Иво БеровВ старата ми махала, на „Борис I”, близо до Съдебната палата, живееше едно куцо момче. Единият му крак беше по-къс от другия. Викахме му „Ники Куцото животно”. Като порасна се прочу с това, че гледаше на зодии, кафе, захар и почти всичко останало. Това още при Соца. Печелеше от гледането си. Доста.
Започнаха да го уважават и да му викат „Графа”. В седми и осми клас пък имахме за съученичка едно миловидно и тантуресто момиче. Викахме му „Къци Кюфтето”. Казваше се Катя. То стана готино момиче и хубава жена.
Въпросът е кога точно децата спират да наричат куция си съмахленец „Куцо животно” и тантурестата си съученичка „Кюфтето”
Не, това не е станало, когато момчето започва да гледа и да печели, а момичето се е превръща в хубава жена.
Децата са спрели ги наричат „животно” и „кюфте”, когато са се превърнали в зрели хора.
Същото е при човешките общества, нациите и държавите.
Има две отколешни, позабравени думи, отговарящи на едни две отколешни и полузабравени вече понятия. Едната дума е възпитание. Другата е учтивост. Сега не е вървежно да си възпитан и учтив. Сега е вървежно обратното. И не само по нашенско.
Напоследък тези понятия бяха опаковани с една нова дума, та да се поприкрие тяхната отколешност, овехтялост и най-вече излишност.
Политкоректност. Това е новата дума. Лицемерна и досадна една такава. Защо пък да не наричаме Графа „Ники Куцото животно” Той си остана куц, въпреки че се прочу като гледач . Защо пък да не наричаме хубавата жена „Къци Кюфтето”. Нека да си спомни каква е била като ученичка и да не си вири много носа.
Защо да наричаме ония деца „деца с увреждания”. Ми направо да си ги наричаме „изроди” или „уроди” И майките им – майки на изроди и уроди. Нека наричаме патравите – патрави, кьоравите – кьорави, сакатите – сакати, яловите – ялови, а не безплодни или с друго някое либерално определение. И на фукарите да викаме фукари, а не хора в неравностойно положение. Абе направо да си им викаме отрепки, боклуци и отпадъци, нека си говорим истината, „право куме та в очи”.
Това с уврежданията и политкоректността може да е някаква гейропска мода всъщност. Или английски гевезлък. Нали тия в Англия са особняци и си имат разни лордове и Джеймсовци. И доскоро си имаха един отвратителен, гаден, грозен урод, който не можеше да ходи и да говори, дори да помръдне не можеше, а от устата му течаха лиги. Пък той да се окаже най-прочутият съвременен физик.
Един от най-умните човеци в света. Добре, може. Ама пак си е урод. Ние пък си нямаме такива физици и можем да си наричаме нещата с истинските имена. Изродите са си изроди, мангалите са си мангали, арабите са арабели, чернилките са чернилки, а българите са юнаци.
Тогава, пак при Соца и пак в същата махала, точно срещу Съдебната палата, където е сега „криминалният музей”, имаше шивашки техникум и към него двор, ограден с тараби. В часовете по физическо девойките се събличаха по трико и излизаха на двора. Тогава всички от тоя техникум бяха девойки, знаеха си социалната роля, не като днешните джендъри.
Като си в тоя техникум, значи ще си девойка, толкоз. Те после започнаха разни съмнителни мъже да стават дизайнери. Без да е сигурно дали наистина са дизайнери, или са джендъри, или са най-обикновени знае се какво.
И разни чичковци надничаха в пролуките между тарабите на двора да киризят девическите голотии. Без да се притесняват особено. Че от какво да се. Истинските мъже си падат по жени и ги гледат мераклийски. Особено българите – юнаци.
Прости, човешки, естествени времена са били ония, някогашните.
Строителите дзидат, бъркат бетон, викат „дай туули, дай вар” и си подсвиркват.
Минава отдолу девойче от същия тоя шивашки техникум примерно, „Вела Пеева” му беше името, бачкаторите го оглеждат и му подсвиркват, то забързва крачка, но тайно се усмихва, защото и му е драго всъщност.
Щастие, идилия, кавал свири на полянка, „срещнали се на полянка прабългарин и славянка, цуни-гуни, вади тури, тъй се правят чукундури”, както го каза някога неподражаемият Радой Ралин .
Няма секшуал харасмънт, няма сексуален тормоз, просто българи-юнаци подсвиркват на моми.
Това добре. Обаче.
Обаче светът стана сложен. И социалните роли се омешаха. И хората също. И нациите също започнаха да се мешат. И половете даже.
Откъде дойде тази мешавица. Как да се оправим в нея.
Ще ви го обясня нагледно. С прости думи ще обясня неща, за които иначе се изписват цели книги, натъпкани с върволици чуждици.
Мешавицата дойде от съвременното производство.
Представете си сега дизайнерско бюро. Нека бъде проектантско, ако думата „дизайнерско” ви плаши и ви кара да си представята групов секс в чакалнята на провинциална же-пе гара. Бюрото прави чертежи на автомобили, самолети, кораби и въобще нещо необходимо и сложно.
Проектът или чертежът не трябва да бъде добър. Той трябва да бъде изключителен. Съвършен едва ли не. Защото изделието трябва да се хареса. Да го купуват хората. Да измести от пазара съперниците или поне да се вмести между тях. За да има пари за заплати и всичко останало.
И корпорацията (не кооперацията)/ търси хората, които най-добре ще свършат работата. Хич не й пука на корпорацията от кой пол ще са те – първи, втори или трети, дали ще са джендъри, уроди, китайци, патагонци, мангали, българи-юнаци, или пък обикновени дизайнери.
Важното е да направят чертежа и да се продаде изделието (Това не е като управлението на ГЕРБ дето ще ти назначи маникюристка за началник на Търговския регистър , а после ще я замести с друга някоя калинка, защото е засукана мома).
И представете си сега, че един нашенски или техенски дърт мераклия, или пък незадоволен пъпчив юноша, нека дори да е готин пич, започне час по час да хлъзга мазни погледи към своя готина колежка. Също като ония чичковци, дето мятаха белтъци връз момите от шивашкия техникум. Или пък започне да й подсвирква като строителите. Или пък нещо още по-юнашко предприеме спрямо нея.
Не е важно дали тя ще се притесни. Или не това е най-важното. Важното е, че ако тя се притесни, няма да си свърши добре работата. И дизайнът на автомобила, самолета или каквото е там няма да е на висота. Няма да се харчи. И няма да има премии, бонуси, а може и заплати да няма.
Разбрахте ли сега за какво иде реч, или още не.
Май още не.
Това с бюрото беше онагледяване, да не ви плаша с думи като алегория и метафора, които явно са от джендърско-либерастки произход.
Така, по този начин действат хорските общества, нации и държави.
Развитите и мощни държави, държавите със сложна организация имат сложни закони и правила, защото произвеждат сложни неща с голяма принадена стойност. Най-сложни са законите в Съединените американски щати и в Европейския съюз.
Повечето европейски държави дори приеха такива сложнотии като Истанбулската конвенция. В Русия законите са простички – там няма такива, каквото рече Путин – това е. Наскоро Русия дори декриминализира домашното насилие – мааш си значи женщината, или мужика, ако си яка женщина, и толкоз.
Най-прости са законите в Еритрея. Там не произвеждат нищо, само копат, за да имат какво да ядат, ама пак нямат, та си внасят отвън. И сол произвеждат, когато слънцето изпари морската вода. Наскоро по международния новинарски обмен показаха как в едно еритрейско село две вещици направили магия и докарали голяма суша, селяните започнали да гладуват, ядосали се, хванали вещиците, съблекли ги голи и ги изгорили живи.
Няма адвокати-мадвокати, съдопроизводство – мъдопроизвоство сексуално-мексуално посегателство . Ето на това се вика истински консерватизъм. На това се вика да се уповаваш на извечни устои, наследени от деди и прадеди . Ето това е връщане към изконните ценности и бичаи.
Нашите тук социалисти и консерватори само се пеняват, нищо не правят. Най-много да накиснат мазни потури в някой подозрително и неприемливо бистър водоем, обявен за природна забележителност. Друго си е в истинаската, простонародна Еритрея.
Това е, хора. Сложността плаши.
Кого?
Ясно кого . Плаши простите хора и най-вече простаците. Които си искат простотата. И простотията. Някои наричат тази поревка към природното и народностното консерватизъм. Други я наричат популизъм и патриотизъм. Трети– национализъм. А в България дори и социализъм я наричат. Някога са я наричали национал-социализъм.
Забавното е, е че простаците, които по начало много се дразнят от политкоректността и дори я проклетисват, започват тутакси да държат на нея, стигне ли се до определяне на особеностите им. Сакън, не казвайте на простите, че са прости, нито на простаците, че са простаци, не е политкоректно. А пък да се говори за всенародната простотия вече е съвсем хептен, хасъл, пар екселанс неполиткоректно. Непатриотично и предателско е даже.
Има едно ново, подмолно, неосъзнато, неизследвано, неназоавно, дълбинно и по всичко изглежда могъщо течение. То е повлякло и държави като Америка, Австрия, Италия и дори в известни отношения – Англия, пази Боже и сейв дъ куийн.
Това е всенародният, че и международният бунт срещу елитите. Срещу отбраните прослойки. Срещу тези отгоре.
Доста люде го определят като бунт срещу либералните елити, които се били самозабравили . Това твърдение обаче не само че е неточно, ами си е направо лъжливо. Бунтът не е срещу либералните елити.
Бунтът е срещу елита въобще. Бунтът е на простото срещу сложното. На първичното срещу обработеното и цивилизованото. На низкото срещу възвишеното. На невежото срещу образованото. На просташкото срещу възпитаното. На простонародното срещу изисканото .
И не се знае кой ще победи. Дали отракания сделкаджия със земледелско светоусещане или учените – затоплисти. Дали произодителите на соя от Средния Запад или Холивуд. Дали стоманено-алуминиевите босове – авери на президента (ами вие защо си мислите, че бяха вдигнати митата върху вноса на стомана и алуминий), или Дженерал Мотърс и Харли Дейвидсън. Дали тръмпанарската администрация или Международния валутен фонд, Световната банка, Северноамериканската организация за свободна търговия и Световната търговска организация.
Дали Европа на многовековните духовни, нравствени, научни и обществени достижения или Европа на фолкиш беобахтера и нациите.
Чудно е откъде простолюдието доби самочувствието, че е по-достойно и оправно от образованите прослойки. Че всичко му е ясно. Откога и защо започна да си избира градски гяволЕта (Борис Джонсън), хитровати сделкаджии (Доналд Тръмп) и махленски пущове (Орбан) за водачи.
Дали всичко това не е следствие на световното мрежово изравняване, където всеки може да си туитка срещу когото си поще. Където чичо Киро от Каспичан може да оспорва твърденията на Стивън Хокинг, а Доналд Тръмп и нашенският министър Сульо Пулев могата да рекат, че приказките на учените за световни климатични промени са локуми на алчни хайлази. Дали развитият свят не беше поразглезен от едно трийсетгодишно безметежно битие, та сега си позволява гевезлъци и попущения ?
Всички тези въпроси си заслужават обмислянето. Само че без зорлемските премъдрости за консервативния бунт срещу самозабравили се либерални елити. Щото е тъпо, не за друго.
Аре.
кафенето 