С изказването на Асен Василев, че позицията на Радев е „позор“ започна разплащането на политиците от „Продължаваме промяната“ с детския период на тяхното политическо развитие.
Тези момчета и момичета имаха тежък старт, натоварен с греховете, ограничеността и примитивизма на това, което можем да наречем наследството на българската постболшевишка левица.
Техният ментор – Румен Радев като личност е носител на всички тези грехове, които предопределят неизбежната катастрофа във властта на всеки политически екип, който е понечил да управлява, вкопан в основите на българската болшевишка политическа култура.
Първият грях на тази култура, разбира се е русофилството. Парадоксален е фактът, че наследниците на традиционното русофилство – създадено като косервативна славянофилска реакция на европейската модернизация на България – се оказаха политическите сили на радикалната левица. Парадоксален, но не и необясним.
Самата БКП е формирана като „национална“ секция на Коминтерна и нейната история е изпълнена преди всичко с безмилостни удари върху българския национален интерес, мотивирани от приоритета на великодържавния имперски интерес в самосъзнанието на тази партия.
Мислехме, че този приоритет ще изтлее с рухването на болшевишката съветска империя, но се излъгахме. Наследницата БСП е готова да служи – според намаляващите си сили – вярно на всеки управник в Кремъл, дори и неговият режим да се окаже архиретрограден – и от тази гл. точка крайно чужд на всичко ляво. Дълбоката българска болшевишка култура е преди всичко антизападна и оттук – плътно съвместима с всяка метаморфоза на властовата структура на Кремъл.
В условията след рухването на съветската империя комунистическият политически елит в България се разрои партийно и – донякъде – идеологически, но съхрани своята вярност към колониалната метрополия като основен център на легитимна власт.
От партията-майка се отделяха различни групи – ДПС, АБВ, „ВМРО“, Атака, разни социалдемократи (без Дертлиев), дори „либерали“ и „стамболовисти“ от Шести отдел на ДС… Тяхната обща генетика бе разпознаваема единствено в повторението на най-базисната матрица на идентичност – слугинския манталитет спрямо Москва, наричан „русофилство“.
Напуснаха марксизма, социализма, станаха „консерватори“, „националисти“, „либерали“, „социалдемократи“, но съхраниха основния генотип – комплекса за малоценност и слугинажа към Русия. Оттук – и дефиницията на тяхното „русофилство“. Наистина – езотерично робско преклонение, политическо суеверие по думите на дядо Благоев…
Ровете, търсете, с лупа проверявайте какви са оригиналните интелектуалните основания на българското русофилство – е, няма да ги намерите. Ще откриете дълбока, тъмна река от незрели и разпокъсани емоции – вяра, симпатия, страх, неувереност, преклонение пред камшика („ей, така ме цапна – отнесе ми главата…“), но няма да откриете автентична идея или разумна конструкция на тази симпатия и принадлежност. Над тази мътна река от емоции ще проблясват малки острови на рационални аргументи, около които се завихря течението – острови, до един чужди, неавтентични.
Руската архиретроградна мисъл – в миналото и в настоящето (Ал. Дугин и евразийството) е един такъв остров. Българските русофили обикновено са геополитици и стратегически размислители. Те ще ви изградят с подръчни средства целокупна българска версия на квази новоимперската визия на днешна Москва защо трябва да управлява света, която открито паразитира върху Дугиновите разновидности на социологическия езотеризъм.
Други крехки опити за рационална русофилска легитимация ще откриете в полуезотеричните школи на любителската история. Ще чуете разказите за това, че сме дали на Русия славянската азбука и култура, православната вяра и идентичност и днес трябва да си ги получаваме обратно в един свещен цикъл на непрекъсваема симбиоза. Тези господа не се товарят излишно с проверка на това какво сме дали преди векове, какво е станало с него и дали сега нещо от това се връща при нас. Не, не се връща това…
От православната вяра се връща бруталният империализъм на Гундяев, от „славянското единство“ – монополно високите цени на Гапром и произволът с т.нар. „договори“, чрез които Москва разиграва България. Някои обичат Достоевски, но получават бандитизма на московските олигарси, третиращи България като завоювана територия за открит грабеж.
Цялата тази лавина от политически суеверия прави възможно наследниците на българската комунистическа левица да се разстелят по целия политически спектър, отнасяйки със себе си единствено робската русофилия като ядро на идентичност. И да се върнем на „Продължаваме промяната“.
Харвард си е Харвард, но какво общо има той с русопатичната политика на менторите, отворили пътя на Бостънските възпитаници към коридорите на властта? Е, нищо общо няма, с изключение на едно – патосът анти ГЕРБ. След като България не успя да създаде свой алтернативен политически елит – на границата на двата века, наследниците на БКП и ДС победиха окончателно елита на новосъздадената демократична общност.
Милиционерските генерали си докараха обратно бившия цар да легитимира тяхното преутвърждаване във властта през посткомунистическата епоха и … мачът сякаш бе завършил. Появи се обаче едно момче от техните – Бойко Борисов – който майсторски ги измами и се вкопа във властта като техен началник – вместо да остане техен охранител.
Още по-нетърпим негов грях бе обстоятелството, че изгради партията си – т.е. клиентелата си – от нископоставени служители на службите за сигурност, по-дребни бизнесмени и местни партизани – безскрупулни включително и към бившите си началници и ментори, старите велможи и милиционери.
Партията влезе в държавната администрация и се сля плътно с нея. Казват, крадяли много, страшно много. Колко да е страшно – гледали сме крадене през 90-те, гледали сме крадене от юпита, гледали сме крадене от кой ли не, от страшно по-страшно… На всичко отгоре, след като получи болезнени удари от Москва, ББ успя донякъде да влезе и под кожата на Кремълския господар Путин и успя да представи безскрупулния си опортюнизъм като успешна имитация на русофилска вярност.
Основният проблем, който ББ и ГЕРБ създадоха бе собствената им дълговечност във властта. В една България, в която 20 години нито една партия не повтори мандата си, ГЕРБ се вкопа за три мандата и се готвеше да грабне и четвърти… Не защото бяха толкова любими – и вождът, и партията. А защото през това десетилетие приключи процесът на „затваряне на кръга“ – на завладяване на публичните институции на държавата от страна на посткомунистическата олигархия.
Библиотекарско-Сарайската групировка влезе във властова симбиоза с ГЕРБ на власт и постави под пряк контрол цялата държавна власт, всички клонове на властта, цялата икономика, еврофондове, изборни механизми… А апетитът идва с яденето. В един момент господстващото крило на олигархията започна да се облизва за парите на другите крила. A la guerre comme a la guerre…
Противниците на ГЕРБ-ерския олигархичен монопол сред самата посткомунистическа олигархия създадоха крехък съюз с градската средна класа („умните и красивите“), която от десетилетие произвежда политика, комбинираща морална и естетическа погнуса от управлението на ББ и ГЕРБ. Морална – защото го определяха като управление на безскрупулна корупция и арогантен опортюнизъм, зад който набира сила един модел на мек авторитаризъм.
Градските интелектуалци най-добре знаят, че авторитаризмът е мек много временно – докато не се втвърди. Естетическа погнуса – защото според тях става дума за един „нахален селянин – бай Ганьо“, създал безсрамна народняшка партия и практикуващ всички основни грехове на „балканската простотия на власт“. Политическият му талант бе само отегчаващо вината обстоятелство, помагащо му успешно да надиграва, „да пуска по допирателната“ либералните си ситуационни партньори.
Така през 2020 г. избухна един публичен протест, събрал заедно хора и движения, които не би трябвало да имат кой знае какво общо помежду си. Озлобеният от недопускането му до голямата власт военен пилот, озлочестеният хазартен бос, избягал в топлите страни, 2-3 пешкин булки, изгонени от БСП заради големи претенции… Както и цяло едно ново поколение градски интелектуалци и професионалисти – мнозина от тях оказали се в световни градове – което искаше да дойде на власт за да направи България страна подобна на другите в Европа, а не оазис на живописни балкански мутри и тарикати.
Постепенно тази пъстра протестна палитра се утаи в два основни подлагера на „промяната“.
Първият – лагерът на озлобените от десетилетно безвластие посткомунисти от различни „крилца и перца“, зажaдняли за власт и реванш, начело с техния президент. Вторият – лагерът на поколенческата алтернатива, описана малко по-горе. Разбира се, имаше и многообразие от лобисти на заинтересовани мутри и олигарси, партийни инженерингови проекти на „старата“ олигархия, приплъзнали се към силите на „промяната“, опортюнисти-тарикати и – както винаги при обществено разбъркване – маргинали, водени не толкова от интерес, колкото от омраза…
Тази шарена коалиция имаше нужда от време за да се „сглоби“, та се наложи президентът Радев да се „жертва“ – почти цяла година да управлява еднолично, един вид като компенсация за това, че ББ не го пускаше до бъчвата с властта почти пет години… На третия път – хеле, сглоби се „четворната коалиция“…
Меденият месец между двете крила на днешната власт – посткомунистическото начело с Радев и „харвардското“ – свърши на 27 април. Сто и няколко дена, не съм ги броил. И катализатор за открития сблъсък бе, разбира се, войната в Украйна. Отново отношението към Москва се оказа най-дълбокия идентификатор – и разделител в българския политически живот. Оттук нататък политическите опции ще идват на дневен ред.
За България е най-важен отговорът на един основен въпрос – ще се възползваме ли от агресията в Украйна за да сложим край на нашето унизително национално подчинение на Москва? Радев, Нинова, Дончева и Манолова са ясни. Въпросите са оттук нататък…
кафенето 