Петреотични игри – кауза подута

ИВО ИНДЖЕВ

Зарибих се от тезата, че за всичко трябват доказателства, толкова популярна у нас във връзка с основанията да смятаме Путин за невинен до доказване на противното (му деяние).

Вече ще търся доказателства за всичко, макар да ми струва очевидно като натрупване на следи които водят към престъпника. Ще го смятам за невинен винаги, ако не си е оставил на местопрестъплението егенето, днк проби (надлежно взети, съхранени и описани в обезопасен контейнер), отпечатъци от средния пръст, снимка в профил и анфас (от затворническото му досие на рецидивист) и писмени свидетелства на най-малко двама независими съучастници.

Имаме ли например доказателства, че нашият министър на отбраната е с всичкия си? Питам, защото сподели с нас какво му говорят звездите. Явно са го посъветвали да ни инструктура чрез медиите, заявявайки строго, че не бива да пипаме парчетата от китайския орбитален модул “Тянгун – 1”, която от днес чакаме да ни падне в България. Ако ни падне обаче, населението в никакъв случай не бива да докосва парчетата, заявил строго Каракачанов. За тази цел армията му била в готовност да реагира.

От една страна е успокоително, че поне за космическите парчета армията ни е готова. Защото кой ли не я ожали, че е разпарчетосана и за нищо не става.

В същото време реакцията на Каракачанов във връзка с евентуалното реагиране на армията на още по-евентуалното сгромолясване на китайската космическа лаборатория върху нашите евроатлантически глави не дава доказателста за нормалност. Защото самият Каракачанов е пресметнал, че вероятността да се прочуем като гробище на злополучното китайско чудо е равна на 0,01 процента.

Във връзка с това възниква въпросът: един нормален министър на отбраната трябва ли да занимава себе си и “населението” с подобна хипотеза? Няма ли си други грижи, като обслужването на съветските самолети и прочее вечни родилни петна на нашата т.н. отбрана, която по същото време стана обект на подигравки от страна на Путин, изказал с имперско презрение към вероятността България да свали руски военни самолети ако му скимне да ги изпрати през главите ни към Косово?

Каракачанов обаче не коментира началника си.

На края оставям най-интересното. А то е във факта, че военният ни министър, преди да се обърне към населението с публичния си инструктаж да се пази от китайски космически боклук, е поставил този въпрос на Консултативния съвет по сигурността, свикан от премера Борисов с цел да бъде обсъден най-добрият начин, по който да се харесаме отново на сърдития по рождение самодържец в Кремъл.

Ние си мислихме, че на съвета на мъдреците е настанала една демократична препирня, пък са извадили едни секретни данни и са ги обсъдили, след което са претеглили онова решение за баланса, с което си подмиваме … да не кажа какво (изразът за изцапаните гащи, приписвани на Великобритания, е на др. Румен Петков, той ги разбира тези работи).

Оказва се, че нашите мъдреци са мъдрили не опасността да се окажем сателит на Сърбия в разделението на Европа и евроатлантическия свят по въпроса за руските “дипломати”, а какво да правим с отломките от китайския сателит. При това в първия случай дори не става дума за хипотеза, а за 100 процента очевидност: присъединихме се към Сърбия, днешната любимка на Путин, заради която той плаши с военни действия на Балканите.

В същото време Борисов адвокатства на същата Съърбия за присъединяване към ЕС. Повтарям: не Сърбия се присъединява кам нас, евроатлантиците, а ние към нея. Това е резултатът от усилията на Обединителя на Западните балкани.

Единстветото обстоятелство, което оневинява лудостта на лудия в този случай е известната максима, че не е луд онзи, който яде зелника, а онзи, който му го тика в устата. Каракачанов е възпитан жентлемен и не би говорил с пълна уста. Затова премълча заплахата на Путин и презрителното му подмятане, че Болгария никогда не би свалила руски смолети, ако решат да прелетят над българска територия без разрешение.

Пък и медиите ни са любезни. Няма да го притесняват министъра с неудобни въпроси докато се храни, я!

В интерес на истината, историята помни случаи на голяма изнанада за Русия, убедена, че българите няма да стрелят срещу онези, които идват да освободят Добруджа от България. Но през 1916 г. българите не само са стреляли, не само са атакували с щикове – очи в очи- освободителите на Добруджа от България, но и са ги прогонили в крайна сметка в рамките на пълномащабна тримесечна война с Русия.

Ама да сравняваш патриотите на генерал Иван Колев от 1916 г. с патреотите, като Каракачанов, е кауза подута (до пръсване от преяждане с руски национализъм).

Kойто мижи, няма никога да види истината

Експулсирането на дипломати е елемент от дипломацията – противоправното нахлуване с войска не е

Даниел Смилов

След заседанието на Съвета по сигурността. Снимка Веселин Боришев

България нямала достатъчно данни за руската роля в покушението срещу Скрипал. Това не е изненада, защото ние сме традиционно бавни в изясняването на факти за действия на руските служби: все още нямаме „достатъчно доказателства“ даже за убийството на Георги Марков.

По-тревожното е, че този, който мижи, няма никога да види истината.

Руски двоен агент е поразен с руски нервнопаралитичен газ след поредица от мистериозни убийства на руснаци в Лондон. Службите на страна съюзник, ключов наш партньор в областта на сигурността, са убедени в руската връзка и дават доказателства. Ние обаче предпочитаме да приемем руската позиция, според която „достатъчно доказателства все още няма“.

Наред с това Борисов иска да е „посредник“ между ЕС и Русия по случая, тъй както според него „посредничи“ в контактите с Ердоган.

Първо, понятието „посредник“ в случая е крайно неудачно, защото ние сме част от ЕС, а не трета неутрална страна.

Въпросът на въпросите днес: Изток или Запад сме?

Второ, с Ердоган Борисов помага да се защити ОБЩАТА позиция на ЕС. Поради добрата лична комуникация с турския лидер нашето участие в преговорите между ЕС и Турция е наистина ползотворно.

С Русия Борисов не иска да защитава обща позиция на ЕС, а да е трета страна между Русия и Съюза. Нещо повече, България не способства за постигане на обща позиция на ЕС, а остава в маргинално, периферно малцинство.

Единственият ефект от тази политика ще е затвърждаването на мнението на мнозина – т.е. на основните ни партньори в ЕС и НАТО, че сме потенциален „троянски кон“ на Русия.

Да, отношенията на Европа с Русия се обтягат. Но случаят „Скрипал“ все пак е от различна категория, сравнен с руското влизане с войска на територията на суверенна държава и анексирането на част от нея през 2014 г.

Експулсирането на дипломати е елемент от дипломацията – противоправното нахлуване с войска не е. Нито отравянето на хора с високотехнологична твоя разработка.

Заради подобни действия Русия изпада в международна изолация. Ние обаче се грижим тя да не е пълна.

…

Коментарът е от фейсбук профила на Даниел Смилов.

Колко хубаво е да не си сам в света

България не може да се оплаче от липса на руски „дипломати“, но не смее да изгони нито един

Дияна Костова

Снимка: © webcafe.bg

„Нова Зеландия иска да експулсира руски шпиони, но не може намери нито един“.

Да им имаме проблемите на някои държави – това си казахме, когато се натъкнахме на новината преди дни.

За територия, чието знаме съдържа британския Union Jack, вероятно наистина е неудобно да не покаже солидарност към Лондон по сериозен проблем за вътрешната и международната сигурност.

Неудобството на едни е лукс за други. България не може да се оплаче от липса на руски дипломати в кавички. Излишъкът им е достатъчен да покрие всички дефицити на бившите британски доминиони.

Когато се отдаде шанс обаче, никой не посмя да им даде команда „чемодан-вокзал-Москва“.

Насред европейското председателство София отново се оказа в обичайната проветрива позиция на разкрачен стоеж. Правителството се задоволи само с това да върне у дома посланик Бойко Коцев (чийто мандат и без това изтече), и да заложи на стратегията „Приземяване, приземяване, приземяване“ от Живково време.

„Да се поснижим, да мине тая буря, па след това ще видим какво ще правиме. Ако не мине бурята, накрая ще се преустройваме“.

Докато България тръпне в очакване на държавното посещение на Путин, ще пази неутралитет. А и след мъмренето на руския патриарх Кирил срещу „неблагодарния“ държавен елит на България, втори мартенски скандал с Кремъл щеше да дойде в повече.

Най-лесното оправдание за пасивността на кабинета е „липсата на консенсус между коалиционните партньори“, по меко казаното определение на Томислав Дончев.

Както гласи Facebook-вицът, докато българското правителство обсъжда дали да не изгони руски дипломат, в руското посолство обсъждат дали да не изгонят българското правителство.

Само че и Валери Симеонов, и Красимир Каракачанов, и Волен Сидеров се оказаха учудващо податливи на компромиси по външната политика, когато Бойко Борисов влезе в директна и активна посредническа роля с Реджеп Ердоган във Варна. Препотвърждаването на санкциите срещу руския елит заради анексирането на Крим също не преминава тежък дебат в кабинета на всеки 6 месеца. Значи можело?

Смисълът на ответните мерки след отравянето на Сергей и Юлия Скрипал не е в индивидуалната „жертвоготовност“ на държавите.

Дипломатическите санкции създават временно препятствие, но няма да доведат до драматични тревоги за разузнавателната мрежа на Русия – всеки от изгонените агенти ще бъде подменен с нов пратеник до дни.

Ответната реакция е преди всичко демонстративна. Това не е акт на война.

Ползата от тази акция беше в рядката възможност за проява на единство на ЕС по казус от сериозен общ интерес. Вече не става въпрос за клетия износ на родни корнишони към „необятния руски пазар“. Проблемът не паричен, а е стратегически.

Моментът беше достатъчно важен, за да внесе сляпа надежда у стар скептик като Волфганг Шойбле, че Великобритания ще преосмисли напускането на ЕС. Защо? Защото ще види „колко хубаво е да не си сам в света“.

А уж това беше и българската мечта след посттоталитарната изолация.

Манталитет и солидарност

Тони Николов

© Reuters

Служител на организацията за забрана на химическите оръжия прави проучвания в района, където бяха намерени бившият руски шпионин и дъщеря му.

Виждаме как светлините на нашия стар свят започват да гаснат. Това прочуто предупреждение на британския дипломат сър Едуард Грей, отправено в навечерието на Първата световна война, сякаш носи нещо от духа на плашещо различния свят, в който се озовахме след 4 март 2018 г. Тоест след атаката с нервнопаралитичен газ в Солсбъри, Великобритания, зад която прозира ръката на Кремъл, и ответното експулсиране на около 140 руски разузнавачи под дипломатическо прикритие от правителствата на 27 държави.

Реалността е такава: светлините (маскировъчно) гаснат, щом сме в преддверието на конфликт. Това е първото предупреждение. Второто е свързано с характера на реакцията на отбрана: докъде трябва да се действа твърдо и по кое не може да има отстъпки.

В ситуация, когато мирът е атакуван, всички думи или жестове са от съществено значение. Ала тъкмо политическите символни жестове не са и никога не са били силната страна на българската дипломация, която в момента е мотор на председателството на ЕС. Уви, в малките български „детайли“ често прозира манталитет, за който не ни се ще да мислим.

Да оставим настрана дори „голямата дипломация“. Да се върнем към един прискърбен пример отпреди няколко дни, когато на летище София тринайсет митничари изчезнаха яко дим по време на смяна, оставяйки широко отворена не само вратата на България, но и на една граница на Европа. И то в държава, поставяща си за цел присъединяването към Шенгенското пространство.

Не знам какво се случва с тях след уволнението им и дали вече са изяснени причините за цялото това „институционално безумие“ – че са отишли да ядат, да запалят по цигара или да посетят сервизните посещения.

Причините могат да се всякакви и най-вероятно са напълно битови, ала зад тях се открояват съществени черти на българския манталитет. Да, именно на българския манталитет. На онова, което някога, в началото на промените, д-р Петър Дертлиев определяше с тези думи. Той често повтаряше, че комунизмът е манталитет. Както впрочем и демокрацията.

Идеята за граница е структурираща за всяко общество. За неговата сигурност и неговата цивилизованост. За това, че в тази държава има ред за всички – както за легалните граждани, така и за нелегалните мигранти, и че никой, който и да е той, не може да бъде нагрубяван на пропускателното гише или ритан на граничната бразда.

А както виждаме, нашенското отношение към „граничното“ е в доста широк диапазон – от пълна безхаберност до пълна грубиянщина. Не знам гледали ли сте прочутия филм на Тео Ангелопулос „Погледът на Одисей“ (1995 г.), посветен на Балканите, но ако не сте, подгответе за поредното изпитание. Там само на българска територия пътниците биват посрещнати със заканителния вик: „Млък! Тука е граница!“.

Манталитетът си е манталитет. Както на границата, така и в дипломацията.

Днес светът, от който сме част, реагира срещу атаката с нервнопаралитичен газ в приятелска страна, каквато е Обединеното кралство. Затова над 140 руски дипломати, по-точно военни аташета или други подобни кадри, са експулсирани от страни, съюзници на Великобритания. Това се нарича солидарност. И е неотменима черта от европейския манталитет.

Дори Македония прогони руски дипломат. България, която председателства ЕС, извика само за консултации посланика си в Москва Бойко Коцев.

Волен Сидеров настоя да се свика съветът на управляващата коалиция, за да се „сниши“ реакцията. Тоест, за да няма солидарност. Президентът Румен Радев се обяви за солидарност, но не и за „сляпа солидарност“. А пък опозицията в лицето на БСП поиска обяснение защо въобще е бил извикан посланик Бойко Коцев. И запита не е ли рано за такъв акт, щом няма категорични доказателства.

А не мислите ли, че е дори твърде късно?

Не беше ли редно посланик Бойко Коцев да бъде извикан за консултации още след недопустимото поведение на руския патриарх Кирил на 3 март и разразилата се антибългарска кампания в руските медии?

Заради достойнството на България.

А не да се излиза с някаква полудекларация на външно министерство, от която става ясно, че ние всъщност не реагираме, защото пазим добрите си отношения с Москва.

Но това е история, свързана с нашия 3 март. След случилото се на 4 март във Великобритания светът се озова в коренно различна ситуация. И реакциите срещу Москва вече са други.

А откъде знаем какво точно се е случило със семейство Скрипал, с английския полицай и още около 200 пострадали британски граждани? Какви са доказателствата?

Знаем достатъчно, а има и множество прецеденти за подобни руски атаки, довели до смъртта на Александър Литвиненко, Борис Березовски и други лица, неудобни на Кремъл.

И ако солидарността в случай като този е „сляпа“, нека припомним на г-н президента Радев, че и Темида е „сляпа“. Което не предполага отказ от правосъдие.

Що се отнася до пълните и изчерпателни доказателства (освен засекретените, разпратени само до лидерите на съюзническите държави), то интересно как си ги представят някои?

Като видеозапис на обгазяването с „новичок“ в Солсбъри или като публично самопризнание на Владимир Путин?

Нима няма сериозни аргументи по случая, натрапващи се дори на пръв прочит.

Каква е вероятността частно лице да се снабди с полоний 210, с който бе убит Литвиненко, или с нервнопаралитичен газ „новичок“, използван при Скрипал?

И защо тези неизвестни лица ще решат да използват толкова софистицирани средства, когато съществуват далеч по-класически методи?

Не навява ли това на мисълта не просто за „ликвидиране“, а за показна екзекуция на „предателите на Русия“?

Тъкмо това е най-обезпокоителното.

Смайващо е и друго. Русия можеше да реагира в този, както и в предишните случаи, по напълно различен начин. Да заяви, че някой иска да опетни името ѝ – затова сама ще проведе разследване и ще окаже пълно съдействие на британските власти, за да не тегне над нея никаква сянка на подозрение.

Точно това не се случи. Официалните реакции на Кремъл са ехидни и хладно-презрителни, а обясненията в руските медии са арогантни и от сферата на конспиративната теория – от намесата на Украйна, през мафиотски групи, за да се стигне дотам близки до Кремъл лица да твърдят, че британските служби „сами са си го направили“.

Ето защо Великобритания е в пълното си право да реагира и да потърси солидарност от съюзниците си, за да спрат подобни атаки да се повтарят.

И тук нещата отново опират до българската реакция. До традиционните ни връзки с Русия и солидарността ни със страните от обединена Европа и НАТО.

Българската ситуация обаче е още по-особена. Не само заради председателството на ЕС, но и заради убийството на писателя Георги Марков в Лондон през 1978 г., от което се навършват 40 години.

Никога досега официалните български власти не намериха сили да се извинят на семейството на Георги Марков заради стореното някога (със съветска помощ) от НРБ.

Както никога не бе формулирано извинение и към Обединеното кралство заради този отвратителен акт, извършен в сърцето на британската столица.

Струва ми се, че е дошло времето да се помисли и за това.

Тъкмо в този контекст е редно да се формулира българската реакция по случая „Скрипал“.

И тя да е проява на солидарност, а не на познатото ни „снишаване“.
Защото липсата на солидарност е наистина пагубен манталитет.

Текстът е от портала „Култура“

София по следите на отдавна изгубената дипломация

Радио SBS, Мелбърн, Австралия – разговор на Фили Ладжман с Пламен Асенов, политически коментатор на SBS за България

Към сайта SBS на български: http://www.sbs.com.au

Две събития от тази седмица отчетливо илюстрират противоречивата външно-политическата линия на България. Страната бе домакин на среща на върха ЕС-Турция и показа стремеж към конструктивизъм, но пък не се присъедини към твърдите мерки на демократичния свят спрямо Русия и за кой ли път потвърди страха си в отношенията с Кремъл. Какви са ползите и вредите от подобни колебания – говорим с Пламен Асенов.

– Пламен, на фона на войнствените очаквания, срещата на върха ЕС – Турция във Варна, сякаш премина миролюбиво и приключи  приятелски. Така ли е наистина?

– Като цяло – да, Фили. Атмосферата във Варна бе заредена с напрежение, но и със съзнанието, че са необходими сдържаност и конструктивизъм. Може би вече всички си дават сметка, че продължаването на конфронтацията, която от доста време доминира отношенията на Турция с ЕС, има твърде нежелани последици. От европейска гледна точка, Турция е голяма страна, важен икономически и политически фактор, партньор в НАТО. Както знаем, тя няма да се премести от позицията на европейски съсед, затова е по-добре с нея да се поддържат добри отношения, отколкото лоши.

Такива са нещата и от турска гледна точка. Понякога президентът Ердоган демонстрира, че Европа не го интересува чак толкова, защото има други пространства, в които да се реализира – например Близкия Изток или Русия. Това обаче е нищо повече от надуване на мускули и типичен ориенталски начин за политически пазарлък. Защото всъщност Ердоган вече пробва и много бързо достигна предела на възможностите си – доколкото в лицето на иранците и Путин срещна много по-твърди противници, отколкото в либералната и диалогична Европа.

– Това означава ли, че във Варна бе постигнат реален напредък по някои от въпросите, които са препъни камък в отношенията на Брюксел с Анкара?

– Както казаха ред наблюдатели преди срещата, Фили, тя би била истински успех, ако двете страни не се разделят скарани, така че в случая разглеждаме напредъка от тази съвсем нулева гледна точка. В случая страните се разделиха приятелски и договориха нова среща някъде през юни. Това е добре. Потвърдено бе нещо твърде важно за Европа и България – че споразумението за мигрантите от 2016 година, продължава да е в сила.

Това означава, че ЕС ще си изплати договорените 3 милиарда евро финансова помощ, а от своя страна Турция ще държи мигрантите на своя територия. Като цяло, това споразумение работи. След като то бе сключено, мигрантският поток, който щеше наистина да залее Стария континент, рязко намаля. Смята се, че досега от Турция са дошли общо около 30 хиляди души и основен проблем остава миграцията през Либия. Недоволството на Ердоган от ситуацията е заради това, че Европа не изплаща всички траншове от предвидените 3 милиарда евро само на турската държава, която после да ги разпределя с поред нуждите, а смята за част от тях парите, с които подпомага турски неправителствени хуманитарни организации.

Така или иначе обаче, споразумението остава в сила и това всъщност е единственият конкретен резултат от варненската среща. Иначе, въпреки приятелския тон, остават нерешени проблемите със зациклилото европейско членство на Турция, която е кандидат още от 1963, но е затворила едва няколко глави от предприсъединителния договор.  Нерешен остава въпросът за безвизовото пътуване на турски граждани в Европа, на което Ердоган, разбираемо,  много държи, както и ред други теми от взаимен интерес.

– А каква беше българската роля в провеждането и развитието на срещата?

– Мисля, че в този случай България се справи с ролята си на домакин и това със сигурност ще се отчете като един от успехите на текущото българско председателство на Европейския съвет. Смятам, че това е един сдържан, но точен начин да се коментира българския принос за случилото се във Варна, Фили. При всички случаи е много по-добре, отколкото фанфарите, които някои побързаха да надуят, за да възхвалят мъдрото ръководство на премиера Борисов. Както и от ироничното омаловажаване на ролята на страната ни в това важно европейско дело.

– Пламен, докато премиерът Борисов се занимаваше да посреща и изпраща гости във Варна, демократичният свят обяви, че гони общо над 130 руски дипломати. България обаче не се присъедини към тази акция. Защо?

– България, както винаги, се страхува, снишава, потрива, изпада в паника, поти се, пухти и изобщо – не знае как да реагира, щом става дума за отношенията с Русия. Този страх оформя една специална нишка в историята на българската външна политика, която може да се проследи още от Освобождението насам, независимо кой управлява в София.

Да, на думи още миналата седмица, по време на срещата на върха в Брюксел, премиерът Борисов подкрепи Великобритания в нейната конфронтация с Русия заради терористичната атака с нервно-паралитичен газ, извършена срещу британски граждани на британска територия. Но той каза също, че, за да изгони руски дипломати, както направиха над 20 европейски държави, България има нужда от твърди доказателства, че Кремъл стои зад покушението в Солсбъри, а предложената от Лондон информация е с „голяма степен на вероятност”, което не е достатъчно.

– Пламен, а няма ли резон в това искане, като се има предвид урока от Ирак и историята с несъществуващите химически оръжия на Саддам Хюсеин например?

– За Австралия доказателствата на Лондон се оказаха достатъчни, Фили. Също за Черна гора, Исландия, Македония и Албания, страни, които дори не са в ЕС. Дори смятаният от руснаците за „приятел на Русия” унгарски премиер Виктор Орбан обяви солидарност с Европа – само за България не стигат въпросните 200 доказателства от разузнавателна и лабораторна информация, които Лондон е предоставил на съюзниците си, както се разбра.

Но да оставим това, да помислим за факта, че в този вид международни дела да се искат твърди доказателства, годни за стриктен съдебен процес, е пълна глупост. Тук става дума за знак, за политически червен картон, който Кремъл получава от свободния свят – и руската химическа атака във Великобритания е само повод той да бъде показан. Всъщност с агресивното си поведение и незачитане на принципите на международното право, Русия отдавна си заслужи такъв невиждан дори по времето на Студената война остракизъм от страна на демократичната общност. А фактът, че България не се присъединява, е много лош знак.

Макар и със закъснение, София извика посланика си от Москва „за консултации”, но това е най-слабият възможен дипломатически ход. Още по-зле станаха работите, след като един зам.-министър на външните работи заяви – викаме посланика, за да научим позицията на Русия по темата. Какво тук има да се научава, позицията на Русия е ясна и на малките деца. Истинският въпрос е какво стои зад цялото това българско размотаване.

Вече се появиха информации, че то може да е свързано с неофициално получени заплахи – ако София изгони руски дипломати, Москва ще извади материали за корупция по най-високите етажи на българската политика. Е, Фили, ако аз бях президент, премиер или председател на Народното събрание, щях да направя всичко възможно да се реализира тази руска заплаха и така България да се отърве от проблема с корупцията. Но пък си давам сметка, че може би точно затова не съм президент, премиер или председател на Парламента.

Забележка:

Всички читатели, които, освен от политика, се интересуват и от литература, могат да намерят нови и интересни текстове на другия ми блог – Оксиморонният свят /написано в Гугъл/ или на адрес http://www.passenov.wordpress.com

Как освободителите ни освобождават от… себе си

Щом Русия започне да се държи агресивно, одобрението за нея спада – даже и сред приятелски настроените българи. Така освободителите сами правят всичко, за да ни освободят от самите себе си, пише Иван Бедров.

Българите одобряват все по-малко Русия и все повече Европейския съюз (ЕС) и НАТО – това е изречението, което описва най-кратко публикуваното изследване на обществените нагласи от “Алфа рисърч”. Това се случва няколко седмици след като руският патриарх Кирил остро нападна президента Румен Радев, а и всички българи, че не отдавали достатъчно почит на Русия за освобождението от 1878 година.

Малко след това телевизионните кадри от преизбирането на Владимир Путин за президент върнаха българите години назад, когато се гласуваше масово, под строй и безалтернативно.

Изследването е приключило на 24 март, т.е. след отравянето на двойния агент Сергей Скрипал, и след като Великобритания обвини Русия и изгони 23 нейни дипломати.

Ако погледнем данните от подобни социологически изследвания за няколко години назад, забелязваме и други съвпадения със значими политически събития. Така ни просветва: българите започват да харесват по-малко Русия, когато усетят неуважение, когато ситуацията там започне да ги плаши и когато Москва е силно конфронтирана със Запада, т.е. ЕС и НАТО, към които принадлежи България.

От Крим насам

Традиционно българите са най-приятелски настроени към Русия, и в това отношение нито една от страните от ЕС не може да ѝ прави конкуренция. Историческите наслоения са факт, езиковата и религиозна близост също помагат за това.

Данните обаче показват, че тази величина не е непроменлива. Преди 10 години, когато страната тъкмо се бе присъединила към ЕС, одобрението за съюза бе само 38% (цитираните данни тук и по-надолу са на “Алфа рисърч”). Макар и с временни спадове, след това то неизменно се покачи.

Преди пет години подкрепата за НАТО също бе 38%. Но веднага, след като Русия незаконно анексира Крим през март 2014 г., българите рязко повишиха доверието си в ЕС и НАТО.

Протестна акция в София срещу анексирането на Крим от Русия

Какво се случи ли? Видяха неуважение към международно признатите граници, уплашиха се от агресивното поведение на Русия и усетиха засилената конфронтация между Москва и Запада.

Тогава се обърнаха по-силно към своето семейство – ЕС и НАТО. Година по-късно на директен въпрос дали България да бъде част от Европейския съюз и НАТО, или да е част от блок около Русия, резултатът бе две към едно в полза на западната ориентация.

Несигурност и дезинформация

След 2015 г. одобрението към Русия започна да се покачва, достигайки 66%, а това към ЕС и НАТО беше съответно 50% и 38%. Какво се случи тогава ли? Европа бе изправена пред мигрантска криза, която разделението в Съюза изостри още повече. Европа обаче бе залята от вълна на дезинформация, произвеждана и режисирана от Кремъл – забрана на кръщенета, задължителни гей бракове, еврейски заговори и цялата палитра от лъжи.

Европа дълго време неглижираше тази дезинформационна атака – чак до последната година, когато вече проблемът бе признат на най-високо равнище, а отделни държави дори започнаха разследвания за конкретни случаи на намеса в изборния си процес. На този фон ерозията в одобрението към западните институции и напомпването на имиджа на Русия изглеждат закономерен резултат.

Иван Бедров

И след това изведнъж, само в рамките на една година, картината рязко се промени: подкрепата за Русия спада с цели 10 пункта – от 66 на 56 процента, а тази за ЕС скочи от 50 на 58%.

Одобрението за НАТО също върви нагоре – от 38 на 44%. Какво се случва сега ли? Отново тези три неща, които излъчва Русия: неуважение, заплаха и конфронтация.

В продължение на една година Путин обяви българската азбука за македонска, Захарова приписа спасяването на българските евреи на Съветската армия, а патриарх Кирил обиди българите, че не почитали достатъчно Русия. В последните седмици българите видяха кадри от изборите в Русия, които им напомнят едни отминали и нежелани от мнозинството времена.

А отравянето на Скрипал и демонстративния отказ на Москва да съдейства на разследването доведоха до конфронтация тип “Студена война”. Разделението е видимо – от едната страна е почти целият демократичен свят, от другата Русия е сама. А българите нямат съмнение към кой свят принадлежат.

Общото между всички тези събития е, че те са предизвикани от Москва. Така стигаме до парадокса, че освободителите, каквито са руснаците в народната памет, сами правят всичко възможно да освободят българите… от себе си.

Бившите русофили от македонската опозиция засрамиха София с прозападната си позиция срещу Москва

ИВО ИНДЖЕВ

Nikoloski: Moscow is not our partner and the Government’s decision was a right one

Skopje, 29 March, 2018 – 13:52 (META) 

Vice President of the VMRO-DPMNE party, Aleksandar Nikoloski, in an interview for the “200” TV show on Alsat TV, said that the government’s move to expel a Russian diplomat is fine and that “Moscow is not our partner, our partners are Brussels, London and Washington”.

“Both the Foreign Minister and the Government made the mistake of excluding the opposition from this process of information sharing and consultations with the opposition. We condemn what happened in the UK, we think it is a direct attack on the country, to which we have strong sympathies. Our partners are Brussels, London and Washington. Macedonia’s place is in the EU and NATO. And that’s why we believe that what the Government has done is fine”, said Nikoloski.

When asked to comment on the position of President Gjorge Ivanov, who said the government had been hasty in their decision, Nikoloski said that he too does not consult with the opposition.

“Ivanov too, does not consult with the opposition. Both the president and the government continue to make decisions without consulting VMRO-DPMNE, which I think is a huge mistake. Macedonia must be a member of the EU and NATO. Moscow is not our partner, our partners are Brussels, London and Washington”, said Nikoloski.

The Russian Embassy in Skopje reacted through its Twitter account and shared Nikoloski’s comments and under him wrote a “remarkable attitude”.

Посольство России МК

✔

@Russian_Emb_MKD

Според @AlexandarMKD #Москва не била партнер за @VMRO_DPMNE – за разлика од Лондон, Брисел и Вашингтон. Забележителен став

https://

twitter.com/infomaxmk/stat

us/978951541439827968 

…

4:35 PM – Mar 28, 2018

Дори опозицията в Македония е убедена, че трябва да бъде покрепена Великобритания срещу руското отровителство на нейна територия.

Нещо повече, опозиционната ВМРО-ДПМНЕ, която дълго водеше проруска политика, направо се сърди вече, че партийната й солидарност с Великобритания и Запада не е отчетена като част от (о)позицията на Македония срещу Путин.

Заместник-председателят на партията Александър Николски се изказва ясно както никой от управляващите в натовска България:

“Москва не ни е партньар, партньори са ни Брюксел,  Лондон и Вашингтон”.

Горният цитат от Македонската информационна агенция показва, че и Скопие изпреварва България в демонстрацията си на солидарност с държави, с които дори не е в съюзнически отношения (но се оказва по-близо до тях от проруска България).

В коментарната част  на този текст добавям онова, което не успях да кажа тази вечер в БНТ в предаването “Още от деня”: Лондон не предоставя на София подробна информация за руското отровителство на реципрочна основа. Борисов не иска да дразни Путин и това му е по-важно.

И Лондон не иска да рискува с откровеност в отношенията с такъв “полупроводник” на натовска политика, като Борисов и неговата управляващо- опозиционна компания в София.

Когато НАТО иска от Борисов да разположи в България част от своя съюзнически антиракетен щит, получава отказ. Борисов не иска дразни Путин и това му е по-важно.

Когато стане дума за укрепване на военноморското сътрудничество чрез  общи действия на черморските натовски държави, Борисов не иска да дразни Путин. Това му е по-важно.

Борисов в очите на натовските съюзници е полупроводник на натовската политика и проводник на “балансирания подход” към руския противник. Етозащо и доверието към него в споделянето на чувствителна информация е реципрочно. Никой не вярва на полупроводници.

Българите вярват в кемтрейлс, чукат на дърво, смятат, че тайно общество управлява света

40% от българите вярват, че съществува тайно общество, което управлява света. 75% е делът на българите, които вярват в пророческите способности на Ванга.

Реализация на изследването: Изследователски център „Тренд“
Източник на финансиране: Вестник „24 часа“
Размер на извадка: 1004 ефективни интервюта на възраст 18+
Представителност: За пълнолетното население на страната
Метод на регистрация: Пряко полустандартизирано интервю „лице в лице“
Период на провеждане: 01.03 – 07.03.2018 г.
Тип извадка: Двустепенна гнездова извадка след предварителна стратификация по региони
Размер на статистическата грешка: ±3.1%

29% от българите вярват в съществуването на извънземни, а 14%, че извънземни живеят сред хората. 19% пък са на мнение, че хората са установявали контакт с извънземни.

Данните регистрират високи нива на вяра по отношение на въпроси свързани с свръхестествени способности на хора. 75% от българите вярват в пророческите способности на Ванга. Няма особена динамика сред различните демографски групи.

Прави впечатление, че и хората в най-младата възрастова група (18-29 г.) в голям дял (63%) вярват в способностите на Ванга. 63% от българите вярват и в съществуването на хора със свръхестествени способности и съответно малко над две трети в съществуването на хора, които имат способности да предвиждат бъдещето.

Малко над половината от българите смятат, че има хора, които могат да лекуват със свръхестествени способности. Разполовено е мнението на българите по отношение на вярата в магии.

В проучването бяха тествани и различни световни конспирации. 40% от българите вярват в съществуването на тайно общество, което управлява света. Малко под половината от хората с висше образование споделят това виждане. Бяха тествани нагласите по отношение и на друга конспирация, а именно дали има изкуствено създаване на болести с цел продажба на нови лекарства – 66% посочват, че вярват в това.

По отношение на въпросите свързани с Кемтрейлс и ХААРП, данните показват високи дялове на непознаване на темата –  над 50%. Видно е че за българите тези въпроси са по-далечни и нямат изградено мнение в тази посока.

33% е делът на хората, които вярват в прераждането на човек, като при жените процентът е по-висок (40%) в сравнение с този на мъжете (25%).

36% посочват, че вярват в съществуването на рая и ада. Данните показват, че живеещите в малките населени места и селата са по-склонни да вярват в това за сметка на живеещите в столицата. Тук едно от възможните обяснения е по-високата степен на религиозност в малките населени места.

35% от българите декларират, че са посещавали гадател(ка) / ясновидец / ясновидка / ходжа. Впечатление прави, че в селата и малките населени места тази практика е по-разпространена за разлика от столицата.

В проучването тествахме и нагласите към друга конспиративна теория, а именно стъпвал ли е човек на Луната или не. 58% от българите посочват, че човек е стъпвал на Луната, докато 14% са на обратното мнение.

С оглед тематиката на проучването, българите бяха попитани и спрямо различни видове суеверия. Малко над една трета от българите вярват, че петък 13-ти носи нещастие. Подобно е и съотношението по отношение на суеверието, че черната котка носи нещастие, докато 60% не вярват.

Малко над една трета от българите вярват и че счупеното огледало носи нещастие, като хората с по-ниско образование са по-склонни да вярват за сметка на тези с по-висока образователна степен.

73% от българите посочват, че чукат на дърво срещу нещастие / беда, докато 24% не го правят. 12% посочват, че хвърлят сол за късмет, докато 84% не го правят. Тук, разбира се, за сметка на чукането на дърво, процентът е по-нисък и с оглед на невъзможността винаги да имаш сол под ръка.

Относно носенето на червен конец против уроки и лош късмет, 35% от българите посочват, че носят червен конец, като данните показват също, че делът на жените (49%) е значително по-висок спрямо този на мъжете (21%), които го правят. 

Изследователски център „Тренд“ носи отговорност за данните и интерпретацията, публикувани на сайта и официалната си страница във Фейсбук, но не и за по-нататъшното избирателно публикуване или интерпретиране от трети страни.

Поведението на София: хем вълкът сит…

Този избор е цивилизационен. И по всичко личи, че София вече го е направила: с бездействието си тя отказа солидарност на партньорите си. А това я отдалечава от европейския модел и европейските ценности, пише П. Паунова.

В поредица хаотични изявления от последните два дни представители на управляващата коалиция (най-вече от ГЕРБ) опитаха да убедят гражданите, че България хем е солидарна с Великобритания, хем има нужда да бъде убеждавана, за да демонстрира тази своя солидарност – както постъпиха бързо останалите европейски държави.

Целият управленски апарат – от обикновени депутати до външен министър и неговите заместници – се заеха с украсяването до приемливост на разказа, който обаче е кратък и еднозначен: страната ни бе поставена между поредния избор между Изтока и Запада и първата ѝ реакция бе да опита да се хареса на всички, но все пак избирайки Изтока.

София твърди, че е солидарна с Лондон, но все пак нямало да избързва със санкции срещу Русия. Въпреки пристигащите от Обединеното кралство медийни съобщения, че са били представени солидни доказателства за руското участие в отравянето на семейство Скрипал, българската страна поиска още доказателства.

Справка: изявленията на заместник-външния министър Георг Георгиев и вицепремиера Томислав Дончев, според които България трябвало да изчака доклада на Организацията за забрана на химическите оръжия.

Липсата на коментар от страна на премиера Борисов също е символна. Както е символ и привикването на българския посланик в Москва за консултации – най-слабата дипломатическа демонстрация. Символни за еднозначния избор, който България направи в първите дни на скандала, са и редицата изказвания на БСП, президентството и партньорите на ГЕРБ във властта – патриотите. Всички те малко или много подкрепиха Борисов в отдалечаването на България от Европа.

Срамната похвала от Русия

Президентът Радев адмирира подхода на управляващите за търсене на още доказателства, а от БСП сметнаха привикването на посланика от Москва за свръхусилие и подчертаха, че ако получат 100% доказателства за участието на Русия в отравянето на Скрипал биха проявили “известно разбиране”.

Волен Сидеров пък, който е част от управляващите, хем поиска повече доказателства, хем обясни, че не трябва да гоним руски дипломати, и лансира версията на Кремъл: скандалът бил създаден, за да дискредитира Путин за изборите.

На този фон руският посланик похвали България за позицията. И така се превърна в единствения пратеник на Москва в Европа, който не просто не си замина от страна, която уж изразява солидарност с Великобритания, ами и благослови действията ѝ.

На практика единственият политик от управляващите, позволил си да изкаже ясно европейската позиция, т.е. за експулсиране на руски дипломати, се оказа зам-председателят на ГЕРБ и шеф на ПГ на партията Цветан Цветанов. Така стигаме до въпроса: как България, която вече 10 години е член на ЕС, а в момента го председателства, се озова само с един представител на управляващите, който се осмелява да изрече европейската гледна точка?

София доказа какво не може

Графиката показва кои страни колко руски дипломати гонят

Ако Европейският съюз е и солидарност между партньори, България доказа, че не е способна на солидарност. А също и че не може да бъде предвидим партньор. Отказът на София да се присъедини към останалите партньори изигра и решаваща роля в демаскирането на ГЕРБ като партия за европейско развитие на България.

Впрочем, ГЕРБ отдавна се разкриха като имитация на дясна формация. Но не това е най-голямата беда, а че тази партия ясно показа как не е способна да направи такъв избор – въпреки редицата декларации за европейския си избор. Нерешителността в действията на Борисов ни отдалечава от европейския модел и ценности.

Изводите

Изборът обаче е цивилизационен. И по всичко изглежда, че той вече е направен. Дори позицията на България да се промени в посока към повече солидарност с Великобритания, България си остава страна, в която демокрацията е само фасада на олигархията, а европейската солидарност се разбира като възможност за достъп до еврофондовете.

Два извода се налагат: България показа, че е неспособна да се държи солидарно, а оттук – и да бъде част от Запада; и второ: страната дълго още няма да бъде демокрация от западен тип, каквито и граждани за европейско развитие да твърдят обратното. А темата Европа ще бъде актуална само дотогава, докогато София получава средства от Брюксел. И дано никога не се налага България да има нужда от подобна проява на солидарност, защото няма да е заслужила да я получи. Защото тя направи своя избор. Който нито е европейски, нито демократичен.

Подпалвачи на деца

Човешкото измерение изчезна от руската политика

Семьон Новопрудский, Газета.ру

Кадър първи. Изхвърляне на отровен газ от сметището „Ядрово“ край Волоколамск. Десетки деца с натравяния са приети в местните болници. На 21 март хиляди жители на града излизат на стихиен митинг край централната районна болница.

За населено място с малко под 21 000 души това е наистина много – все едно в Москва да се съберат 720 000 души на уличен протест. Жителите на Волоколамск едва не пребиха управителя на района (той е свален от поста си след два дни) и изпращат, меко казано, с неодобрителни викове губернатора.

По време на всичко това кметът Пьотр Лазарев е в тълпата, с хората. Към него гражданите нямат претенции. Не само защото, за разлика от шефа на района, Лазарев е свой и местен, а не пришълец, но най-вече защото жителите смятат кмета за нормален човек. Той честно им казал още преди време за проблема със сметището и отровните газове.

Освен това жителите разбират, че Лазарев също като тях живее във Волоколамск и диша същия въздух като тях. А висшето началство както идва, така си и отива.

Кадър втори. Комисията по етика в Държавната дума разглежда обвиненията на няколко журналистки в сексуален тормоз към председателя на парламентарната комисия по международни отношения Леонид Слуцкий. Колегите му напълно го оправдават, а репортерките едва ли не са обвинени в планиран заговор срещу Русия преди изборите за президент. (Как обвинения в сексуален тормоз на напълно неизвестен на руснаците депутат от ЛДПР можеха да навредят на президентските избори не само на Путин, но дори на Жириновски – не е в състояние да разбере нито един човек, който има поне малко здрав разум).

В отговор десетки руски медии обявиха бойкот – някои лично на Слуцкий (той вече стана известен из цялата страна), други на комисията, а трети на целия парламент. Но най-важното е, че станахме свидетели на рядка, естествена реакция на човешките страсти и пакости. За страна, която буквално е погълната от събитията в Украйна, Сирия и с безкрайните „борби срещу световните заговори“ – това си е удивителен случай.

Кадър трети. Пожарът в търговския център „Зимняя вишня“ в Кемерово. Той засенчи всичко останало. Жертвите са десетки. Как реагираха в неделя вечерта основните национални телевизии? Включвам „Първи канал“, там върви предаването „Что? Где? Когда?“.

По канала „Россия“ върви документалният филм „Миропорядок-2018“ („Световният ред-2018“). Да, за това става дума – запалени деца в твоята страна и филм за новия невероятно справедлив „световен ред“, който, разбира се, според версията на автора на това могъщо произведение се управлява само от едната Русия. Дори не става дума за самия филм и известното телевизионно предаване – става дума за мозъците на ръководителите на телевизиите. В устройството на пропагандната машина.

В Кемерово горят деца, а те ни разказват за успеха

от евакуацията на сирийските бунтовници от Източна Гута в Идлиб. И това въобще не е изненадващо, защото тези, които навремето по заповед отгоре или по собствена инициатива разказваха неверните новини за разпънато на кръст момченце от „украинските фашисти“ в Славянск, няма да ви разкажат навреме за горящите ни деца. Защото на тях, на лакеите на „голямата политика“, не им е интересно да разказват за загиващите руски деца – те трябва по разписание да разказват за „Световния ред-2018“.

Понякога човек има чувството, че народът е нужен на руската власт само за да гласува правилно на изборите (всъщност дори ако гласуват „неправилно“, другарите от ЦИК все едно ще поправят грешката) и да измислят имената на новите ракети. А журналистите са нужни, за да тръбят денонощно за този най-светъл и велик нов световен ред. Както и за враговете, които ни пречат да го строим.

Казано по-просто, да пълнят главите на хората с геополитическа каша. За да не мислят за сметището край дома им. Да не искат отговори от властта за пожарите, гибелта на деца, мизерията на старците. Нали депутат в Държавната дума от Татарстан открито каза: „Журналистите са слуги“. Защо да не използват тези „слуги“, ако си „овца“ и твърдо си убеден, че нищо няма да ти се случи заради това.

Трагичните събития от последната седмица по жесток начин ни напомниха за най-главното, което всъщност е важното измерение за една нормална държавна политика – човечността. Именно това вълнува хората наистина. Държавата, който и да е президент, губернатор, депутат, министър са нужни само за това, за да помагат (или поне да не пречат) на хората да живеят.

Смисълът на политиката не е в измислянето на врагове и победи над тях. Не е в хибридните войни. Не в безкрайните приказки за злите чужденци, духовните добрини и нашата „велика държава“. Смисълът на политиката е буквално всекидневна работа с грижа за хората. За конкретните живи (засега) хора. Разрешаване на техните проблеми. Оказване на помощ, когато са в беда. Но това се разбира от хората само когато вече всичко наоколо гори. В буквалния смисъл.

Нито една страна няма смисъл, ако в нея не може да се живее. Никакви територии нямат значение сами по себе си. Никакви оръжия. Никакви собствени хвалби. Никакво унижаване на други държави. В края на краищата става дума за хора, които живеят и умират, а не абстрактните „държави“. Всъщност те също умират – най-вече защото се отнасят пренебрежително към човешкия живот, интересите на обикновените хора и от манията за величие на управниците.

Това е най-честата причина за смъртоносния край на подобна държава във всички времена. Все пак ние още не сме издивели окончателно, щом ни вълнуват тормозът на депутат към журналистки, отровният газ, който трови хората в един град, както и смъртта на деца в мол, в който са отишли да си играят.

Но именно ние, а не някой друг, позволихме на властта

да си мисли и постоянно да твърди за митичната „геополитика“ в ущърб на живота на обикновените хора. Да мислим за Източна Гута и за Донбас вместо за Волоколамск и Кемерово. Именно ние безропотно, а някои с радост и дори с гордост употребяваме продукцията на пропагандната машина.

Както се казва: „Ах, не е трудно да ме излъжете! Аз сам се радвам да бъда излъган“. Не само „те“, а и ние сме съучастници в смъртта на своите деца. Ние, а не само нашите политици, сме изтребили в себе си човешкото отношение в политиката.

Прекрасно се научихме да си затваряме очите, да си запушваме ушите и да позволяваме да ни лъжат. Именно ние поискахме да живеем по този начин – властта за себе си, страната на самотек, а ние отделно – отстрани. Това донякъде е разбираемо желание за един народ, който много се е уморил от вековното стискане на лепкавите ръце на държавата, което тя представя традиционно като нежна прегръдка.

Но човечността не може никога напълно да изчезне от нашия живот, защото ние преди всичко сме хора. Слаби, болни, грешни и смъртни. Родители и деца, братя и сестри. А едва след това ключари, стругари, пекари или нечий електорат. Пред смъртта всички са равни, на нея й е все едно дали си президент или бездомник, дете или старец, праведник или злодей.

Тя не гласува нито за Путин, нито за Тръмп. И когато вицегубернаторът на Кемеровска област Сергей Цивилев падна на колене и поиска прошка пред събралите се на стихиен митинг в Кемерово местни хора, това беше много по-важно от безкрайните разговори за „страната, която се е въздигнала“. Да се моли прошка от хората е нещо правилно от една нормална власт, повече, отколкото да се наказва.

Ние самите сме подпалвачи на нашите деца. Трябва решително да престанем да лъжем в национален мащаб. Да не лъжем самите себе си, не света. По телевизора. В парламента и правителството. Политиците и чиновниците на всички равнища.

Ние сами завардваме всички аварийни изходи и подпалваме сградата с името „Русия“, в която живеем, но неизвестно защо се надяваме да излезем живи от този пожар. Да се загърби тази нелепа илюзия, да си върнем човещината като абсолютна истина в руската политика – именно това значи най-накрая да станем нормални хора.