Сами, но не съвсем

Photo by Pixabay on Pexels.com

Здравко Попов, Стършел

Има неща, на които няма как да се засмеем. Оказват се пре­много горчиви. А на нас най-вече ни горчи поради туй, че на нашия материк все оставаме някак не с другите, а буквално самотни.

Ето. Щом всички други, на брой 27 държави, се съберат, за да решат някакви санкции срещу един традиционен в историята окупатор, ние (потомци на Хаджи Димитра и Караджата, на Ботева и Апостола!), еднички ние се сгушваме в кьошето и трепетно чакаме инструкции как да се държим.

Горчиво наистина. Доста ни пригорча напоследък и от една Истанбулска конвенция. Смая ни обстоятелството, че най-бърже сред българите възприе духа на нещата не друг, а г-н Станишев от Брюксел. Той определи обичайното обмисляне на реториката по повод случая като „абсурдни интерпретации“.

Така или иначе, пак си останахме самотни, а един предишен премиер комунист се показа по-напредничав от сегашния „десничар“, който досущ по Брежневски връхлита да целува първите дами на Европа, без да се сети, че това не са мацки от Варадеро, а тия мечешки пориви не изглеждат споделяни.

Но нататък. Не останахме ли ние хептен самотници и когато през 2003 година ни намекнаха (впрочем достатъчно твърдо), че „България рискува достъпът є до поверителна информация да бъде спрян“. Заглавие с едри букви: „С БРИГО ГУБИТЕ ДОСТЪП ДО ТАЙНИ НА ­НАТО“. Обяснено е защо – защото лицето Бригадир Аспарухов било кадрови офицер от ДС в продължение на 20 години, през които е разузнавал именно НАТО.

Така че и в тази посока останахме самички – след като в парламента 236 гласа (от 240) ентусиазирано бяха за безусловно влизане в НАТО. И за какво? За да се стигне до сегашното положение, при което на всичките наши комшии околовръст натовски тайни се поверяват, а на нас – не.

И така, в тази самота (сходна вече с пустинничество) се задържаме и до днес. И се държим така, сякаш в кьошето ни е по-комфортно. Сякаш Полша, Румъния, балтийските републики и съседите ни от юг са някакви сбърканяци, задето накупиха за войската си по-надеждни средства за защита, а ние купуваме ли, купуваме онова, което ни указва вечният продавач от североизток. Онова, което е най-малко адекватно с времето и с технологиите. И пак си оставаме в кьошето, за което ни питат дали пък нямаме перманентна резервация.

Всъщност дали пък не говорим едностранчиво, дали нещата не стоят другояче, осветени от благодатното сияйно слънце на Евразия? Дали пък някъде добри кремълски грижовници будуват денонощно, за да начертаят за нас най-светлото бъдеще? Не се ли върши всичко възможно, за да не бъдем тъй самотни и хаберни?

Да се огледаме. Нима минава ден, без да ни проводят своите неизброими ансамбли (униформени и цивилни), своите най-елитни гласове, своите заслужили и народни танцьори? Ансамбъл на Мойсеев ли не щеш, музикално-танцов състав „Александър“ ли не щеш, бивш световен шампион по шах ли не щеш, пратен, за да покаже в пернишко село как се открива Празник на коня?

Нима не гледаме и слушаме по националните си телевизии за триумфалното пристигане на „руския Синатра“? Има се предвид някакъв „магьосник“ в естрадното пеене по име Кобзон – от тия, дето у нас им приготвят възторжена публика от 80-годишни ветерани с ордени, в голямата си част недочуващи, но благодарни за безплатния билет и за любезния платен другар, придружителя.

Но какво! Не ни ли изпратиха цяло едно Светейшество с генералски чин от службите, за да ни обясни на място българската история? И бащински да изскърца със зъби, че не сме много сами, та да внимаваме…

До Кремъл и обратно с подвита опашка

Приключенията на една българска делегация начело с премиера Борисов в Русия

Светослав Терзиев

Премиерът Бойко Борисов прави стратегически ходове, които не разбираме. Едва след години виждаме колко ни изпреварва неговата мисъл. Някой схвана ли защо на 13 ноември 2010 г. подари на руския президент Владимир Путин кученце от породата българско овчарско? Кутрето, наречено по-късно Бъфи, беше доста едричко и Путин едва го обхващаше в прегръдките си.

Сега е голямо като тежкоатлет и на неофициални снимки от Кремъл периодично се вижда, че руският президент продължава да го прегръща, като фактически се бори с него. Сякаш тренира за среща с Бойко Борисов, чийто дипломатически маниер е да се хвърля да прегръща и целува всеки чужд ръководител, към когото изпитва респект.

За този номер Путин се яви завчера добре подготвен. Първо той накара пламенния Борисов да го чака един час и щом го прие, отклони атаката му, като хладно го потупа по гърба, когато нашият премиер го награби в Кремъл да му изрази закъсняла признателност неизвестно за какво. После Борисов си посипа главата с пепел на пресконференция, като каза в присъствието на Путин: „И аз нося вина за създаването на определено напрежение“ (в отношенията с Русия) и добави, че „вече ние сме си научили урока“ (за АЕЦ „Белене“).

Като похвали смирено руснаците, че „не ни държат гарез“ (не са злопаметни), защото „по-големият винаги прощава“, общо взето обеща да се поправи. След като размени мисли за това-онова с Путин и с премиера Дмитрий Медведев, се прибра неочаквано бързо, като съкрати посещението си с един ден. Впрочем той изглежда нямаше дори да се види с колегата си Медведев, ако в последния момент не се бе намесил шефът на руската компания „ЛУКойл“ Вагит Алекперов.

Още щом влезе при Медведев, Борисов изсипа кошница благодарности: „Благодарим за хубавото време. Благодарим на екипа ви, на министрите, на г-н Алекперов (участващ в разговора – бел. ТАСС) за възможността да се срещнем с вас“. Интересно в какво ли се е състояла дългата /по думите на външния министър Екатерина Захариева/ подготовка на визитата на премиера в Москва, ако е била уредена само една среща? И какво е смятал да прави Борисов два дни в Москва, преди екстрено да съкрати визитата си?

За какво отиде и какво постигна?

Нищо повече от онова, което постигна преди него президентът Румен Радев. Путин отдели на Радев 3 часа, на Борисов – 2 часа, изслуша ги какво искат и не обеща нищо конкретно, освен че ще проучи предложенията им за подобряване на отношенията между двете държави. В случая нямаше значение, че първият не бе съпроводен дори от един заместник-министър, а другият водеше вицепремиер и четирима министри.

Придружаващите лица, независимо от ранга им, бяха само наблюдатели, не влязоха в преки преговори с руски колеги, нямаха подготвени документи и, естествено, не подписаха нищо. Повече работа имаха журналистите, които бяха ангажирани да регистрират историческия обрат от ледена епоха към размразяване на двустранните отношения. Някои трябваше да напрегнат значително въображението си, за да оправдаят разходите за пътуването си.

Ако има нещо, което ще се помни дълго, бе показното раболепие на Борисов. Руският държавен телевизионен канал „Россия 24“ коментира на другия ден: „Най-послушната страна в ЕС се извини на Москва“. Унизителният етикет бе лепнат на България от самия Борисов, който заяви: „Ние сме най-дисциплинираната държава в ЕС и НАТО, а ни заобиколиха всички потоци. Газопроводите минаха през натовските Турция и Гърция, а ние останахме без нищо, отказахме ги.“

Оставаше да каже за оправдание, че България е васална държава и други вземат решения вместо нея. Нали беше презирана, че е такава по времето на социализма, когато сама се кичеше с емблемата, че е най-верният съюзник на Москва?

Сега какво излиза?

Че Борисов е усвоил уроците на политическия си ментор Тодор Живков, като само е заменил Москва с Вашингтон и Брюксел. Но Путин видимо не е сантиментален като предшественика си Леонид Брежнев и затова му даде прям отговор: „Много ме смущава следното: кой е по-голям, кой е по-малък, като се има предвид, че по-големия винаги го карат да плати. Но ние разбираме за какво става дума (и българската страна прекрасно го разбира), че при реализацията на големи проекти са необходими гаранции, преди всичко финансови гаранции, които биха се изразявали или в суверенни гаранции на българското правителство, или в съответни решения на Еврокомисията“.

С други думи руският президент постъпи по търговски и поиска парите на масата – от България или от Брюксел.

Какви гаранции носеше Борисов?

Любимите си две неща: АЕЦ в „Белене“ и газов хъб „Балкан“ във Варна. За централата каза, че държавата гарантира с двата купени от Русия реактора и с лицензираната строителна площадка, срещу което иска контролен пакет акции. Оттам нататък друг да строи и плаща.

Най-простата сметка показва, че българската вноска е недостатъчна. Путин се съгласи да поднови участието на Русия (което е неизбежно поради наличието на руски реактори), но не показа склонност за финансови ангажименти. Само напомни на Борисов, че Русия вече е опростила 80 млн. долара лихви за двата реактора. Иначе казано, дадохме достатъчно.

По въпроса за газопровода единственото единодушие бе, че „Южен поток“ е мъртъв. Москва съжалява и за платените на Италия 800 млн. евро неустойки. Никакъв заместител за пряка доставка на газ за Европа през България не е възможен, защото вече е напреднало строителството на алтернативния „Турски поток“, от който евентуално може да се направи само отклонение през интерконектор.

С това Путин отговори на инициативата на президента Радев за изграждане на „Български поток“. Той охлади и амбициите на Борисов за направа на газов хъб „Балкан“, като нито веднъж не спомена името му на пресконференцията. Смешно бе твърдението на българския премиер, че е отишъл в Москва с гаранции лично от председателя на ЕК Жан-Клод Юнкер, който показа на пресконференция в София схема на въпросния хъб, рисувана му по-рано от Борисов на салфетка.

Всъщност руснаците не се интересуват от никакъв хъб, където би трябвало да продават природния си газ и после да оставят друг да се разпорежда с него, защото настояват просто да минат транзит и да продават газа си пряко на държавите потребителки. Не се оправда хипотезата, че те ще бъдат притиснати от сроковете, защото трябва до 2019 г. да намерят алтернативно трасе до Европа, след като спрат транзитните доставки през Украйна. Путин просто каза, че все още е под въпрос „колко ще запазим от транзита през Украйна, а ние сме готови да запазим украинския транзит“.

Защо си глътна езика за цената на газа?

Преди да отиде в Москва, Борисов се представяше като европейски башбакан, поел грижата за народите от Западните Балкани. Като такъв се яви пред папата на 24 май, а после опита да си придаде важност и пред Путин, забравяйки, че и единият, и другият си имат свои канали за контакти с другите държави, без да се нуждаят от капацитети като него. Но щом влезе в Кремъл, той забрави европейските си пълномощия в качеството си на премиер от държава председател на ЕС, и не посмя да запита Путин кога „Газпром“ ще предложи нормална цена на газа за България и други източноевропейски държави.

Само преди седмица Европейската комисия излезе със становище по антимонополното дело на „Газпром“, в което ясно се казва, че руската компания нарушава антитръстовите правила на ЕС, като следва обща стратегия за разделяне на пазарите на газ според националните граници в осем държави членки (България, Чехия, Естония, Унгария, Латвия, Литва, Полша и Словакия).

„Тази стратегия вероятно е позволила на „Газпром“ да налага по-високи цени на газа в пет от тези държави членки (България, Естония, Латвия, Литва и Полша)“, пише в становището. Добавя се, че „чрез това решение се предоставя ефективен инструмент на клиентите на „Газпром“ в Централна и Източна Европа, за да се гарантира, че цената, която плащат, е конкурентна“. Но Борисов така и не посмя да посегне към този инструмент? Защо ли?

Излиза, че уж виновният за българските неблагополучия с Москва Евросъюз защитава по-смело интересите на България пред Русия. През това време българският премиер се снишава дотолкова, че би се мушнал под килима в Кремъл, вместо да се възползва от общата европейска политика. Кучето Бъфи несъмнено се държи по-достойно в борбата с Путин, отколкото бившият му стопанин Борисов.

Из ezikovite izwra6teniq на групата „Българи в…“

Вучето

Снимка: © Pawel Kuczynski

МАЯ ВУКОВСКА – ВУЧЕТО

Мая Вуковска живее и работи в Копенхаген, като се занимава изключително с блогърство, пише и за някои американски издания като The Richest и The Talko.

Тя има магистърска степен по българска филология и друга по англицистика, както и докторска степен по социална лингвистика от Софийския университет. В продължение на 15 години преподава английски и норвежки език в университет, но през 2015 г. решава да сложи край на преподавателската си кариера, за да се отдаде изцяло на истинската си страст – писането.

През 2017-а година излиза третата й книга „Животът на Вучето от понеделник до неделя“, базирана на публикациите в личния й сайт в периода 2014-2016 година.

ОЩЕ

• Грамотността е много повече от правопис и пълен член
• Да ти отнемат детето, защото съсед е видял да го биеш… на шах
• Митът за завърналия се емигрант
• „Литъл инглиш, спик бългериън“

Преди два месеца се захванах да организирам курс по български за датчани в Копенхаген. Направихме интернет кампания за набиране на желаещи, разтичах се нагоре-надолу, за да намеря подходяща зала за провеждане на часовете, един приятел-икономист ми помогна да изчислим финансовата страна на начинането и прочее.

На първата неформална сбирка с бъдещите курсисти, която се състоя в една бирария, първото нещо, което казах на нетърпеливите да изучават нашия език скандинавци, беше следното: „Хора, българският не е лесен. Даже е f*cking difficult.“

И те се съгласиха, понеже всеки един от тях към този момент вече беше имал досег с нашите език и култура – една жена пееше български народни песни, друг един беше журналист в престижния столичен вестник Politiken и се специализираше в писане на статии за нашия регион, а останалите имаха български гаджета или съпрузи/съпруги.

Започвам с такова предисловие не за друго, а за да мога да направя един по-плавен, но и по-драматичен преход към същината на статията, а именно – горчивото ми лично наблюдение и убеждение, че българският е f*cking difficult не само за чужденците, но и за самите българи.

На хората отдавна вече не им пука, щом стане дума за извращенията над българския език в интернет пространството.

Знам, знам… знам какво казват всички: „Като бързам, не внимавам какво пиша„, „На кой му пука за пълния член, щом ме разбират какво искам да кажа?“, и моето любимо извинение: „Некой тука да е от Института по български език към БАН??!?“

Да бе, вярно. Никой не е! Или ако има такива (а със сигурност има!), те се крият в миши дупки, понеже им е пределно ясно, че ако се осмелят да направят забележка за безумната неграмотност, ще бъдат пребити с палки и вързани със „свински опашки“.

За щастие, всички подобни действия могат да бъдат извършени само виртуално върху крехките и душевно нараними аватари на въпросните старши научни сътрудници, докарвайки им по този начин единствено дълбоки интелектуални травми и безкрайно разочарование.

Аз не съм член на БАН, а и по принцип природата ме е лишила от член, с който да заплашвам със саморазправа неграмотниците. С удоволствие обаче използвам всеки повод, за да порицая всички безочливи, самонадеяни, слабообразовани съграждани, които спелуват собственото си име с грешки, но иначе с показност и гордост, характерни само за най-комплексираните хора, които нямат с какво друго да се похвалят освен с чифт маркови маратонки и златно синджирче (с кръст!), носят тениски с щампа на глаголицата или си татуират лика на Левски върху изваян с анаболи и телешки кюфтета бицепс.

Позволете да ви представя в „насипен“ вариант избрани „бисери“ от комуникацията на една от многото Facebook групи от типа „Българи в … някъде“.

В случая българите са в Норвегия. NB! Държа да отбележа, че цитатите не са редактирани. И колкото и да съм словоохотлива, смятам, че в конкретния случай коментарът от моя страна е излишен.

И така, приятно… забавление?

• „ВЪПРОС: Някой знае ли как може да се получи норвежко гражданство и паспорт при брак с норвежец и дете норвежче? От България не ми признават брака и съм с две фамилий.
• ОТГОВОР: Щом си родила тук получаващ чрез детето гражданство и че е от норвежец. ако дадена държава признава брака в някакъв религиен храм , то храма издава официален документ който се вписва също в държавните регистри. Църквата съществува в цял свят има статукво на посолство“

• „(…) а до велико търново щеме вземетели поточно до ЕКСТРА ПАК“

• „Поради присъствието на безброй фиолози и хора завършили българска фиология желая на всички нормални хора в групата приятен престой и безброй готини моменти от който моя милост ще предпочете да се изключи!“

• „Сина ми е на самостоятелно държавна работа … „

• „Zdraveite na vsichki balgari , iskam da popitam imali prevozno sredstva koito da prevozvat xora ot Balgaria za Norvegia i obratno?Blagodarq!“

• „Лично съм била в този квартал Гролянд (Grønnland)*** и да ви кажа на всеки ъгал ви предлагат наркотици и те гледат съмнително. Най много вечер изнасилват там полицаи не пребарват това е гетото на Осло.“

• „а за да излезе6 на тр. борса трябва да не работи6 нали?“

• „Някой ако е интересуван може да ми пиши на лични.“

• „Предлагам Бг Ракия и кашкашал.“

• „Знам английски отлично (четливо, говоримо и писменно)“

• „Аз защо си мисля ?!?! че тази статия сезира само българи РАБОТИЛИ в Норвегия….т.е. ТЕЗИ които вече не са тук или на път да НЕ живият тук???“

• „Zdraveite nqkoi znae li kade ima hristiqnska crkva v Stavanger?“

• Работила съм 8 години на рецепция , и това със Cv-тата за хотелите го направих, като излишно бях писала , че търся работа като камериерка , но без резултат.“

• „Може да ви се стори леко странно, но българинът освоява много по-бързо южните европейски езици!“

Сред тях, за съжаление, не е българският…

*** Грьонлан е правилната транскрипция на споменатия квартал

Нищо – това е резултатът от вчера

Путин ни наказа с откровено незачитане и ни прати в ъгъла на голямата политика

Николай Слатински

Снимка БТА

Нямам илюзия вече – нищо. Даже по-малко от нищо. Това е резултатът от вчера.

Най-лошото е – ние сме се разделили на русофили и русофоби, но нито едните, нито другите познават днешната Русия. Мислят я през призмата на своите комплекси и предубеждения.

С Русия днес не става чрез раболепие. С Русия днес не става с дилетантство. С Русия днес не става с ентусиазъм. С Русия днес не става с крайно нереалистична преценка за важността на нашата държава и собствената ни раздута от официозните медии лична значимост.

Отдавна не бях изпитвал такава болка – да ни накажат с откровено незачитане и с показване на мястото ни в ъгъла на голямата политика, не геополитиката…

Болката ми е за отношението към България.

Трудно е човек да сдържа емоциите си, когато става дума за подобно отношение към България.

Казах как не става днес с Русия.

А как става?

С Русия днес става с ясна европейска съюзническа позиция – смисълът на членството в ЕС не е да се доберем до шведската маса, за да усвояваме европейските пари ударно и несъвсем по предназначение. Смисълът на членството ни в ЕС е да имаме по-силен глас – съюзническия, обединения, почтения, последователния, равноправния.

С Русия днес става с консолидирано около ясни цели общество – което не плаща данък на стари нагласи и нови илюзии, а знае, осъзнава своите национални интереси.

С Русия днес става само чрез опиране на професионализма, на науката и експертите, на знаещите и можещите, на познаващите българските приоритети и геостратегическите подводни камъни и геополитическите мини със забавено действие.

С Русия днес става със стратегическо, визионерско, мислещо дългосрочно, високоинтелигентно, надзъртащо отвъд хоризонта лидерство.

Иначе резултатът от отношенията с нея ще бъде като вчера. Нищо. Даже по-малко от нищо. Много по-малко от нищо, но от сърце!

Коментарът е от профила на Николай Слатински във фейсбук. Заглавието е на редакцията.

Фалшивите фанфари създадоха фалшиви очаквания и фалшиви новини за България от Русия

ИВО ИНДЖЕВ

Премиерът Борисов получи вчера своите 15 минути московска слава, когато се опита да се направи на говорител от името на Русия и Турция с твърдението, че двете страни нямали нищо против разклонението на “Турски поток” към България, която  да осъществява транзит към други стране в Европа. Руската реакция на това своеволие беше мълниеносна, с опакото на ръката.

Говорителт на Кремъл Дмитрий Песков беше цитиран от ТАСС да опровергава безцеремонно казаното от българския просител. Българите проявяват интерес, разговори по темата са водени, но нищо конкретно не е постигнато, защото е много трудно да се преправя проект, по който се работи в момента, опроверга той несъгласувания с Кремъл оптимизъм на Борисов.

Не помогна самоунижаването на Борисов, който си посипа главата с пепел и се извини за спирането на “Южен поток”, обявено всъщност от ядосания Путин през 2014 г. във връзка с отказа на Брюксел да наруши собствените правила и да разреши той бъде започнат монополно от Русия без достъп на други инвеститори. 

Не помогна на Борисов и ласкателството към Путин като към “ голям, старши партньор”, на когото му отива да прощава. Путин го контрира, че това му звучи като призив по-големият да плаща. Иначе казано той постави Борисов в положението на просяк, който няма да получи желаната монетка в протегнатата ръка.

Също така не помогна Борисовата т.н. харизма под формата на гореща прегръдка с ухажвания от него Путин. От всички хватки, тази му е най-любима на междунарния тепих.

Нашенецът успя да го награби и да склони глава на ниското му рамо досущ както правеха подчинениете на Саддам Хюсейн иракски генерали, които при всяка среща с него демонстративно му целуваха пагоните. 

Български генерал скланя чело над пагоните на руски полковник? Факт. Фотофакт, при това. Не е много по-различен от приклякането на визепрезидента Йотова пред руснака Гундяев на летището в София през март, за което тя се оправдаваше по-късно с несъществуващо задължение да го направи – уж по протокол. Няма протокол и за прегръдките като форма на самоунижение с чужди автократи, но Борисов ги е превърнал в свой личен протокол. 

Колкото до новината за “опрощаването” на българските задължения във връзка с “Южен поток” на стойност 800 милиона евро, това е откровено фалшива новина. Защото става дума за отказ на руския монополист на българския пазар “Газпром” от едни пари заради други, който трябваше да плати под формата на доста по-голяма глоба. Случи се благодарение на решението на Брюксел, пред което Газпром капитулира, а не благодарение на Борисовата твърдост, каквато не е проявявал в Москва. 

За финал лицето на социологическото русолюбие у нас Андрей Райчев попари едничката гордост на Борисов във връзка с разговорте му с Медведев и Путин в Москва. Докато Борисов се похвали, че те били много топли, Райчев (чийто баща помогна на времето на президента Желев да стане единственият чужденец, разговарял с Горбачов по време на преврата срещу него чрез специална телефонна линия в Сочи, където на практика беше под домащен арест през авгурст 1991 г.), демонстрира познания за атмосферата по време на посещението на Борисов в Москва. Не топлота, а “руска студенина” получил Борисов, обясни днес Райчев като един истински метеоролог на руско-българските атмосферни явления. 

Друг е въпросът, че като апологет на Борисов той прехвърли вината за тази руска студенина на президента Росен Плевнелив, който от две години не е държавен глава на България, докато си имаме на негово място Румен Радев, определен в един от анализите в руските медии днес като  “изпълнен с благоволение към Русия генерал”. По този начин Райчев призна без да иска що за отмъстителност таят “дълбоко обидените” руснаци , както ги определи той в рамките на постоянния си, всекидневен абонамент като гостуващ коментатор по график във всяка една телевизия с голяма аудитория. 

Единственият неопровержим конкретен факт, съобщен от Борисов от Москва, стана неговото изявление, че няма да има “Български поток” какъвто предложи преди седмица след среща с Путин в Русия неговият конкурент в подмазването на Москва Румен Радев. 

Русите медии съответно се подиграват, че появата на двамата  българи в рамките на броени в Русия показва колко много им се иска (още) газ от Русия. Също както във вица за Манго, който много обичал да руча баница, ама баница нема. 

Още ли се чудите защо Борисов съкрати предварително обявената си програма и се прибра ден по-рано у дома, където никой не смее да му противоречи? Да, съмнявате се? Тогава се запитайте защо Борисов “пропуска” да се похвали с каквото и да било постижение, с каквото не би се посвенил иначе да се изтъпани пред публиката, ако имаше такова. 

Позволявам си да припомня, че се сбъдна скромната ми прогноза да очакваме фалшивите фанфари да родят фалшиви новини от посещенията в Русия на двамата нашенски просители. 

Борисов при Путин – пробив или нов шлем?

Борисов поиска и получи уверение за доставки на руски газ, но Путин му напомни нещо важно. Нещо, което дава отговор на въпроса: Каква ще бъде истинската цена на руския газ? Коментар на Иван Бедров:

Бойко Борисов имаше само една цел при първото си посещение в Кремъл: да уговори нови доставки на руски газ за България. Петимата министри в делегацията така и не успяха да отвлекат вниманието от шестия придружаващ – директора на „Булгартрансгаз“ Владимир Малинов.

А когато от Москва дойдоха съобщенията, че разговорите продължават по-дълго от предвиденото и зад затворените врати са Борисов, икономическият вицепремиер Томислав Дончев и енергийният министър Теменужка Петкова, беше пределно ясно: става дума за газ.

Борисов трябваше да отиде в Москва по две причини: първата е свързана с любимия му проект за газов хъб, който да получава гориво от няколко места и да разпределя доставки за други европейски страни, но втората е далеч по-съществена. В момента България получава газ само от тръбата през Украйна, а Русия се заканва да прекрати доставките по това трасе заради влошените отношения с Киев и победата на украинската „Нафтогаз“ в милиардния арбитраж срещу руския „Газпром“.

Рискът България да се окаже изправена пред липса на доставки не може да бъде изцяло изключен. Страната ни обаче сама се поставя в това положение, защото вече девет години след газовата криза от 2009 година, България продължава все да достроява своите връзки със съседните страни и продължава да е зависима основно от една тръба – руската.

Какво получи Борисов?

Почти построеният „Турски поток“, който ще пренася газ от Русия под Черно море до Турция, може да се разклони и да достигне и до България – съобщението дойде от Путин, който добави и уверение от Ердоган. Това обаче се различава от първоначалната цел България да договори директна руска тръба за бъдещия хъб. Различава се и от споменатия преди седмица от Румен Радев „Български поток“ след срещите му с Путин и Медведев. Но това е безспорен резултат – България получи уверение, че „Турски поток“ ще достигне до нейната територия, т.е. ще има доставки.

Какви количества обаче, на какви цени, с какви транзитни такси – всички тези въпроси остават за бъдещето. Единственият отговор засега е, че „завоят“ на тръбата може да стане само при спазване на всички правила на Европейския съюз. Говорителят на Кремъл Дмитрий Песков побърза да охлади ентусиазма на българската страна и само час по-късно каза пред руски журналисти, че „все още не, не сме се договорили… България проявява интерес“.

В изявлението си след срещата с Путин, Бойко Борисов каза, че „пазарът и търсенето определят количествата и цените“. Няма обаче исторически доказателства, че с Русия може да се работи така – единствено на пазарен принцип. Путин директно каза, че „въпросите за обема на доставките, транзита или хъба трябва да се решават в общия комплекс от доставки на наши енергоносители за европейския пазар“. И за да няма неразбрали, руският президент подчерта как „ние обезпечаваме на 100 процента българските нужди от природен газ“. Когато нямаш алтернатива, цената е каквато каже другата страна.

Иван Бедров

Каква е истинската цена?

Пробив или провал беше срещата на Борисов с Путин? Коментарите по тази тема скоро няма да спрат. Едните ще казват как българският премиер е отишъл и смело е поставил българския интерес, за да получи ангажимент за доставки. Други ще напомнят как новината за посещението дойде първо от Русия, как Борисов даваше вид на призован, как благодари на Путин, „че не е злопаметен“, как пое вината, че винаги той е бил „този, който е създавал напрежение“.

Всъщност българският премиер дори отиде и по-далеч – той изказа благодарност, че „Газпром“ бил опростил 800 милиона евро неустойки за „Южен поток“, при положение че руският гигант бе задължен от Европейската комисия да поеме ангажимент, че не може да търси неустойки. Всичко това обаче са нещата на повърхността – тези жестове не са истинската цена.

Истинската цена Путин сам я назова: Русия е готова да строи АЕЦ „Белене“, ако проектът бъде възстановен. Русия е готова и да предложи гориво за АЕЦ „Козлодуй“ и да участва в удължаване на експлоатацията на Шести блок. Малко по-късно руският президент произнесе онази фраза – че ще разглежда енергийните теми в „общия комплекс“. Това обяснява защо толкова трескаво българското правителство реши да приеме решение, с което да предложи на Народното събрание да отмени мораториума върху строителството на „Белене“.

Трябвало е да се случи преди 30 май. Така отново на хоризонта се задава някакъв шлем, макар и не толкова голям, колкото онзи на Първанов. И ако Борисов трябва да бъде упрекнат в нещо, то не е конкретно поведението му по време на срещата в Москва, а нещо съвсем друго – това, че допусна почти десет години агентите на руския интерес в българската енергетика да направят всичко възможно интерконекторните връзки да се забавят и България да продължава да е изцяло зависима от Русия.

Нострадамусът на Путин или конфуз до конфуза

Пламен Асенов, специално за Faktor.bg – https://www.faktor.bg

Човек и добре да живее, винаги може да бъде до дъно изумен от мнението на някой галфон.

Чета онзи ден например, че НАТО със сигурност ще се разпадне само. При това съвсем скоро ще се разпадне, още докато е жив любимият на целия български народ генерал от КГБ Леонид Решетников.

Твърди го самият Решетников. Нали се сещате – онзи тип, дето в Кремъл отговаря за братската любов към Русия и нейното все по-широко разпространение сред народите на Балканите и специално българския. За разлика от обичайния си менторски плащ обаче, този път генералът е наметнал мундира на врачка.

„Нострадамусът на Путин” бихме могли да го наречем – спира ни само фактът, че  прогнозира в проза, а не в четиристишия, като великия французин.

Не съм го опознал дотолкова отблизо, но ми се струва, че е голям мечтател тоз човечец. Не знам в КГБ специално ли ги произвеждат с такава богато развинтена фантазия или на Решетников лично си му идва отвътре. Но каквото и да кажем по тази тема, пак ще сбъркаме по-малко, отколкото той бърка с прогнозата си за НАТО.

Е, чудеса все пак наистина стават, де, и то не само по Коледа – свидетели даже сме били на някои от тях. Помня как преди години мнозина смятахме рухването на комунизма и разпада на СССР за чист блян, ама то взе, че стана. По тази логика, защо пък някога да не се разпадне и НАТО…..

Нали знаете, според квантовата физика, ако дадем достатъчно време всяка частица да се комбинира по всички възможни начини с всички останали частици, все някога ще се случи така, че една маймуна, която седи пред пишеща машина, ще натрака пиесите на Шекспир едно към едно. Та горе-долу от този порядък, само не чак с толкова висока степен на сигурност, е и бълнуването на гениалния Решетников за НАТО.

Друг е въпросът защо една уж национална медия като БиТиВи се прави на „Алфа” и предоставя трибуна за руски хибридни атаки срещу България и НАТО. Или не е друг въпросът, а е съвсем същият?

Може би непрекъснато канят тази тип, защото и Решетников, като всеки друг нормален човек във всяко нормално демократично общество, има право на мнение и трябва да му осигурим безплатна трибуна, за да го гарантираме. Ами тогава и аз искам!

Може би той има приоритет, защото мнението му е в тесен синхрон с българските национални интереси и тези на общото ни европейско семейство? Някой да е забелязал такова нещо – щото аз не съм, ама може пък просто да не знам българските интереси що значат.

Или може по някакъв незабележим за мен начин мисълта на този човек да е изключително ценна, някакъв своеобразен връх на мъдростта, оформен в брилянтен изказ, а не плод на руската образователна кампания „Ако троглодитите можеха да говорят”. Айде, ша въ замолъ!

Обаче цялата работа с говоренето тук в руска полза упорито продължава. Като слуша и чете някои – дори повечето, ако не и почти всички – български медии напоследък, човек няма чувството, че България е пълноправен член на НАТО вече от 14 години, че я засягат общите интереси и цели, че мисли и работи в синхрон със своите партньори – включително като им дава думата по важни общи въпроси, които имаме да обсъждаме в евро-атлантическото ни семейство.

Напънете се, граждани, спомнете си и ми кажете – колко настоящи или бивши натовски генерали сте видели през последните месеци да се появяват в дълго интервю по някоя българска национална телевизия, за да анализират нещо. Или поне да обяснят на заблудените от руската гьобелсова пропаганда българи каква точно е заплахата от руска страна за свободния свят и какво трябва да правим, за да избегнем последствията от тази заплаха? Нито един – точно колкото помните…

А сега си спомнете и колко руски муцуни се протегнаха и ви се навряха право в главата през това време от българския екран.

Колко българи научиха напоследък, че НАТО обмисля промяна на член 5 от базисния си договор, промяна, която да обхване и формите на хибридната, а не само тези на традиционната война? С други думи – ангажиментът за обща защита да се включва вече и в случаите, когато врагът използва кървавите си червени човечета, прикрити като добродушни зелени, плюс цялата си огромна машина за лъжи и манипулации, за да атакува дадена страна от алианса.

Колко българи напоследък научиха, че Полша е готова да плати милиарди евро, за да има постоянна американска база на своя територия, тоест, гарантирана военна защита от руската агресия.

Какво – поляците са по-глупави от нас ли? Или не толкова добре познават богатата руска душевност? А може би просто се е случило така, че спрямо Полша руснаците са винаги агресивни, пък спрямо България са кротки като агънца, при тях проливат кръвта си, за да ги владеят по братски, а при нас – за да ни освободят по братски?

Ако някой живее в такива фантазии, да се ощипе, че да се събуди. А ако някой ви разправя такива фантазии и вие му вярвате, значи ви е приспал с тояга по главата и пак по същия метод ви държи вечно заспал.

От друга страна, граждани, признавам, че в един, макар леко извратен смисъл, ценно е да се дава думата точно на Решетников. Той или наистина не може да си държи езика зад зъбите или просто одеялото на българо-руските отношения е толкова късичко, че като го дръпнеш да ти стопли носа, отвива ти се задника. И генералът, в желание да сътвори ползи за Русия като запуши някоя зейнала дупка, веднага отпушва друга.

В същото интервю например той потвърди еднозначно два факта, за които досега имаше само предположения – да, обосновани, но предположения.

Първо, Решетников призна, че в България руснаците „работят” с хора от всички основни партии, тоест, по начин най-опортюнистичен. Те очевидно не се притесняват от някакви си принципи, не се ограничават от идеологически разделения, на тях не им пука за самите хора, които използват – стига само да продължават да поддържат влиянието си.

„Ние смятаме, че не трябва да отделяме една единствена партия като наш сътрудник” – твърди човекът, който малко преди това в същото интервю отрича да е кремълски емисар за специални поръчки. И добавя същината на разсъждението си: „Познавам привърженици на тесните отношения с Русия и в ГЕРБ, и в БСП, и в Атака, и във ВМРО, дори в СДС. България е демокрация, днес на власт е ГЕРБ, утре може да дойде БСП, в други ден – друга, а ние сме избрали една партия. Какво ще правим тогава?”

Наистина сакрален въпрос – какво ще правят. Та те не могат и никога не са могли да се държат като нормална държава и да развиват нормални отношения с другите, те винаги трябва да влияят, да натискат, да дрънкат оръжие, да използват местните си маши…..

Знаете ли защо е така? Много е просто – защото руските интереси винаги противоречат на интересите на всички останали хора и народи, така че при нормален диалог, никой няма да е съгласен да им се изгърби доброволно. Това продължава вече столетия и те са се озлобили до болка – затова вечно някой друг им е виновен, затова и вечно водят ненормален диалог.

Второто истинско откровение на Решетников се отнася до скорошния дипломатическия инцидент, един феномен, за приличие все още наричан в България „посещението на Румен Радев в Русия”.

„Президентът Радев искаше да се състои това посещение и затова бе приет от президента Путин. За пръв път имаме такава среща, за която нямаше никакви подготвени предварително документи, но той беше приет само, за да може да приключи тази абсурдна ситуация”.

Цитирам, с професионална молба към Бога на журналистиката никога да не ми се налага пак да цитирам подобно унизително за страната ми нещо.

Да-а-а-а, ситуацията наистина е абсурдна отвсякъде. Да те приемат, само за да те приемат. Да те приемат, без документи, без смисъл от срещата, ей така, за черните ти очи…..Срам!

Ако аз бях Румен Радев, щях вече да съм поискал Леонид Решетников да бъде обявен за персона нон грата в България. Президентът обаче мълчи, не казва нищо – което ме навежда на мисълта, че на него не му пука, че той си се чувства добре и по-високо цени дори подигравките на кремълския господар и неговите верни слуги, нежели такива глупости като българския национален интерес и достойнството на българската президентска институция.

Нищо, че на 24 май, току-що завърнал се от заветното пътуване, самият Румен Радев заяви по повод свободата на духа: „Нея никой не я получава даром и завинаги. Тя се отвоюва ден за ден със знание срещу невежеството, с кураж срещу лъжата, с характер срещу натиска”.

Съвсем по български – не ме гледай какво правя, слушай ме какво говоря.

Ама така не става, щото и другите говорят, а това поражда конфуз. И като се наредят – конфуз до конфуза, мила моя майно льо…..

Забележка:

Всички читатели, които, освен от политика, се интересуват и от литература, могат да намерят нови и интересни текстове на другия ми блог – Оксиморонният свят /написано в Гугъл/ или на адрес http://www.passenov.wordpress.com

„Да влезе убитият“ – фиктивното убийство на Бабченко: украинците надхитриха руските убийци

Иво Инджев

“Да влезе убитият” е стара шега  от криминалния фолклор. Но днес тя беше илюстрирана във възможно най-буквалния смисъл с появата на “убития” вчера в Киев руски журналист Аркадий Бабченко на пресконференция в украинската столица, от която стана ясно, че московците са надхитрени.

НА СНИМКАТА: Бабченко като живо доказателство за успешната акция на украинските служби, застанал между шефа на украинските служби и главния прокурор на страната на пресконференцията в Киев днес.

Поръчали са убийството му, но украинците са им направили постановка, за да хванат наемника, купен за мръсната поръчка от руските специалисти по избиване на противници на Путин. https://www.youtube.com/watch?time_continue=10&v=xQGglrOBb-c

Не ми се вярваше, че толкова опитен военен кореспондент като Аркадий Бабченко, преминал като боец през месомечалката на войните на Русия в Чечня, който си е “сложил главата в торбата” като остър критик на Путин, е бил застрелян толкова лесно в гръб в дома си в Киев вчера. Изчаках половин ден за подробности, преди да пиша по темата.

Ден по-късно повярвах. Както целият свят. 

На въдицата се хвана и лицемерната Москва, която започна да оплаква руснака Аркадий само защото е руснак. Вече няма значение каква политическа позиция е заемал той, заяви председателят на Съвета на федерациите Валентина Матвиенко, която изрази соболезнования на семейството на Бабченко, цитирана от ТАСС. Тя дори предложи помощ на съпругата и децата му преди да стане ясно, че Русия, чрез своите служби, е вече доказано разкрита като поръчител на това убийство, което в крайна сметка е предотвратено от операция на украинските служби. 

Бабченко благодари на украинските си домакини, че са му спасили живота и се извини на съпругата и приятелите, повярвали, че е мъртъв. 

Беше нещо като интуиция, когато отказах да повярвам в убийството на Бабченко в Киев, отлагайки реакцията си по случая. Това е случаят, в който интуицията не ме е подвела. Желащите да ме обвинят в предварителна информираност, са свободни да си вярват на конспиративните теории, че съм “знаел”.

Фактите, изнесени на днешната пресконференция в Киев от ръководителя на Украйнската слижба за сигурност Василий Грицак: 

Убийството на Бабченко е поръчано от руските спецслужби. 

Нает е за целта (и вече е арестуван) украинец, воювал на страната на проруските сепаратисти в Донбас.

Получил е 15 000 долара и са му обещани още 30 000. Посредникът в мръсната сделка е получил своите 10 000 долара.

Най-интересното предстои да научим. Защото хитрата руска сврака е хваната с двата крака от съседите, които я познават както никой друг никъде другаде по света. 

Многократно съм твърдял, че руската имперска надменност си е намерила майстора, създавайки от Украйна най-големия си враг, който никога и по никакъв начин не могат да прегазят, както Русия на Путин направи с миниатюрната Чечня. Ще имат да патят московските тарикати, които “на баламите вода носят”, според българската поговорка.  

Държавата не се отказва от „гьола“ Белене

Проф. Христина Вучева

Темата за АЕЦ „Белене“ отново е на дневен ред. За съжаление и правителството, и опозицията, и дежурните разбирачи продължават да говорят по нея, без да представят изчисления. Преди дни министърът на енергетиката Теменужка Петкова направи важно уточнение – при разговорите с бъдещите инвеститори ще се прилага пазарен принцип, но държавата ще участва и ще иска блокираща квота (34%) в капитала на дружеството, което ще строи и финансира АЕЦ. Така, според г-жа Петкова, България ще контролира евентуалния риск, за който и бездруго ще отговаря.

Според Търговския закон

ролята на т.нар. блокираща квота е незначителна

Акционерът, който държи 34%, не може да повлияе на важните решения в управлението. Предвидена е единствено възможност да се противопостави срещу решение за закриване на дружеството. Отделно от това новата идея на управляващите изобщо не е безобидна. Тя би струвала още пари. Трябва да припомним, че „гьолът“, който премиерът Бойко Борисов преди години видя, е записан в счетоводния баланс на НЕК като над 2 млрд. лв. разходи за придобиване на дълготрайни активи.

Тази сума е част от задълженията на НЕК към БЕХ. В баланса на НЕК са и новите задължения 1.2 млрд. лева, с които бяха платени реакторите за АЕЦ „Белене“. Тях пък премиерът непрекъснато сочи като нещо, попречило му да насочи повече бюджетни пари за заплати, за детски надбавки, за хора с увреждания. Трябва някой най-после да обясни на нашия министър-председател, че реакторите не са платени с парите на данъкоплатците – поне засега. Но както я караме, и това ще се случи – след време и със съответните разрушителни последствия.

Първоначалната идея за „пазарния принцип“ за АЕЦ „Белене“, за който управляващите говореха, означаваше инвеститорът да дойде, да плати около 3 млрд. лв. и да придобие дъщерното дружество на НЕК, създадено за изграждането на централата. С тези пари НЕК щеше да се издължи на БЕХ, а БЕХ да изплати свои натрупани задължения. Сега този план е забравен. Новата идея е държавата да участва с 34% в капитала на дружеството, което ще бъде инвеститор в АЕЦ „Белене“. Което значи, че вместо с пари НЕК ще се сдобие с акции, а БЕХ – с финансова инвестиция.

От тази схема със сигурност ще изскочат нови финансови предизвикателства – както някои биха нарекли дипломатично възможните нови загуби от диктата на държавните органи. В резултат всички критици на държавните предприятия ще могат с много силен глас да сочат лошото финансово състояние на НЕК и БЕХ. Ще последват и поредните „иновативни“ предложения за спасяване на двете компании, каквито чувахме и преди години.

Очевидно е, че новата идея няма да допринесе особено за ролята на държавата в управлението на риска в атомната централа. Но ще даде предимства на евентуалния мажоритарен собственик, който и да е той. Първата реална полза за него е, че

няма да плаща над 3 млрд. лева за площадката и за реакторите

Ако управляващите наистина се водят от обществения интерес, по-добре е да се върнат към старата идея – държавата да не участва в дружеството инвеститор, да не се ангажира с цена на тока и с квоти за изкупуване. Казано накратко – да продадат на частен инвеститор цялото дружество, като са обособили и оценили, първо, всички лицензи и разрешения, които вече са издадени за АЕЦ, и, второ, активите, за които вече стана дума.

Що се отнася до пасивите – трябва да се вземе предвид горчивият опит с приватизацията на предприятия като „Авиокомпания Балкан“ и „Кремиковци“, които бяха продадени за левче заради обещанието, че новите собственици ще погасяват задълженията им. Само че не стана точно така – поради извъртанията в приватизационните договори.

Правителството дължи по-подробни аргументи за промяната в своите намерения относно АЕЦ „Белене“. При новия подход не само не се компенсират 3-те млрд. лева, хвърлени дотук в „гьола“, но ще се добавят и нови разходи – около 2 млрд. лева. И отговорността за това отново е насочена към НЕК и БЕХ.

Ето защо е повече от необходим всеобхватен анализ за отражението на правителствените политики върху НЕК и БЕХ, които и без това са принудени да се справят с противоречивите решения от 2008 г. насам относно т.нар. зелени енергии. Анализът трябва да включи и всички нови изменения на Закона за енергетиката, които товарят НЕК с разходи. За всички нас това има значение, защото, когато НЕК не може повече да понесе всички възможни извъртания и хитрувания,

разрушителната тежест на погрома ще се стовари върху държавния бюджет

Препоръчвам на всички, които хвалят новия курс за АЕЦ „Белене“, внимателно да прочетат доклада на НЕК за първото тримесечие на 2018 г. И нека помислят кой плати за модерните идеи от 2008-2010 г. за зелените енергии. И кой сега затъва всеки ден заради начина, по който се уреди свободният пазар на електроенергия у нас. Не казвам, че ВЕИ и свободният пазар са нещо лошо. Лош е начинът, по който всичко това се уреди в България. Очевидно не общественият интерес е бил отправната точка при решенията.

Правителството повтаря, че АЕЦ „Белене“ ще се изгражда на пазарен принцип. Но световната практика досега не дава много такива примери. Съществуват съмнения, че в ядрената енергетика пазарните сили и стремежът към печалба не само не вършат работа, но дори могат да доведат до значими злини. Затова и повечето атомни централи по света се стопанисват под егидата на държавата.

Има една увереност, че така общественият интерес може да се реализира по-добре и по-ефективно. Но при нас сега този аспект дори не се обсъжда. Дискусиите са в друга посока – трябва ли ни, или не ни трябва нова ядрена мощност и скъп ли е проектът. На тези съмнения нашето правителство отговаря така – ако се появи инвеститор, той си е направил сметката за всичко.

Това е тяхното „пазарно“ разбиране. Само че с последното изменение на условията и с новата идея за блокиращата квота става ясно, че и управляващите не са убедени, че само чрез чистия пазарен принцип ще намерят инвеститор. Убедена съм, че ако се появи чаканият инвеститор, той задължително ще поиска още нещо от държавата, за да се включи в такова начинание.

Освен всичко друго има и още едно утежняващо обстоятелство. В България през последните 20 години държавната форма на стопанска дейност бе напълно компрометирана. Спомнете си само какви хора и с какви „умения“ попадаха и попадат в управлението на държавните предприятия. Това е една от многото причини идеята за държавна атомна централа или за държавна компания за разпределение на електроенергия да е по-неудачна от предлагания от управляващите „пазарен принцип“.

Енергийният министър казва за АЕЦ „Белене“:

„Най-лошо е нищо да не правим“

Това е вярно само на пръв пръв поглед. В нашия случай може би е по-добре да се опитаме да намерим някакъв нетрадиционен подход. Например с решение на Народното събрание, подкрепено от всички партии, да се увеличи държавният дълг в продължение на няколко години с въпросните 3 млрд. лева.

Тогава с пари от държавата НЕК би могла да вдигне капитала си и да изплати кредитите за неосъществената АЕЦ „Белене“. Така ще минимализираме бъдещите разходи – нови милиарди, и ще се спасим от възможните рискове и от евентуалната несигурност относно цени и потребности от електроенергия след 20 години.

Но това едва ли ще се приеме, защото основните парламентарни сили имат определено виждане. Остава да се надяваме, че поне ще се замислят за финансовите подробности на проекта. И че в хода на търсенето на „честния частник,“ който ще осъществи пазарния принцип и ще строи за нас нова атомна централа, ще има нови поводи за дискусии, чрез които ще се приближим до обществения интерес.

Отвореност към света и жажда за национално попечителство – ценности, между които се люшка българинът

Боряна Димитрова

© Юлия Лазарова

Днес в София беше представена българската част на Европейското изследване на ценностите. Десетки учени, анализатори, политолози, коментираха данните на социолозите от „Алфа Рисърч“, които са събрали и обработили информацията за България за най-големия европейски проект в областта на социалните науки. В проучването, което се прави още от 1981 г., участват 47 страни, България се включва през 1990 г. Национален програмен директор на изследването е проф. Георги Фотев.

„Дневник“ публикува изказването при представянето на българската част на проекта на управляващия партньор на социологическата агенция „Алфа Рисърч“ Боряна Димитрова (акцентите са на Боряна Димитрова, заглавието е на редакцията):

Ще представя няколко от впечатляващите пулсации в ценностните вълни на българското общество. Избрала съм две оптики, които само лонгитюдното изследване може да ни даде – тази на дългия хоризонт от почти 30 години и на по-късия от последните десет. Какво показват те?

Европейските ценности не са метафизични. Дори когато се движат на бавна скорост, обществата не са застинали. Ценностният динамизъм е максимално характерен за европейската цивилизация. Като иновационна промяна, но и като връщане към общи корени.

Така например най-мащабното „обръщане“ спрямо Първата вълна на проучването от 1990 г. е ценностният обрат в отношението към религията. През 1991 г. между 25 и 30% от българите се определят като вярващи, а две трети са категорични, че не са вярващи и религията няма никакво място в техния живот. Сега съотношението е радикално преобърнато.

Може да се говори много за спецификите на българската „религиозност“, но няколко тенденции са несъмнени. Индиферентното или агресивно отношение към религията, характерно за комунизма, се заема от тяга и опит за осмисляне на човешкия живот в перспективи отвъд консумацията и икономическия успех. Освободени от изкуствените „колективи“, хората започват да търсят опора в традиционната християнска принадлежност.

Този процес на десекуларизация обаче е многопланов и твърде сложен в ценностно-морален план. По отношение на явления, към които църквата има недвусмислено отрицателно отношение, като аборта, развода, евтаназията и хомосексуалността днешното българско общество не следва нейните предписания, а напротив, е дори по-толерантно в сравнение с 1990. (Крайното неприемане на аборта пада от 25% на 20%, на развода – от 29% на 13%, на евтаназията от 47% на 38%, а при хомосексуалността – от 80% на 57%).

Така десекуларизацията в българското общество не се съпровожда от деградация на важни светски либерални ценности. Тя е по-скоро връщане към традиционна принадлежност и навлизане в символните събития на най-високо ценената общност – семейството.

Всяка епоха на сгъстена трансформация и отключващи се кризи подкопава стабилността на институциите, лидерството, общностната кохезия. Тези процеси наблюдаваме и в България, но важният извод от това изследване е, че те не са подкопали доверието в демокрацията като фундамент на европейските общества. Ако в началото на прехода кризата на всяка отделно взета политическа власт се привижда като криза на целия демократичен модел, днес разширеният хоризонт на българина, включително историческия опит на европейските страни, му позволяват много по-ясно да осъзнае пропастта между демократичната и останалите форми на управление.

Българите са разположени в поле, рамкирано от желанието да са отворени към света, но и да са добре защитени, включително от рискове при среща с носителите на чужди културни практики. Сравнението между резултатите от последните две вълни, 2009 и 2018, показва ясна смяна на фокуса – от политики на отвореност към политики на идентичност. Идеята и практиките на нацията са европейско откритие и европейска ценност. Но същевременно тук, в Европа, се полага и фундаментът на глобализацията.

Отвореност към света и жажда за национално попечителство са две ценности, между които се люшка днешният българин. От едната страна стои промяната в отношението към нашите съседи. Напластяваната през вековете подозрителност и враждебност отстъпва. Желанието за сътрудничество и разширение на ЕС към Западните Балкани е ценностен антипод на регионалното обособяване и историческите претенции за изключителност.

Същевременно обаче настоящата Пета вълна ясно показва, че е налице и срещуположна тенденция – стремеж за отграждане от чуждото, непознатото, неразбираемото с наличните ни културни сетива. Искаме да сме в големия свят, но е все по-силна носталгията по малкото общество, към обществото с ясно очертани граници. Солидарността от разширяваща света на човека към всеки „ближен“ се превръща в ограждаща територия, охраняваща близката локална общност.

Тази нова ситуация, отключена с бежанската криза, проблематизира редица ценностни репери – границите на солидарност, динамиката на политическата общност, точката на пречупване, отключваща страховете за промяна на национална и европейска идентичност.

Именно в този ценностен разлом се отваря големият дебат „каква Европа искаме“, „какво означава да сме граждани на страната си и на Европа“. Отговорите на тези въпроси тепърва предстоят, но обобщено казано, за българина водещо не е нито правото на територията, нито на произхода, нито дори на християнската религия. Водещо е удържането на два императива – уважението към националните закони и институции и споделянето на европейските културни норми.

И последен щрих, но съвсем не по значение – ценностите са толкова по-витални, колкото повече се превръщат в регулатив на всекидневното поведение, запълвайки редица дефицити на управлението и институциите. Без сами да осъзнаваме, съществено се е променило значението на голяма част от нормите на рационалната публичност и правовата държава, които оформят т.н. цивилизационна компетентност – спазването на закона, личната отговорност, дълга към обществото, личната неприкосновеност. За 30 години с около 30% нараства отхвърлянето както на невинното на пръв поглед прегрешение като пътуване без билет в градския транспорт, през неплащането на данъци, до емблематичното приемане на подкуп от длъжностно лице.

Тук трябва да направим много ясно разграничение между реално и дължимо. Ръстът в неприемането не означава, че тези явления не съществуват. Той показва ценностното отхвърляне на всички онези практики, които пречат на общественото благо, но и на отделния индивид да организира и контролира собствения си живот.

Ключово измерение на европейския начин на живот е именно полагането на личните усилия, ангажимент и отговорност в основата на човешкия живот. И е особено показателно, че този дълбинен пласт на усещането за наличие на личен избор и контрол над собствения живот бавно, но неотклонно си проправят път и в българското общество – от едва 18% през 1990 г., до 32% през 2009 г., и 39% през 2018 г.

С това отместване ще завърша този първи кратък прочит на данните в тяхната динамика. Не защото казва всичко, нито защото най-добре обобщава ценностния портрет на българина. А защото ни кара да не забравяме нещо много важно – Европа по думите на големия испански философ Ортега-и-Гасет не е странноприемницата. Тя е пътят. И имаме още много неща да научим, вървейки по този път.