този път да бъде обвиненото американската посолство, както се видя от изразеното разочарование от самия посланик Мертен. В другото посолство отварят явно шампанското, както в руzката Дума при избора на Тръмп за президент на САЩ.
Получи се “двама се карат, третият печели”. Всъщност единият от двамата имитира караницата, за да прикрие факта, че е предал съуправляващите с него и е минал в лагера проруzкия президент. Третият царува в “Третия Рим” и потрива ръце, грее ги на българския политически огън.
Орденоносецът от Банкя, който така и не върна ордена си въпреки напъните да се представя за новия най-ревностен евроатлантик, може и да получи още един за заслуги с решаващото си участие в специалната операция по опериране на евроатлантическия “тумор” ( по израза на фюрэра на въzраждане) от главата на евроатлантическа България.
Апропо, Главчев беше за кратко председател на Парламента, но времето му стигна да се прояви като фен на русофилското сборище на яз. “Копринка” с приветствие до него на 9 септември (!) 2017 г.
В края на краищата човекът се е писал член на групата за приятелство с Русия, най-голямата в българския парламент в апогея на Борисовото владичество, заедно с още 136 народни представили.
НА СНИМКАТА: Димитър Главчев като член на групата за приятелство с Русия в НС през 2013 г.
Самата оставка на Главчев от поста председател на НС по внушение на партийния му бос заради едно отстраняване на Корнелия Нинова от залата предизвика тогава недоумение, но показа до каква степен този човек козирува и изпълнява безпрекословно нарежданията на своето началство.
Ако истина и обективни факти няма, хората не могат да направят информиран избор и започват да търсят онзи „силен човек“, който да ги опази от несигурността, пише Евгений Дайнов.
През 1921-а година писателят и главен редактор на вестник „Гардиън“ Чарлз Престуич Скот описва по следния начин онова, което прави вестника особено ценен в предходните 100 години: „Коментарът е свободен… но фактите са свещени“.
През 1975-а година американският министър на отбраната Джеймс Шлезинджър допълва: „Всеки има правото на собствено мнение. Никой няма правото на собствени факти“.
Може би най-известното напомняне на този принцип е на Даниел Патрик Мойнихан, дългогодишен американски сенатор и съветник на четирима президенти, който през 1983-а година предупреждава, че когато искаш да промениш нещо към по-добро „първо уточняваш какви са фактите. Всеки има правото на собствено мнение, но не и на собствени факти“. Ако изоставиш фактите, нищо няма да можеш да свършиш.
През март 2024-а година дискусия в България стигна до извода, че „факт-чекърите обезсмислиха журналистиката“. Ще рече: проверката на фактите и журналистиката са две различни неща; в журналистиката няма факти, а във фактите няма журналистика. Всичко е мнения и „всеки сам си преценя“.
Всяко едно от тези изказвания неслучайно се появява в определено време – време, в което мощни и добре организирани сили атакуват демокрацията.
Офанзивите против демокрацията се нуждаят от прикриваща пропаганда
През 1921-а година съветската Червена армия е във война в Грузия и Полша, в самата Русия е потушен Кронщадският бунт против установяващата се болшевишка диктатура, в Италия е създадена Националната фашистка партия.
През 1975-а година: комунистически Северен Виетнам започва заключителната си офанзива против Южен Виетнам; „Червените кхмери“ покоряват Камбоджа, където в следващите години ще изтребят около една-трета от цялото население; Германия е потънала в терора на Фракция „Червена армия“; в Португалия крайната левица прави опит за държавен преврат.
През 1983-а година: съветските ВВС свалят южнокорейски пътнически самолет, убивайки 269 души; комунистически превратаджии убиват президента на Гренада и обявяват „военно-марксистко правителство“; в сградата на американския Сенат избухва бомба, сложена там от „Комунистическа организация 19-ти май“ с цел избиване на максимално количество сенатори от Републиканската партия, тогава оглавявана от Роналд Рейгън.
През март 2024-а година: руската армия е в Украйна с цел да изтреби украинския народ и да ликвидира украинската държава; задават се избори за Европейския парламент, за победа в които са мобилизирани както различните европейски фашистки партии, така и партниращата им кремълска агентура; в България предстоят парламентарни избори, при които на победа се надяват партниращите на Кремъл български политически партии, които и днес формират категорично мнозинство в Народното събрание.
Във всяка една от тези години офанзивата против демокрацията се нуждае от прикриваща пропаганда. Тя, на свой ред, се нуждае от объркано и уплашено население, което да не е наясно кой кой е и за какво се бори.
Първата крачка в тази посока е винаги убиване – не толкова на истината и на обективните факти, колкото на самата идея, че има истина и обективни факти. Попаднали в такава ситуация, хората няма как да направят информиран избор, а започват да търсят онзи „силен човек“ вътре (и онези подобни нему външни съюзници), който да ги опази от несигурността. Крайната цел е хората да се подредят до враговете на демокрацията.
Там, където няма политика, има гола власт – подчинение на силата
Тази първа крачка наблюдаваме в последните седмици и на терена на българската публичност. Над 90 на сто от политиците, медиите, коментаторите и телевизионните експерти се занимават именно с убиването на самата идея, че може да има истина.
Някои от похватите в това усилие вече съм анализирал.
Започва се с цинизъм и подигравчийство: „всички до един са маскари или жалки лъжци“. Когато това убеждение стане господстващо, разговорът за политика става невъзможен. Няма как да обсъждаш общото благо – нито ценностите и принципите, върху които се гради, нито политиките, които да го обслужват, ако всички в и около политиката са дребни измамници, търсещи какво да откраднат.
С премахването на политическия разговор единствено възможен остава разговорът за отделните хора, замесени в политиката. Този етап в България бе постигнат някъде в средата на март 2024-а година.
Абсолютно всички „големи“ медии, както и техните гости обсъждаха единствено това кой какви постове иска в процеса на ротацията. Всички разговори за политика, т.е. за това например, че ГЕРБ–ДПС срутиха цялата управленска постройка, за да не подпишат споразумение, което описваше общото благо и пътищата за неговото обслужване, станаха невъзможни.
Към днешна дата целият обществен разговор се свежда до „тоя каза – оня каза“. А и тоя, и оня – заключават накрая коментаторите – са в еднаква степен маскари.
Там, обаче, където няма политика, има гола власт – подчинение на силата. Това положение вече е постигнато в Русия и за това постижение на Путин завиждат всички български присъдружни на Кремъл партии. Те искат да изтрият възможността да има истина, за да изкоренят политиката и да я заменят с гола власт – на себе си, разбира се.
Едва ли участващите в това усилие коментатори, анализатори, експерти и т.н. искат в крайна сметка да се окажат в точно такава ситуация – да се подчиняват безпрекословно на приумиците на Тошко Йорданов, например. Защо тогава го правят?
Как изглежда „печелившата“ тактика
Има, според моите наблюдения, три основни групи участващи. Едните говорят очевидни лъжи по медиите, защото са зависими. Така са инструктирани от някой свой господар: „Отиди еди-къде си и кажи еди-какво си“.
Други също са зависими от някой господар, но не изпълняват (или поне не всеки път) непосредствени разпореждания. Те по-скоро говорят неща, за които се надяват, че ще се харесат на съответния им господар така, щото той на свой ред да ги почерпи с нещо.
Третата група са ми най-интересни. Те не излизат по медиите с поглед, обърнат през рамо към свой господар. Но и те говорят същото, което говорят зависимите – участват в равна мяра в обезсмислянето на политиката. Тяхното поведение е проследимо до някаква леност на ума. Целта на техните публични изяви не е да подпомогнат публиката с правенето на информиран избор, а е да станат все по-видими, за да ги разпознават по улиците.
Заемането на позата на циници и подигравчии ги издига, според тях, над нивото на онези наивници, които искат да обсъждат общото благо. За тях общо благо не може да има, камо ли хора, които да го обслужват. Всички са шмекери и само въпросните коментатори са се издигнали до нивото да разберат, че всички са шмекери и следователно не е възможно да има политика.
Подвариант е онова, на което обикновените хора казват „да се правиш на интересен“. В недоразвитата политическа култура и инфантилизираната социална среда, в която живеем, да се правиш на интересен е печеливша тактика.
Да не си някой скучен като Николай Денков, например, като обясняваш някакви витиевати неща за бюджети или закони. Казваш „киселите гъзари от жълтите павета“ – и онези, които сутрин пият бира пред кварталната бакалия, те издигат в свой идол.
В крайна сметка агентите на Кремъл в публичната сфера – „четирихилядниците“ – не са най-големият проблем. Ако има работещи институции, органите за сигурност ще се оправят с тях, както оня ден стана в Чехия.
Големият проблем са онези медийни говорители, които подменят дълга си да информират и образоват публиката с това да се правят на интересни, за да се харесат на кварталните коментатори и на махленските мъдреци.
В тази среда нито Скот, нито Шлезинджър, нито Мойнихан биха постигнали каквото и да е признание. Не, че точно на тях би им хрумнало да искат да постигат точно това…
Давид Тенирс Млади, „Алегория на алчността“, 1660 г.
Каква беше причината за това абдикиране на Свободния свят от каузата на свободата ли? Пари. Парите се оказаха по-ценни, по-скъпоценни от идеите.
Някогашната емиграция и днешната ни емиграция са две коренно различни явления – като диктатурата и демокрацията несъвместими. Някога ние бягахме през вода и огън, бягахме, гонени от тежки затворнически присъди и с риск дори за живота си от робството към свободата.
Тази емиграция е, слава Богу, вече история, непозната на по-младите ни съотечественици. И ако пълзящата реставрация на комунизма не победи свободолюбието ни, ще си остане непозната.
Днес емигрантите ни емигрират цивилизовано, спокойно, безопасно, с международен паспорт в джоба и без капка страх, че чакащите с пръст на спусъка в засада „Гранични войски” ще ги прострелят на граничната полоса.
Днешният емигрант – от специалиста до просяка – е не политически, а икономически, той е институционализиран, него никой не го провъзгласява за предател на родината и враг на народа, той може свободно да поддържа връзка с близките си, останали на родна земя, може на воля да ги посещава и на воля да бъде посещаван от тях.
Емигрантът ни на новото време е по-скоро преселник (временен или постоянен) от потомствената ни балканска бедност към западното благополучие, отколкото изгнаник. И дано си остане такъв, дано бушуващата от години мътна почвеническа вълна от русоизъм, неокомунизъм и патриотарство не залее окончателно страната ни и не удави крехката ни демокрация.
Най-горчивата, най-болезнената истина, с която Свободният свят ни посрещна, бе срива на илюзията ни за антикомунистическия му дух.
С казаното аз съвсем не оспорвам правото на сънародниците си да напуснат страната и да се преселят в Западна Европа, в Северна Америка и навред по света – демокрацията е всеобхватна категория, тя включва и свободата да се печелят пари. Вярно е, че лично мен тази свобода никога не ме е вълнувала особено, съзнавам обаче, че всеки трябва да има достъп до нея.
През последните няколко десетилетия подобен достъп получиха милиони наши съграждани и милиони наши съграждани се възползваха от него. Не те обаче са във фокуса на моето авторово внимание, а другите, политическите емигранти, бегълците от робството на комунистическия деспотизъм към човешките права и гражданските свободи на Запада.
На тях тоталитарният режим гледаше като на врагове, врагове за Партията-ръководителка бяха и техните останали в страната приятели и близки. Всички вкупом бяха на прицел: разстреляните на граничната полоса биваха тайно погребвани, заловените – хвърляни зад решетките, техните близки – дискриминирани професионално и граждански.
Потребността на едноличната партия от мъст бе неистова и с цялата си неумолимост тази мъст се стовари върху най-беззащитните – бежанците. Докато онези като мен, които успяха да се доберат през девет земи в десетата до Свободния свят, обогатиха и обремениха биографията си с нови, неподозирани вълнения.
От една страна, ние бяхме догонили мечтите си – свободата, в която заживяхме, бе действителна и автентична, реална като диктатурата в НР България. Тази свобода беше наша екзистенциална цел – цел, трудно осъществима, но все пак осъществена. Другите ни съществени граждански и морални представи обаче се оказаха въздух под налягане – утопични като о. Утопия, като Града на слънцето желани, но недействителни.
Най-горчивата, най-болезнената истина, с която Свободният свят ни посрещна, бе срива на илюзията ни за антикомунистическия му дух. Оказа се, че любимият ни Запад не е нито антикомунистически, нито антинацистки, а само капиталистически.
Порази, срази ни обстоятелството, че Свободният свят е свят не на социални романтици, загрижени и за собствените си права и свободи, и за правата и свободите на всички обезправени и поробени, а свят на самодоволни, материално обезпечени еснафи, на квартални бакали, на до болка познати още от страниците на Флобер, Балзак и Мопасан, на Чехов и Гогол филистери, еднакво безразлични и към собствения си граждански статут, и към статута на нашего брата.
Нещо повече: тези вездесъщи герои на нашето време не знаеха какво да правят със собствените си права и свободи, така великодушно обезпечени от демократичните системи. За да се насладиш на свинското печено с кнедли и бирата в кварталния локал граждански статут не ти е необходим – стигат ти вкусовите рецептори. А извън ресторантската трапеза техният котловинен кръгозор не стигаше.
Ние пък копнеехме той да надхвърли трапези и трапезарии, да прехвърли земи и планини и да стигне чак до полите на Витоша и Пирина. Така, несъвместими с родния комунизъм, ние, политическите емигранти, изневиделица се оказахме несъвместими и с международната демокрация. А натрупани една върху друга, двете несъвместимости правеха едно пълно отчаяние. Отчаяние, което се превърна в наше дългосрочно местожителство.
Ако бяхме по-бдителни и политически по-грамотни, трябваше да разпознаем безнадеждността на ситуацията още на родна земя.
Докато от началото на 50-те докъм средата на 60-те на български предаваха десетина западни радиостанции, чиито емисии бяха за нас, белите негри, прозорци към широкия и пъстър свят, с годините една по една тези радиостанции тихомълком прекратиха предаванията си – Радио Стокхолм, Радио Лисабон, Радио Париж, Радио Мадрид, че и Радио Ватикана едно по едно млъкнаха и българоезичният радиоефир постепенно опустя и осиротя – с всяка закрита чужда радиорубрика в изтерзаните ни свободолюбиви души гаснеше по една надежда.
Не ще и съмнение, че същата безнадеждност споходи и останалите на родна земя българи. Към края на 60-те на български излъчваха вече само „Дойче Веле”, Би Би Си, „Гласът на Америка” и разбира се, Радио „Свободна Европа”. С емисиите на тези радиостанции се изчерпваше цялата лицемерна грижа на Запада за правото ни на информация.
За разлика от нас, пришълците, Свободният свят искаше не гибелта на комунизма – Свободният свят искаше мирно съвместно съществуване с комунизма.
Каква беше причината за това абдикиране на Свободния свят от каузата на свободата ли? Пари. Парите се оказаха по-ценни, по-скъпоценни от идеите. При това става дума не за милиарди, а често не дори и за милиони – става дума за пренебрежително дребни суми, за стотни и дори хилядни от националните бюджети на богатите западни държави.
Повечето от тези радиостанции работеха с персонал от по десетина човека, а понякога броят на личния им състав се побираше на пръстите на едната ръка. Имаше, разбира се, и политически, и идеологически съображения за капитулацията на Свободния свят. За разлика от нас, пришълците, Свободният свят искаше не гибелта на комунизма – Свободният свят искаше мирно съвместно съществуване с комунизма.
Дали едно мирно съвместно съществуване не значеше и морално съучастие в лъжата и злото на Изтока, дали сътрудничейки си дружелюбно със Съветската империя, Западът не поема върху себе си част от политическия ѝ разврат, кварталният бакалин не иска и да знае. Това разпределение на силите правеше нашата антикомунистическа кауза обречена. На фона на възраждащия се в ново време ден след ден неокомунизъм аз се страхувам да не се възроди с нова сила и тази стара обреченост.
А доколко (и дали изобщо) намирахме утеха в болнавата емпатия на западната хуманитарна интелигенция, ще ви разкажа в следващото есе.
Борисов цели да запази статуквото, като същевременно възпрепятства реформите и разследванията на ендемичната корупция с помощта на депутата Делян Пеевски, пише Франс прес в анализ от София.
В началото авторите обясняват, че България се насочва към шестите избори за последните три години, след като планираните промени в правителството се провалиха. Допреди тези политически сътресения двете най-големи политически партии в балканската страна подкрепяха общо правителство, което имаше за цел да сложи край на двугодишната политическа безизходица, припомня френската медия.
Агенцията описва плана за ротацията и обяснява защото той е пропаднал: „Разногласията относно съдебните реформи и разпределението на постовете в новото правителство доведоха до провал на преговорите“.
Франс прес и редица други международни медии очакват, че поредните предсрочни парламентарни избори в България ще се състоят на девети юни, заедно с европейските. По този повод политологът Теодор Славев казва: „Ние сме световни шампиони по избори“.
Агенцията припомня, че България е член на Европейския съюз и на НАТО, но има тесни исторически и културни връзки с Русия.
„Отношенията обаче са обтегнати, откакто Русия нахлу в Украйна през февруари 2022-а година“. Въпреки това „руското влияние остава силно и Москва има интерес от нестабилност“, каза Славев пред АФП.
А германската обществена медия АРД във вчерашния си анализ за случващото се в София отново отбелязва, че президентът Радев е смятан за близък до Русия.
„В центъра на кризата е бившият премиер Борисов“
Франс прес пише: „В центъра на сегашната криза е бившият премиер Бойко Борисов, който доминираше политическия живот в България в продължение на почти десетилетие, преди да бъде принуден да напусне след масови антикорупционни протести през 2020-а година. Въпреки че връщането му на власт е малко вероятно, анализаторите твърдят, че Борисов ще продължи да има значително политическо влияние. Той все още е лидер на влиятелната партия ГЕРБ, която е създала солидна електорална база“.
„Той е много умел политик с остър политически инстинкт“, казва Добромир Живков, директор на института „Маркет линкс“.
Френската осведомителна агенция припомня, че Борисов е бивш бодигард и твърди, че по време на неотдавнашните преговори за пренареждане на властта той се е опитал да осигури ключови постове в бъдещото правителство за ГЕРБ и „да възпрепятства правителствените реформи“, особено в правосъдието и разузнавателните служби, както казва Добромир Живков.
По-нататък в анализа на АФП четем: „Едно от предизвикателствата пред бъдещото правителство ще бъде да избере нов главен прокурор на мястото на отстранения негов предшественик. Според експерти Борисов цели да запази статуквото, като същевременно възпрепятства реформите и разследванията на ендемичната корупция – с помощта на депутата Делян Пеевски. Великобританияи Съединените щати наложиха санкции на бившия медиен магнат Пеевски заради обвинения в корупция“.
„Главно това несъгласие по отношение на съдебните реформи провали преговорите“, посочва Славев.
Широко разпространените антикорупционни протести, които разтърсиха България преди четири години, породиха надежди за политическа промяна, но в крайна сметка „нямаше революция“, каза анализаторът Живков.“
Нестабилността отдалечава България от Шенген и еврото
Под повод постигнатото през деветте месеца управление на последното правителство Живков казва още: „Имаше единствено бавни и болезнени промени и всъщност ние чакаме да се появят нови политически лидери“.
Но именно сегашната нестабилност отдалечава България както от Шенген, така и от еврото, единодушни са германските медии. Констатират го както обществената медия АРД, така и новинарският портал web.de.
За същото пише и Франс прес: „В неделя България и Румъния ще се присъединят частично към Шенген, което ще отвори пътя за пътуване по въздух и море с други държави в зоната. Последната политическа криза обаче може допълнително да забави пълното присъединяване към зоната, което ще премахне и контрола по сухопътните граници. Сътресенията могат да провалят и амбицията на България да приеме еврото като своя валута през следващата година – цел, която според анализаторите вече не изглежда реалистична“.
Анализът на френската медия в крайна сметка стига до тъжно обобщение: „Междувременно българите масово емигрират на запад поради липсата на перспективи в собствената им страна – най-бедната сред 27-те държави от Европейския съюз. А онези, които остават, са с разбити надежди“.
Снимка: Getty Images Алиансът е по-силен от всякога и ние сме част от него
Ако има нещо, което да гарантира в момента сигурността на България като държава на фона на размирните времена, в които живеем, то това е членството ни в НАТО.
Без участието си в Алианса, в момента страната ни щеше да се намира в далеч по-несигурна ситуация, изправена пред заплашителен „голям Брат“, който със сила да претендира, че ще решава какво ще се случва с политиката у нас.
Ако не вярвате, можете да погледнете към останалите страни от региона, които все още не са членки на този военен съюз.
Молдова е под напрежение заради казуса с Приднестровието, Грузия няма какво да направи срещу желанието на Москва да присъедини района на Осетия (откъснат преди години от руснаците с военни действия), Армения беше унизена от Азербайджан в Нагорни Карабах, след като се опита да се отдалечи от влиянието на Кремъл.
И всички знаем какво се случва в Украйна.
Русия не е съсед, който проявява особено уважение към независимостта на по-малките си съседи. И е късмет за България, че успя да се откъсне в момента на слабост на Москва, стигайки до положение, в което има достатъчно силен гръб.
Без този гръб от страна на НАТО, в момента трябваше да разчитаме само на собствените си сили и собствената си армия, за да се защитаваме.
Някои и до днес продължават да твърдят, че именно заради Алианса Българската армия е тръгнала към упадък – намаляването на активния състав и хроничния недостиг на пари. Това обаче не отговаря на истината.
Армията във вида ѝ отпреди реформата в края на 90-те е обречена на разпад – тя е твърде голяма за икономиката на страната, липсва ѝ модернизация и поглъща ресурси, с каквито държавата тогава не разполага.
Проблемът след това е в полето на българските управляващи, които дори и с участието във военния блок, пропускат отново и отново шанса да задействат обновяване на въоръжените ни сили.
Последно през 2022 г. беше проспан по най-глупав начин отворилия се прозорец за тристранни сделки, които да осигурят старо соц оръжие за Украйна, а в замяна страната ни да получи по-модерно въоръжение.
Положителният момент е, че това няма да е последната възможност и, стига да има воля у нас, модернизацията на Българската армия ще е случи.
Това е и една от добрите страни на НАТО – общност от държави, които се подкрепят в отбраната си.
Така, дори когато нямаме достатъчно бойна авиация, за да пазим сами небето си, пак има кой да го направи. Ще можем да ползваме преференциални условия за оръжейни сделки и най-важното – ще знаем, че има кой да се притече на помощ.
Старият мускетарски принцип – един за всички, всички за един.
Ако миналото десетилетие имаше съмнения, че НАТО се е превърнал в „хартиен тигър“ и неизпълнима заплаха, то войната в Украйна потвърди, че всички тези притеснения са безпочвени.
Дори най-радикалните ястреби в Русия знаят, че започването на война с Алианса е твърде голям риск, който може да доведе загуба или най-много – взаимно унищожение.
Затова и там продължават да дрънчат с ядреното си оръжие – силно напомняне към НАТО, че Кремъл все още има своя последен коз в ръцете.
В момента военният блок е по-силен и сплотен от всякога.
Нещо повече – припомни се, че освен всичко друго, това е обединение на демократични държави с общи ценности и принципи – свобода, демокрация, право на лична свобода и достойнство за хората.
А това, аз поне лично вярвам, е кауза, която си заслужава да защитаваме.
БГНЕС Дали ръкопляскайки на промените в Конституцията, депутатите от ГЕРБ и ДПС са знаели, че всъщност малко след това ще блокират реформата?
Явно пак няма да я дочакаме реформата на съдебната власт, която уж тече от две поколения време. Ще си дундуркаме джуджета и нотариуси, ще цъкаме с език на непотизма. И ще плащаме. Не просто за заплатите на магистратите, ами и за крещящата липса на справедливост.
ПП-ДБ се съюзиха с ГЕРБ и ДПС с клетвата съдебната реформа. Нима имаха друг избор?! Но реформата беше добутана само до промените в Конституцията. Да, те бяха наложителни. Отделна е темата за качеството им. Но са само рамката, по-трудната и по-важната работа за вършене идва след тях.
Да се напише нов Закон за съдебната власт, след което да се премине към избор на новите Висш съдебен съвет и Висш прокурорски съвет, както и на нов инспекторат. А също и да се пристъпи към избора на титулярен главен прокурор, след като от почти година сме с изпълняващ функциите.
Министерството на правосъдието дори извади готов проект за Закон за съдебната власт, който в момента е на ниво обществено обсъждане. Само че провалената ротация на правителството занулява всичко. И изобщо не е ясно кога ще има редовен кабинет, дали той ще следва същата линия.
За много неща можем да обвиняваме ПП-ДБ. Но ГЕРБ и ДПС носят
огромната вина за провалената реформа.
Всъщност те са голямата трагедия на реформата. Каквото и да ни говорят, тези две формации са абсолютно непоклатимо против реформата, защото идеално се ползват от статуквото и не искат да го губят. Те разглеждат съдебната система като гарант за своята неприкосновеност, като второстепенен разпоредител с политическа воля. От тая гледна точка, те имат всичко, което желаят.
Тяхната единствена цел е да се правят на реформатори, да се покажат отчетат пред обществото и Брюксел, а после да обвинят „другарчето“, че то е виновно за провала. Дали преговорите за ротацията се провалиха заради конкретни министри, както ни се обяснява, или по-скоро заради желанието на Пеевски и Борисов да запазят статуквото в съдебната власт, както и властта си в регулаторите?
Помните ли как Бойко Борисов ни обеща реформа, ама след мандата на главния прокурор Сотир Цацаров. Това се оказа поредната му лъжа. Мандатът на Цацаров свърши, след него Гешев изкара почти половин мандат, преди да бъде отстранен, а реформата е все така мираж.
Какъвто и да е размерът на реформаторските сили в Народното събрание, то поне в обозримо бъдеще броят на депутатите им няма да е достатъчен, за да прокарат сами нормална съдебна реформа. Затова в момента изглежда, че единственият начин това да се случи е
ГЕРБ и ДПС да се примирят и да преглътнат страховете си,
че истинската реформа може да доведе до осъждането на лидерите им. Звучи твърде хубаво, за да се случи.
А докато чакаме да цъфнат налъмите, е ясно едно – че напълно компрометирани органи, чиито мандати отдавна изтекоха, като Висшия съдебен съвет с двете си колегии, както и Инспектората към ВСС, ще продължат да функционират до безкрай.
Едва ли има нужда да припомняме колко са безпомощни тези институции, когато трябва да бъдат защитени общественият интерес и независимостта на съдебната система. ВСС се доказа толкова политически зависим и обвързан, че държи първенството в тази категории от всички съдебни съвети, съществували досега.
Същото може да се каже и за ръководения от Теодора Точкова инспекторат. Госпожата е с изтекъл мандат от април 2020 г. Тя на практика ще изкара втори мандат на поста, без да бъде избрана за това. Вероятно съзнавайки своята непоклатимост, преди дни Точкова просто се врътна и си тръгна от заседанието на парламентарната комисия, която изследва дейността на убития Мартин Божанов – Нотариуса и влиянието му в съдебната власт.
Тема, по която инспекторатът прогледна едва напоследък, нищо че методите на Нотариуса са осветени от години, нищо, че магистрати още преди години разказват за натиска, който им е упражняван по дела.
За избора на кадровици и инспектори обаче трябват стабилни мнозинства. Трябва и прозрачна и отговорна процедура, която да прати в тези органи
хора без зависимости и скелети в гардероба.
Дали изобщо останаха такива, които са готови да се борят в полза роду, изоставяйки анонимната си магистратска кариера, която и без това им носи добри доходи и рискувайки да се окажат компрометирани политически инструменти.
Не е за подценяване и че прокуратурата е с временно ръководство. Ако щете дори защото прокурорите надолу по веригата се спотаяват в очакване да видят кой е следващият, откъде ще задуха вятърът.
Дали Борислав Сарафов ще бъде номиниран за титуляр? Какво ще стане с висящите срещу него производства при специалния ад хок прокурор, който разследва главния? Ще има ли пак „Ти си го избра“?
Между другото в разговора, от който остана тази крилата фраза на тогавашния градски прокурор Николай Кокинов по адрес на главния прокурор Сотир Цацаров, има и още една показателна реплика за прокуратурата: „Нямам идея к’во се случва при нас в крайна сметка. Някой нарежда отгоре.“
И точно в тези мътни времена
очакваме прокуратурата да се саморазследва
за Нотариуса и Пепи Еврото. Очакваме изобщо зависимостите, възпроизвеждани и подхранвани в продължение на повече от 30 години, изведнъж като по чудо да изчезнат… Видяхме и ГЕРБ и ДПС в парламентарната комисия за Нотариуса. Там лъсна истината колко са петимни за реформа. Изобщо не са.
Тук също не можем да очакваме скорошно „отпушване“ като се има предвид разпадналото се мнозинство в парламента, което трябваше да избере състава на новата Антикорупционна комисия, пък после да се назначат и хората, които ще разследват корупцията на хората на ръководни постове в държавата.
Същата е ситуацията и при регулаторите. (Мигар съдебната власт не е най-важният регулатор?!) Няма как да бъдат запълнени без твърдо мнозинство.
Сега обаче са на ход избирателите. Дано този път белите петна в паметта им за това кой овладява съдебната система в последните години, да се напълнят със съдържание, което да бъде ползвано пред урните. Иначе държавата ще си остане в такова насипно състояние.
кафенето 