Още една лъжа за Истанбулската конвенция. От съда.

Някои обявиха решението на Конституционния съд за Истанбулската конвенция за победа на разума и правото. Но то прилича по-скоро на подигравка с разума и на насилие срещу правото. Коментар на Ясен Бояджиев:

Най-после всички могат да се успокоят: и политиците, които се сдобиха с универсално оправдание, за да им се махне Конвенцията от главата; и целокупната общественост, която се беше разтревожила много, че някой ще ѝ размие пола и ще ѝ го вземе – заедно с някоя и друга национална ценност.

Е, вече няма такава опасност – Конституционният съд (КС) обяви, че т.н. Истанбулска конвенция за превенция и борба с насилието над жени и домашното насилие не съответства на конституцията. А, както се изрази депутат от управляващата партия, която уж подкрепяше конвенцията, „когато има решение на най-висшия орган, ние сме длъжни да се съобразим с него“.

Съдиите като „истински патриоти“

А можеха поне да кажат какво мислят за него. Както направиха други. „Съдиите показаха своя висок морал и чувство за дълг към родината и се доказаха като истински патриоти“, обявиха едни от противниците на конвенцията. За да се съгласим с тях, трябва първо да забравим, че по дефиниция конституционните съдии имат дълг единствено към правото. И второ, да приемем, че „родината“ се олицетворява от партиите и че да си „истински патриот“ означава да обслужваш техните интереси.

Други бяха по-премерени във възторга: „разумът и правото победиха“; „победа на българския народ в защита на своята идентичност, на националните и семейни ценности“. Тези твърдения също са, меко казано, спорни. Включително за четирима от съдиите, които смятат, че идентичността и ценностите няма от какво да се защитават, понеже конвенцията не ги заплашва с нищо, а освен това „не противоречи на никакъв текст или принцип на българската Конституция“.

Според тях, общественото мнение може да бъде отчетено „при вземане на политическото решение“ за ратификация, но „не може да влияе върху правната преценка“ за конституционност. И още: „решението на КС представлява „услуга“ за политиците от всички цветове“.

КС изпълни политическа поръчка

Особените мнения на четиримата съдии са ясни, но доста щадящи. Ние можем да си позволим по-директна оценка: мнозинството в КС изпълни политическа поръчка. Което не е изненада за никого. Преди месеци медиите съобщиха почти дословно какво ще е отдавна взетото „политически необходимо решение“. Както и точно кога ще бъде оповестено то – преди лятната ваканция, та скандалът да е по-малък.

Протести в София срещу Истанбулската конвенция

Освен това на мнозинството в КС (в почти същия състав) изпълнението на поръчки не му е за първи път. Да си спомним само позорния начин, по който през 2013-14 то запази депутатския статут на Пеевски. Сътвореният тогава правен абсурд отвори широко вратата за всякакви безобразия. Сега самите съдии минаха през тази врата.

Победа на разума?

Решението им не е нищо повече от натруфен и засукан преразказ на вече известните измислици за „опасността“ от подмяна на биологичните полове, налагане на трети пол, еднополови бракове и други подобни. Съдиите „доказват“ тази „опасност“ чрез произволни връзки и препратки към неща, които нямат нищо общо с конвенцията, както и чрез изсмукана от пръстите еквилибристика с грешки и недоразумения в българския превод на нейния единствено меродавен текст (който е на английски и френски).

Така решението приписва на Конвенцията конспиративни цели и прикрити смисли, каквито не само не се съдържат, но и са изрично отречени в нея.

Всъщност, по един трагикомичен начин авторите на решението сами са изобличили собствения си неуспех да намерят каквито и да било смислени аргументи със следното забележително умозаключение: „В Конвенцията чрез дефинирането на „пол“ като социален конструкт всъщност се релативизират границите на двата пола – мъж и жена като биологично детерминирани. Ако обаче обществото загуби способността да прави разлика между жена и мъж, борбата срещу насилието над жените остава само формален, но неизпълним ангажимент“.

Демек, няма как да се бориш с насилието срещу жените, ако не знаеш кой какъв е и кой кого бие.

Протести и във Варна – и не само там

Това умозаключение казва всичко. То е поредната лъжа, защото конвенцията не „релативизира“ абсолютно нищо, въобще не дефинира пола като „социален конструкт“ и не „създава социален пол, независим от биологичния“. Даже напротив: изрично посочва, че се базира изцяло на двата биологични пола и по никакъв начин няма за цел да замести термините „жени“ и „мъже“.

Освен това допускането, че някой може да „загуби способността да прави разлика между жена и мъж“ не е нищо повече от откачена антиутопия. Ако беше така, нищо, даже и най-патриотичният КС, не може да спаси нещастния българин.

Това умозаключение не е „победа на разума“, а злонамерена и перверзна подигравка с него. Или пък най-обикновена глупост като от старите милиционерски вицове.

Кой печели и кой губи?

Като цяло решението на КС е не само позорно, но и доста нескопосано. Но върши работа. От него печелят всички партии. ГЕРБ получи алиби, за да се отърве от проблема без да влиза в конфликт с коалиционните си партньори, и което му е най-важното – с мнението на мнозинството. БСП вече има алиби за позицията си, скандализирала европейската левица, към която уж принадлежи. А освен това трупа точки в напълно обсебилото я състезание по националпопулизъм.

Ясен Бояджиев

За оригиналните националисти решението е победа, защото потвърждава фалшивите им тези и каузи. Като например тази, че проблемите, от които България трябва да бъде „спасявана“, са „джендърите“, хомосексуалните, циганите, турците, „диктатът“ отвън, либерализма и други конспиративни измишльотини. А не липсата на реформи, невежеството, корупцията и политико-олигархичното овладяване на държавата, за което те не обелват и дума. Впрочем, последното се отнася за всички парламентарни партии.

Непосредственият губещ, естествено, е борбата с насилието срещу жените, а заедно с нея – борбата въобще срещу ширещата се в обществото агресия. Най-важното обаче е, че решението представлява насилие срещу здравия разум и правото, последиците от което са много по-страшни.

Да не оставим паметник да падне без побутване

Когато паважът се оказа по-ценен от архитектурните старини – как изглеждат изоставените сгради в Царските конюшни

Webcafe

1 от 3 снимки

Снимка: © Webcafe.bg

Една от първите модерни сгради, строени в София след Освобождението, се превърна в жертва на новата градска атракция – разчистване с огън на скъпи „локации“ от пустеещи, умишлено обезценени сгради.

Версии за пожара в Царските конюшни има всякакви – от късо съединение, гръм и мълнии подхвърлен фас на клошар и умишлен палеж, до коварното съвпадение на Ретроградния Меркурий и Кървавата Луна. По случайност или по поръчка, вече няма особено значение, когато щетата върху лицето на града е факт.

На пръв поглед, повтаря се същият филм, който гледахме след пожара в тютюневите складове в Пловдив и изоставения храм на чалгата Sin Cityв бившето кино „Възраждане“. В съботно-неделна дрямка беше проспано и разрушаването на стенописите на Вълчан Петров в някогашната сграда на „Ориент Табако“ исрутването на Двойната къща от багерите на Киро Японеца.

Сега обаче има разлика – в ролята на немарливия съсобственик се оказа самата държава, на която й отне цяло денонощие да провери и да признае, че изгорялата Конюшня е част от имотния фонд на МВР.

Изтърбушени, самосрутващи се сгради с изпочупени прозорци и изгнил гредоред, от който вече никнат храсти – кадрите от птичи поглед над терена са достатъчно красноречиви за „специалната грижа“ преди последната клечка кибрит.

Ако за „защитено културно наследство от национален значение с високи исторически качества“ вече се броят четири стени, подпрени на изгнил покрив, тежко й на Стара София. Ако Конюшните са истинска „ценност, важна за идентичността на софиянци и паметта на българската държавност“, как изобщо е допуснато да се стигне до подобна разруха?

Има нещо сбъркано в столицата, в която паважът се оказа по-ценен и обгрижван от собствените й архитектурни старини.

Още по-сбъркана е културната политика, която се води по лозунга „Да не оставим паметник да падне без стимулиращо побутване от държавата“.

От една страна, дори най-съвестният наследник на историческа недвижимост няма право да построи една беседка в двора си без разрешение на НИНКН, защото е длъжен да съгласува всяка своя стъпка с експертите. Длъжен е да спазва всяко предписание за съхраняване на физическото състояние на дома си и да осигурява публичен достъп, когато му бъде наредено.

От друга страна, безстопанствеността на едро се оказва безнаказана дори когато е извършена от държавен служител. Вече втора година делото срещу бившият областен управител на София Веселин Пенев, който продаде земята под Царските конюшни за 90 лв. на кв.м., още не може да тръгне на първа инстанция.

Понеже общи пари на частен терен се харчат най-лесно, възстановяването на изгорелия обект ще стане за сметка на публичните финанси.

Затова никак не е изненадващо, че Бай Ганьо обича миризмата на напалм рано сутрин. Особено в събота срещу неделя, по празници и насред лятното безвремие.

От жилището до тоалетната хартия: реалността в НРБ

Ежедневието през последното десетилетие на НРБ е белязано от корупция и пошлост. Жилища, автомобили, дори тоалетна хартия: без връзки и подкупи почти нищо не е било възможно. Поглед назад.

През последното десетилетие на НРБ бакшишите и подкупите са се превърнали в „повсеместно явление в почти всички сектори на обслужването, обществения живот и всички слоеве на населението“. Това пише в строго секретен доклад на Информационно-социологическия център към ЦК на БКП до Тодор Живков и Политбюро от средата на юли 1985 година. Твърденията на партийните социолози се базират върху резултатите от представителна анкета, в която 77,8% от участниците потвърждават горния извод.

Близо две трети от младите хора на възраст между 18 и 30 години смятат, че корупционните практики са вече „неизкореними“ и в НРБ е възникнала „масова обстановка за корупция“, пише още в документа. Копие от него се намира в Държавния архив, а негов откривател и анализатор е проф. Иван Еленков от Софийския университет.

Текстът е включен в неговата най-нова монография под заглавие „Орбити на социалистическото всекидневие“. Пред Дойче веле културологът изтъква, че откритите секретни анализи и доклади до ЦК на БКП доказват концентрирания политически натиск на управляващия режим и неговата идеология върху всички сфери на общественото и личното битие на поданиците – от люлката до гроба.

Те са обективни свидетелства за всекидневието в НРБ, защото са базирани не на лични спомени и носталгии, а на предупредителни сигнали до управляващите за ситуацията в страната и за съответните заплахи за властта. Разгласяването на тази поверителна информация е било в състояние дори да доведе до силно социално брожение по подобие на случилото се в Полша, Чехословакия и Унгария.

Жилища, храни, резервни части

Анализът на Еленков води до категоричния извод: „Безнаказаността на похищенията и произволното разполагане с притежанията на повалените стари имуществени прослойки след 9-ти септември има като пряко следствие създадената и поддържана политическа обстановка за корупция“. В нея „настървението и активната престъпна деятелност на подмамените маси се насочва пряко и косвено в подкрепа на комунистическата власт“, твърди ученият.

Подкупите, бакшишите и принципа „аз на теб – ти на мен“ се утвърждават като могъщо и често единствено средство за решаване на личните проблеми на българите в условията на остър и задълбочаващ се дефицит от всевъзможни стоки и услуги – от закупуването на жилище и автомобил до снабдяването с резервни части, вносни плодове и тоалетна хартия.

В обширно изследване с гриф „Строго поверително“ от 1985 Информационно-социологическият център на БКП алармира, че три четвърти от участниците в допитванията посочват като най-корумпирани следните браншове: търговията, общественото хранене, автосервизите, доставките на строителни материали, както и товарния и таксиметровия сектор.

НРБ: за автомобил и мотоциклет се чакаше дори с години

Добро обслужване само срещу заплащане?

Още през 1978 година проверка на казионните профсъюзи пък показва, че за пациентите в редица окръжни и районни болници се полагат крайно незадоволителни или никакви грижи. „Стана масова практика, особено в здравните заведения за специализирана медицинска помощ, болните и техните близки да заплащат на сестри или на санитарки по 5-7 лева на ден, за да полагат необходимите грижи“, гласи един от изводите на проверката. „Пазарлъкът за превозване на покойник до провинцията започва от 500 лева при издавана държавна фактура за 30 лева“, посочват социолозите на ЦК.

Оказва се още, че безплатните найлонови торбички с фирмено лого на западни производители, до които имат достъп продавачките в „Кореком-Варна“, незаконно се продават на съветски туристи, защото са модни и супердефицитни в соцлагера. Така продавачките си докарват по 1800 лева доход на месец – 15 пъти повече от заплатата на начинаещ млад лекар или инженер. Пак в „Кореком“ мострите за продаваните стоки се разпределят между началниците.

И още: преподаватели си набавят валута, взимайки подкупи от изпитваните чуждестранни студенти. Само в кабинета и в дома на един варненски доцент били открити българска и чуждестранна валута на стойност около 80 000 лева.

„Чух от началниците си, че на един другар с материали от предприятието сме му построили вила за 50 000 лева, а той после я продал за 100 000. Лично аз се възмущавам, но като гледам другите какво правят, се питам: балама ли да бъда?“, цитират партийните социолози мнението на член на БКП. Те са особено обезпокоени, че и сред съдиите в България взимането на бакшиш се е превърнало в норма на поведение.

А хранителните продукти?

Огромният дефицит от качествени и разнообразни храни за хората в НРБ е пряк резултат от насилственото отнемане на земята и добитъка през 50-те години на миналия век. Най-красноречива картина за състоянието на снабдяването с хранителни стоки дават внезапните проверки на ключови обекти, каквито са например Софийските централни хали.

През октомври 1980 година в един доклад от такава проверка пише следното: „В обекта се търси, а липсва  следното: захар, зрял фасул, веро, кока-кола, тоалетна хартия, фини шоколадови бонбони, маслини, майонеза, прясна риба, месо, червен пипер. Във върховите моменти работят половината каси, има големи опашки и се губи много време. Оплакванията са от качеството на разфасованото месо, което беше размразено и изпускаше лош мирис. Хладилниците са силно замърсени. Каймата е изключително лошо опакована и продавачките я дооформяха с ръце. На щанда за плодове и зеленчуци нямаше нищо друго освен картофи и чесън“.

Същевременно се търсят спешни решения на проблеми като „степента на обезмирисаност“ на соята, която постепенно се превръща в основна съставка на саламите, кренвиршите и шоколадовите изделия за обикновените потребители.

Трагично е и положението с много вносни храни, които ръководството в НРБ обявява за „луксозни“. Иван Еленков привежда данни от секретната статистика на Министерството на търговията за вноса на произвеждани извън съветския лагер продукти през 70-те и 80-те години на миналия век.

От информациите става ясно, че годишно срещу твърда валута Министерството е трябвало да осигури на глава от населението поне в столицата по: 250 грама банани, маслини и грейпфрути, около 300 грама лимони, килограм портокали,  25 грама мандарини, 50-60 грама сурово кафе на зърна, 15 грама нескафе и по три пакетчета чай. При това става дума за годините, в които са били провеждани конгресите на БКП – те се смятат за особено важни от управляващите.

През конгресната 1981 година обаче половината от отделените 7,3 млн. лева за изброените по-горе „луксозни храни“ са пренасочени за закупуване картофи и лук, които неочаквано изчезват от магазините.

В някои периоди липсваха и основни хранителни продукти

С дълготраен ефект върху десетилетията на прехода

В книгата си Еленков публикува и данни за бракувани и спрени от пазара платове, мебели, обувки, дрехи, бяла и черна техника за стотици милиони левове – главно поради царящата безстопанственост, кражби, немарливост и използване на дефектни материали. На фона на всички тези дефицити и неволи на плановата икономика, властите в НРБ са принудени тихомълком да узаконят немислимата доскоро частна инициатива, която пропагандата предпазливо нарича „самозадоволяване“.

Постепенно личните стопанства се превръщат в основен фактор за изхранването на населението. Към края на 1989 година тези лични стопанства вече са над 2 милиона и осигуряват над 1/3 от зеленчуците и млякото, близо половината от месото и плодовете и над половината от яйцата.

„Политиките към всекидневието през епохата на комунизма се оказаха безизходно социално разрушителни с дълготраен и продължаващ ефект върху десетилетията на прехода в България“, посочва Иван Еленков в края на книгата си „Орбити на социалистическото всекидневие“. Той заключава, че тъкмо повсеместното разграбване на „общественото“ от средата на 80-те години на миналия век предопределя катастрофичната социална и икономическа картина на българското посткомунистическо общество.

Проф. Иван Еленков (2018): „Орбити на социалистическото всекидневие“, издателство „Сиела“

За статията са използвани снимки от „Инвентарна книга на соцзиализма“, чиито съставители са Яна Генова и Георги Господинов, издателство „Прозорец“, 2006

Българите имат недоизбистрена социално-полова идентичност

Евгений Дайнов

© Юлия Лазарова

Кадърът е от инициативата „Извърви километър в нейните обувки“, която поставя проблемите с домашното насилие над жени

Разбира се, че позицията на Корнелия Нинова в подкрепа на „традиционните семейни ценности“е травестия. Защото според основателя на съвременната левица, Карл Маркс, точно традиционният модел на общество подлежи на унищожение, включително „буржоазното семейство“, бидейки затвор за жените.

Разбира се, че решението на Конституционния съд против Истанбулската конвенцияе позорно, защото разпространява не юриспруденция, а реакционна идеология, имаща за цел обслужването на управляващата партия.

И, разбира се, е очевидно, че мнозинството българи са дотолкова разтревожени от целия спор покрай тази конвенция, че единствени в света префасонираха думата „джендър“ („род“) така, че да обозначава традиционното „педераст“. Вслушайте се в разговорите по улицата и в бакалиите: „Мани го тоя джендър… Глей го тоя джендър на к’во прилича…“.

Или, по Валерия Велева – след като защитихме българщината, отхвърляйки конвенцията, трябва да сме готови да се борим срещу „европейските джендъри“, които скоро ще нахлуят тук да ни наказват…

Щом една дума може трайно да промени значението си за половин година, значи общественото мнение вече е заело страна. Произнесло се е. В случая – против „джендърите“. Това е факт и той трябва да бъде анализиран, за да можем да разберем,

какво се случва в главите на обществото, в което сме избрали да живеем

Има лесни подходи. Например Манол Глишев: „Средният българин не е европейски консерватор; той е продукт на битовия османлък.“ Ако обаче средният българин беше само това, то страната, в която живеем, щеше да изглежда по съвършено различен начин. Ще рече: по-сложно е.

Тук на помощ идват т.нар. ценностни изследвания, т.е. онези количествени и качествени „сондажи“, които разкриват в какво вярва дадено общество, кое смята за добро и кое – за зло. И т.н.

На основата на подобни изследвания двамина известни анализатори, американецът Франсис Фукуяма и холандецът Хеерст Хофстеде, ни предлагат рамка, в която можем да се поставим – „ние, българите“. За да видим, какво се случва по-конкретно вътре в тази рамка, можем да се опрем на наскоро излезлите данни от общоевропейско изследване на ценностите, провеждано в България от Нов български университет (НБУ) и „Алфа рисърч“ (АР).

Според Фукуяма равнището на доверие към непознати е онзи главен фактор, който определя дали едно общество е модерно, развито, спокойно и доброжелателно към непознатото, или обществото е изостанало, неразвито, фрустрирано и уплашено от всичко непознато.

Според неговата „карта“ на Европа най-високи са нивата на доверие в северните и северозападните страни (т.нар. протестантски). Те са и най-развитите и модерните. Колкото повече се придвижваме в южна и източна посока, т.е. към България, толкова по-ниски стават равнищата на доверие; и толкова по-малко развити, по-старомодни и по-нещастни са обществата. И по-враждебни към всичко ново и непознато.

Данните от изследването на НБУ/АР недвусмислено подкрепят Фукуяма. Над

80 на сто от българите смятат, че не може да се има доверие на „повечето хора“

(процентът пада под 80 при поколенията 18 – 40).Такава мащабна липса на доверие веднага ни казва, че сме крайно подозрителни и не гледаме с добро око на нищо, което привиждаме като „ново“ или „непознато“. Оттук – отношението на масата българи към „джендърите“.

Не можем обаче да спрем анализа тук, защото картината е все още прекалено едра, без подробности; а в тях, както е известно, се крие дяволът.

Повече подробности ни дава подходът на Хофстеде. Преди около четвърт век той става известен с „карта“ на Европа, силно наподобяваща онази на Фукуяма. Само че Хофстеде мери друго – „локус на контрол“. Ще рече: доколко отделните хора сами вземат решенията си и си налагат самодисциплина в поведението; и доколко тяхното поведение и дисциплина идва от място („локус“), който е извън тях?

Според Хофстеде, колкото повече в Европа се придвижваме на север и на запад, толкова повече „локусът на контрол“ е вътре в самите хора. Колкото по-близо сме до юга и изтока, толкова повече хората правят онова, която им казва някой друг – подчиняват се не на своята, а на чужда воля.

При Хофстеде, както и при Фукуяма, българите сме най-зле: в най-малка степен зависим от собствените си решения и в най-голяма степен очакваме някой друг да ни казва какво да правим. Това обстоятелство, разбира се, ни прави крайно уязвими на популизма. Склонни сме да дадем власт над своите мисли и действия на най-силно викащия, предлагащ най-лесни решения. Затова бяхме

сред първите в Европа, които си избрахме популист за „началник“ в лицето на Бойко Борисов

Миналата година Хофстеде ни даде по-разгърната картина на нас си. Изводите подкрепят казаното дотук, в повече подробности:

*…хората приемат един патерналистичен йерархичен ред… Подчинените индивиди очакват да им бъде казано какво да вършат, а идеалният ръководител трябва да бъде благоразположен автократ.

Според данните на НБУ/АР около 60 на сто (т.е. с малки разлики според възрастовите групи) от българите са съгласни с твърдението: „Да има силен водач, който да не се занимава с парламент и избори.“

*…високо предпочитание на избягване на несигурност. Страни с висок показател Избягване на несигурност поддържат твърди правила на вярванията и поведението и са нетолерантни към извън общоприетите поведение и идеи.

Според данните на НБУ/АР в последните десет години значително е намаляла онази група от населението, която възпитава в децата си качества като „независимост“ и „въображение“ – все качества, които разклащат споменатите от Хофстеде „твърди правила на вярванията и поведението“. И така, разбира се, общественото мнение се затваря по отношение на нововъведения в правилата и вярванията.

*…силно въздържаща се култура… Хората с такава ориентация имат възприемане, че действията им са ограничени от социалните норми, и чувстват, че задоволяването на собствените нужди е нещо погрешно.

По тази линия би трябвало да сме послушни, скромни (не-натрапващи се) и не-егоистични (алтруистични); но нещата стоят по-сложно. Според НБУ/АР нямат и 20 на сто българите, които искат да внедрят в децата си качеството „послушание“. А едва 14-16 на сто са склонни да възпитават децата си в дух на алтруизъм (не-егоизъм). Тук виждаме някакъв потенциал за изработване на собствено мнение.

В крайна сметка обаче в сравнение с по-стари страни – членки на ЕС, ние искаме твърди правила, налагани върху нас от някой друг (т.е. не от нас самите), и гледаме с подозрение на всичко непознато в нашата провинциална вселена. Затова масово повярвахме на обясненията на социалисти и националисти, че ако подкрепим Истанбулската конвенция, някаква зловеща тайна организация от джендъри на име „Гревио“ ще плъзне из детските градини, за да направи децата ни „обратни“.

Можем да спрем анализа и тук, както можехме още с Фукуяма, но възниква още един въпрос, който не е дискутиран подробно нито от него, нито от Хофстеде. А именно:

Кое прави половата идентичност на българина толкова крехка

та той наистина да вярва, че ако някой обясни на децата му, че по света бродят и хомосексуални хора, то децата мигом ще станат „джендъри“?

Хофстеде дава индикации, че българското общество е по-скоро „женствено“, отколкото – „мъжествено“: Едно женствено общество е това, в което качеството на живота е признак за успех и отделянето от тълпата не се почита. Фундаменталният въпрос тук е какво мотивира хората – да бъдат най-добрите (мъжествени) или да харесват това, което правят (женствени).

Това не ни казва обаче кой-знае какво по отношение на крехкостта на сексуалната идентичност при българите. Принудени сме да се заровим в данните на НБУ/АР, в които парадоксите се редят един след друг.

Според противниците на Истанбулската конвенция българите не приемат „джендърството“, защото са религиозни. И наистина, според данните на НБУ/АР религията е „много/доста важна“ за около 60 на сто от българите. Само че това не е вярно; тук българите послъгват. Не повече от 10 процента от тях (и по-малко сред по-младите) правят онова, което правят религиозните хора: да посещават църква поне веднъж седмично. Почти 60 на сто се черкуват само по празници или по-рядко.

Да не говорим за съдържанието на декларираната религиозност. Около 80 на сто твърдят, че вярват в Бог; но между 60 и 70 на сто не вярват в задгробния живот, който е носещата греда във всяка монотеистична религия. Двойно повече са мюсюлманите, които вярват в задгробния живот, отколкото са християните.

Излиза, че „православната идентичност“ на българина е доста колеблива, да не кажем – бутафорна. И следователно православните носят вътрешен страх, че тази им идентичност сравнително лесно може да бъде преобърната от външен натиск (външен „локус на контрол“). Поставен в едно сравнително „женствено“ общество, този факт разкрива колебливата основа на всяка идентичност, включително сексуалната.

Отговорите на българите на собствено „джендърски“ въпроси (т.е. относно социалните роли на мъжете и жените) разкриват още и още парадокси и несъответствия.

От една страна, българите отговарят напълно модерно („либерално“) на въпроса дали споделянето на домакинската работа (т.е. и мъжът да мие чинии) прави брака успешен – съгласни са около 80 процента. Отново над 80 на сто отхвърлят твърдението, че „ако майката има платена работа, това не е добре за децата“. В тези отговори не виждаме „традиционни ценности“, насочени против „джендърската идеология“. Българите изглеждат напълно модерни хора.

Само че, както при религията, и тук има скрита картинка, т.е. колеблива, несигурна идентификация. Между 65 и 70 на сто от българите (по-малко в по-младите групи) са съгласни с провокативното твърдение, че: „Да се работи е добре, но това, което повечето жени в действителност желаят, е дом и деца.“ Ще рече: всъщност дори работещите жени биха предпочели да си стоят в кухнята. Хем е добре да работят, хем за тях самите би било по-добре да си стоят покрай печката.

Около 60 на сто от мъжете и половината от жените са съгласни с още по-провокативното твърдение: „Задължението на мъжа е да печели пари, задължението на жената е да се грижи за дома и семейството.“

Социалните роли на половете, присъщи на XIX век, са дълбоко закодирани в българина, но на декларативно ниво той все пак предпочита да отговаря така, че да не излезе „прост“.

Джендър идентичността на българина се оказва точно толкова крехка – и лесна за застрашаване – колкото е религиозността му.

В крайна сметка

„българинът“ се оказва хермафродитно, травестиращо обществено животно

Много иска да се подчинява на външна на себе си воля – на силния на деня, на „традицията“, на ограниченията на приетите религиозни и социални норми. Върху това заложиха противниците на Истанбулската конвенция. Същевременно обаче „българинът“ формира женствено общество, дълбоко в себе си не обича да се подчинява и се страхува, че ако заявява открито своя „битов османлък“, ще изглежда провинциален и ще стане за смях.

Всичко това го кара да се чувства несигурен, раздвоен, колеблив в идентичностите си и парадоксален в заявките си. Страхът от непознатото се смесва със страха от себе си – с обоснованото подозрение, че не знаеш кой си, че не си устойчив в своите избори, че всеки момент някой външен може да те накара да станеш нещо друго.

А това пък на свой ред формира онази нестабилна психологическа смес, от която изскачат т.нар. социални паники – внезапно избухващи, ирационални фобии, насочвани към някакви външни „врагове“, но всъщност симптоми за тежкия собствен страх, че не знаеш кой си. Всеки си произвежда чудовища според това коя от неговите идентичности е най- крехка.

Англичаните родиха социална паника по повод „чужденците“, тъй като имат проблем с националната си идентичност. Унгарците произвеждат истерия по повод мигрантите, тъй като имат проблем с идентичността си на „стари“ европейци (т.е. за разлика от сравнително наскоро пристигнали маджари).

А българите произведоха паника по повод „джендърите“, защото имат недоизбистрена социално-полова идентичност.

Хърватски урок за ненапреднали български политици

ИВО ИНДЖЕВ

В интервю за руския вестник “Комерсант” президентът на Хърватия Колинда Грабар-Китарович дипломатично замазва гафа на “кавалера” Путин, когото пазеха от дъжда с чадър на закриването на световното първенство по футбол докато тя стоеше под пороя до него. Не обърнала внимание, важна била емоцията от ставащото на терена и т.н., казва тя в отговор на първия въпрос (явно и по важност в интервюто).

Канейки Путин на посещение в Хърватия обаче, тя  в същото време далеч не е толкова дипломатична в разговора по същество, когато става дума за наистина съществения въпрос за енергетиката и зависимостта от Русия.

Поводът да припомни, че Хърватия няма да търпи втори път да й прекъсват снабдяването с газ от Русия, както през януари 2009 г., е подканващият въпрос на руския вестник да коментира заявеното желание на българския президент Радев в интервю за руския сайт “Ъ”, в което той лансира идеята (изненадващо и за българите, защото не беше нито коментирана, нито консултирана предварително в България), че има желание през българска територия да премине руски газопровод.

“За мен на този етап това е абстрактно разсъждение”, отсича Китарович без заобикалки и пояснява, че вече са обсъждани толкова много провалени ( подобни) проекти, че тя би искала първо да види конкретни планове и след това да изразява мнение. https://www.kommersant.ru/doc/3700515

“— А президент Болгарии Румен Радев в интервью “Ъ” заявил, что хотел бы, чтобы через территорию Болгарии прошел прямой газопровод из России. Вы бы таким проектом заинтересовались?

— Для меня пока это только абстрактные рассуждения. Мы до того уже обсуждали столько проектов, которые не были реализованы, что я сначала хотела бы посмотреть на конкретные планы, а потом уже высказывать свое мнение.

Конечно, для Хорватии иметь независимые и диверсифицированные источники поставок газа было бы важно. Мы не можем зависеть то от одного, то от другого кризиса и вдруг остаться без газа для наших домохозяйств и нашей промышленности, как это было зимой 2008–2009-го. Но нам нужна диверсификация маршрутов поставок, чтобы предупредить сбои, которые оборачиваются скачком цен или заморозкой работы предприятий“.

Преведено от (не много) дипломатичен език на публицистичен,  Китарович упреква косвено българския си колега Радев в сепаративни фантазии по въпроси, които би трябвало да бъдат обмислени, преди да бъдат поставяни на дневен ред. 

Явно не само във футбола нашите управници има какво да научат от хърватите, както се вижда от факта каква е нашенската “представителна извадка” на върха на държавата и аналогията й в Загреб.

Визиите ви чувам

Михаил Вешим, Стършел

На събрание в НДК социалистическата партия представи пред актива  си нещо, озаглавено „Визия за България”. Нещо като предизборна програма, нещо като бъдещи намерения, нещо като куп обещания…

Лидерката Корнелия Нинова уточни в словото си, че „Визията” не е само за ушите на партийните членове, а за всички българи: „Днес се обръщаме към всеки наш сънародник. Чуйте идеите ни. Ако имате желание, по иванвазовски, който с каквито сили и компетенции разполага, да се включи в този процес”.

Не разбрах какво общо има тук Иван Вазов с партията от „Позитано”, но си рекох: щом така пламенно ме призовават, да се заслушам… Заслушах се във „Визията” и открих, че тия приказки  – за държавна икономика, за социална политика, за намаление на ДДС, за ефективно здравеопазване и образование –  сме ги слушали, слушали… Та даже сме ги и виждали – по времето на Жан Виденов политиката бе толкова социална, че ни направи заплатите по 5 долара…

Държавната икономика бе толкова ефективна, че скапаните съветски заводи гълтаха парите на бюджета, вместо да фалират. За сметка на тях фалираха банки и завличаха вложителите си. А банкерите, назначени за капиталисти от същата тази БСП, станаха милионери и се отърваха даже без съдебни дела.

Ами по времето на Орешарски – не фалира ли КТБ? Добре че тогавашният съюз  БСП-ДПС (зад кулисите начело с Доган и Пеевски) се задържа малко във властта, иначе пак щеше да фалира и държавата…

Та социалистическите „визии” ги помним – живели сме ги.

Ама сегашните социалисти не били като предишните – в това ни увери един млад деятел от ръководството на партията. Крум Зарков, заместник на Корни, в телевизионно интервю заяви, че те, новото поколение в партията, са отчели грешките на миналото и няма да ги повторят.

Гледаш го на екрана, млад човек, симпатичен. Образован във Франция – завършил Сорбоната. Аха да му повярваш…

Изведнъж водещият го попита за Бузлуджа – там в събота ще се проведе традиционният митинг на социалистите.

Младият социалист засия и се възторгна – много обичал Бузлуджанските митинги. Там се чувствал прекрасно сред другари, сред съмишленици, сред съидейници.

Във възторга му усетих фалша. Защото имам визия за сборищата под Чинията на върха. Не че съм ходил там, моята визия е от телевизия.

Гледал съм репортажи от Бузлуджа – там се веят руски знамена, пеят се песни за „разцветали груши и катюши” и маршируват десантни батальони. Уж навръх Балкана се събрали наши социалисти, пък нарамили портрети на Сталин и Путин.

Някои са облечени във фланелки със сърп и чук на гърдите, а има и такива – с автомат „Калашников”. Да се чудиш що за партия празнува – европейска социалистическа,  българска комунистическа или руска болшевишка?

И защо за нашите позитанци руският президент е любимец – нали е строител на капитализма, и то – на олигархичния капитализъм?

Размахват се и портрети на Тодор Правешки, разбира се. На сергии се продават порцеланови чаши и чинии с лика на великите партийни вож дове – Сталин, Ленин, Маркс, Живков и Корни…

Това е всяка година на Бузлуджа – такава визия се гледа по всяка телевизия. Щом  вєдя тази картина на екрана, не ми трябват други доказателства, че времето за БСП е спряло. И партията от „Позитано” е замръзнала в годините на Сталин и Живков…

Всичко друго са приказки за ушите на глухите и „визии” за очите на слепите.

Готов съм да се басирам, че и тази година на Бузлуджа картината ще е същата.

Не, даже ще е още по-грандиозна! За празника си сега социалистите учредили специална награда на името на Димитър Благоев.

Известни са и първите носители – англичанката Мерсия Макдермот и (!) Георги Йорданов.

Да, същият. Другарят Георги Йорданов, единственият жив динозавър от живковото политбюро.

Жив е, Живков, жив е, там на балкана!

Парламентарният сезон: Маневри за запазване на стабилността и имиджа

Здравка Андонова

© Дневник

Опит. Скандал (протест). Отмятане. Компромисно решение. Оцеляване.

По този сценарий най-често се развиваха основни законодателни инициативи на управляващите през изминалия парламентарен сезон. „Редакциите“ на предложенията се налагаха заради скандали в коалицията ГЕРБ – „Обединени патриоти“ и критики от експерти и обществеността, а целта бе оцеляването на властта и положителен имидж за Бойко Борисов, партията и третия му кабинет.

Най-пресният и шумен случай бе отказът от промените в приватизационния закон, заради които партията на Валери Симеонов обвини партньорите си, че обслужват интересите на братята Кирил и Георги Домусчиеви. ГЕРБ отрече да има лобизъм в текстовете, внесени от ВМРО и „Атака“, но в крайна сметка те отпаднаха.

Скандалът около приватизационния закон отключи напрежение между Волен Сидеров и Валери Симеонов, които се дебнат за проверките по Черноморието и си разменят реплики през медиите. „Патриотите“ стигнаха и до физически сблъсъци в парламента, а развръзката дойде с безпрецедентното съгласие на мнозинството с вето на президента и със събиране на партньорите при Борисов.

Имаше и неочаквани смени на мнението на управляващите – решението проектът АЕЦ „Белене“ да бъде възроден, след като преди време беше наречен опасен и беше спрян от първото правителство на Борисов.

Кой ще носи пасива

Още в началото на годината се видя, че министър-председателят е готов на съществени отстъпки пред коалиционния партньор. Най-големият раздор между ГЕРБ и „Обединените патриоти“ досега беше заради ратификацията на Истанбулската конвенция, от която ГЕРБ се отказа.

„ГЕРБ я оттегля, защото сами без „Патриотите“, без БСП, без [подкрепата на] президента няма да понесем пасива повече. Но ще участваме в последващ дебат, когато оценят, че насилието срещу жени и деца е сериозен проблем“, каза Борисов през февруари. През май той съжали, че управляващите не са успели да представят адекватно документа, призна, че го е срам от тази грешка.

Нови действия на управляващите по въпроса се очакват след решението на Конституционния съд дали конвенцията противоречи на конституцията, т.е. след лятната ваканция.

За да покаже, че коалицията е стабилна – твърдение, което се повтаряше след всеки сблъсък, партията на Бойко Борисов размисли и реши да подкрепи частично или изцяло законопроекти на коалиционния си партньор Валери Симеонов, сред които и закона за хазарта, за които също има изказвания, че са лобистки.

ГЕРБ обаче отказа Валери Симеонов от искането му да се либерализира забраната за пушене на закрито. В този случай надделя грижата за европейския образ на партията.

Срещу обвиненията в лобизъм

ГЕРБ реагира светкавично на обвиненията в лобизъм и се отметна от някои законодателни инициативи в опит да запази рейтинга си.

Промените в приватизационния закон не бяха единственият пример. Управляващите набързо редактираха увеличението на акциза върху бездимните цигари, след като коалиционният партньор ВМРО обяви, че предложението е лобистко, а премиерът Бойко Борисов се подразни. В крайна сметка се стигна до компромис – пак бе прието увеличение, но в по-малък размер.

Скандали между „Обединените патриоти“ и обвинения в лобизъм имаше и при приемането на закона за горивата, но той бе окончателно гласуван.

Премиерски парламентаризъм

В последния месец от пленарната сесия премиерът Бойко Борисов започна да идва в парламента почти всяка седмица. Преди това той отлагаше участия в парламентарния контрол и не е присъствал в Народното събрание дори за обсъждане и гласуване на вот на недоверие към правителството, смяна на министри и приемане на държавния бюджет.

През юли той поиска да бъде изслушан в Народното събрание, за да представи резултатите от българското европредседателство. От парламентарната трибуна Борисов три пъти в последния месец разяснява на БСП позицията на ГЕРБ и правителството за мигрантите. Накрая дори се съгласи ГЕРБ да подкрепи идеята на БСП Министерският съвет да не подписва двустранни споразумения за обратно приемане на мигранти.

Диагнозата „Нищо ти няма“

Хипохондрията е страшна болест, ей…

Антон Биров

Снимка: © Getty

Едно от най-неприятните неща за много хора в България е да отидат на лекар, вероятно заради страха от това каква диагноза ще чуят.

Дори при появата на остри болки, които месеци наред инатливо отказват да отминат, масово се практикува отлагането на посещение при личния лекар с логиката „Ама то ще мине“.

Да, ама „то“ така и не минава. Преди месец и половина се озовах в същата ситуация. Стоически пренебрегвах лекия дискомфорт в коремната област докато една съдбоносна нощ не се събудих от болка и след това почти не мигнах. Човек ще си каже, че съм повикал линейка или поне още на сутринта съм се закуцукал към кабинета на личния.

Глупости… Търпях като куче още почти седмица, докато положението не стана нетърпимо. Така най-накрая се озовах в една столична болница, където се оказа, че страховете ми за някаква смъртоносна болест са били напразни.

Големият ми проблем била една малка херния.

Ама много мъничка, нюню, дотолкова, че никой да не прояви желание да ме оперира. Вместо това хирургът ми каза да отивам на море. „Ама, докторе… боли ме“, контрирах аз, преди той да ме пореже (не буквално, както се разбира) с „Абе, млад човек си. Нищо ти няма“. Онази магическа диагноза, която хем е приятно да чуеш, хем не обяснява как така нещо те боли.

Попитах все пак дали все пак не трябва да предприема нещо. „Спри да ходиш по лекари“, гласеше краткият му и ясен съвет.

Малко като в онзи виц, в който пациентът казал на личния си лекар „Докторе, боли ме като се пипна тук“, а докторът отвърнал „Ами не се пипай тогава“.

В моя случай хирургът може би беше прав. Няколко седмици по-късно положението е значително по-добро, а все още не съм бил ползван за източване на някоя клинична пътека.

Но нека си го признаем – мнозина се страхуват именно от това, че стъпят ли в болница ще им намерят поне 3-4 неща, които да изискват спешна оперативна намеса.

Покрай всички вълнения около Здравната каса, пациентите вече живеят със страха, че всеки лекар гледа на тях като на прасенце-касичка.

От моя случай може да се направи изводът, че не винаги е така. Но покрай прегледите разбрах, че преди години са ме измъчили с една напълно излишна процедура, за да изкара друга болница някой друг-лев от мен. Е, как да отидеш после на лекар?

От една страна го има страхът да не те завлекат из мътните, полу-престъпни дебри на здравеопазването – да минеш „една бърза операция за всеки случай“, след което само фиктивно да се води, че запълваш болнично легло. От друга го има варианта да получиш диагнозата „Нищо ти няма“ и да се чудиш как от нищо те боли нещо.

Не бива да забравяме и страшната възможност наистина да открият сериозен проблем със здравето ти. А хипохондрията, както знаем, е страшна болест.

Защото освен хората, които с месеци стискат зъби и се блъскат с обезболяващи, вместо просто да отделят няколко часа за болнични обиколки, има и един друг тип. Става дума за онези, които само да кихнат и вече са си взели болничен и са тръгнали към личния си лекар.

В главата на хипохондрика винаги става дума за „най-страшното“. Технологиите също не помагат – диагнозите на „чичко Google“ най-често потвърждават най-големите страхове на хипохондрика, а именно, че „ще се мре“.

От тийнейджъри до пенсионери вече се опитват сами да определят от какво са болни вместо да попитат своя лекар. Въвеждат симптомите си в популярната търсачка и след това се доверяват на диагнозите на съмнителни сайтове. Шокиращо, според Google резултатът най-често е рак.

Имаш главоболие? Рак. Усещаш напрежение в коляното? Рак. Онзи изяден от кариес зъб, от който са останалите само стените, „нещо те наболява“? Познай. Точно така – рак.

Когато все пак се стигне до посещение при лекар, реалността може да се окаже по-различна. Един антибиотик и платена такса на джипито си по-късно вече се лекуваш от далеч по-лекото заболяване, но не и от онази вечна тревога в мозъка ти. И така до следващия път, в който нещо те заболи.

Тогава вариантите са два – или позитивното мислене „Ще мине“, или търсене на диагноза в Google.

А да отидеш на лекар всъщност не е чак толкова трудно. В крайна сметка диагнозата може да гласи „нищо ти няма“.

Кому е изгодно?

За решението на КС колебание нямам – то е позорно като за съдии и обслужващо, като за помощен персонал на властта

Веселина Седларска

Снимка Веселин Боришев

Не знам какво означава трети пол, но ето как стои въпросът с него. Ако наистина няма трети пол, както твърдят лекарите, конституционният съд какво всъщност забрани? Ако пък има трети пол, защото природата в някои редки случаи си почива от обикновеното, то как го забраняваме на природата?

Знам обаче какво означава джендър, защото тази дума се учи още във втория срок на подготвителен клас. Род означава. В граматиката не, но в социума джендър ролята може да се променя.

Имало е време, когато жената не е можела да гласува. След това идва време, в което жената получава правото да гласува. Освен майка, робиня, слугиня, любовница и т.н., каквато е била през годините, нейната социална роля, вече е и гласоподавателка – ето това е промяна в джендър ролята на женския род.

Официално: Истанбулската конвенция е противоконституционна

За решението на Конституционния съд колебание нямам – то е позорно като за съдии и обслужващо, като за помощен персонал на властта. Точно така – на властта. Ако си мислим, че Корнелия Нинова си е мечтаела за такова решение, защото беше против Истанбулската конвенция, значи сме много наивни.

Това решение на конституционните съдии е лошо за нея, защото измъкна от ръцете й най-влиятелния й аргумент, който се свеждаше до това, че ГЕРБ иска да наложи третия пол. Нищо не иска да направи ГЕРБ, освен да е на власт. И за да не е затруднен в оставането на власт и спечелването отново на властта, не му е до никаква Истанбулска конвенция.

Ще се оправдава с решението на Конституционния съд и ще затваря устата на всеки, който е посмял да гъкне по темата. Решението на конституционните съдии съвпада с мнението на Корнелия Нинова, но устройва Бойко Борисов.

Щом няма Истанбулска конвенция: 5 искания към държавата срещу домашното насилие

Но не това е най-тревожното в този сюжет, а лекотата, с която беше спечелена една хибридна битка. Напипа се слабото място на българина – той може да е беден, може да е глупав, но има нещо, което никой не може да му отнеме – това, че е мъж, който си пада по жени или жена, която си пада по мъже.

Това му е опорната точка на самочувствието, опорната точка ,в центъра на която изглежда по-сполучил поне от онези мъже, които си падат по мъже. Тази му опорна точка съвпадна с опорката на хибридната битка, оставаше само да се измисли една думичка, която да назовава нещото, на което нещастният, уплашен, беден и нещастен българин да остри ноктите на самочувствието си. И тази думичка беше измислена – джендър. Блестяща стратегия на хибридчиците, пилотен проект, който отваря пътя на всички следващи хибридни битки.

Истанбулската конвенция беше тренировъчен полигон, вече на всеки е ясно колко лесно и колко бързо всеки може да ни ошашави и обезсили. Е, козите се оказаха по-важни от жените, но така сме я карали векове, защо не и занапред.

Визия за БСП

„Визията“ на БСП за България се посреща не със съпротива, както очаква Корнелия Нинова, а с подигравки от всички страни. Ивайло Дичев прочете документа на БСП и се почувства, сякаш се е върнал във времето на соц-а.

Ето как си представям следващото интервю с Корнелия Нинова: Журналистът я пита „Как застройвате супата? Кога сервирате салатката на съпруга си? Готова ли сте за баба?“ Накрая Нинова не издържа „Ама защо ми задавате такива въпроси, нали съм партиен лидер?“ Журналистът: „Ох, аз пък разбрах, че се борите за традиционната роля на жената…“

Парадоксът е, че партия, която следва да принадлежи на прогресисткия спектър, целенасочено се превръща в традиционалистка, да не кажа реакционна сила в нашето общество. Лъжата за Истанбулската конвенция беше своеобразен връх в тази тенденция (колко прост трябва да си, за да повярваш, че „социален пол“ значи „трети пол?“).

Работата е в едно мащабно изместване в крайно дясно на Столетницата – естетически национализъм, икономически протекционизъм, игра със страховете на хората, силови решения във всички сфери. Така социалистите опитват да яхнат вълната и да се върнат на политическата сцена. Не е ясно само дали, както казва Марин льо Пен, хората няма да предпочетат оригинала пред копието и наместо да спечели, БСП да загуби много от прогресивно настроените си избиратели.

Нито лява, нито дясна

Тайната е в произхода на тази партия. Защото политиката на БКП трудно може да се определи като лява или дясна, либерална или консервативна – тя лавира според обстоятелствата: през 1950-те дискриминира позитивно турци и македонци, а през 1980-те ги преименува и изселва; през 1960-те устройва процеса срещу „хомосексуалистите“, а след конференцията в Хелзинки почва да зачита правата им; в един момент окрупнява икономиката, в друг – разкрупнява. Ленинизмът е такова нещо: трябва да се вземе властта, пък всичко друго после.

Нищо не пречи на БСП днес да направи завой от партия, подала молба за членство в ЕС, към антиевропейски позиции с Вишеградски уклон (днес тя все по-открито отхвърля приемането на еврото, например, позовавайки се на Чехия и Унгария, които си били много добре и без него). Да поиска премахване на плоския данък, който самата тя е въвела без някаква сериозна самокритика. Да тръгне по пътя на Доналд Тръмп с брутални фалшиви новини, които лековерни читатели на сайтове възприемат заради общото си недоверие към всяка власт.

Лъжат ни

Гледа ни право в очите (т.е. в камерата) г-жа Нинова и лъже: Вазов бил изваден от учебната програма; канадското търговско споразумение щяло да ни залее с ГМО продукти, които впрочем тя нарече „отрови“; заселвали сме били страната с мигранти под натиска на ЕС… Последната лъжа беше истински опасна – нямало чума по добитъка, властите избивали животни за собствено удоволствие. За глупостите около Истанбулската конвенция казах.

Удивителното е, че симпатизантите ѝ, някои от които са образовани хора, не се обръщат назад да кажат – ало, май тук поизлъга, Вазов се учи години наред; ало никакви мигранти не виждаме; ало, канадските инвеститори никакви ги няма… На фона на всичко това как да възприемеш сериозно положителни неща, например това, че е добре ЧЕЗ да бъде купен от държавата (според мен – временно, докато се намери добър купувач).

Опитах се да прочета документа, наречен „Визия за България“ (преди беше „сполука“, после „промяна“…). Опитах, защото е трудно да разграничиш някакви съдържателни линии в този поток от хубави неща – усилието ме върна във времето на соц-а, когато трябваше да зубрим решения на поредния партиен конгрес за изпита по „Научен комунизъм“, а те бяха практически неразграничими, защото всичко се повишаваше, усилваше и разрастваше равномерно във всички посоки. Но представиха визията като покана за разговор. Нека тогава да говорим.

Повече държава

Корнелия Нинова говори на традиционния събор на БСП на Бузлуджа

Ако има някаква идея сред добрите пожелания, това е връщането на държавата в икономиката. Дали говорим за връщане в смисъл на планиране и контрол като в Китай, или пък лична преса над олигарсите, както е в Русия? Или може би превръщане на държавата  в търговски агент на родната икономика, както прави Германия? Не става ясно.

Държавата, например, ще финансира проекти, дава заеми, та дори ще определя какви ще са водещите производства на регионите, създавайки клъстъри. Не е лошо. Само че документът не отчита основния проблем, който възниква при спускането „отгоре“ на специализации – „долу“ почват безкрайни спорове за това, защо на мен това, пък на онзи – онова. Министерството на образованието, например, десетилетия вече опитва да създаде някаква специализация в българската наука, което води единствено до братоубийствени войни между научните кланове.

Как държавата да бъде неутрален арбитър – по тази тема са си блъскали главите в развитите страни векове наред и са стигнали до извода, че тя трябва да се оттегли от икономиката. Да приемем, че това е погрешен ход – добре, но ако се върне, как ще сме сигурни, че няма да привилегирова своите хора, както обикновено прави голямата държава? На ЕС явно не се разчита, защото сме „горди“. Ами тогава какво, на нашите родни политици ли ще разчитаме да са безкористни? Ако поне беше отчетена трудността на въпроса щях повече да имам доверие.

Не е ясно също как така увеличената роля на държавата ще се съчетае с борбата срещу корупцията (която Елена Йончева нарича „кумгейт“). Повече държава обикновено значи повече корупция. Една „визия“ следва да ни каже какви ще бъдат механизмите за решаване на това – кой ще контролира, с какви правомощия, какви органи. Т.е. увеличена роля на държавата предполага усъвършенстван механизъм на управление, за какъвто няма и дума.

Освен подновената вяра в компютърните технологии, за които у нас има поверие, че правят нещата прозрачни. Да не подхващаме темата за добрите кадри – разбираме само, че няма да са мигранти, а чистокръвни българи, а както знаем българинът е добър по душа.

Замерване с идеи

Корнелия Нинова представя „Визия за България“

Има добри идеи, като например ограничаване на земеделските субсидии, които сега достигат главно до едрите земевладелци. Или пък възроденият проект на НДСВ за семейно подоходно облагане. Предлага се лекарите да не бъдат търговски дружества – звучи чудесно, само не е казано какви да са – чиновници в държавни болници ли? Ами те ще искат ли?

Всеки ще хареса идеята за безплатно предучилищно образование, за преизчисляване на всички пенсии, за отделяне на 0,9% за висше образование – но откъде пари, разчет няма. Някъде се намеква възможността да се увеличи дългът, но тогава следва ясно да се каже – едни ще са за, други против. Затова пък съвсем точно е изчислено, че „шайката“ управляващи ни обирала с по 10 милиарда годишно (аз казвам 17 милиарда, кой дава повече?).

Има и съвсем фантастични идеи, като създаване на интелигентни градове с участието на ВУЗ-ове. (Ура, нашият ВУЗ сме за!). По някакви причини се предвижда нов „край на прехода“, който уж отдавна беше свършил, а пък в училищата трябвало да се учи по един учебник „истинската история и литература на България“. Става страшничко. Кой ще каже коя е истинската литература и история? Който спечели изборите ли?

Поантата в речта на г-жа Нинова беше призивът към управляващите: „Не подменяйте идентичността на този народ!“ Помислих си: колко трябва да презираш народа си, за да смяташ, че някой може да му „промени“ идентичността. Вероятно си го представят като собствената си хибридна пропаганда – пускаш някаква глупост в анонимен сайт и хайде, преформатираш националния харддиск.

А хората с истински леви убеждения?

Проф. Ивайло Дичев

Визията се посреща общо взето не със съпротива, както очаква Нинова, а с подигравки от различен тип. Дали ще има разговор с „народа“ – ще видим. Боя се, че по повечето теми ще бъдем на едно мнение, защото кой би се обявил против „повишаване на доходите“?

Тъжно ми е за онези млади хора, които имат искрени леви убеждения, и пред които днес няма друг избор. Хора, които вярват в прогреса, в толерантността, в солидарността – не само със сънародниците си. Които искат да са част от едно голямо световно семейство, обединено около общи ценности и посока, а не егоистичен европаразит, който търси да смуче фондове, без да го е грижа за другите. Които са толкова подозрителни към голямата държава, колкото и към големите бизнес интереси.

Ами да не чакат, да се организират.