Прероденият Ганю Сомов в Европейския парламент

Николай Флоров

Никой българин не е предполагал, че съдбата ще му поднесе такава прекрасна илюстрация на Алековия герой Бай Ганю.

Пред нас, читателю, е идеалното копие на посткомунистическо посмешище във физическия и духовния смисъл на думата: дебело, пораждащо отвращение туловище, увенчано с учудващо и подходяща за следосвобожденския период посткомунистическа мутра – това е с две думи скулптурата на детето-чудо, гения на келепира, бордело-мамата на цялата комунистическа каста, изкалъпен като символ на нацията за европейския парламент.

Често в недалечното минало на старата капиталистическа България журналистиката се е питала има ли такъв образ на българина, който да е уникален пред света, с други думи само като го видите и да кажете: «Ето това е българин!» Едни са се спирали на разни Пижо и Пендовци, други на Нане и Вутовци, но никой, ама никой, не може да бие Ганю Сомов – там е и калпака, и потурите, и мустаците, и оная жажда за келепира, каквато само прероден комунист, захвърлил  вярата си, може да притежава.

Един е на мама Делянчо Пеевски: внушителен (напомнящ на премиера или поне на главен на ДАНС), с двудневна брада, челце като на украински шопар, с дълбоки бръчки от много мисъл, «покаже се, скрий се, без знак и без след», стария му Опел – да го съжалиш – пуши като циганска печка, а мама го варди отзад като орлица – ту му купува компании, ту му ги прехвърля на друг.

Пред него на дълга опашка за пликчета се реди цялата комунистическа кохорта: съдии, депутати, ченгета (бивши и настоящи), партийци и журналисти – все отбор копейкаджии.

Сами по себе си грозотата и красотата са относителни понятия – спомнете си Шекспир: BEAUTY IS IN THE BEHOLDER’S EYE. Значи има нещо, което прави Пеевски особено грозна мишена и това не е той самия – това е гърчещия се като настъпена пиявица комунизъм, който непрекъснато показва грозната си мутра зад неговото безформено туловище – комунизма, който още не си е отишъл, който още плаши възраждането на живота и който докато не бъде премахнат няма да спре да плаши.

Българите, както са свикнали, гледат с отворени уста това чудо на природата, тоя символ на новото комунистическо верую и още не разбират, че пред себе си имат живото олицетворение на паметника МОЧА. И докато това олицетворение ходи по улиците, дотогава ще има и паметник, а може би и паметник на този символ на българщината, подходящо издигнат до МОЧА.