Дали протестът на 2 септември, замислен като „голямото метене“, наистина ще се превърне в повратна точка за България? Тик-так, тик-так. Часовете текат.
Дали протестът на 2 септември, замислен като “голямото метене”, наистина ще се превърне в повратна точка за България? Или просто ще пречупи върха на гражданското недоволство?
Дотогава остават по-малко от 48 часа, а отговорът зависи от мащаба на протеста – колко хора ще се съберат в подкрепа на исканите оставки на третия кабинет „Борисов“ и на главния прокурор Иван Гешев. На 2 септември ще бъде 56-ият ден от протестите – и всички вече си дават сметка, че енергията от юли се изгуби през август. Затова и призивите за общонационален митинг са толкова настойчиви.
В очакване на деня хикс
Стига замеряне на фасадите с яйца, домати и памперси – не те, а фасадната демокрация е проблемът. Стига мъртва цаца и инсталации с бесилки и ковчези – това не е пърформанс. Да, имаше бесилки и на протестите в Ливан, но също и десетки хиляди граждани по улиците. Именно силата на техния гняв принуди правителството да подаде оставка броени дни след унищожителната експлозия в Бейрут.
В сряда чакаме винкели от Перник, заяви вчера един от инициаторите на протеста – адвокат Николай Хаджигенов от “Отровното трио”, призовавайки “да изрежем тумора”. Но гражданите ще свършат по-добра работа от винкелите. Защото винкелите чупят глави, стъкла и автомобили.
Денят 2 септември е избран неслучайно – депутатите се връщат за първо пленарно заседание след лятната отпуска. Народното събрание ще бъде под обсадата на протестиращите. Но не познатата сграда с надпис “Съединението прави силата”, а бившият Партиен дом, част от триъгълника на властта, люлката на протестите. Призивите сградата да бъде блокирана връщат към събитията от януари 1997, когато граждани обградиха парламента и се наложи депутатите от БСП да бъдат изведени през полицейски кордон и под щитовете на жандармерията.
Сега е важно какви мерки ще вземе полицията. Дали ще има метални ограждения като при протестите срещу избора на Пеевски за шеф на ДАНС? Или полицията ще действа така, както беше разпоредил Борисов – да не закача протестиращите? Полицейските шефове знаят, че ако напрежението ескалира, със сигурност ще им бъде търсена отговорност.
Очаква се есенната сесия на Народното събрание да стартира с гласуване на две оставки – на председателката на ЦИК Стефка Стоева и на правосъдния министър Данаил Кирилов, двигател (или маша) на проекта за промени в конституцията.
Все още не е публично известно кой ще ги замести. И е парадоксално, че Кирилов напуска властта, а проектът му, подложен на остри критики от известни юристи, е на прага на парламента. Бъдещето на идеите в този писан в “12 без 5” документ – свикване на Велико народно събрание, намаляване на броя на депутатите, все по-недосегаема прокуратура – също се крепи на върха на протеста, свикван на 2 септември.
Накъде след 2 септември
След 2 септември ще е ясно дали ГЕРБ и коалиционните им партньори ще внесат компрометирания си проект за конституция за обсъждане в пленарна зала. Набавянето на необходимите депутатски съгласия е само претекст – управляващото мнозинство има 116 гласа, а осигуряването на още четири до изискваните 120 едва ли е проблем.
Протестът на 2 септември ще тества и капацитета на парламентарната и извънпарламентарната опозиция. Въпреки отправените от “Позитано” 20 призиви да се участва активно в протестите, за БСП това ще е изпитание предвид разединението по върховете на партията и ожесточаването на вътрешнопартийните битки на фона на наближаващите преки избори за лидер на 12 септември. А за извънпарламентарното обединение “Демократична България” общонационалният протест е шанс да покажат потенциал извън кръга на софийската градска десница.
Всъщност протестите вече успяха – независимо колко демонстранти ще бъдат преброени на улицата. Доверието към властта е изчерпано. Рейтингът на Борисов е нечувано нисък.
Тик-так, тик-так. Текат часовете до 2 септември. И минутите за заложени компроматни бомби. Колко още Борисов ще бави оставката?
Ако институциите се възприемат единствено като голи инструменти за извличане на частни ползи, няма как да се изненадаме, че все повече хора са се захванали основно да се настанят в тях с тази задача.
Извън мрежовите кръгове на управляващите, все по-често може да се открие един почти непоклатим консенсус. В един глас, все повече хора оплакват профанизацията на българската политика.
Живеем с натрапчивото усещане и реалност за необратим срив в неговия базов антропологически гръбнак. Непрестанно сме свидетели на драматично разминаване между очакванията ни за политически и експертен облик и актуалните субекти на институционалната ни публичност. Социалната стълбица изглежда напълно преобърната,
странно неподходящи хора заемат ключови позиции и изпълняват основни роли.
Хиляди всекидневно се хващат за главата и се чудят как е възможно този или онзи да е министър, заместник-министър или депутат. Политическият и административен елит не прилича на национална извадка, а изглежда конструиран от едва няколко обществени подгрупи. Образователната и управленска подготовка отдавна не е и базово условие за достъп до властта, тя просто се осигурява от услужливи „учебни заведения“ като югозападния университет, библиотекарския институт и други. Сривът е директно изписан върху лицата на тези, които ни управляват.
Най-очевидното и все по-често споделяно обяснение за сегашната политическа профанизация е всъщност завръщане към осмислянето на ГЕРБ от годините на първия им мандат и техния абордаж на институциите, преди частичното им нормализиране след протестите от 2013 година.
Най-общо, то се състои в
трансплантация на мрежите, йерархиите и мисленето на организираната престъпност в самата сърцевина на държавата.
Това наблюдение през годините добиваше плътност, конкретика, видимост на механизмите, имената и прякорите на действащите лица. За дълги периоди, мнозина избираха да го оставят в своя мисловен underground. Към този процес имаше обаче и втори компонент, често подценяван или по-скоро просто иронизиран, но с не по-малко неприятни последствия.
Той се осъществяваше предимно през „втория човек“ на партията и съдържаше в себе си най-различни, еднакво ерозиращи подходи – откровена милиционерщина, удар по всякакви формални механизми за селектиране и управление на институции, монетизиран достъп до тях, де факто културна контрареволюция и други.
Събирането на тези две динамики може да обясни голяма част от политическия и институционален срив, който страната изживя през последното десетилетие. В същото време, немалки части от обществото се представят просто като жертва на все още управляващата партия, с нулев принос и съпричастност към повсеместната публична профанизация, от която сега трябва спешно да се търси изход. Реалността е, че през последните години се случиха
поне три по-общи и широки социални и културни размествания, които улесниха процеса.
Първото е от граждански към патриотарски фокус в общите дела на страната. Някъде през последното десетилетие, българското общество се умори от реториката и амбициите на прехода, зад който всъщност остана скрита и неартикулирана задачата на пълноценната модернизация. Усилията за цялостна промяна бяха поверени на европейския интеграционен процес и когато той се случи, инерцията постепенно изчезна.
Напъните за институционално съграждане, за културно израстване в полето на гражданския ангажимент, компетентност и усилие започнаха да губят скорост и посока. Гражданското общество престана да е всекидневна задача и бе обрисувано като платен активизъм, скептицизмът към него се увеличи.
Погледнато в най-макро план, сякаш в тези години повечето българи просто решиха, че задачата е като цяло приключена, независимо от често срещаното рутинно мрънкане в обратна посока. Фокусът върху гражданско-институционалната работа на нашата промяна допълнително се притъпи от възхода на патриотарското отношение към света около нас. Сякаш колективно решихме просто да го приемем такъв, какъвто е. Махнахме от него дефицитите, които идентифицирахме десетилетия, простихме му повечето грехове, приписахме му ценност, а хаосът ребрандирахме като естествена динамика и пъстрота.
И оставихме настрана задачата на гражданското ни и институционално съграждане.
Второто изместване засяга легитимността и подкрепата за типа политическо представителство и се изразява в преход от представителна към пряка демокрация. Поне в желанията и очакванията на мнозинството български избиратели. През последните години атаките срещу институциите на представителната демокрация не просто се умножиха, а се превърнаха в политически мейнстрийм.
Парламентът е традиционно най-критикуваната институция, а партиите отдавна не се възприемат като ценни и основни структури за функционирането на съвременната демокрация. По нашите земи, те са вече просто необходимата законова черупка на иначе персоналните, вождистки проекти. Все повече хора искат да приемат закони и ключови управленски решения с референдуми, въобще подкрепят всякакви маневри, които заобикалят институционалните и правни сложнотии.
Всъщност, за този манталитет институциите са вид конспирация, гъста и непрогледна мрежа от фалшиви норми, правила и ограничения, чиято цел е да фрустрират единната народна воля. Флагманът на референдумите, Слави Трифонов, сега върви към политическите върхове с комбинация от призиви за пряка демокрация и разглобяване на представителната конспирация. Очевидно е, че в подобна среда програмата за развитие и укрепване на механизмите, нормите и правилата на институциите на съвременната демокрация отстъпва и минава на заден план.
Ехото на повика за пряка демокрация е бунтът и подкопаването на възприеманите за нелегитимни представителни структури. Не е никаква изненада, че по този начин те се превръщат в още по-лесна плячка в и без това достатъчно крехката политическа ситуация на тяхното развитие.
Третата промяна е свързана с реакцията на
общия срив в цялостната легитимност на политическата система,
начините и резултатите от нейното функциониране и отчуждаването от нея. В немалка степен тук функционира по-обща логика или разочарование и то е свързано с публичните и индивидуални интерпретации на прехода.
В България той има битие единствено през негативните погледи и заключения. Политически, на практика в нашето общество отсъства общност, към която може да бъде отправена позитивна интерпретация за него. В тази ситуация, ние от дълго време се намиране в негативна електорална спирала, генерираща все по-черногледи и песимистични оценки за времето от 1989 година насам.
И от тази гледна точка, не е никаква изненада, че сме свидетели на вълни от делегитимиране на всякакви политически и административни институции, допълнително улесняващо тяхната постепенна ерозия и превземане. Те стават напълно уязвими на мажоритарната атака на хегемонни партии и остават лишени от обществената линия на защита. Нещо повече, от индивидуална гледна точка, вече делегитимираната система се превръща в напълно естествена цел на личен и групов десант.
Ако институциите се възприемат единствено като голи инструменти за извличане на частни ползи, няма как да се изненадаме, че все повече хора са се захванали основно да се настанят в тях с тази задача. Всички тези тенденции улесниха мутренско-милиционерския хибрид, който окончателно помете и беглите наченки на институционална модернизация на страната. Оставките не трябва да замъгляват тази картина, защото без нейното разбиране и преодоляване след няколко години ще бъдем отново в изходната ситуация на поредните протести.
От година насам САЩ и Русия имат споразумение за избягване на инциденти между техните военни в Сирия. То напомня, колкото и условно да е, на клаузата в т. 14 от договора между България и Русия, в която се говори за “взаимна” защита на паметници в двете страни, макар практически в Русия да няма какво да се защитава поради липсата на български пеметници в огромната държава, която обаче е пренаселила чрез своята пета колона със свои имперски топоними миниатюрната ни държава както никоя друга бивша своя колония.
Да, приликата е далечна. Като самата Сирия, за която нашите политици обичат да ни съобщават колко близо е до нас (макар един Крим и в географско отношение и като прецедент, свързан с руската агресивност, да е в пъти по-близо до България). И все пак, в Сирия САЩ поддържат по официални данни едва около 500 свои военни, съсредототочени в североизточната част на страната, която е сред малкото анклави извън контрола на Дамаск. Насреща е най-големият руски военен контингент, изпращан от Москва от чужбина от времето на съветската афганистанска авантюра, допринесла съществено за вътрешния разпад на СССР.
Сблъсъкът, състоял се преди няколко дни между две военни машини със съответно американско и руско знаме във въпросния сирийски Североизток, за който Кремъл ревнува америкаците заради намиращите се там петролни кладенци, има не толкова военен, колкото символичен характер. Двете страни се обвиняват взаимно за инцидента, но е факт, че руски военни полицаи удариха със свой автомобил преднамерено американска бронирана машина, патрулираща в договорената между двете държави зона на американско военно присъствие. Случи се в присъствието на руски боен хеликоптер. Американците се изтеглиха от мястото на удара с цел да няма ескалация, след което сирийският клиент на Москва Башар Асад похвали за липсата на такава …руснаците.
Предлогът: американците били предупредени, но препречили пътя на руския патрул.
Да ви напомня това на онзи таран, който руски боен кораб нанесе на украински плавателен съд в Керченския пролив на 18 ноември 2018 година, след като украински конвой се опита да напусне фактическата руска блокада и да премине през нея в Азовско море? И в двата случая става дума за таран, който явно е нареден като демонстрация за руската неотстъпчивост пред чуждоземния враг на плановете на Кримъл да се разпорежда като у дома си в места, който самозвано си е определиа за свои зони на влияние.
Послението е: който оспорва нашата политика ще се сблъска с нас.
Само че САЩ не са Украйна, която не може да се мери с руския милитаризъм, в който Путин от години налива приоритетно и с ускорени темпове миларди от доходите от руския износ на енергийни източници. Във Вашингтон не само не посрещнаха с уплах челния удар на руската военна полиция в Сирия, но и напомниха на Москва какво се случи при наистина пряка военна конфронтация на руснаци с професионалната американска армия край Дейр аз Зур на 9 февруари 2018 година. Малка, но действаща в синхрон с артилерия и въздушни части американска бойна единица, буквално унищожи за минути ревъзхождащото го десетина пъти в жива сила паравоенно руско формирование, което отказа да вземе на сериозно предупреждението на американците да спре настъплението си. Всичко което от Кремъл коментираха след дни на мълчание и отричане беше, че ставало дума само за руски граждни, които не представят официално Русия. Наемници, с други думи.
Защо им е нужно на руските части в контролирания от САЩ и кюрдските Отряди за защита на населението относително малък регион да провокират подобни сблъсъци със САЩ можем само да си представим в рамките на политическото мислене в Кремъл. Там гледат на Сирия като на свой триумф , от който нямат намерение да отстъпват въпреки нееднократните твърдения на Путин, че ще изтегли руските войски след победата над Ислямска държава (за която САЩ и американсските съюзници, особено кюрдските отряди, допринесоха съществено). Вместо това преди седмица Русия получи “съгласието” на изпадналия в пълна зависимост от Москва Башар Асад да бъде разширена руската военна база край пристанището в Латакия.
Между онази руската катастрофа край Дейр аз Зур, която доведе по данни на местни и международни медии до 300 убити руски наемници от т.н. частна армия “Вагнер” за броени минути, и сегашния сблъсък между двете машини на двете чужди армии имаше и трети инцидент през януари тази година. Отново ставаше дума за опит на руснаците да преминат през контролиранта от САЩ и техните съюзници зона. Целта на руснците е била да “посетят” нефтено находище, но са били блокирани от американски части.
Според Русия американците печелят от добивания в тази част от Сирия (цели) 30 милиона долара годишно. Дали обаче този добив в Румейлан е достатъчно основание за ревнивите руснаци отново да провокират САЩ в Сирия или те се целят в самата легитмност на американското военно присъствие, което от самото начало на конфликта в тази полуразпаднала се държава обясняват с жажда за петрол?
Трудно е за вярване, че Вашингтон ще харчи стотици милиони за финансиране на операциите в Сирия, за бъдат добити практически незначителни количиства метен нефт. При това на фона на факта, че за първи път САЩ изпровариха Русия по този показател от собствени източници на своя територия.
Повече от очевидно е, че става дума за геополитическа игра, която напомня на ръмженето на съветски танкове броня срещу броня на границата в Западен Берлин на прословутия Чекпойнт Чарли. Но и в тази аналогия има големи разлики, съотнесени към днешния ден. Защото в годините на онова раздление на два лагера СССР не само господстваше в половин Европа с пряко присъствие на свои войски, пристигнали като освободители, но заседнали като окупатори , но и се радваше на международната подкрепа ако не на цели континенти, то на десетки сателитни държави в Азия, Африка и Латинска Америка.
Днес Путин е безспорен световен шампион само в едно отношение: той успя да похарчи тази съветска комунистическа междунродна легитимност в очите на антиамерикански настроени дърави и техните народи и да постигне международна изолация, в каквато Русия не е изпадала от самото й възникване при Петър Първи, преименувал Московията в Руска империя през 1721 година.
По всичко личи, че Путин Първи нехае за този свои небивал успех. Него го интересува да се представи в очите на своите сънародници за силна ръка, която не се колебае да посегне на шепа американци в неговата сирийска губерния. Това е къс хоризонт, който говори за късогледство и едва ли ще налее нова гордост в посърналите руски чувства на имперско его. Защото Путин е обречен да отговаря не пред американците, а пред руснаците за никому ненужната в самата Русия военна конфронтация в Сирия, неразбираема за самото руско население, страдащо от системни проблеми в слабо развитата инфраструктурно Русия, нуждаеща се отчаяно в самата Русия от харчените в чуждата пустиня средства за строеж на пътища, газификация, образователна система, научна дейност и цялостна модернизация на руската икономика, чийто дял от световната се колебае някъде под 2 процента и в това отношение изостава от държави – джуджета в Европа и Азия.
„Мнозинството знае как да протестира, но, след като се прибере вкъщи, липсва силна политическа организация, която да стъпи на неговите усилия, за да се стигне до съществена политическа промяна.“
„Опозицията не може да постигне нищо съществено, защото се състои от милионери, социалисти и чисти лидери. В резултат вземането на решения от тяхна страна и създаването на съюз са обречени на неуспех поради конфликтни интереси и тенденцията да се обвиняват взаимно при неуспехи и провали.“
Тези думи не се отнасят за София, а за Бейрут. Принадлежат на политическия анализатор Халед Абу Захр в Arab News.
И ако сравнението София-Бейрут през 2020 все още звучи стряскащо и донякъде произволно, огледалото на Бейрут предлага удивителен и нов поглед към българската ситуация.
Експлозията, която избухна в Бейрут на 4 август, стресна с мащабите си и с причинените жертви и разрушения. Тя роди в Ливан хаштага #Beirutshima – по аналогия с атомната бомба, хвърлена на 6 август 1945 г. над японския град Хирошима. Правителството подаде оставка, разследването на причините продължава, а все повече свидетелства сочат, че експлозията е свързана с Хизбула. Показват и колко силно Ливан е в ръцете на тази военизирана ислямска партия, създадена и финансирана от Иран.
Хизбула звучи страшно, но когато човек попадне в Бейрут, разбира, че
страшното е друго – представянето на тази организация с напълно човешко лице.
Плакатите на Хизбула в южната част на Бейрут са естествена част от пейзажа – като пазарите, пълни с усмихнати и любезни продавачи.
И не е само това. Рекламите дават да се разбере колко силна социална кампания води Хизбула, подпомагайки образователни и културни инициативи на хиляди младежи от бедни семейства. В книжарниците на модерните бейрутски квартали могат да се видят изложени множество книги за мисията, социалната роля и смисъла на Хизбула.
Това объркване – кои са добрите и кои са лошите – е част от разбирането за сложността на промяната. В една чужда страна веднага разбираш, че не можеш да влезеш в нейното настояще, ако не влезеш в нейното минало. В такава ситуация човек изпитва необходимост да отиде, например, в музей, за да свери историческите си знания с тези на местните официални разкази.
Гражданската война в Ливан продължава повече от 15 години – от 1975 до 1990 г.
Макар оттогава да са минали 30 години, в страната няма музей, който разказва за войната. Тази тема липсва от учебниците по история. Все още няма официални данни за убитите, нито за безследно изчезналите.
Преди няколко години, по идея на архитекти и с частично финансиране от Франция, една полуразрушена жълта къща в центъра на Бейрут – Бейт Баракат, строена между 1924 и 1932 година, разделяла по време на войната враждуващите фракции, е превърната в място на памет. Първият по рода си мемориал, който да разказва за войната и да създаде пространство, в което „хората да бъдат заедно“, по думите на архитекта Йусеф Хайдар, който отговаря за частичното възстановяване на сградата.
Въпреки доброто начало, сградата е рядко достъпна за посетители и проектът е пред провал. Според мнозина в Бейрут, това отразява факта, че хората, виновни за войната, все още управляват страната. Експлозията в Бейрут прави още по-неясно бъдещето на инициативата.
В Ливан няма друго място, в което човек да научи нещо за близкото минало. Така страната живее десетилетия наред в пост-травматична ситуация, в която жертви и агресори съжителстват, а фактите, причините и следствията за трагедиите остават исторически недокументирани в публичното пространство. Точно в годините на този вакуум се крие и раждането на Хизбула.
Донякъде това прилича на една част от българските проблеми –
тези, които уж са днешни, но всъщност се крият в миналото.
Опитите през 2012-2013 година да се създаде музей за репресиите на Държавна сигурост не срещнаха държавна и политическа воля и съответно не се случи нищо. Разговорите тогава показаха прилики с ливанската история – преобладаващото усещане беше, че би било цинично да има музей на ДС, след като страната продължава да се управлява от службите.
„ДС не е история, не е минало. Във фирмата, в която работя, често чувам разговорите на колегите, на маса те цинично разказват вицове и случки за периода си на служене в ДС, сега, когато имат проблем, те знаят каналите, имат свои хора и се оправят“
Вероятно мнозина като мен, пътувайки из България с приятели чужденци, които искат да се ориентират в объркването си – „кой управлява България?“ – и да потърсят обективно историческо знание за времето на комунизма, са прибягвали наивно до посещение на регионален или друг исторически музей -за да установят, че историята на социализма липсва там, а се разказва най-добре неофициално – на маса, на двора или на пазара.
Нашето свикване, че това е така, прави възможен вакуума, в който могат да се настанят всякакви чудовища.
Това е урокът на Ливан.
Ако посетите Ливан като турист, ще се радвате на зашеметителни природни гледки, прекрасна храна, великолепни исторически старини, задушевни компании, чудесни разговори. И заедно със своите нови приятели ще разсъждавате – как е възможно да има толкова слаба и разпокъсана опозиция, толкова корумпиран политически елит, толкова слабо правителство и толкова силна, растяща в сянка, подкрепа за организация, защитаваща чужди интереси в Ливан – Хизбула. Въпросът за Хизбула, влиянието на Сирия и Иран в Ливан и политическото развитие на Ливан е разбира се много по-сложен исторически.
Това, за което става дума тук, е колко нормално се раждат подобни политически чудовища, с нашето собствено участие, свикване и привързаност към охолство и добър живот.
„Тези, за които националният суверенитет не е предмет на договаряне, тези, които не биха допуснали консенсус над националните ценности, тези, които можеха да обединят хората – бяха отстранени – по един или друг начин“, пише политическият анализатор на Ливан Халед Абу Захр. „Опозицията беше превърната в шепа парчета, неспособна да мобилиза огромните недоволни претестиращи маси и тяхната спонтанна подкрепа. Стотици хиляди, дори милиони, можеха да излязат на улиците, без да се постигне политическа промяна“.
Ако този текст ви звучи песимистично, нека кажа още, че в Ливан има невероятно силни граждански и доброволни организации, че страната е приела над два милиона сирийски бежанци, че младите искат да живеят там и не са загубили надежда за страната си. Че кризата в момента действа като лакмус на добрата воля. Това също е огледало, в което можем да видим себе си.
С арести започна „Походът за мир и независимост“ в столицата на Беларус в неделя, на който десетки хиляди хора за пореден път поискаха оставката на президента Александър Лукашенко.
Задържани са поне 125 души. Те бяха отведени от жандармерията с бусове за превоз на затворници под викове „Срам!“ от протестиращите.
Протестът е 22-и пореден след изборите на 9 август, когато Лукашенко спечели шести пореден мандат като държавен глава. Протестиращите смятат резултатите от изборите за манипулирани. Европейският съюз и други международни организации също не признават резултатите.
Протестираща в Минск
През първите 4 дни на демонстрации в Беларус, полицията задържа близо 7 000 души, имаше и стотици ранени. Полицаите използваха гумени куршуми, гранати и палки срещу хората. Най-малко трима протестиращи починаха. Свидетелства за побоите и издевателствата над хората напълниха социалните мрежи и чуждите медии.
Многохилядния „Марш за мор и независимост“ в Минск
Преди протеста в неделя Министерството на вътрешните работи на Беларус предупреди гражданите да не участват в неразрешеното мероприятие. Полицията огради с метални огради през нощта срещу неделя площад „Независимост“ в центъра на Минск, където се събират протестиращите.
Властите препоръчаха на журналистите, които отразяват събитието, да стоят поне на 100 метра от протестиращите „за тяхна собствена безопасност“.
Преди ден беларуският Съвет за сигурност отне акредитациите на поне 17 журналисти от международни медии, които отразяват протестите. Засегнати бяха четирима журналисти от беларуската служба на Радио Свободна Европа, един от телевизия Current Time, съвместен проект на Радио Свободна Европа и „Гласът на Америка“, и по двама от британската обществена медия Би Би Си, от германската телевизия ARD, от информационните агенции Ройтерс и Франс прес.
Министерството на външните работи на Беларус посочи като причина за отнемане на акредитациите съображения, свързани със сигурността.
Много служители на реда бяха изкарани на улиците срещу протестиращите
В неделя пресслужбата на руското президентство съобщи, че Лукашенко ще се срещне в следващите седмици с руския си колега Владимир Путин. Путин подкрепи Лукашенко и призна изборите в Беларус за легитимни. Преди дни той каза, че Русия ще създаде резерв от специални части, които „при нужда“ да се намесят в Беларус. Той уточни, че засега няма нужда от навлизане на тези сили в страната, докато „екстремистките елементи в Беларус не минат границата и не започне вандализъм“.
Самият Лукашенко смята, че протестите са предизвикани от САЩ и Европа, и посочи като конкретни подбудители балтийските страни, Полша и Чехия. Той каза, че ако се наложи, ще използва армията срещу хората на улиците.
Национално съвещание на прокурорите – Иван Гешев и бившият главен прокурор Никола Филчев, който е в експертния съвет на Гешев
„Да ви кажа защо сме мафия. Мафия сме, защото внесохме светлина в мрака, не на думи, а с дела, както ни е завещал Апостола на българската свобода Васил Левски“.
И още: „Мафия сме, защото показахме, че няма да допуснем двойни стандарти – едни за хората с милиарди и политическо и медийно влияние, и други – за останалите българи. Така, както беше десетилетия.“
Това са цитати от обръщението на главния прокурор Иван Гешев към няколкостотин прокурори и следователи. Седмицата, която си отива, започна с Национално съвещание на тема „Отстояване на независимостта на българската прокуратура с оглед предотвратяване на риска от тежкото нарушение на върховенството на закона съгласно чл. 7 от Договора за Европейския съюз“.
Оставям настрана недоумението дали е нормално ударният акцент в обръщението на един главен прокурор на готвения като голямо пиар събитие форум, да бъде обяснението (и уверението), че Прокуратурата на Република България не е мафия. Дълбоко метафоричен впрочем акцент, от който някои прокурори може да са се почувствали неловко.
Оставям настрана и еднотипните речи на включените в програмата, естествено в пълен синхрон с обръщението на Гешев, за застрашената независимост на прокуратурата и прекрачената вече „червеита линия“, сякаш генерирани от една и също елекронна машина (През седмицата прокуратурата продължи да разпраща копия от тях. Ще отбележа само детайла, че на снимка на един от изказващите се, пролича, че отгоре на листа е написано името и регионалната прокуратура, от която е. Или изказването му е било разпределено. Или го е изпращал за съгласуване предварително).
Изказванията, пропускаха доводите на логиката и практиката, че не посочениите врагове в лицето на критичните към Гешев, а управляващите имат политическия ресурс да им отнемат „независимостта“ (по тях) или безконтролността (което е реалният проблем) – нещо което нито ГЕРБ, нито Борисов персонално показва, че има за цел, напротив.
И се връщам на обяснението на Гешев, „защо (не) сме мафия“, по-точно на два от аргументите му.
Няма да допуснете двойни стандарти? Вие ги утвърдихте
„Показахме, че няма да допуснем двойни стандарти“. Твърди главният прокурор. Не, не сте показали.
Прокуратурата на Гешев счупи основен принцип на правото, като въведе деление на гражданите на олигарси и обикновени хора, за които тя уж работела, а не на спазващи и нарушаващи законите, каквито са задълженията й по конституция, в която непрекъснато се кълне. Но премълчава поведението си сред фалангата на олигарсите, където играе с все сила двойният стандарт, както и сред онези властници, които са имунизирани благодарение на обвързаността на техните кукловоди с прокурорския връх.
Какво друго освен двоен стандарт е да не се заинтересува прокуратурата от схемата в разследването „Осемте джуджета“, нарушенията в т.нар. летни сараи на Доган, схемата със студения резерв итн. Какво друго освен двоен стандарт е чадърът над довчерашния финанов министър Владислав Горанов за загубите от 700 млн. лв. за бюджета от облекченията на вече обвиняемия Васил Божков?
Внесли сте светлина в мрака? Не, само контрол над тъмнината
„Внесохме светлина в мрака“. Заяви главният прокурор (впрочем наблюдатели отбелязаха, че тази реплика е свързана с масонството, но няма да влизам в тази тема).
Дни преди прокурорското събитие в резиденция „Бояна“ (където оказа се, живеел вече и Гешев) сайт, известен с подкрепата си за главния прокурор, публикува статия с програмно звучене като промоция на предстоящия форум, определен за безпрецедентен. Един абзац от нея заслужава да бъде цитиран:
„Властта също се страхува от прокуратурата, това личи и от неособено успешните опити за произвеждане на нова Конституция. Но не само от институцията прокуратура се страхуват премиерът Бойко Борисов и част от приближението му в управлението, а по-конкретно от настоящия главен прокурор Иван Гешев. Защото и за малките деца вече стана ясно, че той явно променя модела на работа на обвинението с доста бързи темпове, както и че, ако има магистрат, който е способен да обвини Борисов и да го изпрати на съд, то това е именно Гешев.“
Мек знак, че може да бъде видяна сметката на един от триадата, за да бъде спасена тя и идеолозите й? Или явен шантаж да се вразуми навреме формалният властник пред реалните властелини…
Казано иначе: в мрака се пропускат контролирани процепчета светлина, но не за прогонване на мрака и не за просветляване на публиката, а като знаци към онези, от които зависи реформата на прокуратурата. Там – в контролирания мрак, а не на слънчевата поляна на прокурорския форум, се решават проблемите на властта, включително и тази на Гешев и Борисов. А не, ще повторя, в гръмките, окъпани в светлината на прожекторите обръщения и речи, предавани като първа новина по радиа и телевизии.
Та на въпроса „Защо сме мафия“ ли?
Заради това, което никога не опровергавате с действия, а покривате с грандиозни бляскави демонстрации. Червената линия отдавна е прекрачена. И в контролирания мрак, представян ни като светлина, Гешев опитва да (у)държи цялата власт.
В очакване на големия втори септември, когато гражданите сме решени да дадем решителна битка на управляващите, продължава да ме гризе един въпрос: защо точно сега избухна цялото това недоволство, пише Ивайло Дичев.
Протестиращи в триъгълника на властта в центъра на София
Вярно, че главният прокурор прекали с разгласяването на следствени материали, арести, брутални изказвания и разбира се – с атаката срещу президента, символ на държавността. Но пък кога пък е било високо доверието в прокуратурата? Що се отнася до простотията на управляващите, тя не е новина – свикнали сме да се срамуваме от тези, които сме излъчили, а изтеклите записи само дават форма на Байганьовския ни национален комплекс.
За кражби, подкупи, незаконни строежи си говорим от години; правителствените медии пускат някакви контра-обвинения и всичко потъва в блатото на „всинца са маскари“. А що се отнася до интернет комуникацията, и тя вече не е новост, отдавна се възмущаваме от разобличаващи клипове, препращаме бунтовни подкасти.
Различното е пандемията, това казват всички. Но как точно влияе тя на политическия процес?
Финтът на Борисов
На пръв поглед гражданите се бунтуват и срещу карантинните мерки, които държавата им налага – в места като Америка не-носенето на маски е политическо изказване за принадлежност към алтернативната десница, носенето им – към либералните демократи.
У нас като че ли протестите не са се определили по отношение на вируса. Като ловък популист г-н Борисов финтира динайърите и от сериозна карантина изненадващо премина към пълно вдигане на забраните. С което раздели ковид-опозицията на такива, обидени от първоначалните мерки, и такива, уплашени от тяхното внезапно вдигане.
Това, което пандемията със сигурност засили, е ролята на държавата. Не само здравни мерки се налагат силово. Отново се появиха граници, дори в Европа. Размишляват как да върнат стратегически производства, заминали към Азия.
Правителствата почнаха да разпределят многомилиардни помощи; протекционизъм и държавната намеса в икономиката вече не са мръсни думи. Управляващите се мъчат да убедят гражданите, че положението е драматично и затова трябва да им се дадат изключителни правомощия. Но в страни с ниско доверие във властта като нашата това – след едно първоначално стъписване – ражда точно обратната реакция: мобилизация срещу онези, които се предполага, че ще злоупотребят с извънредните си правомощия. Т.е. ако смятаме, че крадат, сега се опасяваме, че се канят да крадат още повече.
В подобна ситуация само управления с висока степен на легитимност (например в Берлин) си позволяват да забраняват протести – в София това изглежда немислимо именно защото внезапно порасналата роля на държавата плаши.
Нали говорим за съсредоточие на цялата политическа, икономическа, медийна и прокурорска власт в един център – остава и една карантина да ни наложи легендарният Кой.
Усещане за обща съдба
Има и една по-дълбока причина за изблика на гражданска енергия. Природното нещастие донесе усещането за обща съдба. И това – независимо дали вярваме, че има или няма вирус.
Пандемията върна принадлежността ни към държавата, къде заради карантината, къде заради икономическата криза, накара ни да мислим, дали ще пазим околните или обратно – ще се бунтуваме срещу медицинските власти. Ако щете тя върна в България огромно количество студенти и мигранти, защото, според един древен архетип, човек боледува и, недай боже, умира в родината си.
Какво да правим така озовали се заедно? Този въпрос досега все по-рядко си задавахме, защото недоволните гласуваха с краката си и гражданският гняв не стигаше точката на взривяване. Уловени в тази нова зависимост един от друг ние се заехме да променим системата. Не знам какъв ще е финалът, но със сигурност това усещане за обща съдба вече има важен ефект върху гражданите – ще ни е нужен този рефлекс и в бъдеще, например когато приближи екологичната катастрофа.
Ценностен сблъсък
Не мога да виня и гражданите, които с телата си се хвърлиха да защитават властта – не тези, които карат като говеда в униформени сини костюмчета, а искрено вярващите в ориенталската ни стабилност. Преживяваме сериозен ценностен сблъсък, който може да преучреди не само институциите, но и позавехналата ни нация; в него трябва да участваме всички. Защото в интерпретирания от Кенеди пасаж на Данте „най-горещото място в ада е отредено за онези, които в момент на морална криза запазват неутралитет“.
Режисьорът Галин Стоев е автор на най-обсъждания текст през тази седмица. Той написа отворено писмо до премиера Бойко Борисов, което хиляди хора споделиха в социалните мрежи с подкрепа към казаното и дори „подписвайки се“ под него. По този повод „Дневник“ разговаря с него, но не само за силната му позиция, а по много теми.
Поводът за това е друг, но за да не е както обикновено – изкуството в края на новините, да започнем с него. Върху какво работите в момента?
– От няколко месеца замислям проект върху една от ранните пиеси на Чехов -„Иванов“. Проблемът с Чехов е, че е написал малко на брой пиеси, които всички искат да поставят, особено във Франция. В този смисъл е трудно да намериш партньори и театри, които да са склонни да инвестират в нов проект по Чехов. За това в продължение на години и аз не мога да стигна дотам, че да направя представление по негова творба. И така след пореден провал на една поредна идея за работа си казах, че ще взема „Иванов“, но ще намеря автор, който да го пренапише изцяло.
Причината за това беше, че докато го четях установих, че Чехов пише по начин, който продължава да ни докосва дълбоко, но театралната форма, в която е бил принуден да пише в края на 19 и началото на 20 в. някак си ограничава резонанса на същността на написаното. Затова си казах, че ще е добре да го пренапишем наново, базирайки се на „Иванов“. Обърнах се към един много интересен норвежки драматург – Фредрик Братберг и му разказах всичко това. Той написа текста на норвежки и тези дни чакам да получа френския превод, за да го прочета най-после. Идеята е такава – един класически руски автор, който е в основата на модерната и съвременна драматургия, ревизиран или пренаписан от един съвременен норвежки автор, за да бъде поставен от един български режисьор с френски актьори. Моят професор Крикор Азарян винаги е казвал: „Като извадите гарга на сцената, нека да е рошава!“.
Идея зад този експеримент е главният герой да бъде разгледан по алгоритмите на т. нар. теорията на колапса. Тя започна да става все по модна напоследък. Това е теория, която се базира на колапса на Съветската империя и налага алгоритъма му върху срутването на капитализма, което преживяваме в момента. Според един социолог – привърженик на тази теория, през 30-те години на миналия век Сталин успява да превърне една селска и разпокъсана държава каквато е била Русия, в една от най-мощните индустриални сили.
Направил го е чрез електрификация, строежа на железопътни линии и т.н. Това, разбира се, е станало с цената на нечовешки жертви. През 60-те години някъде по системата започват да се появяват бъгове. Но те обикновено са дълбоко скрити и никой не ги вижда, никой не може да ги регистрира веднага. Хората имат усещането, че нещо не функционира както трябва, но не виждат проблемните точки защото те са под повърхността. В края на 80-те години натрупването на пасиви достига до ниво, от което колапсът става необратим. Обикновено той се случва за много кратко време – руската империя се срути за три години, което съпоставено с вечността е абсолютно нищо, и никой не е подготвен за това, никой не го е очаквал.
Този тип логика привържениците на теорията на колапса се опитват да извлекат като принцип и да проверят как действа върху актуалната ситуация – политическа, икономическа, екологична…
Аз си казах, че мога да взема главния герой в „Иванов“ – човек в много дълбока депресия, който не може да обясни какво точно му се случва и да го разгледам като затворена система, която ще претърпи този колапс. Депресията му трябва да унищожи и него и всичко останало наоколо и това да породи театър и да се превърне в нещо интересно за гледане. Това е, което подготвям в момента. То ще се случи след малко повече от година, ако всичко върви добре.
Междувременно имам две други представления които правят репризи – едното ще бъде в театър „Одеон“ в Париж през март – април следващата година и ще се играе всяка вечер в рамките на един месец. Това е „Двойното непостоянство“ – един класически френски текст от Пиер Мариво, който под предлог, че разказва една любовна история прави безпощадна дисекция на социалните напрежения между богати и бедни, между властващите и подчинените. Предстои ми и турне из Франция с една от последните пиеси на Иван Вирипаев – „Непосилно дълги прегръдки“, постановка, която получи годишната награда на Гилдията на френската критика за 2019-та.
Как се отрази кризата с коронавируса върху това, върху проектите ви, върху зрителите?
– Кризата се отрази много тежко върху целия сектор на изпълнителските изкуства и това се случва на глобално ниво. Всички хора, които се занимаваха с живо изкуство, с изкуство което предполага да се съберат и да споделят общо време и пространство, не можеха да упражняват работата си. Сякаш изведнъж си дадохме сметка, че животът може да продължи чудесно и без нас. Тогава на повърхността изникват много по-важни въпроси: Какъв е дълбокия смисъл на това което правим? Достатъчно ли е да забавляваме хората, да им предлагаме бягство от реалността или трябва да настояваме за нещо много по-съществено? Всички тези екзистенциални въпроси ни разклатиха много.
Мислите ли, че кризата с коронавируса ще има някакво трайно отражение и след свалянето на ограничителните мерки? Често споделяното мнение е, че нищо от тук нататък няма да е същото.
– Разбира се, че нищо няма да е същото, но важно е също и в каква степен ще се различава от това което е било. Така че трябва да се научим да прецизираме тази диалектика, когато говорим за бъдещето. Мисля че много от рефлексите и настройките ни щe се променят. Длъжни сме да ги променим. На всички ни е ясно, че скоростта, апетитът и дори лакомията, с които правихме всичко до сега не можеха да продължават до безкрай. За това мисля, че трябва да се промени отношението ни към света, начинът по който пътуваме, по който избираме какво да купим, къде да инвестираме, да сме наясно защо го правим. Но това ще е дълъг процес.
Как помогна френската държава на творците в условията на пандемия? В България подкрепата, особено за творците на свободна практика, предизвика тежка полемика.
– Разликата между България и Франция е в това, че там всички са свободно практикуващи артисти, няма артисти на щат. Там има социална система, която функционира вече повече от пет десетилетия и от нея могат да се възползват всички – актьори, режисьори, сценографи или технически лица работещи за създаването на един спектакъл. За да се ползваш от привилегиите, които държавата ти дава като артист, трябва да покриеш норматив от изработени часове през годината.
Те се доказват с договорите за работа. Когато покриеш този норматив в продължение да речем на 6 месеца, през следващите шест, през които нямаш ангажименти, а понякога дори и цяла година, можеш да получаваш помощи равностойни на парите които, си изработил в рамките на договорите си. Схемата е такава че колкото повече пари си изработил, толкова повече ще получиш и от държавата. В прозореца, през който получаваш помощи, трябва да намериш нови проекти и ангажименти. Има, разбира се, актьори, които работят непрекъснато, но и други, които не могат да намерят достатъчно работа и затова трябва да сменят професията си.
Този механизъм продължи да работи и по време на кризата с коронавируса, когато всички предварително планирани проекти и представления бяха отменени. Тогава ние, театрите които са субсидирани с публични средства, решихме да изплатим всички хонорари за представленията, които не са се изиграли до края на сезона. Решихме така, защото това се бе случило не по вина на актьорите и те не би трябвало да понесат пасивите от тази ситуация. Така ние изплатихме финансовите си ангажименти към тези трупи, артисти и изпълнители въпреки че те не са играли. А това им позволи да запазят обема на изработените си часове, които имаха по договор, за да могат след това да поискат съответните помощи от държавата. Тоест сега е възможно през целия сезон да нямаш договор за работа, но след това да получаваш помощи именно заради кризата.
Освен това целево започнаха да се дават средства на театрите за различни програми, свързани с кризата и справянето с нея. По последни данни френската държава ще отдели над 430 милиарда за подпомагане на културния сектор.
В България, съвсем по нашенски, веднага влязохме в противопоставяне и дори някакъв министър си позволи да нарече свободните артисти „маргинали“. Това издава перверзното мислене, включително на политиците, които определят тези хора като несъществуващи, като субекти, които трябва да бъдат оставени на пътя и да умрат от глад. Този тип логика е абсолютно непонятен във Франция защото там и чрез образованието и чрез възпитанието още от малки децата научават, че културата е стойност. Те са научили, че културата е способна да завърти и колелото на икономиката.
Когато преди почти 20 години имаше мащабна стачка на всички работещи в културата и Международния театрален фестивал в Авиньон беше анулиран, изведнъж всички се дадоха сметка, че хотелите и ресторантите са празни, че икономиката на един туристически град, който цял месец живееше с този фестивал, се оказа без никакви приходи. Театралният фестивал Варненско лято например, вече повече от десетилетие успя да възпита публика, която не съществуваше преди това във Варна. Той не само успя да отвори съзнанието за това, какво е да гледаш театъра на чужд език, да видиш чужди естетики, но също и успя да завърти цяла една икономическа структура около себе си. В този смисъл във Франция културата е разглеждана от всички страни, тя е ценност, която не можеш да поставяш под въпрос. Във Франция културата е икономика, но и държавна политика.
Смятате ли, че платформите, които предлагат онлайн театрално и филмово съдържание, ще се окажат печеливши от пандемията в дългосрочен план?
– Интересът към тези платформи със сигурност ще продължи да нараства, но те не могат да изместят живия контакт с театъра. Още в края на сезона, преди лятото, в Тулуза започнахме да промотираме следващия. Направихме едно филмче, в което аз и моят изпълнителен директор представяме 35-те заглавия, които сме подготвили и отворихме абонаментната кампания. Във Франция хората се абонират за театрални представления, защото така излиза по-евтино, а освен това знаят колко пъти в годината, на кои дати и на кои представления ще отидат. Абонаментът тръгна много добре и за това съм с чувството, че хората имат нужда да се върнат при театъра на живо, жадуват за това.
Това беше разговор с режисьора Галин Стоев, да се върнем към гражданина. Какво Ви провокира да напишете открито си писмо до Бойко Борисов? То беше много четено, споделяно и коментирано.
– Откровено казано в това писмо няма нещо, което вече да не е било казвано някъде, някога от някой друг. В този смисъл писмото успя да формулира неща, които страшно много хора си мислят, но по една или друга причина не могат да кажат. А дори и да могат да го направят, няма да бъдат чути. Затова писмото е опит за синтез на всичко, което се е натрупало като поглед, като мнение, като гледна точка към това, което българинът живее вече доста години. За мен лично въпросът по-скоро беше дали си струва да го напиша и с това да си съсипя края на отпуската, или просто да махна с ръка, както аз, а и всички ние обикновено правим, защото знаем, че това няма да доведе до нищо.
В едно такова лашкане между позитивното желание да допринеса с нещо и едно черногледство, от което сме заразени всички, аз изкарах едни 10 дена, говорейки с различни хора по различни поводи за случващото се. И така докато една сутрин станах и усетих, че това е нещо което мога и трябва да изразя. Отне ми време да намеря верния тон и да не пресъздам отново тази иначе силно нарцистична природа на хулене и плюене, в която и аз, като повечето българи, съм много талантлив. Казах си, че ако го правя, трябва да се опитам да намеря тон, който да е едновременно учтив, мек, но и твърд.
Това желание беше родено от убеждението ми – че така повече не може. В един момент си казваш: Хайде, стига толкова! То е като да оставиш деца да безчинстват и в един момент трябва да им удариш по един шамар, за да ги кадрираш.
Разбира се, легитимен е въпросът от къде на къде ще се изказвам аз, след като не живея тук? Но аз всъщност следя много внимателно какво става, особено когато се появи такава енергия, когато хората излязат по площадите. А и това, че не живееш тук не те прави автоматически нечувствителен към случващото се.
Другият ми мотив беше, че от различни страни започнаха да се чуват упреци и към интелектуалците. В този смисъл трябва да призная, че ако в моята ситуация има някаква привилегия, то е, че аз не съм зависим от тукашния контекст, от това дали ще получа работа или не. Затова си казах, че трябва да използвам тази привилегия макар и с риска после върху главата ми да се изсипе какво ли не.
И все пак, защо хората на изкуството и интелектуалците, с няколко малки изключения, са невидими в това, което се случва на улицата сега?
– За да отговорим на този въпрос трябва да се върнем години назад. Интелектуалците и хората на изкуството по принцип са невидими през последните години в България, Те бяха целенасочено маргинализирани, изтрити, към тях никога не беше демонстрирано внимание. Да не говорим за културна политика или визионерска стратегия за културата в България. Този дискурс отсъства от политическия кадър и когато гледаш отстрани си казваш: Ама тези политиците, може би не знаят че има такова нещо като култура, че има такава възможност за развитие.
Затова тук трябва да се започне поголовна педагогическа дейност, да им се обясни.
Кой да започна тази педагогическа дейност, Вежди Рашидов или Боил Банов?
– Ето, това също е много интересно, но и показателно – изборът на хората, които трябва да се занимават с култура в България. Те или нямат легитимността и влиянието да наложат някакви приоритети, или пък размишляват в конструкции отпреди 100 – 200 години.
Точно обратното – на нас ни трябват хора, които да „прожектират“ идеите си върху следващите 100 – 200 години, за да е ясно какво искаме да се случи с България и дали изобщо искаме да я има? Но от нескопосания избор на хората, от които зависи всичко това, става ясно как властта се отнася към културната идея. В тази обстановка е много трудно и почти жестоко ние да настояваме и да очакваме нещо от интелектуалците, на които в продължение на години е обяснявано, че не съществуват, че не ни интересуват и изобщо да не ни занимават. „Недейте да ми плачете!“, нали така им каза веднъж нашият премиер?
Не може да приемаш, или да се примиряваш с това, че тази културна прослойка е третирана по този начин и после изведнъж да поискаш от нея тя да вдигне факела. Как да го вдигне като в продължение на години целенасочено е била тормозена?
Вие убеден ли сте, че „повече така не може“?
– Аз много отдавна съм убеден че повече така не може! Но важното е броят на гражданите, които са убедени в това, да нарасне до критични нива. Убеден съм, че има огромно мнозинство от българи, които по никакъв начин не се чувстват представени във властта. А ако не можеш да се идентифицираш с нито едно решение или реплика на управляващите, ако непрекъснато се чувстваш омерзен и скандализиран от това, което чуваш и виждаш, за да оцелееш, започваш да се спасяваш „поединично“. Единият вариант е да се правиш, че това, което се случва наоколо, не съществува, че не е част от „твоя филм“. Опитваш се да го изкараш от кадъра си като сам си измисляш прегради, само-маргинализираш се, обръщаш гръб по някакъв начин…
Големият проблем обаче е, че това малодушие, добре пакетирано и продавано, за част от българите има странен дъх на уют. По тази причина много хора започват да свикват с него не защото им харесва, но защото мислят, че това е „по-малкото зло“. Проблемът е че българинът е приел тази логиката на оцеляването, логика на роба, той е научен да мисли, че робството е зло, което не може да бъде победено. Така в един момент дори по-будните си казват: „Това е, толкова можем да скочим, това е таванът ни!“. Това безсилие е идеалният климат за съществуването на статуквото.
Когато се опиташ да подредиш картите си казваш, че ако в кризата, предизвикана от коронавируса, има нещо положителното, то е, че тя върна всеки в селото му. Така Covid – 19 върна в България огромен брой хора, които живеят или работят в чужбина. Въпреки личните трудности, тези хора имат конкретният опит от живота там, където държавата не е враг по презумпция, не е нещо, което трябва да прескочиш, да заобиколиш, или да излъжеш. Тези хора са живели и учили в държава, която е логично изградена структура създадена, за да улесни живота на гражданите си. Заради историята си и заради това, през което сме минали, ние не познаваме този комфорт. Но по-лошото е, че дори когато са ни обяснявали, че може и по-добре, ние сме гледали в друга посока. Пропуснали сме урока!
Но аз съм убеден че има коректив, които съществува в човека на ДНК ниво. Да, той може да бъде използван и манипулиран, но само за известно време. Този коректив е част от цивилизационната ни природа и развитие. Именно за това аз мисля ,че ако интелектуалците могат да играят някаква роля в това, което се случва в България, тя не е да избират страна или партия. Тяхната роля е да артикулират това, което в пушилката става невидимо – размиването на принципите. Писмото ми до Борисов беше инспирирано точно от тази идея.
Имате ли реакция на писмото Ви?
– Аз не съм в социалните мрежи, но ми писаха и ми се обадиха много хора, някои от тях дори не познавам лично. Но по един или друг начин те са се почувствали представени в това, което съм написал. Останалите – тези, които са на друго мнение, по-скоро биха го изразили във форумите или по някакъв друг начин.
А бихте ли написал писмо на тези, които не протестират, на тези, които са гневни от блокадите?
– Не! Надявам се те да прочетат това, което вече съм написал. Аз не мога да се поставя в позицията на съдник на когото и да било. Опитвам само да констатирам факта, че една от стратегиите на управляващите е да противопоставят тези, които протестират на тези, които със зъби и нокти искаха да минат през блокадите. Това противопоставяне е класически похват, в него няма нищо оригинално и беше очаквано да се случи.
В исторически контекст българинът никога не е бил солидарен. Във Франция, в продължение на месеци метрото беше блокирано, влаковете не се движиха, беше се стигнало до пълно замръзване, до колапс на транспортната система в страната. Някои от французите мрънкаха под носа си, но всички се придвижваха с велосипеди или преминаваха пеш през цял Париж. Но никой не си позволи сериозно да напада протестиращите. Това е защото дори и тези, които не протестираха, разбираха много добре защото другите го правят. Чувството за солидарност не позволява на французите по никакъв начин да са недоволни или да саботират това, което се случва. Те разбират правотата на тези, които протестират и заради тази солидарност бяха готови да понесат неудобствата от блокираната транспортна система.
Как обяснявате на тези французи какво се случва в България?
– Опитвам се да осветля фактите, но по лицата им разбирам и по очите им познавам – те остават с усещането, че им разказвам гангстерски филми. Слушат много внимателно, интересно им е и разбират повечето от нещата, защото от падането на Берлинската стена минаха достатъчно години. През това време профилът на бившите социалистически страни и на Съветския съюз се артикулира доста по-ясно в съзнанието им. Освен това през цялото това време те се срещаха с много хора от бившите социалистически страни, а и доста французи отиват да работят в източна Европа и Русия. Това което ми е трудно да им обясня обаче е, че става дума за цивилизационни разлики, които са обусловени от различни исторически развития.
Французите са солидарни не по природа. Те са солидарни защото на това ги учат още от малки в училище. Франция е държавата, която е измислила и е показала на всички народи по света, какво е да си свободен гражданин. По време на Френска революция за първи път индивидът започва да гледа на себе си като на субект, който, именно защото има задължения, има и права. Когато изпълнява тези задължения, той има и правата на гражданин. Затова французите настояват да получат от държавата или властта правата си, когато тя им ги дължи. Правото на протест е нещо, което във Франция не се коментира. То е неприкосновено и не може да бъде пипано по никакъв начин. Там правото на индивидуална стачка е неприкосновено.
Може ли общество като българското, толкова болно от липса на солидарност да оцелее?
– Ще трябва да се научим на солидарност. Ако не може с добро, ще ни се наложи да се научим с лошо. Явно такава ни е природата – обичаме с лошо да ни се случват нещата. На всички ни се иска да живеем в общество с отворено, освободено съзнание, но този тип общество е нещо, което винаги предстои.
Включително и в развитите демокрации няма идеален вариант, в който можеш да кажеш: Пристигнахме, сега вече можем да си опънем палатката и да останем в синята лагуна. Исторически погледнато има народи, които по-отдавна са създали мислещ авангард, който гарантира еволюцията на обществото, за да може то да се придвижва напред. Това, разбира се, се случва много по-лесно в общества, които знаят как да диалогизират. Ние не само че не сме солидарни, но и не можем да разговаряме помежду си, защото в исторически план никога не са ни учили на това.
Намирате ли оптимизъм в протеста? Има ли острови в гетото, надежда за спасение?
– Със сигурност има, но нека първо да кажем няколко думи за идеологическия хаос на гетото. Огромна част от журналистите, политиците и наблюдателите всъщност ползват определенията на една парадигма, която вече също не работи. Става дума за разделянето на ляво и дясно в смисълът на бившата БКП която стане БСП и която би трябвало да представлява някакви леви убеждения и политики, обърнати към социалното, защитаваща правата на гражданите, борещи се за някаква социална справедливост. В Западна Европа и във Франция новото по принцип винаги е било ляво, авангард на прогресивното. Досадното в България е, че това ляво е абсолютният ретроград заради историята си и това, което направи в предишни правителства, заради коалициите в които влезе. Тоест в това ляво има такова натрупване на пасиви, че то не представлява лявото по никакъв начин.
В същото време десните партии, които се артикулират като противопоставяне на бившата Комунистическа партия изведнъж се изявиха като прогресисти, или като носители на идеи, които би трябвало да модернизират държавата. Във Франция всичко, което е дясно, е толкова консервативно, че живеейки там моето отношение към дясното е като моето отношение към лявото тук. Затова мисля че захващането за такива идеологически понятия, от които на всяка цена да извадиш някаква идентичност, вече не върши никаква работа.
Трябва да се обърнем към нещо ново, по-базисно и аз вече в няколко интервюта цитирам фразата: „По делата им ще ги познаете“. Хората просто трябва да бъдат готови след едни бъдещи избори при всяко разминаване между думи и дела да поискат сметка. Това е част от техните задължения и отговорност спрямо обществото, в което живеят. И днес има политици, които носят много прогресивни идеи и които не са компрометирани от изборни комбинации и игри, в които са участвали. В момента разбира се властта прави всичко възможно да не се появи лидер, но в момента може би и няма нужда от лидер. Хайде да говорим за него тогава, когато се съгласим да правим предсрочни избори. Тогава ще се определи лидерът – с ясни програми и приоритети.
Много важно е също всеки от лидерите да заяви, с кого би играл в една бъдеща политическа конфигурация. В зависимост от това хората трябва да решат да гласуват по съвест и когато обещанието не е спазено, да излязат моментално на улицата. Американците няма да ни спасят, руснаците още по-малко. А както виждате заради други интереси и партийни игри и Европейският парламент в момента удобно мълчи за всичко, което се случва тук.
В това има една лоша новина: Няма спасител! Но има и добра новина: Ние сме тези, които трябва да направим промяната. Докато българският избирател не разбере, че той има потенциала и силата да гради собствената си реалност, ще си остане винаги в този удобен непукизъм. От неговата си камбанария може да се подиграва и да оплюва всичко, но ще продължи да живее в гето, не в правова държава.
Вие как бихте довършило изречението на Георги Господинов: „Протестиращият човек е…“?
– Не мисля че мога да го кажа по-добре от Георги Господинов, но протестиращият човек е реалност, той съществува и тежко и горко на този който отказва да го разбере.
Кое Ви възмущава най-силно? Кое Ви прави най-непримирим към това, което виждате в България?
– Това че низкото беше превърнато в норма. Това е нещото, което не мога да приема. То ме обижда като човек.
В какво намирате смисъл, кое си струва, кое Ви вдъхновява?
– Работата ми, а също и мисълта, че хората и обществата винаги еволюират. Този път на еволюция понякога е много тежък, но съм убеден, че зад всичко това има някакъв смисъл, дори и да не можем да го привидим в момента. Това е което ми дава надежда.
Галин Стоев е завършил театрална режисура в класа на проф. Крикор Азарян. От 1992 г. работи като актьор и режисьор в България, Англия, Германия, Чехия, Русия, Белгия, Аржентина и Франция.Един от най-успешните му проекти в България е поставянето на трилогията „Малка пиеса за детска стая“, „Приятнострашно“ и „Хората от Оз“ от Яна Борисова в Театър 199.От януари 2018 г. е директор на театъра в Тулуза, Франция. През март 2018 г. печели награда „Икар“ за „най-добра режисура“ за работата му върху постановката на пиесатата „Танцът Делхи“ на Иван Вирипаев в Народен театър „Иван Вазов“.През 2019 г. е удостоен със степента Кавалер на ордена за изкуство и литература на Франция.
Вместо оставка Борисов дава пари. За всичко, за което му стигне държавана хазна, която се пълни от нашите данъци, но се изпразва от него с цел той да остане още малко на власт.
Държи лично да ви събщи от виртуалната пещера, където се е спотаил, че отново раздава милиони – за да му бъдете лично благодарни за подаянията.
Дали ще се хване за някоя информационна сламка със знак плюс, която вятърът носи насам от външни оценители на икономическата ситуация в България или сам ще си измисли добра навина за българската икономика, за него няма значение. Важното е да ни убеждава, че всичко е наред и няма причини за протести срещу управлението му.
Къде останаха пророкуванията му, че ни чакат ужаси и че няма кой да се изправи срещу тях, ако той си тръгна от властта? Обещаваше апокалипсиса да ни връхлети през есента, а тя вече чука каледнарно на високата порта на нашия падишах.
В същото време той вече сменя плочата. Заменя плашилото с медена информационна питка, която търкаля по нанадолнището на своята физическа изолация от същия този народ, за който той търди, че страда и поради това не иска да си гледа кефа и внуците, а се напъва да ни спасява от самите себе си – от нас недисциплинираните, които не следваме разпорежданията му.
Яко ще се мре, в Борисовия стил обещаваше един разлюбен вече от него генерал. После набедният генерал Борисов смени плочата.
Размахването на моркова след тоягата с виденията му за страхотии, които ни очакват, се вижда и по медийното дружелюбие към неговия образ. Явно има “заповед по гарнизона” той да бъде представян дори визуално по възможно най – напудрения начин. Докато се крие от настръхналите срещу управлението му граждани “дружелюбните” медии, съгласувано помежду си, го изтипосват от “убав по-убав” със списнатта за целта портретна снимка.
Видите ли я да краси някой сайт, който “обективно” ви съобщава какво отново дарява пашишахът на раята, можете да бъдете сигурни, че ви обработват информационно поредните мимикриращи “независими” медии.
От тази картинка струи една доброта, една харизма, един чар, че чак мед капе.
Това не ви е онзи тулуп от аудиозаписите, който псува наред вулгарно, обижда с мръсни думи първата дама в държавата (каквато е по конституция председателката на парламента Цвета Караянчева), заканва се да пържи провинили се пред него феодали и спинка с пистолет като мутра, която сънува кошмарите на своето “съмнително” минало.
С други думи, информационната морковена война продължава и в нея за жертви сте набелязани вие, ако не разпознавате тоягата на управленската наглост, от която той ви дялка в моркова и ви предлага да го гризнете.
Ако протестите облекат с доверие Радев, ще имаме правителство в неговия политически спектър, примерно с Мая Манолова начело. А „градската десница“, сведена до „Демократична България“, пак ще се окаже с поддържаща роля.
Юли 2020: с вдигнат юмрук Румен Радев отива при протестиращите
Каквито и противоположни интерпретации да пораждат протестите, тази на проф. Георги Фотев си остава безспорна. Площадното недоволство, според него, е израз на дълбока криза на доверието, което е основна ценност в политиката и въобще в цялата публична сфера. То дава легитимност на публичните фигури и съответно липсата му делегитимира действията им – толкова повече, колкото по-високо стоят в йерархията.
Така че на персонално ниво кризата преди всичко „удари“ министър-председателя и главния прокурор, чиито оставки хиляди протестиращи искат от 50 дни. Като тук по-съществен от мащаба на протестите е мащабът на подкрепата им в обществото. Колко голям трябва да е той, за да изпълниш исканията им, всеки решава себе си. Но очевидно и министър-председателят, и главният прокурор считат, че са „на червено“, защото предприеха ходове за набавяне на легитимност с днешна дата, при това поразително сходни.
Управляващите вече си изпускат нервите
На 28-я ден от протестите министър-председателят свика актива на партията си, а на 45-я ден главният прокурор свика подчинените си прокурори. И в двата случая, за да им засвидетелстват доверие. Не знам как те и техните пиари оценяват ефекта от подобни сбирки, но за външния наблюдател е ясно, че когато търсиш доверие от хора, които зависят от теб, само задълбочаваш недоверието към себе си. Защото демонстрираш силата на зависимостите в политиката, които именно свалят доверието.
Не е много по-различен ефектът и от взимането на оставки, които протестиращите не са поискали, тъй като то единствено затвърждава убедеността им, че могат да постигнат исканите оставки. В създалата се ситуация за Бойко Борисов и Иван Гешев едва ли има друг полезен ход, освен оставка, гонг и нов рунд. За тях всичко изглежда предизвестено и е въпрос само на време и на нерви.
Впрочем, управляващата коалиция вече започна да си изпуска нервите, засега главно от страна на националистите, които си позволяват махленски обиди към протестиращите. Появи се и местният феномен на контрапротестите, доказал безпомощността си още при протестите срещу правителството на Орешарски.
Къде е Радев?
Далеч по-интересно в случая е поведението на президента, тъй като то е ориентирано към следващия рунд и гради хипотези за изхода му. Румен Радев видя шанс за себе си да заприлича на „умните и красивите“ и също се впусна в набавяне на нова легитимност, различна от тази на институционалната си роля, като се включи в площадното недоволство и прави опити да го оглави.
Той използва протестите, за да постави временно в скоби политическата си генеалогия, свързана с БСП и интересите на Кремъл, и да се прелегитимира като демократичен политик от европейски тип. Такъв, какъвто младите хора на улицата искат да видят по върховете на държавата.
Подобна прелегитимация се оказа лесна заради вкарването на протестите в стратегията на „близкия хоризонт“ – важно е ГЕРБ да падне от власт, а не и кой ще дойде след тях. Дори само задаването на този въпрос се етикетира като подкрепа за Борисов и Гешев. А режисьорът Теди Москов беше подложен на тежък хейт, само защото с присъщия му шеговит тон да показа, че за него няма особена разлика между Радев и Борисов.
Повтаря ли се сценарият от 2013?
Близкият хоризонт обаче силно увеличава риска настоящите протести да повторят разочарованието на демократичната общност след протестите от 2013-2014 година. И тогава те политически бяха най-близко до „градската десница“ във формата на Реформаторския блок, но върнаха на власт ГЕРБ, а представители на „блока“ влязоха в управлението на страната. За да им се наложи не след дълго да го напуснат с чувството, че са се излъгали (знакова в това отношение е оставката на Христо Иванов като министър на правосъдието). Източникът на разочарованието беше запазеното влияние на Делян Пеевски, тъкмо заради когото се вдигна протестната вълна ДАНСwithme.
Не е трудно да си представим, че ако протестите сега облекат с доверие Радев, след изборите ще се формира правителство в неговия политически спектър, оглавено например от Мая Манолова. А представителите на „градската десница“, вече във формата на „Демократична България“, отново ще влязат в управлението – и отново в поддържаща роля.
Оттам нататък сценарият е познат – Пеевски със своя кръг за пореден път възпроизвежда влиянието си. Още повече, че Манолова има практика да го подкрепя и даже публично да афишира това. Разбира се, може да не е все Пеевски, а мястото му да се заеме от друг владетел на неясни капитали, завърнал се, да речем от Дубай. И след седем години може да се очаква новата протестна вълна срещу старата властова схема…
Пазете си гласовете от кражба!
Работата е там, че освен буквална кражба на гласове (служебно правителство на Радев вероятно би я ограничило), има и символна (редовно правителство под егидата на Радев със сигурност ще я е осъществило). За да не стане това, този път „градската десница“ (или който както иска да я нарича) ще трябва да се пребори за доверието на гражданите – и то не само когато са на площада, а и когато са пред урните.
В „мирно време“ на политическите джуджета, дори да имат шанс да пораснат, им трябват години. Но във време на граждански кипеж това може да стане и за една нощ. Стига да се възпротивят на символната кражба на бъдещите им гласове, вместо сами да я подпомагат.
кафенето 