Повече от половин година защитаваме аматьори, играещи си на правителство, защото нямаме избор – след тях идват професионалните злодеи. Те са последният отчаян буфер пред тоталното взривяване на българската държавност, който българският електорат успя да скърпи.
Какво да ги правим, ще ги засланяме.
Сами си ги пожелахме. И ако наистина не сме осъзнавали, че толкова си могат; че са неопитини, възгордяни и не подозират с какво се захващат – и че България няма ресурсите да изтърпи прощъпалника им – това си е за наша сметка.
Но днес вече е за сметка и на други хора. Хора, избягали от война.
Към тях вече поведението на правителството е просто срамно.
Да обвиняваш бежанците за собствената организационна несрета е не просто жалко, то е зловредно. То настройва обществото ни, вкопчено в собственото си страдание и раздразнено от необходимостта да проявява разбиране към чуждото, враждебно към украинците в България. А те, както вече е ясно, в голямата си част нямат нито къде да идат, нито към кого другиго да се обърнат за помощ.
Как след днешните изказвания същото това правителство може да очаква бежанците утре отново да му се доверят, да се подчинят на каквито и да е инструкции?
Не знам.
И не знам кой знае.
Аматьорите си представяха управлението другояче. Не очакваха война и бежанска криза и изпаднаха в травматично отрицание на реалността от самото начало.
С времето то само се задълбочаваше, демонстрирайки неспособността им да разберат човешките или логистичните измерения на кризата, както и безпомощността им пред враждебната местна администрация.
Ако има някой, изгледал прословутото видеообръщение на Калина Константинова към бежанците от преди три седмици, и останал с впечатлението, че ако не всичко, то поне нещо е под контрол, то този някой е куриозен медицински случай на нелечим оптимизъм. За последните й думи… най-добре да замълчим.
Разиграването на дадена роля не е същото като изпълняването на дадена обществена длъжност. Това, струва ми се, трябва мнозина в Министерски съвет да си го избродират на носните кърпички, докато хлипат как все друг им е виновен.
Всички знаехме, че това, което казват разнообразни министри, не е възможно да се случи – камо ли в сроковете, в които щабът и кабинетът обсесивно се вкопчиха, без никакво смислено обяснение. Без така необходимата проява на гъвкавост, независимо от стотиците апели, препоръки и сигнали от доброволци, които получаваха.
Затова, днес не е време за обвинения.
Днес е време за извинения.
Искрени и смирени.
И за вслушване най-сетне в гласовете на бежанците и в гласовете на тези наши сънародници, които изоставиха личните си животи, за да направят техните поносими.
Не ни върви и с бежанците, както с политиците и както на политиците не им върви с народа, който да им гласува.
Предишните бежанци дори не бяха никакви бежанци за нас. Викахме им мигранти. Като на онези пилци, които се местят сезонно на големи ята. Подозирахме ги, че искат да ни превземат, да ни помюсюлманчат, да ни тероризират.
Бяха предимно мъже, при това млади. Разконспирирахме ги, че е пълно с терористи между тях защото са с терористичен цвят на кожата и с бради, каквито ислямските терористи носят.
И понеже бяха предимно (млади) мъже ги подозирахме също, че са хвърлили око на нашите булки и затова са платили последните си спестявания, за да си купят мобилни телефони и да дойдат у нас да се перчат с тях, богаташите им с богаташи. Обаче ги разкрихме. Не им се дадохме.
Нашистките борци срещу мигрантите от Азия и Африка постигнаха големи електорални успехи в Европейска България. Че и в Европейския парламент се намърдаха някои от най-гласовите дейци на фронта на войната срещу чуждоземците благодарение на успешно изиграната роля на спасители от мигрантското зло.
Общото между нашистите, които мразеха онези мигранти и сееха отровата на тази омраза сред себеподобните си у нас беше, че вкупом обичаха Русия. И ето че Русия им се отплати, като им прати правилна, християнско-женска-детска вълна имигранти.
Принудените да избягат от руската агресия украински жени и деца бяха посрещнати у нас като “бели хора”, които щели да ни помогнат да си решим демографската криза. Най-после дойде външна помощ по-болния ни вътрешен проблем и то помощ, причинена от любимата Русия. Без нейните ракети, бомби , снаряди и куршуми нямаше да се появи тази външна възможност за вътрешна употреба.
Оказа се, че пак нещо не ни е наред. Белите християнски жени и деца, които получиха държавна подкрепа за своето екзистенциално оцеляване, събудиха никога не заспиващата напълно завист на иначе голямото българско гостоприемство. И се започна…
“На нас защо не ни дават даром пари за ядене и за пребиваване в хотел”?
Как да обясниш на завистливия (поначало да завиждаш на осиротели откъм родно място жени и деца е “супер”, нали!), че първо трябва руска ракета да ти застраши живота и тогава можеш да кандидатстваш за европейски спасителни пари!
Все още не е късно капризното ни гостоприемство да получи удовлетворение. Както е тръгнала руската война в Украйна да върви към провал, на хоризонта се задава сценарий с руски бежанци.
Те не би трябвало да са толкова “капризни”, като украинските жертви на Путлер, свикнали да имат собствено мнение и като свободни хора да го изразяват дори и тогова, когато се предполага да са безкрайно благодарни като българи, които се кланят на своите вековни руски освободители при всякакви обстоятелства.
Руските граждани са свикнали да ги навикват, да мълчат, да се подчиняват. Ей таквиз ни трябват тук.
Внимавам какво си пожелавам, но и след болшевишката касапница България е приютявала руски бегълци в началото на миналия век. Имаме положителен опит с тяхното адаптиране. Успешен е, ако не броим трагедията на онези от тях, които касапите на Сталин погват и залавят през 1944-1945 г. в България по предварително подготвени списъци с “предатели на родината” и ги депортират обратно с цел физическа “денацификация” по лагери и милиционерски мазета.
Не се съмнявам, че сред самите рашизоиди у нас пак ще възникнат възражения дори срещу руски бежанци – щом бягат от прекрасната Русия, значи не заслужават благородното ни гостоприемство. Нещо такова…Абсурдно, но “такова”.
Калина Константинова смъмри украинските бежанци. „Закрилата е право, не задължение“, заяви тя. На някои „патриоти“ този тон сигурно се е понравил. Боя се обаче, че с него България се посрами пред света. От Петър Чолаков:
Коментар от Петър Чолаков:
Вицепремиерката Калина Константинова, която половин година стоеше по-скоро в сянката на прожекторите, шокира със своя медийна изява, в която рязко втвърди тона към украинските бежанци в България.
Да си го кажем направо: Константинова ги нахока, подчертавайки, че държавата била направила всичко необходимо, за да настани всички, но те масово не се възползвали. Закрилата на бежанците е право, не задължение, заяви още тя.
В крайна сметка правителството рязко прекрати плана за преместване на бежанците от хотелите по Черноморието във вътрешността на страната.
Една стара истина
Твърдият тон на г-жа Константинова вероятно се е понравил на някои от „патриотичните“ избиратели. Опасявам се обаче, че с това послание, идващо от правителство, чиято водеща партия „Продължаваме промяната“ се готви да става член на европейските либерали, България се посрами пред света.
Стара истина е, че един народ, една държава си личи по отношението към възрастните хора. Аз бих добавил – и към всички изпаднали в беда.
Случващото се в Украйна, пожарът на войната, човешката трагедия само на няколкостотин километра от нашите граници – всичко това е безпрецедентно по своя мащаб в най-новата история на Европа.
България обаче зае половинчата, тромава, бих казал дори недостойна позиция относно кризата в Украйна: от една страна кабинетът осъди руската агресия, от друга обаче не се ангажира публично с изпращането на военна помощ за Киев.
До този момент поне едно нещо направихме що-годе както трябва: дадохме заявка, че ще приютим бежанците, които вече са над 300 000 души.
Може би сред бежанците има отделни хора, които не заслужават нашето гостоприемство. Убеден съм обаче, че ние като общество и особено институциите трябва да проявим повече търпение, човещина, състрадание.
Много от бежанците от Украйна са майки с по няколко деца. Как да намерят работа, кой да им гледа децата, когато в яслите и детските градини няма достатъчно места, включително и за българите? Същевременно стана ясно, че правителството съзнателно е държало бежанците в неведение къде ще бъдат преместени – от „съображения за сигурност“. Моля?
Много от нашите си заминаха за Украйна, защото мислят, че там ще се чувстват по-спокойни, отколкото в България – тези думи на бежанки пред журналистката Силвия Великова казват всичко. „Преувеличават, драматизират, искат просто да са на курорт у нас“ – ще кажат някои. Но с подобни подозрения към изпаднали в беда всъщност даваме воля на собствените си комплекси, на неувереността в себе си, на агресията, бушуваща отвътре.
За тази диагноза говорят кирките, забити „патриотично“ в колите на бежанци. За нея говорят и счупените от гневен българин стъкла на автомобил, шофиран от украинец, само защото „неканеният гост“ си позволил да му направи забележка, че пресича неправилно. За нея говори и омразата в социалните мрежи, породена от „големите помощи“, които най-бедната държава в ЕС предоставяла на „укитата“.
Когато идва от политици с репертоара на г-н Костадинов, подобен тон е неприятен, но не и изненадващ. Той обаче е абсолютно неприемлив от представител на центристка, либерална формация като „Продължаваме промяната“.
Може би не е късно правителството да се яви на поправителен: да прояви повече разбиране за прогонените от Украйна, вместо да си изпуска нервите.
Пандемията от Covid ни затвори вкъщи. Накара ни да преосмислим много неща. Къде от страх за бъдещето, къде от здрав разум, ни подтикна да предприемем стъпки в живота, които в нормални времена едва ли бихме започнали. Така и аз. Казах си, какво ли би било, ако се завърна в България?
Четях по блогове и Фейсбук групи, колко било хубаво, как всичко се е променило към по-добро. Природата била прекрасна, хората били отзивчиви. Всичко било натурално и естествено. Тотално завръщане към корена. С две думи, било му дошло времето за промяна.
Но след една година на родна земя мога да кажа, че очакванията ми не се оправдаха. Вече чувам хората да казват: „Щом не ти харесва тук, се връщай там, откъдето си дошъл“. Но какъвто и избор да направя за бъдещето, мисля, че е честно първо да споделя какво видях и преживях за тази една година. Та нали ме нямаше цели две десетилетия!
Веднага се сещам за онази песен на големия български актьор Тодор Колев, в която той пееше: „Как ще ги стигнем хамериканците? Че и задминем, кога? Другари, уважаеми дами и господа, направо се чудя как е възможно това?!“ Та и аз така! Чудя се откъде да започна…
Но да направя едно уточнение: няма да говоря за политика, а за културния шок, който изживях. Все пак се прибрах от щата-мечта за много американци – Калифорния. Свят много различен от всичко тук.
Също съм наясно, че е трудно да се направи обективно сравнение между САЩ и България. Затова ще говоря само за това, което ме впечатли най-силно и на база моя личен опит.
Движение по пътищата
Винаги, когато съм посещавал България за кратко през годините, съм шофирал, но през последната една година се убедих в едно: тук се кара агресивно и с идеята, че „пътят е мой“.
Например когато шофираш по магистрала в бързата лента, внезапно си застигнат от смелчага, който кара някаква скъпа ламарина с 200 км/ч при ограничени 120 км/ч. И докато изпреварвам с позволената скорост, смелчагата застава точно зад мен и започва да ми свирка, присветва с фаровете и да иска да му се махна от пътя. Все едно това е „неговата магистрала“.
Смело твърдя, че има масово неспазване на правилата за движение по пътищата и пътните знаци. А произволното паркиране, лошите пътища със зейнали дупки и липсата на маркировка създават постоянно условия за пътнотранспортни произшествия (ПТП).
Фактът, че хората не могат спокойно да пресичат на пешеходните пътеки, наистина ме смущава. Значи, вашата ламарина е по-важна от човешкия живот, така ли? Пешеходците, млади и стари, притичват на пешеходните пътеки като зайчета. И когато някой профучи покрай теб на зебрата, е все едно, че те пази ангел хранител и на косъм прескачаш трапа. Знаете ли какво значи да бутнеш пешеходец на пешеходна пътека в Калифорния? Водачът е винаги виновен и това е златно правило! Докато в България не е така.
Липсата на достатъчен контрол на пътя, ниските глоби и невъзможността те да се събират, карат водачите у нас да се чувстват безнаказани. В САЩ няма начин да не си платиш глобата, ако имаш провинение. Стига се до отнемане правоуправлението на моторното превозно средство (МПС), затвор или дори фалит.
Особено прави впечатление, как служители на КАТ по пътя се подпират на автомобилите си. Пушат цигари и разговарят, без да внушават какъвто и да било респект като служители на реда. А най-страшното за мен е да ги видя излезли от автомобилите си в аварийните ленти по магистралите и да размахват палки. Това е толкова опасно за живота им! Един невнимателен водач е достатъчен, за да ги „измете“ от пътя.
Обслужване на клиенти
Завършил съм специалност „управление на хотели“. Преподавателите в САЩ ни учеха, че клиентът винаги има право. Дори клиентът да не е прав или да не може да прецени правилно дадена ситуация, има начини това да му бъде обяснено така, че да не бъде обиден или засегнат. Именно в това се крие ключът към доброто обслужване.
Но тук в България е обратното: клиентът винаги е виновен! И не само това. Той трябва да бъде порицан, може и нагрубен. Това се вижда от тона, с който бива обслужван. Думите „моля“ и“ако обичате“ досега не съм чул някой да употреби. Обикновено инструкциите са под формата на заповеди и ако не ги изпълниш, лошо ти се пише. Това е отношението.
Разбира се, има и примери за добро обслужване. Но ако говорим за продавачите в кварталните вериги за хранителни стоки, които срещаме всеки ден, те са особено нелюбезни. А за служителите по офиси и държавни институции да не споменаваме, въпреки че там очакванията уж трябва да са по-високи.
Например имах проблем със застраховка на личния си автомобил. Влизам в централния офис на застрахователя в София. Лъскаво фоайе ме води към още по-лъскави офиси. Влизам. В тях са насядали някакви хора на някакви бюра и всеки се прави, че не ме вижда. Ето това е за добре дошъл. Но вижте какво се случи след това.
Приближавам към едно от бюрата и с извинение, че безпокоя служителката, питам към кого да се обърна за моя проблем. Тя се обръща и ми посочва друго бюро, зад което седи един господин, който говори по мобилен телефон. Казва ми, „Питайте него“.
Приближих се към бюрото внимателно. След като разговорът на господина приключи, му казах, че са ме изпратили при него за моя проблем. На което той ми отвърна с въпрос, „Ама Вие бяхте ли долу?“ Не знаех за какво „долу“ говори. После се запътих към долния етаж, към друг кабинет. След като изчаках, там ме приеха, за да ми кажат, че трябвало да отида на съвсем друг адрес в друга част на града. Моят случай не бил за тях. Ех, поех дълбоко въздух и си излязох.
Отвън видях две служителки от лъскавия офис да пушат цигари и пият кафе до главния вход, беше около 14:00 часа. Браво! Чудесна работа свършихте днес, си казах. На това му викам загуба на време на клиента. След година в България, се научих да не обръщам внимание на тези неща. Свикваш с тях, все едно, че така трябва да бъде. Но не трябва да е така, нали? Ето още едно нещо, което смятам за нередно.
Сивата икономика
Забелязвам, че масово не се издават касови бележки, като се търси заплащане основно с пари в брой за малки и големи стоки и услуги. Имам пресен пример за това.
Трябваше да оставя колата си за ремонт, след като претърпях малък инцидент на пътя, не по моя вина. И така, откарах колата в един уж реномиран автосервиз. Имаха интернет страница, обявени цени… всичко необходимо, за да мисля, че са легитимни и предлагат добро качество на услугата.
В деня, в който трябваше да получа ремонтираната си кола и след като разбрах, че всичко ще ми струва няколкостотин лева, поисках да платя с банкова карта. Служителката ми каза с уверен тон, „Ние нямаме банков терминал“. Вие сериозно ли, си помислих. Е, взех си торбичката и хоп да най-близкия мол да тегля пари в брой, понеже нямах достатъчно у себе си.
Върнах се пак в сервиза, служителката си прибра парите и ми каза: „Хайде със здраве да си ползвате колата“. Онемях! „Ами няма ли да ми издадете касова бележка за ремонта?“, попитах аз. А тя се усмихна и каза: „Ако искате бележка, ще трябва да Ви начисля ДДС още 20% отгоре на сметката“. Свих устни и си тръгнах.
От тази случка бях в недоумение. В САЩ никога не съм имал проблеми с ремонта и поддръжката на автомобила си. Водиш го на сервиз, издават не само бележка, а цял ферман с всички цени на услуги и части вложени в ремонта, за да си наясно какво се случва с автомобила и за какво точно плащаш. Има и гаранция, разбира се.
Изхвърляне на отпадъци
Като заговорихме за коли, ще ви разкажа как хората изхвърлят отпадъци от тях. Натоварват това, дето не им трябва и хоп в дерето на реката, или в гората, или край пътя.
Така разбрах как се появяват онези малки купчинки тук и там край пътищата и извън населените места, с всякакви видове битови и промишлени отпадъци. Знам, че има много такива места в България, но за да не съм голословен, ето ви един пример, който се вижда дори от космоса.
Тръгнете по бул. „Цар Освободител“ на влизане в Кюстендил. От дясната страна на пътя малко преди детелината с път 62 от републиканската мрежа ще видите потресаваща гледка. Тонове отпадъци покрай малка река, която се влива няколко километра по-надолу в Струма. Мястото с отпадъците е видимо на Google Maps като бели петна по релефа на земята.
Това е мини екологична катастрофа. И картина, която ви кара да се замислите: в страна членка на Европейския съюз ли живеем или в държава от третия свят? Най-вероятният причинител на това незаконно сметище е намиращата се наблизо ромска махала.
Отношение към животните
С идването си в България се натъкнах на гледки, от които може да спре дъхът на всеки, който поне малко обича животните.
По малки и големи села и градове могат да се видят измършавели коне, впрегнати в каруци пълни „до козирката“ с какви ли не отпадъци. Завързани с по един метър синджир кучета, на които им се подхвърля по един комат хляб на ден. Масови отравяния на улични животни като котки и кучета, които уж пречели на някого, незнайно как.
Това е масова практика по кварталите в градовете. Изхвърлени новородени кучета и котета в чували в контейнери за смет е другото безумие и безчовечие. Просто спирам дотук…. Мисля, че всеки разбира за какво става дума.
Причината за всичко това е неадекватна грижа за животните в България. В това се убедих, след като се захванах да спасявам едно бездомно коте от София, на което дадох името Принц. Без бързата намеса на ветеринарите от клиника Pet Friends то нямаше да оживее.
Заради Принц се наложи да търся помощ от всички възможни организации за спасяване на животни в страната. Нито една от тях не се отзова. Моите приятели и познати от САЩ вече трети месец даряват пари за лечението му.
Хубавото сега е, че вече ги няма глутниците кучета, които си спомням от моето детство. Но за сметка на това, популацията от бездомни котки е просто извън контрол и сякаш никой нищо не прави по въпроса. Хората дори смятат, че кастрацията (която е решение за спиране на тяхното размножаване на улицата) е нещо неправилно.
Споделих на мой приятел възмущението си от впрегнатите коне и вързаните кучета. Той ми каза, че конете са впрегатни животни, а кучетата са нашите пазачи. Въпреки че не споделям тази идея, разбирам, че това е начинът, по който някои хора се отнасят към животните в България. Няма проблем в това.
Нали така живеят хората тук, но поне да се отнасят хуманно към тези животни. А тези, които не го правят, да бъдат наказвани. Вместо да смятат, че като прострелят някое бездомно куче или дадат газ с колата, за да премажат преминаваща котка по пътя, е нещо нормално.
В България често чувам хората да казват: „Какво си седнал да се грижиш за животните, то за хората няма кой да се погрижи“. Да видим как стоят нещата и по тази точка.
Липса на достъп за инвалиди
През далечната 1995 г. се поставя началото на изискване за изграждане в населените места на достъп на лица с увреждания до обществените сгради. Следват още наредби – от 2003 г., 2009 г. и 2021 г.
Какво обаче се случва днес? Забелязвам, че на редица обществени сгради наистина има рампи и дори платформи, чрез които да се даде достъп на граждани в инвалидни колички. Но самият достъп все пак липсва. Защо? Защото дупките и неравностите по тротоарите са непреодолимо препятствие. Някъде липсват дори тротоари.
Има и още: безразборно паркирани автомобили, които не позволяват безпрепятствено преминаване дори на обикновените хора, какво остава за хора с уреждания или в инвалидни колички.
Моята майка е трудно подвижна и с категория за инвалидност. Тя притежава син стикер за паркиране на автомобил на места за инвалиди. Когато трябва да я закарам някъде в София, се изправяме и пред още един проблем: колите, паркирали на местата за инвалиди, но без да имат синия стикер на прозореца.
В Калифорния например, глобата за така паркирали МПС-та започва от 400 щ.д. (726 лева). И не е само глоба. Отнемат се точки от талона, с което се повишава застраховката на колата. Също шофьорът влиза в списък с рискови водачи и нарушители на закона за движение по пътищата.
Тогава, кажете ми, как да се наречем цивилизовано общество? С право България има статут на развиваща се държава и е на 56-о място според Индекса на човешкото развитие на ООН.
Надеждата ми е, че един ден, ако отново реша да се завърна в България, наистина ще видя положителната промяна, която така очаквах този път.
Проектът за проектозакон „Магнитски“ запали нов скандал сред политиците. Въпреки че текстът е работен вариант, и политици, и експерти отричат да са негови автори.
В изтеклия текст се предвижда замразяване на активи, дейност и спиране на изпълнение на договори, без да има постановена присъда. „Ако въобще това е минало през мозъка на някой извратен политик, това е абсолютен фашизъм“, заявиха от ИТН.
Понятието фашизъм не беше използвано от десетилетия. До започването на войната на Русия срещу Украйна то се употребяваше само в учебниците по история и в историческата литература. Знаем, че и там то заменяше понятието националсоциализъм.
Безброй пъти е обяснявана причината, поради която тази подмяна на понятията беше наложена: читателят трябваше да бъде предпазен да не направи неволна асоциация между националсоциализма, натоварен с всички негативни определения, и социализма – „най-прогресивния обществено-политически строй“.
Историческата литература се занимава с фашизма много по-малко, отколкото с националсоциализма, но понятието фашизъм се среща много по-често.
Като изключим Хитлер, Мусолини и Франко, само още един държавен лидер е наричан фашист. Това определение се стоварва върху Тито след неговия разрив с Кремъл през 1948 г.
След войната портретите на Сталин и Тито са поставяни един до друг, но отношенията между тях рязко се изострят и от този момент съветската преса е залята от карикатури, на които Тито е изобразяван с брадва, от която капе кръв, стиснал „Mein Kampf“ под мишница, а другата ръка, от която също капе кръв, е протегната за хитлеристки поздрав. На катарамата на колана му – свастика, на шапката – свастика, на копчетата – свастики.
Пресата на страните от целия съветски блок естествено също изобилства с подобни пропагандни карикатури. Тито е заклеймяван като фашист до смъртта на Сталин. Тито е всичко друго, но не и фашист. Този етикет му е залепен, защото след края на войната е епитет за крайна степен на враг.
По-късно, през целия период на Студената война, определенията, с които съветският печат назовава врага, са: империалисти, милитаристи, капиталисти, колониалисти и пр. Клишето „фашисти“ е изоставено за дълъг период от време.
Но ето че от няколко месеца беше реанимирано и кремълската пропаганда отново го вкара в употреба. Днес в кремълските медии го употребяват дори по-често отколкото през сталинските години. Резонно се явява въпросът: защо пропагандата взе на въоръжение именно този термин в пропагандната война срещу Украйна?
Погледнато чисто исторически, е напълно несъстоятелно украинското държавно ръководство да бъде определяно като фашистко. От различни политически позиции и в различни исторически периоди на фашизма са давани множество определения.
По различен начин е обясняван от многобройните изследователи политическият възход на фашизма. Но нищо не е съотносимо към днешна Украйна. Липсват каквито и да било сходства с идеологическата доктрина или с политическата практика на Мусолини. В действителност такива аналогии не се и правят.
Правят се аналогии с германския нацизъм, защото там клишето вече работи. След като в продължение на десетилетия пропагандата е внушавала, че между фашизъм и националсоциализъм има тъждество, сега политиката на Украйна бива наричана фашистка и това се подема с ентусиазъм. Защото попада на обработена почва. Пропагандата на съвременна Русия работи върху почвата, подготвена от съветската пропаганда.
Целта на пропагандните клишета е именно такава – да се приемат без разсъждение. Страните от Запада бяха наричани империалисти точно по времето, когато империите се разпадаха. През 50-те и 60-те години една по една бившите колонии получаваха независимост, но точно през тези години съветската пропаганда най-яростно громеше „западните империалисти“.
През същото време съветската империя се настаняваше в новоосвободените страни, някои от тях бяха подчинени напълно на Москва, кремълският режим изнасяше революция, създаваше и въоръжаваше партизански движения, предизвикваше граждански войни, но това беше представяно като братска помощ. В бюджетите на всички комунистически държави съществуваха грамадни пера за тази „братска помощ“, която се изразяваше преди всичко в оръжие.
Цяла Източна Европа беше присъединена към Съветската империя, всички опити за разхлабване на примката бяха смазвани от съветските танкове, но въпреки всичко Съветският съюз наричаше себе си освободител, а западните страни – империалисти.
Затова не е трудно и сега разрушаването на Украйна от руската армия да бъде представяно като освобождение. За това са необходими само две-три пропагандни клишета, които да работят в синхрон. Тактиката не е променена от десетилетия – набелязват враг и отиват да освобождават народа от него. Когато разполагаш с пропагандна и военна машина, аргументи не са ти нужни.
Пропагандата използва още едно оръжие за подмяна на фактите, което е още по-страшно. След като националсоциализмът и фашизмът бяха победени, зловещото лице на комунизма беше скрито под маската на победител.
Научната литература изобилства от факти и примери, че комунизмът не отстъпва по жестокост на нацизма и фашизма, но неговата жестокост остана безнаказана, защото той монополизира победата над фашизма. Победата над нацизма и фашизма послужи като оправдание и легитимация на комунизма.
След като загуби войната, Германия беше денацифицирана, докато в същото време съветският комунизъм – другата жестока форма на тоталитаризма, се самовеличаеше като най-хуманната форма на човешкото развитие. Тази десетилетна пропаганда също пусна дълбоки корени. Защото денацификация беше извършена, но не беше извършена декомунизация.
Днес, когато Русия нападна Украйна с военна сила и я демонизира с пропагандни клишета, си даваме сметка, че това е резултат на дългогодишната подмяна на понятията. Реалният руски комунизъм набеждава Украйна във фашизъм. Освен с военна сила, Русия води война срещу Украйна с пропагандните средства от времето на комунизма.
Комунистическата пропаганда съвсем целенасочено използва фашизма, като метонимия на националсоциализма по две основни причини. Едната е, както споменах, за да скрие техните сходства. Другата – за да има враг, с когото да оправдава своите жестокости. Ние от много години сме свидетели на нескончаемия спор дали в България е имало фашизъм.
Този спор би трябвало да е приключил отдавна, защото никой не отрича, че в България през първата половина на ХХ в. са съществували фашистки и националсоциалистически партии и организации, които в различна степен възпроизвеждат идеологията на фашизма, национализма, расизма, антисемитизма. Но в същия период такива са създадени в целия свят, в т. ч. в страните от антифашистката коалиция. Ала това не дава основание тези страни да бъдат наречени фашистки.
Западните страни подписват Мюнхенската спогодба с Хитлер, СССР подписва Пакта Молотов-Рибентроп, но това не е причина тези страни да бъдат третирани като фашистки. Днес също не е допустимо обвинението във фашизъм да бъде отправяно с лека ръка.
Още по-недопустимо е друго. Обвиненията във фашизъм се отправят с банална лекота, а комунизмът си остава оневинен, оправдан, дори разкрасен. Никой не споменава комунизма, за да обвини някого в престъпност, сякаш комунизмът не е вършил престъпления, по-страшни и от фашистките.
Комунизмът е владял много по-голяма част от света в продължение на много повече години и е взел много повече жертви, отколкото фашизма. Комунизмът надживя фашизма като му отреди ролята на свой вечен противник.
Комунизмът успя да мимикрира успешно и да се нагоди към новия свят. Запази мавзолея на Ленин, червената петолъчка грее над Кремъл, у нас брани МОЧА като светиня. Комунизмът днес си стои удобно разположен в креслото, усмихва се иронично и се надсмива на късата памет на човечеството и на човешката наивност.
Най-циничното превъплъщение на комунизма виждаме днес – докато „денацифицират“ Украйна, я разрушават с болшевишка жестокост. Мнозина наричат варварството на руската армия „фашизъм“. А то си е обикновен комунизъм.
Мимикрията на комунизма явно е толкова сполучлива, че доскорошни наши съидейници започнаха пренебрежително да ни назовават староседесари, задето още говорим за комунизъм, отправяха ни иронични подмятания – стига сме се занимавали с комунизма, той е вече в историята.
Впрочем на подобно разфокусиране се натъкваме не само у нас – професор Тимъти Снайдър, експерт по Холокоста, дори въведе ново понятие относно актуалната руска действителност: „шизофашизъм“ – „където хората, които сами по себе си са недвусмислено фашисти, наричат другите фашисти“.
Ясно е защо кремълската пропаганда нарича враговете си фашисти, но защо и антикомунистите се подвеждат да наричат комунизма фашизъм, вместо да го назовават със собственото му име?
Офашизяването стана политическа мода. Вследствие на това оневиненият комунизъм си позволи да унищожава една страна.
Руските загуби в жива сила превишиха 30 000. Продължават тежките боеве в Донбас, Северодонецк все още се държи, боевете се водят в самия град. Следващите няколко седмици ще са жизненоважни за изхода на войната.
В Мариупол се виждат нови масови гробове. Предполага се, че в такива гробове са погребани над 16 000 местни жители. Само жертвите на този рускоговорящ град надминават поне 5 пъти жертвите от цял Донбас за всички прословути 8 години.
Подполковник Александър Досягаев е поредния високопоставен офицер, който в последните си мигове е съжалил, че не си е взел отпуска последните три месеца. Досягаев е победител в раздел „Крилата пехота“ на фестивала „Руска армия 2021“. Явно украинците не са знаели колко е добър щото са го думнали без да се замислят.
Бившия лидер на сепаратистите от ДНР Игор Гиркин отново оплю тактиката на мъдрите руски пълководци и изказа предположение, че Украйна не само ще си върне Донбас и Крим, ами може да напредне и на руска територия.
Европа спира вноса на поне 2/3 от руския петрол. Вероятно и най-голямата руска банка Сбербанк ще бъде отрязана от SWIFT. Очакваме нова вълна от ревящи путинофили в родните телевизионни студия.
Една от най-популярните руски телевизионни водещи Олга Скабеева заявила: „Специалната операция на Руската федерация в Украйна приключи, в смисъл че започна истинска война, при това Третата световна война. Ние сме принудени да се справим с демилитаризацията не само на Украйна, но и на целия Северноатлантически алианс“. Горките, все някой ги принуждава да унищожават съседите си, че и целия свят.
Според Бай Дън, САЩ няма да изпратят на Украйна ракети с голям обсег на действие, способни да удрят цели в Русия. Няма много ясно, щото другата седмица украинците ще са пред Москва. Достатъчни са и тия дето удрят на 70 километра, кримския мост ще си го взривят на място.
Германия променя конституцията си и отпуска 100 милиарда евро за въоръжение. Помощта, която Путин оказа на НАТО и за всеобщото въоръжаване на Европа ще остане в завинаги в историята.
Литовецът Томас Упскас направил колекционерски фигурки изобразяващи руски войници в естествения им хабитат. Виждал съм хиляди фигурки на войници от всякакви епохи, но за пръв път виждам такива носещи тоалетни чинии и домашна посуда.
Сбъдна се още една мечта на руските пропагандисти – танковете им да стигнат до Атлантическия океан. Изложбата на унищожена руска техника ще дефилира в Бордо, Севиля и Лисабон. Ако я покажат и в Берлин на мурзилките вече не им остават мечти.
Разследване на bird.bg показва, че Стефан Янев и няколко от копейките на Възраждане, главни противници на еврото имат депозити в тази валута. Или както казва коментар под статията – „Сърцето нека е в Москва, стига дупарата да е в Европа“.
В Русия мобилизираха сляп по рождение младеж в инвалидна количка. В ЛНР заведоха дело срещу украинските въоръжени сили за разпръскване на туберколоза от дрон. А говореха, че САЩ били страната на неограничените възможности.
На руска земя започва производството на патриотични силиконови гръдни импланти с оригиналното име – „Росгръд“. Те ще се произвеждат в два модела – с руското знаме и маскировъчен цвят. Както споделили производителите – Русия трябва да се държи близо до сърцето. Предлагам рекламния им слоган да бъде – предназначени да се мачкат, както украинската армия мачка руската.
Процесорите на руските компютри вече ще се произвеждат в Русия. Айде за роботите разбирам, там е сравнително лесно да вкараш човек в костюм, ама с процесорите си нямам идея как ще го изиграят.
По повод предложените квоти за българска музика, Ицо Хазарта казал, че новите песни на българската естрада могат да те докарат до самоубийство и препоръчал на депутатите от ВъZраждане да ги слушат по няколко пъти. Добра идея Ицо, но няма да помогне, глави в които бумти само залпа на „Аврора“ нищо друго няма да чуят.
Реформата в сектора правосъдие и антикорупция буксува – спор няма. Липсата на промени позволява страната ни все още да пребивава в сивата зона на прехода. А целта на организирания отпор е да се запазят схемите от времето на ГЕРБ
Реформата в сектора правосъдие и антикорупция буксува – спор няма. И това за жалост яде от крехкото доверие към управляващото мнозинство, което е единствената надежда да бъдат направени промени, които България вече над 30 години отлага. Тяхната липса позволява страната ни все още да пребивава в сивата зона на прехода, на излизането от тоталитарното общество, от което не може да се измъкне съвсем.
От коалиционното споразумение дочакахме първото действие – закрити бяха спецсъдът и спецпрокуратурата. Това, естествено, не стига, особено когато си обещавал бързи резултати.
Каква е ситуацията?
Около половин година след идването на кабинета „Петков“ на власт главният прокурор е все така недосегаем. Висшият съдебен съвет (ВСС) му адвокатства и пречи да бъдат разгледани добросъвестно и по същество сигналите срещу него. В Инспектората на Висшия съдебен съвет си получават заплатите, въпреки изтеклите си мандати и очевидна безполезност.
Антикорупционната комисия (КПКОНПИ) си работи в стария състав, като изключим освободения бивш председател Сотир Цацаров, който оглави специално създаден отдел във Върховната касационна прокуратура – „Нормативен анализ“.
В парламента изслушаха Цацаров, но той не чу критични въпроси, не беше питан защо не проверява хората със съмнителни доходи от управлението на държавата. Управляващите не успяха да изпълнят намеренията си за сериозна проверка на досегашната дейност и разделяне на комисията. В резултат КПКОНПИ си кара постарому, чадърът над бившите управляващи си стои разпънат, а кремълски проекти процъфтяват.
Няма и законопроект за предстоящото й разделяне, както предвиждаха коалиционните партньори, които очевидно са в разногласие и по тази тема. Вместо да сменят ръководството й с опитни и почтени хора, новите във властта обявиха, че ще внасят експерти от чужбина – няма гаранции, че хора, които не разбират ситуацията в България, ще се справят по-лесно.
Именно германец даде идеята за първия антикорупционен орган по времето на първото правителство на ГЕРБ – т.нар. БОРКОР, от който запомнихме само изхарчените напразно милиони от бюджета за издръжката му.
Днес остатъците от въпросната структура, която трябваше да направи чудеса срещу корупцията, са в злополучната КПКОНПИ. Няма и следа от „комплексния кибернетичен модел за централно планиране и разработване на ефективно действащи мерки и системи от мерки срещу корупцията по стандарта за изпълнение на проекти на правителството на ФРГ V-Modell XT.
Противникът е мафия – защо това се подценява?
Войната и инфлацията в международен мащаб са само „екстри“ към вътрешния проблем на превзетата ни държава.
Една тема от миналата седмица повдигна завесата и припомни за какво става дума. Изненадващо излезе информация, че на граничния пункт Капитан Андреево корупцията продължава, а контролът, който трябва да се налага по закон, е заменен от хватка, действаща по време на цялото управление на ГЕРБ, а вероятно и преди това.
Просто никой не се е занимавал с това нагло ограбване – нито прокуратурата, нито КПКОНПИ, нито данъчните. Точно обратното – те са отгледали октопода, чиито пипала си имат конкретни имена. Данни за златните точки на граничния пункт през годините се появяват в медии, но очите на прокуратурата остават затворени.
И не е чудно, че след като в парламента се чуха конкретни имена на хора с прякори, именно представители на ГЕРБ и „Има такъв народ“ скочиха да бранят интереса на изгоненото от пункта дружество. Генезисът на този сюжет води до силовите групировки ВИС и СИК, оцелелите от които успешно се превърнаха в „добре облечени бизнесмени“. И внедриха успешно свои хора във властта в началото на ХХI век.
Разкритията за „Капитан Андреево“ и събираният рекет там вместо законни проверки и контрол са само върхът на айсберга. Ако някой си е въобразявал, че за три месеца може да разчисти мафия, дълбоко се е заблудил.
Подобни „острови“ на мафията, в които не действа нито един контролен механизъм на държавата, има в изобилие в цялата държавна структура. Крепят ги „бели якички“ от средния и висшия ешелон на администрацията, а разграждането на модела освен време изисква и капацитет и огромна воля. Никой не бива да си мисли, че мафията ще се даде без бой.
Тя впрочем вече печели по точки – спадащото доверие и масовото облъчване на населението с пропагандни внушения и откровени измишльотини за провала на новото мнозинство водят дотам, че все повече хора започват да жалят за стария режим.
Това именно е целта – да се спасят отлично смазаните канали от времето на ГЕРБ, когато всички ресурси – и национални, и влизащите по европейска линия, течаха като пълноводна река към фирмите, близки до ГЕРБ и ДПС, срещу щедри отчисления за самите партии. Всички записи от подслушвания на бившия премиер ясно показват схемата.
Комуникацията и експертността на управляващите силно куца
Тъй като масовият електорат не обръща внимание как бива ограбван, когато се присвояват публичните ресурси, правителството трябва да положи доста усилия в тази посока, за да му разяснява. Вместо това то прави грешка след грешка и предизвиква скандал след скандал – най-пресният е т.нар. български закон „Магнитски“.
Реакцията на ДПС обаче говори ясно колко са се притеснили в партията на санкционирания депутат Делян Пеевски, че току-виж някой техен любимец, засегнат от санкциите „Магнитски“ заради корупция, вземе да пострада от такъв закон в България.
За да се постигне нещо такова обаче, се изисква юридическа виртуозност и безпрекословно спазване на човешките права – нещо, за което досега управляващите не показват капацитет. Затова другият важен въпрос е защо правителството не покани авторитетни експерти, тъй като доста от действията му приличат на самодейност.
Към това трябва да добавим и изключително лошите сигнали към избирателите заради разногласията в коалицията. „Има такъв народ“ периодично предупреждава с излизане и играе контра по ключови реформи като тази на КПКОНПИ, преговорите на Северна Македония с ЕС, приемането на еврото, антикризисните мерки.
И докато правителството се лута, времето му изтича: на политическия терен се появяват нови и нови играчи, които имат за цел да спечелят доверието на разочарованите избиратели, които трудно могат да обяснят какво точно искат, освен държавата (тоест данъкоплатците) да им дава пари в брой. И техните виждания за живота стават все по-ретроградни и абсурдни.
Историята на български преход от от(к)ровен комунизъм към трайно заразената от неговите метастази българска демокрация може да бъде разказана според това коя партия с каква антидемократична кауза успява ако не да яхне парламента, то поне да се намърда там и да пречи с каквото може на българската модернизация и европеизация.
България беше единствената бивша съветска европейска колония, в която нереформираната комунистическа партия уж напусна властта, допускайки конкуренция на политическото поле, за да се завърна на власт чрез избори.
Постигна го чрез подклаждане на реваншизма и носталгията по току-що проваления “най-справедлив строй”. И чрез изборни фалшификации, които обаче не бяха оборени от лидера на опозицията Желю Желев и от международните наблюдатели, за които беше по-важно “да не се лее кръв” (както в Румъния, например, където КГБ също беше организатор на преврата срещу местния диктатор, но го постигна с помощта на оръжието).
Като казвам КГБ, имам предвид буквално.Съветският посланик Виктор Шарапов, надзиравал отстраняването на амортизирания съветския васал Тодор Живков, нямаше търпение да се похвали публично, че в качеството си на генерал от КГБ е допринесъл за налагането на перестройката в България. Москва държеше да сме й благодарни за освобождаването от нейния верен режим. Беше перверзно, но типично за империята, която изисква(ше) от нас 45 години да сме й благодарни за 9 септември и вечно да сме на колене заради 3 март. Наред беше да се наведем благодарно и за 10 ноември.
Този задунайски данайски дар предопредели целия ни по-нататъшен преход. Московските дарители ни снабдиха с регулировчика по пътя ни към Европа ДПС (на руски ДПС е същото, което на българи е КАТ). Трябваше да минат почти три десетилетия, за да се види, че за ДПС няма по-важен приоритет от това да се сложи на Русия.
Обяснявах това от години, но доказателствата станаха видни за всички едва, когато гръмна заложена руска мина при скандалното прогонване на лидера на партията Лютви Местан от председателския пост заради негово изказване в полза на правото на Турция да свали руски самолет през ноември 2015 година.
“Добросъседските” отношения в Росенец между морските сараи на Доган и съседния им руски монополист “Лукойл”, ключов играч в българската икономика (политика, нали не се съмнявате!), само наляха бензин в огъня на “предположенията”, че нашата “турска” работа си е руска по произход.
Успехът на царския абордаж, с който Симеон превзе българския парламент през юни 2001 година, се случи само година след триумфалното възкачване на Путин на руския трон. Съвпадение? Не мисля. Задачата пред дългогодишния изгнаник беше да изгони от властта в България непослушния от московска гледна точка Иван Костов.
Кобургът не си цапа лично ръцете, но службите превърнаха в ад живота на провинилия се пред Кремъл бивш български премиер. На мой въпрос за една от книгите ми Иван Костов отвърна, че цялата руска агентура е била пусната по петите му.
Задачата е била толкова важна за изпълнение, че и без да се налага от парламентарната аритметика царската (контра)атака обедини под крилото на двуглавия имперски интерес БСП и ДПС в името на върховната кремълска кауза българският път към Европа да минава под руски надзор. “Тройната коалиция” ще остане паметна като уникален случай в историята, когато в една държава е управлявал монархо-социализъм с евразийско одобрение.
Вярна на своя навик да сменя троянските коне в движение, Москва вкара резервния си играч Борисов. Най-напред го пусна да тренира на хиподрума като кмет на София и главен секретар на МВР, а след това го остави да вършее еднолично в България цели три мандата. Не го пощади за последна употреба. Впрегна го да изоре руския “Турски поток”, необходим на Путин като стратегически резерв(оар) за европейски милиарди за нуждите на агресията му срещу Украйна. Употреби го и го изостави.
Матушката има навика да си сменя играчите на български терен с по някой юмрук в мутрата за изтрезняване от заблудата, че са незаменими. Както в случая с омръзналия на всички Сидеров. Незнаен до момента едър рашист заби кроше в лицето на Сидеров насред София в присъствието на полиция и телевизионни камери. И той постепенно залезе, обраствайки имиджово с някое и друго осъждане за хулиганство по решение на българския съд.
За отстраняването на токсичния със своето преиграване Бойко Методиевич обаче се искаше друг тип юмрук. Генералски. И той се намери. Намериха го, казано по-точно. Справи се отлично в тази “генералска битка” и като гледам си е взел поука да внимава откъде ще дойде следващия юмрук- този път за неговото подменяне при нужда.
Мускули помпа Копейкин (виж снимката). Зае мястото в парламента на ударения Сидеров. Подобно на патриотарите от антуража на тов. Методиевич той яхна страховете на хората в момент на криза. Неговите подобия от предишната патриотарска вълна осребриха опасенията от мигрантската вълна.
Новият троянски кон на Кремъл употреби конска доза лъжи и манипулации, размахвайки плашилото на спринцовката (кое дете не се бои от нея, а “деца на природата” у нас има доста). Така прескочи прага на парламента с коня шарколия (не е заради шарката, срещу нея ваксинирането е легитимно, признаваше той).
Пандемията обаче отмина и плашилото на спринцовката вече не работи. Нашият Андрешко се вкопчи в полата на матушката си, убеден, че тя няма да го остави насред блатото, а ще тегли каруцата му напред.
Изглежда успява на този етап, но вече се озърта с какво още да й угоди. И ето че на хоризонта грее присъединяването на България към еврозоната. Какъв късмет за Копейкин – все едно , че нов китайски вирус ни заплашва!
Има обаче нещо, което не е предвидил и не са му разказали от Москва. Русия предстои да фалира. Тогава юмрукът за неговото отстраняване може да се окаже друг. Ще си говорим пак…
Снимката към публикацията на партията на Стефан Янев е подвеждаща.
Анализът е препубликуван от Factcheck.bg – платформа за проверка на фактите, създадена по инициатива на Асоциацията на европейските журналисти – България. PolitiCheck е рубрика, която следи изказванията на политиците. Предишните публикации вижте тук.
29 май 2022 г.:
ТВЪРДЕНИЕ:
Фейсбук страницата „Български възход“ публикува позиция против въвеждането на евро в България, илюстрирана със снимка на възрастна жена, която отброява монети:
„Български възход“ е политически проект в процес на регистрация, оглавен от бившия служебен премиер и бивш министър на отбраната Стефан Янев. Макар да не е отбелязана като официална страница на бъдещата партия, този статус със снимка е споделен в профила на лидера на формацията Стефан Янев.
ПРОВЕРКА:
Потребители в социалните мрежи изразиха съмнения дали снимката всъщност е с български източник. Проверка на Factcheck.bg показа, че фотосът е използван многократно в различни сайтове и социални мрежи през последните няколко години.
Снимката е използвана през 2020 г. в българския сайт The Bulgarian Times:
С онлайн инструмента на Google за търсене по критерий снимка през 2016 и 2018 г. фотосът е публикуван в рускоезични издания:
Снимката е публикувана и през 2015 г. в руския сайт gazeta.ru, които пишат по темата за пенсиите на руснаците. За автор е посочен Руслан Кривобок от руската информациоана агенция (РИА) «Новости». Заради войната в Украйна, Европейският съюз забрани достъпа до някои руски медии, включително и до https://ria.ru/.
Справка в сайта на държавната „Банк Росии“ показва, че монетата в дясната ръка на възрастната жена изглежда като монета от 5 рубли.
Статусът на Фейсбук страницата „Български възход“ не е достъпен от сутринта на 29 май. Снимките от екран са направени от Factcheck.bg ден по-рано.
Проверено:
Снимката към публикацията на „Български възход“ е подвеждаща. Фотографията е използвана да се илюстрира позиция против въвеждането на еврото в България. Но всъщност снимката е с руски източник и показва жена, която брои рубли.
Левът е „последният суверенитет на държавата“, каза Янев, чиито спестявания са в евро. А Костадинов нарече еврото „смъртна присъда“ за българската икономика. Защо е тази истерия около еврото? Защо точно сега?
„Последният суверенитет на държавата“, за който тръби Стефан Янев, лидер на „Български възход“, не съществува от 1997. Същият Янев, чиито спестявания – негови и на съпругата му, са в евро, както разкриха журналисти, публикувайки в социалните мрежи извадки от имотната му декларация.
Защо сега се вдига този шум за еврото
След управлението на друга партия от настоящия анти-евро фронт – БСП, на България бе наложен валутен борд и националната валута бе привързана първоначално към германската марка. От 5 юли 1997 година БНБ не води фискална политика – не може да подкрепя или обезценява лева.
Следователно с присъединяването си към еврозоната България няма как да отдаде на Европейската централна банка (ЕЦБ) нещо, което не притежава. Това не пречи обаче сега да се вдига силен шум за загубата му. През юли 2020, когато България влезе в предверието на еврозоната – Механизма на обменните курсове (ERM II), нямаше гюрултия.
Приемането на еврото произтича от договора за присъединяване на България към ЕС. Шумът около еврото идва след две години, в които българското общество бе подложено на пропагандна инвазия, раздалечила го от ценностите, които споделят повечето хора от ЕС. Започна се с Ковид-19 и ваксините – българите си останаха най-слабо ваксинираните в ЕС. Прокремълската партия „Възраждане“ дължи влизането си в парламента именно на антиваксърската кампания.
В Народното събрание партията на Костадин Костадинов провъзгласи, че ще иска референдум за излизане от НАТО, на който България е член от 18 години. А Янев се раздели с поста на министър на отбраната след упорството си да цитира руския президент и неотстъпчивостта да не се допускат войски на Алианса на българска територия. Руската война в Украйна обаче, жертвите и бягащите майки с деца и възрастни отслабиха симпатиите към Путин, което показаха и социологическите проучвания.
Все пак парламентът начело с управляващите не посмя да отиде по-далеч в подкрепата за Киев, гласувайки едно малодушно решение за ремонт на украинска военна техника. И ако призивите за излизане от НАТО потънаха в другите – за неутралитет, на процеса за предстоящото приемане на еврото може да се попречи.
Антинатовците се преориентираха: те вече са анти-евро. Все едно е как са етикетирани – дали национал-консерватори, патриоти, социалисти, или центристи – всички те са замесени от едно и също тесто.
Всяко задължение, което произтича от договорите за членство на България в ЕС и НАТО, е „отнемане на суверенитет“, „външни въздействия, които не са в национален интерес“. Така първо се прокарва границата между „ние“ (българите) и „те“ (западняците), после следва дивергенция. Слабият съюзник отслабва и Общността.
Съдбоносното решение и сеячите на страхове
Със или без всички министри, но оперативният план за приемане на единната европейска валута от 1 януари 2024 година е одобрен. В него са предвидени срокове и задачи към банките и държавните институции как да се въведе еврото, как да става превалутирането, обръщането на заемите и депозитите.
Три месеца преди въвеждането и 9 месеца след това цените ще се публикуват и в лева, и в евро – „за да не може недобросъвестни търговци да повишават цените от превалутирането“, обясни наскоро вицепремиерът и министър на финансите Асен Василев.
А „Възраждане“ започва консултации за иницииране на национален референдум за въвеждането на еврото в България, обяви в събота Костадинов в профила си във Фейсбук. Аргументът му: толкова съдбоносно решение не може да бъде взето „само от 10 министри на „Продължаваме промяната“ и „Демократична България““.
Председателят на „Възраждане“ рисува мрачни сценарии: въвеждането на еврото в България от началото на 2024 щяло да бъде „смъртна присъда“ за българската икономика, заплати, доходи, пенсии, спестявания. Въвеждането му щяло доведе „до двуцифрена инфлация, която ще надхвърли тази в Гърция“.
Закотвеният за еврото лев всъщност означава стабилност. За момент нека си представим какво би станало, ако в името на националния суверенитет България скъса с валутния борд – и БНБ и Министерството на финансите започнат да провеждат парична политика? Със сигурност най-напред ще тръгне печатницата за пари.
Може ли да бъде оставен левът в ръцете на българските политици, които допуснаха банковите фалити в края на миналия век и позволиха на една банка да фалира в условията на паричен съвет. Всичко това струваше милиарди на данъкоплатците.
Така че веенето на байраци за суверенитета е досущ като в реклама за наденица. Най-добре да не дърпат лева за опашката.
Руските загуби в жива сила превишиха 30 000. Продължават тежките боеве в Донбас, Северодонецк все още се държи, боевете се водят в самия град. Следващите няколко седмици ще са жизненоважни за изхода на войната.
кафенето 