Поуката от бизнес с властта

Превзетата държава
Поуката от бизнес с властта

[Капитал]

Случаят със строителната фирма на властта „Артекс“ започна силно да напомня на историята с КТБ. Да си спомним фактите – банката на Цветан Василев стана четвъртата по големина (до 2014 г., когато беше затворена) благодарение на топлите си отношения с властта.

Управляващи от целия политически спектър, политици, медии и магистрати черпеха от ресурса й, „гарантирайки“ безнаказаност за Василев. Когато последният обаче се скара със стратегическия си партньор Делян Пеевски, всички, които бяха използвали банката, се разграничиха от нея. И така КТБ изведнъж стана мръсна дума

Историята с „Артекс“ напомня за поуката от тази за банката на властта. През последното десетилетие (откакто ГЕРБ управлява и София, и на централно ниво) компанията разви мащабна строителна дейност в столицата.

Част от нейните проекти станаха възможни с помощта на Столичния общински съвет и на националната законодателна власт. „Тънките“ апартаменти за представители на висшите ешелони дават до известна степен отговор на въпроса как се е получил този синхрон.

За строителната компания скандалът създава проблеми. Не само защото може би ще загуби властовия бонус, на който разчиташе, а и защото заедно с това поне за известно време още ще е спечелила осветяване на проектите си и вероятно клиентите. Комбинацията от двете е далеч от приятна.

Това е нагледна демонстрация на отровената среда за правене на бизнес в България. Особено в секторите, които са силно регулирани от държавата, ако искаш да растеш, трябва да си с властта.

В определени моменти това може да ти донесе предимства и по-големи печалби, но те идват и с по-голям риск – когато за политиците стане напечено, ще ти обърнат гръб. Което има и добра страна – ако бизнесът сам по себе си е добър, ще продължи и без това бреме.

„Базите на САЩ – буфер между нашата сигурност и вашите амбиции“

Стремежът да се поддържат максимално добри отношения със съседите е похвален и трябва да бъде подкрепян. За съжаление, този стремеж не е гаранция за постигане на добри взаимоотношения. Поведението на Анкара във връзка с арогантното предизборно изявление на външния министър Мевлют Чавушоглу е само още едно доказателство за това.

Арогантността и неуважението и към партньори, и към съперници са дълбоко присъщи на международното присъствие на Турция не от вчера и онзи ден. Но при настоящия режим в Анкара тази арогантност придоби статут на основен принцип в отношенията с външния свят. Българското правителство положи много усилия да посредничи между ЕС и Анкара.

София направи трудно приемливи компромиси със своите отговорности и принципи, за да удовлетвори претенциите на Анкара. Някои от тези компромиси бяха недопустими. Оправданието за тях – доколкото може да съществува – бе фокусирано върху необходимостта да се съхрани националната сигурност и да се поддържат максимално добри отношения със своенравния и непредвидим водач на днешната турска държава.

Днес очевидно трябва да си припомним старата максима, че достлукът на хора като Ердоган е „на коляното“ – винаги може да бъде изхвърлен или прекратен. Не зная дали в разработването на сложната материя по Закона за вероизповеданията е имало директни внушения към българските институции от страна на Анкара. Българското правителство отрича това.

Не може да бъде отречен обаче силният полупубличен натиск, който ДПС упражни, за да бъдат, ако не опростени, то поне да бъдат отложени дълговете на главното мюфтийство към държавата. Законът бе приет с клауза, допускаща външно финансиране на изповеданията, с което до голяма степен бе компрометиран първоначалният му замисъл.

Смисълът на този закон бе да ограничи, по възможност – да премахне практиката изповеданията в България да бъдат контролирани от външни сили. Това е особено важно в случая с ислямското вероизповедание, в което турското министерство на религията – Дианетът – упражнява пряк контрол от десетилетия, включително с безотчетно към българската държава финансиране.

От 30 години в България шетат и емисари на фундаменталистки фондации и движения, които подкупват и манипулират съзнанието и поведението на мюсюлмани, особено от уязвими социални общности. Българската православна църква също категорично протестира срещу ограниченията на външното финансиране. Сигурно са много сладки сребърниците от Москва, които превръщат синодалните старци в покорни послушници на чужда воля.

Неутешителната геополитическа реалност

Законът за вероизповеданията и неговите политически последствия още веднъж демонстрират неутешителната геополитическа реалност, в която се намира България. Ние сме изправени пред все по-координираните амбиции на двете регионални империи – Русия и Турция, решени да наложат своя контрол върху България и Балканите, независимо от нашата принадлежност към ЕС и НАТО.

Спорно е коя от двете империи е по-безпринципна и по-нагла в своите властови амбиции. Съседството ни с Турция обаче ни поставя в особено незавидна и уязвима позиция, особено когато силният човек в Анкара реши да изтърси „достлука“ от коляното си. Единственото спасение на България, попаднала между челюстите на възродените имперски амбиции на Анкара и Москва е да повишава своята стойност като съюзник в рамките на западния съюз – на евроатлантическата общност.

Сами сме безпомощни – заедно с НАТО и ЕС сме силни. Затова трябва да спрем да рисуваме детски рисунки с платноходки и слънца над Черно море и да си дадем ясно сметка, че сме под натиска на арогантни и безмилостни имперски властолюбци, които се респектират само от сила. Колкото по-силни сме в НАТО, колкото по-трудно преодолима е нашата позиция и ценност като съюзник в НАТО – толкова по-сигурни ще бъдем, толкова по-защитен ще бъде националният ни интерес.

Очаквам някой да ми напомни, че Турция е член на НАТО – т. е. съюзник на България. За съжаление, статутът на Турция в НАТО става все по-проблемен от гледна точка на демонстрираните от Анкара амбиции и дългосрочни интереси. Включително и в очевидния избор на партньор в лицето на Путин – твърде често против позициите на европейските и североамериканските атлантически партньори.

P.S. През 2005 г. бях на посещение в Анкара и участвах в заседания на техни аналитични институти, свързани пряко с държавата.(Там независими институти няма.) Първият въпрос, който ми зададе посланик Мурат Билхан – тогава директор на института SAM – беше: „Защо разрешавате на САЩ да създават свои бази в Югоизточна България. Чуждото присъствие тук ни застрашава – и нас, и вас?“ Отговорих му: „Г-н посланик, основните предизвикателства пред българската национална сигурност идват от две страни – от Москва и от Анкара. Базите на САЩ са присъствие, което слага буфер между нашата сигурност и вашите амбиции.“ Билхан не ми отговори нищо – преминахме към други теми на разговор.

Коментарът на Огнян Минчев е от фейсбук. Заглавието и подзаглавието са на Клуб Z.

Добре дошли отново в 1989 г.

Гласуваш за Борисов – получаваш Костов. Това беше един от популярните лозунги на БСП в една от предизборните им кампании срещу ГЕРБ.

Реалността обаче се оказа доста по-различна. И да гласуваш за ГЕРБ, и да гласуваш за БСП  – получаваш горе-долу едно и също. Двете партии твърде много си приличат. И от двете лъха на това, което имахме като управление преди 1989 г. С известни нюанси, разбира се.

1. При Борисов се подават оставки, когато те хванат в издънка. Вярно, тези оставки са не защото си осъзнал грешката си, а просто за да не правиш лекета върху неопетнената кауза ГЕРБ. В БСП оставки не се подават, независимо колко много си се издънил.

2. В ГЕРБ лидерът е само един и неоспорим. Той решава, той разпорежда, той наказва, останалите покорно изпълняват. Определено единият университет на Борисов е Тодор Живков, както настоящият ни премиер е признавал. В БСП има различни лобита, които периодично се въртят на партийния връх. В този смисъл БСП е една идея по-демократична организация.

3. Когато управлява Борисов, имаме политическа стабилност, която се крепи чрез задкулисни парламентарни сделки и икономическа стабилност, основана на мизерия. Когато управлява БСП, задължително има криза – икономическа, политическа, а понякога и двете.

4. Борисов полага усилия да изгражда инфраструктура, макар и недотам качествена. В БСП разглеждат инфраструктурата само и единствено като извор за комисионни, които да отидат в джоба на определени отговорни другари.

Приликите между ГЕРБ и БСП обаче са твърде много, за да бъдат пренебрегвани:

1. И двете възприемат България като мост между Запада и Русия, а не като част от западния свят. И за двете Путин е „големият брат“, а не диктатор и основна заплаха за българската национална сигурност.

2. И двете са против радикална съдебна реформа, която да установи истинско върховенство на закона. Критикуват съдебната система само, когато тя изпълнява поръчки на опонента.

3. И двете обичат да си мият ръцете с лошия Брюксел, да се бият в гърдите в стил „Болгар, болгар“, макар да нямат нищо против еврофондовете.

4. И в двете често си спомнят с носталгия за времето отпреди 1989 г. В ГЕРБ са толкова носталгично настроени, че дори започнаха да купуват жилища в същия квартал на София, в който живееше и висшата партийна номенклатура от онова време.

Сякаш сме попаднали в машината на времето, която ни е върнала преди 1989 г. и преход не е имало.

Брекзит: семето на разрухата е посято

Брекзитът изяде главите на двама британски министър-председатели, а накрая ще изяде и децата си – както повечето революции. Той е вирус-убиец, който опустошава политическата система на Острова, пише Барбара Везел.

Großbritannien London - Debatte zum Brexit | Theresa May (picture-alliance/AP Photo/House of Commons/M. Duffy)

Място за злорадство тук няма. Но абсурдното представление, което ни беше изнесено при третия опит за приемане на сделката за Брекзит, завършил отново с поражение за Тереза Мей, ни кара да изпитваме известно задоволство. Ако – с подкупи, заплахи или обещанието ѝ да подаде оставка – британската министър-председателка беше успяла да прокара това споразумение, в очите на мнозина тя все още можеше да изглежда като героиня.

Сега обаче е ясно, че Мей загуби всичко – битката си за някакъв регулиран Брекзит, поста си и доверието на хората.

Върхът на лицемерието

Върхът на лицемерието пък беше достигнат, когато няколко души от редиците на торите и най-остри критици на британската министър-председателка, вкл. хардлайнерът Борис Джонсън, се обърнаха на 180 градуса и решиха да подкрепят сделката с Брюксел. Те просто бяха надушили предстоящата смяна на властта, след като Тереза Мей предложи да подаде  оставка.

Всички те твърдят, че се водят от интересите на страната, но мислят най-вече за собствените си интереси, за кариерата и инвестиционните си фондове. Но също и битката на Тереза Мей беше преди всичко за партията ѝ, а не за гражданите. В обръщението си към депутатите, в което ги призова да подкрепят споразумението, тя говори за благото на Великобритания, но имаше предвид само торите.

Все още ли Мей не е разбрала, че нейната партия отдавна я е захвърлила на бунището на историята? Тя продължава да упорства, а цялата тази драма се превръща в нещо средно между театър на абсурда и треторазряден футбол.

Същите консервативни политици отхвърлят втори референдум за Брекзит като недемократичен, но в същото време не намират нищо нередно в това парламентът да гласува дотогава, докато не бъде постигнат резултат, който да им харесва. Мнозинството британци не би трябвало да наблюдават всичко това така безучастно. Но очевидно този народ е по-търпелив, отколкото изглежда.

Все още има изход 

Ако парламентът в понеделник успее да постигне някакъв компромис, който Тереза Мей или нейният заместник представят още тази седмица в Брюксел, а ЕС направи усилие да надскочи собствената си сянка, може да бъде предотвратено най-лошото – твърд Брекзит още на 12 април с всички последици от това за бъдещите отношения.

Изминалите две години бяха един безкраен стрес за всички участници, засили се усещането за непредсказуемост и предстояща катастрофа. Напускането на ЕС се оказа доста деструктивно начинание, а битката за постигане на договор, който трябва да регламентира бъдещите търговски отношения между Великобритания и ЕС, ще бъде не по-малко трудна задача.

Брекзитът показа всички слабости на системата на Острова и безмилостно разголи слабостта на политическата класа. Правителството не е в състояние да управлява, защото е напълно разединено. Поведението на Тереза Мей е катастрофално – тя не е склонна на никакви компромиси и не умее да кове мнозинства. Упорството е единственото ѝ оръжие.

Барбара ВезелБарбара Везел

Консервативната партия мисли само как да запази властта и се оставя да бъде водена от националистическо-идентитарни идеологии.

Начело на лейбъристите пък е старата марксистка гвардия, чиито светоглед е замръзнал някъде около 1975 година. И двете партии не са в състояние да се преборят с кризата, породена от Брекзит.

Дори в последната минута да бъде намерен някакъв що годе разумен компромис, посятото в политическата система семе на разрухата ще покълне. Брекзитът отслабва политическия център и подсилва крайните политически сили, а гласът на фанатиците започва да заглушава този на умерените политици.

Дилемата на ЕС

Брекзитът вече провали двама министър-председатели. Накрая той ще изяде и децата си, както и другите революции преди него. Брекзитът действа като вирус-убиец, който опустошава политическия ландшафт на Великобритания. И ЕС се страхува той да не зарази и други. Точно това ще бъде и залогът, когато на кризисната среща на върха след 10 дни се решава дали британците да не получат още един последен шанс.

ЕС трябва да реши за себе си какво иска – да сложи ужасен край на сагата с Брекзита, или да продължи ужасът безкрай.

Късогледство и безочие

elena_ion4eva_

 

„Дори ти да не се занимаваш с политика,

политаката все пак ще се занимава с теб.“

Нийл Шустърман

Ден след ден по безочие и наглост неокомунистическата пропаганда все по-недвусмислено напомня старокомунистическата. Докато в зората на демокрацията в края на 80-те и началото на 90-те БСП полагаше показни усилия да се разграничи от комунистическите си корени и да се себелегитимира като модерна, демократична и светски настроена левица, скъсала  веднъж завинаги с тираничното минало, впоследствие година след година, мандат след мандат тръгна дискретното ѝ, непровъзгласено, почти конспиративно завръщане към първоизвора на родоначалното ѝ доктринерство.

Оказа се, че кръвта вода не става, че вирусът на комунистическата зараза е непобедим, че всички гордо оповестени промени са чиста проба козметика, чиято истинска цел е да прикрие непоклатимата същност на апаратчика, на функционера, на номенклатурчика. Неговото вековно господство ден след ден възстановява пред очите ни старите си позиции.

Това актуално рекомунизиране на мнимата ни левица говори едно: че декомунизирането ѝ в зората на демокрацията не се е състояло изобщо, че, поне под днешното си лидерство, тази формация не е способна на преустройство – тя прилича на динозавър, който предпочита да се вкамени на място, вместо да поеме в крак с еволюцията.

Най-убедителният, най-ловкият начин да избегнеш реформи, е като симулираш реформи. Тъкмо това е правила партията през всичките отминали три десетилетия. А ако една партия не е съумяла да  се реформирала за 30 години, тя няма да съумее да го стори и за 300. Партиите се състоят от хора и протичащите в тях процеси са съизмерими по срок и време с човешките ни биографии. Промяната на една обществена формация, каквато е всяка политическа партия, е възможна само тогава и само дотолкова, когато и доколкото се променят нейните физически носители, хората, които съставляват тази формация – и най-вече хората, които съставляват нейния елит.

В хода на многото персонални променени в ръководствата на БСП непроменено остана едно: закостенялостта на ръководителите ѝ, техният потомствен догматизъм, доктринерският им манталитет, предаността им към командно-административния подход. Привидността на всички тези промени  свидетелства по-скоро за непроменимост.

БСП се страхуваше от действителни промени, защото не ги желаеше и не ги желаеше, защото се страхуваше от тях. Така дяволският кръг се затваря окончателно и пътят назад, към дебрите на тоталитарните практики, се оказа не само разчистен, а и единственият възможен път.

Обстоятелството, че тази партия превърна последния си конгрес в платформа за разчистване на нечисти сметки и в арсенал на злоради междупартийни боричкания, говори само по себе си. Тук аз няма да коментирам дали и доколко Елена Йончева е действително отговорна за корупционните машинации, в които е обвинена не само от партийните си противници, а и от прокуратурата.

Доказването или отхвърлянето на отправените обвинение е въпрос на разследване, за което най-малко един писател има ресурса. По-важно в случая е друго: че една от най-големите и многочислени политически сили на родна земя превърна форума си в трибуна на една-единствена личност. Бързам да уточня, че е естествено една организация да застане морално зад всеки свой несправедливо набеден член – странно би било по-скоро обратното, ако организацията не му даде рамо и го остави беззащитен и сам в тази нелека битка.

Да превърнеш обаче цял един партиен конгрес в трибуна на един свой апаратчик, да изоставиш всички останали теми от национална значимост, само за да полираш имиджа на един функционер, е предателство не само към личния състав на организацията, а и общонационално предателство. Не Елена Йончева са избирали милионите гласоподаватели на БСП – те са избирали една кауза, избирали са една национална надежда, една стратегия за страната ни. Или поне са вярвали, че са предначертавали националното ни бъдеще, тръгвайки към избирателните урни.

Сега, наблюдавайки конгресното кавгаджийство, те имат всички основания да се усъмнят в лоялността и далновидността на една партия, на която спокойствието и благополучието на нейната кастова номенклатура явно е по-скъпо и от интересите на милионната ѝ членска маса, и от националното добруване. Няма що: вече и за слепеца стана видно, че БСП е не народна партия, а корпорация от суетни, властолюбиви и сребролюбиви ортаци, че партията не е нищо повече от инструмент за прокарване и защита на техните користни интереси.

А когато една партия така демонстративно и така безскрупулно фаворизира собствените си елитарни облаги, тя не осъзнава, че, за разлика от членската ѝ маса, партийните ръководства са заменими. Подобна партия е обречена, защото и най-догматичните, и най-доктринираните ѝ партийни членове и последователи са само късогледи – не и безоки.

Евразийски сюжети по административните върхове на уж нашата култура

Много са оплаквачите на българската култура, за която държавата нехае. “Едно време беше друго”, въздишат обикновено оплаквачите. Така е. Друго беше, но и днес си е направо като “едно време”, ако се вгледате в някои от лицата, администриращи от години дейности, свързани с културата. 

Сред тях се откроява баш българинът Вежди Рашидов, нает от Борисов да му служи първоначално като противотежест на омразния на българските избиратели Ахмед Доган, с когото Рашидов беше лично скаран. Но временните сметки се оказаха дълготрайни.

Рашидов се превърна в несменяем началник в сектора култура в държавата под крилото на Бойко Борисов, направо негов дубльор в пресъздаването на нови страници от байганьовщината в българската политика.  Където е “гювечът” там е и той.

Дали ще се урежда с апартаменти от Мултигруп или от Артекс, или ще направи изгодно милионно вложение (а след това ще го спаси от сриналата се в банката на властта КТБ), Рашидов изниква винаги в първите редици на облажилите се. Но за него не само няма оставки – дори искания за отстраняването му не се чуват.

“Човек от народа” като покровителя си, той е известен с това, че налита на бой с полицаи, публично клейми неудобни журналисти в БНТ, псува в кулоарите на парламента, пуши предизвикателно  пред телевизионната камера в повереното му министерство въпреки законовата забрана и мери значението на книгите в сантиметри. Но какво от това – винаги излиза сух от вод(к)ата.  

Той поне е “нашенец”, известен на всички. Не така стоят нещата с натурализираната рускиня Ярослава Бубнова (на снимката), която след серия от скандали с нейно участие се е устремила към нови управленски висоти. Нея си я знаят само в средите, върху които тя паразитира и просперира.  

За Бубнова става дума в сайта OFFNews в статия на Калоян Константинов, озаглавена “Преврат по комунистически в 03:46 сутринта”

Брутално, безпардонно и репресивно: Една невероятна история за това как действат наследниците на комунизма, обсебили българската култура

“Ясни са кандидатите за директор на Националната галерия, които ще се борят за позицията с 5-годишен мандат. Без да изненадва никого, там е и Ярослава Бубнова, жената, която изпълнява временно длъжността от септември 2018 г., когато тогавашната ръководителка Слава Иванова подаде оставка 2 години преди изтичане на мандата ѝ.

Още преди обявяването на конкурса в творческите среди се знаеше, че Яра Бубнова ще стане директор на Националната галерия”. https://offnews.bg/analizi-i-komentari/

Авторът на тези редове няколко пъти е обръщал внимание на Бубнова като яростен защитник на Монумента на окупационната армия (МОЧА) от българите, желаещи той да бъде преместен в т.н. Музей на социалистическото изкуство, рожба на Вежди Рашидов като министър на културата, еднолично прекръстил именно така музея, замислен като зона за изобличаване на тоталитаризма, но превърнат чрез смяната на табелата в територия на прослава на “постиженията” на социализма у нас през годините на съветския колониализъм.

Изглежда, че и Бубнова, подобно на Рашидов, е непоклатима величина в състезанието за началнически постове и съответните облаги. 

Каква е “облагата” от този кадрови диктат за българската култура, оставям на читателите да се “досетят” сами.  

Българинът и апартаментът: кратка история

Българинът има доста особено отношение към апартамента, а историята на това отношение започва още след 1944. Именно тя обяснява защо възмущението заради апартаментите на Цветанов, Цачева и другите изригна толкова силно.

Строеж на Артекс

Анализ от проф. Ивайло Дичев:

Това е навярно най-подходящият обект, през който може да бъде разказана цялата по-нова история на България – апартаментът.

Предисторията започва с прогонването на турското население от градовете в хода на Освободителната война и със заселването на придошли от селата етнически българи в престижни османски къщи. Нещо подобно, но този път в класово-идеологически ключ, се случва след второто „освобождение“ през 1944 година, което някои наричат втора руска окупация: слезли от гората комунисти прогонват от градските им жилища така наречените „буржуи“, за да се наместят новите управници в престижните квартали.

От 1944 до днес

Прокрустовото ложе на социалното равенство е свързано с мерки като конфискацията на „излишни“ стаи, което може да бъде избегнато само чрез самосгъстяване, сиреч – каниш някоя леля и чичо да се настанят при теб в хола.

Въведени са нормативи – едно жилище на семейство, по една стая за поне двама души, не повече от 100 квадрата жилищна площ и тъй нататък. Е, за най-големите се правят изключения, но при контролирани медии широката общественост няма как да го разбере, няма значи и как да завиди. Хората обаче знаят за изключенията, които се правят за творци – позволява им се допълнителна стая за ателие или кабинет, а това е първа стъпка към отчуждението между народ и интелигенция.

Любопитно е и чуденето, което настава през 1960-те заради вилата – да се смята ли и тя за жилищна площ или не? Накрая се решава, че може да притежаваш едно жилище и една вила. Като добавим и автомобила (и той максимум един на семейство) стигаме до трите ключа, които са знак за принадлежност към средната класа на социализма.

След смъртта на Сталин военизираното завладяване на жилища е заменено с политиката на масово строителство. Пететажните „хрушчовки“ и техните източноевропейски вариации – неугледни, евтини, но пък функционални като автомата на Михаил Калашников – имат за цел да задоволят жилищните нужди на милионите, тръгнали към градовете. Къде подгонени от колективизацията, къде примамени от индустриализацията.

Сега стратегията вече не е да вземеш жилището на някого, а да го получиш от държавата, сложила ръка и върху строителството, и върху търговията. За апартамент се чака с десетилетия, а заемът се изплаща кажи-речи цял живот.

Но неравенството между хората не изчезва, а просто се модифицира. Всички с една квадратура, всички с едно жилище – но къде ще е то? Как ще е построено? Ще има ли ТЕЦ, паркове, гледка? Тук тече жестока битка – вече не с пари, а с връзки, роднинства, политическо престараване. Успоредно с общинските власти, в играта все по-активно навлизат учрежденията, които строят блокове за своите служители.

Силни структури като МВР или Комитета за култура строят луксозно и на добри места – и обратно за провинциалната фабричка. Социалистическите частници, доколкото са оцелели, могат да вдигнат кооперация и на „стопански начала“, но това излиза 3-4 пъти по-скъпо, а и разправията е голяма; няма материали, често трябва да спиш пред склада, за да купиш цимент. Какво следва от всичко това ли? Ами за българина апартаментът не е просто обект, който купуваш, за да задоволиш някакви нужди – той е битка, драма, политика.

Ние и апартаментът, ние и Апартаментгейт

Мислехме, че с падането на режима нещата ще се нормализират. Само че българският капитализъм така и не произведе истински инвестиционен климат: основната форма за спестяване и до днес си остава апартаментът. Дали защото ги лъгаха с масовата и касова приватизация, дали защото не разбират от финансови инструменти, нашите съграждани покриват територията на страната с апартаменти, които стоят заключени за децата.

Ивайло ДичевПроф. Ивайло Дичев

По-охотно се строи, отколкото се продава – дали хората чакат по-високи цени или пък някаква морална норма ги кара да държат бащиния дом до пълното му срутване, не знам. Но жилището определено носи най-сигурния престиж – направил е апартамент, значи не е живял напразно. Някои отдават под наем, но печалбата спрямо инвестицията обикновено е незначителна.

По-сериозен доход имат онези, които препродават на сметка, но те са специални хора. Напоследък се разрасна туристическата употреба на жилищата, малко в жанра на социалистическото „самосгъстяване“ – отдаваш някоя стая по Airbnb, а като си тръгнат гостите, пак се разпростираш.

А иначе самото строителство продължава да е кървава битка за терени и разрешителни, разправа с протестиращи съседи и жадни за скандали медии. Никой не си и представя, че е възможно една строителна компания да вдигне 20-етажен блок ей така, без да подкупи някого. И в момента, в който Цветанов, Цачева или Рашидов се наместят в хубаво жилище, тутакси се задейства този вековен рефлекс: властта присвоява, изнудва, лъже.

Навярно далеч по-малко щеше да е възпалението, ако някоя медия беше разкрила например офшорни сметки на същите хора, дори там да има много повече пари от сумите, получени като отстъпка или може би подкуп от „Артекс“. Не казвам, че не трябва да има сериозно разследване около този скандал, а че в бъдеще не бива да се ограничаваме само до битовите придобивки.

На неговата тераса, зад неговия балдахин, в неговото джакузи

За чувствителността по тази тема допринася и пластичното извайване на апартамента пред очите ни: виждаме лукса, сред който живеят управниците, ако, разбира се, решат да допуснат камерите в дома си, подиграваме се на естетическия им вкус.

Цялата тази образност прави възможна една непрекъсната демократична идентификация – а защо аз да не съм там? По-рядко се замисляме дали не бихме взели по-добро законодателно решение от въпросния управленец, та да не загуби държавата милиони. Но пък лесно се пренасяме на неговата тераса, зад балдахина, в джакузито.

Чудесно е, че ГЕРБ взеха това принципно решение и се освободиха от заподозрените в корупция. Очакваме и по-нататъшна съдебна информация по случая. Но не е лошо да се замислим като общество дали не можем някак да нормализираме отношението си към апартамента. Защото не е само той проблемът ни.

„Приказки под шипковия храст“ с печат „КТБ“: жандармерия, произвол и един бял лист


Полицията охранява спецсъда от дошлите от Русе служители в "Дунарит".
Полицията охранява спецсъда от дошлите от Русе служители в „Дунарит“.

„Това са доказателства, а не приказки под шипковия храст!“ Репликата е на изпълняващия длъжността ръководител на апелативната специализирана прокуратура Николай Найденов, с която той завърши своя пледоария по едно малко познато дело, носещо прокурорския печат – аферата „КТБ“.

Въпросното дело не се радва на широк медиен интерес, както основният процес срещу Цветан Василев и още 17 подсъдими за източването на фалиралата през 2014 г. банка. То обаче изобилства от трудно обясними доказателства.

Сред тях попадат няколко видимо стари разходни ордери на бланки от 90-те години, както и един хвърчащ бял лист, върху който няма нито един от задължителните реквизити, за да бъде официален документ – дата, заверка или входящ и изходящ номер, свидетелстващи за това къде и от кого е бил съставен.

Въпреки неяснотите, свързани с тези документи, те вече трети месец се явяват единственото основание за ареста на петима души. Спецпрокуратурата стъпва върху тези доказателства, за да твърди, че няколко от свидетелите по голямото дело „КТБ“ в края на 2013 г. са изпрали 2.4 млн. лв. по поръчение на Цветан Василев. В момента зад решетките няма други обвиняеми във връзка с фалита на КТБ.

Апелативният специализиран съд преди ден потвърди отказа на първата инстанция да освободи Никола Киров, Васил Шуманов, Венцислав Тодоров, Иван Стойков и Красимир Зарев, приемайки, че по делото имало данни за вината им, както и че може да се укрият, ако не са задържани.

Полицейска блокада около спецсъда

Заседанието протече в условията на безпрецедентна полицейска блокада, под която без никакви официални обяснения бе поставен целият район около сградата на специализирания съд на столичната ул. „Черковна“.

Изпратените на мястото служители на жандармерията отказваха информация каква е причината за присъствието им, като бяха съсредоточени единствено в това да не допуснат до съда малка група от двайсетина души, дошли от Русе, за да проследят на живо заседанието по мерките за неотклонение на петимата задържани.

Става въпрос за два буса на оръжейното предприятие „Дунарит“, докарали до София работниците. По думите им целта им е била да подкрепят финансовия си директор Никола Киров. Униформените обаче не допуснаха никого от тях в сградата на съда, събирайки им личните карти за справка. Спряна да влезе бе дори съпругата на Киров – Стела. След намесата на адвокати, тя все пак бе допусната.

Делото е публично и по закон всеки желаещ може да присъства в залата, стига да не нарушава реда. Свободна Европа отправи въпроси до МВР за причините за това поведение на жандармерията, но отговори не бяха изпратени.

За какво става въпрос?

Именно на Киров спецпрокуратурата приписва и ключова роля в прането на пари. Сред останалите задържани са предимно шофьори и охранители в първата фирма на Цветан Василев – „Фина-С“. Подобно на голямото дело „КТБ“, и тук основният свидетел е бившата дясна ръка на Василев – Бисер Лазов.

Според обвинението Киров е написал върху споменатия бял лист кой от обвиняемите каква сума пари трябвало да получи от вече изпраните 2.4 млн. лв. Не е известно как се установява авторството на текста, тъй като той е написан на компютър и не би могъл да подлежи дори на графологическа експертиза.

Безумната лепка

„Аз казах и пред съда, че такова нещо се случва за първи път в 30-годишната ми практика. Такова квази доказателство да бъде представено, защото наистина представлява, направо казано, обида към правосъдието. Това е един бял лист, без дата и без подпис, на който е написан един текст, който не е на ръка, а на компютър очевидно. Това са суми посочени от Никола Киров, които трябва да са дадени от Бисер Лазов уж по указание на Цветан Василев. Върху този лист е лепната една жълта лепенка без дата и без подпис и очевидно без никаква връзка, освен за разследващите. Заради това нарекох делото „Безумната лепка“, защото за мен е изключително проблематично да се работи по такъв начин”, коментира адвокатът на Киров Илко Димитров, цитиран от „Фрогнюз“.

Твърденията на прокуратурата се основават единствено на показанията на Бисер Лазов. Той е единственият свидетел, който поименно споменава и обвиняемите. Дори управителите на фирмите, от чиито сметки се твърди, че са изтеглени изпраните впоследствие 2.4 млн. лв., нито са се оплакали от подобни липси, нито посочват обвиняемите по някакъв начин.

Ордерите и проблемът с експертизите

Лазов е източник и на останалата част от основните прокурорски доказателства – няколкото разходни ордери, върху които са изписани различни суми, получени от обвиняемите. Общият сбор от тях прави 2.4 млн. лв.

Nikola Kirov order KTB
Nikola Kirov order KTB

Проблемът с тях обаче е, че според частна почеркова експертиза въпросните документи датират отпреди деноминацията през 1999 г. Което би означавало, че става въпрос за 2400 лв. Изследването е поръчано от защитата, но не бе прието за доказателство от съда, тъй като не е било назначено от магистратите.

Следата, водеща разследващите в посоката на обвинението, са печати с датата 18 декември 2013 г., личащи в горния десен ъгъл на ордерите. В долния ляв ъгъл на бланката обаче личи печатният, но непопълнен надпис „199_г.“

Ivan Stoikov order KTB
Ivan Stoikov order KTB

Според заключението на ангажирания от адвокатите експерт „времето на полагане на подписите от свидетеля Бисер Лазов върху процесните осем броя разходни касови ордери, на които е поставена с щемпел датата „18 DEC 2013“, не съответстват на датата 18 декември 2013 г. Подписите са положени в периода, обхващащ и 1998, и 1999 г.“

„На разходните ордери личи подписът на свидетеля Лазов като главен счетоводител, какъвто той е до 1999 г. През 2013 г. той е финансов директор“, допълни по този повод пред съда един от адвокатите на Киров – Татяна Дончева.

Разнобой в експертизите

Съмненията, свързани с датата, на която са изготвени въпросните документи, не са изчистени от изготвените до момента 3 съдебни експертизи, само една от които потвърждава тезата на спецпрокуратурата. Впрочем, тя също е частна. Заради противоречивите мнения на вещите лица, в момента се изготвя 5-орна експертиза в Научноизследователския институт по криминалистика в МВР (НИКК). Срокът за изготвянето ѝ изтече в деня на последното съдебно заседание по казуса, но заключения не бяха представени.

В момента не е известно нито какво се случва с ключовото за цялото дело изследване, нито кой го прави. В постановлението за изготвяне на експертизата е посочено единствено, че „началник на сектор „Експертизи“ в НИКК ще определи вещите лица“. Обичайната практика е те да бъдат назначавани поименно.

Опресняващите се показания на Лазов

Спорните документи са предадени на разследващите с протокол за приемно предаване от касиерката Юлия Илиева, която случайно ги открила сред личните си вещи. Те не са открити при обиските на КТБ или на някои от т.нар. „кухи“ фирми, за които прокуратурата твърди, че са били част от схемата по източването на банката.

Първоначално тези ордери престояват около 5 години в Софийската градска прокуратура, която така и не преценява, че биха могли да бъдат годно доказателство. Това се променя в момента, в който те са пратени на спецпрокуратурата. Делото е образувано в края на миналата година, а на 9 и 10 януари следват и арестите.

Променят се и показанията на Лазов за тях. През 2015 г. той заявява в показанията си: „Предвид големите по размер суми сигурно е трябвало тези плащания да бъдат все пак документирани или може би самият Василев е искал това“. През 2019 г., основният свидетел е доста по-конкретен: „Специално при този случай Василев искаше да се оформи някакъв вътрешен документ, така че за всяка предадена сума оформях РКО и в него записвах „коледна премия“, както ми беше казал Василев“.

Според близките на задържаните, които изпратиха заключенията от неприетата от съда частна експертиза до всички висши представители на трите власти в страната, става въпрос за „разходни касови ордери от 1998 г., върху които те (обвиняемите) саморъчно са удостоверили с подписа си, че са получили пари в брой като „коледни премии“ в размер от 250 000 лв. до 450 000 лв., общо 2 400 000 лв. Едно уточнение: това са неденоминирани левове!“

Брекзит по пътя към забравата?

London-in-Pirotzka-2-str-Reduced--300x247Георги Папакочев, Блог

Все още помним, как след изненадващия референдум през юни 2016-та  ентусиазираните от минималното „да“ в допитването  британски вестници вече гърмяха със заглавия: „Англичаните взеха своето решение“, „Поемаме контрол върху страната си отново“, „Континентът – откъснат“  и други подобни, а наречените малко по-късно „брекзитиъри“ ударно започнаха да свалят звезди от небето за онези скептични британци, които все пак се опитваха да разсъждават реалистично.

И резултатите не закъсняха. Още в първия ден след референдума световните пазари реагираха бурно на решението за Брекзит, в резултат на което от борсите светкавично се „изпариха“ три милиарда долара, а бизнеса се озова на ръба на паниката. Тогава всички очакваха, че Брекзит ще се превърне в първостепенно глобално събитие, което ще детонира криза в световната икономика.  През следващите месеци обаче, събитието бързо се сви единствено до европейско, а към днешния ден то вече не изглежда дори и такова.

Разочарования

Очакванията от днешната съдбовна дата за напускане преди две години бяха, че курсът на британската лира вече ще е хаотичен, а валутните пазари, при отброяването  на последните минути от европейското битие на Острова, ще правят трескаво окончателните си изчисления за печалбите, а и загубите си около Брекзит. Днес обаче, не се наблюдава нищо подобно. Просто световните пазари и борси от дълго време гледат на британското напускане на ЕС по-скоро като на регионален европейски проблем. Защото сега върху обменния курс и цените на акциите много по-сериозно влияние имат доста по-сериозни фактори, отколкото е Брекзит. За това може да се съди от промяната в поведението на централните европейски, а и световни банки, които спряха да „затягат“ валутната си политика около напускането и вместо това започнаха да се занимават основно с овладяване спадовете в цените на държавните ценни книжа и засилващото се напрежение в търговските отношения между САЩ и Китай.

А и медийната шумотевица около Брекзит вече стана наистина  прекалена – медиите изглежда започнаха да разбират, че фактическото значение на самото напускане едва ли ще продължава да бъде толкова важно новинарско събитие.

Защо Брекзит стана пресилено събитие?

Първо – към днешна дата опасността от т.нар. „твърд Брекзит“ или „Брекзит без споразумение“ практически не съществува.  Сериозни икономисти прогнозират, че вероятността това да се случи е между пет и 10 на сто. Аргументите им са, че освен  част от британските Консерватори, нито една друга политическа партия  не подкрепя подобен вариант. Обратно, британският парламент е все по-склонен да приеме доста по-мек вариант от този на  министър-председателката Тереза Мей. От дебатите и гласуването на предложените от нея пет алтернативи тези дни, вариантът за напускането, или по-скоро за оставането в митническия съюз на Европа, загуби с най-малко гласове! При подобно положение, човек е трудно да си представи по-мек Брекзит, все пак. Затова борсите и пазарите вече се обзалагат върху прогнозите си за „мек“, „много мек“ или просто за „никакъв Брекзит“. И имат основания за това, защото състоялото се завчера гласуване в британския парламент говори за нарастване на вероятността от  втори  референдум или от предсрочни избори, които от своя страна ще предизвикат нов референдум.

И още.  През юни 2016 година пазарите и борсите се опасяваха, че Брекзит ще даде начало на т.нар.“ ефект на доминото“, сиреч след Великобритания и други членки на ЕС ще се наредят на опашка за напускане на съюза. Неслучайно тогава медиите вкараха в езикова употреба на нови съкращения като „Фрекзит“ за Франция, „Итекзит“ за Италия, а местните български медии дори допуснаха вербално и възможен „Булзит“. До днес нищо подобно нито се случи, нито ще се случи. Дори повече – ЕС не само не се разпадна, както очакваха крайно десните партии в Европейския парламент, но успя да демонстрира и завидно единство при отстояване на позициите в сложния преговорен процес за Брекзит. Не се случиха както „домино ефекта“, така и европейската „снежната лавина“ от напускащи страни. Просто 28-те си дадоха ясна сметка, че силата им е в единството. Което, всъщност, успя да превърне Брекзит от глобална заплаха в болезнен, но единствено континентален проблем.

Вероятната поука

Светът, всъщност, получи отговор на основния си  дали  напускането на Великобритания ще раздели и в крайна сметка ще съсипе ЕС.  До днес това не се случва. И затова, може би, Брекзит постепенно ще потегли към забравата.

15 години юношеско поведение в НАТО. Време е да пораснем

Педиатрите казват, че хората не помнят живота, който са живели преди навършването на 3 години. Това означава, че българските гласоподаватели, които ще гласуват за пръв път през май, на практика не помнят България преди тя да стане член на алианса през 2004 г. 

Кога “порасна” толкова нашата натовска България, бихме могли да се зачудим на факта, колко бързо си върви времето, както правим, когато се оглеждаме в изкласилите си деца. Преди да станем обаче член на атлантическото семейство имахме трудно детство в наследените от съветската окупация и комунизма трайно зацапани пелени и е хубаво да си го припомним. Който не помни лично, поради спомената възрастова причина, може да се запознае със свидетелствата на онези, които са преживели зачеването, раждането, и прохождането на българското членство в Северноатлантическия алианс.  

Решаващата, определящата крачка за самата идея някогашният най-верен сателит на Москва в региона да прекрачи прага на най-могъщия военен съюз в човешката история и да се озове с гаранция за сигурността си, каквато през своята дълга история България и българите никога не са имали, беше направена през юни 1999 г. Заслугата за приемането ни в НАТО автоматично си приписват  по календарни причини другарите от епохата на монархо-социализма заради факта, че бяха на власт по време на съответната церемония по приемането ни. Но с нас едва ли щяха да се церемонят западните държави, ако не бяхме дали доказателството за българската пригодност да бъдем защитник на обща цивилизационна кауза, каквото даде София в апогея на натовската операция по усмиряване на режима на Милошевич. 

Ако споменатите по-горе дейци на монархо-социализма се записаха формално в историята, то техните предшественици на практика предпоставиха членството ни в организацията. Натровени от новичока на боричканията в прегазеното от  братоубийствени вътрешни войни дясно политическо пространство ние имаме склонност да не забелязваме през пушилката в обратното огледало на историята тандема Иван Костов и Петър Стоянов. Те бяха на трудния пост като премиер и президент в годините, когато се решаваше бъдещето ни и бяха поставени пред избор: дали да бъдем с Русия, която вероломно използва гостуването си в бивша Югославия като умиротворител, за да се опита да провали военната операция на Алианса или да застанем на страната на справедливата кауза, мотивирала военните удари срещу геноцидно разпасалия се против косоварите сръбски съюзник на Москва. 

Иван Костов и Петър Стоянов, каквито и разногласия да са имали, се проявиха в онзи момент адекватно на висотата на историческата си отговорност.

Като добавим и готовността на обществото да ги подкрепи (и обратното в рамките на тази дифузия), проклятието България да попада на страната на губещите от близо век и нещо насам най-сетне беше “развалено”. Доказа се, че не сме “урочасани”. В резултат на това само месеци по-късно в София дойдоха да ни го заявят един след друг лидерите на Великобритания и на САЩ Тони Блеър и Бил Клинтън. 

Авторът на тези редове попита веднъж командващия на косовската операция ген. Уесли Кларк дали това щеше да се случи, ако през юни 1999 г. България не беше отказала на Русия сътрудничество в плановете й да използва въздушното ни пространство за десант на летището в Прищина и така да провали военното усилие на западните сили. Генералът потвърди с категоричността на военен: не, нямаше се случи. 

На онези, които и днес се бият в гърдите, че ЕС е ляв политически проект и дължим на левите благоволението да бъдем приети и в този клуб на богатите западняци, трябва да бъде припомняно, че без да бяхме приобщени към Северноатлантическия пакт щяхме да видим отвътре Брюксел като Иванчо от вица за баща му, който му обещал велосипед – може, ама “друг път”. 

На късопаметните е хубаво да се опресни спомена и за най-критичния момент в навечерието на приемането ни. Това беше намерението на премиера Симеон Сакскобургготски да назначи на измислен за целта пост в своя политически кабинет бившия шеф на разузнаването и кандидат за шефския пост в БСП Бриго Аспарухов. Ако това беше станало, Аспарухов щеше да стане нещо като некоронован цар номер две в областта на националната сигурност. Наложи се премиерът да избира между своя фаворит  и…членството ни в НАТО. Нещо от този род са му съобщили западните дипломати, пред чиито аргументи в крайна сметка бившият монарх отстъпи с видимо нежелание.  

Трябва да съм напълно честен и да призная, че предисторията на приемането ни в НАТО натежава повече в рамките на краткия обзор не от някаква склонност към “любопитното” и “инфарктното” в тази сага. Истината е, че за 15 години членство “интересното” в разказа за натовска България е по-скоро разочароващо. Поне за автора на тези редове, който беше сред неколцината създатели на Атлантическия клуб, но го напусна след нахлуването в неговите редици на едни по-по-най-натовски другарки и другари под щедрия звън на монетите, които започнаха да се сипят по коктейли и приеми, заплатени от проруската корпорация Мултигруп.  

Сега е модерно да се вайкаме, че ни заплашва опасността да се озовем в изоставащия отбор на една Европа на “две скорости”. Но малцина признават, че отдавна сме в отбора на маргиналите в НАТО. Не само по спънати темпове на превъоръжаване по натовски стандарти, но и по далеч по-важен показател. България е практически постоянен член на невидимата за простото око на “простите” гласоподаватели група на “коалицията на нежелаещите” да се изправят пред основното, руското предизвикателство. 

София отказа да се включи в предложената от САЩ система за противоракетна отбрана. Заговори ли се за някаква допълнителна форма на натовско присъствие на българска територия, в системно заразяваната с руската пропаганда публичност веднага започват да бият като на погребение “православни” камбани. Макар че жив американец не се вижда извън българските бази, в които се намират американски специалисти, кресливи борци за евразийско развитие на България водят шумни битки с американския призрак. Това им е работата, но на българските власти и институции би трябвало да им влиза в работата да опонират на антиамериканската истерия. Вместо това наблюдаваме поощряваща врякащото малцинство институционална апатия, която граничи със съучастие с целите на руските подстрекателства, преследвани с методите на хибридната война. 

Статистическите данни показват спад, но все пак преобладаваща подкрепа на българите за факта, че сме се прислонили под  натовската егида ( т.е. под щита на Зевс). Ако се сравним със съседите ни, от чиято митология заимстваме думата егида, ще открием, че при сходни показатели по територия и при не много голяма разлика като икономика и население в тяхна полза, те притежават близо 100 ( сто ) пъти повече единици бойна авиация от нас. Не се чуват протести в Гърция, че се харчи народната пара, макар южняците да са сред световните шампиони по изнамиране на поводи за протести.

Не пледирам за нищо подобно в нашия случай. Но е видно, че ние май не се чувстваме застрашени. Живеем си спокойно и с шепа летящи бракми, проектирани и произведени в епохата на колониалната ни подчиненост на покойния СССР. И защо ни е толкова безгрижно на сърцето?

Отговорът е очевиден: ние сме в НАТО (не че гърците не са). Явно това ни е достатъчно. 

Понеже друго не ни остава, трябва да приемем празнично това косвено признание като комплимент към българското атлантическо приобщаване, гарантиращо спокойния ни сън. Трябва обаче да спрем с юношеско оправдание като 15 годишни членове, консумиращи позитивите на факта, че ги пускат в клуба на батковците, от които чакат защита срещу всеки побойник.  

Ако искаме да пораснем и да ни уважават истински, а не “служебно” – и най-вече да си извоюваме самоуважението, ще трябва да престанем да се държим като подрастващи, които не знаят на кой свят живеят. https://debati.bg/spetsialno-za-debati-bg-15-godini-v-nato-vreme-e-da-porasnem/