Това е мой стар пост, който реших да публикувам отново, защото мурзилките постоянно ме пращат да „чета история“. Чела съм я вашата история и освен, че имах шестица ми беше и любим предмет. И до ден днешен помня всичко, което съм научила, ето:
Дядо Иван ни е освободил от „турско робство“, без него и до ден днешен щяхме да носим фесове и фереджета, а аз щях още да ходя с шалвари, въпреки че баба ми никога не е носила такива. Щях да говоря турски, въпреки че никой не го е учил насила, но пък за сметка на това сега говоря руски от благодарност!
Стефан Стамболов е фашист и предател, защото е имал наглостта да поставя интересите на България над Руските такива.
Ботев, Раковски, Захари Стоянов и Левски са писали много против руската имперска политика, ама тва не го учихме, за да не ни разсейва!
От всички хайдути и воеводи най-достоен е бил кап. Петко Воевода, щото е бил на гости в Русия, получил е подарък цяло имение от руския император и в замяна на това се изгубил някъде докато България се е съединявала, за да не чупи хатъра на „освободителите“ и руския император.
За Ген. Колев нищо не знам, Той се беше изгубил някъде между страниците на учебника, щото образът му не пасваше с мита, че сме отказали да се сражаваме с „братушките освободители“ и го бяха отсвирили изцяло.
А „братушките“, сигурно от благодарност, са ни подарили няколко бойни знамена след целувките и прегръдките в Добруджа, за да си ги сложим в музея в знак на братска обич.
СССР не си е разделил Полша с Германия, ами си е „укрепил границите“. Литва Латвия и Естония са се присъединили с радост съм Съветския съюз. И Финландия опитала, ама не са я приели, сигурно защото още не е била достатъчно узряла идеологически.
Другаря Ленин е бил титан на мисълта, негови са думите „Електрификация + съветска власт = комунизъм“.
Ние си имахме съветска власт, но въпреки бързите темпове на развитие на ядрената енергетика, често нямахме ток и в тая тъмница комунизма сигурно се загуби някъде и не можа да дойде.
„Вожда и учителя“ на българския народ Георги Димитров много обичал децата, цитирам: „Той ни гледа нежно от портрета, със усмивка на баща!“
Русия е най-великата държава в света и „Я другой такой страны не знаю, где так вольно дышит человек.“ За сведение всички извън соц лагера имаха проблеми с дишането и страдаха от астма.
Най-важното е никога да не предаваш другарите си! „Не човек а желязо, изсъскал агентът фашист, тихо мъртвият казал, НЕ КОМУНИСТ!“ За справка „подвигът“ на Павлик Морозов!
Диктатурата на пролетариата всъщност не е диктатура, само името и е такова. Избиването на милиони „класови врагове“ е просто хуманна необходимост!
Партизаните са водили въоръжена борба против „монархофашизма“. Например през нощта на 18 юни 1944г група нелегални са нападнали балканската мандра на село Черешовица в месността „Деленица“, Берковско, като са заграбили и унищожили млечното производство от 50 големи и 13 малки пити кашкавал. На тия 50 пити кашкавал се е крепил Третия райх, ама партизаните са му разказали играта.
Научих, че сме посрещнали Червената армия с хляб и сол и „без пушка да пукне“ и затова имаме над 100 паметника на загиналите за свободата на България съветски войни.
Другаря Тодор Живков е завършил „партийната школа“ и това го прави експерт по всички въпроси!
За по-ограничените индивиди държавата създаде РАБФАК. Ако не беше безплатното образование, сега щях да съм пълна невежа!
Именно безплатното образование ме предпази и от съдбата на дядо ми и разни чичовци и лели, които са учили в Австрия и Германия и после са станали „врагове на народа“.
Язък, че заради тия пусти роднини предатели не можах да уча в Москва и там съвсем да се образовам!
Благодаря на народната власт, че направи от мен един съзнателен индивид и че ми натъпка главата със сърпове, чукове и петолъчки така, че няма място за нищо друго!
Когато една черква се превърне от обител Божия в явочна квартира, това превръща и съответната черква, и цялата национална църква като институция в шпионска централа.
Така погледнато, днес ние експулсираме от страната си не руски свещенослужители – експулсираме руски шпиони, дегизирани като свещенослужители и злоупотребяващи с каузата Божия в интерес на една задгранична имперска политическа кауза.
Така е навсякъде по света, навсякъде по света шпионажът не е търпян, защото е заплаха за националната сигурност, а неговите агенти са преследвани със силата на закона – все едно дали агентурната им дейност е прикрита под расото, под академичната тога или дори под дипломатическия етикет.
Друг е въпросът, че, какъвто е случаят с руските свещенослужители в столицата ни, ако расото служи не за богослужение, а за да прикрие пистолета на кръста ти, тази фарисейщина е престъпление и спрямо Господа Бога.
Всъщност фарисейщината по държавна поръчка не е нещо ново в дейността на Руската православна църква – тази църква винаги е била (прикрито, открито или и двете едновременно) филиал на КГБ – неслучайно и днешният руски патриарх е висш офицер от кремълските тайни служби.
Така че в настоящия скандал няма нищо ново – става дума за продължаване на една злокобна традиция, за придържането към една историческа практика с вековна давност.
Още по време на т.нар. освободителна Руско-турска война, питайки се кого всъщност освобождаваме, Достоевски с учудване отбелязва, че във всяко завладяно (именно завладяно, а не освободено) от настъпващите руски войски българско селище на една джамия се падат по три православни черкви.
Руското военно командване обаче не разрешава на бойците си да се черкуват в тях. По указание на офицерите си редовите войници посещават само гръцки православни храмове, а където нямата такива, разгъват на фронтовата линия и в тила преносими полеви олтари.
Защо ли? Ами защото руските православни братя не искат да зачетат чрез присъствието си родната ни православна църква, не искат да допринесат чрез мирянството си за нейната легитимация. А не искат да го сторят, защото в онези времена признаването на църквата, на църковната ни независимост по необходимост значи признаване и на националната ни независимост.
Какво следва от всичко това? Изводът може да бъде само един: една имперска сила, настъпваща в страната ни с претенциите, че я освобождава от една многовековна зависимост (османската), още в началото на войната възпрепятства изграждането на националната ни независимост.
Прави го, за да разчисти историческата арена за налагане на едно ново, на своето собствено господство над новозавладените български земи. Още първите следвоенни месеци и години илюстрират тези нагли имперски амбиции на Кремъл.
Това поставя освободителния характер на войната под съмнение и я превръща във война завоевателна и имперска. При това война, чийто империализъм е въдворяван със съдействието и на Руската православна църква, която и на българска земя се превръща в онова, което е и на руска земя – в част от държавата, в инструмент и на руското вътрешнополитическо мракобесие, и на руската имперска политика – както на Балканите, така и навред по света.
Тази ѝ несъмнено богунеугодна роля на държавен слугинаж проличава с особена сила през Втората световна война, когато Сталин възстановява дейността на хиляди опустошени с комисарска ярост още в зората на болшевизма от него самия из цялата необятна страна православни храмове.
Прави го не защото, видите ли, Бащата на народите е преживял катарзис, преосмислил е битието и е потърсил обратен път към поругания от него Бог и Отец. Не – просто, стъписан от тежките фронтови загуби в началото на германската офанзива, Бащата на народите, Вождът и учителят на цялото прогресивно човечество иска да превърне и Спасителя в червеноармеец, да спечели за нуждите на фронта и многото вярващи руснаци, пръснати по всички руски губернии, да спаси тоталитарната си власт, застрашена от бушуващите сражения.
Власт, която след нашествието на Червената армия на родна земя се разпростря пълномерно и върху нашата църква – в суровите и зли времена на комунистическото мракобесие, като всички останали родни институции, и Българската православна църква е обслужвала най-лакейски руската външна политика.
Политика, която е завоевателна, имперска и човеконенавистна. И политика, чието агресивно имперско мракобесие продължава с пълна сила и днес и в четирите посоки на света.
Всички споменати и хилядите други, неспоменати от мен случаи илюстрират злоупотребите със и злоупотребите на Руската православна църква за користни политически цели, сиреч нейното предателство към Бога, нейната противобожия, нейната езическа същност.
Развихрилите се тези дни на родна земя вълнения около съдбата на руската черква в София обаче носят и нещо градивно: те демаскират умело прикриваната от руската идеологическа пропаганда антицърковна, антибожия същност и на черквата в центъра на столицата ни в частност, и на църковната институция като цяло.
И страната, и Православната ни църква са отровени от едно фанатизирано русофилство, и страната, и Православната ни църква обаче печелят от днешните разкрития и санкции на специалните ни служби много, а губят малко.
Всъщност, позамисля ли се, нищо не губят: чрез разкритията на специалните ни служби са разобличени една хищна завоевателна държавна политика и една шпионирала години наред срещу Отечеството ни (пък и срещу много други отечества) чужда църква, която е така далеч от Бога, както здравето от болестта.
Що се отнася до черквата на столичния булевард с неподобаващото име „Цар Освободител”, тя е узурпирана, както и цялата ни държава, още в зората на родния комунизъм от Кремъл.
Колкото до факта, че се налага тъкмо контраразузнаването ни да брани Божието начало от вражите шпионски набези, той не е болка за умиране – в нашите Джеймсбондови времена и това се случва.
Разбира се, стигна се до споровете за руската култура, великата им литература и музиката им, без която светът няма да съществува. Много преувеличено, бих казала.
Но в момента, в който отбележиш, че една култура може да заема своето място и без да е изключителна, скачат една сюрия народ да те обвинява, че зачеркваш въпросната култура. Но нима една култура спира да съществува, ако заеме мястото си сред останалите в света и не претендира за измислена изключителност?
Какво значи изобщо изключителна култура? Това са понятия от фашизма и нацизма, чиста форма на шовинизъм, което прави подобни твърдения много смешни – дори изключителността на изключителната им култура не е изключителна, а имитирана.
Всъщност твърдението, че една култура е супериорна, може да го повтаря само човек, който е израснал в пропагандната система на соца и не е стигнал до рефлексията на всичките му твърдения.
Това не е критика, а призив – всеки от нас има нужда от време да рефлектира, понякога дори не се сещаме, че твърденията, които правим, не са наши лични, не са на базата на познанията ни, а са внушенията, с които сме израснали и са ни убеждавали, че това е така, защото е… ми така.
Всеки културен връх е просто бляскавият край на една планина от усилия на всички в съответното общество.
Ето защо руската култура блести с отделни гениални творци, но няма руско културно течение, което да е променило към добро света. Имат звезди, но нямат небе.
Тяхното общество обикновено разстрелва или праща на заточение своите гении. Те благоговеят пред поетите си най-вече, защото за да си поет в Русия, трябва да си готов да те разстрелят.
Не съм чувала друг народ да твърди а своята култура, че е велика – ако изключим перидоите на фашизъм и нацизъм.
Но щеше ли да има Ренесанс без италианците? Щеше ли да има Просвещение без немците? Щеше ли да има култура без Шекспир? А без Джеймс Джойс?
Или обратното – щеше ли да има Шекспир без англичаните, Джойс без ирландците? Фокнър без американците?
За да е от изключителна важност за развитието на човечеството една култура, то тя не може да съществува сама за себе си. Нямаше да има Ренесанс без градовете, нямаше да има Просвещение без търговците и т.н.
И сега още малко за онези, които все още не са получили инфаркт от толкова богохулство.
Най-голямата „ценност“ на руската култура е култът към страданието. Това поне е авторекламата, която се разпространила и извън Русия. Но руснаците не обичат и не благоговеят просто пред собственото си страдание, те обичат и чуждото страдание.
Това е морален мазохизъм и морален садизъм едновременно. И не, не го казвам аз. Дори руските писатели описват непрекъснато този релативизъм на ценностите.
Толстой описва варварството и изостаналостта на сънародниците си. Достоевски търси оправдания за престъпленията им. Общото между повечето руски творци е отнемането на чувството за собствена отговорност за съдбата.
Това, което всички описват като „загадъчна меланхолия“, не е ли летаргия, пасивност, примиренчество, съгласие със зверствата и несправедливостта?
Странно ли е тогава, че днес целият им народ е в състояние да извърти ясни факти като убийствата и нападението на чужда държава като опит за самозащита, като съдба, като заговор срещу тях самите, който те се опитват да предотвратят, но на всички им е ясно, че ще завършат зле и вече се примиряват с това?
Знаем, че руснаците ще живеят и в най-голяма мизерия, без да излязат да се борят срещу това. Те вече са го приели като съдбата си – дори преди да се е случило, дори да виждат, че е резултат на съвсем конкретни действия и да знаят кои са другите конкретни действия, които ще променят тяхната „съдба“ и ще им спести мизерията.
Опияняването от собственото страдание и неистовото желание и другите да страдат така е водещото, а „изключителността“ на душата им, литературата им, музиката им е просто маскировката, с която отхвърлят личната си вина за злото ,което сполетява тях и всичко около тях.
Животът често ни целува със срамни и гримирани устни! Отказвам да бъда целомъдрен хронист. Хубавият и мечтан живот винаги е някъде другаде.
Щом надигах камерата, буквално след първия кадър се питах: сега какво. Каква е логиката, защо снимам този предрешен малоумник, от три минути запис има само едно изречение с някакъв смисъл. Кому е нужно това.
А как трябва да бъде, за да не откачим окончателно. Аз вече съм луд. Само луд човек може да снима два часа репортаж, който е изтъкан от празнословие и откровени лъжи… някакъв декемврийски пленум…
Имах ограничено влияние върху крайния резултат. Поднасях колаж от кадри за поредния репортаж, който по подразбиране задължително трябваше да ни убеди в превъзходството на социализма над капитализма.
Понякога лъжата звучеше като истина, почти винаги пропаганден боклук. Имаше репортери, с които се работеше с лекота. Други се радваха на мътната си мисъл, така и не научиха технологията на новинарския репортаж.
Никой не протестираше, защото приехме лъжата за норма. Между другото, и зрителят полудя. Това беше неизбежно. Днес берем засятото от преди петдесет години.
В Русия сеитбата продължава. Днес берат трупове.
Вярвам, че и севернокорейският зрител е луд от плакатната телевизия, която не му разрешава глътка кислород. Да посинееш от идеологическа и информационна недостатъчност и получиш централна и периферна цианоза едновременно, сини устни, нокти, нос…
Такъв живот, лишен от смисъл, съм виждал на изоставени гари, където времето е спряло, релсите проблясват и се губят между нацъфтелите алени макове. Току премине някое унило куче. Уж има живот, но е лишен от основното си предназначение – радост, цел и резултат.
„С какво си изкарваш хляба“ – питам една жена на неопределена възраст, преди поредния репортаж. Снимаме в кравеферма, стените са иззидани с тухли направен от лайна, измазани с лайна и калпаво варосани с вар. Виждам конски мухи да пъплят по главата ѝ.
– С ебане. – Навеждам глава и притеснен, си оправям копчетата на камерата.
– Ами доволна ли си? – Не.
– Хубаво де, кой всъщност… идва при теб, тука да…помага – пита настойчиво репортерката и се прави, че не е чула. – Никой – жената става гневна, тръсва глава и мухите излитат от пепелявата ѝ коса. – Не разбрахте ли, непрекъснато ме ебава държавата. От разстояние. Курът ѝ е по-дълъг от този на магарето.
Сочи с очи едно невинно магаре, което гони с опашка същия вид мухи.
– От сутрин до вечер. Скъса ми гъза. Разчекна ми устата. И затъвам в лайна. Иначе гледам крави, защото… какво друго да правя. И те като мен, доят ни. И не си изкарвам хляба – те ми го вземат.
– Какво очакваш от държавата? – Оглеждам се къде мога да повърна от вонята. Муха с космати крачка наднича в ухото ми. Решава да влезе и разбирам колко е силна, започва да бръмчи. Затискам я с показалец, сякаш е направена от арматурна тел, улисан в това занимание, краварката изпада от кадъра, мярка се влажна муцуна на крава, зацапано с лайна виме.
– Искам – очите ѝ се подуват от гняв – аз да им набутам магарешкия хуй. На всичките чиновници до един. На безчетните крадльовци. – Магарето започна да крещи на вдишване и на издишване.
Поглеждаме, разбираме посланието, скиптърът му е провиснал, половин метър магарешка сила. Това записах и чух от бившата учителка по български език, станала краварка във възможно най-смрадливия селски обор. Тук претакаше своята проза и ругаеше невинния добитък на книжовен български език, лишен от диалектизми.
Не дишахме въздух, а лайнява суспензия. Обувките ни се напълниха със зеленикава маса. Поредният от многото неизлъчени репортажи.
Самотната краварка, миг преди да потъне в лайната, размаха проблема като изваден кръст от ледена вода на Йордановден.
Камарата макроикономисти, професори и социални антрополози продължаваха да го усукват, да ръкомахат от екрана, да заплитат и разплитат сложни съставни изречения, да избягват краткия и ясен отговор.
Държавният социализъм по съветски модел съсипа хубавата ни страна!
Циклично опитите продължават, като пещерно ехо, поради безпаметието на избирателя. Жалко за репортажа, за българистката, проваления живот на един цял народ и половинките ми обувки.
Тръгнахме си, осмърдяни и виновни. Учителката по български език не ни помаха за сбогом, сочеше с пръст магарето, вятърът вееше пепелявите ѝ коси, докато се смали и изчезна. Огледахме се в колата, разтваряхме ноздри.
Снимка: БГНЕС Има алтернатива за ТЕЦ-овете, просто трябва да се ремонтира
Гневно размахване на пръст, шумни протести и затваряне на ключови пътни възли – самата идея за отказване на България от въглищата като средство за енергия е способна да предизвика много бурни и гръмки реакции.
А това, на свой ред, да доведе до бързо подтичване на политици, спешни срещи в „12 без 5“ и умуване как да се прекрояват вече изготвени планове и стратегии.
Любовта на България (или поне някои региони от страната) към въглищата е голяма, силна и пуснала твърде дълбоки корени.
Проблемът е, че тази любов е откровено токсична, предизвиква икономически зависимости за тези региони и се превръща в откровена спънка за енергийния преход на страната ни.
Един от най-големите митове у нас е, че въглищата са едва ли не гаранция за националната сигурност на България, осигурявайки ни евтин ток.
Истината е, че дори и държавата да разполага със сравнително евтини въглища, общата цена, която се получава след добавяне на квотите за въглеродни емисии и всички косвени разходи от здравна и екологична гледна точка, нещата придобиват съвсем друг облик.
С оглед на това колко по-достъпни стават ВЕИ технолиите и колко по-голяма тежест ще имат квотите за CO2, скоро токът от въглища ще започне да стана откровено неконкурентноспособен.
От години насам държавната ТЕЦ „Марица-Изток 2“ трупа солидни загуби. Изключението дойде миналата година с кризата покрай откъсването от руските газови доставки, но това беше само временен ефект, който може да се повтори само при нов пик в цената на тока.
Така още в края на миналата година се видя как щом цените на тока тръгнаха надолу, ТЕЦ „Марица-Изток 2“ започна да губи пари. Това наложи правителството да предприеме мерки за ново държавно подпомагане, което да покрие загубите от близо 70 милиона лева за периода април-юни 2023 г.
Проблемът до голяма степен идва от ролята, която играят ТЕЦ-овете в българския енергиен микс. Предвид факта, че потреблението на страната ни не е кой знае колко голямо и в голяма степен се покрива от АЕЦ „Козлодуй“, ТЕЦ-овете се използват за буфер, който да покрива моментите на недостиг на енергия в системата. Такива моменти са през зимата, през нощта, при някакви аварии или ремонти в АЕЦ-а и т.н.
Така че през следващите десетина години те ще бъдат неделима част от микса от чисто стратегическа гледна точка.
Въпросът е, че тази роля може до голяма степен да бъде поета от друг ключов инфраструктурен обект – ПАВЕЦ „Чаира“ (помпено-акумулираща водноелектрическа централа).
Тя най-просто казано представлява една огромна батерия, която може да приеме тази роля на балансиращ фактор в енергийния микс.
ПАВЕЦ може да даде така необходимата гъвкавост при управление на нормални режими в денонощен и седмичен разрез, както и да предостави маневреност при заместване на аварийно отпаднали големи генериращи мощности.
Освен това токът от ПАВЕЦ ще е значително по-евтин и няма да изисква горене на въглища.
Проблемът в случая е, че ПАВЕЦ „Чаира“ не работи от известно време заради авария през март 2022 г. Оттогава насам няма започнал ремонт на съоръжението, не е изяснена напълно самата причина за повредата и съответно всички оценки колко ще струва ремонтът са приблизителни (около 2 млрд. лв. според бившия служебен министър Росен Христов).
При нормална работа на ПАВЕЦ „Чаира“, оптимизиране на други водно-електрически централи и развиване на соларния парк на България, нуждата от ТЕЦ-ове ще падне категорично.
И тук идва другият проблем, дефиниран вчера от лидера на ГЕРБ Бойко Борисов – соларните паркове (а и ВЕИ като цяло) не откриват работни места. Поне не толкова, колкото отиват за един ТЕЦ.
А ако тръгнем да вкарваме в уравнението въпроса с ефекта върху здравето от горенето на всичките тези въглища, нещата стават още по-мръсни.
И скъпи, след като Съдът на ЕС вече осъди България за нарушения на европейското законодателство заради отделяния серен диоксид почти двойно над допустимата норма в ЕС и живак близо 4 пъти над нормата.
Или казано с други думи – въглищата са по-мръсни, вредят на природата и на здравето на хората, струват пари на държавата, вместо да носят, а реалната им роля в енергийния микс е поддържаща и балансираща. И при предприемането на съответните мерки може да се замени до няколко години от други източници.
Така единственият солиден плюс от ТЕЦ-овете в общ план е този за създаване на работни места.
Именно това е ролята на Механизма за справедлив преход на Европейския съюз, по който има специален фонд за държавите членки.
Страните могат да кандидатстват по него за целеви средства за онези региони, които са пряко свързани с изкопаеми горива, имат ТЕЦ-ове и големи мини за въглища и т.н.
В замяна на ангажименти от страна на правителствата за затваряне и спиране на експлоатацията на тези обекти, се отпускат пари за адаптиране на енергийния микс, но в много по-голяма степен и за решаване на социалния проблем – възстановяване на загубените работни места, преквалифициране на хората за нов тип работа и други.
Важен елемент от този справедлив енергиен преход е в тези региони да се установи балансирана среда на труд, в която да се преустанови модела на един доминиращ работодател, без който регионът да „пресъхне“.
Проблемът в случая идва до голяма степен от страха на хората, работещи по ТЕЦ-овете и като миньори, да не останат без работа. Сега миньори и енергетици протестират не заради самото затваряне на ТЕЦ-овете в бъдещето (макар че се лобира това да стане възможно най-късно), а за начина, по който те самите ще бъдат обезщетени, когато това се случи.
Сегашната договорка в мнозинството – да се осигурят 36 заплати за всеки напускащ миньор – е едно добро решение, но тя трябва да се приложи и с програми за преквалифицирането на тези хора, както и със стимули за разкриването на нови бизнеси в Стара Загора, Перник и Бобов дол.
За да се стигне дотам обаче, трябва да се преодолее категоричната съпротива на местните. Това означава по-добра информационна кампания от страна на правителството, но и блокиране на влиянието на въглищното лоби, което е адски силно у нас.
Едно е сигурно – ситуацията се променя и въглищата се превръщат във все по-малко желан и приемлив източник на енергия – не само в Европа, но и по целия свят, включително в Китай.
И колкото по-скоро изберем да престанем да си заравяме главите в пясъка и приемем, че тази промяна е неизбежна, толкова по-малко болезнена ще бъде тя.
Всяко следващо удължаване на сроковете, протакане и седене върху ръцете ще прави проблема само и единствено по-тежък.
България има нужда от това да изготви ясна, категорична и добре обмислена стратегия за енергийното си бъдеще, в която да се осъзнае, че на страната са нужни повече гъвкави мощности, а не толкова гигантски проекти мастодонти.
И трябва да гледаме напред към бъдещето. Всичко друго просто ще струва твърде много – и като пари, и като живот.
За руснаците Севастопол е повече от мит – „градът на руската слава“ се смята за непревземаем. Украйна обаче разруши мита за силата и мощта на руската армия с тежки удари по главната квартира на руския Черноморски флот.
Силни ругатни и очевиден страх – тези реакции съпровождат краткото видео, което явно показва атаката на Украйна срещу пристанището в Севастопол на полуостров Крим, окупиран от руснаците. „Огън в Севастопол“ – ужасеният наблюдател не може да скрие изумлението си от експлозиите, коментира АРД.
Почти десет години след анексирането на Крим от Русия на полуострова живеят много руснаци и проруски ориентирани хора. Илюзии в това отношение не бива да има, макар симпатизиращите на Украйна – включително кримските татари – с копнеж да очакват връщането на територията към Украйна, отбелязва журналистът Андрий Шчекун. И добавя, че много от тях сътрудничат на украинската страна – например като събират и предават чувствителна информация.
„Важното е хладилникът да е пълен“
Шчекун е главен редактор на вестник „Кримска светлица“. Пред репортерката на АРД Андреа Беер той обяснява, че преди руската окупация по-голямата част от населението на Крим не се е интересувала прекалено много от политика.
„Както се казва, важното беше хладилникът да е пълен.“ Но онези, които са извършили предателство спрямо Украйна, сега имат причини да изпадат в паника, казва журналистът. „Хората започват да изпитват недоверие към руската армия – смятали са я за много силна, а Севастопол все пак беше ударен. Мисля, че това е началото на края.“
По руски данни в средата на септември са били засегнати два руски военни кораба, които се ремонтирали на пристанището в Севастопол. А специалните части на украинската армия обявиха в „Телеграм“, че при атаката са загинали 62 души.
„Обезглавен“ ли е руският Черноморски флот?
Същевременно бе съобщено за смъртта на Виктор Соколов. Командирът на руския Черноморски флот е бил един от 34-та високопоставени руски военни, убити при нападението срещу главната квартира на флота миналия петък.
Русия до момента не е потвърдила това, но пък разпространи видео, което би трябвало да показва Соколов. Не е ясно обаче кога са заснети кадрите.
Все пак украинските военни дадоха „заден ход“: техни източници им казали, че Соколов е бил сред жертвите, но информациите трябвало да се изяснят. Пред CNN украинският военен министър Рустем Умеров заяви следното: „Ако той (Соколов – б.а.) е мъртъв, това е добра новина за всички – че ще можем да си възвърнем нашите земи“.
Ударът е бил подготвян дълго
Очевидно в главната квартира на Черноморския флот се е състояла среща, предполага Шчекун, цитиран от АРД. За руснаците Севастопол е повече от мит – „градът на руската слава“ се смята за непревземаем.
А руската пропаганда нарича Севастопол също и „славата на руската армия“. Нападението на украинските части срещу Севастопол обаче разруши всички митове за силата и мощта на руската армия и на Севастопол като „перла на Черноморския флот“, казва Шчекун пред АРД.
Киев вероятно е атакувал руския Черноморски флот в Севастопол с ракети „Storm Shadow“, доставени от Великобритания. Шчекун е убеден, че нападението несъмнено е било подготвяно внимателно.
Успешният удар срещу главната квартира на Черноморския флот е бил предшестван от специални операции, които са навярно са провеждани в продължение на месеци, пише АРД.
Наред с другото бяха превзети сондажните платформи „Бойко“ в Черно море, унищожена бе и руската система за противовъздушна отбрана на нос Тарханкут в западната част на Крим. „Украинската армия не е предприела удара просто така – става дума за сериозна работа на професионалисти“, посочва Шчекун.
Путин държи на Крим
Ако изобщо потвърди подобен вид атаки, Киев го прави само индиректно. Но за военните наблюдатели в страната е ясно: дроновете и ракетите срещу руската военно-въздушна отбрана, както и нападенията срещу мостове и военни съоръжение като летища, оръжейни складове или транспортни депа целят да прекъснат пътищата за доставки на окупаторите. Така руската армия на полуостров Крим би попаднала в затруднено положение, посочва АРД.
Преди руската инвазия през февруари 2022 година само четири процента са смятали връщането на Крим за възможно. Вече не е така. Според актуалните проучвания в контролираните от украинците региони в началото на март почти 55 процента от анкетираните могат да си представят, че Крим би могъл да бъде завладян обратно в близко бъдеще.
Украински Крим?
Учителката по литература Надя Червинска от Киев казва пред германската медия, че само руският президент Путин би могъл да вземе решението за евентуалното изтегляне на войските. За ПутинКрим е свещена територия. За това той до последно ще държи на Крим – от това зависи неговото политическо оцеляване.
Журналистът Шчекун също смята, че връщането на окупирания Крим по военен път е станало по-вероятно. Той е активист в т.нар. „Национален съвет на украинците на Крим“, чиято цел е да се стигне до демократичен украински Крим.
1. Царят Петър I преименува Московия в Русия едва през 1721 г. (четири години преди смъртта си), което е ХVIII в.
2. Думата “москва” на езика на местното племе мокша означава “мръсна вода”.
3. Думата “кремъл” е татарска и означава укрепена възвишеност.
4. В средновековието границата между Европа и Азия е минавала по границата на Киевска Рус. Московия е била част от Златната орда и се е обозначавала като Азия.
5. Московия плаща най-напред дан на Златната орда, а след разпадането й на отделни части – на Казанския каганат, а после и на Кримското ханство чак до 1700 г. Всеки московски цар е посрещал кримския посланик на т.н. Поклонен хълм (Поклонная гора), помагал той да яхне коня му, а сам е вървял пеш до него, водейки коня си за уздите. В Кремъл посланикът е възсядал на царския трон, а царят е падал пред него на колене.
6. През 1610 г. в Московия с Борис Годунов, известен още като мурза Гудун, приключва династията на роднините на Чингисхан. На трона слагат Алексей Кошка от финския род Кобила. Църквата му дава фамилията Романов, което трябвало да означава, че той е от Рим (след Рим и Цариград Москва следвало да бъде “трети Рим”).
7. След като окупира Великото княжество Литовско през 1795 г., Екатерина II издава указ, с който угро-финските племена на Московия (мокша, чуди, мери, веси, муроми, черемиси, корси, мордви, пери, печера, литва, зимигола, норома, либ, ям, удмурти) започват да се наричат великоруси, а украинците (истински русичи) – малоруси.
8. Никой и никога не е виждал оригинали на договор за обединяване на Московия и Украйна, уж подписан от украинския хетман Богдан Хмелницкий и московския цар Алексей Романов през 1654 г.
9. Псков, Новгород и Смоленск са славянски княжества, влизали в пределите на Киевска Рус. Те нямали никакво отношение към угро-финската Московия, докато Московия-Орда не ги е окупирала, съответно, през 1462 г., 1478 г. и 1654 г. В нито една друга област на Русия (Московия) нямало славянски племена или народи.
10. Златната орда и нейната дъщеря – Московия, са едни от малкото страни в света, държали собствения си народ в робство. В Московия, например, крепостното право се въвежда през 1497 г. и се отменя едва през 1861 г., т.е., тази форма на поробване на селянина съществува 364 г. Според Никита Михалков, това е бил своеобразен израз на “руски патриотизъм”.
11. След изследване на руския генофонд, проведено през 2000-2006 г., е установено, че “руснаците” не са славяни, а само рускоговорящи фини (финландци). Много са близки към тях по ген и татарите. В руския език неславянската лексика достига 70%. Затова “руснакът” не може да разбира славянски езици, докато истинският славянин поради приликите в лексиката без затруднения разбира други славяни.
Реч на Юрий Андрухович при получаване на наградата „Хайнрих Хайне“ в Дюселдорфския театър, 10 декември 2022 г.
В училище понякога учехме Хайне наизуст. Поне едно негово стихотворение, което веднага ще познаете. Да, познахте – точно това. И досега разпознавам възпитаниците на моето училище „с разширено изучаване на немски език“ по популярния сред тях израз: „Ich weiss nicht, was soll es bedeuten“[1]. Може да се използва по всякакъв повод – със или без такъв, и винаги е уместно да се употреби.
„От всички немски поети от XIX век май на Хайнрих Хайне най-много му провървя с преводи на украински“ – отбелязва украинският класик Иван Франко през 1902 г. в предговора си към украинското издание на „Пътуване по Харц“. Излиза, че украинците от онова време са превеждали и съответно са чели повече Хайне, отколкото Гьоте и Шилер, да не говорим за Хьолдерлин, Фонтане или Уланд.
Weiss ich nicht, was soll es bedeuten? Nein, ich weiss, was soll es bedeuten![2]
Една от причините за този хайнецентризъм на украинските класици, разбира се, е неговата революционност. На всичкото отгоре тя е двустранна – революционността на Хайне и тази на украинците (а също така и на украинките, защото Леся Украинка върви пред всички).
Освен това Хайне има и други красиви изрази, за които почти нищо не са ни споменавали в училище. Например следния: „Die Freiheit ist eine neue Religion, die Religion unserer Zeit“[3]. Цитирам от произведението „Ein Dichter kam vom Rhein. Heinrich Heines Leben und Leiden”[4] и няма причина да не вярвам на автора на това важно произведение – Лев Копелев.
Дори Уикипедия знае, че той е „писател, критик, германист“. След точката в края като отделна дума и изречение следва съществена добавка: „Евреин“. Бих добавил политически емигрант, родом от Киев, живял в Кьолн, дисидент и правозащитник. Който не е без тъмни петна в биографията, въпреки че дори те не дават основание да се съмняваме, че Лев Копелев цитира Хайне съвестно.
Затова нека приемем цитата такъв, какъвто е: „Свободата е новата религия, религията на нашето време“. Лудо влюбен във Френската революция, особено в тридневната революция от юли 1830 г. (Trois Glorieuses), Хайне ни завещава вечната притча за единствената уместна религиозност.
Това ме намери в Киев – разбира се, къде другаде може? – на площад „Незалежнист“ през есента на 2017 г.
Беше късно вечерта, почти нощ и бяхме петима. Току-що бяхме представили пърформанса си във фоайето на Националния художествен музей на ул. „Грушевски“, а малко по-нагоре, след сградата на Министерски съвет, пред която по време на революцията настръхнали и в режим 24/7 стояха спецслужбите „Беркут“, беше вечният Мордор и само някоя бутилка Молотов политаше към плътните редици, призвани да охраняват относителния комфорт на диктатора.
Сега, в свободния град, където вече не виреят никакви спецслужби „Беркут“, ние слизахме безпрепятствено към Майдана, когато видях, че бившият Профсъюзен дом беше плътно опакован целият или по-добре да се каже – беше опакован в някакъв плат или пък друг вид изкуствена материя, сякаш някой местен Кристо е поработил върху изключително достойния за вниманието му огромен обект. И то не как да е, а с посланието: FREEDOM IS OUR RELIGION – написано също с огромни букви (до такава степен, че можеше да се разчете и от космоса) върху непознатия плат над изобразена верига, за щастие вече счупена.
Свободата е нашата религия.
Сега ще дам малко контекст. Профсъюзният дом, както по времето на първата Оражнева революция, така и особено на Евромайдана, беше не само организационен център или генерален щаб на протеста.
Той беше пресцентър, общежитие за пристигащите от други градове и подслон за особено щателно преследвани лидери, място за събиране и съхраняване на лекарства, храна и топли неща и на последно място – импровизирана полева болница.
Сигурно е имал и много други функции, повечето от които за мен, обикновения непосветен участник, ще си останат в тайна. Властите само си мечтаеха да го завладеят. Ако бяха успели, революцията щеше да приключи. Той беше мозъкът на революцията и в същото време нейното сърце, две в едно.
Властите многократно атакуваха. Най-масираната атака беше отблъсната от целия Майдан през нощта на 10 срещу 11 декември.
Чакайте. Кога?
Днес също е 10 декември. Това означава, че следващата нощ ще се навършат точно 9 години от този щурм и координираното му отблъскване. То беше плътно масово отстояване и то в буквалното му значение. Трябваше да стоим и да от-стоим. Трябваше да устоим. Ако тази нощ те бяха разпръснали Майдана, днес нямаше да съм тук.
Затова онази вечер бях там. Камбаните на Михайливския манастир непрестанно биеха над града, призовавайки хората да излязат от домовете си, от топлината, от зоната на сигурност, да се вдигнат, да се присъединят, да се изправят и да се разбунтуват, да се защитават и да отстоят. Блогърите от онова време пишеха: „Камбаните бият също като през Средновековието, когато врагът е настъпвал към Киев“.
Така и аз се озовах там, в тази концентрирана и готова на всичко човешка маса, която непрекъснато се стичаше и която въпреки студа, мъглата и поледицата, стоеше и се държеше. Чак към 7–8 сутринта, когато просветля и започна да се развиделява, стана ясно: но пасаран. Поне не този път, а това вече е много. Спомням си този вкус (или мирис?) на абсолютната победа, който беше много преждевременен. До победата оставаха цели 70 дни, а с цената на колко загуби, кръв и смърт – това и до днес не може да се изчисли.
Значението на събитието ми се разкрива едва сега, докато пиша тези редове: оказва се, че така сме поздравили Хайне за рождения му ден! В неговата координатна система на Майдана ние сме станали французи, защото сме отказали да станем немци.
Ще обясня какво имам предвид с два цитата.
Първият (веднага ще добавя – неприятен) за немците: „Германецът прилича на роб, който се подчинява на господаря си без юзда и камшик, подчинява се само на дума или дори на поглед. Лакейството е присъщо на него и на душата му; по-лошо от материалното робство е духовното. Немците трябва да бъдат освободени отвътре, отвън нищо няма да стане[5]„.
Вторият (почувствайте разликата!) е за французите: „Французите са избраният народ на новата религия, на техния език са написани първите Евангелия и догми, Париж е новият Йерусалим, а Рейн е Йордан, който разделя Страната на свободата от страната на филистимците[6]„.
Между другото, същият Рейн, като този тук в Дюселдорф. Но той отдавна не е Йордан и нищо не отделя. Изглежда, че филистимците вече са от двете му страни. Къде тогава е Land der Freiheit?
Имаше още една нощ на Майдана (те бяха всъщност 91, но само някои от тях бяха решаващи). Тази беше на 18 към 19 февруари, когато изглеждаше, че ей сега всичко ще свърши. Беше истински ад, а главното действащо лице на нощта беше огънят. Прокраднаха се по покривите и подпалиха Профсъюзния дом, на няколко места отвътре.
По дяволите, там загинаха хора! А вече забравяме, че нещо подобно наистина се е случило, тоест че там изгоряха хора, някои от тях живи. Колко? Проучено ли е? Дори тогава говореха за тях предпазливо: безследно изчезнали. Какво да кажем сега, когато има толкова изгорели, че никой хладен ум не може да го побере?
Фактически това беше началото на войната, на тази война, руско-украинската. В която сме вече девета година. Чието начало не дойде на 24 февруари, не. 24 февруари е денят, в който скритото стана открито. Тоест голяма тотална инвазия. От друга страна, самата война, която тогава беше все още скрита и такава, която много от вас не искаха да видят, макар че русия[7] така или иначе не я криеше, дори не започна с анексирането на Крим, а още по-малко с „бунтовете“ в Донбас през април 2014 г.
русия нападна въоръжено Украйна в центъра на Киев по време на Евромайдана. В решителните му мигове и дни. Изгорените през нощта на 19 февруари в Профсъюзния дом и разстрелът на Небесната сотня на 20 февруари са именно първите военни действия, извършени от Русия срещу свободния украински народ.
Тогава, през февруари 2014 г. (както в края на краищата в предишните революционни месеци, така и сега), украинците правеха точно като французите на Хайне: отказаха да се подчинят.
Нашата война е същата – отказ да се подчиним.
Това е само един от епизодите на тази война.
Отстъпвайки и бягайки от украинските територии, руснаците оставят след себе си изпепелена земя и безброй места на престъпления срещу човечеството. Но не само.
В освободения от окупаторите Изюм, Харкивска област, са открити оставени при бягството им купища документи, предимно секретни. Сред тях са „материали от съвещанието за подкрепа и развитие на образователната система“. Това е доста зловещ план за действие. Според него е трябвало да се сложи край на украинското образование.
Руската училищна програма в превзетите територии е трябвало да се води от учители, специално докарани от русия. Специален акцент е поставен върху „историците и писателите“. Те е трябвало да станат лидери на „патриотичното възпитание“.
Обърнете внимание на тези „историци-литератори“, на тези „хуманитаристи“. На това „патриотично възпитание“. Всъщност превъзпитание.
Тази война е най-вече за културна идентичност.
На 3 април московската агенция „РИА Новости“ публикува програмна (и гръмка) статия на един одиозен кремълски политтехнолог – внимание към заглавието! – „Какво трябва да направи Русия с Украйна“. Само един цитат от този ужасен геноциден текст, който би трябвало да бъде много полезен за бъдещия международен трибунал: „По-нататъшната денацификация на тази маса от населението (става дума за украинците – Ю.А.) се състои в превъзпитание, което се постига чрез идеологически репресии и жестока цензура: не само в политическата сфера, но задължително и в сферата на културата и образованието“.
Заграбването на идентичността е целта на агресора в тази война. Всичко останало – територии, градове, полета, зърно, индустриални зони, природни ресурси, инфраструктура, технологии, частна собственост, включително лаптопи, перални и тоалетни – всичко това само добавя отделен бонус към основната плячка.
Да, това е посегателство срещу самия живот – от неговите биологични основи до най-рафинираните му висши проявления, едно от които е например поезията. Като поезията на Хайне например.
Това обаче е и покушение срещу върховния смисъл на живота – срещу себереализацията в свободата. Да получиш свобода, за да се самореализираш – това искат украинците и преди триста, и преди двеста, и преди сто години, и по времето на Хайне, и след него, и на двата Майдана.
Затова днес Русия ги убива.
Украинците яростно осуетяват този тотален опит, тоест оказват му твърда съпротива. В интерпретацията му от западния свят тече цяла (р)еволюция и тя продължава. Тази съпротива се смяташе за невъзможна, безсмислена, обречена на бързо поражение, безнадеждна. Затова тя е призната за неочаквано упорита, а по-късно за смела, героична, ефективна, умела, успешна.
Украинците я виждат преди всичко като победна.
Така за един неизчерпаемо дълъг исторически момент те се озовават до любимите и може би въображаеми французи на Хайне. С тази разлика, че те не са французи. И не са въображаеми. Те са истински – животите, които русия им отнема, също са истински.
От всички религии на този съмнителен свят само свободата остава безспорна и до ден днешен запазва изключителното си значение на фона на неуморно напредващото нагаждане, технологичен релативизъм и фейкване на реалността.
Късметлия съм: пиша на езика на тази свобода.
За втори път ми провървя: преводачката Сабина Щер направи възможна безупречната миграция на думите от моя език на езика на Хайне, на немски език.
За трети път ми провървя: редакторката Катарина Раабе показа към моите писания и просто думи доверие, каквото светът никога не е виждал, и подкрепи писанията ми с идеи, които никога не бих измислил сам.
За четвърти път ми провървя: големият издателски легендарен дом, Зуркамп, отвори широко вратите си, за да вляза. И досега ги държи гостоприемно отворени.
Благодаря на всички, с които ми провървя и продължава да ми върви.
Благодаря ти, скъпи Кристиан Йохан Хайнрих Хайне, за огнената смес от романтизъм и ирония, за изтънчеността и хапливостта, за способността да бъдеш нож и нежност едновременно, но преди всичко за формулирания сякаш специално за нас, украинците, завет за неподчинение и съпротива.
[1]Не зная какво означава (нем.) – първия ред от „Лорелай” на Х. Хайне, публикувано във „Великите немски поети от ХІІ до ХХ век“. Антология на Венцеслав Константинов. „Сиела“, 2012. Б.пр. [2]Не зная ли какво означава? Не, зная какво означава (нем.). Б.пр. [3]Свободата е новата религия, религията на нашето време (нем.). Б.пр. [4] „Поетът дойде отвъд Рейн: Животът и страданията на Хайнрих Хайне“ е книга на съветския писател, литературовед, германист Лев Ковелев, публикувана на немски език в Берлин, 1981 г. Б.пр. [5] Der Deutsche gleicht dem Sklaven, der seinem Herrn gehorcht ohne Fessel, ohne Peitsche, durch das bloße Wort, ja durch einen Blick. Die Knechtschaft ist in ihm selbst, in seiner Seele; schlimmer als die materielle Sklaverei ist die spiritualisierte. Man muß die Deutschen von innen befreien, von außen hilft nichts. [6] Die Franzosen sind aber das auserlesene Volk der neuen Religion, in ihrer Sprache sind die ersten Evangelien und Dogmen verzeichnet, Paris ist das neue Jerusalem, und der Rhein ist der Jordan, der das geweihte Land der Freiheit trennt von dem Lande der Philister. [7] Изписването на Русия с малка буква е проява на гражданско неодобрение, възприето от много украинци след началото на пълномащабното нахлуване, включително и на институционално ниво. В превода на речта е запазено това предаване на наименованието на държавата. Б.пр.
Снимка: БГНЕС Как ще изглежда Столичният общински съвет ще реши и как ще се харчат парите на София
Докато кандидатите за кмет на София се готвят за предстоящия им месец на гореща предизборна кампания, един въпрос тегне мрачно и тихо – може ли да се окаже накрая, че вотът за градоначалник не е чак толкова важен?
Разбира се, има значение кой ще седне на овакантения от Йорданка Фандъкова стол – това ще е човекът, който с екипа си догодина ще управлява бюджет от над 2,5 млрд. лв.
Кметът на София обаче може да се окаже с вързани ръце, независимо колко хубави и мащабни политики предлага, ако зад себе си няма ясно и категорично мнозинство в Столични общински съвет (СОС).
А това вече може да се окаже много по-сложна и трудна задача.
Изборът на общински съветници винаги е бил по-малко интересният и привлекателен за медиите вот, особено когато той е съпроводен от ясна мажоритарна битка. Ситуацията в момента обаче е различна и истинската битка за София ще се води именно в СОС.
Логично, с късното регистриране на толкова много листи и кандидати за София, все още няма социологически проучвания, които да дадат някакъв ясен поглед кой с какви шансове и позиции влиза в надпреварата. Въпреки това очакванията засега са, че ще видим доста „разкъсана“ картина на електоралните нагласи.
В София може да отличим няколко водещи играчи: ГЕРБ-СДС; „Продължаваме промяната – Демократична България“ и „Спаси София“; местната коалиция на БСП, „Левицата“, „Неутрална България“, „Алтернатива на гражданите“ и Атака; и „Възраждане“.
Освен тях имаме още листата с кандидати за общински съветници на „Синя София“, издигнала Вили Лилков; „Има такъв народ“; ВМРО; листата „Гражданска инициатива за София“ с различни градски лица като Васо Гюров и Мартин Заимов; както и ДПС, от които на местни избори винаги може да се очаква всичко.
И за финал, винаги някоя от по-малките политически сили може да се провре и да вземе също 1-2 места в СОС, разбърквайки допълнително сметките.
По груби изчисления един мандат в СОС за миналите местни избори е имал „цена“ от около 3800 гласа – нещо, което е постижимо и за по-малките партии, когато впрегнат усилия. Ако прогнозите за по-ниска избирателна активност сега се потвърдят, това ще означава дори още по-нисък праг за влизане в Столичния общински съвет (стигайки потенциално дори до 3400-3500 гласа за място).
А за местните избори тези усилия си заслужават, тъй като дават достъп до разпределението на ресурсите в общината и осигуряват възможност за много близък контакт с локалните бизнеси.
Така, при 61 места в Столичния общински съвет, в един момент може да се окажем в позиция, в която там няма никой с ясно и категорично мнозинство.
Очакванията са, че ГЕРБ-СДС и ПП-ДБ със „Спаси София“ ще са доминиращите сили в следващия Общински съвет. И макар това да дублира до голяма степен не-коалицията на национално ниво и би могло да се превърне в основа за мнозинство, тук идва факторът „Спаси София“.
Хората на Борис Бонев от години насам критикуват управлението на столицата под Йорданка Фандъкова и ГЕРБ и за тях ще е много трудно да преглътнат влизането в мнозинство именно с бившите управляващи.
Може би този сценарий не е невъзможен, но той до голяма степен ще зависи от това кой с какви сили ще влезе в общинския съвет, включително и какъв ще е делът на съветниците на „Спаси София“ в общата група с ПП-ДБ.
Фактор е колко голяма ще е тази група и каква ще е разликата в представителството с ГЕРБ. Към момента никой не може да каже със сигурност чия ще е най-голямата група в следващия СОС, но от това може да зависи доста.
Със сигурност обаче едно следващо обединение на ПП-ДБ с ГЕРБ на местно ниво ще затвърди идеята, че градските демократи са „клекнали“ на Бойко Борисов, оставяйки го свободен да си върши „схемите“, което ще налее още повече разочарование.
Размерът на групите на левите сили и на „Възраждане“ също ще е от значение, тъй като това са двата играча, за които със 100% сигурност можем да кажем, че ще са в опозиция. Колкото по-голям фактор са те, толкова по-нестабилно ще е мнозинството и толкова по-остро ще се чуват критиките срещу управлението.
Колко ще са малките играчи и дали те ще успеят да формират собствени групи в СОС също не е без значение, тъй като един шарен общински съвет ще е по-податлив на трусове, но и за сметка на това ще даде потенциалната възможност за повече „плаващи“ мнозинства, където лоялността по един или друг начин може да бъде ако не „купена“, то поне временно взета под наем.
Със сигурност и ГЕРБ-СДС, и ПП-ДБ със „Спаси София“ ще се стремят с всички сили да са колкото се може по-близо до заветните 31 общински съветници.
Истината е, че СОС е органът, който с гласуванията си може да задължи кмета да прави едно или друго нещо, да извършва политики срещу собствените си виждания и да харчи парите на общината по определен начин.
Така независимо дали за кмет бъде избран Васил Терзиев, Антон Хекимян, Вили Лилков, Ваня Григорова или някой друг кандидат, мнозинството в СОС може да задължи победителя да играе по друга свирка.
И именно това прави борбата за съветниците толкова важна.
Битката за кметския пост ще изиграе своята наистина голяма роля за формирането на мнозинството в СОС, но който и да седне на стола на Фандъкова, бързо ще усети колко много напрежение може да дойде от един твърде шарен общински съвет.
Българските служби не са успели да установят и до днес основната заплаха за сигурността на България, а тя е хибридната агресия на Русия. Това мнение изрази пред БНР бившият министър – председател (1997 – 2001 г.) и бивш лидер на ДСБ Иван Костов.
„Това трябваше да се случи веднага след речта на Путин в Мюнхен през 2008 г., защото се е сменила доктрината и по друг начин са прочетени рисковете. В други европейски страни това стана, при нас това не стана дори през 2014 г. (когато Русия анексира незаконно Крим от Украйна – бел. ред). (…) България още не е осъзнала през специалните служби, че е обект на хибридна агресия на Руската федерация. Това е крещящ факт, който целият свят знае“, каза Костов.
По думите му службите са в незавидно състояние по обективни причини – нямат зад гърба си управляващото мнозинство в парламента и правителството, а опора им е президентът Румен Радев. Радев на свой ред няма конституционна функция за тяхното управление, но след като я придоби косвено чрез служебните кабинети, сега изглежда не желае да се раздели с нея. Така се поражда конфликтът между службите и управляващите, поясни Костов.
Връх на това самотно състояние на системата е обстоятелството че различните институции обявяват какви са интересите на страната в сектора на сигурността, най-често президентът, и така се създава хаос, каза бившият премиер. Добави, че голяма част от кадрите им са обучени и образовани в други времена и са им внушени убеждения, които са в противоречие със сегашните задачи на България като съюзник на евроатлантическата общност. Имало и много политически назначения.
„Те наистина не знаят какво правят, много слабо работещи институции“, обобщи Костов
Бившият министър-председател застъпи тезата, че в службите трябва да има специализация и даде пример с военното разузнаване, което на оперативно ниво работи с началника на отбраната и министъра и помага за взимането на решенията. Финансовото разузнаване, от друга страна, би трябвало да работи според него плътно с приходните агенции, БНБ, Комисията за финансов надзор. Напомни, че ДАНС проспа фалита на КТБ въпреки сигналите за източване.
Тази компетентност на финансовото разузнаване трябва да противостои на пране на пари, корупционните практики, финансирането на тероризъм, смята Костов. „То е основен инструмент, който беше счупен, за да се създадат палиативни структури като Комисията за противодействие на корупцията и конфликта на интереси и други подобни“, добави той.
В промените в Конституцията се губи основната идея
Иван Костов вижда в проекта за промени на Конституцията, внесен съвместно от „Продължаваме промяната – Демократична България“, ГЕРБ и ДПС „сбор от виждания на различни хора“ като така според него се изгубва основната идея за промяна. „Цялото това нещо не прилича на истински конституционен дебат и причина за това е самият проект“, каза той.
Запитан колко стабилно е управлението, отговори, че остава с надежда нещата лека-полека да бъдат решени, а, например, от проекта за Конституция да отпаднат слабостите. Да не подценяваме здравия разум на хората, които са задължени да вземат решения, да не поставяме под въпрос тяхната доброжелателност, призова той.
В отговор на въпрос как оценява парламентарната активност на депутата от ДПС Делян Пеевски (санкциониран от САЩ за корупция по закона „Магнитски“), Костов отговори, че не знае с каква компетентност е станал основен говорител на ДПС и че бил чувал, че дипломата му от Югозападния университет е взета от друг. „Не знам каква компетентност има, но ето – възлагат му, готвят го“, добави той. На въпрос ще стане ли Пеевски отново шеф на ДАНС, както през 2014 г., отговори: „Мисля, че няма да опита втори път“.
Васил Терзиев трябва да направи много стъпки, за да спечели синята общност
„Споделям предпазливо изразеното мнение на много хора, че Васил Терзиев трябва да направи много, много стъпки, ако иска да спечели хора като мен и хората около мен, тази синя общност. Той не го прави това“. С тези думи бившият лидер на ДСБ коментира кандидата на „Продължаваме промяната – Демократична България“ (част от която е ДСБ) за кмет на София. Роднини на Терзиев са професионално свързани с комунистическата Държавна сигурност, а въпросът за отношението му към тези служби е сред тези, на които най-често се налага да отговаря.
„Това, което каза за Държавна сигурност, може би си мисли че е нещо свежо, но аз го чувам от декември 1989 г. БСП това говореха – че има и добри, и лоши. Накрая лоши излязоха явочниците и вербовчиците, а офицерите се изпокриха и станаха капиталисти“, каза Костов. И добави: „Знам, че тези хора, които това говореха, са основна спирачка за българския преход, те бяха водещи в съпротивата срещу края на прехода чрез установяване на върховенството на закона“.
кафенето 