На гости при баба Наца от село Крачимир

Северозападна България е обезлюдена. Селата пустеят. Вместо съседи, малкото останали жители все по-често срещат вълци и чакали, се казва в репортаж на Андреа Беер от село Крачимир, община Белоградчик.

Кадри от Видин

Наца Иванова предупреждава да внимаваме с нейното куче. То охранява строго старата къща, градината, кокошките и зайците, които са основната прехрана на възрастната жена. 71-годишната жена живее почти сама в село Крачимир и вместо съседи често я посещават чакали и вълци. „Тук има чакали. Една вечер дойде един точно пред къщата. Ние живеем до гората и те слизат чак до селото. По принцип чакалите не нападат хора, а домашни животни. Но когато са цяла глутница и са гладни, нападат всичко, казва тя.

Крачимир е едно от многото изоставени села в Северозападна България. Тук има безброй порутени къщи, пробити покриви, разрушени плевни, изкорубени огради и запустели улици. Отворените врати на къщите и плевните откриват гледката към един отдавна отминал живот: стари мебели, прашни рафтове с книги, ученически чинове, ръждясали трактори.

Пенсия от 140 евро след 40-годишен трудов стаж

Наца Иванова е самотна. Освен язвата я мъчат страхове от тъмата: „Преди две години и половина почина мъжът ми. Децата ме уговаряха да се пренеса при тях в Белоградчик, аз обаче не мога да оставя тази къща на произвола на съдбата“, споделя тя. Все пак някак тя се справя, дори със смехотворната пенсия от 140 евро, която получава за 40 години трудов стаж. Социалната служба ѝ носи хляба зеленчуците растат в градината, кокошките снасят яйца, а синовете ѝ от града я наглеждат. Току-що са заколили седем от зайците. Наца Иванова слага месото в голяма жълта тенджера.

Северозападна България винаги е била беден регион. Навремето обаче тук е имало големи масиви с насаждения от ягоди и малини, в които е работила и Наца Иванова. По-късно се е трудила в една закрита вече фабрика за телефони в Белоградчик. Кметът на Белоградчик Борис Николов също познава възрастната жена и проблемите на 17-те околни села. Там няма лекар, улиците са в окаяно състояние, животът е замрял. Въпреки че туристите посещават Белоградчишките скали, общинските каси са празни.

11 000 души са живели тук преди промените. Сега са останали около 6 500. Кметът казва, че регионът е спечелил много от членството в ЕС. Полицейското управление, пожарната, спортната и концертната зала са санирани с пари от европейски проекти.

„От 30 години живеем в една парадоксална ситуация. Тук не идват инвеститори, защото вече няма работна ръка, дори и за нискоквалифицирана работа. Поради липсата на инвестиции, хората масово напускат региона. Това е омагьосан кръг“, казва кметът Борис Николов и подчертава, че не желае връщането на комунизма. Но неолибералната приватизация след промените била съсипала държавните структури и важните общински предприятия.

Липса на работни места

Не се създават и нови работни места, оплаква се кметът: „Днес е много трудно да се възстанови всичко. Тук цари пълна анархия“, казва кметът. Все пак община Белоградчик е собственик на много гори и дървеният материал може да се добие изгодно. По този начин евтино се продават дърва за огрев в околните изоставени села. От тях купува и Наца Николова. Тя копнее по предишния живот на село и пак се връща към къщата: „Свекърът и свекървата са я построили с тежък труд при голяма бедност. Сърце не ми дава да я изоставя“, казва тя.

Пеевски, Йончева, Иванчева: скритият избор зад вота на 26 май

Всеки в България е чувал за високите заплати на евродепутатите, но малцина знаят какво вършат те. За Брюксел се готвят Йончева, Пеевски, Иванчева… Осъзнава ли обаче българинът какво се крие зад този вот?

Един от законите на представителната демокрация гласи: докато гласуваш за едно, неизбежно гласуваш и за друго. И то обикновено без да си даваш сметка за това. Зад всеки политически вот се крият и други скрити вотове. Особено пък когато се гласува за депутати в Европейския парламент (ЕП), чиято роля масовият човек почти не познава. А и сякаш не вижда смисъл да я опознае по-добре (освен размера на заплатата).

За вота, Цветанов и Иванчева

Когато българският избирател гласува за евродепутати от ГЕРБ, разбира се, подкрепя и оставането на партията на власт в страната. В присъщата си спортна стилистика Бойко Борисовгледа на политиката като на състезание, а на властта – като на трофей от победите в него, нещо като временна купа. И гледа да си върне купата, ако я загуби. Неведнъж го е правил. Твърде вероятно е да го направи и сега.

Ако партията му не спечели евроизборите, той би могъл да предизвика предсрочни парламентарни избори. Но при едно условие: ако в режим на голяма изненада, евровотът не извади реална алтернатива на ГЕРБ и не накара Борисов, Цветанов и сие да пазят властта си до последно. БСП не е такава алтернатива – тя е удобният му спаринг партньор.

Гласуването за ГЕРБ е равносилно и на подкрепа за Цветан Цветанов, който след „Апартаментгейт“ получи „червен картон“, но остана на партийния терен. За него успехът на ГЕРБ в евроизборите (макар че самият той не е в листата) би бил нещо като оправдателна присъда, произнесена лично от народа. Точно това е и една от странностите на родната демокрация: политическият вот отменя другите системи на легитимация и делегитимация в обществото, а не обратното – той да е резултат от тяхното действие.

Всъщност, по същия ред с „оправдателна присъда“ иска да се сдобие и бившата кметица на „Младост“ – като се кандидатира за независим евродепутат. Шансовете ѝ биха били равни на нула, ако не беше превърната в политически герой – както с начина ѝ на арестуване, така и с битовите условия в затвора, а и особено с 20-годишната присъда, каквато не получават дори убийци.

Пеевски – евродепутат?

Тук някъде се нарежда и Делян Пеевски – втори в листата на ДПС. Опитите му за медийна, политическа и институционална легитимация вътре в страната водят до незавидни резултати. А някои от тях – като назначението му за шеф на ДАНС, предизвикаха мощни протести. Ето, че сега той търси легитимация отвън, от ЕС. В негова полза е правилото на Алианса на либералите и демократите за Европа (АЛДЕ), към чието партийно семейство принадлежи ДПС, да не коментира състава на кандидатските листи.

И за Александър Йорданов от СДС, излязъл сякаш направо от музея на прехода, тези евроизбори представляват двоен тест. Той е на шесто място в общата листа на ГЕРБ и СДС. Успехът на тази коалиция на изборите би могъл да се тълкува по следния начин: в страната има достатъчно разочаровани от актуалната политика гласоподаватели, готови да гласуват за спомените си. (Отделен въпрос е доколко точно Александър Йорданов предизвиква най-светлите седесарски спомени.)

Какво се случва в БСП?

При гласуването за БСПизбирателят също прави няколко избора, скрити зад същинския вот. Още при съставянето на листата на тази партия на повърхността изплува въпросът за проевропейската и антиевропейската (прокремълска) ориентация на партията. Фактът, че Сергей Станишев бе включен чак на пето място в листата, въпреки че е председател на ПЕС, хем даде право и на двете ориентации, хем показа предпочитания към втората. Те се потвърждават и от превръщането на президентски човек в кандидат за евродепутат на БСП (Иво Христов), поставен на четвърто място в листата.

Същевременно президентът Румен Радев се позиционира в прокремълската ниша – както с актуалните си позиции (за санкциите срещу Русия, анексията на Крим и пр.), така и с политическата си генеалогия (подозренията са за „хибридна намеса“ при избора му). Подозренията за прокремълска ориентация се потвърждават и от включването (макар и на неизбираеми места) в листата на трима отдавна огласени сътрудници на ДС. Кому е нужно това, освен като заявка за лоялност по линията ДС-КГБ-Путин?

Какво ни казва листата на ДБ?

Какво ни казват първите места в листата на коалиция Демократична България (ДБ)? Радан Кънев от ДСБ и Стефан Тафров от „Да, България“. Те нямат политически и персонални противоречия – напротив, демонстрират взаимните си симпатии. Различни са обаче символичните капитали, с които разполагат. Радан Кънев превърна в своя биография трудната съдба на историческото дясно през последното десетилетие, когато изглеждаше, че всяко решение е грешно.

Тази безизходица го извади от партийната орбита и присъствието му в листата може да се приеме за своеобразно завръщане, за израз на оптимизъм, че идват по-добри времена.

Стефан Тафров създаде своето име и компетентност главно като дипломат. Усърдната предизборна кампания, която води, показа, че той вероятно е най-подготвеният кандидат по дневния ред на ЕС. И това не е само медиен образ, а е потвърдено и от убедителния му резултат в предварителните вътрешнопартийни избори, каквито бяха проведени единствено в „Да, България“.

Изборът между Кънев и Тафров, а той донякъде е и между митологичния и експертния аспект на политиката, ще е в плана на преференциите. Може да се окаже и излишен, ако ДБ вкара двама евродепутати. Засега това изглежда малко вероятно. Но ако въобще отнякъде може да дойде изненада на тези евроизбори, то е именно от ДБ.

Не харесват ЕС, но искат да са в ЕП

Патриотите, както обикновено, искат да печелят евроизбори с евроскептицизъм, поднесен под различни форми, с различна степен на истеричност и в перспективата на различни зависимости. Паралелният избор в случая не са съдържа в листите им, а между тях, доколкото не успяха да се споразумеят. Днес старият патриотичен лозунг „България на три морета“ е сведен до „България на три партии“.

Идва ли ляв председател на Европейската комисия?

Ще плати ли ЕНП за кризите на ЕС със загуба на най-високия му пост?

Веселин

Желев

Франс Тимерманс.Снимка архив

Докато България е погълната от „Апартаментгейт“, в Европа става нещо невиждано от 15 години. Традиционната десница в лицето на Европейската народна партия все повече губи позиции преди изборите за Европейски парламент на 23-26 май, а шансовете за сформиране на ляво-либерално мнозинство в бъдещия парламент растат.

Възможно ли е начело на Европейската комисия през юни да застане социалист за първи път 2004 г. , когато изтече мандадът на италианеца Романо Проди? Шансът за това засега е само математически, но не може да бъде пренебрегван.

Според последната прогноза на Poll of Polls Европейската народна партия, която доминираше европейските институции през последните три мандата, продължава да губи подкрепа сред избирателите. Очертава се да има 171 места в бъдещия парламент при 217 сега. Тя все още е над минимума в прогнозите от 165 места, регистриран миналия декември.

Социалистите и демократите (С и Д) също падат, но по-бавно. Прогнозата им дава 147 места при 191 спечелени на изборите през 2014 г. В последните седмици С и Д се качват над границата от 140 депутати, по която бяха паднали през март. На 15 март анкетите им даваха 129 места.

Те имат шанс още да подобрят представянето си, ако Обединеното кралство проведе европейски избори, в които очевидният фаворит ще бъдат лейбъристите.

Засега могат да бъдат очертани следните контури на евентуална лявоцентристка проевропейска коалиция в следващия Европейски парламент: С и Д (147) + либерали (97) + зелени (57) + крайна левица (49) = 350 места.

Обикновеното мнозинство при 705-членен парламент е от 353 места. Не е изключено трите недостигащи да бъдат набавени от 77-те бъдещи евродепутати от нови и засега необвързани със съществуващите политически групи партии, които се очаква да влязат в следващия парламент.

Два национални избора в последните седмици също потвърждават завръщане на лявото – във Финландия първи бяха социалдемократите на Анти Рине, който най-вероятно ще  преговаря за голяма коалиция.

Финландия се готви за голяма ляво-дясна коалиция

В Испания, една от големите държави в ЕС, социалистите отбелязаха решителен успех на вчерашните парламентарни избори, увеличавайки местата си на 123 от 85, докато представителството на Народната партия намаля двойно до 67 депутати. Соцлидерът и досегашен премиер Педро Санчес има всички шансове да състави коалциия заедно с радикалната левица и вероятно – с баските националисти, които не са сепаратисти.

Вотът в Испания – облекчение за еврофилите

Прогнозните данни за ЕНП и С и Д вече не им позволяват да имат заедно обикновено мнозинство дори в 705-местен парламент (171+147=318). Нова „голяма коалиция“, която е традиционна за Европейския парламент, трябва да стане още по-голяма, като включи и либералите, чиито места се увеличават до 97 от 68 сега с представителите на френската президентска партия. Тази комбинация би дала солидно мнозинство от 415 места.

Тя би означавала обаче ЕНП и С и Д да споделят постовете на върха на ЕС с либералите, които стават очевидния ключов балансьор сред проевропейските партии. Социалистите излязоха от голямата коалиция с ЕНП в средата на мандата на сегашната комисия, когато десницата им отказа да запазят председателския пост  на Европейския парламент, след като германският социалдемократ Мартин Шулц го напусна.

Шулц напуска Европарламента

Освен това европейците са уморени от големи коалиции както на национално, така и на европейско ниво. Те означават много компромиси и малко решителни стъпки в ясна политическа посока, от които Европа отдавна се нуждае. Гласоподавателите се отвращават от разликите на думи и съвпаденията в делата на традиционното ляво дясно и център и от задкулисните им сделки, които предават избирателя заради позиции в ЕС.

Означава ли това, че шансовете за лявоцентристки съюз са по-големи? Не непременно. Идеологоческите различия в него могат да се окажат непримирими, ако сравним пропазарните либерали и радикалната левица в икономиката и в социалната сфера. Те са на противоположни позиции и по ред въпроси на външната политика – например Русия. Във Франция, крайнолевият Жан-Люк Меланшон, лидер на „Непокорна Франция“ е сред яростните критици на президента-либерал Еманюел Макрон.

Обаче общата цел да бъдат спрени крайната десница, евроскептиците и антиевропейците, които са в подем, може да се окаже по-силна от различията. Освен това и либерали, и крайнолеви са показвали гъвкавост – гръцката СИРИЗА доскоро управляваше в коалиция с крайнодесни националисти. А лидерът на либералите в Европарламента Ги Верхофстадт беше готов да се прегърне с италианското левичарско антиелитистко движение „5 звезди“, което до неотдавна искаше да извади страната си от еврото. Това желание им мина, след като влязоха в правителството през март 2018 г. – и то в коалиция с крайнодясната „Лига“ на вицепремиера Матео Салвини.

Другата въпросителна е дали така нареченият „върхов кандидат“ на европейската левица, холандецът Франс Тимерманс ще стигне до номинация за председател на Комисията, на която сега той е първи зам. председател. Това зависи от резултатите от изборите, от съотношението на силите в бъдещия Европарламент и между държавите членки и от холандското правителство.

В момента ЕНП, С и Д и АЛДЕ (либералите) имат по осем държавни и правителствени ръководители от общо 28 в ЕС. Останалите четирима са от други политически семейства.  Държавните и правителствените ръководители съставят Европейския съвет, който след дискретни консултации номинира председателя на Комисията. След сформирането на новото финландско правителство неговите членове от С и Д е възможно да станат девет,  а от АЛДЕ – седем. Това означава, че между правителствата в ЕС силите преди номинацията на следвашия шеф на Комисията са на практика изравнени между трите най-големи европейски политически семейства.

Предстои да видим ще оцелее ли възприетата на предишните европейски избори практика на водещите кандидати. Тя означава, че националините лидери трябва да изберат председателя на Комисията между кандидатите, посочени от политическите групи в Европарламента. Спорно е дали Лисабонският договор ги задължава да направят това. Тази практика има влиятелни опоненти, като например френския президент Еманюел Макрон. Но ако Европейският съвет я отхвърли, рискува евродепутатите да бламират предложения от държавните и правителствените ръководители кандидат.

Кого би номинирал Европейският съвет първично зависи от взаимодействието между двете му водещи държави – Германия и Франция. На германската канцлерка Ангела Меркел остават около две години до края на мандата й, който тя обяви, че ще бъде последен. Приемничката й начело на християндемократите Анегрете Крамп-Каренбауер има да  се пребори за канцлерския пост на следващите федерални избори, които би трябвало да бъдат между август и октомври 2021 г. Не е ясно дали отслабената Меркел ще може да наложи дясноцентристки кандидат за шеф на Комисията, докато Макрон не крие амбициите си за повече власт в Европа.

Тимерманс няма за гърба си правителство, което да го предложи. Неговата Работническа партия претърпя тежко поражение в изборите през 2017 г. и падна до седма политическа сила в парламента със само девет депутати. Но тя беше младши коалиционен партньор на все още управляващия либерал Марк Рюте и Тимерманс беше негов външен министър. Рюте го номинира за сегашната Комисия. Ако шансовете за лявоцентристко мнозинство между евродепутатите и между държавите членки са реални, ще бъде интересно да видим дали Рюте би се отказал от шанса да има холандец на най-високия пост в Брюксел.

Тимерманс е по общо признание отличен администратор, дипломат със солиден опит, несъмнен проевропеец, впечатляващ полиглот, оратор и полемист. Той беше най-одобряваният онлайн участник в дебат на водещите кандидати на европейските политически семейства в Атина, предаван пряко по You Tube.

Най-големите му противници биха били Полша и Унгария, с чиито консервативни правителства той влезе в челен сблъсък по въпроси на върховенството на закона през сегашния си мандат. На него поляците дължат процедурата за лишаване на страната им от членски права, която все още е в ход, а унгарците – дълга поредица от процедури за нарушения.

Отвъд идеологическите особености, либералите изглеждат не по-малко заинтересовани да подкрепят Тимерманс, отколкото кандидата на ЕНП, баварския християндемократ Манфред Вебер, който не участва в атинския дебат. Зависи какви позиции в ЕС биха им предложили единият и другият. Предвид засилените си позиции, те могат и сами да поискат техен човек да оглави Комисията. Макрон не е далече от такава амбиция, а и неведнъж беше писано, че негова фаворитка е датчанката Маргрете Вестагер, сега комисарка по конкуренцията.

Едно е ясно отсега – с хегемонията на ЕНП на върха на ЕС е свършено. Партията няма как да запази всичките постове, които сега са нейни – на председател на Комисията (Жан-Клод Юнкер), на Европейския парламент (Антонио Таяни) и на Европейския съвет (Доналд Туск). Не бива да се изненадваме, ако махалото се отклони в обратната посока.

Въпросът е, че, поне на фона на практиката от последните 15 години, е трудно да си представим проевропейско мнозинство в ЕС без ЕНП. Тя може да продължи да бъде част от него, но (не е изключено) – като младши партньор на С и Д. Тенденцията за изравняване на силите на двете най-големи сега групи в Европарламента е очевидна и тя се подсилва от реалната перспектива Фидес, партията на унгарския премиер Виктор Орбан, да напусне ЕНП, след като последната замрази нейното членство. Самият Орбан заплаши с това в своя неотдавнашна реч.

Орбан поднови атаките срещу Юнкер, заплаши да напусне ЕНП

Това би могло да означава нова голяма проевропейска коалиция в парламента, но вече – под доминацията на левицата и на либералите, ако дясноцентристите не се изкушат да се заиграят с умерените евроскептици от Европейските консевратори и реформисти.

Три минути: Брюксел няма да ни свърши работата. А къде е кандидатът?

• Иван Бедров

---

А имаше време, когато Пеевски се появяваше на публични събития със свои близки хора.

Добро утро. Най-важното днес:

– ЕК следи внимателно разследването за къщи за гости

– Пак се търси Пеевски

– Първи сблъсък Зеленски – Путин

Честито Възкресение Христово. Великден ни донесе две добри новини, които може да сте пропуснали на празника. Мария Гроздева ще стреля за България на седма олимпиада. Тя спечели златния медал в дисциплината 25 метра спортен пистолет на световната купа в Пекин и така си спечели място на игрите в Токио догодина. А в Баку ансамбълът ни по художествена гимнастика се пребори за златния медал на смесено съчетание с обръчи и бухалки и остави на второ място вечния конкурент, отбора на Русия.

На втория ден на Великден премиерът Бойко Борисов заговори за американски втечнен газ, схема за дотации и обвърза това с очакваната сделка за купуване на изтребители Ф-16. Предстоят разговори на високо равнище между България и САЩ, вероятно скоро ще научим какво има предвид Борисов.

Кампания и разследвания

Предизборната кампания официално започна миналия петък. ДПС представи листата си, но в отсъствието на кандидат №2 – Делян Пеевски. Той не е стъпвал и в парламента от година и половина. И сдружение “Боец” изпрати въпрос до ЦИК – дали кандидатът отговаря на законовото изискване да е живял последните 6 месеца в България или друга държава от ЕС.

Докато ЦИК търси отговора, прокуратурата продължава проверката на къщите за гости. Вчера от Брюксел дойде посланието, че разследването трябва да бъде извършено тук и да не очакваме Европейската комисия да го свърши вместо нашите институции.

В това време зам.-главният прокурор Иван Гешев ще трябва да пише обяснения до Комисията за защита от дискриминация заради коментара си: „Очаквахме Петко Дюлгеров (обвиняем и основен свидетел по делото “Иванчева” – б.р.) да се отметне – и циганите така правят“. Изпратена е жалба заради обобщението, че “всички роми са фактор на който да не се вярва, лъжат и променят показанията си“.

Украйна, Русия, Испания

Първа “среща” между новоизбрания президент на Украйна Володимир Зеленски и руския му колега. След като Путин обяви, че ще предлага с облекчения руско гражданство на украинците, Зеленски не му остана длъжен: “Украинците разбират, че руското гражданство означава “правото да бъдеш арестуван заради мирен протест”, написа Зеленски във Facebook. Пропуснал е още една разлика – украинците могат да пътуват без визи в ЕС, руснаците не могат.

Заплахата от Русия е посочена като основна причина за увеличените разходи за отбрана в страните от Източна Европа, пише в доклада на базирания в Стокхолм Международен институт за изследване на мира (SIPRI). Най-голямо увеличение е отчетено в Украйна, България, Румъния и Латвия.

В Испания имаше парламентарни избори, които бяха спечелени от премиера Педро Санчес и неговата социалистическа партия. Те обаче са далеч от самостоятелно мнозинство и ще се нуждаят от коалиция с още по-левите “Подемос”, а вероятно и с някоя от каталунските партии. В Индонезия обаче изборите не минаха нормално – близо 300 преброители са починали от преумора. Днес абдикира императорът на Япония Акихито – тук може да прочетете какво стои зад тази история.

И две препоръки

Българинът Александър Алексиев е един от двамата основни дизайнери на най-бързия автомобил на „Макларън“. Неговата история на успеха е разказана в “Дневник”.

Не пропускайте текста на Антоний Гълъбов в “Оффнюз” по повод съпротивата срещу стратегията за децата: “Ако едно общество може да приеме да бъде противопоставяна ценността на детето на амбициите на неговите родители, то ще продължи да прогонва децата си, отказвайки да приеме собствения си провал. Това не е консерватизъм, а обикновен пост-тоталитарен реваншизъм, основан на усещането за загуба на идентичност”. Хубав ден.

Искрено ваш,

Иван Бедров

Антикорупционната комисия в страната на чудесата

Петя Георгиева, Иван Брегов

© Юлия Лазарова

ИПИ препоръчва на КПКОНПИ най-напред да се запознае с наличните нормативни документи.

„Дневник“ публикува със съкращения анализа на Института за пазарна икономика от седмичния му бюлетин.

Неистовото желание на управленското статукво в България да демонстрира борба с корупцията доведе дотам, че преди година няколко неработещи структури получиха име ново, но останаха със съдържание и същност стари. Така бе създадена Комисията за противодействие на корупцията и отнемане на незаконно придобитото имущество (КПКОНПИ). Една от функциите на мегакомисията е реално това, което години наред правеше Центърът за превенция на корупцията БОРКОР, а именно – да осъществява политиката по борба с корупцията. Да сме по-точни – „държавната политика по борба с корупцията“.

Ако кажем, че и в тази си дейност

КПКОНПИ би била по-полезна, ако измерваше и популяризираше нивото на река Дунав,

не бихме сгрешили. Като част от тези си законови задължения КПОКОНПИ преди няколко дни представи за обществено обсъждане Методология за оценка на корупционния риск. Чрез нея комисията указва в детайли реда и условията за извършване на оценка на риска от корупция, както и изискванията за антикорупционни мерки. Целта е публичните институции сами да оценяват в кои звена от работата им има потенциал за развитие на корупционна среда и вследствие на това – сами да осуетяват рисковете или да разкриват настъпилите вече нарушения.

Практически дейностите по оценка на корупционния риск в институциите следва да се извършват или от обособените звена „Инспекторат“ към различните ведомства, или от комисия от служители. От своя страна, проектът на методология би следвало да дава точни указания как да се правят проверките, така че като техен резултат да е ясно кой провежда корупционните практики и кой следва да носи отговорност – както дисциплинарна, така и наказателна. Но какво се получава на практика?

Методологията страда от недостатъци, типични за документ, който е създаден от администрацията.

Прави впечатление липсата на връзка със съществуващото законодателство,

а също и липсата на идея каква е точно целта. Поставените тегла на групите индикатори не се базират на емпирични изследвания. Изобщо не става ясно защо са избрани тези групи, а не например потенциални групи като „разпореждане със значителен публичен финансов ресурс“, „администриране на регулаторни режими, включително издаване на разрешителни“ и др.

Внимателен преглед на включения в методологията въпросник увеличава множеството въпроси. Най-напред прави впечатление неговата повърхностност и неясната връзка между част от поставените въпроси и риска от корупция. Част от въпросите са по-скоро излишни, защото не носят адекватна информация, например „Имат ли всички служители във Вашето административно звено разработени и връчени длъжностни характеристики?“ или „Има ли Вашето административно звено (дирекция, отдел, сектор) конкретни годишни цели?“. Въпросите са малко на брой (общо 25) и не се задълбочават в търсенето на конкретния източник на риск.

Ентусиазмът на КПКОНПИ да произвежда документи като спомената методология е донякъде разбираем.

Това, което не е разбираемо, е свързано с:

1) Защо въпросите с оценката на риска продължават да се решават несвързано и „на парче“? Как си кореспондират предложената методология и изискванията на Закона за финансовото управление и контрол в публичния сектор (ЗФУКПС), който задължава всички ръководители на организации в публичния сектор да извършват управление на риска, включително на корупционния такъв, на база на специална стратегия за управлението на риска? Всяка организация разработва свой риск-регистър, в който подробно описва и оценява своите рискове. Нещо повече, методологията на КПКОНПИ поставя допълнителни изисквания към ръководителите на публичните организации (например да подготвят планове и отчети специално за корупционния риск), които съвсем спокойно могат да се обединят с изискванията по ЗФУКПС. Законът се прилага от достатъчно дълго време от ръководителите на публичните организации и има наличен достатъчен капацитет по оценка на рисковете.

2) Нормативната уредба по въпросите за управлението, контрола и одита в публичния сектор е много широка и, понякога, противоречива, както се констатира във функционалния анализ на секторна политика „Контролна среда в публичния сектор“, наличен тук. Независимо че подготвянето ѝ е задължително по закон, настоящата методология задълбочава тези противоречия. Вероятно би било по-ефективно да се допълнят нормите на ЗФУКПС с изрично изискване ръководителите на публични организации задължително да оценяват и корупционния риск, съвместно с останалите рискове, пред които е изправена организацията.

3) Анализът и оценката на риска в една организация е управленски процес, който следва да е интегриран в нейната структура. Анализът на риска обикновено се базира на оценка на неговото влияние (impact) и вероятност да се случи (probability). Комбинацията от двата фактора показва общото въздействие от реализирането на едно рисково събитие и насочва ръководителите към възможните методи за неговото управление. Мерките, които се вземат за управление на риска, предварително се описват и изясняват. Подробности за всичко това липсват в предложената методология, а то е приложимо и към специфичния риск от корупционни действия.

Така представената методология не само няма да предотврати или пресече корупцията, напротив, би довело до хаос в правоприлагането и до още по-голямо объркване. Глава трета от закона е

привнесен елемент отвън, един заживял собствен живот БОРКОР

в структурата на КПКОНПИ. И това не би било проблем, ако служителите на КПКОНПИ в нормотворческата си дейност познаваха и изследваха действащото българско законодателство и се опитваха да го синхронизират по удачен начин.

Бихме препоръчали на КПКОНПИ най-напред да се запознае с наличните нормативни документи по темата, след това – с наличните учебници и методологии за оценка на риска и чак накрая да се заеме с внимателно допълване или корекции на нормативната уредба. В противен случай ще се създават правила и ще се налагат изисквания, които нито има как да се изпълняват адекватно, нито ще носят обществена полза.

„Каквото и да предложи България, ние можем повече“

„Нашата оферта е по-добра от тази на България“, категоричен е сръбският президент Вучич. Белград не се отказва от битката за огромната инвестиция на Фолксваген, пише ФАЦ. Ето какво научаваме от германското издание:

„Сърбия се бори за Фолксваген“ – под това заглавие „Франкфуртер Алгемайне Цайтунг” (ФАЦ) публикува статия от балканския си кореспондент Михаел Мартенс, който е разговарял и със сръбския президент Александър Вучич. В Белград виждат няколко предимства на Сърбия в съревнованието с България за голямата инвестиция: държавата можела да предложи по-добри условия, в резултат от дуалната система страната разполагала с добре обучени кадри и с опит в производството на компоненти за автоиндустрията.

В статията става дума обаче и за минусите на Сърбия: незадоволителното състояние на демокрацията и правовата държава, както и важното обстоятелство, че Сърбия не членува в ЕС. Ето някои от акцентите в публикацията:

Сърбия не се предава

В началото на статията авторът отбелязва, че в ЕС сръбският президент Александър Вучич се натъква на все повече основателна критика заради състоянието на демокрацията и върховенството на закона в страната. Затова пък икономическите успехи на Сърбия са безспорни: солидни държавни финанси, спадащ дълг, намаляваща безработица. Сърбия е атрактивна дестинация за чуждестранните инвеститори и сега се надява на „големия си удар“ – да привлече новия завод на Фолксваген, пише Михаел Мартенс, който е разговарял по темата със сръбския президент Вучич.

Вучич изразява надеждата си, че инвестицията на германския концерн ще дойде тъкмо в Сърбия – „въпреки сериозния политически натиск върху някои от участниците“, както се изразява сръбският президент. Авторът цитира ширещите се в Белград слухове, че в съревнованието за Фолксваген бившият германски канцлер Герхард Шродер (когото Вучич смята за свой приятел) лобира за Турция. Тези слухове Вучич коментира с думите: „Това е негово право. Аз пък чувам, че други лобират за други дестинации. Ние обаче играем чисто. И открито защитаваме своите интереси“.

Тук трябва да се припомни, че Герхард Шрьодер е не само бивш канцлер, но и бивш министър-председател на германската провинция Долна Саксония – „родината“ на Фолксваген. Правителството на Долна Саксония контролира над 20% от акциите на концерна и по този начин винаги участва във взимането на важни решения.

„Готови сме да предложим двойно по-високи субсидии и облекчения“

По-нататък в статията Мартенс пише, че – по думите на сръбския президент – Сърбия уважава конкурентите си за голямата инвестиция, сред които са Турция и България. „Но каквото и да предложат те, ние можем да предложим повече. Готови сме да предложим двойно по-високи субсидии и облекчения в сравнение с България. Имаме добре квалифицирани кадри, директно на границата с ЕС. А преди три години въведохме и дуалната образователна система по германски образец“, казва Вучич.

В статията са изброени и изгодите, които – според Вучич – може да предложи Сърбия: безплатен терен за строежа и извършване на всички инфраструктурни дейности – газ, ток, пътища, плюс денонощна готовност да се отговаря на всички запитвания от страна на Фолксваген.

Същевременно, пише Мартенс, Сърбия има и един минус: не е член на ЕС. Авторът припомня, че преговорите за членство започнаха през 2014 година, но едва ли ще приключат скоро. На което сръбският президент отговаря: „Ако бяхме в ЕС, вече отдавна да сме привлекли тази инвестиция, защото съм сигурен, че нашата оферта е по-добра от тази на България. Но без членство в ЕС борбата е тежка“.

Авторът е разговарял и с Марко Чадеж, президент на Сръбската стопанска камара, който изтъква и друго предимство на страната: в Сърбия вече се произвеждат много части и компоненти за автомобилната индустрия. Чадеж добавя още, че Сърбия изпреварва България с единайсет места в класацията на Световната банка за бизнес-климата.

ГЕРБ и БСП си дружат не само по русофилска, но по идеологическа линия – видно в София от “случая Антонов”

ИВО ИНДЖЕВ

Софийската община тихомълком се отказва да сложи паметна плоча на Сергей Антонов (на снимката след завръщането му в НРБ), българският представител на БГА “Балкан” (съден в Италия по обвинение за съучастие в атентата срещу папата, но оправдан поради липса на доказателства), пише сайтът Фактор, позовавайки се на свои източници. https://www.faktor.bg/bg/articles/petak-13/plocha-v-pamet-na-sergey-antonov-nyama-da-posreshtne-papa-frantsisk-na-letishteto-obshtinarite-se-otkazaha-tihomalkom

Нека да приемем за вярно предположението, че здравият разум е надделял и папа Франциск няма да бъде посрещнат на летище София с въпросната плоча. Остава обаче въпросът за милото единодушие между общинарите от ГЕРБ и БСП, подкрепили тази идея. Това е поредното доказателство за дифузията между двете уж антагонистични партии, основни конкуренти за редуване във властта у нас. 

Подобно единомислие между двата отбора в предрешените (в двата смисъл на думата предрешен) български политически мачове изобщо не е новина. Но потвърждаването на побратимяването дори на идеологическо ниво е знак за роднинство по манталитет. За да оцениш Сергей Антонов като жертва (на империалистически и най-вече американски заговор, както се твърдеше по времето на СССР и НРБ), която е достойна да бъде увековечена днес на изхода на България, е символично признание за общия идеен генезис на БСП и ГЕРБ.

Дългият разговор за това какво е правил Антонов на метри от папата по време на атентата в Рим и предъвкването на хипотезите за негово участие в покушението не е тема на този кратък апостроф. Но акцентът в аргументацията на онези, които смятат за необходимо българинът да бъде почетен с паметна плоча е именно в това, че той е бил жертва. 

Нека да се съгласим и с тази констатация. Само че трябва да се запитаме чия жертва беше той. На кого беше обиден до смърт, че до смъртта си отказваше да разговоря с когото и да било извън някакъв тесен семеен кръг – на италианското правосъдие ли? Затова ли не искаше години наред и дума да продума пред който и да било българин в публичното пространство, любопитно да научи от първа ръка какво точно е станало?

Елементарната логика сочи, че Антонов трябва да е бил покрусен именно от българските си началници, някои от които днес са сред инициаторите той да бъде героизиран посмъртно. Ако е бил жертва, явно е защото е бил жертван. Поредната пионка на дъската на КГБ и ДС, които водеха зад кулисите кампанията “Антонов е невинен”, но след като си го получиха обратно “забравиха” за случая. 

Дали са му наредили да мълчи или той сам е избрал това поведение, това вероятно никога няма да узнаем. Но е ясно, че той се беше самозатворил в себе си не като упрек към италианците, американците и прочее империалистически злодеи, а към българите. И не спрямо обикновените българи, които бяха фон на кампанията “Антонов е невинен”, а към онези “необикновените”, които я дирижираха. 

Ако не беше така, жертвата Антонов без проблем можеше да изригне на родна земя срещу лошите чужденци, които са го набедили. Щеше да се превърне в пропагандна икона с всички произтичащи от това привилегии по времето на комунизма. Но никога не го направи. Никога не пожела лично да изобличи своите западни мъчители и да им отмъсти от позицията на финален победител в съдебния спор, прислонил се на сигурно място в родното пристанище НРБ.

О, да, на публиката беше обяснено, че извергите в Италия са му разбили жестоко здравето и поради това той не желае да коментира нищо. Само че някой вярва ли, че ако комунистическата пропагандна можеше да изтръгне някое контролирано и манипулирано интервю от него в полза на идеологическата война със Запада щеше да се въздържи да го направи?

Тази пропаганда беше в състояние да измисли всякакви небивалици за лошия Запад, а когато й се предостави възможност да разгърне в едър план своята теза чрез измъчения Антонов (па макар и само чрез образ и недомлъвки по телевизията), не си мръдна пръста. Само “верващите” могат да си вярват, че на Антонов са му спестили неудобството да участва в пропагандна атака от единия хуманизъм на нашенския комунизъм. 

На парламентарно ниво БСП и ГЕРБ си делят любовта към Русия в най-математическия смисъл на думата. Групата за приятелство с Русия, най-голямата подобна група за приятелство с чужда държава в Народното събрание, се съпредседателства едновременно от Антон Кутев от БСП и от Красимир Велчев, една от десните ръце на Бойко Борисов.

Както се вижда сега, макар и на фона на евентуален провал на първоначалния замисъл, съратниците от двете партии си дружат не само по русофилска линия. Човек и без да е чел протоколите от съответното заседание на Столичната община може да се обзаложи, че инициативата за плоча в памет на Антонов е на другарите от първия отбор на Партията, а ГЕРБ са се присъединили не за друго, а защото не виждат нищо нередно да си бъдат заедно и по тази тема. Вече не се крият дори.

България на 26 май: всичко зависи от един играч

Какво ли ще стане в България на 26 май, ако… Отговорът зависи изцяло от решенията на прокуратурата по Апартаментгейт. Защото те несъмнено ще повлияят на нагласите. Същото беше навремето и с паметната Костинбродска афера.

Коментар от Емилия Милчева:

Прокуратурата в България изглежда е 28-ият участник в европейските избори. При това далеч по-важен от регистриралите се за вота 13 партии, 8 коалиции и шестима независими. Защото нейните решения (или отлагането им) след проверките на публични фигури заради имотни афери несъмнено ще повлияят на настроенията сред избирателите. Както го стори и паметната Костинбродска афера през 2013 година.

Как ли ще гласуват българите на 26 май, ако броени дни преди това прокуратурата съобщи, че е констатирала данни за престъпление, извършено от заместник-председателя на ГЕРБ Цветан Цветанов? Какво ли решение ще вземат избирателите, ако на 23 май Върховната касационна прокуратура каже същото за водача на листата на БСП Елена Йончева? И какъв ли ще е резултатът от вота, ако снемат от тях всякакви съмнения и ги обявят за чисти.

Апартаменти, тераси, къщи за гости…

Отсега е ясно, че всяко избирателно действие на държавните обвинители ще разгневи електората. А всеки опит да се услужи на управляващите в крайна сметка може и да им навреди, тъй като навярно ще предизвика силна обществена реакция. Да си припомним: в края на миналата седмица еврокомисарят по правосъдието Вера Йоурова заяви, че независимостта на съдебната система е под заплаха в България, Унгария, Полша и Румъния. И припомни, че в България „усещането за независимост е третото най-ниско в ЕС“.

В момента текат много прокурорски проверки и дори при някои от тях резултатите да не станат известни преди евровота, до изборите наесен при всички случаи ще ги знаем. В годината, когато българите гласуват и за евродепутати, и за местна власт, прокуратурата изглежда по-натоварена от всякога. Причината: избухналият в края на март скандал „Апартаментгейт”, който започна с разкрития за луксозни жилища, купени на цени под пазарните, и продължи с още разкрития за частни имения, построени със средства от европейска програма и маскирани като „къщи за гости“.

В резултат прокуратурата разпореди проверки по няколко от случаите с апартаментите, а наскоро нареди на Главна дирекция „Национална полиция“ в двумесечен срок да провери дали 746 къщи за гости, изградени с пари от европейската Програма за развитие на селските райони, се ползват именно като такива.

Формулата: протакане

Стартът на „Апартаментгейт“ бе даден с разкритията за жилище на Цветанов в сграда, построена от компанията „Артекс“. В резултат той напусна парламента и освободи председателския пост на парламентарната група на ГЕРБ. Според изявлението на Румяна Арнаудова, говорителка на главния прокурор Сотир Цацаров, на 20 март прокуратурата е започнала двумесечна проверка на сделката за апартамента на Цветанов. През това време, по думите на Арнаудова, ще се изисква „информация от Агенцията по вписванията, снемат се обяснения от продавачи, купувачи, прави се експертна справка за пазарната стойност на определен имот и се взема решение дали има извършено престъпление“.

Едва ли ще е толкова трудно да се сверят приходите, декларирани от Цветанов (депутат) и съпругата му (държавен служител), и да се сравнят с разходите на семейството, свързани с издръжката, образованието на трите деца, жилища и т.н. Но няма как да се надяваме на резултати преди евровота. Не само защото Цветанов оглавява предизборния щаб. Проверката може да бъде удължена с месец и така да продължи общо три, а и прокуратурата се произнася в едномесечен срок от получаването на материалите.

На същия този 20 март Арнаудова заяви, че ако е сезирана и КПКОНПИ, „вероятно и прокуратурата ще ѝ възложи извършване на проверката, след което решаващото действие ще бъде на прокуратурата“. Два дни по-късно, на 22 март, КПКОНПИ се сезира за апартамента на Цветанов. Но Антикорупционната комисия вече е отиграла номера с проверките. По закон нейните проверки също продължават два месеца. И също могат да бъдат удължени с още един.

Така постъпи КПКОНПИ при проверката за конфликт на интереси на министъра на финансите Владислав Горанов, чийто мил кръстник подслонил семейството му в луксозен апартамент в затворен комплекс заради страха на децата му от пернишкото земетресение. Горанов продължава да обитава жилището, защото конфликт на интереси не бе установен.

Емилия Милчева

А ако последват още турбуленции?

Колкото и да се забавят сега прокурорите, констатациите им по случая „Цветанов“ ще станат известни ако не преди европейските, то най-късно до местните избори. Следизборно се очаква да научим и какво са установили проверките на други четирима. А може би някои ще бъдат огласени по-рано?

На 4 април, по разпореждане на главния прокурор Сотир Цацаров, Върховната касационна прокуратура започна три проверки. Първата е за произхода на средствата, платени от шефа на КПКОНПИ Пламен Георгиев за тризонета му – онзи със сауната и барбекюто на огромната тераса.

Втората също е за пари, като целта е да се установи как 21-годишният син на директора на Националната следствена служба Борислав Сарафов е осигурил 540 000 лева за луксозен имот в затворен комплекс в „Бояна“. Третата проверка е за жилище, закупено от фирмата на съпругата на председателя на ВКС Лозан Панов преди брака им. Също от „Артекс“ и също на цени под пазарните. На 23 април пък Върховната касационна прокуратура определи едномесечен срок за завършване на проверката на Елена Йончева и семейството на мъжа ѝ заради имоти край морето – как са придобити и чии са в действителност.

Всички тези резултати се чакат от институция, призвана да защитава обществения интерес, а не да замазва управленски далавери. А и междувременно предстоят номинации и избор на нов главен прокурор. Какво ли ще стане, ако турбуленциите във властта се засилят от още разкрития, които да затвърдят социологическите прогнози, че ГЕРБ може и да загубят евроизборите? Прокуратурата пак ли ще си търси нови господари?

Кога Русия ще кацне на луната

Николай Флоров

На 20 юли 1969 година Нийл Армстронг стъпи на луната – събитие, на което всеки жител на тази планета трябва да свали шапка и да каже (по възрожденски): «Аферим, пашо, машалла!»

На тази дата надпреварата за кацане на луната между СССР и САЩ свърши. Всъщност, такава надпревара никога не е имало в истинския смисъл на думата – СССР просто беше един огромен пропаганден балон, пълен с въздух, камо ли с наука и промишленост, способни да пратят един мужик на луната.

От старата снимка (1946 година) в списание «Харпър» ме гледат няколкостотин германски ракетни специалисти, известни днес като екипа на Вернер фон Браун, или също като Американския Екип от Германски Ракетни специалисти, снимани пред опитния полигон в Уайт Сендс, Ню Мексико.

Над 3,500 такива специалисти тогава са приели американско гражданство. За повечето от тях Америка е била сбъдната мечта. В смутните години след войната за тях САЩ са били невероятен магнит за работа и творчество.

Българската комунистическа пропаганда никога не е допускала такава информация до българите, Тя не допусна нищо и за кацането на луната. И как можеше да допусне, когато САЩ бяха дамгосани като най-големия враг на трудещите се в света, империалист номер едно и подпалвач на войни!

Е, днес знаем, че екипът на Вернер Фон Браун спечели надпреварата и американския АСТРОНАВТ Нийл Армстронг кацна на луната, а руснаците си останаха само КОСМОНАВТИ. Списанието, споменато по-горе, описва и всички останали постижения и открития (патенти, идеи, технологии), с които немците са допринесли в развитието на следвоенна Америка.

От  1969 минаха 50 години, но ние не виждаме нищо на хоризонта, което да покаже, че Русия има намерение да каца, освен че просто не я бива.

Самото кацане на луната беше крайно неприятен удар по мордите на комунистическите главатари. Това беше и си остава може би най-невероятното постижение на човешкия род, но то беше отразено само с едва забележимо съобщение във вестник «Работническо дело». Страх ги беше, а и не бяха способни да реагират непринудено за събитието – страх, че някой от Москва ще им дръпне юздите! Това си беше грозна проява на омраза и завист.

Много скоро след края на войната сталинската военщина разбира, че САЩ имат намерение да изследват подробно новите оръжия и технологии, създадени в нацистка Германия и те решават спешно да се сдобият с каквито могат специалисти от съветската окупационна зона, която по-късно ще стане т.н. ГДР – Германска Демократична Република.

Общата цифра на завлечените в СССР «специалисти» (инженери, конструктори и техници) е 20,000, от които около 6,000 са ракетни или свързани с ракетостроенето. Любопитното в този случай е че сталинския СССР, страна без никакви познания за космическо ракетостроене, първо решава да прати свои специалисти във въздухоплаването в Източна Германия (много от които току-що пуснати от ГУЛАГ) за да научат каквото могат от немските специалисти. Скоро обаче руснаците разбират, че този подход няма перспектива и затова решават да организират специална програма за изпращане на хиляди немски ракетни и други  специалисти в СССР под името «Осоавиахим».

Така през септември 1946 година министерския съвет на СССР издава заповед за прехвърлянето на хиляди немски специалисти в области като ракетостроене, ядрени технологии, авиация, радарни технологии и химия в Русия.  Заедно с това той издава и заповед под заглавие: «За преместването на заводи от немската военна промишленост в СССР».

Планът е специалистите да бъдат прикачени към различни съветски индустриални предприятия. За да ограничат опитите за бягство, окупационните съветски власти организират събирането на тези хора да стане едновременно от няколко места в съветската окупационна зона и във възможно най-къс срок, тоест от 15 до 20 октомври 1946. Самият началник на съветската тайна полиция в Германия Иван Серов лично ръководи операцията, която трябва да е готова с нужните войски, камиони, гориво, провизии и влакове.

В такива операции руснаците  имат богат опит от пословичните масови изселвания на цели етнически групи преди войната. В ранните часове на 22 октомври 1946 2,500 съветски униформени ченгета (НКВД) са изпратени по домовете на съответните германци със заповед да се приготвят за заминаване в СССР. Колкото до техните семейства, на специалистите се казва, че жените им могат да останат, ако искат, в Германия. Неженените могат да вземат със себе си «която жена пожелаят». Всъщност, жените на специалистите са могли да останат в Германия само ако мъжете им нямат нищо против. Имало е и неженени двойки, предпочели да заминат заедно вместо раздяла.

Охраната е тежко въоръжена и с подла усмивчица ченгетата пресичат всеки плах опит за бягство с «ньет»! Вагоните са недостатъчни и много от хората пътуват в товарни вагони. За из път им дават хляб, сирене и салами,често мухлясали. По пътя от време навреме им поднасят топла храна от войнишки кухни.

Настаняват ги в различни градове с напълно разнебитена индустриална база. Повечето от машините са загубени по пътя или завлечени от конкуриращи се министерства, воюващи за всяка машина и дори за измерителен уред. Времето безпощадно съсипва завлечената техника. Настаняват ги в стари имения, общежития и вили, по двама и трима в стая или четирима в две. Душ и топла вода са лукс. За уреждане на документите им се чака с месеци, тъй като самите руснаци не знаят какво да правят с тях.

Въпреки това, най-нетърпимото за немците е чувството им за безсилие, изправени пред руския хаос на работа в заводите и предприятията. Немският език е проблем, а назначенията на немските инженери често е на грешния обект.

Така започва ракетостроенето в сталинския Съветски съюз. Неговият звезден успех идва в 1961 година с първия полет на Гагарин в космоса. С това и свършва.

Приносът на немските ракетни конструктори не е отразен никъде в СССР. Същото е и положението със съветската авиация, чийто най-античен пример е стратегическия бамбардировач ТУ-95. Да, това е същият този, който цар Путин и днес използва да обикаля около въздушното пространство на страните от НАТО след петнадесетгодишно прекъсване.  Това е същият самолет, чиито мотори са конструирани от немските инженери-затворници на фирмата «Юнкерс» под ръководството на Фердинанд Бранднер. С измирането на немските конструктори спира и еволюцията на съветското самолетостроене и то преминава напълно на информация, докопана от съветския шпионаж по време на Студената война.

Усилията на руското самолетостроене и ракетостроене днес са подбити не само от икономическата безпътица на страната, но и от динамичната поява на икономически гиганти като Китай и Индия с определени амбиции за кацане на луната, и то в съвсем недалечно бъдеще. А те гледат дори и към Марс.   

 

Легендарният Робинзон Крузо стана на 300 години

Преди 300 години в Лондон на бял свят излиза романът на Даниел Дефо за „живота и невероятните приключения“ на Робинзон Крузо. Книгата става световен бестселър. Малцина знаят, че героят от романа има реален прототип.

На 25 април 1719 година излиза романът на Даниел Дефо „Животът и невероятните приключения на Робинзон Крузо, морякът от Йорк…(това още не е пълното заглавие) и мигновено се превръща в бестселър. Даниел Дефо посочва и точната дата на корабокрушението на кораба на Робинзон Крузо: 30 септември 1659 година. Робинзон Крузо е изписал датата върху дървен кръст, на който впоследствие нанасял резки, за да знае колко дена е прекарал на необитаемия остров.

Тази дата е измислена, както е измислено и името на моряка. Всъщност „Крузо“ е изопаченото име „Кройцнер“. Бащата на Робинзон Крузо в романа е германски търговец от Бремен, който се е преселил в Англия. Той много искал синът му да наследи професията. Но младият романтик се скарал с баща си, който го уговарял да не излиза в морето, и постъпил по свой си начин. Последиците са известни.

Реалният прототип на героя от най-популярния роман на плодовития писател Даниел Дефо, който е написал 500 романа, исторически трактати, пиеси и есета, е шотландецът Александър Селкирк. Историята на истинския Робинзон и на истинския остров Робинзон е не по-малко увлекателна от фабулата на романа.

Така изглежда островът на Робинзон Крузо днес

През 1704 година корабът на боцмана Александър Селкирк акостира на действително необитаем остров в южната част на Тихия океан, на около 670 километра от чилийското крайбрежие. Селкирк се разбунтувал срещу капитана на кораба и го обвинил, че обрича моряците на сигурна гибел, готвейки се да продължи плаването.

Корабът е в окаяно състояние и се нуждае от спешен и сериозен ремонт. Селкирк заявява, че предпочита да остане на острова, отколкото да се качи отново на борда. Когато 28-годишният бунтар се успокоява, вече е късно. Корабът е отплавал. Това всъщност спасява живота на Селкирк. Той се оказва прав. Корабът попада в буря край бреговете на Перу и потъва заедно с целия екипаж. Александър Селкирк преживява сам на острова в продължение на 4 години и 4 месеца, докато друг британски кораб не го открива. Селкирк живее в пълна самота и за да не забрави английския език, чете на глас единствената книга, която притежава – Библията.

Необщителният Селкирк

Даниел Дефо прочита записките на Селкирк, преработва ги художествено и през 1719 година издава романа, донесъл му по-късно световна слава. Вместо 4 години и 4 месеца неговият герой Робинзон Крузо живее на необитаемия остров 28 години. При това не сам през цялото време, а с верния си спътник Петкан. Освен това писателят пренася действието на романа в Карибско море и обогатява историята с увлекателни детайли.

Известни са цели 30 екранизации на романа – тук виждате кадър от екранизацията от 1954 г.

Какво обаче става с Александър Селкирк? Той се връща в Шотландия, построява си къща на скалистия бряг и седейки в нея, мълчаливо наблюдава морето. Живее изолирано и избягва хората. И до края на живота си така и не прочита романа „Робинзон Крузо“. А островът в Тихия океан, на който попада Селкирк, дълго време остава необитаем. Почти до края на 19-и век. Чак тогава на него се заселват ловци.

През март 1915 година, по време на Първата световна война, до бреговете на Остров Робинзон под обстрел попада германският крайцер „Дрезден“, на който тогава служи старши-лейтенант Вилхелм Канарис. За да не попадне „Дрезден“ в ръцете на англичаните, командирът на кораба заповядва той да бъде потопен. Днес подводните екскурзии до лежащия на дъното на морето крайцер са една от главните туристически атракции на острова.

Назад към бъдещето?

Понастоящем на Остров Робинзон (така се нарича официално островът от средата на 1960-те години) живеят около 900 души. Това са главно рибари. Те обаче не ловят риба, а лангусти, които доставят на континента с малки самолети. Жителите на Остров Робинзон са издълбали летателна писта в застиналата лава. До голяма степен природата тук се е съхранила, каквато е била по времето на Александър Селкирк. Някои видове колибри се срещат само тук.

Островът е истински рай за редки видове животни и растения. Той е обявен за природен резерват от ЮНЕСКО. На него са построени черква, детска градина, училище и дискотека. През февруари 2010 година вълни цунами, причинени от земетресение, унищожават почти всички сгради на острова. Човешките жертви са значително по-малко, отколкото е можело да бъдат. Защото едно 12-годишно момиче вижда първата гигантска вълна, която приближава острова и бие тревога. Много от сградите са възстановени, но младежите напускат острова завинаги.

И е напълно възможно, един ден Остров Робинзон отново да стане необитаем.