И консенсусът ни е абсолютно менте

асенееЖивеем заедно колкото да се скараме за Тръмп и Меркел. Важните въпроси – икономика, здравеопазване, образование… – не ни вълнуват
Петьо Цеков
Ако някой ден ви напусне здравият разум и се заседите в Ганковото кафене, т.е. в социалните мрежи, бързо ще стигнете до извода, че ние повече не можем, а и не бива да живеем заедно. Там бързо ще откриете, че всеки българин е чиста проба културтрегер, личност с безгранично IQ, който има сакрална мисия – да ви светне за всичко важно в живота, за което вие, отломки безхаберни, хал хабер си нямате.
Почти няма дебат, който да оформи две ясни тези – не, тук всеки дебат оформя n-на брой тези, като n е равно на броя на участниците в дебата – всеки е самостоятелна и гениална бойна единица. Пет минути престой в социалните мрежи биха опровергали теорията на проф. Георги Фотев, че у нас няма развит индивидуализъм, т.е. няма съзнание, че „аз“ съм ценност.
Имам чувството, че някой насила ни държи тук – колкото да ни гледа сеира, докато се караме за Тръмп, Путин, Меркел, глобалното затопляне, Истанбулската конвенция и т.н. Станали сме по-толерантни, казва проф. Фотев. Не, едва се траем, виждам аз.
Грубо казано, тук

имаме единство по два въпроса

– първо, че държавата (не конкретно управление, за бога, не скачайте веднага) не води политика в интерес на хората, и второ – че от гласа на хората нищо не зависи (вижте само отношението към пряката демокрация и моментално ще ви стане ясно колко не вярваме в себе си). Всичко останало е хаотичен хор от гласове, които оформят не лагери, а само нетрайни коалиции по интереси.

Съчетани с онази характерна нашенска себедостатъчност, социалните мрежи бързо оказаха центробежно и атомизиращо действие. Т.е. населението бе готово да се метне в окопите, „Фейсбук“ и „Туитър“ само му помогнаха.
Освен ако трайно не е загубил връзка с реалността, участникът в дискусиите в социалните мрежи бързо би усетил, че е въвлечен в дебат, който не желае. Че върши нещо, което не иска. Че се намира с двата крака в прочутия парадокс „Абилийн“:
Топла вечер нейде в Тексас. Тъстът и тъщата седят на верандата с младите съпрузи. Дядото се присеща нещо и измърморва: „Абе, що не отидем да хапнем нещо в Абилийн“. Младата жена казва: „Ми, не е лошо“, съпругът й я подкрепя с: „Ама дай да видим какво ще каже майка ти“. Накрая и бабата се съгласява: „Отдавна не сме ходили“.
Тръгват. Шофират по прашен, кофти път. Накрая стигат, хапват набързо някакъв буламач и четири часа по-късно, капнали, отново са на верандата. На никой не му е харесала разходката. Тъщата обяснява, че се е съгласила, щото другите трима били „за“. Младият мъж казва, че се е съгласил заради жена си, тя пък казва – „да не съм луда да тръгна в тоя пек“, „Предложих, щото видях, че ви е скучно“, казал тъстът.
Всички уж вършат нещо заедно, както ние всички сме заедно в мрежата – нали сме „приятели“, нали се „следваме“. Всички обаче не са окей с това, което правят, точно така, както ние се дразним от дебата в мрежата. На пръв поглед става дума за консенсус, но това е абсолютно фалшив консенсус.

Защо се получава така?

Защото повечето от нас наистина смятат, че са абонати на истината. Тази мания не е проблем, по-лошото е, че хората смятат, че и останалите би трябвало да мислят като тях. Тези хора предполагат, че собствените им мнения, собствените им вярвания и страсти са по-широко разпространени, отколкото всички останали.

Така те създават в себе си грешна представа, която не отговаря на нищо, включително и на статистиката. (Познавам едни хора, които мислят колко са велики 4 г., а като дойде време за избори, все се сблъскват челно с реалността. Това им държи влага 1-2 месеца, след което отново потъват в себедостатъчния си свят.)

Защо се случва така? Никой досега не е отговорил напълно задоволително на този въпрос. Предполага се, че всеки от нас има завишена самооценка (както мисля аз) или пък този феномен е вид защитен механизъм. Какъвто и да е отговорът – налице е фалшивата представа за консенсус, добра предпоставка за жесток спор и поле, върху което може да правим всичко това – социалните мрежи.

Проблемът е не липсата на допирни точки между нас, а

нежеланието ни да ги афишираме,

да ги търсим и в крайна сметка да решаваме проблемите. Всеки един, или поне огромното мнозинство, иска армията ни да има нови оръжия, пилотите да летят на сигурни самолети, а във ВМС да има надеждни кораби. Всеки иска, но кризата се задълбочава, защото по тези въпроси има информация, но няма сериозен дебат, няма решения.

Всеки иска страната ни да е енергийно независима, а тя става все по-зависима. Всеки иска да няма война, но ние се сърдим на Путин, Тръмп, Меркел, едновременно. Бихме се сърдили и на Си Дзинпин, ако той ни знаеше къде сме.
Всички сме толерантни, но като се видим на живо или онлайн, веднага и с пълно право започваме да се обвиняваме в нетолерантност.
Да, проблемът не е в липсата на допирни точки между нас, а в нежеланието ни да ги търсим. Ние просто ги избягваме – затова се караме за Крим, Сирия и Северна Корея, но не за проблемите на Видин, Шипка и Слънчев бряг.
По дяволите, какъв Видин – ние не се караме за истински важните въпроси в тази страна – проблемите в икономиката, здравеопазването, политиката на доходите, образованието, престъпността… За тях не само не спорим, те са свалени въобще от дневния ред на дискусиите. За тези теми важи само една мисъл: „Така е било и така ще бъде“.
Но виж, за Тръмп, Путин и Меркел – тук всички спорят с настървение, все едно спорят за майка си и баща си.
Та, щом не обсъждаме важните неща, щом акцентираме на различията си – защо стоим още заедно?

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s