Направихме малка крачка напред. Намаляха войнствените мнения – „ако не направим ние правителство, няма да има правителство…“ Замени ги друга мантра: „На изборите гласувайте за нашите. Ако не спечелят нашите първо място, компромис и правителство няма да има.“
В предизборна кампания е така – твърди се всичко. Българската политическа криза се дължи на обстоятелството, че след изборите продължаваме да говорим и да вършим същото, каквото и по време на кампанията.
Това са пети поредни избори – след предходните четири не можа да бъде формирано успешно правителство, което да води конкретна и перспективна политика за управление на страната. Четворната коалиция се оказа „квадратура на кръга“ – по много причини.
В неделя избираме пети пореден парламент – за последните две години. Нека всеки призовава да се гласува за неговата партия (коалиция). Нека се плашим взаимно – „ако нашите не спечелят, отиваме на шести поред избори…“
Приемам всичко това до неделя вечер. Оттам нататък идва времето на разумен и практичен диалог за създаване на работещо правителство. Който и да се е оказал на първо място.
Продължаването на „служебното управление“ след 2 април няма просто да бъде удължаване на едно мъчително безвремие. В българската политическа система настъпват – и ще настъпят с още по-голяма сила – необратимои промени, които няма да се харесат на партиите – нито на тази на първо, нито на тези на второ и трето място.
Тези промени ще се харесат само на издигналите лозунга – „Колкото по-зле, толкова по-добре“.
Българският избирател има много кусури в качеството си на гражданин – обсъждали сме ги неведнъж. Сред тези кусури обаче не присъства наивността…
Всеки един от нас изпитва на гърба си последствията на политическата импотентност, маскирана зад благовидни обяснения от високопринципен, идеологически характер.
През април 2021 г. неочаквано голям брой хора гласуваха за партията на шоуто – ИТН. През юли 2021 г. същата партия стана първа политическа сила. През следващите месеци сценаристите и сайбията им обилно се изплезиха на електората. Капризничиха, философстваха (да, Боже мой…!), вилняха вътре и вън от парламента.
През ноември 2021 г. първа политическа сила беше вече Продължаваме промяната… През октомври 2022 г. ИТН остана извън парламента. „Тя танцува само едно лято“ – имаше такъв филм навремето, сякаш правен за партията на шоуто…
ГЕРБ и ПП не са непосредствено застрашени от толкова светкавичен упадък, какъвто преживяха пишман политиците в неравноделен такт. Но не са и застраховани…
Вече две години хората гласуват за да бъдат управлявани. Вече две години хората показват категорично, че в своята съвкупност избирателите не приемат крайните политически позиции. Нито са склонни да подарят триумфална победа на „партиите на промяната“, нито са склонни да подкрепят категорично статуквото.
Хората еднозначно гласуват за умерен, разумен вариант на обществена и политическа промяна. Те искат „партиите на статуквото“ и „партиите на промяната“ да се споразумеят и да създадат умерено, фиксирано върху приоритети правителство на преход към една нова обществена и политическа ситуация в България.
Нова, защото включва няколко млади поколения, които се въздържаха от политическо участие в продължение на доста години. Нова, защото моделът на олигархично управление, заченат през 90-те години и достигнал върха си през второто десетилетие на 21 век е напълно изчерпан – включително по геополитически причини. Но замяната на този модел с истински обществен договор хората искат да постигнем разумно, спокойно и договорено – а не с революции и улични безобразия. Защото знаят, че с революции нищо добро не се постига.
Не вярвате ли? Ами вижте тогава къде са главните герои на революцията от 2020 г. Да ги виждате някъде на почетно място в политическия процес? Не, не можете да ги видите изобщо.
Българският избирател си дава сметка, че обществото е обезкървено – демографски, политически и от гл. точка на кадърен политически и обществен елит. Затова в своята съвкупност избирателят иска разумна, умерена, категорична и необратима промяна. «On s’engage et puis… on voit» – бил казал Наполеон – „Да почнем, пък после ще видим…“
Без да е изучавал специално Наполеон, българският съвкупен избирател мисли нещо подобно. Той разбира, че е в блатото, че го управляват „пет за четири“ шепа зелени чорапи заедно с кръчмаря на базата… Разбира, че досегашните (статуквото) имат опит, но носят голям товар от миналото си. Разбира, че новите (промяната) имат голямо желание, но мислят, че „всичко което хвърчи се яде“… Затова съвкупният избирател иска двете страни да си надвият на ината и да направят съвместно управление – за извеждане на страната от задънената улица.
Не пет – сто и пет пъти да питате хората на избори какво искат, все това ще ви кажат – искат споразумение за управление на страната. Но – нека да е ясно! Кредитът на доверие към днешните политически актьори се изчерпва.
Ако могат нещо да направят – да заповядат. Ако отново кажат – „не, не ми харесва, ще се видим наесен“, наесен ще се видим за да ги изпратим да си правят компания с ИТН. Българинът е търпелив, но не е за подигравка…
В неделя хората ще гласуват за излизане на България от задънената улица. Няма значение кой ще бъде първи, кой ще бъде втори… И първият, и вторият ще трябва да седнат на една маса и да се споразумеят за управлението на страната. Защото поредният абортиран парламент може да доведе не просто до нови поредни избори. Той може да доведе до нарастващо като лавина убеждение, че тази политическа система не работи. И тогава – жална ни майка! Защото няма резервна политическа система, която да „сработи“. Който твърди друго е или наивник, или зложелател на българите.
В неделя хората ще дадат мандат за управление под условие – условието е партиите да се договорят. Не подритвайте отново този мандат г-да политици! Може да се окаже, че си ритате хляба по улицата…
Безтактно е да съветваш познати и непознати за кого да гласуват. Кога човек неусетно прави своя избор, сетне се втвърдява, губи разум и става проклет привърженик на някаква партийна платформа.
Не принадлежа на никаква партийна структура, но съм част от друга, далече по-сложна, изпълнена с дълбок смисъл. Нарича се народ. Не можеш да развиеш ДНК спиралата на дедите си и я навиеш отново на пръста си.
Не се изтезавам с въпроси, защо предпочитам този политик, пред онзи. Помпозно е, дори незряло, да гласуваш по симпатии за личности, когато 30 процента от населението още се колебае за посоката, изток или запад. Евро или лев.
Заприличали сме на ротата на Швейк, в която всеки крачи със свое темпо и пее каквото му хрумне. Разочарованият и разгневен от себе си българин, неизбежно влиза в конфликт с другите. Опитва се да накаже “маскарите”. Отмъстително не гласува.
С такъв психичен статус гласуваме.
Надежда за промяна? Каква промяна, глупостта има хипнотична сила. Човекът под хипноза може да извършва само прости, машинални действия.
Утре се очаква да размислим и посочим правилните личности. Малцина знаят, че желаното благоденствие винаги закъснява или въобще не пристига. Птицата на щастието е кацнала далече от хората.
Други виждат черноморски миражи…вярват, че на хоризонта ще изплува благоденствието. Но от мъглата изплуват крайцери или идиотски коминтерновски директиви. И никога благоденствие.
Вече е ясно, че една трета от народа ни разполага с мозък на гущери. Излиза, че на изборите ще имаме древен палеонтологичен сблъсък – бозайници срещу гущерообразни.
Философите ни подмятат, че човешките общности се променят единствено от възникнала необходимост. Не очаквайте да настъпи финал на необходимостите. Тук аналогията с бездънния космос е уместна.
Какъв сладък ужас. Живеем на планета, където стремежите на човешкия вид нямат край. Гадаем за началото. Така сме устроени, планираме,сякаш сме безсмъртни, а нехаем за бъдещето. Тъй се зараждат ураганите, метежите, революциите, воините, изгорената земя…и пустините.
Добре, вече имаме нашето ноу-хау, невъзможност да управляваме себе си. Регистрираме системен изборен провал. Изборна констипация, от която не може да произлезе едно добре оформено – правителство. Тълпите говорят едновременно, ръкомахат и не са в състояние да изберат вожд.
Следващата серия избори в България ще бъде скучна. Не е страшен изкуственият интелект, но винаги нащрек с естествения. Машината не бърка. Само човекът се побърква. Преструва се, измислил е театъра, киното. Плаче и се смее насила. Лъже. Играе предизборни роли със слаби актьори, сценаристи и режисьори от опротивелия, старомоден Мосфилм.
П.П.
Вдигнете челна стойка и запазете равновесие. Така освежени, мозъчно кръвоснабдени, без нужда от грим и руж по бузите, напред към урните. Приятно гласуване. И на всички българи, намерили дом, нейде из западните демокрации. И на вас, мои деца и внуци, открили своето Елдорадо в Колорадо.
Крайно време е да спрем да се наричаме малка държавица. България е важна и способна. За разлика от част от политическия ѝ елит. Мислете за този парадокс, когато отивате до урните в неделя. Коментар от Александър Детев:
Изпращаме поредната вяла предизборна кампания. Ако не и най-вялата досега. И то на фона на агресивна и унищожителна война, която се води пред прага ни, на фона на грандиозни геополитически промени и противопоставяния, на фона на невиждан по скоростта и обхвата си технологичен и енергиен преход.
Всичко това се случва по света, разбира се. Според голяма част от българските политици самата България няма нищо общо с тези процеси. Повечето я представят като една малка и незначителна държавица, твърде ограничена в способностите и капацитета си, за да се меси в решенията на „големите“. Тя трябва единствено да заляга пред големите процеси в света, евентуално някак тарикатски да успее да им отговори. Но в никакъв случай да не участва в тях.
„Твърде малки сме, за да се месим“
Да започнем с войната. България трябва да запази неутралитет по отношение на войната в Украйна, призовават редица политици начело с президента Румен Радев. И се опитват да ни внушат, че сме твърде малки и незначителни, за да се месим, камо ли да изпращаме оръжия на нападнатата от агресора Путин страна. Дори да се абстрахираме от моралните и политически съображения,
България има една от най-внушителните военни индустрии в цяла Европа, особено що се отнася до производството на боеприпаси. И да, българската военна помощ за Украйна има ключово значение за хода на войната. Призна го дори украинският външен министър пред германския вестник „Ди Велт“.
България носи отговорност пред своите партньори от НАТО и Европейския съюз, които разчитат на гласа и позицията ѝ. Все пак тя е 10-ата по територия страна в Общността (от общо 27) и 15-ата по население – по-голяма от държави като Австрия, Чехия и Нидерландия и по-населена от Дания, Финландия и Ирландия. Крайно време е да спрем с клишето за малката държава – то просто не отговаря на истината.
По отношение на важните социални, икономически и обществени теми най-шумни са тези кандидат-депутати, които се държат като вождове на някое изолирано островно племе. За тях най-големият страх и най-голямата опасност е някоя „зараза“ от останалия свят да проникне на острова. Например еврото и еврозоната, които очевидно ще са водещо плашило не само на тази, но и на следващи кампании.
Еврото ще ни съсипе, разпалено обясняват въпросните. Все едно българският бизнес и икономика не са достатъчно способни да се адаптират към общоевропейската валута, която се използва в 20 от 27-те страни членки. Днес всички те са с по-добре развита и интегрирана икономика от България, включително заради членството си в Шенген и еврозоната. Защо не и ние?
Демонизират се и дебатите за повече човешки права (що се отнася до домашното насилие и ЛГБТИ общността например) като нещо външно и чуждо на народа ни. Сякаш защитата на същите тези човешки права не е допринесла значително за това всяка година държави като Финландия, Дания и Исландия да оглавяват Световния доклад за щастието на ООН. Защото повечето хора там се чувстват защитени и приети. Нима българите не заслужават същото? Без значение от пола, сексуалността и етноса си.
По отношение на инфлацията и зеления преход се обсъждат предимно възможностите за тарикатлък – как да успеем да завъртим нещата така, че въглищните централи да работят възможно най-дълго, като напълно се игнорират въпросите за здравето на хората, които се трудят там и живеят наоколо. В „малка и незначителна България“ нямаме ресурс да мислим за здравето на хората. Поредна лъжа.
Лъжа е също така, че мерки като таван на цените, ограничения на вноса и подобни анахронизми ще помогнат на хората да живеят по-добре. „Никога през последните 4000 години, когато е бил прилаган навсякъде по света, таванът на цените не е бил успешен“, казва икономистът Агустин Ечебарне. Дори да сработят сега, тези решения са временни и няма да променят стандарта на хората.
За да престанем да кретаме на опашката в Европа под етикета „най-бедни“, имаме нужда от сигурност за бизнеса чрез добро правосъдие, иновации и по-малко бюрокрация. Не е нужно водещите международни организации да ни го повтарят при всеки доклад за страната, достатъчно е да погледнем в огледалото и в собствения си опит, за да се убедим, че е така.
Никога няма да забравя как шеф на голяма австрийска компания ми отговори на въпроса защо имат клонове в Гърция и Румъния, но не и в България: „Защото веднага ми поискаха 10% под масата“.
Седем въпроса
Да се върнем на външнополитическите позиции. В началото на последната седмица на кампанията ДВ изпрати седем въпроса за външната политика на България до политическите партии, които според социолозите най-вероятно ще влязат в следващия парламент:
Трябва ли България да приеме еврото възможно най-скоро и защо?
Как България трябва да адресира критиките на Нидерландия и Австрия относно корупцията, правовата държава и нелегалната миграция, с които беше аргументирано налагането на вето за присъединяването на България към Шенгенското пространство?
Трябва ли Владимир Путин да бъде изправен пред международен трибунал за военни престъпления, както предполага издадената от Международния наказателен съд заповед за арест на руския президент?
Какви допълнителни мерки трябва да предприемат България и другите страни от ЕС, за да защитят украинския народ, включително и българското малцинство в Украйна, от руската агресия?
Какви стъпки трябва да предприеме София, за да намали напрежението със Скопие и да гарантира добросъседските отношения?
Какви мерки и политики трябва да приложат държавите в ЕС, за да спазят поетите ангажименти в Парижкото споразумение относно изменението на климата и да предотвратят климатична катастрофа?
Каква политика трябва да води Европейският съюз, за да се противопостави на нарастващото политическо и икономическо влияние на Китай?
Парадоксът
Това са важни въпроси както за България, така и за цяла Европа. Въпроси, на които всеки политик с визия трябва да има отговор. Нали? Е, до публикуването на този текст получихме отговор от едва една от партиите*. Останалите вероятно са твърде заети да дебатират цената на краставиците. Или да ровят в някакъв учебник за шести клас.
Крайно време е да спрем да се наричаме малка държава. И да се държим като незначителна такава. Защото не сме и защото по този начин зачеркваме всичко, постигнато от предците ни, на които иначе поднасяме цветя и се кланяме. България е важна и способна. За разлика от част от политическата ѝ класа. Мислете си за този парадокс, когато отивате до урните в неделя.
Ремонтът на жълтите павета продължава и в момента.
Главната дирекция “Борба с организираната престъпност” (ГДБОП) в МВР е извършила претърсвания на пет адреса в София в четвъртък. Акцията е част от разследване на Европейската прокуратура на възможни злоупотреби и корупция със средства на ЕС при възстановяването на историческия център на столицата и ремонта на жълтите павета.
Институцията, ръководена от Лаура Кьовеши, подозира, че в случая са нанесени щети за поне 3 милиона евро.
Пренареждането на емблематичната настилка на бул. “Цар Освободител” предизвика вълна от критики миналата година, след като работници бяха заснети да чупят паветата, които представляват културно наследство.
Столичната община (СО) първоначално отричаше, че ремонтът е некачествен, но в крайна сметка изпълнителите му бяха принудени да го направя наново. Към момента той все още не е завършен.
Свободна Европа потърси в петък СО за коментар, но оттам казаха, че нямат информация за действията, извършени от разследващите
Европейската прокуратура съобщи, че води разследване с кодово наименование “Пътят на жълтите павета”, по което има данни за корупция и лошо управление на европейските средства, отпуснати на местната администрация за проекта за ремонт на стария център.
“Европейската прокуратура започна това разследване “служебно” през есента на 2022 г. по информация от медиите. В процес на проверка от Европейската прокуратура са договори, сключени между Столичната община и две търговски дружества, след проведени обществени поръчки”, се казва в прессъобщението.
Първият договор е от 2018 г., който предвижда ремонт на бул. “Цар Освободител” и пл. “Народно събрание”. След като по него са направени “редица плащания”, той обаче е прекратен по взаимно съгласие през 2020 г. Официалната причина е “несъответствие между условията на договора и инвестиционния проект”.
“Отбелязано е също така, че строителните дейности могат потенциално да нанесат щети на Централния военен клуб в София, построен през 1907 г., който има историческа стойност. Въпреки това около 3 млн. евро (6 млн. лв.) са платени на изпълнителя, без неустойки за просрочие”, съобщават от европрокуратурата.
Следва подписване на нов договор с нов изпълнител, но при същите условия. Втората фирма иска аванс от 750 000 евро за ремонта на жълтите павета, но тази сума все още не е платена от СО. Европейските разследващи отбелязват още, че експертиза, извършена от регионалното министерство, е заключила, че “паветата са лошо положени и има и напукани павета”.
“Лошото качество на рехабилитацията на емблематичните павета, датиращи от 1908 г., заедно с липсата на проверки от страна на градската община, биха могли потенциално да генерират допълнителни разходи, според финансовите документи, предоставени на Европейската прокуратура.”
По разследването има данни за представени от изпълнителя на проекта “фалшиви документи с невярна информация, удостоверяващи, че работите са извършени в съответствие със спецификациите, което е довело до неправомерни плащания”.
Понеже петите за две години парламентарни избори в България едва ли ще преодолеят политическата парализа, най-вероятно в изборната нощ основният печеливш от ситуацията ще е президентът Румен Радев и това ще продължи да има последици за външната политика на натовската държава, докато в Украйна тече война.
Не е съвсем ясно какви са целите му. Той е хлъзгава и представяща се в различни роли личност, но никой не се съмнява в амбицията на 59-годишния бивш пилот да дърпа конците в управлението и да остане в политиката след края на мандата му през 2026 г.
Това пише брюкселското издание „Политико“ в обширна статия по повод предстоящите в неделя парламентарни избори, но този път тя се занимава изключително с държавния глава под заглавие „Републиката на Радев: Безизходицата в България дава власт на нейния неуловим президент“.
Авторите Боряна Джамбазова и Антоанета Руси посочват, че според механизъм на изданието за обединяване на резултатите от социологическите прогнози на 2 април ГЕРБ и „Продължаваме промяната“ – „Демократична България“ ще получат по 26%. Следват ги ДПС (14%), „Възраждане (13%) и БСП (8%), а „Левицата!“ е на прага да излъчи депутати с 4%.
„Което прави много вероятно властта отново да бъде концентрирана в ръцете на Радев за известно време, докато балканската страна върви към шести избори“, е изводът на „Политико“.
Почти неизвестен и въпреки че през 2016 г. навлезе без опит в обществения живот, той бързо показа значителна политическа сръчност и склонност към влизане в привличащи вниманието спорове, продължават авторите.
Те обръщат внимание на множеството критики срещу него, че е агент на проруско влияние в България, и изброяват негови изказвания и позиции в тази посока. Но веднага следват и уточнения, че в Брюксел Радев одобрява общи позиции на европейския съюз и НАТО срещу руската агресия и няма нищо против назначените от него служебни правителства да увеличават производството на военнопромишления комплекс на България „за нашите нужди и тези на съюзниците“.
Най-вероятно това се е отразило тежко на рейтинга му – от 51% одобрение през февруари 2022 г. той е слязъл на 36% през декември, сочат данни на „Алфа рисърч“. На фона на останалите политици това съвсем не е лош резултат.
В статията Димитър Бечев (гост-изследовател в Carnegie Europe) и Даниел Смилов (Центъра за либерални стратегии в София) дават по-нюансирана оценка на говоренето и политическата игра на Радев.
Според Бечев това е „популистка реторика, целяща да се хареса на проруските избиратели в България, които са доста“, но „в международен план Радев е по-малко твърд проруски политик, отколкото критиците му твърдят“. „В края на краищата България не спря да изнася оръжие за Украйна дори и след идването на власт на служебния кабинет, назначен от Радев“, допълва той.
Даниел Смилов отбеляза същото: „Основният проблем с политиката на Радев е, че тя разпалва пропутинските симпатии сред широката общественост, тъй като те чуват това от президента на страната. Но България пак ще изпраща оръжия въпреки призивите на Радев.“
„Той е политик, който използва максимално всяка възможност да подсили позицията си и да увеличи влиянието си“, казва и Боряна Димитрова, управляващ съдружник в Alpha Research, описвайки го като „последователен и твърд оператор“. „По време на мандата си като президент той успя да обтегне отношенията си с почти всички политически партии“, каза Димитрова. „Политико“ обяснява, че Радев не желае да прави отстъпки пред политическите си съперници или дори партии, които са го подкрепяли в миналото.
Димитър Бечев насочва вниманието към това как политическата криза е разкрила институционален проблем: служебното правителство е отговорно за планирането на следващите редовни избори, но законът не предвижда никакви проверки и баланси, които да държат президента или неговите назначения отговорни за вземането на дългосрочни решения за бъдещето на страната. Това позволява на Радев да упражни неочаквано здрав контрол върху властта и му дава шанс за признание в чужбина, тъй като той представлява страната на всички големи събития и форуми.
В заключение „Политико“ пише: „Политически анализатори прогнозират, че Радев няма желание да се отказва от политиката след края на мандата си през 2026 г. Бечев казва, че Радев играе дълга игра. „Той е сравнително млад и се радва на известна популярност. Пред него няма други перспективи извън политиката.“ Но и напомня, че в българската политика няма прецедент бивш президент да е използвал поста като успешна платформа за собствен политически проект или партия.
Димитрова очаква да види повече и от политическите му амбиции. „Мисля, че той може да се опита да се позиционира като обединяваща фигура за проруските партии и поддръжници в България или да замени социалистическата партия“, казва тя с предупреждение политическите лидери да го следят внимателно. „Все още е рано да се правят прогнози. Но не бих подценила Радев като фактор на българската политическа сцена.“
Пацифистката реторика на БСП и „Възраждане“ би прозвучала искрено, ако бяха организирали протести срещу руската агресия срещу Украйна.
Политическият философ Ернесто Лаклау свързва популизма с т.нар. празни означаващи (empty signifiers). Това са образи, термини или понятия, чиято връзка с отразяваната от тях реалност е прекъсната. Такива са например претенциите на една диктатура, че осигурява на хората свобода и справедливост. Те наименуват някаква несъществуваща реалност и затова нямат никакво покритие в действителността.
Всеки, попаднал безкритично в паяжините на подобни празни идентификатори, вижда в тях надежда за решаването на своите лични проблеми. Но проблемите на хората са различни и колкото по-разнообразни са те, толкова по-вероятно е единственото общо между тях да остане това, че са неразрешени или неразрешими.
Това формално сходство позволява на един конкретен проблем да олицетвори цялата тоталност от всевъзможни човешки проблеми. По този начин термини като „хляб“, „земя“ и пр. са ставали обединителни центрове, около които е изкристализирал символичният субект „народ“, в противовес на неспособната да реши проблемите му държава. Така се конструира обща идентичност и общ враг. Кои конкретни термини ще ги олицетворят зависи от специфичната политическа ситуация и нейните личностни проявления.
Когато един конкретен проблем започне да изпълнява подобна обща представителна функция, тя активира множество други проблеми, които дотогава са стоели на заден план. Това се вижда ясно в сегашните протести срещу вдигането на пенсионната възраст във Франция.
Повишаването на възрастовата граница за пенсиониране е само повод да се активират множество други, натрупани в миналото или инспирирани в настоящето недоволства. Това обяснява защо двигателят на тези протести са хора, които ще се пенсионират след 3-4 десетилетия, т.е. които в момента най-малко са засегнати от промяната.
Предизборните кампании на много български партии в последно време също мобилизират подобни празни идентификатори. Чрез тях се цели двоен ефект – партийната маса се разширява и същевременно става по-удобна за ръководството, защото свиква да приема тезите на партийната централа, без да ги подлага на логическа или фактологическа проверка. Да вземем за пример двете най-емблематични партии в това. отношение.
Елегия за БСП
Преди няколко години квалифицирах идейния статус на БСП като „колаж“ от несъвместими политически позиции. С отслабването на електоралната подкрепа за тази партия нейната идейна еклектика започна да поразява не толкова общия политически климат в страната, колкото самата нея. Причината за тази безпътица е неизменната и безусловна зависимост на БСП от фактора „Русия“ (СССР). Този фактор изпразва от съдържание както идентификатора „българска“, така и идентификатора „социалистическа“. В потвърждение на този извод ще разгледам три ключови момента от идейното обезличаване на тази партия.
Първо, БКП се преименува през 1990 г., за да се представи като нова, социалистическа и сякаш европейска партия. В същото време обаче тя се върна рязко в миналото и започна своето летоброене (изразено чрез партийните конгреси) от началото на социалистическото движение в България. При това БСП не се разграничи аналитично от нито един от греховете на своите предшественици, извършени под влияние на СССР и Коминтерна. Нещо повече, партията премълча крайно критичното отношение на нейната предшественица към Руската империя и русофилството в България през целия период от 1891 до 1917 г.
Второ, БСП мълчаливо се отказа от марксизма, без да разобличи неговия революционен подход или репресивните сталински методи за ликвидиране на неудобните. По този начин тя остави да тлее в представите на нейния електорат класовото оправдание за политическото и физическото насилие над българските елити след 9 септември. В същия дух БСП участваше в конструирането на новото общество, без да анализира структурните недостатъци на старото, които доведоха до неговия разпад.
Накратко, БСП не се раздели с нищо от историята на своите предшественички, за да не дискредитира някогашния СССР или дори царска Русия. Тя пожертва лявата си идентичност в името на руската кауза, независимо какъв е режимът в Москва. Тя не проведе пред своя електорат никаква разяснителна кампания относно предимствата на демокрацията и остави своите симпатизанти да чакат по спирките на историята възстановяването на комунизма или „спасител“ от типа на старите комунистически лидери, а в това време влакът на новото общество отнасяше техните синове и внуци все по-напред.
Няма съмнение, че БСП е притежавала нужния потенциал за подобна разяснителна кампания. Показателна е успешната разяснителна кампания на БСП пред читателите на в. „Дума“, целяща да реабилитира монархията като форма на управление.
Тази кампания започна още през 1992 г. и благодарение на нея пропагандната теза на комунизма за тъждеството между монархията и фашизма в Царство България не се пренесе върху личността на Симеон Сакскобургготски. БСП успя да „просвети“ своя електорат за няколко години до степен не само да не протестира срещу появата на наследника на цар Борис III в България, но и да припознае неговото правителство като свое.
Следователно БСП плаща тежък данък на конфликта между нейната формална проевропейска реторика и нейната негласна подкрепа за носталгията към руското присъствие в българската история. Казано с езика на теорията за политическото представителство, БСП не влезе в ролята си на попечител, който се стреми да разшири погледа на своите симпатизанти, съобразно новата политическа реалност в България и света.
Затова значителна част от големия електорат на БСП от началото на 90-те години се сви многократно, а част от него стана лесна плячка на партия „Възраждане“, която по агресивно демонстрира своята отдаденост на руския геополитически интерес.
Какво възражда „Възраждане“?
Тази партия също потърси легитимация в миналото. Тя прие името на легендарното преддверие към новата българска държава – Възраждането. С този акт обаче приликите свършват. Българското Възраждане е период на всенароден стремеж към образование, култура, просперитет и независимост.
Над 600 българи от Османската империя завършват университети във Виена, Мюнхен, Париж, Петербург, Пиза, Хайделберг, Флоренция и т.н. А когато се връщат в България, тези образовани българи се радват на всенародно уважение и почит. Днешните „възрожденци“ стигматизират завършили елитните западни университети като „чуждестранни агенти“ и проявяват агресивно пренебрежение към високото образование и експертността.
Възрожденските предприемачи трупат своето богатство, благодарение на достъпа до широките пазари на Османската империя, Балканския полуостров, Австро-Унгария и поглеждат дори към Великобритания. Новите „възрожденци“ искат да се оттеглим от богатия пазар на ЕС, като обещават просперитет чрез търговия с далече по-слабо развити икономики, предимно поразени от олигархическото наследство на комунизма.
Тази визия е незащитима с икономически аргументи, затова на помощ идва лъжата. Лидерът на „Възраждане“ заяви в интервю от 30 март, че нашата икономика не функционира (колко патриотично!?) и поради това внасяме всичко. Данните от НСИ показват друго: именно износът на България за ЕС и САЩ през 2022 г. е по-висок от вноса.
Ако внасяме повече храни, отколкото произвеждаме, значи изнасяме други стоки, произведени в България. Фрапиращ търговски дисбаланс има традиционно в търговията именно с Русия, където преди войната вносът беше 5-6 пъти по-голям от износа, а сега тази диспропорция е още по-голяма. За възрожденско отношение към истината и прогреса ли става дума тук, или за „диво политическо суеверие“, както някога Благоев нарича русофилството?
„Възраждане“ прилага подобен морален стандарт и към въвеждането на еврото. Правят се катастрофични прогнози за вдигане на цените след приемането на еврото, но не се дава пример за държава, която се е сринала икономически, след като го е направила. Естествено, няма пример и за държава, която е просперирала, след като е ограничила икономическите си връзки с развитите държави.
Приказките за финансов суверенитет в стил XIX век са в пълен разрез с духа на днешното време. С какво например финансовият суверенитет на България в началото на 1997 г. помогна на българския народ да избегне ограбването на неговите спестявания и насладата от месечна заплата от 6-7 долара? На какво основание суверенната тогава България потърси помощ от световните финансови институции и богатите европейски държави, ако и те се ръководят по същата логика от суверенното си право да работят само за финансовото благосъстояние на собствените си народи?
Глобализацията не е продукт на световен заговор, който цели да подчини целия свят на шепа свръхбогати и влиятелни хора. Тя е световен колективен продукт от желанието на хората от цял свят да живеят по-добре, да получават по-качествени услуги, да се движат по-свободно навсякъде Това глобализиране на пазарите няма как да не направи някои бизнесмени свръхбогати или да изправи света пред глобални екологични проблеми.
Но подобни проблеми по никакъв начин не могат да бъдат решени чрез разделянето на света на лагери, чрез силата на оръжията и хибридните войни. Тези и множество други парадокси са плод на несъвместимостта между идентифицирането с геополитическа гледна точка на Русия и публичните наративи на „Възраждане“ за икономически, научен, културен и образователен прогрес.
За съжаление, същото отношение се проявява не само към икономиката, но дори към самия живот на българите. Представителите на „Възраждане“ виждаха в SARS-CoV-2 вирус, който не заслужава специално внимание. Нещо повече, мерките на правителството бяха наречени фашистки, защото ограничават човешките свободи. Същите мерки в Русия и далече по-драстичните мерки в Китай обаче не бяха наречени фашистки.
Всъщност обвинението във фашизъм започна да се появява във всяка държава от бившия социалистически лагер, където има съпротива срещу руските геополитически домогвания. Няма съмнение, че ако правителството беше оставило вируса да се разпространява свободно, обвинението във фашизъм щеше да бъде същото – този път, защото хора са оставени да умират без грижи.
Статистиката на ООН (виж в прикачения файл) показва, че в България за 2 години от COVID-19 са починали 2.5 пъти повече хора, отколкото са всички убити цивилни и военни (от двете страни) в Донецк и Луганск за целия период от 2014 г. до 24 февруари, 2022 г. Неизбежният въпрос е: Чий патриот е онзи, който не се трогва от изгубените животи на толкова българи и нарича усилията за тяхното спасяване „фашизъм“, а в доста по-малко жертви от друг народ намира достатъчно оправдание за нахлуването на руските войски в Украйна и последвалата заплаха за световния мир?
Партиите на мира?
Както БСП, така и „Възраждане“ са откроени от президента като „партии на мира“, тъй като са против изпращането на българско оръжие в Украйна. Желанието да не се помага на нападнатия народ отдавна се коментира като военна подкрепа за по-силния, за агресора.
Цялата пацифистка реторика на тези партии би прозвучала искрено, ако те бяха организирали протести срещу руската агресия, срещу мобилизацията на нови руски войници, срещу участието във войната на военните групи на Пригожин и Кадиров (чийто морален статус е повече от съмнителен), срещу доставката на нови оръжия от Русия за войната или срещу масовото нападение над цивилни обекти и човешки жертви.
Нищо подобно обаче не направиха „миролюбците“ от БСП и „Възраждане“. Това ги превръща в истински партии на войната – партии, които пледират за мирни преговори, узаконяващи завоюваните от Русия територии със силата на оръжието. При това, без да се притесняват от риска, подобен завършек на войната в Украйна да постави и България в сходно положение.
Празните идентификатори „Свобода“ и „Патриотизъм“
На фона на казаното, използването на тези празни идентификатори звучи пародийно. Те не могат да бъдат декомпозирани до реални политически и икономически показатели. Няма как да се аргументира стъпка по стъпка защо отдалечаването от ЕС и доближаването до Русия може да увеличи свободата в България. Няма как отдалечаването от най-развитите икономики и сближаването с доказано неефективни такива да предизвика икономически подем или да намали инфлацията.
Неслучайно лидерите на тези партии не стигат по-далече от общи декларации за отдаденост към „интересите на България“. Интересите на всяка държава се защитават тогава, когато нейните граждани могат да използват максимално способността си да се учат от най-добрите в икономиката, науката, образованието и т. н. Отварянето за западните инвестиции, усвояването на западните технологии и икономическа организация е пътят, по който всички източноазиатски държави – малки и големи, постигнаха забележителен икономически ръст.
Държава, в която политиците парират способността на своите граждани да се учат от най-добрите, която не изпитва респект към получилите най-високо образование, няма как да защити своите собствени интереси. Тя се превръща в жертва на изпразнени от съдържание индикатори, зад които прозират мъглявите евразийски утопии на Русия.
Основната интрига на изборния ден ще бъде кой все пак ще спечели изборите. Победата не е без значение.
Предизборната кампания е към своя край. Социологическите проучвания ни показват една сравнително статична картина на обществените нагласи от началото и края на кампанията. Няма трайни промени в посланията, в разказа, в очакванията ни за след изборите.
Кампанията репродуцира нашите до болка познати обществени разделения, но не произведе достатъчно убедителен отговор на въпросите какво следва след изборите, ще може ли и как да се формира правителство.
На този фон е нормално да не очакваме впечатляваща избирателна активност, въпреки че върнахме хартиената бюлетина, която според някои партийни централи беше единствената спирачка пред огромните народни маси да излязат и да ги подкрепят.
Цялостната картина не предизвиква особен оптимизъм и надежда за трайно управление в рамките на следващия парламент, но все пак шансове винаги има.
Тежестта на победата
Основната интрига на изборния ден ще бъде кой все пак ще спечели изборите. Победата не е без значение. Освен че дава инициативата за създаване на управление, тя е важна символно в навечерието на местните избори. Но победата е преди всичко отговорност, която ще трябва да се носи.
Както в рамките на миналия парламент, така и в бъдещия от победителя ще зависи в най-голяма степен дали ще имаме управление, или ще ходим на нови избори.
Най-голямата политическа сила в предходния парламент – ГЕРБ, отказа да поеме отговорност за управлението, с което ни изпрати на едни излишни избори. Пред победителите на предстоящите избори се очаква да тегне същата дилема – формиране на нестабилна коалиция с непредвидими партньори или още едни избори.
Служебен кабинет на президента или на партиите?
Към момента изглежда сигурно, че победителят, който и да е той, няма да има мнозинство, с което да може да управлява сам. Очертава се необходимост от формиране на широка коалиция (повече от две партии в управлението), която да поеме властта. Ако изобщо се стигне до подобна коалиция, тя няма да работи с особено дълъг хоризонт. Още от началото на тази предизборна кампания се питаме кога ще бъдат следващите избори.
Този въпрос ще продължи да е актуален и след деня на изборите и дори след като се състави управление (ако изобщо такова бъде съставено). Ето защо и следващият кабинет на България ще бъде служебен. Въпросът е кой ще го състави – политическите сили или президентът?
Служебните кабинети на Радев имат ясна политическа линия – без помощ за Украйна, война с политическите партии и модела на представителна демокрация в България. Липсата на алтернатива в рамките на парламента развързва ръцете на Радев за подемане на политически линии, за които не просто няма национално съгласие, дори не е проведен дебат.
Възможните комбинации в рамките на бъдещото Народно събрание не са нито особено привлекателни, нито особено вероятни. Все пак е редно да ги разгледаме:
1) „Продължаваме промяната“ – „Демократична България“ (ПП-ДБ) печелят и формират кабинет на малцинството, подкрепен от ГЕРБ и ДПС. Подобна формула би сработила единствено при добра воля от всички парламентарни групи за провеждане на реформи или поне за приемане на законопроектите по Плана за възстановяване и развитие. При изразителна победа на коалицията ПП-ДБ подобна опция би изглеждала по-легитимна и шансовете да се случи биха нараснали. При всички случаи обаче тази конструкция не би издържала дълго.
2) ГЕРБ печелят и предлагат „антикризисен кабинет“, който да се бори с инфлацията. Кабинет без ярки партийни фигури, който да разчита на сериозна подкрепа в Народното събрание и да бъде фокусиран върху конкретни политики. В сегашната ситуация подобна опция не звучи неразумна, но за да е успешна, трябва да е продукт на широко съгласие и с много ясно фиксирана времева рамка и компетенции.
3) Същото, но с третия мандат на БСП.
Предстоящите избори не влекат със себе си твърде вълнуващи сценарии, които да ни накарат да бленуваме светлото бъдеще там някъде, пред нас. Но те са един етап от новата политическа реалност, в която страната се намира. Отдръпването ни от този процес няма да го направи по-лек и приятен. Напротив. Намираме се в криза не на системата, а на политическото представителство. Обаче представителите ние си ги избираме. Ще имаме този шанс и в неделя. А после отново на ход са политиците..
Има голям смисъл да се гласува на 2 април. Този път българите имат съвсем ясен избор – България може да бъде тласната в по-добра посока и в по-сигурна евроатлантическа орбита. Какви са възможните компромисни варианти?
Коментар от Даниел Смилов:
Има голям смисъл да се гласува на 2 април. С гласа си хората – и особено колебаещите се – наистина могат да разместят драматично електоралните пасианси, които социолозите подреждат. С малко усилие България може да бъде тласната в по-добра посока и в по-сигурна евроатлантическа орбита. Както за съжаление и обратното – ако пасивността надделее. Пасивността би донесла само проблеми – и необходимост от много големи компромиси с базови за всяка европейска демокрация ценности при съставянето на правителство.
Непрекъснатото внушаване, че партиите трябва да са готови на компромиси, за да има управление, е разбираемо след четири неуспешни парламентарни вота. Но то е и опасно, защото не прави разлика между малки и големи, възможни и невъзможни, прилични и неприлични компромиси. Затова е редно преди петия парламентарен вот да се направи една категоризация на вариантите за договаряне на компромис. Така хората ще могат да направят по-информиран избор.
Възможните компромисни варианти за правителство
Вероятните следизборни компромиси теоретично са от два типа. Първо, за да има управление, може да се наложи във властта да участва по един или друг начин партия с корупционен багаж, каквито са ГЕРБ и ДПС в очите на мнозинството от българите: списъкът „Магнитски“ добавя и външно потвърждение на тези вътрешни политически нагласи.
Втори тип компромис е включването във властта на партии, които са геополитически проблемни – уж „миротворци“, които не искат да се помага на жертвата на агресия Украйна. БСП е в тази категория, макар че саботажът ѝ за изпращането на помощи понякога е само вербален. (Има и един трети радикален „компромис“ – включването на „Възраждане“ във възможно управление, но това би променило цялостната геополитическа ориентация на България и поради това е изключено.)
Възможните по-реалистични компромисни варианти за правителство, според социологическите прогнози, са следните:
1. Правителство на ПП-ДБ с парламентарна подкрепа от ГЕРБ-СДС (и евентуално други партии): Доброто на този вариант е, че страната няма да бъде управлявана от хора, номинирани от партии с корупционна репутация, нито ще зависи от пишман „миротворчески“ гласове. Но пък и темата със съдебната реформа и корупцията няма да бъде придвижена много напред. Ясно е, че мнозинство, сформирано с ГЕРБ, няма как да произведе съдебни органи, които адекватно да разследват скандалите около тази партия и лидера ѝ. Все пак едно такова управление едва ли ще възпроизведе схемите на модела „Борисов“, което само по себе си ще е някакъв антикорупционен бонус за страната. За да се реализира този вариант, хората трябва да дадат отчетлива преднина на ПП-ДБ пред конкурентите им от ГЕРБ-СДС;
2. Коалиционно правителство ПП-ДБ и ГЕРБ-СДС: Разликата тук е, че част от министрите ще са номинирани от партия с корупционна репутация. Близостта на партии с корупционна репутация до публичен ресурс ще е по-голяма. Този вариант не е много вероятен и се отхвърля от ПП-ДБ, но той очевидно ще е предпочитан от ГЕРБ и те ще го използват поне като преговорна стратегия. Едно електорално по-добро представяне на ГЕРБ би им дало аргументи да настояват за този вариант;
3. Правителство на ГЕРБ-СДС с широка парламентарна подкрепа: Това е вариант на правителство от типа „Габровски“. Ако гласовете за него дойдат и от БСП, то ще съчетава и корупционния, и геополитическия компромис. Този вариант би могъл да се реализира при по-изразено водачество на ГЕРБ в резултата от 2 април;
4. Правителство на коалиция ГЕРБ-ДПС-БСП: Тук геополитическият компромис и корупционният компромис биха били в апогея си. Затова тази версия не е много възможна и ГЕРБ съзнателно бягат от нея. Но все пак не бива да се забравя, че в края на миналия парламент тази възможност беше обсъждана като перспективна, така че не може да бъде изключена.
Тежестта на компромисите и рошавата гарга
Този бърз преглед на вариантите показва, че тежестта на компромисите нараства сериозно от 1 към 4 – тоест, някои от вариантите изискват по-ограничени компромиси от други. Вариант 4 може да бъде описан и с поговорката „ако ще е гарга, да е рошава“.
Колкото по-драматична и кризисна е политическата ситуация обаче, толкова по-големи компромиси може да изглеждат оправдани в очите на публиката – и толкова по-рошави гарги хората могат да преглътнат. Затова видяхме, че голяма част от отминаващата кампания беше насочена към генерирането на страхове от предстояща катастрофа. Финансовият министър стана шампион по темата, като почти обяви фалита на страната, та след това трябваше да обяснява, че ситуацията е точно обратната.
Апокалиптизмът на „Възраждане“ обаче създава нагласи, които са изгодни за ГЕРБ и ДПС – така те стават далеч по-приемливи като властови парньори на такъв драматичен фон. В крайна сметка една корупционна репутация може да бъде преглътната с всичката ѝ перушина, когато астероидът на геополитическата преориентация лети срещу тебе.
По някаква причина Корнелия Нинова не разбира тази проста небесна механика и се опитва да подражава максимално на „Възраждане“ чрез антиджендърски референдуми и други изцепки. С тези ходове тя се лишава от възможността да изглежда по-приемливата, умерена алтернатива и всъщност спирачка на „Възраждане“, в каквато роля ГЕРБ и ДПС се наместват.
***
На изборите на 2 април българите имат доста ясен избор и резултатът зависи само и единствено от тях. Рядко демокрации попадат в такава позиция, при която сравнително малки електорални размествания могат да имат голямо политическо значение.
Двете стратегически задачи пред страната – запазването на евроатлантическата ѝ орбита със задълбочаване на интеграцията в ЕС и справянето с корупцията – могат да бъдат придвижени напред заедно, без много тежки компромиси в едната или другата посока. Хората може обаче да изберат и рошава гарга: България е все пак свободна държава.
Познайте как ще гласуват на 2 април последователите на “възродителния процес”? Да си “възродител” стана срамна дума след 10 ноември 1989-та, но днес сме свидетели на предния опит светлата дума ВЪЗРАЖДАНЕ да бъде употребена за мракобесни цели, опаковани в целофана на патриотизма, под който прозира рашизма. Не ми е известно да има днешен възродител, който да не рашист.
Един демонстративен бг патриот сгази с (повече от) 160 клм. в час две млади жени в София. Държи всички да знаят, че е от онези, които се смятат за големи патриоти. Татуирал си българското знаме на врата.
Убитите от него са непрежалими несъстояли се майки. Различно е от несъстоялите се бъдещи бащи, убити на война, в която участват по принуда или по желание.
Дотук всеки нормален читател ще се съгласи с написанато в частта, че не е хубаво да се убиват хора, особено в мирно време и без принудата на войната.
Думата ми е относно (не)съгласието у нас що е то патриотизъм, заявяван чрез развяването на българското знаме. Вееш ли го-патриот си. Ако не – си най-малкото “подозрителен”.
Ако си конкретно Иво Инджев, който изразява чрез украинското знаме солидарност с избиваните от рашистите украинци-“анатема” за теб от “патриотична” позиция.
Казано с езика на един квартален рашист на преклонна възраст зад гърба ми на улицата, на която живея, (но не посмя да го повтори очи в очи, когато се обърнах): “ти си идиот, вееш чужди знамена”.
Най-лесно е да се обърна за помощ към Ботев и да припомня мнението му за идиотите в България.
Много по-трудно е да преведа на човешки език онова, което бих искал да бъде разбрано от онези, които си присвояват монопола върху патриотизма.
Патриотарската ниша в наши дни е окупирана от рашисти. Имат се за патриоти защото веят български знамена. Споменатият по-горе убиец дори си го татуира на гърлото, както вече споменах.
Бих могъл да дам много примери за критичното отношение към патриотизма на руски класици от Кармазин и Чехов, до Херцен и Толстой – за да не се ограничавам с предупреждението на (американеца) Джордж Вашингтон “пазете се от безсилието на патриотизма”. Но ще се огранича с репликата, че патриотарите, включително криминално проявените, навсякъде по света могат да си татуират местното знаме на което и да било място на тялото. Но никъде другаде, смея да твърдя, освен у нас, не се подразбира любов към друг държава под знамето на патриотизма.
В държавата, наследена от Тато, опозорила се с “възродителния процес” като форма на патриотизъм, това е уникален вид татоиране. “Възрожденците” са продължение на тази срамна традиция и адски се гордеят с това.
ГЕРБ-СДС има лека преднина пред „Продължаваме промяната“ – „Демократична България“ три дни преди изборите, сочи последното проучване на „Алфа рисърч“. То е направено в периода 25-29 март и според него до урните ще отидат 39% от хората с право на глас.
Според данните преднината е 0.5 процентни пункта – 25.9 срещу 25.4%. Още по-малка е разликата между третия и четвъртия ДПС с 13.8% и „Възраждане“ с 13.6%. БСП с 8.2% остава петата формация с шанс да влезе в парламента.
Шансове има и за „Български възход“ с 3.9%. „Левицата“ има 3.1%, а „Има такъв народ“ 2.3%. С „Не подкрепям никого“ биха гласували 3.8% от гласуващите.
Ако изборите бяха в последната десетдневка на март двете водещи партии щяха да имат сходна подкрепа, като резултатът на „Продължаваме промяната“ (26.9%) е малко по-добър от на ГЕРБ – СДС (26.5%), сочи последното проучване на „Галъп“. По-рано „Алфа Рисърч“ представи данни, според което преднина от 0.5% имат ГЕРБ – СДС.
И „Галъп“ отчитат още по-минимална разлика между ДПС (13.3%) и „Възраждане“ (13%). БСП със 7.2% нямат конкуренция за петото място, като заедно с останалите три формации има спад в подкрепата. Шанс за парламента имат три формации – „Български възход“ (3.5%), „Левицата“ (3.3%) и „Има такъв народ“ (3%).
Според „Галъп“ победителят в изборите ще се реши тепърва с гласовете на вземащите решение в последния момент. Прогнозите са, че до урните ще отидат 40.1% от имащите право на глас. 4.1% изразяват готовност да отбележат полето „Не подкрепям никого“.
кафенето 