Властта се закрепва – алтернатива няма

Радио SBS, Мелбърн, Австралия – разговор на Фили Ладжман с Пламен Асенов, политически коментатор на SBS за България

Към сайта SBS на български: http://www.sbs.com.au

Изтичащите 6 месеца, през които България бе ротационен председател на Съвета на ЕС, са били полезни за страната – смятат 62 на сто от българите според проучване на агенция „Барометър”. Вероятно това мнение е в основата и на леко повишения рейтинг на управлението като цяло и основните фигури в него. Темата коментира Пламен Асенов.

Активността и ролята на България по времето, когато председателстваше Съвета на ЕС, се оценяват високо от българските граждани. 62.5 на сто от тях смятат, че ефектите от това са положителни, а на обратното мнение са едва 22 на сто от анкетираните.

Тази оценка е напълно разбираема. За последните 6 месеца България успя да свърши няколко важни неща както за самата себе си, така и за Европа.

Първо, страната натрупа безценен опит, свързан с конкретната, може да се каже – черна, работа за организация и провеждане на значими европейски прояви. Казвам „черна работа”, защото европредседателството не означава, че си някакъв началник и командваш парада, точно обратното, ставаш основен технически изпълнител и момче за всичко – разнасяш кафе, метеш след гостите, такива неща.

Второ, и управлението, а и българското общество като цяло, успяха да не се задавят със свръх очаквания за това какви ползи може да ни донесе европредседателството. Макар отначало да имаше индикации, че подобно развитие е възможно, в хода на самата работа сякаш реализмът надделя.

Трето, официална София в голяма степен успя да реализира онова, което още отначало, независимо дали по собствена инициатива или след подсказване от Брюксел, постави като приоритет на своето председателство – да стимулира известна активизация на ЕС по темата за Западните Балкани. Това бе цел, чиято реализация е наистина полезна за всички. Много срещи, двустранни и многостранни, балкански и европейски, бяха проведени по темата през последните 6 месеца и тя сякаш наистина вече присъства трайно във вниманието на Брюксел.

Покрай тази активност пък, България стана доста по-важен балкански фактор, отколкото беше преди това. Сега остава да се утвърди в тази роля, а не отново да се върне към летаргията си.

С други думи, като цяло периодът на българското европредседателство наистина може да бъде оценен положително, макар аз лично да имам една, струва ми се, съществена критика. Според мен България не успя да използва това време и възможности, за да промотира достатъчно добре съвременната българска култура и тя продължава да дреме в периферията на европейското артистично и духовно пространство.

Да, нашата култура по принцип е провинциална и взряна в собствения си пъп, тя трудно стига до мащабното мислене и изобщо не са много хората тук, чието творчество може да стои равностойно на най-високите европейски нива. Малко са тези хора, но все пак ги има.

В конкретния случай основният проблем обаче е, че администрацията трябва да взима решения и да раздава пари в сфера, от която тя нито има представа, нито реално се интересува. Тази администрация робува на авторитети и не разбира от стойности. Тя при всички случаи също иска поне част от парите да се върнат при нея под една или друга форма, така че цялата работа с културната програма на европредседателството бе скроена съвсем по български, което означава – парите са похарчени, култура няма.

Така или иначе обаче, изглежда подобни дреболии не тормозят българското общество като цяло, защото, както сочи анализът на резултатите от социологическото проучване на агенция „Барометър”, именно положителното мнение за отминаващия период на европредседателството е в основата на стабилизацията и дори лекото повишение на рейтинга на управляващата коалиция и основните политици в нея.

Другата основна причина, която се сочи, е устойчивият ръст на икономиката, растежа на заплатите и ниската безработица, които се отчитат през последната година, откак правителството на ГЕРБ и ОП е на власт.

44 на сто от анкетираните сега одобряват работата на третия кабинет „Борисов”, за разлика от февруари, когато одобрението е 43 на сто.

По подобен начин, наистина, само с процент-два разлика, но задължително в положителна посока, върви и общественото одобрение както за премиера Бойко Борисов, така и за четиримата му вицепремиери – външният министър Екатерина Захариева, министърът по европейските фондове Томислав Дончев, вицепремиерът по икономическата и демографската политика Валери Симеонов и военният министър Красимир Каракачанов.

Отношението към всеки от тях има своето разумно обяснение, с изключение, поне според мен, на това към Каракачанов. Като военен министър той не само не блести, а е по-скоро пълен провал с идеи като тази за възстановяване на наборната военна служба и действия – или бездействия – които водят до фактическо забавяне на модернизацията на българската армия, нещо, срещу което възрази дори президентът Румен Радев.

Въпреки това обаче, управлението е стабилно и това е факт, независимо от огромните критики, които заслужава то за политиката си на реформи в редица важни сфери или по-скоро за нейната пълна липса, за опасното политическо заиграването с основния европейски и български противник  – Русия, както и за донякъде авторитарния си стил на управление.

Показателно е, че дебатът по вота на недоверие за провал в политиката за сигурност, проведен онзи ден по искане на БСП, изобщо не разклати доверието в ГЕРБ и ОП. Показателно е също, че партиите от управляващата коалиция се радват и на стабилна обществена подкрепа във връзка с изборите за Европейския парламент, които ще се проведат през следващата година.

Според проучването на „Барометър”, ако евроизборите бяха сега, ГЕРБ биха получили над 35 на сто от гласовете, а Обединените патриоти – близо 17 на сто. Това означава, че заедно те ще вземат 10 от 17-те депутатски места на България в Европарламента. Другите 7 места се разпределят между опозиционните БСП и ДПС.

Това са фактите. За съжаление, поне в момента те показват, че, каквито и движения да има под повърхността на българската политика, реална алтернатива на сегашното управления няма и не се очертава да се появи в скоро време.

Забележка:  

Всички читатели, които, освен от политика, се интересуват и от литература, могат да намерят нови и интересни текстове на другия ми блог – Оксиморонният свят /написано в Гугъл/ или на адрес http://www.passenov.wordpress.com

И консенсусът ни е абсолютно менте

Живеем заедно колкото да се скараме за Тръмп и Меркел. Важните въпроси – икономика, здравеопазване, образование… – не ни вълнуват

Петьо Цеков

Ако някой ден ви напусне здравият разум и се заседите в Ганковото кафене, т.е. в социалните мрежи, бързо ще стигнете до извода, че ние повече не можем, а и не бива да живеем заедно. Там бързо ще откриете, че всеки българин е чиста проба културтрегер, личност с безгранично IQ, който има сакрална мисия – да ви светне за всичко важно в живота, за което вие, отломки безхаберни, хал хабер си нямате.

Почти няма дебат, който да оформи две ясни тези – не, тук всеки дебат оформя n-на брой тези, като n е равно на броя на участниците в дебата – всеки е самостоятелна и гениална бойна единица. Пет минути престой в социалните мрежи биха опровергали теорията на проф. Георги Фотев, че у нас няма развит индивидуализъм, т.е. няма съзнание, че „аз“ съм ценност.

Имам чувството, че някой насила ни държи тук – колкото да ни гледа сеира, докато се караме за Тръмп, Путин, Меркел, глобалното затопляне, Истанбулската конвенция и т.н. Станали сме по-толерантни, казва проф. Фотев. Не, едва се траем, виждам аз.

Грубо казано, тук

имаме единство по два въпроса

– първо, че държавата (не конкретно управление, за бога, не скачайте веднага) не води политика в интерес на хората, и второ – че от гласа на хората нищо не зависи (вижте само отношението към пряката демокрация и моментално ще ви стане ясно колко не вярваме в себе си). Всичко останало е хаотичен хор от гласове, които оформят не лагери, а само нетрайни коалиции по интереси.

Съчетани с онази характерна нашенска себедостатъчност, социалните мрежи бързо оказаха центробежно и атомизиращо действие. Т.е. населението бе готово да се метне в окопите, „Фейсбук“ и „Туитър“ само му помогнаха.
Освен ако трайно не е загубил връзка с реалността, участникът в дискусиите в социалните мрежи бързо би усетил, че е въвлечен в дебат, който не желае. Че върши нещо, което не иска. Че се намира с двата крака в прочутия парадокс „Абилийн“:

Топла вечер нейде в Тексас. Тъстът и тъщата седят на верандата с младите съпрузи. Дядото се присеща нещо и измърморва: „Абе, що не отидем да хапнем нещо в Абилийн“. Младата жена казва: „Ми, не е лошо“, съпругът й я подкрепя с: „Ама дай да видим какво ще каже майка ти“. Накрая и бабата се съгласява: „Отдавна не сме ходили“.

Тръгват. Шофират по прашен, кофти път. Накрая стигат, хапват набързо някакъв буламач и четири часа по-късно, капнали, отново са на верандата. На никой не му е харесала разходката. Тъщата обяснява, че се е съгласила, щото другите трима били „за“. Младият мъж казва, че се е съгласил заради жена си, тя пък казва – „да не съм луда да тръгна в тоя пек“, „Предложих, щото видях, че ви е скучно“, казал тъстът.

Всички уж вършат нещо заедно, както ние всички сме заедно в мрежата – нали сме „приятели“, нали се „следваме“. Всички обаче не са окей с това, което правят, точно така, както ние се дразним от дебата в мрежата. На пръв поглед става дума за консенсус, но това е абсолютно фалшив консенсус.

Защо се получава така?

Защото повечето от нас наистина смятат, че са абонати на истината. Тази мания не е проблем, по-лошото е, че хората смятат, че и останалите би трябвало да мислят като тях. Тези хора предполагат, че собствените им мнения, собствените им вярвания и страсти са по-широко разпространени, отколкото всички останали.

Така те създават в себе си грешна представа, която не отговаря на нищо, включително и на статистиката. (Познавам едни хора, които мислят колко са велики 4 г., а като дойде време за избори, все се сблъскват челно с реалността. Това им държи влага 1-2 месеца, след което отново потъват в себедостатъчния си свят.)

Защо се случва така? Никой досега не е отговорил напълно задоволително на този въпрос. Предполага се, че всеки от нас има завишена самооценка (както мисля аз) или пък този феномен е вид защитен механизъм. Какъвто и да е отговорът – налице е фалшивата представа за консенсус, добра предпоставка за жесток спор и поле, върху което може да правим всичко това – социалните мрежи.

Проблемът е не липсата на допирни точки между нас, а

нежеланието ни да ги афишираме,

да ги търсим и в крайна сметка да решаваме проблемите. Всеки един, или поне огромното мнозинство, иска армията ни да има нови оръжия, пилотите да летят на сигурни самолети, а във ВМС да има надеждни кораби. Всеки иска, но кризата се задълбочава, защото по тези въпроси има информация, но няма сериозен дебат, няма решения.

Всеки иска страната ни да е енергийно независима, а тя става все по-зависима. Всеки иска да няма война, но ние се сърдим на Путин, Тръмп, Меркел, едновременно. Бихме се сърдили и на Си Дзинпин, ако той ни знаеше къде сме.

Всички сме толерантни, но като се видим на живо или онлайн, веднага и с пълно право започваме да се обвиняваме в нетолерантност.

Да, проблемът не е в липсата на допирни точки между нас, а в нежеланието ни да ги търсим. Ние просто ги избягваме – затова се караме за Крим, Сирия и Северна Корея, но не за проблемите на Видин, Шипка и Слънчев бряг.

По дяволите, какъв Видин – ние не се караме за истински важните въпроси в тази страна – проблемите в икономиката, здравеопазването, политиката на доходите, образованието, престъпността… За тях не само не спорим, те са свалени въобще от дневния ред на дискусиите. За тези теми важи само една мисъл: „Така е било и така ще бъде“.

Но виж, за Тръмп, Путин и Меркел – тук всички спорят с настървение, все едно спорят за майка си и баща си.

Та, щом не обсъждаме важните неща, щом акцентираме на различията си – защо стоим още заедно?

Какво подсказват тези ходове на „Патриотите“?

Всеки си е избрал своя си тема: Сидеров се върна към Москва, Симеонов – към обичайните си изстъпления, а ВМРО се позовават на откровено фалшиви новини. Дали тези солови акции не подсказват наближаващи избори?

Коментар от Полина Паунова:

На фона на перманентната треска, обзела държавата (въпреки цялата ѝ стабилност), локалните партийни истерии не са особено видими. А и в повечето случаи проследяването им се оказва безплодно и изтощително занимание.

Другояче изглеждат нещата при “Обединените патриоти” – назряващото напрежение вътре в националистическата коалиция не само е съвсем видимо, но и може да се окаже структурно важно за следващия парламент, когато и да се избира и конструира той. И макар да не водят чак до политически сътресения, обострените отношения между „Патриотите“ подклаждат съществуващи обществени разломи, внасят истерия и не на последно място – изглеждат като част от по-голям сценарий.

За какво става дума?

Въпреки напреженията между ВМРО, НФСБ и „Атака“, „Обединените патриоти“ се договориха, създадоха се и дори влязоха във властта, без да се разпаднат заради препирни за постове. Като имаме предвид профила на трите партии, както и личните отношения между лидерите им, наричали се публично с какви ли не имена, подобно единство изглеждаше странно и необяснимо.

В крайна сметка обаче желанието за власт се оказа доста силна политическа спойка, в резултат от което Каракачанов, Симеонов и Сидеров се въздържаха от резки движения. Нещо повече дори: в началото на мандата на „Борисов III“ Сидеров изглеждаше европейски ориентиран, Каракачанов бе оставил най-патриотарските си изказвания някъде в миналото, а Симеонов не обиждаше нито коалиционните си партньори, нито несъгласните с него политици или граждани. И тримата направо не приличаха на себе си, а партиите им (очевидно заради европредседателството) бяха укротени. Дори имитираха системност, с цялата условност на това твърдение, когато става дума за националисти.

С течение на времето обаче – и най-вече непосредствено преди края на председателството, и трите формации започнаха отново да влизат в кожата си, а системността остана някъде назад във времето. Просто защото вече не е необходима – нито на Бойко Борисов, който е във властта именно благодарение на „Патриотите“, нито на самите националисти. На тях системността само им пречи.

Кой с какво се захвана

Така Волен Сидеров заряза проевропейското говорене, с което ни изненада в началото на мандата, и се върна към обичайната си поза на националист, но руски. Обяви, че Крим не е незаконно анексиран, посети няколко пъти Москва, откъдето, разбира се, прослави Путин, след което поиска признаване на ролята на Сталин като държавник.

Валери Симеонов пък нападна майките на деца с увреждания и се зае с лобистка дейност, довела до беззъбо решение на ЮНЕСКО за Пирин, което бе прокарано с, меко казано, странни гласове. А единствената му инициатива, която изглеждаше на принципна основна – тази срещу безразборната реклама на хазарт, бе удавена в процедурни хватки. Симеонов обаче не се разбунтува, нито пък прибегна до ругатни както в случая с майките. А това е достатъчно красноречиво за “готовността” му да работи срещу статуквото. Очевидно тя се проявява само когато е безопасно.

Особено любопитно е поведението на ВМРО. След като преди месеци партията се оказа най-гласовитата формация по темата за „настъпващия джендър“, включвайки се активно в създаването на изкуствена истерия около Истанбулската конвенция, сега партията влиза във втори подобен скандал. Този път сюжетът е още по-абсурден – във ВМРО очевидно са убедени, че конспиративно се готви „легализиране на педофилията“. Според формацията на Каракачанов, зад въпросната идея стояла Световната здравна организация (СЗО). Партията се позовава на публикации в медии, които уж цитирали секретни чернови на новия класификатор на болестите на СЗО. Оказа се обаче, че въпросните „секретни“ документи са качени от месеци на страницата на СЗО. И нито дума за “легализация” на педофилията. Но, разбира се, такива формалности не могат да спрат Каракачанов и компания.

Само дни преди това военният министър и вицепремиер по сигурността направи поредното си антиромско изказване, породено от случай на масово сбиване между роми и полиция. Да твърдиш, че браниш българщината от “цигани” и “педофили”, е много по-лесно (а и по-атрактивно за специфичния националистически електорат) от изработването на конкретни интеграционни политики.

В този смисъл последната истерична реакция на ВМРО по темата за педофилията е показател за предстоящи събития в “патриотичния сектор”.

Важен щрих е това: всяка от трите партии си избира “свои теми”, които не включват останалите две. ВМРО и НФСБ не се бъркат на “Атака” по руското залитане, Валери Симеонов е оставен да действа в туризма, а ВМРО да брани българите от либерализма. Тази тактика изглежда съгласувана между тримата лидери – навярно за да си подсигурят оставането във властта за момента, но и за да си осигурят ниши за повторно влизане в нея след следващи избори.

Какво означава това

Има и друг момент: ако съдим по спорадичните сблъсъци между Каракачанов, Симеонов и Сидеров, тримата едва ли ще останат заедно. Действията им до момента показват, че всеки от тях ще се опитва да се профилира. Каракачанов се очертава като антилиберален националист, Сидеров – също като националист, само че проруски, а Симеонов може и да опита “консервативен проект” с онази част от бившия Реформаторски блок, който вижда в НФСБ нещо като ракета-носител към възможността да бъдат следваща патерица на Борисов.

Тази разпокъсана ситуация сред „Патриотите“ говори за два важни процеса. Първият: участието във властта очевидно е на всяка цена, управлението не се случва на принципна база, както се опитват да внушат самите управляващи. И вторият: зачестилите солови акции на националистите, с които всеки се бори за гласове от общия им електорат, подсказват приближаващи предсрочни избори.

Общественият ефект от всичко това: задълбочаване на разломите в и бездруго силно обърканата публична среда. А отговорност за това носят ГЕРБ, които крепят властта си на проруски, скандалджийски и откровено фалшиви тези.

“Загниващият” (като капитализма) ЕС пак оцеля

ИВО ИНДЖЕВ

Комунистическата идеология и нейната пропаганда десетилетия наред пророкуваха гибелта на “загниващия капитализъм”. В наши дни същото се случва с прогнозите за уж неминуемото да се случи всеки момент разпадане на ЕС, най-могъщия икономически съюз в света.

Вместо да се разпадне обаче, както си мечтаят в Кремъл и в прокремълските филиали от коминтерновски тип в самите европейски страни, общността на държавите от евросъюза непрекъснато разочарова лешоядите, накацали край брега на река Москва в очакване трупът на европейското единство да мине покрай тях (по Лао Дзъ). Но пак й мина котка път, доказвайки, че не е важно какъв цвят е тя, а е важно да лови мишки (по Конфуций).

Дни, след като Брюксел затвори страницата на гръцката сага, преодолявайки агонията на дълговата й зависимост, от централата на съюза дойдоха нови лоши новини за техните прибързани приносители. Защото на среща на върха, приключила снощи, лидерите на организацията постигнаха уж невъзможния за постигане напредък по другата “вечна” криза от последните три години, каквато е разнобоят спрямо прииждането на мигранти на континента.

За целите на сближаването на позициите си европейците извадиха най-силното си оръжие: парите. ЕС развързва кесията за милиардни траншове за създаване на центрове за мигранти, за Турция и дори за Африка като форма на превенция срещу нови големи мигрантски вълни от рода на онази през лютото на 2015 г., която се насочи към Европа.

Покрусата сред оплаквачите на европейското единство над въображемия му гроб обаче смълчава балалайките им по още по-неприятната за тях тема, каквато са санкциите срещу режима на Путин. Въпреки мърморенето с руски акцент на редици популисти в Европа, в Брюксел единодушно беше одобрено тяхното продължаване с още 6 месеца.

Остава в сила отказът от европейски визи за 150 души от близкото обкръжение на Путин, както и забраната за инвестиране и кредитиране на цели сектори от руската икономика, свързана с милитаризацията на страната и с онова, което я храни – добивът на петрол.

Докато смъртта на ЕС се отлага отново, за лешоядите има една утешителна награда, стига да могат да дочакат търпеливо: Меркел ще прекрати успешното си управление та Германия. Рано или късно. По-скоро късно за нетърпеливите весталки, които от три години се хранят с фалшивите  си очаквания всеки момент тя да се махне от кормилото в Берлин. Този момент все не идваше и пак се задава в мечтите на превъзбудените от тази сладка перспектива наблюдатели и гадатели.

Само един им е проблемът: как ще оправдават увековечаването на автократичната власт на самодържци, като Путин и приятеля му Ердоган, които биваха сравнявани по своето управленско дълголетие  с Меркел. “Тя може да управлява мандат след мандат, а Путин и Ердоган не могат, така ли?”, репчат се те независимо от факта, че нейният успех често е на ръба на провала в рамките на реалната демокрация в Германия, която няма нищо общо с контролираната имитация на демокрация в Русия и в Турция.

Нароилите се борци срещу либерализма от всякакви цветове в диапазона от кърваво червеното до намирисващото на нацистки метастази кафяво, открито са седнали заедно на трапезата и баят на боб колко дни остават на омразната им Меркел. И тя няма да ги разочарова (вечно). Смъртна е, като всеки нормален политик в нормална демократична държава.

Да му мислят крепителите на “безсмъртните” вождове – да се замислят как така един толкова “вреден” лидер гарантира лидерството на страната си не просто по количествени икономически показатели, но и по жизнен стандарт спрямо живота в побратимените евразийски автокрации от двете страни на Черно море.

Либерализацията на режима за пушене е престъпление

България е с най-лошите здравни показатели в Европа от години. Всяко поощрение на вредни навици е чисто безумие

Янина Здравкова

Преди дни здравната комисия в парламента отхвърли една от най-неочакваните и абсурдни промени в областта на общественото здраве – предложението на вицепремиера Валери Симеонов и депутатите му отново частично да бъде разрешено пушенето в закрити помещения. „За“, меко казано, странната идея бяха само двама депутати от „Патриотичния фронт“ и двама от БСП.

Обикновено за подобни законови текстове се казва, че се гласува по съвест (с извинение за употребата на тази дума в едно изречение с българския парламент), и най-вероятно падналото сякаш от небето хрумване на Симеонов няма да срещне подкрепа и в пленарна зала – някои ще гласуват по съвест, но ГЕРБ за по-сигурно ще гласува под строй. Дори и за виртуози в безсрамието като ГЕРБ връщането към режим, от който са се отказали не просто европейските страни, а всички по света, е малко прекалено.

Официалният мотив на Валери Симеонов е още по-безумен от предложената поправка. Тъй и тъй никой не спазва настоящата пълна забрана за пушене на закрито – под тентите на кръчмите по „Витошка“ се пуши, 240-те в парламента палят насред НС, следователно е редно да легализираме този режим на полузабрана, до който някак си по естествен път сме стигнали. Затова ПФ предлага заведенията отново да могат да правят обособени части за пушачи.

Паралелно с това глобите за неспазване на забраните да се вдигнат двойно. И така според вицепремиера ще имаме закон, който ще си тежи на мястото, като се спазва. Имат ли Валери или неговите депутати неофициален мотив – може само да се гадае, пък и не е чак толкова важно. Така или иначе сме се нагледали на какви ли не „законодателни инициативи“. Нищо чудно следващата да е отмяна на наказанието „затвор“, защото така или иначе затворниците бягат оттам.

Не е и толкова важно, че дори и България да се върне години назад и да разреши в закон пушенето на закрито – или пък дори и да не го направи – 240-те в парламента ще продължат да си пушат където си искат. Защото

те са свикнали да са над закона,

пък и кой нещастен санитарен инспектор ще си подпише заповедта за уволнение, отивайки да проверява спазват ли се забраните за пушене при тези, които са ги гласували? Тази показна недосегаемост е грозна и противна, показателна за това, че не можем да надскочим балканския си нрав, но не и най-важната.

По-важното е, че макар и за кратко, и парламентът, и обществото ще се занимаят с излишен и ретрограден закон. Вместо да се хаби енергия в дебат за правата на пушачите, приходите на ресторантьорите и туристическия бизнес, чиято единствена таргет група твърдо си остават пияните англичани на социални помощи, Валери Симеонов, патриотите, депутатите и всички останали могат да се занимаят с нещо далеч по-полезно – например как в България да се ограничи пушенето.

Ако патриотите толкова ги сърбят ръцете да пишат закони в тази сфера, биха могли да предложат пълна забрана за рекламата на цигари, каквато в момента не съществува. Или промени, които да улеснят контрола върху забраните за пушене, който в момента действително отсъства. Или отдавна готвената регулация за пушене на наргилета, каквато още няма. Или пък да направят дебат, в който да се реши веднъж завинаги как приемаме факта, че България е на първо място в Европа по брой на пушачите, включително и сред подрастващите.

Ако приемем, че това ни устройва – нека отменим всякакви рестрикции и официално да се обявим за клоаката на Европа. А ако решим, че все пак здравето и бъдещето на нацията имат поне малък превес – да съобразим и нормативната си наредба, и нагласите си с това.

И това е само началото. Щом патриотите проявяват интерес към подобни мерки и теми, може да се престрашат

да стигнат и до абсолютното табу у нас – алкохола

Ако в България се споменава, че се пие прекалено, то е единствено и само с гордост. Страната ни е в Топ 10 на страните в света с най-висок прием на алкохол, но за разлика от останалите челници в класацията, дори не приема това за проблем, камо ли да вземе някакви мерки. Защото у нас който посегне на изконната ракия, не е патриот, а соросоид и сбъркан човек.

У нас на никого не прави впечатление, че деца се наливат с бира с водка директно в двора на училището, че само официално регистрираните алкохолици са 350 000, а колко са хората със зависимост, дори не знаем. Тук не става дума за въвеждане на полусух режим, а поне на елементарни хигиенни норми, като например да се забрани свързването на спорт с алкохол.

Друг фактор за здравословен живот – ограничаването на поне част от най-вредните съставки в храната и рекламата им, все още е само на хартия. Титаничната битка на ГЕРБ с палмата в сиренето още не е стигнала до финала си, въпреки че започна при първия кабинет „Борисов“; всякакви опити за регулация на съдържанието на сол, захар и трансмазнини са обречени – дали с въвеждане на по-високи цени, или пък с облекчения за производство на здравословни продукти; дори хилавият опит да се забрани деца да рекламират вафли и подсладени сокове отлежава между първо и второ четене от миналата година.

За създаването на условия и насърчаването на масов спорт да не говорим – такива няма, затова и 70% от населението са с ниска физическа активност. Чистотата на въздуха пък е досадна подробност и глезотия.

За сметка на това България от дълги години е с най-висока смъртност от сърдечносъдови болести в Европа, с един от най-големите ръстове в смъртността от ракови заболявания, най-висока смъртност изобщо в ЕС и в челните позиции по най-ниска продължителност на живота.

Това не се случва от само себе си и без причина, а вината на опосканата и разтурена лечебна система конкретно за тези показатели е минимална. Българите са болни и умират най-много, защото живеят зле и нездравословно. И на този фон дори дебатът дали да се намалят рестрикциите за тютюнопушенето, е не просто неуместен, а престъпен.

Разберете, всички в България страдат от това

Медийната ситуация в България е плачевна. От това страдат всички хора в страната, а не само журналистите, както коментира наскоро премиерът Борисов. Самият той го усети на собствен гръб покрай историята с гръцкия остров.

Коментар от Иван Бедров:

Българският премиер Бойко Борисов няма остров в Гърция. Фалшивата новина за някаква измислена покупка на остров обикаляше няколко дни почти незабелязано анонимни сайтове и социални мрежи. Докато премиерът не реши да я коментира в неделя пред камерите в Брюксел: “Просто нещастни, долни лъжци жълти… Мръсници! 100 души да му повярват това… Ни имам гръцка преса, ни остров, ни гявол, ни… Лъжа! Лъжа след лъжа!“.

Обясним е този гняв. Никой не обича да бъде замерян с измислици. А колкото по-грандоманска и невероятна е една лъжа, толкова повече се запомня. Часове по-късно предаването на Милен Цветков по Нова телевизия анонсира една от темите си за деня: “Какво накара премиера Борисов да се възмути от фалшивата новина, че е станал собственик на гръцки остров?”.

След излъчването на това предаване темата за острова по всяка вероятност щеше тихо да отшуми. Но ръководството на телевизията реши да не излъчи епизода, защото не отговарял на стандартите “за обективност, истинност и баланс на гледните точки във всички предавания”. И така вместо премиерът да е подложен на здравословната и задължителна критика на политическите му действия, сега всички говорят за острова…

Иван Бедров

Двойните стандарти

Ако Нова телевизия съблюдаваше толкова стриктно спазването на журналистическите стандарти по всяка една тема, а не само когато се споменава името на човек от властта, случаят щеше да бъде приет съвсем нормално, а темата за острова бързо щеше да отшуми.

В редица други случаи обаче телевизиите не са толкова силно привързани към стандартите – не се свенят да нарушават журналистическата етика и да връхлитат с микрофони пострадали при катастрофи или техните близки, за да ги питат “Как се чувствате?”; не се колебаят да дават безкритично думата на лица, които хвърлят безпочвени обвинения за плащания, конспирации и задгранични заговори срещу всеки, който се осмели да протестира за нещо или да изкаже непокорство; не ги влече хигиената, когато канят в студиата откровено некомпетентни хора, които заливат публиката с лъжи по всевъзможни теми – от международното положение до медицински въпроси като ваксинирането на децата.

Заради всичко изброено дотук свалянето на конкретното предаване оставя лош вкус, дори и наистина да не е отговаряло на стандартите. Умишлено или не, с това си действие Нова телевизия сама сътвори изречението, в което присъстват думите „Борисов“ и “цензура”. А премиерът отново реши темата да стигне до всички: “Умолявам ви – дали се цензурирате, дали се автоцензурирате, но моля ви, не ми забърквайте името”.

И отново БНТ

И тъкмо всичко да остане в рамката „фалшиви новини срещу премиера“, когато Българската национална телевизия напомни за блатото, в което потъва. Журналистката Мария Чернева бе отстранена от сектор “Здравеопазване” заради писмо, съдържащо обвинения срещу нейната дейност в Обществения съвет на Фонда за лечение на деца. Ръководството на телевизията нито е проверило твърденията, нито е показало писмото на Чернева. Обидена от всичко това, тя обяви, че напуска.

Преди месец БНТ уволни главния си продуцент Роберт Ковачев. Чернева казва, че в БНТ “се всява страх”, а Ковачев говори за публични екзекуции на журналисти, “които трябва да служат за назидание”. Преди това бе отстранена продуцентката на “Денят започва с култура” Весела Петрова, след като екипът на предаването протестира срещу “опити за оказване на натиск” от страна на програмния директор на БНТ1 Емил Кошлуков. Ето я цялата картина – прилагане на стандартите само при нужда в частните телевизионни канали и откровен натиск в обществената телевизия.

“Това е ваш проблем – на журналистите. Решавайте си го тоя въпрос”, коментира преди по-малко от два месеца премиерът Борисов. Днес вече знае от собствен опит, че проблемът е и негов. Защото се оказа в ситуация, в която са попадали много други хора, нямащи неговата властова позиция.

Смесицата от ниски журналистически стандарти, силни политически и бизнес зависимости на собствениците на големите медии, размити граници между жълто-кафяви и претендиращи за правдивост издания, толериране от страна на политиците на част от фабриките за лъжи – тази отровна смес е безпощадна.

Тя лишава българското общество от правото да знае къде се намира днес. Лишава го и от възможността да обсъжда пътя, по който да поеме утре. Затова е проблем на всички в България.

Не е застой. Нищета и пустош е

Диян Божидаров

Този път дори на Ахмед Доган му бе скучно. При предишния вот на недоверие българите имаха възможност да се насладят на реч за „обективната неопределеност на външнополитическия проспект“, в която блесна със заключението, че няма опозиционна партия, готова да управлява България.

Цялото упражнение е „стани да седна“, рече тогава Сокола. Едни интерпретатори видяха в думите му недвусмислено рамо за ГЕРБ, други – подливане на вода, като привидно застава зад управляващите. Днес

дори Доган отказа да сее мъдрости и интриги

Вторият вот на недоверие срещу третото правителство на Бойко Борисов е толкова семпъл и безинтересен, колкото може да е само мач на националния отбор на Аржентина. Къде си дон Диего, че да има какво да гледаме?

Обсъждането на вота се състоя във вторник. По-голяма нищета не се е случвала в пленарна зала, че и в кулоарите – „дебати“ с времетраене по-малко един футболен мач, нищо по същество, „политически тези“ на нивото на „Фейсбук“. Най-интересното бе, че Корнелия Нинова пробва да пусне филмче срещу Борисов на специален екран, но Цвета Караянчева не й позволи (техниката ВАР е разрешена само в услуга на силните, знаем го от Световното).

Мнения „за“ и „против“ бяха изложени после пред журналисти, което по принцип се случва и без вот. То и какво ли има да се обсъжда толкова по темата на недоверието – „несправяне в областта на сигурността“?… Не се справя ГЕРБ, факт е, но всичко ценно отдавна е казано. Случилото се около дебатите

е с нулева обществена значимост

– управляващите успешно изпробваха тактиката „Да оставим врага да си говори сам“, а лидерът на БСП Нинова за кратко другарува с вътрешни врагове, с които по принцип се кара. А да, още нещо „се случи“ – земеделецът Спас Панчев напусна лявата парламентарна група и принуди ресорните репортери с мъка да се присетят кой точно бе този човек.

Един вот на недоверие дори да е съпроводен с нищоказване, има смисъл, ако технически подкопава мнозинството. Този не може, а и взе, че стори обратното – разрив настана в коалицията на БСП.

Едва ли някой би искал да бъде на мястото на „стратезите“ в социалистическата партия. Ясно е, че след шест месеца пак ще има вот, ясно е, че такива мероприятия действат на партията като тиймбилдинг – трудовият колектив им се радва (стига да не плаща).

Известно е, че ако не вдига някаква врява в парламента и медиите, БСП може да загуби и ония двадесетина процента българи, които казват, че ще гласуват за нея. Всичко това е ясно, а още по-ясно е, че извън него цари пустош – идейна, политическа, организационна, личностна… И именно в тази пустош, насред която дойде този нелеп вот на недоверие, е големият проблем – на БСП и България.

Само си представете Кирил Добрев като министър на вътрешните работи или регионалното развитие (за второто по-става май, хидролог е по образование, колега на Доган). И ще разберете защо всичко това, което БСП произвежда като опозиционност и алтернатива, няма никакъв смисъл. Парламентарният инструмент „вот на недоверие“ бе задействан, защото партията друго не може да роди. Няма как от въздух да се роди нещо, а

в момента БСП е пълен въздух

Мнозина наблюдатели окачествяват сегашната политическата ситуация в България като застой – нищо не се случва, чака се нещо, ама какво и кога, никой не знае. Прилича на Брежневата епоха, при който събитията инерционно наставаха тъй, че нищо да не настане. Грешно е това впечатление.

Не живеем в застой, а в нищета и пустош. При застой има заспала обществена енергия. В България в момента няма никаква енергия и това се проявява както долу – в живота на обикновения човек, така и горе, при големите държавни процеси. Обществото се умори от Бойко Борисов, вътрешно разлагане настана и в ГЕРБ, българите чакат ГЕРБ и Борисов да паднат. Но тъжната тривиална истина е, че нищо качествено по-различно не се задава. Съмнително е дали Слави Трифонов би бил припознат като антисистемен играч.

Още по-съмнително е възможна ли е управленска конфигурация без ГЕРБ. Най-съмнително е дали на избори БСП би взела половин процент повече от ГЕРБ. Всеки, който иска да управлява, трябва да целуне ръката на дон Сокол. Той пък, подобно на аржентинския дон, е в неустойчиви настроения. Целувката му е врата към ада.

Такова накратко е политическото положение в България – „От нийде взорът надежда не види“. В тази празнота живеят и електорат, и политически актьори. Вотът на недоверие, който се случва тези дни, напълно формален и безинтересен дори за участниците, е просто следствие от празнотата.

De Profundis: Мигрантите ли да пазим или единството на ЕС

Пламен Асенов, специално за Faktor.bg – https://www.faktor.bg

Европейският съюз е в тежка криза, свързана с дълготрайната неспособност да бъде намерено адекватно решение на тъй наречения „проблем с мигрантите”.

Впрочем, те първо бяха „бежанци” и затова отначало бе направен опит спрямо тях да се приложи Дъблинската конвенция.

Опитът се оказа неуспешен по една основна причина – в голямата си част тълпите хора, които тръгнаха от Африка, Близкия и дори Далечния Изток, за да нахлуят в Европа през 2015-2016 година, не бяха бежанци. Така че, приложени спрямо тях, механизмите на Дъблинското споразумение напълно разбираемо се провалиха – те просто не са мислени и писани за подобни извънредни ситуации.

Това скоро стана ясно и за слепите, така че дори най-измислените принципи на най-измислената политическа коректност не можеха вече да оправдаят замазването на истината. Ето защо, независимо от съпротивата на крайните левичарски кръгове и популистки настроени европейски политици от всякакви цветове, постепенно в общото говорене по темата въпросните „бежанци” се превърнаха в „мигранти”.

Това беше стъпка в правилната посока. По презумпция, смяната на терминологията, ако е направена в полза на по-правилното дефиниране на проблема, не е излишно упражнение, напротив, тя освежава погледа към него и често води до решение. В нашия случай обаче не стана така. Нещата зациклиха, според мен от инат.

Сигурно не е точно от инат, сигурно има някакъв огромен комплекс причини, които за мен, невежата, си остават пълна тайна, но иначе реално оправдават поведението на някои водещи европейски политици.

Докато тези причини не станат публични обаче, не знам как иначе, освен като „инат”, да определя изключително ирационалното поведение по темата на хора като Ангела Меркел и Еманюел Макрон.

Да, френският президент е прав, когато твърди, че всички трябва да сме съпричастни към бежанците. Забележете обаче – към бежанците.

Но не може правилното иначе твърдение „ние имаме ценности и трябва да се придържаме към тях”, което непрекъснато повтаря Макрон, да се използва като индулгенция за прилагането на въпросните ценности спрямо всеки, който просто е решил, че иска да отиде да живее на по-хубаво място, място, където ще го поят, хранят, къпят, учат, а ще му дават и джобни отгоре на това, само за да може да си прави той кефа.

Щото при него в пустинята, джунглата, саваната, пещерата, колибата – изберете сами – ситуацията е кофти. А човекът има права, знае си ги и държи да си ги получи – понякога се тръшка, заплашва или дори вади нож с тази цел.

Има той право например да бъде щастлив. А човек е най-щастлив, когато живее на гърба на някой друг. И тъй като в собствената му страна или няма от кого да поиска подобна идиотщина, или там така не дават и ще го бият заради наглите му претенции, вдига се и отива в Европа, която „има ценности и трябва да се придържа към тях”.

Този тип, граждани, не е бежанец и не би трябвало да се третира по начина, който предвиждат нашите европейски ценности и документи.

Той обаче дори не е мигрант, поне според речника на думите в българския език. Там е записано:”Мигрант е човек, който се преселва от една държава в друга; заселник, преселник”. Това определение предполага наличието на някаква легалност в цялата история, на някакво съобразяване със закони и правила.

Ако продължим логиката на определението, мигрантът е човек, който първо се оглежда, после мисли, след това стяга куфарите, накрая си взима шапката и най-легално отива някъде другаде. Да, отива, за да живее по-добре, но той знае къде отива и какво ще прави там – ще работи, учи или просто живее, но така, че да се впише, да стане част от местната общност, да дава, а не само да взема от нея.

В този смисъл – мигрантът не е човек, който се втурва с някаква тълпа себеподобни към място, за което дори не е чувал до вчера; не е човек, който плаща на каналджии и подкупва чиновници и полицаи, за да мине нелегално през десет граници и да се настани точно там, където дават най-много пари на калпак; не е човек, на когото изобщо не му пука за местния език, традиции и обичаи, но твърдо смята, че на всички местни трябва да им пука за неговия език, традиции и обичаи…

Всъщност последното, което описвам и което в огромната част от случаите наблюдаваме да ни се изсипва на главите от 2015 насам, може и трябва да се определи като „незаконен мигрант” – и мисля, че е крайно време това определение да бъде възприето. И оттам европейската реакция към случващото се да бъде бърза и адекватна, вместо ленива, хаотична и противоречива, каквато я наблюдаваме.

В този случай няма да има нужда да си блъскаме главите защо не работи Дъблинската конвенция. И няма да има нужда от безкрайни брюкселски спорове дали тя трябва да бъде променена или не, как точно да бъде променена и прочие дивотии, които могат да отнемат още половин столетие, докато се стигне до решение.

Ако започнем да използваме правилното определение „незаконни мигранти”, ще си дадем сметка, че ситуацията е наистина извънредна и тогава сравнително бързо ще можем да вземем извънредни мерки, за да се справим с нея.

Работата обаче няма да стане със сепаративни сбирки като тази миналата неделя в Брюксел. То че няма да стане веднага се видя и разбра, де, не е някаква тайна велика.

„На този етап ЕС не може да намери общо решение по въпросите на миграцията и трябва да се работи в посока на локални споразумение между няколко държави” – заяви канцлерът Ангела Меркел.

Това с локалните споразумения е голяма глупост. Не може ти да водиш сепаративни преговори, като изхвърляш зад борда страните от Вишеградската четворка. Те не са съгласни с позицията на Меркел и Макрон, които канят мигранти в собствените си страни, а после искат те да бъдат разпределени квотно и в останалата Европа – така че са изхвърлени зад борда, само защото…..не са съгласни с позицията на Меркел и Макрон.

И е цинизъм в същото време да настояваш, че Европа не би била Европа, без споделените общи принципи и ценности. Ами дайте да ги споделим, де – или споделяне е само когато вие говорите, а ние мълчим?

Още по-парадоксалното в случая е, че безцеремонно се загърбва мнението на равнопоставени и равноправни европейски държави, рискува се европейското единство изобщо, за да се угоди на тълпи хора, които нямат нищо общо с Европа. И за които е ясно, че срещу всеки един от плюсовете, които /може би/ носят на континента, стоят поне по сто минуса.

Ето защо споменах за ината като политическа концепция, с която май се сблъскваме в този случай – подобно отношение е необяснимо.

Необяснимо е, още повече на фона на факта, че години наред след присъединяването си към ЕС, ние, гражданите на всички източно-европейски страни, като правило работливи и квалифицирани хора, имахме наложени ограничения и не можехме нито да започнем легално работа в Германия или Франция, нито да получаваме социални и други помощи там. За българи и румънци този „санитарен период” продължи цели 6 години, до 2013.

Но тълпите незаконни мигранти, тръгнали откъде ли не, вече три години буквално са канени да дойдат тук, да работят /което те с удоволствие не правят/ и да се ползват от европейските социални фондове, натрупани от вноските на нас, европейските граждани.

Егоизъм ли е това? Нечувствителност към тежките проблеми на другия? Нехуманно отношение към бедстващите хора?

Нищо такова, просто призив за проява на разум и осъзнаване на факта, че едно е да помогнеш на някого, друго е да му помогнеш дотам, че да разрушиш себе си.

С други думи – няма как, не бива, това изкуствено и неразумно налагане на френско-германските „правила” по отношение на мигрантите да продължава още дълго, защото то може не просто да нарани, а направо да убие европейското единство – най-лошият вариант за развитие, поне от гледна точка на България.

В този смисъл, права беше Екатерина Захариева онзи ден, когато каза, че Европа трябва да опази външните си граници, а не да се огражда отвътре.

Това обаче не е достатъчно – Европа трябва да погледне по абсолютно нов начин на проблема и да си подреди приоритетите реалистично, а не да оставя съдбата си в лапите на волунтаристи. Това вече го живяхме по комунистическите времена и ясно разбрахме, че желаното трудно се превръща в действително – още повече, ако то изначално няма нищо общо с действителността.

Забележка:  

Всички читатели, които, освен от политика, се интересуват и от литература, могат да намерят нови и интересни текстове на другия ми блог – Оксиморонният свят /написано в Гугъл/ или на адрес http://www.passenov.wordpress.com

Как руснаци освобождават в наши дни българи от тяхната собственост

ИВО ИНДЖЕВ

Радостина, читателка на ivo.bg, сподели в блога впечатление от впечатляваща картина за едно бедствие, свързано с нашествието на руски заселници в България. Това е нейното свидетелство:

“Наскоро пътувах до Варна. До село Каблешково спрях до една нива с лавандула. Забелязах сергийка отпред и реших да проверя какво продават. Собственичката на нивата с нейна помощничка продаваха мед с аромат на лавандула и чисто лавандулово масло. 

Купих си от двете и се заговорихме, тъй като видях отпред на сергията надпис на руски ”Вход запрещен. Частная собственост”. Запазвам правописа. 

Младата жена ми разказа, че редовно нивата й, както и околните ниви със слънчоглед и черешова градина, са многократно нападани от руснаци. Всички имоти наоколо са малки семейни ферми – ми каза тя. Не можем, обаче да си опазим продукцията от руснаци, които живеят наблизо по Черноморието. Идват по 4-5 човека , късат си от лавандулата, берат си череши и са много нагли. Ако им се направи забележка, казват – покажете ми нотариален акт, че нивата е ваша и продължават да берат.

Жената каза, че хората са отчаяни и не знаят как да се справят. Полицията не правела нищо след сигнали от тях. Тя възнамерявала да продаде всичко и да замине за Ирландия. Тя каза, че нито цигани нито друг етнос си позволява такова поведение. 

Според нея, цитирам, в България се заселва най-голямата измет от Русия. 

Представяте ли си докъде са стигнали нещата- съвременен башибозук. 

Коментарът оставам за вас. Аз нямам думи”.

Какво разкри вотът на недоверие към „Борисов III“

Вотът на недоверие към кабинета „Борисов III“ се превърна в най-яркото доказателство, че в България политика вече няма. Тя е заменена от нещо друго. Нещо, което граничи с обществен заговор, коментира Полина Паунова.

Коментар от Полина Паунова:

Много може да се разсъждава защо се стигна дотук. Дали заради липсата на същностни отлики между парламентарните формации; или заради неособено високото ниво на партийците; или пък заради цялостното отстъпване на идеологиите; а може би заради обезценяването на думите; или заради поредицата зависимости, оформени в родния публичен живот. Факт е обаче следното: в България вече политика няма.

Тя липсва не от сега. Отсъствието ѝ не се случи изневиделица. Напротив – политиката постепенно отстъпи на нещо друго, чието име не е много ясно. То хем е политика, хем в него няма нищо политическо. Хем е противопоставяне, но в него няма яснота, а само противоборство. Хем е спор, но по-скоро между нахъсани агитки, отколкото между сблъскващи се визии.

Най-крещящият пример

За подобно пълно размиване на пейзажа се говори доста отдавна – безспорно с основание, особено откакто партийният живот (а и държавният) се превърна предимно в лидерски монолози. Рядко обаче примерът за тоталната липса на политика в България е бил толкова крещящ както дебатите по вота на недоверие към кабинета „Борисов III“, които уж по процедура се проведоха във вторник. На хартия, според правилника на Народното събрание, обсъждане имаше. На практика обаче то липсваше.

Дебатът по вота на недоверие срещу кабинета по тема „Сигурност“ бе претупан за по-малко от час и половина. В него стана дума за всичко останало – от това как се ръководи Народното събрание до ксенофобските партии във властта, но за сигурност не говори почти никой. Изключение направи, като че ли от любезност, само лидерът на БСП Корнелия Нинова, която се опита да структурира някои от основните проблеми в областта.

Встъпителното ѝ изказване започна, разбира се, с поредицата бягства от затвори и арести (последното от които се случи непосредствено преди заседанието на парламента), премина през показните разстрели, ромски бунтове, битова престръпност, пропуски в сигурността по границите. Т.е. все теми, по които правителството не просто недвусмислено се провали, а стана за смях. Комичните примери не са един и два.

Те започват от пасажери на самолет, кацнал на летище „София“, които преминаха българската граница без елементарна проверка, минават през чистачката в столичния затвор, която единствена се опита да спре двама бегълци, и стигат до скочилия от прозореца по време на разпит пловдивски арестант.

Липсващите аргументи

По време на изказването си обаче Корнелия Нинова – макар вотът да бе конкретно за сектор „Сигурност“ – не спомена нито дума за депутата от ДПС Делян Пеевски, чието избиране за шеф на ДАНС от кабинета на БСП преди пет години подкопа сигурността на България и предпостави случващото се в България и до днес. В думите на Нинова липсваше и анализ на енергийната сигурност – в контекста на възраждащата се АЕЦ „Белене“. Липсваше и анализ на финансовата сигурност – в контекста на огромния грабеж КТБ.

Затова и някак съвсем обяснимо се получи „изкривяването“ на иначе липсващия дебат от страна на патриоти и ДПС, които удавиха оскъдните аргументи на социалистите в слова за ксенофобия, национализъм и „майка България“. Съвсем като по сценарий, в тази ситуация представителите на ГЕРБ не отрониха нито дума. Нещо повече – те предпочетоха да се изявят по темата в кулоарите на парламента. Там, където политика по дефиниция няма. Където има изявления, т.е. обяснение на вече съществуваща такава.

На практика управляващите устроиха засада на БСП. Но социалистите не изглеждаха особено недоволни. Възмущението им от липсата на участие от страна на ГЕРБ по-скоро напомняше на служебно заета поза, отколкото на истинско желание за дебат.

Трагикомичното шоу приключи с Веселин Марешки и Воля, които решиха да си напишат актив, подарявайки кокошки и пуйки на ограбен пенсионер. Партийният лидер изпрати в пленарна зала един свой представител, който да каже на останалите партии, че те реално не правят нищо за хората, че единствено Марешки се грижил за тях. Междувременно пък партийният пресцентър изпрати снимки на аптечния бос, показващи как запълва дупки и носи подаръци на окаяни граждани.

Патетичната реч все пак получи отпор в лицето на социалиста Крум Зарков, който обясни на представителя на Воля, че действията им са популистки, защото депутатите не могат да чистят в затворите или да ги охраняват, а могат да направят нещо, за да се подобрят съответните условия. Тази реч на БСП за популизма щеше да има някаква стойност, ако Корнелия Нинова не беше обещала преди месец да дава част от собствената си заплата на бедни българи. Нещо, което удивително прилича на идея, родена от Марешки.

Засега поне има имитация на действие

На вчерашните дебати по вота на недоверие към кабинета „Борисов III“ всички формации по един или друг начин намериха за необходимо да съобщят, че вотът нямало да мине и затова бил безсмислен.

Ето така, само за час и половина, партиите доказаха, че в България понятието „политика“ е изчерпано. То е заменено с нещо друго, което не изисква аргументи, в което няма визия, в което има най-вече пропаганда и празни приказки и то изказани единствено пред журналистите. А журналистите в България отдавна не питат. Целта им не е да разобличават случващото се.

Така вторият вот на недоверие към кабинета „Борисов III“ се превърна в най-яркото доказателство, давано в последно време, че българската политическа класа е пихтиеста маса, без ясни очертания. В нея не могат да бъдат различени отделни виждания или противостоящи аргументи. Тя си служи с клишета, а действията, които предприема, са само за маскировка на зависимостите, които я изграждат и на чиято база управлява. Защото там, където властта се държи без политическа обосновка, единственият аргумент е зависимостта.

Засега обаче поне има привидност и имитация на действие. Вероятно не след дълго ще дойде парламент, който дори няма да може да събере подписи за вот на недоверие. Защото темите, които ще трябва да избягва, ще бъдат много повече от въпросите, които ще може да маркира вяло. И това вече спокойно ще може да бъде наречено „обществен заговор“. Заговор, в който ще участват всички. И опозиция, и управляващи, и медии.